Щрихи от българската история

Veröffentlicht am von
Antworten
Antique map of Balkans

Периодът 1900–1913 г. е времето, в което България е в своя Златен век след Освобождението — икономически колос на Балканите, с най-модерната и силна армия. Но това е и времето, в което съдбите на Добруджа и Вардарска Македония се заплитат в трагичен възел. Докато Южна Добруджа е спокойната, богата родна земя, която изхранва държавата, Вардарска Македония е кървящата рана под османска власт, за чието спасение България залага всичко на картата. Накрая губи и двете.

Нека проследим как се развиват нещата паралелно по години.

1900–1903 г.: Спокойното жито на Добруджа срещу барута на Македония

В Добруджа: Икономически възход

В началото на века Южна Добруджа е в пълен мир. Тя е свободна, българска и просперираща. Добрич, Силистра и Тутракан са търговски центрове. Българските селяни окрупняват земите си, въвеждат се първите модерни железни плугове и вършачки. Добруджа ражда зърното, което България изнася за цяла Европа през пристанище Варна. Тя е сигурният тил.

Във Вардарска Македония: Кръв и конспирация

В същия момент Македония е ад. Тя все още е провинция на Османската империя. ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е създала паралелна подземна държава.

  • 1901 г.: Аферата „Мис Стоун“ — Гоце Делчев и Яне Сандански отвличат американска мисионерка, за да купят оръжие с откупа.
  • 2 август 1903 г.: Избухва Илинденско-Преображенското въстание. Във Вардарска Македония (Битолски и Скопски окръг) избиват цели български села. Крушевската република се задържа само 10 дни, преди турската армия да я удави в кръв. България не може да помогне военно, защото Великите сили я заплашват, че ще я смажат. Хиляди бежанци от Македония заливат България.

Паралелът: Добруджа дава хляба и парите, с които България издържа македонските бежанци и купува оръжие за четите на ВМОРО. Добруджанци масово събират помощи за своите братя на юг.

1903–1908 г.: Пропагандната война и сръбският нож в гърба

В Добруджа: Културно и просветно огнище

Добруджанци строят училища и читалища. Никой в Добрич или Тутракан не подлага на съмнение българския характер на областта. На север, в Северна Добруджа (която е румънска още от 1878 г.), българите също имат силни общности и вестници, но Румъния все още не смее да притиска Южна Добруджа.

Във Вардарска Македония: Сръбският и гръцкият терор

След разгрома на Илинденското въстание, в Македония нахлуват сръбски „четници“ и гръцки „андарти“. Сърбия разбира, че местното население е българско, и решава да го промени със сила. Сръбските чети влизат във вардарските села и поставят ултиматум: „Откажете се от Българската екзархия, кажете, че сте сърби, или ще ви избием“. Започва жестока тристранна партизанска война (българи срещу турци, сърби и гърци).

1908–1912 г.: Подготовката за голямата експлозия

1908 г.: Пътят към независимостта

България обявява своята Независимост (22 септември 1908 г.) и княз Фердинанд става Цар. Държавата вече има право на официални съюзи. Всички очи са насочени към Македония. Изгражда се Балканският съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) с цел да се изгони Турция от Балканите.

Голямата грешка на България (Март 1912 г.):

При подписването на съюза със Сърбия, българският премиер Иван Гешов прави фатална грешка. Той се съгласява Вардарска Македония да бъде разделена на „безспорна“ и „спорна“ зона. Сърбия признава, че Охрид, Битоля и Велес са български (безспорна зона), но за Скопие и Куманово (спорна зона) се съгласяваме арбитър да бъде руският цар. Това залага мината, която ще гръмне през 1913 г.

Октомври 1912 – Май 1913 г.: Балканската война (Триумфът)
Избухва Балканската война. Мобилизацията в България е невиждана — над 600 000 мъже обличат куртките.

  • Къде отиват добруджанци? Мъжете от Добрич, Силистра и Варна сформират гръбнака на Четвърта пехотна Преславска дивизия. Те не са изпратени в Македония, а на най-страшния източен фронт срещу основната турска армия. Добруджанци извършват чудовищни подвизи при Люлебургас, Лозенград и Чаталджа. Те пречупват гръбнака на Османската империя пред вратите на Истанбул.
  • Какво става във Вардарска Македония? Докато българите кървят в Тракия, сръбската армия влиза в Куманово и Скопие, а гръцката — в Солун. Сърбите не срещат сериозна съпротива, защото основните турски сили са притиснати от българите в Тракия. Сърбите окупират цяла Вардарска Македония и веднага започват да затварят българските училища и църкви, обявявайки местните българи за „южни сърби“.

Юни – Юли 1913 г.: Междусъюзническата война и Кастрофата

Сърбия и Гърция отказват да дадат Македония на България. Те казват: „България взе Тракия, Македония остава за нас“. Цар Фердинанд губи търпение и на 16 юни 1913 г. заповядва атака срещу сърбите. Започва Междусъюзническата война. Българската армия е разкъсана — бие се едновременно срещу сърби и гърци.

И тогава се задейства румънският капан, който споменахме в „Серия Първа“.

Румънският удар по Добруджа (Юли 1913 г.):

Румъния е стояла неутрална до момента. Виждайки, че България е в капан, Букурещ поставя ултиматум: „Искаме Южна Добруджа като компенсация за това, че България се разшири в Тракия“.

Тъй като всички добруджанци (Преславската дивизия) са на фронта на юг да спасяват Македония, северната ни граница е абсолютно празна. Има само гранични постове и старци.

Румънската армия пресича границата при Силистра и Тутракан без нито един изстрел. Тя навлиза в Добруджа, преминава през Добрич и стига чак до София. Българските войници на македонския фронт научават, че докато те проливат кръвта си за Охрид и Велес, в родните им къщи в Добруджа влизат румънски жандармеристи.

Резултатът (Букурещкият мирен договор – Август 1913 г.)

България е принудена да подпише капитулация. Равносметката е ужасяваща:

Съдба след 1913 г. в областите Вардарска Македония и Южна Добруджа

Какво се случва с българите там?

Вардарска Македония

Дадена на Сърбия

Българският език е забранен, започва асимилация. ВМОРО минава в нелегалност срещу новия сръбски окупатор.

Южна Добруджа

Дадена на Румъния

Житницата на България е откъсната. Започват 21 години терор, изземване на земи и затваряне на български училища.

Така се затваря този трагичен кръг. България пожертва сигурната си, богата Южна Добруджа, за да спаси Вардарска Македония, но накрая, поради дипломатическа гордост и грешки на генералите, загуби и двете. Именно тази рана от 1913 г. кара вашите деди през 1916 г. да летят с конете на ген. Колев, през 1940 г. да плачат при връщането на Добруджа, а през 1944 г. да отидат отново в Македония, за да довършат една вековна битка за национално доказване.
…………………………………………………………………………………………..
За да разберем защо вашите бащи и съселяни от Добруджа отидоха на фронта през 1944 г. с такова огромно национално самочувствие, трябва да видим през какво е преминала Златна Добруджа преди това.

Това е „Серия Първа“ — епопеята на едно откъснато парче българска земя, неговата кървава отбрана, черните години на чуждо робство и накрая — най-триумфалният, безкръвен реванш в българската история.

Акт I: Предисторията на отнемането (1913 г.)

До 1913 г. Южна Добруджа (с градовете Добрич, Силистра, Балчик, Каварна, Тутракан) е туптящото икономическо сърце на България — житницата на страната.

По време на Междусъюзническата война (1913 г.), докато българската армия кърви на запад срещу сърби и гърци, Румъния извършва подъл удар в гръб. Румънската армия пресича Дунав без да срещне съпротива, тъй като границата е оголена. Тя стига чак до София и принуждава България да капитулира. С пагубния Букурещки договор Южна Добруджа е откъсната от България и дадена на Румъния.

Акт II: Епопеята на ген. Иван Колев (1916 г.)

Ген. Иван Колев. Командирът разгромил руската конница

България не се примирява. През Първата световна война (1916 г.) се изправяме срещу Румъния, за да върнем Добруджа. На румънците помагат руски и сръбски дивизии.
Тук изгрява звездата на генерал Иван Колев и неговата легендарна Първа конна дивизия. Той превръща кавалерията в истинска стихия. Противно на уставите, той кара конниците да атакуват не само с шашки (саби), но и да слизат от конете и да воюват като пехота, поддържана от картечници.

Хронология на боевете през 1916 г.:

  • 2 септември: Конницата на ген. Колев пресича границата и освобождава Куртбунар (днес Тервел).
  • 5-7 септември (Добричката епопея): Румънци и руснаци настъпват към Добрич с огромно числено превъзходство. Варненският и Поморският пехотен полк се бият лъвски. В критичния момент, когато Добрич е пред падане, ген. Колев извършва гениална маневра. Неговата конница връхлита в гръб руско-румънския фланг при с. Кочмар. Погледът на препускащите конници пречупва врага. Добрич е спасен.
  • Думите на ген. Колев, останали в историята: Когато му казват, че срещу него се изправят руски войски (нашите освободители от 1878 г.), той изрича пред строя:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия за освобождението ни. Но какво търсят руснаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и ще ги прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!“

Войната завършва с победа, но след Ньойския договор (1919 г.) България отново е ограбена и Южна Добруджа пак е дадена на Румъния.
https://en.wikipedia.org/wiki/Ivan_Kolev_(general)

Акт III: Черното румънско робство (1919–1940 г.)

За вашите бащи и дядовци тези 21 години са били ад. Румънската власт провежда брутална колонизация и асимилация:

  1. Изземване на земя: Румъния отнема 1/3 от земята на местните български селяни и я дава на колонисти (арумъни/куцовласи), доведени от Македония.
  2. Терор и затваряне на училища: Българският език е забранен. Училищата и църквите са превърнати в румънски. Всеки, който се нарече българин, е бит или интерниран.
  3. Въоръжена съпротива: Българите създават ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация). В Добруджа се появяват чети, които водят истински партизански бой срещу румънската жандармерия, за да бранят хляба и честта на българските семейства.

Акт IV: Предисторията на Връщането и Крайовският договор (1940 г.)

През 1940 г. Германия и СССР преначертават картата на Европа. Цар Борис III проявява изключителна дипломация. Той отказва да влезе във войната, но поставя въпроса за Добруджа пред Хитлер и Сталин. Тъй като Румъния е в изолация (СССР вече си е взел Бесарабия), Букурещ е принуден да преговаря.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовският договор. Южна Добруджа се връща на България по мирен път! Договорът урежда и нещо много болезнено — задължителна размяна на население. 67 000 българи от Северна Добруджа (Тулчанско и Кюстендженско) са изселени от домовете си и идват в Южна Добруджа само с това, което могат да носят на каруците си. На тяхно място си тръгват румънските колонисти.

Акт V: Влизането на българските войски по дни и маршрути (септември 1940 г.)

За да се избегнат сблъсъци, Южна Добруджа е разделена на 4 зони, в които българската армия влиза по строго разписан график по дни. Българският народ изпада в неописуем възторг. Понеже войските влизат в освободена родна земя, те не носят бойни патрони в пушките, а цевите им са накичени с цветя.
Ето как се развива операцията по дни, градове и маршрути:

  • 21 септември (Ден първи – Зона А): Българските войски пресичат старата граница точно в 9:00 сутринта под звуците на марша „О, Добруджански край“.
  • Маршрут: Войските откъм Русе и Разград навлизат в Тутракан. Гражданите плачат и целуват копитата на конете. Същия ден е освободен и град Аккадънлар (днес Дулово).
  • 22 – 23 септември (Зона Б):
  • Маршрут: Армията напредва на изток. Освободен е град Силистра. Румънските войски и администрация се изтеглят организирано на север през Дунав по силата на спогодбата. Те изнасят всичко — дори телефонните жици и вратите на общините, но българите не ги закачат.
  • 25 септември (Денят на Добрич – Зона В): Това е кулминацията. Частите на Трета българска армия под командването на генерал Георги Попов (назначен за генерал-губернатор на Добруджа) влизат в Добрич. Градът е залян от трибагреници. Изградени са триумфални арки. Селяните от околните села (където са били и вашите близки) се стичат в града с народни носии, за да посрещнат „своите“.
  • 28 септември – 1 октомври (Финалът – Зона Г):
  • Маршрут: Войската достига Черноморското крайбрежие. Влиза в Балчик и Каварна. Крайната точка е новата (и днешна) граница при Силистра — Шабла. На 1 октомври операцията приключва изцяло. Румънската армия е напуснала територията напълно без нито един произведен изстрел.

Резултатът: Какво пропуснахме, а е важно да се знае?

Това събитие обяснява всичко, което се случва четири години по-късно (през 1944 г.), за което говорихме в предния разказ:

  1. Психологическият импулс: Когато през 1944 г. идва заповед за мобилизация за войната в Македония, младите добруджанци (включително вашият баща) влизат в казармата с чувство за дълг. Те са видели как държавата ги е спасила от румънския терор през 1940 г. За тях българската армия е била истински свещен спасител. Те са отишли на фронта, за да защитят тази България, която им е върнала свободата.
  2. Защо се бият толкова настървено на Страцин и Драва? Добруджанци са калени хора — те знаят какво е да губиш родината си. Затова, когато са изпратени срещу германците, те показват същия характер, какъвто са имали конниците на ген. Колев през 1916 г.
  3. Горчивият край на Крайовския договор: Това е единственият договор от ерата на Втората световна война, който не е ревизиран след края ѝ. Дори след като България е на страната на победените, Великите сили (включително СССР и САЩ) признават, че връщането на Южна Добруджа на България през 1940 г. е било напълно справедливо и законно акт. Тя остава българска завинаги.

От отнемането на житницата ни, през сабите на ген. Колев, сълзите от радост през септември 1940 г., до окопите в Македония и Австрия, където 68-те мъже от вашето село оставиха имената си в златната книга на българската история.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Вашият баща и неговите другари от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Хората от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

***
Ако погледнем напред – историята трябва да се знае от документите, за да не се повтаря, а енергията трябва да се насочи към „новостите и идеите“, за да не се върти едно общество в затворения кръг на самосъжалението и взаимните обвинения.

Материал от група във Фейсбук „БОРБА С МАКЕДОНИЗМА“

Бял Крим: Как се провали „руският Тайван“ на генерал Врангел

Veröffentlicht am von
Antworten
Отляво надясно: Александър Кривошеин, ръководител на правителството на Южна Русия; генерал барон Пьотр Врангел, главнокомандващ на руската армия; и генерал Владимир Шатилов, член на щаба на Врангел. Крим, 1920 г.

Британският дредноут „Император на Индия“ пристига в Севастопол от Константинопол на 4 април 1920 г. На борда е важен пътник – генерал-лейтенант Пьотр Врангел . Корабът е трябвало да транспортира Врангел до Военния съвет на Руската армия , където той е един от очевидните, ако не и единственият, кандидат за негово ръководство. Минен инженер по образование и кавалерист по призвание, барон Пьотр Врангел е постигнал героични подвизи на фронтовете на Първата световна война, командвайки кавалерийски корпус, постигайки успехи с войските си в Северен Кавказ, превземайки Царицин от Кавказката армия и от края на 1919 г. влизайки в конфликт с Антон Деникин , командир на Белите сили в Южна Русия. Заради публичната си критика към правителството, Деникин уволнява генерал Врангел от поста му и го заточва в Турция.

