Докога 3 март? Докога ще празнуваме Стокхолмския си синдром?

Veröffentlicht am von
Antworten

Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението,  не само защото тази дата е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда -посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля.


Какво точно празнуваме на 3 март? 
Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските „освободители“ дори открито наричат България „Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.         

Историческата истина е затрупана

 под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата „братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи. 

Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков  (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), „братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. 
Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението „братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – „братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков  (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че „братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. 
И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, „братушка“ е „същото като брат“.  

Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на „братските отношения“:  „Още от първия ден 

поискахме коленопреклонност, 

настоявахме за нея…“ 

След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени „гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат „нагайката“ (камшика) като „оригинално цивилизационно средство“ върху българското население. 

Той дори цитира един от началниците на окръзи: 

„Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!  
(…) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“

Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.      

Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни „освободи“, за да има претенции към земите ни.  С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на „освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите. 

Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?  

 „Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение“ е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише  Утин в книгата си „Писма от България“.

Той описва как организацията „Българска омладина“, подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ.  Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!“

„По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“  – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.

Народът ни е набеждаван в „неблагодарност“, „жестокосърдечие“, „отмъстителност“, „апатия“ и дори „невежество“, макар Утин да смята, че българите са „трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“. 

„Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и „робско благоговение“ са „наистина изумителни“.

Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин.  В книгата си „Из прошлого Русской дипломатии“, той пише , че България трябва да бъде задължена „да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави 

на волята на руското правителство

По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва „да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.  

„Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев. 

Според него „съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. „Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев.  
Москва прилага тази тактика и до днес.  

За отбелязване е, че той често си служи с думата „сделка“, когато говори за дипломация и политика.  Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.     

В книгата си Татищев представя и другия разказ – за „братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва.  Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност. 

Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята,  все още не сме положили нужното обществено усилие, за

 да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром

  Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.    

Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете.  И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.

Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена.  Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник. 

Колкото и да е сложен,  разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство.  Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция „който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото. 

Какви са критериите, по които можем да направим  достоен избор?  
Без особен риск може да се опрем върху това:

–       избраната дата да има изключителна историческа значимост  

–       да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение  с други страни  

–       да обединява, а не да разделя нацията 

–       да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)

–       да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.

В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, тук не можем да говорим за изключително национално достояние. В основата на това честване стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във 

второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена 

и ще се рециклират историите за „братството“.               

През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта. 

Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.  

На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия. 

Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ: 

„По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество  Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. 
Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“

Отново „великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник?  И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?

Същевременно 

Съединението е изцяло българско дело,

 без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 
6 септември е националният празник, който България наистина заслужава. 

Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия  и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи.  Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността. 

Ами ние? Спокойно можем да обявим  3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.

Илиана Славова/faktor.bg

Кървавата Коледа: Преди 80 години Тито нарежда да започне клането на българите в Македония

Veröffentlicht am von
Antworten

Днешният кървав Божик никога не трябва да бъде забравян – преди 80 години в Титова Македония устройват кървава празник за българите.

На 7 януари 1945 година по нареждане на кървавия диктатор Тито, който е хърватин по произход, и списък, съставен от Лазар Колишевски, във Вардарска Македония са избити без съд и присъда 1200 българи. Целта е била да се заличи българското самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация  на населението

Точно преди 80 години, на 7 януари 1945 г. – Коледа по стар стил, маршал Йосип Броз Тито нарежда да започне избиването без съд и присъда на стотици българи в Социалистическа република Македония по предварително подготвени списъци. Убитите – учители, лекари, свещеници, кметове, обикновени българи – са заровени в масови гробове, на убийците са издигнати паметници. Освен зверски избитите още десетки хиляди българи са изселени и преследвани или изпартени в концлагерите в Югославия. Целта – да се заличи българското самосъзнание и да се ускори изкуственият процес на македонизация.

Не е в Беларус, още по-малко в далечна африканска диктатура – на Балканите свободата струва много скъпо, а Македония плаща най-високата цена. За това разказва и документалният филм на БГНЕС „Диктат: Убийствата на сръбския режим в Македония“.“Убий неприятеля!“

„Насилствено наложената нова власт в Скопие обявява за враг собствения си народ. Стотици загиват в януарския терор през 1945 г. Първо са избити неудобните, а после е наложено веруюто: „Обичай поробителя, мрази своите предци!“ Да не забравяме, че тези хора никога не са изправени пред съд. Убити са по възможно най-отвратителния начин, защото някой тогава е решил така. От 70 години слушаме една митология“, казва във филма проф. Георги Трендафилов от Велес.

