Американският президент Уилсън спасява България от унищожение

.

Планът Венизелос, който предлага държавата ни да бъде поделена между Гърция, Сърбия и Румъния, рухва.

xwilson-jpg-pagespeed-ic-oxe1wyjvmsЕдин ден преди тежкия за България Ньойски договор, е моментът да си спомним за един човек, който е помогнал за оцеляването на България като държава.

Първата световна война е най-големият военен ужас, преживян от човечеството към онзи момент. Почти всички участници в нея, вземат оръжието заради имперските си амбиции – да завладеят повече. Почти, защото България влиза във войната само с единствена цел – да освободи поробените си братя, които все още страдат по чужда асимилационна власт.

Именно тази хуманна причина е обяснението за небивалия ентусиазъм, който събира под българските знамена 800 000 войници. Той е обяснението и за бляскавите военни победи по всички фронтове. За съжаление на България, обаче, победата не е за справедливата кауза, а при враговете. Родината ни се оказва в изключително абсурдната ситуация да загуби войната, въпреки че е спечелила всички битки.

И, както обичайно се случва, победителите започват да делят плячката, мотивирани не от справедливост, а от желание да заграбят повече. Както винаги, победените са осъдени да пият от горчивата чаша на унижението, да затаят злобата и да се готвят за реванш. Тази война обаче е белязана и с нещо различно и положително. Американският президент Уудроу Уилсън. Той е убеден пацифист и като такъв още преди края на войната започва да призовава тя да приключи по такъв начин, че победителите да не изпият кръвта на победените. Неговите призиви предизвикват искри на надежда у загубилите войната и досада у победителите.

Гръцкият премиер – Елефтериос Венизелос, шовинист и българофоб, чийто дивизии са изклани от българската войска при Дойран, като премиер на страна-победител има план, с който държавата му да направи решителна крачка към мечтаното възстановяване на Византия под гръцки скиптър. Той предлага България да бъде унищожена като държава, а територията ѝ да бъде поделена между победителките: Гърция, Кралство на сърби, хървати и словенци (бъдещата Югославия) и Румъния.

Френският премиер Клемансо, като церемониалмайстор на оркестъра на победителите приема този план и го предлага за одобрение. Съпротива не се е очаквала от никой, тъй като всяка от победените страни е имала твърде много грижи за собственото си оцеляване, а през цялата си история, човечеството е показало, че победителите не ги интересува какво ще стане с победените. Очаквало се този план да бъде одобрен и от САЩ, и Президента Уилсън.

Този път обаче е малко по-различно. Американската делегация, водена от президента  категорично не приема плана на Ванизелос и идеята една държава да изчезне от лицето на земята. Уилсън предлага  програма за справедлив и траен мир в Европа, известна още като „14-те точки“. На предложението на Венизелос, Уилсън заявява:

„По-скоро ще напусна конференцията и Париж, отколкото да се съглася на подялбата на един народ със самостоятелна държава и минало“.

Така „Плана Венизелос“ рухва. Категоричността на американската декларация е шамар в лицето на алчните ни съседи и техния съюзник френския премиер. Така Уилсън на практика спасява съществуването на България като държава.

Днес името на този президент не station-07b_100000-billговори почти нищо на много хора. А информацията за него е оскъдна и до голяма степен невярна, тъй като много автори се опитват да му припишат антихуманна, имперска философия.
Уудроу Уилсън, обаче е пацифист, който е направил страшно много за България и името му трябва да бъде забравено от мъглата на забравата. 

trafficnews.bg

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Енергиен обмен при жените и мъжете

.