Сега главнокомандващият на въоръжените сили на Южна Русия, генерал Деникин, който беше разположен във Феодосия, реши да подаде оставка. Той се смяташе за отговорен за поражението на Бялата армия в Кубан и катастрофалната евакуация от Новоросийск . Само част от Доброволческата и Донската армии успяха да се евакуират в Крим, който беше успешно отбранен при Перекоп от корпуса на генерал Яков Слашчев . Кубанските казаци, неспособни да се качат на кораби в Новоросийск, бяха блокирани близо до Сочи и решаваха какво да правят: да се оттеглят към Грузия, да се опитат да преминат към Крим или да се предадат на Червената армия?

Пьотр Врангел пристигна във Военния съвет, който вече се беше събрал на 3 април под председателството на генерал Абрам Драгомиров. По време на двете заседания стана ясно, че мнозинството е против избора, но подкрепя назначаването на Врангел за негов наследник от Деникин, което беше докладвано на Деникин. По пътя си към Севастопол на Врангел беше връчена британска нота, според която Великобритания допълнително отказва да подкрепи Бялата армия, поемайки преговорите с болшевишка Москва за прекратяване на военните действия и търсейки амнистия за белите в Крим. Осъзнавайки, че съдбата му е трудна, Врангел се срещна с епископ Вениамин, който го благослови да поеме властта.

След като получил единодушното мнение на генералите, Деникин издал заповед за назначаване на Врангел за главнокомандващ. На същия британски линеен кораб „Император на Индия“ Деникин напуснал Феодосия и заминал в изгнание. На 22 март 1920 г. Врангел издал заповед за назначаване на себе си за главнокомандващ. Смяната на властта била последният шанс на белите да се удържат в Южна Русия под натиска на Червената армия.

Врангел виждал основната си задача в незабавната реорганизация на частта от разбитата армия, достигнала Крим, и възстановяването на реда в тила. Не поход към Москва, а създаване на плацдарм за съпротива срещу болшевиките. Той отговорил на британците, че преговорите ще изискват поне два месеца, през които те трябвало да снабдяват войските му. Всъщност това се случило и армията в Крим получила помощ дори повече от два месеца, тъй като позицията на британския премиер Дейвид Лойд Джордж в полза на преговорите с болшевиките не срещнала подкрепата на военните в Константинопол.

Позицията на Франция е свързана с предстоящото продължаване на войната между Съветска Русия и Полша през пролетта на 1920 г. Париж е готов да подкрепи Врангел при условие, че бъдат признати дълговете на Русия и бъде започната поземлена реформа, с перспектива за провеждане на общи избори.

Главнокомандващият на въоръжените сили на Южна Русия, генерал Антон Деникин (на масата в центъра) и членове на неговата Специална конференция – правителството на Южна Русия. Лято 1919 г., Таганрог

Първоначално управлението на Врангел в Крим е диктаторско. Той управлява с укази. Но един човек не може да управлява едновременно военни и граждански дела. За да ръководи правителството си, Пьотр Врангел кани изключителен администратор, бившия министър на земеделието на Руската империя Александър Кривошеин . Сенатор Григорий Глинка е натоварен със задачата да изготви нов закон за земята, според който земята ще се прехвърля на селяните като собственост, която те в крайна сметка ще получават като наследствено владение, след като плащат на държавата дял от реколтата си за период от десет или повече години. Законът за земята е приет през май по заповед на Врангел. Всички основни въпроси, свързани с разпределението на земята на селяните, е трябвало да се решават на местно ниво – чрез органите на волостното самоуправление, създадени в селата. Законът за създаване на новото земство също влиза в сила.

За Врангел е важно да демонстрира, че войната се води не толкова за „единна и неделима Русия“, както просто е заявил Деникин, а по-скоро за алтернатива на болшевизма, защитаваща собствеността, правовия ред и самоуправлението. Пьотр Врангел е готов да създаде нова Русия на договорна и федерална основа. Това се доказва от договора, подписан от главнокомандващия в Крим с атаманите на казашките области Терек, Кубан, Дон и Астрахан, който поставя всички вътрешни дела на тези територии под техен контрол, предоставяйки на центъра военна и парична власт. Освен това, в борбата срещу болшевиките, Врангел е готов да търси сътрудничество с въоръжените сили на държавните образувания, възникнали в покрайнините на империята, без да отлага въпроса за разграничаването за по-късен етап. Генералът е готов да признае политическата агенция на Украинската народна република в рамките на конфедерацията. Според специален указ, приет през есента на 1920 г., украинският език е признат за национален език наравно с руския.

Врангел разработва план за постепенна реорганизация на въоръжените сили на Южна Русия в руска армия, като назначава успешни командири измежду доброволците и казашките водачи, като Кутепов и Витковски , за командири на военни части и превъоръжава войските си с френски доставки на артилерия и танкове.

Мирният отдих е краткотраен. На 13 април 1920 г. Червената латвийска и Интернационалната дивизии атакуват предните части на корпуса на Слашчев при Перекоп, опитвайки се да пробият към Крим. Белите контраатакуват, но червените успяват да задържат част от укрепленията. Пристигането на Доброволческия корпус решава изхода на битката и червените са прогонени от Перекоп.

На 14 април 1920 г. Врангел започва контраатака, подсилвайки войските си с кавалерия и бронирани машини. Червената армия се оттегля, но 8-ма кавалерийска дивизия на Червената армия, хвърлена в битката, им помага да атакуват отново Перекоп. Тази атака е отблъсната. Белите дебаркират два десантни отряда, за да предприемат флангови атаки срещу врага. Алексеевците се натъкват на превъзхождащи сили на Естонската дивизия близо до Кириловка и са евакуирани. Дроздовската дивизия дебаркира близо до село Хорли, на 20 километра западно от Перекоп, и си проправя път през тила на Червената армия за над 60 мили до Перекоп, отклонявайки настъпващите болшевишки сили. В резултат на сблъсъчните боеве настъплението на Червената армия е осуетено. Командването на Червената армия решава да привлече резерви през май и преди това да притисне врага в Крим, като създаде отбранителна линия на изхода от полуострова.

Неочаквани успехи

Един от най-неочакваните ходове на Врангел за болшевиките е ново настъпление на руската армия в Северна Таврида. Приблизително 30 000 бели войници успяват да излязат от Крим. Сили, излизащи от Перекоп и Чонгар и дебаркиращи близо до Мелитопол, успяват да поемат инициативата. На 5 юни корпусът на генерал Слашчев е прехвърлен от Феодосия към брега на Азовско море. Въпреки бурята, десант от 10 000 щика и кавалерия, с 50 оръдия и две бронирани коли, успешно дебаркира близо до Геническ. На 6 юни армията на Врангел преминава в настъпление по целия фронт. След атака на части на Червената армия отпред и отзад от десанта на генерал Слашчев, Червената армия се оттегля практически без съпротива. Град Геническ и жп гара Ново-Алексеевка са превзети от части на Сборния корпус. В същото време корпусът на генерал Кутепов атакува основните сили на 13-та съветска армия в сектора на Перекоп. Танкове и бронирани машини напредваха пред пехотата, пробивайки бодливата тел.

Битката за село Перво-Константиновка бушува 24 часа. Червените са притиснати до залива Сиваш, където след кратка битка белите пленяват 1500 пленници. В рамките на два дни 1-ви корпус залавя 3500 пленници, 25 оръдия и 6 бронирани коли. Загубите на белите също са значителни, особено сред командния състав. При изненадващ набег червените превземат целия щаб на 3-та кавалерийска дивизия, водена от нейния командир генерал Александър Ревишин . В резултат на тези боеве обаче белите нахлуват от Крим на открито. Вечерта на 9 юни корпусът на генерал Слашчев превзема Мелитопол, а силите на Кутепов напредват на 11 юни към Каховка и Алешки. На 12 юни части на 1-ви корпус достигат Днепър. Корниловската и 2-ра кавалерийска дивизия превземат Каховка, където вземат 1500 пленници.

Но основните червени пехотни части успяват да се оттеглят отвъд Днепър, взривявайки мостовете зад себе си. 13-та съветска армия губи до 8000 пленени души, около 30 оръдия, два бронирани влака, множество картечници и складове за боеприпаси в рамките на една седмица. Белите също претърпяват тежки загуби. 1-ви корпус на Кутепов губи до една четвърт от силата си. Основната цел на настъплението – разгромът на 13-та армия на Червената армия – не е постигната. Ожесточените боеве продължават в района на Мелитопол. Останките от приблизително шест червени дивизии, загубили бойната си ефективност, бързо се оттеглят към линията Орехов-Александровск. Червените се оттеглят с всичките си сили, понасяйки тежки загуби, особено в пленници. В резултат на настъплението белите достигат Днепър близо до Каховка на запад, Мариупол на изток и Александровск (Запорожие) на север.

На 1 и 2 юли червените отново прекосяват Днепър близо до Бериславъл, Каховка и Корсунския манастир. Те превземат тези пунктове, но отново са отблъснати през Днепър с тежки загуби. Корпусът на генерал Слашчев отблъсква упоритите атаки на червената кавалерия близо до Мелитопол и северно от Болшой Токмак. На 3 юли белите успяват да обкръжат кавалерийската група на Дмитрий Жлоба , състояща се от 12 000 саби. Врангел използва резерв от 11 000 пехотинци, за да постигне това. Излизайки от „котела“, червената кавалерия губи над 4000 убити и ранени, приблизително 2000 пленени, над 40 оръдия, до 200 картечници и до 3000 коня. Тази победа позволява на Врангел да осигури коне за много от предварително спешените казашки части.

През юли частите на генерал Николай Бредов – приблизително 8000 бойци – пристигат по море от Полша през Румъния, за да подсилят руската армия в Крим, след похода ѝ от Одеса през зимата на 1920 г. и шестмесечното ѝ интерниране в Полша. Това е единственото значително подкрепление на руската армия в Крим.

За разлика от времето на Деникин, Врангел промени политиката си спрямо военнопленниците, офицерите, мобилизирани в Червената армия, и всички редови съветски войници. Те получиха пълна амнистия. Сега и двете страни в Гражданската война активно вербуваха военнопленници в своите сили. В много случаи те нямаха избор. Такива части, както за белите, така и за червените, не бяха известни със своята стабилност, но противниковите сили нямаха друг избор за подкрепления.

Червените успяха да предприемат нова контраатака в един от ключовите сектори на фронта и да затвърдят позициите си на левия бряг на Днепър близо до Каховка. Където реката е широка само 400 метра, червените успяха да установят и задържат жизненоважно предмостие с преходи, където бяха концентрирани три дивизии. Предмостието в Каховка даде шанс на Червената армия да удари към Перекоп и да отреже силите на Врангел от Крим. Още на 7 август Латвийската дивизия и дивизията на Блухер се опитаха да пробият Белия фронт. Тази атака беше отблъсната с големи трудности. Опитите на генералите Слашчев и Кутепов да принудят червените да се оттеглят през Днепър в този сектор на фронта с контраатака бяха неуспешни. На 13 август войските на Слашчев атакуваха отбраната на Каховка с подкрепата на кавалерията на генерал Барбович, но без резултат. Те понесоха тежки загуби, тъй като Червената армия вече беше установила отбранителна линия в предмостието, следвайки всички правила на Първата световна война, с окопи и бодлива тел. В състояние на тежък нервен срив Яков Слашчев-Кримски подава молба до главнокомандващия да го освободи от командването на войските и е изпратен на лечение.

Везните се накланят

Генерал Врангел разбирал, че флотът на белите и господството му в Черно и Азовско море му дават уникална възможност да атакува червените по крайбрежието във всяка избрана точка. За да води война наравно с болшевиките, той трябвало да се опита да разпали въстанието в казашките райони на Дон и Кубан.

Бялата армия едва се е приближила до границата на Донската област близо до Таганрог, но не е успяла да навлезе. Казашкият партизански отряд на полковник Фьодор Назаров вече е дебаркирал на Кривата коса близо до Мариупол на 6 юли 1920 г., за да подбуди въстание на донските казаци зад линиите на Червената армия. Отрядът, с над 1000 души, пробива в Донската област, но в станиците на Дон се натъква на население, сплашено от червения терор, което, виждайки малобройността на казашката армия, изчаква. Въстанието се проваля. Срещу казаците са концентрирани до 11 000 червени сили. Отрядът е обкръжен и разбит на 26 юли, а самият Фьодор Назаров само по чудо се завръща в Крим.

В района на Керч е съсредоточен десант, предназначен да слезе в района, най-близо до Екатеринодар. За тази цел са събрани до 4000 души под командването на генерал Улагай , които са качени на параходи . Десантът на 14 август 1920 г. е успешен, без да срещне почти никаква съпротива. На 18 август 1500 войници дебаркират близо до Анапа. На 25 август 3000 души дебаркират в Таман. Войските напредват успешно към Екатеринодар, подсилвайки отрядите си с местни жители. Основните червени сили се оттеглят. Те започват да отблъскват казашкия десант само на 40 километра от столицата Кубан.

Генерал Улагай допусна грешката да надцени врага и да заповяда отстъпление, противно на съвета на началника на щаба си, генерал Драценко. Това се случи точно в момента, когато казашкият отряд на генерал Бабиев разби червените сили, отваряйки пътя към Екатеринодар. Отстъплението и товаренето на пехотата и кавалерията, които бяха увеличили редиците си с няколко хиляди казашки доброволци, бяха успешни. Казашката армия се завърна в Крим без победа. Диверсионните сили, сражаващи се близо до Анапа и на полуостров Таман, също бяха евакуирани. Операцията не нанесе загуби на Врангел, но показа, че масово въстание или казашки „избухване“ не може да се очаква в Кубан.

„Батка“ Нестор Махно (1888–1934) – командир на Революционната въстаническа армия на Украйна, лидер на селското въстание от 1918–1921 г. Махно понякога се кара с червените, понякога сключва мир с тях, но почти винаги се бори с белите.

Казаците се разбунтуват масово само в Баталпашински район на Кубан и на река Терек. Тяхната „Армия на възраждането на Русия“ наброява 5500 бойци с 10 оръдия и 35 картечници. Почти през цялото лято на 1920 г. казашки партизански отряди под командването на генерал Михаил Фостиков се сражават с Червената армия. Липсвайки големи запаси от боеприпаси и снаряди, те не успяват да се задържат дълго срещу силите на Червената армия, разположени в Кавказ. Постепенно тази партизанска армия е изтласкана обратно към Черноморското крайбрежие, близо до Сочи и Адлер, от пристигащите съветски войски, а след това се оттегля с боеве в Грузия. В края на септември 1920 г. до 2000 казашки партизани, водени от генерал Фостиков, са натоварени на кораби на Черноморския флот и успешно евакуирани във Феодосия. Те успяват да участват и в отбраната на Перекоп.

През първата седмица на септември армията на Кутепов отново се опитва да си върне каховския плацдарм. Корниловската дивизия обаче не успява да преодолее бодливата тел при опита си да пробие отбраната на 51-ва стрелкова дивизия под командването на Василий Блухер , която едва удържа Каховка.

Съюзът със селските отряди е разтрогнат от болшевиките веднага щом бунтовническата армия завършва задачата си да се бори с белите в Крим.

На 12 септември 1920 г. Врангел насочва главната атака на войските си срещу Александровската групировка на Червената армия, която започва нова офанзива, но претърпява поражение. След като разгромяват настъпващите червени в битки от 15 до 23 септември, силите на Врангел окупират Александровск, Гуляй-Поле, Орехов и Синелниково, напредвайки близо до Екатеринослав (сега град Днепър в Украйна). Окупацията на този регион обаче води до това, че бунтовническата армия на Нестор Махно става съюзник на Червената армия, с чието командване Червената армия започва сътрудничество на 6 октомври. Махно отказва подобно предложение за съюз от белите. Петнадесет хиляди махновци прекратяват бойните действия зад линиите на Червената армия. По-късно Махно довежда до 12 000 бойци с 500 картечници и 10 артилерийски оръдия на фронта на Врангел. Този съюз със селските отряди е разтрогнат от болшевиките веднага щом бунтовническата армия изпълнява задачата си да се бори с белите в Крим.

