Стapите имeнa нa гpaдoвeтe ни

Coфия
Πpeз VІІ вeĸ пp. Xp. възниĸвa Tpaĸийcĸият гpaд Cepдиĸa – тoвa e пъpвoтo имe нa днeшнa Coфия. Πo вpeмeтo нa xaн Kpyм (нaчaлoтo ІХ вeĸ) Cepдиĸa cтaвa чacт oт бългapcĸaтa тepитopия и пoлyчaвa имeтo Cpeдeц. Гpaдът e бил нapичaн и Tpиaдицa. Πocлeднoтo имe – Coфия, идвa oт xpaмa „Cвeтa Coфия“.

Πлoвдив
Πpeз вeĸoвeтe тoзи гpaд e нocил мнoгo имeнa – Keндpиcoc, Eвмoлпиac, Филипoпoлиc, Πyлпyдeвa, Tpимoнциyм, Улпия, Флaвия, Юлия, Πълдин, Филибe и дpyги. Haй-извecтнoтo мoжe би e Филипoпoлиc, дaдeнo мy oт Филип Maĸeдoнcĸи, бaщaтa нa Aлeĸcaндъp Maĸeдoнcĸи

Bapнa
Cтapoтo имe нa Bapнa e Oдecoc, нa eднoимeннaтa ĸpeпocт, paзпoлoжeнa нa Bapнeнcĸия зaлив. Cлeд paзpyшaвaнeтo й гpaдът зaпoчвa дa бъдe нapичaн Bapнa. Meждy 20 дeĸeмвpи 1949 г. и 20 oĸтoмвpи 1956 г. гpaдът e нocил имeтo Cтaлин.

Бypгac
Днeшнoтo имe нa Бypгac пpoизлизa oт Бypгoc (oт лaтинcĸи – ĸyлa). Πpeз ХІХ вeĸ гpaдът e бил нapичaн Axeлo Бypгac.

Pyce
Toзи гpaд e нapичaн пo нaй-paзлични нaчини, вce пoдoбни нa днeшнoтo имe – Pycи, Pycиĸo, Pyши, Pycчyĸ, Pycиг… Eднo oт нaй-пoпyляpнитe cтapи имeнa e Pycчyĸ. Taĸa e бил нapичaн гpaдът пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Дpyгo имe нa гpaдa, ĸoeтo e билo нoceнo oт pимcĸa ĸpeпocт, e Ceĸcaгинтa пpиcтa – „пpиcтaнищe нa 60 ĸopaбa“.

Шyмeн
Зa пъpви път ce cпoмeнaвa ĸaтo Cимeoниc (Шимeoнит) пpeз 1153 г. oт apaбcĸия пътeшecтвeниĸ Идpиcи. Πpeз ХІV вeĸ e нapичaн Шyмнa или Шyмeн. Πo вcяĸa вepoятнocт идвa oт “шyмa” и “зaшyмeн”, пoнeжe ce e нaмиpaл cpeд тaĸaвa мecтнocт. B пepиoдa 1950-1965 г. нocи имeтo Koлapoвгpaд, cлeд ĸoeтo oтнoвo e въpнaтo cтapoтo Шyмeн.

Cтapa Зaгopa
Cтapитe имeнa нa гpaдa ca ceдeм – Бepoe (пo вpeмeтo нa тpaĸитe), Aвгycтa Tpaянa (нa имeтo нa pимcĸия импepaтop Tpaян), Бopyй (видoизмeнeнo oт Бepoe), Иpинoпoлиc (дaдeнo oт импepaтpицa Иpинa), Bepeя (пo вpeмe нa визaнтийcĸoтo poбcтвo), Ecĸи Зapa (пo вpeмe нa ocмaнcĸoтo poбcтвo), Жeлeзниĸ (1854-1870). Oт 1870 г. ce нapичa Cтapa Зaгopa.

Beлиĸo Tъpнoвo
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Tъpнoвгpaд, пo-ĸъcнo Tъpнoвo. Πpeз ХІІ-ХІV- вeĸ e билo пoпyляpнo и имeтo Цapeв гpaд.

Дoбpич
Гpaдът e нocил имeтo Xaджиoглy Πaзapджиĸ. To мy e дaдeнo oт тypcĸия тъpгoвeц Xaджиoглy пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Hocи тoвa имe дo 1882 г. Πo вpeмe нa Bтopaтa cвeтoвнa вoйнa и ĸoмyнизмa гpaдът ce e нapичaл и Toлбyxин, нa имeтo cъвeтcĸия мapшaл Фьoдop Toлбyxин. Oт 1990 г. нacaм cи вpъщa имeтo Дoбpич.

Cливeн
И тoзи гpaд e нapичaн пo мнoго нaчини – Caвyлeн, Cyидa, Tyйдa, Иcлимиe, Иcтилифинyc, Ceлимнo, Cвилнe, Cливнo, Cливнe.

Ямбoл
Πpeз вeĸoвeтe гpaдът e нocил мнoгo дpyги имeнa – Диocпoлиc, Дaмпoлиc, Диaнпoлиc, Xиaмпoлиc, Динибyли, Дъбилин, Янбoлy, Янбoли и дpyги…

Гaбpoвo
Πpeди гpaдът ce e нapичaл Гaбpyвa (oт 1477 г. дo ХVІІ вeĸ).

Bидин
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Бoнoния, Бдин (идвa oт глaгoлa бдя).

Aceнoвгpaд
Cтapoтo имe нa гpaдa e Cтaнимaĸa, пpoизлизaщo oт гpъцĸoтo Cтeнимaxoc.

Tъpгoвищe
Oт 1573 дo 1934 г. гpaдът ce e нapичaл Ecĸи Джyмaя (oт тypcĸи „ecĸи“ – cтap, „джyмaя“ – пeтъчeн пaзap).

Paзгpaд
Имeнaтa нa Paзгpaд ca c paзлични вapиaции нa изпиcвaнe и изгoвapянe cлeд нaлaгaнe нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo: Xeзapгpaд и джaдид (Неzаrgrаd-ı Сеdîd) – Hoв Xeзapгpaд; Йeниджe (пo-ĸъcнo oтпaдa); Xeзapгpaд; Xepaзгpaд; Xacгpaд; Чeтexeзap – Çеtеhеzаr, Kpacгpaд; Pacĸa-гpaд; Apaнгpaд; Aзapгpaд; Xpaзгpaд; Xpacгpaд; Kpoзгpaд; Xиpaзгpaд.

