Владимир Путин навърши седемдесет.

Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.

Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.

Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.

Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.

Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.

Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.

С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.

А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.

За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.

Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.

Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.

Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.

Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.

Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.

Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.

Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.

Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.

Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“

Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.

Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.

Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.

Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.

Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.

Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.

Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.

За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.

Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.

И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.

Преведено от статия на Михайло Дубинянський

Превръщането на смъртта в процес.

СССР стана първата държава, използвала „химическо оръжие“ срещу собственото си население. При потушаването на Тамбовското въстание на селяните са използвани отровни газове. Колкото и да е странно, все още има хора, които искат да спорят дори с този документиран факт. А да се примирим с факта, че газовите камери, един от основните символи на престъпленията на Третия райх, са били първи използвани не от нацистите, а от съветските чекисти, се оказва още по-трудно. Трето десетилетие продължава дебатът дали това е вярно или не. Siberia.Realii разбра на какво се основава твърдението, че газовите камери са „произведени в СССР“ за масово унищожаване на селяни.

„Те кроят нещо лошо, ужасно“

На 14 юли 1943 г. в Краснодар започва първият открит процес в историята на СССР по делото за престъпленията на нацистките нашественици и техните съучастници. На подсъдимата скамейка имаше 11 души – съветски граждани, които доброволно влязоха в Sonderkommando – немски наказателен отряд. Ходът на процеса беше широко отразен в пресата и така светът за първи път научи, че нацистите са използвали специално оборудвани мобилни газови камери за кланета в Краснодарския край. Тези автомобили влязоха в историята под името „газови камери“. С тяхна помощ окупаторите унищожиха почти седем хиляди жители на Краснодар, като по-голямата част от тях бяха цивилни.

И така, на 23 септември 1942 г. германските войници претърсват отделенията на областната детска болница и зареждат всички деца, които откриват, в „газовата камера“. На лекарите дори не им позволиха да облекат бебетата – изкараха ги както си бяха, само по гащички и тениски. „Никога няма да забравя как малки деца, сред които имаше и едногодишни, плачеха, крещяха, инстинктивно усещайки, че срещу тях се замисля нещо недобро, ужасно“, каза на процеса Иноземцева, болничен работник . Децата никога не се върнаха. След освобождението на Краснодар в погребение близо до града е открита бъркотия от детски трупове в бикини и тениски с болнични печати.

Един от подсъдимите, Василий Тищенко, който лично участва в екзекуциите, умело разказа на процеса, че газовите камери са работили на изгорели газове – те идват от двигателя към тялото. Хората бяха натъпкани много плътно вътре. Ако колата стои неподвижна, те се задушават след 6-7 минути, ако се движи, след 9-10. Оставаше труповете да се изнесат от града, да се изхвърлят в противотанкови ровове и да се покрият с пръст.

По-късно материалите от Краснодарския процес бяха използвани в Нюрнбергския трибунал. По това време вече са събрани доказателства , че нацистите са използвали газови камери не само в Краснодар, но и в Киев, Рига, Харков, Керч, Ставропол и други окупирани градове. Само в Минск от декември 1941 г. до юни 1942 г. в три „газови камери“ са убити 97 хиляди души. А в „лагера на смъртта“ Хелмно близо до полския Лодз най-малко 152 000 мъже, жени и деца, предимно евреи от Източна Европа, са загинали в газови вагони .

„Изля черен дим и паднаха трупове на хора“

Газовите камери се превърнаха в едно от най-ужасните доказателства за престъпленията на нацистка Германия. В Съветския съюз години наред те бяха цитирани като символ на безчовечността на нацизма. И така продължи до разпадането на СССР, когато започнаха да публикуват мемоарите на репресираните. Тогава изведнъж стана ясно, че много от тях си спомнят, че газовите камери са били използвани в НКВД много преди нацистите.

Например, известен дисидент, генерал-майор Пьотр Григоренко, в мемоарите си „В подземието можете да срещнете само плъхове …“ говори за своя добър приятел, директора на совхоза Васил Тесла. Понякога споделяше своите затворнически лагерни спомени. „Всеки негов разказ за това или онова събитие в живота остави следа не само в паметта ми, но и в душата ми“, казва Григоренко. Един от разговорите, който според автора „го е насочил по пътя на освобождението от пътя на комунистическата идеология“, е историята за газовите камери.

