Генерал от МВР разкрива ужасите в лагерите на смъртта

Лагерът край Ловеч е закрит през пролетта на В лагера край Ловеч 1962 г. За три години по официални данни оттам минават над 1500 души, като 147 са убити.

Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.


Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.


Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.


Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“


Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…


През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.


Бягство от затвора


Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.


През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Димитър Капитанов (Снимка: Музей на МВР)


Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.


Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.


Без писмена заповед


Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.


„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.


Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.


В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.


Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.


Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.


На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.


Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.


„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“
Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.


Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.


През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.


От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.


През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.


Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.


Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.


Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.


Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

$160 млрд. спасяват СССР през войната

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg

Деветосептемврийско

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли когда пришьол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
И ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

Радой Ралин

Как да спрем инфаркт само за 1 минута

Знаете ли, че всъщност можете да спрете инфаркт в неговите последствия с проста, но невероятната и завладяваща сила на лютия червен пипер?

Вярно е! Лютият червен пипер може действително да спресърдечен пристъп за около 60 секунди!

Как да използвате лютив червен пипер, за да спрете сърдечната атака бързо!

Фамозният лечител, като д-р Джон Кристофър заявява: “През 35-годишната си практика, както и работа с хората и преподаване, аз никога не съм “изпуснал” пациент, който има симптоми на инфаркт. Причината е в това, че веднага, щом отида до пациента, още преди да е спрял да диша, вземам мерки – Изпива чаша лют червен чай (една чаена лъжичка лют в чаша топла вода, и в рамките на една минута се изпива и състоянието му се подобрява.

Следва да се отбележи, че този доктор, както и много други лекари, говорят от личен опит, а не спекулират, когато се отнася до това мощно растение.

Какви са най-добрите практики в използването на лют червен пипер, базиращи се на опита на тези, които действително са го използвали?

Първо, червеният пипер трябва да бъде най-малко 90 000 топлинни единици или 90 000 (HU), за да бъде в състояние да спре сърдечен пристъп. Ако той е най-малко 90 000 HU и лицето е все още в съзнание, препоръката е да се смесват 1 чаена лъжичка лют червен прах в чаша топла вода (това е по същество “лют червен чай”), и да го дадете на страдащия, да пие.

Ако лицето е в безсъзнание, препоръката е да се използва люта тинктура или екстракт, отново на най-малко 90 000 HU и да се сложат няколко пълни пипети отдолу на езика. Както беше отбелязано по-горе, от д-р Кристофър, в 35 години на практика никога не е загубил дори 1 случай на сърдечна атака, ако лицето все още диша, когато той пристига и отдава това на разумното използване на лют червен пипер.

Други употреби на червения лют пипер

Една от най-печелившите употреби на лют червен пипер е като катализатор в други билкови комбинации. Като общо правило следва да се добави към почти всички билкови комбинации, с изключение на тези, класифицирани като комбинации направени специално за проблеми нервните. Защото той има стимулиращ ефект върху тялото, ускорява кръвообращението като по този начин кара да се подобри храносмилането, както и усвояването. Поради това може да се подобри или да се увеличи ефективността на практически всяка билкова формула.

В действителност, често се използва по този начин във формулите за артрит, различни женски оплаквания, инфекции, проблеми със сърцето или кръвообращението, лаксативи, диуретици, язви, проблеми с щитовидната жлеза и т.н.

Хранителен профил на червения лют пипер

Той има най-малко 26 различни хранителни вещества! Той съдържа минерали като цинк, селен, калций и магнезий. Той също така съдържа витамини като витамин А и витамин С. Освен това съдържа както “сурови влакнини” и “хранителни влакнини”, както и въглехидрати.

Червеният лют пипер определено изглежда, че е божия “нитроглицерин”, когато става въпрос за сърдечен удар и ако имате сърдечни проблеми, би било неразумно да напускате дома си, без него.

Скала на Сковил – енциколопедия на лютото!

Скала на Сковил е библията на любителите на люти чушки. По същество представлява относително проста сравнителна таблица, отразяваща нивото на Чист капсаицин(Capsaicin или капсацин), което се съдържа във всяка чушка.

Единиците, в които се измерва лютивината на всяка една чушка се наричат Топлинни Единици или SHU (съкратено от Scoville Heat Unit).

Мерителната единица съествува от 1912, когато Уилбър Линкълн Сколвил успява да намери относително точен начин за измерване на количеството капсаицин, съдържано в люта чушка. Метода се състои в разреждане на екстракт от измерваната чушка с подсладена вода. Това се прави до момент, когато лютивината спре да се усеща.

В момента нивото на  капсаицин се измерва с уреди разбира се.

Валидност на Скала на Сковил

Имайте предвид, че скалата на Сковил е индикиативна – т.е има чушки, които варират доста в своите показатели. Аз например съм ял българска селска чушка, култивирана по начина “да садим най лютите”, която според мен си е почити в средата на скалата…

В днешно време Скалата на Сковил се използва за всичко, което съдържа капсацин и стана изключително популярна след като консумацията на люти чушки се популяризира толкова много. Последния хит в Американските ресторанти е да ти замерят лютата чушка при сервиране!

kalvacha.com, bulshitstore.com

Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.