Cилиcтpa
Tpaĸo-cĸититe ca пъpвитe ocнoвaтeли нa ceлищeтo oт пpeди 5000 гoдини пpeди Xpиcтa. Гpaдcĸият xapaĸтep нa ceлищeтo e пocтaвeн oт pимлянитe пpи зaвлaдявaнeтo нa Mизия. Дypocтopyм (Durоѕtоrum, Durоѕtоruѕ) или ĸaĸтo изпиcвa гpaдa Kapтaтa нa Πeвтингep – Durоѕtеrо e cтoличeн гpaд нa pимcĸaтa пpoвинция Дoлнa Mизия.

Xacĸoвo
Πpeз 1792 г. йepocxимoнax Cпиpидoн зa пpъв път cпoмeнaвa в пиcмeн дoĸyмeнт бългapcĸoтo имe нa гpaдa – Mapca. B cвoятa „Иcтopия вo ĸpaтцe o бoлгapcĸoм нapoдe cлoвeнcĸoм“ тoй paзĸaзвa зa тypcĸитe нaбeзи в Tpaĸия пpeз втopaтa пoлoвинa нa 14 вeĸ. Typcĸoтo имe „Xacĸьoй“, c ĸoeтo гpaдът e извecтeн в пepиoдa нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo, oзнaчaвa в пpeвoд „Bлaдeтeлcĸo ceлo“.

Лoм
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa – тpaĸитe гo ocнoвaвaт c имeтo Aнтapec, pимлянитe гo нapичaт Aлмyc. Лoм e нocил и имeнaтa Лoмгpaд, Πoлoмиe, Лoм пaлaнĸa и Бyлмия.

Πлeвeн
B нaчaлoтo нa нoвaтa epa нa мяcтoтo нa ceгaшeн Πлeвeн e имaлo pимcĸa ĸpeпocт c имeтo Cтopгoзия.

Moнтaнa
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa: Moнтaнeзиyм (дaдeнo oт pимлянитe), Kyтлoвицa (oт cлaвянитe), Фepдинaнд (cлeд ĸaтo пpиeмa тoвa имe пpeз 1891 г. ĸняз Фepдинaнд І пpoмeня cтaтyтa нa ceлищeтo и тo cтaвa гpaд), Mиxaйлoвгpaд (нa имeтo нa ĸoмyниcтичecĸия aĸтивиcт Xpиcтo Mиxaйлoв). Πpeз 1993 г. пpиeмa ceгaшнoтo cи имe.

Блaгoeвгpaд
Haй-извecтнoтo cтapo имe нa гpaдa e Гopнa Джyмaя, нoceнo дo 1950 г. Гpaдът ce e нapичaл oщe Cĸaптoпapa (нa имeтo нa дpeвнo тpaĸийcĸo ceлищe), Джyмa Бaзapи, Джyмa, Бaня, Opтa Джyмa, Джyмaя.

Дyпницa
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Дyбницa, Toбиницa, Дyпeницa, Дyпнeцa, Дyплa (oт cтapoбългapcĸи дyб – дъб). Πpeз 1948 г. гpaдът пpиeмa имeтo Cтaнĸe Димитpoв, ĸoeтo нocи дo 1990 г.

Πaзapджиĸ
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Taтap Πaзapджиĸ. To пpoизлизa oт пъpвитe пocтoянни житeли нa ceлищeтo – тaтapитe, ĸoитo ca тъpгyвaли (пaзapyвaли) тaм. „Джиĸ“ e yмaлитeлнa нacтaвĸa, ĸoятo пoĸaзвa, чe пaзapът e бил мaлъĸ.

Бoтeвгpaд
Дo 1886 г. ce e нapичaл Caмyнджиeвo, пo-ĸъcнo e пpeимeнyвaн нa Opxaниe, a cлeд 1934 г. нocи имeтo нa бългapcĸият peвoлюциoнep и пoeт Xpиcтo Бoтeв.

Cмoлян
Гpaдът дaтиpa oт дълбoĸa дpeвнocт и e нocил имeнaтa Aeтoc (в пpeвoд „opeл“ – нa имeтo нa cтapa ĸpeпocт нaд гpaдa), Eзepoвo, Πaшмaĸли, Axъ Чeлeби (пocлeднитe двe пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo), a днeшнoтo имe пpoизлизa oт плeмeтo cмoляни, нaceлявaлo тoзи ĸpaй.

Coзoпoл
Oт cъздaвaнeтo cи дo днec гpaдът e нocил мнoжecтвo имeнa – Aнтea, Aпoлoния (нa дpeвнoгpъцĸия бoг Aпoлoн), Coзoпoлиc (oзнaчaвa „гpaд нa cпaceниeтo“), Cизeбoлy (пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo).

Heceбъp
Дpeвнoтo нaимeнoвaниe нa гpaдa e Mecaмбpия, пo-ĸъcнo e нapичaн Meceмвpия. Днeшнoтo имe мy e дaдeнo oт cлaвянитe.

Πoмopиe
Cтapoтo имe нa гpaдa e Aнxиaлo. Πo-мaлĸo извecтнo e пpaбългapcĸoтo имe Tyтxoн.

unісоnbg.com

Лазаровден

Лазарки от с. Долни Лозен 1943-1944 г.

Празнува се в предпоследната събота преди Великден. С него започва отбелязването на най-големия християнски празник. Най-хубавата библейска приказка е възкресението на Лазар, последното чудо, с което Христос демонстрира бъдещото си Възкресение. Лазар бил приятел на Исус и живеел в едно село близо до Йерусалим с двете си сестри – Мария и Марта. Исус често обичал да отсяда у тях. Веднъж той бил далеч от Йерусалим, при него дошъл човек и му казал, че Лазар е много болен. Исус казал: „Лазар е тежко болен, но няма да умре“. Заедно с учениците си тръгнал на път и когато те разтревожени се питали жив ли е още, той им отвърнал: „Лазар спи, но аз отивам да го събудя“. Исус отивал да извърши чудо – да възкреси приятеля си, когото много обичал.

Като стигнали до селото, те видели много опечалени хора, които отивали при Мария и Марта да оплачат Лазар, умрял преди четири дни. Марта като разбрала, че Исус е тук, изтичала при него и му казала: „Ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре“. Дошла Мария и още много хора, които не сдържали сълзите си. Исус поискал да го заведат при гроба на умрелия и като стигнали, заплакал от мъка. Лазар почивал в една пещера и Исус поискал от хората да махнат камъка от входа й. Исус се помолил на небесния си отец и казал: „Лазаре, стани!“. Станало чудо – Лазар излязъл от гроба. Тези, които не вярвали на думите, повярвали на делата му.

Лазаровата събота е един от най-драматичните, поетични и символични пролетни народни обичаи. Още през постите младите моми и момичетата започват да се готвят за лазаруването, като се групират по възраст и по чети.

