Руската историческа митология не е просто набор от измислици. Това е оръжие. Оръжие, използвано от десетилетия за унищожаване на украинската идентичност, заличаване на разликата между окупатор и жертва, узурпиране на наследството и унищожаване на нацията, приравнявайки я на марионетка на „по-големия брат“. Един от най-опасните фалшификати е твърдението, че украинците и руснаците са „един народ“, а Русия е „обща люлка“. Науката – археология, история, генетика – твърди обратното. И е крайно време да го кажем на глас.
Киев е по-стар от Москва с почти 1700 години
Киев е един от най-старите непрекъснато населени градове в Европа. Археологическите разкопки в Подил, Оболон, в Кириловския тракт, в Печерск свидетелстват за наличието на човешки селища от епохата на неолита. Тук е съществувала триполската култура (5500–2750 г. пр. н. е.), а скитски, зарубинецки и черняховски паметници са регистрирани на територията на съвременен Киев най-малко от 8-7 век пр. н. е.
През 1982 г. официално се чества 1500-годишнината на Киев, базирана на хронологията от 6 век сл. Хр. Въпреки това, разкопките през последните десетилетия, особено в участъците Щекавица, Хончари, Звиринец, Бусовица, Подил, Подилия и Южна Оболон, ни позволяват уверено да твърдим, че основите на центъра на града или неговите наследствени селища са съществували още през 700 г. пр.н.е.
Сред находките са землени укрепления, останки от жилища, погребения и занаяти. Това ни позволява да кажем, че Киев има поне 2700 години непрекъсната градска традиция. Град с развити култури, занаяти и търговия – още преди идването на славяните. И по времето, когато на Киевските хълмове се формира ранна Рус, на територията на бъдещата Москва няма дори намек за цивилизация – само гори и финландски племена. Москва се споменава за първи път в хрониките едва през 1147 г. По това време Киев вече е столица на огромна държава – Рус, с международни връзки, летописна традиция, правна система и църковна организация.
Русия е Украйна, а не Московия
Киевска Рус (9-13 век) е държава с център Киев, културно, политически, географски и духовно ориентирана на юг. Основните градове: Киев, Чернигов, Переяслав, Галич, Владимир. Сред тях нямаше нито един „руски“ град. Освен това Московия тогава е била дива гора на североизток, където са живели фино-угорските народи. Московските князе са били васали на Златната орда до 14 век.
След монголското нашествие (1240 г.) приемствеността на Рус е запазена от украинските княжества – Галицко-Волинско, Киевско, Черниговско. Крал Данаил получи короната на „Крал на Рус“ от папата. По това време Москва дори не беше посочена като политическа единица. Появява се на историческата карта много по-късно, като предградие, преминало монголско образование и възприело неговата система на власт.
Московия не е Русия. Историята на кражбата
През 1721 г. Петър I провъзгласява създаването на „Руската империя“, след което открадва самото име „Рус“. Преди това московските историци по императорска заповед пренаписваха хроники, създаваха фалшиви хроники, унищожаваха оригиналите. Екатерина II отива по-далеч – основава специална „Комисия за писане на история“, чиято задача е да докаже приемствеността на Москва от Киев. Тя не търси история – тя я създава от нулата.
Русия узурпира историческата памет, прехвърляйки наследството на Русия върху себе си. Оттогава думата „Рус“ (която е идентична с „украински“ в средновековните източници) е присвоена. Вместо Украйна-Рус се появи „Русия“. Това не беше просто кражба – това беше стратегия за легитимиране на империализма чрез фалшификация.
Генетика: украинците и руснаците са различни народи
През 2012 г. учени, ръководени от Питър Форстър, направиха мащабно изследване на ДНК на украинци. Резултатите показаха, че основната хаплогрупа на украинците е арийска. Повече от 53% са имали този генетичен маркер. Руснаците пък се оказват генетично близки до финландците, удмуртите, мордвинците, татарите.
Генетичното изследване показа:
Украинците са по-близо до славяните от Централна Европа (поляци, словаци);
беларуси – също имат западнославянски произход;
Руснаци – смесица от фино-угорски, тюркски и някаква славянска лексикална надстройка.
Генетично украинците и руснаците са различни популации. Това не е въпрос на култура. Това е въпрос на биология. Научно. В крайна сметка. Историята за „братските народи“ е политическа басня, измислена от империята, за да унищожи отделната украинска идентичност.
Език: руски – изкуствен, украински – наследствен
Украинският език е пряк наследник на староруската и киевско-църковната традиция. Това е естествен език, преминал през фолклора, хрониката, песента, правната култура.
Руският е изкуствена конструкция, сглобена през 18 век от:
църковнославянска (старобългарска) лексика;
фино-угорски и тюркски примеси;
бюрократична имперска граматика, унифицирана от Ломоносов.
До 18-ти век по-голямата част от населението на Московия говори езици като мокша, вепски, татарски. Руски е създаден административно и неговата история е история на експанзия, а не на приемственост.
Така че: ние не сме братя – ние сме жертви на кражби
Украинците са нация, произхождаща от Рус. В Триполия. В скито-сарматската традиция. В наследството на принцове, а не на ханове. Последователност, а не фалшификация.
Московията е друга цивилизация. Това е смесица от орда, варварство и изкуствена славянска черупка. Те откраднаха нашето име, идентичност и наследство – и сега искат да откраднат правото ни на съществуване.
Ние не сме на същия път като тях. И не става въпрос за политика. Става дума за история, факти и истина.»
Някога чудили ли сте се защо планът за разделяне на Палестина е отделил земята за евреите по толкова странен начин? Е, всичко е ясно с Йерусалим – свято място за евреите (между другото, още в началото на 20-ти век там е имало с един път и половина повече евреи, отколкото араби). Но всичко останало – първо, тясна ивица земя покрай морето, после внезапно рязък завой на изток към езерото Тиберия, а после на север към езерото Хула. Откъде се е появил този странен зигзаг?
Отговорът на този въпрос може да бъде кратък: маларийни блата. Географията е определила политиката. По цялото крайбрежие се простира планинска верига, от която реки се вливат в Средиземно море. Пред крайбрежните дюни реките се разливат, образувайки огромни маларийни блата. Цялата равнина около езерото Тиберия също беше блатиста. И същото беше и около езерото Хула: вода от Ливанската верига и Голанските възвишения в Северен Израел се натрупваше в продължение на векове в низина, която в древността е била блокирана от блокове лава, и в крайна сметка образуваше гигантско блато с площ над 3 хиляди хектара.
Маларията отне живота на хиляди хора. Главният хирург на генерал Аленби по време на Първата световна война пише, че „това е една от страните с най-висока честота на малария в света“. Според британски доклад от 1921 г. маларията е била „най-сериозният бич в Палестина… приемайки епидемичен характер в определени райони и унищожавайки населението на цели села за няколко месеца… болестта е служила като ефективна бариера за развитието и заселването на големи площи плодородна земя“.
Блатата на езерото Хула. Нека отворим енциклопедията на Брокхаус и Ефрон: „Почти по цялото крайбрежие водите, стичащи се от планините и нямащи извор, застояват, образувайки блата на много места… По-голямата част от този регион е блатист, нездравословен и обработваем само в по-високите си покрайнини… В цялата равнина няма селища, както в древността, а селата са сгушени на по-високи места. „Африкански крокодили дебнат сред блатата на река Крокодил.“
Ще добавя, че около 20% от населението е страдало от малария и например в района на езерото Хула между 1930 и 1940 г. нито едно дете не е доживяло до две-годишна възраст.
Арабите са живели по планинските склонове, а на евреите са продавани земи, от които никой не се е нуждаел – маларийни блата и парчета пустиня. Положението се е утежнявало от законите на Османската империя: местните земевладелци, знаейки качеството на почвата, са продавали пустееща земя на евреите, и ако те не са я обработвали в продължение на три години, парцелът е подлежал на конфискация. Отличен бизнес: хем ти вземат парите, хем след три години могат да ти отнемат необработената земя. И целият земеделски опит, който можеше да се донесе от Европа, тук не беше от полза.
Умножете това с постоянната суша и нападенията на скакалци. Картината показва смокиново дърво преди и два часа след нападение от скакалци. Например, през 1915 г. скакалци изяли почти всички земеделски култури в Палестина. Цените на хранителните продукти са се повишили няколко пъти. През 1915 г. „Ню Йорк Таймс“ пише: „Брашното струва 15 долара за чувал. Картофите са шест пъти по-скъпи от обикновено. Захарта и олиото са недостъпни, а парите са спрели да циркулират.“
Всичко е било, както е писал Теодор Херцел: „Земя без народ – за народ без земя“.
Но тъй като е имало голям приток на еврейски бежанци в Палестина, както османците, така и арабите са печелили добри пари от тях.
През 1937 г. британското правителство публикува доклада на Комисията „Пийл“, в който се установява, че оплакванията на арабите относно придобиването на земя от евреи са неоснователни. В него се отбелязва, че „голяма част от земята, сега заета от портокалови горички, е била пясъчни дюни или блата и не е била обработвана по време на покупката… по време на предишни продажби е имало малко доказателства, че собствениците са имали ресурсите или познанията да развиват земята“. Комисията установява, че недостигът „се дължи не толкова на количеството земя, придобито от евреите, колкото на увеличаването на арабското население“. Докладът заключава, че присъствието на евреи в Палестина, наред с британската заетост, води до по-високи заплати, подобрен жизнен стандарт и по-големи възможности за заетост.
През 1944 г. евреите плащали от 1000 до 1100 долара за акър в Палестина, предимно за суха земя; през същата година богата черна почва в Айова се продава за около 110 долара за акър.
Но да се върнем към маларийните блата. В началото никой не знаеше как да се бори с маларията. Самата дума „малария“ произлиза от италианската mala aria – „лош въздух“. Смятало се е, че болестта се причинява от изпаренията от блатата. Едва в началото на 20-ти век е открито, че маларията се разпространява от комари. В Палестина смъртността от малария, особено сред децата, е била многократно по-висока от смъртността от всички други болести.
