Стенограма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

.

Георги Йорданов извади непубли- кувана стеногра- ма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

Андрей Луканов споделя в сауната на съветското посолство с посланик Шарапов: “Ако Лилов оглави БКП, ще се избием…”

Най-после Георги Йорданов публикува стенограмата от последното заседание на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 9 ноември 1989 г.

След 23 октомври, когато Петър Младенов изпраща своето отворено писмо до ЦК, битките и “игрите” около отстраняването на Тодор Живков силно се изострят.

Точно в 17 часа на 9 ноември около елипсовидната маса на Политбюро сядат най-овластените мъже в държавата и всеки сваля картите. Дошъл е часът на истината. Прочетете кой какво казва по адрес на Живков и какво се случи след това.

“Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад. ” Така белетристично започва разказа си за 9 ноември Георги Йорданов във втори том на съчиненията си “Притаени мигове. Откровения”.

Йорданов, който тогава е кандидат-член на Политбюро и председател на Съвета за духовно развитие при МС, започва деня си в 6,30 часа с “обичайната игра на футбол в голямата зала на “Герена”. И то в каква компания! Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов…

В 10.30 ч. Йорданов се среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Луканов носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния комплекс на съветското посолство..

Луканов се възмущава, че

Живков се изказал

неодобрително

и остро

срещу “много от нас” пред Шарапов. Живков предложил Александър Лилов за генерален секретар. “Това в никакъв случай не бива да се допуска – гневи се Луканов. – Казах го и на Шарапов – ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Младенов…”

В 15, 30 ч Луканов и Йорданов отново се срещат в коридора на МС. Луканов казва, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС.

Млако преди 17 ч около елипсовидната маса сядат членовете и кандидат-членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и председателят на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага, Иван Панев – вече тежко болен, и Петър Дюлгеров, председател на профсъюзите.

“Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява – пише Георги Йорданов – небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията.

Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, че

стоя вече 30 и

няколко години

начело на партията

и държавата; второ,

наближавам 80

Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение.Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.

Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.

Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.

Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро. Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат.

Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.

Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.

Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.

Това е, което мога да кажа по този въпрос.

Но категорично

поставям въпроса

да бъда освободен

Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.

МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?

ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Другари,

Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. (…)

Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда. Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.

(…) Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и способност да провеждат политическата линия. (…) Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.

Повече от 2 минути никой не взема думата.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние становища сме изразявали.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Да дадем ли почивка?

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Не е необходимо.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на

др. Живков

ни е необходим

И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. (…) Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса да не правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени.

СТОЯН ОВЧАРОВ

е нов кандидат-член на Политбюро. Той заявява, че мъдрото решение на Живков за оставката му трябва да бъде подкрепено. Подкрепя и кандидатурата на Младенов.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение.

Другарят Живков

вярно е преценил

момента

Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос. (…)

Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

(…) Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.

Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане. (…)

След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от другите другари мнение, че

др. Петър Младенов

има всички качества

да стане генерален

секретар,

с изключение само на едно, че физическото му състояние може би не е добро.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в миналото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благополучно…

НАЧО ПАПАЗОВ:

Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно. Обстановката у нас е такава, че се налагат промени. Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колебание. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напротив, обстановката никак не е добра.

(…) Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. И моето мнение е, че

едно съчетание

между др. Георги

Атанасов и

др. Петър Младенов

ще бъде едно хубаво съчетание

ДОБРИ ДЖУРОВ:

(…) Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас. (…) Тя е сложна, с определени кризисни явления. Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.

Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.

Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оценката на неговата работа.

Аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков, а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Младенов.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

(…)Дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям. (…)

Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата.

Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България. (…)

От дълго време ме

занимава една

мисъл, по-точно

една тревога

Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в “панаири на суетата”?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това не бива да го допускаме.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. (…)

У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.

МИЛКО БАЛЕВ:

Може някой да има възражение.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.

По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

(…) И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от трудностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме познава, той може да направи такова заключение.

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израснали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслушаме в него за това, което той направи, че е политически обмислено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.

Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Плурализъм.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира.

Нека все пак КПСС

да научи от нас,

а не от западните

радиостанции

ЕМИЛ ХРИСТОВ:

Съгласен съм с двете предложения. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е единството на партията. Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма.

ЙОРДАН ЙОТОВ:

Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това, че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.

Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление, има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.

Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.

МИЛКО БАЛЕВ:

Искам да кажа няколко думи. Аз неслучайно зададох въпроса: “Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?”

ТОДОР ЖИВКОВ:

Очевидно съм мислил.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос. (…) Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и различията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.

Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.

МИЛКО БАЛЕВ:

Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спомням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности. Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Някой път ще се срещнем да пием кафе.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Защо не троянска сливова?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?

МИЛКО БАЛЕВ:

Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключително голям.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…

МИЛКО БАЛЕВ:

Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръководство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачите, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.

ТОДОР ЖИВКОВ:

70 години е творческа възраст.

МИЛКО БАЛЕВ:

Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

80 години – това е друго нещо.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. (…)

Аз мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Помагаше ни, грижеше се за нас…

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Така е, така е.

Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра.

Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може.

Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем. (…)

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Кой ще подготви документа и кой ще го прочете.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Дайте да се договорим.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ:

Другарю Живков, може би утре…

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…

Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключва в 19 ч. и 10 минути.

Фаталният петък 13 октомври. Проклятието!

.

За читателите, които не знаят с какво се свързва “фаталната дата петък- 13”, настоящата статия дава отговорът на въпроса. Би трябвало фаталната дата да се отнася, конкректно и за месеца, при което тя ще се яви веднъж годишно, а не няколко пъти.

Френският писател Морис Дрюон, с много увлекателен език е описал събитията във Франция, настъпили през първата половина на ХІV в. В поредицата “Прокълнатите крале”, авторът предава многообразни исторически факти и колоритна битова житейска картина (актуална и в наше време), в лек ироничен стил. В първата му книга “Железният крал” се дава отговор за произхода на “фаталната дата- петък 13.”

В началото на ХІV в. във Франция, тронът се заема от крал Филип ІV, наречен Железният крал или Филип Хубави. Той е бил красив, със сини очи, а лицето му- с правилни черти, но непроницаемо безизразно, каменно, откъдето и името му “Железният крал”. По време на управлението си става абсолютен господар. Успява да сломи големите барони, побеждава разбунтуалите се фламандци и англичаните в Аквитания, дори подчинява, и папата, като премества седалището му от Рим в Авиньон (град във Франция на р. Рона). Кралят се е стремил да увеличи богатството си, като е увеличил данъците, ограбил евреите и нанесъл удар на сдруженията на ломбардските банкери. Възникналата икономическа криза е предизвикала вълнения сред населението, при което бунтовниците завършвали на бесилото. Всичко е трябвало да се пречупи и огъне пред кралската власт. Филип ІV е бил студен и жесток монарх, за когото държавните интереси, властвали над всички други. При неговото управление Франция е била велика, а французите нещастни.

По това време, една единствена сила му се е противопоставила- независимият орден на рицарите на Тампл. Сувереният орден на рицарите на Ерусалимския храм (Тампл) е основан през 1128 год., с цел охрана на светите места и пътищата в Палестина. В продължение на 100 години тамплиерите управлявали Латинската империя със столица Цариград. Не са плащали данъци и такси, извършвали са успешни банкови операции, като са давали заеми на големи европейски владетели. Император Балдуин им заложил “истинския кръст на Христа” за определена парична сума. От постоянна охрана на християнството те се превръщат във всемогъщи банкери на църквата и кралете. По-късно, тамплиерите преместват седалището си в Париж- в замъка Тампл. В действителност Орденът

е бил едновременно военна, религиозна и финансова организация. Притежавал е войска, състояща се от 15 000 рицари, облечени в дълга бяла мантия, с червен кръст. На практика тамплиерите са се явявали като държава в държавата. Ръководството на Ордена се е осъществявало от Великият магистър Жак дьо Моле и неговите помощници- Нормандският наставник (първи заместник), заповедникът на Аквитания и Главният надзорник. Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а богатствата им дразнели алчността му.

Драмата (по предположение на Великия магистър Жак дьо Моле) е започнала от деня, в който крал Филип ІV е поискал да бъде приет за член на Ордена, с намерението да стане Велик магистър. Ръководството, недвусмислено и студено му отказва. “Сгреших ли?- питал се е Жак дьо Моле- не се ли боях да загубя властта…..” Крал Филип не забравя тази несполука, като продължава да хитрува- обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Прави Великия магистър кръстник на дъщеря си Изабел, стреми се да преспи бдителността му. По същото време започва подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Започнало да се говори, че тамплиерите са вършили спекула със зърнени храни и те са били виновни за глада в страната. Под предлог, че иска да сложи край на слуховете и да запази честта на Ордена, кралят поканил Великия магистър да направи собствено разследване. Жак дьо Моле се подлъгва и приема.