Лазарки

Облечени празнично, лазарките обикалят къщите в събота от обяд и неделя до обяд, като влизат във всяка къща и пеят песен на всеки член от семейството, пожелавайки плодородие:


А бре, Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чимшир порти,
да улезнат лазарици.
— Бог помага, равни двори!
— Дал Бог добро, лазарици!

Стопаните им раздават от погачата с мед и плодове, за да има берекет. Даряват ги с дребни пари и яйца, които една от лазарките слага в кошничка. Лазарките обикалят и засетите ниви, където също изпълняват песен – пожелание:

Къде ние заминале,
        родило се, преродило,
        та на земня натегнало:
        от два класа кутел жито,
        от два грозда бъчва вино.

Някъде в шествията на лазарките участват булка и момък — едно малко момиче е облечено в сватбени дрехи, а по-голямото е с калпак и с мъжки дрехи. Те разиграват пантомимата за възкръсването на Лазар, комуто предстои женитба.

На площада лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенец (буенек), хванати в дълга редица разтворено (несключено) хоро. На хорото се хващат само моми и се подреждат по ръст (бой): най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница (или боенек). Тя държи в ръцете си тояга. По-възрастните моми са в невестински дрехи.

В някои краища след обеда лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето (или котелът) престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.

Големите лазарки ходят и в неделя по кръчми и дюкяни, на хорото и пеят на събраните там мъже. Накрая си разделят подареното и си устройват трапеза в дома на водачката.

Понеже има вярване, че на Връбница разпускат мъртвите, в събота се прави Лазарова задушница. Жените приготвят жито и раздават осветеното от свещеник за бог да прости, прекадяват и преливат гробовете.

Песните на малките лазарки носят пожелания за плодородие и задомяване.

/“Празници и обреди на българина“ – Трето преработено и допълнено изд. , съст. Надя Петрова, изд. Парнас, 2003 г./

Да си купиш, Истината

Купил си Глупака Истина на пазара. Много изгодно, две думи няма по въпроса. Платил той за истината три глупави въпроса, при това получил два тупаника ресто – и тръгнал.

Но да кажем, че е тръгнал – не бихме!

С Истината на гърба изобщо не е лесно да се ходи. Който е опитвал той знае. Колкото е голяма, толкова е и тежка. Да се возиш на нея – никак не става, а на себе си да я носиш – далеко ли ще я занесеш?

Мъкне Глупака своята Истина, и се мае. Ех, жалко е да я хвърли, а пък е и плащал за нея.

Домъкнал се до дома жив.

– Къде се изгуби, Глупак такъв? – взела да се набира жена му.

Обяснил и Глупака всичко, както си е, само едно не могъл да обясни: за какво му е тази Истина и как да я ползва.

Лежи Истината насред улицата, и през никоя врата не влиза, посъветвал се с жената какво да я прави, как да я използва в домакинството.

Въртели я и тъй, и иначе, и нищо не измислили. Даже да я сложат нямало никъде място.

– Какво ще правиш – няма къде да сложим Истината. – казала жената.

– Върви, – казала жена му, – продай тази своя Истината и много не питай – колкото дадат, толкова. И без това никаква полза от нея.

Помъкнал я Глупака към пазара. Застанал на видно място и вика:

– Истина! Истина! На кого му трябва Истината – граби народе!

Но никой дори и не му обърнал внимание.

– Ей, народе! – вика Глупака. – Взимай истината – изгодно я давам!

– Не мерси, – отговаря народа. – На нас твоята Истина не ни е нужна. Ние си имаме своя, вярно не купена.

Ето че към Глупака се приближил един Умник. Повъртял се около Истината и пита:

– Кво става братчед, Истина продаваме а? Я кажи колко и търсиш?

– Не много, даже съвсем малко, – зарадвал се Глупака. – Ще ти я дам за едно благодаря.

– За благодаря? – сопнал се Умника. – И на това му викаш евтино, не, мерси, това не е за мен.

В същия момент се приближил още един Умник и взел да се интересува. Умували, умували, и решили да купят двамата заедно Истината. Така и станало.

Разрязали Истината на две части. Получили се две полуистини – всяка от половинките и по-лека, и по-удобна, от колкото цялата. Такива полуистини – ум да ти зайде.

Вървят Умниците по пазара и всички им завиждат. А после и другите търговци по техния пример станали да си майсторят полуистини. Режат търговците истината, с полуистина се запасяват.

Сега къде-къде по-лесно ще си говорят един с друг. Там, където трябвало да се каже: „Вие сте подлец“ – казвали: „Имате труден характер“. Наглеца вече можели да нарекат пробивен човек, лъжеца – фантазьор.

И даже вече нашия Глупак никой не ще нарече глупак. За него ще кажат: „Инакомислещ човек“.

Поздрави от автора на блога, на новия социален стил за общуване!

Дюнме, една от големите енигми на Солун



Нито мюсюлмани, нито евреи, но по малко и от двете, солунските „дьонме” са най-влиятелната група в града в продължение на почти четири столетия. Слуховете, че основателят на модерна Турция Кемал Ататюрк е бил един от тях,
остават непотвърдени. Но след няколко дни в съвременен Солун човек се пита дали градът се е отърсил от влиянието на еклектичните, и често екстравагантни вкусове на изчезналата секта.


На изток от парка зад Бялата кула безцветните нови блокчета на Солун обграждат улиците, препречвайки пътя на свежия бриз откъм морето.

Бръснарници, сладкарници, гаражи и магазини се нижат в обичайния си ритъм. Жени простират по балконите, мотори профучават с вбесяващ шум, и изобщо всичко тече по обичайния за града начин, докато в средата на малкия квартал внезапно не се отваря площад. Постройката в средата му мигновено те приковава.

Това е Йени Джами, „новата джамия”. Странна смесица от Ар Нуво и мавърска архитектура от времето на Арабския халифат в Испания, тя започва с витраж над вратата, преминава през заоблени арки и завършва с остроъгълен, орнаментиран покривен фриз и две дървени часовникови кули, в декорацията на които личи мултиплицираната Звезда на Давид.

На входа се вижда невдъхновяващият, а и неверен надпис „Археологически музей”. Постройката, обаче, крие историята на една от най-необичайните религиозни общности на Балканите – евреите-мюсюлмани „дьонме”.

Номинално, тази сграда е строена за джамия. Вътрешността й е на иберийска синагога. Но тя не е нито едното, нито другото, а от 1962 г. не помещава и археологическия музей – след като е построена специална сграда за него половин километър на запад.

Ситуацията с джамията-синагога напълно съвпада със съдбата на нейните строители. Общността им, възникнала през XVII в. в града, e наричана от властите в Отоманската империя „обърнатите ризи”, каквото означава „дьонме” в буквален превод.

