Веселина Вл. Георгиева – баронеса Лина Ротшилд

.

Веселина Георгиева, баронеса Ротшилд, е родена през 1927 г. в София в заможното семейство на търговеца Владо Георгиев. Майка и Надежда е дъщеря на габровския търговец Стефан Родев, леля и Веска, на която е кръстена е омъжена за Кимон Георгиев. Сестра и Мария е архитект, омъжена за известния арх. Богдан Томалевски. Домът на Владо Георгиев е една от най-изящните за времето си къщи в София – днешното австрийско търговско представителство на ул. Гладстон (до у-ще Патриарх Евтимий). Къщата е проектирана от Иван Васильов и всъщност тя отваря на архитекта пътя към извесността и вратите на софийския хайлайф, за да проектира след това някои от шедьоврите на стара София  по Шипка и Оборище (вкл. къщата на Чапрашиков) Домът на сем. Георгиеви е винаги отворен за хора на изкуството.
Обичайни посетители са видни български музиканти, художници, литератори.”Вкъщи не помня вечер без гости. Все интересни хора. Личности като професор Балабанов, художника Константин Щъркелов, директора на операта Мойсей Златин, журналисти, писатели…” Лина завършва „Дойче шуле” в София и след това се насочва към рисуването и пластичните изкуства, керамиката. През 1947 г., едва 20-годишна, тя заминава за Франция, за да продължи образованието си в Парижкото училище по приложни изкуства. Попада в класа на прочутия професор Катлен. Няколко месеца след пристигането й във френската столица обаче желязната завеса се спуска окончателно. Това превръща младата красавица в бежанка. „През 50-те години в Париж беше страхотно, връща се в спомените си българката. Изкуството се ценеше повече и творците бяха особено търсени. Градът ми даде много. Благодаря на всичко, което видях там, на изложбите, на местата, които посещавах, на изключителните личности, с които общувах.” Веселина Георгиева преминава през всички изпитания на емигрантския живот. Дълги години е откъсната от корените си и от най-близките си хора. Успява обаче да пробие сама. Българката започва да аранжира витрини. Всичко, което съм работила в живота си, съм го работила с ръцете си, казва Лина. В началото правех букети от сухи цветя върху арматура от тел. Творенията ми имаха голям успех. В Париж първа към скулптурата я насочва българската художничка Рада Поптошева. Лина е подкрепяна от прочути художници като холандеца Кор Постма и съпругата му Лили ван Леер. През 60-те години Лина Георгиева продължава учението си при Мужен в Монпарнас. През 1963 г. биеналето във Венеция я среща с Алберто Джакомети. „Скулптурите на Джакомети ми вдъхнаха вяра в себе си“, възклицава Лина. Нейна творческа кражба от великия италианец е директната работа с ръце. През 1968 г., вече Лина Георгиева, прави самостоятелна изложба в амстердамската галерия “Еендт”. Голям почитател и е бил Ърнест Хемингуей. Двамата разговарят с часове, споделят възгледите си за смисъла на живота Заразена от авантюристичния дух на великия писател тя посещава Израел, Египет, Флоренция. Особено обаче я поразява Индия и нейното спокойствие. „Бях жадна за живот, исках всичко да докосна, всичко да видя. Винаги съм изпитвала необходимост да пътувам, да опознавам различни хора и места. Всъщност това е ролята на твореца – вечно да търси нещо…Живяла съм няколко живота, поемам в една посока, после в друга, непрекъснато търся…Но в края на краищата винаги се връщам към скулптурата, най-вярна оставам на нея“, казва Веселина. Българката не пропуска светско събитие. С присъщата й жизненост успява да спечели хората около себе си. Времето и се разкъсва между скучните чаени следобеди, ски-курорти и казина. Между “лудориите” е и бракът и с барон Едмонд де Ротшилд. Прочутият милиардер се жени за Лина през 1958 г. Няколко години по-късно се развеждат. Каква е причината за раздялата, не става известно. Когато обаче майката на богаташа е на смъртно легло, тя вика Веселина, за да й поиска прошка.. “През 2030 година няма да има нито държава България, нито живи българи!” Тази зловеща прогноза Едмон де Ротшилд изрича през лятото на 1997 г. Скоро след това умира. Версията е самоубийство. От оскъдните материяли, до които достигнах, не ми стана ясно дали репликата е коментар на демографските тенденции в България или лошо отношение към страната ни след развода с Веселина Георгиева. Българката много харесва древногръцкото изкуство, според нея то е чиста красота. Обича и етруското. Привлича и я изкуството на Черна Африка, особено ритуалните маски, които според нея носят необичайна тайнственост. Лина обожава да работи с глина. Харесва и камъка, но смята, че не е способна да го укроти. Важно е да почувстваш материята, земята, казва тя. Никога не съм се откъсвала от корените си и съм много горда, че съм българка. Принадлежим към древна цивилизация, тракийското изкуство е забележително. Църковните стенописи, иконите, манастирите… Българите са много талантливи. Познавам много творци, от които се възхищавам дълбоко, казва Лина. От 1989 г. датира сътрудничеството й с Леонард Дилман, белгийски колекционер и галерист. Той високо оценява нейното изкуство и го лансира. Лина Георгиева, баронеса Ротшилд прави изложби в Брюксел, Гщаад, Дюселдорф, белгийския замък Пти Ле. През 2004г. Георгиева представи свои творби в Унгарския културен център в София.”Скулпторката Лина Георгиева олицетворява отхвърля едно общество и официално утвърденото му изкуство, така нареченото модернистично изкуство и се бунтува срещу диктатурата на това общество и неговоро вместено в рамки художество. Човешките фигури, които изобразява, са изпълнени с носталгия и тревога”, казва за творчеството й художественият критик Шарл Вентинг.

http://stanimer.blog.com/1549719/

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

Баташкото клане

.

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни

Баташкото клане  е добре документиран исторически факт.

А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.

Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.

Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.

В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.

Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.

Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.

Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.

Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.

Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.

В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.

На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“

И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“

А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:

“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”

Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:

“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:

“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”

И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце

Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:

“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“

Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.

Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“

И още от „Записките“:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,

изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,

като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в

политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.

Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.

През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени

Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.

Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.

Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.

168 часа

Защо спим?

.

8-часовият сън е работа, която трябва да се свърши

Д-р Матю Уокър изследвал мозъчните вълни на хора с деменция и все не можел да открие някаква закономерност. Това го отчайвало, докато не прочел научана статия, описваща кои мозъчни центрове се засягат от деменцията. Сред тях се оказва и центърът на съня. Така д-р Уокър осъзнал грешката си – трябвало е да мери мозъчните вълни на пациентите си в спящо, а не в будно състояние.

Това прозрение променя всичко и д-р Уокър е обсебен от феномена сън. Мести се в САЩ и създава лаборатория за изследване на съня към Харвардския университет. Плод на 20-годишните му изследвания е излязлата наскоро книга „Защо спим?“.

„Не се знае отговорът на най-простия въпрос: Защо спим? Това е най-голямата мистерия и аз не съм първият, който се опитва да я разбули“, казва ученият в интервю за британския печат.

А дали прилага знанията си за съня в своята спалня? „Да, имам желязно правило да спя по 8 часа. Лягам и ставам по едно и също време и съветвам всички да правят така, каквото и да става. Защото съм наясно с последиците. Ако съм спал само 4-5 часа, имунните ми клетки спадат със 70%. А те са убийци на раковите клетки, каквито моят организъм произвежда всеки ден. Безсънието е свързано с рака на дебелото черво, на гърдата и на простатата. Затова СЗО обяви работата на нощни смени за канцерогенен фактор“, казва д-р Уокър.

Безсънието е болест, сънят е здраве. Колкото по-малко спиш, толкова по-кратко живееш. Доказват го над 20 големи епидемиологични изследвания. За хора над 45-годишна възраст, които спят по-малко от 6 часа, рискът от инфаркт е с 200% по-голям от риска за хора, които спят по 7-8 часа.

Недоспиването вдига кръвното налягане, кръвната захар и телесното тегло. Причината е, че спада нивото на хормона за ситост лептин, а се вдига нивото на хормона за глад грелин. То вика и болестта на Алцхаймер, при която има натрупване на токсичен амилоиден белтък в мозъка. Той се изчиства във фазата на дълбокия сън, но при безсъние остава. При алцхаймер амилоидният белтък се трупа тъкмо в мозъчния център, отговарящ за дълбокия сън, като убива клетките в него. Д-р Уокър отбелязва, че неслучайно Маргарет Тачър и Роналд Рейгън са жертви на алцхаймер. Приживе и двамата се хвалеха от колко малко сън имат нужда.

Мит е, че на стари години човек се нуждае от по-малко сън, добавя д-р Уокър. Освен че го пази от деменция, спането снабдява човека със спомени и повишава капацитета му да трупа информация.

В книгата има и голяма секция за сънищата, които обаче д-р Уокър не тълкува за разлика от д-р Фройд. Според него сънищата са балсам за въображението. „Ние спим, за да помним, но ние спим и за да забравяме“, казва ученият. Фазата на дълбокия сън е терапевтична. В нея човек изхвърля емоционалния заряд на преживяното през деня.

Сънят влияе и на настроението. При лишаване от него активността в амигдала се повишава с 60%. А тя е центърът, който управлява гнева и яростта.

Човек спи на периоди от по 90 минути и в края на всеки от тях е фазата на дълбокия сън. Сънят е два вида. Първият е с неподвижни очи, последван от фаза на бързо движение на очите под затворените клепачи.

„В първата фаза мозъчните вълни са смайващо синхонизирани като в музикален ритъм, казва д-р Уокър. Мозъкът излъчва като бавна мантра. В тази фаза се преработва огромно количество данни. За да произведат тази мозъчни вълни, стотици хиляди клетки пеят заедно, после замлъкват, пеят отново и т.н. А фазата на бързо движение на очите се нарича парадоксален сън, защото мозъчната дейност е като в будно състояние – изключително активна.“

Какви съвети дава д-р Уокър?

Първо, без безсънни нощи. Нито в службата, нито на дансинга. След като е будувал 19 часа, човек е като пиян.

Второ, както има будилник, така трябва да има и „заспивник“ – аларма, която да прозвучи и да те прати да си легнеш, когато ти остава половин час до заспиването.

Трето, човек трябва да се отнася към съня като към работа, която трябва да се свърши.

Четвърто, трябва да се възвърне оригиналното значение на понятието „полунощ“. А именно средата на нощта и средата на спането. Уроците в училище трябва да започват по-късно през деня. Фирмите трябва да въведат спане в работно време, защото то би повишило производителността на труда.

здраве

Как пуснахме турците в Европа

.

С османски васали и без помощ от християнския свят цар Иван Шишман тръгва на бой с турците

Ако Европа не беше пуснала турците на континента, днес щеше да е различна. На картата нямаше да се чернеят етнически петна. Емисари нямаше да ги манипулират в една или друга посока. Анкара нямаше да се бърка в нашите вътрешни работи.

В историята обаче няма “ако”!

Осман I (1258-1326) създава и дава името на империята. “Да бъдеш велик като Осман!”, приветствала дворцовата свита всеки следващ владетел.

Осман бил емир, такива са и другите трима след него. Първият султан е Мехмед I (1381-1421).

Османлиите идват като съюзници на Византия

Смирненският емир Умур прави темане пред византийския император Йоан Кантакузин. С дружни усилия двамата сразяват Момчил войвода при беломорската крепост Буруград. Момчил загива на 7 юли 1345 г.

По същото време Кантакузин и Йоан V Палеолог се борят за власт.

Кантакузин търси подкрепата на Орхан I, а сръбският крал Стефан Душан и нашият цар Иван Александър дават рамо на Палеолог.

“Има сведения, че този български цар в по-късен период е използвал османците във войните си с Византия”, пише Вера Мутафчиева.

Историческото престъпление на Иван Александър е, че разпокъсва българските земи. Търновското царство дава на Иван Шишман, Видинското харизва на Иван Срацимир. Деспот Добротица управлява Добруджанския край, чието име носи днес.

Повратливият Иван Шишман е син на Иван Александър от втория му брак с покръстената еврейка Сара. Иван Срацимир е от първия с влашката принцеса Теодора.