На 13 октомври, ден петък, 1307 год., призори, крал Филип нарежда , от името на Инквизицията да бъдат арестувани всички тамплиери във Франция, с обвинение в ерес. Това е денят (фаталната дата), в който се слага край на властта и богатството на тамплиерите. Самият пазител на печата (държавният секретар) рицар Гийом Ногаре пристига в замъка Тампл, за ареста на ръководителите на Ордена и още 140 рицари. Говорило се е, че папа Климент V не се е застъпил, защото самият той е бил зависим от краля. Не е помогнало и увещаването на близки до краля, да не посяга на кръстника на дъщеря му.

Кралят замисля и инсценира срещу тамплиерите един от най-големите за времето процеси, продължил седем години. Обвиняват ги в богоохулство, като при приемане на нови членове са ги карали да се откажат от Христа и да плюят върху кръста. Едновременно с това кандидатите са били подлагани на срамотни действия. Повдигнало се и обвинение в содомия, идолопоклонничество, демонизъм и магьосничество. Главното обвинение е било, обвинението в ерес.

В подземията на замъка Тампл се води следстие, съпроводено с жестоки физически мъчения- чупене на крайници, горене и др., с цел признание на обвиненията. Главният следовател и мъчител е рицар Ногаре, който се е престаравал пред краля. За да избегнат непоносимите физически болки, обвиняемите са били принудени да признават исканото. Пергаментовият списък на записите от разпитите е бил дълъг 22 м и 20 см.

След седем години, малко преди екзекуцията ръководителите на тамплиерите биват изведени от замъка. Наблизо е имало тълпа от няколкостотин души, от която са се чували викове- “смърт, смърт на еретиците!” Великият магистър Жак дьо Моле, Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне, Аквитанският заповедник и Главният надзорник Юг дьо Пейро, под охраната на капитана на стрелците Ален дьо Парей, биват качени на каруца и откарани към катедралата “Св. Богородица” за духовен съд. Съдът е включвал епископи, свещеници, писари и трима кардинали, изпратени от папата. Присъствието на кардиналите е било знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол. Обвинението е в ерес, содомия и др. престъпления (признания, изтръгнати при следствието, чрез жестоки мъчения). Духовният съд предава арестуваните на светския съд. Двама от осъдените- Великият магистър и неговия заместник- Нормандсият наставник са осъдени на смърт, чрез изгаряне. За изпълнение на присъдата е определена датата 18 март 1314 год., а мястото- “Еврейския остров”, на р. Сена. Към мястото се стича множество от хора, жадни за предстоящето зрелище.

Кладите са готови, а върху тях, на набити колове са привързани Великият магистър Жак дьо Моле и Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне. На главите им са поставени книжните митри на еретиците, а на опита да се изповядват, те отказват.

Главният палач взема запалената кълчищена факла и я размахва няколко пъти, за да раздуха пламъка. Всички погледи- на публиката, осъдените и на охраната са обърнати към кралската ложа. Крал Филип стои прав зад перилата на ложата и погледът му се среща с погледа на Великият магистър. Погледи на двама господари- единият всевластен на настоящето, а другият- в миналото. Кралят не проявява милост, нито пък осъдените я поискват. Заповедта е дадена запалена е кладата на заместникът на Ордена. Чува са огромна въздишка от хиляди гърла- смесица от облекчение и ужас, от радост и страх, от отврат и наслаждение. Пламъците обхващат Жофроа дьо Шарне, който реве, задъхва се и се мъчи да се изтръгне от кола. Великият магистър се обръща към него с няколко думи, но от шума на тълпата се е чуло само два пъти “братко”. Наскоро, горящият се превръща в черен предмет, изпущащ мехури и свличащ се в пепелта. Някои жени припадат, други изтичват до брега, за да повърнат. Тълпата стихва. Започва се и с Великият магистър. При опита да се запали кладата, вятърът е отнасял пламъкът на факлата встрани и не е засягал осъдения. Сред тълпата тихо се говори, че това е божиа сила. Но след старанието на палачите, скоро пламъците обхващат и Великият магистър. Кралят остава като статуя, широко отворените му очи не мигват. И в този момент, през огнената завеса, неочаквано се разнася гласът на Жак дьо Моле, който всеки от присъстващите е приел, отправен към него. С изненадващо силен глас Великият магистър извиква: “Срам!, Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди”.

Пламъкът обхваща главата му, изгаря книжната митра и обхваща белите му коси. От горящото лице , отново се разнася страшният глас на проклятието : “Папа Климент!….Рицар Гийом!….Крал Филип!…. Преди да измине една година, аз ви презовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети!..Проклети!…Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!”

Пламъците обхващат устата му, задушавайки последния му вик. Зрителите, смутени си шушукат помежду си: “нас не ни прокле, само краля, нали?…Папата…. и Ногаре…” Овъглената ръка на Великият мягистър остава забита в червената жар, в жестта на проклятието.

Не минава много време, когато при краля пристига папски куриер, за да му съобщи за кончината на папа Климент V. Една и съща тръпка пронизва присъстващите- кралят и Ногаре се споглеждат, пребледнели, ето че първият умря, един месец след проклятието.

Кралят е научил как е починал папата. При треска, лекарите му предписали да яде стрити изумруди- “най-доброто лекарство за неговата болест…” (оцелелите тамплиери са си свършили добре работата).

Филип ІV и неговият секретар рицар Ногаре не са смеели да се погледнат, като всеки си е мислел: “Възможно ли е да бъде прокълнат и кой ще е следващият?”…

Месец след смъртта на папата същата участ постига и втория прокълнат- пазителят на печата рицар Гийом Ногаре. Той става жертва на задкулисни интриги, с помощта на инвалид тамплиер, кракът на който е бил счупен от следователят Ногаре. Тамплиерът е успял да достави отровни свещи на рицар Ногаре, който е работел през нощта над държавни документи. Отровата започва да действа и на няколко пъти, в Съвета, той изпада в непонятни положения. Преди да почине Ногаре си спомня думите- Папа Климент……Рицар Гийом……..Крарл Филип……

При мъртвия пристига кралят, заедно със съуправителят на Франция- Ангьоран дьо Марини, мраморната статуя на който е била поставена редом до тази на краля. Двамата са се спогледнали, при което кралят е казал: “Папата след месец, а още след месец- Ногаре…”. Марини се е постарал да успокои краля, като е казал, че това са странни съвпадения. Но това не освобождава краля от напрежение. След близо половина година, по време на лов, крал Филип ІV Хубави получава инсулт и към края на м. ноември 1314 умира.

Проклятието на Великият магистър се сбъдва, като продължава да тегне и върху наследниците на краля. Най-големият от синовете му Луи Х Вироглавият, управлявал около година и половина, бива отровен. Следващият Филип V Поатие- Дългият, също не се задържа дълго на престола, умира след като пие вода от заразен извор. Третият от синовете на краля- Шарл ІV Хубави, приличащ на баща си, последва сътбата на братята си, като след няколкогодишно управление и той умира. От тримата сина на Филип ІV няма мъжки наследници, затова закратко на престола се изреждат родствениците на Железният крал.

Дрюон Морис, Железният крал, Изд. на ОФ, София, 1980

Тежкото бреме на независимостта

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Консерватизмът, либерализмът и сложните системи

.

Предговор

Система е дума от гръцки произход – Σύστημα и означава цялост, която е по – голяма и различна от частите.  Тя е нещо различно, а когато е динамична, има свой живот. Всичко, което живее, се развива. Понякога на резки скокове, понякога плавно. При нея няма причини и следствия, а взаимодействия. Следствие от това е, че всеки опит да се въздейства върху нея има непредвидени последствия, нещо което е станало закон в социологията.

Често зад тези последствия стоят механизмите на естествения отбор, както в случая със забраната на продажбата на алкохол в САЩ през 1920-та година. Тя изважда слабите и малките производители, които биват погълнати и заменени от големите. Това води до много по-усилена търговия и до множество човешки жертви. Друг пример е резистентността към антибиотици – лечението на бактериални инфекции с антибиотици води до развитието на супербактерии, които нищо не може да спре – дори една да оцелее от лечението, тя ще даде поколение, което не може да бъде спряно с използвания антибиотик. Както Насим Талеб твърди, антикрехките системи стават по-силни, когато са подложени на стрес в определени граници.

