Прокобата ни винаги е била, Имперска Русия

Veröffentlicht am von
Antworten


Десетилетия наред в българската историография доминират манипулации и лъжите на тема руско-турските войни през XVIII – XIX век и отражението им върху съдбата на българския народ.
Тук особено пагубна е ролята на историците русофили, които паралелно с насаждане на робския статут, поведение и дори манталитет на българите, умишлено и целенасочено тровят българското национално достойнство с мита за освободителната мисия на Русия на Балканите.
От десетилетия те следват една и съща схема на обяснение на тези важни събития.

Тя включва облагородяване на руската имперска балканска политика през XVIII – XIX век, като й се придават някакви българофилски ангажименти и освободителни цели.
Българската историография и до днес не е дала обяснение на случилото се през 1833г., защото в тази важна за Източния въпрос година, в една изключително благоприятна международна обстановка, България не само не е освободена, но и е осъществен  от западната ни съседка Сърбия първият грабеж на изконни български земи.
Преди да разгледаме конкретно събитията от 1833г. и отражението им върху българския народ, е необходимо да изясним отново някои фундаментални принципи относно  руската политика по Източния въпрос.
През XVIII – XIX век Русия води поредица от войни против Османската империя на Балканите, включително на българска територия. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се мъчи да заграби „византийското наследство“на османска територия – Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до тях. Затова твърде рано те стават обект на височайшия императорски интерес в Петербург.
Първият израз на активната настъпателна руска политика по Източния въпрос са двете войни на императрица Екатерина Велика (1768-1774 и 1787-1791). В резултат на военните си победи в тези войни Русия реализира редица териториални и стратегически предимства, най-важното от което е извоюваното й по договора от село Кючук Кайнарджа (21.07.1774) право да покровителства балканските православни християни.

Руската императрица Екатерина Велика

В българската историография обикновено значението на тази придобивка за нас българите се тълкува в смисъл, че едва ли не от тук нататък българите са се сдобили със свой истински покровител и защитник. Фактите обаче говорят за друго. Това свое право Русия разбира по специфичен начин. „Северната Византия“ счита, че на първо място трябва да се защитават православните гърци. Тук е необходимо да се направи важно уточнение.
В тази епоха етононимът „гърци“ има далече по-широко значение и тъкмо в имперската практика на Русия, а и на Османска Турция съгласно действащата в
нея система на милетите православен християнин векове наред е синоним на „грък.“
По този въпрос воюващите по между си български „освободител“ Русия и политическият български поробител Османска империя действат в пълно единство.
Следователно след 1774г. не българите като част от православната християнска общност в Османската империя, а преди всичко гърците стават обект на руското имперско покровителство. Аргумент в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че докато Екатерина Велика води войните си срещу османския султан нейните емисари успяват да изселят по различен начин над 500 000 българи.(1)
В хода на войните си против султана руските императори създават всевъзможни имперски проекти за решаването на Източния въпрос. Един от тях е т. нар. „Гръцки проект“ от 1782г. Той е много показателен за целите на Русия на Балканите и респективно. за отношението й към българите.
По „гръцкия проект“ въобще не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив възстановяване на Византия за наша сметка т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите им. Проектът на Екатерина Велика предвижда възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Замислено е възстановената Византия да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Освен това Русия трябва да заграби черноморското крайбрежие до р. Днестър. Екатерина Велика предвижда и създаването и на царство Дакия от Влашко, Молдова и Бесарабия.
Даки по това време северно от р. Дунав няма, но Екатерина Велика в типично имперски дух ги „създава“, защото е опасно в тези земи да има много българи в земите, разположени на подстъпите на Цариград и Проливите.

