Кошмарът за българската ДС – Петър Радоев / Питър Радлей





Питър Радлей, всъщност това е българина Петър Радоев

„Установявайте връзки с различни лица – гласи една от инструкциите на Петър Радоев – Радлей, до агентите му в България по времето на Червения терор в страната. –
Винаги има засегнати и недооценени по достойнство. Неполучили по заслуги. Използвайте самохвалството, свойствено в по-голяма, или по-малка степен на всички хора. Лесно е да поискаш от когото и да било да разкаже нещо за себе си.“

Около името на Петър Радоев, все още е спусната завесата на мълчанието. Толкова родни ченгета яко е насолил, та мълчат за него, бетер бити задници.
Знае се, че преди 09.09. е бил част от царското контраразузнавене.
Като токъв успщва да се вмъкне в кревата на дъщерята на английския посланик Джордж Рендел – Ана.

По онези години, агентът Петър Неделчев Радоев се представя за студент и успява да накара дъщерята на английския посланик да се влюби в него, та чрез нея черпи сведения за случващото се в английското посолство.

Впечатлява и такива асове на шпионажа в английската легация като военния аташе Александър Рос, въздушния аташе майор Гравлей и други.

Те правят опити да го вербуват за Интелиджънс сървиз и Радоев привидно приема.

След Девети септември той ще пожелае да работи в органите на новата ДС, но Антон Югов отказва.

През 1948 година Радоев се присламчва към делегация, отиваща към Вашингтон. В Америка иска политическо убежище и започва работа в ЦРУ. Там е известен вече с името Питър Радлей. Стига до чин полковник.


Превръща се в най-ценния ръководител на шпионски акции, деен организатор на голяма част от операциите на ЦРУ срещу НРБ.


Ръководител на д-р Радан Сарафов, дъщеря му Христина Сарафова, завеждаща българската служба към ООН във Виена, Иван-Асен Георгиев, както и много други, неразкрите от комунистическото контра разузнаване.


Лично аз познавам близки хора, разботоли за него и след това изведени по тайни канали, зад граница.
Някои от тях са все още живи, та имената им не мога да спомена.


За две десетилетия полковник Радлей успява да се превърне в кошмар за българските тайни служби, появявайки се ту в Париж, ту в Брюксел, ту във Франкфурт на Майн. Името на Петър Радоев се свързва с почти всички крупни антикомунистически агенти у нас.

Ще следва продължение

Един агент с псевдоним на гангстер

Петър Семерджиев – Скарфас

Пропагандата от времето на Горбачовата Перестройка насетне успя да ни втълпи и внуши, че щом някой е станал жертва на репресиите при сталинизма, то той обезателно е чиста и неопетнена личност. Така например и у нас за „света вода ненапита” бе изкаран върховният палач и масов българоубиец през т.нар. „40 безотговорни дни” след 9 септември 1944 г. Трайчо Костов. Също такива „ангелоподобия” били и осъдените като „трайчокостовисти” около 400 ръководни комунистически дейци…
Сред тези „ангели на дявола“ има и един ямболия, който обаче в убийствено червеното време непосредствено след „народната победа” беснее, вилнее и вършее най-вече в Сливен и околностите. Този ,,черен ангел” се именува Петър Илиев Семерджиев и е роден на 16 юли 1917 г. в Ямбол.

Едва 17-годишен, той става автор на следния прелюбопитен документ, адресиран до околийския полицейски началник на Ямбол. В своята молба до него ученикът в ямболската мъжка гимназия пише: „Господин Началник, Бях подведен от комунистите и увлечен в престъпна дейност срещу Държавата. За това се разкайвам.
Обещавам да отдам целия си живот за Царя и нашата Татковина – България. Ще служа на полицията и съм готов по всяко време да изпълнявам техните задачи в борбата против комунизма и враговете на Царя и Отечеството“. Това негово заявление е с дата 24 август 1934 г.

По онова време, малко след преврата от 19 май 1934 г., с борбата против комунизма се занимава Отделение „А” при отдел „Политическа полиция” към Дирекция на полицията.
Най-популярният в общественото съзнание деец на Отделение ,,А” е известният Никола Гешев. Той работи в царската Държавна сигурност от 1 август 1925 г., става заместник-началник на Отделение „А” на 30 август 1937 г. и негов началник от 1 декември 1941 г. и казано с други думи, на 24 август 1934 г. едно 17-годишно ямболско ремсистче става ново попълнение в мрежата от информатори на Гешев и под този знак преминават следващите 10 години от живота и дейността му.

