Как американците създадоха основните заводи на СССР

Точно преди 90 години, на 1 юни 1931 г., е подписан договорът между САЩ и СССР за участието на американските инженери в изграждането на 90 съветски металургични завода. Това беше само един от многото примери за това как индустриалната мощ на Съветския съюз беше създадена от ръцете на чуждестранни специалисти.

В средата на 1920-те години съветската индустрия беше в руини. Въпреки че, болшевиките наследиха добро индустриално наследство от Руската империя, тези фабрики бяха или изоставени по време на Гражданската война, или бяха изключително лошо управлявани, след като собствениците и специалистите бяха принудени да избягат от страната по време на революцията. По съветско време е беше обичайно да се омаловажава индустриалното развитие на старата Русия, въпреки че според различните оценки това е била третата или четвъртата икономика в света и се е разраствала много бързо, с всички шансове да достигне второто и след това и първото място.

След революцията и Гражданската война обемът на производството намалява около 10 пъти, което е истинско икономическо бедствие. И предвид факта, че СССР се подготвя активно за бъдещата война, вярвайки, че или световната буржоазия ще тръгне на кръстоносен поход срещу пролетарската държава, или Червената армия ще трябва да донесе свобода на потиснатите класи в Европа и Азия, необходимостта от една мощна икономика става въпрос за оцеляване.

През 1927 г. на XV конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (б) (ВКП болшевики) е решено да се създаде петгодишен план за развитие на икономиката на СССР, който е началото на политиката на индустриализация. През април 1929 г. петгодишният план получава одобрението на висшето ръководство на страната и се превръща в пряко ръководство за действие за всички сектори на икономиката. 

Но мащабните планове бяха възпрепятствани от действителността – в СССР го нямаше капиталът за модернизирането на икономиката, почти нямаше инженерен персонал, а системата на висшето образование, която преди революцията осигуряваше много висококвалифицирани специалисти, беше напълно унищожена. За да се преодолеят тези проблеми, бяха взети две решения – да се намери капитал за сметка на прекомерната експлоатация на селското население и да се възобнови системата за средното и висшето образование за обучението на инженери.

Първата задача е решена с помощта на колективизацията, когато всички ресурси са изтласкани от селото и селяните са подложени на ново заробване, което продължава до 1960-те години. Освен това по-голямата част от златните резерви на СССР бяха похарчени за покупки в чужбина и дори широките разпродажби на шедьоврите на изкуството, събрани в Русия с усилията на бившите владетели, започнаха да покриват извънредните разходи. За да се реши проблемът с персонала в СССР, през 1930 г. се въвежда универсално начално образование и започва да се създава системата за обучение по техническите специалности, университетите и институтите.

Изобщо към началото на 1930-те години бяха намерени повече или по-малко пари и започнаха да се появяват първите съветски инженери. Остава обаче последният нерешен проблем – как да се построят новите заводи? Ако минимално годните специалисти за заводите все още можеха да се обучават с ускорени темпове, то загубата на националните инженерни и проектански школи не беше толкова лесно да се попълни.

И тук на помощ на Съветския съюз се притече омразната „световна буржоазия“. Непрекъснатият експлозивен растеж през 1920-те години завършва с колапс на световната икономика през 1929 година. Започна ерата на Голямата депресия. По същото време индустрията на Запад, предимно в САЩ, достигна изключително ниво, включително масовото въвеждане на типовите проекти, производството на конвейер, автоматизацията и широкото използване на машините и сложните металорежещи машини. Това даде възможност да се продават готови заводи по целия свят, които можеха само да бъдат сглобени и да се започне масовото производство на продукти.

За съветското ръководство кризата се оказа подарък от съдбата – най-големите чуждестранни фирми бяха готови да изпълняват поръчките за създаването на цели предприятия и квалифицирани специалисти, които доскоро бяха придирчиви да избират в кой от гигантите в бранша да работят за да продадат по-скъпо труда си, и вече бяха готови да заминат за Съветска Русия, за да участват в строителството и стартирането на нови предприятия. Не може да се каже, че услугите са предоставени на СССР даром, но фактът, че цените бяха паднали много забележимо, и това беше очевиден факт.

За покупките и преговорите в САЩ през 1924 г. беше създадено акционерното дружество „Амторг“, формално търговска организация, но всъщност беше заместител на дипломатическата мисия, тъй като до 1933 г. САЩ не признават СССР и не правят нищо официално с него. Отначало „Амторг“ служи като прикритие за съветското разузнаване, но със стартирането на индустриализацията то се превърна в мощна помпа, която засмукваше знанията, персонал и продуктите от Америка, и изпращаше всичко това в СССР. 

Веднага след като започна глобалната криза, „Амторг“ веднага започна да публикува във вестниците доклади, че в съветската индустрия има много свободни работни места. За да се подобри квалификацията на „червените инженери“, започва да излиза списанието „Американската техника и индустрия“ и, разбира се, служителите на компанията не пренебрегват и индустриалния шпионаж.

През 1928 г. в Москва пристига Алберт Кан – ръководител и собственик на най-голямата проектанска компания в света, която можеше да разработи документацията за завод от всякакъв мащаб и след това да осигури целия производствен и строителен цикъл.

Действителният клон на компанията на Алберт Кан в Москва се наричаше „Госпроектстрой“ за секретност. В него работеха 25 американски и 2 500 съветски инженери, които изучаваха западния опит в проектирането и изграждането на големи промишлени съоръжения. Друга проектна компания, е немската Demag, която също имаше офис в Москва, но се беше скрила под името “Централно бюро за тежко машиностроене“. Поразителен факт, е че последният леярен цех на Demag в Магнитогорския металургичен завод беше демонтиран едва през 2005 година.

Повечето от предприятията, построени през годините на индустриализация, са дело на Кан, чиито специалисти са създали подробната документация за такива гиганти на съветската индустрия като тракторни заводи в Сталинград, Харков, Челябинск, леярните в Днепропетровск, Магнитогорск, Сормово. Цялото заводско оборудване беше произведено в САЩ и след това с кораби беше изпратено до СССР, където под контрола на хората на Кан в предварително построените стени, заводът се „сглобяваше“ и производството започваше. Фирмата на Кан проектира и създава почти 600 предприятия, като общо с помощта на чуждестранни компании в СССР са построени 1500 завода и фабрики.

Тракторният завод в Сталинград беше построен в САЩ, след това демонтиран, транспортиран на 100 товарни кораба и след това отново сглобен в СССР. Автомобилният завод в Горки е построен от американската компания „Остин“ и произвежда клонинги на автомобилите на Ford. „Днепрогес“ е дело на американската фирма „Cooper Engineering Company“ заедно с немската компания Siemens, с главен инженер Хю Купър, а оборудването е доставено от компанията „General Electric“. Съвременният московски завод АЗЛК е точно копие на завода за типовите модели на Ford от град Дъиборн. Магнитка е клонинг на стоманодобивния завод в Гари, Индиана.

Около 200 000 американски инженери и техници дойдоха в СССР, които през първите няколко години бяха отговорни за производството, тъй като специалистите, обучени в СССР, нямаха необходимата квалификация. През тези 10 години американските професори са обучили 300 000 квалифицирани специалисти в рабфака. Не случайно сред получателите на съветските награди за постижения в индустриализацията ще открием много английски и немски фамилни имена, като гореспоменатия вече Купър и неговите колеги.

Сред първите резултати от работата на новата индустрия бяха много лицензирани (а също така и не много законните) копия на чуждестранните образци, често доста остарели, но за които не се пестяха пари. ГАЗ-АА от 1932 г. е всъщност Ford AA от 1926 г., а по-модерният GAZ-M1 от 1936 г. е копие на Ford 40A от 1934 г. Представителният автомобил ЗИС-101, на който се возеше целия съветски елит от 1936 г. до края на 1940-те години, беше пълно копие на Buick от 1932 г.

Съветската индустрия не се отърва от своето желание да възпроизвежда постиженията на чуждестранната автомобилна индустрия до самия край на своето съществуване. Верижният трактор „Сталинец-60“, произведен в Челябинск от 1933 г., е копие на американския Caterpillar-60 от 1925 г. Комбайнът „Коммунар“, произвеждан в Запорожие от 1930 г., е клонинг на комбайна на Caterpillar от 1928 г. Заводът за авиационни двигатели в Перм направи копия на американския двигател „Циклон“.

През август 1930 г. А. Шумски, служител на ЦК на ВКП (б), съобщава, че в съветската промишленост са наети над 2000 чуждестранни работници, а до края на 1930 г. броят им трябва да се увеличи още повече, тъй като се очаква още 3500 хора да пристигнат.

Според ЦК през 1932 г. броят на чуждестранните специалисти, от инженери до квалифицирани работници, достига фантастичната цифра от 20 000 души, повече от половината от които идват от Германия. Съгласно условията на договора специалистите получават добра заплата, осигуряват им се добри жилища (на фона на казармите, построени за съветски работници) и се снабдяват с висококачествени провизии.

За чужденците бяха построени специални селища, където нямаше място за обикновените съветски граждани. Те ходеха да разпускат в затворени клубове, слушаха музика, недостъпна в СССР, и гледаха цялото ново американско кино, което в Съветския съюз се показваше само в личното кино на Сталин.

Основната задача на властите беше да не допуска спад в стандарта на живот на специалиста, когато той се мести в СССР. За съжаление на новодошлите, често посочените условия в договорите се нарушаваха и чужденците опознаваха ежедневието на обикновения съветски човек на собствения си гръб. През 1932 г. в завода на “Електростал“ имаше дори малка стачка на чужденците, които отказаха да се къпят в общата баня и поискаха да им се осигурят лични бани, като познатите в САЩ. Това доведе до скандали, жалби и прекратяване на договорите.

В същото време често се развиваше много неудобна ситуация и поради грешките в организацията на труда, престой при пуска на производството, несъгласуваност в действията на ведомствата, чужденците можеха да престояват без работа с месеци наред, получаваха парите си, но бяха възмутени от лошото управление. Този проблем не само беше записан в докладите по партийната линия, но намери своето отражение и в съветската литература от тридесетте години. 

Така писателите Илф и Петров описаха страданието на немския специалист. Действието се развива през 1930-1931: инженер Хайнрих-Мария Заузе подписа договор за една година работа в СССР или, както самият Хайнрих, който обичаше точността, в концерна “Херкулес“. … В рамките на една седмица инженер Заузе, воден от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа 3 музея, да гледа балета на “Спящата красавица“ и да седи 10 часа на церемониалната среща, организирана в негова чест. След срещата се проведе неофициална част, по време на която избрани служители на “Херкулес“ се забавляваха много, вдигаха чашите и се обръщаха към Заузе с „педанта“.

“Скъпа Тили! – пише инженерът на своята годеница в Аахен, – от десет дни живея в Черноморск, но все още не съм започнал работа в концерна “Херкулес“. Страхувам се, че тези дни ще ми бъдат приспаднати от договорните суми“. Обаче на петнадесето число на месеца касиера предаде на Заузе половината от месечната му заплата. … След това Заузе пише писма до своята годеница: „Мила! Живея странен и необикновен живот. Не правя абсолютно нищо, но получавам парите си точно, в рамките на уговорения срок. Всичко това ме изненадва. Разкажи това на нашия приятел д-р Бернхард Хернгрос за това. Ще му се стори интересно“.