През 1365 г. във Видинското царство нахлува унгарският крал Лайош I Велики. Пленява Срацимир и присъединява земите му към Маджарско. Покатоличени са 200 000 българи.

Следващата година Иван Шишман сключва съюз с турците, за да изгони унгарците. Опитът се проваля. През 1372 г. Шишман става васал на Мурад I. За да скрепи договора, праща в харема му сестра си Кера Тамара.

По-късно с оглед международното положение Шишман прави еврейски маньоври. Първо се отмята от клетвата си, сетне отново удря чело пред падишаха.

Обезглавен е през 1395 г. по заповед на Баязид I, наречен Светкавицата. Народът запява песента:

“Откога се е, мила

моя майно льо,

зора зазорила…”

Иван Срацимир също е османски васал. Маневрира като брат си и се присъединява към обединената християнска войска на унгарския крал Сигизмунд. На 25 септември 1396 г. при Никопол Баязид разбива кръстоносците. Срацимир е затворен в Бурса, където е удушен.

Следващият кръстоносен поход е дело на папа Евгений IV. През 1443 г. той създава широка антиосманска коалиция. Рицарите с Христовия символ на гърдите са предвождани от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Янош Хунияди.

На 3 ноември европейската армия разбива агаряните при Ниш. После минава през Драгоманската клисура и превзема Средец. Целта е да продължи към Константинопол, който още е във византийски ръце. Пред Ихтиманските възвишения обаче ги хваща люта зима, а и продоволствията са кът.

Пълководците дават заповед войската да се оттегли

През 1444 г. Владислав и Хунияди потеглят отново с 16 000 конници и 2000 бойни коли. На пътя им щръква поредният османски васал. Георги Бранкович не разрешава на армията да мине през неговите земи.

Кръстоносците прехвърлят Дунава при Оршова. Превземат Кладово, атакуват Видин, овладяват Оряхово и стигат Никополската крепост. На 9 ноември навлизат във Варненското поле. Същия ден там стъпва и Мурад II.

Под командата на султана са 100 000 ятагана. През нощта двете армии настръхват една срещу друга. Призори става първият сблъсък. Дясното крило на християните е прегазено, но пълководците се окопитват и повеждат мъжете в атака.

Само с 500 конници Владислав атакува еничарския корпус. Конят му е прострелян, кралят пада. Еничарят Коджа Хъдър се спуска и му отрязва главата.

След тази драма Европа повече не ни обръща внимание

Ситуацията наподобява сегашната с арабското нашествие. Турците напредват и стигат стените на Виена. Никой не проумява, че трябва да затвори пролуката откъм българските земи. Радикално да ликвидира злото!

През 1597 г. Охридският патриарх Атанасий тръгва да дири помощ за въстание. Обикаля Италия, Австрия Чехия, Германия и Испания. Всички остават слепи и глухи.

През 1630 г. католически емисари от Чипровци посещават австрийския император Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III. И те искат помощ за бунт. Монарсите отказват, оправдават се с Тридесетгодишната война.

Най-много усилия полага католическият духовник Петър Парчевич. Константин Иречек го нарича “най-велик българин на XVII век”.

Родом от Чипровци, Парчевич неуморно обикаля европейските столици. Пледира за антиосманска коалиция, но няма кой да го чуе.

Митът за Дядо Иван

тръгва от основателя на Руското царство Иван Грозни (1530-1584). Владетелят издава грамота за събиране на помощи за Рилския манастир. Това благодеяние се митологизира във вярата, че Дядо Иван ще помогне и за освобождението на България.

През 1688 г. Избухва Чипровското въстание, потушено с помощта на граф Имре Тьокьоли. По волята на султан Мехмед IV той е “княз” на Южна Унгария.

Поредното предателство към християнската цивилизация окончателно затвърждава вярата, че свободата ще дойде не от Запад, а от Изток. От земята на Дядо Иван!

Бойкотирахме Фридрих Барбароса

Императорът влиза в Средец, където няма дори куче да го излае

Първият бойкот в световната история е дело на нашите предци през далечната 1189 г. Тогава император Фридрих I Барбароса оглавява Третия кръстоносен поход, който трябва да спаси от поругание Светите места на Изток. Те са завладени от египетския султан Саладин.

“Когато настъпи пролетта, в цялата империя всички пътища се изпълниха с въоръжени мъже, тъй многобройни, като пясъка на морето, като звездите на небето”, пише хронист от Кьолн.

Броят на кръстоносците е около 120 000 меча

На 11 май армията на Фридрих потегля на Изток. Унгарците ги приемат с овации в земята си, трудностите започват отвъд границата с Византийската империя. Император Исак II Ангел дава клетва да подпомага воините на Христа. На дело обаче не прави нищо, защото знае, че пътьом ще бастисат Константинопол.

По това време западните български предели са под ромейска власт, Асен и Петър още не са ги присъединили към Българската държава. Пътят на кръстоносците до Средец е спъван от многобройни засади на местното население, което ги посреща крайно враждебно.

“Веднъж привечер ние със споменатия вече мерански херцог с около дванадесет рицари вървяхме напред, като пазехме последните от групата; но внезапно двамата синове на един воевода на тая област почти със сто другари, като ни нападнаха мъжки и смело, дълго се сражаваха с нас с мечове и копия”, описва една от схватките духовник, който придружава войската.

Драгоманският проход е запушен с камъни и дървета

Рицарите трескаво ги прескачат и бързат към средищния град, защото им е обещано, че там ще си починат, ще се снабдят с провизии и вещи от първа необходимост.

Челният отряд вече вижда крепостните стени и храма “Св. София”. Никъде обаче не се забелязват хора, недоумяват тевтонците. Те намират градските порти широко отворени и влизат в крепостта. Вътре е мъртвило, няма дори куче да ги залае.

Епископ Дитпол от Пасау свидетелства: “В Средец не намерихме почти никакъв човек, тъй като по заповед на браничевския управител населението в тази област бе избягало в планините и бе отнесло със себе си съестните припаси; там армията поради липса на вино начена много да слабее.”

