/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.
Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.
Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.
Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.
Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.
Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.
Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.
Уорън Бъфет го нарича най-умния човек, когото познава:
Чарли Мънгър.
Те заедно са изградили империя на стойност 699 милиарда долара. А речите му са майсторски клас по вземане на решения, рационалност и успех.
Ето 10 от най-добрите му идеи, които ще ви помогнат да побеждавате в бизнеса и живота:
„Да знаеш това, което не знаеш, е по-полезно, отколкото да си брилянтен.“
Повечето хора прекарват живота си в борба с последствията от грешни решения. Но истината е, че е много по-лесно да избегнем глупостта, отколкото да се опитваме да бъдем умни.
Признайте, че не знаете нищо. Премахнете егото от уравнението.
2. „По-голямата част от грешките в живота се дължат на това, че човек забравя какво всъщност се опитва да направи.“
Поставяме си цели, преследваме ги, а след това се разсейваме.
За да постигнете нещо значимо, трябва постоянно да коригирате курса.
Поставете си северна звезда и я дръжте пред очите си.
„Подражанието на стадото води до регресия към средното.“
Ако правите същото като всички останали, ще получите същите резултати.
Но повечето хора са такива:
Нещастни
Неудовлетворени
Немотивирани
Следването на стандартите на обществото ви вкарва в капана им.
Бъдете смели. Противопоставяйте се на стандартите.
„За да получиш това, което искаш, трябва да заслужиш това, което искаш.“
Веднъж Навал (Naval Ravikant) каза, че светът е ефикасно място.
Не можете да контролирате резултатите, но можете да контролирате своите:
Характер
Етиката на работа
Желанието за учене
Спечелете това, което искате.
„Основният алгоритъм на живота – повтаряйте това, което работи.“
Лесно е да се усложни прекалено успехът.
Но истината е, че всичко, което правите, създава обратна връзка. Умните хора се вслушват в нея.
Когато нещо не върви добре, правете по-малко.
Когато нещо върви добре, правете го много повече.
„Тези, които продължават да се учат, ще продължат да се издигат.“
Повечето хора спират да учат на 18 години. Мънгър продължава да се учи на 98 години.
Знанието е актив, който се натрупва с течение на времето.
Колкото повече знаете, толкова по-добре мислите. По-добри избори, големи последствия.
Планирайте време за учене.
„Не е нужно да сте гениални, само малко по-мъдри от другите, средно за дълго време.“
Berkshire Hathaway се оценява на 991,89 млрд. долара.
Подходът на Бъфет и Мънгър?
Рационалност и търпение.
Това не е секси подход, но резултатите са адски добри.
„Най-доброто нещо, което едно човешко същество може да направи, е да помогне на друго човешко същество да знае повече.“
Най-добрият начин да изживеете живота си е да служите на другите хора. Особено сега, когато има онлайн възможности.
Бъдете щедри с идеите си. Споделете това, което знаете, и помогнете на другите да спечелят.
„Налага се почти всеки ден да разполагаме с много време, за да седнем и да помислим.“
Живеем във време на постоянно внасяне на информация. Всеки иска да използва максимално всеки момент за продуктивност.
Но животът е причина и следствие.
Решенията са ключът към успеха. Времето за мислене е приоритет.
„Трябва да познавате големите идеи в големите дисциплини и да ги използвате рутинно.“
Принципи от:
Математика
Физика
Биология
Философия
инженерни дисциплини
Всички те имат огромно влияние върху живота.
Изучаване на менталните модели. Създайте си набор от инструменти. Отнасяйте се към ума си като към най-голямото си богатство.
През 1944 г. ЦРУ написва наръчник за това как да саботираме (вражески) организации отвътре. Няколко интересни съвета:
(1) Настоявайте всичко да става по „канали“. Никога не позволявайте да се правят съкращения, за да се ускорят решенията.
(2) Произнасяйте „речи“. Говорете колкото е възможно по-често и по-продължително.
(3) Когато е възможно, препращайте всички въпроси към комисии, за „допълнително проучване и разглеждане“. Опитайте се да направите комисиите възможно най-многобройни – никога по-малко от пет.
(4) Възможно най-често повдигайте несъществени въпроси.
(5) Търкайте се за точните формулировки на съобщенията, протоколите, резолюциите.
(6) Връщайте се към въпроси, по които е взето решение на последното заседание, и се опитвайте отново да отворите въпроса за целесъобразността на това решение.
(7) Изисквайте писмени заповеди.
(8) „Неправилно да разбират“ заповеди. Да задават безкрайни въпроси или да водят дълга кореспонденция относно такива заповеди. Спорете по тях, когато можете.
(9) Правете всичко възможно, за да забавите доставката на поръчките. Дори части от поръчката да са готови предварително, не я доставяйте, докато не е напълно готова.
(10) При възлагането на работа винаги отписвайте първо маловажните задачи.
(11) Настоявайте за перфектна работа при относително маловажни продукти; връщайте за дообработка тези, които имат най-малък недостатък. Одобрявайте други дефектни части, чиито недостатъци не се виждат с просто око.
(12) Когато обучавате нови работници, давайте непълни или подвеждащи инструкции.
(13) За да понижите морала, а с това и производството, бъдете приятни към неефективните работници; давайте им незаслужени повишения. Дискриминирайте ефективните работници; оплаквайте се несправедливо от работата им.
(14) Провеждайте конференции, когато трябва да се свърши по-важна работа.
(15) Умножавайте работата с документи по правдоподобни начини.
(16) Започвайте да изготвяте дублиращи се файлове.
(17) Умножавайте процедурите и разрешенията, свързани с издаването на инструкции, чекове за заплати и т.н. Вижте, че трима души трябва да одобряват всичко, където един би го направил.
(18) Приложете всички разпоредби до последната буква.
(19) Извършвайте работата си лошо и обвинявайте за това лошите инструменти, машини или оборудване. Оплачете се, че тези неща ви пречат да си вършите работата както трябва.