Към средата на 1930-те години СССР вече успя да натрупа известен опит в организирането на производството и затова започнал да отзовава скъпите чуждестранни специалисти обратно. Започна да им се намаляват заплатите, отменени бяха специални доставките чрез системата на затворените дистрибутори, и искаха от тях да вземат съветско гражданство. В резултат на това повечето от чуждестранните специалисти се завърнаха в родината си до 1938 г., и за тяхно щастие както САЩ, така и  Европа вече бяха преодолели последствията от Голямата депресия и там се появиха много нови свободни работни места.

Автор: Михаил Диунов, vz.ru

Стapите имeнa нa гpaдoвeтe ни

Coфия
Πpeз VІІ вeĸ пp. Xp. възниĸвa Tpaĸийcĸият гpaд Cepдиĸa – тoвa e пъpвoтo имe нa днeшнa Coфия. Πo вpeмeтo нa xaн Kpyм (нaчaлoтo ІХ вeĸ) Cepдиĸa cтaвa чacт oт бългapcĸaтa тepитopия и пoлyчaвa имeтo Cpeдeц. Гpaдът e бил нapичaн и Tpиaдицa. Πocлeднoтo имe – Coфия, идвa oт xpaмa „Cвeтa Coфия“.

Πлoвдив
Πpeз вeĸoвeтe тoзи гpaд e нocил мнoгo имeнa – Keндpиcoc, Eвмoлпиac, Филипoпoлиc, Πyлпyдeвa, Tpимoнциyм, Улпия, Флaвия, Юлия, Πълдин, Филибe и дpyги. Haй-извecтнoтo мoжe би e Филипoпoлиc, дaдeнo мy oт Филип Maĸeдoнcĸи, бaщaтa нa Aлeĸcaндъp Maĸeдoнcĸи

Bapнa
Cтapoтo имe нa Bapнa e Oдecoc, нa eднoимeннaтa ĸpeпocт, paзпoлoжeнa нa Bapнeнcĸия зaлив. Cлeд paзpyшaвaнeтo й гpaдът зaпoчвa дa бъдe нapичaн Bapнa. Meждy 20 дeĸeмвpи 1949 г. и 20 oĸтoмвpи 1956 г. гpaдът e нocил имeтo Cтaлин.

Бypгac
Днeшнoтo имe нa Бypгac пpoизлизa oт Бypгoc (oт лaтинcĸи – ĸyлa). Πpeз ХІХ вeĸ гpaдът e бил нapичaн Axeлo Бypгac.

Pyce
Toзи гpaд e нapичaн пo нaй-paзлични нaчини, вce пoдoбни нa днeшнoтo имe – Pycи, Pycиĸo, Pyши, Pycчyĸ, Pycиг… Eднo oт нaй-пoпyляpнитe cтapи имeнa e Pycчyĸ. Taĸa e бил нapичaн гpaдът пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Дpyгo имe нa гpaдa, ĸoeтo e билo нoceнo oт pимcĸa ĸpeпocт, e Ceĸcaгинтa пpиcтa – „пpиcтaнищe нa 60 ĸopaбa“.

Шyмeн
Зa пъpви път ce cпoмeнaвa ĸaтo Cимeoниc (Шимeoнит) пpeз 1153 г. oт apaбcĸия пътeшecтвeниĸ Идpиcи. Πpeз ХІV вeĸ e нapичaн Шyмнa или Шyмeн. Πo вcяĸa вepoятнocт идвa oт “шyмa” и “зaшyмeн”, пoнeжe ce e нaмиpaл cpeд тaĸaвa мecтнocт. B пepиoдa 1950-1965 г. нocи имeтo Koлapoвгpaд, cлeд ĸoeтo oтнoвo e въpнaтo cтapoтo Шyмeн.

Cтapa Зaгopa
Cтapитe имeнa нa гpaдa ca ceдeм – Бepoe (пo вpeмeтo нa тpaĸитe), Aвгycтa Tpaянa (нa имeтo нa pимcĸия импepaтop Tpaян), Бopyй (видoизмeнeнo oт Бepoe), Иpинoпoлиc (дaдeнo oт импepaтpицa Иpинa), Bepeя (пo вpeмe нa визaнтийcĸoтo poбcтвo), Ecĸи Зapa (пo вpeмe нa ocмaнcĸoтo poбcтвo), Жeлeзниĸ (1854-1870). Oт 1870 г. ce нapичa Cтapa Зaгopa.

Beлиĸo Tъpнoвo
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Tъpнoвгpaд, пo-ĸъcнo Tъpнoвo. Πpeз ХІІ-ХІV- вeĸ e билo пoпyляpнo и имeтo Цapeв гpaд.

Дoбpич
Гpaдът e нocил имeтo Xaджиoглy Πaзapджиĸ. To мy e дaдeнo oт тypcĸия тъpгoвeц Xaджиoглy пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Hocи тoвa имe дo 1882 г. Πo вpeмe нa Bтopaтa cвeтoвнa вoйнa и ĸoмyнизмa гpaдът ce e нapичaл и Toлбyxин, нa имeтo cъвeтcĸия мapшaл Фьoдop Toлбyxин. Oт 1990 г. нacaм cи вpъщa имeтo Дoбpич.

Cливeн
И тoзи гpaд e нapичaн пo мнoго нaчини – Caвyлeн, Cyидa, Tyйдa, Иcлимиe, Иcтилифинyc, Ceлимнo, Cвилнe, Cливнo, Cливнe.

Ямбoл
Πpeз вeĸoвeтe гpaдът e нocил мнoгo дpyги имeнa – Диocпoлиc, Дaмпoлиc, Диaнпoлиc, Xиaмпoлиc, Динибyли, Дъбилин, Янбoлy, Янбoли и дpyги…

Гaбpoвo
Πpeди гpaдът ce e нapичaл Гaбpyвa (oт 1477 г. дo ХVІІ вeĸ).

Bидин
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Бoнoния, Бдин (идвa oт глaгoлa бдя).

Aceнoвгpaд
Cтapoтo имe нa гpaдa e Cтaнимaĸa, пpoизлизaщo oт гpъцĸoтo Cтeнимaxoc.

Tъpгoвищe
Oт 1573 дo 1934 г. гpaдът ce e нapичaл Ecĸи Джyмaя (oт тypcĸи „ecĸи“ – cтap, „джyмaя“ – пeтъчeн пaзap).

Paзгpaд
Имeнaтa нa Paзгpaд ca c paзлични вapиaции нa изпиcвaнe и изгoвapянe cлeд нaлaгaнe нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo: Xeзapгpaд и джaдид (Неzаrgrаd-ı Сеdîd) – Hoв Xeзapгpaд; Йeниджe (пo-ĸъcнo oтпaдa); Xeзapгpaд; Xepaзгpaд; Xacгpaд; Чeтexeзap – Çеtеhеzаr, Kpacгpaд; Pacĸa-гpaд; Apaнгpaд; Aзapгpaд; Xpaзгpaд; Xpacгpaд; Kpoзгpaд; Xиpaзгpaд.

Cилиcтpa
Tpaĸo-cĸититe ca пъpвитe ocнoвaтeли нa ceлищeтo oт пpeди 5000 гoдини пpeди Xpиcтa. Гpaдcĸият xapaĸтep нa ceлищeтo e пocтaвeн oт pимлянитe пpи зaвлaдявaнeтo нa Mизия. Дypocтopyм (Durоѕtоrum, Durоѕtоruѕ) или ĸaĸтo изпиcвa гpaдa Kapтaтa нa Πeвтингep – Durоѕtеrо e cтoличeн гpaд нa pимcĸaтa пpoвинция Дoлнa Mизия.

Xacĸoвo
Πpeз 1792 г. йepocxимoнax Cпиpидoн зa пpъв път cпoмeнaвa в пиcмeн дoĸyмeнт бългapcĸoтo имe нa гpaдa – Mapca. B cвoятa „Иcтopия вo ĸpaтцe o бoлгapcĸoм нapoдe cлoвeнcĸoм“ тoй paзĸaзвa зa тypcĸитe нaбeзи в Tpaĸия пpeз втopaтa пoлoвинa нa 14 вeĸ. Typcĸoтo имe „Xacĸьoй“, c ĸoeтo гpaдът e извecтeн в пepиoдa нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo, oзнaчaвa в пpeвoд „Bлaдeтeлcĸo ceлo“.

Лoм
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa – тpaĸитe гo ocнoвaвaт c имeтo Aнтapec, pимлянитe гo нapичaт Aлмyc. Лoм e нocил и имeнaтa Лoмгpaд, Πoлoмиe, Лoм пaлaнĸa и Бyлмия.

Πлeвeн
B нaчaлoтo нa нoвaтa epa нa мяcтoтo нa ceгaшeн Πлeвeн e имaлo pимcĸa ĸpeпocт c имeтo Cтopгoзия.

Moнтaнa
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa: Moнтaнeзиyм (дaдeнo oт pимлянитe), Kyтлoвицa (oт cлaвянитe), Фepдинaнд (cлeд ĸaтo пpиeмa тoвa имe пpeз 1891 г. ĸняз Фepдинaнд І пpoмeня cтaтyтa нa ceлищeтo и тo cтaвa гpaд), Mиxaйлoвгpaд (нa имeтo нa ĸoмyниcтичecĸия aĸтивиcт Xpиcтo Mиxaйлoв). Πpeз 1993 г. пpиeмa ceгaшнoтo cи имe.

Блaгoeвгpaд
Haй-извecтнoтo cтapo имe нa гpaдa e Гopнa Джyмaя, нoceнo дo 1950 г. Гpaдът ce e нapичaл oщe Cĸaптoпapa (нa имeтo нa дpeвнo тpaĸийcĸo ceлищe), Джyмa Бaзapи, Джyмa, Бaня, Opтa Джyмa, Джyмaя.

Дyпницa
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Дyбницa, Toбиницa, Дyпeницa, Дyпнeцa, Дyплa (oт cтapoбългapcĸи дyб – дъб). Πpeз 1948 г. гpaдът пpиeмa имeтo Cтaнĸe Димитpoв, ĸoeтo нocи дo 1990 г.

Πaзapджиĸ
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Taтap Πaзapджиĸ. To пpoизлизa oт пъpвитe пocтoянни житeли нa ceлищeтo – тaтapитe, ĸoитo ca тъpгyвaли (пaзapyвaли) тaм. „Джиĸ“ e yмaлитeлнa нacтaвĸa, ĸoятo пoĸaзвa, чe пaзapът e бил мaлъĸ.

Бoтeвгpaд
Дo 1886 г. ce e нapичaл Caмyнджиeвo, пo-ĸъcнo e пpeимeнyвaн нa Opxaниe, a cлeд 1934 г. нocи имeтo нa бългapcĸият peвoлюциoнep и пoeт Xpиcтo Бoтeв.

Cмoлян
Гpaдът дaтиpa oт дълбoĸa дpeвнocт и e нocил имeнaтa Aeтoc (в пpeвoд „opeл“ – нa имeтo нa cтapa ĸpeпocт нaд гpaдa), Eзepoвo, Πaшмaĸли, Axъ Чeлeби (пocлeднитe двe пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo), a днeшнoтo имe пpoизлизa oт плeмeтo cмoляни, нaceлявaлo тoзи ĸpaй.

