Независимо дали ви харесва или не, все още има много места на земята, където пътят е преграден за жените, просто защото са … жени. Топло място във Ватикана също не им е достъпно. Но дали е така?
Внимание, следната история е много вероятно легенда. По това време обаче „папската“ институция се е провалила толкова зле, че може да е истина.
Между другото Ян Хус спомена папата и никой не оспори думите му:
Имаше църква без глава и без лидер, когато една жена беше папство две години и пет месеца … Църквата трябва да бъде непорочна и неопетнена, но може ли да се счита за непорочен и неопетнен папа Йоан, който се оказа жена, която публично е родила дете?
Католическата църква и до ден днешен пази легендата за жена, успяла да седне на заветния стол – папа Йоан. Смята се, че тази история се е случила именно поради враждата между католици и православни.
И така, според легендата, от 855 г. една жена седна на папския престол, почти 2,5 години. Историята не е запазила точното й име, Агнес, Жана, Анна или Яван, не е известно със сигурност. Твърди се, че тя е била англичанка от високо потекло и рядък ум.
За първи път се говори за това едва през 1276 г., когато след смъртта на следващия папа неговият приемник приема името Йоан XX, а не XXI. Хронологията е нарушена. Много версии се предполагаха, че липсващият папа е заменен от съперници или се е оказал жена и затова са се опитали да го забравят. Като цяло новоизсеченият Йоан XX възстанови хронологията на събитията, като вписа липсващия понтиф.
Сега малко за мистериозната дама. Предполага се, че е родена през 822 г. в мисионерско семейство и след като е загубила майка си, е пътувала с баща си. Като дете, вече притежавайки забележителен талант да изнася вдъхновени речи и проповеди, тя умееше спокойно да контролира тълпата. Смята се, че едва на 8-годишна възраст тя започва да носи мъжка рокля. Когато баща й също отиде в друг свят, тя нямаше друг избор, освен да се превъплъти в млад мъж, за да живее свободно както преди. За да получи образование, тя отиде в манастир (ученето тогава не беше особено достъпно за жените) и там получи знания по теология и философия.
Въпреки това, всички възрасти са покорни на любовта и физиологията и на 16-годишна възраст Агнес започва да обръща внимание на един красив монах и той отвръща. Двойката се срещна известно време, но скоро бяха разкрити и трябваше да избягат в Англия, а след това в Атина. Там тя все още, облечена като мъж, говори в различни религиозни диспути, предизвиквайки всеобщо възхищение. Монахът също искал да придобие знания и да отиде при кардиналите, но починал от треска.
Агнес, след като направи нови познанства благодарение на своето красноречие, ерудиция и многостранни знания, получи стол в гръцко училище. Тя се нарича Джовани Англико и печели доверието на папа Лъв IV, скоро става негов довереник, а скоро и кардинал. Скоро папата си представи, че е свети Петър и реши да се разходи по морето. Студената вода изобщо не подобрила здравето на стареца, а напротив. Агнес пък обърна случилото се в своя полза – не загуби красноречието си.
Тя управлява нежно и хуманно. И никога нямаше да се разкрие, ако не беше забременяла. Зовът на природата отново надделя и скоро след изборите тя се срещна с един от министрите. Защо ще се разкрива? Изглежда младият мъж го разкри и тя трябваше… по някакъв начин да купи мълчанието му.
За щастие расото беше широко, беше възможно да се скрие стомаха и дори измислиха как да скрият момента на раждането. Твърди се, че татко трябваше да се разболее за известно време и любовникът обеща да се грижи за детето. Но на 9-ия месец в Рим започна епидемия и хората поискаха шествие, а жената продължи да се опитва да отложи този момент, надявайки се да роди първо.
На 20 ноември 857 г. церемонията все пак се състоя и Агнес трябваше да участва в нея, едва влачейки краката си, жената вече разбра, че скоро ще роди. Родилните болки я застигнали край Колизеума. Има няколко версии за детето – едни твърдят, че се е родило вече безжизнено, вторите, че тълпата е убила с камъни него и майка му, други твърдят, че бебето не само е оцеляло, но се е замонашило и е направило кариера, превръщайки се в епископ на Остия.
Дълго време на мястото на смъртта на жената стоеше параклис в памет на тихо и мирно царуване, но духовенството реши да унищожи самия спомен, че жената е посегнала на свещеното – папския престол и следователно на параклиса скоро е разрушена и надгробната плоча също изчезва.
Има хубав филм по тази история. Сюжетът е леко променен, но според мен все още изглежда добре.
Всичко може да се отдаде на една от легендите, но факт е, че от 10 до 16 век е имало доста странен обичай да се проверява пола на папата, специален стол с дупка в центъра. Те поставиха избрания в стола, а аз заведох дякона под стола, за да провери най-светите лични вещи. Когато се установи, че е мъж, те одобрително викаха „овум“ (яйце) и пляскаха, дори има комично предположение, което прерасна в познатата „овация“.
Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин да съобщи съветското послание до цар Борис IIIи с това гопредпазва от позорния мир
На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.
В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.
Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.
На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която
Германия ще имапроблемис ресурсите.
При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.
Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.
И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.
Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.
В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.
“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива
да съобщи тазиинформация нацар Борис III”, пише още Судоплатов.
Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.
Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.
Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.
Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.
(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)
Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.
За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.
Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.
Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –
в сепаре,оборудванос “бръмбари”.
Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.
А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.
Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.
Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.
Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.
“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.
За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този
неуспял опитза сепаративенмир.
разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”
В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.
През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.
Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.
В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.
Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.
Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.
Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.
През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”
45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.
Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.
Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.
ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – БАЛКАНСКИЯТ РИТХОВЕН
Този човек се казва Рудолф фон Ешвеге, наричан ,Беломорският Орел“ или ,,Балканският Рихтхофен“( сравняван с най-великият пилот Манфред фон Рихтхофен)! Ешвеге е роден през 1895 година в Бад Хомбург, Германия.
Той е летец от немската армия. По време на Първата световна война участва в редица сражения на западният фронт, но през юни 1916 година е изпратен на Балканският боен театър. Тук Ешвеге заедно с българските пилоти, Владимир Балан и Иван Узунов се изправят срещу над 200 пилоти на Антантата. Той сам отговаря за въздушната охрана на цялата 10-та Беломорска дивизия. В боевете той постига 26 победи и защитава още десетки пъти българското небе. Сваля редица елитни пилоти на Антантата. Ешвеге се превръща в кошмар за противникът ни! Сближаването между немският пилот и българите е огромно! То е описано в спомени на съвременници. А налудничавата му храброст става известна из цяла Европа. В крайна сметка Рудолф фон Ешвеге губи животът си, за да защити България на 21 ноември 1917 година. Убит подло от балон примамка натъпкан с динамит! Погребан е от Англичаните с рядко срещани почести! Няколко дни след погребението му, противниците пускат над нашите позиции част от вещите на Ешвеге и снимки от погребението му! Дори врагът се е поклонил пред ,,Балканският орел“!!!
