Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (4)

Това е ЧЕТВЪРТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

КРАСЕН СТАНЧЕВ И ГЕРГАНА ЖУЛЕВА ИЛИ ЗА НОМЕНКЛАТУРНАТА ТЕНДЖЕРА И НОМЕНКЛАТУРНИЯ ПОХЛУПАКГорните две лица се мъдрят в позорния списък на „интелектуалци“, които зареваха на умряло щом се разбра, че мога да бъда избран за следващ председател на Комисията по досиетата. Досега осветлих истинските биографии, номенклатурни (БКП и ДКМС), както и ДС зависимости на още няколко от този списък – Евгений Дайнов, Калин Манолов и агент „Сашо“, познат още като Илиян Василев. Защо се разпищяха и известните днешни либерали и пазарници, а в битността си преди 10 ноември 1989 г. – отрочета на висша комунистическа номенклатура Красен Станчев и неговата благоверна Гергана Жулева. Красен Станчев е син на Стефан Станчев – зам.завеждащ отдел в ЦК на БКП. Кр. Станчев завършва марксистко-ленинска философия в Ленинград през 1980 г. и започва работа като асистент по марксистко-ленинска философия в Академията по обществени науки и социално управления при ЦК на БКП. Първата му съпруга е дъщеря на висш номеклатурен кадър от Окръжния комитет на БКП във Бургас. Втората му съпруга е Гергана Жулева. Бащата на Гергана Жулева се казва Дело Жулев – ген.-майор от комунистическата БНА. Завършил Генералщабна академия в СССР през 1973 г. Началник на отдел „Бойна подготовка“ при командването на авиацията. Член е на Окръжния комитет на БКП в Ямбол. След смъртта му Гергана Жулева е покровителствана от двама негови братовчеди, висши комунистически номенклатурчици – Димитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от комунистическата цитадела, пазарджишкото село Лесичево. Димитър Жулев, чичото на Гергана Жулева е посланик на комунистическа България в Москва. Изключително близък с диктатора Тодор Живков и със съветския диктатор Леонид Брежнев покрай втората си съпруга Милка Калинова-Жулева, която е била топлата връзка между двете династии, тъй като е била лична приятелка на дъщерята на Брежнев – Галина. Другият чичо на Красенстанчевата втора съпруга е Стоян Жулев, член на ЦК на БКП. От 1964 до 1967 г. е началник на управление в Министерството на леката промишленост, зам.-министър на леката промишленост, първи зам.-министър на леката промишленост и накрая – министър на леката промишленост. В периода 1980-1988 г. е посланик на НРБ в Съединените щати. и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. Неговата дъщеря Калина Жулева днес съжителства с друга номенклатурна издънка – Мартин Заимов. Мартин Заимов е роден в Женева през 1962 г., с баща британски евреин, офицер от британското разузнаване още по времето на Втората световна война. Майка му, Клавдия Заимова е била обект на оперативна разработка с наименование „Горгона“, извършвана от Шесто управление на ДС. Кадрови служители на управлението и до днес си спомнят, че тя много обичала да досажда на Тодор Живков с претенциите и желанията си. След 10 ноември и тя, и двамата й сина се правят на едва ли не репресирани –нахалство, което е съвсем в реда на нещата за местните нрави. Клавдия Заимова е дъщеря на националния предател и злостен съветски агент ген. Владимир Заимов, който е бил член на Военния съюз от 1934 г. и негов политически секретар от 1935 г. Първото съветско военен аташе след възстановяването на дипломатическите отношения между България и Съветския съюз през 1934 г. е полковник В.