Поместете аргументиран довод в социалните мрежи, който включва имената на определени национални лидери, и ще получите предвидим отговор. В рамките на няколко часа страницата ви ще бъде залята с обиди и подигравки в целенасочено усилие да се прекърши всеки разумен опит да бъдете чути.
Всички сме наясно с безсмислената жестокост на отделни тролове, които прекарват неадекватния си живот в провокиране на другите, но те не си заслужават мястото на този документ.
Когато в социалните медии се появи ключова дума като Тръмп, Путин, Байдън или Зеленски, тя се появява на екраните в спалните и офисите на ярки млади клавиатурни оператори, които просто изрязват и поставят отрицателен отговор. Тези „ферми за тролове“ са трудни за проследяване, тъй като могат да работят отвсякъде и да се движат бързо. Троловете са мотивирани единствено от пари, а не от идеология. Тяхната цел е да ви сплашат, унижат и изолират, за да мълчите. Това е коварна форма на тормоз, която е политически мотивирана – и работи.
Троловете също така наблюдават успешните блогъри и търсят поводи да се оплакват и да карат блогъри/влогъри, да бъдат закрити. Бъдете много внимателни при използването на езика, никога не използвайте намеци или ирония, (алгоритмите не разбират иронията).
Никога не отговаряйте на глупости онлайн, никога не влизайте в спор с човек, който или е сляп за вашите аргументи, или просто му се плаща, за да ви разстрои. Блокирайте и изтривайте!
Мълчанието като последна дума може да бъде полезно оръжие. Нулевият отговор е поражение за трола, а изолацията (блокирането) го прави още понеефективен.
Социалните медии могат да бъдат ефективен и остър инструмент за приятели и бизнес. Не позволявайте да ви навредят!
Успехът е свързан с малки и големи постижения. Дават ни се цели или ние сами си ги поставяме. Ако постигнем тези цели, получаваме чувство на удовлетворение. Някои с право твърдят, че това емоционално усещане означава успех.
Целите, които избираме, могат да включват работата ни и стремежа към повишение, по-висок статус и заплащане. От друга страна, това може да означава да бъдем щастливи в работата, да сме щастливи у дома и с приятелите си, да се носим по течението и да избягваме стреса.
Древните китайци са казали, че щастливият живот трябва да бъде баланс между работата, семейството и себе си. Подобно на табуретка с три крака, той работи най-добре, когато и трите са в равновесие.
Всички ние се нуждаем от храна, подслон, енергия и транспорт, за да оцелеем. Установяването на тези основни неща може да бъде първото ниво на успех в живота ни. След като установим независимостта си, можем да градим бъдещето си. Дали ще печелим повече пари, ще се сдобием с по-голяма къща, кола, банкова сметка, почивки, дългове, или ще направим нещо алтруистично, което ще подобри състоянието на нашите семейства или дори на семействата на другите?
Трябва ли да ходим на работа по-дълго или да прекарваме повече време със съпрузите и децата си? Да купим ли на децата си топка или да играем с тях? Трябва ли да се обаждаме на съпругите си всяка вечер или да се прибираме всяка вечер вкъщи?
Работата в трудни моменти е успех. Приятелите и рисковете, които сте поели заради тях, изграждане на взаимоотношения, които са трайни и ви дават повече сигурност от всички пари на света. Прощаването на грешките, достойнството и самоуважението, които идват от поставянето на високи стандарти за себе си и воденето на достоен живот?
Може би последното изречение е успех? Това, разбира се, е въпрос на гледна точка. Какво ни кара да се чувстваме успешни? По-голямата банкова сметка или истинската любов на нашите семейства и приятели? Можем ли да имаме всичко това?
Много въпроси. Може би трябва да се върнем към онази китайска поговорка. Имаме нужда от достатъчно работа, за да си платим сметките, от достатъчно време със семейството, за да се ценим и разбираме взаимно, и от достатъчно време за себе си, за да размишляваме и да избягаме за малко. Ако имаме това, можем да твърдим, че сме спокойни и следователно успешни.
Успехът може да се измерва по-скоро с това, което сме оставили след себе си, отколкото с това, което имаме сега. Можем да оставим след себе си корпорация, в която работят хиляда души, семейство, което никога не е искало нищо. Можем да оставим след себе си истории за министър-председател, президент или астронавт. Или пък можем да оставим след себе си спомени за постоянна работа, къмпинги, дни край морето, за постижение, за което сме работили, спестявали и чакали, и за изпитания, които сме преодолели.
Какво ще кажат важните за нас хора, когато времето, прекарано с нас, отмине? Бяхме ли успешни?
ИИ за диагностика, разработване на лекарства, персонализиране на лечението и редактиране на генома
Машинното обучение е постигнало голям напредък в ефективността на фармацевтичните и биотехнологичните продукти. Тази публикация обобщава 4-те най-важни приложения на изкуствения интелект в медицината днес:
Диагностициране на заболявания
Правилното диагностициране на заболявания изисква години медицинско обучение. Но дори и тогава диагностицирането често е досаден и отнемащ време процес. В много области търсенето на специалисти далеч надхвърля наличното предлагане. Това от своя страна увеличава натиска върху лекарите и нерядко забавя животоспасяващата диагностика на пациентите.