Днес името на този човек е забранено в Германия, и тотално забравено в България! Все пак един малък надпис още оставя блеждукащ спомен. В Берлин две улици, които се пресичат носят две интересни имена. Едната се казва ,,Манфред фон Рихтхофен“, носеща името на великият пилот с над 80 победи. А втората носи името ,,Рудолф фон Ешвеге“! Името на човекът, който даде животът си за България!
Имаме паметници на ,,Съветската армия“, както и на ,,Загиналите Англо-американски пилоти“ , които бомбардираха София! Най-различни хора ходят да им се кланят… Аз обаче не виждам, къде е паметникът на Рудолф фон Ешвеге? Не за друго, а поне да оставим цвете на чужденец, който наистина се е бил за България!
Днес се навършват 76 „безпаметни“ години от трагичния край на стотици македонски българи, станали жертва на голямата си любов към Македония и Целокупното българско отечество.
На 7 срещу 8 юни през 1946 година Българската комунистическа партия, с решение и по нареждане на Сталин, Димитров и Тито, унищожават последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край.
През нощта на 7 юни 1946 г. са арестувани в домовете им и откарани в неизвестна посока повече от 200 членовете на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Сред тях са: ЖОРО НАСТЕВ, СТРАХИЛ РАЗВИГОРОВ, ВЛАДО КУРТЕВ, ЙОСИФ МАРКОВ, КОСТА РИЗОВ, ГОШО АТАНАСОВ, МИХАИЛ КАРАЙОРДАНОВ, ЕВТИМ ОРЛЕТО, АТАНАС ПАШКОВ, СТРАХИЛ ТОПУКОВ, МАНЧО ДИМИТРОВ, КРУМ САРДЖЕВ, ГЕОРГИ ХУКЛЕВ, КРЪСТЬО ПИНЗОВ, СТОЯН КАТОШЕВ, ПЕТЪР ГРЕБЕНАРОВ… В сражение загина КИРИЛ ДРАНГОВ.
Някои от тях са избити още в същия ден. Но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-бизките им – техните деца и внуци. Защото когато някой е издевателствал с живота на цели поколения, когато е унищожавал или провалял съдби, едва ли може да се очаква друго освен следите старателно да бъдат заличени… Смята се, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от отечественофронтовското правителство на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност…
За семействата им е ясно, че причината е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Никой от близките им никога не научава истината за тях. Никой опит да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенча с успех. На семействата им е забранено да печатат некролози. Тези хора просто се разтопиха във въздуха. Сякаш никога не са живели. В хрониките на съвременната българска история техният казус не съществува.
Последиците за България са фатални, децата на инакомислещите са пратени в урановата мина
Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници
Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.
По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.
Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той
включва изтребване на българския елит,
налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.
Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.
След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.
Необходимо е монархическата институция да се изкорени,
а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.
Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.
Получавайки властта от тях, българските комунисти започват
масови убийства без съд и присъда
До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.
Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.
В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за
повече от 30 000 безследно изчезнали
(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.
Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.
Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.
С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.
На някои особено важни “подсъдими”,
като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.
Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.
Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.
Обезкръвяването на българския народ
приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.
Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.
След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:
“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,
както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.
С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в
Коминтерна “македонска нация”
във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната
култура, обявена
за “фашистка”
и “буржоазна”,
като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.
Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.
Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.
Химнът беше преправян на
три пъти
Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.
С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…
Панаит Истрати първо е вдъхновен от СССР, но впоследствие се разочарова.
След пътуване из републиките той пише: Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, и после 10 поколения няма да се справят с тях!
Съветска Русия стигна до дъното – да деморализираш обществото, да превърнеш всеки втори руснак в доносник, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка
За това, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на злото, румънецът от Браила Панаит Истрати (1884-1935) стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години, наивно повярвали, че идеите на „великия Ленин ще преобразят целия свят“.
През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световно признат френски писател от румънски произход (още тогава е преведен и много четен у нас: „Кира Киралина“, „Хайдути“, „Чичо Ангел“, „Княгинята от Снагов“ и „Кодин“), е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си „люлката на социализма“, като официален гост той бива
разведен като не само из Русия, но и из “съюзните републики”,
или по-точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.
След това заедно със своя приятел – писателя Никос Казандзакис, отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, като веднага бива изгонен от властите в Атина.
През 1929 г. двамата заедно със съпругите си – този път като частни лица, решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку, и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права (дори и от киноиндустрията, филмирала няколко от неговите романи и новели), така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата „безгранична вяра в Революцията“ постепенно се трансформира в
бунт срещу господстващата каста,
която сърбинът Милован Джилас ще нарече „новата класа“.
В резултат на това 16-месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък, или Голата Русия“, озаглавена още „Признанията на един победен“. Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича „обективен наблюдател“. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че „бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия“. А цяла Русия по онова време мизерства.
„Дайте път на тези чудовища, новите „другари“, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!“. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни, и авторът на „Хомо Совиетикус“ Александър Зиновиев.
Пророчески думи, нали?
Всичко, което казаха и написаха много по-късно руските и западните дисиденти, първи го видя авторът на „Кодин“ и „Кира Киралина“: „Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят“, споделя още през 1928 г. той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го „Горки на Балканите“. А за „новата класа“ или т.нар. „номенклатура“ Истрати казва: „Невъзможно е да се опише нейният цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове.
Корупцията и мизерията в Съветска Русия са направо ужасяващи! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен, каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си…“
Основната вина според Истрати носи бюрократичната система, вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. „Номенклатурата – пише Истрати – тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!…”
Капката, преляла чашата на търпението
на Панаит Истрати, е „делото Русаков“. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година, Виктор-Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата номенклатурна класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.
Случаят Русаков за Истрати е наистина симптоматичен. „Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор.