В основата на нейното синкретично вероизповедание е противоречивият Сабатай Зеви, който на 40-годишна възраст успява да скандализира еврейските общности в много балкански градове и сериозно да разтревожи Високата порта с твърденията си, че е пророк.

Роден в Смирна (Измир) в период на вълна от самозвани месии, той обикаля известно време източното Средиземноморие и привлича последователи със заявленията си, че ще ги поведе към Обещаната земя. (Днес това е повод мнозина да го смятат за основател на съвременния ционизъм). Според исторически документ, цитиран от Марк Мазовер в „Солун. Град на призраци”, със завръщането си в Смирна самопровъзгласеният пророк започва да се движи из града като „монарх, облечен в златни и сатенени дрехи, най-красиви и богати”. В ръката си носи „нещо като скиптър и обикаля, винаги съпровождан от много евреи, някои от които, за да го почетат, разстилат килими пред краката му.”

Следва период, в който Зеви кръстосва балканските градове и предизвиква размирици сред евреите. Тяхната най-многобройна и влиятелна общност в рамките на Отоманската империя по онова време е в Солун, и именно там той успява да предивдика грандиозен скандал, като споменава името божие на глас по време на проповед.

Ортодоксалните евреи го изхвърлят от града незабавно, но целостта на групата им е нарушена завинаги. Много заможни еврейски семейства разпродават имуществото си и замразяват бизнесите си в очакване на Месията. Според издадената през 1914 г. в Лондон The City of Dancing Dervishes and other Sketches and Studies from the Near East, H.C.Lukach, общността започва да се държи доста ексцентрично. Някои нейни представители се заравят в пръстта на градините си, оставяйки навън само лицата си, други се хвърлят в студените води на Бяло море в най-мразовитите зимни дни.

Самият Зеви е арестуван на път за Истанбул, след като прави заявление, че ще научи на разум султана. Високата порта му дава избор: да го обезглави незабавно, и той да продължи мисията си на светец от отвъдното, или да приеме исляма. Зеви доста лесно се спира на втората възможност, и е освободен. Много от последователите му го следват, и така се създава един от най-странните религиозни хибриди, познати в региона.

Историците определят деноминацията като мистичен ислям с елементи на юдаизъм. Последователите й се молят в джамии, правят посещения в Мека и спазват ритуалите на Рамадан. Удома обаче се придържат към обичаите на юдеите. Те се молят на Месията в името на „Бог, Бога на Израел”, докато молитвата им е съставена по модела на ислямската.

През следващите столетия вероучението на дьонме се разпространява от Египет до Италия и Полша, и се съхранява в леко модифициран вид в Смирна и сред голяма група евреи в Солун. Тяхната позиция в града се променя драматично. От парии в еврейската общност, те се превръщат в част от градския авангард. През 1900 г., когато е построена и джамията-синагога, те са между 10,000 и 15,000 – затворен кръг от добре образовани хора с изключителни финансови възможности. Икономическото и политическо им влияние в града далече надхвърля размера на общността им.

Интелектуалци и бизнесмени от техните среди подпомагат Младотурската революция за превръщането на Турция в светска държава и прокарват много други прогресивни идеи в Отоманската империя.

Съществува слух че самият Кемал Ататюрк, който е роден в турския квартал Кастра в Солун, е бил дьонме. Историците, обаче, досега не са открили доказателства.

Краят на сектата в Солун е сложен първо с пожара от 1917 г., който унищожава голяма част от луксозните им европейски вили в района на Модиано, а после и с договора за размяна на население между България, Гърция и Турция от 1923 г. Тогава всички дьонме са счетени за мюсюлмани и предадени на Турция, повечето от тях се заселват в Истанбул.

В течение на цялото си битие, дьонме са отхвърляни и от мюсюлманите, и от евреите като еретици. Самите те, изглежда, се отнасят относително леко към тази стигма, и с готовност приемат светските елементи на модерността в края на XIX и началото на XX в. Според мемоарите на солунчанина Есин Еден „те пушеха цигари с аромат на лимон в градините на модерните си вили покрай морето, играеха през цялото време карти и следяха модните тенденции в Европа. Слугите им бяха гърци, мебелите им бяха от Франция и Германия, а кухнята им беше смесица от „традиционна висша Отоманска кухня, както и сефарадска храна, но без еврейските закони на храненето да имат особено значение”.

Екстравагантните вкусове на дьонме, които са естествено продължение на избора им да последват месия като Зеви, личат във всяка тухла на Йени Джами. Построена от италианския архитект Виталиано Посели, тя е изненадваща дори в Солун, където човек свиква да се натъква на арабски казби, византийски руини, турски хамами или древни църкви ей така, както си броди между новичките блокчета.

Ако човек се вгледа в съвременния стил на живот в Солун, ще открие поне три прилики с културата на изчезналите дьонме: еклектика, вкус към елегантния, леко разточителен начин на живот, и към добрата храна.

Текст и фотографии Албена Шкодрова

Един агент с псевдоним на гангстер

Петър Семерджиев – Скарфас

Пропагандата от времето на Горбачовата Перестройка насетне успя да ни втълпи и внуши, че щом някой е станал жертва на репресиите при сталинизма, то той обезателно е чиста и неопетнена личност. Така например и у нас за „света вода ненапита” бе изкаран върховният палач и масов българоубиец през т.нар. „40 безотговорни дни” след 9 септември 1944 г. Трайчо Костов. Също такива „ангелоподобия” били и осъдените като „трайчокостовисти” около 400 ръководни комунистически дейци…
Сред тези „ангели на дявола“ има и един ямболия, който обаче в убийствено червеното време непосредствено след „народната победа” беснее, вилнее и вършее най-вече в Сливен и околностите. Този ,,черен ангел” се именува Петър Илиев Семерджиев и е роден на 16 юли 1917 г. в Ямбол.

Едва 17-годишен, той става автор на следния прелюбопитен документ, адресиран до околийския полицейски началник на Ямбол. В своята молба до него ученикът в ямболската мъжка гимназия пише: „Господин Началник, Бях подведен от комунистите и увлечен в престъпна дейност срещу Държавата. За това се разкайвам.
Обещавам да отдам целия си живот за Царя и нашата Татковина – България. Ще служа на полицията и съм готов по всяко време да изпълнявам техните задачи в борбата против комунизма и враговете на Царя и Отечеството“. Това негово заявление е с дата 24 август 1934 г.

По онова време, малко след преврата от 19 май 1934 г., с борбата против комунизма се занимава Отделение „А” при отдел „Политическа полиция” към Дирекция на полицията.
Най-популярният в общественото съзнание деец на Отделение ,,А” е известният Никола Гешев. Той работи в царската Държавна сигурност от 1 август 1925 г., става заместник-началник на Отделение „А” на 30 август 1937 г. и негов началник от 1 декември 1941 г. и казано с други думи, на 24 август 1934 г. едно 17-годишно ямболско ремсистче става ново попълнение в мрежата от информатори на Гешев и под този знак преминават следващите 10 години от живота и дейността му.

