Мосад – Победи и поражения на известната израелска разузнавателна службa

Veröffentlicht am von
Antworten
За автора: Игор Григориевич Атаманенко е писател, подполковник в оставка.

На 14 май 1948 г. е провъзгласена независимата еврейска държава Израел. И в рамките на три години там беше създадена общност от специални услуги, предназначени да гарантират безопасното му съществуване:

1. Шабак Шин-Бет – Служба за сигурност към Министерството на вътрешните работи със следните отдели:

– по делата на арабите;

– по дела на други чужденци;

– сигурността на членове на правителството и стратегически обекти;

– координация и планиране;

– разследвания;

– оперативна поддръжка;

– техническо обслужване.

2. Аман – Военно разузнаване, чиято структура включва:

– военно разузнаване;

– разузнаване на сухопътните сили;

– Разузнаване на ВВС;

– Военноморско разузнаване.

3. MOSSAD – Централна агенция за разузнаване и специални операции, подразделена на:

– оперативен отдел с много отдели, отговорни за определена географска област на планетата;

– отдел за политически действия, който взаимодейства с „проблемни страни“, които имат обтегнати отношения с Израел;

– Отдел за разработване и провеждане на действия на психологическата война;

– Отдел за научни изследвания, който включва 15 специални отдела за страните по света; включва отдел „недружелюбни страни, които създават ядрени оръжия“;

– технически отдел, който създава специално оборудване за нуждите на MOSSAD;

– два административно-технически отдела.

4. Център за политически изследвания и планиране на израелското външно министерство.

5. Специален отдел на отдела за полицейско разследване.

Всички тези специални услуги ще оставят външните хора безразлични – само MOSSAD ще предизвика вълна от емоции. Причината за това са методите на работа на тази специална служба, които предизвикват негодуванието на жителите на Близкия изток от самото й създаване през 1951 г.

По-нататък – повече: дейността на израелското разузнаване възмути Европа и Съединените щати. Но Оскар Уайлд инструктира: „За да влезеш в едно прилично общество, трябва или да храниш, или да забавляваш, или да се бунтуваш“. И общото възмущение се превърна в триумф: през 70-те години MOSSAD стана член на клуба на най-силните разузнавателни агенции на планетата – КГБ и ЦРУ, британската SIS и западногерманската BND.

ТЕРОР СРЕЩУ ТЕРОР

Изер Харел (Израел Натанович Галперин) е роден през 1912 г. във Витебска област, в семейството на богат еврейски бизнесмен.

Исер Харел. „Нито жертва, нито унищожение ще го спрат.“
1969 г Снимка от Националната библиотека на Израел

През 1929 г., след еврейския погром в Хеврон, Изя се закле да се върне в историческата си родина и скоро пристигна в Палестина. Съчетава службата си в подземната паравоенна организация на еврейската самоотбрана Хаган с работа в кибуца. Да, толкова ефектно, че приятели му дадоха прякора Стахановец. През 1948 г. сменя името и фамилията си, ставайки Изер Харел.

У дома Харел е въплъщение на добротата, докато на работа е вихрушка от активност, която зарежда с енергия хората около нея. Колегите избягваха да говорят с него на абстрактни теми – разговорът във всеки един момент можеше да се превърне в разпит. Общото мнение е, че ако Изер беше останал в Русия, той щеше да бъде шеф на КГБ и да държи Берия в чакалнята като куриер.

В кабинета Харел беше известен като разрушител на традициите. Те казаха: „Ако Изер намисли нещо добро, той със сигурност ще го направи. И нито жертвата, нито унищожението ще го спрат!“

След смъртта му през 2003 г. на 91-годишна възраст, много израелци бяха готови да споделят гледната точка на Хенри Кисинджър: „Без този човек, от когото всички се страхуваха, но малцина познаваха от поглед, да не говорим за душата му, Израел нямаше да се появи и не можеше да оцелее. Целта на целия живот на Харел беше да осигури безопасността на еврейския остров в Арабско море, който повече от веднъж се опитваше да го погълне.

В детството на Витебск Изя научил триковете на дворните пънкари, така че почитал битките без правила. Нисък и слаб, той никога не би рискувал да влезе в единоборство с мощен противник. Изя просто взе пръчка или камък и го удари по главата. Услугата Shin-Bet, която той създава през 1949 г., работи на същия принцип. А по-късно – МОСАД, който командва 11 години (1952-1963).

В ранните години на независимостта на Израел се практикуваха „антитерористични нападения“, когато доброволци, които се присъединиха към Шин Бет, сами или като част от армейски части, отидоха в арабски селища, за да нанесат превантивен удар срещу врага. Те се върнаха у дома едва след ликвидирането на всички арабски терористи.

Участвайки в такива излети, Харел стигна до заключението, че всички средства са добри за борба за мир в Обетованата земя. Трябва да се издигнем над принципите на морала и да превърнем терора в основно средство за борба.

ХОРА УМИРАТ ЗА УРАН

В допълнение към убийството на членове на терористични кланове, израелското разузнаване насърчаваше „деликатно начинание“. Говорим за поредица от операции за осигуряване на уран за ядрената програма на Израел. Мосад прави това от много години, а Изер Харел беше стрелецът.

В началото на 60-те години по негово нареждане десет евреи откраднаха 50 кг оръжеен уран от завод в Пенсилвания. Скоро обемът на откраднатия в САЩ високообогатен уран достигна 267 кг.

В началото на 1960-те и 1970-те години MOSSAD, чрез подставени компании, придобива общо 200 тона уранови суровини. За осъществяването на „деликатното начинание“ израелското разузнаване привлече десетки фирми, компании и политици от САЩ, Белгия, Конго, Германия, Южна Африка, Либерия.

В началото на 70-те години еврейската държава разполага с 18 атомни бомби, произведени в тайна фабрика в пустинята Негев. Израел никога не е отричал този факт, въпреки че не го е потвърдил.

Наблюдавайки изпълнението на ядрените програми на арабските страни, MOSSAD постоянно прибягва до международния тероризъм.

Атаката на израелските военновъздушни сили срещу иракски ядрен реактор на 7 юни 1981 г. е само един от етапите на многостранна операция. На 5 април 1979 г. това беше предшествано от експлозия във френска централа, която разруши два реактора, подготвени за изпращане в Ирак.