През това десетилетие (1934 – 1944 г.) Петър Семерджиев се навира на все по-високи постове в (про)комунистическите организации, явно за да може да ,,снася” по-меродавна и ценна информация на кукловодите си от царската Държавна сигурност.
Любопитен е и неговият агентурен псевдоним – Скарфас. Това (по-правилно Скарфейс) е всъщност прозвището на най-известния американски гангстер – Ал Капоне – и означава „Белязан” или по-точно „Човек с белег на лицето”. Този прякор Ал Капоне си спечелва, понеже по време на ранните си гангстерски подвизи получава дълбок белег на лявата си буза…

И тъй ,,Белязаният” платен секретен сътрудник на царската полиция между 1935 и 1938 г. учи в Сливен, понеже е изключен от ямболската гимназия. Неговият пряк ръководител в града е Желю Николов, който на 20 септември 1938 г. докладва на областния началник на служба „Държавна сигурност” в Бургас Мандров следното: „Донасям Ви, г-н старши командир, че от няколко дни пребивава в града ни лицето Петър Илиев Семерджиев от гр. Ямбол, който тази година завърши гимназия в Сливен. Същият през 1935 г. постъпи като ученик в града ни, когато ни служеше като секретен сътрудник както сред учащите се, така и сред цивилните”.

Съвсем наскоро след това донесение Скарфас е прехвърлен от подчинение на бургаската областна служба ,,Държавна сигурност” направо към Никола Гешев в София, понеже от 1938 г. младият ямболия става студент в Историко-философския факултет на Софийския университет.
Тъй като младежът е понатрупал опит като ръководител на всевъзможни младежки организации (въздържателно и стенографско дружества, Юнашки туристически съюз), през есента на 1938 г. той е определен за отговорник на новосъздаденото бюро за работа с гимназиите към ЦК на Работническия младежки съюз (РМС). На този пост Скарфас остава близо 3 години, като донесенията му за ремсови активисти са най-редовни и с тях Гешев допълва картотеката на полицейските досиета.

Точно от този период е запазена една разписка със следното съдържание: „Аз, долуподписаният Петър Илиев Семерджиев, получих сумата в размер на 300 (триста) лева от Желязко Георгиев, работещ в службата за държавна сигурност, за извършената работа по борба с комунизма и враговете на България“. Датата е 29 август 1939 г. Следва подпис на секретния сътрудник.
През лятото на 1940 г. Семерджиев е приет за член на нелегалната Българска работническа партия (БРП) и тогава вече Гешев веднага му съставя специално кадрово дело, определяйки го като „агент със стратегическо предназначение”.

Скарфас не се излага и в тази си роля и още през 1942 г. шефът му го препоръчва на резидента на хитлеристките тайни служби у нас – доктор Делиус, с думите: „Скарфас… от гр. Ямбол произхожда от градско семейство… С негова помощ бяха разкрити много нелегални организации и осъдени комунисти… От тях над 20 са осъдени на смърт. Много пъти е награждаван с морални и парични награди. Скарфас е проверен боец с големи амбиции и вяра в победата на Райха. Свързан завинаги с Държавна сигурност и с голямо желание изпълнява поставените му задачи…”

Между десетките „натопени” от Семерджиев е и всеизвестният сливенлия от Ямбол Радой Ралин (тогава по-популярен като Митко Модерното), а партизаните Пеню Кабаков и Мати Моис Рубенова загубват живота си в Стралджа пак със сигурност по негово донесение.
За парлама той два пъти е интерниран заедно с по-видни функционери на БРП (явно за да слухти сред тях) – първо през март 1941 г., а после – от 9 октомври 1942 до ноември 1943 г. Второто си задържане Скарфас изкарва в трудовия лагер „Кръсто поле”, Ксантийско, в Беломорска Тракия (тогава – в пределите на Целокупна обединена България).
Явно Никола Гешев добре си е направил разчетите с това едногодишно интерниране на своя агент, защото то послужва като трамплин за скорострелното издигане на агента му в комунистическата йерархия.

Съвсем скоро след освобождаването си от „Кръсто поле” и завръщането му в София Петър Семерджиев е изстрелян на поста политически секретар на Околийския комитет на Работническата партия в Сливен. Там Скарфас живее полулегално и постоянно пътува до Ямбол и обратно. И така – до март 1944 г., когато става партизанин в отряд „Хаджи Димитър”.
Гешев не може да е недоволен – неговият ,,агент със стратегическо предназначение” продължава да се развива успешно…

В този смисъл нека цитираме члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Георги Цанков. През ноември 1950 г. на пленум на Окръжния комитет на БКП в Ямбол на него му е поставен въпросът: „Какви са конкретните провокаторски действия в услуга на полицията на Петър Семерджиев, след като е дал декларация на полицията и след като беше следствен?”.