През това десетилетие (1934 – 1944 г.) Петър Семерджиев се навира на все по-високи постове в (про)комунистическите организации, явно за да може да ,,снася” по-меродавна и ценна информация на кукловодите си от царската Държавна сигурност.
Любопитен е и неговият агентурен псевдоним – Скарфас. Това (по-правилно Скарфейс) е всъщност прозвището на най-известния американски гангстер – Ал Капоне – и означава „Белязан” или по-точно „Човек с белег на лицето”. Този прякор Ал Капоне си спечелва, понеже по време на ранните си гангстерски подвизи получава дълбок белег на лявата си буза…

И тъй ,,Белязаният” платен секретен сътрудник на царската полиция между 1935 и 1938 г. учи в Сливен, понеже е изключен от ямболската гимназия. Неговият пряк ръководител в града е Желю Николов, който на 20 септември 1938 г. докладва на областния началник на служба „Държавна сигурност” в Бургас Мандров следното: „Донасям Ви, г-н старши командир, че от няколко дни пребивава в града ни лицето Петър Илиев Семерджиев от гр. Ямбол, който тази година завърши гимназия в Сливен. Същият през 1935 г. постъпи като ученик в града ни, когато ни служеше като секретен сътрудник както сред учащите се, така и сред цивилните”.

Съвсем наскоро след това донесение Скарфас е прехвърлен от подчинение на бургаската областна служба ,,Държавна сигурност” направо към Никола Гешев в София, понеже от 1938 г. младият ямболия става студент в Историко-философския факултет на Софийския университет.
Тъй като младежът е понатрупал опит като ръководител на всевъзможни младежки организации (въздържателно и стенографско дружества, Юнашки туристически съюз), през есента на 1938 г. той е определен за отговорник на новосъздаденото бюро за работа с гимназиите към ЦК на Работническия младежки съюз (РМС). На този пост Скарфас остава близо 3 години, като донесенията му за ремсови активисти са най-редовни и с тях Гешев допълва картотеката на полицейските досиета.

Точно от този период е запазена една разписка със следното съдържание: „Аз, долуподписаният Петър Илиев Семерджиев, получих сумата в размер на 300 (триста) лева от Желязко Георгиев, работещ в службата за държавна сигурност, за извършената работа по борба с комунизма и враговете на България“. Датата е 29 август 1939 г. Следва подпис на секретния сътрудник.
През лятото на 1940 г. Семерджиев е приет за член на нелегалната Българска работническа партия (БРП) и тогава вече Гешев веднага му съставя специално кадрово дело, определяйки го като „агент със стратегическо предназначение”.

Скарфас не се излага и в тази си роля и още през 1942 г. шефът му го препоръчва на резидента на хитлеристките тайни служби у нас – доктор Делиус, с думите: „Скарфас… от гр. Ямбол произхожда от градско семейство… С негова помощ бяха разкрити много нелегални организации и осъдени комунисти… От тях над 20 са осъдени на смърт. Много пъти е награждаван с морални и парични награди. Скарфас е проверен боец с големи амбиции и вяра в победата на Райха. Свързан завинаги с Държавна сигурност и с голямо желание изпълнява поставените му задачи…”

Между десетките „натопени” от Семерджиев е и всеизвестният сливенлия от Ямбол Радой Ралин (тогава по-популярен като Митко Модерното), а партизаните Пеню Кабаков и Мати Моис Рубенова загубват живота си в Стралджа пак със сигурност по негово донесение.
За парлама той два пъти е интерниран заедно с по-видни функционери на БРП (явно за да слухти сред тях) – първо през март 1941 г., а после – от 9 октомври 1942 до ноември 1943 г. Второто си задържане Скарфас изкарва в трудовия лагер „Кръсто поле”, Ксантийско, в Беломорска Тракия (тогава – в пределите на Целокупна обединена България).
Явно Никола Гешев добре си е направил разчетите с това едногодишно интерниране на своя агент, защото то послужва като трамплин за скорострелното издигане на агента му в комунистическата йерархия.

Съвсем скоро след освобождаването си от „Кръсто поле” и завръщането му в София Петър Семерджиев е изстрелян на поста политически секретар на Околийския комитет на Работническата партия в Сливен. Там Скарфас живее полулегално и постоянно пътува до Ямбол и обратно. И така – до март 1944 г., когато става партизанин в отряд „Хаджи Димитър”.
Гешев не може да е недоволен – неговият ,,агент със стратегическо предназначение” продължава да се развива успешно…

В този смисъл нека цитираме члена на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Георги Цанков. През ноември 1950 г. на пленум на Окръжния комитет на БКП в Ямбол на него му е поставен въпросът: „Какви са конкретните провокаторски действия в услуга на полицията на Петър Семерджиев, след като е дал декларация на полицията и след като беше следствен?”.

На което Цанков отговаря следното: „Конкретните действия на Семерджиев са такива, че преди 9 септември той е бил във връзка с Гешев, направо с полицая Гешев, и каквото е ставало и в каквато организация е работил, непрекъснато е докладвал на Гешев за всичко, което е вършил. По нареждане на Гешев става партизанин. Положението му в града (най-вероятно Сливен, б.а.) е било тежко, предстояло им е провал и Гешев му нарежда да стане партизанин и да се скрие. И там е вършил разстроителна работа…”

Но тъй като нито Гешев, камо ли пък Скарфас, са били в състояние да спрат хода на историята (персонализиран в нашия случай в лицето на Червената армия), „със стъпки бързи” приближава „най-светлата дата”… На нея – 9 септември 1944 г. – Семерджиев като секретар на Сливенския околийски комитет на БРП най-активно участва в налагането на „народната власт”.

Гешев вече го няма, а кадровото дело на „агента със стратегическо предназначение” Скарфас най-вероятно е изнесено от България и „пласирано” на някоя западна спецслужба… Така в следващите 5 години и половина провокаторът Семерджиев изживява стремителен възход в политическата си кариера. Като един от най-авторитетните сливенски ръководители на БРП (комунисти), едва 30-годишен той е привлечен на работа в апарата на ЦК на партията и така през 1947 г. се премества със съпругата си Ема Герон (женят се през същата година) в София.

В ЦК на БРП(к) той отговаря за политическата агитация (т.е. един вид комунистически Гьобелс). През декември 1948 г. на Петия конгрес на Българската комунистическа партия (БКП – „новото” старо име на БРП) той е избран за кандидат-член на Централния комитет с 921 от всичко възможни 942 гласа.
В полицейските архиви обаче са останали неунищожени редица донесения на Скарфас, вкл. и цитираната изцяло негова собственоръчна декларация от 24 август 1934 г.

