Днешният кървав Божик никога не трябва да бъде забравян – преди 80 години в Титова Македония устройват кървава празник за българите.
На 7 януари 1945 година по нареждане на кървавия диктатор Тито, който е хърватин по произход, и списък, съставен от Лазар Колишевски, във Вардарска Македония са избити без съд и присъда 1200 българи. Целта е била да се заличи българското самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация на населението
Точно преди 80 години, на 7 януари 1945 г. – Коледа по стар стил, маршал Йосип Броз Тито нарежда да започне избиването без съд и присъда на стотици българи в Социалистическа република Македония по предварително подготвени списъци. Убитите – учители, лекари, свещеници, кметове, обикновени българи – са заровени в масови гробове, на убийците са издигнати паметници. Освен зверски избитите още десетки хиляди българи са изселени и преследвани или изпартени в концлагерите в Югославия. Целта – да се заличи българското самосъзнание и да се ускори изкуственият процес на македонизация.
Не е в Беларус, още по-малко в далечна африканска диктатура – на Балканите свободата струва много скъпо, а Македония плаща най-високата цена. За това разказва и документалният филм на БГНЕС „Диктат: Убийствата на сръбския режим в Македония“.“Убий неприятеля!“
„Насилствено наложената нова власт в Скопие обявява за враг собствения си народ. Стотици загиват в януарския терор през 1945 г. Първо са избити неудобните, а после е наложено веруюто: „Обичай поробителя, мрази своите предци!“ Да не забравяме, че тези хора никога не са изправени пред съд. Убити са по възможно най-отвратителния начин, защото някой тогава е решил така. От 70 години слушаме една митология“, казва във филма проф. Георги Трендафилов от Велес.
Югославският диктатор Тито дава задачата на едни от най-верните си главорези – Светозар Вукманович-Темпо и Милован Джилас. Списъците на обречените са подготвени от македонския комунист и сърбоман Лазар Колишев(ски). Неговият баща е български опълченец, а самият Лазар пише писмо до цар Борис III през 1941 г., в което определя себе си за българин. Лазар моли смъртната присъда, наложена за комунистическата му дейност, да бъде отменена. Царят на българите удовлетворява молбата, а Колишевски лежи за кратко в български затвор. Неговите жертви също лежат, но край Скопие, Велес, Щип, Прилеп, Битоля и десетки други градове и села в Македония, в масови гробове, от които до днес е напълно разкрит само един. За истината не може да има „версии“, а върху костите на убитите няма „различна гледна точка“. Колишевски направлява клането под шапката на Отделение за защита на народа или ОЗНА – тайната полиция на Белград, по-късно позната като УДБА. Хиляди невинни загиват от нейната ръка чрез скалъпени обвинения. По заповед на Темпо са подбрани учители, свещеници, доктори и кметове. Обикновени хора са обявени за „врагове на народа“, „предатели“ или „сътрудници на окупаторите“. ОЗНА е единственият (псевдо)закон и съд. Десетки хиляди са изпратени в концентрационни лагери.
Хората, които днес си спомнят за зловещите престъпления, се броят на пръсти. Наследниците на убитите в Македония не знаят съдбата на дядовците, бащите, братята или братовчедите си. Жертвите в Словения, Хърватия, Черна гора и Босна са намерили покой, защото ги помнят. Тук обаче зловещата носталгия по едно робство измива кръвта на предците. „Имаше периоди, в които опитвахме да бъдем независими. За съжаление, днес пак сме под диктат на нашия северен съсед Сърбия“, категоричен е Люпчо Куртелов от Охрид.
Досиетата на УДБА още не са разкрити, архивите са недостъпни. Никой не говори за етническото прочистване срещу българите и насилствената македонизация, извършени по заповед на Тито. Но не от всички е забравена съдбата на онези жертви, които Македония дава пред истинския окупатор… Не може вечно да бъде така. Искам повече смелост, да казват кои са били техните бащи и дядовци, да не се страхуват вече! Колкото повече се страхуват, толкова повече ще владеят тези тук“, призовава Христо Михайлов от Прилеп.
Установено е избиването на над 23 000 заявили своята българска принадлежност, а други 130 000 българи са изселени, прогонени или изпращани в концлагера “Голий оток” или затвора “Идризово”.
Лейди Монтегю описа това в книгата си „Писма от Изтока“
Според много автори и познавачи на Великобритания Мери Уъртли Монтегю, писателка и есеистка, е най-колоритната англичанка на своето време. За нас тази аристократка по кръв и дух е особено скъпа, защото още през 1717 г. топна перо в мастилницата, както би се изразил колегата Росен Тахов, и описа София, нейните топли бани и красиви жени.
Едуард Уортли Монтагю, съпруг на лейди Мери, е изпратен като посланик в Константинопол през 1717 г. Лейди Мери го последва и откри процеса на вариация в това, което сега е Истанбул. Снимка: Грейнджър, Ню Йорк / ullstein bild
На 7 април 1716 г. нейният съпруг Едуард Уъртли Монтегю е назначен за посланик на Англия в Цариград. Той е изпратен с основната задача да посредничи и да развива отношенията между Австрийската и Османската империя за сключване на мирен договор.