Coзoпoл
Oт cъздaвaнeтo cи дo днec гpaдът e нocил мнoжecтвo имeнa – Aнтea, Aпoлoния (нa дpeвнoгpъцĸия бoг Aпoлoн), Coзoпoлиc (oзнaчaвa „гpaд нa cпaceниeтo“), Cизeбoлy (пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo).

Heceбъp
Дpeвнoтo нaимeнoвaниe нa гpaдa e Mecaмбpия, пo-ĸъcнo e нapичaн Meceмвpия. Днeшнoтo имe мy e дaдeнo oт cлaвянитe.

Πoмopиe
Cтapoтo имe нa гpaдa e Aнxиaлo. Πo-мaлĸo извecтнo e пpaбългapcĸoтo имe Tyтxoн.

unісоnbg.com

ДЪЛЖИМ ЛИ НА ДНЕШНА РУСИЯ БЛАГОДАРНОСТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ( 1877-78)?

Днес Кремъл упорито ни тика мръсната си ръка в лицето , за да я целуваме с „благодарност“ за освобождението и възстановяването на българската държавност. Неговата теза е, че дължим такава благодарност на руския цар и на руските войници- освободители , воювали и загинали в тази война (1877-78).

Къде е тук истината? Какво дължим на днешния Кремъл?

Първо, ако го приемем за освобождение от страна на руския цар Александър Втори, и че на него дължим благодарност, би трябвало да мразим днешните управници на Кремъл. Те не само унищожиха Руската империя ( 1917), но и зверски изклаха руския император и семейството му, ликвидираха всички аристократи, участвали в т.нар. Руско- турска освободителна война. Да дължим благодарност на убийците на наследниците на „Цар Освободител“? Това би било перверзия…

Второ, ако приемем, че дължим благодарност не на императора, а на войниците му, то пак нищо руско няма там. Войниците са основно от Одеския военен окръг т.е. украинци и българи. Останалите са финландци, румънци, сърби и българските опълченци, разбира се. Може и да съм пропуснал някоя народност, но руснаци НЯМА .

Вижте и командния състав – половината са с род от Западна Европа, а половината от останалите са също от неруски произход.

За това, че накрая сме си и платили за направените от Русия разходи по войната вече е писано достатъчно много.

За сведение – в Руската империя е имало над 100 дворянски фамилии от български произход ( визирам волжките българи). Например героят от войната против Наполеон – фелдмаршал Кутузов е също с български корен .

И още един факт за размисъл – през 1810 година, в подготовката на нова война с Турция в Руската империя са събрани български опълченци в 4 полка. Те не понасяли мущровката на руските офицери и често се бунтували. Едва когато полковете са дадени под командването на Кутузов, той се разпоредил да ги оставят на мира. В тези полкове войниците избирали командирите си, вероятно по стария хайдушки обичай.

И тук възниква въпросът – какво става с тези полкове след нахлуването на Наполеон в Русия? Воювали ли са те против французите? Възможно е именно Русия да ни дължи благодарност за защитата й от наполеоновата армия. Но… днешния Кремъл крие и манипулира фактите и нахално ни навира за целуване вонливи руски ботуши и окървавени български цървули.


Докога?

Лазаровден

Лазарки от с. Долни Лозен 1943-1944 г.

Празнува се в предпоследната събота преди Великден. С него започва отбелязването на най-големия християнски празник. Най-хубавата библейска приказка е възкресението на Лазар, последното чудо, с което Христос демонстрира бъдещото си Възкресение. Лазар бил приятел на Исус и живеел в едно село близо до Йерусалим с двете си сестри – Мария и Марта. Исус често обичал да отсяда у тях. Веднъж той бил далеч от Йерусалим, при него дошъл човек и му казал, че Лазар е много болен. Исус казал: „Лазар е тежко болен, но няма да умре“. Заедно с учениците си тръгнал на път и когато те разтревожени се питали жив ли е още, той им отвърнал: „Лазар спи, но аз отивам да го събудя“. Исус отивал да извърши чудо – да възкреси приятеля си, когото много обичал.

Като стигнали до селото, те видели много опечалени хора, които отивали при Мария и Марта да оплачат Лазар, умрял преди четири дни. Марта като разбрала, че Исус е тук, изтичала при него и му казала: „Ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре“. Дошла Мария и още много хора, които не сдържали сълзите си. Исус поискал да го заведат при гроба на умрелия и като стигнали, заплакал от мъка. Лазар почивал в една пещера и Исус поискал от хората да махнат камъка от входа й. Исус се помолил на небесния си отец и казал: „Лазаре, стани!“. Станало чудо – Лазар излязъл от гроба. Тези, които не вярвали на думите, повярвали на делата му.

Лазаровата събота е един от най-драматичните, поетични и символични пролетни народни обичаи. Още през постите младите моми и момичетата започват да се готвят за лазаруването, като се групират по възраст и по чети.

Лазарки

Облечени празнично, лазарките обикалят къщите в събота от обяд и неделя до обяд, като влизат във всяка къща и пеят песен на всеки член от семейството, пожелавайки плодородие:


А бре, Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чимшир порти,
да улезнат лазарици.
— Бог помага, равни двори!
— Дал Бог добро, лазарици!

Стопаните им раздават от погачата с мед и плодове, за да има берекет. Даряват ги с дребни пари и яйца, които една от лазарките слага в кошничка. Лазарките обикалят и засетите ниви, където също изпълняват песен – пожелание:

Къде ние заминале,
        родило се, преродило,
        та на земня натегнало:
        от два класа кутел жито,
        от два грозда бъчва вино.

Някъде в шествията на лазарките участват булка и момък — едно малко момиче е облечено в сватбени дрехи, а по-голямото е с калпак и с мъжки дрехи. Те разиграват пантомимата за възкръсването на Лазар, комуто предстои женитба.

На площада лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенец (буенек), хванати в дълга редица разтворено (несключено) хоро. На хорото се хващат само моми и се подреждат по ръст (бой): най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница (или боенек). Тя държи в ръцете си тояга. По-възрастните моми са в невестински дрехи.

В някои краища след обеда лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето (или котелът) престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.

Големите лазарки ходят и в неделя по кръчми и дюкяни, на хорото и пеят на събраните там мъже. Накрая си разделят подареното и си устройват трапеза в дома на водачката.

Понеже има вярване, че на Връбница разпускат мъртвите, в събота се прави Лазарова задушница. Жените приготвят жито и раздават осветеното от свещеник за бог да прости, прекадяват и преливат гробовете.

Песните на малките лазарки носят пожелания за плодородие и задомяване.

/“Празници и обреди на българина“ – Трето преработено и допълнено изд. , съст. Надя Петрова, изд. Парнас, 2003 г./

Да си купиш, Истината

Купил си Глупака Истина на пазара. Много изгодно, две думи няма по въпроса. Платил той за истината три глупави въпроса, при това получил два тупаника ресто – и тръгнал.

Но да кажем, че е тръгнал – не бихме!

С Истината на гърба изобщо не е лесно да се ходи. Който е опитвал той знае. Колкото е голяма, толкова е и тежка. Да се возиш на нея – никак не става, а на себе си да я носиш – далеко ли ще я занесеш?

Мъкне Глупака своята Истина, и се мае. Ех, жалко е да я хвърли, а пък е и плащал за нея.

Домъкнал се до дома жив.

– Къде се изгуби, Глупак такъв? – взела да се набира жена му.

Обяснил и Глупака всичко, както си е, само едно не могъл да обясни: за какво му е тази Истина и как да я ползва.

Лежи Истината насред улицата, и през никоя врата не влиза, посъветвал се с жената какво да я прави, как да я използва в домакинството.

Въртели я и тъй, и иначе, и нищо не измислили. Даже да я сложат нямало никъде място.

– Какво ще правиш – няма къде да сложим Истината. – казала жената.

– Върви, – казала жена му, – продай тази своя Истината и много не питай – колкото дадат, толкова. И без това никаква полза от нея.

Помъкнал я Глупака към пазара. Застанал на видно място и вика:

– Истина! Истина! На кого му трябва Истината – граби народе!

Но никой дори и не му обърнал внимание.

– Ей, народе! – вика Глупака. – Взимай истината – изгодно я давам!

– Не мерси, – отговаря народа. – На нас твоята Истина не ни е нужна. Ние си имаме своя, вярно не купена.

Ето че към Глупака се приближил един Умник. Повъртял се около Истината и пита:

– Кво става братчед, Истина продаваме а? Я кажи колко и търсиш?

– Не много, даже съвсем малко, – зарадвал се Глупака. – Ще ти я дам за едно благодаря.

– За благодаря? – сопнал се Умника. – И на това му викаш евтино, не, мерси, това не е за мен.

В същия момент се приближил още един Умник и взел да се интересува. Умували, умували, и решили да купят двамата заедно Истината. Така и станало.

Разрязали Истината на две части. Получили се две полуистини – всяка от половинките и по-лека, и по-удобна, от колкото цялата. Такива полуистини – ум да ти зайде.

Вървят Умниците по пазара и всички им завиждат. А после и другите търговци по техния пример станали да си майсторят полуистини. Режат търговците истината, с полуистина се запасяват.

Сега къде-къде по-лесно ще си говорят един с друг. Там, където трябвало да се каже: „Вие сте подлец“ – казвали: „Имате труден характер“. Наглеца вече можели да нарекат пробивен човек, лъжеца – фантазьор.

И даже вече нашия Глупак никой не ще нарече глупак. За него ще кажат: „Инакомислещ човек“.

Поздрави от автора на блога, на новия социален стил за общуване!

Русия всякога ни е лъгала

„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ.

Откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969–976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (…)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (…)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

glasove.info

Яков Джераси: Български евреи направиха медицината успешна в Израел

Яков Джераси

Никога не съм усещал дискриминация в България, казва председателят на Международна фондация „България“

– Г-н Джераси, реагирахте остро срещу отворено писмо на български евреи, възмутили се от използването на антисемитски цитат на шахматиста Боби Фишер в играта “Последният печели” по БНТ. Защо не сте съгласен с тяхната позиция?

– Моите сънародници често приемат подобни изказвания по същия начин, по който приемат и някои свастики, нарисувани по стените. Реагират като на знак на антисемитизъм. Но не всяка свастика на стената е антисемитизъм. Те просто са прекалено чувствителни. Само че в България не е като в другите държави. Тук никога не е имало антисемитизъм, нито сега, нито по времето на Втората световна война. Ако се е усещало някакво антиизраелско отношение, това беше по времето на тоталитарното управление. Но онзи строй беше против всички религии.

А сега една група хора реши да се вторачи в телевизионна игра. Всичко стигна дотам, че дори посланикът на Израел, който, откакто е в България, няма публични изяви, реагира на ситуацията. С други думи – направиха от мухата слон.

Това показва колко лош е този негативизъм, който произтича от затворения модел общество, каквото са евреите.

Но не само тук е така. В САЩ Лигата против поругаването (американска правозащитна организация, чиято цел е спиране на клеветите срещу еврейския народ – б.а.) направи проучване върху антисемитските настроения на нациите. В тази анкета първият въпрос например е: “Мислите ли, че евреите във вашата страна са по-лоялни към Израел, отколкото към страната, в която живеят?”. Това не е честен въпрос, защото един евреин се чувства толкова защитен, колкото и друг евреин, когото не познава и е в друга държава.