След това беше убит кураторът на сирийския ядрен проект генерал Сюлейман, който взаимодейства с ядрени учени в Северна Корея и Иран.

През лятото на 1980 г. Яхя ел-Мешад, един от ключовите партньори в иракския ядрен проект, е намерен мъртъв в хотелска стая в Париж. Смъртта му остава загадка. Починалият водеше здравословен начин на живот, отличаваше се с отлично здраве, нямаше следи от насилие по тялото.

След това дойде поредица от мистериозни изчезвания и необясними смъртни случаи на ирански ядрени учени. Внезапно се повредиха центрофуги, избухнаха експериментални съоръжения и лаборатории на иранския ядрен проект.

На 29 ноември 2010 г. двама ирански ядрени учени бяха взривени по същия начин в различни части на Лондон. Британският Sunday Times обяви смъртта им за „прощален майсторски клас, даден от шефа на Мосад Меир Даган за неговите подчинени“. И наистина, на 5 януари 2011 г. генерал-майор Даган се пенсионира.

SEXOTA – ВЪВ ВСЯКО СЕМЕЙСТВО

И все пак основното предимство на MOSSAD е апаратът под прикритие. В създаването и прилагането му Харел и неговите наследници са успели повече от всички разузнавателни агенции по света.

Туристически агенции, авиокомпании EL-AL, културни и търговски мисии в чужбина, над които се вее израелското национално знаме, всички те играят ролята на параван.

Целият или почти целият състав на тези институции са агенти на тайната армия на израелското външно разузнаване, призовани на доброволни и безвъзмездни начала.

Вербовчиците (ловците на глави) неуморно търсят кандидати за тайни служители (сексоти). Само лица с еврейска националност, защото това е завещанието на Изер Харел: „Не всички евреи са способни да бъдат агенти, но всички агенти трябва да бъдат евреи“.

Не, това не означава, че Мосад е против набирането на мошеници. Всичко зависи от оперативната обстановка и целесъобразност. Въпреки това ръководството на Мосад смята, че не може да има по-надежден сексот от евреин.

Нереалистично е да се откаже мълчаливо сътрудничество с MOSSAD. Кандидатът за вербуване научава, че тъй като е евреин, това означава, че принадлежи изцяло на Израел и трябва да се върне в родината си и да й помогне по всякакъв възможен начин. И ако не искате да се връщате, нека поне си сътрудничим.

И хората се съгласяват, ставайки саяним – „доброволни съучастници“. Те не извършват разузнавателна дейност като такава, а изпълняват само индивидуални задачи на територията на страната домакин. Те помагат на MOSSAD, като използват лични връзки или като отдават под наем своето движимо или недвижимо имущество. В същото време формално получават гаранции, че акцията не се извършва в ущърб на държавата, в която живеят.

Sayanim може например да бъде помолен да остави колата си на точното място в точното време. И в края на операцията – вземете го на друго място. „Съучастникът” никога няма да разбере кой и какво е използвал колата му. И в случай, че операцията се провали, саяните винаги имат в ръцете си предварително подготвена декларация за кражба на автомобил.

НЕ ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ ЗЛАТО

Днес историците са готови да класифицират почти всички минали операции на Мосад като шедьоври на разузнавателното изкуство. Това важи особено за операциите по издирване на нацистки престъпници. Търсенето продължава и до днес. Според някои доклади Израел е екзекутирал над хиляда нацистки босове и обикновени палачи, замесени в Холокоста с ръцете на своето разузнаване.

Израелските историци смятат за най-ярките действия:

1. Отвличането в Аржентина през 1960 г. на SS Оберщурмбанфюрер Адолф Айхман, който е отговорен в нацистка Германия за „окончателното решение на еврейския въпрос“.

Айхман превръща Аушвиц в най-големия център за масово убийство на хора. Харел, начело на отряд от бойци, намери и достави палача в Израел. Айхман е признат за виновен в престъпления срещу човечеството и е обесен на 31 май 1961 г.

2. Убийството в Уругвай през 1965 г. на SS Haupsturmführer Herbert Cukurs, „собственик-управител“ на еврейското гето в Рига. Той избяга от съда, така че не беше признат за военнопрестъпник. Мосад се зае със задачата да възстанови справедливостта.

3. Убийството през 1979 г. на Йозеф Менгеле, SS Hauptsturmführer, главен лекар на Аушвиц, с прякора „д-р Смърт“. Менгеле също избяга от съда и не беше официално признат за военен престъпник. В продължение на 28 години Мосад го търси по целия свят. Екзекуцията е била маскирана като злополука (удавяне) на бразилския плаж Копакабана.

Никой няма да лиши MOSSAD от правото да постави тези операции в списъка на своите успехи. Но те не трябва да се смятат за шедьоври. Защото израелското разузнаване имаше и по-впечатляващи акции, от които дори след 70 години грифът за секретност бе свален само частично.

СДЕЛКА с ЦРУ

Става дума например за салтото, което агентите на MOSSAD направиха, когато получиха и след това предадоха на клиента копие от секретната реч на Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС. Тогава, на 25 февруари 1956 г., в речта си Никита Хрушчов осъжда култа към личността на Сталин. След като получиха копие, войските на Мосад пропътуваха хиляди мили през три континента – Европа, Азия и Америка, за да го доставят … не, не в Израел – в Лангли, централата на ЦРУ.

Кражбата на документ от национално значение обикновено се предшества от сделка между поне две страни. В нашия случай клиентът беше шефът на ЦРУ Алън Дълес. Той каза на шефа на Мосад за желанието си да бъде първият, който ще прочете доклада, когато се срещнаха във Вашингтон. Дълес не плати нито цент за изпълнението на поръчката. Но той предложи на Харел своето покровителство и достъп до информация, получена от ЦРУ.

Каква е заслугата на Харел? През целия си живот той трупа в складовете си дълбоко секретни агенти за изпълнение на най-отговорните задачи. Те влязоха на бойния път в решителен момент и тогава, ако имаше гаранции, че няма да „светнат“. Те действаха като призраци, но резултатите бяха много осезаеми.