Така през цялата 1949 г. с ожесточаването на борбата срещу „врага с партиен билет” градоносните облаци се сгъстяват над главата на младия ямболски политик(ан). За последен път името му се споменава официално в подписания от всички членове и кандидат-членове на ЦК на БКП некролог по повод смъртта на тогавашния партиен и държавен лидер Васил Коларов на 23 януари 1950 г.

След около месец в-к „Работническо дело” публикува кратка информация от Ямбол за проведено съвещание с окръжния партиен актив, на което Семерджиев е обвинен, че е вкоренявал антипартийни методи, целящи политически да изолират и унищожат предани партийни кадри. Въз основа на намерените полицейски архивни документи през февруари 1950 г. човекът на Гешев е арестуван, снет е от поста си на кандидат-член на ЦК и е изключен от БКП.

Като един от „трайчокостовската банда” той е осъден на 15 години престой зад решетките, от които излежава в София, Варна и Шумен най-вероятно малко над 6 години, понеже след историческия Априлски пленум (1956 г.) е помилван и освободен от затвора. Партийното му членство обаче не е възстановено поради доказаната му агент-провокаторска дейност…

Любопитен факт е, че когато Семерджиев е арестуван през февруари 1950 г., съпругата му Ема Герон (13 октомври 1920-11 март 2011 г.), сливенска еврейка и комунистическа активистка дълго време преди 9 септември 1944 г., се развежда с него, а след 1956 г. двамата (досущ като някои холивудски звезди) отново се събират и пак сключват брак…
За Ема Герон не се знае дали също е била агент на Гешев, но е сигурно, че през март 1944 г. е направила пълни самопризнания в Дирекцията на полицията. Може би затова наскоро след 9 септември 1944 г. тя е изключена от БКП, но през 1947 г. партийното й членство е възстановено.

Ема Герон от 1945 г. е висшистка, а от 1948 г. става асистент във ВИФ „Г. Димитров”. През 1954 г. вече е доцент, а от 1959 г. – кандидат на педагогическите науки. През 1973 г. тя става професор и ръководител на катедрата по психология във ВИФ. През същата година съпругът й Петър Семерджиев е реабилитиран служебно и работи като главен редактор във „Фотоиздат”.
Със заповед от 6 юни 1973 г. на Българския съюз за физкултура и спорт проф. Ема Герон е командирована да участва в Третия европейски конгрес по психология на спорта от 25 до 29 юни с.г. в Мадрид. С професорката заминава и съпругът й. И двамата са с редовни паспорти, валидни за Франция, Испания, Италия и Гърция.

На 20 юни 1973 г. сем. Семерджиеви излизат от България. Първо посещават Париж. По непотвърдени сведения от български дипломат тук Семерджиев (Скарфас) се е срещнал с Гешев. После семейството е в Мадрид и от там – в Рим. В столицата на Италия двамата се свързват с консулството на Израел, явно използвайки еврейския произход на Ема Герон. Получават визи и през Гърция отпътуват за Израел, където се настаняват да живеят в Тел Авив.

Петър Семерджиев започва работа като журналист и се поставя на разположение на радио „Свободна Европа”. От 15 май 1975 г. пък е редовен кореспондент на ,Би Би Си.
Невъзвращенецът Скарфас започва упорита кампания за дискредитирането на БКП и особено на нейните някогашни и тогавашни лидери като Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков. На Живков е посветен трудът му, озаглавен по ирония на съдбата „Нищожество, облечено в доспехите на величие” (1985 г.).

Скарфас много пише и говори за т.нар. Народен съд (1944/45 г.) и за процеса срещу Никола Петков (1947 г.), както и за ред други известни му факти и събития от най-новата българска история… Разбира се, неговите интерпретации са в пълна противоположност на официалната история на БКП отпреди 10 ноември 1989 г.
Останал си по душа (а може би дори е роден такъв) агент-провокатор, Семерджиев е един от корифеите на жанра „подлецистика” (формулиран през 1993 г. от писателя Христо Карастоянов)! Затова и когато през 2008 г., вече 91-годишен, някогашният агент на Гешев приключва земното си битие, това едва ли е опечалило мнозина…

Хараламби Баев историк и краевед

Кратка, виртуална история на Европа

Карта на Европа през 10 век от учебник по история в Англия.
В нашите учебници я няма.
Може би за да не обидим комшиите…

.

Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (4)