На което Цанков отговаря следното: „Конкретните действия на Семерджиев са такива, че преди 9 септември той е бил във връзка с Гешев, направо с полицая Гешев, и каквото е ставало и в каквато организация е работил, непрекъснато е докладвал на Гешев за всичко, което е вършил. По нареждане на Гешев става партизанин. Положението му в града (най-вероятно Сливен, б.а.) е било тежко, предстояло им е провал и Гешев му нарежда да стане партизанин и да се скрие. И там е вършил разстроителна работа…”

Но тъй като нито Гешев, камо ли пък Скарфас, са били в състояние да спрат хода на историята (персонализиран в нашия случай в лицето на Червената армия), „със стъпки бързи” приближава „най-светлата дата”… На нея – 9 септември 1944 г. – Семерджиев като секретар на Сливенския околийски комитет на БРП най-активно участва в налагането на „народната власт”.

Гешев вече го няма, а кадровото дело на „агента със стратегическо предназначение” Скарфас най-вероятно е изнесено от България и „пласирано” на някоя западна спецслужба… Така в следващите 5 години и половина провокаторът Семерджиев изживява стремителен възход в политическата си кариера. Като един от най-авторитетните сливенски ръководители на БРП (комунисти), едва 30-годишен той е привлечен на работа в апарата на ЦК на партията и така през 1947 г. се премества със съпругата си Ема Герон (женят се през същата година) в София.

В ЦК на БРП(к) той отговаря за политическата агитация (т.е. един вид комунистически Гьобелс). През декември 1948 г. на Петия конгрес на Българската комунистическа партия (БКП – „новото” старо име на БРП) той е избран за кандидат-член на Централния комитет с 921 от всичко възможни 942 гласа.
В полицейските архиви обаче са останали неунищожени редица донесения на Скарфас, вкл. и цитираната изцяло негова собственоръчна декларация от 24 август 1934 г.

Така през цялата 1949 г. с ожесточаването на борбата срещу „врага с партиен билет” градоносните облаци се сгъстяват над главата на младия ямболски политик(ан). За последен път името му се споменава официално в подписания от всички членове и кандидат-членове на ЦК на БКП некролог по повод смъртта на тогавашния партиен и държавен лидер Васил Коларов на 23 януари 1950 г.

След около месец в-к „Работническо дело” публикува кратка информация от Ямбол за проведено съвещание с окръжния партиен актив, на което Семерджиев е обвинен, че е вкоренявал антипартийни методи, целящи политически да изолират и унищожат предани партийни кадри. Въз основа на намерените полицейски архивни документи през февруари 1950 г. човекът на Гешев е арестуван, снет е от поста си на кандидат-член на ЦК и е изключен от БКП.

Като един от „трайчокостовската банда” той е осъден на 15 години престой зад решетките, от които излежава в София, Варна и Шумен най-вероятно малко над 6 години, понеже след историческия Априлски пленум (1956 г.) е помилван и освободен от затвора. Партийното му членство обаче не е възстановено поради доказаната му агент-провокаторска дейност…

Любопитен факт е, че когато Семерджиев е арестуван през февруари 1950 г., съпругата му Ема Герон (13 октомври 1920-11 март 2011 г.), сливенска еврейка и комунистическа активистка дълго време преди 9 септември 1944 г., се развежда с него, а след 1956 г. двамата (досущ като някои холивудски звезди) отново се събират и пак сключват брак…
За Ема Герон не се знае дали също е била агент на Гешев, но е сигурно, че през март 1944 г. е направила пълни самопризнания в Дирекцията на полицията. Може би затова наскоро след 9 септември 1944 г. тя е изключена от БКП, но през 1947 г. партийното й членство е възстановено.

Ема Герон от 1945 г. е висшистка, а от 1948 г. става асистент във ВИФ „Г. Димитров”. През 1954 г. вече е доцент, а от 1959 г. – кандидат на педагогическите науки. През 1973 г. тя става професор и ръководител на катедрата по психология във ВИФ. През същата година съпругът й Петър Семерджиев е реабилитиран служебно и работи като главен редактор във „Фотоиздат”.
Със заповед от 6 юни 1973 г. на Българския съюз за физкултура и спорт проф. Ема Герон е командирована да участва в Третия европейски конгрес по психология на спорта от 25 до 29 юни с.г. в Мадрид. С професорката заминава и съпругът й. И двамата са с редовни паспорти, валидни за Франция, Испания, Италия и Гърция.

На 20 юни 1973 г. сем. Семерджиеви излизат от България. Първо посещават Париж. По непотвърдени сведения от български дипломат тук Семерджиев (Скарфас) се е срещнал с Гешев. После семейството е в Мадрид и от там – в Рим. В столицата на Италия двамата се свързват с консулството на Израел, явно използвайки еврейския произход на Ема Герон. Получават визи и през Гърция отпътуват за Израел, където се настаняват да живеят в Тел Авив.