„И веднъж, когато по някакъв начин засегнахме въпроса за фашистките зверства:

– Какви зверове, не, зверове… трябва да сте покварени типове, за да мислите за газови камери.

В отговор Васил Иванович, след като се поколеба, каза:

– Знаете ли, Пьотр Григориевич… ние измислихме газови камери… за така наречените кулаци… за селяните.

И той ми разказа тази история.

Веднъж в затвора в Омск той беше извикан от съкилийник до прозореца с изглед към двора на затвора. На прозореца имаше „мутра“. Но в това дуло имаше пролука, през която се виждаше вратата към друга сграда на затвора.

„Гледайте с мен“, каза съкилийникът.

След малко „черният гарван“ се приближи. Вратата на сградата се отвори и охраната вкара хората в отворените врати на колата. Преброих 27 души – тогава забравих да преброя, исках да разбера какви хора и защо са напъхани във „фунията“, застанали близо един до друг. Накрая затвориха вратите, като ги натиснаха с рамене и колата потегли. Исках да си тръгна, но затворникът, който ми се обади, каза: „Чакай, скоро ще се върнат.“ И наистина се върнаха много бързо.

При отварянето на вратите се издига черен дим и труповете на хора падат. Тези, които не изпаднаха, пазачите извадиха с куки … След това всички трупове бяха спуснати в люка на мазето, което не бях забелязал преди. Почти една седмица наблюдавахме такава картина. Този корпус се наричаше „кулак“. Да, и по дрехите си личеше, че са селяни.

Слушах тази история с ужас и отвращение. И през цялото време виждах сред тези селски лица лицето на чичо Александър. В края на краищата, според съобщението, което получих, той е „умрял“ в Омския затвор. Напълно възможно е да е умрял в газовата камера”.

Фактът, че затворниците от ГУЛАГ са обгазявани, дори се споменава в популярна лагерна песен от онези години. Той се основава на линиите на поета и журналист Лев Драновски , осъден за „контрареволюционна троцкистка дейност“ и излежаващ присъда в мината Воркута.

Малко преди смъртта си – Драновски е разстрелян на 1 март 1938 г. – той пише стихотворение „Отвъд полярния кръг“. Има такива редове: „Отвъд Арктическия кръг, / Далеч глух, / Черен като въглен, / Нощи над земята. / Вълчият глас на вятъра / Не ви позволява да заспите, / Поне лъч зора / В това мрак и ужас!/ Нещо- Онова съдбовно/ Скрито в мъглата,/ За всеки един с мъка/ Да бъдеш сам./ Какво в бялата пустиня/ Чака ни утре-/ Дали е ужасът на екзекуцията,/ Дали е газ в банята?

„Блъсках хора в газови камери – и не плаках!“

Може да се предположи, че затворниците или не са разбрали същността на това, което са видели, или по неизвестни причини умишлено са се опитали да го изкривят. Но както се оказа, подобни доказателства са оставени от хора, които са били от другата страна на решетките – самите НКВД. Един от тях, Михаил Шрейдер , през 1938 г. е назначен за заместник народен комисар на вътрешните работи на Казахската ССР и през същата година е арестуван по пряка заповед на Ежов. След като преминава през затвори и лагери, Шрадер става един от малкото високопоставени служители на наказателните органи, които успяват да оцелеят. Много години по-късно той написва мемоарите си „НКВД отвътре. Записки на един чекист“.

Шрейдер споменава газовите камери, като говори за периода от 1935 г. до януари 1938 г., когато работи като помощник на началника на НКВД в Иваново и участва в работата на „тройката“. Група служители на обкома бяха осъдени на смърт, но началникът на UNKVD Александър Радзивиловски нареди да не им се съобщава това.

„Когато съдът се оттегли и осъдените бяха отведени, чух Радзивиловски да нарежда на помощника си Викторов с полуглас:

– За да няма алкохол, дай им четвърт хартия. Нека пишат молби за помилване до Калинин. Това ще ги успокои, а след това … ги вземете. Обявете, че отивате в затвора.