Руска карта на „гръцкия проект“ на Екатерина Велика, според който се възстановява Византия за сметка на българските земи

„Гръцкия проект“ не се осъществява, поради отхвърлянето му от австрийския император Йосиф II, но той е много показателен за имперската антибългарска същност на руската политика по Източния въпрос и в частност към нас българите.
Императрица Екатерина умира през 1796г. без да успее да реализира „гръцкия проект.“
Внукът й Николай I се заема с дръзкото начинание. Дошъл на власт през 1825г.
той смята да реши окончателно в своя полза Източния въпрос чрез разрушаване на Османската империя. Заради консервативната му вътрешна и завоевателна външна политика в името на защитата на „стария ред“, включително чрез войни император Николай I става известен като „жандарма
на Европа“. „Контрареволюционната“ стратегия на новия руски император обаче не му пречи да поддържа гръцката революция и това е факт, който заслужава своето обяснение.
Император Николай I продължава агресивния курс спрямо Османската империя.
За него решаването на Източния въпрос основна външнополитическа задача. Управлението му съвпада с периода в развитието на Източния въпрос, когато Русия безпроблемно доминира спрямо западните държави.

Руският император Николай I

Войната, която император Николай I води от 1828-1829г. окончателно трябва да реши Източния въпрос в полза на Русия. Това е война за защита на гръцката кауза, а не за освобождение на България. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е завършващ етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821-1829).
„Гръцката завера“ започва с похода в долнодунавските княжества през 1821г. на
генерал-майора на руска служба, адютант на руския император Александър Константинович Ипсилантис (1792-1828). Той произхожда от знатен фанариотски род, чийто корени назад във времето се отнасят към епохата на Комнините.
Този род се преселва от Трапезунд в Константинопол през XV век и дава няколко владетели на Влашко и Молдова.

Фанариотът Александър Константинович Ипсилантис

Неговият поход довежда до въстание, което прераства в широкомащабен антиосмански бунт в континентална Гърция. Гръцката революция обслужва не само чисто националните гръцки цели (освобождение на гръцкия народ и възстановяване на държавата му), но и имперските цели на Русия по Източния въпрос. Гърците са средството, чрез което император Николай I решава да руши Османска Турция и да използва за реализацията на своите имперски интереси – завземането на Цариград и на Проливите.
Няма да се спираме на успешния ход на войната от 1828-1829г., в която Русия действа в съюз с Англия и Франция, а само ще посочим мястото на българите в нея, резултатите от войната и отражението им върху съдбата на българския народ.
По време на войната от 1828 – 1829г. Русия използва българите и експлоатира за своите имперски цели техния стремеж за свобода. Българите са само ресурс за обслужване на руската имперска политика без да им се предоставят никакви гаранции за тяхното освобождение.
Тези съображения, принципи и мотиви на руската политика остават неясни за българите и особено за водачите му по това време. Те не знаят, че подкрепата на гръцката кауза изключва руска закрила за тях. Докато българите се включват във войната на страната на Русия като доброволци, руските императорски войски разоряват техните земи, особено в Североизточна България, където се водят главните сражения в тази война.
За пореден път Добруджа става бойно поле. Повтаря се картината от предните войни. Българските села са опустошавани, разграбвани и опустошавани от воюващите армии. Въпреки това българите активно подпомагат руските войски. Помощта е чрез материални средства храна, добитък и др. необходимо, но също и
с разузнавателни сведения.
На 14.09.1829г. разгромената по вода и суша Османска империя, е принудена да подпише Одринския мирен договор.
В него няма нито дума за България и българите. Русия решава свои въпроси.
Тя заграбва източното крайбрежие на Черно море и делата на р. Дунав и придобива право на окупация на Молдова и голяма част от Влашко, докато Турция не плати контрибуция. Освен това Русия помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници – Пелопонес и земите, южно от Епир и Тесалия и Цикладските о-ви.
Одринският мирен договор от 1829г. не променя с нищо статута на българите.
Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават в замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. От всички балкански народи са пренебрегнати и даже забравени. За бъгарите дори не се споменава в договора.
В това отношение съдбата на българския народ по Одринския мир е най-злополучна спрямо тази на останалите балкански народи.
По Одринския мир от 1829г. България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт. Частична промяна има за Силистра, която остава под руска окупация до пълното прилагане на договора. Русия си присвоява този български град, който чак до 1836г. е руско владение.
Антибългаризмът като принцип в руската политика спрямо българските освободителни движения се изразява и в последвалите репресивни действия спрямо капитан Георги Мамарчев.
Опитът му да подготви въстание за истинско освобождение на България е осуетен, а той самият – арестуван по заповед на руския генерал Дибич. Смелият български капитан е разследван и известно време лежи в затвора в Букурещ. Отрядът му пък е разпуснат. Разоръжени са всички български доброволчески отряди.