Не вярвам, че на базата на симпатии който и да е евреин се чувства лоялен към държавата Израел. Отдавна не сме във времената на Холокост.

Другият въпрос, който те задават, е дали мислите, че евреите имат извънредно голямо влияние върху международната политика, световните финанси, дали те контролират медиите. Ако питаш някого в България, всеки втори ще ти отговори: “Да, евреите имат контрол”.

Тъжно, но тези отговори ще бъдат такива, защото е създадена една илюзия.

– Не е ли така?

– Не, не е вярно. По подобен начин обаче се говори и че евреите са много умни. А те не са. В нашата родина те не са най-умните хора на света. Аз мога да посоча умен човек, когото познавам, и това е Карл Джераси, който е с българско потекло и от еврейски произход – човекът, открил хапчето “Антибебе”, с което направи нещо революционно за времето си.

– Заради това ли не приемате въпросите на Лигата против поругаването?

– Евреите тук в тази страна са спасени от комплекса на Холокост. В първите години, когато живеех в Израел, там идваха хора от цяла Европа и повечето от тях още бяха под влиянието на страха, останал от концлагерите. Бяха комплексирани, дори не можеха да ходят в университет заради вътрешните си терзания. По онова време 60% от лекарите в новата държава Израел бяха с български произход, защото повечето, които емигрираха, заминаха от България с професия на лекари. По този начин в основата на здравеопазването в Израел бяха българските евреи.

Затова мисля, че Лигата против поругаване задава въпроси, които не са подходящи за всяка една нация. Това не са въпросите, които трябва да се задават в България.

– Защо антисемитизмът е нетипичен за България?

– Аз съм роден тука. Напуснал съм страната, когато съм бил на 2 години и половина, но в последните 28 години отново живея в България.

Никога не съм усещал дискриминация. Проф. Тодор Танев, бивш министър на образованието, винаги казваше, че тази страна не познава същността на понятието антисемитизъм. Така беше обяснил и на негови гости от Германия. По думите му българите не са расисти, защото не виждат разликата между цигани, турци, мюсюлмани и евреи. Това е големият принос, който дава страната ни през Втората световна война.

Не е типично за българския народ да бъде анти. Така че не смятам, че беше честно да се повдигне този въпрос срещу БНТ и срещу Орлин Горанов. Това са глупости. Има много по-важни неща, с които да се занимаваме.

– Не за първи път обаче има хора, които се обиждат на тема антисемитизъм, въпреки че толерантността е присъща за българите. Защо?

– Защото евреите са затворено общество, от което идвам и аз.

Преди години аз и покойният Емил Кало, който по онова време беше шеф на еврейската общност, решихме да направим панихида за Зико Грациани – български евреин, създал в Израел хорове във военния оркестър. По този случай поканих Детския хор на БНР да научи една негова песен, която да бъде изпълнена в чест на Грациани. Хорът разучи песента на иврит, аранжираха музиката, всичко беше уговорено с ръководството на синагогата. В един момент обаче някой реши да се обади на тогавашния равин, който живееше в Израел и идваше от време на време в България. “Веднага да ги изпъдите, тези деца не са евреи”, каза тогава равинът. Цялата ситуация беше срамно петно както за мен, така и за Емил Кало и за посланика на Израел тогава. И до днес не мога да простя на моите сънародници тази постъпка.

Давам за пример и друг случай – кметът на София по онова време Бойко Борисов се върна от първото си посещение в Израел и поиска от мен да събера 10-ина евреи в кабинета му. Каза им: “Аз се връщам от Израел и искам да ви кажа, че това е естествен приятел на България”. Реакцията на моите сънародници беше: “Нашият президент е Първанов, нашият министър-председател е Станишев”. Как би могло да се говори по този начин!? Всеки може да направи сметка какво значеха всъщност тези техни думи.

Има нещо много вредно в тези реакции. Чувствителен съм към тези неща, защото израснах извън България – в Израел. А там има съвсем различно отношение към хората. Когато Бат Сали отиде там, толкова се зарадваха да видят член на парламента, който е от цигански произход.

– В Израел еврейската общност също ли е толкова затворена, както у нас?

– Религиозната общност е така, но другите са отворени към всички. Въпреки това има и напрежение. През последните 30 години отношенията между израелското и арабското население не са толкова приятни. Преди отношенията бяха много по-добри. Веднага след Шестдневната война (1967 г.) границите бяха отворени, араби посещаваха Израел. Но когато започнаха терористичните атаки, страхът отново се върна.

– Споменахте посещението на Бат Сали в Израел. Защо е бил толкова атрактивен?

– Фактически евреите и циганите имат много общи черти.

През Втората световна война евреите живеят в малки села, в които се женят помежду си. Момичетата не можели да учат. Когато се правят сватби, посредници сватосвали девойките и дори ги продавали за пари. Не е по-различно от циганската махала и в днешни дни.

Затова едно от нещата, които очаквам да се случат, когато пандемията свърши, е да поканим 100 цигани и да ги закараме с автобуси до Хърватия. Там се намира един от големите концлагери, където са били убивани както евреи, така и цигани. За разлика от другите концлагери там са убити 400 000 цигани по най-жестоки начини. Тези хора са били убивани с чукове, за да бъдат спестени куршуми.

Да, циганите и евреите имат обща история. Никога не са били обичани. Нас спряха да ни гонят, но в Европа продължават да гонят циганите. Затова дадох това сравнение.

Впрочем в Музикалния театър в София направиха една много добра продукция по Шалом Алейхем – “Цигулар на покрива”, която разказва точно за този начин на живот. И циганите могат да се преоткрият в тази пиеса повече от евреите, защото ние вече 80 години не живеем така. Но преди това бяхме точно като в циганската махала в софийския квартал “Факултета”.

– Напоследък една от най-обсъжданите теми е как ваксинацията в Израел срещу коронавируса е толкова масова. Как успяха?

– Преди една седмица в Nightlife – това е комедийна тв програма в САЩ, един от актьорите казва: “В Израел успяха да дадат ваксина на половината население. Другата половина са палестинците, на които не дадоха”. Тогава евреите бяха възмутени от програмата. Във всяка смешка с израелската армия, както и във вицовете за арабите се намира много истина. За съжаление, има неприятно отношение на израелците към Арабския свят и към арабското население, което живее около Израел.

Помня преди много години как палестинци отвлякоха израелски войник в Газа. След 5 години бях на една среща в Париж, на която беше и Бойко Борисов. Там бащата на отвлеченото момче се беше обърнал към европейските лидери с призив за помощ. 1000 палестинци бяха разменени за момчето. Изводът от тази история е, че Израел се грижи за всеки един от своите граждани. И е хубаво евреите да са по-отворени, да могат да приемат различни хора, за да бъдат познати.

– Подобна грижа към гражданите си Израел показва и в борбата с COVID. Защо държавата за разлика от другите успя да се снабди с достатъчно ваксини?

– Израел е партньор на Европейския съюз и следи общата насока. Израел намери откъде да вземе ваксини и започна веднага ваксинирането.

До 11 март страната е затворена за всички.

Ако някой има ресторант и иска да го отвори, трябва да е ваксиниран. Няма компромис за нищо. Много са стриктни, не искат болни хора в страната, пазят се много добре и се грижат един за друг. Когато имаха нужда от ваксини, те ги намериха, без да оспорват цената, защото животът на човек е по-ценен от всичко.

Евреите и много от практиките ни служат за пример, което носи отговорността да бъдем отговорни. Казано с други думи, не трябва да сигнализираме за нередности, когато такива не същестуват, не трябва да викаме: “Пожар”, когато той не гори.

24 часа

Дюнме, една от големите енигми на Солун



Нито мюсюлмани, нито евреи, но по малко и от двете, солунските „дьонме” са най-влиятелната група в града в продължение на почти четири столетия. Слуховете, че основателят на модерна Турция Кемал Ататюрк е бил един от тях,
остават непотвърдени. Но след няколко дни в съвременен Солун човек се пита дали градът се е отърсил от влиянието на еклектичните, и често екстравагантни вкусове на изчезналата секта.


На изток от парка зад Бялата кула безцветните нови блокчета на Солун обграждат улиците, препречвайки пътя на свежия бриз откъм морето.

Бръснарници, сладкарници, гаражи и магазини се нижат в обичайния си ритъм. Жени простират по балконите, мотори профучават с вбесяващ шум, и изобщо всичко тече по обичайния за града начин, докато в средата на малкия квартал внезапно не се отваря площад. Постройката в средата му мигновено те приковава.

Това е Йени Джами, „новата джамия”. Странна смесица от Ар Нуво и мавърска архитектура от времето на Арабския халифат в Испания, тя започва с витраж над вратата, преминава през заоблени арки и завършва с остроъгълен, орнаментиран покривен фриз и две дървени часовникови кули, в декорацията на които личи мултиплицираната Звезда на Давид.

На входа се вижда невдъхновяващият, а и неверен надпис „Археологически музей”. Постройката, обаче, крие историята на една от най-необичайните религиозни общности на Балканите – евреите-мюсюлмани „дьонме”.

Номинално, тази сграда е строена за джамия. Вътрешността й е на иберийска синагога. Но тя не е нито едното, нито другото, а от 1962 г. не помещава и археологическия музей – след като е построена специална сграда за него половин километър на запад.

Ситуацията с джамията-синагога напълно съвпада със съдбата на нейните строители. Общността им, възникнала през XVII в. в града, e наричана от властите в Отоманската империя „обърнатите ризи”, каквото означава „дьонме” в буквален превод.

В основата на нейното синкретично вероизповедание е противоречивият Сабатай Зеви, който на 40-годишна възраст успява да скандализира еврейските общности в много балкански градове и сериозно да разтревожи Високата порта с твърденията си, че е пророк.

Роден в Смирна (Измир) в период на вълна от самозвани месии, той обикаля известно време източното Средиземноморие и привлича последователи със заявленията си, че ще ги поведе към Обещаната земя. (Днес това е повод мнозина да го смятат за основател на съвременния ционизъм). Според исторически документ, цитиран от Марк Мазовер в „Солун. Град на призраци”, със завръщането си в Смирна самопровъзгласеният пророк започва да се движи из града като „монарх, облечен в златни и сатенени дрехи, най-красиви и богати”. В ръката си носи „нещо като скиптър и обикаля, винаги съпровождан от много евреи, някои от които, за да го почетат, разстилат килими пред краката му.”

Следва период, в който Зеви кръстосва балканските градове и предизвиква размирици сред евреите. Тяхната най-многобройна и влиятелна общност в рамките на Отоманската империя по онова време е в Солун, и именно там той успява да предивдика грандиозен скандал, като споменава името божие на глас по време на проповед.

Ортодоксалните евреи го изхвърлят от града незабавно, но целостта на групата им е нарушена завинаги. Много заможни еврейски семейства разпродават имуществото си и замразяват бизнесите си в очакване на Месията. Според издадената през 1914 г. в Лондон The City of Dancing Dervishes and other Sketches and Studies from the Near East, H.C.Lukach, общността започва да се държи доста ексцентрично. Някои нейни представители се заравят в пръстта на градините си, оставяйки навън само лицата си, други се хвърлят в студените води на Бяло море в най-мразовитите зимни дни.