Човешкият живот е само материал,
средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства. Другарите „воюват“ със Запада, а мечтаят за колите на „Форд“ и за парфюмите на „Коти“ и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото. Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина кресливи лозунги и от „Интернационала“.“
Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва, (с копие до Ромен Ролан). Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 г. до другаря Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една безумна идея…“. Истрати обвинява и „певецa на пролетарската революция“ Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.
На 19 декември с.г. изпраща второто си писмо до ГПУ,
като препоръчва:
а/ „да се преустанови терорът срещу опозицията“;
б/ „да се възстанови критиката в Партията“;
в/ „да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите“.
Разбира се, отговор не получава. В замяна на това неговият приятел и наставник Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва „да си замълчи“ и „да не ги публикува“, защото щели да „послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията“ (!) Колко заблудени са били западните леви интелектуалци тогава!
През 1929 година, когато в Париж излиза първото издание на „Признанията на един победен“, Ромен Ролан пише, че били като „бомба със закъснител“. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, дава му път в литературата, „определя го като „Горки на Балканите”, но вече се страхува да го подкрепя публично. Ролан е може би сред най-възторжените почитатели на Ленин на Запад.
А във в. „Монд“ Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу „писателя скитник“, наричайки го „ренегат“. Останалите френски интелектуалци – по онова време повечето от тях са леви – му пригласят. И започва един
мощен клеветнически хор:
„Истрати е фашист!“, „Истрати е антисемит!“, „Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!“ и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя-работник от Браила.
„Литературная газета“ от Москва също охулва Истрати: „двуликият Янус“, „вълк в агнешка кожа“ и дори „фашист“! Барбюс и особено Ромен Ролан – вторият с мълчанието си – му причиняват много страдания и накрая той се разболява тежко. През септември 1933 г. пише писмо до автора на „Жан-Кристоф“, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.
В „Большая советская энциклопедия“ прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори талантът му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Неслучайно книгите му предизвикват истински фурор още през 20-те години и се превеждат на повечето европейски езици.
В последните две години от живота си Истрати написва
поредица от великолепни, смели публицистични текстове: „Доверието“, „Да обичаш земята“, „Изкуството и хуманизмът днес“. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговаря на стотици писма на свои читатели.
Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези негови редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд“, че не бил подлежал на „организиране“, писателят отвръща с есето
“Живее на света човек, който не предприема нищо!”
Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек“, в когото Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател-скитник“, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа“. За него тя е още по-циничен вариант на буржоазията.
Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, 30 г. преди Солженицин, 40 г. преди поколението на Буковски. Този пролетарий (син на румънка перачка и грък контрабандист), роден в покрайнините на крайдунавската Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най-хуманната система“. И то още на десетата година от установяването й!
Докато мнозина западни интелектуалци като лицемерния сър Джордж Бърнард Шоу или фантаста Хърбърт Уелс бяха възхитени от „разцвета на демокрацията“ в Страната на съветите и от „мъдростта“ на вожда сифилистик Владимир Улянов – Ленин. За разлика от тях Панаит Истрати бе
сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма
– за тази престъпна доктрина, която осакати, може би безвъзвратно и нас, българите (между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, докато след преврата от 1944-та е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори!).
Дори само заради това не можем да го забравим…
* Огнян Стамболиев е член на ПЕН клуб – международна неправителствена организация на писатели и журналисти.
1936г на гара Виктория в Лондон, лорд Милн командва: „Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“ Художник – Божидар Чантарски
На 16 септември 1918 частите на Дойранската позициязапочват масирано настъпление срещу Дойранската позиция. Тя е защитавана от Девета плевенска дивизия. Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия.
Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи.
На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака.
В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: „Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“
Българската победа при Дойран – най-голямата в цялата ни 14-вековна история – се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии – напълно унищожени..”
Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друго кътче на света.“ Казал го е маркиз Астолф дьо Кюстин, известен френски пътешественик, журналист и писател в книгата си „Русия през 1839“.
Поканен от руския император да посети Русия и я опише, за да излъска имиджа ѝ, значително пострадал в Европа след жестокото потушаване на полските бунтове от руските казаци. / позната и близка до сегашната ситуация/ Маркизът обаче не постъпил като Дидро, нает от Екатерина със същата задача и щедро заплащан пожизнено от нея, угоднически ласкаел императрицата и Русия като прекрасна, културна и просветена страна.
Въпреки, че бил посрещнат като кралска особа , Кюстин само след две седмици се измъкнал от Петербург и тръгнал да пътува из руската необятност. А после я описал така , че книгата му станала бестселър, който се издава отново почти всяка година чак до наши дни.
В предговора към изданието от 1951 година американският посланик в Москва Уолтър Смит пише:“ Толкова драматично и точно описание на Русия и руснаците, сякаш пред нас е най-доброто съвременно произведение, писано някога за Съветския съюз“. А Збигнев Бжежински в анотацията си за книгата признава: “ Нито един съветолог не е успял още да добави нещо към прозренията на Кюстин за руския характер и византийската природа на съветската политическа система. За да се разберат американо- съветските отношения, трябва да се прочетат само две книги– “ За демокрацията в Америка “ на Токвил и “ Ла Рюси“ на Кюстин.
Маркиз Астолф дьо Кюстин
И наистина това е най-негативното и унищожително описание, писано някога за Русия и нейните хора. Пътувайки из Русия, Кюстин е бил ужасен от татарското наследство във всички области на живота, но най-вече от сътрудничеството на руския народ за осъществяване на своето собствено подтисничество. „Там нищо не е ставало и не е плод на историческо развитие“, пише той, „там всичко става по волята един самодържец. Лицемерие цари от низините, от последния мужик , до върха на управлението, имитация на европейска култура и ценности . По една единствена причина – честолюбие и ненавист към Европа. С една единствена цел– да станат могъща нация, да завладеят света. Тиранията и робския характер на руснаците водят до една всеобща жестокост – от царя над подчинените му, до мужика, до всеки един над друг в семейството. Това е нация жадуваща за господство над другите и което е тревожно – тя е способна да го направи. Ако мерим величието на целите с количеството на жертвите , готови да се дадат за постигането им, то тази нация е способна да завладее целия свят и да разруши цивилизацията му. Страна , чиито морета не са обхванати от лед само по няколко месеца в годината, а обитателите и – сковани в леда на душата целогодишно. Страна , обхваната от „небитност“ не само по отношение на Европа, а изостанала даже и от Азия. Страна на безполезните формалности, където богатите не са съграждани на бедните, където няма правосъдие, а в армията цари страшно зверство, а полицията винаги е готова да измъчва, но никога да помогне. Страна на нищожно, излишно, безконечно множество чиновници.“ Кюстин твърди, че буквално се е задушавал в Русия и чак когато пресякъл границата и влязъл в Източна Прусия усетил , че отново може да диша.