(20) Никога не предавайте уменията и опита си на нов или по-малко сръчен работник.
(21) Спрягайте администрацията по всички възможни начини. Попълвайте формулярите нечетливо, така че да се наложи да бъдат преправяни; правете грешки или пропускайте исканата информация във формулярите.
(22) Давайте дълги и неразбираеми обяснения, когато ви задават въпроси.
(23) Дръжте се глупаво.
(24) Бъдете възможно най-раздразнителни и свадливи, без да се да си навлечете неприятности.
(25) Не разбирайте всички видове разпоредби, отнасящи се до въпроси като нормиране, транспорт, правила за движение.
Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив
„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.
Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.
Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,
Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.
Как се роди „Цар Анти-Мидас“.
– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.
От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система
– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?
– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.
Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи
Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.
– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?
– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.
Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г. Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.
Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.
Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.
мечта за фойерверки
– Какви бяха алтернативите?
Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,
От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.
През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.
– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?
– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.
Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.
Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж
Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
„…И като шанс да грабнем всичко сами.“
– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.
Фалшив избор между родина и свобода
– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?
– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…
– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.
– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.
Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.
Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.
– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?
– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …
Или президенти.
– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.
* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .
За автора: Игор Григориевич Атаманенко е писател, подполковник в оставка.
На 14 май 1948 г. е провъзгласена независимата еврейска държава Израел. И в рамките на три години там беше създадена общност от специални услуги, предназначени да гарантират безопасното му съществуване:
1. Шабак Шин-Бет – Служба за сигурност към Министерството на вътрешните работи със следните отдели:
– по делата на арабите;
– по дела на други чужденци;
– сигурността на членове на правителството и стратегически обекти;
– координация и планиране;
– разследвания;
– оперативна поддръжка;
– техническо обслужване.
2. Аман – Военно разузнаване, чиято структура включва:
– военно разузнаване;
– разузнаване на сухопътните сили;
– Разузнаване на ВВС;
– Военноморско разузнаване.
3. MOSSAD – Централна агенция за разузнаване и специални операции, подразделена на:
– оперативен отдел с много отдели, отговорни за определена географска област на планетата;
– отдел за политически действия, който взаимодейства с „проблемни страни“, които имат обтегнати отношения с Израел;
– Отдел за разработване и провеждане на действия на психологическата война;
– Отдел за научни изследвания, който включва 15 специални отдела за страните по света; включва отдел „недружелюбни страни, които създават ядрени оръжия“;
– технически отдел, който създава специално оборудване за нуждите на MOSSAD;
– два административно-технически отдела.
4. Център за политически изследвания и планиране на израелското външно министерство.
5. Специален отдел на отдела за полицейско разследване.
Всички тези специални услуги ще оставят външните хора безразлични – само MOSSAD ще предизвика вълна от емоции. Причината за това са методите на работа на тази специална служба, които предизвикват негодуванието на жителите на Близкия изток от самото й създаване през 1951 г.
По-нататък – повече: дейността на израелското разузнаване възмути Европа и Съединените щати. Но Оскар Уайлд инструктира: „За да влезеш в едно прилично общество, трябва или да храниш, или да забавляваш, или да се бунтуваш“. И общото възмущение се превърна в триумф: през 70-те години MOSSAD стана член на клуба на най-силните разузнавателни агенции на планетата – КГБ и ЦРУ, британската SIS и западногерманската BND.
ТЕРОР СРЕЩУ ТЕРОР
Изер Харел (Израел Натанович Галперин) е роден през 1912 г. във Витебска област, в семейството на богат еврейски бизнесмен.
Исер Харел. „Нито жертва, нито унищожение ще го спрат.“ 1969 г Снимка от Националната библиотека на Израел
През 1929 г., след еврейския погром в Хеврон, Изя се закле да се върне в историческата си родина и скоро пристигна в Палестина. Съчетава службата си в подземната паравоенна организация на еврейската самоотбрана Хаган с работа в кибуца. Да, толкова ефектно, че приятели му дадоха прякора Стахановец. През 1948 г. сменя името и фамилията си, ставайки Изер Харел.
У дома Харел е въплъщение на добротата, докато на работа е вихрушка от активност, която зарежда с енергия хората около нея. Колегите избягваха да говорят с него на абстрактни теми – разговорът във всеки един момент можеше да се превърне в разпит. Общото мнение е, че ако Изер беше останал в Русия, той щеше да бъде шеф на КГБ и да държи Берия в чакалнята като куриер.
В кабинета Харел беше известен като разрушител на традициите. Те казаха: „Ако Изер намисли нещо добро, той със сигурност ще го направи. И нито жертвата, нито унищожението ще го спрат!“
След смъртта му през 2003 г. на 91-годишна възраст, много израелци бяха готови да споделят гледната точка на Хенри Кисинджър: „Без този човек, от когото всички се страхуваха, но малцина познаваха от поглед, да не говорим за душата му, Израел нямаше да се появи и не можеше да оцелее. Целта на целия живот на Харел беше да осигури безопасността на еврейския остров в Арабско море, който повече от веднъж се опитваше да го погълне.
В детството на Витебск Изя научил триковете на дворните пънкари, така че почитал битките без правила. Нисък и слаб, той никога не би рискувал да влезе в единоборство с мощен противник. Изя просто взе пръчка или камък и го удари по главата. Услугата Shin-Bet, която той създава през 1949 г., работи на същия принцип. А по-късно – МОСАД, който командва 11 години (1952-1963).
В ранните години на независимостта на Израел се практикуваха „антитерористични нападения“, когато доброволци, които се присъединиха към Шин Бет, сами или като част от армейски части, отидоха в арабски селища, за да нанесат превантивен удар срещу врага. Те се върнаха у дома едва след ликвидирането на всички арабски терористи.
Участвайки в такива излети, Харел стигна до заключението, че всички средства са добри за борба за мир в Обетованата земя. Трябва да се издигнем над принципите на морала и да превърнем терора в основно средство за борба.