Това е ЧЕТВЪРТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

КРАСЕН СТАНЧЕВ И ГЕРГАНА ЖУЛЕВА ИЛИ ЗА НОМЕНКЛАТУРНАТА ТЕНДЖЕРА И НОМЕНКЛАТУРНИЯ ПОХЛУПАКГорните две лица се мъдрят в позорния списък на „интелектуалци“, които зареваха на умряло щом се разбра, че мога да бъда избран за следващ председател на Комисията по досиетата. Досега осветлих истинските биографии, номенклатурни (БКП и ДКМС), както и ДС зависимости на още няколко от този списък – Евгений Дайнов, Калин Манолов и агент „Сашо“, познат още като Илиян Василев. Защо се разпищяха и известните днешни либерали и пазарници, а в битността си преди 10 ноември 1989 г. – отрочета на висша комунистическа номенклатура Красен Станчев и неговата благоверна Гергана Жулева. Красен Станчев е син на Стефан Станчев – зам.завеждащ отдел в ЦК на БКП. Кр. Станчев завършва марксистко-ленинска философия в Ленинград през 1980 г. и започва работа като асистент по марксистко-ленинска философия в Академията по обществени науки и социално управления при ЦК на БКП. Първата му съпруга е дъщеря на висш номеклатурен кадър от Окръжния комитет на БКП във Бургас. Втората му съпруга е Гергана Жулева. Бащата на Гергана Жулева се казва Дело Жулев – ген.-майор от комунистическата БНА. Завършил Генералщабна академия в СССР през 1973 г. Началник на отдел „Бойна подготовка“ при командването на авиацията. Член е на Окръжния комитет на БКП в Ямбол. След смъртта му Гергана Жулева е покровителствана от двама негови братовчеди, висши комунистически номенклатурчици – Димитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от комунистическата цитадела, пазарджишкото село Лесичево. Димитър Жулев, чичото на Гергана Жулева е посланик на комунистическа България в Москва. Изключително близък с диктатора Тодор Живков и със съветския диктатор Леонид Брежнев покрай втората си съпруга Милка Калинова-Жулева, която е била топлата връзка между двете династии, тъй като е била лична приятелка на дъщерята на Брежнев – Галина. Другият чичо на Красенстанчевата втора съпруга е Стоян Жулев, член на ЦК на БКП. От 1964 до 1967 г. е началник на управление в Министерството на леката промишленост, зам.-министър на леката промишленост, първи зам.-министър на леката промишленост и накрая – министър на леката промишленост. В периода 1980-1988 г. е посланик на НРБ в Съединените щати. и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. Неговата дъщеря Калина Жулева днес съжителства с друга номенклатурна издънка – Мартин Заимов. Мартин Заимов е роден в Женева през 1962 г., с баща британски евреин, офицер от британското разузнаване още по времето на Втората световна война. Майка му, Клавдия Заимова е била обект на оперативна разработка с наименование „Горгона“, извършвана от Шесто управление на ДС. Кадрови служители на управлението и до днес си спомнят, че тя много обичала да досажда на Тодор Живков с претенциите и желанията си. След 10 ноември и тя, и двамата й сина се правят на едва ли не репресирани –нахалство, което е съвсем в реда на нещата за местните нрави. Клавдия Заимова е дъщеря на националния предател и злостен съветски агент ген. Владимир Заимов, който е бил член на Военния съюз от 1934 г. и негов политически секретар от 1935 г. Първото съветско военен аташе след възстановяването на дипломатическите отношения между България и Съветския съюз през 1934 г. е полковник В.Т. Сухоруков. Под негово косвено ръководство (пряко чрез Иван Винаров) Владимир Заимов започва да изпълнява отделни задачи за съветското военно разузнаване още през 1935-1937 г. От началото на 1939 г. той е вербуван за агент на съветското военно разузнаване с певдоним „Азорски“ от приемника на полк. Сухоруков, полк. Бенедиктов. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че Владимир Заимов бил набеден в това. Каза го през 2007 г., когато т.н. „десни“ издигнаха Мартин Заимов за кандидат за кмет на София:„Пламен Юруков: Вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.Водещият Г. Коритаров: Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко…”. Срамна работа. Да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е глупаво. Все едно да извършиш демонстративно покушение над истината. Братът на Клавдия Заимова, Стоян Заимов, е кадрови служител на РУМНО. По-малкият й син пък, Михаил, също е със зависимости към репресивните служби на комунистическия режим. Според Решение № 2-409/08.10.2014 г. на Комисията по досиетата, Михаил Михайлов Заимов, роден на 16 март 1967 г. е вербуван от ОР Валери Тодоров от Второ главно управление на Държавна сигурност на 31 март 1989 г. като агент с псевдоним „Пиер“. Забелязахте ли годината? През пролетта на 1989 г. Михаил Заимов приема да стане агент на ДС. Тогава нямаше нормален човек, който да направи това, защото краят на режима се виждаше ясно, а и ако си бил против този режим (както непрестанно тръби днес брат му Мартин Заимов), тогава що щеш сред най-отблъскващата част на този режим. Трябва да си бил пълен негодник, за да станеш кука в онези месеци. Забележете нечуваното нахалство на тези хора – след години Мартин Заимов ще злоупотребява с темата за ДС като ту твърди, че „тайните ченгета винаги правят някакви тайни неща и винаги са потенциална заплаха за обществото“ , ту – че „Държавна сигурност стои зад генезиса на КТБ“:„Заимов беше категоричен, че от години е имало злоупотреба с власт, а в генезиса на КТБ стои Държавна сигурност… „ДС се е трансформирала в мрежа от влиятелни хора, които имат влияние върху политиците в България”, обобщи Мартин Заимов.“ Това е наистина уникална наглост! Дядо, брат, вуйчо, може би и майка му, всички около теб са били или съветски агенти, или куки на ДС (филиал на КГБ в България по признанието на диктатора Живков, направено при посещението на Ю. Андропов в България през 1969 г.) и ти се правиш на борец със същата тази ДС. Не знам за Вас, но мен подобни неща ме довеждат до ярост с подмяната и фалшификацията, които извършват. Как се съвместява този фалшив патос с фактите за обвързаностите със службите (съветски и български) на целия му род-нямам представа. А и самият Мартин Заимов непрекъснато го влече към висшата номенклатура на БКП. Първо ползва привилегиите ту, после в Лондон, докато ние не можехме да мръднем на запад от Драгоман. Следва брак във Франция с близка роднина на оглавявалия 22 години френската компартия генерален секретар Жорж Марше. За тази тайнствена французойка Заимов се запъва като магаре на лед, колчем някой повдигне темата. След развода с нея, децата му – дъщеря и син, остават да живеят в Париж, а той се връща в България. Докато след 10 ноември 1989 г. Мартин Заимов се прави на дисидент, преди това той е плътно до най-арогантните представители на висшата комунистическа номенклатура. Като Иван Славков например, при когото е работил в края на 80-те г. на позицията преводач в отдел „Протокол“ на Българския олимпийски комитет. И накрая, следва съжителство отново с издънка на тежка номенклатурна фамилия – Калина Жулева.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (3)

