Как Вазовото “О, Шипка!”, спаси от смърт Сюлейман паша

.

Турският генерал е евреин, бил е професор по литература в Сорбоната.

Едва ли има нужда да се обяснява кой е Сюлейман паша. Освен жестоката му разправа с българския град Стара Загора и позорната му слава в неуспешната за него Шипченска битка, непременно трябва да прибавим и варварското му намерение да унищожи София.

Малко се знае, че след шипченския провал той е изпратил заповед до турския комендант на София да взриви всички софийски складове с боеприпаси и да опожари града.

Само намесата на вицеконсулите Леандър Леге (Франция) и Виторио Позитано (Италия) пред коменданта предотвратява това варварско намерение. На 23 декември/4 януари войската на генерал Гурко влиза в един по чудо спасен град.

И все пак мрачното име на Сюлейман паша е свързано главно с Шипченската епопея.

Някога, по времето на първите ми стъпки в телевизионната журналистика (има и такъв период в моята младост), срещнах доста странна личност. Случи ми се да седна на една маса в кафенето с човек, който нарече себе си “историк на свободна практика”. Той твърдеше, че

притежава единствения екземпляр от книга,

разказваща цялата истина за Руско-турската война от 1877-1878 г. Дори ми я показа: тънка кафеникава книжка с мека подвързия, доста поизмачкана, имаща, доколкото си спомням, противоречивото заглавие “Изгубени победи” или нещо подобно.

Постепенно разбрах, че книгата споделя турската гледна точка за освободителната за нас война. Особено ми се изясни това, след като чух, че тя е превод от турски, че е излязла у нас скоро след Освобождението и е била посрещната тогава с нескрита неприязън – даже е била изхвърляна от някои обществени библиотеки. Затова било цяло чудо да се види в днешно време.

Човекът прелистваше пред себе си въпросната книга и ми прочиташе избрани пасажи, чийто смисъл водеше към едно главно твърдение: войната е била почти спечелена от турците – по-добро било тяхното въоръжение, несравнима била тяхната воинска храброст, имали не един и не двама талантливи военни началници, войната е щяла да бъде спечелена, ако …

Няколко “ако” бяха посочени там, сега си спомням само едно: отрицателната роля на Сюлейман Хюсни паша, познат на българския читател и като Сюлейман Безумний (както го е нарекъл Иван Вазов в христоматийното си стихотворение “Опълченците на Шипка”).Този Сюлейман паша, чиято многохилядна Централна османска армия, е прехвърлена от Черна гора (където е жестоко потушила народно въстание) при Дедеагач, и е нахлула по българската земя, за да реши изхода на войната.

И за мое удивление тогава – оказа се, че същият този Сюлейман, макар и с високо воинско звание “ферик паша” (дивизионен генерал), всъщност бил… преподавател по литература. Преподавал, значи, уроци за красотата на мерената и немерената реч в Цариградското военно училище – като едновременно заемал поста директор на училището. А в известен период от време е бил даже професор по литература в парижката Сорбона.

Книжката даваше пестеливо обяснение за неговата успешна военна кариера. Най-вероятно преминаването му от юдейската вяра в исляма, а и участието му в детронирането на султан Абдул Азис през 1876 г. са му спомогнали да се издигне като изключително важен военен началник.

По време на Руско-турската война Сюлейман паша е повел към Шипка своите 48 табура (табур – турско название на батальон), наброяващи около 40 000 войници, с една стратегическа задача: да превземе Шипченския проход

и после мощно да нахлуе в Северна България

Там е трябвало да се съедини с упорито сражаващия се в Плевен Осман паша и с бездействащата армия на Мехмед Али паша, укрепена в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра. И подир това мечтано съединение турската победа, според книгата, била неизбежна.

След тежки сражения край Нова Загора и Стара Загора, значително превишавайки по брой руските части (а заедно с русите геройски се сражават в неравната битка, както знаем, и стотици български опълченци), армията на Сюлейман успява да влезе с бой в Стара Загора. Градът е разграбен, опожарен и е избита голяма част от българското население, най-вече жени, деца и старци… Заради успешната Старозагорска битка Сюлейман е награден със златна сабя от султана…

Предстои превземането на Шипка. За прочутата Шипченска битка е писано и говорено толкова много, че да се повтарят познати подробности, е излишно. Все пак си припомням твърдението, прочетено от въпросната книга: едва ли е възможно да се намери по света главнокомандващ, който не би могъл да превземе важния проход с армия, превъзхождаща над 5 пъти броя на неговите защитници. Освен това главнокомандващият е разполагал и с повече от 100 оръдия, както и с няколко ескадрона конница.

Нека си припомним какво е било действителното положение тогава. По време на първото Сюлейманово настъпление на 21 август 1877 г. горе е имало 7500 руски войници и български опълченци. Още в първия ден по стръмните склонове и по самия път са атакували над 20 хиляди турски войници – пехота и подкрепяща я черкезка конница. А предварителният огън от 63-те оръдия бил безпощаден. Само в този първи ден българи и руси са отблъснали 11 турски атаки – не само с пушечна стрелба и със залпове от 27-те руски оръдия, но и с “камъни и дърве”.

Така е и през следващите пет дни. Имало и случай (според руския кореспондент, писателя Немирович-Данченко), когато 15 български опълченци възпират с изстрели и щикове и обръщат в бягство около 150 турски войници. През тези дни героичните защитници понасят кървави загуби – над 2 хиляди убити руси и около 600 опълченци. Както знаем – към края на битката “трупове мъртви хвръкнаха завчаска”, боят се превръща на смърт и на щик” и … тогава Радецки пристигна със гръм…”

Неслучайно цитирам прочутата творба на Иван Вазов. Защото по-нататък и за стихотворението “Опълченците на Шипка” става дума в тази турска книга! Така започва кратката, но доста удивителна легенда, която ми поднесе моят случаен познат “историк на свободна практика”.

Няколко години след приключването на войната Сюлейман Хюсни паша е арестуван и даден под съд. Формулировката на обвинението e смазваща. Нещо от рода:

“За бездарно ръководене на битката

и за липса на активност на войските му…” Искали са на Сюлейман смъртна присъда. От гледна точка на военното обвинение няма съмнение, че амбициозният прeподавател по литература не е имал кой знае какви стратегически и тактически дарби. Притежавал е само неизмерима жестокост, доказана с хилядите цивилни жертви и варварски разрушения по балканския му път.

Поставили са под въпрос и пълководческата му активност – обвинявали го например, че на 25 август дал временна почивка на уморена и понесла тежки загуби войска.

И че в този промеждутък от време е пристигнало главното подкрепление за шипченските защитници. Макар че, обективно погледнато, атаките на Сюлейман в останалите дни са били настойчиви и непрекъснати.

Но дори това се оспорвало в строгия съдебен процес…

Обаче никой от обвинителите не отворил и дума за това, че не толкова лошото командване и “липсата на активност” на пашата, а невероятната героична защита на прохода от българи и руси е причина за Сюлеймановото поражение.

Тогава тази правдива теза разгърнал пред съда адвокатът на Сюлейман. Изглежда, че и той като Сюлейман е имал някакви литературни интереси – защото е знаел за стихотворението на българския поет Иван Вазов “Опълченците на Шипка”. И решил това стихотворение да бъде привлечено като главен свидетел на защитата. Поръчал бързо да се преведе на турски език…

И тогава под сводовете на военния имперски съд зазвучали онези разтърсващи стихове:

…Буря подир буря! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

И вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити.

И “Аллах” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговори с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве,

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи.