В Москва имаше такъв агент – редакторът на отдел „Горещи новини“ на Полската държавна агенция (PAP) Виктор Граевски (истинско име Шпилман). Именно той играе ключова роля в кражбата на копие от доклада на Хрушчов. Washington Post е първото издание, което публикува доклада на Хрушчов. Публикацията предизвика скандал в световната общественост и провокира дълги години разкол в международното комунистическо движение.

НЕЗАБАВНА ОСТАВКА

Безкомпромисността и твърдостта, които помогнаха на Харел да се издигне до върха, провокираха падането му.

През 1963 г. шефът на Мосад проявява голям интерес към египетската ракетна програма. Техници от Германия помогнаха за създаването му. Харел възприема програмата като поредната германска заплаха за еврейския свят и решава да я прекрати на всяка цена. Той започва да сплашва германските ракетчици, като им изпраща колети, пълни с експлозиви.

Разследване на Федералната служба за защита на конституцията (германското контраразузнаване) ясно посочи адреса на изпращача на взривените колети: Израел, MOSSAD, Harel.

Добротата на израелския премиер Бен-Гурион беше използвана от германския канцлер Конрад Аденауер. След като спечели благоволението на Бен-Гурион, той го помоли да спре Харел.

Премиерът извика шефа на Мосад „на килима“ и каза, че се съмнява в правилността на избрания от него метод, за да попречи на Египет да се сдобие с ракети. Харел беше толкова обиден от недоверието към себе си, че веднага написа писмо за напускане.

„ЧЕРЕН СЕПТЕМВРИ“

Още през 1972 г. израелското разузнаване изпита горчивината на провала и срама. На 5 септември по време на Олимпийските игри в Мюнхен седем палестинци от терористичната група Черен септември заловиха 11 израелски спортисти и поискаха освобождаването на 250 техни съучастници от затвора. Израелското правителство отказа. Лошо обучените германски специални сили не успяха да убият всички терористи с един залп. Трима оцелели палестинци хвърлиха гранати по спортистите.

Кабинетът на министрите на Израел, оглавяван от министър-председателя Голда Меир, създаде „Комитет Х“, който действаше под мотото „Смърт за смърт, терор срещу терор“. Той беше изправен пред задачата да унищожи Черния септември. За лидер е назначен полковникът от Мосад Майк Харари.

Когато откриха човек, който имаше връзка с „Черния септември“, Харари се обади на „Комитет X“, за да получи „зелена светлина“ да го елиминира. Но съдбата на всички терористи беше в ръцете на Голда Меир. Само тя взе окончателното решение.

През октомври 1972 г. Харари открива резултата: първата жертва е Уади Абдул Цвайтер, наемник от Черния септември. И седем месеца след трагедията в Мюнхен командирите на Черния септември Мохамед Наджар и Камал Адуан бяха убити в домовете си в Бейрут.

„Черен септември“ отговори както може. На 13 ноември 1972 г. в Париж е убит информаторът на Мосад, сирийският журналист Халер Кано. 26 януари 1973 г. в Мадрид – израелският бизнесмен Ханан Ишан (известен още като майор от израелското разузнаване Борух Коен, пристигнал в Испания по указание на „Комитет Х“).

За десет месеца екипът на Харари уби 12 палестинци, участващи в атаката в Мюнхен в различна степен. Но скандалният провал в норвежкия град Лилехамер почти обезсили всичките й постижения.

В началото на юли 1973 г. Голда Меир разрешава убийството на един от лидерите на Черния септември Али Хасан Саламех, по прякор Червения принц. Няколко дни оперативните агенти на Харари го следват и вечерта на 21 юли 1973 г., след като го застрелват, напускат Норвегия. Другата част от групата намери убежище в защитена къща в Лилехамер. На следващия ден Мосад, който стреля по Червения принц, разбира, че са убили Ахмад Бучики, мароканец, който се е установил в Норвегия, който няма контакт с Черния септември.

Може би никой нямаше да знае нищо за норвежкия провал на MOSSAD, ако Дан Ерт и Мариан Гладников, членове на групата Харари, не бяха мърлячи. Те постъпиха толкова глупаво, че бяха заловени от полицията, разследваща убийството на мароканец.

Двойката призна, че работи за Мосад. Дори по-лошо, тя даде адреса на защитено жилище. В хода на разследването изплуваха подробности за други неразкрити убийства на палестинци и бяха получени доказателства за участието на Израел в тях.

Норвежците се смилиха над нещастните борци срещу тероризма и две години по-късно бяха на свобода. Французите и италианците направиха същото със случаите на убийства на палестинци, където стърчаха ушите на MOSSAD.

Всичко това не повлиява на желанието на „Комитет Х” да се справи с „Червения принц”. Едва шест години след скандала в Лилехамер той беше убит. Но дори и тук имаше горчив привкус: Саламе се оказа американски агент, използван от ЦРУ за комуникация с ръководството на Организацията за освобождение на Палестина.

ЕПИДЕМИЧНА ЕМИГРАЦИЯ

Според генерал-майор Вячеслав Широнин, началник на отдел А на КГБ, в началото на 70-те години MOSSAD и ЦРУ са разработили операция с кодово име „KK Mountain“ за създаване на разузнавателна мрежа в СССР за подстрекаване на емигрантски настроения сред съветските евреи.

Операцията достига своя връх през 70-те години на миналия век, когато ОВИР получава поток от молби за визи за пътуване до Израел. Безпрепятствено се издават визи на тези евреи, които не разполагат с информация, класифицирана като държавна тайна. Тези, които имаха достъп до тайни от държавно значение, не получиха изходни визи, те станаха „отказници“.

ЦРУ и МОСАД превърнаха въпроса за тяхното напускане в политически проблем от световно значение, във фактор за натиск върху СССР. Конгресът на САЩ отпусна 4 милиарда долара (днес са 80 милиарда) на израелските и американските разузнавателни служби за осъществяването на споменатата операция.

ВСИЧКИ ЛЕЧЕНИЯ СА ДОБРИ

През ноември 1995 г., след убийството на Ицхак Рабин, израелски министър-председател и лауреат на Нобелова награда за мир, в предградията на Тел Авив се проведе тайна среща на ръководителите на израелските разузнавателни агенции.