Всички средечани се оттеглят в гористите склонове на Витоша и Люлин. Този маньовър е по-страшен от въоръжената съпротива, защото обрича противника на мъчително изтощение

Войската на Фридрих Барбароса влиза в Средец на фаталния 13 август 1189 г. “Тя била измамена и подиграна. Разочарованието и негодуванието й било голямо”, пише проф. Светозар Георгиев и добавя: “Нямало какво да се прави в София и нямало защо да се стои в нея. Още на другия ден, 14 август, армията на Фридрих Барбароса напуснала града и се настанила на лагер в полето.”

Поставени в безизходица, кръстоносците потеглят към Филипопол и след няколко месечно пребиваване в Тракия минават в Мала Азия. Тук нелепа смърт затрива императора. На 10 юни 1190 г. се удавя в река Салеф.

Според легендата обаче Фридрих Барбароса не е мъртъв. Той спи в една пещера, опрял глава на каменна маса, а брадата му стига земята. Един ден ще се събуди, за да върне старото имперско величие, вярва германският народ.

Гузните “християнски спахии”

Ренегатите, слуги на османлиите, влизат в историята като “християнски спахии”. Трупат грехове, които се мъчат да изкупят с индулгенции. Емблематичен е примерът с Кремиковския манастир “Св. Георги”.

Той е построен през Второто българско царство, сринат е от поробителите през 1382 г. През 1493 г. софийският първенец Радивой и неговата съпруга го вдигат от пепелта. Предполага се, че са били собственици на сребърна мина.

Стенописите в църквата впечатляват с монументалност и дълбоки внушения. Следват традициите на средновековната канонична живопис. Разлики в стила и похватите сочат, че фреските са дело на различни зографи по различно време.

Стенописите в преддверието на храма са от XV столетие. Портретувани са ктиторът Радивой и фамилията му как поднасят църквата в дар на софийския митрополит Калевит и патрона Георги Победоносец.

“Предполага се, че това семейство принадлежи на онези български боляри, обвинени за “християнски спахии”. Големите им дарения някои историци обясняват с желанието им да изкупят тежкия си грях като служители на османците”, пише Вера Мутафчиева.

Росен Тахов 168 часа

Появата на наркотичните средства

.

5000 г.пр.Хр.

Шумерите са използвали опиума и доказателство за това била идеограмата им, която се превеждала като „HUL“, означаващо „радост, веселба“;

3500 г.пр.Хр.

Най-ранният исторически документ за производството на алкохол бил изображението на пивоварна фабрика върху египетски папирус;

3000 г.пр.Хр.

Това е приблизителната дата, когато е започнала употребата на чая в Китай;

2500 г.пр.Хр.

От тази година датират най-ранните исторически сведения за консумацията на макови семена около езерото Двелерс в Швейцария;

300 г.пр.Хр.

Гръцкият философ и натуралист Теофаст (371-287 г.пр.Хр.) е записал сведение, прието за най-ранното и неоспоримо доказателство за употребата на сока от маково семе;

1000 г.

Започва широката употреба на опиума в Китай и Далечния Изток;

1493 г.

Годината е свързана с въвеждане употребата на тютюн в Европа от Колумб и неговия екипаж при тяхното завръщане;

1525 г.

Немският лекар Парацелз въвел в медицинската практика тинктурата от опиум („лауданум“);

1613 г.

Изпращане на първата пратка от виржински тютюн от Джон Ролф (съпруга на индианската принцеса Покахонтас), от Джеймстаун до Англия;

1650 г.

Налагат се забрани за употребата на тютюн в Бавария, Саксония и Цюрих, които се оказват неефективни. Мурад IV (султан от Османската империя) наложил дори смъртно наказание при тютюнопушене на войниците, а именно обезглавяване, обесване и др..

1680

Според лекаря Томас Сиденхайм, сред средствата, които били дадени от Всемогъщия Бог за облекчаване на страданията, най-ефикасен бил опиумът;

1691

В германският град Люнеберг е въведено смъртно наказание за хората, използващи употребата на тютюн;

1736

Английският физик, Томас Довър, въвежда средство под формата на прах против изпотяване. Пудрата препоръчвал и за лечение на подагра. След преименуването на средството, „пудра на Довър“, то става един от най-широко приложимите опиуми през следващите 150 години;

1792

Годината е свързана с въвеждане на първите закони, които забраняват опиума в Китай. Наказанието, което налагали на хората, които си позволявали да продават опиум в магазините, било смърт чрез удушаване;

1800

Завръщайки се от Египет, наполеоновата армия въвжда канабиса (марихуаната, хашиша) във Франция. Френски писатели и артисти са въвели свой собствен ритуал на канабиса, който през 1844 година е довел до обособяването на специален клуб;

1805

Немският химик, Фридрих Вилхелм Адам Сертурнер, изолирал и описал морфина;

1841

Д-р Жак Моро е започнал прилагането на хашиша като средство за лечение на душевноболни хора;

1844

Годината е свързана с изолиране на кокаина в чистата му форма;

1845

В Ню Йорк е бил приет закон, забраняващ публичното продаване на алкохол, който обаче бива отменен едва след 2 години;

1847

Основаване на Американската медицинска асоциация.

1856

Проведена е втората война за опиума. С помощта на Франция, британците увеличили властта си за доставяне на опиум в Китай.

1864

Адолф фон Байер (асистент на Фридрих Кекуле – откривателя на бензеновата молекулярна структура) успява да синтезира първия барбитурат – барбитурова киселина.

1868

Д-р Джон Ууд, професор по медицина в университет в Пенсилвания и президент на американското философско общество, описал фармакологичните свойства и ефекти на опиума.

1883

Германският военен лекар, д-р Теодор Ашенбрандт, дава предписание за снабдяване на баварските войници с чист кокаин. Отбелязва и благоприятните ефекти на наркотика, а именно – по-голяма издръжливост на войниците.

1884

Световноизвестният психоаналитик, Зигмунд Фройд, лекувал своите депресирани пациенти с кокаин, след което самият той станал зависим.

1885

Годината е свързана със заключителен етап на кралската комисия, според който опиумът не е страшна и опасна субстанция, а по-скоро наподобява западния ликьор.