Самият Зеви е арестуван на път за Истанбул, след като прави заявление, че ще научи на разум султана. Високата порта му дава избор: да го обезглави незабавно, и той да продължи мисията си на светец от отвъдното, или да приеме исляма. Зеви доста лесно се спира на втората възможност, и е освободен. Много от последователите му го следват, и така се създава един от най-странните религиозни хибриди, познати в региона.

Историците определят деноминацията като мистичен ислям с елементи на юдаизъм. Последователите й се молят в джамии, правят посещения в Мека и спазват ритуалите на Рамадан. Удома обаче се придържат към обичаите на юдеите. Те се молят на Месията в името на „Бог, Бога на Израел”, докато молитвата им е съставена по модела на ислямската.

През следващите столетия вероучението на дьонме се разпространява от Египет до Италия и Полша, и се съхранява в леко модифициран вид в Смирна и сред голяма група евреи в Солун. Тяхната позиция в града се променя драматично. От парии в еврейската общност, те се превръщат в част от градския авангард. През 1900 г., когато е построена и джамията-синагога, те са между 10,000 и 15,000 – затворен кръг от добре образовани хора с изключителни финансови възможности. Икономическото и политическо им влияние в града далече надхвърля размера на общността им.

Интелектуалци и бизнесмени от техните среди подпомагат Младотурската революция за превръщането на Турция в светска държава и прокарват много други прогресивни идеи в Отоманската империя.

Съществува слух че самият Кемал Ататюрк, който е роден в турския квартал Кастра в Солун, е бил дьонме. Историците, обаче, досега не са открили доказателства.

Краят на сектата в Солун е сложен първо с пожара от 1917 г., който унищожава голяма част от луксозните им европейски вили в района на Модиано, а после и с договора за размяна на население между България, Гърция и Турция от 1923 г. Тогава всички дьонме са счетени за мюсюлмани и предадени на Турция, повечето от тях се заселват в Истанбул.

В течение на цялото си битие, дьонме са отхвърляни и от мюсюлманите, и от евреите като еретици. Самите те, изглежда, се отнасят относително леко към тази стигма, и с готовност приемат светските елементи на модерността в края на XIX и началото на XX в. Според мемоарите на солунчанина Есин Еден „те пушеха цигари с аромат на лимон в градините на модерните си вили покрай морето, играеха през цялото време карти и следяха модните тенденции в Европа. Слугите им бяха гърци, мебелите им бяха от Франция и Германия, а кухнята им беше смесица от „традиционна висша Отоманска кухня, както и сефарадска храна, но без еврейските закони на храненето да имат особено значение”.

Екстравагантните вкусове на дьонме, които са естествено продължение на избора им да последват месия като Зеви, личат във всяка тухла на Йени Джами. Построена от италианския архитект Виталиано Посели, тя е изненадваща дори в Солун, където човек свиква да се натъква на арабски казби, византийски руини, турски хамами или древни църкви ей така, както си броди между новичките блокчета.

Ако човек се вгледа в съвременния стил на живот в Солун, ще открие поне три прилики с културата на изчезналите дьонме: еклектика, вкус към елегантния, леко разточителен начин на живот, и към добрата храна.

Текст и фотографии Албена Шкодрова

Болшевишката революция като легитимация на престъпни кланове

Болшевишката революция като легитимация на престъпни кланове

Криминални основания на болшевишката революция

Американският историк Шийн Макмикин нарече Октомврийската революция от 1917 г. „най-големият обир в историята“(1) и предостави достатъчно доказателства за криминалната основа, върху която тя стъпва и слага отпечатък върху цялата история на човечеството през 20 в. Подобен възглед споделя и британецът Антъни Сътън, който пряко обвързва глобалния политически експеримент в Русия от 1917 г. с раждането на макрорамката на модерната финансова система на света и технологичната промяна от периода между двете световни войни(2)(3). „Великата криминална революция“ ще се роди като понятие описващо периода на късния Горбачов и възхода на Путин(4).  

Но тази „революция“ е втората в историята на съветската държава през 20 в. Първата вече се е състояла в годините преди и по време на болшевишкия преврат от 1917 г. Грубите данни сочат, че към началото на 1917 г. на територията на Русия има около 100 хил. души, принадлежащи към многобройни болшевишки, есерски, анархистични и други подобни групи, които открито споделят идеите за политически терор и готовност за радикални действия и са готови да упражняват насилие над всеки гражданин или институция в страната(5). За сравнение – в най-цветущия си период членовете на ИДИЛ например не надхвърлят 60 000 члена. Ръстът на общата и т. нар. „революционна“ престъпност се превръща в отлична социална база за грабителство на публичната и частната собственост и системен терор. Интересното е, че престъпните по същността си нагласи се споделят както от редовите членове на екстремистките групи, така и от представителите на интелигенцията, която изпълнява ролята на идеолог на различните движения. Освобождаването от каквито и да  е морални, етически или задръжки на обикновената съвест се счита за основание за принадлежност към идеята за промяна на обществото в Русия. И в този смисъл лозунгът „Всичко забранено е позволено“ се счита за израз на нова класова принадлежност(6). Един анонимен – бързо след това превърнал се в покойник – революционен участник казва на събрание, че „не правихме революцията, за да приличаме на кавказките разбойници, които отвличат хора и искат за тях откуп“ (7). Присъстващият на събранието Ленин отговаря (последван от бурни аплодисменти): „Всъщност разликата е малка – кавказците взимат пари, за да ги сложат в джоба си, а ние  – за да подпомогнем революцията…“(8). Тук личи напълно прагматичният и практически подход на болшевишката политическа тактика, основана върху отказ от всякакви морални задръжки и отхвърляне на утвърдени всекидневни етични норми, който лидерите на партията ще следват в курса на установяване на властта си. Не съществуват каквито и да е предписания относно поведението на болшевишкия активист – точно обратното поощрява се отказът от обичайното и общоприетото. Точно този подход сближава болшевиките много лесно – както ще се види по-долу – с криминалните елементи, които са ръководени изцяло от финансови мотиви при практикуването на обичайната им дейност. Един от ранните идеолози на болшевизма Александър Малиновский (Богданов, Вернер, Максимов), основателят на Пролеткулт и на основател на странната наука тектология, дори е много по-откровен: „Пищят (очевидно опонентите на болшевиките, бел. моя)… против експроприаторите, грабителите и затворниците….Но ще дойде времето на въстанието и те ще бъдат с нас. На барикадата рецидивистът-взломаджия ще е по-полезен от Плеханов“(9).

Някои руските изследователи (10) предпочитат да използват относително неутралното понятие „политическа престъпност“, за да описват криминалните действия, мотивирани от идеологическа принадлежност, изключвайки обаче априори комунистическия бандитизъм от предмета на своите научни търсения. Подобен подход може би е юридически коректен, но от гледна точка на исторически и политилогическия анализ е неточен. За целите на по-ясното дефиниране на явлението е много по-приемливо да се придържаме към заключението на американският изследовател Ана Хейфман, която въвежда в научен оборот дефиницията на „идеологическия разбойник“ (11). Тя описва най-ясно образа на нов вид терорист от началото на 20 в. в Русия. Става дума за събирателен образ на представител на идейно-политическа радикална фракция, който приема охотно и напълно съзнателно да сътрудничи с криминални групи за постигането на дългосрочните си политическите цели. На на нов тип по същността си статистическо изследване на достъпни източници, тя тя генерира тезата, че систематизацията на опитите за атентат, на успешните терористични акции, на идеологически мотивирани обири и инциденти, свързани с въоръжени нападения над идеологически врагове; чрез нападения, отвличания, изнудвания за постигане на партийни цели, се създава успешна революционна платформа, която практически е тествана за пръв път в събитията от 1905 г., а по-късно – през цялата съветска епоха след 1917 г. Според Хейфман (12), личната изгода (водещ мотив в криминалната девиация) под рехавото прикритие на идейна вяра най-ясно описва събирателния образ на участниците в събитията от  ноември 1917 г., независимо от различните им биографии в миналото. Революцията – особено когато е победила, осигурява имунитет срещу наказателно преследване, елитът е напълно променен и криминалните елементи намират бърз социален асансьор, който ги изстрелва във върховете на социалната пирамида, заключава тя (13).
За целите на настоящия текст е редно да се отбележи и ролята на съществуващата по това време и силно популярна в Русия неформална „институция“ на „самосуд“ (самосъд). В контекста на утвърдения болшевишкия подход към създаването на съюз между криминални елементи и политически мотивирани престъпници, „самосуд“ (естеството на думата изключва това явление да бъде дефинирано като „институция“) намира широко разпространение като заместител на формалното правосъдие (14). В случая общностно решение за саморазправа не само със заловените, но и със заподозрените за престъпления, съществува в селата в Сибир далеч преди революцията, още в началото на 18 в. По същество то се ражда се и съществува и в САЩ (преди Закона на Линч и се нарича vigilantism, описващо действията на т. нар. Vigilance committees).  В началото на 1917 г. обаче самосуд става масово явление, заради унищожаването на царската полиция  и двувластието на централното правителство и съветите (15).

Революционният „кипеж“ и възходът на руската криминална класа

В този смисъл това, което по-късно ще бъде пропогандирано и историзирано като Велика октомврийска социалистическа революция, е по същество дълбоко криминален акт – политически мотивираните социални групи действат в тясно сътрудничество и/или паралелно с криминални групи при разграбването на частното и държавното имущество(16). Този масов грабеж тръгва от градовете, но достига в рамките на няколко години и селата и тече едновременно на процеса на установяване на т. нар. нова съветска власт. Налагането на властта не протича по линия на обичайните институционални канали; те както е известно липсват, но на практика формите на самосуд по места постепенно отстъпват на формите на престъпни организации като революционни съдилища и наказателни отряди, които едновременно извършват арест, издават присъда и я осъществяват – често не в този ред. Доколкото по това време дори не е въведена практиката на т. нар. „революционно правосъдие“, изпълнението на наказанията по отношение на „враговете на народа“ представлява извънзаконово и ненаказуемо посегателство срещу живота, здравето и собствеността на цели социални групи, от страна на декласирани елементи. В болшевишки теоретични писания от това време или преди това на подобно поведение се гледа като на „революционен терор с инициативен характер“, която тръгва от „низините“, за да създаде „стихийността на революционното действие“ (17).  Така само са броени седмици се ражда и понятието „червен бандитизъм“, за чието съществуване съветската власт и историография плахо признава по-късно, но счита, че се появява едва през в края на 20-те години. Той се описва често, като „своеволни действия“ на представители на низови партийни организации или местни ръководители на совхози, които постепенно се „отклоняват“ от идейните основи на болшевизма и започват да се занимават с откровено криминални практики.