Т. Сухоруков. Под негово косвено ръководство (пряко чрез Иван Винаров) Владимир Заимов започва да изпълнява отделни задачи за съветското военно разузнаване още през 1935-1937 г. От началото на 1939 г. той е вербуван за агент на съветското военно разузнаване с певдоним „Азорски“ от приемника на полк. Сухоруков, полк. Бенедиктов. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че Владимир Заимов бил набеден в това. Каза го през 2007 г., когато т.н. „десни“ издигнаха Мартин Заимов за кандидат за кмет на София:„Пламен Юруков: Вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.Водещият Г. Коритаров: Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко…”. Срамна работа. Да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е глупаво. Все едно да извършиш демонстративно покушение над истината. Братът на Клавдия Заимова, Стоян Заимов, е кадрови служител на РУМНО. По-малкият й син пък, Михаил, също е със зависимости към репресивните служби на комунистическия режим. Според Решение № 2-409/08.10.2014 г. на Комисията по досиетата, Михаил Михайлов Заимов, роден на 16 март 1967 г. е вербуван от ОР Валери Тодоров от Второ главно управление на Държавна сигурност на 31 март 1989 г. като агент с псевдоним „Пиер“. Забелязахте ли годината? През пролетта на 1989 г. Михаил Заимов приема да стане агент на ДС. Тогава нямаше нормален човек, който да направи това, защото краят на режима се виждаше ясно, а и ако си бил против този режим (както непрестанно тръби днес брат му Мартин Заимов), тогава що щеш сред най-отблъскващата част на този режим. Трябва да си бил пълен негодник, за да станеш кука в онези месеци. Забележете нечуваното нахалство на тези хора – след години Мартин Заимов ще злоупотребява с темата за ДС като ту твърди, че „тайните ченгета винаги правят някакви тайни неща и винаги са потенциална заплаха за обществото“ , ту – че „Държавна сигурност стои зад генезиса на КТБ“:„Заимов беше категоричен, че от години е имало злоупотреба с власт, а в генезиса на КТБ стои Държавна сигурност… „ДС се е трансформирала в мрежа от влиятелни хора, които имат влияние върху политиците в България”, обобщи Мартин Заимов.“ Това е наистина уникална наглост! Дядо, брат, вуйчо, може би и майка му, всички около теб са били или съветски агенти, или куки на ДС (филиал на КГБ в България по признанието на диктатора Живков, направено при посещението на Ю. Андропов в България през 1969 г.) и ти се правиш на борец със същата тази ДС. Не знам за Вас, но мен подобни неща ме довеждат до ярост с подмяната и фалшификацията, които извършват. Как се съвместява този фалшив патос с фактите за обвързаностите със службите (съветски и български) на целия му род-нямам представа. А и самият Мартин Заимов непрекъснато го влече към висшата номенклатура на БКП. Първо ползва привилегиите ту, после в Лондон, докато ние не можехме да мръднем на запад от Драгоман. Следва брак във Франция с близка роднина на оглавявалия 22 години френската компартия генерален секретар Жорж Марше. За тази тайнствена французойка Заимов се запъва като магаре на лед, колчем някой повдигне темата. След развода с нея, децата му – дъщеря и син, остават да живеят в Париж, а той се връща в България. Докато след 10 ноември 1989 г. Мартин Заимов се прави на дисидент, преди това той е плътно до най-арогантните представители на висшата комунистическа номенклатура. Като Иван Славков например, при когото е работил в края на 80-те г. на позицията преводач в отдел „Протокол“ на Българския олимпийски комитет. И накрая, следва съжителство отново с издънка на тежка номенклатурна фамилия – Калина Жулева.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (3)