Мери, която не се бои да влезе в литературна схватка със самия Джонатан Суифт, автора на “Пътешествията на Гъливър”, решава да придружи съпруга си по пътя му, който минава през Виена, Белград, София, Пловдив и Одрин.
Това нейно решение не учудва съвременниците ѝ. Като истинска феминистка, тя
осмива “моралния
цинизъм” в Албиона
и води смела борба за по-голяма свобода и независимост на жените на Острова.
Проблемът обаче е, че по онова време пътят през Балканите никак не е безопасен. В Англия, а и в цяла Европа се носят приказки за свирепи престъпни банди, които убиват и ограбват чужденците по пътищата. Няма и никаква гаранция за сигурен послон и обслужване за чужденците, дръзнали да пътуват из тези земи.
Но ексцентричната Мери Монтегю загърбва всичко това и става първата жена, разчупила предствите и легендите. Тя дори взема със себе се и тригодишния им син. Пътуването завършва щастливо, но Едуард Монтегю не остава дълго на посланическия пост. В края на същата 1717 г. той неочаквано е уволнен, но семейството остава в Истанбул до 1718 г.
Писмата, 52 на брой, които лейди Мери пише по време на пътуването си, излизат в самостоятелна книга след смъртта ѝ – през 1763 г., под заглавието “Писма от Изтока”. Книгата предизвиква огромен читателски интерес и е обявена за “шедьовър на епистоларната литература”.
На приятелката си милейди Рич пътешественичката пише: “Няма да ви безпокоя с описание на досадното ни пътуване, но не трябва да пропусна забележителните неща, които видях в София – един от най-красивите градове в Турската империя. София се слави със своите топли бани, които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение.
В този град останах
цял един ден, за да
видя баните…”
Гравиране на медна плоча от 1790 г.: „Госпожата Монтегю посещава обществените женски бани в София в пътнически дрехи“. Пътуванията на лейди Мери я отвеждат в Европа, Азия и Африка. Смята се за един от първите автори на пътеписи. В турските бани на Константинопол тя забеляза, че малко жени имат белези от едра шарка. Снимка: Държавна библиотека в Берлин / Агенция за изкуство, култура и история
Според Петър Богдан – български католически архиепископ, книжовник и автор на първата история на България, в средата на XVII в. в София живеят около 55 000 души, от които 30 000 мюсюлмани. През целия XVIII в. чуждите пътешественици споменават за 70 000-80 000 жители на града, но според повечето специалисти цифрите изглеждат преувеличени.
А какви забележителни неща освен топлите бани е можело да се видят в София по онова време?
Църквата “Св София”, която носи името на града. Построена е върху стара църква от ХIV век и през Средновековието е използвана като градска съборна църква. Но когато лейди Монтегю минава през София, тя вече е превърната в джамия.
Църквата “Св. Петка Самарджийска”, построена през ХV век. Полувкопана в земята, тъй като по време на робството не е позволено християнска църква да бъде по-висока от мюсюлманин на кон.
Ами друго май и няма. Жалко, че в писмото си англичанката само е нарекла София “един от най-красивите градове”, но не е посочила и поне част от красотите ѝ.
Не знаем и дали лейди Мери тогава е разбрала, че точно около топлия извор още в древността се обособява първото селище. Когато римляните стигат до тези места каптират топлата вода и построяват внушителна сграда. Майстори хващат водата в кладенец, дълбок над 4 метра, и по оловни тръби я отвеждат към басейните.
Лейди Мери Уъртли Монтегю
“Заради топлите минерални бани император Константин Велики (306-337) е мислел да премести столицата си в полите на Витоша.”
След римските бани в града са направени още няколко – имало е турска, гръцко-латинска, еврейска и даже циганска. За най-бедните е имало отделна баня.
Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че водата в тези бани лекува сърцебиене, краста, дизентерия, треска и какви ли още не болести. “Ако пиеш и се топиш в нея, можеш да се отървеш дори от проказа”, твърди пътешественикът.
Можем само да предполагаме дали лейди Монтегю знае всичко това, но е факт, че посещава къпалнята в центъра на града. Прави го тайно, защото някак не върви да потапя аристократичната си снага до простосмъртните телеса на софийските жени.
Тя пътува до мястото, качена “в една турска кола”. Интересно е описанието й на сградата: “Банята имаше пет купола. Първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл, в него стои жена вратар. Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи. Наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други във вид на легла…”
В банята
англичанката
преброява около
200 жени
“Но аз не видях нито една високомерна усмивка – пише в писмото си лейди Мери, – не долових никакво подигравателно шушукане, каквито често се срещат в нашите събрания, когато се появи някаква жена, облечена необикновено…”
Няколко пъти обаче гостенката на София дочува едни и същи думи, които запомня: “Гюзел, пек гюзел”. Но разбира, че те са комплимент, когато по-късно ѝ ги превеждат: “Хубава, много хубава!”
Но да се върнем към описанието, което прави на банята “гюзел Мери”: “Ложетата от първия ред са покрити с възглавници и скъпи килими. Знатните жени се изтягат, а зад тях седят робините им. Те не можеха да се различават едни от други по никакво облекло, защото всичките бяха в естествено положение, което на добър английски значи – изцяло голи, с всичката си красота и грозота наяве…”
Англичанката нарича софийската баня “кафенето на жените”. Мястото, където си разменят новини, клюки, забъркват интриги, разказват си скандални истории. Жените идват веднъж в седмицата и стоят по 4-5 часа. Потапят се в басейна, отпиват от различни питиета и си говорят.