ХОРА УМИРАТ ЗА УРАН
В допълнение към убийството на членове на терористични кланове, израелското разузнаване насърчаваше „деликатно начинание“. Говорим за поредица от операции за осигуряване на уран за ядрената програма на Израел. Мосад прави това от много години, а Изер Харел беше стрелецът.
В началото на 60-те години по негово нареждане десет евреи откраднаха 50 кг оръжеен уран от завод в Пенсилвания. Скоро обемът на откраднатия в САЩ високообогатен уран достигна 267 кг.
В началото на 1960-те и 1970-те години MOSSAD, чрез подставени компании, придобива общо 200 тона уранови суровини. За осъществяването на „деликатното начинание“ израелското разузнаване привлече десетки фирми, компании и политици от САЩ, Белгия, Конго, Германия, Южна Африка, Либерия.
В началото на 70-те години еврейската държава разполага с 18 атомни бомби, произведени в тайна фабрика в пустинята Негев. Израел никога не е отричал този факт, въпреки че не го е потвърдил.
Наблюдавайки изпълнението на ядрените програми на арабските страни, MOSSAD постоянно прибягва до международния тероризъм.
Атаката на израелските военновъздушни сили срещу иракски ядрен реактор на 7 юни 1981 г. е само един от етапите на многостранна операция. На 5 април 1979 г. това беше предшествано от експлозия във френска централа, която разруши два реактора, подготвени за изпращане в Ирак.
След това беше убит кураторът на сирийския ядрен проект генерал Сюлейман, който взаимодейства с ядрени учени в Северна Корея и Иран.
През лятото на 1980 г. Яхя ел-Мешад, един от ключовите партньори в иракския ядрен проект, е намерен мъртъв в хотелска стая в Париж. Смъртта му остава загадка. Починалият водеше здравословен начин на живот, отличаваше се с отлично здраве, нямаше следи от насилие по тялото.
След това дойде поредица от мистериозни изчезвания и необясними смъртни случаи на ирански ядрени учени. Внезапно се повредиха центрофуги, избухнаха експериментални съоръжения и лаборатории на иранския ядрен проект.
На 29 ноември 2010 г. двама ирански ядрени учени бяха взривени по същия начин в различни части на Лондон. Британският Sunday Times обяви смъртта им за „прощален майсторски клас, даден от шефа на Мосад Меир Даган за неговите подчинени“. И наистина, на 5 януари 2011 г. генерал-майор Даган се пенсионира.
SEXOTA – ВЪВ ВСЯКО СЕМЕЙСТВО
И все пак основното предимство на MOSSAD е апаратът под прикритие. В създаването и прилагането му Харел и неговите наследници са успели повече от всички разузнавателни агенции по света.
Туристически агенции, авиокомпании EL-AL, културни и търговски мисии в чужбина, над които се вее израелското национално знаме, всички те играят ролята на параван.
Целият или почти целият състав на тези институции са агенти на тайната армия на израелското външно разузнаване, призовани на доброволни и безвъзмездни начала.
Вербовчиците (ловците на глави) неуморно търсят кандидати за тайни служители (сексоти). Само лица с еврейска националност, защото това е завещанието на Изер Харел: „Не всички евреи са способни да бъдат агенти, но всички агенти трябва да бъдат евреи“.
Не, това не означава, че Мосад е против набирането на мошеници. Всичко зависи от оперативната обстановка и целесъобразност. Въпреки това ръководството на Мосад смята, че не може да има по-надежден сексот от евреин.
Нереалистично е да се откаже мълчаливо сътрудничество с MOSSAD. Кандидатът за вербуване научава, че тъй като е евреин, това означава, че принадлежи изцяло на Израел и трябва да се върне в родината си и да й помогне по всякакъв възможен начин. И ако не искате да се връщате, нека поне си сътрудничим.
И хората се съгласяват, ставайки саяним – „доброволни съучастници“. Те не извършват разузнавателна дейност като такава, а изпълняват само индивидуални задачи на територията на страната домакин. Те помагат на MOSSAD, като използват лични връзки или като отдават под наем своето движимо или недвижимо имущество. В същото време формално получават гаранции, че акцията не се извършва в ущърб на държавата, в която живеят.
Sayanim може например да бъде помолен да остави колата си на точното място в точното време. И в края на операцията – вземете го на друго място. „Съучастникът” никога няма да разбере кой и какво е използвал колата му. И в случай, че операцията се провали, саяните винаги имат в ръцете си предварително подготвена декларация за кражба на автомобил.
НЕ ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ ЗЛАТО
Днес историците са готови да класифицират почти всички минали операции на Мосад като шедьоври на разузнавателното изкуство. Това важи особено за операциите по издирване на нацистки престъпници. Търсенето продължава и до днес. Според някои доклади Израел е екзекутирал над хиляда нацистки босове и обикновени палачи, замесени в Холокоста с ръцете на своето разузнаване.
Израелските историци смятат за най-ярките действия:
1. Отвличането в Аржентина през 1960 г. на SS Оберщурмбанфюрер Адолф Айхман, който е отговорен в нацистка Германия за „окончателното решение на еврейския въпрос“.
Айхман превръща Аушвиц в най-големия център за масово убийство на хора. Харел, начело на отряд от бойци, намери и достави палача в Израел. Айхман е признат за виновен в престъпления срещу човечеството и е обесен на 31 май 1961 г.
2. Убийството в Уругвай през 1965 г. на SS Haupsturmführer Herbert Cukurs, „собственик-управител“ на еврейското гето в Рига. Той избяга от съда, така че не беше признат за военнопрестъпник. Мосад се зае със задачата да възстанови справедливостта.