Пушкалата ек`ат. Турците реват,

насипи налитат и падат, и мрат. –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се завръщат, българи орловци

кат лъвове тичат по страшний

редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют…

Каква ти липса на активност, какво ти неизползване на войнишкия ресурс? И свръхдаровит пълководец да е бил Сюлейман, той пак е щял да се сблъска с тази саможертвена, наистина “спартанска” защита на Шипченския проход… Когато “щикът се пречупва, но волите остаят”!

Прочутото Вазово стихотворение така силно въздействало на имперския съд, че Сюлейман паша успял да избегне смъртната присъда. Бил осъден само на заточение в азиатските предели на империята – умира в Багдад чак през 1892 г. Отървал, значи, кожата… А голяма част от неговите офицери, участвали в Шипченската битка, тогава били осъдени и разстреляни….

Ще си позволя ироничен коментар – сигурно са получили най-тежката присъда, защото за тяхната лична “активност” в битката не се споменава в стихотворението…

Е, така е останала в паметта ми тази история, приличаща на легенда, разказана ми от човека, размахал пред очите ми измачкана кафеникава книжка. Сега нямам намерение да я търся по библиотеките, за да се уверя колко и докъде легендата е истинска…

Тя ми трябва такава, каквато е.

/24 часа

Информацията, която преобърна света

.

Психологът Козински разработва метод за анализиране на хора на база тяхната Facebook активност. Дали триумфът на Доналд Тръмп или Брекзит могат да се обяснят с използването на подобен инструмент?

Прочуване на двамата репортери от Das Magazine в Цюрих – Хане Грасега и Микаел Кругерос – шокира света!

На 9 ноември около 8.30 сутринта, Михал Козински се събужда в хотел Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е поканен от местния институт по технологии Swiss Federal Institute of Technology (ETH) да изнесе лекция относно опасността от Голямата База Данни (Big Data) и дигиталната революция. Като водещ експерт по психометрия (съвкупност от методи и техники, позволяващи измерване на психичните явления), подраздел на психологията, подчинен на различни методи за измерване на данни, той води такива лекции по цял свят. Когато си включва телевизора същата сутрин разбира, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите от всички водещи статистически агенции, Доналд Дж. Тръмп е избран за президент на САЩ. Гледайки дълго празненствата по повод победата и резултатите от различните щати, предчувствието, че това може да е резултат свързан с неговите проучвания така и не го напуснало. Поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

На същия ден малко известна Британска компания базирана в Лондон, разпространява прес-съобщение, което гласи: Силно развълнувани сме, че нашият революционен подход посредством комуникацията, базирана на данни изигра такава съществена роля в щатските избори и забележителната победа на президента Тръмп. – Алексанър Джеймс Ашбърнър Никс.

41-годишният британец с винаги безупречен външен вид, подчертан от поръчков костюм, дизайнерски очила, сресана назад руса вълнообразна коса, е изпълнителен директор на Кембридж Аналитика (Cambridge Analytica). Компанията му не само е неизменна част от онлайн кампанията на Тръмп, но и oт тази на Брекзит (ЗА Брекзит).

Тримата играчи – разсъждаващият Козински, спретнатият Никс и ликуващият Тръмп – единият активира дигиталната революция, другия я прилага, а третия се възползва от нея.

Колко опасна е Голямата База Данни?

Всеки, който не е прекарал последните 5 години от живота си на друга планета е запознат с ГБЗ (Big Data). Това по същество означава, че всичко което правим, както онлайн, така и офлайн остава дигитална следа. Всяка покупка, направена с нашите карти, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим с телефон в джоба си, всеки like е складиран. Особено всеки like!

Дълго време не беше напълно ясно какво приложение би могла да има ГБЗ – с изключение – може би – на случаите, в които след търсене на лек за високо кръвно налягане в Google, изведнъж започваш да получаваш реклами на продукти за сваляне нивото на кръвното налягане.

За по-добро разбиране на резултатите от изборите и как политическата пропаганда може да работи в бъдеще, трябва да започнем със странен инцидент в университета в Кембридж през 2014 година в Центъра по Психометрия Козински.

Психометрията, или както още е наричана психография, се фокусира на измерването на психологични черти, като например персоналност. През 1980 година два екипа от психолози разработват модел, който оценява хората, базирано на 5 личностни характеристики, познати като Големите Пет, а именно:

 

  • Колко отворен си за нови изживявания?

  • Колко голям перфекционист си?

  • Колко социален си?

  • Колко внимателен и кооперативен си?

  • Бързо ли се разстройваш?

 

Базирано на тези измервания (познати също като OCEAN, абревиатура от съответните: openness, conscientiousness, extroversion, agreeableness, neuroticism), можем да направим относително акуратна преценка на типа личност пред нас. Това включва – техните нужди и страхове, как се държат и реагират обичайно. Големите пет е стандартна техника в психометрията, но от дълго време проблемът с този подход е достъпа до данни, защото е бил свързан с попълване на сложни и крайно лични въпросници. Тогава настъпи ерата на интернета. И Facebook. И Козински.

Козински е бил студент във Варшава, когато през 2008 година е приет в Кембридж, за да направи докторанската си дисертация в центъра по Психометрия – една от най-старите такива институции в света. Там той се присъединява към своя състудент Дейвид Стилуел (към момента лектор в университета), година след като последният пуска малко Facebook приложение във времена, когато платформата все още не е настоящия Бегемот. Въпросното приложение – MyPersonality позволява на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включително такива от Големите Пет и посредством оценъчна система получават “личностен профил” (индивидуални Големи Пет характеристики), които биха могли да споделят в профила си с изследователите.

Очакванията на Козинкси са стигали до това няколко дузини колеги и приятели да попълнят въпросниците, но много скоро стотици, хиляди, после милиони хора започнали да разкриват своите вътрешни, най-съкровени убеждения. В един момент двамата кандидати за докторантска степен станали собственици на най-голямата база данни съществувала някога, комбинираща в себе си психометрични резултати с Facebook профили.

Последвалият подход на Козински и колегите му бил всъщност доста прост. Първо те създали различни тестове с въпроси под формата на забавна викторина. От отговорите на тези въпроси чрез психометрични изчисления се отделят Големите Пет за всеки отговорил. След това той и екипът му сравнили резултатите с други реакции от профила във Facebook на отделните индивиди, като какво те харесват (like), какво споделят или публикуват на стената си, техния пол, възраст, местоживеене и пр. Така изследователите свързали точките и извели взаимовръзките.

Забележително е, че от привидно невинните действия в социалната мрежа могат да се направят достоверни заключения. Така например, мъже които харесват козметичните продукти на MAC е много по-вероятно да са гей; един от най-добрите индикатори за хетеросексуални е “харесването” на хип-хоп бандата Wu-Tang Clan.

Последователите на Лейди Гага в повечето случаи са екстроверти, докато тези с философски предпочитания – интроверти.

Докато тези парчета от пъзела – сами по себе си – са слаби показатели за достоверни заключения, то натрупването от десетки, стотици и хиляди индивиди прави прогнозите и резултатите наистина точни.

Козински и екипът му неуморно подобрявали моделите си на работа. През 2012-та те доказват, че на база от средно 68 харесвания на потребител е възможно да определиш цвета на кожата му с 95% сигурност, сексуална му ориентация с 88% сигурност и дали е привърженик на Демократичната или Републиканска партии с 85% сигурност. И нещата не спират до тук – интелект, религия, принадлежност, както и употреба на алкохол, цигари и наркотици. Възможно е дори да се направи заключение дали родителите ти са разведени или не.