“Жената, която се радваше, изглежда, на най-голямо уважение, ме покани да седна до нея и настоятелно искаше да се съблека и вляза в басейна. Тя дори поиска да ми помогне в събличането”, споделя още в писмото си лондончанката до милейди Рич.
Чужденката се дърпа, но поканите са толкова настоятелни, че тя започва да разкопчава дрехите си. Отдолу се появява корсетът ѝ. За софиянки, които не са виждали такова нещо, тя им прилича на ризница, на някакво
приспособление
срещу изневери и
любовни похождения “Мюсюлманките отдадоха това изобретение на мъжа ми”, уточнява Монтегю.
Полегнала в своето ложе, тя започва да се облива с таса с минерална вода и спокойно се отдава на гледката. Трябва безкрайно да сме благодарни на тази знатна англичанка заради словесната картина, която ни е оставила като неопровержим документ на времето.
“Жените се разхождаха из помещението с онази величествена походка, каквато Милтън придаде на Ева. Има софиянки с тела на богини. Кожата им е нежна и бяла, косите са събрани в многобройни плитки, украсени с панделки и бисери…”
Лейди Монтегю има предвид своя велик сънародник Джон Милтън. В епическата си поема “Изгубеният рай” той описа съдбата на Ева и Адам – библейските прародители на човечеството.
Любопитно е, че голата красота поражда още една асоциация в съзнанието на лондончанката – творчеството на ирландския художник Чарлз Жервас (1675-1739). “Искрено ви признавам – пише тя на приятелката си Рич, – че у мен се породи скритото желание г. Жервас да би могъл да съзерцава невидим няколко мига от тази картина. Мисля, че би достигнал по-голямо съвършенство в изкуството си, ако види толкова много и красиви жени в различни положения. Едни да приказват, други да работят, трети да пият кафе или разхладителни напитки, или пък лениво да се изтягат , докато робините им рошат косите…”
Чарлз Жервас, разбира се, не е можел да присъства в женската баня, но, слава Богу! – френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър преписва в бележника си няколко пасажа от “Писма от Изтока”, когато тя излиза на френски.
Рисувана от по въображение от френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър, въз основа на описаното в книгата на Лейди Монтегю. Картината се намира в музея Лувър/Париж
По-късно по въображението, предизвикано от тях, Енгър, известен като “майстор на женския образ”, рисува своята известна картина “Турска баня”.
Портрет с маслени бои на лейди Мери Уортли Монтагю от сър Годфри Кнелер (1646–1723) – художникът идва от Любек и е британски придворен художник.
Има благороднически произход и получава отлично образование. сама научава лат. в бащината си библиотека Роднина по майчина линия на писателя Хенри Филдинг, като финансира първите му изяви на сцената. С контактите на баща си, а след това и на съпруга си, М. попада в обществото на най-видните писатели (Адисън, Стил, Конгрив, Поуп, Гей, познава и Волтер). М. има всички шансове да стане блестяща представителка на литературата на англ. Просвещение, но се отказва от писателската кариера заради аристократичното разбиране, че писането за развлечение е по-достойно за произхода й от професионалната изява. М. се противопоставя на баща си и сама избира своя съпруг, когото придружава в назначението му на дипломатически пост в Турция, но бракът й не сполучва и по-късно се развеждат. М. прекарва 21 години в Италия, мести се и във Франция, умира няколко месеца след връщане в Англия.
Стиховете на М. се разпространяват често и без нейно съгласие чрез пресата, различни сборници и самостоятелно. Най-голяма известност имат посмъртно издадените (1763) със съгласието й „Писма от посланичеството в Турция” (1716-1718), които М. подготвя дълго и грижливо за печат.
В „Писмата” М. кореспондира със сестра си, няколко приятелки, итал. писател и поет абат Конти и англ. поет, литературен. критик и преводач Александър Поуп; споделя впечатленията си от живота и нравите в тур. общество, от исляма, политиката, литературата и др.. Въпреки разкошния си живот, М., забелязва покварата на военното управление, липсата на активност и сред високообразованите, породената от отсъствието на местно производство мизерия, несправедливостите към християнското население, които забелязва при преминаване през бълг. земи, както и когато посещава София и др.
С „Писмата” М., има амбицията да опровергае прокараните и затвърдени от предишни пътеписци мъже мнения за турските порядки. Сред предимствата на книгата на М., са възможността да се придвижва свободно навсякъде заради поста на съпруга си, личните контакти с дами от турския елит, научаването на турски, шансът да посещава бани и хареми, решението да пише като жена и да сравнява правата и свободите на туркините и англичанките, съобразно видяното и преживяното във висшето общество. Едно от прочутите описания е на посещението й в банята в София, вдъхновило художника Доминик Енгър за картините му с ориенталски сюжети („Турска баня”, 1863 и др.).
Съч. The Complete Letters of Lady Mary Wortley Montagu. Ed. Robert Halsband. Oxford: Clarendon, 1965-67. Лейди Мери Уъртли Монтегю Писма от посланичеството в Турция [1716-1718].. В: Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІв. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Прев. предговор, подбор и бележки Мария Киселинчева. С. Изд. на ОФ, 1979. Essays and Poems and Simplicity. Ed. Isobel Grundy. Oxford: Clarendon, 1977, revised ed. 1993 The Turkish Embassy Letters. Eds. Teresa Heffernan and Daniel O’Quinn. Peterborough: Broadview Press, 2012.