След като разгроми 13-та съветска армия, армията на генерал Абрамов окупира Бердянск, Мариупол и Волноваха до края на септември, приближавайки се до Юзовка (Донецк) и Таганрог. Този успех обаче не се затвърди. На 3 октомври руската армия превзема Синелниково, разгромявайки червените сили там, но се оттегля от Юзовка същия ден и на 4 октомври изоставя Мариупол.

Червените започват…

Балансът на силите се измества в полза на червените. Обединена кадетска дивизия и други нови дивизии са прехвърлени от полския фронт и от вътрешните райони на Русия на Южния фронт под командването на Михаил Фрунзе. Това позволява на Червената армия да увеличи силите си до 138 000 души, в сравнение с едва 34 000 за руската армия.

Врангел представи неуспехите на белите на полуостровите Кубан и Таман като стратегическа маневра, позволяваща му да съсредоточи войските си на Днепър в опит да достигне Деснобережна Украйна, където се е развило партизанско движение, и да се свърже с полските и украинските сили, които са започнали настъпление срещу Червената армия. За тази цел главнокомандващият прекара близо месец в подготовка на Трансднепърската операция на руската армия. Тя имаше за цел да осигури нова, двойна атака от фронта и тила срещу Червената армия в района на Каховка, която Червената армия беше превърнала в мощен отбранителен център.

Първа армия на генерал Кутепов е трябвало да удари Каховка, след като десантът премине на десния бряг на Днепър, използвайки танкове, за да пробие бодливата тел. Марковската дивизия установява прелез близо до остров Хортица. Марковската и Корниловската дивизии, с численост 5000 души, преминават на десния бряг на Днепър с цел да завземат пътната мрежа в тила на Каховското плацдармово укрепление. Марковската дивизия напредва на север, Корниловската дивизия на запад, което означава, че дивизиите действат в безпорядък. 3-та съветска дивизия е незабавно и напълно разбита. Кавалерийският корпус на Барбович и Бабиев преминава близо до Никопол. Те успешно атакуват 2-ра конна армия, която се противопоставя на армейския корпус на Кутепов. Кавалерията се оттегля и обединените бели сили превземат Никопол на 11 октомври, напредвайки на 25 километра от Днепър на 12 октомври.

Кавалеристите на генерал Драценко обаче не успяват да пробият към червения прелез на 13 октомври. Генерал Витковски също не разполага със сили да разгроми защитниците на плацдарма с фронтална атака на 14 октомври. Първата линия на отбрана е пробита, но загубата на девет от десет танка предотвратява превземането на Каховка, която е смело защитавана от червените.

Получената информация за предстоящо примирие между Съветска Русия и Полша и прехвърлянето на 1-ва конна армия на фронта принуждава бялото командване да се откаже от операцията и да започне изтегляне на войските си. След смъртта на генерал Николай Бабиев отвъд Днепър , бялата кавалерия и две изтощени дивизии се завръщат на левия бряг на Днепър до 15 октомври, без да постигат успех.

Трансднепърската операция, която изтощи ударните сили на Врангел, завърши с неуспех, до голяма степен предопределяйки последвалите събития в Крим. От друга страна, разумно ли беше да се изчака неизбежното настъпление на Червената армия, без да се опитваме да го предотвратим? И за двата варианта вината би била хвърлена върху генерал Врангел. След среща между главнокомандващия и неговия щаб е взето решение да се премине в отбрана по линията Днепър, за да се предотврати очакваното настъпление на Червената армия.

Михаил Фрунзе е болшевишки военен лидер, постигнал слава на фронтовата линия на Гражданската война, но починал на операционната маса през 1925 г.

В официалните си комюникета Пьотр Врангел и неговите подчинени се опитват да омаловажат значението на неуспешните битки за Каховка, особено след като са били успешни в други райони и са имали шанс да достигнат до районите, където са започвали селски въстания. Но самият главнокомандващ е разбирал несигурността на военната ситуация, която до голяма степен е зависела от това дали съветско-полската война ще продължи или поне от военната конфронтация, която ще върже червените, докато текат мирните преговори. След като в Рига започват преговорите между Полша и Съветска Русия, Генералният щаб на Червената армия започва да прехвърля съветски войски от полския фронт на Южния фронт, срещу Врангел. Численото предимство на червените нараства; те имат до 70 части на своя страна, превъзхождайки белите в щикове и саби с повече от три и половина към едно.

В тази ситуация Врангел извиква вицеадмирал Михаил Кедров , назначен за командир на Черноморския флот на 12 октомври 1920 г. , като му дава заповед да държи целия тонаж на транспортните и военните кораби в пълна готовност, да натрупа запаси от въглища и машинно масло и да бъде готов всеки момент да започне евакуацията на армията и бежанците от Крим.

Военният съвет на руската армия предварително отхвърли предложението за отстъпление в Крим и реши да остави частите си в Северна Таврида, за да може да маневрира. Френската позиция също беше взета предвид. Може би тук е допусната грешка: вместо да се включат в бой в степта, те е трябвало да се оттеглят своевременно към укрепените позиции на Кримските провлаци.

На 28 октомври Южният фронт на Червената армия, командван от Михаил Фрунзе, започва своята операция. На 29 октомври войските на Червената армия, настъпващи от Каховка, превземат град Перекоп, но не успяват да преодолеят отбраната на белите на Турския вал и са отблъснати от контраатака на части от корпуса на генерал Витковски и курсанти от военните академии. Същия ден 1-ва конна армия се приближава до Чонгарския провлак. На 30 октомври личният резерв на Врангел успява да блокира този маршрут и да попречи на кавалерията на Будьони да пробие в Крим.

Генерал Кутепов прегрупира армията си и започна пробив от обкръжението на 29-30 октомври. Отстъпващата Бяла армия успя да преодолее Червената кавалерия, разгромявайки три дивизии на 1-ва кавалерийска армия, и нахлу в Крим. Части на 2-ра кавалерийска армия, подготвящи се за настъпление в Крим, бяха атакувани от тила от белите, които се бяха оттеглили от Мелитопол. Тази успешна маневра обаче струва на отстъпващите сили тежки загуби. Частите на Врангел загубиха до половината от личния си състав, много от които бяха изведени от строя.

…и да спечелим

Съдбата на Крим на Врангел е трябвало да се реши на провлаците, водещи към полуострова. Планираният от Фрунзе пробив на 1-ва конна армия по Арабатската коса се оказва нереалистичен поради действията на Белия Черноморски флот, който възпрепятства настъплението с артилерийски огън. На 8 ноември приблизително 30 000 войници от Червената армия атакуват челно Турския вал, опитвайки се да преодолеят рова и 10-метровия насип. Войниците от Червената армия успяват да стигнат само до оградения с бодлива тел ров пред стената и залягат под интензивен артилерийски огън. Стената е защитавана от сили на Корниловската дивизия, която посреща атаката с точен картечен огън. Настъпващите червени от 51-ва дивизия на Блюхер и други части претърпяват тежки загуби – до половината от числеността си.

Но едновременно с това войниците на Червената армия също преминаха в атака, прекосявайки Сиваш, който беше станал плитък поради вятъра. След като прекосиха залива, те осигуриха плацдарм на Литовския полуостров, фланкирайки защитниците на Турския вал. Тук имаше само една линия укрепления и казаците на генерал Фостиков не успяха да издържат на мощните атаки на махновската кавалерия и започнаха да се оттеглят. Дроздовската дивизия от Армянск и Марковската дивизия от Юшун контраатакуваха, опитвайки се да изолират и победят червените сили. Червените сили първоначално се оттеглиха, но с огромно превъзходство продължиха настъплението си в тила на позициите на Перекоп.

На 9 ноември 1920 г., към 1:00 ч. сутринта, под заплаха от обкръжение, ударната дивизия „Корнилов“ изоставя Перекопския вал и се оттегля в изправност към втората линия на отбрана – позициите при Юшун. Бялата армия открива отстъплението на другата Бяла армия едва на сутринта на 9 ноември.

Решителната битка се разигра на втората линия на отбрана на белите. Те успяха да контраатакуват врага в дефилето между езерата, но две червени дивизии удържаха фронта. Левите флангове на воюващите страни заплашваха да се обкръжат взаимно. Генерал Врангел изпрати основния си резерв, 4000-членния кавалерийски корпус на генерал Иван Барбович , за да започне контранастъпление. Той атакува махновците и части от 2-ра конна армия. Бялата кавалерия изтласка 15-та и 52-ра червени дивизии от позициите при Юшун към Литовския полуостров, разби две кавалерийски дивизии и заплаши тила на войските, пробили Перекоп. Но тогава кавалерията на Барбович беше нападната от засада на махновска кавалерийска част, която, симулирайки отстъпление, удари настъпващата бяла кавалерия, подреди около 500 картечници и принуди врага да се върне назад с огъня си. Генерал Врангел вече беше дал заповед за евакуация, но кавалерията беше изпратена в опасна атака, за да могат пехотните части да напуснат битката без загуби.

На 11 ноември атаките на Червената армия продължават и те постепенно успяват да пробият цялата укрепителна линия Юшун. В същия ден частите на Червената армия преодоляват и напредналите укрепления Чонгар. На 11 ноември 1920 г. Врангел нарежда евакуацията на „всички, които споделят кръстния път на армията, семействата на военнослужещите, цивилните служители със семействата им и лицата, които биха могли да бъдат в опасност в случай на пристигане на врага“.

Дори ако врагът не приеме тези условия, тогава, според мен, те не могат да бъдат повтаряни повече и трябва да се действа безмилостно с тях.

На 12 ноември 1920 г. силите на Червената армия окупират позициите на Юшун, а Бялата армия започва отстъпление към кримските пристанища. Червените нямат сили да ги преследват. Фрунзе изпраща радиограма с предложение за капитулация до Врангел, но не получава отговор. Предложението за капитулация с гаранции за живот на всички бели е остро осъдено от Владимир Ленин, председател на Съвета на народните комисари на РСФСР. Той телеграфира: „Изключително съм изненадан от прекомерната отстъпчивост на условията. Ако врагът ги приеме, тогава трябва да осигурим превземането на флота и неосвобождаването на нито един кораб. Дори ако врагът не приеме тези условия, тогава, според мен, те не могат да бъдат повторени и трябва да се действа безмилостно с тях.“

След като се откъснаха от преследването, белите сили набързо се оттеглиха към пристанищата (Евпатория, Севастопол, Ялта, Феодосия и Керч), където се качиха на кораби за евакуация към Константинопол. На сутринта на 14 ноември генерал Врангел и командирът на флота адмирал Кедров огледаха корабите в Севастопол с лодка, където товаренето беше към своя край. Същия ден корабите започнаха да отплават от Севастопол и на сутринта на 15 ноември пристигнаха в Ялта. В Ялта товаренето също вече беше завършено и всички желаещи да се качат бяха взети на борда.

Нещата във Феодосия са по-малко успешни. 1-ва Кубанска дивизия, неспособна да се качи на кораба, се оттегля към Керч. Някои казаци се преместват в планините. Смята се, че астраханските и терските казаци не са могли да се качат на кораба. От крайцера Врангел изпраща радиотелеграма до генерал Фьодор Абрамов в Керч, в която му нарежда „да изчака и да качи кубанските казаци на всяка цена“. На сутринта на 16 ноември по радиото е получено съобщение от Абрамов: „Кубанските и терските казаци са пристигнали в Керч и качването протича успешно“. Дали всички, които са желали да се евакуират, са успели да го направят, остава спорно. На 16 ноември последните патрули на кадети се качват на кораба в Керч.

Ден преди това части на Червената армия влязоха в Севастопол и Феодосия. На 16 ноември те превзеха Керч, а на 17-ти – Ялта. Кримската трагедия продължи с мащабен червен терор в Крим срещу военни и цивилни, останали в родината си. Десетки хиляди хора станаха жертва на чекистите.

Общо 126 кораба са отплавали от пристанищата на Севастопол, Евпатория, Керч, Феодосия и Ялта, превозвайки 146 000 души. Със специална резолюция генерал Врангел обещава военноморските кораби и плавателни съдове, участвали в евакуацията на войски и бежанци във Франция, да покрият разходите за евакуация и поддръжка на армията и цивилното население. По време на буря със сила седем по скалата на Рихтер в нощта на 20 ноември, теглителното въже, свързващо торпедния катер „Живой“ с разрушителя „Живой“, се скъсва. Ново теглително въже не може да бъде монтирано от влекача „Херсонес“, нито пък пътниците могат да бъдат евакуирани; корабът остава без движение. Очевидно „Живой“ потъва в бурята, убивайки 257 души. Останалата част от армадата отплава за Турция.

Режимът на генерал Врангел през 1920 г. предлага политическа алтернатива както на болшевизма, така и на неговите предшественици в администрацията на Деникин. За кратък период от време Врангел и неговите сътрудници успяват да създадат не само боеспособна армия, но и дадат пример за правова държава, доколкото е било възможно по време на гражданската война. Погромите и антисемитската агитация са потушени, обявена е амнистия за служещите с болшевиките, прекратена е дейността на самопровъзгласилите се контраразузнавателни агенции, възстановен е елементарен ред в тиловите структури и е установено снабдяване на войските и техните семейства. Приет е поземлен декрет, продължаващ традициите на Пьотр Столипин и фокусиран върху създаването на клас собственици на собственост. Приет е закон за волостно самоуправление, който при други обстоятелства би създал мрежа за подкрепа на правителството от обикновени хора.

Военните победи трябваше да бъдат съчетани с ясна политика спрямо селяните, казаците и населението на отпадащите покрайнини на империята.

В същото време, след края на Съветско-полската война, шансовете на Врангел да задържи Крим и Таврида са малки. Мобилизираните сили на Червената армия са поне три до четири пъти по-големи. Не е случайно, че на този етап белите търсят достъп до казашки райони или райони на народни въстания в Украйна и коригират политиката си, не се страхувайки от лозунги за федерализация или дори независимост. Военните победи трябва да бъдат съчетани с ясна политика спрямо селяните, казаците и населението на периферните райони, отделящи се от империята, разширявайки социалната база на Бялото движение. Такава политика не е съществувала както по време на успехите, така и на неуспехите на режима на генерал Деникин. Врангел се заема с нейното прилагане, но вече е твърде късно.

При благоприятни обстоятелства, Крим на Врангел би могъл да играе ролята на „Остров Крим“ от известния роман на Василий Аксьонов или алтернативна „друга Русия“. В Далечния изток Япония осигурява съществуването на неболшевишко Приморие в продължение на две години (1920–1922), но след това се оттегля, смятайки го за тежко бреме за бюджета. Никоя от европейските велики сили, дори Франция, която признава режима на Врангел, не се осмелява да предприеме подобен експеримент за разделяне на Крим от болшевишка Русия. Умората на западния свят от Първата световна война предотвратява подобна възможност. Нещо повече, след неуспешната кампания срещу Полша, въпреки подривната дейност на Коминтерна, в речите на съветско-руските политици започват да се чуват миролюбиви нотки. Великобритания отговаря на призивите на болшевиките за търговия, като прекъсва помощта за Врангел. Военната развръзка идва бързо.