Другият тип неочаквани последствия са резултат от каскадни взаимодействия. По-дълги вериги в сложните системи, като най-добър пример са екосистемите. Репопулацията на вълци в Йелоустоун Парк води до каскадни промени, като оказва натиск върху популацията на елени, която оставена без естествен хищник преди това е нанесла тежки щети чрез поведението си[i]. Това ограничаване възстановяването популацията от бобри, за които остава повече храна, тъй като елените нямат възможност да ядат тяхната храна, въпреки трикратно увеличената си популация.  Тук регулацията е динамична, не чисто популационна. Увеличената популация от бобри строи язовири и образува езера, което продължава непредвиденият каскаден ефект – съхранява се вода за презареждане на запасите, нужни на екосистемата, осигурява се студена вода на рибите и т.н. В крайна сметка екосистемата се възстановява като дори се променят коритата на реките и тези каскади продължават и до ден днешен. Това е пример за естествена сложна система, в която тази намеса е поправяне на вреда нанесена от човека – връщат се избитите вълци. Промяната е добра, но е дългосрочни каскадни ефекти, непредсказуема във времето и пространството.  Повечето такива промени, обаче са лоши по много проста причина – системите са прекалено сложни, за да бъдат предвидими и разбираеми без изключително дълго проучване – в някои случаи дълго колкото целия им период на развитие. Системите създадени от човека, не правят изключение, като финансовата в САЩ, която произвежда кризи на няколко години въпреки традиционната оценка на риска, че това са събития, които би трябвало да се случват милиони пъти по – рядко. Опитите те да бъдат управлявани по централен път са толкова по – страшни, колкото по – затегнат е контролът. Плановата икономика в комунизма, която води до недостиг на стоки и задушава растежа е пример за това. Проблемът с опитите за стабилизация на системите не е, че са неуспешни, а, че са успешни – а най – стабилното състояние е смъртта.

Кризата от 2007-а година възроди либертарианските идеи чрез техния говорител Насим Талеб, дългогодишен трейдър и статистик, който заложи на кризата и спечели, чрез стратегия, създадена да се облагодетелствува от редките събития, наричани от него Черни Лебеди. Талеб, като една модерна версия на [ii] е против наивните намеси в сложните системи, поради каскадите от непредвидени странични ефекти, които нямат дългосрочна предсказуемост. Това отново връща на преден план идеалите на класическия либерализъм, от който либертарианската философия произхожда. Либерализмът на Лок и Хобс (и на Волтер) е вярата в рационалността на човека и това, че той е добър по природа, поради което набляга на ценността на свободата на индивида и на отдръпването на държавата от него в социален и икономически контекст. Основен момент при него е схващането, че обществото е просто сумата на частите си (няма такова нещо като общество, както Тачър казва). Основните аксиоми на либерализма обаче се използват и при режими с тотален контрол и централно планиране – ако хората са рационални, постъпват независимо едни от други и обществото е множество, а не система, то управлението на цените, на благата и всичко друго е просто въпрос на достатъчно количество изчислителна мощност. Основното възражение на Хайек за неефективността на бюрократите не важи, защото системата на управление може да бъде направена ефективна. Много от това, което Талеб пише в книгите си е засягано преди това от [iii] – сложни системи с каскадни ефекти, непредсказуеми дългосрочно последици и интервенции, които променят състоянието на системата в лоша посока. Това са все аргументи за малката държава и личната свобода, но както стана известно от когнитивните науки и бихевиористичната икономика, те се дължат на непълната рационалност и греховността на човека. Хората имат множество когнитивни отклонения, които се оказват полезни  – предприемачите подценяват риска и чрез фалитите си обогатяват информацията в системата, а малкото успешни движат икономиката. Отвращението от риска се оказва оптимално при серийни залагания – за да спечелиш, първо трябва да оцелееш, а рисковете се натрупват с времето. Рационалните елементи от поведението на хората в колективен контекст, пък се оказват вредни – на финансовия пазар ефективното обработване на информацията и следенето за предсказуеми шаблони от страна на всички агенти кара предсказуемостта да изчезне и превръща динамиката в хаотична – практически непредсказуема в дългосрочен аспект. Дилемата на затворника, при която рационалното поведение на предадеш другарчето, за да намалиш своята присъда води до затвор за двамата, вместо свобода (предаването е единственото доказателство), може да се разшири за много участници и да обясни много парадоксални на пръв поглед ситуации, в които рационалността е субоптимална и дори вредна – т.нар. трагедия на общото, при която всеки експлоатира общите ресурси на максимум за себе си, което поради крайния им капацитет накрая намалява общата печалба на всички.

Така класическият либерализъм отново влиза в противоречие със себе си – самият той е система от убеждения, която не е израснала органично от опита, а създадена отгоре – надолу по дедуктивен, умозрителен път. Либерали и хуманисти като Хайек и Талеб говорят и доказват вредите от наивните вмешателства в икономиката, външната политика, социалната сфера, но тези вреди се дължат на противоположността на либералните аксиоми – свободата е нужна защото човекът крайно, несъвършено и правещо грешки същество, грешки, които при правилна постройка на системата я облагодетелствуват и я превръщат в антикрехка. Свободата не е лекарство, когато човекът е рационален, не зависи от другите и е добър по природа – тогава може и един централен компютър с изкуствен интелект да управлява света. Свободата да грешиш, ограничената намеса в икономиката и отказът от наивно регулиране са пряко следствие на човешката природа. Това е причината в САЩ либертарианските идеи да бъдат прегърнати, усмирени, направени непротиворечиви и интегрирани в консерватизма. Там отказът от държава се превръща в децентрализация на управлението и намаляване на регулацията, изолационизмът се смекчава до отказ от наивен интервенционализъм, частният съд става честен. Анти-системността се превръща в реформаторски импулс – за пореден път консерватизмът е погълнал либерални идеи и ги е направил работещи, като ги е излекувал от техните противоречия.

Парадоксални идеи като отделен закон за всеки индивид, което не е фрактално, защото каквото и да е взаимодействие между хора изисква еднакви правила за тях;  частни правни институции, които са връщане към феодализма и всичко друго, което неограничената свобода носи, просто не устояват на проверката на Времето. Свободата навън е израз на самодисциплината отвътре, което е в основата на консерватизма. Тя не може да е неограничена, защото е родена от ограничение. Хората не са рационални и така е по – добре, защото противното е субоптимално. Те са смъртни и това е по – добре, защото само така като цяло могат да оцелеят. Те грешат и по – добре, защото само така се учат и развиват – понякога грешката учи сгрешилия, в други случаи тя носи полза на останалите – чрез саможертвите на рискуващите цялото става по – силно. Те са различни и по – добре – разнообразието в системите е тяхната сила, а то се поражда от несъвършенствата у хората и случайността. Да се греши е човешко, а да се прощава е Божествено – и именно това движи света. Прошката дава възможност за нови грешки и така развитието никога не спира.

Лъчезар Томов                                                                                                  misal.bg

Стейтмент

.

Един от най-добрите ми приятели, човек отявлен антикомунист, единственият който успява да избяга от затвора и от България по време на излежаване на 8 годишна присъда, който само като се изкашляше и цялата ДС се вдигаше на крак, да не би пак да е замислил атентат или най-малко покушение над „наше“ външнотърговско представителство в чужбина по времето на Тошовата ера и заради когото са ми били монтирали подслушвателни устройства във виенското ми жилище (има го описано в досието ми), защото му помогнах при бягството и после настаних да живее у дома, та оттам се обади в посолството да плаши посланика, ама това е дълга история, която не ми се разказва тук…,
та да не се отклонявам от тезата и да не ви губя времето в разни описания, този същия човек ми се обажда вчера поред нощ от друг континент да изрази притеснение, че Бойко се бил срещал с руския посланик на четири очи…
До къде я докарахме с дезинформацията!?
Доказаните антикомунисти, да не могат да различат просото от плявата!?
За не знам си кой път повтарям личното си становище – Борисов има определено някои сенки в миналото си, ама той извървя за последните 8 години един дълъг път на развитие и в момента съм повече от убеден, че той е единствения, който може да се опре на путиновата и ердоганова, заплахи.
Как ли – с вродения си инстинкт на полугладно улично коте. Нещо което в учебници не се учи, а се придобива от живот близо до действителността на улицата.
Вярвам в него и най-вече, защото не е препотентен всезнайко, а е склонен да се учи от грешките си. Нещо действително много важно, защото всеки от нас, понякога греши.
Ще каже някой, „няма ли по-свестен десен гражданин от Борисов в България?“
Има…, ама не вече в Родината, а навън.
Двайсет години изчерпаха надеждите и стоицизма на много от нас, че нещо ще се промени в схемата стъкмена от ДС през есента на 89-та.
В този ред на мисли, за сега няма по-читав от него (с всичките му кусури, които са ми ясни).
Така да се каже, той е едноокия между слепците.
Веднага ще ме апострофират някои, че има много по-интелигентни от него.
ОК, да приемем, че е така, ама те пък са и в пъти по-корумпирани, та не им ща ни меда, ни жилото…

Не на последно място разбира се вярвам в него и защото Западните ни основни приятели, Германия и Щатите, стоят зад него.
Ако на мен нещо, като на лаик, може да би е убегнало, на техните анализаторски щабове, едва ли би се случило.
Това исках да потвърдя за не знам си кой път, от гледна точка на един НЕОБВЪРЗАН с никоя партия, милеещ за Родината си българин, избягал от комунистическата тирания, много преди Комунистическия преврат на Десети.
.