Та така и до днес… С една дума – ако си нещастен, иди в Русия. И ще ти мине.
Десетилетия наред в българската историография доминират манипулации и лъжите на тема руско-турските войни през XVIII – XIX век и отражението им върху съдбата на българския народ. Тук особено пагубна е ролята на историците русофили, които паралелно с насаждане на робския статут, поведение и дори манталитет на българите, умишлено и целенасочено тровят българското национално достойнство с мита за освободителната мисия на Русия на Балканите. От десетилетия те следват една и съща схема на обяснение на тези важни събития.
Тя включва облагородяване на руската имперска балканска политика през XVIII – XIX век, като й се придават някакви българофилски ангажименти и освободителни цели. Българската историография и до днес не е дала обяснение на случилото се през 1833г., защото в тази важна за Източния въпрос година, в една изключително благоприятна международна обстановка, България не само не е освободена, но и е осъществен от западната ни съседка Сърбия първият грабеж на изконни български земи. Преди да разгледаме конкретно събитията от 1833г. и отражението им върху българския народ, е необходимо да изясним отново някои фундаментални принципи относно руската политика по Източния въпрос. През XVIII – XIX век Русия води поредица от войни против Османската империя на Балканите, включително на българска територия. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се мъчи да заграби „византийското наследство“на османска територия – Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до тях. Затова твърде рано те стават обект на височайшия императорски интерес в Петербург. Първият израз на активната настъпателна руска политика по Източния въпрос са двете войни на императрица Екатерина Велика (1768-1774 и 1787-1791). В резултат на военните си победи в тези войни Русия реализира редица териториални и стратегически предимства, най-важното от което е извоюваното й по договора от село Кючук Кайнарджа (21.07.1774) право да покровителства балканските православни християни.
Руската императрица Екатерина Велика
В българската историография обикновено значението на тази придобивка за нас българите се тълкува в смисъл, че едва ли не от тук нататък българите са се сдобили със свой истински покровител и защитник. Фактите обаче говорят за друго. Това свое право Русия разбира по специфичен начин. „Северната Византия“ счита, че на първо място трябва да се защитават православните гърци. Тук е необходимо да се направи важно уточнение. В тази епоха етононимът „гърци“ има далече по-широко значение и тъкмо в имперската практика на Русия, а и на Османска Турция съгласно действащата в нея система на милетите православен християнин векове наред е синоним на „грък.“ По този въпрос воюващите по между си български „освободител“ Русия и политическият български поробител Османска империя действат в пълно единство. Следователно след 1774г. не българите като част от православната християнска общност в Османската империя, а преди всичко гърците стават обект на руското имперско покровителство. Аргумент в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че докато Екатерина Велика води войните си срещу османския султан нейните емисари успяват да изселят по различен начин над 500 000 българи.(1) В хода на войните си против султана руските императори създават всевъзможни имперски проекти за решаването на Източния въпрос. Един от тях е т. нар. „Гръцки проект“ от 1782г. Той е много показателен за целите на Русия на Балканите и респективно. за отношението й към българите. По „гръцкия проект“ въобще не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив възстановяване на Византия за наша сметка т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите им. Проектът на Екатерина Велика предвижда възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Замислено е възстановената Византия да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Освен това Русия трябва да заграби черноморското крайбрежие до р. Днестър. Екатерина Велика предвижда и създаването и на царство Дакия от Влашко, Молдова и Бесарабия. Даки по това време северно от р. Дунав няма, но Екатерина Велика в типично имперски дух ги „създава“, защото е опасно в тези земи да има много българи в земите, разположени на подстъпите на Цариград и Проливите.
Руска карта на „гръцкия проект“ на Екатерина Велика, според който се възстановява Византия за сметка на българските земи
„Гръцкия проект“ не се осъществява, поради отхвърлянето му от австрийския император Йосиф II, но той е много показателен за имперската антибългарска същност на руската политика по Източния въпрос и в частност към нас българите. Императрица Екатерина умира през 1796г. без да успее да реализира „гръцкия проект.“ Внукът й Николай I се заема с дръзкото начинание. Дошъл на власт през 1825г. той смята да реши окончателно в своя полза Източния въпрос чрез разрушаване на Османската империя. Заради консервативната му вътрешна и завоевателна външна политика в името на защитата на „стария ред“, включително чрез войни император Николай I става известен като „жандарма на Европа“. „Контрареволюционната“ стратегия на новия руски император обаче не му пречи да поддържа гръцката революция и това е факт, който заслужава своето обяснение. Император Николай I продължава агресивния курс спрямо Османската империя. За него решаването на Източния въпрос основна външнополитическа задача. Управлението му съвпада с периода в развитието на Източния въпрос, когато Русия безпроблемно доминира спрямо западните държави.
Руският император Николай I
Войната, която император Николай I води от 1828-1829г. окончателно трябва да реши Източния въпрос в полза на Русия. Това е война за защита на гръцката кауза, а не за освобождение на България. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е завършващ етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821-1829). „Гръцката завера“ започва с похода в долнодунавските княжества през 1821г. на генерал-майора на руска служба, адютант на руския император Александър Константинович Ипсилантис (1792-1828). Той произхожда от знатен фанариотски род, чийто корени назад във времето се отнасят към епохата на Комнините. Този род се преселва от Трапезунд в Константинопол през XV век и дава няколко владетели на Влашко и Молдова.