1889

През тази година болницата на Джон Хопкинс в Балтимор (Мериленд) отваря врати. Един от откривателите й, д-р Халстед, е бил толкова пристрастен към морфина, че продължил неговата употреба дори през своята кариера на хирург, чак до края на живота си – 1922 година.

1898

Хероинът (диацетилморфин) е синтезиран в Германия и е отличен като заместник на морфина. Приет е за безопасен и непредизвикващ зависимост. Това не продължава обаче дълго, тъй като е установено, че хероина предизвиква зависимост и пристрастяване към не малък брой хора.

1903

Променен е съставът на напитката кока-кола, който до този момент е съдържал кокаин. През 1903 година, той е заменен с кофеин.

1910

Бащата на американските закони против наркотичните средства, д-р Хамилтън Райт, заявява, че американските предприемачи давали на африканските работници кокаин с цел по-голяма работоспособност.

1912

През 1912 година се е състояло първото международно събрание в Хага, чиято основна тема е била опиума. Препоръчано е вземането на мерки на интернационално ниво за контрол на търговията с опиума. Следващите две години също са се провели такива срещи.

През същата година става и въвеждането на фенобарбитала с търговското име „Луминал“.

1920

Американското министерство на земеделието публикува памплет, подтикващ американците в отглеждането на марихуана (канабис) с цел печалба.

1920-1933

В САЩ е забранена употребата и производството на хероин.

1921

Цигарите са обявени за незаконни в 14 държави и е имало създадени 92 законопроекта за борба с цигарите в цели 28 държави. Младите жени, които пушели цигари са изгонвани от колежа, в който учели.

1924

В САЩ се забранява производството на хероин.

1928

Има данни, че един на всеки 100 германски лекари, консумирал по 0.1 грама и дори повече морфин.

1938

Химикът, д-р Албърт Хофман. успял да синтезира LSD. Пет години по-късно прил от съставката без да иска, след което описал и настъпилите ефекти върху себе си.

1946

Според проведени проучвания, в Китай е имало около 40 милиона пушачи на опиум.

1951

Проучване на Обединените нации е показало, че има около 200 милиона хора по света, които употребяват марихуана. Като основни места са посочени Египет, Индия, Мексико, Северна Африка и САЩ.

Годината е свързана и с публичното унищожаване чрез изгаряне на 20 хиляди фунта опиум, 300 фунта хероин и още други други средства за пушене. Събитието се е състояло в Кантон, Китай, където били екзекутирани и 37 опиум-зависими души (югозападен Китай).

1955

Шаха на Иран забранил отглеждането и употребата на опиум, който до тогава се е използвал в страната в продължение на хиляди години. С тази забрана „процъфтял“ незаконния пазар на опиум. През 1969 година забраната е била вдигната.

1956

В САЩ е въведен закон за контрол на наркотиците. Според този закон, всеки пълнолетен, хванат да продава хероин, е наказван със смърт.

1968

Установено е, че около 6-7 % от рецептите написани от Британската национална здравна служба били за барбитурати. Наркотика е ползван от около 500 хиляди британци.

1971

Тогавашният президент на Турция, Сунай, постановил, че обработването на маково семе и продукцията на опиум ще бъдат забранени през 1972 година.

framar.bg

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com

 

Eпиграми на Змей Горянин

.

Основанията

От малък още лъжеше за трима

и глупостта му беше несравнима;

от мързел не научи занаят,

та затова — избран бе депутат.

1936 година.

 

Българийо любезна

Българийо любезна, как хубава си ти!

Където да излезна – зад мен стражар слухти…

1937 година.

 

Надеждата

Един през друг се хората изреждат

съвет да дават: как се управлява,

но  слава Богу – имаме надеждата,

че Бог рога на крава зла не дава!

1938 година.

 

Народни водачи

Народни водачи, а гледаш: край тях

кордони джандари се вият и лазят, —

дали от народна любов ги е страх,

дали пък народа от себе си пазят?

1938 година.

 

Потомъкът

Свързали се чума със вампир,

сътворили щастие и мир;

като минали години — ето:

депутат им станало детето.

1938 година.

 

Свободата 1

Тез, що се бориха за свобода, измряха,

до свободата други доживяха, —

а тези други готвят ново време —

пак шии във хомота да навреме.

1943 година.

 

Свободата 2

Ех, сладко нещо е, безпорно, свободата:

живей човек и й се радва — славно!

Но в друго нещо тука е бедата —

да: гладна свобода е робство най-безправно!

1946 година.

 

Не е лошо

Не е лошо да си бил министър,

стига да не си бил много тъп, —

а с ума си „далновидно-бистър“

да си се сдобил с имотец скъп.

1947 година.

 

Световните събития

Световните събития

Така се днес развиват

световните събития,

че щом се не посвива

пак бит ще бъде бития.

1949 година.

 

Няма нужда от пророци…

Няма нужда от пророци

днеска на земята; —

натежала от пороци —

тя си знай съдбата.

1950 година.

 

Ах, защо ли

Всички честни патриоти Ботев имитират,

ах, защо ли като Ботев и те не умират…

1950 година.

 

В блатото

На живота в блатото все така си става:

все потъва златото, а боклукът плава.

1950 година.

 

На един поет

Че ти не си поет – не е беда,

не са поети твърде много хора;

бедата, драгий, идва от това,

че пишеш и печатиш без умора.

1950 година.

 

На един художник

Напразно се гневиш, човече,

че нямало изкуство вече!

Я виж, например, как жените

си дорисувват красотите.

1950 година.

 

На Иван Вазов

Измина век, а векове ще минат

и твойте песни все ще се четат.

Но пак добре, че овреме почина,

та се изплъзна от Народен съд…

1950 година.

 

Напътствие

Писателю, за жътвата не трябва ни сърп,

ни жетварка, ами семе;

от книгите за да си вадиш хляба,

ще трябва да ги сееш дълго време.

1950 година.

 

Годините

Какви години, Боже!

Да си печелим хляба с това, което можем, а не с което трябва!

1950 година.

 

За обидата

Ти не мисли, че на обидите

бих отговорил със обида;

да се сравнява с какавидите,

могла би само какавида.

1950 година.

 

От знания много…

От знания много едно съм

измерил и с моя везна

„жената със златния косъм“

е всякоя чужда жена.