Warren Buffett and Geopolitical Forecasting

.

By George Friedman

Warren Buffett is an extraordinary forecaster. Investing is about forecasting – you are buying part of a company because you expect it to grow. Sometimes, the forecast is poorly developed. Sometimes, it is well thought out but wrong. On rare occasion, it is accurate. The measure of a forecaster is whether he is right, and how consistently. Nothing else matters. What makes Buffett different is how well he forecasts. He is not always right, but he is right enough for us to know that it is no accident.

At the risk of displaying outrageous hubris, I have always been struck by how similar his approach to forecasting the future of companies is to our method of forecasting geopolitics. Before I get any deeper, I want to make clear that I understand that not only am I not Warren Buffett, but the gap between us is wide. Nevertheless, I admire and share the core principles that drive him.

At the heart of Buffett’s methodology is an appreciation for the obvious, the thing that is staring you in the face. Many investors and economists develop complex mathematical models for guiding their investments, buying and selling at times with dizzying rapidity. For Buffett, the world moves much more slowly. The fluctuation of markets is background noise, which a disciplined investor should ignore. Buffett measures many of his investments by decades, through multiple recessions that some claim spell the end of America or capitalism or humanity.

Buffett seeks to invest in companies that have deep power and produce and sell things that will be needed for generations in a market that will have the money to buy them. These companies must have what he calls a “moat.” This is an advantage that will discourage other companies from challenging these businesses, or allow them to crush those that do. A sense of timing is also important; the most useful company in the world is not a good investment at the wrong price. Overall, Buffett looks at the world as it is and observes the obvious, which may be that everyone needs car insurance, or that trains are a very efficient way to transport goods in the United States, or that people like to eat candy. These are not banal insights. They represent a profound understanding of everyday life that is anchored in not needing to be novel.

We live in a world in which the obvious is neglected and the smallest development is seen as abolishing those things we know to be true. Buffett knows that the hunger for the next big thing opens a vast area in which to invest: all those companies that are reasonably profitable and unlikely to be challenged because they do not promise 10 times the return in four months. Since Buffett isn’t interested in how a company will perform in the next four months but in the next four decades, he takes advantage of a mathematical reality. A company that can achieve modest consistency over a long period is much more likely to be profitable than a company that sells a new product people are convinced they need, despite never having had it before. Such products exist, but building a forecast around the hunt for the unicorn is unwise, compared to going into the tissue paper industry.

Buffett also focuses on management. He doesn’t look at a company’s CEO, but rather at its deep structure – its culture, its resilience and the manner in which its strategy permeates the day-to-day life of the business. A good company creates good management; good management builds a good company. If you find one, you are likely to find the other. In this sense, the search for good management is fairly impersonal. CEOs retire; heads of departments come and go. The individual making the decisions is not the most important part of the company, the system of decision-making and operations is. These qualities will outlast the individual. You cannot invest in a company for decades based on your admiration for a handful of people.

Buffett maintains a very small staff. He and Charlie Munger look at the big picture that companies represent. They do not engage in financial engineering that looks at companies through a purely mathematical model, searching for narrow eddies of profit or loss, debt or reserves, that are hidden from sight. Most sophisticated investors today search for the thing that is out of everyone’s sight that can be exploited. Buffett looks for the broad realities that tell him where a company will be in many years. It is about seeing the obvious and believing it.

In geopolitical forecasting, we also look at the obvious when we examine a country. Russia survives by selling oil, but it doesn’t control the price. The vast majority of Chinese have not benefited from China’s ebbing boom. The United States has the deep power and management to survive crises that would destroy other countries, regardless of passing events and leaders. We look at the world in decades. We look for the thing that defines a country and try to measure how it will affect the country’s outlook.

Today, people are most impressed by experts with complex and hard-to-understand methodologies. They are all looking for the wizard who knows everything. They dismiss those who look at the obvious, thinking they are superficial. But our forecasting is done in a quiet room, with a few trusted colleagues, thinking and talking, and allowing the obvious to show itself.

I wish I knew how to turn geopolitical forecasting into $70 billion. Many have pitched clever ideas to me to try to make that happen. But in the end, geopolitics is not about investing. It is about enjoying the slowly unfolding reality of the world and taking pleasure in sometimes knowing what will happen before it happens. But I admire Buffett, not because of the money he made, but because of his patience and his willingness to be dismissed by the wise guys. Buffett is an important man, not for his money, but for his acute sense of how the world works.

.

Философски източници на комунизма

.

“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,

http://stringer-news.com/publication.mhtml?Part=0&PubID=411

Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук

Под сянката на Сталин

.

На 5 март 1953 г. след многочасова агония в локва от урина умира най-жестокият диктатор в руската история Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин). По нареждане на Л. Берия психопатът е оставен без медицинска помощ, защото Берия е подготвил преврата си и смята, че може да завземе властта.

Събитията от онзи ден са забулени в мъглата от официални лъжи на съветската историография и от измислици на по-късни политици, писачи и перестройчици.

Двата лагера са ясно очертани: Берия с цялата мощ на НКВД (КГБ) и Н. С. Хрушчов с част от ЦК на КПСС и генерали от Червената армия. От името на мъртвия Сталин Берия насрочва пленум на ЦК, където има мнозинство и предстои да бъде избран за генерален секретар на партията. Шансовете на Хрушчов и на групата му са повече от скромни.

Хрушчов събира хората си на тайно съвещание. Генералите докладват обстановката: пълно превъзходство в сили и средства на Берия. Около Москва са съсредоточени дивизии на НКВД, а редовните части на Червената армия са изведени в далечни гарнизони и уж за подсилване на западната граница.
Още през войната дивизиите на НКВД са били формирани с коефициент за превъзходство 1,5. Тоест, с повече личен състав и въоръжение от линийните армейски дивизии. НКВД не са се сражавали с Вермахта, а са играли ролята на заградителни отряди зад съветските войски или на наказателни войски в тила. Редовият боец е знаел, че има някакви шансове при настъпление или устойчива отбрана срещу германските войски, но съществува нулева вероятност да оцелее, ако се опита да отстъпва. Войските на НКВД по-често извършват жестока разправа със собствено население или екзекутират излезли от обкръжение съветски войници, отколкото се бият срещу „хитлеристкия нашественик”.

Когато разбира, че главорезите на Берия разполагат с огромно превъзходство, Хрушчов изпада в паника и губи дар слово. В спомените си генерали и политици сочат, че преживява такъв шок, който го прави неспособен да ръководи действията на съмишлениците си. Генералите поемат нещата. Решават, че единственият им шанс е да привлекат на своя страна маршал Жуков, който отдавна изпитва нескривана омраза към садиста от НКВД.
Не се налага да го уговярт. С пълна празнична униформа, с четирите златни звезди на герой на СССР, Жуков влиза в Кремъл през официалния вход и заедно с неколцина генерали връхлита при Берия. Спокоен, че властта е негова, Берия не очаква толкова смел и отчаян ход. Жуков влиза в кабинета му и командва:
– Лаврентий Берия, ти си арестуван като предател на съветския народ!

Ред е на Берия да загуби дар слово. Връзват го и го увиват в килим, за да го изнесат от Кремъл. Цялата охрана е поверена на войници и офицери на НКВД (със сини фуражки). Сталин все го е било страх, че военните ще го съборят с генералски преврат. Упоен, Берия е изнесен в килима и пъхнат в колата на Жуков, огромен „Пакард”, подарен от американската армия. Жуков сяда вдясно от шофоьора. При всички пропуски в Кремъл войниците му взимат „За почест!”, той кима снизходително на поздрава им, а зад него с изпотени и треперещи ръце генералите стискат пистолетите си.
Закарват Берия в отдалечена вила на ЦК и започват да умуват какво да го правят. Едните предлагат да разкажат „истината на съветския народ” и да съдят изрода по законна процедура. Военните им се смеят. По-вероятно е Берия да осъди тях, отколкото те него. Жуков налага мнението си да го застрелят веднага, а после да го съдят.
– Кой ще го застреля? Аз няма да си цапам ръцете с него – казва маршалът.