Два-три часа по-късно научих от един от служителите, които придружаваха тази група осъдени за разстрел, че присъдата вече е изпълнена. Освен това той каза, че когато затворена кола пристигна на мястото на екзекуцията, всички осъдени бяха извадени от колите почти в безсъзнание. По пътя те бяха зашеметени и почти отровени от изгорелите газове, които бяха специално отведени чрез специална жица в затворената каросерия на камиона.

Фактът, че газовите камери са били използвани за унищожаване на „враговете на народа“, се доказва и от мемоарите на Валентин Тарас . Този беларуски поет и писател се бие в партизански отряд по време на Великата отечествена война и говори за човек, който лично е участвал в екзекуции с помощта на газови камери.

„Семейството на един от специалните офицери на бригадата (не помня фамилията му) живееше в Брест и един от местните жители съобщи на германците, че това е семейството на служител на НКВД. Той плачеше, биеше се в гърдите и попита всеки, който му се изпречи на пътя: „Виждали ли сте чекист да плаче? Никога не съм плакал! Застрелях хора в тила – и не плаках! Блъсках хора в газови камери – и не плаках! И днес ми се плаче! Семейството ми беше убито! Майка, жена, деца!.. Влечуги! Животни!..“

Разбира се, мъката на този човек беше страшна, непоносима и нараняваше всички! Но аз и моя приятел Стьопка също бяхме ужасени от думите му за изстрели в тила и газови камери. Имаме ли газови камери? Това са газовите камери на нацистите! Това са нацистите, които стрелят в тила! Може би бълнува от мъка?

Стьопка и аз бяхме просто изненадани от това, което чухме, и отидохме в землянката на шефа на печатницата на подземния районен комитет на партията и започнахме да го питаме как може да бъде – какво вика специалният офицер? Шефът на печатницата беше изненадан от такъв въпрос и започна развълнувано и бързо да ни казва, че този специален офицер току-що е бил при него и той не каза нищо подобно и всички го измислихме. И, отклонявайки очи, той започна да ни обяснява, че партията е имала много врагове, че преди войната страната гъмжи от немски агенти и шпиони и е необходимо да бъдат унищожени възможно най-бързо с всички средства.“

„От душегубок уже не отмоешься“

„Да, аз и моите колеги знаем за тези свидетелства, но те не са потвърдени нито в документи, нито в научната литература“, казва Татяна Полянская , доктор по история, старши научен сътрудник в Историческия музей на ГУЛАГ. – Имаме в архива заповед на МВР за забрана на „мерките за физическа принуда“ спрямо затворниците, която е подписана през април 1953 г., но сред изброените в нея изтезания липсват и „газови камери“. Може би, ако това беше приложено, беше „аматьорско“ на земята.

Но далеч не всички историци са съгласни с версията, че това е изключително инициатива на местни енкаведешници.

– Смятам, че газовите камери са били използвани доста широко – това се доказва от географията на оцелелите доказателства. Но по-късно документите, съдържащи каквото и да било споменаване на газови камери, бяха иззети или класифицирани. Причината е очевидна: когато започна процесът на разобличаване на култа към личността на Сталин и неговите престъпления, отдавна вече беше проведен Нюрнбергският процес, където газовите камери бяха наречени дяволското изобретение на нацистите. Може ли да се допусне да стане известно: палмата в използването им принадлежи на съветските чекисти? Разбира се, че не. Това би било непоправим удар върху репутацията на Страната на Съветите, – казва историкът Дейвид Оксенкруг. – Можеш да се отречеш от Сталин, но не можеш да се измиеш от газовите камери. Следователно всички следи бяха заличени. И по същата причина няма руски научни трудове, посветени на използването им в СССР. А ако няма документи, няма и проучвания.

Според Oksenkrug най-показателното от оцелелите доказателства са мемоарите на Пьотр Григоренко.

– Там се споменава най-важната подробност: че с газови камери са унищожени кулаци – заможни селяни. Именно от тази кампания започнаха наистина масови репресии, когато служителите на НКВД вече се бореха да се справят с огромен брой смъртни присъди. Всеки ден беше необходимо да се застрелват толкова много хора, че цевите на служебното им оръжие прегряваха, трябваше да се търсят алтернативни възможности за това как да пуснат смъртта на потока, обяснява Дейвид Оксенкруг.