1950 година.

 

Si vis pacem

Капка по капка — сбира се вир;

бомба по бомба — сигурен мир!

1950 година.

 

Finito

Щом не са жените вече дами,

щом са хулиганите писатели —

сбогом, мои крехки епиграми,

мои малки весели приятели.

1950 година.

 

Хамелеон

Другарят —

господин —

бай Атанас

стои на сигурна позиция:

да бъде винаги на власт

и но кога във опозиция!

1950 година.

 

Pro domo sua

Каква файда, че тук „зората

ме е огряла първи път“,

щом пак тя си гря когато

ме съди „Народен съд“?!

1951 година.

 

Женското сърце…

Женското сърце е разтегливо,

майчиното – непроменливо.

1951 година.

 

Господи, ако спасиш света…

Господи, ако спасиш света

от ноктете зли на завистта,

той от друго сам ще се избави

и ще Те възлюби и прослави!

1951 година.

 

Така е нареден света…

Така е нареден света,

че всяко зло е за добро:

загубиш ли си съвестта —

намираш злато и сребро.

1951 година.

 

 

Какъв народ…

Какъв се народ извъди!

Синът баща си да съди,

че си протака живота,

та си не дава имота.

1951 година.

 

Окото синур няма…

Окото синур няма

и страда от това;

такваз земя голяма —

то вижда къс едва.

1951 година.

 

Ще дойде

Ще дойде пролетта, но тя

едва ли с цвят ще е накитена; —

та ка ще разцъфтят цветя

върху земя на кръв наситена?!

1951 година.

 

Синеока незабравка…

Синеока незабравка

е съседката ни Здравка,

ала повече се помни

със гърдите си огромни.

1951 година.

 

Стенограма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

.

Георги Йорданов извади непубли- кувана стеногра- ма ден преди 10 ноември. На 9 ноември 1989 г.

Андрей Луканов споделя в сауната на съветското посолство с посланик Шарапов: “Ако Лилов оглави БКП, ще се избием…”

Най-после Георги Йорданов публикува стенограмата от последното заседание на Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 9 ноември 1989 г.

След 23 октомври, когато Петър Младенов изпраща своето отворено писмо до ЦК, битките и “игрите” около отстраняването на Тодор Живков силно се изострят.

Точно в 17 часа на 9 ноември около елипсовидната маса на Политбюро сядат най-овластените мъже в държавата и всеки сваля картите. Дошъл е часът на истината. Прочетете кой какво казва по адрес на Живков и какво се случи след това.

“Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад. ” Така белетристично започва разказа си за 9 ноември Георги Йорданов във втори том на съчиненията си “Притаени мигове. Откровения”.

Йорданов, който тогава е кандидат-член на Политбюро и председател на Съвета за духовно развитие при МС, започва деня си в 6,30 часа с “обичайната игра на футбол в голямата зала на “Герена”. И то в каква компания! Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов…

В 10.30 ч. Йорданов се среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Луканов носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния комплекс на съветското посолство..

Луканов се възмущава, че

Живков се изказал

неодобрително

и остро

срещу “много от нас” пред Шарапов. Живков предложил Александър Лилов за генерален секретар. “Това в никакъв случай не бива да се допуска – гневи се Луканов. – Казах го и на Шарапов – ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Младенов…”

В 15, 30 ч Луканов и Йорданов отново се срещат в коридора на МС. Луканов казва, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС.

Млако преди 17 ч около елипсовидната маса сядат членовете и кандидат-членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и председателят на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага, Иван Панев – вече тежко болен, и Петър Дюлгеров, председател на профсъюзите.

“Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява – пише Георги Йорданов – небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията.

Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, че

стоя вече 30 и

няколко години

начело на партията

и държавата; второ,

наближавам 80

Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение.Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.

Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.

Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.

Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро. Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат.

Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.

Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.

Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.

Това е, което мога да кажа по този въпрос.

Но категорично

поставям въпроса

да бъда освободен

Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.

МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?

ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Другари,

Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложението на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да създаде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. (…)

Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда. Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.

(…) Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и способност да провеждат политическата линия. (…) Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.

Повече от 2 минути никой не взема думата.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние становища сме изразявали.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Да дадем ли почивка?

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Не е необходимо.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса, когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на

др. Живков

ни е необходим

И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна. (…) Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса да не правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени.

СТОЯН ОВЧАРОВ

е нов кандидат-член на Политбюро. Той заявява, че мъдрото решение на Живков за оставката му трябва да бъде подкрепено. Подкрепя и кандидатурата на Младенов.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение.

Другарят Живков

вярно е преценил

момента

Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос. (…)

Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

(…) Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.

Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане. (…)

След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от другите другари мнение, че

др. Петър Младенов

има всички качества

да стане генерален

секретар,

с изключение само на едно, че физическото му състояние може би не е добро.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в миналото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благополучно…

НАЧО ПАПАЗОВ:

Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважаваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно. Обстановката у нас е такава, че се налагат промени. Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колебание. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напротив, обстановката никак не е добра.

(…) Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. И моето мнение е, че

едно съчетание

между др. Георги

Атанасов и

др. Петър Младенов

ще бъде едно хубаво съчетание

ДОБРИ ДЖУРОВ:

(…) Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас. (…) Тя е сложна, с определени кризисни явления. Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.

Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.

Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човешко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оценката на неговата работа.

Аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков, а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Младенов.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

(…)Дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям. (…)

Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата.

Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България. (…)

От дълго време ме

занимава една

мисъл, по-точно

една тревога

Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в “панаири на суетата”?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това не бива да го допускаме.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. (…)

У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.

МИЛКО БАЛЕВ:

Може някой да има възражение.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.

По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

(…) И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от трудностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради възрастта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме познава, той може да направи такова заключение.

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израснали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслушаме в него за това, което той направи, че е политически обмислено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.

Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Плурализъм.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

(…) Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира.

Нека все пак КПСС

да научи от нас,

а не от западните

радиостанции

ЕМИЛ ХРИСТОВ:

Съгласен съм с двете предложения. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е единството на партията. Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма.

ЙОРДАН ЙОТОВ:

Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това, че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързана и с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.

Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление, има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.

Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.