Руската империя е принесена в жертва на Комунистическия Интернационал

На практика обаче червеният бандитизъм е факт още в месеците преди октомври 1917 г. и се разгръща на територията на страната под маската на установяването на съветската власт. Затова, макар да тръгва като практика от представителите на Червената гвардия, той се разпространява сред всички органи на съветската власт – продоволствените комитети, разбира се ЧК, революционните комитети по места, совхозите и т. н. Червеногвардейските отряди, формирани от градските низини се занимават много повече с криминални престъпления, отколкото с налагане на новия характер на властта. Един от командирите на Иркутската губерния, Попов след време ще признае, че на практика гвардията е структурирана от криминални елементи и че „нейното съществуване не беше възможно без тях“ (18). Това изглежда естествено – новосъздадената армейска структура осигурява хляб, дрехи, въоръжение за представителите на градските низини, при това в тези дни им осигурява и властова позиция и безконтролна дейност сами да определят границите на своето поведение в обичайната си криминална дейност. „Революционни хулигани в униформи“ (19) е дефиниция за Червената гвардия, която се появява сравнително късно в руската историография, но най-вярно описва успешният опит на болшевиките да институционализират собствена военна машина. Опитите на откровено криминалните елементи да започнат да водят самостоятелен организационен живот извън болшевишките структури, среща своя отговор и се използва от болшевиките като демонстрация на борба с криминалната престъпност. Опитите за дезертьорство се наказват със смърт и се представят като съвместна работа между милицията и армията, при което труповете на разстреляните се оставят на улицата.

Броят на жертвите на стихийния терор само в периода ноември 1917 – до края на юни 1918 г. трудно може да бъде изчислен, доколкото няма ясни обобщени данни за кланетата по места. Но е налице едно писмо на Троцки, който заплашва наказателните отряди в Севастопол с наказания заради безконтролното избиване на поне 250-300 души, основно членове на офицерския състав (20). Отговорникът за акциите, председателят на местния революционен комитет Роменец е извикан в Кремъл по този повод. Самият той признава по-късно, че е бил разтревожен от това писмо на Троцки и затова търси първо контакт с Ленин. Болшевишкият лидер обаче му казва, че е „постъпвал правилно“ и че „такива мерки трябва да се взимат, когато няма друг изход“. През март 1918 г. в Благовещенск са избити около 1500 души – военни, търговци и случайни хора, а този случай и досега предизвиква спор в руската историография, доколкото един старият болшевик А. А. Ширямов, председател на ВРК, определя събитията като „резня“.  В касапници подобни на тази, умират и много болшевики, доколкото не могат да докажат бързо и навременно своята принадлежност към партията или да намерят спасителни канали, за да гарантират оцеляването си. Прави впечатление, че в периферията на страната и в зоните, в които болшевиките не разполагат с реална членска маса и подкрепа, почти всички структури на новата власт се организират от хора, които принадлежат много повече към криминалната сфера, отколкото към която и да е друга сфера на дейност – съществуват примери в писма до Ленин от емисари в Туркестан например, които описват болшевишката власт в района като създадена изцяло от членове на криминалния свят: „партията на  болшевиките и левите есери в първите дни са създадени от авантюристи, кариеристи и просто криминални елементи“. А през 1920 г. председателят на ЦИК на Калмикия Чапчаев ще напише, че „калмиците разбираха болшевизма като вандализъм, стремящ се да разруши, унищожи и съкруши…“ (21).

Доколкото съществува разделение на функциите, при което работническо-селската милиция би трябвало да води борба с криминалната престъпност, а ЧК – с политическите противници на режима, на последните се налага най-често да се занимават именно с криминалните елементи, доколкото огромна част от тях са част от самата милиция или работят в тясно сътрудничество с криминалния свят. В доклад на ЧК от този период се твърди, че „милицията по своята организация и морално равнище не е пригодна да бъде оръдие за борба с това зло (криминалната престъпност)“. Поради тази причина ЧК много бързо изисква с циркулярни писма от милицията да създаде нарочни доклади и да класифицира криминалните елементи като политически неблагонадежни лица, за да поеме контрола върху тях. Това опростява доста работата на ЧК – фабрикуването на политическо престъпление по това време е доста по-.лесно, отколкото разследванията за корупция или доказването на извършени криминални престъпления. Това дава основание на Ана Хейфман да нарече случващата се разложение на съветските институции заради конвергенцията между болшевики и криминални престъпници „първородно“ и иманентно на съветската власт, което поставя отпечатък на цялото и съществуване (22). В собствени изследвания Юрий Аврутин, твърди, че чак до 1922 г. 95 на сто от служителите на работническо-селската милиция са напълно корумпирани, а пиянството и обирджийството са се превърнали в масова практика сред тях (23). Ръководството на болшевишката партия твърди, че доколкото подобни прояви не предизвикват ексцесии и съпротива в населението, те изпълняват ролята на „социална чистка“ в новото съветско общество, което се освобождава от представителите на стария режим, получаващи заслужено наказание. Това отношение поражда институционален сепаратизъм между различните силови структури на болшевишката държава – в рамките на армията, тайната полиция и милицията се открояват зони на безнаказаност, до които нито една външна структура няма достъп и се решават съобразно мнението на ръководителите на съответните органи (24).
 
Култът към Ленин като легитимация на криминалното действие

Появата на култа към Ленин е нещо, което вероятно е много познато от историята. В случая обаче то не започва в първите месеци след ноември 1917 г. Троцки, Каменев, Луначарски и Зиновиев (парадоксално последният определя Ленин с почти религиозната дефиниция „най-великият пророк и апостол на световния комунизъм“, според Дмитрий Волкогонов(25)) са първите идеолози на „обожествяването“ на Ленин, но те разгръщат публично култа към Ленин едва през 1918 г. При това, както отбелязва американският изследовател Р. Пайпс, това се случва едва след разстрела на Фани Каплан, доколкото преди това писанията за болшевишкия лидер са оскъдни и преимуществено с автори, принадлежащи на опозицията на болшевиките (26). Появата на този култ на пропагандно ниво е важно, защото той легитимира и узаконява фактически болшевишкия преврат, който чак до към есента на 1918 г. изглежда доста юридически оспорван и по същество в обществените дискусии за него се говори като за незаконно или направо престъпно деяние. Парадоксално е, че действията на болшевиките в първите месеци след преврата се разчитат не като проблем на правото, а като рисков фактор за начало на световна революционна промяна. Такива мнения споделят не само извършителите на преврата, а и техните най-големи опоненти от всички социални групи в Русия, а и извън страната. Тогава сякаш по-големите опасения на противниците на болшевиките са, че целият свят ще пламне, а не само собствената им страна, която така или иначе гори от поне десетина месеца. Голяма част от опозиционните статии от този период призоват за съпротива на срещу болшевиките като основна стъпка за спасяване на цялото човечество (27). Когато това не се случва, самите болшевишки лидери, в първите месеци на преврата не изразяват никакви съмнения или не изпитват противоречия за несъвместимостта на действията им с действащото в Русия право. Доколкото те напълно отричат правото на стария режим на съществуване, те не признават и правната му система и не се съобразяват с нея. Още повече, че именно това право ги е поставяло вече неколкократно извън закона.  В този смисъл всички наказани от тази система започват да изглеждат политически приятели и потенциални съюзници.

Болшевишката революция като легитимация на престъпни кланове

Култът към Ленин и лозунгът „Ленин е жив“, популяризиран след неговата смърт, по същество е важен за юридическото обезпечаване на извършеното през 1917 г. В този смисъл всички тези за „наследството или завещанието на Ленин“ постепенно се трансформират от идеологически (тези на култа към вожда или главатаря) в юридически фундамент, оправдаващ и легитимиращ болшевишкото управление. От гледна точка на принципите на обичайното право, е приемливо и легитимно „династичното наследяване на властта“. В този смисъл култът към Ленин представлява по същество и създаване на първата болшевишка династия, даваща основание на наследниците й да управляват страната по силата на факта, че основателите й са завладели държавата със силата на оръжието (Р. Пайпс) (28). Много по-късно се ражда „научният подход към комунизма“ и отхвърлянето на примитивното „идолопоклонничество“, което всъщност легитимира болшевишката власт.

Институционална диархия: Раждането на милицията и експлозия на престъпността

Събитията от късната зима на 1916 – 1917 г. раждат (освен военните поражения, икономическата криза, политическите протести и убийството на Распутин в навечерието на ключовата година) и едно друго благоприятно за болшевишките метежници обстоятелство – промяната  полицейската и охранителната система на Русия, която претърпява кардинални промени в периода февруари – ноември 1917 г. при управлението на временното правителство. На 3 март 2017 г. в съответствие с известната „Декларация на временното правителство за неговия състав и задачи“ е основана т. нар. народна милиция, за която тогава се смята, че ще е подчинена на местните органи на самоуправление, а ръководните длъжности в нея ще бъдат изборни. Щатните длъжности в нея обаче не се променят, а милицията не се трансформира в „народно опълчение на правоохраната“. Няколко дни по-късно обаче временното правителство разпуска жандармерийския корпус и полицейския департамент. В резултат на вече формирана диархия – разнопосочни действия на временното правителство и на новосъздадените Съвети, страната се изправя пред безпрецедентна институционална криза. Това положение се задържа чак до юли 2017 г., когато временното правителство на Керенски иззема властта от Петроградския съвет и влиза в директен конфликт с болшевиките (29). Това по същество е първият опит на болшевиките да изтласкат временното правителство. Погромът над крайнолевите и анархистични групи тогава  води до временно отстъпление и до бягството на Ленин във Финландия. В спомените си ген. Антон Деникин ще каже, че „Министерството на вътрешните работи – някога фактически държащо самодържавието и предизвикващо всеобща ненавист – на практика се самоизпразни от съдържание. Функциите на ведомството в разпръснат вид се прехвърлиха към местни самозвани организации“ (30). На практика колкото повече правителството на Керенски успява да изтласка болшевиките далеч от централната власт „или поне да създаде подобно усещане“ (31), толкова повече отслабват възможностите му да контролира местната, която през лятото на 1917 г. вече не му се подчинява. Властта по места вече се контролира от местни милиции, но те се занимават преимуществено с охрана на самите Съвети, а не изпълняват никакви полицейски функции за борба с престъпността. Така институционалният и правен хаос, който влече след себе си криминални изстъпления – по това време са регистрирани масови нападения над сгради на полицията, на отделни нейни служители, останали извън милициите (32).

В началото на септември е опитът за военен преврат начело с ген. Л. Корнилов – от гледна точка на правото напълно незаконен акт, който е неутрализиран от също толкова незаконни действия – легитимирането на временното „споразумение“ на Керенски с Ленин и реабилитацията на болшевиките, които преди няколко месеца са обявени извън закона и са определяни като „германски шпиони“. От наличните исторически извори личи, че по време на цялата сполучливо определяна като „нулева“ 1917 г. (33), беззаконието е ключов термин за описание на институционалната безпомощност, властваща в Русия. Затова именно самият преврат през ноември не е по-различен от цялата беззаконност, която се е утвърдила. Но на идеологическо ниво, тя осигурява на болшевиките възможност да пропагандират действията си по преврата като „законни“ и установяващи правото. Паралелно с основаването на милицията, която в последствие се разпада на множество местни милиции, временното правителство издава на 6 март 2017 г. и указ за политическа амнистия, който седмица по-късно е подкрепен от нов указ за военната амнистия, а на 17 март – ново постановление за облекчаване на положението на лицата, извършили углавни престъпления. Тези три решения влекат след себе си – по мнението на статистиката – освобождаване на 80 на сто от затворниците в Русия. На социално-психологическо ниво, тези документи представляват еуфорично и широко подкрепено решение, доколкото масово е разпространено утопичното вярване, граничещо със социална пандемия, че мнозинството престъпници са „неволни жертви на самодържанието и царизма“. И че с настъпването на „свободата“ от монархията, те ще се поправят и превърнат в полезни членове на обществото. Временното правителство разбира грешката си много бързо – само за 2 месеца престъпността става пандемично явление и скача с десетки пъти. Освен, че освободените престъпници се обединяват в нови криминални групировки по места, броят на криминалните нарушители се увеличава и от нарасналия брой нормални хора, които решават да престъпят закона, за да извлекат максимална полза от икономическата криза.