Машинното обучение – особено алгоритмите за дълбоко обучение – напоследък отбелязаха голям напредък в автоматичното диагностициране на заболявания, което направи диагностиката по-евтина и по-достъпна. Как машините се учат да поставят диагноза
Алгоритмите за машинно обучение могат да се научат да виждат модели по подобен начин на лекарите. Но основната разлика е, че алгоритмите се нуждаят от хиляди конкретни примери, за да се научат. И тези примери трябва да бъдат прегледно дигитализирани – машините не могат да четат между редовете в учебниците.
Ето защо машинното обучение е особено полезно, когато диагностичната информация, изследвана от лекаря, вече е дигитализирана.
Например:
Откриване на рак на белия дроб или инсулт въз основа на компютърна томография.
Оценка на риска от внезапна сърдечна смърт или други сърдечни заболявания въз основа на електрокардиограми и ядрено-магнитен резонанс на сърцето.
Класифициране на кожни изменения в изображения на кожаta.
Откриване на индикатори за диабетна ретинопатия в очни изображения.
Тъй като в тези случаи има голямо количество добри данни, алгоритмите могат да постигнат също толкова добри резултати в диагностиката, колкото и експертите. Разликата е, че алгоритъмът може да предостави резултати за част от секундата и може да се използва навсякъде по света на ниска цена. Скоро всеки, навсякъде, би могъл да получи достъп до същото качество на най-добрите експерти по радиологична диагностика, при това на ниска цена. Скоро ще има още по-усъвършенствана диагностика с изкуствен интелект
Прилагането на машинното обучение в диагностиката е едва в началото – по-сложните системи включват комбиниране на множество източници на данни (компютърна томография, ядрено-магнитен резонанс, геномика и протеомика, данни за пациента и дори ръкописни файлове) при оценката на дадено заболяване или неговата прогресия. ИИ няма да замени лекарите в обозримо бъдеще
Малко вероятно е ИИ да замени лекарите. Вместо това системите с ИИ ще се използват за маркиране на потенциално злокачествени лезии или опасни сърдечни модели за експерта, например – оставяйки лекаря да се съсредоточи върху тълкуването на тези сигнали.
По-бързо разработване на лекарства
Разработването на лекарства е изключително скъпо начинание. Много от аналитичните процеси при разработването на лекарства могат да бъдат направени по-ефективни с помощта на машинно обучение. Това дава възможност да се спестят години работа и стотици милиони инвестиции.
KI wurde bereits bei allen 4 wichtigen Stufen der Arzneimittelentwicklung erfolgreich eingesetzt:
Етап 1: Определяне на целите на интервенцията
Етап 2: Намиране на подходящи кандидат-лекарства
Етап 3: Ускоряване на клиничните изпитвания
Етап 4: Намиране на биомаркери за диагностициране на заболяването
Стъпка 1: Определяне на целите на интервенцията
Първата стъпка в разработването на лекарства е да се разбере биологичният произход на дадено заболяване (пътища) и механизмите на резистентност към него. Следващата стъпка е да се идентифицират добри цели (обикновено протеини) за лечение на заболяването. Широката достъпност на високопроизводителни техники, като например изследване на къси влакнести РНК (shRNA) и дълбоко последователност, значително увеличи количеството налични данни за намиране на полезни цели. Въпреки това традиционните техники все още се сблъскват с проблема, че трябва да интегрират големия брой и разнообразието от източници на данни, за да идентифицират съответните модели.
Алгоритмите за машинно обучение имат по-малко проблеми с анализа на всички налични данни и дори могат да се научат автоматично да идентифицират добри целеви протеини.
Stufe 2: Das Finden von geeigneten Kandidaten für Medikamente
Als nächstes muss man eine Verbindung finden, die mit dem identifizierten Zielmolekül in der gewünschten Weise interagieren kann. Dafür muss eine große Anzahl – oft mehrere Tausend oder sogar Millionen – potenzieller Verbindungen auf ihre Wirkung auf das Ziel (Affinität) hin untersucht werden, ganz zu schweigen von den unerwünschten Nebenwirkungen (Toxizität). Diese Verbindungen können natürlicher, künstlicher oder biotechnologisch hergestellter Art sein.
Allerdings ist heutige Software oft ungenau und produziert viele schlechte Vorschläge (False Positives). Daher dauert es sehr lange, die Möglichkeiten auf die besten Kandidaten für Medikamente (so genannte Leads) einzugrenzen.
Auch hier können Machine Learning-Algorithmen helfen: Sie können lernen, die Eignung eines Moleküls anhand von strukturellen Fingerabdrücken und molekularen Deskriptoren vorherzusagen. Anschließend durchleuchten sie Millionen potenzieller Moleküle und filtern sie, bis sie die besten Optionen gefunden haben, die zugleich auch weniger Nebenwirkungen erwarten lassen. Das spart viel Zeit bei der Entwicklung von Medikamenten.
Етап 3: Ускоряване на клиничните изпитвания
Много е трудно да се намерят подходящи субекти за клинични изпитвания. Ако изберете неподходящи субекти, целият процес се удължава и отнема много време и ресурси.
Машинното обучение може да ускори проектирането на клинични изпитвания чрез автоматично идентифициране на подходящи субекти и осигуряване на правилно разпределение между групите участници в изследването. Алгоритмите могат да помогнат за идентифициране на модели, които разграничават подходящите от неподходящите субекти. Те могат също така да служат като система за ранно предупреждение за клинично изпитване, което не дава значими резултати – което позволява на изследователите да се намесят по-рано и евентуално да направят разработването на лекарството все пак възможно.
