Един, от когото си заслужава да се учим. Даказал се!

Чарли Мънгър

Уорън Бъфет го нарича най-умния човек, когото познава:

Чарли Мънгър.

Те заедно са изградили империя на стойност 699 милиарда долара. А речите му са майсторски клас по вземане на решения, рационалност и успех.

Ето 10 от най-добрите му идеи, които ще ви помогнат да побеждавате в бизнеса и живота:

  1. „Да знаеш това, което не знаеш, е по-полезно, отколкото да си брилянтен.“

Повечето хора прекарват живота си в борба с последствията от грешни решения. Но истината е, че е много по-лесно да избегнем глупостта, отколкото да се опитваме да бъдем умни.

Признайте, че не знаете нищо. Премахнете егото от уравнението.

2. „По-голямата част от грешките в живота се дължат на това, че човек забравя какво всъщност се опитва да направи.“

Поставяме си цели, преследваме ги, а след това се разсейваме.

За да постигнете нещо значимо, трябва постоянно да коригирате курса.

Поставете си северна звезда и я дръжте пред очите си.

  1. „Подражанието на стадото води до регресия към средното.“

Ако правите същото като всички останали, ще получите същите резултати.

Но повечето хора са такива:

  • Нещастни
  • Неудовлетворени
  • Немотивирани

Следването на стандартите на обществото ви вкарва в капана им.

Бъдете смели. Противопоставяйте се на стандартите.

  1. „За да получиш това, което искаш, трябва да заслужиш това, което искаш.“

Веднъж Навал (Naval Ravikant) каза, че светът е ефикасно място.

Не можете да контролирате резултатите, но можете да контролирате своите:

  • Характер
  • Етиката на работа
  • Желанието за учене

Спечелете това, което искате.

  1. „Основният алгоритъм на живота – повтаряйте това, което работи.“

Лесно е да се усложни прекалено успехът.

Но истината е, че всичко, което правите, създава обратна връзка. Умните хора се вслушват в нея.

Когато нещо не върви добре, правете по-малко.

Когато нещо върви добре, правете го много повече.

  1. „Тези, които продължават да се учат, ще продължат да се издигат.“

Повечето хора спират да учат на 18 години. Мънгър продължава да се учи на 98 години.

Знанието е актив, който се натрупва с течение на времето.

Колкото повече знаете, толкова по-добре мислите. По-добри избори, големи последствия.

Планирайте време за учене.

  1. „Не е нужно да сте гениални, само малко по-мъдри от другите, средно за дълго време.“

Berkshire Hathaway се оценява на 991,89 млрд. долара.

Подходът на Бъфет и Мънгър?

Рационалност и търпение.

Това не е секси подход, но резултатите са адски добри.

  1. „Най-доброто нещо, което едно човешко същество може да направи, е да помогне на друго човешко същество да знае повече.“

Най-добрият начин да изживеете живота си е да служите на другите хора. Особено сега, когато има онлайн възможности.

Бъдете щедри с идеите си. Споделете това, което знаете, и помогнете на другите да спечелят.

  1. „Налага се почти всеки ден да разполагаме с много време, за да седнем и да помислим.“

Живеем във време на постоянно внасяне на информация. Всеки иска да използва максимално всеки момент за продуктивност.

Но животът е причина и следствие.

Решенията са ключът към успеха. Времето за мислене е приоритет.

  1. „Трябва да познавате големите идеи в големите дисциплини и да ги използвате рутинно.“

Принципи от:

  • Математика
  • Физика
  • Биология
  • Философия
  • инженерни дисциплини

Всички те имат огромно влияние върху живота.

Изучаване на менталните модели.
Създайте си набор от инструменти. Отнасяйте се към ума си като към най-голямото си богатство.

От профилът ми в linkedin

Путин и неговата „показуха“

Kняз Григорий Потьомкин

Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.

Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.

Руснаците – царе на имитациите

Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“;  „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.