Силата на моделa им се илюстрира най-добре от това дали може да предвиди отговор по дадена тема. Козински продължил да работи непрестанно и не след дълго бил способен да прецени човек по-добре от колегата на работното му място само по 10 харесвания във Facebook. 70 харесвания те правят по предвидим за него от колкото си за приятелите си, 150 и той знае повече за теб от родителите ти, а от 300 знае за теб повече и от партньора ти. С увеличаването на тази цифра резултатите надминават, това което сам знаеш за себе си в полза на Козински. В деня, когато публикува тези открития, той получава две телефонни обаждания – заплаха за даване под съд и предложение за работа. И двете от Facebook…

Само седмица след това харесванията във Facebook стават лични по подразбиране. Преди това тази опция е липсвала и всеки в интернет може да го види като “харесваш”. Но това не било пречка за събиращите информация: докато Козински винаги се е допитвал за съгласие до потребителите на платформата, множество приложения и куизове днес изискват достъп до лични данни, като предпоставка за направа на поредния тест за лични качества. (Всеки, желаещ да си направи самооценка базирано на Facebook профила си по системата на Козински, можа да го направи на неговия сайт и да сравни данните с тези на класическата OCEAN система като тази от центъра за Психометрия към Кембридж).

Но не всичко се изчерпва само с “лайковете” и дори Facebook. Козински и екипът му могат сега да определят Големите Пет базирани просто на броя профилни снимки, които имаш във Facebook, или броя контакти (добър индикатор за екстровертност). Възможността да разкриеш себе си дори и извън мрежата (offline) е абсолютно реална. Например сензорът за движение на нашия телефон разкрива колко бързо се движим и колко далеч пътуваме, което има връзка с емоционалната ни нестабилност. Нашият смартфон е необятен психологически въпросник, който постоянно попълваме, съзнателно или не, заключава Козински.

Ключовото все пак е, че това работи двустранно: не само биха могли да се създадат психологически профили, но базата данни може да се използва и в обратна посока, за намиране на такива – всички загрижени бащи, всички гневни интроверти, например, или може би също всички Демократи… В крайна сметка Козински създава своеобразна търсачка на различни личности. Той започва да осъзнава потенциала, но същевременно с това и наследява опасност от работата си.

Интернет за него винаги е бил дар от Бога и винаги е искал да се отблагодари в замяна. Данните могат да бъдат копирани и препредавани. Защо да не може всеки да се възползва от това? Това обуславя духа на цяло едно поколение и началото на една епоха, превъзмогваща ограниченията на физическото.

Но какво би станало, ако някой се възползва неговата “търсачка” за манипулативни цели? – бил въпросът, който не давал мира на учения.

Той започнал да добавя предупреждения към своите научни трудове, като тази информация можа да бъде заплаха за индивидуалната Ви сигурност, свобода и дори живот, но сякаш никой не схващал истинската опасност зад тези думи.

В началото на 2014 година с него се свързал млад професор-асистент по психология на име Александър Коган от името на компания, която се интересува от научния труд на Козински. Искали достъп до данните от MyPersonality, но без да уточнява целта. Първоначално Козинкси се заинтересувал от предложението, макар и обвито в мистерия, защото обещавало добър приход за института, след което обаче се разколебал. В крайна сметка си спомня, че Коган разкрил името на компанията и то било SCL (Strategic Communication Laboratories). Проверил в Google – Ние сме първокласна агенция за управление на избирателен вот е представянето в сайта им. SCL маркетират на база моделиране на психологически профили. Един от основните фокуси: Влияние на изборната нагласа. Какво е това? Смутеният Козински разглеждал различните страници и се питал, каква точно комапния е това? И какво планират тези хора?

Това, което било неизвестно към момента за него е, че компанията майка има група от подразделения. Чия собственост е тя и клоновете и било неясно, благодарение на заплетена корпоративна структура тип Panama papers. Някои от дъщерните компании на SCL се свързват с изборите от Украйна до Нигерия, подкрепа на Непалския монарх в борбата срещу бунтовниците. Други развивали методи за влияние на изборите в Източна Европа и Афганистан за НАТО. През 2013 година SCL създали нова компания за участие в изборите за президент в САЩ – Cambridge Analytica.

Козински не знаел нищо за това, но имал лоши предчувствия. Всичко започна да потъва, спомня си той. При задълбочаване на разследването открил, че Александър Коган тайно регистрирал компания, която била в бизнес отношения със SCL. Според доклад от декември 2015 в The Guardian и вътрешни документи на компанията предоставени на Das Magazine, става ясно, че SCL научава за Козински от Коган.

Козински заподозрял, че компанията на Коган може да е възпроизвела метода за определяне на Големите Пет, базиран на Facebook харесвания за да го продава на тази агенция за влияние на изборната нагласа и в крайна сметка – вот. Той веднага прекратил контакта си с Коган и информирал директора на института, предизвиквайки сложен конфликт там от притеснение за репутацията на тази институция. Алексанър Коган се преместил след това в Сингапур, оженил се и променил името си на д-р Спектра. Михал Козински защитил докторската си степен, получил оферта за работа от Станфорд и се преместил в Щатите.

Г-н Брекзит

Всичко утихнало за около година, след което през ноември 2015-та по-радикалната от двете страни в Брекзит – тази ЗА напускане на ЕС, подкрепена от Найджел Фараж, обявили, че са наели компания занимаваща се с Голямата база данни за онлайн кампанията си – Cambridge Analytica. Нейната основна сила била в иновативния политически маркетинг – микротаргетиране-специфициране на личностни характеристики по “отпечатъците” оставени в дигиталното пространство по модела на Големите пет.

В този момент Козински започнал да получава мейли, търсещи отговори за връзката му с това – думите Кембридж, личностни характеристики, анализи водели някак естествено до него. Това бил първият път, в който чул за компанията, която твърди, че заела името на университета заради първите си изследователи, които били негови възпитаници. Ужасен той проверил интернет страницата на компанията.

Използва ли се неговият метод толкова мащабно за политически цели?

След резултатите от вота на Брекзит приятели и познати на Козински му пишели, предимно в стил: Виж какво направи! Където и да отидел се налагало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно колко задълбочена е била намесата на Кембридж Аналитика в Брекзит. Представители на компанията не дискутират подобен тип въпроси.)

19 Септември, 2016, изпълнителният директор на Кембридж Аналитика – Александър Никс на Concordia Summit, Снимка: Getty Images for Concordia Summit/ Bryan Bedder.

За няколко месеца и това утихнало. Тогава на 19 септември 2016-та, само месец преди президентските избори в САЩ, китарата от „Bad Moon Rising“ на Крийдънс Клийруотър Ривайвъл изпълнила тъмно синята зала на нюйоркския Гранд Хаят хотел. Започнал Конкордия Сумит. Нещо като световен икономически форум в миниатюра. Хора от върховете на компании от цял свят присъствали, измежду които и Швейцарския президент Йохан Шнайдер-Аман. Моля, посрещнете на сцената Александър Никс, Изпълнителен директор на Кембридж Аналитика, обявил спокоен женски глас. Елегантен мъж в тъмен костюм излязъл на сцената. Залата притихнала. Мнозина знаели, че това е новият стратег в дигиталните технологии на Тръмп. Ето и презентацията му там.

Няколко седмици по-рано Тръмп публикува някак загадъчно в туитър-профила си: Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.

Политически анализатори всъщност наистина забелязват някои учудващи прилики между програмата на Тръмп и тази на дясното движение в Брекзит. На мнозина обаче избягва връзката между двете – наеманите на маркетинг компанията Кембридж Аналитика.