50644wideКакво е това жена, коя е жената и с какво се различава от мъжа? Господ Бог не е създал просто така мъжа и жената – те се различават помежду си. Доколкото всеки от нас има свои специфични функции, то и енергиите се движат по различен начин.
Във Ведите се казва, че всеки човек има 7 най-активни енергийни центъра, които наричаме чакри. На практика те са много повече, но основните са 7. Ние сме устроени така, че при мъжете и жените в тези центрове енергията се движи по различен начин. В някои по посока на часовниковата стрелка, в някои – обратно. Какво ни дава активността или пасивността на чакрите и как се получава така, че да се допълваме взаимно.
Безопасност
Започваме отдолу нагоре. Най-долната чакра е МУЛАДХАРА. Тя отговаря за отглеждане на потомство и е устроена по такъв начин, че при мъжа е активна, а при жената пасивна, т.е. мъжът отдава енергия, а жената приема.
Това означава, че това е мъжка функция – да дава защита. Защита за преживяване на жената. Да обезпечава базовата безопасност. Нашата задача е да концентрираме вниманието си върху своите задължения. Задължението на жената на това място е да се научи да приема. В болшинството от нас има проблеми с приемането. По замисъл ние сме длъжни изцяло да се доверяваме на мъжа и да се облегнем на рамото му, вярвайки, че той може да се погрижи за нас.
В много от нас има всякакви родови сценарии и различни травми. Много често ние не позволяваме на мъжа да се грижи за нас изобщо. Много често жените казват: „Ох, така бих искала силно рамо”. Но на практика се оказва, че е толкова трудно да се довериш на някого и затова предпочиташ да си свършиш всичко сама.
Ако жената започне сама да се грижи за издръжката, например на себе си и своите деца, то чакрата започва да работи в мъжки вариант, започва да става активна. Ако при това редом до жената има мъж, то не му остава друго, освен неговата чакра да стане пасивна, т.е. той започва да приема, а жената да отдава. Много е трудно да се обърне после тази ситуация. Защото отказвайки се от това, на жената ще й се стори, че сякаш скача без парашут. Трябва да се разбере, че ако имате мъж, но предпочитате да се грижите сами за своята безопасност, то по този начин сами вземате мъжката функция и това е в ущърб и на вашата женственост, и на неговата мъжественост.
Наслаждение
После следва втората чакра – СВАДХИСТХАНА. Тя отговаря за насладата и желанията и работи различно. При жените е активна, а при мъжете пасивна. Т.е. ние отдаваме, а мъжете приемат.
Даже във Ведите се казва, че мъжът е наслаждаващият се, а жената е тази, чрез която се наслаждава. Това показва, че нашата задача, като жени, се състои в това, да създадем на мъжа комфорт и уют. Много често жените протестират срещу този пункт, казвайки – как така, защо сме длъжни да им прислужваме, защо сме длъжни да им създаваме удоволствия и да изпълняваме всичките им желания? Каква е тази световна несправедливост?
На практика тук всичко е справедливо. Защото от 7 чакри – 3 са активни при жените, 3 са активни при мъжете и 1, последната (7), работи еднакво при всички. Затова тук няма никаква несправедливост – има просто разделение на ролите. За нас е важно да разберем, че мъжът също дава нещо, а нашата задача е да му подарим наслада и да изпълняваме неговите желания – и тогава вече не всичко изглежда толкова зле.
Тук влизат всякакви наслади, включително и сексуалните, насладата от храна, реда в дома. Т.е. идеалната жена е длъжна да създаде на мъжа такъв свят, в който той с лекота може да се намира, да му е комфортно и неговите основни желания да бъдат удовлетворени. И не просто да бъдат удовлетворени, а той да изпитва наслада от това. В това е същественото различие.
Ще приведа прост пример. Ние с мъжа ми имаме любим ресторант и там готвят много вкусно. Т.е. при същите цени кухнята е превъзходна, в нея даже пържените картофи са изумителни. И буквално вчера ние пристигаме, а той вече беше закрит. Но пък беше открит нов ресторант до него и решихме да похапнем в него. Оказа се, че там цените са същите, и храната е вкусна, но в нея лисва онова сладко зрънце, частичката от душата. Оказа се, че похапнахме вкусно, но наслада нямаше.
Същото е и в семейството. Може да сготвите на мъжа си някакви пържени картофки или яйца, но с такова отношение – „яж и ме остави намира”. А можете да направите това така, че всеки път след закуска, обед или вечеря той да получава наслада.
По същия начин можете да постъпите и в сексуалните отношения. Можете да изпълнявате съпружеския дълг и да казвате – „кога най-после ще свърши това?”, а можете да направите така, че мъжът действително да се наслаждава на процеса. Нищо, ако това не е всеки ден, даже не всяка седмица. Нека да бъде ежемесечен карнавал – но затова пък какъв!
Пари
Продължаваме с третата чакра – МАНИПУРА. Това са парите, жизнената енергия, постиженията. Тя е активна при мъжете, съответно пасивна при жените. Тоест мъжът дава на жената. Жената приема. И тук жените пак имат проблем.
Аз доста често получавам писма, че жената не може да взима пари от мъжа си. Или се срамува да му поиска пари за някоя рокля. Често се случва, когато жената е работила сама, обезпечавала се е, а после се омъжва и излиза по майчинство. И тя не работи, иска нещо да купи, а се срамува да поиска от мъжа си.
И точно в такава ситуация става много сериозен конфликт. Защото ако жената се отказва да взима пари и жизнена енергия, то или мъжът престава да дава и преминава в малко по-различна позиция, или доходите и енергията му намаляват. Т.е. една от причините, поради която мъжете заработват по-малко е, че жената нищо не иска. Жената казва, че на нея нищо не й трябва, „ботуши не ми трябват, аз още старите не съм износила”.
Ако жената има такова отношение към себе си, отношение към парите и отношение към мъжа, то мъжът няма да заработва много, защото просто не му трябват. Мъжете по природа са доста аскетични. Вие навярно сте виждали квартири на ергени, на тях им трябва съвсем малко. Легло, печка, тиган, яйца за закуска и това е всичко. И нищо повече не им трябва.
Понякога в тази ситуация мъжът престава да печели и става жиголо. Или намира онази, която ще го стимулира за постижения със своите изисквания и желания.
Затова наше задължение като жени е да се научим да приемаме от мъжете пари, подаръци, да приемаме някакви постижения и подвизи, които те правят в наше име.
Има и друг вариант, когато жената започва да печели много. Тя започва да мисли, че това е най-важната й задача в живота – да обезпечава семейството, да го храни, „това жалко човече нищо не може” и т.н.
Т.е., ако жената решително се ангажира с активността в този аспект, то за мъжа не остава нищо. Жената е взела всичко. На него му остава само да приема. Тогава той става домошар, под чехъл.
Любов
Следващата чакра е АНАХАТА – сърдечната. Тя отговаря за любовта и симпатията. Това е наша, женска чакра. Т.е. ние, като жени, сме длъжни да даваме, а мъжът да приема. Обратното е некомфортно.
При болшинството от вас навярно е имало такъв поклонник, който е изпълнявал всичките ви капризи, който е правел всичко, което искате – и цветя, и това, и онова. И в устата ви гледа, и просто такава любов, и вечер ви посреща, и сутрин ви изпраща. А вие го гледате и разбирате – добър човек, чудесно момче, но не мога да го обичам. И се самоупреквате за това, че е толкова добър, а не го обичате.
Просто затова защото мъжът е взел активността в тази чакра, в сърдечния център. Той е започнал да дава и жената няма избор. Тя не може да обича. А ЛЮБОВТА – ТОВА Е НАШЕТО ЖЕНСКО НАЧАЛО!
Ако жената не може да обича, да се реализира в тази чакра, то на нея й е много тежко. И затова такива отношения най-често не могат да се реализират. Затова желанието „аз искам мъжът ми да ме ухажва романтично, да прави това и онова, и ето така да ме обича, и иначе да ме обича” е просто красива картинка. Ако се случи така, то на практика това изобщо няма да ви зарадва.
Затова се радвайте, ако мъжете ви не приемат отговорността за този център и ви позволят да се реализирате в него. Тогава вие ще можете изцяло да разгърнете потенциала си в него, да правите приятни сюрпризи и да го глезете.
Това не означава, че той цял живот само ще приема и няма да дава нищо в замяна. По-скоро, той също ще прави нещо за вас, но това няма да бъде в този център. Това ще бъде например на нивото на трета чакра – т.е. ще ви прави някакви подаръци, или на първа – някак ще започне да се грижи за вас по отношение на жилище или някакви базови вещи.
Затова не очаквайте от мъжете неземна романтика и изпълняване на капризите ви, защото то е наша отговорност – да изпълняваме желания, да даваме наслада и да обичаме. Това е женска отговорност. Мъжът ще ви отговори с нещо друго. С подаръци и усещане за безопасност.
Себеизразяване
Петата чакра е ВИШУДХА – общуване, себеизразяване. Мъжът дава – жената приема. Мъжът е активен.
За мъжа е важно да изразява себе си, да се реализира в живота. За жената основната реализация е семейството. Реализирането извън семейството е вторично.
Ако жената се е научила да дарява любов в четвъртия център, но тази енергия се издига в мъжа по-високо, и той иска не само да заработва пари, не само да обезпечи семейството на базово ниво. Той вече иска да остави свои следи в историята, някакво наследство. Иска с нещо да подобри този свят – на това ниво често мъжът започва да върши велики дела, глобални подвизи.
И всички тези подвизи се правят в името на жените. Нашата задача на това място е – да приемаме. Радостно и с любов. Както принцесите и кралиците приемат почести от сражаващите се рицари. За да има за кого те да извършват кръстоносни походи, да защитават Родината или да спасяват планетата от екологична катастрофа.
Затова, ако вие искате вашият мъж не само да преживява и да печели за хляба, а действително да се реализира и да променя света – учете се да го обичате. Енергията на вашата любов е способна да повдигне в него енергията до петия център.
Освен това, този център е центърът на общуването. Например добре е, ако приятелите на семейството това са приятелите на мъжа.Не вие го водите в своята компания и го заставяте да общува с вашите приятелки, а той ви въвежда в някакъв свой кръг, създава ви някакво общуване и създава връзки между семействата.