Младият лекар Хилел Джафе, който дошъл в Палестина, написал в дневника си, че заселниците определили периода от годината, когато разпространението на малария е най-активно – и през това време се отдалечили от блатата. Но все пак не е имало нито едно семейство, което да не погребва роднини, починали от треска. „Не мога да намеря думи, за да отдам почит на тези хора. Със собствените си ръце те изкопаха гробове за своите семейства, другари и съседи, починали от тропическа треска, но не помръднаха от мястото си и не изоставиха селището си. Това беше доблест, граничеща с лудост.“
Първият опит на Хилел за борба с маларията е масовото засаждане на евкалипт. Въз основа на научните факти от онези години, той решил, че евкалиптовите дървета не само ще помогнат за отводняването на блатата, но и ще помогнат за пречистването на въздуха. Милиони разсад са били засадени – арабите дори започнали да наричат евкалипта еврейското дърво. Едва много по-късно стана ясно, че евкалиптовите дървета не допринасят за отводняването на блатата, тъй като корените им растат в търсене на подземна, а не застояла вода.
Микробиологът Израел Якоб Клиглер изиграва огромна роля в борбата срещу маларията. Някои биографи пишат, че без него нямаше да съществува Израел. Той се премества в Хайфа и основава Института за борба с маларията. Клиглер наел повече от сто служители и започнал да събира данни. Той е изучавал разпространението на различни видове комари Anopheles, тяхната биология и места за гнездене; внимателно изследва носители на малария, техните медицински истории, изследвания, резултати от аутопсии. След като обработил и анализирал невероятно количество данни, Клиглер започнал да изпробва различни методи за борба с комарите. В крайна сметка е взето решение борбата да се съсредоточи върху унищожаването на комари по време на ларвния стадий на жизнения им цикъл.
Ларвите на Anopheles колонизирали застояли или бавно течащи водни басейни, така че Институтът за борба с маларията започнал мащабно отводняване на блата (като същевременно ги превърнал в полезна земеделска земя), но Клиглер отбелязал, че комарите могат да се размножават и в малки локви вода, до които дори най-сложната дренажна система не би достигнала. След като се заел с този въпрос, той разработил система от напоителни канали с периодични промени в посоката на водния поток – ларвите не можели да издържат на силното течение и умирали, когато били отмивани. Навсякъде са пръскани ларвициди, вещества, специално предназначени за борба с ларвите на насекомите. Израел Клиглер внесъл 200 малки рибки, Gambusia affinis, от Америка, известни със способността си да ядат ларви на комари, и ги пуснал в канали, езера и басейни на няколко места в Палестина.
През 1925 г. Здравната организация на Лигата на нациите изпраща в Палестина комисия по маларията, която заключава: „Опитът на Палестина е безценен. Всички замесени могат да се считат за благодетели на целия свят.“
Усилията на д-р Клиглер и неговия екип за ликвидиране на маларията в Палестина доведоха до намаляване наполовина на заболеваемостта всяка година. Британски доклад от 1941 г. гласи: „Много обширни райони, които доскоро не обещаваха нищо друго освен смърт на онези, които се осмеляват да стъпят в тях, сега са превърнати в богата и плодородна земя, свободна от всякаква опасност за здравето.“
И всички вече знаят, че еврейските заселници са засадили над 240 милиона дървета в Израел.“
Дмитри Чернишев – писател, блогър, фотограф, живеещ в Тел Авив
„Бернският клуб“, наричан още „Клуб дьо Берн“ (CdB), е асоциация на европейските разузнавателни и тайни служби. Критиците или почитателите обичат да наричат тази асоциация „Клубът на шпионите“. Според вътрешни документи на Министерството на вътрешните работи, „Бернският клуб“ е просто „комитет“ или „асоциация“.
Съдържание:
Бернски клуб: Доверие, уважение и равенство
Членове на Бернския клуб
Асоциирани членове на Бернския клуб
Доклад на Бернския клуб „Сотерия“
Система Нептун: Сериозни недостатъци в BVTКодови думи на Бернския клуб
Общ преглед: Кодови думи в Бернския клуб
Нива на приоритет в Бернския клуб
Бернски клуб: Доверие, уважение и равенство
„ Бернският клуб е неформална, международна, консултативна и кооперативна асоциация на европейските вътрешни разузнавателни служби, независима от всяка друга институция, с доброволно членство. Целите на асоциацията са да насърчава сътрудничеството и обмена на разузнавателна информация между държавите членки, за да се подкрепят интересите на националната сигурност на държавите на европейския континент. Това сътрудничество се основава на три стълба: взаимно доверие, взаимно уважение и равенство. Що се отнася до корените на Бернския клуб, първите срещи на ръководителите на разузнавателните служби са били през януари 1965 г. в Рим и през декември 1965 г. в Париж. Австрия е член на Бернския клуб от 1993 г.“ Това е определението на Бернския клуб според Министерството на вътрешните работи.
Членове на Бернския клуб
Белгия VSSE
Дания PET
Германия BfV
Естония KAPO
Финландия SUPO
Франция DGSI
Гърция EYP
Ирландия AGS
Италия AISI
Хърватия SOA
Латвия SAB
Литва VSD
Люксембург SRE
Нидерландия AIVD
Норвегия PST
Австрия BVT, сега DSN
Полша ABW
Португалска SIS
Румъния SRI
Словакия SIS
Словения SOVA
Швеция SAEPO
Швейцария FIS
Испания CNI
Чехия BIS
Унгария АH
Обединеното кралство MI5
Асоциирани членове на Бернския клуб
Австралия AISO
Израел Mossad и ISA (Израелска космическа агенция)
Канада CSIS
Нова Зеландия NZSIS
САЩ FBI и CIA Брюксел
Доклад на Бернския клуб „Сотерия“
Обменът на информация в рамките на асоциацията се осъществява чрез вътрешната мрежа, наречена „Посейдон“. Системата за съобщения в клуба в Берн се нарича „Нептун“. През 2019 г. oe24 публикува строго секретния одитен доклад от „Бернерския клуб“. Работната група „Сотерия“ се състоеше от четири различни разузнавателни и агентурни агенции. Експертите са написали подробен анализ, наречен „Оценка на сигурността на BVT“. Докладът документира сериозни недостатъци в австрийската разузнавателна служба.
Система Нептун: Сериозни недостатъци в BVT
Мрежовата операционна система на BVT (NEPTUNE) не е била адекватно оценена от гледна точка на сигурността, въпреки че е критична информационна система.
Нямаше ясно разпределение на отговорностите за безопасността и поддръжката на системата NEPTUNE в рамките на BVT.
Служителите на BVT не са били достатъчно наясно, че мрежата NEPTUNE предава и обработва чувствителна информация.
Указанията за безопасност при употреба на NEPTUNE бяха неадекватни и не покриваха всички рискове.
Нямаше ясно регистриране на комуникациите по мрежата NEPTUNE. Това затрудняваше проследяването на събитията или анализа на ситуацията със сигурността.
Удостоверяването и проверката на потребителите, достъпващи системата NEPTUNE, не бяха ясно дефинирани.
BVT не е имала подходяща политика относно използването на външни устройства с мрежата NEPTUNE, което би могло да доведе до рискове за сигурността.
Нямаше ясно разпределение на ролите и отговорностите в случай на инцидент или прекъсване на системата NEPTUNE.
Кодови думи на Бернския клуб
Вътрешната комуникация, т.е. официалната кореспонденция в рамките на различните служби, следва определени формални изисквания. Съответните кодови думи определят кой член може да получи каква информация. Освен това, той определя какво съдържа съответната кодова дума за даден проблем. Това улеснява работата по вътрешното разпределение в партньорската служба.
Общ преглед: Кодови думи в Бернския клуб
Азур : Тази кодова дума съдържа съобщение относно делата на ЕС.
Капричио : Това са репортажи от цял свят, свързани с ислямисткия тероризъм и екстремизъм в световен мащаб.
Ексклузивно за клуба : Тази комбинация от думи е обща кодова дума. „Club Exclusive“ се използва, когато няма друга подходяща кодова дума.
Конектор : Тази кодова дума се отнася до работните групи WGEA и WGI .
Икономика : Този термин се отнася до икономически и финансови въпроси.
Флуктуация : Този термин се отнася до правни въпроси.
Intermezzo : Доклади, свързани с Центъра за анализ на разузнавателна информация на ЕС (EU IntCen), изключително по административни въпроси.
Джъркин : „Джеркин“ се отнася до доклади от областта на борбата с тероризма.
Метро : Тази кодова дума включва съобщения, свързани с Центъра за анализ на разузнавателна информация на ЕС (EU IntCen) и борбата с тероризма.
Rile : Зад тази кодова дума се крие радикален и насилствен ляв и десен екстремизъм.
Silentium : Silentium е „организирана престъпност“. Съобщенията, свързани с Работната група по организираната престъпност, трябва да включват „WGOC“ в темата.
Токата : Тази кодова дума предава неислямистки тероризъм и екстремизъм, с изключение на десния и левия екстремизъм.
Витоли : Тази кодова дума включва шпионски въпроси, свързани със службите на други държави. Изключените страни са Русия, други страни от ОНД, Китай и Иран.
Философия: Тези доклади включват шпионски въпроси, свързани с Русия, други страни от ОНД, Китай и Иран.
Полярност : Тази кодова дума означава техническия термин „разпространение“, т.е. оръжия за масово унищожение или ABC оръжия.
Нива на приоритет в Бернския клуб
Системата за спешност е предназначена да предаде съответния приоритет на получателя. Съответната дума показва колко важно е съобщението и колко бързо трябва да се отговори на него.