Всеки регион имаше свои собствени пътища. И така, бившият началник на Куйбишевския оперативен сектор на UNKVD за Новосибирска област Леонид Лихачевски, който беше арестуван за нарушения на закона през ноември 1939 г., свидетелства по време на следствието как са били изпълнени присъдите: „Х хиляди души. Ние използваха два вида изпълнение на присъдите – разстрел и удушаване. Ние не се занимавахме с изгаряне. Изгаряха се само трупове. Общо бяха удушени около 600 души … Операциите се извършваха по този начин: в една стая група от 5 души завързаха осъдения, след което бяха отведени в друга стая, където бяха удушени с въже. Общо за всеки беше по една минута, не повече.“

Газовите камери бяха по-ергономичен вариант. Освен това те бяха идеално пригодени за друга задача – поддържане на секретност. В заповедта на народния комисар на вътрешните работи Николай Ежов № 00447 „За операцията по репресиране на бивши кулаци, престъпници и други антисъветски елементи“ от 30 юли 1937 г. се описват всички подробности за предстоящата кампания за масово унищожение на селяните бяха ясно описани.

– Разстрелът е предписан „със задължително пълно запазване на тайната на времето и мястото на изпълнение на присъдата“. И хората, отровени от изгорели газове, не можеха да вдигнат шум или да се съпротивляват, телата им можеха да бъдат погребани тихо, без да привличат ненужно внимание. Така че газовите камери се оказаха идеално оръжие за унищожение, удобно и ефективно. И като цяло в самата им идея няма нищо фантастично. Когато държавата постави задачата да унищожи огромен брой свои граждани за кратко време, изпълнителите на държавната поръчка бързо ще намерят удобен начин да се справят със задачата, казва Дейвид Оксенкруг.

„Те бяха съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола“

Показателно е, че чуждестранните историци, които са имали достъп до свидетелствата на репресирани много преди началото на „гласността“, а след разпадането на СССР са получили възможността да работят в съветските архиви, не се съмняват в използването на газа на НКВД. камери. И така, британският историк Катрин Ан Меридейл в работата си „Каменна нощ: Смърт и памет в Русия от 20-ти век“ не само говори за използването на газови камери, но и посочва името на човека, който ги е въвел в ежедневието – Исай Берг, назначен през лятото на 1937 г. за началник на административно-стопанския отдел на Московския НКВД. Именно Берг като създател на газовите камери посочва канадският историк Робърт Гелатли, автор на Ленин, Сталин и Хитлер.

Тимъти Колтън , професор в Харвардския университет, в монографията си „Управление на социалистическия мегаполис“ казва, че отровените от изгорели газове са били погребани на сметището в Бутово, чийто надзор е поверен на Берг. Той трябваше да подготви стрелбището и да се погрижи екзекуциите да преминат без ексцесии. За да убива затворници на големи партиди, Берг решава да използва изгорелите газове, пуснати в каросерията под налягане на специално оборудван камион. След това телата бяха откарани на полигона Бутово и натрупани в окопи, най-често изкопани от други жертви, които вече почиват в тези масови гробове. Така че „работата“ може да бъде свършена само за една нощ, като се направи само едно пътуване от центъра на града до покрайнините.

А редакторите на книгата „Големият терор в СССР през 1937-1938 г.“ Томас Кижни и Доминик Ройнет цитират разкопки, проведени на полигона Бутово през 1997 г. Тогава бяха ексхумирани 59 трупа на хора, вероятно екзекутирани в Берг. Само четирима от тях са простреляни в главата, останалите нямат следи от огнестрелни рани, от което Кижни заключава, че поне някои от жертвите са обгазени.