В дневния ред, освен изясняване и разследване на причините и обстоятелствата на покушението, беше включена темата за привличане на евреи за съблазняване на обекти на оперативна разработка измежду чужденци, терористи и израелски граждани. За да се вземе окончателно решение по тази деликатна тема, ръководителят на MOSSAD Цви Замир предложи да бъде поканен еврейският религиозен авторитет Ари Шевет.

Шевет отбеляза, че връзката между шпионажа и любовните връзки съществува от незапомнени времена. Комбинацията от шпионаж с похот не е измислица нито на тайните служби, нито на писателите на криминални романи.

Като доказателство той цитира пример от книгата на Исус Навин, водачът на еврейския народ. Според Писанието той изпрати двама съгледвачи в Йерихон, където те, след като завършиха разузнаването, се настаниха в леглото на блудницата Раав за нощта. Хрътки на царя на Йерихон го информираха за присъствието на подозрителни непознати в нейното жилище. Виждайки пазачите, Раав скри шпионите на покрива на къщата, като каза на пазачите, че въпреки че е приела непознати, те вече са заминали в неизвестна посока. Така тя спаси живота на тайни агенти. Впоследствие те вече спасиха Раав от неизбежна смърт.

Освен това Шевет предложи да направи екскурзия в историята на интимната връзка между еврейската царица Естер и персийския цар Асуир, както и красивата Яел с командира Сисра от ханаанското царство, враждебно на евреите. Според Шевет и двете жени са действали според принципа „С хитрост и измама трябва да водите война срещу врага“ (днес това е мотото на служителите на MOSSAD). Тези примери показват, че практиката еврейките да влизат в сексуални отношения с врагове на държавата е съществувала от незапомнени времена и винаги е служила на интересите на еврейския народ.

Разсъжденията на Ари Шевет за възможността за използване на евреи в оперативна дейност бяха подкрепени от ръководителя на MOSSAD Цви Замир. По-късно Ари Шевет в труда си „Сексуална връзка в интерес на националната сигурност“ уточнява правилата, по които евреите да използват чара си, за да съблазняват враговете на нацията.

По-специално, той препоръчва да се даде на омъжена жена развод, преди да е изпълнила този вид задача, и след изпълнението й автоматично да погаси насилствения грях и да й даде възможност да се върне с чест в лоното на семейството. С други думи, да признае сексуалната си връзка с врага „благочестиво дело, а не прелюбодеяние и прелюбодеяние“.

Резултатите от срещата бяха докладвани на главните равини на Централния кахал и те позволиха на еврейските жени – както девици, така и омъжени – да участват в извънбрачни сексуални отношения с врагове на държавата в интерес на сигурността на Израел.

ТОП СЕ ВИЖДА ВСИЧКО

През 1982 г. е създадена Израелската космическа агенция (SELA), на която е поверена координацията на всички космически програми на страната. В същото време беше договорено, че директорът на MOSSAD, генерал Ицхак Хофи, ще споделя всички входящи разузнавателни данни от сателити с ръководителя на военното разузнаване Аман, генерал Йехошуа Саги.

Израел скоро надмина всяка страна в света, с изключение на Съединените щати, в такива области на сателитната технология като резолюция и качество на изображението.

Израелските космически кораби предават изображения в хиперспектрален образ. Следователно дори подземни обекти не могат да бъдат скрити или замаскирани от всевиждащото око на израелския сателит. Разбира се, това се използва предимно от израелския военен отдел.

Тунелите, които терористите на Хамас правят от Газа до Египет, за да пренасят контрабандно оръжие, се виждат от Мосад от космоса. Факт е, че хиперспектрално устройство за изследване на Земята създава изображение в 100–200 тесни спектрални диапазона. Така израелският сателит буквално вижда през земята.

SELA не спря дотук. Агенцията работи върху технология за изстрелване на сателити от самолети. Предимствата на тази система са, че изстрелванията не изискват мощна ракета. Дори не ти трябва космодрум. Сателитите могат да бъдат изстрелвани във всяка посока и по всяко време.

Израел обаче отдавна управлява собствен космодрум „Палмахим“. Вярно е, че стартовите му площадки не са подходящи за изстрелване на мощни космически кораби. Винаги може да се наеме подходящ космодрум SELA (да се чете MOSSAD и Aman).

Изборът е значителен: космическият център Кенеди във Флорида; нашите Плесецк и Восточный; казахски Байконур; Куру във Френска Гвиана; Индийското космодрум Шрихарикота.

Израел използва това разнообразие в своя полза: той наема космодрум в зависимост от съотношението на шекел към франк, долар, рубла, тенге или рупия. 

Игорь Атаманенко, „Независимая газета“

5 мита за Втората световна война, с помощта на които е изопачена историята в СССР

Veröffentlicht am von
Antworten
Сталин и Хитлер

Нацизмът падна преди 77 години. В следвоенните десетилетия в СССР се появяват хиляди филми и книги за събитията от 1941-1945 г. Няма нищо учудващо: тази Победа беше твърде скъпа за народите на съветската империя, за да премълчат за нея. Но проблемът е, че режисьорите и сценаристите, изпълнявайки заповедите на комунистическата партия, често трябваше да манипулират фактите или дори грубо да ги фалшифицират.

Самите генерални секретари на ВКП(б)-КПСС бяха добре запознати с реалностите на тежките военни времена, но не можеха да отговорят откровено на много въпроси. Например, как се случи така, че след три месеца германците вече бяха окупирали Киев, като плениха почти 600 хиляди съветски войници? Защо германската атака се случи „коварно“, когато съветското разузнаване предупреди за нейната вероятност много преди 22 юни? Защо трябваше да се бият не на чужда земя, както уверяваше „другарят Сталин“, а сами, позволявайки на германците да окупират Украйна, Беларус и значителна част от Русия?

Ако кремълските столетници бяха дали изчерпателни отговори, щеше да стане ясно, че основната вина за смъртта на десетки милиони граждани са „лидерите“. Затова по тяхно ръководство тази война е фалшифицирана и митологизирана. Дори маршалите на СССР, които знаеха истинската цена на Победата, не можаха да напишат истината в мемоарите си!