Капитан Георги Мамарчев

Всъщност става дума не за някакво моментно настроение в императорския двор, прищявка на императора или пък съобразяване с подписания мир, а за израз на постоянен антибългаризъм в руската политика на Балканите.
Войната не се води в полза на българите, а в полза на гърците. Те са привилегированият народ, който по византийска линия сред балканските народи подлежи на първо и истинско освобождение от Северната Византия (Русия).
Освобождението на гърците от своя страна не предвижда свобода и за българския народ.
В духа на „Мегали идеята“ решаването на гръцкия въпрос означава решаване и на българския въпрос, но в смисъл на асимилиране и погърчване на българите.
Този процес вече тече усилено в дунавските княжеството, където средството за реализацията му са управляващите там фанариоти. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Патриаршията – духовния поробител на българите. Поради идейната обвързаност на Русия с Византия северната империя е силно ангажирана с византийската кауза. Тъкмо поради това руският император дава свобода на фанариотите, но не и на българите.
Руската политика не предвижда политическо освобождение на българите. Този извод се потвърждава и от преселническата политика на Русия.
Войната от 1828-1829г. предизвиква сложни етнодемографски процеси на територията на българския североизток. В размирното и несигурно следвоенно време на реставрация на турската власт, което става с одобрението на Русия „освободителката“ организира поредното преселение на българското населението.
След войната Русия организира най-голямото преселение на българи. Член 13 от Одринския мир дава на Русия възможност да организира преселението. Този член дава 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят. (2)
Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици. 18-те месеца по Одринският мир не са спазени. Фактически преселение има чак до 1835г., макар че интензивността на преселническият поток започва рязко да спада.
За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830г. в Айтоското поле се събират около 100 000 българи, подготвящи се за изселване.(3)
В някои по-нови изследвания само от Югоизточна България по това време се изселват до 130 000 българи. (4)
Тази цифра е най-разпространената в повечето изследвания. Според други сведения само от Тракия са 100 000 души. Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се семейства. (5)
Също според Иван Селимински „половината българско население на Тракия между Одрин,Стара Загора, Балкана и морето и това от Източна България,между Варна,Силистра, Исакча и морето се изсели,поради което тези области опустяха.“(6)
Това е косвено сведение, което все пак дава известна представа за големите мащаби на преселението. Според пресмятанията на етнолози демографи възрожденското българско семейство отглежда средно по 5-6 деца. Според тези критерии, ако приемем за достоверни сведенията на Иван Селимински излиза , че преселниците са над 200 000 души.Това са живите руски трофеи от войната. Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия.
В заключение могат да се направят няколко основни извода. Войната от 1828-1829г. е едно трагично събитие в българската история. Посрещната е с толкова много надежди от българите, които наивно вярват, че „дядо Иван“ идва да ги освобождава. След края й обаче те са обхванати от униние и покруса. Единствени от балканските народи българите нищо не получават. „Освободителката“ Русия узаконява турската власт над тях. Български патриоти като капитан. Г. Мамарчев, Бойчо войвода и други, които се опитват сами да предприемат освободителни действия са репресирани от руската власт.
За пръв път става ясно, че има разминаване между руската балканска стратегия и българското освободително движение.
Последиците от войната за българите са по-скоро отрицателни. Българите дават жертви не само във военните действия, в които те се включват на руска страна, а и от разорението на плодородните им земи, в което участват както турски, ака и руски войски. Десетилетия са необходими за икономическото възстановяване на разорените територии. Това важи особено за Добруджа, която е активно въвлечена като територия във войната.
Но най-тежка с оглед българските интереси последица от тази война е организираното от Русия след нея преселение на българите. „Дядо Иван “ не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове. Фактически Русия прочиства от българи територията от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша. Явно Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридор, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания.
Освободила Гърция след войната от 1828-1829г. Русия „замразява“ българския въпрос.
След 1828-1829г. руският император Николай I се връща към линията на поддържане на съюза и приятелството с османския султан. Туркофилската руска политика е факт и в определени периоди, както след 1829г. е доминираща.
Тази линия е разработена в началото на XIX век при императорите Александър I (1801-1825) и Николай I (1825-1855).
Точно при тях се ражда идеята за превръщането на Османската империя в руски протекторат.
В една записка от 12.02. 1830г. на външния министър на Русия – граф Неселроде, адресирана до великия княз Константин се казва следното: „… по мнението на императора Турция, която отсега нататък (след войната 1828-1829г. – б. м.) може да съществува само под покровителството на Русия, като изпълнява само нейните желания, по-добре отговаря на нашите политически и търговски интереси, отколкото всяка друга комбинация, която би ни накарала или твърде много да разширим нашите владения със завоевания, или да заменим Османската империя с държава, която не би закъсняла да стане наш съюзник по сила, цивилизация, индустрия и богатство…“ (7)