Мълчание. Едно е да подкрепиш Хрушчов, но друго е да гръмнеш втория човек в държавата. Без присъда. Както често става, най-младият в заверата, героят на Съветския съюз, украинецът генерал-майор Павел Ф. Батицкий, се наема да свърши мръсната работа. Павел Батицкий участва в Китайско-японската война, после във Втората световна и често си е играл на криеница със смъртта.

Извежда Берия в задния двор и от упор му пръсва черепа. Погребват трупа на скрито място и обявават пред света и пред страната, че др. Сталин е починал, а др. Берия е арестуван и срещу него се води следствие, за което съветският народ ще узнае, „когато му дойде времето”.
Хрушчов привиква московските членове на ЦК на дружески беседи, а на останалите пращат кодирани съобщения или ги уговарят по телефона. Участието на Жуков наклонява везните към доскоро неподозирания лидер Никита Сергеевич.

През 1974-1975 г. видях отблизо маршала на СССР Павел Батицкий, който бе главнокомандващ ПВО на СССР. Периодично посещаваше гр. Лвов, където бе щабът на Прикарпатския военен окръг. Идваше и в нашето училище. Веднъж бяхме на стрелби в полигона „Яворив”, когато заповядаха ученията да бъдат прекратени и ние, чуждестранните курсанти (българи, чехи, словаци, монголци, кубинци, сомалийци и др.), да бъдем изведени от полигона. По-късно ни обясниха, че станало произшествие: през нощта пияни прапоршчици се качили на бронетранспортьор (БТР) да си търсят още пиене, обърнали се и загинали.

На разбора, ръководен лично от маршал Батицкий, докладвали, че преди да яхнат БТР-а прапоршчиците били изпили по 500-700 гр водка. Маршалът възразил:
– Абе ако щат да изпият по кило, по кило и половина, но защо да се напиват?

Звучеше като виц, но нашите преподаватели и командири много му се радваха. Казваха, че Батицкий пиел по 1,5-2 л водка, без да се напива. Беше огромен: близо 195 см, около 140 кг. С папахата и шинела приличаше на Годзила.
Какъвто и да е бил, разстрелът на Берия му отрежда място извън ада.

Васил Данов/faktor.bg

Най-богатият човек на всички времена – Якоб Фугер

.

Брилянтен, егоцентричен, хитър и дипломатичен, неотстъпчив и могъщ; финансистът на крале и папи – най-богатият човек на всички времена!

Представяме ви Якоб Фугер – най-влиятелния мъж на своята епоха  (1459 – 1525). Човекът наложил нови методи за правене на бизнес, развил финансовите институции, създал първата новинарска мрежа в Европа. Той е познато име в Германия, но не и у нас, нито в англоговорещия свят. Книгата „Най-богатият човек на всички времена” (ИК „Кръгозор”) от Грег Стайнмец, бивш журналист, а сега финансов анализатор, е опит да се поправи тази грешка.

Якоб Фугер е първият човек, чието богатство възлиза на 7-цифрена сума. Той е най-големият земевладелец в Европа, а богатството му съставлява почти 2 % от БВП на Европа. Дори Бил Гейтс, Карлос Слим и Уорън Бъфет не могат да му стъпят и на малкия пръст! Богатството на Фугер, по чието време икономиката на Европа е в зародиша си, се равнявало на 9 % от БВП на Германия и 2 % от този на Европа. Ако някой днес притежаваше 2 % от БВП на Европа, той щеше да има 400 млрд. долара. Това превръща Фугер в най-богатия човек в историята.

Фугер е роден през 1459 г. в семейството на заможни търговци в град Аугсбург, Швабия. В края на XV. и началото на XVI в. Финансовото чудо, както става известен амбициозният Фугер, натрупва богатството си чрез редкия талант да печели от високорискови инвестиции, като взема парите, нужни за тези инвестиции, от благородниците. Той не е просто посредник или бирник, а инвестиционен мениджър, който винаги е имал последната дума.

Фугер първи въвежда двустранното счетоводство и това му дава възможност да комбинира резултатите от множество операции в един финансов отчет и да съставя годишен баланс, което му позволява да вижда голямата картина на движение на финансите.

Въвежда и обезпечението на кредита: дава пари срещу концесии на мини за добив на мед и сребро в Унгария, става собственик на огромни парцели земя и цели градове, от които прибира данъци. Той придобива всички тези блага или за ограничен период от време, или за вечни времена срещу огромните заеми, които отпуска на политически и религиозни лидери.

Фугер създава първата международна банкова мрежа с много клонове. Това му дава безпрецедентното преимущество да прави парични трансфери, без да се налага реалното пренасяне на пари и авоари, и позволява на клиенти като Ватикана да получават пари, събрани от епархии от цяла Европа, в сметките си в Рим. Фугер слага края на таксите по прехвърлянето и риска от разбойнически нападения, които не били рядко явление и правели пренасянето на ценности много опасно.

Новатор, Фугер осъзнава цената на информацията и печели бележка под черта и в историята на журналистиката, като създава първата в света новинарска мрежа от куриери с цел бързо да информира клиентите си за случващото се на пазара. Чрез хората си от мрежата, които са навсякъде из западния свят, той първи научава новините още преди политиците, кралете и папата. Това му дава предимство при преговори и сделки.

Фугер финансира световноизвестната швейцарска гвардия на Ватикана. Подкрепя финансово избора на Карл V, като го поставя на престола на Свещенната Римска империя.

Фугер финансира строежа на „Св. Петър“ във Ватикана. В замяна сключва сделка с папата, като делят приходите от индулгенциите 50/50. Това обаче е последната капка, която довежда до кампанията на Мартин Лутер и Реформацията. Лутер е трън в очите на Фугер до края на живота му.

Фугер е противоречива фигура – често прибягва до натиск и принуда, за да получи това, което иска. Но е и проницателен бизнесмен, който твърдо вярва в свободния капиталов пазар, като се възползва от слабостите на съперниците си и от нуждите на клиентите си. Той е и филантропът, построил първите в света социални жилища за нуждаещи се. Фугер вярва, че всеки, който работи, независимо колко е беден, заслужава покрив над главата си, така че купува земя и построява „Фугерай” или „квартала на Фугер”. Най-поразителното е, че 500 години по-късно кварталът е все още действащ, като се финансира от фондация, създадена с парите на Фугер. Днес едно от първите места, където водят туристите в Аугсбург, провинция Бавария, е „Фугерай“.

Фугер умира през 1525 г. като най-богатият и най-влиятелния човек в Европа.

Единственият пряк наследник на Фугер е дъщеря му, която жененият банкер има от любовницата си. Следващите поколения от семейството Фугер нямат неговата целеустременост и размах, енергия или талант и разделят компанията, като разпределят голямото му богатство помежду си. Резултатът: никога не сме чували за Фугер. Затова ИК „Кръгозор“ издава книгата „Най-богатият човек на всички времена: животът и епохата на Якоб Фугер”  от Грег Стайнмец.

ОТКЪС :

Въведение

В един прекрасен пролетен ден на 1523 година Якоб Фугер – банкер от германския град Аугсбург, нарежда да му доведат писар и диктува известие за събиране на вземанията. Негов клиент е изостанал драстично с изплащането на заема си. Дългогодишната снизходителност на Фугер е приключила, търпението му се е изчерпало.

Фугер пише непрекъснато подобни известия за събиране на вземанията. Но писмото от 1523 година е по-особено – адресирано е не до едва свързващ двата края търговец на кожи или до изчерпал парите си в брой вносител на подправки, а до Карл V, най-могъщия мъж на планетата. Карл има 81 една титли, сред които император на Свещената Римска империя, крал на Испания, крал на Неапол, крал на Йерусалим, херцог на Бургундия и повелител на Азия и Африка. Той управлява най-голямата империя от времето на Древния Рим, простираща се не само през цяла Европа, но и отвъд Атлантическия океан, до Мексико и Перу. Това е първата империя в историята на човечеството, в която слънцето никога не залязва. Когато папата му се противопоставя, Карл опустошава Рим. Когато Франция въстава срещу него, той взема краля ѝ в плен. Хората смятат Карл за божество и се опитват да го докоснат, убедени, че той притежава силата да изцелява. Той самият е законът и е над всички други закони, а според един имперски съветник е Божият наместник на земята!