Югославският диктатор Тито дава задачата на едни от най-верните си главорези – Светозар Вукманович-Темпо и Милован Джилас. Списъците на обречените са подготвени от македонския комунист и сърбоман Лазар Колишев(ски). Неговият баща е български опълченец, а самият Лазар пише писмо до цар Борис III през 1941 г., в което определя себе си за българин. Лазар моли смъртната присъда, наложена за комунистическата му дейност, да бъде отменена. Царят на българите удовлетворява молбата, а Колишевски лежи за кратко в български затвор. Неговите жертви също лежат, но край Скопие, Велес, Щип, Прилеп, Битоля и десетки други градове и села в Македония, в масови гробове, от които до днес е напълно разкрит само един. За истината не може да има „версии“, а върху костите на убитите няма „различна гледна точка“. Колишевски направлява клането под шапката на Отделение за защита на народа или ОЗНА – тайната полиция на Белград, по-късно позната като УДБА. Хиляди невинни загиват от нейната ръка чрез скалъпени обвинения. По заповед на Темпо са подбрани учители, свещеници, доктори и кметове. Обикновени хора са обявени за „врагове на народа“, „предатели“ или „сътрудници на окупаторите“. ОЗНА е единственият (псевдо)закон и съд. Десетки хиляди са изпратени в концентрационни лагери.

Хората, които днес си спомнят за зловещите престъпления, се броят на пръсти. Наследниците на убитите в Македония не знаят съдбата на дядовците, бащите, братята или братовчедите си. Жертвите в Словения, Хърватия, Черна гора и Босна са намерили покой, защото ги помнят. Тук обаче зловещата носталгия по едно робство измива кръвта на предците. „Имаше периоди, в които опитвахме да бъдем независими. За съжаление, днес пак сме под диктат на нашия северен съсед Сърбия“, категоричен е Люпчо Куртелов от Охрид.

Досиетата на УДБА още не са разкрити, архивите са недостъпни. Никой не говори за етническото прочистване срещу българите и насилствената македонизация, извършени по заповед на Тито. Но не от всички е забравена съдбата на онези жертви, които Македония дава пред истинския окупатор… Не може вечно да бъде така. Искам повече смелост, да казват кои са били техните бащи и дядовци, да не се страхуват вече! Колкото повече се страхуват, толкова повече ще владеят тези тук“, призовава Христо Михайлов от Прилеп.

Установено е избиването на над 23 000 заявили своята българска принадлежност, а други 130 000 българи са изселени, прогонени или изпращани в концлагера “Голий оток” или затвора “Идризово”.

Английска аристократка и Софийската баня

Veröffentlicht am von
Antworten
МОНТАГЮ(МОНТЕГЮ) (Montagu), лейди Мери Уъртли (15.V.1689, Лондон– 21.8.1762, Лондон) – поетеса, журналистка.

Лейди Монтегю описа това  в книгата си „Писма от Изтока“

Според много автори и познавачи на Великобритания Мери Уъртли Монтегю, писателка и есеистка, е най-колоритната англичанка на своето време. За нас тази аристократка по кръв и дух е особено скъпа, защото още през 1717 г. топна перо в мастилницата, както би се изразил колегата Росен Тахов, и описа София, нейните топли бани и красиви жени.

Едуард Уортли Монтагю, съпруг на лейди Мери, е изпратен като посланик в Константинопол през 1717 г. Лейди Мери го последва и откри процеса на вариация в това, което сега е Истанбул.
Снимка: Грейнджър, Ню Йорк / ullstein bild

На 7 април 1716 г. нейният съпруг Едуард Уъртли Монтегю е назначен за посланик на Англия в Цариград. Той е изпратен с основната задача да посредничи и да развива отношенията между Австрийската и Османската империя за сключване на мирен договор.

Мери, която не се бои да влезе в литературна схватка със самия Джонатан Суифт, автора на “Пътешествията на Гъливър”, решава да придружи съпруга си по пътя му, който минава през Виена, Белград, София, Пловдив и Одрин.

Това нейно решение не учудва съвременниците ѝ. Като истинска феминистка, тя

осмива “моралния

цинизъм” в Албиона

и води смела борба за по-голяма свобода и независимост на жените на Острова.

Проблемът обаче е, че по онова време пътят през Балканите никак не е безопасен. В Англия, а и в цяла Европа се носят приказки за свирепи престъпни банди, които убиват и ограбват чужденците по пътищата. Няма и никаква гаранция за сигурен послон и обслужване за чужденците, дръзнали да пътуват из тези земи.

Но ексцентричната Мери Монтегю загърбва всичко това и става първата жена, разчупила предствите и легендите. Тя дори взема със себе се и тригодишния им син. Пътуването завършва щастливо, но Едуард Монтегю не остава дълго на посланическия пост. В края на същата 1717 г. той неочаквано е уволнен, но семейството остава в Истанбул до 1718 г.

Писмата, 52 на брой, които лейди Мери пише по време на пътуването си, излизат в самостоятелна книга след смъртта ѝ – през 1763 г., под заглавието “Писма от Изтока”. Книгата предизвиква огромен читателски интерес и е обявена за “шедьовър на епистоларната литература”.

На приятелката си милейди Рич пътешественичката пише: “Няма да ви безпокоя с описание на досадното ни пътуване, но не трябва да пропусна забележителните неща, които видях в София – един от най-красивите градове в Турската империя. София се слави със своите топли бани, които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение.