До този момент, политическата кампания на Тръмп в дигиталното пространство се е свързвала предимно с името на Брад Парскейл – предприемач в областта на маркетинга и неуспял основател на старт-ъп, който направи елементарен сайт на Тръмп за 1500 долара.

Силата на 70-годишният кандидат президент не е в дигиталната среда. Той дори няма компютър в кабинета си.

Тръмп не пише мейли, е казвала неговата асистентка. Самата тя го е убедила да си купи смартфон, от който сега публикува туитър-статуси неуморно.

Хилъри Клинтън от друга страна разчиташе много на онаследеността от първия президент в социалните мрежи – Барак Обама. Разполагаше с адресите на Демократичната Партия, работеше с големи анализатори на данни като BlueLabs и беше подкрепяна от Google и DreamWorks. След обявяване сътрудничеството на Тръмп с Кембридж Аналитика, върхушката от Вашингтон неразбиращо се питаха – Чужденци в поръчкови костюми, които не разбират нито държавата, нито хората? Наистина ли?

За нас е привилегия да говорим днес за силата на Голямата база данни и психографията в изборния процес. и свързани в мрежа възлови точки, които  формират изображение на мозък зад лектора Александър Никс – русият мъж с очила и британски акцент, който действа на американците като стандартен немски акцент пред швейцарци. Започва да обяснява за това как само преди 18 месеца Сенатор Круз е бил измежду по-малко популярните кандидати. По-малко от 40% от населението бяха чували за него. Кембридж Аналитика започва работа в щатските избори 2 години по-рано, първоначално консултирайки Републиканците Бен Карсон и него. Круз, а по-късно и Тръмп са били финансирани предимно от софтуерния милиардер Робърт Мърсер, който заедно с дъщеря си Ребека са най-големите акционери в Кембридж Аналитика.

Е, как го постигна Круз?

До тук Никс обяснява, че кампаниите са предимно ориентирани по демографски критерии – наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени трябва да получават еднакъв призив, заради пола си или всички афро-американци заради расата си. И така разграничава, това което е в основата на Кембридж Аналитика – обратния на масовия подход. Съобщението вече е персонализирано за човек или група от хора обусловена по общи признаци на реакция в мрежата, които са събирателно за тях и съответно действията им. Идентично на интернет активността ни, която предизвиква обратна такава от реклами на продукти, на база “досието” ни в Голямата база данни.

Бъдещето…

Ролята на Кембридж Аналитика в кампанията на Круз е неоспорима. През декември 2015 екипът на кандидата предписват успеха си именно на употребата на психологичния анализ в Голямата база данни. Това им струва около 5.8 милиона – победата в Йова през май, където преди това Круз беше обречен на провал.

Никс продължава със следващ слайд, изобразяващ Големите Пет или модела OCEAN. В Кембридж – небрежно вмъква той – формирахме модел, с който предвиждаме личността на всеки един възрастен в САЩ. Публиката е покорена. Според него успехът на техния маркетинг е резултат от комбинацията на 3 елемента: изследване начина на поведениe с OCEAN модела, Голямата база данни и таргетирането.

Никс обяснява и механизма на работа на Кембридж Аналитика – първо купуват лична информация от различни източници, като компании за регистриране на имоти, такива свързани с автомобилни данни, покупки, бонус карти, клубни членства, предпочитания към медии, посещавани църкви и пр. На екрана зад него показва логата на световни брокерски фирми за информация като Acxiom и Experian – в САЩ, където почти всяка лична информация се продава.

Например, ако се интересуваш къде живеят еврейски жени, можеш просто да закупиш тази информация, в това число и телефонни номера.

Сега Кембридж Аналитика осъвместява тези детайли с избирателните списъци на Републиканската партия и онлайн данните за да изчисли Големите Пет личностни характеристики. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в истински хора със страхове, нужди, интереси и адреси по местоживеене.

Методът изглежда доста сходен с този на Козински. Никс не пропуска да спомене и използването им на “проучвания” в социалните мрежи и Facebook данни. И така компанията прави точно това, за което Козински предупреди. Никс: Имам профил на всеки американски гражданин – 220 милиона души.

Чрез графики и карта на Йова с обозначения на отделни групи профили, той онагледява какво точно са направили за политическата кампания на Круз. От стотици хиляди души той отделя определен брой републиканци по дадени критерии, следва- все още не убедени, стеснява до – мъже и т.н. докато накрая остава само едно име с адрес, интереси, личностни характеристики и политически убеждения. Как Кембридж Аналитика действа спрямо тази личност с подходящи политически послания?

Никс показва какъв е подходът към различни категории психологични профили и отношението им към Втората поправка и правото на притежание, на оръжие: За свръх чувствителни, емоционални и съвестни хора – заплахата от обир и застраховката на оръжието. Подкрепено от снимка на крадец разбиващ прозорец. От друга страна е показан мъж и дете насред полето с оръжия по време на лов за патици. Или обратно на първите – за по-затворената и благосклонна публика, за хора, които се интересуват от традиции, навици, семейство.

Как да държим привържениците на Клинтън встрани от урните?

Забележителните несъответствия при Тръмп, многократно критикуваното му непостоянство и последвалите противоречиви послания в крайна сметка се оказа, че са най-добрият му актив. Различно съобщение към отделния гласоподавател. Идеята, че Тръмп е действал като перфектно изчислен алгоритъм, основавайки се на реакцията на хората е изразена от математика Кати О’Нийл през август на 2016.

Общо взето всяко послание, което отправяше Тръмп беше базирано на базата данни, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, неговият екип тества 175 000 различни вариации на аргументи, за да достигне до правилните версии посредством Facebook. Посланията се различавали с микроскопични детайли за по-голяма част от хората и достигат до получателите посредством конкретно съставен психологически подход: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Чрез тези фини настройки достъпа се свежда до най-малките групи, обяснява Никс в интервю. Можем да достигнем до села, жилищни блокове и отделни апартаменти с правилния подход. Дори до отделни индивиди.

На Маями дистрикт в Little Haiti, например, кампанията на Тръмп съобщи на жителите новината за провала на Фондация Клинтън след наводнението в Хаити, за да не гласуват за нея. Това разбира се е един от подходите – да държи на страна от урните последователи на Клинтън, да потиска техния вот. Т. нар. черни постове – спонсорирани статии, тип новини, промотирани във Facebook, могат да бъдат виждани само от потребители с определени профили – например видео насочено към афро-американци, в което Хилъри Клинтън ги нарича хищници.

Никс завършва лекцията си на Конкордия Съмит, заявявайки че традиционната масова реклама (онагледено на слайд с билборд) е мъртва. Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция за масова комуникация. И преди да си тръгне от сцената, анонсира, че след като Круз напусна състезанието, компанията му помага на един от двамата останали кандидати.

Колко точно американското население е било таргетирано от дигиталните войска на Тръмп към момента не е видимо, защото нападаха по-малко в масовите медии и телевизии. И докато екипът на Клинтън си мислеше, че е водещ базирано на демографски проучвания, журналистът на Bloomberg Саша Айзенберг с изненада констатира по време на визита в Сан Антонио, в базата на дигиталната кампания на Тръмп, че е на път да бъде създадена втора централа. Вграденият екип на Кембридж Аналитика, около 12 души, получиха 100 000 долара през юли, 250 000 през август и 5 милиона през септември. Според Никс, компанията му е спечелила около 15 милиона общо. (Кембридж Аналитика е основана в САЩ, където законите уреждащи достъпа до лични данни са по-благосклонни в сравнение с Европа. Според законите за поверителност на Стария континент, човек трябва да се включи за да бъде достъпен профила му, докато в САЩ те позволяват пълен достъп освен, ако сам не се изключиш от такъв.)