Това е ТРЕТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

ЧЕНГЕТО-НАТЕГАЧ ИЛИЯН ВАСИЛЕВАгент „Сашо“ – КТБ и Цветан Василев – хрантутниците са ни скъпиЕдин от най-циничните парадокси на прехода е, че СДС и ДСБ, които бяха и са най-кресливите по темата „Държавна сигурност и ченгетата“, не свършиха нищо по нея, когато имаха парламентарната власт, цялата изпълнителна власт, имаха свой президент и общественото мнение беше на тяхна страна. Нищо! Опитите им за осветяване на дейността на тоталитарните служби бяха ялови (съзнателно) и много недъгави. Не само това. По времето на Иван Костов като премиер в изпълнителната власт нахлуват цели партизански отряди от бивши щатни и нещатни служители на Държавна сигурност и РУМНО. Например, от 63 сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим, 27 са се издигнали на ръководни позиции по време на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Броят им е в пъти повече в сравнение с назначенията на сътрудници на ДС в митниците при останалите правителства – кабинетът Станишев е назначил 5 души, правителството на Сакскобургготски – 6, на Виденов – 6. От правителствата на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов и Иван Костов, с най-голям абсолютен брой предложени и назначени дипломати със зависимости към репресивните служби на комунистическа България е правителството на Иван Костов. Това правителство и президентът тогава Петър Стоянов назначиха три пъти повече секретни сътрудници и щатни служители на ДС и РУМНО, отколкото по времето на Виденов например. Сред ченгетата, които Иван Костов лично е промоцирал има особено гнусни фигури, които днес си умират да се правят на „десни“ стожери и закъснели „русофоби“. Думата ми е за ченгето Илиан Василев, агент „Сашо“ (псевдонимът му е неправилно изписан в решението на комисията по досиетата като „Сашо 11“) на Първо главно управление на Държавна сигурност, който по собственото му признание пред вербувалия го офицер е станал такъв заради силна идеологическа мотивация. Агент „Сашо“ е особено близък на великия „антикомунист“ и с непомръкваща слава „борец“ с ченгетата Иван Йорданов Костов. Затова през 1997 г. оглавява Агенцията за чуждестранни инвестиции след уволнението на Емилия Масларова и остава на този пост до 2000 г., когато заминава посланик в Москва. Да видим що за птица е този нахален и двуличен, но свръхактивен днес агент на Държавна сигурност. Когато прочетем неговото лично дело (ЛД), което се съхранява в архива на Комисията по досиетата, откриваме, че той е бил свръхактивен и много амбициозен агент още през 80-те години на миналия век. Илиян Драганов Василев е роден на 07.07.1956 г. в гр. София. Произхожда от семейство на служещи. Баща му е инженер, член на БКП от 1947 г. Бил е на задгранична работа дълги години като ръководител строежи в Сирия и Либия. Награждаван е с правителствени награди. Майка му е работила като икономист в Министерството на строежите. Илиян Василев е активен член на ДКМС от 1970 г. и още в гимназията е взел активно участие в комсомолския живот, поради което е бил избиран за член на Дружественото бюро на ДКМС. След време ще стане и член на казионното БЗНС – нещо, което е съгласувал с ПГУ-ДС, както пише в личното му дело неговият вербовчик ст. л-т Христо Христов. Агент „Сашо“ завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език. Отбива военната си служба в НШЗО и в поделение в град Харманли. От 1976 г. е студент във ВИИ „Карл Маркс“, специалност „Международни отношения“. В института продължава неговата активна комсомолска дейност. Избиран е за член на Дружествения комитет на ДКМС, където е отговарял за учебно-възпитателната работа на