Етап 4: Намиране на биомаркери за диагностициране на заболяването.
Само когато сте сигурни в диагнозата си, можете да лекувате пациентите адекватно. Някои диагностични методи са много скъпи и изискват сложно лабораторно оборудване и експертни познания – например секвенирането на гени.
Биомаркерите са молекули в телесните течности (обикновено човешка кръв), които дават абсолютна сигурност дали пациентът има или няма да има заболяване. Те правят процеса на диагностициране на дадено заболяване безопасен и евтин.
Могат да се използват и за определяне на прогреса на заболяването – това улеснява лекарите при избора на подходящо лечение и при проследяването на ефекта от лекарството.
Трудно е обаче да се намерят подходящи биомаркери за дадено заболяване. Това е още един скъп и продължителен процес, който включва скрининг на десетки хиляди потенциални кандидат-молекули.
ИИ може да автоматизира голяма част от ръчната работа и да ускори процеса като цяло. Алгоритмите класифицират молекулите на подходящи и неподходящи кандидати – това от своя страна помага на изследователите да се съсредоточат върху анализа на най-добрите кандидати.
Биомаркерите могат да се използват в следните случаи:
Идентифициране на заболяване по надежден и евтин начин - диагностичен биомаркер.
Намиране на пациенти, изложени на риск от развитие на заболяване - рисков биомаркер
Прогнозиране на вероятния ход на заболяването - прогностичен биомаркер
Определяне на това дали пациентът ще реагира на дадено лекарство - прогнозен биомаркер
персонализиране на лечението
Различните пациенти реагират по различен начин на лекарствата и плановете за лечение. Така че персонализираното лечение има голям потенциал да увеличи продължителността на живота на пациентите. Но е много трудно да се разбере кои фактори трябва да влияят върху избора на лечение.
Машинното обучение може да автоматизира тази сложна статистическа работа – да помогне да се разбере кои характеристики показват, че даден пациент ще реагира на определено лечение.
Системата научава това чрез съпоставяне на данни от подобни пациенти и сравняване на тяхното лечение и резултати. Получените прогнози за резултатите улесняват лекарите при изготвянето на правилния план за лечение.
Подобряване на редактирането на гени
Системата за редактиране на генома CRISPR-Cas9 (Clustered Regularly Interspaced Short Palindromic Repeats – CRISPR) е значителен напредък в способността ни да редактираме ДНК евтино и прецизно като хирург.
Тази техника разчита на т.нар. къси водещи РНК (sgRNA), за да избере и редактира определено място в ДНК. Но насочващата РНК може да съвпадне с няколко позиции в ДНК – и това може да доведе до нежелани странични ефекти (off-target effects). Внимателният подбор на водещата РНК с най-малко опасни странични ефекти е една от най-важните пречки при прилагането на системата CRISPR.
Установено е, че моделите за машинно обучение дават най-добри резултати при прогнозиране на степента както на взаимодействията водач-цел, така и на ефектите извън целта за дадена sgRNA. Това може значително да ускори разработването на водещи РНК за всеки участък от човешката ДНК.
Обобщение
ИИ вече ни помага да диагностицираме по-ефективно заболявания, да разработваме лекарства, да персонализираме лечението и дори да редактираме гени.
Но това е само началото. Колкото повече дигитализираме и обединяваме медицинските си данни, толкова повече можем да използваме ИИ за откриване на подходящи модели – модели, които можем да използваме за вземане на точни и икономически ефективни решения в сложни аналитични процеси.
Difference between Private Equity (PE) and Venture Capital (VC)
Съществува огромна разлика между „частен капитал“ (PE) и „рисков капитал“ (VC). Ето каква е разликата между „PE“ и „VC“ ? Обяснено
Повечето от нас са запознати с инвестирането на „публичния пазар“, например в акции.
„Частните пазари“, от друга страна, се занимават с „рисков капитал“ (VC) или „частен капитал“ (PE), който представлява собственост в дружество, което не е публично регистрирано.
Например инвестиране в гореща технологична компания като Google.
Основна разлика:
? VC вероятно е инвестиция в компания в РАНЕН стадий на развитие (мислете за стартъпи).
? PE е насочен към по-ЗНАЧИТЕЛНИ компании, които може да са близо до листване на фондовата борса или са големи по размер.
Особено за PE тези инвестиции не са толкова лесно достъпни за средния инвеститор, тъй като обикновено са много големи по размер (десетки, ако не и стотици милиони щатски долари) и не са листвани на публични пазари.
VC/PE могат също така да блокират парите ви за няколко години.
Ето 5-те етапа от инвестирането във VC до PE и какво означават те:
? Ангел (преди VC): „Ангелските“ инвеститори дават подкрепа на ранен етап на компании от типа на стартъп ниво, когато институционалните инвеститори все още не са готови да инвестират.
Това включва компания, която може да има „идея“, но все още не я е валидирала правилно и не я е изградила в бизнес.
За да наберат средства, тези компании се обръщат към приятели или роднини с молба да ги подкрепят финансово.