Това е ТРЕТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

ЧЕНГЕТО-НАТЕГАЧ ИЛИЯН ВАСИЛЕВАгент „Сашо“ – КТБ и Цветан Василев – хрантутниците са ни скъпиЕдин от най-циничните парадокси на прехода е, че СДС и ДСБ, които бяха и са най-кресливите по темата „Държавна сигурност и ченгетата“, не свършиха нищо по нея, когато имаха парламентарната власт, цялата изпълнителна власт, имаха свой президент и общественото мнение беше на тяхна страна. Нищо! Опитите им за осветяване на дейността на тоталитарните служби бяха ялови (съзнателно) и много недъгави. Не само това. По времето на Иван Костов като премиер в изпълнителната власт нахлуват цели партизански отряди от бивши щатни и нещатни служители на Държавна сигурност и РУМНО. Например, от 63 сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим, 27 са се издигнали на ръководни позиции по време на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Броят им е в пъти повече в сравнение с назначенията на сътрудници на ДС в митниците при останалите правителства – кабинетът Станишев е назначил 5 души, правителството на Сакскобургготски – 6, на Виденов – 6. От правителствата на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов и Иван Костов, с най-голям абсолютен брой предложени и назначени дипломати със зависимости към репресивните служби на комунистическа България е правителството на Иван Костов. Това правителство и президентът тогава Петър Стоянов назначиха три пъти повече секретни сътрудници и щатни служители на ДС и РУМНО, отколкото по времето на Виденов например. Сред ченгетата, които Иван Костов лично е промоцирал има особено гнусни фигури, които днес си умират да се правят на „десни“ стожери и закъснели „русофоби“. Думата ми е за ченгето Илиан Василев, агент „Сашо“ (псевдонимът му е неправилно изписан в решението на комисията по досиетата като „Сашо 11“) на Първо главно управление на Държавна сигурност, който по собственото му признание пред вербувалия го офицер е станал такъв заради силна идеологическа мотивация. Агент „Сашо“ е особено близък на великия „антикомунист“ и с непомръкваща слава „борец“ с ченгетата Иван Йорданов Костов. Затова през 1997 г. оглавява Агенцията за чуждестранни инвестиции след уволнението на Емилия Масларова и остава на този пост до 2000 г., когато заминава посланик в Москва. Да видим що за птица е този нахален и двуличен, но свръхактивен днес агент на Държавна сигурност. Когато прочетем неговото лично дело (ЛД), което се съхранява в архива на Комисията по досиетата, откриваме, че той е бил свръхактивен и много амбициозен агент още през 80-те години на миналия век. Илиян Драганов Василев е роден на 07.07.1956 г. в гр. София. Произхожда от семейство на служещи. Баща му е инженер, член на БКП от 1947 г. Бил е на задгранична работа дълги години като ръководител строежи в Сирия и Либия. Награждаван е с правителствени награди. Майка му е работила като икономист в Министерството на строежите. Илиян Василев е активен член на ДКМС от 1970 г. и още в гимназията е взел активно участие в комсомолския живот, поради което е бил избиран за член на Дружественото бюро на ДКМС. След време ще стане и член на казионното БЗНС – нещо, което е съгласувал с ПГУ-ДС, както пише в личното му дело неговият вербовчик ст. л-т Христо Христов. Агент „Сашо“ завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език. Отбива военната си служба в НШЗО и в поделение в град Харманли. От 1976 г. е студент във ВИИ „Карл Маркс“, специалност „Международни отношения“. В института продължава неговата активна комсомолска дейност. Избиран е за член на Дружествения комитет на ДКМС, където е отговарял за учебно-възпитателната работа на комсомолците. Илиан Василев привлича вниманието на наводчиците от ДС още като студент през 1978 г., за което свидетелства запазена справка на Държавна сигурност. От 1981 г. той вече е на работа в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“. Справка на ДС от 1985 г. сочи, че Илиан Василев е имал контакти и с РУ-ГЩ= През 1986 г. с Илиан Василев е осъществен оперативен контакт от ДС. Снети са неговите оперативно значими връзки и са му възложени оперативни поръчения. Едно от тези поръчения на ПГУ-ДС е по време на 35-тия конгрес на БЗНС през май 1986 г. и организираната след това международна среща е кандидат-агентът да изучава представителя на Великобритания на тези мероприятия. Илиан Василев е бил крайно изпълнителен и много идеологически мотивиран кандидат-агент, впечатляващ с това всички служители на ДС, които са контактували с него. Затова в края на 1987 г. е направено предложение да бъде привлечен за секретен сътрудник на ПГУ-ДС. Четем личното дело на агент „Сашо“:„МВР Строго секретно!Соф. градско у-ние Утвърждавам:Рег. № 2400, екз. ед. Началник отдел 01 ДС1.03.1988 г. Софийско гр. у-ние МВР1080-София Майор: (п) (К. Василев) София, 01.03.1988 г.РАПОРТОТНОСНО: Извършена вербовка на Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник на ДССъгласно утвърденото предложение за извършване на вербовка, сръщата с кандидата проведох на 09.02.1988 г. на закрито. Вербовъчната беседа премина по предвидения в плана ред. Първоначално разговорът имаше общ характер. Впоследствие бяха дискутирани теми от съвременните международни отношения. На тази основа насочих разговора към естеството на работа на кандидата като отговарящ в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“ и разгледах развитието на досегашните ни контакти и тяхното значение…Поставяйки въпроса пряко за по-нататъшно сътрудничество, кандидатът изказа готовност като сподели, че приема сътрудничеството с органите на ДС по идеологически, морални и политически подбуди, тъй като е възпитаван в този дух. При така стеклите се обстоятелства, обясних новия етап в нашите взаимоотношения и основните им принципи: необходимостта информацията да се отразява писмено и същото, от конспиративни съображения да бъде подписвана с псевдоним, който той трябва да избере сега. Кандидатът се спря на името „Сашо“. С Василев бе уговорена двустранна връзка и следваща среща. Въз основа на горното,ПРЕДЛАГАМ:Да се утвърди извършената вербовка на лицето Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник и същият да бъде регистриран като такъв в служба на ПГУ-ДС.Нап. в 1 екз. Ст. разузнавач Отдел 01 ДС№ 1 – ЛД „Сашо“ Ст. л-т: (п)София, 15.02.1988 г. (Христов)“Нахалството на повечето от днешните „антикомунисти“, „десни“ и „русофоби“ е потресаващо. Да си бил кука на ДС и днес да се правиш на обратното е позорно. Та нали според признанието на самия Тодор Живков „Държавна сигурност е филиал на КГБ в България“. Публикувал съм и съм показвал документа с това фундаментално признание на правешкия каскет много пъти – надявам се да сте го запомнили. Е, добре, след като си бил агент на филиала на КГБ в България и си работил де факто за същото КГБ, днес не е ли малко наглеещо да си пръв „борец“ с руското влияние. Да си кажа правичката, с такива борци на Москва не й трябват агенти на влияние. Въобще даже няма да се учудя, ако след време разберем, че тази свръхактивност на агент „Сашо“ (също както преди 10 ноември 1989 г.) е мотивирана всъщност от московците, за да се профанизира и уязви морално народополезното дело за париране на московската пета колона. Тези двойни игри агент „Сашо“ ги може най-добре.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (2)

Това е вторият материал от поредицата от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и „дълбокомислените“ описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше.

И така, какъв е бил преди 10 ноември днешният либертарианец Калин Манолов. Обикновена комсомолска номенклатура е бил, какъв друг може да е бил. Част от документите, които виждате са от архива на Комисията по досиетата. Те представляват характеристика на бившия кадрови офицер от ПГУ-ДС, отдел 8 /активни мероприятия/ Пламен Йотински /днес главен редактор на Агенция БГНЕС/ за кандидатстването му в БКП, докато е бил студент по журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Под характеристиката стои името на другаря Калин Манолов, който през 1986-87 г. е член на Дружествения комитет на ДКМС във факултет „Журналистика“ на СУ. Редом до Люба Ризова, която пък е секретар на ДК на ДКМС. Вижте следващия документ – той пък е от архива на СДС. Подписан е от Калин Манолов през 1994 г. и в него той твърди:“Не съм бил член на общинско или по-висше ръководство на казионна партия и организация, включително и ДКМС.“ И Калин Манолов не е приятел с истината. И затова беше мнооого уплашен да не би някой да вземе да изнамери документи, които да влязат в разрез и с други негови твърдения в тази декларация.

Антон Тодоров