комсомолците. Илиан Василев привлича вниманието на наводчиците от ДС още като студент през 1978 г., за което свидетелства запазена справка на Държавна сигурност. От 1981 г. той вече е на работа в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“. Справка на ДС от 1985 г. сочи, че Илиан Василев е имал контакти и с РУ-ГЩ= През 1986 г. с Илиан Василев е осъществен оперативен контакт от ДС. Снети са неговите оперативно значими връзки и са му възложени оперативни поръчения. Едно от тези поръчения на ПГУ-ДС е по време на 35-тия конгрес на БЗНС през май 1986 г. и организираната след това международна среща е кандидат-агентът да изучава представителя на Великобритания на тези мероприятия. Илиан Василев е бил крайно изпълнителен и много идеологически мотивиран кандидат-агент, впечатляващ с това всички служители на ДС, които са контактували с него. Затова в края на 1987 г. е направено предложение да бъде привлечен за секретен сътрудник на ПГУ-ДС. Четем личното дело на агент „Сашо“:„МВР Строго секретно!Соф. градско у-ние Утвърждавам:Рег. № 2400, екз. ед. Началник отдел 01 ДС1.03.1988 г. Софийско гр. у-ние МВР1080-София Майор: (п) (К. Василев) София, 01.03.1988 г.РАПОРТОТНОСНО: Извършена вербовка на Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник на ДССъгласно утвърденото предложение за извършване на вербовка, сръщата с кандидата проведох на 09.02.1988 г. на закрито. Вербовъчната беседа премина по предвидения в плана ред. Първоначално разговорът имаше общ характер. Впоследствие бяха дискутирани теми от съвременните международни отношения. На тази основа насочих разговора към естеството на работа на кандидата като отговарящ в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“ и разгледах развитието на досегашните ни контакти и тяхното значение…Поставяйки въпроса пряко за по-нататъшно сътрудничество, кандидатът изказа готовност като сподели, че приема сътрудничеството с органите на ДС по идеологически, морални и политически подбуди, тъй като е възпитаван в този дух. При така стеклите се обстоятелства, обясних новия етап в нашите взаимоотношения и основните им принципи: необходимостта информацията да се отразява писмено и същото, от конспиративни съображения да бъде подписвана с псевдоним, който той трябва да избере сега. Кандидатът се спря на името „Сашо“. С Василев бе уговорена двустранна връзка и следваща среща. Въз основа на горното,ПРЕДЛАГАМ:Да се утвърди извършената вербовка на лицето Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник и същият да бъде регистриран като такъв в служба на ПГУ-ДС.Нап. в 1 екз. Ст. разузнавач Отдел 01 ДС№ 1 – ЛД „Сашо“ Ст. л-т: (п)София, 15.02.1988 г. (Христов)“Нахалството на повечето от днешните „антикомунисти“, „десни“ и „русофоби“ е потресаващо. Да си бил кука на ДС и днес да се правиш на обратното е позорно. Та нали според признанието на самия Тодор Живков „Държавна сигурност е филиал на КГБ в България“. Публикувал съм и съм показвал документа с това фундаментално признание на правешкия каскет много пъти – надявам се да сте го запомнили. Е, добре, след като си бил агент на филиала на КГБ в България и си работил де факто за същото КГБ, днес не е ли малко наглеещо да си пръв „борец“ с руското влияние. Да си кажа правичката, с такива борци на Москва не й трябват агенти на влияние. Въобще даже няма да се учудя, ако след време разберем, че тази свръхактивност на агент „Сашо“ (също както преди 10 ноември 1989 г.) е мотивирана всъщност от московците, за да се профанизира и уязви морално народополезното дело за париране на московската пета колона. Тези двойни игри агент „Сашо“ ги може най-добре.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (2)