Светкавица : Новина от изключителна спешност. Тези съобщения изискват незабавни действия и намеса.
Deskby : За съобщения с нормална спешност, но с определен срок за отговор на писмото.
Незабавно: Спешни съобщения, които получателят трябва да получи в началото на следващия работен ден.
Приоритет : Всички съобщения, които съдържат неспешни съобщения.
В четвъртата година от кървавата война в Украйна изглежда, че този кошмар никога няма да свърши. Не само много руснаци и украинци, но и хора по целия свят чакат края на този абсурден братоубийствен конфликт. Но колкото повече четем доклади от фронтовата линия и информация за безплодни преговори, толкова по-силно е усещането, че съдбата на тази война ще бъде решена не толкова на бойното поле, колкото чрез политическата съдба на един конкретен човек.
Ето защо много от нас все по-често се питат: кога най-накрая и при какви обстоятелства авторитарният режим на Путин ще се срине ?
Разбира се, никой освен конспиративните теоретици и шарлатаните няма да даде уверен отговор на този въпрос. Можем обаче да използваме научни знания: кои сценарии са статистически по-вероятни. Сравнителната политология е описала и анализирала много примери за това как автокрациите са възниквали, развивали се и изчезвали. Изследвания, базирани на големи масиви от данни за авторитарни режими като този на Путин, показват, че въпреки специфичните условия на всеки от тях, най-често срещаните сценарии за техния крах се вписват в ограничен набор от основни модели.
Най-често се чува за следните основни заплахи, за които се предполага, че са способни да свалят авторитарната диктатура на Путин:
поражение във войната с Украйна;
икономическа криза;
държавен преврат поради разкол в руския елит;
народно въстание – въоръжено или под формата на ненасилствен протест.
Нека с помощта на специализирана научна литература проследим с каква честота и при какви условия се задейства всеки от тези тригери и се опитаме да разберем кой от възможните сценарии е приложим за съвременна путинова Русия.
Фундаменталният труд на изследователите на авторитарните режими В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг, „Модели на разпадане на режимите след Френската революция“, ще ни помогне да оценим „потенциала“ на този или онзи фактор . През юни 2018 г. те представиха на научната общност работен документ, озаглавен „ Данни за исторически режими“ ( HRD ) , досие с емпиричен материал, който бяха събрали за изследователската работа. HRD е уникална база данни, обхващаща периода от 1789 до 2016 г. и описва подробно принципите за кодиране на ключови променливи, свързани с края на политическите режими.
Поражение в агресивна чуждестранна война
Военният провал би изглеждал като класически удар по легитимността на автократ, седнал на щикове. Въпреки че HRD отделя междудържавната война като отделен вид причина за трансформацията на авторитарните режими, тя отделя не повече от 5% от всички случаи към общия си дял. Този тип включва например революцията от 1905 г. в Русия (след поражението във войната с Япония), която промени социално-политическата структура на Руската империя, но остави цар Николай II на власт .
Ако изместим фокуса от деформацията на политическия режим към свалянето на самия диктатор, картината става още по-скромна. В глобален набор от данни за промени във владетелите от 1950 г. насам са регистрирани само 24 такива случая (3,1%). Например, Съединените щати свалиха военно Мохамед Мосадък в Иран (1953 г.), талибанския режим на Мохамед Омар в Афганистан (2001 г.), Франция елиминира Жан-Бедел Бокаса в Централноафриканската република (1979 г.), СССР отстрани Имре Наги в Унгария (1956 г.) и Юмджаагин Цеденбал в Монголия (1984 г.), и подкрепи смяната на властта в Афганистан (1980-те години).
Във всички тези случаи противниковата държава е била много по-голяма и по-могъща от автократичната. Следователно, възможността украинските въоръжени сили да успеят да свалят Путин е, за съжаление, статистически незначителна.
Друго голямо сравнително изследване на Б. Гедес, Дж. Райт и Е. Франц от 2014 г. класифицира чуждестранната инвазия като т. нар. „принудителни преходи“, наред с държавните преврати и въоръжените въстания. Някои поразителни примери включват Доминиканската република (1965 г.), Афганистан (2001 г.), Ирак (2003 г.) и др. Работата им обаче не предоставя точен дял от режимите, които са загинали единствено поради външно поражение. Тези автори подчертават многофакторния характер на феномена крах на авторитарните режими и следователно не открояват нито една причина като абсолютно доминираща.
Статистическите модели, включително променливата „Поражение във войната“, ясно показват, че провалите на бойното поле наистина намаляват легитимността на диктатора, като по този начин увеличават вероятността от отстраняването му от власт чрез други сценарии, докато победата във войната предвидимо защитава узурпатора от такъв сценарий .
С други думи, катастрофа на фронта теоретично би могла да отвори прозорец от възможности за сваляне на режима. Обикновено обаче само местни играчи успяват да преминат през този прозорец, а не чуждестранни танкове. Следователно е логично да се очаква, че за путинова Русия дори най-катастрофалният сценарий на събитията на украинския фронт ще се превърне само в условие за смяна на режима, но не и в неин спусък.
Какво друго трябва да се случи, ако това условие е изпълнено? Нека разгледаме това по-подробно.
Икономически кризи
Икономическата буря обикновено удря автокрацията от поне три страни.
Първо, това лишава населението от доходи и създава социално напрежение, тласкайки хората на улицата.
Второ, това изпразва хазната, лишавайки тиранина от финансов лост за подкупване на корумпирани елити и заплащане на услугите на апарата за сигурност.
И накрая, трето, самият факт на срива на икономиката свидетелства за ниската ефективност на държавната администрация, превръщайки се в забележим индикатор за изчерпване на ресурсите на автокрацията и по този начин давайки сигнал за действие на всички, които биха искали да променят неблагоприятните тенденции.
Така че дълбоките рецесии и други видове икономически сътресения наистина увеличават риска от смяна на режима. Както показва обаче практиката, подобен сценарий се реализира само в комбинация с други фактори. Добри примери за това са съвременна Северна Корея, Иран, Куба и други подобни страни, където хората живеят десетилетия наред в пълна бедност без основни удобства, но не бързат да свалят режимите им. Не само защото, живеейки само на зеле години наред, е трудно да се натрупат сили за борба с тиранията, но и защото, освен катастрофалното състояние на икономиката, там все още няма други обективни фактори за въстание.
Въпреки това, В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг (2020) установяват, че само два важни фактора – нисък БВП на глава от населението и отрицателен икономически растеж – почти удвояват вероятността от колапс на режима чрез държавен преврат или въоръжен бунт. В същото време, контролираното „преструктуриране“ на разрушена икономика от самия авторитарен режим – привидно интуитивно очевидна стъпка за един диктатор – всъщност се случва много по-рядко, отколкото бихме предположили. По-скорошен анализ на В. Л. Дуве и К. Х. Кнутсен (2024) ясно свързва икономическите рецесии с държавни преврати и тежки вътрешноелитни катаклизми, а не с либерализацията на икономическите подходи от „фалирал“ диктатор.
Естествено възниква въпросът: колко дълбок трябва да бъде икономическият спад, за да създаде непреодолими проблеми за узурпатора на властта? Д. Танеберг, К. Щефес и В. Меркел, които през 2013 г. регистрират пряка връзка между икономическите проблеми и вероятността от държавен преврат, считат за спусък не дълбочината на колапса като такъв, а неговата острота – тоест внезапността и скоростта на колапса. Колкото по-рязък е спадът, толкова по-голям е шансът елитите да се разбунтуват срещу лидера. Ако промените, дори много драматичните, се случват бавно, както народът, така и елитите започват да свикват с тях и да се адаптират. Същият „жабен ефект“, когато се готви на слаб огън.
Структурата на икономиката също е от голямо значение. Работата на М. Тан, Н. Хухе и К. Джоу (2017) ясно показва, че когато публичният сектор е нараснал толкова голям, че населението държи правителството отговорно за цените и заплатите, е по-вероятно кризата да предизвика негодувание сред средната класа и появата на елитен съюз срещу правителството. И проучване на А. дел Рио (2022), което потвърждава това, също така установява, че бизнес партньорите на режима по-активно търсят „резервно летище“, когато народното недоволство може да осигури морално прикритие за тяхната нелоялност към лидера и агресивни действия срещу него.
Въпреки очевидната роля на икономическия фактор за краха на авторитарните режими, съвременната политическа наука не предоставя точна цифра за това каква част от диктатурите се сриват именно заради него. Както и в предишния случай, това е по-скоро едно от условията за падането на тиранията, отколкото нейна пряка причина. Крахът на всеки узурпатор на властта е уникален коктейл от няколко кризи, вътрешноелитни интриги, натиск от „улицата“, външни обстоятелства и др., които не могат да бъдат възпроизведени в „лабораторни условия“. Единственото, което може да се каже със сигурност, е, че в ресурсна автокрация, като тази на Путин, рецесията удря с висока ефективност портфейлите на служителите по съдебната сигурност, депутатите, олигарсите, губернаторите и другите служители на режима – и именно в този момент политическото махало обикновено получава първия тласък да се обърне.
Разцепления и преврати на елита
Ако пораженията на фронта и икономическите проблеми само подкопават авторитарния режим, то последният удар по него най-често се нанася от най-близките сътрудници на диктатора. Според В. Дуве, К. Кнутсен и Т. Уиг, военните, дворцовите, вътрешноелитарните и други държавни преврати съставляват най-разпространената група причини за трансформации на режимите. А в извадката на В. Бове и М. Ривера, които се фокусираха в своето изследване (2015) върху по-модерен исторически период, от 1950 до 2004 г., такива хора съставляват повече от половината – 102 от 201-те автокрации, които са изследвали, са паднали в ръцете на вътрешни лица.