Якоб Фугер е внук на селянин и въобще човек, когото Карл безпроблемно би могъл да върже на дибата  за подобно безочие. Затова сигурно се е изненадал значително, че Фугер не само се обръща към него като към равен, но задълбочава обидата, като му напомня на кого дължи успехите си. „Добре известно е, че без мен Ваше величество можеше и да не придобие имперската корона – пише Фугер. – Затова ще заповядате парите, които съм ви дал в заем, плюс лихвата върху тях да бъдат изчислени и сумата да ми бъде изплатена без по-нататъшно забавяне!“

Хората стават богати, като забелязват възможности, въвеждат нови технологии или надхитряват опонентите си по време на преговори. И Фугер прави това, но притежава едно допълнително качество, което го издига на съвсем друго ниво. Както подсказва писмото до император Карл V, на този човек определено му стиска. В редките моменти на размисъл Фугер споделя, че няма никакъв проблем със съня, защото вечер слага настрани ежедневните проблеми така, както съблича дрехите си. Фугер се извисява поне с десетина сантиметра над средностатистическия човек от онова време, а най-прочутият му портрет – онзи от Дюрер го показва като мъж със спокоен, твърд поглед, излъчващ абсолютно самообладание. Хладнокръвието и самоувереността му позволяват да изпепелява с този поглед владетели, да понася съсипващи количества дълг и да бъбри жизнерадостно, дори когато го грози банкрут. Самообладанието е много съществено качество по онова време, защото в никоя друга епоха бизнесът не е така опасен и рискован, както през ХVІ век. Измамниците получават горещ ръжен върху бузата и остават с по една ръка. Мошениците гният в затвора за длъжници. Хлебарите, изловени в подмяна на съставките на хляба с по-евтини, са влачени за назидание през града като посмешище за тълпите или са потапяни в градските корита. Най-жестока е съдбата на онези, които дават заеми. Свещениците неуморно повтарят на енориашите си, че заемодателите, които Църквата нарича лихвари, се пекат в ада. За да го докажат, понякога разкопават гробовете на предполагаеми лихвари и сочат назидателно червеите, личинките и мухите, които се гощават с разлагащата се плът. „Знайно е, че подобна съдба сполита създанията, които са съучастници на Сатаната – изтъкват те. – Тогава какво по-добро доказателство, че лихварите са съучастници на дявола?“

Като се имат предвид последиците от един банкрут, истинско чудо е, че Якоб Фугер успява да стигне толкова високо. Можел е да се оттегли в провинцията и подобно на някои от своите клиенти да се отдаде на лов, жени и пиршества, при които просто за забавление от пайовете изскачат джуджета. Впрочем някои от неговите наследници правят точно това. Но той иска да види докъде би могъл да стигне, дори и това да означава да изложи на риск свободата си и непорочната си душа. Притежава прекрасната дарба да пресява всичко през ситото на здравия разум, с което успокоява съвестта си. Наясно е, че хората не намират поведението му „нито за християнско, нито за братско“. Знае, че враговете му го наричат лихвар и евреин и твърдят, че е прокълнат. Но той отблъсква всички атаки срещу себе си със силата на логиката. Изтъква, че Господ Бог сигурно е искал от него да прави пари, в противен случай не би му дал подобна дарба за това. „Мнозина на този свят се отнасят враждебно към мен – пише Фугер. – Казват, че съм богат. Но аз съм богат по Божията милост, без вреда за никого.“ (Strieder 1966:171)

Когато казва, че Карл V никога не би могъл да стане император без него, Якоб Фугер изобщо не преувеличава. Защото той не само плаща подкупите, осигурили издигането на императора, но и финансира дядото на Карл, с което вади неговата фамилия – Хабсбургите, от периферията на европейската политика, за да ги постави в центъра. Фугер оставя своя отпечатък в историята и по други начини. Събужда търговията от средновековната ѝ дрямка, като убеждава папата да вдигне забраната над заемането на пари. Помага за спасението на свободното предприемачество от преждевременната му кончина, като финансира армията, която печели Германската селска война – първият голям сблъсък между капитализма и комунизма. Пречупва гръбнака на Ханзата – най-могъщата европейска търговска организация преди Фугер. Инициира сенчеста финансова схема, която неумишлено провокира Лутер да напише своите 95 тезиса – документът, който дръпва спусъка на Реформацията – онова разтърсващо събитие, разцепило на две европейските християни. Най-вероятно отново той е финансирал обиколката на Магелан на земното кълбо. В по-ежедневен план той е един от първите бизнесмени северно от Алпите, които използват двустранното счетоводство, и първият, който обобщава резултатите от множество счетоводни операции в един-единствен финансов документ – истински пробив, който му позволява да обхване финансовата си империя само с един поглед и винаги да е наясно какво точно става. Той е първият, който изпраща одитори да проверяват дъщерните клонове. А създадената от него новинарска служба, която му дава невиждано информационно предимство пред конкуренти и клиенти, му печели бележка под черта в историята на журналистиката. Поради всички тези причини е напълно справедливо да наречем Якоб Фугер най-влиятелния бизнесмен на всички времена.

Фугер променя историята, защото живее в епоха, когато за първи път парите решават изхода от войните, а оттам определят политиката. А Фугер има пари. Живее в дворец и притежава отбрани замъци. След като купува аристократичната си титла, господства над достатъчно феодални владения, за да впише името си и на картата. Притежава умопомрачителна огърлица, която по-късно украсява врата на кралица Елизабет І. Когато през 1525 година умира, богатството му възлиза на съвсем малко под 2% от брутния вътрешен продукт на цяла Европа. Даже Джон. Д. Рокфелер не би могъл да се похвали с подобно състояние. Якоб Фугер е първият документиран милионер. Поколения преди него Медичите също са имали много пари, но в техните счетоводни тефтери се виждат суми с не повече от пет цифри, макар и да търгуват във валути със стойност, приблизително равна на онези, с които оперира Фугер.

Фугер натрупва състоянието си в рудодобива и банковото дело, но освен това търгува с платове, подправки, скъпоценни камъни и свети реликви като кости на мъченици и трески от кръста на Христос. За известен период от време държи монопола над търговията с гуаякум – кора от едно бразилско дърво – бакаутово дърво, за която се смятало, че лекува сифилис. Сече папски монети и финансира първия полк швейцарски гвардейци на папата. Други също се опитват да играят играта на Фугер, най-вече неговият съсед от Аугсбург, Амброзиус Хохщетер. Но докато преди смъртта си Фугер е на върха на богатството и платежоспособността си, Хохщетер – родоначалникът на банкирането за масите, претърпява жесток банкрут и умира в затвора.

Якоб Фугер започва кариерата си като най-обикновен гражданин – най-ниското стъпало в европейската кастова система. Ако забравел да се поклони пред барон или да се дръпне от пътя на рицар по оживена улица, рискувал да бъде покосен от меч. Но обикновеният му произход не бил никаква пречка – всички бизнесмени произлизали от простолюдието, а семейството на Фугер било достатъчно богато, за да му купи всички предимства. Семейство Фугер очевидно притежавало дарба за търговия с текстил, защото архивите сочат, че те били сред най-големите данъкоплатци в града. Не че минава без трудности. Бащата на Фугер умира, когато Якоб е на десет години. Без силната си и изобретателна майка той може би е нямало да стигне доникъде. Друго препятствие е мястото му на раждане в поредицата на неговите братя – той е седми от седем момчета, позиция, която по-скоро би го пратила в манастир, отколкото в бизнеса. Притежава недостатъци на характера като всички останали. Упорит, егоист, двуличен и понякога жесток. Веднъж изпраща семейството на един адютант в приют, след като лейтенантът умира, а Фугер отказва да опрости заема на наследниците му. Но поне един от тези свои недостатъци той успява да обърне в предимство – склонността да разтръбява постиженията си. Хвалбите му се превръщат в отлична реклама – като уведомява гостите си колко му е струвал погребалният параклис или колко пари би могъл да извади на мига, за да даде заем, той на практика огласява способността си да направи за своите клиенти повече, отколкото другите банкери.

Обратната страна на славата е ненавистта. През по-голямата част от живота си Фугер е преследван от врагове, а кариерата му се развива като видеоигра. Атакуват го както челно, така и по фланговете, контрират издигането му сред света на властта и парите с все по-трудни предизвикателства. Лутер мечтае да доведе до банкрут него и семейството му, като заявява, че иска „да натъпче нещо в устата на всичките Фугер“. Улрих фон Хутен – рицар и най-прочутият германски писател от онова време, копнее да го убие. Но Фугер успява да оцелее след всяко нападение и да трупа все повече и повече точки в своя полза.