„Руският Тайван“ така и не се осъществи. Но този опит на Пьотр Врангел показва, че първоначално „непредсказуемото“ бяло движение е имало реална алтернатива, която може би е имала шанс, ако Врангел беше заменил Деникин като политически лидер през 1919 г.

Радио „Свобода“

Пекарят, който преживя Титаник след три часа в ледената вода! Алкохол, студ и тайна, която обърка всички лекари.

Veröffentlicht am von
Antworten

Част 1: Двадесет минути преди края на света

Атлантическият океан през април 1912 г. беше черен като катран. Не се виждаха звезди. Вятърът беше затихнал, сякаш самата природа затаи дъх в очакване на нещо неминуемо.

На борда на „непотопяемия“ Титаник цареше онази специфична тишина, която предшества бедствието – смесица от шампанско, латекс от спасителни жилетки и самодоволство. Най-богатите хора на света пиеха коняк в салоните от палисандър, а в трюма, сред парата на врящата закваска, един шотландец в бяла престилка вършеше работата на двайсет души.

Неговото име беше Чарлз Джофин.

На трийсет и три години Чарлз беше главен пекар на кораба. Хората му го наричаха „Стария“, защото имаше бръчки около очите от постоянното втренчване в пещите, ала под брадатото му лице се криеха мускули, свикнали да месят по двеста килограма тесто на ден. Той беше човек на ред. Всяка сутрин в 4:00 той вече беше на крак, а в 23:00, когато луксозните пътници танцуваха фокстрот, Чарлз проверяваше последните хлябове за утрешния закуска.

Но тази вечер беше различна.

Никой не знае защо точно в 23:25 той излезе на палубата. Може би за да диша. Може би защото инстинктът му, изострен от десетилетие в морето, му подсказваше нещо, което офицерите в бели униформи отказваха да признаят: че океанът мирише на лед.

После дойде ударът.

Не беше силен. На горните палуби мнозина дори не го усетиха – леко потрепване, скърцане на лъжици в чашите. Но Чарлз, който стоеше точно над линейния двигател, усети как корабът трепна като убоден бик. В същия миг от трюма се разнесе звук, който той познаваше твърде добре – дрезгаво търкане на метал върху лед.

Той не изчака сирените.

Спусна се по стълбите към пекарните с крачка, която беше наполовина бяг, наполовина танц. Още преди първите заповеди на капитана, Чарлз Джофин вече беше събудил тринайсетте си пекари.

„Ставайте!“ – изрева той, бутайки шкафовете с брашно. „Няма време за обувки. Взимайте хляба!“

Младите момчета го погледнаха объркано. Един от тях, французинът Жан, прошепна: „Ето пак. Старият полудя“.

Но когато водата бликна от процепите на пода, извивайки металните плочи като хартия, французинът млъкна.

Чарлз вече беше отворил вратите на склада. Там, в идеални редове, лежаха над двеста килограма прясно изпечени хлябове и кифли. В следващите седем минути той и хората му направиха нещо, което никой друг на кораба не се сети – започнаха да пренасят хляба към спасителните лодки.

„Защо хляб, господине?“ – извика Жан, докато тичаха по наклонената палуба.

„Защото ако оцелеем,“ – изкрещя в отговор Чарлз, – „вода има, но хляб няма!“

Той знаеше нещо, което милиардерите в смокингите си отказваха да проумеят: гладът убива по-бавно от студ, но не по-малко сигурно.

Част 2: Бруталната доброта на един пекар

Към полунощ палубата се беше превърнала в лудница. Дами с диамантени огърлици висяха от парапетите, отказвайки да се качат в лодките, защото „корабите не потъват“. Мъже в цилиндри се надвикваха за местата, а екипажът, необучен за истинска паника, стреляше във въздуха.

Чарлз Джофин не стреляше.

Той действаше.

Когато видя млада майка с две деца, вкаменена от страх, той не заговори – просто я вдигна на ръце заедно с децата и я постави в лодка номер 10. Когато един богаташ се опита да спре лодката, за да вземе куфара си, Чарлз му извика с глас, свикнал да заповядва в шума на пещите:

„Куфарът тежи колкото два живота. Избирай!“

Той беше груб. Беше тежък. Беше нетактичен. И точно затова спаси хора.

В един момент капитан Смит му заповяда да поеме командването на лодка номер 10. Чарлз погледна лодката – беше претъпкана, но все още имаше място за още една душа: неговата. Той направи крачка напред.

Тогава чу писък откъм лявата страна – някаква стара дама беше паднала и тълпата газеше над нея.

Чарлз спря.

Обърна се към капитана и каза четири думи, които промениха съдбата му:

„Има достатъчно хора“.

Той не се качи на лодката. Вместо това, затича към падащата жена, вдигна я и я бутна в ръцете на гребците. После даде знак лодката да се спусне.

Секунди по-късно тя изчезна в мрака.

Чарлз остана на кораба.

Сега Титаник потъваше все по-бързо. Палубата се наклони под такъв ъгъл, че чашите и сребърните прибори от трапезарията пързаляха като лавина. Инстинктът на повечето хора беше да бягат към кърмата, където вече се бяха струпали над хиляда души в една човешка топка.

Но Чарлз не бягаше. Той влезе в каютата си.

Там, на масата, имаше бутилка уиски. Не беше скъпо – „Червеният бик“ го наричаха моряците, защото те изгаря гърлото като огън. Чарлз отвори бутилката и отпи. После още една глътка. И още една.

В следващите деветдесет минути той изпи еквивалента на два литра чист алкохол.

Но това не беше пиянска вакханалия. Той пиеше бавно, методично, докато ходеше напред-назад между каютата и палубата, носейки на ръце един по един петдесет дървени шезлонга. Хвърляше ги във водата

„Плувки за тези, които ще скочат“ – обясни той на един стюард, който гледал като втрещен.

Стюардът беше твърде уплашен, за да разбере. Но Чарлз разбираше: когато корабът изчезне, океанът ще бъде покрит с хиляди тела, които се давят. Всяко парче дърво може да спаси живот.

Той не спасяваше лъскавите имена от вестниците. Той спасяваше плътта – конкретна, тежка, крещаща плът.

Част 3: Двадесет метра над бездната

В 2:15 през нощта Титаник се изправи вертикално.

Кърмата стърчеше на двайсет метра над водата, а носът беше вече на дъното. Хората падаха като грах от лъжица – пищящи, хващащи се за парапетите, за комините, за косите на съседите си.

Чарлз стоеше на самия връх на кърмата, вкопчен в оградата. Алкохолът беше разтопил страха му. Не го беше направил безразсъден – направил го беше спокоен. Огледа се. Нямаше лодки. Нямаше спасение. Само водата, черна и смърдяща на лед.

Той чу как някой до него изкрещя – някакъв млад лейтенант, който се молеше на майка си. След секунда лейтенантът се пусна и изчезна в тъмнината.

Чарлз не се молеше.

Той просто изчака.

Следващите пет секунди бяха най-странните в живота му. Корабът издаде звук, който не може да се опише – нещо като стон на милион метални дрънкулки, разкъсвани от великан. След това всичко млъкна.

Титаник потъваше.

Чарлз направи крачка напред.

Не скочи. Не падна. Той просто стъпи – като човек, който слиза от тротоара на улицата. Водата го глътна до глезените, после до коленете, после до раменете. Когато корабът изчезна под повърхността, Чарлз усети, че косата му е още суха.

Той беше паднал толкова перфектно вертикално, че главата му не се беше намокрила.

Температурата на водата беше минус два градуса по Целзий. За четири градуса под точката на замръзване.

При тези условия човешкото сърце спира след седем минути. Нервите изгарят като жици на късо. Кръвта се сгъстява и става като кал. Всяка глътка въздух реже дробовете като стъкло.

Чарлз започна да плува.

Бавно. Ритмично. Като че ли беше в басейн в лондонската баня, а не в гърлото на океана, където наоколо хиляда и петстотин души крещяха за помощ. Той не плуваше към никого. Не се опитваше да се качи на нещо. Просто въртеше крака, докато дробовете му се свиваха от студа.

След първите десет минути крещящите замлъкнаха един по един.

След двайсет – тишина.

След половин час Чарлс беше сам върху океана.

Или почти сам.

На около сто метра от него имаше обърната спасителна лодка. Тридесет души бяха успели да се заловят за нея, но нямаше място за повече. Стомахът на лодката беше хлъзгав, покрит с водорасли и лед.

Чарлз приближи. Някой го позна – един готвач, когото беше учил да разпознава прясна риба.

„Стари!“ – изкрещя готвачът. „Няма място!“

„Знам“ – отвърна Чарлз.

Той не се опита да се качи. Хвана се за ръба на лодката с една ръка, докато краката му висяха в ледената вода, и остана така.

Един час.

Измина още един час. От двайсетте души на лодката, двама замръзнаха и паднаха във водата. Чарлз ги гледаше как потъват и не каза нищо. Устата му беше пресъхнала от студа, но някаква странна топлина пулсираше в гърдите му.

Алкохолът. И не само.

Част 4: Тайната, която шокира лекарите

В 5:20 сутринта, когато небето на изток се обагри в розово, параходът Карпатия се появи на хоризонта.

Чарлз Джофин беше прекарал три часа и десет минути в ледената вода.

Той беше вторият човек, който стъпи на палубата на Карпатия. Косата му беше прошарена, клепачите му – подути, но той вървеше сам. Не го носеха. Не го влачеха. Той вървеше.

Моряците го гледаха като призрак.

„Къде са останалите?“ – попита един от тях.

Чарлз вдигна рамене. В главата му още кънтеше тишината на хиляда умрели гърла. Но той не плака. Не беше време за сълзи.

В лазарета на кораба лекарите го съблякоха и започнаха преглед. Очакваха да открият черни крайници – измръзнали, гниещи, готови за ампутация. Очакваха температура под тридесет градуса. Очакваха смърт.

Ето какво откриха:

  • Няма хипотермия.
  • Няма измръзвания.
  • Пулс: почти нормален.
  • Единственият проблем: леко подути крака.

Главният лекар, шотландец на име д-р Макгил, остана с отворена уста. В кариерата си беше виждал моряци, загинали за двайсет минути в по-топли води. А този човек, този пекар, беше плувал в ледена каша повече от три часа и сега пиеше чай с ром, сякаш се връщаше от неделна разходка.

„Как, по дяволите?“ – прошепна Макгил на сестрата.

Отговорът не беше само алкохолът.

Да, Чарлз беше изпил два литра уиски. Да, алкохолът разширява кръвоносните съдове и кара тялото да губи топлина по-бързо. По всички учебници той е трябвало да умре по-рано от останалите.

Но имаше три неща, които лекарите разбраха едва по-късно, когато разпитаха Чарлз и проучиха случая:

Първо: Чарлз беше дебел. Не затлъстял – дебел като работещ човек. Години наред той беше трупал мастен слой, който действаше като хидрокостюм. В ледената вода мазнините му се бяха превърнали в изолатор.

Второ: Той не спря да се движи. Докато хилядите около него замръзнаха вцепенени от шок, Чарлз продължаваше да плува бавно и да движи пръстите на ръцете и краката си. Всяко малко движение беше като помпа, която избутваше топла кръв към крайниците. Той не го знаеше, но правеше точно това, което съвременната медицина нарича „предсърдечно затопляне“.

Третото беше най-странното: Психологията.

Чарлз Джофин не беше се страхувал.

Не защото беше смел, а защото мозъкът му, окъпан в алкохол и години рутинна работа, просто отказа да приеме катастрофата като нещо лично. Той гледаше смъртта както гледаше тестото – като суровина. Без паника, без сълзи, без молитви. Това беше може би най-голямата му тайна:

Той не се бори със студа. Той го прие.

А когато спреш да се бориш, тялото ти спира да се самоунищожава от страх.

Епилог: Животът след леда

Чарлз Джофин не стана герой.

Не написа мемоари. Не обикаляше лекции. Не продаваше автографи. След като Карпатия акостира в Ню Йорк, той отиде в най-близката пекарна, купи си един топъл кроасан и замина за Англия.

Още същата година се качи на друг кораб. И на друг. И на още десет.

До 1944 г., на 66-годишна възраст, Чарлз все още плаваше като главен пекар – вече по време на Втората световна война, където британските моряци му се радваха като на талисман.

Веднъж един млад журналист открива адреса му в Ню Джърси и го пита:

„Господин Джофин, как оцеляхте онази нощ?“

Чарлз погледна момчето. Имаше бръчки около очите, но погледът му беше ясен като планинско езеро. Той помълчи дълго, после каза:

„Знаеш ли как се прави хляб, синко? Слагаш брашно, вода, сол и мая. После чакаш. Топлината идва отвътре, не отвън.“

Журналистът не разбра.

Младите рядко разбират.

Чарлз Джофин умира на 9 декември 1956 г., на осемдесет и четири години. Умира в леглото си, в дома си, с корем пълен с яхния. Когато го откриват, в ръцете му има смачкана хартиена торба с две станали жилави кифли.

Не се знае дали ги е донесъл от пекарната, или е пазил спомен от далечната, ледена априлска нощ.

Но едно е сигурно: Чарлз Джофин не е оцелял въпреки студа.

Той е оцелял, защото дори в замръзналия океан, сърцето на един пекар продължава да пече.

Спомени на дъщерята на ЙОЗЕФ ОБЕРБАУЕР за нейния баща

Veröffentlicht am von
Antworten
Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

„Баща ми Йосиф Обербауер беше крайно трудолюбив и скромен човек. И сега, като се опитвам да разкажа нещо за живота, за интересите му, срещам трудности, защото той не обичаше да се изтъкват заслугите му и малко говореше за себе си. Но неговата почти половинвековна дейност останаха да говорят за изключителното му трудолюбие, за любовта му към българския народ и неговия бит, към прекрасната българска земя и нейните старини.

По произход той е австриец-тиролец. Неговите родители са от Инсбрук, а той е роден в Алпийското селище Санкт-Леонхард през 1853 г. м. март в семейството на дребен чиновник.

Неговите родители (баща Йосиф и майка Ана) са били скромни, крайно чувствителни и трудолюбиви хора. Те са се отнасяли с особена нежност към двамата си сина и за да осигурят по-доброто им образование, семейството се е местило в различни градове и за по-дълго се установяват в гр. Грац.

От дете моят баща е имал наклонност към живопис и не веднаж е бил мъмрен от дядо ми, защото непрекъснато шарел различни рисунки по стените. Баба ми снизходително е прощавала „палавостите на своя малък син“, без да знае тогава, че живописта ще остане за моя баща любимо изкуство през целия му живот.

В гр. Грац учителите често са викали дядо ми и, не веднаж са му обръщали внимание, че неговият Йосиф има голям талант и много хубаво рисува. Когато баща ми завършва гимназиалното си образование, наред с наградата за отличен успех, той получава и награда като художник на училището.

На годишния акт директорът няколко пъти извиква баща ми, за да получи наградата си, но скромен и притеснителен от дете, той нито и предполагал, че него викат за награда. Чак когато съучениците му го избутват напред и му казват, че той е лицето на наградата, плахо пристъпва към сцената, от където се раздават зрелостните свидетелства и наградите. Накрая учителите му пожелават успех в живота и предимно в изкуството. Но моят дядо е смятал, че живописта не е сигурно средство за препитание и решил синът му да стане инженер.

Баща ми постъпва в университета на гр. Грац. През цялото време на студентските си години, той неуморно рисува, посещава множество изложби, непрекъснато
се занимава. За сюжети винаги се спира на старинното, археологичното, на народния бит.