Мит №1: „Хитлер е най-големият ви враг…“

Десетилетия наред гражданите на бившия СССР бяха убедени, че СССР и нацистка Германия са заклети врагове. Но фактите доказват, че почти преди началото на войната двете страни са си сътрудничили тясно. На 23 декември 1939 г. „Правда“ публикува телеграми от Хитлер и Рибентроп, в които те сърдечно поздравяват Сталин за неговата 60-годишнина. Сталин отговаря: „Дружбата на народите на Германия и Съветския съюз, подпечатана с кръв, има всички основания да бъде дълга и силна“.

От първите дни на Втората световна война СССР подкрепя агресора.

Например, на 1 септември СССР предостави на разположение на Германия радиостанция в Минск, която служи като радиофар за насочване на бомбардировачи на Луфтвафе към полските градове.

На 17 септември Сталин информира германския посланик, че Червената армия започва да окупира Полша. В същия ден съветските войски окупираха Тернопол и Ровно, на следващия – Коломия, Станиславов (сега Ивано-Франковск) и Луцк.

На 22 септември 1939 г., по време на предаването на Брест на съветска страна, се състоя общ военен парад с участието на части от моторизирания корпус на Вермахта под командването на Хайнц Гудериан и отделна танкова бригада на Червената армия, водена от Семьон Кривошеин.

Мит №2: „Германците нападнаха коварно…“

От училищните учебници е известно, че СССР не е бил готов за война и е станал жертва на „коварно нападение“. Но фактите говорят друго. Например в края на 30-те години на миналия век това е най-милитаризираната държава в света: военните средства през 1939 г. представляват 26% от бюджетните разходи или 12% от общия национален доход на страната. В Германия през същата година тези цифри са съответно 23% и 9%.

На 5 май 1941 г. пред възпитаниците на военните академии Йосиф Сталин отбелязва:

„Известно време държахме линията на отбрана. И сега, когато реконструирахме нашата армия, наситихме я с техника за съвременен бой, когато станахме по-силни, сега трябва да преминем от отбрана към настъпление. Осигуряване на отбраната на нашите държава, трябва да направим точно това“.

Мит №3: „Германците унищожиха Хрещатик“

Съветските хора твърдо вярваха в приказката, чиито автори твърдяха, че нацистите практически взривиха Крещатик, унищожавайки десетки къщи, включително исторически паметници, в центъра на града.

Всъщност съветските войски направиха това с помощта на радиоуправляеми противопехотни мини. На 24 септември избухнаха експлозии на Хрещатик – започнаха огромни пожари. Германците се опитаха да ги гасят, като прокараха маркучи до Днепър и изпомпваха вода. Съветските подземни работници обаче прерязват маркучите. Общо повече от 300 къщи бяха унищожени в района на Хрещатик от усилията на чекистите, което остави хиляди киевчани без дом.

И кой взриви Днепрогес, в резултат на което десетки хиляди отстъпващи цивилни и войници на Червената армия загинаха под водата на Днепър? служители на НКВД. Целта е да се предотврати бързото настъпление на Вермахта. Германците загубиха по-малко от 2 хиляди войници.

Мит 4: „Украинските националисти са верни слуги на Хитлер“

По съветско време официално се смяташе, че батальоните „Нахтигал“, „Роланд“ и дивизията „Галиция“, в които са служили украинците, са части на СС. Съвременните роспропагандисти твърдят, че техният „личен състав е участвал в наказателни акции срещу мирното население, а всички украински националисти са били предатели и марионетки на германците“.

Всъщност „Нахтигал“ и „Роланд“ никога не са били части на СС и инициатор на създаването им не е Райхсфюрерът СС Химлер, а ОУН. ОУН смята тези батальони за основа на бъдещата украинска армия. В крайна сметка в началото на 1941 г. ръководството на ОУН знае за подготовката за войната на Германия и СССР и се надява, че именно в началото на войната ще бъде възможно да се вдигне въстание на територията на Украйна и създаване на независима държава.

Германската страна има други планове, разглеждайки Nachtigal и Roland като разузнавателни и саботажни единици, които трябваше да саботират съветските войски. Тези задачи се различават значително от тези на SS.

Редниците и част от командния състав на батальоните бяха украинци. Те носеха военни, а не СС звания, а командирите им от германска страна също бяха от Вермахта. Въпреки надеждите на ОУН, участието на двата батальона в боевете е ограничено.

Друга беше историята на дивизията „Галисия“. Създаването му започва през пролетта на 1943 г. в Източна Галиция. Въпреки че официалното наименование на формированието до април 1945 г. е съкращението „SS“, все пак от самото начало дивизията е чисто военно формирование. Имаше повече от 40 такива дивизии, половината от които бяха граждани на окупирани и съюзени с Германия държави: хървати, латвийци, естонци, унгарци, французи и др. Дивизията „Галисия“ е предназначена изключително за бойни операции на фронта заедно с Вермахта.

Украинците разглеждат оставането в „Галиция“ като възможност да придобият военен опит и оръжие, за да се присъединят по-късно към УПА, която по това време няма възможност да обучи и въоръжи такъв брой войници. Други се надяваха, че дивизията ще стане основа за формирането на украински военни части за борба срещу СССР, дори и на страната на германците. Имаше и такива, които постъпваха в редиците на поделението, за да избегнат принудителен износ на работа в Германия. Известна част от войниците в „Галиция“ са мобилизирани принудително.

Мит №5: „Никой не е забравен, нищо не е забравено“

Десетилетия наред те са убедени, че „никой не е забравен, нищо не е забравено“. Това е основният пропаганден лозунг на съветския режим след войната. Наистина ли беше така? Не. В края на войната СССР обяви 7 милиона загуби, по-късно те нарекоха 20 милиона, а преди разпадането на Съюза броят на жертвите „нарасна“ до 27 милиона загинали. Междувременно точният брой на загиналите все още не е установен. В края на краищата нямаше системно отчитане на загубите: огромен брой мъртви все още са в старите окопи.