Петър Семерджиев започва работа като журналист и се поставя на разположение на радио „Свободна Европа”. От 15 май 1975 г. пък е редовен кореспондент на ,Би Би Си.
Невъзвращенецът Скарфас започва упорита кампания за дискредитирането на БКП и особено на нейните някогашни и тогавашни лидери като Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков. На Живков е посветен трудът му, озаглавен по ирония на съдбата „Нищожество, облечено в доспехите на величие” (1985 г.).

Скарфас много пише и говори за т.нар. Народен съд (1944/45 г.) и за процеса срещу Никола Петков (1947 г.), както и за ред други известни му факти и събития от най-новата българска история… Разбира се, неговите интерпретации са в пълна противоположност на официалната история на БКП отпреди 10 ноември 1989 г.
Останал си по душа (а може би дори е роден такъв) агент-провокатор, Семерджиев е един от корифеите на жанра „подлецистика” (формулиран през 1993 г. от писателя Христо Карастоянов)! Затова и когато през 2008 г., вече 91-годишен, някогашният агент на Гешев приключва земното си битие, това едва ли е опечалило мнозина…

Хараламби Баев историк и краевед

Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

Веселина Вл. Георгиева – баронеса Лина Ротшилд

.

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможното семейство на търговеца Владо Георгиев. Майка и Надежда е дъщеря на габровския търговец Стефан Родев, леля и Веска, на която е кръстена е омъжена за Кимон Георгиев. Сестра и Мария е архитект, омъжена за известния арх. Богдан Томалевски. Домът на Владо Георгиев е една от най-изящните за времето си къщи в София – днешното австрийско търговско представителство на ул. Гладстон (до у-ще Патриарх Евтимий). Къщата е проектирана от Иван Васильов и всъщност тя отваря на архитекта пътя към извесността и вратите на софийския хайлайф, за да проектира след това някои от шедьоврите на стара София  по Шипка и Оборище (вкл. къщата на Чапрашиков) Домът на сем. Георгиеви е винаги отворен за хора на изкуството.
Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…” Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. „Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си“, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца – вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея“, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг.

http://stanimer.blog.com/1549719/

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com

 

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Стейтмент

.

Един от най-добрите ми приятели, човек отявлен антикомунист, единственият който успява да избяга от затвора и от България по време на излежаване на 8 годишна присъда, който само като се изкашляше и цялата ДС се вдигаше на крак, да не би пак да е замислил атентат или най-малко покушение над „наше“ външнотърговско представителство в чужбина по времето на Тошовата ера и заради когото са ми били монтирали подслушвателни устройства във виенското ми жилище (има го описано в досието ми), защото му помогнах при бягството и после настаних да живее у дома, та оттам се обади в посолството да плаши посланика, ама това е дълга история, която не ми се разказва тук…,
та да не се отклонявам от тезата и да не ви губя времето в разни описания, този същия човек ми се обажда вчера поред нощ от друг континент да изрази притеснение, че Бойко се бил срещал с руския посланик на четири очи…
До къде я докарахме с дезинформацията!?
Доказаните антикомунисти, да не могат да различат просото от плявата!?
За не знам си кой път повтарям личното си становище – Борисов има определено някои сенки в миналото си, ама той извървя за последните 8 години един дълъг път на развитие и в момента съм повече от убеден, че той е единствения, който може да се опре на путиновата и ердоганова, заплахи.
Как ли – с вродения си инстинкт на полугладно улично коте. Нещо което в учебници не се учи, а се придобива от живот близо до действителността на улицата.
Вярвам в него и най-вече, защото не е препотентен всезнайко, а е склонен да се учи от грешките си. Нещо действително много важно, защото всеки от нас, понякога греши.
Ще каже някой, „няма ли по-свестен десен гражданин от Борисов в България?“
Има…, ама не вече в Родината, а навън.
Двайсет години изчерпаха надеждите и стоицизма на много от нас, че нещо ще се промени в схемата стъкмена от ДС през есента на 89-та.
В този ред на мисли, за сега няма по-читав от него (с всичките му кусури, които са ми ясни).
Така да се каже, той е едноокия между слепците.
Веднага ще ме апострофират някои, че има много по-интелигентни от него.
ОК, да приемем, че е така, ама те пък са и в пъти по-корумпирани, та не им ща ни меда, ни жилото…

Не на последно място разбира се вярвам в него и защото Западните ни основни приятели, Германия и Щатите, стоят зад него.
Ако на мен нещо, като на лаик, може да би е убегнало, на техните анализаторски щабове, едва ли би се случило.
Това исках да потвърдя за не знам си кой път, от гледна точка на един НЕОБВЪРЗАН с никоя партия, милеещ за Родината си българин, избягал от комунистическата тирания, много преди Комунистическия преврат на Десети.
.