Мерките били радикални: от юли 2016 агитаторите за Тръмп били снабдени с приложение, с което да идентифицират политическите възгледи и тип личност. Доставчикът на въпросното приложение е същият като при кампанията за Брекзит. Хората на Тръмп се отправяли само към къщите на тези, които възприемали посланията, подготвени с насоки за разговор изцяло спрямо профила на събеседника. В резултат реакциите се връщат обратно посредством приложението, с нови данни за кампанията.

И все пак това не е нищо ново. Демократите са правили подобни неща, но няма доказателство, че са разчитали на психометрично профилиране. Кембридж Аналитика разделят американското население на 32 типа личности и се фокусира върху 17 от тях. И точно както Козински установи, че мъжете харесващи козметичния бранд MAC има голяма вероятност да са гей, компанията откри, че предпочитащите коли произведени в САЩ са потенциални избиратели на Тръмп.

Какво следва?

До каква степен психометричните методи влияят на резултата от изборите? Когато били запитани конкретно, Кембридж Аналитика отказали да предоставят конкретни доказателства за ефективност на кампанията си и е много възможно този въпрос да няма отговор.

И все пак: изненадващият възход на Тед Круз, увеличения брой гласоподаватели в провинцията, намаления брой афро-американци пред урните, както и факта, че Тръмп похарчи много малко за кампанията си, също може доказва ефективността на насочената към отделната личност реклама. Той също инвестира много повече в дигитална, отколкото в телевизионна реклама, сравнено с Клинтън. Facebook се оказа решителното оръжие и най-добър партньор в предизборната надпревара, както обясни Никс.

И въпреки, че мнозина твърдяха, че големия загубил са именно статистиките и проучванията, то това е вярно само за демографските такива. Иронично, обвиняваният в назадничавост спрямо технологиите Тръмп спечели с подкрепата на иновативен подход в дигиталния свят. Друг голям победител, разбира се е Кембридж Аналитика, чийто член на борда на директорите – Стийв Банон беше назначен за Старши съветник и Отговорен стратег в екипа на новия щатски президент.

Въпреки, че Кембридж Аналитика не желае да коментира въпроса дали водят разговори в момента с новия Британски премиер – Тереза Мей, Александър Никс не крие, че изгражда голяма мрежа от клиенти, като е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му продължава да обикаля конференции, представяйки успеха си в САЩ. Тази година в 3 водещи държави членки на ЕС предстоят избори – Франция, Холандия и Германия.

Козински следи развитието на това от офиса си в Станфорд, където обстановката след президентските избори е доста смутна. Проучванията му доказват, че персонализирания подход има ефективност – до 63% повече кликове и до 1400 повече убедени, когато Facebook доставя рекламни кампании на хора спрямо интереса им. Още повече, той демонстрира, че по-голямата част от Facebook страници, промотиращи продукти или марка са повлияни от потребителите и голям брой консуматори могат да бъдат таргетирани само чрез една страница.

След като тази статия излиза в Германия, Кембридж Аналитика дават официално изявление, което гласи:

Кембридж Аналитика не използва данни от Facebook. Компанията няма никакви отношения с д-р Козински. Ние не наемаме подизпълнители за проучванията. Не използваме същият метод. Психографията почти не е засегната като употреба в нашите анализи. Кембридж Аналитика нямаше за цел и не е разколебала нито един американски гражданин за вота. Нашите усилия бяха съсредоточени предимно в това да увеличим броя на гласоподавателите в тези избори.

Светът беше преобърнат. Великобритания напуска ЕС, Доналд Тръмп е президент на САЩ, а в Станфорд Козински, който искаше да предупреди света за предстоящата опасност от използване на психометрични данни за политически цели продължава да получава обвинителни мейли. НЕ, казва той тихо, клатейки главата си, Това не е моя вина. Аз не построих бомбата. Аз само показах, че съществува.

Деми Милчева/егоист.бг

hannes grassegger & mikael krogerus/motherboard.vice.com

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни

.

Баташкото клане, което породи напрежение на 15 май в българския парламент, е добре документиран исторически факт.

А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.

Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.

Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.

В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.

Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.

Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.

Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.

Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.

Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.

В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.

На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“

И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:

„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.

Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.“

А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:

“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”

Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:

“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:

“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”

И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце

Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:

“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“

Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.

Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“

И още от „Записките“:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,

изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,

като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в

политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.

Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.

През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени

Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.

Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.

Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.

Иван Бутовски

Парадоксът

.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.
Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.
Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.
Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините.
Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.
Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
Пишем повече, но научаваме по-малко.
Планираме повече, но постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Време.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.
Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.
Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.
Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето.
Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Джордж Карлин

Ухание в Мрака

.

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.

Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.

Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.

Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.

Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.

Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.

Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.

Хора, които обичат да се смеят на грешките си.

Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.

Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.

Които не бягат от отговорностите си.

Които защитават човешкото достойнство.

Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.

Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.

Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.

Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.

Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.

Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.

Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

.

Мариу ди Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата. Интелектуалец от най-висока класа, творил през първата половина на 20в., един от бащите на южноамериканския модернизъм.

 

Кукловодите на Октомврийската революция

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг

Битката при Траянови врата

.

На 17.08. почитаме годишнина от битката при Траянови врата.
Битката е от голямо значение за българите. Ние печелим голяма убедителна победа над Византийската империя. Битката при Траянови врата е част от продължелото повече от четири десетилетия противопоставяне между цар Самуил и император Василий II, наречен Българоубиец. Дори след смъртта на цар Самуил войните не престават, а продължават с прекъсване при наследилите го цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Траянови врата е проход, на който има крепост, носеща същото име. Крепостта „Траянови врата“ е разположена в Средна гора. Отстои на 15 км от гр. Костенец, на 16 км от гр. Ихтиман и на 70 км от столицата – гр. София.  Близо да крепостта е големият тунел по магистрала“Тракия“, който носи името“Траянови врата“.