„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на  различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.

Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.

Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време

Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.

Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година.  Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.

Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.

Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.

Българската „показуха“ отстъпва на руската

Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.

Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“

По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.

Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.

От „показуха“ до катастрофа

Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.

Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.

Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.

Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.

От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.

Дойче Веле България

Юли 1941 г. Сталин търси контакт с Хитлер чрез български посланик

Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин  да съобщи съветското послание до цар Борис III и с това гопредпазва от позорния мир

На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.

В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.

Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.

На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която

Германия ще има проблеми с ресурсите.

При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.

Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.

И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.

Българският посланик в Москва Иван Стаменов,
който е агент на НКВД.

Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.

В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.

“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива

да съобщи тази информация на цар Борис III”, пише още Судоплатов.

Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.

Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.

Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.

Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.

(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)

Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.

За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.

Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.

Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –

в сепаре, оборудвано с “бръмбари”.

Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.

А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.

Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.

Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.

Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.

“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.

За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този

неуспял опит за сепаративен мир.

разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”

В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.

През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.

Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.

В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.

Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.

Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.

Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.

През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”

45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.

Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.

Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.

24 часа/Пенчо Ковачев

Русия и другите

.

Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друго кътче на света.“ Казал го е маркиз Астолф дьо Кюстин, известен френски пътешественик, журналист и писател в книгата си „Русия през 1839“.

Поканен от руския император да посети Русия и я опише, за да излъска имиджа ѝ, значително пострадал в Европа след жестокото потушаване на полските бунтове от руските казаци. / позната и близка до сегашната ситуация/ Маркизът обаче не постъпил като Дидро, нает от Екатерина със същата задача и щедро заплащан пожизнено от нея, угоднически ласкаел императрицата и Русия като прекрасна, културна и просветена страна.

Въпреки, че бил посрещнат като кралска особа , Кюстин само след две седмици се измъкнал от Петербург и тръгнал да пътува из руската необятност. А после я описал така , че книгата му станала бестселър, който се издава отново почти всяка година чак до наши дни.


В предговора към изданието от 1951 година американският посланик в Москва Уолтър Смит пише:“ Толкова драматично и точно описание на Русия и руснаците, сякаш пред нас е най-доброто съвременно произведение, писано някога за Съветския съюз“. А Збигнев Бжежински в анотацията си за книгата признава: “ Нито един съветолог не е успял още да добави нещо към прозренията на Кюстин за руския характер и византийската природа на съветската политическа система. За да се разберат американо- съветските отношения, трябва да се прочетат само две книги– “ За демокрацията в Америка “ на Токвил и “ Ла Рюси“ на Кюстин.


И наистина това е най-негативното и унищожително описание, писано някога за Русия и нейните хора. Пътувайки из Русия, Кюстин е бил ужасен от татарското наследство във всички области на живота, но най-вече от сътрудничеството на руския народ за осъществяване на своето собствено подтисничество. „Там нищо не е ставало и не е плод на историческо развитие“, пише той, „там всичко става по волята един самодържец. Лицемерие цари от низините, от последния мужик , до върха на управлението, имитация на европейска култура и ценности . По една единствена причина – честолюбие и ненавист към Европа. С една единствена цел– да станат могъща нация, да завладеят света. Тиранията и робския характер на руснаците водят до една всеобща жестокост – от царя над подчинените му, до мужика, до всеки един над друг в семейството. Това е нация жадуваща за господство над другите и което е тревожно – тя е способна да го направи. Ако мерим величието на целите с количеството на жертвите , готови да се дадат за постигането им, то тази нация е способна да завладее целия свят и да разруши цивилизацията му. Страна , чиито морета не са обхванати от лед само по няколко месеца в годината, а обитателите и – сковани в леда на душата целогодишно. Страна , обхваната от „небитност“ не само по отношение на Европа, а изостанала даже и от Азия. Страна на безполезните формалности, където богатите не са съграждани на бедните, където няма правосъдие, а в армията цари страшно зверство, а полицията винаги е готова да измъчва, но никога да помогне. Страна на нищожно, излишно, безконечно множество чиновници.“
Кюстин твърди, че буквално се е задушавал в Русия и чак когато пресякъл границата и влязъл в Източна Прусия усетил , че отново може да диша.