МИЛКО БАЛЕВ:

Искам да кажа няколко думи. Аз неслучайно зададох въпроса: “Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?”

ТОДОР ЖИВКОВ:

Очевидно съм мислил.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос. (…) Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и различията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как пленумът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.

Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.

МИЛКО БАЛЕВ:

Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спомням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности. Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Някой път ще се срещнем да пием кафе.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Защо не троянска сливова?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?

МИЛКО БАЛЕВ:

Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключително голям.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отнасям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…

МИЛКО БАЛЕВ:

Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръководство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачите, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.

ТОДОР ЖИВКОВ:

70 години е творческа възраст.

МИЛКО БАЛЕВ:

Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

80 години – това е друго нещо.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъстваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. (…)

Аз мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Помагаше ни, грижеше се за нас…

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Така е, така е.

Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра.

Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може.

Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем. (…)

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Кой ще подготви документа и кой ще го прочете.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Дайте да се договорим.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ:

Другарю Живков, може би утре…

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…

Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключва в 19 ч. и 10 минути.

Фаталният петък 13 октомври. Проклятието!

.

За читателите, които не знаят с какво се свързва “фаталната дата петък- 13”, настоящата статия дава отговорът на въпроса. Би трябвало фаталната дата да се отнася, конкректно и за месеца, при което тя ще се яви веднъж годишно, а не няколко пъти.

Френският писател Морис Дрюон, с много увлекателен език е описал събитията във Франция, настъпили през първата половина на ХІV в. В поредицата “Прокълнатите крале”, авторът предава многообразни исторически факти и колоритна битова житейска картина (актуална и в наше време), в лек ироничен стил. В първата му книга “Железният крал” се дава отговор за произхода на “фаталната дата- петък 13.”

В началото на ХІV в. във Франция, тронът се заема от крал Филип ІV, наречен Железният крал или Филип Хубави. Той е бил красив, със сини очи, а лицето му- с правилни черти, но непроницаемо безизразно, каменно, откъдето и името му “Железният крал”. По време на управлението си става абсолютен господар. Успява да сломи големите барони, побеждава разбунтуалите се фламандци и англичаните в Аквитания, дори подчинява, и папата, като премества седалището му от Рим в Авиньон (град във Франция на р. Рона). Кралят се е стремил да увеличи богатството си, като е увеличил данъците, ограбил евреите и нанесъл удар на сдруженията на ломбардските банкери. Възникналата икономическа криза е предизвикала вълнения сред населението, при което бунтовниците завършвали на бесилото. Всичко е трябвало да се пречупи и огъне пред кралската власт. Филип ІV е бил студен и жесток монарх, за когото държавните интереси, властвали над всички други. При неговото управление Франция е била велика, а французите нещастни.

По това време, една единствена сила му се е противопоставила- независимият орден на рицарите на Тампл. Сувереният орден на рицарите на Ерусалимския храм (Тампл) е основан през 1128 год., с цел охрана на светите места и пътищата в Палестина. В продължение на 100 години тамплиерите управлявали Латинската империя със столица Цариград. Не са плащали данъци и такси, извършвали са успешни банкови операции, като са давали заеми на големи европейски владетели. Император Балдуин им заложил “истинския кръст на Христа” за определена парична сума. От постоянна охрана на християнството те се превръщат във всемогъщи банкери на църквата и кралете. По-късно, тамплиерите преместват седалището си в Париж- в замъка Тампл. В действителност Орденът

е бил едновременно военна, религиозна и финансова организация. Притежавал е войска, състояща се от 15 000 рицари, облечени в дълга бяла мантия, с червен кръст. На практика тамплиерите са се явявали като държава в държавата. Ръководството на Ордена се е осъществявало от Великият магистър Жак дьо Моле и неговите помощници- Нормандският наставник (първи заместник), заповедникът на Аквитания и Главният надзорник. Независимостта на тамплиерите тревожела Филип Хубави, а богатствата им дразнели алчността му.

Драмата (по предположение на Великия магистър Жак дьо Моле) е започнала от деня, в който крал Филип ІV е поискал да бъде приет за член на Ордена, с намерението да стане Велик магистър. Ръководството, недвусмислено и студено му отказва. “Сгреших ли?- питал се е Жак дьо Моле- не се ли боях да загубя властта…..” Крал Филип не забравя тази несполука, като продължава да хитрува- обсипва Жак дьо Моле с благосклонност и приятелство. Прави Великия магистър кръстник на дъщеря си Изабел, стреми се да преспи бдителността му. По същото време започва подмолна злостна кампания за опетняване на тамплиерите. Започнало да се говори, че тамплиерите са вършили спекула със зърнени храни и те са били виновни за глада в страната. Под предлог, че иска да сложи край на слуховете и да запази честта на Ордена, кралят поканил Великия магистър да направи собствено разследване. Жак дьо Моле се подлъгва и приема.

На 13 октомври, ден петък, 1307 год., призори, крал Филип нарежда , от името на Инквизицията да бъдат арестувани всички тамплиери във Франция, с обвинение в ерес. Това е денят (фаталната дата), в който се слага край на властта и богатството на тамплиерите. Самият пазител на печата (държавният секретар) рицар Гийом Ногаре пристига в замъка Тампл, за ареста на ръководителите на Ордена и още 140 рицари. Говорило се е, че папа Климент V не се е застъпил, защото самият той е бил зависим от краля. Не е помогнало и увещаването на близки до краля, да не посяга на кръстника на дъщеря му.

Кралят замисля и инсценира срещу тамплиерите един от най-големите за времето процеси, продължил седем години. Обвиняват ги в богоохулство, като при приемане на нови членове са ги карали да се откажат от Христа и да плюят върху кръста. Едновременно с това кандидатите са били подлагани на срамотни действия. Повдигнало се и обвинение в содомия, идолопоклонничество, демонизъм и магьосничество. Главното обвинение е било, обвинението в ерес.

В подземията на замъка Тампл се води следстие, съпроводено с жестоки физически мъчения- чупене на крайници, горене и др., с цел признание на обвиненията. Главният следовател и мъчител е рицар Ногаре, който се е престаравал пред краля. За да избегнат непоносимите физически болки, обвиняемите са били принудени да признават исканото. Пергаментовият списък на записите от разпитите е бил дълъг 22 м и 20 см.