3. Убийството през 1979 г. на Йозеф Менгеле, SS Hauptsturmführer, главен лекар на Аушвиц, с прякора „д-р Смърт“. Менгеле също избяга от съда и не беше официално признат за военен престъпник. В продължение на 28 години Мосад го търси по целия свят. Екзекуцията е била маскирана като злополука (удавяне) на бразилския плаж Копакабана.
Никой няма да лиши MOSSAD от правото да постави тези операции в списъка на своите успехи. Но те не трябва да се смятат за шедьоври. Защото израелското разузнаване имаше и по-впечатляващи акции, от които дори след 70 години грифът за секретност бе свален само частично.
СДЕЛКА с ЦРУ
Става дума например за салтото, което агентите на MOSSAD направиха, когато получиха и след това предадоха на клиента копие от секретната реч на Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС. Тогава, на 25 февруари 1956 г., в речта си Никита Хрушчов осъжда култа към личността на Сталин. След като получиха копие, войските на Мосад пропътуваха хиляди мили през три континента – Европа, Азия и Америка, за да го доставят … не, не в Израел – в Лангли, централата на ЦРУ.
Кражбата на документ от национално значение обикновено се предшества от сделка между поне две страни. В нашия случай клиентът беше шефът на ЦРУ Алън Дълес. Той каза на шефа на Мосад за желанието си да бъде първият, който ще прочете доклада, когато се срещнаха във Вашингтон. Дълес не плати нито цент за изпълнението на поръчката. Но той предложи на Харел своето покровителство и достъп до информация, получена от ЦРУ.
Каква е заслугата на Харел? През целия си живот той трупа в складовете си дълбоко секретни агенти за изпълнение на най-отговорните задачи. Те влязоха на бойния път в решителен момент и тогава, ако имаше гаранции, че няма да „светнат“. Те действаха като призраци, но резултатите бяха много осезаеми.
В Москва имаше такъв агент – редакторът на отдел „Горещи новини“ на Полската държавна агенция (PAP) Виктор Граевски (истинско име Шпилман). Именно той играе ключова роля в кражбата на копие от доклада на Хрушчов. Washington Post е първото издание, което публикува доклада на Хрушчов. Публикацията предизвика скандал в световната общественост и провокира дълги години разкол в международното комунистическо движение.
НЕЗАБАВНА ОСТАВКА
Безкомпромисността и твърдостта, които помогнаха на Харел да се издигне до върха, провокираха падането му.
През 1963 г. шефът на Мосад проявява голям интерес към египетската ракетна програма. Техници от Германия помогнаха за създаването му. Харел възприема програмата като поредната германска заплаха за еврейския свят и решава да я прекрати на всяка цена. Той започва да сплашва германските ракетчици, като им изпраща колети, пълни с експлозиви.
Разследване на Федералната служба за защита на конституцията (германското контраразузнаване) ясно посочи адреса на изпращача на взривените колети: Израел, MOSSAD, Harel.
Добротата на израелския премиер Бен-Гурион беше използвана от германския канцлер Конрад Аденауер. След като спечели благоволението на Бен-Гурион, той го помоли да спре Харел.
Премиерът извика шефа на Мосад „на килима“ и каза, че се съмнява в правилността на избрания от него метод, за да попречи на Египет да се сдобие с ракети. Харел беше толкова обиден от недоверието към себе си, че веднага написа писмо за напускане.
„ЧЕРЕН СЕПТЕМВРИ“
Още през 1972 г. израелското разузнаване изпита горчивината на провала и срама. На 5 септември по време на Олимпийските игри в Мюнхен седем палестинци от терористичната група Черен септември заловиха 11 израелски спортисти и поискаха освобождаването на 250 техни съучастници от затвора. Израелското правителство отказа. Лошо обучените германски специални сили не успяха да убият всички терористи с един залп. Трима оцелели палестинци хвърлиха гранати по спортистите.
Кабинетът на министрите на Израел, оглавяван от министър-председателя Голда Меир, създаде „Комитет Х“, който действаше под мотото „Смърт за смърт, терор срещу терор“. Той беше изправен пред задачата да унищожи Черния септември. За лидер е назначен полковникът от Мосад Майк Харари.
Когато откриха човек, който имаше връзка с „Черния септември“, Харари се обади на „Комитет X“, за да получи „зелена светлина“ да го елиминира. Но съдбата на всички терористи беше в ръцете на Голда Меир. Само тя взе окончателното решение.
През октомври 1972 г. Харари открива резултата: първата жертва е Уади Абдул Цвайтер, наемник от Черния септември. И седем месеца след трагедията в Мюнхен командирите на Черния септември Мохамед Наджар и Камал Адуан бяха убити в домовете си в Бейрут.
„Черен септември“ отговори както може. На 13 ноември 1972 г. в Париж е убит информаторът на Мосад, сирийският журналист Халер Кано. 26 януари 1973 г. в Мадрид – израелският бизнесмен Ханан Ишан (известен още като майор от израелското разузнаване Борух Коен, пристигнал в Испания по указание на „Комитет Х“).
За десет месеца екипът на Харари уби 12 палестинци, участващи в атаката в Мюнхен в различна степен. Но скандалният провал в норвежкия град Лилехамер почти обезсили всичките й постижения.
В началото на юли 1973 г. Голда Меир разрешава убийството на един от лидерите на Черния септември Али Хасан Саламех, по прякор Червения принц. Няколко дни оперативните агенти на Харари го следват и вечерта на 21 юли 1973 г., след като го застрелват, напускат Норвегия. Другата част от групата намери убежище в защитена къща в Лилехамер. На следващия ден Мосад, който стреля по Червения принц, разбира, че са убили Ахмад Бучики, мароканец, който се е установил в Норвегия, който няма контакт с Черния септември.
Може би никой нямаше да знае нищо за норвежкия провал на MOSSAD, ако Дан Ерт и Мариан Гладников, членове на групата Харари, не бяха мърлячи. Те постъпиха толкова глупаво, че бяха заловени от полицията, разследваща убийството на мароканец.