Ясновидство
Шестата чакра е АДЖНА. Жената отдава, мъжът приема.
По принцип жената следва да бъде главен помощник на своя мъж. И основната нейна помощ не се състои в това да прави нещата, които той обича, а да му предостави това, което той не притежава по природа – ясновидство.
Да допуснем, че жената винаги дава много добри съвети на мъжа. Тя притежава интуиция и често чувства и казва – „нещо този човечец, с когото искаш да подпишеш договор, не ми харесва”. В идеалната ситуация мъжът се вслушва в нейните предчувствия. Ако той има достатъчна значимост в своите три центъра – реализиран е като глава на семейството, в кариерата и има някаква мисия – лесно приема препоръките на жена си.
Жената много често усеща някои неща и казва – „слушай, този човек не ми харесва, хайде да не работим с него; или – аз предчувствам, това няма да свърши добре”. Минава някакво време и всичко се случва тъкмо така.
При мен често става така, когато някой човек не ми харесва, макар и без видима причина. Преди не казвах на мъжа си. А после се получава ситуация, в която човекът се разкрива в не съвсем добра светлина.
Аз разбрах, че моята задача е да предпазя мъжа си. И започнах да му споделям усещанията си. В началото той не ми се доверяваше. Но след две сериозни ситуации започна да ме пита за мнението ми относно хората. Особено във връзка с партньорството и съвместната работа с някого.
Ние сме души
Седмата чакра е САХАСРАРА. Тя работи при всички еднакво – това е връзката ни с Бог. И няма значение дали сме мъж или жена. На първо място всички сме души, а душата няма пол.
Половите различия са важни тук, на Земята, за да изпълним мисията си, поради която сме се родили. Половата принадлежност ни създава рамки, които можем да запълним така, както изберем. Може да се каже, че давайки ни женско тяло Господ просто стеснява кръга и по-точно обозначава ролята, която трябва да изиграем тук .
А как е при вас?
Най-големите изкривявания обикновено са по четирите долни чакри. Те създават база за хармония на по-висшите нива. Затова голямата наша задача в този живот е да се научим да приемаме от мъжа от първата и третата чакра. И освен това – да се научим да отдаваме от втората и четвъртата. Което всъщност най-често не умеем.

От Фейсбук

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Четиво за носталгици по Соц-а

.

%d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b8Преди часове получих информация от наш човек в Хавана ( ) по основна тема “автомобили и пътен транспорт”.
Докато е още топла, да прочетем за постиженията на Куба под мъдрото ръководство на Комунистическата партия.
Внимателно да четат и младите, и носталгиците по времената отпреди 1989 г. у нас.

“Бате, Голфа няма аналог тук. Имам предвид, че тук ЕВТИНА кола няма. Най-евтината кола, която може да се купи май е полски фиат, за 6,7,8к USD. Лада – 8-15к. Almendron (стара американска кола) – 6,10,15,20,25,30к. Модерна кола – ебало си е мамата. Тико 20к. Пежо 205 – 20к. Пежо 405 30к. Пежо 208 60к. Toyota Yaris 45к.

Тук важното е да е кола, да се движи, да може да се товари. Кола тук има един човек на всеки 500 или 1000 души (измислям си, но ако се окаже, че са повече – не бих се учудил).
Защо мислиш, че половината автопарк на острова е от американски коли, произведени преди 1959-та? Щото обичат антики? Не. Щото няма други. Тук колите са вечни, всичко се оправя, ремонтира, скалъпва. Нищо не се изхвърля. Пълно е с полски фиатчета, лади, москвичи, има волги, VW костенурки, стари шкоди от 60тте.
Американските коли (almendrones) пък се използват за работа, за товарене, повечето са маршрутки. За лична кола почти не се използват, защото са неикономични и трудни за поддръжка. Тъй като са снадени се трошат често, изискват непрекъсната поддръжка, която може да им се осигури само ако изкарват кинти. Те вървят от 10-20-30к, в зависимост от подобренията и състоянието.
По-новите, модерни коли обикновено са служебни или рентакар. Има и частни, които са продадени на някви хора по някви начини, примерно – една рентакар кола, след еди колко си години експлоатация се продава. Говоря ти за предимно китайски коли, тук там някоя корейска. Една такава кола ти знаеш, че нова в Бг струва 13,14,15к долара. Е тук, използвана няколко години – прас: 39к! Take it or leave it.
Абе тук мутресите се возят в лади бе!
Има и други коли, които не ми е ясно как са влезли, виждам джипове Toyota от 1999та, Mercedes 190, fiat punto, Mitsubishi lancer, те такива…

Чувам, че на някви известни хора, музиканти, артисти, спортисти и бог знае кой още им било позволено еди кога си, при еди кви си условия да си вкарат коли…
Въобще, тук колата е статус, лукс… В квартала улиците са пусти. Минава една кола на пет минути.
А без кола (95% от хората) си просто един pobre diablo. Такситата са скъпи за кубинците, маршрутките и те не са евтини, но в час пик забрави да хванеш някоя, ходиш километър по улицата и махаш кат улав и никой не ти спира.
А рейсовете… Да не обяснявам дори в най-бедните години в Бг никога не е било така.
Въобще тук транспорта е нещо страшно. Питай Оскар дали е ходил до Винялес или Варадеро? Пича за 30 години не е излизал от Хавана, не е пътувал никъде познава Куба по-малко от мен

.
Шибана страна, шибана, измъчвана от глад и жажда страна, %d1%85%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0където хората, незнайно защо са по-учтиви, по-мили, по-щедри и по-усмихнати от нас
Колите са нереално скъпи, наистина. Ама това става като смесиш пазарна и централизирана икономика, предприемачество – с монопол, свобода – със забрани и ограничения… Някъв абсурд.

От една страна тук примерно можеш да се регистрираш като частник – дъводелец, или строител, или обущар… но от друга: никъде, НИКЪДЕ не продават легално дърво, никъде не продават легално стомана, никъде не продават кожа, гума… Няма реално откъде да купиш суровина.

От една страна едно Тико е 20к. От друга: апартаментът на баща ми (90 квадрата) е 12к, супер апартамент 100 квадрата на пъпа на Хавана 50к, цигари 7 песо (малко повече от четвърт долар), газта, тока, телефона и рейса – много евтини. Храната с купони: направо без пари (вярно е, че е едно нищо).

От една страна:
Спане в хотел в центъра 200$,
от друга: спане в частна къща 30$.

Бутилка водка 30$, но литър наливен ром 1$.

Бутилка от литър и половина минерална вода: 2$. Сок от гуаяба на улицата: 5 песо (четвърт долар).

Средна заплата в държ. сектор 20$. ТаксИ до летището: 25-30$.

Скапано малко хладилниче куча марка (и в Илиянци няма да намериш такъв) 400$. Човек да ти чисти стълбището цял месец: 8$.

Маршрутка – половин-един долар. Рейс 40 сентавос (около 3-4 стотинки).

Дайкири в El Floridita: 6$.
Ебане на улицата 10-15-20$.

Пс: Бензина и нафтата са скъпи, но само балъците си ги купуват от бензиностанцията. Черния пазар е много голям. Купони няма. Идва пича със служебната кола и налива 10 литра, но му се таксуват 20. Разликата му се изплаща по 50 цента, примерно. След това тия десет литра се продават на К.А. на черно за долар.