Та така и до днес… С една дума – ако си нещастен, иди в Русия. И ще ти мине.

.


Едуард Генов – автентичните дисиденти и страхът на старите мишоци от службите

След близо три десетилетия повечето трезво мислещи и ляво необременени българи разбраха, че сме били свидетели на може би една от най-мащабните разработки на Държавна сигурност, която, за да може да бъде по-лесно обществено преглътната, е наречена „Преход“. Навярно след години архивите ще разкрият подробности за огромната измама, която по модела на перестройката успя не само да съхрани комунистическия елит, но и да му позволи да продължава да владее и се разпорежда с икономическите лостове. Така се родиха червените капиталисти, а днес вече никой не се съмнява, че закваската е от съвсем не митичните червени куфарчета, които се раздаваха още от 80-те години на миналия век. Така Войникът на партията –Държавна сигурност запази и до днес кадровото си влияние на всички равнища. И независимо от извършените стотици хиляди престъпления и от комунистическия режим, и от неговите служби , няма нито една осъдителна присъда. За разкаяние – да не говорим.
Пиша всичко това в навечерието на 50-годишнината от Пражката пролет, в потъпкването на която Живковият режим даде своя „принос“. В скоба се питам: дали другарката Корнелия Нинова слага цвете във венците, които ежегодно поднася на паметника на Тато, за да му благодари за смазаните по негово нареждане от български танкове разбунтували се чехословашки демократи? Един въпрос, който родната ни демократична журналистика никога не е задавала и едва ли ще зададе. Като се има предвид Кой е собственик на свободните медии у нас.
Същите тези медии, който не посмяха дори да съобщят в кратка информация, че на 1 юли имаше възпоминателно шествие в памет на Едуард Генов – един от автентичните дисиденти, който не се уплаши от Живковия режим да разпространява позиви срещу потъпкването на Пражката пролет. А подвигът на Едуард Генов не само, че трябва да бъде припомнян, но и никога не бива да позволяваме да бъде забравен. Защото
Страхът на старите мишоци от ДС от автентичните родолюбци и антикомунисти е кодиран в гените им и до днес не им дава покой
Не случайно те се опитаха да затворят устата на всеки демократ, като по време на комунистическия режим след лагерите и затворите дори изгониха от родината смелите й синове като Едуард Генов. Затова и до днес същите се стряскат и на сън от възможността истинските демократи да разкажат историята такава, каквато е.
Защото отвъд всяко съмнение е, 

ДС-разработка е идеологемата, че в България нямало съпротива срещу комунистическия режим