Дали успехът го е направил щастлив? Вероятно не – или поне не и от конвенционална гледна точка. Той почти няма приятели, има само съдружници. Единственото му дете е незаконно. Племенниците му, на които оставя империята си, го разочароват. Докато е на смъртно легло, около него няма никого другиго освен платените гледачи, а съпругата му е с любовника си. И все пак по неговите лични критерии той се счита за преуспял. Комфортът и щастието никога не са били негова цел. Целта му е да трупа пари, колкото може повече, до края на живота си. Преди да почине, той сам съчинява епитафията си и въобще не се свени. Тази епитафия е едно безсрамно заявление на егоизма, каквото би било невъзможно само поколение по-рано, преди ренесансовата философия на индивидуализма да залее германските земи, преди дните, когато даже автопортретът – форма на изкуството, която Дюрер създава по времето на Фугер – се счита за безнадеждно егоистичен и противоречащ на социалните норми.

КЪМ БОГ, ВСЕМОГЪЩИЯ И ДОБРИЯ! Якоб Фугер от Аугсбург, венец на своята класа и своята страна, имперски съветник при Максимилиан І и Карл V, несравним в придобиването на изключително богатство, несравним с либералността си, с чистотата на живота си и с величието на душата си – тъй щото беше несравним с никого приживе, значи и след смъртта си да не бъде броен сред мъртвите! (Strieder 1966:25)

Днес Якоб Фугер е по-известен с филантропската си дейност, особено с изградения от него жилищен комплекс за бедни работници „Фугерай“ в Аугсбург, отколкото с това, че е „несравним в придобиването на изключително богатство“. „Фугерай“ е все още действащ комплекс и основна туристическа забележителност на града благодарение на инвестицията, която Фугер е направил преди пет столетия. Но наследството на Фугер не се изчерпва с това. С делата си той променя историята много по-осезаемо, отколкото повечето монарси, революционери, пророци и поети, а методите му на работа осветяват пътя на поколения капиталисти. Много лесно е да видим Якоб Фугер като съвременна фигура. Дълбоко в себе си той е бил агресивен бизнесмен, опитващ се да печели колкото е възможно повече пари и безсрамно да не подбира средствата за постигането на тази своя цел. (по Pölnitz 1949: 465) Преследва най-големите възможности. Печели благоволението на политиците. Използва парите си, за да пренапише обществените правила в своя полза. Обгражда се с адвокати и счетоводители. Поддържа нивото си чрез информация. Днес страниците на финансовата преса са пълни с лицата на милиардери със същия ненаситен апетит като Якоб Фугер. Но той е човекът, положил началото. Той е първият модерен бизнесмен в смисъл на първия, който безскрупулно преследва богатството заради самото богатство и без никакъв страх, че ще бъде прокълнат. За да разберем нашата съвременна финансова система и как сме стигнали до нея, би било полезно първо да се запознаем с живота на Якоб Фугер.

Магнифисонз.com

10 типа енергийни вампири и как да се защитим от тях

.

Токсичните хора са предизвикателство за логиката. Някои нямат никаква представа от негативното влияние, което имат върху околните, други изпитват истинско удоволствие да създават хаос и да притесняват останалите.Затова е важно да се знае как човек да се пази от тях и да не позволява те да изпиват като вампири енергията и времето му. Направено наскоро германско изследване на университета “Фридрих Шилер” в Йена показва колко опасни са всъщност токсичните хора. То показва, че негативните емоции, които те предизвикват, карат мозъка да изпада в стрес. А това впоследствие води до сериозни поражения върху организма.

Способността да се контролират емоциите и да се приемат различните форми на натиск спокойно има пряка връзка с разгръщането на способностите. Успелите хора обикновено идентифицират умело токсичните си себеподобни и бързо ги неутрализират. Често се казва, че всеки е продукт на 5-те души, с които общува най-често. Дори един от тях да е токсичен, той е способен да забави постиженията ни. Сайтът “Бизнес инсайдър” направи списък на 10 типа, които са най-опасни.

Клюкарите

“Големите умове обсъждат идеите, средните – събитията, а дребните – хората”, бе казала някога Елинор Рузвелт.

Клюкарите се хранят от нещастието и несполуките на другите. Те се радват на всяка грешна стъпка в личния и професионалния живот на себеподобните и изобщо не ги е грижа, че с това ги нараняват. Огледайте се наоколо – има твърде много позитивни и интересни хора, от които можете да научите много, не се заслужава да се занимавате с онези, които губят цялото си време, за да обсъждат колеги и познати и да си намират поводи да злорадстват.

Прекалено темпераментните

На някои хора им липсва тотален контрол върху емоциите. Те непрекъснато си изпускат нервите, проектират чувствата си върху вас и често смятат, че вие сте причината да се чувстват зле. Те не вредят пряко, но развихрянето на емоциите им със и без основание кара околните да се чувстват неловко заради тях. Най-опасното е, че този тип хора гледат на близките и познатите си като на кошче за емоционални отпадъци, а това е изтощаващо и трябва да бъде спестено.

Жертвите

Жертвите са трудни за идентифициране, защото първоначално симпатизираме на проблема им. Но колкото повече време минава, става ясно, че нуждата им от вас става обсебваща. Жертвите отхвърлят персоналната си отговорност и превръщат в непреодолима планина всяка дребна бабуна по пътя си. Те не искат да се учат от грешките си. Сентенцията “Мъката е неизбежна, но страданието е избор”, разкрива токсичността им, която се съдържа в тяхното желание да страдат непрекъснато.

Егоцентриците

Егоцентриците смазват с безразличието, с което се отнасят към околните. Когато човек общува с тях, остава с усещането, че е сам. Те се оживяват единствено когато става дума за самите тях. Контактът се осъществява, когато започнете да хвалите невероятните им способности и да четкате самочувствието им. Това обаче едва ли би било ползотворно за самите вас.

Завистниците

За завистниците тревата на другите винаги е по-зелената от собствената им. Дори когато им се случват големи и интересни събития, те не извличат никакво удовлетворение. За тях някой винаги прави нещата по-добре, а другите винаги изглеждат по-красиви. Прекарването на дълго време край завистниците е опасно, защото те ще ви накарат да подценявате собствените си постижения и успехи.

Манипулаторите

Манипулаторите изсмукват времето и енергията ви зад фасадата на приятелството. Често пъти е трудно да ги разкриете, защото използват всякакви похвати, за да се представят като благонамерени. Знаят какво харесвате, какво ви прави щастливи, какво смятате за забавно и използват тази информация като част от скритите си намерения. Манипулаторите винаги искат нещо от вас и ако се поддадете, те ще вземат, вземат, вземат, без да дадат в замяна почти нищо. Крайната им цел е да ви използват заради собствения си просперитет.

Дименторите

Думата не съществува в речника, тя е измислена от авторката на “Хари Потър” Дж. К. Роулинг. Дименторите нямат очи, а само уста, с която прилагат най-страшно си оръжие – целувката на диментора. Така те изсмукват душата на жертвата си през устата. Тези същества не прощават, интересуват се само от това да могат да се хранят. Авторката на книгата Дж. К. Роулинг казва, че е взела идеята за този образ от силно негативните хора. Те налагат песимизма и отрицателното си отношение към света на всеки, когото срещнат. За тях винаги чашата е наполовина празна, те са способни да внушат страх на всеки, който контактува с тях. Изследване на американския университет “Нотър Дам” показва, че студенти, настанени в една стая със силни негативни съкватриранти, са склонни да развият депресия.

Лъжците

За да имате успехи във всяко едно поприще, трябва да си осигурите обкръжение от също успели хора, на които винаги можете да се доверите, да разчитате и които ще се отзоват, когато имате нужда. На лъжците обаче не може да се разчита. Те държат всички в напрежение, защото не е ясно дали казват истината или се опитват да заблудят. Лъжците са от хората, които никога не поемат отговорност и вина, а винаги опитват да я прехвърлят на другите. Тази атмосфера на несигурност е изключително изтощителна. Елиминирайте лъжците за цял живот. Добрата новина е, че те сравнително бързо се разкриват, защото често се увличат и оплитат в измамните си думи и обещания.