Анархията, майка на реда

Това е времето, когато безработицата и и кризисното съществуване са повсеместни и престъпността се оказва единствата възможност за оцеляване на мнозинството социални групи в страната. „Грабежите, разстрелите, линчуванията и убийствата станаха част от всекидневието“, ще напише в мемоарите си мичман Николай Реден (35). „Цялата страна бе потънала в казана на анархията“ (36). Характерът на престъпленията също се променя драстично – ако преди 1917 г. доминират икономическите престъпления, сега наред с тяхното увеличение, се увеличават и убийствата, при това много по-кървави. Случва се това, което болшевиките по-късно се определят като „революционен кипеж“ – множество случайни и невинни жертви (37). Една статистика от района на Петроград, управляван от основния конкурент на правителството Съвет, сочи че през април са регистрирани 190 кражби, през май – 699, през юни – 778, през юли – 857, а през август – 1277. По данни на местната милиция повечето престъпления се случват в централните райони на града, където съжителстват бедните и богатите, а криминалните и дезертьорите превръщат централните хотели и ресторанти в свои укрепени бази и парцелират центъра на града на зони на влияние (38). Местните ще нарекат тези хора „пиленцата на Крененски“ (39) и в сянката на криминалните авторитети от градските зони, ще се скрият за няколко месеца болшевиките, водещи за кратко само война в печатните медии срещу временното правителство. Няма да е пресилено да се каже, че още преди болшевишкия преврат се оформят и започват самостоятелен живот криминални мини-държави, в териториалните граници на безпомощните местни съвети. Те ще продължат своя живот чак до 1922 г., когато ще бъдат подтиснати от мощните репресии на ЧК. На политическо ниво, цялата 1917 г. е белязана от силен ляв крен, който дава неудържима инерция в посока на бърза болшевизация на местните съвети август и неуспеха на опита за преврат на Л. Корнилов. След август се развиват паралелно два процеса – увеличаване на членовете на болшевишката партия в на местните съвети, съчетана с бърза радикализация на общественото мнение. В този смисъл, малката група болшевишки депутати (56 от общо 555), начело с Троцки  т. нар. Предпарламент (Общоруското събрание на местните съвети) не индикира реалната тежест на тяхното влияние в руското общество. Комунистите още от юли са предприели тактика на създаването на малобройни гъвкави мрежи основно в големите градове – най-вече в Петроград и Москва, да осигурят подкрепата на местните криминални организации, за насочване на усилията им към тормоз на местното население, за сметка на безконтролното функциониране на местните съвети (40).  
 
Криминални авторитети и болшевики – емблематични примери за съвместна дейност

Оттук насетне не е неестествено криминалните авторитети от периода преди 1917 г. да се явят естествените съюзници на болшевиките и по естествен начин влизат техните редици или криминалните банди започват да действат като легитимни организации на новата власт. Изследователите на престъпността твърдят, че престъпните групировки доста гъвкаво реагират на промяната на политическа конюнктура и успяват относително лесно да се адаптират в променените обществено-политически условия (41). Във формираното по-късно „бяло движение“, професионалните престъпници никога не придобиват реална власт. Дори и автономните армии на ген. Анненков и на барон Унгерн в Далечния изток, имат в най-добрия случай нарушения на войнската дисциплина, но никога не са оглавявани от професионални престъпници (42). Топлата връзка на болшевиките с криминалния свят на царска Русия е дълга и съществува практически от самото създаване на комунистическото движение. Регистрирани са случаи още през 1906-1907 г. когато известната уралска банда на Лбов, извършила десетки кървави нападения над представители на администрацията, полицията, армията, подкрепя финансово и ресурсно болшевиките, които благодарение на тази помощ успяват да организират бягството от берлинския затвор на знаменития си член Симон Аршакович Тер-Петросян (Камо) (43).
Обратно – тактиката на болшевиките, която приемат още преди юли 1917 г. постепенно ги сближава и ги кара да търсят естественото сътрудничество на криминални групи и бандитски авторитети. Това не е неестествено, доколкото откровено криминалните и политическите радикални групи взаимно се проникват едни с други – членството в една от тях не изключва (често дори се поощрява) и членство в друга. На идеологическо ниво, политически радикалните групировки (в случая болшевиките) прокламират, че престъпността е естествен резултат от „класовия режим на експлоатация на трудовите маси“ и твърдят, че при премахването на експлоатацията самата престъпност ще престане да съществува защото е лишена от социалната си база, а престъпниците ще се превърнат в обикновени трудови хора и ще се върнат към нормален ежедневен живот (44).

В месеците и годините на политически хаос, след голямата амнистия предприета от временното правителство през март 1917 г., криминалните групи се самоорганизират и създават паралелна на неработещите институции мрежа, която болшевиките постепенно започват да овладяват чрез включването й за изпълнение на собствени политически цели. Изглежда напълно естествено под маската на т. нар. „революционна законност“ самозвани военизирани единици, съставени от новоизлюпени болшевики и откровени криминални престъпници да се трансформират в наказателни отряди и не само да влияят и овладяват обекти на частната собственост за целите на т. нар. реквизиция, но и безнаказано да разстрелват без никаква съдебна процедура редови граждани (45). Този хаос стига дори до самия Ленин – известен е случаят, при който той и придружаващите го червеноармейци са брутално ограбени на улицата през зимата на 1918-1919 г. на път за санаториум, в който почива Надежда Крупская. Голямата част от криминалните престъпници в Русия, които излизат от затворите след амнистията от март 1917 г. постепенно се автономизират и търсят реализация извън контрола на болшевиките. Но трябва да се отбележи, че има криминални авторитети които предпочитат да заменят престъпната си дейност с престъпно-политическа. Това не винаги им гарантира сигурност и оцеляване, но им осигурява немислимо за епохата кариерно развитие. 

Три примера са илюстративни за тенденциите на епохата.
Известният Мишка Япончик (Мойше Яков Виницкий) е ярък пример за подобна кариера. Пътят му от одеската криминална банда до легендарния му образ в разказите на Бабел и на дори до българо-съветския филм „Първият куриер“ на българския режисьор Владимир Янчев („Любимец 13“ и „Бъди щастлива, Ани“, „Топло“ и др.) го превръщат в емблема на конвергенцията (в някои критически текстове определяна дори като „романтична“) между криминални авторитети и болшевишки активисти. Паралелно на откровено бандитската си дейност, той търси и установя контакти с анархистични групи и става член на „Молодая воля“ в Одеса, след като е стартирал криминалната си кариера още преди 1905 г. Паралелно на криминалната си кариера, получава и бърза идеологическа подготовка, което му позволява да оправдава нападенията над заможни предприемачи като борба с експлоатацията и капитализма. Заради нападение над полицейски началник е арестуван, заедно с всичките си съучастници и докато останалите са осъдени на смърт, той получава 12 години каторга, защото е малолетен. Амнистията от 1917 г. заварва с вече 10 годишен опит зад решетките и добре подготвен за новите социални условия на променяща се Русия. В месеците на „революционен кипеж“ след напускането на затвора, легендарният вор основава „Еврейска революционна дружина за самоотбрана“, която под идеологическата маска за борба с буржоазията се връща към всички познати и новосъздадени форми на откровено криминална дейност. Цели две години – до 1919 г. бандата, наброяваща стотици гангстери действа като основен наказателен и правоналагащ орган в района на Одеса. Той е основен доставчик на оръжие, муниции и храни за представителите на болшевишката власт. По това време Япончик създава 54-ти стрелкови съветско-украински полк „Ленин“ като част от 45-а дивизия, командвана от 22-годишния Йон Якир, направил главозамайваща кариера в Червената армия след постъпването си в болшевишката партия през 1917 г. Съставът на полка включва изцяло изцяло криминални елементи. Естествено Япончик е командир на полка, началник-щаб е знаменитият криминал Меер Зайдман (с бандитски прякор Майорчик) а политически комисар – Александър Фелдман. Полкът се състои по списък от 2202 души – до един хора с криминално минало. Свидетели на времето твърдят, че дори и политически най-мотивираните болшевики отказват да влязат в състава на полка. Преди първия сблъсък с националистите на Петлюра от състава на полка дезертират почти 2/3 от него и в битка влизат около 700 души. Независимо от това извоюват победа и се превръщат за кратко в герои на болшевишката пропаганда. Малко по-късно криминалният полк не разгромен от националистическите сили на Петлюра.

Мишка Япончик (Мойше Яков Виницкий)

Друг показателен пример за конвергенцията между болшевиките и престъпния свят е Григорий Котовский, превърнал се в култов персонаж на съветската пропаганда. Подобно на Япончик, и той стартира криминалната си кариера още в началото на века и първата царска амнистия от 1913 г. го заварва в каторга след поредното бягство. Тогава обаче тя обхваща само политическите затворници и Котовский не може да се възползва от нея. Пише писмо, в което настоява да бъде изпратен на фронта за да се бие за Царя и Отечеството. По-късно отново е осъден на смърт, но оцелява и успява да излезе от затвора преди изпълнението на присъдата при голямата амнистия от март 1917 г. Заминава за фронта и дори получава Георгиевски кръст лично от Керенски. Впоследствие се присъединява към левите есери, а малко след това – влиза в болшевишката партия. Достига до член на съюзния, на украинския и на молдовски изпълнителни комитети и до Революционния военен съвет на СССР. Ръководи кавалерийски формирования. Три пъти е носител на орден Червено знаме и почетно революционно оръжие. На него е наречен град Котовск, днес Подолск. На негово име чак до епохата на преустройството са наречени заводи, фабрики, совхози, параходи, кавалерийска дивизия, два музея и партизански отряд по време на Втората световна война. На цялата територия на СССР има изградени 13 паметника на негово име. Герой в десетки филми, книги и песни от времето на съветската пропаганда. Убит е през 1925 г. от добрия си приятел и известен одески бандит и собственик на публичен дом преди революцията Майорчик, който е адютант на Япончик. Обстоятелствата около убийството са неясни, но извършителят прекарва само 2,5 години в затвора. Веднага след убийството му, Катовский е балсамиран и положен с оръдейни салюти и конно шествие в мини-мавзолей в Одеса до разрушаването му през 1941 г. от немските войски. Мавзолеят е възстановен през 1965 г. и едва през 2016 г. останките му са погребани в гробищен парцел.