Лит. H а l s b a n d, R. The Life of Lady Mary Wortley Montagu. Oxford: Clarendon, 1956. Lisa Lowe Critical Terrains. French and British Orientalisms. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1991. K o s t o v a, L. Tales of the Periphery. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 1997. А л е к с а н д р о в а, Н. Лейди Мери и Ориентът –. Алтера, 2005, бр.5, с. 28-32.
Размишлявайки върху бъдещето на Родината в която съм се родил, стигам до извода, че оправия у нас няма и не може да има.
Не може и да има, защото благодарение на изкуствения подбор в продължение на едни 45 години червен терор, на практика няма други подготвени да ръководят държавата, освен отрочетата на кърви опискани шумкарски уроди. Но да започна да обеснявам от началото, за да стане на всеки ясна безизходицата ни.
Идва 09.09. и около 30% от елита на България е избит в продължение на няколко месеца без съд и присъда. Съпругите на убитите с децата им са изселени в най-отдалечените и затънтени краища на Родината.
Това е до около 1950-та. След това идва ред на лагерите до 1961/62. Това е „хуманното“ лице на шумкарите. Вече не убиват без съд и присъда в тъмното, а след бутафорни съдебни присъди, където нещастниците са се признавали за виновни, само и само да имат шанс да оцелеят, знаейки какво е сполетяло техните близки само преди няколко години.
Малцината оцелени от лагери и затвори, разбира се не могат да се върнат по родните си места, защото жилищата им отдавна се преотдадени на наши другари, та те се запътват по краварници и свинеферми някъде на гъза на географията.
Добре де но тази бутафорна държава трябва да се ръководи все пак от някой и местата се заемат от полуграмотни изроди.
Само че част от тази пасмина се изпраща и по широкия свят, по световни организации и посолства.
И тук изкача зайчето от цилиндъра на фокусника. Децата на тези полуграмотните, които са за присмех навсякъде започват от малки образования в западни напреднали държави, та така до университети накрая. И какво става? Децата на избитите от елита се вмирисват в кочините на прасетата, ринещи лайна, докато на тези полуграмотните не само се ограмотяват, ами и са единствените с прилично образование.
Накрая Преврата на комунягите по 10.11. заварва България вече единствено с две поколения на онези омацаните с кръв, избили собствениците на апартаменти в центъра на градовете и само настанили се на тяхно място. Да де, но тези две поколения след онези убийците, вече не само са добре квалифицирани, НО И ЕДИНСТВЕНИТЕ с такова образования, та ДС трябва да прояви креативност, пак от техните редици да измайстори десидентите…
Христоматичен пример за това е например Цветелина Бориславова с която Бойко Борисов дълги години живя.
Някой ще каже, ама какво става с наследниците на елитните буржоазни родове – не може всички да са избити до крак. Не разбира се, но след продължение на две поколения изселничество по кравефермите, те вече са полуграмотни и се радват на чалга и комата хляб…
Забравих да спомена и една минимална част от старата буржоазия, която смени знамето, започна да сътрудничи на ДС срещу братята и роднините си и се изпоомъжи/изпоожени за култови отроци на шумкарски фамилии.
Та това е горе долу историята ни, защото ние нямаме потомствена политическа емиграции, а бегълците от Соца бехме само една шепа хора, между които и доста авантюристи, въобще далеч от политиката..
В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят югославски тайни служби
Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата
Неизвестните нови борби на Македония
В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.
В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят зловещите югославски тайни служби УДБА и КОС. Замисълът за тяхното създаване е още от есента на 1941 г., но през септември 1943 г. те са трансформирани в Отдел за защита на народа при Върховния щаб на югославските партизани. През май 1944 г. за негов началник е назначен Александър Ранкович. В началото на 1946 г. тази югославска служба е реорганизирана, като към МВР функционира Управление за държавна сигурност (УДБА), а към Министерството на народната отбрана е формирана Контраразузнавателната служба (КОС).
В България до 1948 г. югославските репресивни органи са тема табу. Едва след рязкото влошаване на отношенията с Белград през 1948 г. се заговаря за зловещата УДБА, но вниманието е насочено главно към репресиите върху „информбюровците“. През този период основната информация за унищожаването на българщината в Македония се изнася от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В многобройните им публикации се говори за агентите на Ранкович и югославската милиция, но едва в началото на 60-те години, след като няколко активисти на МПО посещават родните си селища в ресенския край, е събрана информация за антибългарската дейност на УДБА.
В резултат на това, на 1 септември 1960 г. МПО публикува едно от първите по рода си обобщения за „мракобесните похвати на УДБА“. В него се изтъква, че в Скопие „е централизиран огромен сръбски апарат за насилствено посърбяване на тая част от Македония. В тоя апарат влизат извънредно много сърби, а също така и местни хора, които са се продали на сръбската кауза. Последните никога не признават, че са сръбски оръдия, а се бият в гърдите и заявяват, че са за „македонска“ държава, но като днешната сърбокомунистическа“.
МПО обръща особено внимание на факта, че „базата на така наречената „македонска“ държава е армията и полицията. Но армията в Скопие и Македония не се състои от македонски войници, а само от сърби и сръбски и черногорски офицери… Към тая армия има грамадна мрежа от тайна сръбска военна полиция, известна под инициалите КОС, с разклонения из цяла Македония. Тя зорко контролира целия живот в Македония… Ако в УДБА има не само сърби, но и македонци, то КОС се състои само от сърби“.
Друг важен момент е, че сръбското влияние обхваща всички висши служби в Скопие. МПО констатира, че сърби „има в просветата, в стопанството, в полицията, даже и в местния „македонски“ печат. Във в. „Нова Македония“ в Скопие 90% от кореспондентите са чисти сърби. А най-важният материал се получава направо от Белград за печатане“. Но най-голямото доказателство за зависимостта от Белград е фактът, че „в Скопие и останалата част на Македония няма самостоятелно македонско дружество, учреждение или предприятие. Като се почне от така наречения „Съюз на комунистите на Македония“, та се изредят всички останали младежки, студентски, спортни, женски и каквито и да е професионални или научни организации, всички са клон от общите югославски съюзни или централни учреждения в Белград. Те имат локални централи в Скопие, които се ръководят от удбаши и под контрола на УДБА и КОС прокарват налаганите им от Белград програми за създаване на югославско (сръбско) съзнание. Това представляват и всички учреждения, банки, железници, полицията и пр.“ Интерес представлява фактът, че по време на голямото земетресение в Скопие през 1963 г., сред рухналите сгради е и тази на УДБА. Първата реакция на властта е екипи с доверени лица да ровят руините и да събират разпилените 100 хил. досиета. Към 1966 г. контролът на УДБА върху обществения живот на днешна Северна Македония е тотален. Оказва се, че на около 150 жители се пада по един щатен агент.
Въпреки че през същата година УДБА е реорганизирана в Служба за държавна безопасност (СДБ), а нейният шеф Ранкович е отстранен, дейността и по същество не е променена. Преди няколко години стана известно, че през 1966 г. СДБ е следяла 96 351 души, които са имали лични досиета. Година по-рано техният брой е достигнал 136 682 души или 10% от общото население на днешна Северна Македония.
КОС, УДБА и нейната наследница СДБ, са пряко ангажирани с преследването на лицата с българско самосъзнание. Така например в разсекретеното досие на Алексо Стоименов от с. Велюса, струмишко – дългогодишен политически емигрант и член на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел“ – се съдържа доклад от 1968 г. на секретен сътрудник на СДБ, който информира, че А. Стоименов с други емигранти е обсъждал създаването на емигрантско дружество в Швеция, в което „член може да бъде всяко лице, което душевно и телесно изцяло се чувства българин, който е готов да работи за запазване на българщината в Македония и да се бори за нейното освобождение. Апелираше да създадем компактно дружество, каквото било това в Белгия. Говорейки за дружеството „Тодор Александров“, разказа как членовете му били много привързани и отдадени на идеите на Ванчо Михайлов“.
Все в този дух, през 1984 г. СДБ издава служебна бележка, съдържаща сведения от информатор за позициите на Алексо Стоименов: „изтъкна, че емиграцията още от лагера Лаврион в Гърция се организирала в неприятелски групи, преди всичко на Ванчо-Михайловистки позиции с цел по-нататъшна дейност… След това говореше за създаването на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, за което открито призна, че е член и че бил активен в развиваната от него дейност… Изтъкна, че (Алексо Стоименов) открито твърди, че е българин, и че ние, македонците, сме българи“.
Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в Северна Македония. Въпреки че там след голяма съпротива беше приет закон за досиетата в бившата социалистическа Македония и през 2011 г. бяха частично разкрити някои агенти, като цяло архивите на УДБА останаха затворени, а на КОС непокътнати. Затова през 2021 г. по настояване на евродепутата Андрей Ковачев бе приет текст, който „насърчава органите да извличат и отварят съответните архиви на югославските тайни служби“ и че това „е стъпка към по-нататъшна демократизация, отчетност и институционална стабилност, както в самата държава, така и в региона на Западните Балкани като цяло“.
Тук трябва да се посочи, че за съжаление тоталитарното минало в Северна Македония съвсем не се припокрива само с югославския период. На базата на целенасочената приемственост в използването на порочните практики, СДБ и след 1991 г. продължи да води старите досиета и да репресира лицата с българско самосъзнание. Това се потвърждава от документ от 1994 г. на СДБ за същия Алексо Стоименов, който е „останал последователен на своите пробългарски убеждения, в потвърждение на което говорят честите му пътувания в България и контактите му с работещите в посолството на България в Белгия… Съдействал е на дейността на върховисткото дружество „Яворов“ и българската църква, а подпомагал и обучението на македонски студенти в България. Особено се респектирал от Ванчо Михайлов, с когото се срещал често в Рим, а и в цялост поддържал програмата на МПО… Налага се потребността от интензивни и всеобхватни мерки за следене, разкриване и възпрепятстване на техните общи действия, насочени към разпространяване на големобългарския върховизъм в Р Македония“.
Този и хиляди подобни на него документи от периода до 1998 г., когато се спря частичното разсекретяване, по категоричен начин потвърждават, че Северна Македония все още не е изживяла своя катарзис по пътя към истинската демокрация. Желанието за членство в ЕС неминуемо изисква скъсване с тоталитарните практики от миналото.
Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.
Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.
Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.
Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.
Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!
По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.
Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.
Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.
Излизам бързо.
Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).
Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.
Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.
И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.
Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.
По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!
Нещо подобно на днес.
Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.
Полицейско разследване – 1949 г.
Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!
УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.
Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.
Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.
Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.
Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.
Още по-ужасно!
Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.
Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?
В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!
Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.
Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!
Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.
Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.
Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.
Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.
Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.
Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.
Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.
Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.
Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!
Защо?
Тези хора дадоха много за Македония!
Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.
Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І
Ели Секуловска,
активист за правата на човека в Северна Македония.
София, от времето, когато е предложена за столица на България
Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.
А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.
Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:
„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.
В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.
През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.
В спомените си Христо Златарев пише:
„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти. Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.
Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.
В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.
Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.
От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.
София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.
Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.
Братя Даслер преди раздялата. Рудолф (вляво) и Ади (вдясно). В центъра е състезателят по лека атлетика Йозеф Уайцер, който помага на братята да правят обувки Dassler в началото. Снимка: Мемориална фондация Adi & Käthe Dassler
Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки.
Легендарната вражда между двамата братя продължила до гроб. Преди смъртта си и двамата братя поискаха гробовете им да останат отделни, по-специално да бъдат погребани възможно най-далеч един от друг. В съответствие с това желание те са погребани в противоположните краища на гробището Херцогенаурах.
Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки. Две световноизвестни марки обувки – Puma и Adidas – се раждат от това съперничество. Тези две компании ще станат емблематични гиганти в света на спортните стоки.
По-големият брат Рудолф е роден през 1898 г., а по-малкият брат Адолф се ражда две години по-късно през 1900 г. Адолф е разговорно известен като „Ади“ сред приятелите и семейството.
Кристоф Даслер, бащата, работел във фабрика за обувки, което често води до спекулации, че двамата братя са били вдъхновени от баща си да навлязат в бизнеса с обувки. Кристоф обаче искаше Ади да стане пекар, а Рудолф да стане полицай.
Но Ади имаше друга мечта. Искаше да бъде спортист и участваше в различни игри. Този опит му показа, че няма подходящи обувки, които играчите да носят във всеки спорт. Ади вярваше, че ако може да се направи специализиран тип обувки за специфични спортове, тогава представянето на играчите ще се подобри.
Но преди да успее да преследва тази амбиция, избухва Първата световна война и той е изпратен да се бие в Европа, след като се присъединява към армията.
След като се завръща у дома от войната, Ади създава малка фабрика за обувки в банята на майка си. Той беше подпомогнат от опитния обущар Карл Джейк и малко след това започна да прави спортни обувки и сандали в малката си фабрика.
Германия преживя тежка икономическа депресия след войната и борбата за закупуване на суровините, необходими за обувките, стана непреодолима. Ето защо той започна да събира изхвърлено армейско оборудване от цялата разкъсана от война провинция. Започва да прави обувки от кожи на изхвърлени армейски каски и чували за вода, а чехли от плат на изоставени парашути.
В допълнение към липсата на суровини, ниското електрическо захранване беше друго предизвикателство, което ограничаваше способността му да работи с машините си за производство на обувки.
Неговото решение на този проблем беше да свърже фрезата за кожа към велосипед с прикрепено динамо. Той използва това, за да захранва своята операция в продължение на години.
Две години по-късно Рудолф се присъединява към обущарския бизнес на Ади и двамата създават компания, наречена Gebruder Dassler Schufabrik. Ади, новаторът между двамата, се грижи за техническите аспекти на производството на обувки, докато Рудолф отговаря за продажбите, маркетинга и промоциите.
Братята Даслер започват да произвеждат футболни обувки, изработени от кожа през 1925 г. В долната част на тези обувки има заковани шипове и маратонки с шипове, които са нова иновация по това време. С работна сила от само десетина души, те произвеждат до 50 чифта обувки на ден.
Те постигнаха първия си голям успех на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., където Лина Радке спечели златото в състезанието на 800 метра за жени с фирмените обувки на Dassler. Рекордната победа на Лина Радке доказа теорията на Ади – можете да бягате по-бързо и да се представяте по-добре – в обувки, проектирани от тях. Gebruder Dassler Shoefabric – обувната компания на братята Даслер – станаха любимите обувки на състезателите на Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис и 1936 г. в Берлин.
На Олимпиадата през 1936 г. американската звезда по лека атлетика Джеси Оуенс печели и четирите златни медала, носейки обувките на Даслер. Асоциацията на Оуенс с обувките на Даслер се оказва благодат за успеха на компанията.
След като Оуенс спечели медала, компанията на Даслер се превърна в международна институция в света на спорта и продажбите им скочиха до небето.
Рудолф отива на война, когато започва Втората световна война, докато Ади остава да управлява компанията.
Поради войната отново има сериозен недостиг на суровини, особено на кожи. Въпреки тази криза Gebruder Dassler Schuhfabrik продължи да произвежда обувки за играчи. До 1943 г. те са единствената компания за спортни обувки в Германия.
Въпреки това през последните две години на войната фабриките са затворени и са принудени да произвеждат оръжия.
След края на войната между двамата братя започват да възникват различия. Двамата братя живееха в една къща с жените и децата си, но между братята и съпругите им избухна конфликт.
Легендата разказва, че един ден по време на войната Ади се укрива със семейството си в бомбоубежище по време на бомбена атака. Рудолф вече се беше укрил със семейството си в бомбоубежището.
Когато влезе в бомбоубежището, Ади каза: „Мръсните копелета се върнаха“. позовавайки се на вражеските изтребители. Но Рудолф смяташе, че той и семейството му са целта на думите на брат му.
След като двама братя се разделиха, те поделиха и активите на компанията Gebruder Dassler Schuhfabrik помежду си. Малко след това Ади създава „Adidas“ и продължава да произвежда обувки под това ново име.
Рудолф, от друга страна, пренесе бизнеса си от другата страна на реката. Там той отваря компания, наречена Ruda, по-късно преименувана на Puma.
Семейството и градът също бяха разделени на две части. Някои работници се присъединиха към Adidas, други отидоха в Puma, но между двете страни се разви ожесточено и продължително съперничество.
Тъй като всяка страна на реката обявява подкрепа за съответните си компании, всеки фен на Adidas, носещ обувки на Adidas, ще се окаже нежелан от страната на Puma на реката. Това разделение беше толкова дълбоко, че в крайна сметка и двете страни щяха да имат собствена пекарна, бар и спортен клуб.
Много хора се възползваха от този конфликт между двамата братя.
Например работниците понякога отиваха на работа във фабриката на Рудолф, обути в обувки Adidas. Виждайки това, Рудолф се ядосваше и ги молеше да донесат обувки puma от мазето на неговата фабрика и да ги носят. Те могат да получат тези обувки безплатно.
Въпреки че двамата братя никога не са се помирили, докато са живи, времето е направило много, за да притъпи съперничеството между семействата.
Франк Даслер, внук на Рудолф Даслер, е израснал с обувки Puma, но сега работи за Adidas като главен юрисконсулт на компанията. Той се сблъска с отблъскване от семейството си по това време, дори от гражданите на неговия град, но Франк не го интересуваше.
Той каза: „Тази вражда беше преди много години, сега тези неща са история.“
През 1987 г. Хорст Даслер, синът на Адолф Даслер, продава Adidas на френския индустриалец Бернар Тапи. От друга страна синовете на Рудолф Армин и Джаред Даслер продават 72% от акциите на Puma на швейцарската компания Cosa Liebermann.
Откакто са регистрирани на фондовия пазар, собствеността на двете компании вече не е в ръцете на две семейства.
Работната сила също се диверсифицира, сега повечето служители на двете компании са извън града, а малкото хора в града, които все още работят в двете компании, не са толкова конкурентни, колкото преди.
Докато служителите на двете компании правят коментари за облеклото на другия, когато се срещнат на улицата, сега това се прави само за забавление.
Тези дни хвърлих око на Калин Тодоров-ата книга, „Зад завесите на Соца“.
Тъй като нямам контакт с него, ако някой от приятелите ми има, да разкаже част от живота на баща му, който не знам дали му е известен.
Касае баща му, Станко Тодоров, шивачът с третокласно образование, който 25 години беше министър председател на България.
Та така. Веднага след 09.09. току що изпълзели от дупките си шумкари, натрисат на баба ми, като квартиранти в къщата ни, другаря Станко с любовницата му.
От баба ми знам, че не бил лош човек, но вземе ли нещо „на заем“, забравял да го върне.
Е ОК, баба ми не е била бедна жена, наследила достатъчно, както от баща си, така и от починалия ѝ съпруг, така че е преглъщала тези дреболии.
Друго е по интересно от историята на кокошкаря Станко.
Уредил на любовницата си първия в София магазин за втора ръка стоки, а всъщност крадени от убитите буржоа дрехи и аксесоари.
Предлагали и на баба ми подарък неща, защото така и така наем не плащали, нали Партията ги била там натресла, ама тя им казала, че това е грях и не приела нищо.
Алъш-вериша е им е вървял една-две години много добре поради липсата на стоки след войната, докато съпартийци им завидели, наколадили ги и какво мислите станало?
Другарят Станко изведнъж се направил на нищо не знаещ, разграничил се от любовницата си и сменил квартирата си.
Нещастната женица я вдигнали милиционерите и само един Господ знае, какво е станало с нещастницата след това, защото баба ми никога повече не чула ни вест, ни друго от нея.
Най-вероятно е изгнила по лагери и затвори…
Та ако видите Калин, кажете му да допише това в мемоарите си. Все пак е част от историята на баща му.
П.П. Позволих си да се поразпитам що за индивид е отрока на шивача с трето отделение, Станко Тодоров, дето под диктовката на руската мечка, танцуваше казачок на главите ни.
Не съм учуден от обрисуването му от наша известна журналистка, познаваща го от зората на Промяната та до днешни дни, като „тежък алкохолик, не можеш да приеме съдбата си, че отдавна вече не е богоизбран“, както и водещ български експерт в нумизматиката, който го обрисува, като „нещастен и неуспешен човечец, разпродал ордените на майка си и обикалящ около руското посолство, като куче пред касапница“.