Следва при голяма мизерия, защото трябва да се издържа сам, понеже на третата година от студентството си загубва и баща си (майка му умира, когато е бил на
17 год.) Това са тежки минути, години през неговия живот. Предава частни уроци по математика, чете за изпити и никога не престава да рисува.

…приятелите му да обърнат внимание на картините му и едва го скланят да занесе някои от тях в общината на гр. Грац за откуп. Както казах, крайно скромен, той не вярва, че някой може да одобри неговите картини, не може да вземе и пари за тях. По настояване на своите приятели той взема един ден папката с няколко картини и боязливо почуква на вратата на общината, остава ги и бърза да си излезе, сякаш се страхува да не го укори някой за смелостта му. Тежко изпитание били за него тези няколко дни през които е трябвало да чака за отговор. След изтичане на срока, придружен пак от своите добри приятели, той още по-боязливо отваря вратата на общината, но за негово голямо учудване, кметът станал, засмял се, стиснал му ръката, поздравил го и му казал, че комисията приема картините му.

Това първо признаване на неговия талант му дава импулс и той остава верен на своето изкуство до края на живота си. След третата година от следването си, той е принуден да прекъсне следването си. Учителствува няколко години.

През времето на Стамболова българското правителство е изискало от Австрия инженери и кондуктори за кадастриране на София. По такъв начин той идва в България през 1889 год. и заработва в Софийската община по кадастрирането на София.

Красивата природа, добродушието на народа обайват неговата чувствителна душа. Той обиква България като своя втора родина и остава да работи за нея до края на живота си. Девствената природа на България разкрива много сюжети за неговото творчество. Той обикаля из всички кътища на страната пеш, метнал чанта през рамо, в която е блокът му, моливите, гумата. Високите непристъпни върхове му напомнят за родните Алпи. У него се събужда душата на алпиниста и той неуморно обикаля, за да опознае и обикне новата си родина. В неговия блок една след друга се раждат картини, свидетелство за възторга му от прекрасната природа, от живота на скромните наивни овчари, които той особено обича, от старинните паметници – свидетели на едно героично и славно минало. Особено обича да разговаря със старите хора, унесено слуша разказите е легендите за миналото на българския народ и все по-дълбока става любовта му към него и все по-силно сърцето му се привързва към сърдечния мил народ. С изключителен интерес той рисува красивите манастири и в продължение на няколко години обикаля цяла България, за да създаде една колекция от картини на велики манастири в страната. Мили сърдечни преживявания ми е разказвал за тези си пътешествия моят баща. Тук той опознава душата на българския народ. Не веднаж, когато е рисувал сред някоя самотна поляна, до него се е доближавал старец – овчар и с умиление наблюдавал работата му. Но не веднаж зад него се е отзовавал някой полицай и не веднаж е бил каран да прибира блока, боите си, за да отиде в полицията и даде обяснение. Той безропотно е тръгвал, но случвало се е още по пътя полицаят да разбере, че не е опасен човек и го е освобождавал. Така са създадени много картини през първите години на пребиваването му.

След завършване кадастрирането на София, той постъпва на работа в Дирекцията за Постройки на Железниците и Пристанищата, където остава много години и където приема българско поданство. След това наново бе повикан в общината, където остана до края на живота си. Той има и свое семейство от жена и четири деца. През това време той рисува непрекъснато старинна София. Любимото му място за общия изглед на София беше квартала „Банишора”, най-високото място в София. Дълго време неделен и празничен ден там му е била разходката, където скицираше и сетне у дома рисуваше. Оттам той разкри основите на римската стена на Улпия Сердика (първото име на София). С риск за живота си се е качвал на върха на комина на тогавашната електроцентрала за да вземе останалите стари постройки на София. Той остава много картини, които се намират сега в музеите, Синода и общината.

Запознава се с нашия народен поет Иван Вазов и като знак на дружбата им той илюстрира романа „Под игото”. През 1907 г. той изпраща в всесветската Лондонска изложба някои свои картини и получава (Диплом, пари и златен медал).

Моят баща беше истински ценител на старините. Със сълзи на очите той спираше рушенията им. Аз лично бях свидетелка на такива сцени. След завършване на гимназиалния курс баща ми бе решил да ме зарадва с една голяма екскурзия по черноморския бряг, където предстоеше някакво проучване на брега Варна, Бургас, Созопол и Месемврия. Междувременно баща ми работеше и по реставрирането на някои старини. Виждах го как заедно с работниците внимателно камък по камък нареждаше, за да възобнови и разкрие старинния облик на постройките. Често със сълзи на очи той молеше да се пазят старинните паметници и с обич говореше, че те са история и са гордост за народа. Тук в Месемврия той намери много материал за сюжет на своите картини и ги събра в 2 красиви албума под заглавие „Месемврия”. В продължение на много години в неговите албуми оживяваше и дишаше любимият му град София, на който той посвети най-хубавите си години и най-пламенните си чувства. Той не познаваше умора и почивка. От работа редовно се връщаше в къщи и след вечеря сядаше на работната си голяма маса, върху която грижливо бяха наредени, опънат лист, различни четки и бои и рисуваше до 12, а често и до 1–2 ч. полунощ. От време на време обичаше да му поднеса чаша чай, или черно кафе, с лекия си хумор разправяше разни случки от живота си.

Той беше и един от ревностните работници, който разкраси и „вечния град” за Софиянци – гробищата. Той мечтаеше да направи там великолепен парк по подобие на Виенските гробища.

Там намери на 14 април 1926 г. своето място в парцел 39, ред 34, гроб 15 – на 73 годишна възраст и той чужденецът дошъл от далечна страна, но с душата си и с делата си станал българин и истински син на България.“

ЙОЗЕФ ОБЕРБАУЕР акварели

Били Уо — прострелян, оставен да умре, но се върна да се бие десетилетия наред

Veröffentlicht am von
Antworten

Те го простреляха, съблякоха го гол и го оставиха да умре в джунглата.

Били Уо отказа да умре.

През 1965 г., дълбоко зад вражеските линии край границата с Лаос, северновиетнамски войници устройват засада на неговия разузнавателен екип MACV-SOG. Куршуми разкъсват главата, краката и тялото му. Той пада в гъстата растителност, докато врагът се приближава.

Те го лишават от оръжията, екипировката и дрехите му — от всичко.

После го оставят да кърви в пръстта, сигурни, че е приключен.

Повечето хора биха били.

Били Уо започва да пълзи.

Гол. Тежко ранен. Губейки кръв с всяко мъчително движение. Насекоми пълзят по разкъсаното му тяло. Всяко вдишване е като огън. Часове се превръщат в кошмар от болка и решителност, докато той се влачи през гъстата джунгла, борейки се не само да оцелее, но и за шанс отново да се бие.

По някакъв начин, против всякакви медицински очаквания, оцелява.

ЛЕКАРИТЕ МУ КАЗВАТ, ЧЕ ВОЙНАТА МУ Е ПРИКЛЮЧИЛА

След месеци на болезнено възстановяване армейските лекари му съобщават присъдата с хладна категоричност.

Тялото му е твърде увредено.

Дните му в бой са приключили.

Той е заслужил почетно освобождаване и тихо пенсиониране.

Били Уо изслушва спокойно.

И после се връща на война.

ВОЙНИК, КОЙТО НИКОГА НЕ СПИРА

Той се записва в армията през 1948 г. като тийнейджър и воюва в Корейската война, докато повечето американци създават семейства и купуват домове. Когато войната свършва, много войници се прибират.

Уо се присъединява към Специалните сили на САЩ — Зелените барети — и избира живот на постоянна опасност, тайна и жестока издръжливост.

В началото на 60-те години действа в MACV-SOG — едно от най-елитните и засекретени подразделения в американската военна история. Тези екипи изпълняват мисии, които официално не съществуват: разузнаване отвъд границите в Лаос и Камбоджа, дълбоки прониквания зад вражеските линии, събиране на информация под постоянната заплаха от плен, изтезания или смърт.

Без публични записи. Без открити отличия. Без признание.

Точно там принадлежеше Били Уо.

ОСЕМ ПЪТИ РАНЕН. ОСЕМ ПЪТИ СЕ ВРЪЩА

Засадата през 1965 г. не е краят. Тя е просто още един белег.

Когато окончателно напуска активна военна служба, Уо има осем медала „Пурпурно сърце“ — ранен е осем отделни пъти в бой.

Осем момента, в които е можел да се откаже завинаги.

Осем причини всеки разумен човек да спре.

Осем пъти той избира да се върне.

Той също така става пионер на HALO скоковете — парашутни скокове от голяма височина с ниско отваряне — скачайки от екстремни височини, за да прониква незабелязано във вражески територии. Това, което днес е стандартна практика, тогава е било експериментално и смъртоносно. Уо помага да се създаде тази тактика със собственото си тяло и кръв.

КОГАТО ПОВЕЧЕТО СЕ ПЕНСИОНИРАТ, ТОЙ ОТИВА ОЩЕ ПО-ДАЛЕЧ

Дори армията има възрастова граница.

Били Уо напуска униформата.

През 1977 г. се присъединява към ЦРУ.

През следващите две десетилетия действа в сенките на глобални конфликти — места твърде нестабилни, опасни или политически чувствителни за конвенционално военно присъствие.

В началото на 90-те години ЦРУ го изпраща в Судан със специфична мисия: да проследи малко известен екстремист на име Осама бин Ладен.

Това е години преди 11 септември, преди името да означава нещо за повечето американци. Уо го открива в Хартум, снима го, проследява движенията му, документира контактите и навиците му.

Америка вече има лице и досие.

По същото време помага и за проследяването на Карлос Чакала — един от най-известните терористи в света. Информацията от такива операции допринася за залавянето му през 1994 г.

И въпреки това почти нищо не попада в заглавията.

Това е сделката, която той е приел отдавна.

НА 72 ГОДИНИ — ОТНОВО В БОЙ

След това идва 11 септември 2001 г.

Съединените щати влизат във война в Афганистан. Паравоенни екипи на ЦРУ и специални части се разполагат в едни от най-суровите терени на Земята — планини, където височината, студът и врагът убиват еднакво безмилостно.

Били Уо доброволно се включва.

Той е на 72 години.

Агенцията се колебае. Мисията е изключително тежка физически. Млади бойци трудно издържат условията. Уо настоява. Познава врага. Вече е проследявал бин Ладен. Все още може да носи собствената си тежест — и повече.

Изпращат го.

В планините на Афганистан, докато мъже десетилетия по-млади се борят с изтощението и студа, Били Уо носи екипировката си, спи на земята и действа редом с тях без оплакване.

Корея. Виетнам. Войната срещу терора.

Един живот никога не е бил достатъчен за Били Уо.

ГЕРОЙ, КОГОТО ИСТОРИЯТА НИКОГА НЯМА ДА ОПИШЕ НАПЪЛНО

Били Уо умира на 4 април 2023 г. на 93-годишна възраст.

Няма държавно погребение.

Няма национална церемония.

Няма пълен публичен разказ за това, което е направил през седем десетилетия служба.

И не може да има.

Голяма част от работата му остава засекретена. Много от мисиите му никога няма да бъдат разкрити. Това е тихият договор на тайните служби — най-добрата работа остава невидима, най-големите жертви често недокументирани.

Той знае това още когато полага клетва.

Не служи за аплодисменти.

Не служи за признание.

Служи, защото някой трябва.

Защото мисията е по-важна от човека.

ЗАЩО БИЛИ УО Е ВАЖЕН

Били Уо олицетворява рядък и изчезващ тип герой — хората, които кървят мълчаливо, работят без заслуги и приемат, че историята може никога да не разкаже напълно тяхната история.

Те не искат да бъдат помнени.

Но заслужават да бъдат.

Бог да благослови Били Уо — войник, Зелена барета, разузнавач и американец, който отговаря на призива седемдесет и пет години, без никога да търси прожекторите.

Той изпълзя от онази джунгла през 1965 г. — гол и кървящ — за да продължи да се бие.

И никога не спря.

Най-известният шамар в историята.

Veröffentlicht am von
Antworten

През един век в едно малко немско селце живяло момче, което виждало цифрите по-различни от всички останали. Името му е Карл Фридрих Гаус. Той не беше просто добър. Той беше нещо повече от това. Щом учителят зададе въпрос, всъщност не е „мислил“, а отговарял. Сякаш цифрите се подреждат в главата му, готови, подредени, неизбежни.

Съучениците му го гледаха мълчаливо, без време дори да опита. Учителят обаче започнал да се чувства предизвикан.

Един ден решил да го подложи на изпитание. Или може би просто да го накара да замълчи за малко.

Той каза с изключен тон: „Изчислете сумата на числата от 1 до 100. „

Той бил убеден, че момчето ще прекара цял час събирайки, по една цифра, бавно. Дълга и скучна задача, идеална да я държи заета.

Но само след няколко минути Гаус погледна нагоре.

„5050.“

Тишина.

И след това шамар.

„Глупак ли ме наричаш? Къде са бюджетите? „

Момчето не се ядоса, не се защити. Той се усмихна леко, с това обезоръжаващо спокойствие на някой, който вижда нещо, което другите още не виждат.

„Намерих модел“, каза тихо той.

И той започна да го обяснява.

1 + 100 = 101

2 + 99 = 101

3 + 98 = 101

И така нататък.

„Има 50 думи. Всеки дава 101. 50 × 101 = 5050. „

В тази класна стая в този момент не само се генерира отговорът, а се създаде идеята. Един по-различен начин да погледнеш на цифрите. От тази интуиция по-късно ще излезе формула, която ще остане завинаги вписана в историята:

n × (n + 1) ÷ 2

Но тогава учителят не можеше да знае това.

Той не би могъл да знае, че току-що е ударил шамар на момче, което светът ще помни като Карл Фридрих Гаус, един от най-великите математици на всички времена.

Понякога шамарът е просто момент на гняв.

Какъв гений… гениален е онзи тих момент, в който човек вижда по-далеч от другите. И това променя начина, по който светът възприема реалността завинаги.

Шпионаж и съботаж: Сенчестата война на Путин в Австрия

Veröffentlicht am von
Antworten

За ползващите немски!

Оттук може целия материал да се отвори в PDF-формат

http://www.bulblog.com/wp-content/uploads/2026/01/Profil_Whitepaper_03_Investigativ_Spionage_Co.pdf

Интересно е. Заслужава си да се прочете.

Дисидентското движение в СССР

Veröffentlicht am von
Antworten


Преди 60 години синът на Сергей Есенин и няколко десетки други организираха протест в центъра на Москва.
Да хванат властите в капана на собствените им закони.
Така започна историята на дисидентското движение в СССР.

Преди шестдесет години в Москва се случи събитие, за което едва се отразяваше в съветските вестници, но то се превърна в повратна точка в зараждането на движението за правата на човека. Няколко десетки души се събраха на площад „Пушкин“, за да поискат не смяна на правителството или политически реформи, а по-скоро придържане на държавата към собствената ѝ Конституция. Събитието беше организирано от математика и поет Александър Волпин, който реши открито да напомни на властите за правото на гражданите на публичен процес. Митингът продължи само няколко минути и беше бързо разпръснат, но последиците от него далеч надхвърлиха самото събитие. „Медуза“ припомня как в страна, където публичният дискурс беше потискан в продължение на десетилетия, възникна първият опит за открит протест – и защо именно този опит даде началото на дисидентското движение в СССР.