В този град останах

цял един ден, за да

видя баните…”

Гравиране на медна плоча от 1790 г.: „Госпожата Монтегю посещава обществените женски бани в София в пътнически дрехи“. Пътуванията на лейди Мери я отвеждат в Европа, Азия и Африка. Смята се за един от първите автори на пътеписи. В турските бани на Константинопол тя забеляза, че малко жени имат белези от едра шарка.
Снимка: Държавна библиотека в Берлин / Агенция за изкуство, култура и история

Според Петър Богдан – български католически архиепископ, книжовник и автор на първата история на България, в средата на XVII в. в София живеят около 55 000 души, от които 30 000 мюсюлмани. През целия XVIII в. чуждите пътешественици споменават за 70 000-80 000 жители на града, но според повечето специалисти цифрите изглеждат преувеличени.

А какви забележителни неща освен топлите бани е можело да се видят в София по онова време?

Църквата “Св София”, която носи името на града. Построена е върху стара църква от ХIV век и през Средновековието е използвана като градска съборна църква. Но когато лейди Монтегю минава през София, тя вече е превърната в джамия.

Църквата “Св. Петка Самарджийска”, построена през ХV век. Полувкопана в земята, тъй като по време на робството не е позволено християнска църква да бъде по-висока от мюсюлманин на кон.

Ами друго май и няма. Жалко, че в писмото си англичанката само е нарекла София “един от най-красивите градове”, но не е посочила и поне част от красотите ѝ.

Не знаем и дали лейди Мери тогава е разбрала, че точно около топлия извор още в древността се обособява първото селище. Когато римляните стигат до тези места каптират топлата вода и построяват внушителна сграда. Майстори хващат водата в кладенец, дълбок над 4 метра, и по оловни тръби я отвеждат към басейните.

Лейди Мери Уъртли Монтегю

“Заради топлите минерални бани император Константин Велики (306-337) е мислел да премести столицата си в полите на Витоша.”

След римските бани в града са направени още няколко – имало е турска, гръцко-латинска, еврейска и даже циганска. За най-бедните е имало отделна баня.

Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че водата в тези бани лекува сърцебиене, краста, дизентерия, треска и какви ли още не болести. “Ако пиеш и се топиш в нея, можеш да се отървеш дори от проказа”, твърди пътешественикът.

Можем само да предполагаме дали лейди Монтегю знае всичко това, но е факт, че посещава къпалнята в центъра на града. Прави го тайно, защото някак не върви да потапя аристократичната си снага до простосмъртните телеса на софийските жени.

Тя пътува до мястото, качена “в една турска кола”. Интересно е описанието й на сградата: “Банята имаше пет купола. Първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл, в него стои жена вратар. Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи. Наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други във вид на легла…”

В банята

англичанката

преброява около

200 жени

“Но аз не видях нито една високомерна усмивка – пише в писмото си лейди Мери, – не долових никакво подигравателно шушукане, каквито често се срещат в нашите събрания, когато се появи някаква жена, облечена необикновено…”

Няколко пъти обаче гостенката на София дочува едни и същи думи, които запомня: “Гюзел, пек гюзел”. Но разбира, че те са комплимент, когато по-късно ѝ ги превеждат: “Хубава, много хубава!”

Но да се върнем към описанието, което прави на банята “гюзел Мери”: “Ложетата от първия ред са покрити с възглавници и скъпи килими. Знатните жени се изтягат, а зад тях седят робините им. Те не можеха да се различават едни от други по никакво облекло, защото всичките бяха в естествено положение, което на добър английски значи – изцяло голи, с всичката си красота и грозота наяве…”

Англичанката нарича софийската баня “кафенето на жените”. Мястото, където си разменят новини, клюки, забъркват интриги, разказват си скандални истории. Жените идват веднъж в седмицата и стоят по 4-5 часа. Потапят се в басейна, отпиват от различни питиета и си говорят.

“Жената, която се радваше, изглежда, на най-голямо уважение, ме покани да седна до нея и настоятелно искаше да се съблека и вляза в басейна. Тя дори поиска да ми помогне в събличането”, споделя още в писмото си лондончанката до милейди Рич.

Чужденката се дърпа, но поканите са толкова настоятелни, че тя започва да разкопчава дрехите си. Отдолу се появява корсетът ѝ. За софиянки, които не са виждали такова нещо, тя им прилича на ризница, на някакво

приспособление

срещу изневери и

любовни похождения “Мюсюлманките отдадоха това изобретение на мъжа ми”, уточнява Монтегю.

Полегнала в своето ложе, тя започва да се облива с таса с минерална вода и спокойно се отдава на гледката. Трябва безкрайно да сме благодарни на тази знатна англичанка заради словесната картина, която ни е оставила като неопровержим документ на времето.

“Жените се разхождаха из помещението с онази величествена походка, каквато Милтън придаде на Ева. Има софиянки с тела на богини. Кожата им е нежна и бяла, косите са събрани в многобройни плитки, украсени с панделки и бисери…”

Лейди Монтегю има предвид своя велик сънародник Джон Милтън. В епическата си поема “Изгубеният рай” той описа съдбата на Ева и Адам – библейските прародители на човечеството.