Владимир Вятрович, кандидат на историческите науки:

„Руските власти все още използват в пълния си потенциал както формите, така и значенията на съветската пропаганда. Нейният език е изграден от термини от речника на Втората световна война: украинските власти са „фашисти“, украинската армия е „наказатели“. „, терористи, тези, които ни се противопоставят – „милиция“.

Митовете за Втората световна война се използват от Русия не само в Русия или Украйна, но и в Европа и света. Русия монополизира победата на Червената армия над фашизма, въпреки че в нейните редици се бият милиони украинци и представители на други нации. Кремълските пропагандисти все още се подхранват от съветските митове, които са пуснали корени в руското общество“.

В победната версия на войната нямаше място и за съветските военнопленници. Изследователите наричат ​​техния брой от 4,5 милиона до 5,8 милиона Германците унищожават най-малко половин милион съветски военнопленници. Още около 2,6 милиона затворници умряха от глад, нечовешки условия на задържане и транспортиране. Повечето от мобилизираните остават осакатени: след победата те са прекъснати от случайна работа и просия. Всички тези хора бяха „неприличен фон“ за страната победител. През 1949 г. на места, далеч от централните градове, съветското правителство организира домове за инвалиди. Бивши фронтови войници са настанени там предимно насила. Бяха държани като затворници. Официално властите не ги споменават. Толкова за „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“

И мнозина са чували за т.нар. черни якета – украинци, които с освобождаването на техните градове и села бяха мобилизирани в Червената армия? Необучени, невъоръжени, те бяха хвърлени в битка, където огромното мнозинство от тях загина!

АрмияИнформ Украйна

Путин и неговата „показуха“

Veröffentlicht am von
Antworten
Kняз Григорий Потьомкин

Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.

Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.

Руснаците – царе на имитациите

Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“;  „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.

„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на  различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.

Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.

Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време

Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.

Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година.  Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.

Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.

Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.

Българската „показуха“ отстъпва на руската

Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.

Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“

По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.

Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.

От „показуха“ до катастрофа

Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.

Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.

Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.

Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.

От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.

Дойче Веле България

Жената, за която всички папи бяха внимателно опипвани…

Veröffentlicht am von
Antworten

Независимо дали ви харесва или не, все още има много места на земята, където пътят е преграден за жените, просто защото са … жени. Топло място във Ватикана също не им е достъпно. Но дали е така?

Внимание, следната история е много вероятно легенда. По това време обаче „папската“ институция се е провалила толкова зле, че може да е истина.

Между другото Ян Хус спомена папата и никой не оспори думите му:

Имаше църква без глава и без лидер, когато една жена беше папство две години и пет месеца … Църквата трябва да бъде непорочна и неопетнена, но може ли да се счита за непорочен и неопетнен папа Йоан, който се оказа жена, която публично е родила дете?

Католическата църква и до ден днешен пази легендата за жена, успяла да седне на заветния стол – папа Йоан. Смята се, че тази история се е случила именно поради враждата между католици и православни.

И така, според легендата, от 855 г. една жена седна на папския престол, почти 2,5 години. Историята не е запазила точното й име, Агнес, Жана, Анна или Яван, не е известно със сигурност. Твърди се, че тя е била англичанка от високо потекло и рядък ум.

За първи път се говори за това едва през 1276 г., когато след смъртта на следващия папа неговият приемник приема името Йоан XX, а не XXI. Хронологията е нарушена. Много версии се предполагаха, че липсващият папа е заменен от съперници или се е оказал жена и затова са се опитали да го забравят. Като цяло новоизсеченият Йоан XX възстанови хронологията на събитията, като вписа липсващия понтиф.

Сега малко за мистериозната дама. Предполага се, че е родена през 822 г. в мисионерско семейство и след като е загубила майка си, е пътувала с баща си. Като дете, вече притежавайки забележителен талант да изнася вдъхновени речи и проповеди, тя умееше спокойно да контролира тълпата. Смята се, че едва на 8-годишна възраст тя започва да носи мъжка рокля. Когато баща й също отиде в друг свят, тя нямаше друг избор, освен да се превъплъти в млад мъж, за да живее свободно както преди. За да получи образование, тя отиде в манастир (ученето тогава не беше особено достъпно за жените) и там получи знания по теология и философия.

Въпреки това, всички възрасти са покорни на любовта и физиологията и на 16-годишна възраст Агнес започва да обръща внимание на един красив монах и той отвръща. Двойката се срещна известно време, но скоро бяха разкрити и трябваше да избягат в Англия, а след това в Атина. Там тя все още, облечена като мъж, говори в различни религиозни диспути, предизвиквайки всеобщо възхищение. Монахът също искал да придобие знания и да отиде при кардиналите, но починал от треска.

Агнес, след като направи нови познанства благодарение на своето красноречие, ерудиция и многостранни знания, получи стол в гръцко училище. Тя се нарича Джовани Англико и печели доверието на папа Лъв IV, скоро става негов довереник, а скоро и кардинал. Скоро папата си представи, че е свети Петър и реши да се разходи по морето. Студената вода изобщо не подобрила здравето на стареца, а напротив. Агнес пък обърна случилото се в своя полза – не загуби красноречието си.

Тя управлява нежно и хуманно. И никога нямаше да се разкрие, ако не беше забременяла. Зовът на природата отново надделя и скоро след изборите тя се срещна с един от министрите. Защо ще се разкрива? Изглежда младият мъж го разкри и тя трябваше… по някакъв начин да купи мълчанието му.

За щастие расото беше широко, беше възможно да се скрие стомаха и дори измислиха как да скрият момента на раждането. Твърди се, че татко трябваше да се разболее за известно време и любовникът обеща да се грижи за детето. Но на 9-ия месец в Рим започна епидемия и хората поискаха шествие, а жената продължи да се опитва да отложи този момент, надявайки се да роди първо.

На 20 ноември 857 г. церемонията все пак се състоя и Агнес трябваше да участва в нея, едва влачейки краката си, жената вече разбра, че скоро ще роди. Родилните болки я застигнали край Колизеума. Има няколко версии за детето – едни твърдят, че се е родило вече безжизнено, вторите, че тълпата е убила с камъни него и майка му, други твърдят, че бебето не само е оцеляло, но се е замонашило и е направило кариера, превръщайки се в епископ на Остия.