Пс2: Проверих цените на колите под наем. Най-икономичния клас: 70 долара на ден, следващия: 100 долара.”

От Фейсбук

 

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Фридман: Клинтън не разбра политическото движение, което взима превес по света

.

%d0%b4%d0%b6%d0%be%d1%80%d0%b4%d0%b6-%d1%84%d1%80%d0%b8%d0%b4%d0%bc%d0%b0%d0%bdДоналд Тръмп беше избран за президент на Съединените американски щати. Степента на изумление бе безпрецедентна. Социолозите бяха шокирани. Медиите – изненадани. Финансовата борса – смаяна. Много от членовете на Републиканската партия останаха удивени, а Демократите изгубиха неочаквано почвата под краката си. Мисълта, че мъж с възгледите, ценностите и поведението на Тръмп би могъл да заеме поста на президент, беше направо невъобразима. Не, не искам да кажа, че те не се съгласяваха с него или че се надяваха да загуби. Те просто намираха вероятността, мъж като него да спечели изборите, за абсурдна. Това е причината за загубата на Хилари Клинтън. Демократическата партия, която я номинира, се беше отдалечила твърде много от партията, която Франклин Д. Рузвелт създаде и която Линдън Джонсън води. В основата на тяхната партия бяха белите представители на работническата класа. Либерализмът на Рузвелт и Джонсън беше построен върху нуждите и интересите на тази група. Група, която може и да е загубила значимостта си, но все още съставлява най-големия етнически и социален дял от американско общество. Днес тази част от обществото, както и преди съм коментирал, е в опасност. Средната класа, със среден семеен доход в Калифорния от около 4 300 долара на месец, би могла да си закупи скромна къща или автомобил, но със сигурност не може да си позволи да изпрати децата си в колеж. Поради непосилните условия за студентски заеми, техните наследници ще трябва да потърсят бъдеще отвъд границите на страната. Долната средна класа пък получава средно нетно възнаграждение от около 2 600 долара на месец. Едно поколение по-рано най-бедните представители на средната класа можеха да си закупят малка къща в не чак толкова добър квартал. Сега те са притиснати в ъгъла и могат да наемат единствено апартамент. И докато либералите са загрижени за социалното неравенство, долната прослойка на средната класа се притеснява дали въобще ще може да печели достатъчно пари, че да поддържа приличен жизнен стандарт – две много различни лица на една и съща монета.

Оказа се, че Тръмп е наясно с този проблем. Той разбра и че това са хората, загубили културните войни, които бяха поведени от предходното поколение. Техните църкви и родители ги научиха, че хомосексуализмът е също толкова голям грях, колкото е абортът и предбрачният секс. Не евангелизмът беше толкова проблематичен обаче, колкото беше чувството за вина, което той проповядваше. Мнозина от тази класа бяха прегрешавали, но междувременно те бяха наясно, че извършваното от тях е грях и уважаваха догмите, на които бяха обучени, въпреки че не винаги ги спазваха. В рамките на една генерация, долната и средната класа в Америка бяха неочаквано изместени. Честта и достойнството, което те изпитваха от тежкия труд и печеленето на достатъчно добри пари за семействата им, остана в миналото. Те откриха, че ценностите им, които преди бяха считани за нещо нормално, днес са категоризирани като фобии и болестни състояния, от които трябва да се отърват в името на политическата коректност. Моралните норми, на които бяха възпитавани като деца, вече не могат да бъдат спокойно изразени в публичното пространство. Така средната класа вече нямаше място в Демократическата партия. Представителите й смятаха, че демократите не само ги презират, но и че ценят правата и културата на имигрантите далеч повече, отколкото възгледите на бялата средна класа. Това беше отчасти вярно. Но само отчасти – партията не ценеше просто имигрантите, а горните слоеве на средната класа, високо образованите победители в културните войни. Когато Хилари Клинтън произнесе неочакваната си реч за „кошниците” от „достойни за съжаление” хора на Тръмп, тя разкри пропастта, създадена от ДП, между образованите граждани и членовете на работническата класа, която бе изпълнена с взаимна ненавист. В изявлението си тя каза, че съществуват две „кошници” (или две групи) хора – в едната са всички хомофоби, ксенофоби и женомразци, а в другата – бедните, оставени на произвола на съдбата. Не беше ясно дали тя причислява бедните като „достойни за съжаление хора”, но със сигурност направи грешка като нарече не само самия Тръмп нежелан, но и всички негови последователи. Явно тя не осъзнаваше необходимостта от техните гласове. Това, което Клинтън и елитът не осъзнаха беше, че тази група е достатъчно голяма, за да служи като база на Тръмп и да му симпатизира. Резултатите от екзит полововете показаха, че враждебността от страна на жените към Тръмп всъщност я нямаше. Над 20 на 100 от латиноамериканците също дадоха гласа си на Тръмп. Той успя да създаде обединение, каквото Клинтън смяташе за невъзможно. Обединение по-силно и от нейното. Елитът прояви неразумна надменност по отношение на жените, латиноамериканците и останалите, намеквайки че единствено „достойните за съжаление” биха подкрепили човек като Тръмп. Твърдението на Хилари относно Тръмп ме порази, когато за първи път го чух. Тогава тя беше само на няколко точки преднина от Тръмп, което означаваше, че почти половината страна го беше подкрепила. Имплицитно тя беше заявила, че половината страна е „жалка”. Подобно изказване беше не само неуважително, но и я изобличи като ужасен политик. За да спечели изборите тя трябваше да държи здраво всички свои симпатизанти и да спечели малко от тези на Тръмп. Използваното от нея определение обаче само накара мнозина да оттеглят подкрепата си. Това не беше резултат само на лоша политика. Грозната дефиниция представлява и дълбоко вкоренен вътрешен проблем. Елитът на Съединените щати (а всички страни имат и се нуждаят от такъв) се е капсулирал извън останалата част от обществото. Това е сходно със ситуацията във Великобритания, където елитът се изпълни с гняв заради резултатите от референдума и запрати с всичка сила епитети към тесногръдото мнозинство, което гласува „за” оттеглянето на Великобритания от ЕС, наричайки го необразовано, ограничено, неспособно да осъзнае проблематичността на ситуацията и т.н. Икономически напрежения се натрупват във всяко едно общество и във всяка точка на света. В момента европейските държави се сблъскват със същия стрес както Щатите, при това с още по-голяма интензивност. Националистическите движения се надигат в много от тези страни. Те са настроени враждебно срещу Европейския съюз, противопоставят се на неконтролируемата имиграция и посрещат с неодобрение политики, които целят налагането на строги икономии, засягащи именно средната и долната класа, без това да упражнява значителен ефект върху благосъстоянието на елита. Тръмп също е част от тази криза. Докато европейските националисти опонират на Европейския съюз, Тръмп иска да предоговори НАФТА (Северноамериканското споразумение за свободна търговия). Докато европейците се борят срещу неконтролируемата бежанска криза, Тръмп се обявява срещу мюсюлманската и мексиканската миграция. Докато европейците търсят начин за премахване на строгите икономии, Тръмп говори за данъчни облекчения, с които да стимулира инвестициите. Дали тези политики са уместни, няма значение. Това, което има значение е, че подобна продължителна икономическа дисфункция ще има неизбежни политически последици. Тази президентска кампания се въртеше около факта, че Клинтън не разбираше политическото движение, което взима превес по света и неведнъж го отхвърляше като маргинално. За разлика от нея Тръмп не само го разбираше, но и успя да се възползва от него, така че да спечели президентското място. Има и още един важен елемент. Той спечели изборите си и благодарение на обвинението си, че Вашингтон и медиите нехаят за икономическия проблем. В по-късен етап от кампанията си той настоятелно твърдеше, че елитът на Вашингтон е абсолютно откъснат от реалността, в която другите класи живеят. Аз спокойно мога да твърдя – Тръмп беше по-добрият политик. Той спечели не със съкрушителна, но пък с решаваща победа. Слабостта на Клинтън беше, че в центъра на политическата върхушка тя повярва в силата единствено на своята позиция. Тя отхвърли Бърни Сандърс, въпреки неговото влияние и никога не прие Тръмп насериозно. Оцени трите точки преднина в социологическите проучвания като достатъчно предимство. Това беше проява на самодоволство, което обаче прикри липсата на разбиране, че един политически вулкан беше на път да изригне сред представителите на средната класа и че много други американски граждани споделят мисълта, че нещата се влошават. Клинтън не успя да види един огромен проблем, който нейните предшественици от Демократическа партия (Рузвелт и Джонсън) вече бяха видели. Съветниците й също не го забелязаха. Вместо това те концентрираха вниманието си върху един невъздържан мъж, който хвърля обиди наляво и надясно и е абсолютно неподходящ за висок пост. За съжаление, гласоподавателите обърнаха повече внимание на невежеството на Клинтън, отколкото от грубостта на Тръмп. Някои най-вероятно ще прехвърлят вината за загубата на писмото на директора на ФБР Джеймс Коми. Това неминуемо допринесе за резултата, но не беше решаващия фактор. Икономическата дисфункция води до политически проблеми, а Клинтън не разбира значението й. Някъде в ума й е фактът, че бели мъже без диплома от колеж са й се опълчили, й показа единствено, че само „достойни за съжаление” хора са й опонирали. А защо белите мъже без диплома за висше образование трябва да бъдат окачествявани като „жалки” е изключително важен въпрос. Във всеки случай, изборът е изненада само заради погрешните изводи от анкетите. Възможно е Тръмп да е водил доста дълго време. Липсата на точност в анкетните данни трябва да се отбележи, тъй като ако знаеше, че изостава, Клинтън най-вероятно щеше да помисли по-задълбочено върху положението си. Тръмп поведе изпълнена с омраза кампания. Бях дълбоко обиден от атаката му върху Джон МакКейн, не толкова заради въпроса дали МакКейн е герой или не, а защото Тръмп заяви, че уважава повече пилотите, които не са били сваляни. Като главокомандващ на него ще му се налага да ръководи войски в опасни ситуации. Как един командир ще заповяда на пилотите си да стрелят, ако те знаят, че ако бъдат свалени, това ще ги лиши от уважението на техния началник? Това бяха избори, които изобилстваха от обидни коментари. Тръмп определено водеше в това отношение, но коментарите на Клинтън бяха директна нападка върху класовата принадлежност на гласоподавателите, което беше в пъти по-стряскащо. В крайна сметка те взеха решение. Тръмп ще бъде президент и то с множество обещания, както всички кандидати правят. Да се отхвърли възможността за реализация на тези обещания е като да се отхвърли идеята, че той би бил издигнат от Републиканската партия или че би спечелил изборите. Подобно на всички политически лидери обаче, той ще бъде ограничен от реалността. Трудно ми е да си представя какъв би бил обликът на неговото управление, но аз така си мислех и че няма да бъде номиниран от републиканците. Важното е да бъдем предпазливи, ако решим да пренебрегнем този човек.
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“
Превод: БГНЕС