Добре известно е, че авторитарните режими се основават предимно на лоялността на елита. Тяхната ирационална преданост към диктатора е едновременно негова сила и слабост. От една страна, след като са преминали през труден, силно конкурентен подбор, основан на принципа на личната лоялност към висшия лидер, офицерите и служителите твърдо контролират държавната машина и държат поверената им част от вертикалната власт под железен юмрук. От друга страна, всичко това продължава само до момента, в който всички те сериозно повярват във властта на своя покровител и останат доволни от размера на облагите, които получават от него (най-често чрез една или друга корупционна схема). Следователно, колкото повече пада имплицитно усещаната легитимност на лидера и колкото по-малко пари остават в джобовете на неговите придворни, толкова повече фракциите изпитват недоволство, толкова по-ниски са индивидуалните рискове от конспирация и толкова по-висока става вероятността от опит за преврат. Икономическите кризи, масовите протести или военните поражения служат като добър катализатор за турбуленция и безусловна гаранция, че част от населението ще подкрепи заговорниците.
Що се отнася до формата на държавния преврат, тя до голяма степен зависи от конфигурацията на режима. Военните бунтове, изследвани от В. Бове и М. Ривера, се считат за класически за Латинска Америка и Африка. Те се разгръщат и случват много по-бързо от другите преврати, но почти винаги довеждат на власт нова автокрация, която не е много по-различна от предишната.
Дворцовите интриги в еднопартийните или монархическите системи в огромното мнозинство от случаите само премахват висшата фигура, без по никакъв начин да влияят върху характера на самия режим, тоест по същество не означават нищо повече от „планирана ротация“ на върха. Т. н. „Самореволюциите“, описани от В. Дуве и К. Кнутсен, се случват, когато самият диктатор извършва заговор срещу собствения си елит или конституционния ред на страната си, прехвърляйки политическия режим в друга фаза, като същевременно запазва собствената си власт. Например: Наполеон III (Франция, 1851 г.); Алберто Фухимори (Перу, 1992); Борис Елцин (Русия, 1993 г.); Уго Чавес (Венецуела, 1999 г.); Владимир Путин (Русия, 2020) и други.
Няколко фактора увеличават вероятността от конспирация.
Първо, самият вид диктатура. Военните хунти са най-крехки, докато персоналистките режими (като този на Путин), напротив, могат да останат на власт доста дълго време. Но ако коалицията се разпадне, последната се разпада много по-бързо от останалите, почти мигновено.
Второ, вътрешно прочистване. Всяка нова вълна от уволнения или репресии сред генерали и висши служители увеличава вероятността от конспирация сред останалите, предупреждават Дж. Пауъл и К. Тайн (2011). Елементите на либерализация, ако все още съществуват такива в страната, могат да играят важна роля в този процес. Полуотворените институции осигуряват на елитите и опозицията канали за комуникация, което улеснява координирането на бунт. Този механизъм е описан подробно от М. Ганди и А. Пшеворски (2007).
И накрая, масовите демонстрации близо до столицата често сигнализират на силите за сигурност, че в този момент рисковете от преминаване на страната на опозицията са забележимо по-ниски, отколкото изглеждаше по-рано. Така, Б. Каспер и С. Тайсън (2014) ясно демонстрираха, че големите протестни събития ускоряват прехода на някои военни и служители на реда на страната на заговорниците.
Заключението на този раздел е ясно: авторитарните режими са много по-склонни да загинат от атаки отвътре, отколкото от тълпа от моряци, щурмуващи Зимния дворец. Съществува обаче и висок риск превратът да доведе до замяната на един диктатор с друг. Що се отнася до съвременна Русия, за нас това, за съжаление, означава, че ключът към промяната трябва да се търси не по улиците на чуждите столици, толкова обичани напоследък от руските опозиционери, а в московски офиси, плътно затворени от любопитни очи, близо до площадите Лубянка, Старая или Смоленско-Сенная…
Въоръжени въстания
Народните въстания обикновено гърмят в медиите по-силно от други сценарии, но в обективната статистика техният дял е много по-скромен, отколкото в медийния дискурс. В базата данни на HRD категорията „Въстание“ представлява само около 5% от всички случаи на колапс на режима, значително изоставайки както от държавните преврати, така и дори от трансформациите на самоуправляващи се режими. Любопитно е, че честотата на въстанията през анализирания исторически период се е движила на вълни. Пиковете са настъпили през 1848 г. и 20-те години на миналия век. От началото на 21-ви век съответната крива на въстанието отново пълзи нагоре. Струва си обаче да се разбере, че това показва само увеличение на броя на въстанията като такива, но не и повишаване на тяхната ефективност като метод за борба с диктатурите.
Разбира се, понякога въоръжен бунт може директно да свали режима – примери за това са Русия (1917), Румъния (1989), Либия (2011), Сирия (2024). Въпреки това, в повечето случаи това само отваря вратата към по-дълбоки сътресения, чрез които в играта се намесват други участници (военните, отцепническите елити и др.). Същият масив от данни показва, че масовият бунт често е последван от класически държавен преврат, което само подчертава тясната връзка между тези механизми и отново не ни позволява ясно да идентифицираме специфични дялове на всеки от тях от общия брой.
Важен детайл в картината на успешното въстание е психологическият. Проучване на дезертьорството на елита за сигурност от К. Гледич, Р. Олар и М. Радиан (2023) показва, че агресивността на широко разпространените граждански протести рязко увеличава шансовете правоохранителните органи да преминат на страната на опозицията. Виждайки тълпи от хиляди хора по площадите, колебливите генерали и офицери често осъзнават слабостта на тиранина, на когото служат, и правят правилния избор. За да се случи това обаче, протестът трябва да бъде наистина масов и общонационален, така че в съзнанието на войника или полицая ясно да узрее мисълта, че за него не е по-безопасно да остане на страната на диктатора, отколкото да премине на страната на протестиращите. В противен случай ще видим картина, подобна на тази в Беларус през 2020 г.
По този начин, успешното народно въстание срещу авторитарна диктатура е, макар и ярка, много рядка искра. Силата на неговото сияние зависи пряко от дълбочината и ширината на пукнатините, които покриват тъканта на обществото. За Русия това означава, че самата стратегия за „барикадиране“, която проработи на украинските „Майдани“, едва ли ще бъде успешна без достатъчен брой съюзници сред хората с офицерски ранг. В най-добрия случай може да действа като запалителна свещ. Но ще има ли откъде да се вземе TNT?
Мирни протести
Време е да поговорим за най-митологизираната форма на съпротива срещу авторитарните диктатури, а именно така наречените „мирни, или ненасилствени, протести“. Поради изключително малкия брой успешни примери за реализиране на подобен сценарий в базата данни на HRD, те дори не са разпределени в отделна категория, а са класифицирани като специален случай на въстание .
От 1950 г. насам само четири нови държавни глави са дошли на власт в резултат на истински ненасилствен протест без съгласието на действащото правителство и без участието на предишния елит: Филипините (1986 г.), Полша (1989 г.) и Чехословакия (1989 г.), както и Тунис (2011 г.). От 773 проучени случая това представлява само половин процент. И заслужава да се отбележи, че под „успешен мирен протест“ изследователите разбират ситуация, в която протестиращите не само са постигнали оттеглянето на стария лидер, но и веднага са довели нов на власт, заобикаляйки съгласието или каквото и да е участие в този процес от страна на предишния режим.
Наистина, изключително рядко явление. Може би прекалено ограничаваме определението за мирен протест?
Е, нека се опитаме да го разширим до концепцията за „мирна кампания“. Под това изследователите разбират форма на ненасилствен протест, която може да доведе до оставка на настоящия лидер, частична демократизация на режима и някои отстъпки на протестиращите от страна на властите, но изобщо не означава, че новият владетел ще бъде назначен от самите демонстранти. Като правило, след (което не винаги означава „в резултат“) подобни кампании, или просто се провеждат предсрочни избори, или властта се концентрира в ръцете на някакво „преходно правителство“ или военна хунта (властен блок).
Класически пример е свалянето на Абделазиз Бутефлика от „алжирската улица“ през 2019 г., след което същите протестиращи продължиха така нареченото „народно движение“ ( на арабски: „ал-Хирак“) срещу следващия „избран“ президент на Алжир, Абделмаджид Тебун. Общо, в резултат на мирни кампании, падането на предишния режим е регистрирано само 31 пъти (около 4%), което все още ни дава най-ниската цифра от всички разглеждани ситуации.
За да завършим картината, си струва да добавим и че опозиционните сили успяха да организират мирни антиправителствени демонстрации само в около 15% от всички изследвани автокрации. Тоест, оказва се, че тази форма на протест е не само най-неефективната, но и най-сложната и ресурсоемка за организаторите. Формирането на общност от активни поддръжници и поддържането на комуникация с тях чрез партийни или опозиционни медии може да отнеме години и да изисква колосално финансиране, докато дори най-голямата мирна демонстрация, която успява да изведе хора, най-често се разпръсква от един специален полицейски полк за няколко часа.
Следователно, мирният протест трябва да се разглежда не толкова като метод за сваляне на авторитарни диктатури, а по-скоро като условие, благоприятстващо държавен преврат, и то само в комбинация с някои други. Освен това, струва си да се помни, че ненасилствените маршове често служат за легитимиране на държавен преврат, извършен на техен фон от съвсем различни, не винаги мирни, участници, и за очерняне на репутацията на последните в очите на световната общност: „Вие самите видяхте как хората ходеха по улиците с антиправителствени плакати? Тогава какви претенции могат да има към нас, които подкрепихме справедливото възмущение на народа?“
Приложната рационалност, базирана на суха статистика, очевидно не е на страната на мирния протест. От една страна, то е безсмислено без допълнителни, по-сериозни причини, като например военно поражение на диктатор, икономическа криза, близостта на мястото на протеста до столицата и т.н. От друга страна, при наличието на такива причини, липсата на мирен протест не притъпява твърде много неотложността на момента. Условните 90% от конформистите най-често ще приемат държавен преврат така или иначе – без невъоръжени хора по улиците, които не представляват заплаха за никого.