 Целта е ясна – да се вмени и на новите поколения чувство за вина и да се приспи съзнанието им, че нещо може да бъде променено. Те просто трябва да си казват: така е било и така ще бъде и да си налягат парцалите, както се казва. Да не мислят за гражданско общество и съпротива. Съвсем друго щеше да бъде, ако младите поколения учеха за горяните, които организираха едно от най-мощните съпротивителни движения срещу сталинско-червенковския режим. Или ако знаеха, че е имало студенти, преподавали, артисти, писатели, работници и селяни, които са се осмелявали да говорят открито против режима, въпреки угрозата да бъдат изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Куциян, Богданов дол, Ножарево… И че стотици от тях са оставили здравето, силите и живота си там.
Устата на голяма част от медиите бяха запечатани от новите им собственици. И схемата беше затворена. Завесата трябва да бъде дръпната и на сцената да започне поредното действие на путинизацията на България. За патриоти и антикомунисти като Едуард Генов явно не трябва да се говори много-много. Истината трябва да бъде заровена – както впрочем се опитаха да направят преди години във Велико Търново – на лобното място на 204 избити от комунистическия режим демократи беше изградена кучешка градинка!
И трябваха дългогодишни усилия на хора с чиста съвест и памет, за да бъде премахната тази обществена гавра.
Затова и окопалите се навсякъде във властта стари мишоци със зъби и нокти се опитват да не позволят да се възкресяват спомените за автентичните дисиденти, които платиха високата цена за съпротивата. Пример за това е Едуард Генов.
Преди 50 години Пражката пролет е смазана от танковете на варшавския договор. На 21 август официозните вестници в България се хвалят, че и нашите войски са влезли в Чехословакия.
Премазването на Пражката пролет е най-голямата военна акция след Втората световна война
Като в нея участват 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, ГДР, Полша и България с два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Още преди да започне агресията на Варшавския договор, ДС вече събира донесения за „Някои нелоялни прояви и идеологически отклонения на преподаватели и студенти във висшите учебни заведения у нас“. Строго секретната информация под № 255 от 18 април 1968 г. описва подробно действията на преподаватели и студенти, които агитират против комунистическата власт.  Месец по-късно

ДС вече е готов с план за провеждането на Операция „Удар“

която активира резидентите извън и вътре в страната (виж документите в галерия и в прикачения файл, б.р.). Интересно е, че „Строго секретната“ разработка от 30.7.68 г. още в самото начало поставя като задача на Второ управление „Да се вземат мерки за изтеглянето на всички оперативни материали, намиращи се Чехословакия или подсигури своевременното унищожаване“. Планът предвижда – по образец от КГБ – агентите да бъдат сформирани по тройки. Да се засили дейността  на агентурата в чуждите капиталистически страни, да се предотвратят евентуални демонстрации от страна на чехословашки, румънски и югославски туристически групи – особено по морските курорти. Да се организира своевременно долавяне на всякакви сигнали за вражески прояви в армията – е вменено на Трето управление. И още: да се заглушават вражеските радиостанции, да се засили контролът върху личната кореспонденция на гражданите. Четвърто управление трябва да постави пълен режим на движението на представителите на Китайското посолство. Били са организирани и повече нови помещения за арестувани, както и са били „профилактирани“ в лагери и интернати и въдворявани „неблагонадеждните“ за властта българи.

duard_genov.jpg

Всички мерки на ДС обаче не могат да спрат възмущението и недоволството на хората, повечето от които от страх шушукат под юрганите, а малцината автентични дисиденти надигат високо глас в подкрепа на Пражката пролет, възмущавайки се от наглото вмешателство във вътрешните работи на Чехословакия от страна на Съветския съюз и сателитите му като България, които извършват въоръжена интервенция.
Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват „Самозапалване“, „Клада“ и „Пражки бензин“. А трима студенти по история в Софийския университет – Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров – разпространяват в пощенски кутии позиви с текст

„Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“

На позивите пише още: „Група съветски граждани протестираха на Червения площад срещу агресията в ЧССР. Какво правиш ти?“
На 19 и 20 септември тримата са разпространили 267 позива и възнамеряват да продължат акцията в Пловдив. Дейността им, претърпява провал, след като към Генов, Радев и Димитров се присъединяват и други студенти и …. сътрудник на ДС. Бунтарите са заловени, откарани на разпит, разпитвани, с известните „методи“ на  „народната“ милиция и осъдени по бързата процедура . Известно е, че Едуард Генов се е старал да поеме цялата отговорност. Затова има и най-голяма присъда – 5 години затвор, които с вътрешни присъди прерастват в 12години. Димитров е осъден на 3 години, а на Радев – година и половина.
Генов прекарва 12 години в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен. 
След като излиза от затвора, му е забранено да продължи образованието си и е интерниран в родопско село. Въпреки голямата мизерия, в която живее със семейството си, Генов е несломим и през 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. За това има специално донесение от ДС  до Милко Балев, че е установено от кого е подписан Апелът. Изброяват се имената на Илия Минев и Едуард Генов. „От страна на Министерството на вътрешните работи се предприемат комплексни мерки за разлагане на групата и неутрализиране на евентуални  нежелани последици.“, пише в строго секретната информация №501 от 12.5.1987г.
„Мерките“ явно не успяват и Генов  заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково. Страхът на ДС от истинския дисидент е толкова голям, че в края на 1987 г. Едуард е 