Любопитно е, че голата красота поражда още една асоциация в съзнанието на лондончанката – творчеството на ирландския художник Чарлз Жервас (1675-1739). “Искрено ви признавам – пише тя на приятелката си Рич, – че у мен се породи скритото желание г. Жервас да би могъл да съзерцава невидим няколко мига от тази картина. Мисля, че би достигнал по-голямо съвършенство в изкуството си, ако види толкова много и красиви жени в различни положения. Едни да приказват, други да работят, трети да пият кафе или разхладителни напитки, или пък лениво да се изтягат , докато робините им рошат косите…”

Чарлз Жервас, разбира се, не е можел да присъства в женската баня, но, слава Богу! – френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър преписва в бележника си няколко пасажа от “Писма от Изтока”, когато тя излиза на френски.

Рисувана от по въображение от френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър, въз основа на описаното в книгата на Лейди Монтегю.
Картината се намира в музея Лувър/Париж

По-късно по въображението, предизвикано от тях, Енгър, известен като “майстор на женския образ”, рисува своята известна картина “Турска баня”.

Картината сега се намира в Лувъра.

*****

МОНТАГЮ

МОНТАГЮ(МОНТЕГЮ) (Montagu), лейди Мери Уъртли (15.V.1689, Лондон– 21.8.1762, Лондон) – поетеса, журналистка.

Портрет с маслени бои на лейди Мери Уортли Монтагю от сър Годфри Кнелер (1646–1723) – художникът идва от Любек и е британски придворен художник.

Има благороднически произход и получава отлично образование. сама научава лат. в бащината си библиотека Роднина по майчина линия на писателя Хенри Филдинг, като финансира първите му изяви на сцената. С контактите на баща си, а след това и на съпруга си, М. попада в обществото на най-видните писатели (Адисън, Стил, Конгрив, Поуп, Гей, познава и Волтер). М. има всички шансове да стане блестяща представителка на литературата на англ. Просвещение, но се отказва от писателската кариера заради аристократичното разбиране, че писането за развлечение е по-достойно за произхода й от професионалната изява. М. се противопоставя на баща си и сама избира своя съпруг, когото придружава в назначението му на дипломатически пост в Турция, но бракът й не сполучва и по-късно се развеждат. М. прекарва 21 години в Италия, мести се и във Франция, умира няколко месеца след връщане в Англия.

Стиховете на М. се разпространяват често и без нейно съгласие чрез пресата, различни сборници и самостоятелно. Най-голяма известност имат посмъртно издадените (1763) със съгласието й „Писма от посланичеството в Турция” (1716-1718), които М. подготвя дълго и грижливо за печат.

В „Писмата” М. кореспондира със сестра си, няколко приятелки, итал. писател и поет абат Конти и англ. поет, литературен. критик и преводач Александър Поуп; споделя впечатленията си от живота и нравите в тур. общество, от исляма, политиката, литературата и др.. Въпреки разкошния си живот, М., забелязва покварата на военното управление, липсата на активност и сред високообразованите, породената от отсъствието на местно производство мизерия, несправедливостите към християнското население, които забелязва при преминаване през бълг. земи, както и когато посещава София и др.

С „Писмата” М., има амбицията да опровергае прокараните и затвърдени от предишни пътеписци мъже мнения за турските порядки. Сред предимствата на книгата на М., са възможността да се придвижва свободно навсякъде заради поста на съпруга си, личните контакти с дами от турския елит, научаването на турски, шансът да посещава бани и хареми, решението да пише като жена и да сравнява правата и свободите на туркините и англичанките, съобразно видяното и преживяното във висшето общество. Едно от прочутите описания е на посещението й в банята в София, вдъхновило художника Доминик Енгър за картините му с ориенталски сюжети („Турска баня”, 1863 и др.).

Съч. The Complete Letters of Lady Mary Wortley Montagu. Ed. Robert Halsband. Oxford: Clarendon, 1965-67. Лейди Мери Уъртли Монтегю Писма от посланичеството в Турция [1716-1718].. В: Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІв. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Прев. предговор, подбор и бележки Мария Киселинчева. С. Изд. на ОФ, 1979. Essays and Poems and Simplicity. Ed. Isobel Grundy. Oxford: Clarendon, 1977, revised ed. 1993 The Turkish Embassy Letters. Eds. Teresa Heffernan and Daniel O’Quinn. Peterborough: Broadview Press, 2012.

Лит. H а l s b a n d, R. The Life of Lady Mary Wortley Montagu. Oxford: Clarendon, 1956. Lisa Lowe Critical Terrains. French and British Orientalisms. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1991. K o s t o v a, L. Tales of the Periphery. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 1997. А л е к с а н д р о в а, Н. Лейди Мери и Ориентът –. Алтера, 2005, бр.5, с. 28-32.

Т. Стойчева

Шумкарската каста от която отърваване няма.

Veröffentlicht am von
Antworten

Размишлявайки върху бъдещето на Родината в която съм се родил, стигам до извода, че оправия у нас няма и не може да има.

Не може и да има, защото благодарение на изкуствения подбор в продължение на едни 45 години червен терор, на практика няма други подготвени да ръководят държавата, освен отрочетата на кърви опискани шумкарски уроди.
Но да започна да обеснявам от началото, за да стане на всеки ясна безизходицата ни.