Това е вторият материал от поредицата от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и „дълбокомислените“ описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше.

И така, какъв е бил преди 10 ноември днешният либертарианец Калин Манолов. Обикновена комсомолска номенклатура е бил, какъв друг може да е бил. Част от документите, които виждате са от архива на Комисията по досиетата. Те представляват характеристика на бившия кадрови офицер от ПГУ-ДС, отдел 8 /активни мероприятия/ Пламен Йотински /днес главен редактор на Агенция БГНЕС/ за кандидатстването му в БКП, докато е бил студент по журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Под характеристиката стои името на другаря Калин Манолов, който през 1986-87 г. е член на Дружествения комитет на ДКМС във факултет „Журналистика“ на СУ. Редом до Люба Ризова, която пък е секретар на ДК на ДКМС. Вижте следващия документ – той пък е от архива на СДС. Подписан е от Калин Манолов през 1994 г. и в него той твърди:“Не съм бил член на общинско или по-висше ръководство на казионна партия и организация, включително и ДКМС.“ И Калин Манолов не е приятел с истината. И затова беше мнооого уплашен да не би някой да вземе да изнамери документи, които да влязат в разрез и с други негови твърдения в тази декларация.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (1)

Това е началото на поредица от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата.

Това написа в профила си във фейсбук най-тиражираният след скандалав студиото на Нова телевизия депутат Антон Тодоров.

Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава, казва Тодоров и започва отстрела с политолога Евгений Дайнов.

Тодоров го свързва с кръга съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир (Иван Костов), на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите, пише Тодоров.

И така, започвам с лицето Евгений Дайнов.

Кой е Евгений Дайнов и за какво се бори?

През август 1996 г. Иван Костов подписва пълномощно, с което Националният изпълнителен съвет на СДС упълномощава лицето Евгений Дайнов, с ЕГН 580511…. да установи политически контакти в Москва и да проведе консултации за посещение там на кандидата за президент на ОДС Петър Стоянов и председателя на СДС Иван Костов. Няма лъжа, няма измама – в архива на СДС съществува оригиналния документ на това пълномощно, факсимиле от което виждате тук. Няколко години по-късно Дайнов смята 1996 г. за края на руския вариант за България:

„След падането на Османската империя, през ХХ в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП (Център за социални практики, какъвто е Е. Дайнов, бел. моя) това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г.- годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов…“ Добре де, когато същата година си ходил до Москва, за да установяваш политически контакти на опозиционните водачи Костов и Стоянов, ти с кого си установявал тези контакти?! Кой е Евгений Дайнов, който е заслужил чак такова високо доверие и от седесарска страна, и от московска, че да установява подобни контакти? Ще приложим любимия ни метод, с който безпогрешно и безапелационно се разкриват седесарските наглеци.

Проверяваме какво е скрил другарят Дайнов в официалната си, сиропирана биография на сайта на НБУ, където днес преподава. Също както при повечето седесарските първенци по това време и при Дайнов има внезапна загуба на паметта с какво се е занимавал преди 10 ноември 1989 г. Нека видим документалната истина за тази толкова яростно изчегъртана част от неговата биография. Трябва да го разберем-не е за гордост, за срам си е. Прочетете кадровата справка на лицето Евгений Дайнов, която виждате на факсимилето. Тя е подписана от директора на Института по история на БКП при ЦК на БКП Давид Елазар.

Евгений Дайнов е зачислен от 1 март 1982 г. за аспирант в този институт със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП. Ироничното е, че година по-късно, с подобно решение колега в Института по история на БКП към ЦК на БКП става Георги Първанов. Да, да, това е същият оня секретен сътрудник на Държавна сигурност, с псевдоним „Гоце“.

Колегата на „Гоце“, троцкистът и ляв анархокомунист Евгений Дайнов защитава дисертация с вселенски „важната“ и много значимата за израстването му като бъдещ „син“ шаман тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюза /1972-1981 г./.

Темата на дисертацията му явно е довела до неговото изграждане и като човек за специални поръчения в областта на отношенията на Ив. Костов и П. Стоянов с Москва. Забележете грифа горе вдясно на автореферата на тази десертация: „За служебно ползване“. Когато прочетете първия том от „Записки по революцията. В България и другаде“ на Е. Дайнов, разбирате, че по време на обучението си в Оксфорд той е бил заклет троцкист.Как е попаднал в Оксфорд през 70-те ли? Баща му Александър Дайнов е кореспондент на органа на ЦК на БКП в. „Работническо дело“. Вярвал е, и както по всичко изглежда, никога не е успял да се отърси от вярата си в перманентната революция. Писал е антрефилета за троцкистки издания:

„По някое време дойде да ме види друг голям началник на „Невестулките“-доста по-симпатичен от баш шефа-и ми предложи за пиша в теоретичния орган Trotskyism Today…Не че Trotskyism Today беше кой знае каква медия, но все пак станах редовен автор под псевдонима Леон Шмидт…Леон-като Троцки; Шмидт-по погрешка….В крайна сметка прописах и в годишника на Интернационала /троцкисткия „Четвърти интернационал-обединен секретариат/“.