Размер на инвестицията: 10 ХИЛ. ЩАТСКИ ДОЛАРА – 250 ХИЛ. ЩАТСКИ ДОЛАРА
? Seed (VC): Тези компании вече поне донякъде са валидирали своя продукт/услуга с клиенти или с убедителни изследвания.
Парите обикновено се използват за разработване на продукти и разширяване на бизнеса и тогава се наемат първите хора от отдел „Продажби и маркетинг“ на пълен работен ден.
Размер на инвестицията: 250 ХИЛ. ЩАТСКИ ДОЛАРА – 2 МЛН. ЩАТСКИ ДОЛАРА
? Растеж (VC/PE): На този етап компаниите по-скоро са разбрали къде техният продукт/услуга има нужда на пазара, но може все още да е нерентабилен ?
Набирането на средства е основно за РАЗШИРЕНИЕ както на екипа, така и на бизнеса им… като наливане на масло в огъня ?
Размер на инвестицията: 10 МЛН. Щ. Д. – 50 МЛН. Щ. Д.
? Кросоувър (PE): На този етап инвеститорите търсят компании, които имат УСТОЙЧИВИ бизнес модели и рентабилност.
Това финансиране може да се използва за разширяване на нови международни пазари или за разработване на множество продукти/услуги.
Листването на фондовата борса (IPO) може да не е далеч.
Размер на инвестицията: 50 – 100 МЛН. ЩАТСКИ ДОЛАРА
? Късен етап/изкупуване (PE): Инвеститорите може да са съсредоточени най-вече върху повишаването на ефективността на тези зрели компании, повишаването на стойността им и последващото им „обръщане“ за по-голям краен резултат (възвръщаемост).
Дружеството е много близо до ИЗХОД или до листване на фондовата борса (IPO), или до „изкупуване“. Размер на инвестицията: Зависи, но може да бъде от милиони до милиарди.
***
10-те най-големи фонда за дялово инвестиране по отношение на ОБЩИТЕ АКТИВИ.
The top 10 private equity funds manage in terms of TOTAL ASSETS
10 ТРИЛИОНА щ.д. ? Толкова управляват 10-те най-големи фонда за дялово инвестиране по отношение на ОБЩИТЕ АКТИВИ. Какво е частен капитал и как се инвестира? 3️⃣ изводи, които трябва да знаете.
Забележка: „Общите активи“ може да включват и никакви активи на фондовете за дялово участие.
Повечето от нас са запознати с инвестирането на „публичния пазар“.
Това са като акции или облигации, които се търгуват на публични борси, като например Нюйоркската фондова борса за американски акции.
„Частните пазари“, от друга страна, се занимават с „частен капитал“ (PE), който представлява собственост в предприятие, което не е публично регистрирано или търгувано.
На тях компаниите се насочват към набиране на средства от по-малка група инвеститори, обикновено богати физически лица и големи институции като пенсионни фондове, семейни офиси и държавни инвестиционни фондове.
Тези инвестиции не са толкова лесно достъпни за средния инвеститор, тъй като обикновено са много големи по размер (десетки, ако не и стотици милиони щатски долари) и не са регистрирани на публични пазари.
3 извода за инвеститорите, които се интересуват от фондовете за дялово участие:
1️⃣ В какво инвестират фондовете за частен капитал (ФЧК)?
Ето най-често срещаните видове инвестиции, в които инвестират фондовете за дялово участие:
? Рисков капитал: това означава инвестиране в стартиращи предприятия и нови бизнеси на ранен етап.
? Капитал за растеж: това може да включва Facebooks или Googles на нашия свят, но обикновено се финансират разширяващи се компании след фазата на стартиране.
? Инвестиране в затруднено положение: Това включва инвестиране в изпитващи затруднения компании, които имат нужда от финансиране.
Освен това то може да включва инвестиране в недвижими имоти, инфраструктура, изкупуване с ливъридж, вторични инвестиции и др.
2️⃣ Какъв е опитът на инвеститорите?
Обикновено фондовете за дялово участие изискват от инвеститорите да инвестират за период от 10 години (но той може да бъде по-кратък в зависимост от сделката и стила на инвестиране).
Помислете за инвестиция в Google.
Google е основана през 1998 г., но е регистрирана на фондовата борса (това е мястото, където фондовете за дялово участие и техните инвеститори правят РЕАЛНИТЕ пари при „излизането“) едва през 2004 г., 6 години по-късно.
Това е малко като да гледате как расте дете.
По-дългото изчакване обикновено се посреща с по-висока възвръщаемост от средно ~10-20% годишно.
Инвеститорите може да са в състояние да изтеглят пари по-рано, но обикновено има наказателна такса.
Таксите обикновено са 2% върху сумата, която инвестирате, заедно с 20% върху допълнителните услуги, които предоставят извън инвестицията ви.
3️⃣ Рискове, с които трябва да сте наясно като инвеститор
Риск номер 1, с който трябва да сте наясно като инвеститор, е „ликвидният риск“, което означава, че парите ви могат да бъдат блокирани за продължителен период от време, например 10 години.
В зависимост от вида на частния капитал възвръщаемостта на инвестициите може да бъде доста двоична (всичко или нищо), което може да увеличи риска, на който сте изложени.