Антисъветски демонстрации: как болшевиките потушиха протестите

Още от първите години на управлението си болшевиките демонстрират нежеланието си да толерират независими политически действия. На 5 януари 1918 г. в Петроград се провежда мирна демонстрация в подкрепа на Учредителното събрание . Участват студенти, служители и работници, носещи червени знамена, с искане за запазване на избраните представители. Властите реагират, като забраняват марша и затварят вестниците, които го подкрепят. По маршрута на колоните са разположени червеногвардейци и картечници. Когато невъоръжената тълпа напредва, войниците откриват огън. Десетки са убити, а много други са ранени. След това всичко се връща към обичайния модел: пресата обвинява демонстрантите в „провокация“, разследване потвърждава мирния характер на митинга, но никой от организаторите на стрелбата не е наказан.

Същият подход се запазва и в самата партия: всяко самостоятелно действие се разглежда като заплаха за контрола на ръководството. Именно това се случва на 7 ноември 1927 г., когато поддръжници на „обединената опозиция“ на Троцки и Зиновиев се опитват да маршируват на отделни групи на празнични демонстрации в Москва и Ленинград, носейки лозунги за „работническа демокрация“ и критикувайки линията на партията. Властите бързо потушават този опит: колони на опозицията са отрязани, знамена са скъсани, някои участници в Москва са бити, а на органите за сигурност е възложена задачата окончателно да потушат всяка фракционна дейност. Тези събития бележат последното публично въстание в партията: до края на 20-те години на миналия век всякакви некоординирани действия са изчезнали от политическия живот, а уличните паради са се превърнали в напълно контролирани церемонии.

След смъртта на Сталин, политическата атмосфера започва забележимо да се променя. Размразяването донася предпазливо отпускане на режима и усещане, че общественият живот може да се възроди след дълги години на мълчание. Младите хора, усещайки тази промяна, започват да търсят свои собствени форми на присъствие в града. Едно такова място става импровизираният „остров на свободата“ близо до паметника на Маяковски в Москва. Тук хората четяха поезия, обсъждаха новини, дебатираха и създаваха нови запознанства – малко, но важно пространство, където можеха да говорят на глас след десетилетия мълчание.

Но границите на тази свобода оставаха много тесни. Клането в Новочеркаск през юни 1962 г. беше сурово напомняне, че размразяването не означава право на масов протест. Работниците излязоха на улицата заради покачващите се цени и падащите заплати. Това беше типичен социален протест, без политически искания. Хората очакваха разговор с ръководството, а не конфронтация. Властите обаче отговориха със сила: откриха огън по демонстрантите, убивайки и ранявайки десетки. Последваха закрити процеси, присъдите бяха произнесени бързо, а информацията за трагедията беше класифицирана. Новочеркаск демонстрира, че дори в съвременната епоха всеки масов протест може да се превърне в претекст за сурово потискане, ако дори леко се отклони от установения ред.

Когато Хрушчов е уволнен през октомври 1964 г., не е било ясно каква посока ще поеме страната. Някои очакват завръщане към по-твърд ред; други се надяват на продължаване на размразяването. На този фон в градската среда започват да се появяват нови форми на културен живот. Една от тях е литературното сдружение СМОГ, чието име е съкращение от „Смелост, Мисъл, Образ, Дълбочина“. То е основано през януари 1965 г. и обединява млади поети, които се стремят да творят, без да се съобразяват с официалните норми. Те провеждат четения пред паметника на Маяковски, публикуват самиздат и обсъждат теми, отхвърлени от съветската цензура. Това е твърде свободно за времето и властите бързо се намесват: някои участници са изключени от университети, други са изключени от Москва. Въпреки натиска, СМОГ демонстрира нарастваща нужда сред градската младеж от независимо пространство за комуникация и творчество. В контекст, където надеждите за продължаваща промяна се сблъскват с желанието на държавата да запази контрол, се появява случаят със Синявски и Даниел.

Случаят „Синявски и Даниел“: Как властите подцениха реакцията на репресиите

Делото „Синявски и Даниел“ е първият голям публичен процес срещу писатели в постсталинския СССР. Андрей Синявски и Юлий Даниел не успяват да публикуват текстовете си в Съветския съюз: те излизат извън рамките на „социалистическия реализъм“ и не биха преминали цензура. След случая с Борис Пастернак, който е преследван заради романа си „Доктор Живаго“ и му е отказана възможността да приеме Нобелова награда, става ясно какви ще бъдат последствията от опита за публикуване на „неудобна“ проза в страната. Затова Синявски пише под псевдонима Абрам Терц, Даниел под името Николай Аржак, а текстовете им изпращат в чужбина. Техните новели и разкази са гротескни и фантастични, предлагайки остра критика на съветската реалност: страх, лъжи, бюрократична жестокост, теми за вина и отговорност за репресиите и опасността от възраждане на култа към личността.

Откъс от речта на Михаил Шолохов на 23-ия конгрес на КПСС, посветена на случая със Синявски и Даниел

След преследването на Пастернак става ясно, че „неудобната“ проза няма да бъде публикувана в СССР и някои автори започват да търсят защита в чужбина. През 1956 г.  свързаното с НТС издателство „Посев“ (Posev) отправя апел чрез списанието си „Грани“ (Grani) към писатели и учени в Съветския съюз да представят текстове, забранени от цензурата. Така постепенно се развива инфраструктурата на тамиздат – публикуването на съветски автори на Запад. Синявски и Даниел се възползват от тази възможност: изпращат произведенията си на Запад, където те са публикувани под псевдонимите Терц и Аржак от американското издателство Inter-Language Literary Associates.

Въпреки предпазните мерки и използването на псевдоними, КГБ разкрива истинската самоличност на писателите и започва репресии срещу тях. Синявски е арестуван на 8 септември 1965 г., а Даниел на 12 септември. За мнозина в СССР това е пълна изненада: и двамата писатели са известни в тесен литературен кръг, но не са смятани за открити „опозиционери“. Властите обаче решават друго. Даниел и Синявски са обвинени в „антисъветска агитация и пропаганда“ – на практика самото публикуване на литературни текстове в чужбина, които не са цензурирани в СССР.

Юлий Даниел (вляво, на заден план) и Андрей Синявски (вляво, на преден план) на съдебно заседание, 10 февруари 1966 г.

Вътрешната реакция беше далеч по-силна, отколкото властите очакваха. Процесът предизвика тревога сред московската интелигенция: редакции, академични институти и млади писатели започнаха да го обсъждат като стъпка назад, опит за повторно въвеждане на страх и идеологическа дисциплина. Започнаха да се пишат писма в защита на арестуваните, първо лични, а след това и публични. Това включваше „Писмото на 62-мата “, подписано от много видни автори, сред които Булат Окуджава, Владимир Войнович, Лидия Чуковская, Варлам Шаламов, Константин Паустовски и Иля Еренбург. За съветската културна сцена това беше почти безпрецедентна стъпка: публичното възражение срещу съдебното преследване означаваше да се рискува кариерата – а понякога дори и безопасността.

Международната реакция беше още по-силна. ПЕН-клубът , Артър Милър, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Греъм Грийн и десетки други водещи писатели от Европа и Съединените щати се обявиха в защита на Даниел и Синявски. Западната преса осъди процеса като идеологически и несъвместим с епохата на размразяването. В крайна сметка процесът срещу писателите се превърна в първото голямо политическо дело от ерата след Хрушчов и се превърна в обединяващ пункт за ново социално движение – от първите протестни писма до митинга за гласност на площад „Пушкин“.

Митинг „Гласност“: Как организаторите му преминаха от идеята до реализацията

Син на Сергей Есенин и преводачката Надежда Волпин, Александър Волпин е математик и поет, известен в Москва с рядката си за времето си упоритост по един въпрос: той настоява държавата да спазва собствените си закони дословно. Волпин вече се е сблъсквал със съдебни дела и добре разбира колко лесно правните норми могат да бъдат сведени до обикновени формалности в СССР. По-късно той си спомня, че през есента на 1965 г., след ареста на Синявски и Даниел, дълго време се разхожда из горичката в Голицино, опитвайки се да разбере какво да прави: „Тези дяволи вероятно ще проведат процеса при закрити врати. Така че е крайно време да поискаме открит процес!“ Логиката на Волпин е проста: колкото по-често властите са принудени да провеждат процеси открито, толкова по-трудно ще им бъде да прикрият произволни решения. Именно от тези размисли се заражда идеята за публичен митинг на 5 декември, който да се проведе не под политически лозунги, а под строго законовото изискване процесът да се проведе открито, както е предписано от Конституцията.

Правният подход, който Волпин пропагандира, предизвика сериозни спорове дори сред най-близките му съюзници. Много дисиденти смятаха, че обжалването на Конституцията и законите в страна, където самото правителство не успява да ги спазва, е безсмислено. Други се опасяваха, че опитите публично да се „преподава“ на държавата собствените ѝ норми могат само да навредят на арестуваните, влошавайки положението им. Самият Волпин обаче настояваше, че зачитането на формалните човешки права трябва да бъде фокусът на съпротивата. Той обясни на приятели, че дори най-суровите режими са принудени да създават закони, които поне частично съответстват на представите на обществото за справедливост; в противен случай държавата просто не може да функционира.

Александър Волпин
Листовка, насърчаваща хората да се включат в митинг за гласност

Проблемът се криеше другаде: самите власти нямаха намерение да налагат тези норми и не очакваха гражданите да ги изискват. Волпин твърди , че точно тук възниква пространството за борба – да се „хванат властите в капан в собствените им закони“ и да се принудят да действат открито. Този подход беше необичаен за мнозина. Бъдещата известна активистка за човешки права Людмила Алексеева си спомня : „Не знаехме какво ще се случи с тези демонстранти, но си мислехме, че ще свърши зле – ще ги арестуват. А какво ще им направят след това, дори не можех да си представя. Може би щеше да е наред, може би не. Просто щяха да арестуват всички. Последното нещо, от което се нуждаехме, беше още десет арестувани освен Синявски и Даниел. Какъв беше смисълът на всичко това?“

Въпреки това, именно подходът на Волпин е в основата на първите инициативи за правата на човека, включително подготовката на митинга на 5 декември. Това е ясно отразено в листовки, разпространявани в университети и разпространявани в тесен кръг от познати. В тях е обяснено подробно, че закрит процес срещу Синявски и Даниел би нарушил закона за откритост на съдебните производства и че всяко заседание „при закрити врати“ би създало условия за произволни действия. Затова е предложено митингът да се проведе като „митинг на гласността“ с един-единствен лозунг: „Искаме откритост на процеса“. Авторите подчертават, че участниците трябва да действат стриктно в рамките на закона: да не викат политически лозунги, да се съпротивляват на провокации и, ако властите поискат да се разотидат, да се съобразят с това искане, като предварително заявят целта на събирането. Акцентът върху правната форма е от решаващо значение: митингът е замислен като демонстрация, че гражданите не искат промяна на режима, а по-скоро спазване на нормите, залегнали в законите на самите власти. Те решават да проведат митинга на 5 декември, деня, в който през 1936 г. е приета първата съветска конституция.

Разгонване на митинг: няколко минути, които промениха възприятието за борбата за правата на човека в СССР

Митингът на 5 декември 1965 г. продължил само няколко минути. Сред събралите се имало такива, които се осмелили да издигнат лозунги, и много, които дошли просто да наблюдават – някои от любопитство, други от съчувствие. Виктория Волпина, съпругата на главния организатор на митинга, си спомняла, че всичко се случило почти мигновено: „Лозуните се издигнали във въздуха, след което видях ръце, които се протягали към тях… бръмченето на коли, протягането на ръце, падащите лозунги.“ Тя описала сцената като гъсто движение от няколко десетки души, които бързо се разделили на малки групи, когато оперативните работници се втурнали от външния кръг на наблюдателите. Волпина оценила, че е имало около 60 демонстранти; много други стояли наоколо, наблюдавали и се колебаели дали открито да се присъединят.

Демонстрация на площад „Пушкин“, 5 декември 1966 г.
Лозунги от митинга „Гласност“

Людмила Алексеева също си спомня колко бързо и бурно е завършило всичко. Тя предполага, че е имало не повече от 50 реални участници: „Волпин, [художникът Юрий] Титов и още няколко души са вдигнали плакатите. Едва са имали време да вдигнат плакатите си, преди да бъдат грабнати.“ Цялата сцена е била съпроводена от светкавици на камери – снимали са както западни журналисти, така и служители на КГБ. 

Въпреки бързите действия на полицията, физическото насилие беше ограничено. По-късно участниците обясниха това, като казаха, че 1965 г. все още е била в сянката на „Размразяването“ и властите се опасявали от прекомерна бруталност на фона на вече интензивния международен шум около процеса срещу Синявски и Даниел. Задържаните, включително Волпин, бяха разпитвани в продължение на няколко часа, но всички бяха освободени същата вечер.

За повечето наблюдатели митингът беше кратък и напрегнат момент, когато за първи път след години мълчание няколко десетки души открито излязоха на площада със законно искане. За властите това беше предупредителен знак. Но за тези, които стояха на площад „Пушкин“, дори и „зад храстите“, както пише Виктория Волпина, това беше моментът, в който самата възможност за граждански действия в СССР за първи път стана публично очевидна.

Последиците от митинга: как се е зародило и развило дисидентското движение в СССР

На следващия ден председателят на КГБ Владимир Семичастный докладва на  Политбюро , че „някои участници в събирането, под претекст, че спазват гражданските свободи, са започнали да скандират демагогски лозунги“. Отбелязва се също, че „сред най-активните участници в събирането са седем лица, за които е известно, че са психично болни: четирима от тях (Волпин (Есенин), [поетът Юрий] Галансков, Титов, [работникът Виктор] Хаустов) преди това са участвали в различни антисоциални прояви“.

За да се противодейства на бъдещи протести, през септември 1966 г. към Наказателния кодекс на РСФСР е добавен нов член, член 190-3. Той въвежда наказания за „организиране или активно участие в групови действия, които грубо нарушават обществения ред“ или включват неподчинение на правителствени заповеди. Максималното наказание е три години лишаване от свобода. Формулировката е достатъчно широка, за да обхване не само политически действия, но и стачки, студентски протести и всякакви събирания, счетени за „опасни“ от властите.

Въпреки противопоставянето на правителството обаче, протестът се проведе. Един от участниците в митинга, Дмитрий Зубарев, по-късно каза: „За мен, както и за всички мои познати, 5 декември бележи исторически момент: появата на ново, гласовито, ненасилствено масово социално движение в Съветския съюз.“

Само година по-късно митингът се повтори, този път като тихо напомняне за правото на публичен процес. В определения час хората се събраха на площад „Пушкин“, мълчаливо свалиха шапките си и застанаха, загледани в паметника на Пушкин. Сред тях беше академик Андрей Сахаров, тогава все още непублична опозиционна фигура. Именно с тези стъпки той започна пътя си към превръщането си в един от водещите морални авторитети на бъдещото движение за правата на човека.

Дългосрочното въздействие на протеста беше още по-силно. Хора, които преди това бяха действали изолирано – учени, студенти, млади писатели, инженери – започнаха да се обединяват около темата за откритите съдебни процеси и прилагането на закона. Митингът демонстрира, че има част от населението, желаеща да говори публично и ненасилствено за правата. Именно от тези малки групи и наблюдатели, които тогава стояха „зад кулисите“, дисидентското движение постепенно се разрасна.

„Медуза“

Преди 105 години две Русии се сбогуват завинаги

Veröffentlicht am von
Antworten
Корабите на Врангел напускат Крим и отплават за Турция, ноември 1920 г.

Наверно всеки, който се интересува от миналото на страната, поне веднъж е бил разтревожен от въпроса: а можеше ли тя да стане друго? И ако да, то при какви обстоятелства? Една от разклоненията е събитията от ноември 1920 г. в Крим. В онези дни там падна последният антиболшевишки режим в европейската част на бившата империя, правителството на Южна Русия на генерал-лейтенант Петър Врангел.