Капитан Георги Мамарчев

Египетска криза от 1832-1840г. позволява на Русия да осъществи на практика тези свои идеи.
Кризата започва с въстанието на египетския турски васал Мехмед Али срещу султана. То води до първата турско-египетска война от 1831-1833г. През май 1832г. синът на Мехмед Али Ибрахим паша завладява Сирия. Османският султан Махмуд II обаче отхввърля претенциите на египетския си васал да владее Сирия. Тогава, ползвайки се с подкрепата на Англия и Франция Мехмед Али решава да продължи военните действия срещу Портата.

Египетският турски васал Мехмед Али

Успешното настъпление на египетските войски в Мала Азия поставя под въпрос целостта на империята. Възниква запалаха дори от падане на османската столица Цариград под ударите на египетските войски. Към Проливите се насочва и египетският флот.
Султан Махмуд II моли великите сили за подкрепа. Единствено Русия обаче реагира и се намесва. И това не е случайно. Падането на Цариград означава пряк удар върху нейните интереси по Източния въпрос. Освен това египетският управник Мехмед Али се счита за бунтовник и приятел на европейските революции, чиито успехи „жандармът“ Николай I не може да допусне.
Затова руският император изпраща към Босфора част от своя черноморски флот
7 фрегати и 5 броненосеца начело с генерал Николай Муравиев. Цял 30-хиляден руски експедиционен корпус начело с генерал граф Алексей Орлов дебаркира близо до Цариград. През април 1833г. руските войски създават плацдарм на север от османската столица Цариград.
Така с руска военна демонстрация по суша и море Цариград е спасен, и престолът на султан Махмуд II – запазен. През май 1833г. с посредничеството на великите сили започват преговори и Мехмед Али е обявен за наместник на Сирия и Адана.
След уреждането на проблема руският император Николай I изпраща в Цариград своя приближен граф Алексей Орлов (1786-1861)със заповед да поиска от султана справедлива цена за оказаната услуга.