Идва 09.09. и около 30% от елита на България е избит в продължение на няколко месеца без съд и присъда.
Съпругите на убитите с децата им са изселени в най-отдалечените и затънтени краища на Родината.

Това е до около 1950-та. След това идва ред на лагерите до 1961/62.
Това е „хуманното“ лице на шумкарите. Вече не убиват без съд и присъда в тъмното, а след бутафорни съдебни присъди, където нещастниците са се признавали за виновни, само и само да имат шанс да оцелеят, знаейки какво е сполетяло техните близки само преди няколко години.

Малцината оцелени от лагери и затвори, разбира се не могат да се върнат по родните си места, защото жилищата им отдавна се преотдадени на наши другари, та те се запътват по краварници и свинеферми някъде на гъза на географията.


Добре де но тази бутафорна държава трябва да се ръководи все пак от някой и местата се заемат от полуграмотни изроди.

Само че част от тази пасмина се изпраща и по широкия свят, по световни организации и посолства.

И тук изкача зайчето от цилиндъра на фокусника. Децата на тези полуграмотните, които са за присмех навсякъде започват от малки образования в западни напреднали държави, та така до университети накрая.
И какво става? Децата на избитите от елита се вмирисват в кочините на прасетата, ринещи лайна, докато на тези полуграмотните не само се ограмотяват, ами и са единствените с прилично образование.

Накрая Преврата на комунягите по 10.11. заварва България вече единствено с две поколения на онези омацаните с кръв, избили собствениците на апартаменти в центъра на градовете и само настанили се на тяхно място. Да де, но тези две поколения след онези убийците, вече не само са добре квалифицирани, НО И ЕДИНСТВЕНИТЕ с такова образования, та ДС трябва да прояви креативност, пак от техните редици да измайстори десидентите…

Христоматичен пример за това е например Цветелина Бориславова с която Бойко Борисов дълги години живя.

Някой ще каже, ама какво става с наследниците на елитните буржоазни родове – не може всички да са избити до крак.
Не разбира се, но след продължение на две поколения изселничество по кравефермите, те вече са полуграмотни и се радват на чалга и комата хляб…

Забравих да спомена и една минимална част от старата буржоазия, която смени знамето, започна да сътрудничи на ДС срещу братята и роднините си и се изпоомъжи/изпоожени за култови отроци на шумкарски фамилии.

Та това е горе долу историята ни, защото ние нямаме потомствена политическа емиграции, а бегълците от Соца бехме само една шепа хора, между които и доста авантюристи, въобще далеч от политиката..

Зловещите УДБА И КОС

Veröffentlicht am von
Antworten

Дружество „Тодор Александров“ в Брюксел

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят югославски тайни служби

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят зловещите югославски тайни служби УДБА и КОС. Замисълът за тяхното създаване е още от есента на 1941 г., но през септември 1943 г. те са трансформирани в Отдел за защита на народа при Върховния щаб на югославските партизани. През май 1944 г. за негов началник е назначен Александър Ранкович. В началото на 1946 г. тази югославска служба е реорганизирана, като към МВР функционира Управление за държавна сигурност (УДБА), а към Министерството на народната отбрана е формирана Контраразузнавателната служба (КОС).

В България до 1948 г. югославските репресивни органи са тема табу. Едва след рязкото влошаване на отношенията с Белград през 1948 г. се заговаря за зловещата УДБА, но вниманието е насочено главно към репресиите върху „информбюровците“. През този период основната информация за унищожаването на българщината в Македония се изнася от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В многобройните им публикации се говори за агентите на Ранкович и югославската милиция, но едва в началото на 60-те години, след като няколко активисти на МПО посещават родните си селища в ресенския край, е събрана информация за антибългарската дейност на УДБА.

В резултат на това, на 1 септември 1960 г. МПО публикува едно от първите по рода си обобщения за „мракобесните похвати на УДБА“. В него се изтъква, че в Скопие „е централизиран огромен сръбски апарат за насилствено посърбяване на тая част от Македония. В тоя апарат влизат извънредно много сърби, а също така и местни хора, които са се продали на сръбската кауза. Последните никога не признават, че са сръбски оръдия, а се бият в гърдите и заявяват, че са за „македонска“ държава, но като днешната сърбокомунистическа“.

МПО обръща особено внимание на факта, че „базата на така наречената „македонска“ държава е армията и полицията. Но армията в Скопие и Македония не се състои от македонски войници, а само от сърби и сръбски и черногорски офицери… Към тая армия има грамадна мрежа от тайна сръбска военна полиция, известна под инициалите КОС, с разклонения из цяла Македония. Тя зорко контролира целия живот в Македония… Ако в УДБА има не само сърби, но и македонци, то КОС се състои само от сърби“.