Без сила няма победа
Емпиризмът е безмилостен в своята обективност. Както току-що видяхме, съдбата на автокрациите не се решава от хартиени плакати и мирни шествия с цветя, а от разделения на елита и брутални сблъсъци, които се случват на фона на все по-задълбочаващи се проблеми за диктатора. Ето защо, с цялото ми дълбоко уважение към паметта на Алексей Навални, който беше измъчван в затвора от Путин, трябва да призная, че неговият идеалистичен залог за мирен протест с обещания за предоставяне на гаранции за сигурност на руския тиранин беше фундаментална грешка, тъй като подходите му директно противоречат на научните алгоритми за падането на авторитарните режими.
Когато се борим с диктатура, преди всичко трябва да унищожим самия диктатор – сборния пункт и носещата рамка на неговата персоналистична политическа система, а не по никакъв начин да гарантираме неговата сигурност. В същото време елитите не бива да бъдат сплашвани с обещания за неизбежна лустрация и наказателно преследване за корупция в така наречената „красива Русия на бъдещето“, а щателно да бъдат разделяни и примамвани на своя страна парче по парче, като последователно ги противопоставят на бившия шеф. Освен това, очевидно не си струва многократно, в продължение на няколко години, да извеждате на улицата хиляди тълпи от вашите поддръжници без ясен план за завземане на властта и без предварително създаден алтернативен център на властта, към който биха могли да се присъединят недоволните от Путин елити. Масовите побоища от силите за сигурност, лишаването от свобода, смъртните случаи и отстраняването от политическата борба на стотици от най-лоялните поддръжници станаха може би единственият резултат от мирната протестна активност на руснаците през 2010-те.
Още по-тъжно е да се наблюдава днес, че дори след такъв трагичен край на политическия път и живот на Алексей Навални, останалите му поддръжници, сега в изгнание, по същество правят абсолютно същото, както и преди, сякаш не разбират, че настоящите им шествия през Париж или Берлин са дори по-малко полезни от всичките им предишни действия в Москва. Мирните шествия извън Русия са олицетворение на политическите глупости; Липсват им всички компоненти на успешен държавен преврат: те по никакъв начин не удрят по хазната на Кремъл, не доближават военното му поражение в агресивна война, не създават алтернативен център на властта за прехода на отцепническите елити, не дават на опозицията никакви инструменти за работа с конформисткото мнозинство вътре в страната, което теоретично би трябвало да признае властта им след революцията и т.н.
По пътя на Ленин
Историческият прецедент на успешните революционни действия е сега точно пред очите ни. Франция, Германия, Швейцария, Финландия и Англия, където всички те често посещават, са местата на имиграционни скитания на единствения наистина успешен руски революционер Владимир Улянов (Ленин), който винаги разчиташе изключително на насилственото завземане на властта, редовно провеждайки конгреси на поддръжници в чужбина, които полагат основите на бъдещата структура на неговото правителство, а също така поддържайки широки връзки с чужденци – стартирането на вестник „Напред“ с японски пари (януари 1905 г.), петият конгрес на РСДРП в Лондон, финансиран от английски бизнесмен (май 1907 г.), пътуване в „запечатан вагон“ през Германия по споразумение с нейното правителство (април 1917 г.) и др.
Един от пътищата към успеха на настоящата руска опозиция би могъл да бъде например своевременното формиране на алтернативно на това на Путин правителство в „освободените“ територии на Курската област, които украинските въоръжени сили държаха достатъчно дълго за това. Един опозиционен център на политическа власт на общопризнатата територия на Русия със сигурност би дал както на недоволните руснаци, така и на разочарованите елити осезаем лагер, към който биха могли да се преместят. Според констатациите на Б. Каспер и С. Тайсън (2014), именно такива структури най-често задействат необратими вериги от последствия, които водят до успешни въстания срещу диктатори. Никой от влиятелните руски опозиционери обаче дори не е посетил превзетата Суджа през цялото време, в което тя не е била контролирана от специалните служби на Путин.
Те очевидно не бързат да установят работни контакти с украинското правителство, въпреки че украинските въоръжени сили днес са единствената сила в света, способна едновременно да осигури две важни условия за подкопаване на режима на Путин: нанасяне на сериозно военно поражение и създаване на непреодолими икономически проблеми (чрез лобиране за санкции и унищожаване на промишлени предприятия). Вместо това обаче, цялата руска опозиция, колкото и разпознаваема да е тя, директно заявява готовността си да се придържа изключително към най-безполезния и неефективен метод за борба за власт: мирния протест.
Еми, въпреки всички провали на кремълския диктатор, поне той определено имаше късмет с политическите си опоненти.
Сергей Коняшин
бивш руски консул и дипломат в различни страни
*****
Библиография
Бове, В. и Ривера, М. (2015). Кооптация на елита, репресии и преврати в автокрациите. Международни взаимодействия , 41 (3), 453-479.
Каспър, Б. А. и Тайсън, С. А. (2014). Координация между народния протест и елита при държавен преврат. Списание за политика , 76 (2), 548-564.
Чейндж, Р. (1995). Икономическа криза и смяна на политическия режим: анализ на историята на събитията. Американско списание за политически науки , 89 (4).
Djuve, V. L., & Knutsen, C. H. (2024). Икономическа криза и смяна на режима отвътре. Списание за изследвания на мира , 61 (3), 446-461.
Djuve, V. L., Knutsen, C. H. & Wig, T. (2020). Модели на разпад на режимите след Френската революция. Сравнителни политически изследвания , 53 (6), 923-958.
Gandhi, J., & Przeworski, A. (2007). Авторитарни институции и оцеляване на автократите. Сравнителни политически изследвания , 40 (11), 1279-1301.
Гедес, Б., Райт, Дж. и Франц, Е. (2014). Автократичен срив и преходи на режими: Нов набор от данни. Перспективи върху политиката , 12 (2), 313-331.
Гледич, К. С., Олар, Р. Г. и Радеан, М. (2023). Тръгва, тръгва, заминал? Разновидности на несъгласие и напускане на лидери. Списание за изследвания на мира , 60 (5), 729-744.
Голдсмит, А. А. (2024). Заграбване на власт от върха: База данни за самопреврати. Международни изследвания Тримесечно , 68 (4), 147.
Джонсън, Дж. и Тайн, К. Л. (2018). Скърцащи колела и лоялност на войските: Как вътрешните протести влияят на държавните преврати, 1951–2005. Списание за разрешаване на конфликти , 62 (3), 597-625.
Пауъл, Дж. М. и Тайн, К. Л. (2011). Глобални случаи на преврати от 1950 до 2010 г.: Нов набор от данни. Списание за изследвания на мира , 48 (2), 249-259.
Рио, А.Д. (2022). Стратегическа несигурност и дезертьорство на елита в електоралните автокрации: Междунационален анализ. Сравнителни политически изследвания , 55 (13), 2250-2282.
Съдут, Дж. и Бел, К. (2018). Възходът предсказва падението: как методът на влизане на лидера влияе върху метода на отстраняването му в диктатурите. Международни изследвания Тримесечно, 62(2), 352–367.
Tang, M., Huhe, N., & Zhou, Q. (2017). Условна демократизация: Кога икономическите кризи имат значение? Британско списание за политически науки , 47 (1), 71-90.
Танеберг, Д., Стефес, К. и Меркел, В. (2016). Трудни времена и провал на режими: автократични реакции на икономически спадове. В „Сравняване на автокрациите в началото на двадесет и първи век“ (стр. 105-119). Рутлидж.
Улфелдер, Й. (2005). Спорни колективни действия и крах на авторитарните режими. Международен преглед на политическите науки , 26 (3), 311-334.
Почитам героите, които се бориха с врага през тридесетте и четиридесетте години на кървавия двадесети век. Дядовците ми минаха през фронта. Родителите познават евакуацията, глада и сирените. Не искам хора, млади и стари, да умират отново, борейки се със злото. Странно ми е да виждам и чувам как Великата отечествена война се сравнява с войната в Украйна. Но те плачат не за убитите и осакатените, а за собствените си провали. И те лъжат, измъкват се и продължават да убиват.
В колонка преди 9 май обсъждах подготовката за празника от слуги на Кремъл от Москва до покрайнините. Колегите са описвали това предаване неведнъж – броят на гостите, склонността им към интриги, корупция и канибализъм. Поведението на промитите мозъци тълпи и банди от промиващи мозъци. Възмущение в западните страни заради зверствата на проимперските диаспори.
Всичко това е интересно и важно, но тук говоря за дела и думи, които не са много забележими на фона на „тържествата“, за които Юлий Ким пише още през 1967 г.:
Въпреки всички огнени паради, непоклатимите като скала доклади, ще има скука: никакъв шепот, никакъв мърморене, а място за тропане , и тътен, и чукане, и чукане…
И наистина, жителите на Обнинск, близо до Москва, веднага донесоха тийнейджъри, които стъпкаха знаме под формата на лента „Свети Георги“, окачено в града. Какво е подтикнало второкласниците и четвъртокласниците да направят това? Хулигански мотиви? Неприязън към свещените цветя на квасните „патриоти“? Младежки протест срещу официалния режим? Или че тази някога славна лента е осквернена от „националноосвободителни движения“ и вплетена в смъртоносната коса на войната в Украйна?
Не знам. Но момчетата и родителите им бяха заловени. „Разследващите работят с него.“ Възможно е те да популяризират темата за „материални щети със z-символи“. Дали напразно през февруари приеха закон, който налага до пет години затвор за това?
Няма да се изненадам, ако настояват, че момчетата са били убедени от подривни служби. В края на краищата, през април, председателят на Следствения комитет на Руската федерация, другарю. Бастрикин разказа пред z-media за засилването на „разрушителната дейност“. Коварните врагове „не се отказват от опитите си да използват непълнолетни за незаконни цели“. „Подкрепа за терористичната идеология“ отбелязана. И за това могат да се откажат от доживотен затвор.