Граф Алексей Орлов

Граф Ал. Орлов става извънреден и пълномощен посланик на Русия при султана. Той носи проект за договор с империята, чийто текст е изготвен в Петербург предварително и е лично одобрен от руския император. Граф Ал. Орлов влиза в Цариград със своята бляскава свита, смайва турците с приемите си, раздава обилно бакшиши. Тази тактика улеснява мисията му.
Преговорите, доколкото ги има, по признание на руския дипломат Ф. Брунов се водят в пълна секретност и завършват много бързо. Граф Ал. Орлов постига своето. Той успява да издейства много изгодния за Русия договор от Ункяр Искелеси от 26.06/ 8.07. 1833г. Договорът носи името си от мястото на подписването му – селището Ункяр Искелеси край Цариград.
Според член 1 на договора от Ункяр Искелеси между Русия и Турция се сключва отбранителен съюз за „вечни времена.“ По чл. 2 всички договори между двете империи остават в сила, т.е. руският самодържец Николай I извоюва признаването от султана на всички придобивки за Русия от времето на своите предшественици Петър Велики (1682-1725), Екатерина Велика (1762-1796) и Александър I (1801-1825).
Важен е чл. 3 от договора, с поред който „ако е угодно Богу, руският император се задължава да даде на султана материална и морална помощ за запазването на независимостта й.“
Император Николай I тържествено обещава да достави всички сухопътни и морски сили, които поиска Турция. Срещу „материална (военна) помощ“ в отделен секретен протокол Турция обещава да затвори Дарданелите за чужди военни кораби, с изключение на руските. Така договорът осигурява на Русия защитата на Черно море от чужда военна заплаха.
Събитията от 1833г. разкриват истинските намерения на Русия по Източния въпрос. Те доказват по категоричен начин, че за нея цел № 1 е овладяването на Цариград и Проливите. Заплахата за тях и възможността от появата на един силен неин съсед като Мехмед Али водят до десанта на руски войски на Бoсфора.
Така Русия елиминира веднъж завинаги претенциите му към Проливите и Цариград – „византийското наследство“, което Русия счита векове наред за свое.
Специалният интерес на император Николай I към Цариград и Проливите се потвърждава от факта, че по негови указания по време на престоя на руската ескадра в Босфора група офицери извършват шпионска дейност и тайно изготвят карта на укрепената част на Проливите, която днес се съхранява в хранилищата на Дуржавния исторически музей. Това е истински паметник на картографското изкуство. Картата е изработена за три месеца и е важен военностратегически документ. Тя е много подробна. На нея са нанесени релефът на местността, пътищата, сградите, хидротехническите съоръжения, дълбочината на морето в района на Проливите, посоката на теченията и даже характера на морското дъно. Описани са и са локализирани турските крепостни съоръжения и артилерийските батареи, прикриващи Проливите с посочване на обсега на артилерийския обстрел, количеството на оръдията и качеството на снарядите. Картата, изготвена за нуждите на планирането на бъдещата руска атака на Проливите и Цариград е подписана от нейните автори – бъдещият вицеадмирал Владимир Корнилов (1806-1854) и лейтенант Ефим Путятин (1804-1883), чийто труд е възнагрден с високи руски ордени.
Събитията от 1833г. потвърждават, че руската източна политика има чисто имперски цели и се определя в зависимост от тях, а не толкова от чувствата
на състрадание към поробените от турците християни. Въобще делото за „освобождението “ на християните и славяните в Османската империя не е първа грижа на Русия. Това дело е подчинен елемент в политиката й, чиято вечна цел е завземането на Цариград и Проливите.
С Ункярискелесийския договор от 1833г. Русия сама нанася силен удар върху авторитета си на покровител на балканските християни. Вместо с един удар да унищожи разклатената Османска империя и освободи робите християни, Русия захвърля маската на техен освободител и покровител. Запазва Османската империя, но й налага свой протекторат, като без война почти докосва вековната си цел по Източния въпрос.
Затова с основание Ункярискелесийския договор от 1833г. се счита за кулминация на руското влияние по Източния въпрос, своеобразен връх в руската балканска политика и безспорен триумф на руската дипломация от периода на управлението на император Николай I.
В знак на благодарност за руската помощ султан Махмуд II нарежда на азисткия бряг на Босфора да бъде издигнат паметник, който да увековечи за историята събитията от 1833г. Куриозът е, че въпреки последващите руско-турски разногласия и дори войни паметникът не е бил разрушение. Остава да съществува като символ на „вечната“ руско-турска дружба, както е било изписано по волята на султана на неговия текст. Турците наричат паметника „Москов – таш“, т.е. „Московски камък“.