Двойката призна, че работи за Мосад. Дори по-лошо, тя даде адреса на защитено жилище. В хода на разследването изплуваха подробности за други неразкрити убийства на палестинци и бяха получени доказателства за участието на Израел в тях.
Норвежците се смилиха над нещастните борци срещу тероризма и две години по-късно бяха на свобода. Французите и италианците направиха същото със случаите на убийства на палестинци, където стърчаха ушите на MOSSAD.
Всичко това не повлиява на желанието на „Комитет Х” да се справи с „Червения принц”. Едва шест години след скандала в Лилехамер той беше убит. Но дори и тук имаше горчив привкус: Саламе се оказа американски агент, използван от ЦРУ за комуникация с ръководството на Организацията за освобождение на Палестина.
ЕПИДЕМИЧНА ЕМИГРАЦИЯ
Според генерал-майор Вячеслав Широнин, началник на отдел А на КГБ, в началото на 70-те години MOSSAD и ЦРУ са разработили операция с кодово име „KK Mountain“ за създаване на разузнавателна мрежа в СССР за подстрекаване на емигрантски настроения сред съветските евреи.
Операцията достига своя връх през 70-те години на миналия век, когато ОВИР получава поток от молби за визи за пътуване до Израел. Безпрепятствено се издават визи на тези евреи, които не разполагат с информация, класифицирана като държавна тайна. Тези, които имаха достъп до тайни от държавно значение, не получиха изходни визи, те станаха „отказници“.
ЦРУ и МОСАД превърнаха въпроса за тяхното напускане в политически проблем от световно значение, във фактор за натиск върху СССР. Конгресът на САЩ отпусна 4 милиарда долара (днес са 80 милиарда) на израелските и американските разузнавателни служби за осъществяването на споменатата операция.
ВСИЧКИ ЛЕЧЕНИЯ СА ДОБРИ
През ноември 1995 г., след убийството на Ицхак Рабин, израелски министър-председател и лауреат на Нобелова награда за мир, в предградията на Тел Авив се проведе тайна среща на ръководителите на израелските разузнавателни агенции.
В дневния ред, освен изясняване и разследване на причините и обстоятелствата на покушението, беше включена темата за привличане на евреи за съблазняване на обекти на оперативна разработка измежду чужденци, терористи и израелски граждани. За да се вземе окончателно решение по тази деликатна тема, ръководителят на MOSSAD Цви Замир предложи да бъде поканен еврейският религиозен авторитет Ари Шевет.
Шевет отбеляза, че връзката между шпионажа и любовните връзки съществува от незапомнени времена. Комбинацията от шпионаж с похот не е измислица нито на тайните служби, нито на писателите на криминални романи.
Като доказателство той цитира пример от книгата на Исус Навин, водачът на еврейския народ. Според Писанието той изпрати двама съгледвачи в Йерихон, където те, след като завършиха разузнаването, се настаниха в леглото на блудницата Раав за нощта. Хрътки на царя на Йерихон го информираха за присъствието на подозрителни непознати в нейното жилище. Виждайки пазачите, Раав скри шпионите на покрива на къщата, като каза на пазачите, че въпреки че е приела непознати, те вече са заминали в неизвестна посока. Така тя спаси живота на тайни агенти. Впоследствие те вече спасиха Раав от неизбежна смърт.
Освен това Шевет предложи да направи екскурзия в историята на интимната връзка между еврейската царица Естер и персийския цар Асуир, както и красивата Яел с командира Сисра от ханаанското царство, враждебно на евреите. Според Шевет и двете жени са действали според принципа „С хитрост и измама трябва да водите война срещу врага“ (днес това е мотото на служителите на MOSSAD). Тези примери показват, че практиката еврейките да влизат в сексуални отношения с врагове на държавата е съществувала от незапомнени времена и винаги е служила на интересите на еврейския народ.
Разсъжденията на Ари Шевет за възможността за използване на евреи в оперативна дейност бяха подкрепени от ръководителя на MOSSAD Цви Замир. По-късно Ари Шевет в труда си „Сексуална връзка в интерес на националната сигурност“ уточнява правилата, по които евреите да използват чара си, за да съблазняват враговете на нацията.
По-специално, той препоръчва да се даде на омъжена жена развод, преди да е изпълнила този вид задача, и след изпълнението й автоматично да погаси насилствения грях и да й даде възможност да се върне с чест в лоното на семейството. С други думи, да признае сексуалната си връзка с врага „благочестиво дело, а не прелюбодеяние и прелюбодеяние“.
Резултатите от срещата бяха докладвани на главните равини на Централния кахал и те позволиха на еврейските жени – както девици, така и омъжени – да участват в извънбрачни сексуални отношения с врагове на държавата в интерес на сигурността на Израел.
ТОП СЕ ВИЖДА ВСИЧКО
През 1982 г. е създадена Израелската космическа агенция (SELA), на която е поверена координацията на всички космически програми на страната. В същото време беше договорено, че директорът на MOSSAD, генерал Ицхак Хофи, ще споделя всички входящи разузнавателни данни от сателити с ръководителя на военното разузнаване Аман, генерал Йехошуа Саги.
Израел скоро надмина всяка страна в света, с изключение на Съединените щати, в такива области на сателитната технология като резолюция и качество на изображението.
Израелските космически кораби предават изображения в хиперспектрален образ. Следователно дори подземни обекти не могат да бъдат скрити или замаскирани от всевиждащото око на израелския сателит. Разбира се, това се използва предимно от израелския военен отдел.
Тунелите, които терористите на Хамас правят от Газа до Египет, за да пренасят контрабандно оръжие, се виждат от Мосад от космоса. Факт е, че хиперспектрално устройство за изследване на Земята създава изображение в 100–200 тесни спектрални диапазона. Така израелският сателит буквално вижда през земята.