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Ужасяващ разказ от лагера на смъртта в Ловеч: Умъртвиха 650 души пред очите ми

.

1475866526-1„За месец избиха над 650 човека пред очите ми. Удряха ги със сопи и колове, докато не издъхнат. Труповете складираха до тоалетната. На тяхно място идваха нови попълнения“, тази разтърсваща изповед направи пред „България Днес“ 75-годишният Кольо Колев. Той е единственият страдалец, успял да се измъкне от ловешкия дом на терора „Слънчев бряг“. Колев и до днес се буди от кошмари, свързани с престоя му в концлагера, и часове след това не може да затвори очи отново. Разказва, че зверствата, извършени там, са безброй, и трудно намира думи, за да ги опише.

„Веднъж убиха 19 души в рамките на две минути! Тази гледка ми се е втълпила толкова жестоко в главата, че даже нямам думи, за да я разкажа. Взривиха всички“, спомня си още изстрадалият мъж, а ужасът продължава да се отразява в очите му, пише в репортажа си „България днес“.

В този момент ръководителят на лагера Николай Газдов наредил да докарат газката, която отговаряла за труповете.

„Ние натоварихме всичко. Ловиш ръка и тя още трепери, топла е, ручи кръв от нея. Дали ръка, дали глава, нямам думи просто. Всичко беше обезобразено. Все едно бяха минали през машина, която ги е пресовала и ги е разхвърляла на парчета наоколо“, довърши бившият лагерист, вървейки по земята, на която преди 57 години са се търкаляли откъснатите крайници на неговите събратя.
Колев е попаднал в лагера през 1959 година, когато е бил едва на 18 години. Изкарал там около година. Арестували го, защото надянал барабан на главата на един музикант по време на забава.

„Не заслужавах чак такава съдба. Те просто целяха да съсипят семейството ми! Баща ми беше последният частник. Вуйчо ми пък беше един от първите трима изпарени в лагера в Белене. Вкаран е в деня, в който арестуват земеделския лидер Никола Петров, защото били съученици и близки приятели. Сутринта рано чух, че джипът спира пред нас. Аз се направих на заспал. Майка ми се притесни, извика баща ми. Те обаче ме отведоха“, спомня си Колев.

Закарали го в Ловеч, където го посрещнал майор Газдов, по-късно станал известен като Човека смърт. Викали му така, защото бил най-свирепият надзирател в поделението.

„Газдов нареди да извикат подчинения му Шахо, за да ни отведе на кариерата. След 2-3 минути циганинът се появи и ни закара горе. Първите 2-3 дни не спирах да кроя планове как да избягам“, разказа още той, минавайки под влаковите линии, където едно време бил стоварен с баничарка.

По това време лагерът бил под наблюдението на зам. вътрешния министър Мирчо Спасов. Седмица след като Кольо бил вкаран в трудовото общежитие, Спасов държал реч пред лагерниците.

„Тогава ни обясни, че ние сме зародишът на най-страшния бацил на новото социалистическо общество. Вие сте тук, каза, не за оцеляване, вие сте тук за стерилно унищожаване! Това бяха думите на Мирчо Спасов“, разказа с треперещ глас Колев, обикаляйки кариерата.