Защо е важна тази негови ценностна и идеологическа посока ли? Защото едно към едно повтаря същите крайнолеви радикални залитания на голяма част от т.н. „неоконсерватори“ в САЩ, които започват да набират сила в края на 70-те г. на миналия век и после се превръщат в изключително влиятелен върху политиката и решенията на Републиканската партия и на няколко президенти фактор:

„Много евреи-троцкисти-и други европейски леви /но не повечето от тях/-стават все по-крайни и по-яростни антикомунисти. Много от тях подкрепиха виетнамската война и бяха изключително враждебно настроени към политиките на „детант“, провеждани от президентите Никсън, Форд и Картър.“ Голяма част от неоконсерваторите първоначално са били умерени социалисти, свързани с дясната фракция в Социалистическата партия на Америка и нейния наследник, партията на американските социалдемократи.

Далеч сме от мисълта да придаваме незаслужена тежест и важност на Е. Дайнов. Тези неизвестни или малко известни детайли от неговия живот са особено важни, защото те описват случилите се след време като че ли идващи от нищото негови позиции, контакти и възможности за влияние. И всичко това гарнирано с бъркотията, която се появява в главите на редовно назобените с наркотици левичари от 70-те години на миналия век. Как освен ако не си бил „назобен до хрилете с ЛСД в младостта си“, както самият той свидетелства в спомените си, може да се получи тази каша в главата ти, която после да пренесеш в СДС и в главите на седесарските вождове.

Когато в началото на 90-те години представят Дайнов на Костов, той е трябвало да опиша на една страница кой е и за какаво се бори. И ето какво сътворява:

„Уважаеми г-н Костов,
С неизбежното в балканските условия закъснения прилагам обещаното…Може би и без друго съм закъснял – да Ви предложа кратка биография, да знаете с кого се захващате. Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега“. И описва всичко, вкл. аспирантурата си в Института по история на БКП, четирикратния си отказ да стане член на БКП.

„В края на 1989 г. напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко след това комунистически комплот ме изгони от СУ“ добавя Дайнов, сякаш предчувствайки на кои чувствителни струни на Костича да свири – дълбок комунистически генезис, отказ от членство в БКП, желание да изпере прокомунистическата си биография и да се представи едва ли не за дисидент и репресиран…

И накрая следват два особено влиятелни пред Костов аргумента. Първият е, че Дайнов е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 г., т.е. по същото време, когато и Костича заработва близо 30 хиляди щ. долара от работа за КНСБ и Кр. Петков. И второ – представянето си Дайнов завършва със следните думи:

„Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше на каузата безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“.

Тук той хваща Костов направо за стомаха – та самият той е казал подобни думи на лидера на СДС Ж. Желев през 1990 г., когато срещу солидно заплащане иска да предостави на СДС базата си с данни за икономиката и финансите на страната, която е събрал, докато от средата на 80-те години е работил за режимни лаборатория и институт, съветващи Т. Живков, Гр. Филипов и М. Даков.

Спомнете си онзи момент в мемоарите на покойния Ж. Желев, когато описва как с потриване на палеца и показалеца черничкият и къдрокос Иван Костов обяснявал на Желев срещу какво би могъл да даде данните, с които разполага.

Ако човек се задълбочи в изследването на това какви хора бяха съветници на Иван Костов като премиер, ще остане потресен от фактите. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност, както и сътрудници в идеологическите институти на ЦК на БКП.

Дайнов е от вторите.

Затова ведро си другарува с пресаташето на Костов в периода 1999-2000 г. Михаил Михайлов – агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним „Пешко“.

Антон Тодоров

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

$160 млрд. спасяват СССР през войната

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg