Балканското ядро

Veröffentlicht am von
Antworten

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-

Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


В случая с ДСБ нещата отдавна са отвъд фарса

Veröffentlicht am von
Antworten
Радан Кънев, известен още, като Радан Гъза и Рада Дълбоката

Казал го е един мъдър човек: „Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

В случая с ДСБ нещата вече са отвъд фарса, защото един и същи номер се прилага по няколко пъти, за да може един човек – Радан Кънев, да задоволи собствените си амбиции. И парадоксът е, че този човек направи политическа кариера, борейки се със задкулисието в държавата, но сам не се притеснява да използва подмолни средства и удари под кръстта, за да отстранява политическите си конкуренти, които публично нарича свои съмишленици и дори приятели.

Фактите по-долу са известни на много хора. Но повечето предпочитат да мълчат, защото ще бъдат обвинени в предателство и саботаж точно преди поредните избори. Крайно време е обаче нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Финтирането Петър Москов

Годината е 2015. Председателят на ДСБ Радан Кънев е понесъл тежка загуба в амбицията си да оглави Реформаторския блок. Трябва да се задоволи с поста съпредседател на ПГ, който на всичкото отгоре дели с Найден Зеленогорски. В самата партия позициите му също са разклатени, защото министърът на здравеопазването Петър Москов вече се радва на много по-широко одобрение в партийните структури, а и в обществото.

На всички е ясно, че е само въпрос на време Москов да оглави ДСБ. Затова Радан Кънев предприема спешни мерки – еднолично взема решение да напусне управляващата коалиция, но да остане в състава на РБ и да запази поста си на заместник председател на Комисията по социална политика в 43 НС.

Така принуждава Петър Москов да избира – да запази поста си като министър или да напусне властта. Още същата седмица е свикан Национален съвет на ДСБ, чийто състав е посочен от Радан Кънев и му е лично верен. Москов е принуден часове наред да се обяснява и спори с предварително подготвените изказвания на “куклите” на Радан в Националния съвет и накрая сам официално се оттегля от ръководството на ДСБ.

Седмица по-късно, в момент на алкохолна еуфория Радан ще сподели:

“Най-после си взех партията“

Каква победа! Това обаче не решава основният проблем на Радан Кънев – не само, че публичният му рейтинг пада, но и много от структурите вече не го харесват и продължават да се оглеждат за нов лидер. Затова през 2016 г. той инициира промени в устава на ДСБ, даващи възможност да се създават паралелни структури на местните партийни организации.

И започва ударно създаване на десетки клубове по интереси в градовете, където той не може да разчита на традиционните местни структури на ДСБ. Тези структури не носят гласове на изборите, защото в тях няма хора с авторитет или влияние.

Тяхната роля е друга – точно те впоследствие са основният механизъм както за преизбирането на Радан за председател на ДСБ, така и за последващия избор на Атанас Атанасов за председател на ДСБ само с 6 гласа преднина пред Светослав Малинов.

Автентичният вот на десебарите е подменен, но се полага основата на благодатно сътрудничество между Кънев и бъдещия председател Атанасов. Сделката е проста – Радан да остане зам.- председател на ДСБ, а в замяна неговите структури гласуват за Атанасов.

И понеже Атанасов нито е популярен, нито е харизматичен, Радан дърпа конците и се наслаждава на ролята си на сив кардинал. Много важно е да се отбележи, че през цялото това време, докато играе срещу него, Кънев уверява Малинов, че всъщност той е изборът му за лидер на ДСБ.

Прецакването на Светослав Малинов

Годината е 2018. Тандемът Атанасов-Кънев формално подкрепят “безспорната” кандидатура на Светослав Малинов за евродепутат, като дори отказват да участват във вътрешните електронни избори предложени от ДаБГ. Малинов съвсем сериозно започва да прави кампания и да се състезава с излъчения от ДаБГ Стефан Тафров за водачеството на листата.

“Тандемът” обаче е подготвил съвсем друг сценарий –в преговорите с ДаБг, Националния съвет на ДСБ ще се съгласи Малинов да е втори в листата на ДБ, с което на практика ще лиши Малинов от шанс да бъде преизбран за евродепутат и евентуално отново да претендира за председателския пост в партията.

В случая обаче и самият Малинов си вкарва автогол. Той допуска гаф – продиктуван от мързел и спестовност – закъсня за ключово гласуване по пакета „Макрон“. И Радан не пропуска да се възползва от отворилата се възможност. За 24 часа контролираният от него Национален съвет отстранява Малинов изобщо от надпреварата за евроизборите и посочва уж оттеглилия се от политиката Радан за единствено възможен водач от ДСБ. Със сигурност може да се прогнозира, че Малинов вече е също толкова бита карта в ДСБ, в каквато навремето бързо се превърна Петър Москов.

Изнудването на Христо Иванов

Следващият ход е да се постави ултиматум на ДаБГ – или Радан води листата на ДБ, или ДСБ се коалира с ДБГ и няколко други “хартиени” партии за евроизборите. Лидерът на ДаБГ Христо Иванов е тотално неподготвен за такъв развой на събитията и от страх да не повтори грешката от предишните избори, когато игра самостоятелно и загуби, сгъва байрака и капитулира. На пресконференцията той тъжно заявява:

„Отстъпваме първото място в листата на ДСБ, защото инвестираме в обединението”.

Разшифровано – при отказ, ДаБГ ще трябва да се яви сама на евроизборите и да загуби за втори път. И да няма никакъв шанс за коалиране за местния вот. Христо е на колене пред Радан, само две години след като последният беше на колене пред него. И как ли ще реагират членовете и симпатизантите от ДаБГ на тази задкулисна договорка? Нали уж всичко трябваше да е открито, честно и електронно? Каква ирония! И сега най-важният въпрос – колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли и да даде път на хора с идеи и възможности?

Колко партии и коалиции трябва да затрие с интригите си, за да стане ясно, че е вреден и трябва да си ходи? Ако някой изобщо иска да има бъдеще за демократичната общност в България.

Колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли ?

Кин Стоянов

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Veröffentlicht am von
Antworten
Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Смачкана банкнота от 50 долара

Veröffentlicht am von
Antworten
Смачкана и мръсна банкнота

Един ден учител по психология започнал семинара си по необичаен начин – вдигнал копюр от 50 долара и попитал дали има хора, които биха искали да получат тази банкнота.
Мнозина от публиката вдигнали ръце.
След това се обърнал към някои, които не вдигнали ръце.
Оказа се, че те също няма да имат нищо против да получат банкнотата, но били твърде срамежливи да вдигнат ръка.
– Добре, ще дам банкнотата, но преди някой от вас да я получи, ще направя нещо с нея – продължил психологът.
Той намачкал копюра и след това попитал дали някой все още иска да го получи.
Отново почти всички в публиката вдигнали ръце. „
– Тогава ще направя следното – казал той и като хвърлил тази смачкана банкнота на пода, леко я настъпил с ботуша си върху мръсния под.
Учителя взел пак банкнотата – тя била набръчкана и мръсна.
– Е, кой от вас се нуждае от това?
И всички отново вдигнали ръце.
– Скъпи приятели, – казал учителят по психология, – току-що получихте обективен урок. Въпреки всичко, което направих с банкнотата, всички искахте да я получите, тъй като тя не е загубила стойността си. Това все още е банкнота от 50 долара. В живота ни често се случва да се окажем паднали от седлото, притиснати от ситуацията, паднали на пода. Това са реалностите от всеки живот. В такива ситуации се чувстваме безполезни. Но каквото и да се е случи или тепърва ще се случва, ние няма да загубим истинската си стойност. Мръсни или чисти, измачкани или спретнати – винаги ще имаме стойността, която представяме.

.

Обкръжението

Veröffentlicht am von
Antworten

Бутилка вода в супермаркета струва около 60 стотинки.
Същата бутилка в бар – 2 лева.
В добър ресторант или хотел може да бъде на стойност до 4лв.
На летище или в самолета може да ви таксуват до 6лв за нея.
Бутилката е същата, марката също – единственото нещо, което променя, е обкръжението.
Всяко място дава различна стойност на един и същ продукт.
Когато се чувстваш подценяван и получаваш неуважение, смени си мястото, не оставай там.
Имайте смелостта да промените заобикалящата ви среда – да отидете на място, където ви дават куража, който заслужавате, и ви смятат за това, което сте.
Заобиколете се с хора, които наистина оценяват колко струвате.
Не се примирявайте.

.

Животът никога не свършва

Veröffentlicht am von
Antworten

Две все още неродени близначета, братче и сестриче, си говорели в утробата на майка си и обсъждали неизвестното, което им предстои.
– Ти вярваш ли в живота след раждането? – попитало братчето.

– Разбира се, че вярвам. Всеки знае, че животът след раждането съществува – сериозно се произнесла сестричката. – Причината да сме тук, в утробата, е да съберем сили и да се подготвим за това, което ни предстои.

– Живот след раждането? Ама че глупост! Ти как си го представяш изобщо, какъв ще е този живот?

– Не съм сигурна какво точно представлява, но вярвам, че там ще бъде светло и красиво, и ще правим неща, каквито тук не можем. Например ще се разхождаме сами и ще се храним с устата си…

– Ти полудя ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Да се разхождаме сами и да се храним сами… звучи абсурдно. Защо тогава имаме пъпна връв? Не, не може да има живот след раждането.

– Напротив! Ще е малко по-различно, отколкото е тук, но живот има. Сигурна съм в това.

– Как може да си сигурна?! Все още никой не се е върнал оттам, за да ни разкаже. Това, което знаем със сигурност, е, че животът завършва с раждането. И че животът е страдание в пълен мрак.

– Не, грешиш! Не зная как точно изглежда животът след раждането, но знам, че тогава започва истинският живот. Освен това там ще видим мама, която ни обича и се грижи за нас.

– Ти вярваш в мама! И къде според теб е тя в момента?

– Тя е навсякъде около нас. Тя е причината да ни има, да сме живи и да се движим. Без нея просто нямаше да съществуваме.

– Глупости! Мама е просто една измислица! За да повярвам в нея, трябва да я видя с очите си. Но аз никога не съм я виждал, следователно тя не съществува.

– Грешиш. Аз непрекъснато усещам ласките и любовта ѝ. А понякога, когато наоколо е съвсем тихо, я чувам как пее. Повярвай ми, истинският живот започва след раждането.

И тогава момченцето, което се родило първо, проплакало от ярката светлина…

„Човек е това, в което вярва.“ Антон Павлович Чехов

Гнездото

Кожата

Veröffentlicht am von
Antworten
Йога лекува
Ние сме съставени от материя и от дух. Това означава, че нашата кожа, освен че е само видимият външен слой, е пълна с живот и характер. Тя е орган, както всяка друга част от тялото ни, и трябва да се поддържа здрава и обгрижена.

Красотата обаче е вътрешен феномен. Както се казва, тя се крие в сърцето на всеки човек и се отразява естествено като сияние на лицето му. Определението за красота надхвърля състоянието на кожата ни и въпреки това нашата кожа е един от най-видимите изрази на тази красота.

Съвременните козметични процедури се отнасят до физическите нужди, но не разкриват тайните как можете да накарате всяка клетка на кожата ви да свети отвътре и да пулсира с енергия и сияние.

Честите причини за кожни проблеми са възрастта, стресът, нездравословният начин на живот като пушене, алкохол, неправилни хранителни навици, хормонални промени в тялото и неправилно храносмилане. Има много съвети за естествена красота за сияйна кожа, но повечето, които ви предлагаме днес, са необичайни и вероятно няма да срещнете никъде другаде.

Изпотете се

Бягането, упражненията и няколко Слънчеви поздрава (Сурия Намаскар) от йога на ден ще помогнат на циркулацията на кръвта. Изпотяването се счита за полезно за здравето и за кожата. Не забравяйте след това да влезете под душа и добре да почистите кожата си.

Практикувайте йога

Красотата на йога практиката е, че поставя вниманието върху тялото (докато то се разтяга) и върху дъха. Всеки път, когато издишвате, се освобождавате от токсините. Йога и процесът на съзнателно дишане ускоряват прочистването на тялото, оставяйки кожата освежена и енергизирана. Това спомага за поддържането на красива и сияйна кожа.

Знаете ли кой тип сте според Аюрведа?

Има ли дни, в които независимо от козметиката, която прилагате, кожата ви остава суха? Това се случва поради ролята на уникалната конституция на тялото. Според Аюрведа всеки индивид е комбинация от два или три елемента: Вата, Питта и Кафа.

Интересното е, че всяка от тези конституции има специфични качества, които определят вашето тяло и тип личност, както и определят типа на кожата ви. Ако имате суха кожа, вероятно Вата е доминираща във вас. Питта тип тяло има тенденция да има нормална кожа, докато мазната кожа обикновено се приписва на Кафа. Знаейки какъв тип тяло сте, ще ви помогне да разберете какъв вид храна трябва да консумирате и да избягвате.

Спазвайте естествена диета

Съставени сме от храната, която ядем. Така че консумацията на пресни, чисти и сочни храни оживява и кожата ни. Препоръчва се балансирана диета с достатъчно протеини, витамини, плодове и листни зеленчуци, хапвани в точното време в точното количество.

Масаж с масла

Нежният масаж на лицето с масла би могъл да направи чудеса. В зависимост от вашия тип кожа можете да избирате от различни масла, но нека са от проверен източник. Маслата от кайсиеви ядки, кокос или бадем са отлични подхранващи агенти, които помагат за получаването на блестящата кожа.

Дишайте, за да сте красиви

Мислите ли, че правилното дишане може да ви отърве от петна и пъпки? Да, със сигурност може. Когато сме отпуснати, външните прояви на стрес като пъпки и обриви намаляват. Дихателните техники, за които пишем много често, освобождават натрупания стрес както от тялото, така и от ума, което ни кара да се отпуснем, възстановявайки хармонията и баланса.

Медитирайте всеки ден

Колкото повече медитирате, толкова повече излъчвате светлина и красота. Мислите, че това е пълна измислица? Помислете си само – кога сте били най-красиви – когато сте се чувствали най-щастливи и обичани, нали? Тогава защо да е странно, че медитацията влияе пряко и на вида на кожата?!

Мълчанието е злато

Непрестанното говорене може да бъде забавно, но ни изхабява и вътрешно, и външно. Тишината пести невероятно количество енергия. Ако искате да изпробвате нещо наистина различно, опитайте ефектите на тишината, съчетани с дълбоки медитации. Ефектът ще ви изуми. А кожата ви ще блесне.

Усмихвайте се

Без значение колко харчите, за да изглеждате бляскаво, това, което наистина прави хубостта, е вашата усмивка. Докато отделяме много време, енергия и пари за усъвършенстване на телата и външния си вид, ние забравяме да изразим вътрешната си радост и щастие. А това често се случва по най-лесния и естествен начин – като се доверим на бъдещето и на света и им се усмихнем.

Източник: Мрежата

ДС все още дърпа конците на икономиката в България

Veröffentlicht am von
Antworten
Отърваване от тях, няма! Инфилтрирали са се, навсякъде!

32 години след Десети ноември бившата Държавна сигурност все още дърпа икономическите конци в държавата. “Труд” започва поредица за лостове на бившите тайни служби, действащи в европейска и натовска България и хората, които ги управляват. Имената им се знаят от всички, действията им – само от някои. Днес е първият материал за бившия банкер и агент Атанас Тилев, агент “Румянцев”.

Най-големият публичен холдинг у нас – “Еврохолд България” АД, официално придоби седем дъщерни дружества на чешката енергийна компания ЧЕЗ Груп у нас. Сделката е на стойност 335 млн. евро и се реализира чрез Eastern European Electric Company (EEEC), която е 100% собственост на “Еврохолд”.

Зад дружеството обаче стои милиардерът и бивш агент на ДС Атанас Тилев. Бившият агент “Румянцев” бил част от сделката чрез куп свързани лица и фирми, водещи именно до “Еврохолд”. Тя беше спряна през 2019 г. от Комисията за защита на конкуренцията, която забрани “концентрацията между предприятия, която ще се осъществи чрез придобиване на непряк едноличен контрол от страна на “Еврохолд България” АД върху предприятията на ЧЕЗ в България”. Покупката обаче вече е факт. Кой е митичният бизнесмен, с чието име свързват една от най-големите сделки у нас?

Атанас Тилев е една от емблематичните фигури на прехода, която за разлика от много други сътрудници на ДС, все още активно участва в икономическия живот на България. Той е роден през 1944 г. в Стара Загора. Завършва Немската гимназия в Ловеч, както и приятелят му Бриго Аспарухов. Училището създава доста кадри за външното разузнаване на Държавна сигурност.

През 1969 г. Тилев завършва Висшия икономически институт “Карл Маркс” и заминава за чужбина. Легендата, която разузнаването изгражда за него, е той да бъде представен като германец с българско поданство, заминал за Австралия, или като гръцки гражданин, работещ като съдружник в разкрита в Бейрут фирма. По това време той е доброволен сътрудник на външния отдел на ЦК на БКП, където е използван като преводач.

Плановете обаче се объркват. Тилев заминава за чужбина, но направлението е друго. Той е преводач на министъра на външните работи на Финландия Ахти Карялайнен, който заедно с дъщеря си е на почивка в България. Девойката, която тогава е в последния клас в гимназията, се влюбва в Тилев, а военното разузнаване насърчава своя сътрудник да засили връзката с цел женитба. И това се случва – Тилев заминава за Финландия, където се жени за министерската дъщеря. Там той създава фирма “Тампела”, която търгува с метали и земекопни машини с тогавашния Съветския съюз. Именно там той се запознава със Симеон Сакскобургготски, който става консултант на фирмата.

Тилев (в средата) и Симеон Сакскобургготски се познават от времето, когато са работили заедно във Финландия.

Това не е случайно. Именно чрез Тилев, ДС контролира бившия монарх, който тогава все още е в изгнание. Каква точно издънка е направил българинът, не се знае, но той привлича вниманието на западните спецслужби, които грубо му намекват, че е разконспириран. През 1981 г. немският вестник “Велт ам Зонтаг” пише за него, че е живият микрофон на КГБ. По това време всяка информация, получена от ДС е предоставяна на съветските братя, които даже имат кабинети в българската служба за сигурност. СССР има стратегически интереси във Финландия, с която граничи и използва всеки агент от социалистическа страна, за да събира информация.

Тилев се връща в България, а след 10 ноември 1989 г., както и много други сътрудници на ДС, се захваща с бизнес. Никой тогава не предполага, че 32 г. по-късно социалистическите тайни служби на България все още ще дърпат конците, не толкова политически, колкото икономически. Няколко месеца след промените е създадена Банката за земеделски кредит. Бившият агент Румянцев става акционер в нея 3 г. по-късно. Финансовата институция е кредитор на кръга “Орион”, оглавяван от сина на бившия заместник министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов – Румен.

Акционерът Тилев е в банката не случайно – тя раздава повече от 40 млн. долара кредити на фирми, с които той самият е свързан. През 1996 г. банката фалира и е купена от БНБ за 1 лев. Тилев обаче вече е в големия бизнес. Той притежава 80% от две дружества – “Дару кар” ООД и “Дару АВ”. Именно там назначава и приятеля си Бриго Аспарухов, който през 1997 г. е освободен от поста директор на Националната разузнавателна служба.

Жестът е заслужен – Аспарухов е човекът, който унищожава досието на Тилев в архивите на ДС. Следи обаче остават. На 26 юни 1993 година, с протокол? 4606 на НРС е унищожено чрез смилане Дело?8351 на агент “Румянцев”. То съдържа пет тома с над 1300 листа секретни материали. Становището на службата е, че е отпаднало използването на секретния сътрудник, той не е перспективен, поради което да бъде заличен от апарата, а материалите от досието му унищожени. Фалиралият банкер наистина е вярвал, че всичко е старателно прочистено.

Още повече, че в регистрационния картон срещу агент “Румянцев” стои името на лицето Ангел Жечев Тимев, а не на Атанас Жеков Тилев. Оказва се обаче, че в секретния Пети отдел на ДС това е практика – легендираното лице (т. нар. нелегал), готвено за работа в чужбина, е запазвало само първите букви от истинските си имена.

Въпреки унищожените работно и лично дело, Комисията по досиетата успява да изрови и предостави на съда 11 преписки, обхващащи периода от 1972 година до 1989 г., в които името на “Румянцев” протича активно. В съответните разработки са описани факти и събития, които напълно съвпадат с биографията и живота на Атанас Тилев, а дори в някои от тях и името му се споменава директно. Той се опита чрез съда да докаже, че няма нищо общо с агент “Румянцев” и заведе дело срещу Комисията по досиетата и председателя ѝ Евтим Костадинов. Софийският административен съд и Върховният административен съд обаче решиха, че именно Тилев е митичният агент. И не само това – той е бил действащ агент и на Военното разузнаване под псевдонима “Зингер”. Опитът, придобит в тайните служби и първите банки в България след промените, си казват думата и до ден днешен.

Връзката с Външнотърговската банка на Русия

Москва ли купи електроразпределителното дружество?

Десетки милиони на Тилев са били вложени в “Еврохолд”, където той е представляван от българското подразделение на руската банка “ВТБ Капитал”, управлявано от бившия финансов министър Милен Велчев, твърди сайтът “Бивол”, който разполага и с документи. Според финансови специалисти информацията за отношенията на “Еврохолд” с бившия високопоставен агент на комунистическата ДС и парите на руската ВТБ, дават основание за сериозни съмнения, че зад акционерното увеличение на капитала на “Еврохолд” през вложители на фондовата борса е възможно да стоят именно прикрити капитали. В последния вариант на акционерната книга на “Еврохолд” присъства като акционер като “Първа Инвестиционна Банка” – Москва.

Източник: в. „Труд“

Как американците създадоха основните заводи на СССР

Veröffentlicht am von
Antworten

Началото

Точно преди 90 години, на 1 юни 1931 г., е подписан договорът между САЩ и СССР за участието на американските инженери в изграждането на 90 съветски металургични завода. Това беше само един от многото примери за това как индустриалната мощ на Съветския съюз беше създадена от ръцете на чуждестранни специалисти.

В средата на 1920-те години съветската индустрия беше в руини. Въпреки че, болшевиките наследиха добро индустриално наследство от Руската империя, тези фабрики бяха или изоставени по време на Гражданската война, или бяха изключително лошо управлявани, след като собствениците и специалистите бяха принудени да избягат от страната по време на революцията. По съветско време е беше обичайно да се омаловажава индустриалното развитие на старата Русия, въпреки че според различните оценки това е била третата или четвъртата икономика в света и се е разраствала много бързо, с всички шансове да достигне второто и след това и първото място.

След революцията и Гражданската война обемът на производството намалява около 10 пъти, което е истинско икономическо бедствие. И предвид факта, че СССР се подготвя активно за бъдещата война, вярвайки, че или световната буржоазия ще тръгне на кръстоносен поход срещу пролетарската държава, или Червената армия ще трябва да донесе свобода на потиснатите класи в Европа и Азия, необходимостта от една мощна икономика става въпрос за оцеляване.

През 1927 г. на XV конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (б) (ВКП болшевики) е решено да се създаде петгодишен план за развитие на икономиката на СССР, който е началото на политиката на индустриализация. През април 1929 г. петгодишният план получава одобрението на висшето ръководство на страната и се превръща в пряко ръководство за действие за всички сектори на икономиката. 

Но мащабните планове бяха възпрепятствани от действителността – в СССР го нямаше капиталът за модернизирането на икономиката, почти нямаше инженерен персонал, а системата на висшето образование, която преди революцията осигуряваше много висококвалифицирани специалисти, беше напълно унищожена. За да се преодолеят тези проблеми, бяха взети две решения – да се намери капитал за сметка на прекомерната експлоатация на селското население и да се възобнови системата за средното и висшето образование за обучението на инженери.

Първата задача е решена с помощта на колективизацията, когато всички ресурси са изтласкани от селото и селяните са подложени на ново заробване, което продължава до 1960-те години. Освен това по-голямата част от златните резерви на СССР бяха похарчени за покупки в чужбина и дори широките разпродажби на шедьоврите на изкуството, събрани в Русия с усилията на бившите владетели, започнаха да покриват извънредните разходи. За да се реши проблемът с персонала в СССР, през 1930 г. се въвежда универсално начално образование и започва да се създава системата за обучение по техническите специалности, университетите и институтите.

Изобщо към началото на 1930-те години бяха намерени повече или по-малко пари и започнаха да се появяват първите съветски инженери. Остава обаче последният нерешен проблем – как да се построят новите заводи? Ако минимално годните специалисти за заводите все още можеха да се обучават с ускорени темпове, то загубата на националните инженерни и проектански школи не беше толкова лесно да се попълни.

И тук на помощ на Съветския съюз се притече омразната „световна буржоазия“. Непрекъснатият експлозивен растеж през 1920-те години завършва с колапс на световната икономика през 1929 година. Започна ерата на Голямата депресия. По същото време индустрията на Запад, предимно в САЩ, достигна изключително ниво, включително масовото въвеждане на типовите проекти, производството на конвейер, автоматизацията и широкото използване на машините и сложните металорежещи машини. Това даде възможност да се продават готови заводи по целия свят, които можеха само да бъдат сглобени и да се започне масовото производство на продукти.

За съветското ръководство кризата се оказа подарък от съдбата – най-големите чуждестранни фирми бяха готови да изпълняват поръчките за създаването на цели предприятия и квалифицирани специалисти, които доскоро бяха придирчиви да избират в кой от гигантите в бранша да работят за да продадат по-скъпо труда си, и вече бяха готови да заминат за Съветска Русия, за да участват в строителството и стартирането на нови предприятия. Не може да се каже, че услугите са предоставени на СССР даром, но фактът, че цените бяха паднали много забележимо, и това беше очевиден факт.

За покупките и преговорите в САЩ през 1924 г. беше създадено акционерното дружество „Амторг“, формално търговска организация, но всъщност беше заместител на дипломатическата мисия, тъй като до 1933 г. САЩ не признават СССР и не правят нищо официално с него. Отначало „Амторг“ служи като прикритие за съветското разузнаване, но със стартирането на индустриализацията то се превърна в мощна помпа, която засмукваше знанията, персонал и продуктите от Америка, и изпращаше всичко това в СССР. 

Веднага след като започна глобалната криза, „Амторг“ веднага започна да публикува във вестниците доклади, че в съветската индустрия има много свободни работни места. За да се подобри квалификацията на „червените инженери“, започва да излиза списанието „Американската техника и индустрия“ и, разбира се, служителите на компанията не пренебрегват и индустриалния шпионаж.

През 1928 г. в Москва пристига Алберт Кан – ръководител и собственик на най-голямата проектанска компания в света, която можеше да разработи документацията за завод от всякакъв мащаб и след това да осигури целия производствен и строителен цикъл.

Действителният клон на компанията на Алберт Кан в Москва се наричаше „Госпроектстрой“ за секретност. В него работеха 25 американски и 2 500 съветски инженери, които изучаваха западния опит в проектирането и изграждането на големи промишлени съоръжения. Друга проектна компания, е немската Demag, която също имаше офис в Москва, но се беше скрила под името “Централно бюро за тежко машиностроене“. Поразителен факт, е че последният леярен цех на Demag в Магнитогорския металургичен завод беше демонтиран едва през 2005 година.

Повечето от предприятията, построени през годините на индустриализация, са дело на Кан, чиито специалисти са създали подробната документация за такива гиганти на съветската индустрия като тракторни заводи в Сталинград, Харков, Челябинск, леярните в Днепропетровск, Магнитогорск, Сормово. Цялото заводско оборудване беше произведено в САЩ и след това с кораби беше изпратено до СССР, където под контрола на хората на Кан в предварително построените стени, заводът се „сглобяваше“ и производството започваше. Фирмата на Кан проектира и създава почти 600 предприятия, като общо с помощта на чуждестранни компании в СССР са построени 1500 завода и фабрики.

Тракторният завод в Сталинград беше построен в САЩ, след това демонтиран, транспортиран на 100 товарни кораба и след това отново сглобен в СССР. Автомобилният завод в Горки е построен от американската компания „Остин“ и произвежда клонинги на автомобилите на Ford. „Днепрогес“ е дело на американската фирма „Cooper Engineering Company“ заедно с немската компания Siemens, с главен инженер Хю Купър, а оборудването е доставено от компанията „General Electric“. Съвременният московски завод АЗЛК е точно копие на завода за типовите модели на Ford от град Дъиборн. Магнитка е клонинг на стоманодобивния завод в Гари, Индиана.

Около 200 000 американски инженери и техници дойдоха в СССР, които през първите няколко години бяха отговорни за производството, тъй като специалистите, обучени в СССР, нямаха необходимата квалификация. През тези 10 години американските професори са обучили 300 000 квалифицирани специалисти в рабфака. Не случайно сред получателите на съветските награди за постижения в индустриализацията ще открием много английски и немски фамилни имена, като гореспоменатия вече Купър и неговите колеги.

Сред първите резултати от работата на новата индустрия бяха много лицензирани (а също така и не много законните) копия на чуждестранните образци, често доста остарели, но за които не се пестяха пари. ГАЗ-АА от 1932 г. е всъщност Ford AA от 1926 г., а по-модерният GAZ-M1 от 1936 г. е копие на Ford 40A от 1934 г. Представителният автомобил ЗИС-101, на който се возеше целия съветски елит от 1936 г. до края на 1940-те години, беше пълно копие на Buick от 1932 г.

Съветската индустрия не се отърва от своето желание да възпроизвежда постиженията на чуждестранната автомобилна индустрия до самия край на своето съществуване. Верижният трактор „Сталинец-60“, произведен в Челябинск от 1933 г., е копие на американския Caterpillar-60 от 1925 г. Комбайнът „Коммунар“, произвеждан в Запорожие от 1930 г., е клонинг на комбайна на Caterpillar от 1928 г. Заводът за авиационни двигатели в Перм направи копия на американския двигател „Циклон“.

През август 1930 г. А. Шумски, служител на ЦК на ВКП (б), съобщава, че в съветската промишленост са наети над 2000 чуждестранни работници, а до края на 1930 г. броят им трябва да се увеличи още повече, тъй като се очаква още 3500 хора да пристигнат.

Според ЦК през 1932 г. броят на чуждестранните специалисти, от инженери до квалифицирани работници, достига фантастичната цифра от 20 000 души, повече от половината от които идват от Германия. Съгласно условията на договора специалистите получават добра заплата, осигуряват им се добри жилища (на фона на казармите, построени за съветски работници) и се снабдяват с висококачествени провизии.

За чужденците бяха построени специални селища, където нямаше място за обикновените съветски граждани. Те ходеха да разпускат в затворени клубове, слушаха музика, недостъпна в СССР, и гледаха цялото ново американско кино, което в Съветския съюз се показваше само в личното кино на Сталин.

Основната задача на властите беше да не допуска спад в стандарта на живот на специалиста, когато той се мести в СССР. За съжаление на новодошлите, често посочените условия в договорите се нарушаваха и чужденците опознаваха ежедневието на обикновения съветски човек на собствения си гръб. През 1932 г. в завода на “Електростал“ имаше дори малка стачка на чужденците, които отказаха да се къпят в общата баня и поискаха да им се осигурят лични бани, като познатите в САЩ. Това доведе до скандали, жалби и прекратяване на договорите.

В същото време често се развиваше много неудобна ситуация и поради грешките в организацията на труда, престой при пуска на производството, несъгласуваност в действията на ведомствата, чужденците можеха да престояват без работа с месеци наред, получаваха парите си, но бяха възмутени от лошото управление. Този проблем не само беше записан в докладите по партийната линия, но намери своето отражение и в съветската литература от тридесетте години. 

Така писателите Илф и Петров описаха страданието на немския специалист. Действието се развива през 1930-1931: инженер Хайнрих-Мария Заузе подписа договор за една година работа в СССР или, както самият Хайнрих, който обичаше точността, в концерна “Херкулес“. … В рамките на една седмица инженер Заузе, воден от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа 3 музея, да гледа балета на “Спящата красавица“ и да седи 10 часа на церемониалната среща, организирана в негова чест. След срещата се проведе неофициална част, по време на която избрани служители на “Херкулес“ се забавляваха много, вдигаха чашите и се обръщаха към Заузе с „педанта“.

“Скъпа Тили! – пише инженерът на своята годеница в Аахен, – от десет дни живея в Черноморск, но все още не съм започнал работа в концерна “Херкулес“. Страхувам се, че тези дни ще ми бъдат приспаднати от договорните суми“. Обаче на петнадесето число на месеца касиера предаде на Заузе половината от месечната му заплата. … След това Заузе пише писма до своята годеница: „Мила! Живея странен и необикновен живот. Не правя абсолютно нищо, но получавам парите си точно, в рамките на уговорения срок. Всичко това ме изненадва. Разкажи това на нашия приятел д-р Бернхард Хернгрос за това. Ще му се стори интересно“.

Към средата на 1930-те години СССР вече успя да натрупа известен опит в организирането на производството и затова започнал да отзовава скъпите чуждестранни специалисти обратно. Започна да им се намаляват заплатите, отменени бяха специални доставките чрез системата на затворените дистрибутори, и искаха от тях да вземат съветско гражданство. В резултат на това повечето от чуждестранните специалисти се завърнаха в родината си до 1938 г., и за тяхно щастие както САЩ, така и  Европа вече бяха преодолели последствията от Голямата депресия и там се появиха много нови свободни работни места.

Автор: Михаил Диунов, vz.ru

Стapите имeнa нa гpaдoвeтe ни

Veröffentlicht am von
Antworten

Стара София

Coфия
Πpeз VІІ вeĸ пp. Xp. възниĸвa Tpaĸийcĸият гpaд Cepдиĸa – тoвa e пъpвoтo имe нa днeшнa Coфия. Πo вpeмeтo нa xaн Kpyм (нaчaлoтo ІХ вeĸ) Cepдиĸa cтaвa чacт oт бългapcĸaтa тepитopия и пoлyчaвa имeтo Cpeдeц. Гpaдът e бил нapичaн и Tpиaдицa. Πocлeднoтo имe – Coфия, идвa oт xpaмa „Cвeтa Coфия“.

Πлoвдив
Πpeз вeĸoвeтe тoзи гpaд e нocил мнoгo имeнa – Keндpиcoc, Eвмoлпиac, Филипoпoлиc, Πyлпyдeвa, Tpимoнциyм, Улпия, Флaвия, Юлия, Πълдин, Филибe и дpyги. Haй-извecтнoтo мoжe би e Филипoпoлиc, дaдeнo мy oт Филип Maĸeдoнcĸи, бaщaтa нa Aлeĸcaндъp Maĸeдoнcĸи

Bapнa
Cтapoтo имe нa Bapнa e Oдecoc, нa eднoимeннaтa ĸpeпocт, paзпoлoжeнa нa Bapнeнcĸия зaлив. Cлeд paзpyшaвaнeтo й гpaдът зaпoчвa дa бъдe нapичaн Bapнa. Meждy 20 дeĸeмвpи 1949 г. и 20 oĸтoмвpи 1956 г. гpaдът e нocил имeтo Cтaлин.

Бypгac
Днeшнoтo имe нa Бypгac пpoизлизa oт Бypгoc (oт лaтинcĸи – ĸyлa). Πpeз ХІХ вeĸ гpaдът e бил нapичaн Axeлo Бypгac.

Pyce
Toзи гpaд e нapичaн пo нaй-paзлични нaчини, вce пoдoбни нa днeшнoтo имe – Pycи, Pycиĸo, Pyши, Pycчyĸ, Pycиг… Eднo oт нaй-пoпyляpнитe cтapи имeнa e Pycчyĸ. Taĸa e бил нapичaн гpaдът пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Дpyгo имe нa гpaдa, ĸoeтo e билo нoceнo oт pимcĸa ĸpeпocт, e Ceĸcaгинтa пpиcтa – „пpиcтaнищe нa 60 ĸopaбa“.

Шyмeн
Зa пъpви път ce cпoмeнaвa ĸaтo Cимeoниc (Шимeoнит) пpeз 1153 г. oт apaбcĸия пътeшecтвeниĸ Идpиcи. Πpeз ХІV вeĸ e нapичaн Шyмнa или Шyмeн. Πo вcяĸa вepoятнocт идвa oт “шyмa” и “зaшyмeн”, пoнeжe ce e нaмиpaл cpeд тaĸaвa мecтнocт. B пepиoдa 1950-1965 г. нocи имeтo Koлapoвгpaд, cлeд ĸoeтo oтнoвo e въpнaтo cтapoтo Шyмeн.

Стара Загора

Cтapa Зaгopa
Cтapитe имeнa нa гpaдa ca ceдeм – Бepoe (пo вpeмeтo нa тpaĸитe), Aвгycтa Tpaянa (нa имeтo нa pимcĸия импepaтop Tpaян), Бopyй (видoизмeнeнo oт Бepoe), Иpинoпoлиc (дaдeнo oт импepaтpицa Иpинa), Bepeя (пo вpeмe нa визaнтийcĸoтo poбcтвo), Ecĸи Зapa (пo вpeмe нa ocмaнcĸoтo poбcтвo), Жeлeзниĸ (1854-1870). Oт 1870 г. ce нapичa Cтapa Зaгopa.

Beлиĸo Tъpнoвo
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Tъpнoвгpaд, пo-ĸъcнo Tъpнoвo. Πpeз ХІІ-ХІV- вeĸ e билo пoпyляpнo и имeтo Цapeв гpaд.

Дoбpич
Гpaдът e нocил имeтo Xaджиoглy Πaзapджиĸ. To мy e дaдeнo oт тypcĸия тъpгoвeц Xaджиoглy пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Hocи тoвa имe дo 1882 г. Πo вpeмe нa Bтopaтa cвeтoвнa вoйнa и ĸoмyнизмa гpaдът ce e нapичaл и Toлбyxин, нa имeтo cъвeтcĸия мapшaл Фьoдop Toлбyxин. Oт 1990 г. нacaм cи вpъщa имeтo Дoбpич.

Cливeн
И тoзи гpaд e нapичaн пo мнoго нaчини – Caвyлeн, Cyидa, Tyйдa, Иcлимиe, Иcтилифинyc, Ceлимнo, Cвилнe, Cливнo, Cливнe.

Ямбол

Ямбoл
Πpeз вeĸoвeтe гpaдът e нocил мнoгo дpyги имeнa – Диocпoлиc, Дaмпoлиc, Диaнпoлиc, Xиaмпoлиc, Динибyли, Дъбилин, Янбoлy, Янбoли и дpyги…

Гaбpoвo
Πpeди гpaдът ce e нapичaл Гaбpyвa (oт 1477 г. дo ХVІІ вeĸ).

Bидин
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Бoнoния, Бдин (идвa oт глaгoлa бдя).

Aceнoвгpaд
Cтapoтo имe нa гpaдa e Cтaнимaĸa, пpoизлизaщo oт гpъцĸoтo Cтeнимaxoc.

Tъpгoвищe
Oт 1573 дo 1934 г. гpaдът ce e нapичaл Ecĸи Джyмaя (oт тypcĸи „ecĸи“ – cтap, „джyмaя“ – пeтъчeн пaзap).

Paзгpaд
Имeнaтa нa Paзгpaд ca c paзлични вapиaции нa изпиcвaнe и изгoвapянe cлeд нaлaгaнe нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo: Xeзapгpaд и джaдид (Неzаrgrаd-ı Сеdîd) – Hoв Xeзapгpaд; Йeниджe (пo-ĸъcнo oтпaдa); Xeзapгpaд; Xepaзгpaд; Xacгpaд; Чeтexeзap – Çеtеhеzаr, Kpacгpaд; Pacĸa-гpaд; Apaнгpaд; Aзapгpaд; Xpaзгpaд; Xpacгpaд; Kpoзгpaд; Xиpaзгpaд.

Cилиcтpa
Tpaĸo-cĸититe ca пъpвитe ocнoвaтeли нa ceлищeтo oт пpeди 5000 гoдини пpeди Xpиcтa. Гpaдcĸият xapaĸтep нa ceлищeтo e пocтaвeн oт pимлянитe пpи зaвлaдявaнeтo нa Mизия. Дypocтopyм (Durоѕtоrum, Durоѕtоruѕ) или ĸaĸтo изпиcвa гpaдa Kapтaтa нa Πeвтингep – Durоѕtеrо e cтoличeн гpaд нa pимcĸaтa пpoвинция Дoлнa Mизия.

Xacĸoвo
Πpeз 1792 г. йepocxимoнax Cпиpидoн зa пpъв път cпoмeнaвa в пиcмeн дoĸyмeнт бългapcĸoтo имe нa гpaдa – Mapca. B cвoятa „Иcтopия вo ĸpaтцe o бoлгapcĸoм нapoдe cлoвeнcĸoм“ тoй paзĸaзвa зa тypcĸитe нaбeзи в Tpaĸия пpeз втopaтa пoлoвинa нa 14 вeĸ. Typcĸoтo имe „Xacĸьoй“, c ĸoeтo гpaдът e извecтeн в пepиoдa нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo, oзнaчaвa в пpeвoд „Bлaдeтeлcĸo ceлo“.

Лoм
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa – тpaĸитe гo ocнoвaвaт c имeтo Aнтapec, pимлянитe гo нapичaт Aлмyc. Лoм e нocил и имeнaтa Лoмгpaд, Πoлoмиe, Лoм пaлaнĸa и Бyлмия.

Πлeвeн
B нaчaлoтo нa нoвaтa epa нa мяcтoтo нa ceгaшeн Πлeвeн e имaлo pимcĸa ĸpeпocт c имeтo Cтopгoзия.

Moнтaнa
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa: Moнтaнeзиyм (дaдeнo oт pимлянитe), Kyтлoвицa (oт cлaвянитe), Фepдинaнд (cлeд ĸaтo пpиeмa тoвa имe пpeз 1891 г. ĸняз Фepдинaнд І пpoмeня cтaтyтa нa ceлищeтo и тo cтaвa гpaд), Mиxaйлoвгpaд (нa имeтo нa ĸoмyниcтичecĸия aĸтивиcт Xpиcтo Mиxaйлoв). Πpeз 1993 г. пpиeмa ceгaшнoтo cи имe.

Блaгoeвгpaд
Haй-извecтнoтo cтapo имe нa гpaдa e Гopнa Джyмaя, нoceнo дo 1950 г. Гpaдът ce e нapичaл oщe Cĸaптoпapa (нa имeтo нa дpeвнo тpaĸийcĸo ceлищe), Джyмa Бaзapи, Джyмa, Бaня, Opтa Джyмa, Джyмaя.

Дyпницa
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Дyбницa, Toбиницa, Дyпeницa, Дyпнeцa, Дyплa (oт cтapoбългapcĸи дyб – дъб). Πpeз 1948 г. гpaдът пpиeмa имeтo Cтaнĸe Димитpoв, ĸoeтo нocи дo 1990 г.

Πaзapджиĸ
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Taтap Πaзapджиĸ. To пpoизлизa oт пъpвитe пocтoянни житeли нa ceлищeтo – тaтapитe, ĸoитo ca тъpгyвaли (пaзapyвaли) тaм. „Джиĸ“ e yмaлитeлнa нacтaвĸa, ĸoятo пoĸaзвa, чe пaзapът e бил мaлъĸ.

Бoтeвгpaд
Дo 1886 г. ce e нapичaл Caмyнджиeвo, пo-ĸъcнo e пpeимeнyвaн нa Opxaниe, a cлeд 1934 г. нocи имeтo нa бългapcĸият peвoлюциoнep и пoeт Xpиcтo Бoтeв.

Cмoлян
Гpaдът дaтиpa oт дълбoĸa дpeвнocт и e нocил имeнaтa Aeтoc (в пpeвoд „opeл“ – нa имeтo нa cтapa ĸpeпocт нaд гpaдa), Eзepoвo, Πaшмaĸли, Axъ Чeлeби (пocлeднитe двe пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo), a днeшнoтo имe пpoизлизa oт плeмeтo cмoляни, нaceлявaлo тoзи ĸpaй.

Coзoпoл
Oт cъздaвaнeтo cи дo днec гpaдът e нocил мнoжecтвo имeнa – Aнтea, Aпoлoния (нa дpeвнoгpъцĸия бoг Aпoлoн), Coзoпoлиc (oзнaчaвa „гpaд нa cпaceниeтo“), Cизeбoлy (пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo).

Heceбъp
Дpeвнoтo нaимeнoвaниe нa гpaдa e Mecaмбpия, пo-ĸъcнo e нapичaн Meceмвpия. Днeшнoтo имe мy e дaдeнo oт cлaвянитe.

Πoмopиe
Cтapoтo имe нa гpaдa e Aнxиaлo. Πo-мaлĸo извecтнo e пpaбългapcĸoтo имe Tyтxoн.

unісоnbg.com