Григорий Котовский

Нестор Каландаришвили е пример, наречен от историците „харизматчен ултракомунист“ (46) с криминално минало. В годините на сравнително късната си политическа кариера става известен като Дед или Дедушка и то във време когато сред болшевиките самият Ленин е известен като Старика. Учи в духовната семинария в Тифлис, където учи по-късно и Сталин, но я напуска и се отдава на криминална дейност. В началото на века вече е ръководител на банда, занимаваща се с обири на магазини, но междувременно е станал и член на партията на есерите. Междувременно е Заловен е от полицията и изпратен в затвора за нападение над полицейски патрул, от където бяга и заминава на изток. Установява се в Ируктск, макар първоначално да има намерение да стигне до Япония. Това вероятно не е случайно – губерния Иркутск от втората четвърт на 19 в. е място за заточение на кавказки престъпници. Вече е формирана кавказка криминална общност, която е напълно дезинтегрирана от местното население, живее по свои правила налага волята си в района. Каландаришвили започва работа като актьор в местния театър, но установява връзки с местния криминален свят и започва да работи с него. Специализира се във фалшификация на монети и на документи, организира собствен криминален отряд и започва кървава разправа с конкурентите си. Веднага след болшевишкия преврат организира кавалерийски анархистка милиция, наречена помпозно дивизион, състоящ се изцяло от криминални елементи и военнопленници – под властта на Нестор са унгарци, австрийци и голям наказателен отряд от китайци. Започва да нарича действията си експроприация на богатите и освобождаване на угнетените. Малко по-късно се придвижва към Забайкалието, където се сблъсква с белите войски на Семьонов, при което дивизионът му е напълно разгромен, а „войниците“ му се разбягват. Самият Нестор се прибира в Иркустск, купува си нова къща и започва да живее под чуждо име и да се представя за практикуващ свещеник. Това е времето на бялата офанзива и болшевишката власт изпитва остра нужда от подкрепа в района. Нестор организира нова група от грузинци и започва партизанска война, нападайки преминаващи жп ешелони. За цел взима действащите в района войски на Колчак по брега на реките Кита и Ангара. През 1920 участва в установяването на съветска власт в Иркутск. Назначен е от Москва за командир на съветските войски в района и ръководи и цялата кавалерия на Народно-революционната армия на Далекоизточната съветска република. От август 1921 г. е военен представител на Министерството на външните работи при китайската военна мисия в Москва. Едва по това време става член на КПСС. Следващата година ръководи наказателна група от 300 души срещу якутските въстаници, противопоставили се на съветската власт в Далечния изток. По време на тази операция е убит в засада. Носител е на орден Червено знаме, а на негово име са наречени населени места, улици и фабрики, както и един от наказателните лагери от състава на ГУЛАГ в района на Далечния изток.

Нестор Каландаришвили

Систематизацията на терора – спорът за началото на болшевишката власт

Тенденцията за постепенен възход на партийните активисти и членове в структурата на болшевишката силова машина започва доста късно – едва две години след преврата от 1917 г. Това е началото на създаването на партийно-клановата система на партията. Тя се развива паралелно на систематизацията на терора, за която говори и настоява Дзержински още в началото на декември 1917 г. (47) Това отменя концепцията на Ленин от пролетта на същата година, когато болшевишкият вожд твърди, че за социалната революция е достатъчно да се „унищожат 200 – 300 буржоа“ (48). Проблемът вече е проблематизиран от теоретични спор между Троцки и Кауцки, когато първият вече е сигурен, че „унищожението на врага ще носи непрекъснат страх, който само по себе си е могъщо оръжие в политиката и ще е глупаво да се откажем от него“ (49). Самият Кауцки е уплашен от „тази прослава на безчовечността“ и я определя като „върховната мерзост на революцията“. Кауцки обаче признава пред Троцки, че „революционният терор трябва да се извършва не от представителите на некултурните съсловия и социалните низини, а напротив – от високо-културни и изпълнени с хуманност хора“ (50). На 9 ноември 1917 г. болшевишката власт отменя смъртната присъда в новата държава, за да я възстанови официално още на 8 януари следващата година, при това на място без съд и присъда. На 21 февруари смъртната присъда се въвежда за много по-широк кръг от представители на социалните групи, а не за конкретните противници на режима, както става през януари. Но официалното обявяване на червения терор е още далеч – то ще се случи едва на 5 септември 1918 г. През юли 1918 г. в доклада си пред партийния конгрес, Свредлов ще спомене за кризата на болшевишката власт, която е изправена пред натиска на контрареволюционни елементи и врагове на режима и ще призове за въвеждане на „масов терор“. Впоследствие историците ще се разделят на две групи – едната ще твърди, че червеният терор продължава само два месеца – до ноември 1918 г., а други – че съпътства целия период на гражданската война до 1923 г. От историографското периодизиране не могат да се изключат нито една от системните насилствени стъпки за налагане на болшевишката власт – акциите срещу селячеството, срещу фермерите (кулаците), срещу политическите врагове, разпалването на гражданската война или акциите срещу по-късно враговете вътре в болшевишката партия по същество са част от концепцията за червения терор, макар че болшевишките теоретици да се опитват да ги дефинират в отделни наказателни политики. Поддържането на политиката на т. нар. „устрашение“ се превръща в неделима част от болшевишката концепция за упражняване на властта както на централно, така и на местно и на международно ниво. Поддържането на страх от унищожение – иманентна характеристика на всяка криминална организация в човешката история – за пръв път се превръща в държавна политика на новата болшевишка държава. В този смисъл въвеждането на системния терор представлява еволюция във възгледите на новите управляващи в СССР и се превръща в тяхна стратегическа политика за напред – тя ще залегне не само в модела на работа на силовите структури, но и ще се пренесе в международната им дейност през Коминтерна и създаването на терористични единици по света, които да ерозират демократичния ред. Концепцията за използването на чужденци за лидери на репресиите срещу руското население – литовците на Дзержински, Розалия Землячка и Бела Кун в Крим, българите, начело на репресиите срещу испанските републиканци по-късно например – представляват по същество стъпка напред към концепцията за интернационализация на системния терор и разширяването му извън границите на страната. Тази концепция ще се развива трайно чак до последните години на комунизма и ще се превърне в една от неговите емблеми и исторически характеристики.


Библиографски бележки:
(1)    McMeekin, Sean, History’s Greatest Heist: The Looting of Russia by the Bolsheviks, Yale University Press, New Haven 2009, ISBN 978-0-300-13558-9.
(2)    Sutton, Antony, Wall Street and the Bolshevik Revolution, Buccaneer Books, 2001,  ISBN 089968324X (ISBN13: 9780899683249).
(3)    Sutton, Antony C., „Western technology and Soviet economic development, 1917 to 1930“ Hoover Institution on War, Revolution and Peace. 1968-1973.
(4)    Waller, Michael J., Yasmann, Victor J. Russia’s Great Criminal Revolution: The Role of the Security Services, Journal of Contemporary Criminal Justice,Volume: 11 issue: 4, 1995.
(5)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(6)    Пак там.
(7)    Пак там.
(8)    Пак там.
(9)    Пак там.
(10)    Кабанов, Павел, Политическая преступность :Понятие, сущность, виды, причины, личность политического преступника, меры 
противодействия, Криминологическое исследование, Екатеринбург, 2008.
(11)    Geifman, Ana, Thou Shalt Kill: Revolutionary Terrorism in Russia, 1894-1917, Princeton University Press, 1995.
(12)    Пак там.
(13)    Пак там.
(14)    Трошина Т.И. Крестьянские «самосуды» в революционную эпоху: актуализация коллективного опыта (на материалах северных губерний Ев¬ропейской России), Российская история. 2012. № 2.
(15)    Пак там.
(16)    McMeekin, Sean, History’s Greatest Heist: The Looting of Russia by the Bolsheviks, Yale University Press, New Haven 2009, ISBN 978-0-300-13558-9.
(17)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(18)    Пак там.
(19)    Пак там.
(20)    Пак там.
(21)    Пак там.
(22)    Geifman, Ana, Thou Shalt Kill: Revolutionary Terrorism in Russia, 1894-1917, Princeton University Press, 1995.
(23)    Аврутин, Юрий Е., Эффективность деятельности органов внутренних дел: Государственно-правовые, социальные и организационные 
аспекты изучения, оценки, проектирования, Санкт-Петербургская академия МВД России,1996.
(24)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(25)    Волкогонов, Д., “Ленин”, Книга II, “Вожди”, АСТ и “Новости”, Москва, 1999.
(26)    Pipes, R., The Russian revolution, Penguin Random House, 1991.
(27)    Пак там.
(28)    Пак там.
(29)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(30)    Деникин А. И. Путь русского офицера, Современник, Москва, 1991.
(31)    Пак там.
(32)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(33)    Пак там.
(34)    Реден, Н, Сквозь ад русской революции. Воспоминания гардемарина. 1914-1919, Центрполиграф, Москва, 2007 г.
(35)    Пак там.
(36)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(37)    Ермоленко Т.Ф., Морозова О.М., Погоны и буденовки: Гражданская война глазами белых офицеров и красноармейцев. Москва, 2013.
(38)    Пак там.
(39)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(40)    Аврутин Ю.Е. Полиция и милиция в механизме обеспечения государственной власти в России. Санкт-Петербург, 2003.
(41)    Пак там.
(42)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(43)    Пак там.
(44)    Пак там.
(45)    Реден, Н, Сквозь ад русской революции. Воспоминания гардемарина. 1914-1919, Центрполиграф, Москва, 2007 г.
(46)    http://russian7.ru/post/ded-anarkhist-nestor-kalandarashvii/
(47)    Conquest, R.,The human cost of Soviet communism: Prepared for the Subcommittee to Investigate the Administration of the Internal Security Act and Other … 1st session. Senate. Document no. 92-36).
(48)    Пак там.
(49)    Пак там.
(50)    Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).

Автор: Иво Маев, политолог

Източник: Zonanews

Петльовден

Старите хора разказват , че този ден се почита, защото, още когато цар Ирод избивал младенците в търсене на новия цар, една майка, за да запази рожбата си, накървила всички съседски порти с отрязаната глава на петле, като объркала нишана и спасила момченцето си. Този обичай е езически и има …няколко версии за произхода му.

Според едни , жертвоприношението се прави за здраве , според други е свързано с отвличането на деца еничари от кърджалиите , които минавали от къща на къща и принуждавали бащите или да дадат синовете си, или да ги убият собственоръчно.

Убивайки петела и правейки с неговата кръв знак на вратата, бащите заблуждавали турците, че са погубили децата си, докато те били скрити и живи и здрави. Петелът в християнските и дохристиянските култури е образът на възвестяващия изгрева на слънцето. С неговия образ е свързана и представата за възкресението на мъртвите – той е символ на вечно възраждащия се живот. Този празник се тачи за здраве на малките момчета и се извършва обредно клане на петел на прага на пътната врата. Добре е кръвта да изпръска вратата и наоколо и с нея се прави кръстен знак по лицата на момчетата и юношите, които колят петела. Главата на петела оставя пред вратата, а него го сваряват цял. Краката на птицата се хвърлят на покрива на къщата, а перата й се запазват. С тях бабите кадят болни или урочасани деца. Приготвят и кравайчета или пита и раздават на съседите.

Празникът е известен още като Черна или Църен ден и се спазват редица забрани – не се върши женска работа, не се правят сватби, за да не „църнеят“, т.е да не жалят починал.

.