Зверските убийства в лагера на затворниците били извършвани от хората на Николай Газдов, Цвятко Горанов и Петър Гогов. Те са били около 35-40 души, всичките криминално проявени. „За тях знаех, че някои са изнасилили собствените си майки, сестри. Говореше се, че Шахо е убил брат си, за да заеме неговото място в лагера“, спомня си за псевдонадзирателите си Колев.

Цялата шайка била събрана, за да извършват мръсните поръчки на началството. Труповете на лагерниците били складирани близо до тоалетната, докато дойде газката да ги закара в Белене.
„Газката не се разкарваше за 5-6 трупа. Идваше по 2-3 пъти седмично и обираше по поне 20 мъртъвци.

Стоварваше ги до остров Персим. Там се гледаха много прасета. По-късно очевидци разказваха как видели свинете да ядат мършата“, описа зловещата гледка оцелелият.

Колев си спомня и едно момче, което се опитало да избяга, скачайки във влака, в който хвърляли камъните от кариерата. Не успяло да уцели вагона и си счупило двата крака. Газдов не позволил да бъде откаран в болница и наредил да отрежат краката му с трион. До няколко дни момчето починало от раните си. Жени в лагера също не липсвали. Били около 65-70. Те работели наравно с мъжете, а гаврите с тях били ежедневие.

„Имаше една Къна, беше надзирателка, любовница на Газдов май. Избираше няколко момичета, караше ги да се оплакнат с жабурнясала вода и ги пращаше в канцелариите на началниците“, разказа с дълбока болка Колев.

Бившият лагерист е единственият, който е измъкнат от лагера, докато все още е функционирал. Останалите оцелели били освободени след разтурянето му през април 1962 г. Кольо бил изведен, защото трябвало да участва в състезание по борба. На него станал републикански шампион. Тогава се запознал с председателя на Европейската федерация по борба Цено Ценов. Именно той застанал зад гърба му и не позволил младото момче да бъде заточено отново в концлагера.

До 1990 г. Кольо не смеел да сподели на никого какво точно е преживял и къде е бил откаран през 1959 г. Дотогава версията му била, че е бил пратен в спортен лагер.

„След като излязох, спечелих 5-ца от тотото. 2800 лева ми дадоха. Купих една френска кола. Започнах да обикалям около къщата на Газдов в град Левски. Мислех да напълня двигателя с експлозиви и да се взривя в дома му. Често пъти обаче ми е минавало на акъла, че ако него случайно го няма, ще загинат невинни хора“, изповяда се Колев.

„България Днес“

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Глобализаторът, който дойде от студа

.

tbankersdeesРазкрития на Джо Щиглиц – тазгодишният носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка
 .
Грег Паласт
 .

Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия.

„Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик.

Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост.

Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория.

Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да Разкрития на Джо Щиглиц – тазгодишният носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка Грег Паласт Докато слушах обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка, очите ми се опулиха до изхвръкване. Например от разкритието как МВФ и финансовото министерство на САЩ са фалшифицирали изборите в Русия. „Осъдиха хората на смърт,“ каза бившият апаратчик. Той беше като изваден от книга на Джон льо Каре. Страхотният агент идва от студа, минава на наша страна и в многочасови интервюта разтоварва паметта си от чудовищните неща, извършени в името на една политическа идеология, зад която той е прозрял пълната й прогнилост. Но пред мен седеше не някой изхабен шпионин от времето на Студената война, а къде по-сериозен „улов“. Джоузеф Щиглиц е бивш главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред е до голяма степен негова осъществена теория. Интервюирах Щиглиц в продължение на няколко дни – в Кеймбридж, в един лондонски хотел и във Вашингтон през април 2001 г. – по време на голямата говорилня на Световната банка и Международния валутен фонд. Вместо да председателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер. През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ. Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство. Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“. Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.) Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки. Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“ И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“ Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад. Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове. „Резултатът можеше да спредседателства срещите на министри и банкери, Щиглиц бе държан в безопасно изгнание отвъд полицейските кордони – барабар с протестиращиге монахини с огромния дървен кръст, с боливийските профсъюзни лидери, родителите на деца, болни от СПИН, и други недоволни от глобализацията. Някогашният най-вътрешен човек бе станал пълен аутсайдер.

През 1999 г. Световната банка го уволни. Не му бе позволено кротко да се оттегли; научих, че финансовият министър на САЩ Лари Самърс настоявал за публично отлъчване за Щиглиц, който за първи път, и то съвсем меко, бе изразил несъгласието си с глобализаторския стил на СБ.

Тук, във Вашингтон завършихме последното от няколкочасовите интервюта за „Обзървър“ и Би Би Си за истинските, често скрити действия на МВФ, СБ и собственика на 51% от акциите й – щатското финансово министерство.

Тук от неназовани източници (не Щиглиц) получихме набор документи с гриф „поверително“, „с ограничен достъп“, „да не се огласява без разрешение на Световната банка“.

Щиглиц ми преведе една от бюрократщините – „Стратегия за държавно подпомагане“. Има такава стратегия за всяка по-бедна държава, разработена, според СБ, след внимателно проучване в страната. Но според Човека Отвътре проучванията на банковите екипи се състояли предимно от подробна инспекция на петзвездните хотели. Те приключвали със среща на чиновниците със съответния просещ финансов министър, на когото връчвали за „доброволен“ подпис предварително изготвено от банката споразумение. (Разполагам с доста такива документи.)

Банката връчва все една и съща програма от четири стъпки.

Първата стъпка е приватизацията, която според Щиглиц е по-точно да се нарича рушветизация. Местните държавници, вместо да се опълчат срещу разпродажбите на държавните предприятия, използвайки изискванията на Световната банка да се затварят устите на местните критици, радостно шиткат електрическите и водоснабдителните си компании, разказва Щиглиц. „Виждаше се как им лъсват очичките при перспективата да получат 10-процентни комисиони в швейцарски банкови сметки за клъцването на няколко милиарда от продажната цена на националните активи.“

И правителството на САЩ знаеше това, обвинява Щиглиц, поне в случая на най-голямата „рушветизация“ – разпродажбата през 1995 г. в Русия. „Мнението на финансовото министерство на САЩ беше, че ходът е великолепен, тъй като искаме Елцин да бъде преизбран. Не ни пука, че изборите няма да са честни, а купени. Искаме парите да идат при Елцин като финансови инжекции за неговата кампания.“

Щиглиц не е психар, бълнуващ за световни заговори. Човекът е бил много вътре в играта като председател на икономическия съвет на президента Клнтън, тоест бил е член на кабинета му. Най-пагубно според него е, че подкрепяните от САЩ олигарси са оглозгали индустрията на Русия и в резултат на корупционната схема националното производство се е свило наполовина и е довело до депресия и глад.

Планът на МВФ и СБ с мотото „спасете икономиката си сами“ е абсолютно един същ за най-разнокалибрени държави. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. Теоретично дерегулацията на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат от страната. За нещастие, както стана в Индонезия и Бразилия, парите се движеха само навън и все навън. Щиглиц нарича това цикъл на горещите пари. Суми в брой влизат само за спекулации с недвижими имоти и валута, но и при най-слабия сигнал за неприятности просто изчезват. Резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове. И когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30%, 50% и 80%, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове.