След като загубиха епичната битка с Марк Зукърбърг за собствеността върху Facebook и дълго време бяха отбягвани в Силициевата долина, братята-близнаци Камерън и Тайлър Уинклевос се завръщат този път като милиардери в биткойни и с амбиция да играят централна роля за бъдещето на парите, креативната икономика и вероятно за налагането на нов модел на големите технологични компании.
По-голяма част от света продължава да възприема братята Уинклевос по-скоро като олимпийски шампиони по гребане, високи близо два метра, така както е пресъздал образите им актьорът Арми Хамър в биографичния филм от 2010 г. „Социалната мрежа“ за създаването на Facebook. Като студенти в Харвард Марк Зукърбърг им отмъква идеята за създаване на социална мрежа, а после построява бизнес империя с 2.8 млрд. потребители по целия свят и забогатява с 97 млрд. долара. Почти 12 години по-късно братята сключват мирно споразумение със Зукърбърг и получават 65 млн. долара пари в брой и акции във Facebook. Сега те оглавяват нова тенденция в света на технологиите. Главната им цел е е да изстрелят биткоините във въздуха. Добра идея, стига балона в един момент да не се спука.
***
Като се замислих за тях, неминуемо ми изплува спомена за едни други братя от края на 70-те. Те също бяха подобни визионери и се надяваха изкупувайки един продукт от пазара, да понесат цената му към небесата. Ама стана ли така? Вижте сами.
Братята Нелсън Бънкър Хънт и Уилям Хърбрът Хънт, синове на тексаски петролен милиардер, се опитват през 70-те години да завладеят пазара на сребро. Кулминацията настъпва в края на 1979 г. и началото на 1980 г.
През лятото на 1979 г. братята започват да купуват ценния метал през компанията International Metal Investment group, заедно с техни саудитски партньори. Над 43 млн. тройунции са купени през COMEX и CBOT с доставка през есента. Тогава цената се удвоява от 8 до 16 долара само за два месеца. И други синдикати зад тях започват да купуват сребро.
От COMEX и CBOT започват да се паникьосват. В края на 1979 г. складовете на двете борси са държали само 120 млн. тройунции сребро, като това количество е било изтъргувано само през октомври.
Много хора, включително и братята Хънт изискват доставката на техните фючърсни контракти.
В края на 1979 г. CBOT променя правилата и определя лимит от 3 млн. тройунции на инвеститор, като увеличава и маржин изискванията. Всички контракти над 3 млн. тройунции е трябвало да бъдат ликвидирани до февруари 1980 г.
Бъркър обвинява членовете на борда на директорите на COMEX и CBOT в наличието на финансов интерес. Разследване по-късно открива, че наистина е така. Девет от 23-те члена на борда на COMEX са държали къси контракти за 38 млн. тройунции, или за сумата от общо 1.88 млрд. долара.
Бъркър знае обаче, че има недостиг от метала и купува още. Цената в последния ден ан 1979 г. е била 34.45 долара. В този момент двамата братя държат 40 млн. тройунции в Швейцария и 90 млн. в съвместната международна компания. В допълнение, International Metal Investment group е имала контракти за още 90 млн. тройунции с доставка през март на COMEX.
В крайна сметка на 7 януари 1980 г. COMEX променя правилата си, като ограничава трейдърите да държат до 10 млн. тройунции в контракти, като над това количество е трябвало да бъдат ликвидирани до 18 февруари.
Щатската комисия по търговия с фючърси подкрепя промяната. На 17 януари среброто удря 50 долара. Бункър продължил да купува. В този момент позицията на братя Хънт достига стойност от 4.5 млрд. долара, което формира 3.5 млрд. долара печалба.
На 21 януари COMEX обявява, че прекратява търговията със сребро. Само ще приемат поръчки за ликвидиране на позиции.
Среброто пада с 10 долара и остава около 39 долара за тройунция до края на януари. Населението, провокирано от високата цена, продава бижута, стари монети и прибори, като около 22 млн. тройунции излизат на пазара.
В началото на февруари групата на Хънт поема доставката на още 26 млн. троунции в Чикаго. До 14 март среброто пада до 21 долара. International Metals все още е държала контракти за 60 млн. троунции. Маржин кол-овете за тези контракти са били на стойност по 10 млн. долара на ден. Бъркър все още е вярвал, че цената ще се върне. Той обикаля Европа да търси партньори, но цената продължава да пада.
В крайна сметка на 25 май 1980 г. братята Хънт остават без налични средства. Брокерите на Хънт продават сребро за 100 млн. долара.
На 27 март среброто отваря на цена 15.80 долара и затваря на 10.80. Този ден е наречен по-късно „сребърния вторник“.
Когато всичко свършва братята Хънт дължат 1.5 млрд. долара.
Тогавашният председател на ФЕД Волкър одобрява спасителен план за братя Хънт, опасявайки се от финансово бедствие. Група от банки отпускат 1.1 млрд. долара кредит. Семейство Хънт оставя като залог за кредита 8 млрд. долара активи. През 1988 г. Бънкър Хърт обявява банкрут, а богатството на семейството се стопява до 1 млрд. долара.
В заключение, аз съм вече на години, зад мен стоят доста бурни преживявания, свидетел съм бил на доста финансови жонгльорства и като се появят от някъде новоизлюпени финансови шмекери, все се сещам за техни копия от миналото.