Исай Берг не преживя „голямата чистка“ след отстраняването на Ежов: той беше обвинен в заговор срещу държавните лидери и разстрелян през 1939 г. Чужди историци, успели да се запознаят с делото му, цитират показания, дадени по време на разследването. Един от свидетелите, подчиненият на Берг Фьодор Чесноков, който е член на специална група за изпълнение на присъдите, каза, че осъдените са били доставяни на полигона Бутово в специални автомобили: „Тези коли бяха оборудвани с щепсели, които можеха да се използват за пуснете газ в тялото. осигуряване на сигурност по време на доставката на осъдените до мястото на екзекуцията, т.е. в случай на бунт в колата. Дали това средство е използвано за умиротворяване на осъдените, не знам. Други доказателства за евентуално използване на газови камери за унищожаване на хора по делото няма.

През 1956 г. роднините на Исай Берг решават да постигнат неговата реабилитация. При разглеждането на делото са разпитани следовател Н.П. Харитонов, който участва в разпитите на Берг през декември 1938 г. Давайки показания, той говори и за газовите камери:

„Тогава Берг беше ръководител на оперативната група за изпълнение на решенията на Тройката на МО на НКВД. С негово участие бяха създадени превозни средства, така наречените газови камери. В тези превозни средства бяха транспортирани арестувани, осъдени на смърт и по пътя към мястото за изпълнение на присъдите са били отровени с газ.Мисля, че самият Берг призна това по време на следствието.

Въпрос: Това, което казахте за газовите камери, не е отразено в материалите на неговото следствено досие. Как можете да обясните това?

Отговор:Доколкото си спомням, в протоколите за разпит на Берг са отразени фактите за нарушаване на социалистическата законност от негова страна, както и неговите показания за задушаване на осъдените на смърт с газ. Берг и неговата оперативна група изпълняваха по няколкостотин присъди всеки ден. Спомням си, че на един от разпитите Берг призна, че е организирал изпълнението на присъдите с помощта на кола (газова камера), обяснявайки това с факта, че е изпълнявал инструкциите на ръководството на МО на НКВД и че без това беше невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции, на които арестуваните бяха осъдени от три тройки едновременно. От разказите по време на разпитите на Берг и от разговорите, проведени между служителите на UNKVD MO, беше известно, че процедурата за издаване на присъди, организирана от Берг, е отвратителна: арестуваните, които са осъдени на смърт, са съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола. Имуществото на арестуваните под ръководството на Берг е разграбено.

Фактът, че до 1956 г. в следственото досие няма признания на Берг, че е използвал газови камери, потвърждава версията на Дейвид Оксенкръг за умишленото унищожаване на доказателства след смъртта на Сталин.

„Имах разрешение от висшите власти“

Когато в руската преса започнаха да се появяват отделни публикации, в които се казваше, че не нацистите са изобретили газовите камери, читателите отказаха да повярват, че такова нещо изобщо е възможно. И така, във вестник „Аргументи и факти“ от 17 април 1993 г. е публикуван въпрос от И. Рейнголд от Иркутск: „Вярно ли е, че газовата камера, широко използвана от германците по време на Втората световна война, е съветска изобретение?“ Отговорът беше даден от полковник от Главната дирекция по сигурността на Руската федерация А. Олигов : „Наистина, бащата на„ газовата камера ”- специално оборудван микробус от типа „Хлеб” с изпускателна тръба, вкарана в тялото – беше началник на административно-икономическия отдел на Дирекцията на НКВД за Московска област И. Д. Берг. По предназначение – да унищожи хората – „

След всяка такава публикация се вдигаше страшен шум. Авторите бяха обвинени във фалшифициране на историята, наречени в най-добрия случай либерали и т.н. Основният аргумент всъщност беше същият: е, руският народ не може да е първият, който е изобретил и използвал газовите камери. Не можете, не можете да повярвате…

Сред тези, които повярваха веднага и безусловно, беше Александър Солженицин . Очевидно авторът на „Архипелаг ГУЛАГ“ е разбрал, че самата идея за газовите камери отговаря на същността на сталинисткия режим не по-малко от фашисткия. В книгата си 200 години заедно той пише: „И ето едно удивително съобщение, което проблесна през 1990 г., от което научихме, че прочутите газови камери са изобретени, оказва се, изобщо не от Хитлер през Втората световна война, а в съветския НКВД през 1937 г. И той ги изобрети тях (и не сам, вероятно, но той беше организаторът на изобретението) – Исай Давидович Берг, началник на AHO (административен отдел) на UNKVD на Московска област … И се оказа така. Но когато три „тройки“ започнаха да седят едновременно в района на Москва, вече беше невъзможно за палачите да се справят. Тогава те познаха: жертвите ще бъдат съблечени голи, вързани, запушени и хвърлени в затворен камион, маскиран отвън като фургон за хляб.По време на изтеглянето изгорелите газове влязоха в камиона – и преди далечния ров затворниците вече бяха „готови“.