„Резултатът можеше да се предвиди“, казва Щиглиц за приливните вълни на „горещи пари“ в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти изядоха стойността на собствеността, сринаха индустриалното производство и ометоха държавните хазни.

Точно в този момент МВФ повлича задъхващата се нация към стъпка номер три: пазарно ценообразуване – причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Това води, както може да се очаква, до стъпка три и половина, която Щиглиц нарича „МВФ бунт“.

Този бунт е болезнено предвидим. „Държавата е напълно съсипана, а МВФ се възползва от ситуацията, за да изстиска и последната й капка кръв. Нагнетяват парата все повече и повече, докато целият котел експлоадира“ – това се случи в Индонезия през 1998 г., когато МВФ спря помощите за храна и гориво за бедните. В Индонезия избухнаха безредици. Има и други примери – боливийските бунтове за цените на водата миналата година и през февруари т. г., метежите в Еквадор заради натрапеното от Световната банка увеличение на цените на газа. Човек остава с впечатлението, че и бунтовете са заложени в плана.

И си е така! Щиглиц не е знаел, че хора на Би Би Си и „Обзървър“ във Вашингтон са успели да се доберат до няколко документа от Световната банка, всички с досадните грифове „поверително“, „за ограничено ползване“, „не подлежи на разпространение“. Един от тях е „Временната стратегия за подпомагане на страната“ – за Еквадор. В него няколко пъти с пълно равнодушие се съобщава, че стратегията ще предизвика „социални безредици“ – според бюрократичния им израз за една пламнала държава.

Това не е изненадващо. В секретния доклад e отбелязано, че планът американският долар да стане валутна единица на Еквадор е сринал 51% от населението под прага на нищетата. Планът на СБ за „подпомагане“ включва и съвет да не се обръща внимание на страданията и да се потъпкват гражданските вълнения с „политическа решимост“ – и с още по-високи цени.

Бунтовете, предизвикани от МВФ (под бунтове разбирам мирни демонстрации, разпръснати с куршуми, танкове и сълзотворен газ), предизвикват ново паническо изнасяне на капитали и фалити на правителства. В това икономическо „подпалвачество“ има и добра страна – за чуждите корпорации. В такива моменти те дооглозгват остатъците от активите – примерно, още някоя минна концесийка или пристанище, разпродадени като на пожар на съответните смешни цени.

Щиглиц отбелязва, че МВФ и СБ не са чак толкоз безсърдечни привърженици на пазарната икономика! Например МВФ изсипа десетки милиарди долари, за да спаси от банкрут индонезийските финасисти след прекратяването на субсидиите за хранителни продукти – а всъщност спаси американските и европейски банки, от които индонезийците бяха взели заеми.

Моделът се очертава – в тази система има много губещи, но само един печели. „Един“ в случая е събирателен образ на западните банки и американската хазна. Те обират каймак за милиарди долари от тая безумна международна капиталова маслобойна. Щиглиц ми разказа как в началото на кариерата си в Световната банка е имал злочесто запознанство с новия президент на Етиопия, избран в първите демократични избори. СБ и МВФ наредили на Етиопия да прехвърли парите за помощи към сметка във валутния резерв на САЩ, който изплаща мизерна 4-процентна лихва. В същото време Етиопия била принудена да заема долари при лихва 12%, за да изхрани населението си. Новият президент умолявал Щиглиц за позволение парите за помощи да послужат за възраждане на нацията. Но не! Плячката отпътувала директно за подземните трезори във Вашингтон.

Стигаме до четвъртата стъпка на това, което МВФ и СБ наричат „стратегия за намаляване на бедността“: това е свободната търговия, но по правилата на Световната търговска организация и Световната банка. Щиглиц оприличава свободната търговия в стил СТО на опиумните войни. „И те са се водели, за да се отворят пазарите“, казва той. Както през 19-ти век, днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират собствените си пазари срещу селскостопанската продукция на страните от третия свят.

В опиумните войни Западът използва военни блокади, за да отвори нови пазари за необузданата си търговия. Днес Световната банка може да поръча финансова блокада, която е също толкова ефикасна – и понякога също толкова смъртоносна.

Щиглиц особено се възмущава от т. н. „Споразумение за правата върху интелектуалната собственост на Световната търговска организация“. Именно въз основа на това споразумение новият световен ред „осъжда хората на смърт“, като налага върху патентованите лекарства непосилни мита и отчисления за западните фармацевтични компании.

Между другото, не се мъчете всеки път да разшифровате какво беше МВФ, какво – СБ, и какво – СТО (Световната търговска организация). Това са взаимнозаменяеми маски на една обща властова система. Преплетени са посредством т. нар. „спусъчен механизъм“. Звучи застрашително, а ето как действа: щом се тегли заем от СБ за училищни нужди например, „спусъкът“ автоматично задейства изискването да се изпълняват всички условия, налагани върху съответната държава от правилата и на СБ, и на МВФ (средно по 111 за държава).

Всъщност, казва Щиглиц, МВФ изисква от длъжниците си наказателна търговска политика, която надхвърля официалните правила на Световната търговска организация.

Най-голямото притеснение на Щиглиц е, че секретните планове на Световната банка, основани на абсолютистката й идеология, не подлежат на никакво обсъждане или несъгласие. Въпреки натиска и усилията на Запада за въвеждане на демократична избирателна система в целия развиващ се свят, тъй наречените програми за намаляване на бедността всъщност подкопават демокрацията.

Пък и не сработват, пустите му планове. Под мъдрото ръководство на МВФ производителността в Черна Африка се срина в бездънна пропаст… А да има някоя страна, избягнала печалната участ? Да, отговаря Щиглиц – Ботсвана! С кой номер? „Просто казаха на МВФ да се разкара оттам.“

Добре де, г-н Многознайко Щиглиц, ами вие по кой начин бихте подпомогнали развиващите са страни? На това предизвикателство професорът отговори така: с радикална поземлена реформа, която да разбие едрата частнособственическа система; с атака срещу ограбващите лихварски ренти (най-често на стойност 50% от добива на арендатора), които се налагат от поземлените олигархии по цял свят.

Не можех да не го попитам и друго – защо, щом той е бил баш икономистът на СБ, банката не се е вслушала в тия негови предложения.

„Ако се отрече правото на частната поземлена собственост, това ще размести властовите елити. А това хич не е приоритет на банката.“

Така си е…

И най-сетне питам – кое го е накарало да си захвърли хубавата служба?

Оказва се, това бил отказът на банките и американското министерство на финансите да променят политиката си дори при очевидния провал на монетарните им танци в 4 стъпки, причинили толкова страдания и лишения. Всеки път, когато свободно-пазарното лечение на нечия икономика даде фира, МВФ просто настоява да се приложат още по-надълбоко мерките на свободния пазар.