Ken Shih
Head of Wealth Management GC at Saxo Markets | Reimagining the Wealth Management experience |
Изящни и редки вина от известната изба на американски колекционер
Повод да драсна тези няколко реда ми беше един аукцион на Кристис (Christie’s) в Ню Йорк за избрани напитки. Подсетих се за младежките ми години 1977/78. По онова време бях ежедневен посетител на сладкарница Ялта срещу Университета. Само тези, които също са я посещавали по онези години им е ясно какво представляваше тя тогава. Беше някакво малко островче извън Соца, каквото и да значи това. Всеки трети беше африкански „студент“ от „братска“ страна, който с всевъзможен чейнч се занимаваше. Разбира се, беше бъкано и от ченгета, ама не арестува веднага, както на другите места, а там имаше някаква търпимост. Може би са дебнели за големи удари. Нямам представа. Българите, които посещавахме заведението бяхме също доста разнородни. От провинциални студенти, чудещи се как да изкарат някой и друг лев на черно, до синчета на висши партийни босове и висши ченгета, смятащи се за неприкосновени. Аз попаднах случайно там, чрез приятел върнал се скоро от Алжир, където техните са работили (аз също бях живял там, където майка ми, която беше инженер химик, работеше по въвеждането на някакъв кожарски завод в експлоатация), ама това повлия до голяма степен и на понататъчния ми живот.
Трябва да призная, че по онези години тренирах много, сменях различни спортове, не пушех, ама това не ми пречеше да бъда ценител на тънки питиета. Тогава наркотиците в България, освен в една твърде малка затворена група, събираща се около Попа, не беха разпространени.
Пиенето беше ин, та се наливахме и съсипваме черните си дробове.
Отплеснах се. Думата беше за Ялта, т.е. не и за нея, а за отлежали колекционерски напитки.
Там се запознах с един друг вечен посетител на заведението, който беше първороден внук на Васил Коларов, носещ също неговото име. Беше поне петнадесетина-двайсет години по-възрастен от мен и също бе рицар на чашката.
Проблемът му беше, че бе под попечителство на по-младия си брат, висше ченге от ДС, който не му предоставяше достатъчно кинти, та да не се олива всеки ден. И Васко (Васил Коларов – първороден внук), какво да прави – домоизнос.
Тъй като бях запален филателист, разбирах също както от нумизматиката, така и от антични предмети, Васко все се допитваше до мен, какво от краденото наследство на дядо си, може добре да монетаризира.
То не беха седефени пафти, царски ордени от най-висок клас, сребърна посуда и какво ли не още. Васко живееше в полите на Витоша в някаква вила останала от дядо му, а брат му, оня ченгето дето трябваше да го предпазва от лошите му навици бе на вторият етаж от една къща до градинката Йорданка Николова, сега е променено името, ама не го знам.
От там Васил нямаше ключ, ама се катереше по една тръба, прескачаше на балкона и оттам вътре, опосквайки и това жилище. Помня, че веднъж оттам докара цяла торба със златни предмети. Подари ми от благодарност за съветите и оценките на домоизноса, една златна табакера, подарена (и гравирана) на дядо му от българските индустриалци. Горките, мислели са че с тази табакера ще запазят главите си. Уви, търколели са се и те в прахта. Васил Коларов е бил изрод, достоен ученик на татко Сталин. Дори повече от изрод. Не случайно се считаше за въпрос на мъжество, да се изпикаеш на гроба му, зад мавзолея.
Добре де, ама полека лека, брат му така затегна примката около него, изпращайки ченгета да търсят продадените предмети, та никой не смееше от Васко повече да купува.
Пари няма. Пиене за Васко няма. Чат-пат някой, който му е благодарен, че не го е издал, като е купувал от него го почерпи, ама не е като да пие на корем и да щрака с пръсти.
Един ден идва в Ялта, пак с една торба и сяда до мен. Изтръпнах. Викам си, довтасаха ченгетата. Ама не. Никой не дойде, а от торбата Васко извади някаква прашна бутилка и с един тирбушон я отвори. Питам го, какво е това? И ми разказа. Имал една пълна стая в мазето с подобни прашни бутилки. Били от едновремешната колекция на принц Кирил, който от своя страна я наследил от дядо му, цар Фердинанд. Дъртият Васил Коларов разбира се, присвоил колекцията и тя все още събирала прах. Загледах се в етикета на прашната бутилка и верно бе вино от 30-те години. Казах му, че е идиот, защото отвори бутилката, която е по-скъпа от дрънкулките които носеше преди И така започна изнасянето на историческите напитки. Единственият проблем бе, на кого да се пласират. Сетих се за Богомил Райнов. Познавах го покрай филателията. Казах му за колекцията, ама той в първия момент не повярва. Свързах го с Васил, който бе донесъл няколко шишета за мостри и работата тръгна. Май с времето цялата колекция от напитки се премести при писателя. Доколкото ми е известно единични бутилки продаде и на Павел Вежинов, ама не съм напълно сигурен, защото не бе и моя работа това да следя. Помня, че чат-пат отваряше някоя и друга бутилка, та опитах не едно и две шишета стари вина. Честно казано имаха странен вкус и не ми допадаха. Виж един френски коняк от началото на века (20 век) беше действително еликсир.
Та така със спомените ми за отлежали напитки. На младини имах интересен живот. Не, че после стана скучен, но тогава бе по-хашлашко бурен. После поулегнах…, по личните му критерии за „улегналост“…
Уорън Бъфет го нарича най-умния човек, когото познава:
Чарли Мънгър.