Фанариотът Александър Константинович Ипсилантис
Неговият поход довежда до въстание, което прераства в широкомащабен антиосмански бунт в континентална Гърция. Гръцката революция обслужва не само чисто националните гръцки цели (освобождение на гръцкия народ и възстановяване на държавата му), но и имперските цели на Русия по Източния въпрос. Гърците са средството, чрез което император Николай I решава да руши Османска Турция и да използва за реализацията на своите имперски интереси – завземането на Цариград и на Проливите. Няма да се спираме на успешния ход на войната от 1828-1829г., в която Русия действа в съюз с Англия и Франция, а само ще посочим мястото на българите в нея, резултатите от войната и отражението им върху съдбата на българския народ. По време на войната от 1828 – 1829г. Русия използва българите и експлоатира за своите имперски цели техния стремеж за свобода. Българите са само ресурс за обслужване на руската имперска политика без да им се предоставят никакви гаранции за тяхното освобождение. Тези съображения, принципи и мотиви на руската политика остават неясни за българите и особено за водачите му по това време. Те не знаят, че подкрепата на гръцката кауза изключва руска закрила за тях. Докато българите се включват във войната на страната на Русия като доброволци, руските императорски войски разоряват техните земи, особено в Североизточна България, където се водят главните сражения в тази война. За пореден път Добруджа става бойно поле. Повтаря се картината от предните войни. Българските села са опустошавани, разграбвани и опустошавани от воюващите армии. Въпреки това българите активно подпомагат руските войски. Помощта е чрез материални средства храна, добитък и др. необходимо, но също и с разузнавателни сведения. На 14.09.1829г. разгромената по вода и суша Османска империя, е принудена да подпише Одринския мирен договор. В него няма нито дума за България и българите. Русия решава свои въпроси. Тя заграбва източното крайбрежие на Черно море и делата на р. Дунав и придобива право на окупация на Молдова и голяма част от Влашко, докато Турция не плати контрибуция. Освен това Русия помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници – Пелопонес и земите, южно от Епир и Тесалия и Цикладските о-ви. Одринският мирен договор от 1829г. не променя с нищо статута на българите. Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават в замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. От всички балкански народи са пренебрегнати и даже забравени. За бъгарите дори не се споменава в договора. В това отношение съдбата на българския народ по Одринския мир е най-злополучна спрямо тази на останалите балкански народи. По Одринския мир от 1829г. България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт. Частична промяна има за Силистра, която остава под руска окупация до пълното прилагане на договора. Русия си присвоява този български град, който чак до 1836г. е руско владение. Антибългаризмът като принцип в руската политика спрямо българските освободителни движения се изразява и в последвалите репресивни действия спрямо капитан Георги Мамарчев. Опитът му да подготви въстание за истинско освобождение на България е осуетен, а той самият – арестуван по заповед на руския генерал Дибич. Смелият български капитан е разследван и известно време лежи в затвора в Букурещ. Отрядът му пък е разпуснат. Разоръжени са всички български доброволчески отряди.
Капитан Георги Мамарчев
Всъщност става дума не за някакво моментно настроение в императорския двор, прищявка на императора или пък съобразяване с подписания мир, а за израз на постоянен антибългаризъм в руската политика на Балканите. Войната не се води в полза на българите, а в полза на гърците. Те са привилегированият народ, който по византийска линия сред балканските народи подлежи на първо и истинско освобождение от Северната Византия (Русия). Освобождението на гърците от своя страна не предвижда свобода и за българския народ. В духа на „Мегали идеята“ решаването на гръцкия въпрос означава решаване и на българския въпрос, но в смисъл на асимилиране и погърчване на българите. Този процес вече тече усилено в дунавските княжеството, където средството за реализацията му са управляващите там фанариоти. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Патриаршията – духовния поробител на българите. Поради идейната обвързаност на Русия с Византия северната империя е силно ангажирана с византийската кауза. Тъкмо поради това руският император дава свобода на фанариотите, но не и на българите. Руската политика не предвижда политическо освобождение на българите. Този извод се потвърждава и от преселническата политика на Русия. Войната от 1828-1829г. предизвиква сложни етнодемографски процеси на територията на българския североизток. В размирното и несигурно следвоенно време на реставрация на турската власт, което става с одобрението на Русия „освободителката“ организира поредното преселение на българското населението. След войната Русия организира най-голямото преселение на българи. Член 13 от Одринския мир дава на Русия възможност да организира преселението. Този член дава 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят. (2) Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици. 18-те месеца по Одринският мир не са спазени. Фактически преселение има чак до 1835г., макар че интензивността на преселническият поток започва рязко да спада. За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830г. в Айтоското поле се събират около 100 000 българи, подготвящи се за изселване.(3) В някои по-нови изследвания само от Югоизточна България по това време се изселват до 130 000 българи. (4) Тази цифра е най-разпространената в повечето изследвания. Според други сведения само от Тракия са 100 000 души. Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се семейства. (5) Също според Иван Селимински „половината българско население на Тракия между Одрин,Стара Загора, Балкана и морето и това от Източна България,между Варна,Силистра, Исакча и морето се изсели,поради което тези области опустяха.“(6) Това е косвено сведение, което все пак дава известна представа за големите мащаби на преселението. Според пресмятанията на етнолози демографи възрожденското българско семейство отглежда средно по 5-6 деца. Според тези критерии, ако приемем за достоверни сведенията на Иван Селимински излиза , че преселниците са над 200 000 души.Това са живите руски трофеи от войната. Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия. В заключение могат да се направят няколко основни извода. Войната от 1828-1829г. е едно трагично събитие в българската история. Посрещната е с толкова много надежди от българите, които наивно вярват, че „дядо Иван“ идва да ги освобождава. След края й обаче те са обхванати от униние и покруса. Единствени от балканските народи българите нищо не получават. „Освободителката“ Русия узаконява турската власт над тях. Български патриоти като капитан. Г. Мамарчев, Бойчо войвода и други, които се опитват сами да предприемат освободителни действия са репресирани от руската власт. За пръв път става ясно, че има разминаване между руската балканска стратегия и българското освободително движение. Последиците от войната за българите са по-скоро отрицателни. Българите дават жертви не само във военните действия, в които те се включват на руска страна, а и от разорението на плодородните им земи, в което участват както турски, ака и руски войски. Десетилетия са необходими за икономическото възстановяване на разорените територии. Това важи особено за Добруджа, която е активно въвлечена като територия във войната. Но най-тежка с оглед българските интереси последица от тази война е организираното от Русия след нея преселение на българите. „Дядо Иван “ не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове. Фактически Русия прочиства от българи територията от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша. Явно Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридор, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания. Освободила Гърция след войната от 1828-1829г. Русия „замразява“ българския въпрос. След 1828-1829г. руският император Николай I се връща към линията на поддържане на съюза и приятелството с османския султан. Туркофилската руска политика е факт и в определени периоди, както след 1829г. е доминираща. Тази линия е разработена в началото на XIX век при императорите Александър I (1801-1825) и Николай I (1825-1855). Точно при тях се ражда идеята за превръщането на Османската империя в руски протекторат. В една записка от 12.02. 1830г. на външния министър на Русия – граф Неселроде, адресирана до великия княз Константин се казва следното: „… по мнението на императора Турция, която отсега нататък (след войната 1828-1829г. – б. м.) може да съществува само под покровителството на Русия, като изпълнява само нейните желания, по-добре отговаря на нашите политически и търговски интереси, отколкото всяка друга комбинация, която би ни накарала или твърде много да разширим нашите владения със завоевания, или да заменим Османската империя с държава, която не би закъсняла да стане наш съюзник по сила, цивилизация, индустрия и богатство…“ (7)
Капитан Георги Мамарчев
Египетска криза от 1832-1840г. позволява на Русия да осъществи на практика тези свои идеи. Кризата започва с въстанието на египетския турски васал Мехмед Али срещу султана. То води до първата турско-египетска война от 1831-1833г. През май 1832г. синът на Мехмед Али Ибрахим паша завладява Сирия. Османският султан Махмуд II обаче отхввърля претенциите на египетския си васал да владее Сирия. Тогава, ползвайки се с подкрепата на Англия и Франция Мехмед Али решава да продължи военните действия срещу Портата.