Като средновековни лечители са“, сухо каза Човекът Отвътре. „Когато пациентът умре, казват – брей, май не трябваше да спираме кръвопускането, а? Имаше в него още кръвчица за източване!“

…От разговорите с Щиглиц ми стана убеждението, че за да се излекуват световните кризи и мизерията, решението е съвсем просто: да се разкарат кръвопийците.

segabg.com
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Какво е социализъм, комунизъм и капитализъм? Обясняваме с крави

.

крави.

Основни понятия

 

Феодализъм: Имате 2 крави. Вашият господар прибира час от млякото.

.
Социализъм: Имате 2 крави. Давате едната на съседа.

.
Комунизъм: Имате 2 крави. Държавата прибира и двете крави и ви дава малко мляко.

.
Тоталитаризъм: Имате 2 крави. Правителството взема и двете, а вас мобилизира в армията.

.
Диктатура: Имате 2 крави. Правителството взема и двете, а вас ви разстрелва. Млякото се забранява.

Класически капитализъм: Имате 2 крави. Продавате едната и купувате бик. Стадото ви се множи, а икономиката расте. Продавате стадото и със спечелените пари излизате в пенсия.

***

Капитализъм по американски: Имате 2 крави. Продавате едната и принуждавате втората да увеличи производството на мляко 4 пъти. След това наемате консултант да изясни защо кравата е умряла.

Капитализъм по френски: Имате 2 крави. Излизате на протест, организирате безмирици и блокирате пътища, защото искате три крави.

Капитализъм по италиански: Имате 2 крави, но не знаете къде са. Решавате да излезете на обяд.

Капитализъм по испански: Имали сте 2 бика, но сте организирали корида, убиват ги и двата, вие плюете на всичко, защото започва сиестата.

Капитализъм по Сорос: Имате 2 крави. Продавате 3 крави на дъщерна компания в Корея, използвайки кредит от брюкселска банка, взет на името на тъща ви. После купувате обратно вече 4 крави с помощта на американски посредник, който оформя на ваше име дарение, за да не плащате данък за 5 крави. Евросубсидиите, които вземате за млякото от 6 крави, инвестирате в корейска дъщерна компания; в годишния отчет пишете, че имате 8 крави, а когато в хода на одиторската проверка се изясни, че нищо не разбирате от крави, вдигате ръце и се кълнете в господ, че не знаете защо оборът ви е празен!

Капитализъм по швейцарски: Имате 5 000 крави. Нито една от тях не ви принадлежи, но вие ги доите и вземате и пари от собствениците за това, че ги пазите.

Капитализъм по индийски: Имате 2 крави. И се молите на тях.

Капитализъм по английски: Имате 2 крави. И двете са „луди“.

Капитализъм по иракски: Всички мислят, че сте пълен с крави. Вие им казвате, че нищо нямате. Никой не ви вярва и в резултат ви бомбардират, а после окупират страната ви. Вие, както и преди това, нямате крави, но сега поне вече сте част от Демокрацията.

Капитализъм по пакистански: Вие никога не сте имали крави, но искрено смятате, че индийските крави са ваши.

Капитализъм по руски: Имате 2 крави. Броите ги и разбирате, че имате 5 крави. Отново ги преброявате и разбирате, че имате 47 крави. После пак ги преброявате и разбирате, че имате 14 крави. Поголовието намалява, време да отворите нова бутилка.

Капитализъм по български (добавен от автора на блога): Шуробаджанизъм в действие. Пасищата се отдават под аренда на приятели и роднини на управляващите с цел кравите на опозицията да измрат, та да нямат мляко да напазаруват гласове, на следващите избори.

Jilo.bg

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Опит за преврат в България по часове и минути

.

tankНеделя: Няма да е сега, че много жега
Понеделник 7:13 – забелязват се първите организационни дейности по готвения цели два дни преврат – четирите танка на армията ни опитват да излязат по улиците в София
7:36 – единият не успява да се включи в трафика, заради тежкото задръстване и ремонтите по улиците
7:42 – медиите предават пряко настаналата вакханлия около опита да изкарат стари танкове от военноисторическия музей на ул. Черковна
7:58 – пазачът на музея разкарва с викове „К‘ви сте вий, бе, вашта мама?!“ военните, които се опитват да избутат танк Сау Т-3 Майбах, модел 1940 година
8:14 – медиите съобщават за пропаднал танк в разкопките за метрото на бул. Черни връх
8:26 – БМВ 3-та серия предрежда танк на светофара на Софийския университет. Водачът на БМВ-то се сбива с танкиста.
9:02 – над София прелитат двата изстребителя на армията, единият обаче бива бързо върнат в базата си, защото няма пари за гориво
9:15 – Бойко Борисов дава изявление от къщата си в Банкя и казва, че преврат няма, но скоро ще бъде овладян
9:27 – Нова Телевизия дава сутрешния блок на Гала, където псевдолекарка обяснява за чудното въздействие на кисненето на крака с гъбички в леген с гореща вода и морска сол. Горе на екрана върви надпис, че скоро ще има пряко включване с информация за преврата.
10:04 – военни затварят летищата и отменят всичките четири полета за деня
10:27 – войници нахлуват в сградата на БНТ на Сан Стефано 29. Не са пуснати на входа от леля Пенка и се насочват към другите телевизии
11:15 – четвъртият танк все пак стига до парламента и войниците около него започват да крещят към сградата – „Предайте се, вече не сте на власт!“. Вътре обаче няма никой.
12:00 – групи цигани започват да се въртят около танка с думите „Т‘ва ще го ползвате ли?“
12:03 – за три минути танкът е оставен без надзор и циганите го разкостват и го отмъкват за метал
12:25 – превратът е потушен, граждански патрули на Динко от Ямбол водят военните, вързани със свински опашки
13:12 – вече няма следи ни от преврат, ни от танкове по улиците. Бойко излиза с изявление: „Демокрацията победи! Вие какво искахте, да върнете БСП на власт ли? Не виждате ли, че аз съм единствената ви алтернатива?“
13:45 – Борисов вече е в Габрово, където реже лентички при откриването на нова детска площадка
13:52 – Валери Симеонов и Ангел Джамбазки казват, че понеже нямаме читава армия, един преврат не можем да направим като хората
14:07 – така и никой не разбира, кой стои за преврата, но това вече няма значение, тъй като други интересни неща се случват. От фондация Америка за България съобщават, че Путин е виновен за всичко това
14:14 – БСП обявяват преврата все пак за успешен
14:26 – Нова Телевизия започват пряко предаване за преврата.

Милена Маркова/Феисбук

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather

Притча за двете криви тухли

.

78165914_10_800x600_dekorativni-oblitsovachni-tuhli-Една история, която ще ви накара да видите по друг начин себе си, другите и живота въобще. Една история, която ще ви промени и ще ви обогати. Една история, която трябва да прочетете!

След като купихме земята за манастира през 1983 г., останахме без пукнат грош… Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя…

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да є се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването, развеждах един посетител и той я видя.
– Хубава стена – подхвърли той непринудено.
– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?
Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.
– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли, отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една
„хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност, добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.
– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били
първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

из Отвори сърцето си – будистки приказки за щастие от Аджан Брам

gnezdoto.net

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmailby feather