Те заедно са изградили империя на стойност 699 милиарда долара. А речите му са майсторски клас по вземане на решения, рационалност и успех.
Ето 10 от най-добрите му идеи, които ще ви помогнат да побеждавате в бизнеса и живота:
„Да знаеш това, което не знаеш, е по-полезно, отколкото да си брилянтен.“
Повечето хора прекарват живота си в борба с последствията от грешни решения. Но истината е, че е много по-лесно да избегнем глупостта, отколкото да се опитваме да бъдем умни.
Признайте, че не знаете нищо. Премахнете егото от уравнението.
2. „По-голямата част от грешките в живота се дължат на това, че човек забравя какво всъщност се опитва да направи.“
Поставяме си цели, преследваме ги, а след това се разсейваме.
За да постигнете нещо значимо, трябва постоянно да коригирате курса.
Поставете си северна звезда и я дръжте пред очите си.
„Подражанието на стадото води до регресия към средното.“
Ако правите същото като всички останали, ще получите същите резултати.
Но повечето хора са такива:
Нещастни
Неудовлетворени
Немотивирани
Следването на стандартите на обществото ви вкарва в капана им.
Бъдете смели. Противопоставяйте се на стандартите.
„За да получиш това, което искаш, трябва да заслужиш това, което искаш.“
Веднъж Навал (Naval Ravikant) каза, че светът е ефикасно място.
Не можете да контролирате резултатите, но можете да контролирате своите:
Характер
Етиката на работа
Желанието за учене
Спечелете това, което искате.
„Основният алгоритъм на живота – повтаряйте това, което работи.“
Лесно е да се усложни прекалено успехът.
Но истината е, че всичко, което правите, създава обратна връзка. Умните хора се вслушват в нея.
Когато нещо не върви добре, правете по-малко.
Когато нещо върви добре, правете го много повече.
„Тези, които продължават да се учат, ще продължат да се издигат.“
Повечето хора спират да учат на 18 години. Мънгър продължава да се учи на 98 години.
Знанието е актив, който се натрупва с течение на времето.
Колкото повече знаете, толкова по-добре мислите. По-добри избори, големи последствия.
Планирайте време за учене.
„Не е нужно да сте гениални, само малко по-мъдри от другите, средно за дълго време.“
Berkshire Hathaway се оценява на 991,89 млрд. долара.
Подходът на Бъфет и Мънгър?
Рационалност и търпение.
Това не е секси подход, но резултатите са адски добри.
„Най-доброто нещо, което едно човешко същество може да направи, е да помогне на друго човешко същество да знае повече.“
Най-добрият начин да изживеете живота си е да служите на другите хора. Особено сега, когато има онлайн възможности.
Бъдете щедри с идеите си. Споделете това, което знаете, и помогнете на другите да спечелят.
„Налага се почти всеки ден да разполагаме с много време, за да седнем и да помислим.“
Живеем във време на постоянно внасяне на информация. Всеки иска да използва максимално всеки момент за продуктивност.
Но животът е причина и следствие.
Решенията са ключът към успеха. Времето за мислене е приоритет.
„Трябва да познавате големите идеи в големите дисциплини и да ги използвате рутинно.“
Принципи от:
Математика
Физика
Биология
Философия
инженерни дисциплини
Всички те имат огромно влияние върху живота.
Изучаване на менталните модели. Създайте си набор от инструменти. Отнасяйте се към ума си като към най-голямото си богатство.
Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.
Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.
Руснаците – царе на имитациите
Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“; „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.
„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.
Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.
Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време
Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.
Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година. Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.
Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.
Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.
Българската „показуха“ отстъпва на руската
Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.
Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“
По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.
Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.
От „показуха“ до катастрофа
Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.
Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.
Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.
Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.
От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.
Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин да съобщи съветското послание до цар Борис IIIи с това гопредпазва от позорния мир
На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.
В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.
Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.
На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която
Германия ще имапроблемис ресурсите.
При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.
Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.
И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.
В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.
“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива
да съобщи тазиинформация нацар Борис III”, пише още Судоплатов.
Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.
Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.
Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.
Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.
(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)
Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.
За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.
Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.
Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –
в сепаре,оборудванос “бръмбари”.
Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.
А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.
Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.
Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.
Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.
“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.
За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този
неуспял опитза сепаративенмир.
разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”
В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.
През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.
Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.
В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.
Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.
Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.
Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.
През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”
45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.
Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.
Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.
Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друго кътче на света.“ Казал го е маркиз Астолф дьо Кюстин, известен френски пътешественик, журналист и писател в книгата си „Русия през 1839“.
Поканен от руския император да посети Русия и я опише, за да излъска имиджа ѝ, значително пострадал в Европа след жестокото потушаване на полските бунтове от руските казаци. / позната и близка до сегашната ситуация/ Маркизът обаче не постъпил като Дидро, нает от Екатерина със същата задача и щедро заплащан пожизнено от нея, угоднически ласкаел императрицата и Русия като прекрасна, културна и просветена страна.
Въпреки, че бил посрещнат като кралска особа , Кюстин само след две седмици се измъкнал от Петербург и тръгнал да пътува из руската необятност. А после я описал така , че книгата му станала бестселър, който се издава отново почти всяка година чак до наши дни.