Античното име на крепостта е „суки“, по-късно се нарича“Василики пули“. Името няма нищо общо с Василий II, а означава“ Царска порта“. След IX в. се нарича „Българска порта“. Името Траянови врата идва от един от най-уважаваните римски императори Траян (98-117 г. сл. Хр.). По-късно през средновековието се споменава при похода на полския крал Владислав III Ягело (Владислав Варненчик). Проходът се намира в планината Средна гора, по-точно в Ихтиманска Средна гора.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в края на X в. е следната: България и Византия са две големи и влиятелни държави. Съседните княжества са с малка територия и съществуват, като си плащат с войска и данъци на големите държави и са свързани с тях династически или чрез договори. През тази епоха договорите не винаги са се спазвали, като за нарушаването им се изтъкват някакви причини, а който търси повод- намира. През 970 г. киевският княз Светослав нахлува в България (след предварителни уговорки с подлите византийци) и завладява Велики Преслав- българската столица. На византийския престол е император Йоан Цимисхи. Той нахлува в България под предлог, че иска да спази сключения договор с цар Петър I (927-969 г.) за взаимопомощ. Успява да изгони княз Светослав, но „забравя“ да си тръгне от България. Йоан Цимисхи (969-976 г.) пленява двамата братя Борис и Роман, синове на цар Петър. Отвежда ги във Византия и насила кара цар Борис II да си свали царските атрибути, а скопява Роман, за да няма потомци. Това е план да седне на българския престол и да ликвидира държавата ни. Хитър план, но не успява- братята успяват да избягат. Цар Борис II го сполетява нещастна съдба – на границата не го разпознават и го убиват. Той е облечен във византийски дрехи и го мислят за византийски шпионин. През това време синовете на комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигат възстание и обявяват независима българска държава. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия и не са съгласни с византийското робство. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопули“. Столицата е преместена в Охрид. Четиримата братя са наречени „комитопулите“. Комита Никола е най-влиятелния болярин по времето на цар Петър I, управител на област Средец (София). Двамата по-големи братя загиват: Давид е убит от власите, Мойсей умира в битката при Серес, остават Арон и Самуил. По-големият Арон на два пъти се бие срещу Василий II, но по-късно се предава и се съюзява с него. Предателството не остава ненаказано – Самуил избива целият му род, като синът му Гаврил Радомир се застъпва за братовчед си Иван Владислав, като по-късно ще видим, че е грешка. Обстановката се променя, когато идва законният наследник на трона и цар – Роман. Самуил го приема, признава го за цар и продължава борбата. На византийския трон през 976 г. застава Василий II Българоубиец. Той е от Македонската династия и управлението му преминава в почти непрекъснати войни. Отчита се като връх на византийското могъщество. Разширява завоеванията на предишните императори по посока Сирия и Кавказ. Заема се с България и успява, макар и трудно да я завладее. Побеждава противниците си (Варда Склир и Фока) и укрепва позициите си на Дарданелите. Печели големи победи в Месопотамия, Сирия, Грузия, завладява арменската столица Ани.
Преди битката при Траянови врата Василий II нахлува в Тракия и завладява главния град – Плавдив. Насочва се към Средец, но е отблъснат. На обратният път е пресрещнат от събраната войска на цар Самуил. Той е успял да събере всичко възможно, за да се противопостави на агресора. Времената са трудни, но ние отстояваме. Колко са на брой войниците? На Василий II са много, защото той тръгва с цялата налична войска срещу България, за да я завладее. По-късно се споменава заветът на Българоубиеца към следващите императори на Византия, че тази земя на север, за да се завладее трябва да се утъпчи навсякъде. Това забравя Исак Ангел, който набързо се връща и едва оцелява при Тревненския проход. При цар Самуил армията му със сигурност е много по-малка от византийската. Ние не напълно независими, столицата е завладяна, властта на Роман е формална. Фактическият български владетел е Самуил. Интересно е, че той не се титулува за цар и не настоява за властта, докато Роман е жив. След неговата смърт Самуил се титулува за български цар и никой не оспорва властта му. Знаем, че българите трудно приемат за цар някой, който не е от царско потекло. Целта на Самуил е да се освободи България и виждаме, че след битката при Траянови врата за известно време успява да освободи почти всички български територии. Дъщерите му се женят по любов за влиятелни владетели от подчинените му области.
На 17 август 986 година войските на един от най-великите български царе – Самуил, се спускат от ихтиманските възвишения и строшават гръбнака на една от най-добре обучените и въоръжени войски по това време – армията на византийския император Василий II. Това става при крепостта „Траянови врата“, като Самуиловите воини пропускат авангарда през прохода и нападат с неотразим устрем ядрото на византийската армия, при което тя е разгромена и гвардията на византийския предводител с огромни жертви и усилия успява да спаси живота му и да му осигури бягството. Това става по времето, когато властта и мощта на българския цар Самуил расте и той в един поход превзема южната крепост Лариса и присъединява към България цяла Тесалия (Средна Гърция). Това не се харесва на византийския император и той тръгва към българската крепост Средец, като се установява край нея в силно укрепен лагер. Научавайки за тръгването на византиеца към българските земи, най-вероятно от брат си Арон, Самуил потегля от Тесалия и само за 20 денонощия достига района на днешното село Бистрица над София и се разполага в здраво укрепен лагер, от който организира внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж.
„Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол“. (цитат от Лъв Дякон)
В битката през август 986 г.при Траянови врата проличават качествата на цар Самуил и умението на българската войска да води бой. Прилага стратегически план и спечелва голяма победа над силен противник. Императорът с малка част от свитата си едва се спасява. Ако започне да се разсъждава какво би станало, ако беше загинал в битката…… В историята няма „ако“ и нещата се случват такива, каквито е отредено да станат. Победата укрепва авторитета на цар Самуил – една трагична фигура в българската история, но и един забележителен владетел. Като се погледне картата на България при цар Самуил ще видим една голяма по територия държава (тема „Стари карти на България“). При Траянови врата българите демонстрират, че няма да се предадат под чужда власт безропотно, че макар останали временно без цар и столица, ще продължат докрай борбата с всички сили. Величавата победа се превръща в символ на освободителното дело водено от Самуил. Благодарение на нея той успява да доведе до завършек това дело, освобождавайки всички български земи превзети от Византия през предходните години. Самуил прилага тактиката на успоредно преследване южно от Лозенска планина по р. Бистрица. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Ихтиман, където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен и през 997 г.умира. Самуил става цар след 991 г., а още след победата при Траянови врата фактически на него принадлежи цялата власт.
След битката при Траянови врата настъпва обрат във военните действия и Византия взема надмощие. Василий II Българоубиец е твърдо решен да се разправи завинаги със силния си северен съсед. Настъпва по река Струма и навлиза в пределите на България. Самуил постигнал още една победа- при Солун и тя му дала възможност да продължи с настъплението. Една негова грешка при битката при Сперхей обърнала нещата във византийска полза. След като укрепил властта си император Василий навлязъл  отново на няколко пъти в пределите на България. При поредното си настъпление Самуил преградил пътя и го принудил да навлезе по поречието на река Струмешница, близо до град Петрич. Решителната битка се състояла в тясната част на клисурата при село Ключ. Поради предателски действия пълководеца на Василий II българоубиец Никифор Скифий намерил път през Беласица и ударил в гръб българската войска, която вземала превес в битката до този момент. Изненаданите българи не успели да се прегрупират, а и теренът не позволява да се маневрира, за да се избегне ударът в гръб. Така се стигнало до поражение, като според византийските историци-хорнисти пленените са били около 14000-15000. Зависи каква войска е била, дали наемна или редовна, но ми се струва, че цифрите са силно преувеличени. Ако наистина цар Самуил е имал на разположение добре обучена армия от 15000 души дали нямаше да предприема нападение, вместо да се защитава? Последвало ослепяване на повече от 14000 войници, като на всеки сто оставили един с едно око,за да ги води към цар Самуил. Според твърденията в манастира „Св.Теодор Тирон“ в с. Добърско някои от войниците като отишли в манастира и си измили очите с водата прогледнали. Самият акт на ослепяване на 14000 пленени войници е труден за изпълнение и се съмнявам в числеността. При видът им цар Самуил не издържал, припаднал и след три дена починал.
Византийските хриности написали следното за цар Самуил:
„И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Не ще и съмнение, че при Траянови врата през август 986 г. цар Самуил постига бляскава победа. Цар Самуил се отличава като смел и храбър военачалник, който не се страхува от превъзхождащите го византийски войски. Той действа разумно, като не се впуска безразсъдно в битките. При тази и следващите битки той внимателно анализира ситуацията и преценява рисковете и възможностите си. Затова на няколко пъти съпровожда византийците без да влиза в решително сражение.