След като загуби битката при Перекопско-Чонгарско от настъпващите червени, „черният барон“ начело на Бялата армия не реши да предизвиква съдбата и замина в емиграция заедно със своите привърженици. Какво стоеше зад това решение – военното поражение или политическият крах на проекта на Врангел? Защо генералът не беше спасен от „презареждането” на Бялото движение, което се опита да се обърне с лице към народите на Русия? И накрая, можеше ли всичко да се развие по друг начин?

Време е да се сбогуваме

В средата на ноември 1920 г. в градовете на Крим цареше паника. Още преди няколко седмици обикновените хора се утешаваха с мисълта, че войната се води някъде далеч, в степите на Днепър, а полуостровът остава дълбоко в тила на армията на Врангел. Уви, след броени дни Благословената Таврида сподели съдбата на другите някога надеждни опорни точки на Бялото движение – Урал, Сибир и Дон с Кубань. След падането на фронта последва и загубата на тила.

На 11 ноември 1920 г. — 29 октомври по стария стил (белите в Южна Русия принципно използваха юлианските дати, като не признаваха календарната реформа на болшевиките) — Червената армия нахлу на полуострова. На същия ден барон Врангел заповяда да се евакуират войските и „всички, които споделяха с армията нейния кръстен път, семействата на военнослужещите, служителите на гражданската администрация с техните семейства и отделни лица, които биха могли да бъдат изложени на опасност в случай на пристигане на врага“.

Желаещите да емигрират чакат парахода на брега на Севастопол, ноември 1920 г.

По общо признание на очевидците, евакуацията от Крим е протекла сравнително организирано. При нея е имало много повече ред, отколкото при запомненото от участниците в събитията бягство от Новоросийск през март 1920 г. Тогава наистина цареше принципът „спасявай се, който може“: за местата на корабите се водеха ръчни битки, а войниците на брега бяха забравяни с цели полкове. Да, в Крим не се размина без хаос; например, пробилата се до Феодосия дивизия можеше да открие, че корабите за нея стоят в Керч. Но командването изпълни основната задача:

всички 146 хиляди военни и цивилни, които искаха да избягат от болшевиките заедно с Врангел, напуснаха полуострова. Корабите с тях поеха курс към окупираната от Антантата част на Турция.

Разбира се, участниците в „Руския изход” в тези минути едва ли мислеха за организаторския гений на своя главнокомандващ. Повечето от белогвардейците и техните съмишленици осъзнаваха, че войната е загубена, че в новата Съветска Русия няма място за тях и че пред тях се простира само пълна неизвестност. Затова в дневниците и мемоарите на различни емигранти се проявява еднакво мрачен тон. Характерни са редовете на някой си Н.И.К.

30 октомври [12 ноември]. Градът [Севастопол] е неузнаваем. Главните улици са буквално препълнени с хора, по Нахимовска и Екатерининска се влачат каруци, натоварени с багаж, вещи, придружавани от въоръжени военни. Заповедта за евакуация се оказа за всички гръм сред ясното небе. Всички вървят с тревожни лица, всички бързат към пристанищата за натоварване. На Нахимовския тротоар лежи окървавено тяло, около него се е събрала тълпа. „Кой е убит? Защо?“ Никой не знае…

Подобни образи и интонации се прокрадват и в други свидетелства за евакуацията от Крим. Изхвърлени коне, преобърнати коли, ограбени складове, клади от документи, плачещи деца, крещящи жени… Въпреки това, дори на този тъжен фон имаше място и за куриози. Генерал-майор Антон Туркул – един от най-добрите командири на Врангел, командир на елитната Дроздовска дивизия – личният му шофьор на борда на парахода признава, че няма да емигрира след шефа си. При Съветите, казва той, нищо не го заплашва, защото самият той е болшевик.

Кримската евакуация в картината „Бяла Русия. Бягство“ на художника Дмитрий Белюкин (1992).

„Това признание някак не ме изненада: какво да се чудиш, когато всичко се е променило, объркало в Русия“, — философстваше по-късно в емиграция Туркул. Тогава, през 1920 г. в Крим, той благодари на шофьора за услугите му и разпореди да го закарат до брега. Двете Русии се разделиха завинаги.

„Такава армия не можеше да създаде Русия“

Крим остана в историята като последния оплот на белогвардейците в европейската част на бившата Руска империя. И това не беше свързано с някакви дълбоки причини – просто така се бяха сложили обстоятелствата. В Гражданската война полуостровът изобщо имаше изключително заплетена история. От ноември 1917 г. до юни 1919 г. властта тук се сменяше седем пъти. Крим преживя и две съветски републики, и управлението на кримскотатарските националисти, и германската окупация, и краткото първо пристигане на белогвардейците. През лятото на 1919 г. морският десант на генерал-майор Яков Слашчев възстанови контрола на белите въоръжени сили на Южна Русия над територията. Болшевишкото ръководство избяга след незначителни сблъсъци.

Яков Слашчев (третият отдясно) и офицерите от неговия щаб. Втората отдясно е ординарецът и бъдещата съпруга на генерала Нина Нечволодова, пролетта на 1920 г.

През януари-март 1920 г. Слашчев отново се откроява в историята на Крим. Този път, в серия от отбранителни битки, той защитава полуострова от настъпващите от север червеноармейци. Белият генерал с силите на един-единствен корпус успя да спре настъплението на превъзхождащата група на червените. Победите на Слашчев на изолирания кримски театър бяха толкова по-ценни, колкото и кошмарната за белогвардейците зима на 1920 г.

След провала на форсираното настъпление към Москва – идеята-фикс на тогавашния главнокомандващ, генерал-лейтенант Антон Деникин – фронтът на ВСЮР се срути. Под натиска на червените войските бързо се оттеглиха на юг, губейки дори Дон и Кубань. На 25-26 март 1920 г. злощастията на белите бяха увенчани с паническа евакуация от Новоросийск. В стремежа си да се махнат на всяка цена в Крим, бегълците оставиха на болшевиките хиляди свои съратници, стада военни коне и планини от военно имущество.

Катастрофата в Новоросийск подкопа престижа на Деникин в армията и военачалникът не се задържа на поста си. На 3-4 април 1920 г. той свиква военен съвет от най-авторитетните бели генерали, за да решат кой да поведе армията оттук нататък. След кратки разисквания офицерите препоръчаха на Антон Иванович да назначи за свой наследник генерал-лейтенант Петър Врангел, който не само отсъстваше от Крим в този момент, но и само шест седмици по-рано беше изгонен от Деникин в емиграция.

Иронията тук се добавя от факта, че както Крим стана „бял” едва към края на събитията, така и бъдещият му управител се присъедини към белогвардейците в хода на войната. Дълго време изчаквал, Врангел се присъедини към армията на Деникин едва през август 1918 г., когато тя вече се беше превърнала в реална военно-политическа сила. Благодарение на завършеното образование в Академията на Генералния щаб, заслугите си в Първата световна война и безспорните си таланти, Петър Николаевич бързо се издигна до водещи позиции в антиболшевишкия лагер. На 30 юни 1919 г. кулминацията на успехите му стана превземането на считания за непристъпен Царицин (Волгоград).

Антон Деникин и Петър Врангел (вдясно на преден план, съответно в светла и черна униформа) на парад в превзетата Царицина, юли 1919 г.

Но след победата на Волга между Врангел и Деникин се появи черна котка. Подчинен от древен остезийски род публично критикуваше своя неблагороден главнокомандващ: и за ужасната организация на тила, и за отказа от поход в дълбочината на Поволжето. Вместо да се присъедини към армиите на адмирал Александър Колчак, главата на ВСЮР неблагоразумно предпочете авантюристичен поход към Москва. В резултат всичко завърши с пълен провал, на върха на който двамата генерали си разменяха остри писма, и на 21 февруари 1920 г. Деникин уволни Врангел. А само месец и половина по-късно загубилият командир трябваше де факто да назначи противника си за свой наследник.

„Армия, възпитана в произвол, грабежи и пиянство, водена от командири, които с примера си развращаваха войските – такава армия не можеше да създаде Русия. Без организиран тил, без да е подготвила в тила нито една укрепена ивица, нито един възел на съпротива и отстъпвайки по местност, където населението се е научило да я мрази, Доброволческата армия започна да се оттегля безконтролно назад “ — от обвиненията на Врангел в открита кореспонденция с Деникин, февруари 1920 г.

Ситуацията изглеждаше странна и за другата страна. Врангел сякаш победи в сражението с нелюбимия си началник, но зае мястото му в момент, когато Бялото движение почти нямаше шансове за обрат във войната — от всичките си бивши завоевания му остана само Крим.

Бял феникс

В полза на назначаването на Врангел за главнокомандващ е изиграл забележителен епизод, който се е разиграл точно на Черноморския полуостров. На 3 февруари 1920 г. в Ялта бунт е вдигнал пехотният капитан Николай Орлов, който е обявил война на небрежните началници и задните казначии. Неговият „марш на справедливостта” бързо беше потушен от генерал Слашчев, но Орлов в своя манифест успя да поиска начело на остатъците от ВСЮР да бъде поставен „нашият млад вожд” Петър Врангел. Очевидно това е направило впечатление на другите генерали; в края на краищата, кой друг да поправи грешките на Деникин, ако не неговият най-яростен критик.

Бунтът на Орлов е показателен в контекста на хаоса, който царуваше в тила на Деникин. Впоследствии почти всички бели ветерани-фронтовици с горчивина си спомняха как в техните тилове се разхождаха елегантни офицери, приписани към неизвестни ведомства, а складовете се пропукваха от амуниции, която толкова липсваше на фронта. Някои автори неохотно признаваха и произвола на контраразузнаването на ВСЮР, което под претекст за борба с болшевиките извършваше грабежи и изнудвания.

Младши офицери от Дроздовската дивизия в Крим, есента на 1920 г. Както се вижда, наред с мъжете там са служили и момичета.

Врангел се опита да сложи край на тази анархия. Баронът набързо реорганизира полуразрушените и деморализирани остатъци от войските в единна 40-хилядна армия с простото име „Руска“. Новият главнокомандващ не допусна там много от храбрите командири с лоша репутация. Осъдените за грабежи, които станаха масови при Деникин, сега бяха екзекутирани след кратки разследвания. Новото командване строго пресече и еврейските погроми, също любими на южните белогвардейци.

„В Севастопол трябваше да разстрелям двама дроздовци [военнослужещи от елитната дивизия, носеща името на загиналия генерал Михаил Дроздовски]. За грабеж. Двама бойци от 6-та рота, добри войници, откраднаха от една дама златен часовник с верижка и медальон. […] Помня как плачеше белокосата дама, как разкъсваше на парчета черната си воал, молейки да пощадят „войничетата”. Късно. Бойците бяха разстреляни“ – Антон Туркул, бял генерал

Прегрупирането на армията позволи на врангеловците да възкръснат от пепелта и да нанесат неочаквани удари по червените, които много навреме се забъркаха във война с Полша. Още през пролетта на 1920 г. белите успешно се десантираха в Северна Таврия. На 6 юни те преминаха в пълномащабно настъпление извън полуострова. Близо до Мелитопол пехотният корпус на генерал Фьодор Абрамов с авиационна подкрепа унищожи цяла конна група на РККА – войските, които изглеждаха разбити, уверено вървяха на север. До септември 1920 г. белите последователно превзеха Александровск (Запорожие), Волноваха, Мариупол и редица по-малки градове. Те вече контролираха обширна територия в южната част на съвременна Украйна.

Съветски агитационен плакат, посветен на заплахата от Врангел, автор Н.Д. Кочергин, 1920 г.

Въпреки всички злощастия на полския фронт, болшевиките не можеха да пренебрегнат победите на кримските генерали. На 21 септември червените бяха принудени да посветят на Врангел отделен Южен фронт. Неговият командир Михаил Фрунзе – професионален революционер, разкрил по време на войната таланта си на военачалник – трябваше да спре вражеските войски, да ги изтласка обратно в Крим и след това да изчисти тяхното скривалище. Неволно възникна въпросът: доколко „държавата” на Врангел ще се окаже политически по-стабилна от анархията на Деникин?

Господарят на руския народ

Врангел в своята политика се отказа от две съмнителни концепции, които по-рано погубиха правителствата на Деникин и Колчак. Става дума за „единна и неделима Русия” и „непредрешенчество”. Първият пункт предполагаше, че рухналата империя трябва да бъде възстановена в първоначалните си граници и строго по унитарния принцип. Ето защо всякакви движения за независимост или автономия на отделни народи трябва да изглеждат за борците за „единна и неделима“ Русия не по-добре от болшевиките.

[При Деникин] се бореха с болшевиките, бореха се и с украинците, и с Грузия, и с Азербайджан, и само малко не им достигна, за да започнат да се борят с казаците… В резултат, провъзгласявайки единна, велика и неделима Русия, стигнаха дотам, че разделиха всички антибольшевишки руски сили и разделиха цяла Русия на редица враждуващи помежду си образувания – Петър Врангел

Не по-малко вреда на белите нанесе и „нерешителността“ – съзнателният отказ от каквито и да било политически реформи до победата над Съветите и свикването на Учредително събрание. Точно този подход попречи на белогвардейците да спечелят войната, тъй като ги лиши от масова подкрепа. Селяните, ключова социална група в Русия по онова време, разглеждаха антибольшевишките сили като „армия на господарите” и затова саботираха всякаква помощ за белите армии, от мобилизация до доставки на хляб. Колкото и странно да е, наследственият аристократ и помещик Врангел осъзнаваше това по-добре от Колчак, произхождащ от безземелни благородници, или от Деникин, внук на крепостен селянин.

Врангел (седи в центъра) с членовете на правителството си. Крайният вляво е началникът на щаба на Руската армия генерал-лейтенант Петър Шатилов, вторият отдясно е председателят на правителството Александър Кривошеин.

През лятото на 1920 г. властите на Врангел се опитаха да решат стария проблем. Правителството на Александър Кривошеин в Севастопол прие закони за аграрна реформа и селско самоуправление. Предполагаше се, че земеделските стопани ще могат да придобият правото на частна собственост върху земите си, включително и върху земите, отнети по време на революцията. При това селяните ставаха независими в решаването на местните въпроси. Държавата поемаше ролята на посредник в разплащанията между старите и новите собственици.

Проектът изглеждаше като цяло привлекателен за потенциалната аудитория. Кривошеин и неговото правителство обаче се нуждаеха от достатъчно време, за да приложат реформата на практика, а неговите граждански политици можеха да осигурят само военни победи при очевидно неравенство на силите с врага. Сега можем само да гадаем какъв би бил изходът от Гражданската война, ако белите бяха приели такива закони не през третата, а през първата година на конфликта.

Успоредно с това Врангел се опитваше да установи връзки с малките нации. Той осъзнаваше, че независимостта на Полша и Финландия вече е факт. Баронът убеждаваше представителите на други народи да се присъединят към бъдещата обновена Русия на федеративни начала. Ставаше дума за казашките области, за планинците от Северен Кавказ и за Украйна.

Украинският въпрос особено тревожеше Врангел. В неговата армия, наречена „Руска“, етническите украинци съставляваха до половината от бойците. Болшевишките агенти в докладите си за Москва твърдяха, че дори в елитната Корниловска дивизия до половината от личния състав са били родени в Харковска, Полтавска и съседните губернии. Твърдеше се, че много от тях преди това са воювали за самопровъзгласената УНР, Украинската народна република.

Войници от Украинската галицийска армия след преминаването им към руските белогвардейци, края на 1919 г.