За агитация и контрареволюция
Нещо подобно се е случвало и преди. През 1949 г. следователи от МГБ работят с тийнейджъра Миша Бакшаев. В бележките си той пожелава смърт на „дявола Сталин“. Беше хванат. Не можах да посоча причините. Той получи 10 години за „антисъветска агитация“.
В „Специално послание от Л. П. Берия до И. В. Сталин относно ликвидирането на антисъветски групи в училищата“ се казва, че е арестуван осмокласникът Левина – Соболенски . Той „подготвял терористични актове “ . Под влияние на семейството , той решил да се бори срещу съветското правителство . Германия „ предлагаше услуги в шпионаж и саботаж “ . Взех малко вода от училището и взех граната . А в училище № 114 „ група ученици … създадоха „анархистическо общество “ , опитаха се да издават вестник , за да пропагандират идеите си“ и поставиха печат с емблемата на махновците върху лозунги в училището . Върху доноса е резолюцията на Сталин : „арест, депортиране “ .
И Паша Кузьменка беше застрелян. През 1937 г. В Томска област. На 14 години. Като „полски контрареволюционен националист“. И петнадесетгодишният Ваня Толпишев в Пермския край – „за антисъветска агитация и контрареволюция“.
В днешно време не се стига до екзекуции. Чао? Но те съдят. За неуважение към свещените знаци. Двама жители на Орел бяха осъдени да платят огромни глоби за това, че са прерисували „свещено писмо“ на стена. Жител на окупирания Бахчисарай, Александър Тюренко, получи присъда затвор за това, че се е уринирал върху нея. Александър Неустроев от Екатеринбург получи 3 години затвор за твърде груби наставления към момче с буквата „Z“ на шапката.
Що се отнася до наказанията за антивоенни протести, те отдавна са се превърнали в нещо обичайно. Александър Клевитов беше задържан и пребит в Москва за пикетиране на площад „Пушкин“ на 9 май с плакат с надпис „Не на войната“.
Как може човек да не си спомни картината на Решетников „За мир“? Там полицията потиска опозицията, а децата пишат думата „Мир!“. на стената. Ето как се салта в историята… Лесно е да си представим как днес империалистите, които прославят СССР, искат заради тази дума да се забрани творчеството на един изключително съветски художник. И хората, които излизат с него на пикети, биват арестувани жестоко.
Победната ивица
Междувременно в Курск, модерни момичета в черни бикини и защитни шапки изпълняват победен танц на пилони за публиката. Като цяло, сексуализацията на насилието и еротизирането на смъртта не е нова тема. Дори кабарето от Първата световна война убеждаваше фронта и тила, че войната е забавно нещо, „вино и жени ви очакват там“ и никой не смееше да откаже на един смел войник.
През 1910-те години песента „Ако само червени момичета // летяха по небето, // тогава войниците // щяха да стрелят без да пропускат“ гърмя по магистралите на Русия. В немските казарми свиреха на акордеони » Когато войниците маршируваха // Когато градът беше празен // Когато войниците вървяха, свиреха оградите и колите » . След това някои композираха „Лили Марлене“. И други – „Пропълзях под леглото за протеза, // а там – служител…“ И това е вярно. Ето защо нито гневът на поетите към изметта, която „хвърля монета от пет копейки или десет копейки в калта за осакатен войник“, нито искрената скръб за падналите – „приятелят ми лежи безжизнен в бурените“ – бяха изненадващи.
И на една от скорошните церемонии по награждаване на победата дами в траурни шалове оплакваха млади мъже във военни униформи, легнали на асфалта. На това строгият Невзоров, с характерния си сарказъм, отбелязва, че „хореографията, разбира се, е ъгловата, но внезапното пристигане на ковчег вече няма да изненада рускиня. Всяка ще знае какъв набор от движения трябва да се изпълни върху „цинка“.
Колкото и циничен да изглежда характерният стил на Невзоров, той ярко подчертава изключителната жестокост и лицемерие на подобно подиграване с мъката на хиляди семейства, загубили близки в безсмислено клане.
За някои това е война, за други е майка
За да се помогне, както каза Симонян, „на Русия да се мобилизира“, тя бива заредена с психоактивни медийни транквиланти и медийни стимуланти. Първите потискат волята и адекватното възприемане на ситуацията. Вторите разпръскват омраза и агресия. И това струва пари. Неслучайно се казва, че писалката с къс нос е една от най-обемните.
В бюджета за 2025 г. властите са включили увеличение на разходите за държавни телевизионни, медийни и интернет проекти до рекордните 137,2 милиарда рубли. 15,9 милиарда рубли повече, отколкото през 2024 г. Това струва 11,4 милиарда рубли на месец или 2,6 милиарда рубли на седмица, а основните получатели са държавните телевизионни канали. На първия бутон ще бъдат дадени 6 милиарда, за да „запълни ефира“. Още 18,6 милиарда бяха отпуснати за същия първи бутон, както и за НТВ, ВГТРК, Обществената телевизия и Карусел, за да плащат за излъчвания до населени места с население под 100 хиляди души. Финансирането за РИА Новости ще бъде увеличено до 10,9 милиарда — МИА Русия Тудей от Киселева. Разходите за ТАСС ще скочат с 26%, до 4,8 милиарда. Тези, на които не са дадени пари през 2024 г., също ще бъдат нахранени – маргиналният Regnum ще получи 152 милиона рубли, а таблоидът Komsomolskaya Pravda – 438,7 милиона.
И всичко това на фона на катастрофа с търсенето на пропаганда. През 2024 г. z-media загуби милиони аудитории. Основният губещ е Комсомолская правда. Малко преди стогодишнината си, сайтът загуби 30% от аудиторията си: средният дневен трафик на сайта падна от 6,5 милиона на 4,3 милиона, съобщава LiveInternet. „Московски комсомолец“ липсваше всеки пети (-22%). Gazeta.ru загуби 14%. РИА Новости и Lenta.ru „паднаха“ с 12% и 11%. ТАСС се отърва лесно със загуба от 3%. Телевизията е пропаднала, където токшоутата ни убеждават в успехите на икономиката, ползите от войната, репресиите и ядрените удари. НТВ загуби 13% от зрителите си. Според Mediascope, през 2024 г. първият бутон падна до пето място, отстъпвайки място на Ren-TV. От началото на войната е загубил около 25% от зрителите си.
Но тези загуби изглежда не тревожат особено нито получателите на парите от Кремъл, нито техните собственици. Всичко ще им е достатъчно, освен края на касапницата в Украйна. Някои винаги ще могат да оправдаят нуждата си от пари. Второто е да получавате подкупи.
Сополи и писъци
Но z -манипулаторите избърсват крокодилските сълзи. Но наскоро, след февруарския телефонен разговор между Тръмп и Путин, те се задавиха от щастлива слюнка: „Изолацията се срина !“ „ Европа е ужасена !“ „ Съдбата на Украйна ще бъде решена от Москва и Вашингтон ! “ » „ Киев се готви за капитулация !“ » „ Путин ще получи всичко, което иска от Тръмп !“ Евгений Ревенко, капитан на фракцията на „Единна Русия“ в Думата и бивш водещ на предаването „Время“, прогнозира: „ Събитията ще бъдат бързи . “ Дните на Зеленски са преброени . Тръмп на парад не изглежда като фантазия . „ Те също чакаха Маск. И Рубио… Но на 9 май нито един официален представител на САЩ не усети миризмата на изгорелите газове на бронирани машини.“
И в същия ден трябва по някакъв начин да се откажем от искането на лидерите на ЕС и Белия дом за сключване на 30-дневно прекратяване на огъня. Песков, под позивния „шеф“, от една страна, обещава да помисли за това, а от друга, моли за среща между Путин и Тръмп, в случай че Владимир успее да му повлияе.
Но в нощта на 11 май шефът му на практика отхвърля предложеното примирие и вместо това предлага преговори в Истанбул. „Е, какво лошо има в това?“ — пита той. Само че докато отново се чуват искания за отказ от пет територии, разоръжаване и неприсъединяване към НАТО, хора ще умират на фронта и в мирни градове.
Дугин, оплаквайки се от Тръмп, „заблуден и пленен от глобалистите“, очаква неизбежно бичуване с бой за това, че е обявил встъпването му в длъжност за главното събитие в съвременната история и е предсказал ценностното единство на оригиналната консервативна Америка с доморощената реакционна Русия.
И колко сладко се мечтаеше – че Тръмп сега просто ще „ плюне “ и ще затвори проекта „Украйна“ . Той ще изхвърли Макрон и Стармър , точно както може да направи ЦРУ . И това ще бъде най-доброто решение . И още по-хубаво е осъзнаването, че Украйна е наша (т.е. на Кремъл) . Дай ни го и това е всичко. Кажете: Аз съм силен политик! Давам Украйна на Путин и затварям устата на всички . „
Но наивните измислици на Дугин – „системният Тръмп“, „ неговата победа е наша победа“, „световна консервативна революция“, „ дългосрочна тенденция “, „ постлиберална десница – тези, които са за традиционните ценности, а не за едрия капитал (като например Рем и Щрасер) “ – т.е. неговата древна заблудена мечта, синята фашистка мечта за триумфа на традиционализма – биват отмити в канализацията пред очите ни от вълна от нов кръг на глобално развитие. Тоест, той не може да избегне изпращането си в конюшните в Ново-Огарево. И не за почистването му от оборски тор. И за екзекуция.
Забавно е да се наблюдава как политическата турбуленция от февруари до май, която мнозина очакваха да доведе до „пълен хаос“, въвежда света в поле на още по-голяма непредсказуемост. Изглежда краят е отложен. Нищо не свършва. И то едва започва.