От гледна точка на настоящето цар Самуил е действал по презумпцията, че като разруши византийските укрепления и отвоюва българските територии ще обедини силите на народа. В действителност войската му нараства след походите, но може би не в размерите на неговите очаквания. Действа последователно, има идея как да продължи напред. Доверява се на някои хора, но те го предават и изоставят. Други, като Кракра защитават Пернишката крепост и на два пъти нанасят тежки поражения на византийския император. С предателите е последователен и решително пресича техните опити, като наказанията са сурови – избиване на Ароновия род. България пада по-късно под византийска власт. Падането поради победата на българите при Траянови врата през 986 г. е отложено. Цар Самуил и Василий II Българоубиец водят около четири десетилетия бойни действия с няколко прекъсвания. Те са породени от намесата на други държави и застрашаването на границите (за България-маджари и сърби, за Византия- сирийци и араби). Дори след смъртта на цар Самуил войните не прекъсват. Синът му Гаврил Радомир, на който предписват качества на пълководец, но и не достатъчен интелект в сравнение с баща си умира, убит от Иван Владислав по време на лов след малко повече от година. Иван Владислав е подтикнат от Василий, но веднага след като застава начело на българите започва нова война и нанася поражение на византийците. През есента на 1017 г. търпи поражение при Сетина от Византия, а през февруари следващата година е убит при Драч, когато го обсажда. С неговата смърт се изчерпват съпротивителните сили на България и тя пада под византийска власт. За Иван Владислав Паисий Хилендарски се изказва ласкаво, въпреки цареубийството.
След падането на България се появяват наследници на Самуиловия род, които вдигат неуспешни въстания и застават за кратко на престола в опит да възстановят независима България. Заслугата на Самуил за България е голяма и само лошото стечение на обстоятелствата попречва да задържи придобитата с цената на бойни действия и усилия територия. Заслужено на името на Самуил са именувани села, местности, улици из различни краища на България.

Повече за битката при Траянови врата, действията на Василий II и контра действията на Самуил можете да научите по интересен и интерактивен начин от видеото:

От Мрежата

Георги Заркин – журналистът убит в затвора от органите на ДС

.

„Нам нужни са ни храбреци-
задават се барутни жътви!
Поне станете, Вие, мъртъвци,
защото живите са мъртви…
Георги Заркин

На днешния ден в 5 ч. сутринта през 1977 година, по особено жесток начин, е убит от комунистическия режим Георги Атанасов Заркин – журналист в органа на БЗНС „Земеделско знаме“
„Георги Заркин е роден на 3 март 1940 г. в село Бели Искър, община Самоков, в семейството на каменоделец и домакиня. По-късно успява да завърши задочно кинематография.

Георги Заркин е осъден на 6 години затвор през 1966 г. Присъдата е издадена заради това, че като журналист в тогавашния вестник „Земеделско знаме“ е разпространявал нелегално позиви срещу режима, като за целта е купил циклостил. Съдържанието им е свързано с неуспелия преврат на Горуня и призовава за всенародна борба срещу комунистическата диктатура. Пише 6 различни позива, по хиляда броя от всеки вид от името на „Врачанския революционен комитет“. Такъв революционен комитет не съществува, но трикът е за достоверност, а и за да покаже, че доста хора са готови да излязат в планината. Разпространява ги със съмишленици от родното му село. Когато е разкрит и го залавят в София, поема вината върху себе си. Осъждат го. В съда открито заявява:
„Не съм съгласен с режима на Тодор Живков.“
В следствието е подложен на физически и морален тормоз. Според сина Лъчезар следователят Петър Бъчваров лично рисувал с нож петолъчки по гърба и по ръцете на арестанта.
При влизането в затвора Георги Заркин е 26-годишен. Той прекарва там 11 години и половина, като почти през цялото време е бил в изолация и при усилено строг режим. През 1968 г. Заркин отправя протестен апел от затвора по повод нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, като пише писмо до Тодор Живков и обявява гладна стачка. Заради това и писане на „фашистка“ поезия на 20 февруари 1969 г. старозагорски съд издава на затворника допълнителна 5-годишна вътрешна присъда по член 108 от тогавашния НК и потвърждава условията на изолация и усилено строг режим.
„В пряк текст му казват: Ще те държиме в затвора, докато сме на власт! А той им отговаря кратко и лаконично: Значи не ви остава още дълго време!“, разказва синът Лъчезар. Според него процесите са били при закрити врати и в Стара Загора, защото там зам. окръжния прокурор Владимир Антонов е бил достатъчно послушен и изпълнителен. Многократно опитват и да го вербуват. Провокират го както с прокурорски свидетели, така и с подставени лица „камерници“.
Заради неговата непримирост и отказите да бъде вербуван месеци преди изтичането на наказанието ДС скроява на Георги Заркин ново обвинение по същия член от кодекса.
Основни прокурорски свидетели са тогавашните затворници Михаил Пиралков и Коста Стоянов от Варна. На 23 декември 1974 г. получава трета присъда от 8 г. лишаване от свобода и е преместен в Пазарджишкия затвор при още по-сурови условия.
Въпреки нечовешките мъчения
в комунистическия зандан и благодарение на високия си дух и нравственост Георги Заркин успява да напише и да изнесе от затвора 20 сборника със свои творби. Те включват над 2000 стихотворения, епиграми, разкази, детски приказки, филмови сценарии, театрални пиеси, както и романа в три части „Чест“.
През това време тоталитарната власт задейства разработка № 10664-2 от 4.06.1970 г. за неговото физическо неутрализиране. Върху нея през 1974 г. тогавашният зам.-министър на вътрешните работи генерал Григор Шопов с резолюция саморъчно утвърждава: „Гад! Да бъде унищожен!“
Повод за убийството е предстоящ международен форум. Макар че са взети строги мерки за секретност, личността и съдбата на Георги Заркин стават известни и извън границите на НРБ. През септември 1977 г. у нас трябва да се проведе Първият световен писателски конгрес. По информация от чуждите радиостанции
гостите са щели да потърсят Георги Заркин
и България е щяла да изпадне в деликатно положение.
„Активното мероприятие“ е поверено на 5-и отдел на VI управление на ДС. На 8 август 1977 г. Георги Заркин е убит в затворническата килия.