След седем години, малко преди екзекуцията ръководителите на тамплиерите биват изведени от замъка. Наблизо е имало тълпа от няколкостотин души, от която са се чували викове- “смърт, смърт на еретиците!” Великият магистър Жак дьо Моле, Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне, Аквитанският заповедник и Главният надзорник Юг дьо Пейро, под охраната на капитана на стрелците Ален дьо Парей, биват качени на каруца и откарани към катедралата “Св. Богородица” за духовен съд. Съдът е включвал епископи, свещеници, писари и трима кардинали, изпратени от папата. Присъствието на кардиналите е било знак, че присъдата не може да бъде обжалвана пред Светия престол. Обвинението е в ерес, содомия и др. престъпления (признания, изтръгнати при следствието, чрез жестоки мъчения). Духовният съд предава арестуваните на светския съд. Двама от осъдените- Великият магистър и неговия заместник- Нормандсият наставник са осъдени на смърт, чрез изгаряне. За изпълнение на присъдата е определена датата 18 март 1314 год., а мястото- “Еврейския остров”, на р. Сена. Към мястото се стича множество от хора, жадни за предстоящето зрелище.

Кладите са готови, а върху тях, на набити колове са привързани Великият магистър Жак дьо Моле и Нормандският наставник Жофроа дьо Шарне. На главите им са поставени книжните митри на еретиците, а на опита да се изповядват, те отказват.

Главният палач взема запалената кълчищена факла и я размахва няколко пъти, за да раздуха пламъка. Всички погледи- на публиката, осъдените и на охраната са обърнати към кралската ложа. Крал Филип стои прав зад перилата на ложата и погледът му се среща с погледа на Великият магистър. Погледи на двама господари- единият всевластен на настоящето, а другият- в миналото. Кралят не проявява милост, нито пък осъдените я поискват. Заповедта е дадена запалена е кладата на заместникът на Ордена. Чува са огромна въздишка от хиляди гърла- смесица от облекчение и ужас, от радост и страх, от отврат и наслаждение. Пламъците обхващат Жофроа дьо Шарне, който реве, задъхва се и се мъчи да се изтръгне от кола. Великият магистър се обръща към него с няколко думи, но от шума на тълпата се е чуло само два пъти “братко”. Наскоро, горящият се превръща в черен предмет, изпущащ мехури и свличащ се в пепелта. Някои жени припадат, други изтичват до брега, за да повърнат. Тълпата стихва. Започва се и с Великият магистър. При опита да се запали кладата, вятърът е отнасял пламъкът на факлата встрани и не е засягал осъдения. Сред тълпата тихо се говори, че това е божиа сила. Но след старанието на палачите, скоро пламъците обхващат и Великият магистър. Кралят остава като статуя, широко отворените му очи не мигват. И в този момент, през огнената завеса, неочаквано се разнася гласът на Жак дьо Моле, който всеки от присъстващите е приел, отправен към него. С изненадващо силен глас Великият магистър извиква: “Срам!, Срам! Гледайте как умират невинни! Срам за всинца ви! Бог ще ви съди”.

Пламъкът обхваща главата му, изгаря книжната митра и обхваща белите му коси. От горящото лице , отново се разнася страшният глас на проклятието : “Папа Климент!….Рицар Гийом!….Крал Филип!…. Преди да измине една година, аз ви презовавам да се явите пред съда господен, за да получите справедливо наказание! Бъдете проклети!..Проклети!…Проклети всички до тринадесето коляно на рода си!”

Пламъците обхващат устата му, задушавайки последния му вик. Зрителите, смутени си шушукат помежду си: “нас не ни прокле, само краля, нали?…Папата…. и Ногаре…” Овъглената ръка на Великият мягистър остава забита в червената жар, в жестта на проклятието.

Не минава много време, когато при краля пристига папски куриер, за да му съобщи за кончината на папа Климент V. Една и съща тръпка пронизва присъстващите- кралят и Ногаре се споглеждат, пребледнели, ето че първият умря, един месец след проклятието.

Кралят е научил как е починал папата. При треска, лекарите му предписали да яде стрити изумруди- “най-доброто лекарство за неговата болест…” (оцелелите тамплиери са си свършили добре работата).

Филип ІV и неговият секретар рицар Ногаре не са смеели да се погледнат, като всеки си е мислел: “Възможно ли е да бъде прокълнат и кой ще е следващият?”…

Месец след смъртта на папата същата участ постига и втория прокълнат- пазителят на печата рицар Гийом Ногаре. Той става жертва на задкулисни интриги, с помощта на инвалид тамплиер, кракът на който е бил счупен от следователят Ногаре. Тамплиерът е успял да достави отровни свещи на рицар Ногаре, който е работел през нощта над държавни документи. Отровата започва да действа и на няколко пъти, в Съвета, той изпада в непонятни положения. Преди да почине Ногаре си спомня думите- Папа Климент……Рицар Гийом……..Крарл Филип……

При мъртвия пристига кралят, заедно със съуправителят на Франция- Ангьоран дьо Марини, мраморната статуя на който е била поставена редом до тази на краля. Двамата са се спогледнали, при което кралят е казал: “Папата след месец, а още след месец- Ногаре…”. Марини се е постарал да успокои краля, като е казал, че това са странни съвпадения. Но това не освобождава краля от напрежение. След близо половина година, по време на лов, крал Филип ІV Хубави получава инсулт и към края на м. ноември 1314 умира.

Проклятието на Великият магистър се сбъдва, като продължава да тегне и върху наследниците на краля. Най-големият от синовете му Луи Х Вироглавият, управлявал около година и половина, бива отровен. Следващият Филип V Поатие- Дългият, също не се задържа дълго на престола, умира след като пие вода от заразен извор. Третият от синовете на краля- Шарл ІV Хубави, приличащ на баща си, последва сътбата на братята си, като след няколкогодишно управление и той умира. От тримата сина на Филип ІV няма мъжки наследници, затова закратко на престола се изреждат родствениците на Железният крал.

Дрюон Морис, Железният крал, Изд. на ОФ, София, 1980