И ако запазите самообладание и оптимизъм, можете да си представите Дугин и шефа му Малофеев в таен кабинет, пеещи от Ким (леко поправено):
Затова нека изпием по половин литър под портрета на този, с когото ще сътворим живот! – Ще ти дам едно листче като това!.. – И ще прочета Бжежински на глас!..
Знаете ли,че през есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в „чувал“ и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция – всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър.
Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Джордж Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди.
Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават.
Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация. През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов.
На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: «Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!» Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран – най-голямата в цялата ни 14-вековна история – се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии – напълно унищожени от една.
Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението, не само защото тази дата е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда -посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля.
Какво точно празнуваме на 3 март? Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските „освободители“ дори открито наричат България „Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.
Историческата истина е затрупана
под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата „братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи.
Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), „братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението „братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – „братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че „братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, „братушка“ е „същото като брат“.
Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на „братските отношения“: „Още от първия ден
поискахме коленопреклонност,
настоявахме за нея…“
След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени „гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат „нагайката“ (камшика) като „оригинално цивилизационно средство“ върху българското население.
Той дори цитира един от началниците на окръзи:
„Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх! (…) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“
Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.
Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни „освободи“, за да има претенции към земите ни. С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на „освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите.
Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?
„Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение“ е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише Утин в книгата си „Писма от България“.
Той описва как организацията „Българска омладина“, подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ. Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!“
„По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“ – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.
Народът ни е набеждаван в „неблагодарност“, „жестокосърдечие“, „отмъстителност“, „апатия“ и дори „невежество“, макар Утин да смята, че българите са „трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“.
„Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и „робско благоговение“ са „наистина изумителни“.
Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин. В книгата си „Из прошлого Русской дипломатии“, той пише , че България трябва да бъде задължена „да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави
на волята на руското правителство
По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва „да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.
„Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев.
Според него „съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. „Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев. Москва прилага тази тактика и до днес.
За отбелязване е, че той често си служи с думата „сделка“, когато говори за дипломация и политика. Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.
В книгата си Татищев представя и другия разказ – за „братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва. Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност.
Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята, все още не сме положили нужното обществено усилие, за
да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром
Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.
Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете. И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.
Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена. Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник.
Колкото и да е сложен, разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство. Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция „който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото.
Какви са критериите, по които можем да направим достоен избор? Без особен риск може да се опрем върху това:
– избраната дата да има изключителна историческа значимост
– да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение с други страни
– да обединява, а не да разделя нацията
– да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)
– да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.
В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, тук не можем да говорим за изключително национално достояние. В основата на това честване стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във
второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена
и ще се рециклират историите за „братството“.
През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта.
Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.
На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия.
Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ:
„По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“
Отново „великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник? И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?
Същевременно
Съединението е изцяло българско дело,
без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 6 септември е националният празник, който България наистина заслужава.
Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи. Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността.
Ами ние? Спокойно можем да обявим 3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.
Днешният кървав Божик никога не трябва да бъде забравян – преди 80 години в Титова Македония устройват кървава празник за българите.
На 7 януари 1945 година по нареждане на кървавия диктатор Тито, който е хърватин по произход, и списък, съставен от Лазар Колишевски, във Вардарска Македония са избити без съд и присъда 1200 българи. Целта е била да се заличи българското самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация на населението
Точно преди 80 години, на 7 януари 1945 г. – Коледа по стар стил, маршал Йосип Броз Тито нарежда да започне избиването без съд и присъда на стотици българи в Социалистическа република Македония по предварително подготвени списъци. Убитите – учители, лекари, свещеници, кметове, обикновени българи – са заровени в масови гробове, на убийците са издигнати паметници. Освен зверски избитите още десетки хиляди българи са изселени и преследвани или изпартени в концлагерите в Югославия. Целта – да се заличи българското самосъзнание и да се ускори изкуственият процес на македонизация.
Не е в Беларус, още по-малко в далечна африканска диктатура – на Балканите свободата струва много скъпо, а Македония плаща най-високата цена. За това разказва и документалният филм на БГНЕС „Диктат: Убийствата на сръбския режим в Македония“.“Убий неприятеля!“
„Насилствено наложената нова власт в Скопие обявява за враг собствения си народ. Стотици загиват в януарския терор през 1945 г. Първо са избити неудобните, а после е наложено веруюто: „Обичай поробителя, мрази своите предци!“ Да не забравяме, че тези хора никога не са изправени пред съд. Убити са по възможно най-отвратителния начин, защото някой тогава е решил така. От 70 години слушаме една митология“, казва във филма проф. Георги Трендафилов от Велес.
Югославският диктатор Тито дава задачата на едни от най-верните си главорези – Светозар Вукманович-Темпо и Милован Джилас. Списъците на обречените са подготвени от македонския комунист и сърбоман Лазар Колишев(ски). Неговият баща е български опълченец, а самият Лазар пише писмо до цар Борис III през 1941 г., в което определя себе си за българин. Лазар моли смъртната присъда, наложена за комунистическата му дейност, да бъде отменена. Царят на българите удовлетворява молбата, а Колишевски лежи за кратко в български затвор. Неговите жертви също лежат, но край Скопие, Велес, Щип, Прилеп, Битоля и десетки други градове и села в Македония, в масови гробове, от които до днес е напълно разкрит само един. За истината не може да има „версии“, а върху костите на убитите няма „различна гледна точка“. Колишевски направлява клането под шапката на Отделение за защита на народа или ОЗНА – тайната полиция на Белград, по-късно позната като УДБА. Хиляди невинни загиват от нейната ръка чрез скалъпени обвинения. По заповед на Темпо са подбрани учители, свещеници, доктори и кметове. Обикновени хора са обявени за „врагове на народа“, „предатели“ или „сътрудници на окупаторите“. ОЗНА е единственият (псевдо)закон и съд. Десетки хиляди са изпратени в концентрационни лагери.
Хората, които днес си спомнят за зловещите престъпления, се броят на пръсти. Наследниците на убитите в Македония не знаят съдбата на дядовците, бащите, братята или братовчедите си. Жертвите в Словения, Хърватия, Черна гора и Босна са намерили покой, защото ги помнят. Тук обаче зловещата носталгия по едно робство измива кръвта на предците. „Имаше периоди, в които опитвахме да бъдем независими. За съжаление, днес пак сме под диктат на нашия северен съсед Сърбия“, категоричен е Люпчо Куртелов от Охрид.
Досиетата на УДБА още не са разкрити, архивите са недостъпни. Никой не говори за етническото прочистване срещу българите и насилствената македонизация, извършени по заповед на Тито. Но не от всички е забравена съдбата на онези жертви, които Македония дава пред истинския окупатор… Не може вечно да бъде така. Искам повече смелост, да казват кои са били техните бащи и дядовци, да не се страхуват вече! Колкото повече се страхуват, толкова повече ще владеят тези тук“, призовава Христо Михайлов от Прилеп.
Установено е избиването на над 23 000 заявили своята българска принадлежност, а други 130 000 българи са изселени, прогонени или изпращани в концлагера “Голий оток” или затвора “Идризово”.
Лейди Монтегю описа това в книгата си „Писма от Изтока“
Според много автори и познавачи на Великобритания Мери Уъртли Монтегю, писателка и есеистка, е най-колоритната англичанка на своето време. За нас тази аристократка по кръв и дух е особено скъпа, защото още през 1717 г. топна перо в мастилницата, както би се изразил колегата Росен Тахов, и описа София, нейните топли бани и красиви жени.
Едуард Уортли Монтагю, съпруг на лейди Мери, е изпратен като посланик в Константинопол през 1717 г. Лейди Мери го последва и откри процеса на вариация в това, което сега е Истанбул. Снимка: Грейнджър, Ню Йорк / ullstein bild
На 7 април 1716 г. нейният съпруг Едуард Уъртли Монтегю е назначен за посланик на Англия в Цариград. Той е изпратен с основната задача да посредничи и да развива отношенията между Австрийската и Османската империя за сключване на мирен договор.
Мери, която не се бои да влезе в литературна схватка със самия Джонатан Суифт, автора на “Пътешествията на Гъливър”, решава да придружи съпруга си по пътя му, който минава през Виена, Белград, София, Пловдив и Одрин.
Това нейно решение не учудва съвременниците ѝ. Като истинска феминистка, тя
осмива “моралния
цинизъм” в Албиона
и води смела борба за по-голяма свобода и независимост на жените на Острова.
Проблемът обаче е, че по онова време пътят през Балканите никак не е безопасен. В Англия, а и в цяла Европа се носят приказки за свирепи престъпни банди, които убиват и ограбват чужденците по пътищата. Няма и никаква гаранция за сигурен послон и обслужване за чужденците, дръзнали да пътуват из тези земи.
Но ексцентричната Мери Монтегю загърбва всичко това и става първата жена, разчупила предствите и легендите. Тя дори взема със себе се и тригодишния им син. Пътуването завършва щастливо, но Едуард Монтегю не остава дълго на посланическия пост. В края на същата 1717 г. той неочаквано е уволнен, но семейството остава в Истанбул до 1718 г.
Писмата, 52 на брой, които лейди Мери пише по време на пътуването си, излизат в самостоятелна книга след смъртта ѝ – през 1763 г., под заглавието “Писма от Изтока”. Книгата предизвиква огромен читателски интерес и е обявена за “шедьовър на епистоларната литература”.
На приятелката си милейди Рич пътешественичката пише: “Няма да ви безпокоя с описание на досадното ни пътуване, но не трябва да пропусна забележителните неща, които видях в София – един от най-красивите градове в Турската империя. София се слави със своите топли бани, които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение.