SELA не спря дотук. Агенцията работи върху технология за изстрелване на сателити от самолети. Предимствата на тази система са, че изстрелванията не изискват мощна ракета. Дори не ти трябва космодрум. Сателитите могат да бъдат изстрелвани във всяка посока и по всяко време.
Израел обаче отдавна управлява собствен космодрум „Палмахим“. Вярно е, че стартовите му площадки не са подходящи за изстрелване на мощни космически кораби. Винаги може да се наеме подходящ космодрум SELA (да се чете MOSSAD и Aman).
Изборът е значителен: космическият център Кенеди във Флорида; нашите Плесецк и Восточный; казахски Байконур; Куру във Френска Гвиана; Индийското космодрум Шрихарикота.
Израел използва това разнообразие в своя полза: той наема космодрум в зависимост от съотношението на шекел към франк, долар, рубла, тенге или рупия.
Нацизмът падна преди 77 години. В следвоенните десетилетия в СССР се появяват хиляди филми и книги за събитията от 1941-1945 г. Няма нищо учудващо: тази Победа беше твърде скъпа за народите на съветската империя, за да премълчат за нея. Но проблемът е, че режисьорите и сценаристите, изпълнявайки заповедите на комунистическата партия, често трябваше да манипулират фактите или дори грубо да ги фалшифицират.
Самите генерални секретари на ВКП(б)-КПСС бяха добре запознати с реалностите на тежките военни времена, но не можеха да отговорят откровено на много въпроси. Например, как се случи така, че след три месеца германците вече бяха окупирали Киев, като плениха почти 600 хиляди съветски войници? Защо германската атака се случи „коварно“, когато съветското разузнаване предупреди за нейната вероятност много преди 22 юни? Защо трябваше да се бият не на чужда земя, както уверяваше „другарят Сталин“, а сами, позволявайки на германците да окупират Украйна, Беларус и значителна част от Русия?
Ако кремълските столетници бяха дали изчерпателни отговори, щеше да стане ясно, че основната вина за смъртта на десетки милиони граждани са „лидерите“. Затова по тяхно ръководство тази война е фалшифицирана и митологизирана. Дори маршалите на СССР, които знаеха истинската цена на Победата, не можаха да напишат истината в мемоарите си!
Мит №1: „Хитлер е най-големият ви враг…“
Десетилетия наред гражданите на бившия СССР бяха убедени, че СССР и нацистка Германия са заклети врагове. Но фактите доказват, че почти преди началото на войната двете страни са си сътрудничили тясно. На 23 декември 1939 г. „Правда“ публикува телеграми от Хитлер и Рибентроп, в които те сърдечно поздравяват Сталин за неговата 60-годишнина. Сталин отговаря: „Дружбата на народите на Германия и Съветския съюз, подпечатана с кръв, има всички основания да бъде дълга и силна“.
От първите дни на Втората световна война СССР подкрепя агресора.
Например, на 1 септември СССР предостави на разположение на Германия радиостанция в Минск, която служи като радиофар за насочване на бомбардировачи на Луфтвафе към полските градове.
На 17 септември Сталин информира германския посланик, че Червената армия започва да окупира Полша. В същия ден съветските войски окупираха Тернопол и Ровно, на следващия – Коломия, Станиславов (сега Ивано-Франковск) и Луцк.
На 22 септември 1939 г., по време на предаването на Брест на съветска страна, се състоя общ военен парад с участието на части от моторизирания корпус на Вермахта под командването на Хайнц Гудериан и отделна танкова бригада на Червената армия, водена от Семьон Кривошеин.
Мит №2: „Германците нападнаха коварно…“
От училищните учебници е известно, че СССР не е бил готов за война и е станал жертва на „коварно нападение“. Но фактите говорят друго. Например в края на 30-те години на миналия век това е най-милитаризираната държава в света: военните средства през 1939 г. представляват 26% от бюджетните разходи или 12% от общия национален доход на страната. В Германия през същата година тези цифри са съответно 23% и 9%.
На 5 май 1941 г. пред възпитаниците на военните академии Йосиф Сталин отбелязва:
„Известно време държахме линията на отбрана. И сега, когато реконструирахме нашата армия, наситихме я с техника за съвременен бой, когато станахме по-силни, сега трябва да преминем от отбрана към настъпление. Осигуряване на отбраната на нашите държава, трябва да направим точно това“.
Мит №3: „Германците унищожиха Хрещатик“
Съветските хора твърдо вярваха в приказката, чиито автори твърдяха, че нацистите практически взривиха Крещатик, унищожавайки десетки къщи, включително исторически паметници, в центъра на града.
Всъщност съветските войски направиха това с помощта на радиоуправляеми противопехотни мини. На 24 септември избухнаха експлозии на Хрещатик – започнаха огромни пожари. Германците се опитаха да ги гасят, като прокараха маркучи до Днепър и изпомпваха вода. Съветските подземни работници обаче прерязват маркучите. Общо повече от 300 къщи бяха унищожени в района на Хрещатик от усилията на чекистите, което остави хиляди киевчани без дом.
И кой взриви Днепрогес, в резултат на което десетки хиляди отстъпващи цивилни и войници на Червената армия загинаха под водата на Днепър? служители на НКВД. Целта е да се предотврати бързото настъпление на Вермахта. Германците загубиха по-малко от 2 хиляди войници.
Мит 4: „Украинските националисти са верни слуги на Хитлер“
По съветско време официално се смяташе, че батальоните „Нахтигал“, „Роланд“ и дивизията „Галиция“, в които са служили украинците, са части на СС. Съвременните роспропагандисти твърдят, че техният „личен състав е участвал в наказателни акции срещу мирното население, а всички украински националисти са били предатели и марионетки на германците“.
Всъщност „Нахтигал“ и „Роланд“ никога не са били части на СС и инициатор на създаването им не е Райхсфюрерът СС Химлер, а ОУН. ОУН смята тези батальони за основа на бъдещата украинска армия. В крайна сметка в началото на 1941 г. ръководството на ОУН знае за подготовката за войната на Германия и СССР и се надява, че именно в началото на войната ще бъде възможно да се вдигне въстание на територията на Украйна и създаване на независима държава.