В предговора към изданието от 1951 година американският посланик в Москва Уолтър Смит пише:“ Толкова драматично и точно описание на Русия и руснаците, сякаш пред нас е най-доброто съвременно произведение, писано някога за Съветския съюз“. А Збигнев Бжежински в анотацията си за книгата признава: “ Нито един съветолог не е успял още да добави нещо към прозренията на Кюстин за руския характер и византийската природа на съветската политическа система. За да се разберат американо- съветските отношения, трябва да се прочетат само две книги– “ За демокрацията в Америка “ на Токвил и “ Ла Рюси“ на Кюстин.
Маркиз Астолф дьо Кюстин
И наистина това е най-негативното и унищожително описание, писано някога за Русия и нейните хора. Пътувайки из Русия, Кюстин е бил ужасен от татарското наследство във всички области на живота, но най-вече от сътрудничеството на руския народ за осъществяване на своето собствено подтисничество. „Там нищо не е ставало и не е плод на историческо развитие“, пише той, „там всичко става по волята един самодържец. Лицемерие цари от низините, от последния мужик , до върха на управлението, имитация на европейска култура и ценности . По една единствена причина – честолюбие и ненавист към Европа. С една единствена цел– да станат могъща нация, да завладеят света. Тиранията и робския характер на руснаците водят до една всеобща жестокост – от царя над подчинените му, до мужика, до всеки един над друг в семейството. Това е нация жадуваща за господство над другите и което е тревожно – тя е способна да го направи. Ако мерим величието на целите с количеството на жертвите , готови да се дадат за постигането им, то тази нация е способна да завладее целия свят и да разруши цивилизацията му. Страна , чиито морета не са обхванати от лед само по няколко месеца в годината, а обитателите и – сковани в леда на душата целогодишно. Страна , обхваната от „небитност“ не само по отношение на Европа, а изостанала даже и от Азия. Страна на безполезните формалности, където богатите не са съграждани на бедните, където няма правосъдие, а в армията цари страшно зверство, а полицията винаги е готова да измъчва, но никога да помогне. Страна на нищожно, излишно, безконечно множество чиновници.“ Кюстин твърди, че буквално се е задушавал в Русия и чак когато пресякъл границата и влязъл в Източна Прусия усетил , че отново може да диша.
Та така и до днес… С една дума – ако си нещастен, иди в Русия. И ще ти мине.
След близо три десетилетия повечето трезво мислещи и ляво необременени българи разбраха, че сме били свидетели на може би една от най-мащабните разработки на Държавна сигурност, която, за да може да бъде по-лесно обществено преглътната, е наречена „Преход“. Навярно след години архивите ще разкрият подробности за огромната измама, която по модела на перестройката успя не само да съхрани комунистическия елит, но и да му позволи да продължава да владее и се разпорежда с икономическите лостове. Така се родиха червените капиталисти, а днес вече никой не се съмнява, че закваската е от съвсем не митичните червени куфарчета, които се раздаваха още от 80-те години на миналия век. Така Войникът на партията –Държавна сигурност запази и до днес кадровото си влияние на всички равнища. И независимо от извършените стотици хиляди престъпления и от комунистическия режим, и от неговите служби , няма нито една осъдителна присъда. За разкаяние – да не говорим. Пиша всичко това в навечерието на 50-годишнината от Пражката пролет, в потъпкването на която Живковият режим даде своя „принос“. В скоба се питам: дали другарката Корнелия Нинова слага цвете във венците, които ежегодно поднася на паметника на Тато, за да му благодари за смазаните по негово нареждане от български танкове разбунтували се чехословашки демократи? Един въпрос, който родната ни демократична журналистика никога не е задавала и едва ли ще зададе. Като се има предвид Кой е собственик на свободните медии у нас. Същите тези медии, който не посмяха дори да съобщят в кратка информация, че на 1 юли имаше възпоминателно шествие в памет на Едуард Генов – един от автентичните дисиденти, който не се уплаши от Живковия режим да разпространява позиви срещу потъпкването на Пражката пролет. А подвигът на Едуард Генов не само, че трябва да бъде припомнян, но и никога не бива да позволяваме да бъде забравен. Защото Страхът на старите мишоци от ДС от автентичните родолюбци и антикомунисти е кодиран в гените им и до днес не им дава покой Не случайно те се опитаха да затворят устата на всеки демократ, като по време на комунистическия режим след лагерите и затворите дори изгониха от родината смелите й синове като Едуард Генов. Затова и до днес същите се стряскат и на сън от възможността истинските демократи да разкажат историята такава, каквато е. Защото отвъд всяко съмнение е,
ДС-разработка е идеологемата, че в България нямало съпротива срещу комунистическия режим
Целта е ясна – да се вмени и на новите поколения чувство за вина и да се приспи съзнанието им, че нещо може да бъде променено. Те просто трябва да си казват: така е било и така ще бъде и да си налягат парцалите, както се казва. Да не мислят за гражданско общество и съпротива. Съвсем друго щеше да бъде, ако младите поколения учеха за горяните, които организираха едно от най-мощните съпротивителни движения срещу сталинско-червенковския режим. Или ако знаеха, че е имало студенти, преподавали, артисти, писатели, работници и селяни, които са се осмелявали да говорят открито против режима, въпреки угрозата да бъдат изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Куциян, Богданов дол, Ножарево… И че стотици от тях са оставили здравето, силите и живота си там. Устата на голяма част от медиите бяха запечатани от новите им собственици. И схемата беше затворена. Завесата трябва да бъде дръпната и на сцената да започне поредното действие на путинизацията на България. За патриоти и антикомунисти като Едуард Генов явно не трябва да се