Друг важен момент е, че сръбското влияние обхваща всички висши служби в Скопие. МПО констатира, че сърби „има в просветата, в стопанството, в полицията, даже и в местния „македонски“ печат. Във в. „Нова Македония“ в Скопие 90% от кореспондентите са чисти сърби. А най-важният материал се получава направо от Белград за печатане“. Но най-голямото доказателство за зависимостта от Белград е фактът, че „в Скопие и останалата част на Македония няма самостоятелно македонско дружество, учреждение или предприятие. Като се почне от така наречения „Съюз на комунистите на Македония“, та се изредят всички останали младежки, студентски, спортни, женски и каквито и да е професионални или научни организации, всички са клон от общите югославски съюзни или централни учреждения в Белград. Те имат локални централи в Скопие, които се ръководят от удбаши и под контрола на УДБА и КОС прокарват налаганите им от Белград програми за създаване на югославско (сръбско) съзнание. Това представляват и всички учреждения, банки, железници, полицията и пр.“
Интерес представлява фактът, че по време на голямото земетресение в Скопие през 1963 г., сред рухналите сгради е и тази на УДБА. Първата реакция на властта е екипи с доверени лица да ровят руините и да събират разпилените 100 хил. досиета. Към 1966 г. контролът на УДБА върху обществения живот на днешна Северна Македония е тотален. Оказва се, че на около 150 жители се пада по един щатен агент.

Въпреки че през същата година УДБА е реорганизирана в Служба за държавна безопасност (СДБ), а нейният шеф Ранкович е отстранен, дейността и по същество не е променена. Преди няколко години стана известно, че през 1966 г. СДБ е следяла 96 351 души, които са имали лични досиета. Година по-рано техният брой е достигнал 136 682 души или 10% от общото население на днешна Северна Македония.

КОС, УДБА и нейната наследница СДБ, са пряко ангажирани с преследването на лицата с българско самосъзнание. Така например в разсекретеното досие на Алексо Стоименов от с. Велюса, струмишко – дългогодишен политически емигрант и член на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел“ – се съдържа доклад от 1968 г. на секретен сътрудник на СДБ, който информира, че А. Стоименов с други емигранти е обсъждал създаването на емигрантско дружество в Швеция, в което „член може да бъде всяко лице, което душевно и телесно изцяло се чувства българин, който е готов да работи за запазване на българщината в Македония и да се бори за нейното освобождение. Апелираше да създадем компактно дружество, каквото било това в Белгия. Говорейки за дружеството „Тодор Александров“, разказа как членовете му били много привързани и отдадени на идеите на Ванчо Михайлов“.

Все в този дух, през 1984 г. СДБ издава служебна бележка, съдържаща сведения от информатор за позициите на Алексо Стоименов: „изтъкна, че емиграцията още от лагера Лаврион в Гърция се организирала в неприятелски групи, преди всичко на Ванчо-Михайловистки позиции с цел по-нататъшна дейност… След това говореше за създаването на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, за което открито призна, че е член и че бил активен в развиваната от него дейност… Изтъкна, че (Алексо Стоименов) открито твърди, че е българин, и че ние, македонците, сме българи“.

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в Северна Македония. Въпреки че там след голяма съпротива беше приет закон за досиетата в бившата социалистическа Македония и през 2011 г. бяха частично разкрити някои агенти, като цяло архивите на УДБА останаха затворени, а на КОС непокътнати. Затова през 2021 г. по настояване на евродепутата Андрей Ковачев бе приет текст, който „насърчава органите да извличат и отварят съответните архиви на югославските тайни служби“ и че това „е стъпка към по-нататъшна демократизация, отчетност и институционална стабилност, както в самата държава, така и в региона на Западните Балкани като цяло“.

Тук трябва да се посочи, че за съжаление тоталитарното минало в Северна Македония съвсем не се припокрива само с югославския период. На базата на целенасочената приемственост в използването на порочните практики, СДБ и след 1991 г. продължи да води старите досиета и да репресира лицата с българско самосъзнание. Това се потвърждава от документ от 1994 г. на СДБ за същия Алексо Стоименов, който е „останал последователен на своите пробългарски убеждения, в потвърждение на което говорят честите му пътувания в България и контактите му с работещите в посолството на България в Белгия… Съдействал е на дейността на върховисткото дружество „Яворов“ и българската църква, а подпомагал и обучението на македонски студенти в България. Особено се респектирал от Ванчо Михайлов, с когото се срещал често в Рим, а и в цялост поддържал програмата на МПО… Налага се потребността от интензивни и всеобхватни мерки за следене, разкриване и възпрепятстване на техните общи действия, насочени към разпространяване на големобългарския върховизъм в Р Македония“.

Този и хиляди подобни на него документи от периода до 1998 г., когато се спря частичното разсекретяване, по категоричен начин потвърждават, че Северна Македония все още не е изживяла своя катарзис по пътя към истинската демокрация. Желанието за членство в ЕС неминуемо изисква скъсване с тоталитарните практики от миналото.

Доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН

Тито избива стотици македонски българи в къща в Битоля

Veröffentlicht am von
Antworten

Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.

Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.

Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.

Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.

Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!

По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.

Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.

Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.

Излизам бързо.

Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).

Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.

Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.

И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.

Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.

По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!

Нещо подобно на днес.

Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.

Полицейско разследване – 1949 г.

Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!

УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.

Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.

Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.

Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.

Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.

Още по-ужасно!

Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.

Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?

В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!

Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.

Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!

Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.

Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.

Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.

Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.

Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.

Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.

Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.

Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.

Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!

Защо?

Тези хора дадоха много за Македония!

Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.

Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І

 Ели Секуловска,

активист за правата на човека в Северна Македония.

София е предложена за столица от Марин Дринов

Veröffentlicht am von
Antworten

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

Adidas и Puma: Как съперничеството между двама братя породи двама гиганти в света на спорта

Veröffentlicht am von
Antworten
Братя Даслер преди раздялата. Рудолф (вляво) и Ади (вдясно). В центъра е състезателят по лека атлетика Йозеф Уайцер, който помага на братята да правят обувки Dassler в началото. Снимка: Мемориална фондация Adi & Käthe Dassler

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки.

Легендарната вражда между двамата братя продължила до гроб. Преди смъртта си и двамата братя поискаха гробовете им да останат отделни, по-специално да бъдат погребани възможно най-далеч един от друг. В съответствие с това желание те са погребани в противоположните краища на гробището Херцогенаурах.

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки. Две световноизвестни марки обувки – Puma и Adidas – се раждат от това съперничество. Тези две компании ще станат емблематични гиганти в света на спортните стоки.

По-големият брат Рудолф е роден през 1898 г., а по-малкият брат Адолф се ражда две години по-късно през 1900 г. Адолф е разговорно известен като „Ади“ сред приятелите и семейството.

Кристоф Даслер, бащата, работел във фабрика за обувки, което често води до спекулации, че двамата братя са били вдъхновени от баща си да навлязат в бизнеса с обувки. Кристоф обаче искаше Ади да стане пекар, а Рудолф да стане полицай.

Но Ади имаше друга мечта. Искаше да бъде спортист и участваше в различни игри. Този опит му показа, че няма подходящи обувки, които играчите да носят във всеки спорт. Ади вярваше, че ако може да се направи специализиран тип обувки за специфични спортове, тогава представянето на играчите ще се подобри.

Но преди да успее да преследва тази амбиция, избухва Първата световна война и той е изпратен да се бие в Европа, след като се присъединява към армията.

След като се завръща у дома от войната, Ади създава малка фабрика за обувки в банята на майка си. Той беше подпомогнат от опитния обущар Карл Джейк и малко след това започна да прави спортни обувки и сандали в малката си фабрика.

Германия преживя тежка икономическа депресия след войната и борбата за закупуване на суровините, необходими за обувките, стана непреодолима. Ето защо той започна да събира изхвърлено армейско оборудване от цялата разкъсана от война провинция. Започва да прави обувки от кожи на изхвърлени армейски каски и чували за вода, а чехли от плат на изоставени парашути.

В допълнение към липсата на суровини, ниското електрическо захранване беше друго предизвикателство, което ограничаваше способността му да работи с машините си за производство на обувки.

Неговото решение на този проблем беше да свърже фрезата за кожа към велосипед с прикрепено динамо. Той използва това, за да захранва своята операция в продължение на години.

Две години по-късно Рудолф се присъединява към обущарския бизнес на Ади и двамата създават компания, наречена Gebruder Dassler Schufabrik. Ади, новаторът между двамата, се грижи за техническите аспекти на производството на обувки, докато Рудолф отговаря за продажбите, маркетинга и промоциите. 

Братята Даслер започват да произвеждат футболни обувки, изработени от кожа през 1925 г. В долната част на тези обувки има заковани шипове и маратонки с шипове, които са нова иновация по това време. С работна сила от само десетина души, те произвеждат до 50 чифта обувки на ден.

Те постигнаха първия си голям успех на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., където Лина Радке спечели златото в състезанието на 800 метра за жени с фирмените обувки на Dassler. Рекордната победа на Лина Радке доказа теорията на Ади – можете да бягате по-бързо и да се представяте по-добре – в обувки, проектирани от тях. Gebruder Dassler Shoefabric – обувната компания на братята Даслер – станаха любимите обувки на състезателите на Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис и 1936 г. в Берлин. 

На Олимпиадата през 1936 г. американската звезда по лека атлетика Джеси Оуенс печели и четирите златни медала, носейки обувките на Даслер. Асоциацията на Оуенс с обувките на Даслер се оказва благодат за успеха на компанията.

След като Оуенс спечели медала, компанията на Даслер се превърна в международна институция в света на спорта и продажбите им скочиха до небето.

Рудолф отива на война, когато започва Втората световна война, докато Ади остава да управлява компанията.

Поради войната отново има сериозен недостиг на суровини, особено на кожи. Въпреки тази криза Gebruder Dassler Schuhfabrik продължи да произвежда обувки за играчи. До 1943 г. те са единствената компания за спортни обувки в Германия.

Въпреки това през последните две години на войната фабриките са затворени и са принудени да произвеждат оръжия.

След края на войната между двамата братя започват да възникват различия. Двамата братя живееха в една къща с жените и децата си, но между братята и съпругите им избухна конфликт.