В този град останах
цял един ден, за да
видя баните…”
Гравиране на медна плоча от 1790 г.: „Госпожата Монтегю посещава обществените женски бани в София в пътнически дрехи“. Пътуванията на лейди Мери я отвеждат в Европа, Азия и Африка. Смята се за един от първите автори на пътеписи. В турските бани на Константинопол тя забеляза, че малко жени имат белези от едра шарка. Снимка: Държавна библиотека в Берлин / Агенция за изкуство, култура и история
Според Петър Богдан – български католически архиепископ, книжовник и автор на първата история на България, в средата на XVII в. в София живеят около 55 000 души, от които 30 000 мюсюлмани. През целия XVIII в. чуждите пътешественици споменават за 70 000-80 000 жители на града, но според повечето специалисти цифрите изглеждат преувеличени.
А какви забележителни неща освен топлите бани е можело да се видят в София по онова време?
Църквата “Св София”, която носи името на града. Построена е върху стара църква от ХIV век и през Средновековието е използвана като градска съборна църква. Но когато лейди Монтегю минава през София, тя вече е превърната в джамия.
Църквата “Св. Петка Самарджийска”, построена през ХV век. Полувкопана в земята, тъй като по време на робството не е позволено християнска църква да бъде по-висока от мюсюлманин на кон.
Ами друго май и няма. Жалко, че в писмото си англичанката само е нарекла София “един от най-красивите градове”, но не е посочила и поне част от красотите ѝ.
Не знаем и дали лейди Мери тогава е разбрала, че точно около топлия извор още в древността се обособява първото селище. Когато римляните стигат до тези места каптират топлата вода и построяват внушителна сграда. Майстори хващат водата в кладенец, дълбок над 4 метра, и по оловни тръби я отвеждат към басейните.
Лейди Мери Уъртли Монтегю
“Заради топлите минерални бани император Константин Велики (306-337) е мислел да премести столицата си в полите на Витоша.”
След римските бани в града са направени още няколко – имало е турска, гръцко-латинска, еврейска и даже циганска. За най-бедните е имало отделна баня.
Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че водата в тези бани лекува сърцебиене, краста, дизентерия, треска и какви ли още не болести. “Ако пиеш и се топиш в нея, можеш да се отървеш дори от проказа”, твърди пътешественикът.
Можем само да предполагаме дали лейди Монтегю знае всичко това, но е факт, че посещава къпалнята в центъра на града. Прави го тайно, защото някак не върви да потапя аристократичната си снага до простосмъртните телеса на софийските жени.
Тя пътува до мястото, качена “в една турска кола”. Интересно е описанието й на сградата: “Банята имаше пет купола. Първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл, в него стои жена вратар. Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи. Наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други във вид на легла…”
В банята
англичанката
преброява около
200 жени
“Но аз не видях нито една високомерна усмивка – пише в писмото си лейди Мери, – не долових никакво подигравателно шушукане, каквито често се срещат в нашите събрания, когато се появи някаква жена, облечена необикновено…”
Няколко пъти обаче гостенката на София дочува едни и същи думи, които запомня: “Гюзел, пек гюзел”. Но разбира, че те са комплимент, когато по-късно ѝ ги превеждат: “Хубава, много хубава!”
Но да се върнем към описанието, което прави на банята “гюзел Мери”: “Ложетата от първия ред са покрити с възглавници и скъпи килими. Знатните жени се изтягат, а зад тях седят робините им. Те не можеха да се различават едни от други по никакво облекло, защото всичките бяха в естествено положение, което на добър английски значи – изцяло голи, с всичката си красота и грозота наяве…”
Англичанката нарича софийската баня “кафенето на жените”. Мястото, където си разменят новини, клюки, забъркват интриги, разказват си скандални истории. Жените идват веднъж в седмицата и стоят по 4-5 часа. Потапят се в басейна, отпиват от различни питиета и си говорят.
“Жената, която се радваше, изглежда, на най-голямо уважение, ме покани да седна до нея и настоятелно искаше да се съблека и вляза в басейна. Тя дори поиска да ми помогне в събличането”, споделя още в писмото си лондончанката до милейди Рич.
Чужденката се дърпа, но поканите са толкова настоятелни, че тя започва да разкопчава дрехите си. Отдолу се появява корсетът ѝ. За софиянки, които не са виждали такова нещо, тя им прилича на ризница, на някакво
приспособление
срещу изневери и
любовни похождения “Мюсюлманките отдадоха това изобретение на мъжа ми”, уточнява Монтегю.
Полегнала в своето ложе, тя започва да се облива с таса с минерална вода и спокойно се отдава на гледката. Трябва безкрайно да сме благодарни на тази знатна англичанка заради словесната картина, която ни е оставила като неопровержим документ на времето.
“Жените се разхождаха из помещението с онази величествена походка, каквато Милтън придаде на Ева. Има софиянки с тела на богини. Кожата им е нежна и бяла, косите са събрани в многобройни плитки, украсени с панделки и бисери…”
Лейди Монтегю има предвид своя велик сънародник Джон Милтън. В епическата си поема “Изгубеният рай” той описа съдбата на Ева и Адам – библейските прародители на човечеството.
Любопитно е, че голата красота поражда още една асоциация в съзнанието на лондончанката – творчеството на ирландския художник Чарлз Жервас (1675-1739). “Искрено ви признавам – пише тя на приятелката си Рич, – че у мен се породи скритото желание г. Жервас да би могъл да съзерцава невидим няколко мига от тази картина. Мисля, че би достигнал по-голямо съвършенство в изкуството си, ако види толкова много и красиви жени в различни положения. Едни да приказват, други да работят, трети да пият кафе или разхладителни напитки, или пък лениво да се изтягат , докато робините им рошат косите…”
Чарлз Жервас, разбира се, не е можел да присъства в женската баня, но, слава Богу! – френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър преписва в бележника си няколко пасажа от “Писма от Изтока”, когато тя излиза на френски.
Рисувана от по въображение от френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър, въз основа на описаното в книгата на Лейди Монтегю. Картината се намира в музея Лувър/Париж
По-късно по въображението, предизвикано от тях, Енгър, известен като “майстор на женския образ”, рисува своята известна картина “Турска баня”.
Портрет с маслени бои на лейди Мери Уортли Монтагю от сър Годфри Кнелер (1646–1723) – художникът идва от Любек и е британски придворен художник.
Има благороднически произход и получава отлично образование. сама научава лат. в бащината си библиотека Роднина по майчина линия на писателя Хенри Филдинг, като финансира първите му изяви на сцената. С контактите на баща си, а след това и на съпруга си, М. попада в обществото на най-видните писатели (Адисън, Стил, Конгрив, Поуп, Гей, познава и Волтер). М. има всички шансове да стане блестяща представителка на литературата на англ. Просвещение, но се отказва от писателската кариера заради аристократичното разбиране, че писането за развлечение е по-достойно за произхода й от професионалната изява. М. се противопоставя на баща си и сама избира своя съпруг, когото придружава в назначението му на дипломатически пост в Турция, но бракът й не сполучва и по-късно се развеждат. М. прекарва 21 години в Италия, мести се и във Франция, умира няколко месеца след връщане в Англия.
Стиховете на М. се разпространяват често и без нейно съгласие чрез пресата, различни сборници и самостоятелно. Най-голяма известност имат посмъртно издадените (1763) със съгласието й „Писма от посланичеството в Турция” (1716-1718), които М. подготвя дълго и грижливо за печат.
В „Писмата” М. кореспондира със сестра си, няколко приятелки, итал. писател и поет абат Конти и англ. поет, литературен. критик и преводач Александър Поуп; споделя впечатленията си от живота и нравите в тур. общество, от исляма, политиката, литературата и др.. Въпреки разкошния си живот, М., забелязва покварата на военното управление, липсата на активност и сред високообразованите, породената от отсъствието на местно производство мизерия, несправедливостите към християнското население, които забелязва при преминаване през бълг. земи, както и когато посещава София и др.
С „Писмата” М., има амбицията да опровергае прокараните и затвърдени от предишни пътеписци мъже мнения за турските порядки. Сред предимствата на книгата на М., са възможността да се придвижва свободно навсякъде заради поста на съпруга си, личните контакти с дами от турския елит, научаването на турски, шансът да посещава бани и хареми, решението да пише като жена и да сравнява правата и свободите на туркините и англичанките, съобразно видяното и преживяното във висшето общество. Едно от прочутите описания е на посещението й в банята в София, вдъхновило художника Доминик Енгър за картините му с ориенталски сюжети („Турска баня”, 1863 и др.).
Съч. The Complete Letters of Lady Mary Wortley Montagu. Ed. Robert Halsband. Oxford: Clarendon, 1965-67. Лейди Мери Уъртли Монтегю Писма от посланичеството в Турция [1716-1718].. В: Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІв. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Прев. предговор, подбор и бележки Мария Киселинчева. С. Изд. на ОФ, 1979. Essays and Poems and Simplicity. Ed. Isobel Grundy. Oxford: Clarendon, 1977, revised ed. 1993 The Turkish Embassy Letters. Eds. Teresa Heffernan and Daniel O’Quinn. Peterborough: Broadview Press, 2012.
Лит. H а l s b a n d, R. The Life of Lady Mary Wortley Montagu. Oxford: Clarendon, 1956. Lisa Lowe Critical Terrains. French and British Orientalisms. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1991. K o s t o v a, L. Tales of the Periphery. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 1997. А л е к с а н д р о в а, Н. Лейди Мери и Ориентът –. Алтера, 2005, бр.5, с. 28-32.
Арабите са живели по планинските склонове, а на евреите са продавани земи, от които никой не се е нуждаел – маларийни блата и парчета пустиня. Положението се е утежнявало от законите на Османската империя: местните земевладелци, знаейки качеството на почвата, са продавали пустееща земя на евреите, и ако те не са я обработвали в продължение на три години, парцелът е подлежал на конфискация. Отличен бизнес: хем ти вземат парите, хем след три години могат да ти отнемат необработената земя. И целият земеделски опит, който можеше да се донесе от Европа, тук не беше от полза.