С течение на времето все повече и повече доказателства за използването на газови камери започват да се появяват в изследванията на руските историци. Така Алексей Литвин , професор в Казанския университет , пише в работата си „Червено-белият терор в Русия“ , че Берг решава да използва газови камери, когато броят на осъдените надвишава 300 на ден. Историкът Лидия Головкина , редактор на книгите на паметта „Бутовски полигон“ и „Затвор Сухановская“, съобщава , че „по време на разследването Берг или отхвърли тези обвинения, след това ги призна, обяснявайки, че в противен случай би било невъзможно да се заснеме такъв брой на осъдените и че е имал разрешение за това от висшето ръководство.“

Но може би най-убедителни са показанията на ведомствените историци от ФСБ Александър и Андрей Плеханови, опитни служители на спецслужбите. Имайки достъп до секретни документи, те написаха редица трудове по история на органите на държавна сигурност. Те издадоха книга през 2019 г„Екзекутираният колеж на Феликс Дзержински“. Напълно оправдавайки репресираните чекисти от ленинския набор, Плеханови все пак не отричат ​​историята за газовите камери: „Осъдените на ВМН не трябваше да бъдат разстрелвани. Отбелязваме един не много известен факт, че Берг, офицер от НКВД , стана известен с това, че НКВД създаде машина „газова камера“, в която осъдените бяха убити с изгорели газове. Отчасти това спаси нервите на московските палачи. Те натовариха живите в затвора Таганская или Бутирка – мъртвите бяха разтоварени в Бутово и цялата работа. Самият Берг обясни на разследването, че без такова подобрение „е невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции“.

От архива Сибир. Реалности

По време на широкомащабна война Русия извършва всякакви престъпления срещу гражданите на Украйна, които могат да бъдат определени като геноцид, според юристи , изследователи на геноцида и правозащитници.

а именно:

• обявяване на намерения за унищожаване на украинците: президентът на Русия и представители на руското правителство многократно са заявявали, че украинците като етническа група „не съществуват“, че това е „изкуствено създадена“ нация и тези, които не мислят така “ трябва да бъдат унищожени“ , докато Украйна и украинците не трябва да съществуват в бъдеще;
• публични призиви за унищожаване на украинците;
• целенасочени атаки срещу системите за поддържане на живота на населението и здравните институции на Украйна с цел лишаване на хората от електричество, водоснабдяване, комуникация, медицинска помощ и други средства за живот;
• преследване и изтребление на хора с проукраинска позиция в окупираните територии;
• унищожаване на интелигенцията : учители, артисти, хора, които са носители на украинската култура и възпитават другите в нея;
• въвеждане на система за образование и възпитание, насочена към промяна на идентичността на децата в образователните институции в окупираните територии;
• депортиране на деца без родители в Русия с цел промяна на самоличността им;
• премахване и унищожаване на украински книги от библиотеки , плячкосване на музеи и целенасочена кражба на артефакти, показващи древната история на украинците.

Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид е приета от Общото събрание на ООН през 1948 г.

Страните членки на Конвенцията , а те в момента са 149, трябва да предотвратяват актовете на геноцид и да ги наказват по време на война и в мирно време.

Конвенцията определя геноцида като действия, извършвани с намерение да се унищожи напълно или частично национална, етническа, расова, религиозна, етническа група като такава.

Признаци на геноцид : убийство на членове на групата или нанасяне на тежки телесни повреди върху тях; умишлено създаване на условия за живот, предназначени да унищожат групата; предотвратяване на раждаемостта и принудителното преместване на деца от една група в друга; публично подбуждане към извършване на подобни действия.

.