Синът му, Лъчезар Заркин:
„В същия ден са уведомени моите близки. По това време бях 15-годишен и бях на море в Ахтопол. В 11,45 часа
получават телеграмата
в Самоков, че в 15,00 ч. е погребението
в Пазарджик. Представяте си какъв шок и ужас изпитват баба ми, лелите ми и другите близки. Вземат таксиметрова кола и пристигат в 14,30 часа в затвора, но там им казват, че е откаран. Отиват на градското гробище на мястото, където се погребват безпризорни хора, и го виждат миг преди да бъде спуснат. Все пак забелязват в какво състояние е – със синини, натъртвания, още топъл. До ковчега е поставен магнетофон и копоите записват всичко. Близките ми започват да плачат. Предупреждават ги, дърпат ги, ритат ги. „Внимавайте какво ще говорите, че ще го смените в затвора“, са ги заплашвали милиционерите от погребалната процесия. Това е трагедията, това е истината“, разказва Лъчезар Заркин.
Вечерта преди убийството в затвора отишъл със служебна волга полковникът от ДС Ангел Ценов. Заедно с още един офицер те преспиват във вилата на затвора в Пазарджик и рано сутринта в 5 часа двама надзиратели и двама криминални затворници влизат в единичната килия на Георги Заркин, разказва синът на убития. Ангел Топкаров, началникът на затвора, е седял по това време в коридора, а те го убиват. За да няма фрактури,
убийството е извършено с удари с дебели маркучи и задушаване
След това закарват трупа при патоанатом, който издава фалшив смъртен акт.
„Разбира се, аз потърсих и намерих патоанатома, който се оказа много достоен доктор. Попитах го: Вие ли издадохте този фалшив смъртен акт на баща ми? Той каза: „Да, но има причина и това не е единственият случай на издаване на фалшив акт. Свършил съм си професионално работата от гледна точка на медицината“. Казах му: „Не съм медик, така че бихте ли ми пояснили?“ Тогава той ми обясни: „Независимо че бях принуден да издам фалшив акт, аз съм взел проби от всички главни органи на човека, които се пазят 15 години в Съдебна медицина.“ Бяха изминали 14 години и 8 месеца. Ако ги вземете, казва, и видите схемата на трупа, където съм отбелязал къде има натъртвания със син молив и охлузвания с червен молив и като се направят хистологични изследвания на тези органи, ще се установи точната причина за смъртта.
Човекът даде показания в прокуратурата, разказа подробно схемата на издаване на смъртните актове и беше доказано, че смъртта на Георги Заркин е насилствена. Главният прокурор Иван Татарчев назначи експертиза от медици, които след 6-месечни изследвания също установиха този факт“, разказва Лъчезар Заркин.
През 1990 г. синът започва дело за разкриване на убийствата на политически затворници у нас по времето на тоталитаризма.
„Въпреки че делото се води срещу неизвестен извършител,
за нас е ясно
кои са извършителите
и поръчителите
на това убийство
Освен Григор Шопов с резолюцията си пряка вина имат и началникът на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров и ген. Георги Кръстев от военното контраразузнаване, който също е дал потвърждение за извършването му. Игнат Колев, началникът на Старозагорския затвор, също е един от моралните убийци“, казва Лъчезар Заркин.
„Когато започна следственото дело за разсекретяване и за причините и начините за убийствата на политическите затворници у нас, не само на Георги Заркин, а и на Борис Арсов и на Володя Наков, моята задача беше да се види истината и да хвърля светлина върху близкото ни минало. Григор Шопов не очакваше, че някога може да бъде повдигната завесата и да бъдат открити документите с негов параф. Следствието го потърси, но беше вече болен и макар че знаеше за делото, не стигна до съда – умря.
Ангел Борисов Ценов, полковникът от ДС и автор на разработките срещу баща ми, озаглавени „Проклетникът“ и „Интелигентът“, също беше болен по време на делото и впоследствие също почина. Бившият началник на затвора в Пазарджик Ангел Топкаров се яви с двама адвокати. Аз бях без адвокат, но с очевидец на убийството. Свидетелят беше много интересен криминален престъпник, на когото Топкаров е бил началник повече от 20 години. Трагикомичното в цялата ситуация беше, че когато бившия му затворнически началник го доведоха с белезници, моят очевидец, след като ги отключиха, му разтриваше ръцете и му казваше: „Мръсник, ти как стягаше белезниците… Казвах ли ти че ще се обърнат нещата“, разказва Лъчезар.
„Жив и до момента е следователят Петър Бъчваров. Заради такива големи заслуги като справянето с „враг номер едно“, както той определя Георги Заркин, този човек е стигнал много нависоко в йерархията.
Ето защо изключително интересно би било в демократична България да се види как е устроен животът на бившите копои, които тормозеха и които убиваха демократите, и какъв е животът на близките на почтените и честните хора. Паралелът е наложителен“, настоява синът на убития писател.
Оказва се, че
без съд и присъда
още в първите дни
след 9 септември
1944 г. от комунистите е убит още един член на фамилията – Атанас Заркин, дядото на Лъчезар по бащина линия. Въпреки че е бил обикновен каменар и земеделски стопанин, той заедно с още шейсет и осем души от община Самоков, е хвърлен в 138-метровата пропаст от Черната скала над курорта Боровец.
Всички опити впоследствие на убития Атанас Заркин да бъдат скалъпени и приписани минали престъпления срещу дейци на комунистическото движение удрят на камък дори пред безмилостния Народен съд.
„Има Господ, да ги наказва той, защото, ако аз го направя, по нищо няма да се различавам от тях. Моята мисия беше не да ги наказвам или да ги тормозя, не дори да им търся отговорност, а да представя нещата такива, каквито са“, казва днес Лъчезар Заркин.
Георги Заркин е един от десетте официално признати от Европа български дисиденти. У нас обществени организации, подкрепени от евродепутати, настояват президентът Росен Плевнелиев да награди посмъртно с най-високата държавна награда писателя и журналиста Георги Заркин, но засега тези призиви са без резултат.
Преди време Общинският съвет в София взе решение улица в кв. Драгалевци да бъде наречена на Георги Заркин. Това решение още не е изпълнено. До самоковската община също има предложение за именуване на родната улица на Георги Заркин в с. Бели Искър, но и по него няма движение.

Бог да го прости и светла да е паметта му!

Материали от Мрежата

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg

Днес е най‐светлият празник – Преображение Господне!

.

Ето какво да направите, за да сбъднете желанията си.
Денят се свърза с промяна и нова надежда.
.

Православната църква отбелязва един от най‐светлите си празници днес – Преображение Господне. Вярва се, че в нощта срещу Преображение, също както и на Богоявление, в небето се отваря Божията врата и Господ се показва на нея, а всички желания на вярващите се изпълняват. Денят се свърза с промяна и нова надежда. Народът ни вярва, че на 6 август слънцето обръща гръб на лятото и поглежда към есента, а прелетните птици се събират на ята, за да тръгнат към топлите страни. В храмовете се освещава грозде. Началото на празника е в първите векове на християнството и е свързано с едно от най‐важните евангелски събития – явяването на Иисус Христос в небесна слава пред трима от най‐близките му ученици. Апостолите не допускали, че Иисус Христос ще понася унижения и премеждия – съответно тях това било несъвместимо с величието и славата Му. Той им говорил често за страданията, които Го очакват, за смъртта и Възкресението си. За да укрепи вярата на учениците Си, Иисус Христос решил да покаже на трима от апостолите истинната Си небесна слава. Заедно с Петър, Иаков и Йоан се изкачил на планината Тавор в Галилея, отдалечил се от тях и започнал да се моли. Скоро те заспали, а след като се събудили, видели своя Учител напълно преобразен. Лицето Му светело като слънце, а дрехите Му блестели като светлина. Иисус беседвал с двама от най‐великите представители на Стария Завет – пророците Мойсей и Илия, за предстоящите Си страдания и Кръстна смърт в Йерусалим. В един момент светъл облак осенил всички и от него се разнесъл могъщ глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Него слушайте.“ При тези слова Свише апостолите в силен страх паднали ничком на земята. Когато славата Господня се скрила от тях, Господ се приближил към учениците Си и казал: „Станете, не бойте се!“ Това чудодейно събитие трябвало да предпази апостолите от униние и съмнение при вида на Христовите страдания, да укрепи вярата им в Неговата Божествена природа. За всички вярващи християни, Преображение Господне е свързано с промяна и с нова надежда. Поради това празникът се отбелязва в края на християнската църковна година. На този ден в Светата Литургия на православните храмове се прибавя специален Тропар (молитвено песнопение) със старославянското название „Начатки овощей“, а в Българската православна църква – „Освещаване на гроздето“. Защото, ако в северните православни земи в началото на август има само ябълки, то в българските по‐южни земи вече е откъсната първата чепка грозде. За първи път то се освещава в храма и се яде на празника Преображение Господне. В малките градове и села на България все още са живи колоритните народни обичаи, свързани с Преображение Господне. Правят се панаири, разменят се животни и стоки. Някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най‐дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Според българския народен календар на 6 август настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Според вярванията на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Преображение Господне е времето, когато дните видимо намаляват, очаква се студът. Всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по‐добър.

От Мрежата