Германската страна има други планове, разглеждайки Nachtigal и Roland като разузнавателни и саботажни единици, които трябваше да саботират съветските войски. Тези задачи се различават значително от тези на SS.
Редниците и част от командния състав на батальоните бяха украинци. Те носеха военни, а не СС звания, а командирите им от германска страна също бяха от Вермахта. Въпреки надеждите на ОУН, участието на двата батальона в боевете е ограничено.
Друга беше историята на дивизията „Галисия“. Създаването му започва през пролетта на 1943 г. в Източна Галиция. Въпреки че официалното наименование на формированието до април 1945 г. е съкращението „SS“, все пак от самото начало дивизията е чисто военно формирование. Имаше повече от 40 такива дивизии, половината от които бяха граждани на окупирани и съюзени с Германия държави: хървати, латвийци, естонци, унгарци, французи и др. Дивизията „Галисия“ е предназначена изключително за бойни операции на фронта заедно с Вермахта.
Украинците разглеждат оставането в „Галиция“ като възможност да придобият военен опит и оръжие, за да се присъединят по-късно към УПА, която по това време няма възможност да обучи и въоръжи такъв брой войници. Други се надяваха, че дивизията ще стане основа за формирането на украински военни части за борба срещу СССР, дори и на страната на германците. Имаше и такива, които постъпваха в редиците на поделението, за да избегнат принудителен износ на работа в Германия. Известна част от войниците в „Галиция“ са мобилизирани принудително.
Мит №5: „Никой не е забравен, нищо не е забравено“
Десетилетия наред те са убедени, че „никой не е забравен, нищо не е забравено“. Това е основният пропаганден лозунг на съветския режим след войната. Наистина ли беше така? Не. В края на войната СССР обяви 7 милиона загуби, по-късно те нарекоха 20 милиона, а преди разпадането на Съюза броят на жертвите „нарасна“ до 27 милиона загинали. Междувременно точният брой на загиналите все още не е установен. В края на краищата нямаше системно отчитане на загубите: огромен брой мъртви все още са в старите окопи.
Владимир Вятрович, кандидат на историческите науки:
„Руските власти все още използват в пълния си потенциал както формите, така и значенията на съветската пропаганда. Нейният език е изграден от термини от речника на Втората световна война: украинските власти са „фашисти“, украинската армия е „наказатели“. „, терористи, тези, които ни се противопоставят – „милиция“.
Митовете за Втората световна война се използват от Русия не само в Русия или Украйна, но и в Европа и света. Русия монополизира победата на Червената армия над фашизма, въпреки че в нейните редици се бият милиони украинци и представители на други нации. Кремълските пропагандисти все още се подхранват от съветските митове, които са пуснали корени в руското общество“.
В победната версия на войната нямаше място и за съветските военнопленници. Изследователите наричат техния брой от 4,5 милиона до 5,8 милиона Германците унищожават най-малко половин милион съветски военнопленници. Още около 2,6 милиона затворници умряха от глад, нечовешки условия на задържане и транспортиране. Повечето от мобилизираните остават осакатени: след победата те са прекъснати от случайна работа и просия. Всички тези хора бяха „неприличен фон“ за страната победител. През 1949 г. на места, далеч от централните градове, съветското правителство организира домове за инвалиди. Бивши фронтови войници са настанени там предимно насила. Бяха държани като затворници. Официално властите не ги споменават. Толкова за „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“
И мнозина са чували за т.нар. черни якета – украинци, които с освобождаването на техните градове и села бяха мобилизирани в Червената армия? Необучени, невъоръжени, те бяха хвърлени в битка, където огромното мнозинство от тях загина!
Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.
Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.
Руснаците – царе на имитациите
Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“; „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.
„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.
Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.
Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време
Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.
Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година. Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.
Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.
Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.
Българската „показуха“ отстъпва на руската
Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.
Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“
По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.
Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.
От „показуха“ до катастрофа
Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.
Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.
Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.
Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.
От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.
Независимо дали ви харесва или не, все още има много места на земята, където пътят е преграден за жените, просто защото са … жени. Топло място във Ватикана също не им е достъпно. Но дали е така?
Внимание, следната история е много вероятно легенда. По това време обаче „папската“ институция се е провалила толкова зле, че може да е истина.
Между другото Ян Хус спомена папата и никой не оспори думите му:
Имаше църква без глава и без лидер, когато една жена беше папство две години и пет месеца … Църквата трябва да бъде непорочна и неопетнена, но може ли да се счита за непорочен и неопетнен папа Йоан, който се оказа жена, която публично е родила дете?
Католическата църква и до ден днешен пази легендата за жена, успяла да седне на заветния стол – папа Йоан. Смята се, че тази история се е случила именно поради враждата между католици и православни.
И така, според легендата, от 855 г. една жена седна на папския престол, почти 2,5 години. Историята не е запазила точното й име, Агнес, Жана, Анна или Яван, не е известно със сигурност. Твърди се, че тя е била англичанка от високо потекло и рядък ум.
За първи път се говори за това едва през 1276 г., когато след смъртта на следващия папа неговият приемник приема името Йоан XX, а не XXI. Хронологията е нарушена. Много версии се предполагаха, че липсващият папа е заменен от съперници или се е оказал жена и затова са се опитали да го забравят. Като цяло новоизсеченият Йоан XX възстанови хронологията на събитията, като вписа липсващия понтиф.
Сега малко за мистериозната дама. Предполага се, че е родена през 822 г. в мисионерско семейство и след като е загубила майка си, е пътувала с баща си. Като дете, вече притежавайки забележителен талант да изнася вдъхновени речи и проповеди, тя умееше спокойно да контролира тълпата. Смята се, че едва на 8-годишна възраст тя започва да носи мъжка рокля. Когато баща й също отиде в друг свят, тя нямаше друг избор, освен да се превъплъти в млад мъж, за да живее свободно както преди. За да получи образование, тя отиде в манастир (ученето тогава не беше особено достъпно за жените) и там получи знания по теология и философия.