принудително изгонен от Държавна сигурност от България

Той издъхва на 63-годишна възраст в Сакраменто, Съединените щати от сърдечна недостатъчност. Един от най-автентичните борци срещу комунизма – Едуард Генов се пренесе в отвъдното с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна „Мила Родино“. 
 Целият му живот е белязан от мръсната ръка на Държавна сигурност и болката, че родината му не е част от демократичния свят.
„Едуард не беше желан в България“, казва в специално интервю, само часове след смъртта му съпругата на Генов Събина Генова. И още: „Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти. 
Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен:

„Не съм от хората, които си затварят устата“

Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората… Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му… До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: „Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе“, казва Събина Генова.
И това е достатъчно показателно за режисирания преход.

Майя Любомирска

В случая с ДСБ нещата отдавна са отвъд фарса

Радан Кънев, известен още, като Радан Гъза и Рада Дълбоката

Казал го е един мъдър човек: „Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

В случая с ДСБ нещата вече са отвъд фарса, защото един и същи номер се прилага по няколко пъти, за да може един човек – Радан Кънев, да задоволи собствените си амбиции. И парадоксът е, че този човек направи политическа кариера, борейки се със задкулисието в държавата, но сам не се притеснява да използва подмолни средства и удари под кръстта, за да отстранява политическите си конкуренти, които публично нарича свои съмишленици и дори приятели.

Фактите по-долу са известни на много хора. Но повечето предпочитат да мълчат, защото ще бъдат обвинени в предателство и саботаж точно преди поредните избори. Крайно време е обаче нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Финтирането Петър Москов

Годината е 2015. Председателят на ДСБ Радан Кънев е понесъл тежка загуба в амбицията си да оглави Реформаторския блок. Трябва да се задоволи с поста съпредседател на ПГ, който на всичкото отгоре дели с Найден Зеленогорски. В самата партия позициите му също са разклатени, защото министърът на здравеопазването Петър Москов вече се радва на много по-широко одобрение в партийните структури, а и в обществото.

На всички е ясно, че е само въпрос на време Москов да оглави ДСБ. Затова Радан Кънев предприема спешни мерки – еднолично взема решение да напусне управляващата коалиция, но да остане в състава на РБ и да запази поста си на заместник председател на Комисията по социална политика в 43 НС.

Така принуждава Петър Москов да избира – да запази поста си като министър или да напусне властта. Още същата седмица е свикан Национален съвет на ДСБ, чийто състав е посочен от Радан Кънев и му е лично верен. Москов е принуден часове наред да се обяснява и спори с предварително подготвените изказвания на “куклите” на Радан в Националния съвет и накрая сам официално се оттегля от ръководството на ДСБ.

Седмица по-късно, в момент на алкохолна еуфория Радан ще сподели:

Най-после си взех партията“

Каква победа! Това обаче не решава основният проблем на Радан Кънев – не само, че публичният му рейтинг пада, но и много от структурите вече не го харесват и продължават да се оглеждат за нов лидер. Затова през 2016 г. той инициира промени в устава на ДСБ, даващи възможност да се създават паралелни структури на местните партийни организации.

И започва ударно създаване на десетки клубове по интереси в градовете, където той не може да разчита на традиционните местни структури на ДСБ. Тези структури не носят гласове на изборите, защото в тях няма хора с авторитет или влияние.