Осъдителните

Осъдителните хора са прекалено директни и не се съобразяват, че понякога думите им могат да обидят или да са несправедливи. Те са способни да преобърнат така нещата, от които се вълнувате и които ви интересуват, че да се почувствате ужасно. Вместо да оценяват различността и да я разбират, те веднага произнасят присъди. Тяхното мнение е единствено меродавното, те никога не грешат. С такива персони около вас няма да бъдете самите себе си, те няма да ви позволят да сте искрени.

Арогантните

Те също ще ви похабят, защото гледат на всичко, което правите, като на лично предизвикателство. Арогантността е фалшива самоувереност, която обикновено маскира пълната липса на вътрешни опори. Според изследване на университета “Акрон” в Охайо арогантността често е свързана с непреодолими проблеми на работното място. Този тип хора имат посредствени постижения и са неприятни на повечето си колеги.

Как да се защитим от енергиен вампир

За енергийните вампири сме чували много. Известни са различни способи, позволяващи да се защитим от тези любители на чужди енергии. Но светът е толкова многообразен, че едно единствено средство за предпазване от вампири няма. Поради това, парапсихолозите постоянно изследват този проблем и днес ви предлагаме нов тест, който да ви помогне да разберете, имате ли си работа с енергиен вампир или не.
На всяко от посочените по-долу съждения, дайте един от четирите варианта на отговор, който най-точно съответства на вашето поведение. Всеки отговор ви носи точки.
– никога – 1;
– рядко – 2;
– често – 3;
– винаги – 4.

1. Страшно се дразня, когато ми се бъркат.
2. Не мога да почивам дълго, без нищо да правя.
3. Приемам важни решения след като получа цялата необходима информация и щателно я обмисля.
4. Губя контрол над себе си, когато събитията се развиват не така, както по мое мнение, трябва да се развиват.
5. Дразня се, ако хората се оказват не така съвършени, както трябва да бъдат, от моя гледна точка.
6. При промяна на един вид дейност с друг отделям много време за планиране и обмисляне на развитието на събитията.
7. Проявявам нетърпение, когато ми се наложи да чакам някого, или нещо се проточва дълго, или става много бавно.
8. Повечето неща е по-добре да свърша сам, отколкото да моля за помощ.
9. Интересува ме преди всичко конкретния резултат, а не работата сама по себе си.
10. Не обичам ситуации, които не се поддават на моя контрол.
11. Имам навика да тероризирам сам себе се, като за всичко си поставям жестоки срокове.
12. Суетя се, върша всичко в последната минута, дори и да имам предостатъчно време.
13. Постоянно се старая да се занимавам с нещо.
14. Едновременно върша две-три неща. Например: по време на хранене преглеждам бележника си и едновременно с това звъня по телефона.
15. Хващам се с всичко, каквото предлагат и често работата ми е повече, отколкото мога да изпълня.
16. Чувствам се виновен, ако нищо не правя.
17. Могат да ме разстроят дори и най-дребните грешки.
18. Забравям, игнорирам или свеждам до минимум рождените дни, срещите, юбилеите и дните за почивка.
19. Отделям на работата повече време, отколкото на семейството и приятелите, за които мисля по-малко.
20. Смятам, че събитията се развиват твърде бавно, а работата не се изпълнява достатъчно бързо.
21. Задавам отново въпрос на събеседника, без до осъзнавам, че вече съм получил отговор.
22. Активно се включвам да работя по реализация на някакви проекти много преди да са обмислени всички по нататъшни етапи от тяхното осъществяване.
23. Голяма част от свободното си време отделям на работа, а не за срещи с приятели, забавления и други видове обикновени занимания.
24. Не оставям работата, дори и след като колегите са се отказали от нея.

ОТГОВОРИ
25-25 точки – за щастие, вие сте свободни от каквото и да било въздействие от страна на енергийни вампири.
55-69 точки – у вас има начална или средна зависимост от вампирическата същност.
70-100 точки – вие напълно сте зависим от енергийния вампир и се явявате постоянен донор на жизнена енергия.

КАК ДА РАЗПОЗНАЕМ ЕНЕРГОВАМПИРА И ДА СЕ ЗАЩИТИМ ОТ НЕГО

Психо енергийни вампири, живеещи за сметка на вашата енергия, се срещат доста често. Как да се запазите от тях, как да разберете, че нещо се е включило към източника на вашия живот? Да направите това е много лесно, без никакви специални средства. Достатъчно е да се вслушвате в състоянието на организма и самочувствието, да наблюдавате как се е променило вашето настроение и готовност да направите нещо, без значение колко голям е вашия запас.

Постарайте се да разберете, какви са причините, които са ви довели до дискомфорт, до ‚пробиване‘, до загуба на сили. Ако те не са очевидни, а вашата интуиция мълчи и съзнанието не ви подсказва с нищо, спомнете си какво сте правили непосредствено преди да почувствате загуба на сили, с кого сте общували, какъв емоционален спомен е остана у вас след това общуване.
Помислете отнася ли се причината за загуба на енергия към вътрешни фактори, ако тя е станала под влияние на вашите собствени мисли, чувства, настроения, или към външни фактори – конкретни лица, стремящи се да ви повлияят? Ако вие се спрете на някой човек, преди да го запишете в графа ‚вампири‘, поровете в паметта си: какво сте чувствали след контакт с него при предишни срещи. И ако сте убедени, че на вас ви действа психоенергиен вампир, опитайте да се защитите с един от следващите методи.

ПОСТРОЯВАНЕ НА ЕНЕРГИЕН ЩИТ

Този ефективен метод се препоръчва от болшинството окултни учения и системи. Ако човек е уверен във вампирическо въздействие над него, трябва мислено да обкръжи себе си с тънък енергиен щит или екран. Това може да бъде полусфера, сфера, кръг, стена от различен цвят – златист, сребрист, син, зелен червен или лилав. Колкото по-ярко е въображението, колкото по-спокойни и уверени сте в момента на нападението, толкова по-ефективен ще бъде резултата. Затова за укрепване на вътрешните сили се препоръчва и едновременна да се обърнете с молитва към Бога, да помолите за помощ ангела-хранител или вашия духовен учител.

НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СТРАХУВАТЕ ОТ ЗЛОТО

Преди всичко вампирическото или черно-магьосническото въздействие достига целта си за това, че хората се отнасят към вампирите и магьосниците със суеверие и страх, преувеличават техните реални възможности и сили. И тогава във въображението изникват огромни и страховити лошотии. В този случай е необходимо да се направи точно обратното – да намалите в собственото си съзнание размерите на плашещия ви образ, да намалите неговата значимост. Опитайте се да си представите, че въздействащото на вас лице е джудже, а вие в сравнение с него сте истински гигант, на когото то с нищо не може да навреди. Повтаряйте това упражнение при всяка среща с врага, в минутите, когато мислите за отношенията си с него, за да можете да затвърдите в съзнанието си новото съотношение на силите.

СТУДОТЕРАПИЯ

Да предположим, че похитителят на вашата енергия действа с досадна активност, постоянно ви се жалва от своята съдба, проблеми и болести, но не прави абсолютно нищо, за да поправи това положение. Тогава най-доброто средство за защита от неговия опит да реши собствените си проблеми за сметка на вашата енергия се явява студотерапията.’Съветваме ви да се отнасяте хладно към хората с болно излъчване‘ – казват специалистите по психоенергийна защита. Не жестоко или равнодушно, а студено. След такава промяна, вашите взаимоотношения с енергийния вампир ще се влошат и ще се стигне до прекъсване. Трябва само да повярвате, че това е най-добрия изход и за двамата. Вие ще бъдете защитен, а вампира ще се окаже принуден да се научи да добива енергия по нормален начин.

ОБРАЗНА ЗАЩИТА

Този метод е близък до метода за построяване на щит, но се отличава с това,че в качество на защитен образ не избирате просто сфера с определен цвят, а някакъв духовен символ. Защитавайки се, мислено си представете символа и обкръжете с него себе си , приемете формата на този образ. Това може да бъде например пентаграма – звезда с пет върха, напомняща изправен човек с разтворени в страни ръце и широка разкрачени крака. Можете да си представите и огнен православен кръст или икона, която ви оказва особено емоционално въздействие. Както и с пентаграмата, трябва да визуализирате себе си вътре в избрания от вас защитен символ.

КРЪГОВА ЗАЩИТА

Лесен метод: мислено обкръжете себе си или друг човек, на когото оказвате помощ с енергиен кръг от сребрист или златист цвят, очистителната сила на когото не позволява на силите на злото да се приближат към вас. Трябва само да имате предвид, че защитната сила на магическия кръг зависи от това, колко енергия и вяра в негово действие сте вложили в създаването му.

Facebook