говори много-много. Истината трябва да бъде заровена – както впрочем се опитаха да направят преди години във Велико Търново – на лобното място на 204 избити от комунистическия режим демократи беше изградена кучешка градинка! И трябваха дългогодишни усилия на хора с чиста съвест и памет, за да бъде премахната тази обществена гавра. Затова и окопалите се навсякъде във властта стари мишоци със зъби и нокти се опитват да не позволят да се възкресяват спомените за автентичните дисиденти, които платиха високата цена за съпротивата. Пример за това е Едуард Генов. Преди 50 години Пражката пролет е смазана от танковете на варшавския договор. На 21 август официозните вестници в България се хвалят, че и нашите войски са влезли в Чехословакия. Премазването на Пражката пролет е най-голямата военна акция след Втората световна война Като в нея участват 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, ГДР, Полша и България с два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Още преди да започне агресията на Варшавския договор, ДС вече събира донесения за „Някои нелоялни прояви и идеологически отклонения на преподаватели и студенти във висшите учебни заведения у нас“. Строго секретната информация под № 255 от 18 април 1968 г. описва подробно действията на преподаватели и студенти, които агитират против комунистическата власт. Месец по-късно
ДС вече е готов с план за провеждането на Операция „Удар“
която активира резидентите извън и вътре в страната (виж документите в галерия и в прикачения файл, б.р.). Интересно е, че „Строго секретната“ разработка от 30.7.68 г. още в самото начало поставя като задача на Второ управление „Да се вземат мерки за изтеглянето на всички оперативни материали, намиращи се Чехословакия или подсигури своевременното унищожаване“. Планът предвижда – по образец от КГБ – агентите да бъдат сформирани по тройки. Да се засили дейността на агентурата в чуждите капиталистически страни, да се предотвратят евентуални демонстрации от страна на чехословашки, румънски и югославски туристически групи – особено по морските курорти. Да се организира своевременно долавяне на всякакви сигнали за вражески прояви в армията – е вменено на Трето управление. И още: да се заглушават вражеските радиостанции, да се засили контролът върху личната кореспонденция на гражданите. Четвърто управление трябва да постави пълен режим на движението на представителите на Китайското посолство. Били са организирани и повече нови помещения за арестувани, както и са били „профилактирани“ в лагери и интернати и въдворявани „неблагонадеждните“ за властта българи.
Всички мерки на ДС обаче не могат да спрат възмущението и недоволството на хората, повечето от които от страх шушукат под юрганите, а малцината автентични дисиденти надигат високо глас в подкрепа на Пражката пролет, възмущавайки се от наглото вмешателство във вътрешните работи на Чехословакия от страна на Съветския съюз и сателитите му като България, които извършват въоръжена интервенция. Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват „Самозапалване“, „Клада“ и „Пражки бензин“. А трима студенти по история в Софийския университет – Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров – разпространяват в пощенски кутии позиви с текст
„Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“
На позивите пише още: „Група съветски граждани протестираха на Червения площад срещу агресията в ЧССР. Какво правиш ти?“ На 19 и 20 септември тримата са разпространили 267 позива и възнамеряват да продължат акцията в Пловдив. Дейността им, претърпява провал, след като към Генов, Радев и Димитров се присъединяват и други студенти и …. сътрудник на ДС. Бунтарите са заловени, откарани на разпит, разпитвани, с известните „методи“ на „народната“ милиция и осъдени по бързата процедура . Известно е, че Едуард Генов се е старал да поеме цялата отговорност. Затова има и най-голяма присъда – 5 години затвор, които с вътрешни присъди прерастват в 12години. Димитров е осъден на 3 години, а на Радев – година и половина. Генов прекарва 12 години в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен. След като излиза от затвора, му е забранено да продължи образованието си и е интерниран в родопско село. Въпреки голямата мизерия, в която живее със семейството си, Генов е несломим и през 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. За това има специално донесение от ДС до Милко Балев, че е установено от кого е подписан Апелът. Изброяват се имената на Илия Минев и Едуард Генов. „От страна на Министерството на вътрешните работи се предприемат комплексни мерки за разлагане на групата и неутрализиране на евентуални нежелани последици.“, пише в строго секретната информация №501 от 12.5.1987г. „Мерките“ явно не успяват и Генов заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково. Страхът на ДС от истинския дисидент е толкова голям, че в края на 1987 г. Едуард е
принудително изгонен от Държавна сигурност от България
Той издъхва на 63-годишна възраст в Сакраменто, Съединените щати от сърдечна недостатъчност. Един от най-автентичните борци срещу комунизма – Едуард Генов се пренесе в отвъдното с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна „Мила Родино“. Целият му живот е белязан от мръсната ръка на Държавна сигурност и болката, че родината му не е част от демократичния свят. „Едуард не беше желан в България“, казва в специално интервю, само часове след смъртта му съпругата на Генов Събина Генова. И още: „Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти. Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен:
„Не съм от хората, които си затварят устата“
Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората… Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му… До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: „Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе“, казва Събина Генова. И това е достатъчно показателно за режисирания преход.