Египетският турски васал Мехмед Али
Успешното настъпление на египетските войски в Мала Азия поставя под въпрос целостта на империята. Възниква запалаха дори от падане на османската столица Цариград под ударите на египетските войски. Към Проливите се насочва и египетският флот. Султан Махмуд II моли великите сили за подкрепа. Единствено Русия обаче реагира и се намесва. И това не е случайно. Падането на Цариград означава пряк удар върху нейните интереси по Източния въпрос. Освен това египетският управник Мехмед Али се счита за бунтовник и приятел на европейските революции, чиито успехи „жандармът“ Николай I не може да допусне. Затова руският император изпраща към Босфора част от своя черноморски флот 7 фрегати и 5 броненосеца начело с генерал Николай Муравиев. Цял 30-хиляден руски експедиционен корпус начело с генерал граф Алексей Орлов дебаркира близо до Цариград. През април 1833г. руските войски създават плацдарм на север от османската столица Цариград. Така с руска военна демонстрация по суша и море Цариград е спасен, и престолът на султан Махмуд II – запазен. През май 1833г. с посредничеството на великите сили започват преговори и Мехмед Али е обявен за наместник на Сирия и Адана. След уреждането на проблема руският император Николай I изпраща в Цариград своя приближен граф Алексей Орлов (1786-1861)със заповед да поиска от султана справедлива цена за оказаната услуга.
Граф Алексей Орлов
Граф Ал. Орлов става извънреден и пълномощен посланик на Русия при султана. Той носи проект за договор с империята, чийто текст е изготвен в Петербург предварително и е лично одобрен от руския император. Граф Ал. Орлов влиза в Цариград със своята бляскава свита, смайва турците с приемите си, раздава обилно бакшиши. Тази тактика улеснява мисията му. Преговорите, доколкото ги има, по признание на руския дипломат Ф. Брунов се водят в пълна секретност и завършват много бързо. Граф Ал. Орлов постига своето. Той успява да издейства много изгодния за Русия договор от Ункяр Искелеси от 26.06/ 8.07. 1833г. Договорът носи името си от мястото на подписването му – селището Ункяр Искелеси край Цариград. Според член 1 на договора от Ункяр Искелеси между Русия и Турция се сключва отбранителен съюз за „вечни времена.“ По чл. 2 всички договори между двете империи остават в сила, т.е. руският самодържец Николай I извоюва признаването от султана на всички придобивки за Русия от времето на своите предшественици Петър Велики (1682-1725), Екатерина Велика (1762-1796) и Александър I (1801-1825). Важен е чл. 3 от договора, с поред който „ако е угодно Богу, руският император се задължава да даде на султана материална и морална помощ за запазването на независимостта й.“ Император Николай I тържествено обещава да достави всички сухопътни и морски сили, които поиска Турция. Срещу „материална (военна) помощ“ в отделен секретен протокол Турция обещава да затвори Дарданелите за чужди военни кораби, с изключение на руските. Така договорът осигурява на Русия защитата на Черно море от чужда военна заплаха. Събитията от 1833г. разкриват истинските намерения на Русия по Източния въпрос. Те доказват по категоричен начин, че за нея цел № 1 е овладяването на Цариград и Проливите. Заплахата за тях и възможността от появата на един силен неин съсед като Мехмед Али водят до десанта на руски войски на Бoсфора. Така Русия елиминира веднъж завинаги претенциите му към Проливите и Цариград – „византийското наследство“, което Русия счита векове наред за свое. Специалният интерес на император Николай I към Цариград и Проливите се потвърждава от факта, че по негови указания по време на престоя на руската ескадра в Босфора група офицери извършват шпионска дейност и тайно изготвят карта на укрепената част на Проливите, която днес се съхранява в хранилищата на Дуржавния исторически музей. Това е истински паметник на картографското изкуство. Картата е изработена за три месеца и е важен военностратегически документ. Тя е много подробна. На нея са нанесени релефът на местността, пътищата, сградите, хидротехническите съоръжения, дълбочината на морето в района на Проливите, посоката на теченията и даже характера на морското дъно. Описани са и са локализирани турските крепостни съоръжения и артилерийските батареи, прикриващи Проливите с посочване на обсега на артилерийския обстрел, количеството на оръдията и качеството на снарядите. Картата, изготвена за нуждите на планирането на бъдещата руска атака на Проливите и Цариград е подписана от нейните автори – бъдещият вицеадмирал Владимир Корнилов (1806-1854) и лейтенант Ефим Путятин (1804-1883), чийто труд е възнагрден с високи руски ордени. Събитията от 1833г. потвърждават, че руската източна политика има чисто имперски цели и се определя в зависимост от тях, а не толкова от чувствата на състрадание към поробените от турците християни. Въобще делото за „освобождението “ на християните и славяните в Османската империя не е първа грижа на Русия. Това дело е подчинен елемент в политиката й, чиято вечна цел е завземането на Цариград и Проливите. С Ункярискелесийския договор от 1833г. Русия сама нанася силен удар върху авторитета си на покровител на балканските християни. Вместо с един удар да унищожи разклатената Османска империя и освободи робите християни, Русия захвърля маската на техен освободител и покровител. Запазва Османската империя, но й налага свой протекторат, като без война почти докосва вековната си цел по Източния въпрос. Затова с основание Ункярискелесийския договор от 1833г. се счита за кулминация на руското влияние по Източния въпрос, своеобразен връх в руската балканска политика и безспорен триумф на руската дипломация от периода на управлението на император Николай I. В знак на благодарност за руската помощ султан Махмуд II нарежда на азисткия бряг на Босфора да бъде издигнат паметник, който да увековечи за историята събитията от 1833г. Куриозът е, че въпреки последващите руско-турски разногласия и дори войни паметникът не е бил разрушение. Остава да съществува като символ на „вечната“ руско-турска дружба, както е било изписано по волята на султана на неговия текст. Турците наричат паметника „Москов – таш“, т.е. „Московски камък“.