Врангел първоначално забрани в своята държава шовинистични топоними като „Малороссия” и „Юго-Западный край”, толкова любими на идеологическия украинофоб Деникин. Страната вече трябваше да се нарича само Украйна, а нейните жители – изключително украинци. През лятото на 1920 г., на върха на военните си успехи, белите на левия бряг на Днепър активно взаимодействаха с местните въстаници, които се бореха срещу болшевиките и по един или друг начин бяха наследници на УНР. Изключение правеха анархистите на Нестор Махно: те идеологически мразеха белогвардейците и отказваха всякаква форма на сътрудничество. Махновците демонстративно се разправиха с кримските парламентаристи и подновиха военния съюз с РККА.

През лятото на 1920 г. Врангел утвърди официалния статут на украинския език на контролираните територии и призна полуизчезналата УНР с намек за нейното влизане в „прекрасната федерация на бъдещето”. Но, както и в случая с крестьянската реформа, повечето съвременници възприеха тези стъпки на белогвардейците като принудителни, неискрени и закъснели. Мнозина още през май 1920 г. бяха разтревожени от програмния манифест на Врангел „За какво се борим“. Текстът завършваше със странна фраза: „За да може руският народ сам да си избере ГОСПОДАР”. Едни видяха в нея призив за възстановяване на далеч не от всички желаната монархия, други – намек, че „ГОСПОДАР”, т.е. диктатор, баронът иска да бъде лично той.

Твърде малко химия

На правителството на Врангел не се доверяваха само селяните и различни националисти. В неговите перспективи слабо вярваха и чуждестранните партньори по Антантата – Великобритания и Франция. След провала на Московския поход англичаните директно призоваха белогвардейците да преговарят със Съветите и да се предадат с чест.

Правителството на Англия забрани доставката на военни товари в Крим с корабите си. Когато в България с огромни усилия закупихме самолети за армията, английската контролна комисия ги унищожи, уж по недоразумение – Владимир Харжевски, бял генерал

Позицията на Франция изглеждаше малко по-добра за руските бели. Едва през август 1920 г. Париж официално признава правителството в Севастопол и се съгласява да окаже военна помощ на партньорите си. Английският ляв вестник Daily Herald твърдеше, че гаранция за благосклонността на Франция е бил таен договор с кабални условия: признаване от Врангел на старите дългове на царска Русия, изплащане на лихви по нови заеми и прехвърляне на концесии на съюзника след хипотетична победа над болшевиките. Досега не е ясно дали този документ е съществувал в действителност и, ако да, какви точно точки е съдържал.

Каквото и да е било, белите генерали, за да възвърнат бившия си престиж, се нуждаеха от нови театри на военни действия. Голям потенциал криеше Кубань, където след съветското „освобождение” през пролетта на 1920 г. жителите бързо опознаха всички прелести на новия ред: продразвёрстка, издирване на всички, които са воювали срещу РККА, и жестоката тирания на ревкомите. Остатъците от белите отряди, които не успели да се евакуират, бяха оглавени от генерал-майор Михаил Фостиков. Офицерът пафосно кръсти своята армия „Армия на възраждането на Русия”, установи връзка с Крим и започна партизанска война срещу Съветите.

Максимално напредване на войските на Врангел в Украйна през лятото и есента на 1920 г. Карта: Wikipedia / неизвестен автор

През лятото на 1920 г. Фостиков постига редица локални победи, а „армията“ му нараства до около 5000 бойци. Местните жители симпатизираха на белите партизани, но не се присъединяваха масово към техните редици – мълчаливото мнозинство смяташе победата на комунистите във войната за предрешена. На 14 август Врангел се опита да ободри кубанците, като изпрати десант от сънародници-казаци под командването на харизматичния генерал Сергей Улагай. Въпреки това, червените бързо събраха големи сили на мястото на десанта и след три седмици битки Улагай трябваше да се върне в Крим. Скоро там отидоха и партизаните на Фостиков – мащабно въстание в Кубань така и не се състоя.

Говорейки за десанта на Улагай, не можем да пропуснем една характерна подробност. В разгара на боевете началникът на щаба на бялата група генерал-лейтенант Даниил Драценко поиска от върховното командване… да бъде незабавно заменен. Каза, че не се разбира с Улагай, че той не му дава да работи и моли да се върне в Крим. Този скандален за всяка армия епизод още веднъж демонстрира, че „химията“ между белогвардейците все още не е добра.

Рисунка на офицер от Врангелската армия Б. Павлов с изображение на френските „нюпори” на служба при своите колеги-пилоти, юни 1920 г.

Тук е показателна и силна фигура на Яков Слашчов, спасил Крим през зимата на 1920 г. Героят от минали битки се превърна в звезда и се пристрасти към кокаина; първоначално го приемаше като обезболяващо средство след многобройни рани. Повишените амбиции доведоха до конфликти между Слашчов и други офицери, и Врангел предпочете да изпрати неспокойния генерал в изключително почетна пенсия. Всъщност, този ход не спря прераждането на Яков Александрович. През 1921 г. офицерът емигрира в РСФСР, където постъпва на служба при болшевиките.

Няма сили да се държи

Първоначалните успехи на генералите на Врангел се обясняват до голяма степен с факта, че комунистите са отвлечени от действията в южната част на Украйна от тежка война срещу Полша. Но през октомври 1920 г. болшевиките признават поражението си и се помиряват с Варшава, която отказва да се съюзи с белогвардейците. Това решение позволи на червеното командване да обърне повече внимание на Южния фронт.

На 14 октомври 1920 г. Червената 2-ра конна армия разбила войските на Врангел в битката при Александро-Никопол. Успоредно с това белите провалили щурма на Каховка. Дори масираното – по мерките на Гражданската война – използване на танкове не помогна. Атакуващите без успех използваха дузина останали британски машини, от които не по-малко от пет попаднаха непокътнати в ръцете на защитниците на Каховка.

Британски танк на белите, пленен от Червената армия под Каховка, 14 октомври 1920 г.

Плановете на белите да навлязат в дълбочина в десния бряг на Украйна се провалиха. И в реалностите на свръхманеврената Гражданска война неуспехът на настъплението на едната страна почти гарантирано отваряше пътя за вражеско настъпление. Така се случи и този път. На 28 октомври подсилената с подкрепления 140-хилядна група на командер Фрунзе започна да изтласква врага на юг. До ноември отстъпващите се разделиха с всичките си завоевания на континента. По Перекопския провлак и Чонгарските мостове те се оттеглиха в Крим, готвейки се да бранят полуострова.

Настроението [през ноември 1920 г.] като цяло е мрачно. Повечето мълчат, ругаят се за теснотата, студа и липсата на храна. Едни клатят глава: още една-две битки и нашите сили ще отстъпят пред натиска на противника. Други смятат, че червените няма да нахлуят в Крим, че нашата борба има шансове да се превърне в продължителна – от дневника на Георгий Орлов, щаб-капитан от Руската армия

И в цитирания спор песимистите се оказаха прави. На 8-9 ноември войските на Фрунзе и техните съюзници-махновци пробиват отбраната на противника на Перекопския провлак и навлизат в дълбочина на Крим. Тук се отразиха и нестандартните действия на настъпващите (преди всичко, неочакваното преминаване през пресъхналия Сивашски залив), и четирикратното им числено превъзходство, и моралният срив на защитниците. Веднага след бързото отстъпление от Северна Таврия те бяха оставени да мръзнат на лошо оборудвани позиции – мнозина загубиха желанието да се бранят до смърт.

Червената кавалерия на Перекоп, картина на Н.С. Самокиш, 1920-те години.

Да и самите победители впоследствие упирали именно на нематериальные факторы Перекопского сражения. Служивший в штабе Фрунзе бывший штабс-капитан царской армии Владимир Триандафиллов прямо писал: „Само с общо сломяване на волята на противника може да се обясни прочистването на Перекопските позиции, но не и с нашия тактически успех“.

Последният му поклон

След превземането на Перекоп падането на бялото правителство в Крим стана неизбежно. Получил неприятните новини, Врангел, както вече беше споменато в началото на статията, даде заповед за евакуация. Баронът от самото начало имаше предвид тъжния опит от Новоросийск и навреме разпореди да се подготви флотът за такъв сценарий.

Врангел за последен път слиза по Графската пристанище в Севастопол, ноември 1920 г.

Говорейки за изтеглянето на белогвардейците от полуострова, не може да се подмине широко разпространеното обвинение към Врангел. През последните години често се твърди, че баронът е пренебрегнал предложението на болшевиките за почетна капитулация и го е скрил от подчинените си. С арогантността си генералът уж е провокирал противника да предприеме масови репресии в Крим. Но има ли този мит отношение към реалността?

Първо, идеята за почетна капитулация на Врангел не е била на политическото ръководство на Съветска Русия, а лично на Фрунзе. Той наистина е предложил на врага да сложи оръжието в замяна на пълна амнистия и право на емиграция за всички желаещи. Но командерът е действал изцяло по лична инициатива – по подобен начин е постъпвал и преди, по време на кампаниите в Сибир и Централна Азия. А Владимир Ленин не е оценил идеята да се помилват заклети врагове („Изключително удивен съм от прекомерната отстъпчивост на условията“). Ильич заяви директно, че за свободно напускане на страната от страна на белогвардейците не може да става и дума. Няма никакви гаранции, че останалите положения няма да споделят същата съдба.

Ако противникът приеме [вашите условия], тогава трябва да се осигури реално завземането на флота и да не се пусне нито едно корабче. Ако противникът не приеме тези условия, тогава, по мое мнение, не може да се повтарят повече и трябва да се разправим безмилостно – от телеграма на Ленин до Фрунзе от 12 ноември 1920 г.

Второ, абсурдно изглежда самото поставяне на въпроса, че Врангел трябвало да отговаря за действията на червените, а за белия генерал отговорността се полагала на жителите на Крим. Не, ВЧК през 1920-1921 г. е прочиствала отвоювания полуостров строго в съответствие с заповедите на своите началници. Според най-минималните оценки, червеният терор в Крим е струвал живота на не по-малко от 15-20 хиляди души – както на действително свързани с Врангел, така и на тези, които са платили с живота си за непролетарския си социален произход. Между другото, това не е няколко пъти, а с порядъци повече от аналогичните действия на белите власти на полуострова през 1919-1920 г. (там става дума за около 300 екзекутирани).

Така че, ако Врангел беше оповестил на своите хора текста на Фрунзе, статистиката за жертвите на кримските чекисти най-вероятно щеше да бъде още по-голяма — със сигурност много бели щяха да повярват на обещанията на червените и да останат да чакат собствената си екзекуция. Както изглежда сега, това беше максимумът от възможностите на генерала – да изведе със себе си сто и петдесет хиляди души, които не искаха да живеят при болшевизма. Баронът нямаше никакви шансове да свали мразения режим: прекалено много бяха похарчили неговите предшественици.

През цялата 1920 г. войските на Врангел се налагаше да воюват на кредит – в очакване, че Кубань и Украйна ще въстанат всеки момент, съюзниците ще започнат да помагат както трябва, а болшевиките ще се скарат помежду си. Но времето минаваше, чудо не се случваше и вярата в кримския проект у неговите защитници бавно се изпари. Затова и тъжният край на епопеята на Врангел изглежда напълно логичен.

И все пак накрая не мога да не отбележа: съдбата на повечето от победените при Каховка и на Перекоп се разви по-добре, отколкото на много от техните победители. Почти всички генерали на Врангел – Шатилов, Туркул, Фостиков и Харжевски – започват от нулата нов живот в емиграция и умират в дълбока старост. Докато героичните красноречиви оратори или ще бъдат погубени от епидемията от загадъчни смърти в РККА през 1920-те години (тя няма да пощади и преминалия на другата страна Слашчев), или от Сталиновия Голям терор.

Михаил Фрунзе. Победителят при Перекопе ще умре при странни обстоятелства още през 1925 г. – според официалната версия, от зараза на кръвта при планова хирургична операция. Врангел ще го преживее само с три години – официално ще умре от туберкулоза, но и тази смърт редица автори също приписват на съветските специални служби.

mostmedia.org

Приятелство и егоизм

Veröffentlicht am von
Antworten

Пет мишки, кокошка, прасе и крава били приятели и живеели във ферма на затънтено място. Мишките, които живеели в къщата, винаги помагали на приятелите си. Ако някоя от тях чуела, че фермерът иска пържено пиле, те казвали на кокошката да се скрие. Когато чуели, че жената на фермера планира да прави свинска наденица за вечеря, те казвали на прасето да легне на една страна и да се престори на болно. А когато чуели, че фермерът иска печено говеждо, те казвали на кравата да отиде на друга поляна. Кокошката, прасето и кравата наричали своите пет приятели МР5 — Мише Разузнаване Пет.

Веднъж една от мишките видяла през пукнатина в стената, че фермерът разопакова нещо. Тя едва не припаднала, когато в пакета разпознала миши капан.

— О, не! Загазихме! Свършено е с нас! — казала тя на другите мишки. — Какво да правим?

Те решили единодушно да отидат и да помолят приятелката си г-жа Кокошка за помощ.

— Ко-ко-ко! — казала г-жа Кокошка. — Как може да ме нарани някакъв си малък миши капан?

Мишките не можели да повярват, че г-жа Кокошка няма намерение да им помогне, нито дори да ги успокои, след като толкова пъти й били помагали.

Затова отишли при приятеля си г-н Прасе.

— Грух! — казал г-н Прасе. — Малко съм зает в момента. Ще ви се обадя по-късно. В края на краищата какво може да ми причини един миши капан?

Последвало ново разочарование за мишките. И те отишли при своята най-голяма и смела приятелка г-жа Крава.

Г-жа Крава била прекалено заета да пасе, за да каже дори „Му!“. След като разтревожените мишки дълго я умолявали, тя казала:

— Добре. Ще помисля, докато преживям, въпреки че проблемът не е мой.

Мишките се прибрали в къщата сломени. След всичката помощ, която били оказали на приятелите си, те не получили нищо повече от „Ко-ко-ко“ от г-жа Кокошка, „Грух“ от г-н Прасе, а от г-жа Крава дори едно „Му“ не получили.

През нощта, докато търсела нещо за похапване, една от мишките стъпила в капана. „Щрак!“ — и мишката отишла право в рая (защото в живота си била добра).

Другите четири мишки чули и отишли да помогнат. Нямало какво да направят за скъпата си починала посестрима. Те ридали, плакали и хлипали.

Жената на фермера също чула звука от капана и отишла да разузнае. Когато видяла мъртвата мишка и четирите други, които ридаели от скръб и се прегръщали една друга, тя надала вик и припаднала.

На другата сутрин жената все още била в шок и останала в леглото. Фермерът се замислил какво би могъл да й даде, за да се почувства по-добре. И му хрумнало — пилешка супа! И така, той хванал г-жа Кокошка, отрязал й главата и я сварил в тенджера с малко сол и чесън.

Когато чули, че е болна, приятелките на жената на фермера дошли да я видят, както правят хората. Фермерът трябвало да ги нагости, затова заколил г-н Прасе и го направил на пържоли на скара за посетителките.

За жалост, жената на фермера така и не се възстановила от шока да види четири скърбящи мишки. Починала. На погребението дошли много хора и фермерът направил за присъстващите много сандвичи с печено говеждо. Познайте откъде дошло говеждото!

Ето как малкият миши капан уби кокошката, прасето и кравата. Затова никога не си казвайте: „Това не е мой проблем“. Щом ваш приятел моли за помощ, проблемът е и ваш. За това са приятелите.

Аджан Брам