Тяхната роля е друга – точно те впоследствие са основният механизъм както за преизбирането на Радан за председател на ДСБ, така и за последващия избор на Атанас Атанасов за председател на ДСБ само с 6 гласа преднина пред Светослав Малинов.

Автентичният вот на десебарите е подменен, но се полага основата на благодатно сътрудничество между Кънев и бъдещия председател Атанасов. Сделката е проста – Радан да остане зам.- председател на ДСБ, а в замяна неговите структури гласуват за Атанасов.

И понеже Атанасов нито е популярен, нито е харизматичен, Радан дърпа конците и се наслаждава на ролята си на сив кардинал. Много важно е да се отбележи, че през цялото това време, докато играе срещу него, Кънев уверява Малинов, че всъщност той е изборът му за лидер на ДСБ.

Прецакването на Светослав Малинов

Годината е 2018. Тандемът Атанасов-Кънев формално подкрепят “безспорната” кандидатура на Светослав Малинов за евродепутат, като дори отказват да участват във вътрешните електронни избори предложени от ДаБГ. Малинов съвсем сериозно започва да прави кампания и да се състезава с излъчения от ДаБГ Стефан Тафров за водачеството на листата.

“Тандемът” обаче е подготвил съвсем друг сценарий –в преговорите с ДаБг, Националния съвет на ДСБ ще се съгласи Малинов да е втори в листата на ДБ, с което на практика ще лиши Малинов от шанс да бъде преизбран за евродепутат и евентуално отново да претендира за председателския пост в партията.

В случая обаче и самият Малинов си вкарва автогол. Той допуска гаф – продиктуван от мързел и спестовност – закъсня за ключово гласуване по пакета „Макрон“. И Радан не пропуска да се възползва от отворилата се възможност. За 24 часа контролираният от него Национален съвет отстранява Малинов изобщо от надпреварата за евроизборите и посочва уж оттеглилия се от политиката Радан за единствено възможен водач от ДСБ. Със сигурност може да се прогнозира, че Малинов вече е също толкова бита карта в ДСБ, в каквато навремето бързо се превърна Петър Москов.

Изнудването на Христо Иванов

Следващият ход е да се постави ултиматум на ДаБГ – или Радан води листата на ДБ, или ДСБ се коалира с ДБГ и няколко други “хартиени” партии за евроизборите. Лидерът на ДаБГ Христо Иванов е тотално неподготвен за такъв развой на събитията и от страх да не повтори грешката от предишните избори, когато игра самостоятелно и загуби, сгъва байрака и капитулира. На пресконференцията той тъжно заявява:

„Отстъпваме първото място в листата на ДСБ, защото инвестираме в обединението”.

Разшифровано – при отказ, ДаБГ ще трябва да се яви сама на евроизборите и да загуби за втори път. И да няма никакъв шанс за коалиране за местния вот. Христо е на колене пред Радан, само две години след като последният беше на колене пред него. И как ли ще реагират членовете и симпатизантите от ДаБГ на тази задкулисна договорка? Нали уж всичко трябваше да е открито, честно и електронно? Каква ирония! И сега най-важният въпрос – колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли и да даде път на хора с идеи и възможности?

Колко партии и коалиции трябва да затрие с интригите си, за да стане ясно, че е вреден и трябва да си ходи? Ако някой изобщо иска да има бъдеще за демократичната общност в България.

Колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли ?

Кин Стоянов

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Смачкана банкнота от 50 долара