Легендата разказва, че един ден по време на войната Ади се укрива със семейството си в бомбоубежище по време на бомбена атака. Рудолф вече се беше укрил със семейството си в бомбоубежището.

Когато влезе в бомбоубежището, Ади каза: „Мръсните копелета се върнаха“. позовавайки се на вражеските изтребители. Но Рудолф смяташе, че той и семейството му са целта на думите на брат му.

След като двама братя се разделиха, те поделиха и активите на компанията Gebruder Dassler Schuhfabrik помежду си. Малко след това Ади създава „Adidas“ и продължава да произвежда обувки под това ново име.

Рудолф, от друга страна, пренесе бизнеса си от другата страна на реката. Там той отваря компания, наречена Ruda, по-късно преименувана на Puma.

Семейството и градът също бяха разделени на две части. Някои работници се присъединиха към Adidas, други отидоха в Puma, но между двете страни се разви ожесточено и продължително съперничество.

Тъй като всяка страна на реката обявява подкрепа за съответните си компании, всеки фен на Adidas, носещ обувки на Adidas, ще се окаже нежелан от страната на Puma на реката. Това разделение беше толкова дълбоко, че в крайна сметка и двете страни щяха да имат собствена пекарна, бар и спортен клуб.

Много хора се възползваха от този конфликт между двамата братя.

Например работниците понякога отиваха на работа във фабриката на Рудолф, обути в обувки Adidas. Виждайки това, Рудолф се ядосваше и ги молеше да донесат обувки puma от мазето на неговата фабрика и да ги носят. Те могат да получат тези обувки безплатно.

Въпреки че двамата братя никога не са се помирили, докато са живи, времето е направило много, за да притъпи съперничеството между семействата.

Франк Даслер, внук на Рудолф Даслер, е израснал с обувки Puma, но сега работи за Adidas като главен юрисконсулт на компанията. Той се сблъска с отблъскване от семейството си по това време, дори от гражданите на неговия град, но Франк не го интересуваше.

Той каза: „Тази вражда беше преди много години, сега тези неща са история.“

През 1987 г. Хорст Даслер, синът на Адолф Даслер, продава Adidas на френския индустриалец Бернар Тапи. От друга страна синовете на Рудолф Армин и Джаред Даслер продават 72% от акциите на Puma на швейцарската компания Cosa Liebermann.

Откакто са регистрирани на фондовия пазар, собствеността на двете компании вече не е в ръцете на две семейства.

Работната сила също се диверсифицира, сега повечето служители на двете компании са извън града, а малкото хора в града, които все още работят в двете компании, не са толкова конкурентни, колкото преди.

Докато служителите на двете компании правят коментари за облеклото на другия, когато се срещнат на улицата, сега това се прави само за забавление.

От Мрежата

Зад завесите на комплексирани отрочета на бивши величия

Veröffentlicht am von
Antworten

Тези дни хвърлих око на Калин Тодоров-ата книга, „Зад завесите на Соца“.

Тъй като нямам контакт с него, ако някой от приятелите ми има, да разкаже част от живота на баща му, който не знам дали му е известен.

Касае баща му, Станко Тодоров, шивачът с третокласно образование, който 25 години беше министър председател на България.

Та така. Веднага след 09.09. току що изпълзели от дупките си шумкари, натрисат на баба ми, като квартиранти в къщата ни, другаря Станко с любовницата му.

От баба ми знам, че не бил лош човек, но вземе ли нещо „на заем“, забравял да го върне.

Е ОК, баба ми не е била бедна жена, наследила достатъчно, както от баща си, така и от починалия ѝ съпруг, така че е преглъщала тези дреболии.

Друго е по интересно от историята на кокошкаря Станко.

Уредил на любовницата си първия в София магазин за втора ръка стоки, а всъщност крадени от убитите буржоа дрехи и аксесоари.

Предлагали и на баба ми подарък неща, защото така и така наем не плащали, нали Партията ги била там натресла, ама тя им казала, че това е грях и не приела нищо.

Алъш-вериша е им е вървял една-две години много добре поради липсата на стоки след войната, докато съпартийци им завидели, наколадили ги и какво мислите станало?

Другарят Станко изведнъж се направил на нищо не знаещ, разграничил се от любовницата си и сменил квартирата си.

Нещастната женица я вдигнали милиционерите и само един Господ знае, какво е станало с нещастницата след това, защото баба ми никога повече не чула ни вест, ни друго от нея.

Най-вероятно е изгнила по лагери и затвори…

Та ако видите Калин, кажете му да допише това в мемоарите си. Все пак е част от историята на баща му.

П.П. Позволих си да се поразпитам що за индивид е отрока на шивача с трето отделение, Станко Тодоров, дето под диктовката на руската мечка, танцуваше казачок на главите ни.

Не съм учуден от обрисуването му от наша известна журналистка, познаваща го от зората на Промяната та до днешни дни, като „тежък алкохолик, не можеш да приеме съдбата си, че отдавна вече не е богоизбран“, както и водещ български експерт в нумизматиката, който го обрисува, като „нещастен и неуспешен човечец, разпродал ордените на майка си и обикалящ около руското посолство, като куче пред касапница“.