Дълго време на мястото на смъртта на жената стоеше параклис в памет на тихо и мирно царуване, но духовенството реши да унищожи самия спомен, че жената е посегнала на свещеното – папския престол и следователно на параклиса скоро е разрушена и надгробната плоча също изчезва.

Има хубав филм по тази история. Сюжетът е леко променен, но според мен все още изглежда добре.

Всичко може да се отдаде на една от легендите, но факт е, че от 10 до 16 век е имало доста странен обичай да се проверява пола на папата, специален стол с дупка в центъра. Те поставиха избрания в стола, а аз заведох дякона под стола, за да провери най-светите лични вещи. Когато се установи, че е мъж, те одобрително викаха „овум“ (яйце) и пляскаха, дори има комично предположение, което прерасна в познатата „овация“.

.

Преведено от чуждестрания печат.

Юли 1941 г. Сталин търси контакт с Хитлер чрез български посланик

Veröffentlicht am von
Antworten

Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин  да съобщи съветското послание до цар Борис III и с това гопредпазва от позорния мир

На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.

В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.

Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.

На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която

Германия ще има проблеми с ресурсите.

При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.

Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.

И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.

Българският посланик в Москва Иван Стаменов,
който е агент на НКВД.

Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.

В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.

“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива

да съобщи тази информация на цар Борис III”, пише още Судоплатов.

Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.

Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.

Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.

Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.

(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)

Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.

За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.

Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.

Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –

в сепаре, оборудвано с “бръмбари”.

Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.

А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.

Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.

Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.

Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.

“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.

За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този

неуспял опит за сепаративен мир.

разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”

В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.

През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.

Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.

В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.

Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.

Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.

Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.

През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”

45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.

Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.

Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.

24 часа/Пенчо Ковачев

ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – Беломорският Орел

Veröffentlicht am von
Antworten
ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – БАЛКАНСКИЯТ РИТХОВЕН

Този човек се казва Рудолф фон Ешвеге, наричан ,Беломорският Орел“ или ,,Балканският Рихтхофен“( сравняван с най-великият пилот Манфред фон Рихтхофен)! Ешвеге е роден през 1895 година в Бад Хомбург, Германия.

Той е летец от немската армия. По време на Първата световна война участва в редица сражения на западният фронт, но през юни 1916 година е изпратен на Балканският боен театър. Тук Ешвеге заедно с българските пилоти, Владимир Балан и Иван Узунов се изправят срещу над 200 пилоти на Антантата. Той сам отговаря за въздушната охрана на цялата 10-та Беломорска дивизия. В боевете той постига 26 победи и защитава още десетки пъти българското небе. Сваля редица елитни пилоти на Антантата. Ешвеге се превръща в кошмар за противникът ни! Сближаването между немският пилот и българите е огромно! То е описано в спомени на съвременници. А налудничавата му храброст става известна из цяла Европа. В крайна сметка Рудолф фон Ешвеге губи животът си, за да защити България на 21 ноември 1917 година. Убит подло от балон примамка натъпкан с динамит! Погребан е от Англичаните с рядко срещани почести! Няколко дни след погребението му, противниците пускат над нашите позиции част от вещите на Ешвеге и снимки от погребението му! Дори врагът се е поклонил пред ,,Балканският орел“!!!

Днес името на този човек е забранено в Германия, и тотално забравено в България! Все пак един малък надпис още оставя блеждукащ спомен. В Берлин две улици, които се пресичат носят две интересни имена. Едната се казва ,,Манфред фон Рихтхофен“, носеща името на великият пилот с над 80 победи. А втората носи името ,,Рудолф фон Ешвеге“! Името на човекът, който даде животът си за България!

Имаме паметници на ,,Съветската армия“, както и на ,,Загиналите Англо-американски пилоти“ , които бомбардираха София! Най-различни хора ходят да им се кланят… Аз обаче не виждам, къде е паметникът на Рудолф фон Ешвеге? Не за друго, а поне да оставим цвете на чужденец, който наистина се е бил за България!

НЕЛИ ЧАМОВА

Преди 76 години БКП устройва кървав погром над лидери на ВМРО

Veröffentlicht am von
Antworten

Днес се навършват 76 „безпаметни“ години от трагичния край на стотици македонски българи, станали жертва на голямата си любов към Македония и Целокупното българско отечество.

На 7 срещу 8 юни през 1946 година Българската комунистическа партия, с решение и по нареждане на Сталин, Димитров и Тито, унищожават последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край.

През нощта на 7 юни 1946 г. са арестувани в домовете им и откарани в неизвестна посока повече от 200 членовете на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Сред тях са: ЖОРО НАСТЕВ, СТРАХИЛ РАЗВИГОРОВ, ВЛАДО КУРТЕВ, ЙОСИФ МАРКОВ, КОСТА РИЗОВ, ГОШО АТАНАСОВ, МИХАИЛ КАРАЙОРДАНОВ, ЕВТИМ ОРЛЕТО, АТАНАС ПАШКОВ, СТРАХИЛ ТОПУКОВ, МАНЧО ДИМИТРОВ, КРУМ САРДЖЕВ, ГЕОРГИ ХУКЛЕВ, КРЪСТЬО ПИНЗОВ, СТОЯН КАТОШЕВ, ПЕТЪР ГРЕБЕНАРОВ… В сражение загина КИРИЛ ДРАНГОВ.

Някои от тях са избити още в същия ден. Но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-бизките им – техните деца и внуци. Защото когато някой е издевателствал с живота на цели поколения, когато е унищожавал или провалял съдби, едва ли може да се очаква друго освен следите старателно да бъдат заличени…
Смята се, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от отечественофронтовското правителство на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност…

За семействата им е ясно, че причината е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Никой от близките им никога не научава истината за тях. Никой опит да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенча с успех. На семействата им е забранено да печатат некролози. Тези хора просто се разтопиха във въздуха. Сякаш никога не са живели. В хрониките на съвременната българска история техният казус не съществува.

фактор.бг

Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Veröffentlicht am von
Antworten

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Дисидентът, който пръв предупреди, че болшевиките са терористи

Veröffentlicht am von
Antworten
Панаит Истрати първо е вдъхновен от СССР, но впоследствие се разочарова.

След пътуване из републиките той пише: Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, и после 10 поколения няма да се справят с тях!