Смачкана и мръсна банкнота

Един ден учител по психология започнал семинара си по необичаен начин – вдигнал копюр от 50 долара и попитал дали има хора, които биха искали да получат тази банкнота.
Мнозина от публиката вдигнали ръце.
След това се обърнал към някои, които не вдигнали ръце.
Оказа се, че те също няма да имат нищо против да получат банкнотата, но били твърде срамежливи да вдигнат ръка.
– Добре, ще дам банкнотата, но преди някой от вас да я получи, ще направя нещо с нея – продължил психологът.
Той намачкал копюра и след това попитал дали някой все още иска да го получи.
Отново почти всички в публиката вдигнали ръце. „
– Тогава ще направя следното – казал той и като хвърлил тази смачкана банкнота на пода, леко я настъпил с ботуша си върху мръсния под.
Учителя взел пак банкнотата – тя била набръчкана и мръсна.
– Е, кой от вас се нуждае от това?
И всички отново вдигнали ръце.
– Скъпи приятели, – казал учителят по психология, – току-що получихте обективен урок. Въпреки всичко, което направих с банкнотата, всички искахте да я получите, тъй като тя не е загубила стойността си. Това все още е банкнота от 50 долара. В живота ни често се случва да се окажем паднали от седлото, притиснати от ситуацията, паднали на пода. Това са реалностите от всеки живот. В такива ситуации се чувстваме безполезни. Но каквото и да се е случи или тепърва ще се случва, ние няма да загубим истинската си стойност. Мръсни или чисти, измачкани или спретнати – винаги ще имаме стойността, която представяме.

.

Обкръжението

Бутилка вода в супермаркета струва около 60 стотинки.
Същата бутилка в бар – 2 лева.
В добър ресторант или хотел може да бъде на стойност до 4лв.
На летище или в самолета може да ви таксуват до 6лв за нея.
Бутилката е същата, марката също – единственото нещо, което променя, е обкръжението.
Всяко място дава различна стойност на един и същ продукт.
Когато се чувстваш подценяван и получаваш неуважение, смени си мястото, не оставай там.
Имайте смелостта да промените заобикалящата ви среда – да отидете на място, където ви дават куража, който заслужавате, и ви смятат за това, което сте.
Заобиколете се с хора, които наистина оценяват колко струвате.
Не се примирявайте.

.

Животът никога не свършва

Две все още неродени близначета, братче и сестриче, си говорели в утробата на майка си и обсъждали неизвестното, което им предстои.
– Ти вярваш ли в живота след раждането? – попитало братчето.

– Разбира се, че вярвам. Всеки знае, че животът след раждането съществува – сериозно се произнесла сестричката. – Причината да сме тук, в утробата, е да съберем сили и да се подготвим за това, което ни предстои.

– Живот след раждането? Ама че глупост! Ти как си го представяш изобщо, какъв ще е този живот?

– Не съм сигурна какво точно представлява, но вярвам, че там ще бъде светло и красиво, и ще правим неща, каквито тук не можем. Например ще се разхождаме сами и ще се храним с устата си…

– Ти полудя ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Да се разхождаме сами и да се храним сами… звучи абсурдно. Защо тогава имаме пъпна връв? Не, не може да има живот след раждането.

– Напротив! Ще е малко по-различно, отколкото е тук, но живот има. Сигурна съм в това.

– Как може да си сигурна?! Все още никой не се е върнал оттам, за да ни разкаже. Това, което знаем със сигурност, е, че животът завършва с раждането. И че животът е страдание в пълен мрак.

– Не, грешиш! Не зная как точно изглежда животът след раждането, но знам, че тогава започва истинският живот. Освен това там ще видим мама, която ни обича и се грижи за нас.

– Ти вярваш в мама! И къде според теб е тя в момента?

– Тя е навсякъде около нас. Тя е причината да ни има, да сме живи и да се движим. Без нея просто нямаше да съществуваме.

– Глупости! Мама е просто една измислица! За да повярвам в нея, трябва да я видя с очите си. Но аз никога не съм я виждал, следователно тя не съществува.

– Грешиш. Аз непрекъснато усещам ласките и любовта ѝ. А понякога, когато наоколо е съвсем тихо, я чувам как пее. Повярвай ми, истинският живот започва след раждането.

И тогава момченцето, което се родило първо, проплакало от ярката светлина…

„Човек е това, в което вярва.“ Антон Павлович Чехов

Гнездото