Литография на руския паметник на Босфора от 1833г. Държавен исторически музей
Пак във връзка със събитията от лятото на 1833г., довели до подписването на историческия за двете империи Ункярискелесийски договор са били изсечени и специални медали, с които са наградени участниците в руската Босфорската експедиция, спасила Османската империя.
Медалът в чест на руската Босфорска експедиция от 1833г.
Подписването на Ункярискелесийския договор обаче не остава без последици. За Европа стават ясни целите на руския император в Източния въпрос. „Петербургският кабинет фактически правеше Турция свой слуга, а Черно море – руско езеро, слугата пази входа на това езеро от възможните врагове на Русия, без да пречи обаче на самата нея да излиза от там и да прехвърля своите кораби и своите войници в Средиземно море.“ (8) Осъзнали заплахата за своите интереси, западните държави повеждат последователна дипломатическа борба за отмяна на руския протекторат над Османска Турция от 1833г. И постигат своето чрез решенията на Лондонската конвенция за Проливите от 1841г. От всичко изложено за събитията от 1833г. става ясно, че Русия в открилата се благоприятна възможност не само не освобождава България, а напротив, брани турското статукво и даже става гарант за опазване на териториалната цялост на Османската империя. Вместо освободител на българския народ, Русия се изявява като съюзник на българския поробител турския султан. Тази истина за антибългарския курс на руската политика личи и по отношение на освободителните движения на българите в западните български земи. Тяхната съдба се оказва отново зависима от Русия и по-точно от нейната подкрепа за изграждането на автономията на Сърбия, което на свой ред води до поробването на българите в Тимошко през 1833г. По волята на Русия Сърбия остава неутрална в Руско – турската война от 1828-1829г. Сръбският княз Милош Обренович предлага на Николай I сръбско участие срещу заграбване на българските градове Ниш и Видин. Руският император обаче отказва, но не защото е благосклонен към българите. Той счита, че едно ново сръбско въстание ще постави въпроса за разширяване на сръбската автономия в посока към независимост, което още не е в интерес на Русия. Освен това император Николай I няма доверие на своя съюзник княз Милош и не желае да укрепва властта му, издействайки териториални придобивки за неговата страна.
Сръбският княз Милош Обренович
Сръбският въпрос вече е международен и Русия изцяло контролира неговото развитие. Типично в имперски дух Русия решава да укрепи своето влияние в Сърбия за сметка на българите. Чл. 6 от Одринският мир от 1829г. задължава Османската империя да даде пълна автономия на Сърбия и да й върне 6 нахии (окръга), освободени от турска власт по време на Първото сръбско въстание, но невключени в Сърбия след 1815г. През 1830г. султанът издава Хатишериф, с който признава сръбската автономия. Милош Обренович става наследствен княз, а васалната на султана държава Сърбия минава под протекцията на Русия. Руското влияние в Сърбия след войната се засилва. Император Николай I си затваря очите и не спазва принципа на единството на православието тогава, когато му е изгодно. През 1832г. той не протестира срещу отделянето на сръбската църква като независима от Патриаршията в Цариград. През април 1833г. българите от Северозападна България въстават и освобождават 6 околии. Княз Милош Обренович, който подпомага бунта им, се възползва умело от ситуацията и с руска подкрепа се опитва да заграби българските земи. Княз Милош Обренович добре разбира, че пътя за сръбското разширение на изток за сметка на българите минава през Петербург. Затова иска от Русия присъединяването на българските околии. Султанът възразява с мотив, че земите са населени с българи, т.е. сръбските претенции от етническа гледна точка са неоснователни. Дебело трябва да се посочи, че сръбските амбиции за заграбване на тези околиии не са оправдани и от историчеака гледна точка. Факт е, че районът на Тимошко никога не е било част от първата сръбска държава Рашка. Етническите и историческите фактори обаче нямат стойност за Русия тогава, когато те са в полза на бъларския народ. По въпроса за граничните околии Русия се застъпва за Сърбия, защото се стреми да отслаби Османската империя и да засили Сърбия като преграда срещу австрийския натиск на юг към Солун. Русия желае Сърбия да получи Тимошко и по стратегически причини, защото това е единственият район, през който руските войски от територията на Влашко могат пряко да нахлуят на сръбска земя. Руският емисар Коцебу е изпратен като председател на смесената сръбско-турска комисия за определяне на новата граница. Той прави всички възможно, за да удовлетвори сръбските претенции в ущърб на българите. С руска помощ и подкуп княз Милош Обренович постига целите си. Иван Милчев в малко познатия дори на специалисти труд от 1917г. „Сръбските ламтежи за българските земи“ описва как Сърбия по това време се е разширила с руска помощ: „Руските комисари бяха хора млади, талантливи, просветени и с прилични маниери; те скоро усвоиха сръбски и говореха на този език с необикновена лекост. Начело на турската комисия, като началник строеше човек груб, жаден за всякакви удоволствия, който подкупен от Милош, се съгласяваше на всичко. В това време, докато руските комисари обикаляха гори и планини, за да определят границите на страната, Хаджи Киян, така наричаха началника на турската комисия, стоеше в удобната си стая и пушеше наргиле, като не си даваше нито грижа, нито труд да запази някой и друг километър от земята на падишаха, която беше толкова много обширна. Младите руски офицери, напротив, взеха работата присърце, скоро преодоляха всички трудности и за Сърбия се взе възможно по-голямо пространство земя, макар и на някои места населението да се съпротивляваше с оръжие в ръка срещу минаването на комисарите.“ (9) Султан Махмуд II на 26.10./7.11. 1833г. издава Хатишериф, с който отстъпва шестте спорни нахии на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (днес Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език.
Белградският пашалък със Шумадия и анексираните от Сърбия български земи през 1833г.
Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км. на 37 740 кв. км. , или се разраства с цели 13 300 кв. км. (10) За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок. Това е първият открит сръбски грабеж през XIX век на български земи. И тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи. В заключение можем да обобщим, че въпреки благоприятните условия българското освобождение в 1833г. не се състои. Основната причина за това е външнополитическа. Българското освобождение през 1833г. не се случва не толкова поради незрялостта на възрожденското ни общество, колкото поради нежелание на Русия реално да помогне на българите. Ангажиран със своите имперски проекти и войни, руският император Николай I продължава антибългарския курс на своите предшественици на престола, брани турското статукво, дори тогава когато е разклатено, както в случая с египетската криза, и укрепва своето влияние в балканските държави по изпитаната имперска рецепта чрез раздаване на български земи на съседите ни.
Янко Гочев, историк „Сите българи заедно“
Бележки:
1. Гочев Я. „Руската империя срещу България“, ч. 1, С. 2006г., с.44; 2. Вж. Занетов Г. „Българските колонии в Русия“, с. 878; Проф. Генов Г., „Международни актове и договори, засягащи България“. С. 1940г., с.83; 3. Табаков Ст., „История на град Сливен“, С. 1986г., с.145-146; 4. История на България, т.1, БАН, С.1961г., с.328; 5. Селимински Ив. „Политиката на Русия и панславизма“- В : „Библиотека д-р Иван Селимински“, с. 5, 1930г; 6. Пак там; 7. Раковски Кр. „Русия на изток…“, с. 147 8. „Авантюрите на руския царизъм“, с. 231 9. Милчев Иван. С. 1917г., „Сръбските ламтежи за българските земи „, с. 14; 10. Чилингиров С. „Поморавия по сръбски свидетелства“, Скопие, 1942г. с. 20;
Бъдни вечер е един от най-светлите семейни празници. Дни наред във всеки дом кипи подготовка. Жилището се почиства и украсява, готвят се някои ястия за празника.
Според традицията преди да се нареди трапезата за Бъдни вечер, стопанинът на къщата запалва специален пън в огнището, наречен бъдник. Отначало разбърква с него огъня, наричайки: „Колкото искрици, толко пиленца, шиленца, теленца, дечица в тоя дом“. После поставя тънкия край на дръвчето в огъня. Там то остава да тлее цялата нощ и да поддържа огъня жив.
Така приготвен коледният бъдник, наричан още коледник или прекладник, се смята за миросан и осветен и вече може да бъде принесен в жертва на божествата. Този обичай е отглас от стари славянски вярвания по нашите земи. Според тях в деня, когато се очаквало да се роди дете, мъжът запалвал осветено дърво, за да прогони духовете на покойници, зли орисници и вещери.
След покръстването народът ни запазил този обичай, но палел миросаното дърво в чест на раждането на Спасителя. В съвременния дом елхата изпълнява символиката бъдника.
Празничната трапеза се нарежда върху слама на земята в югоизточния ъгъл на стаята, под иконостаса, повелява старият обичай. В наши дни се е запазила традицията в някои краища под покривката да се слага малко слама.В последните дни от коледния пост – от Игнажден до Бъдни вечер, се яде само растителна храна с олио. Ястията на трапезата за Бъдни вечер трябва да са точно определен брой: седем, колкото са дните от седмицата, девет, колкото са месеците на бременността, или дванадесет, колкото са месеците в годината. Трапезата трябва да е отрупана с всичко, което се смята, че се произвежда в домакинството: варено жито, варен фасул, сърми, пълнени чушки с боб (или ориз), ошав, туршии, лук, чесън, мед и орехи, вино. В различни краища правят също тиквеник или зелник. Тя сепрекадява с тамян, а след това и всички стаи и постройки от къщата. Веднъж седнали, хората около нея не стават до края на вечерята.
Традиция за Бъдни вечер е и да се меси обреден хляб, наречен „Боговица“, в който има паричка.
След четене на молитва, стопанинът разчупва питата с парата и първият къс се оставя пред иконата и се нарича на Богородица. След това парчета от питата се раздават на членовете на семейството по старшинство, а комуто се падне коматът с паричката, ще бъде здрав и щастлив през следващите месеци. Момите слагат залък от боговицата под възглавницата си, за да им се присъни момъкът, за когото ще се омъжат. Всеки от семейството трябва да опита от всички ястия, за да му върви през годината. Накрая сътрапезниците чупят по един орех. Ако е пълен орехът, значи човекът няма да боледува.
Всички чакат да дойде полунощ, защото на Коледа ще се роди Христос. Тогава идват и коледарите, които пеят песни за благополучие, здраве и берекет.
Трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. Вярва се, че когато семейството заспи, близките покойници идват да вечерят.
След покръстването народът ни запазил този обичай, но палел миросаното дърво в чест на раждането на Спасителя. В съвременния дом елхата изпълнява символиката бъдника.
Празничната трапеза се нарежда върху слама на земята в югоизточния ъгъл на стаята, под иконостаса, повелява старият обичай. В наши дни се е запазила традицията в някои краища под покривката да се слага малко слама.В последните дни от коледния пост – от Игнажден до Бъдни вечер, се яде само растителна храна с олио. Ястията на трапезата за Бъдни вечер трябва да са точно определен брой: седем, колкото са дните от седмицата, девет, колкото са месеците на бременността, или дванадесет, колкото са месеците в годината. Трапезата трябва да е отрупана с всичко, което се смята, че се произвежда в домакинството: варено жито, варен фасул, сърми, пълнени чушки с боб (или ориз), ошав, туршии, лук, чесън, мед и орехи, вино. В различни краища правят също тиквеник или зелник. Тя сепрекадява с тамян, а след това и всички стаи и постройки от къщата. Веднъж седнали, хората около нея не стават до края на вечерята.
Традиция за Бъдни вечер е и да се меси обреден хляб, наречен „Боговица“, в който има паричка.
След четене на молитва, стопанинът разчупва питата с парата и първият къс се оставя пред иконата и се нарича на Богородица. След това парчета от питата се раздават на членовете на семейството по старшинство, а комуто се падне коматът с паричката, ще бъде здрав и щастлив през следващите месеци. Момите слагат залък от боговицата под възглавницата си, за да им се присъни момъкът, за когото ще се омъжат. Всеки от семейството трябва да опита от всички ястия, за да му върви през годината. Накрая сътрапезниците чупят по един орех. Ако е пълен орехът, значи човекът няма да боледува.
Всички чакат да дойде полунощ, защото на Коледа ще се роди Христос. Тогава идват и коледарите, които пеят песни за благополучие, здраве и берекет.
Трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. Вярва се, че когато семейството заспи, близките покойници идват да вечерят.