Съветска Русия стигна до дъното – да деморализираш
обществото, да превърнеш всеки втори руснак в доносник, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка

За това, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на злото, румънецът от Браила Панаит Истрати (1884-1935) стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години, наивно повярвали, че идеите на „великия Ленин ще преобразят целия свят“.

През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световно признат френски писател от румънски произход (още тогава е преведен и много четен у нас: „Кира Киралина“, „Хайдути“, „Чичо Ангел“, „Княгинята от Снагов“ и „Кодин“), е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си „люлката на социализма“, като официален гост той бива

разведен като не само из Русия, но и из “съюзните републики”,

или по-точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.

След това заедно със своя приятел – писателя Никос Казандзакис, отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, като веднага бива изгонен от властите в Атина.

През 1929 г. двамата заедно със съпругите си – този път като частни лица, решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку, и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права (дори и от киноиндустрията, филмирала няколко от неговите романи и новели), така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата „безгранична вяра в Революцията“ постепенно се трансформира в

бунт срещу господстващата каста,

която сърбинът Милован Джилас ще нарече „новата класа“.

В резултат на това 16-месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък, или Голата Русия“, озаглавена още „Признанията на един победен“. Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича „обективен наблюдател“. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че „бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия“. А цяла Русия по онова време мизерства.

„Дайте път на тези чудовища, новите „другари“, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!“. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни, и авторът на „Хомо Совиетикус“ Александър Зиновиев.

Пророчески думи, нали?

Всичко, което казаха и написаха много по-късно руските и западните дисиденти, първи го видя авторът на „Кодин“ и „Кира Киралина“: „Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят“, споделя още през 1928 г. той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го „Горки на Балканите“. А за „новата класа“ или т.нар. „номенклатура“ Истрати казва: „Невъзможно е да се опише нейният цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове.

Корупцията и мизерията в Съветска Русия са направо ужасяващи! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен, каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си…“

Основната вина според Истрати носи бюрократичната система, вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. „Номенклатурата – пише Истрати – тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!…”

Капката, преляла чашата на търпението

на Панаит Истрати, е „делото Русаков“. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година, Виктор-Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата номенклатурна класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.

Случаят Русаков за Истрати е наистина симптоматичен. „Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор.

Човешкият живот е само материал,

средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства. Другарите „воюват“ със Запада, а мечтаят за колите на „Форд“ и за парфюмите на „Коти“ и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото. Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина кресливи лозунги и от „Интернационала“.“

Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва, (с копие до Ромен Ролан). Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 г. до другаря Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една безумна идея…“. Истрати обвинява и „певецa на пролетарската революция“ Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.

На 19 декември с.г. изпраща второто си писмо до ГПУ,

като препоръчва:

а/ „да се преустанови терорът срещу опозицията“;

б/ „да се възстанови критиката в Партията“;

в/ „да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите“.

Разбира се, отговор не получава. В замяна на това неговият приятел и наставник Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва „да си замълчи“ и „да не ги публикува“, защото щели да „послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията“ (!) Колко заблудени са били западните леви интелектуалци тогава!

През 1929 година, когато в Париж излиза първото издание на „Признанията на един победен“, Ромен Ролан пише, че били като „бомба със закъснител“. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, дава му път в литературата, „определя го като „Горки на Балканите”, но вече се страхува да го подкрепя публично. Ролан е може би сред най-възторжените почитатели на Ленин на Запад.

А във в. „Монд“ Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу „писателя скитник“, наричайки го „ренегат“. Останалите френски интелектуалци – по онова време повечето от тях са леви – му пригласят. И започва един

мощен клеветнически хор:

„Истрати е фашист!“, „Истрати е антисемит!“, „Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!“ и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя-работник от Браила.

„Литературная газета“ от Москва също охулва Истрати: „двуликият Янус“, „вълк в агнешка кожа“ и дори „фашист“! Барбюс и особено Ромен Ролан – вторият с мълчанието си – му причиняват много страдания и накрая той се разболява тежко. През септември 1933 г. пише писмо до автора на „Жан-Кристоф“, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.

В „Большая советская энциклопедия“ прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори талантът му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Неслучайно книгите му предизвикват истински фурор още през 20-те години и се превеждат на повечето европейски езици.

В последните две години от живота си Истрати написва

поредица от великолепни, смели публицистични текстове: „Доверието“, „Да обичаш земята“, „Изкуството и хуманизмът днес“. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговаря на стотици писма на свои читатели.

Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези негови редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд“, че не бил подлежал на „организиране“, писателят отвръща с есето

“Живее на света човек, който не предприема нищо!”

Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек“, в когото Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател-скитник“, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа“. За него тя е още по-циничен вариант на буржоазията.

Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, 30 г. преди Солженицин, 40 г. преди поколението на Буковски. Този пролетарий (син на румънка перачка и грък контрабандист), роден в покрайнините на крайдунавската Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най-хуманната система“. И то още на десетата година от установяването й!

Докато мнозина западни интелектуалци като лицемерния сър Джордж Бърнард Шоу или фантаста Хърбърт Уелс бяха възхитени от „разцвета на демокрацията“ в Страната на съветите и от „мъдростта“ на вожда сифилистик Владимир Улянов – Ленин. За разлика от тях Панаит Истрати бе

сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма

– за тази престъпна доктрина, която осакати, може би безвъзвратно и нас, българите (между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, докато след преврата от 1944-та е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори!).

Дори само заради това не можем да го забравим…

* Огнян Стамболиев е член на ПЕН клуб – международна неправителствена организация на писатели и журналисти.

.

Когато не знаете кои сте, спомнете си това

Veröffentlicht am von
Antworten
1936г на гара Виктория в Лондон, лорд Милн командва:
„Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“
Художник – Божидар Чантарски

На 16 септември 1918 частите на Дойранската позициязапочват масирано настъпление срещу Дойранската позиция. Тя е защитавана от Девета плевенска дивизия.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия.

Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи.

На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака.

В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.

Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.

На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.

В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.

През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена.
При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
„Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“

Българската победа при Дойран – най-голямата в цялата ни 14-вековна история – се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи.
Седем дивизии – напълно унищожени..”

.