Въпреки това, всички възрасти са покорни на любовта и физиологията и на 16-годишна възраст Агнес започва да обръща внимание на един красив монах и той отвръща. Двойката се срещна известно време, но скоро бяха разкрити и трябваше да избягат в Англия, а след това в Атина. Там тя все още, облечена като мъж, говори в различни религиозни диспути, предизвиквайки всеобщо възхищение. Монахът също искал да придобие знания и да отиде при кардиналите, но починал от треска.
Агнес, след като направи нови познанства благодарение на своето красноречие, ерудиция и многостранни знания, получи стол в гръцко училище. Тя се нарича Джовани Англико и печели доверието на папа Лъв IV, скоро става негов довереник, а скоро и кардинал. Скоро папата си представи, че е свети Петър и реши да се разходи по морето. Студената вода изобщо не подобрила здравето на стареца, а напротив. Агнес пък обърна случилото се в своя полза – не загуби красноречието си.
Тя управлява нежно и хуманно. И никога нямаше да се разкрие, ако не беше забременяла. Зовът на природата отново надделя и скоро след изборите тя се срещна с един от министрите. Защо ще се разкрива? Изглежда младият мъж го разкри и тя трябваше… по някакъв начин да купи мълчанието му.
За щастие расото беше широко, беше възможно да се скрие стомаха и дори измислиха как да скрият момента на раждането. Твърди се, че татко трябваше да се разболее за известно време и любовникът обеща да се грижи за детето. Но на 9-ия месец в Рим започна епидемия и хората поискаха шествие, а жената продължи да се опитва да отложи този момент, надявайки се да роди първо.
На 20 ноември 857 г. церемонията все пак се състоя и Агнес трябваше да участва в нея, едва влачейки краката си, жената вече разбра, че скоро ще роди. Родилните болки я застигнали край Колизеума. Има няколко версии за детето – едни твърдят, че се е родило вече безжизнено, вторите, че тълпата е убила с камъни него и майка му, други твърдят, че бебето не само е оцеляло, но се е замонашило и е направило кариера, превръщайки се в епископ на Остия.
Дълго време на мястото на смъртта на жената стоеше параклис в памет на тихо и мирно царуване, но духовенството реши да унищожи самия спомен, че жената е посегнала на свещеното – папския престол и следователно на параклиса скоро е разрушена и надгробната плоча също изчезва.
Има хубав филм по тази история. Сюжетът е леко променен, но според мен все още изглежда добре.
Всичко може да се отдаде на една от легендите, но факт е, че от 10 до 16 век е имало доста странен обичай да се проверява пола на папата, специален стол с дупка в центъра. Те поставиха избрания в стола, а аз заведох дякона под стола, за да провери най-светите лични вещи. Когато се установи, че е мъж, те одобрително викаха „овум“ (яйце) и пляскаха, дори има комично предположение, което прерасна в познатата „овация“.
Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин да съобщи съветското послание до цар Борис IIIи с това гопредпазва от позорния мир
На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.
В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.
Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.
На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която
Германия ще имапроблемис ресурсите.
При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.
Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.
И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.
В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.
“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива
да съобщи тазиинформация нацар Борис III”, пише още Судоплатов.
Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.
Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.
Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.
Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.
(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)
Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.
За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.
Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.
Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –
в сепаре,оборудванос “бръмбари”.
Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.
А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.
Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.
Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.
Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.
“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.
За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този
неуспял опитза сепаративенмир.
разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”
В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.
През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.
Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.
В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.
Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.
Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.
Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.
През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”
45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.
Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.
Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.
ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – БАЛКАНСКИЯТ РИТХОВЕН
Този човек се казва Рудолф фон Ешвеге, наричан ,Беломорският Орел“ или ,,Балканският Рихтхофен“( сравняван с най-великият пилот Манфред фон Рихтхофен)! Ешвеге е роден през 1895 година в Бад Хомбург, Германия.
Той е летец от немската армия. По време на Първата световна война участва в редица сражения на западният фронт, но през юни 1916 година е изпратен на Балканският боен театър. Тук Ешвеге заедно с българските пилоти, Владимир Балан и Иван Узунов се изправят срещу над 200 пилоти на Антантата. Той сам отговаря за въздушната охрана на цялата 10-та Беломорска дивизия. В боевете той постига 26 победи и защитава още десетки пъти българското небе. Сваля редица елитни пилоти на Антантата. Ешвеге се превръща в кошмар за противникът ни! Сближаването между немският пилот и българите е огромно! То е описано в спомени на съвременници. А налудничавата му храброст става известна из цяла Европа. В крайна сметка Рудолф фон Ешвеге губи животът си, за да защити България на 21 ноември 1917 година. Убит подло от балон примамка натъпкан с динамит! Погребан е от Англичаните с рядко срещани почести! Няколко дни след погребението му, противниците пускат над нашите позиции част от вещите на Ешвеге и снимки от погребението му! Дори врагът се е поклонил пред ,,Балканският орел“!!!
Днес името на този човек е забранено в Германия, и тотално забравено в България! Все пак един малък надпис още оставя блеждукащ спомен. В Берлин две улици, които се пресичат носят две интересни имена. Едната се казва ,,Манфред фон Рихтхофен“, носеща името на великият пилот с над 80 победи. А втората носи името ,,Рудолф фон Ешвеге“! Името на човекът, който даде животът си за България!
Имаме паметници на ,,Съветската армия“, както и на ,,Загиналите Англо-американски пилоти“ , които бомбардираха София! Най-различни хора ходят да им се кланят… Аз обаче не виждам, къде е паметникът на Рудолф фон Ешвеге? Не за друго, а поне да оставим цвете на чужденец, който наистина се е бил за България!