Литография на руския паметник на Босфора от 1833г.
Държавен исторически музей

Пак във връзка със събитията от лятото на 1833г., довели до подписването на историческия за двете империи Ункярискелесийски договор са били изсечени и специални медали, с които са наградени участниците в руската Босфорската експедиция, спасила Османската империя.

Медалът в чест на руската Босфорска експедиция от 1833г.

Подписването на Ункярискелесийския договор обаче не остава без последици.
За Европа стават ясни целите на руския император в Източния въпрос.
„Петербургският кабинет фактически правеше Турция свой слуга, а Черно море – руско езеро, слугата пази входа на това езеро от възможните врагове на Русия, без да пречи обаче на самата нея да излиза от там и да прехвърля своите кораби и своите войници в Средиземно море.“ (8)
Осъзнали заплахата за своите интереси, западните държави повеждат последователна дипломатическа борба за отмяна на руския протекторат над Османска Турция от 1833г. И постигат своето чрез решенията на Лондонската конвенция за Проливите от 1841г.
От всичко изложено за събитията от 1833г. става ясно, че Русия в открилата се благоприятна възможност не само не освобождава България, а напротив, брани турското статукво и даже става гарант за опазване на териториалната цялост на Османската империя. Вместо освободител на българския народ, Русия се изявява като съюзник на българския поробител турския султан.
Тази истина за антибългарския курс на руската политика личи и по отношение на освободителните движения на българите в западните български земи. Тяхната съдба се оказва отново зависима от Русия и по-точно от нейната подкрепа за изграждането на автономията на Сърбия, което на свой ред води до поробването
на българите в Тимошко през 1833г.
По волята на Русия Сърбия остава неутрална в Руско – турската война от 1828-1829г.
Сръбският княз Милош Обренович предлага на Николай I сръбско участие срещу заграбване на българските градове Ниш и Видин. Руският император обаче отказва, но не защото е благосклонен към българите. Той счита, че едно ново сръбско въстание ще постави въпроса за разширяване на сръбската автономия в посока към независимост, което още не е в интерес на Русия. Освен това император Николай I няма доверие на своя съюзник княз Милош и не желае да укрепва властта му, издействайки териториални придобивки за неговата страна.

Сръбският княз Милош Обренович

Сръбският въпрос вече е международен и Русия изцяло контролира неговото развитие. Типично в имперски дух Русия решава да укрепи своето влияние в Сърбия за сметка на българите.
Чл. 6 от Одринският мир от 1829г. задължава Османската империя да даде пълна автономия на Сърбия и да й върне 6 нахии (окръга), освободени от турска власт по време на Първото сръбско въстание, но невключени в Сърбия след 1815г.
През 1830г. султанът издава Хатишериф, с който признава сръбската автономия. Милош Обренович става наследствен княз, а васалната на султана държава Сърбия минава под протекцията на Русия.
Руското влияние в Сърбия след войната се засилва. Император Николай I си затваря очите и не спазва принципа на единството на православието тогава, когато му е изгодно. През 1832г. той не протестира срещу отделянето на сръбската църква като независима от Патриаршията в Цариград.
През април 1833г. българите от Северозападна България въстават и освобождават 6 околии. Княз Милош Обренович, който подпомага бунта им, се възползва умело от ситуацията и с руска подкрепа се опитва да заграби българските земи.
Княз Милош Обренович добре разбира, че пътя за сръбското разширение на изток за сметка на българите минава през Петербург.
Затова иска от Русия присъединяването на българските околии. Султанът възразява с мотив, че земите са населени с българи, т.е. сръбските претенции от етническа гледна точка са неоснователни. Дебело трябва да се посочи, че сръбските амбиции за заграбване на тези околиии не са оправдани и от историчеака гледна точка. Факт е, че районът на Тимошко никога не е било част от първата сръбска държава Рашка.
Етническите и историческите фактори обаче нямат стойност за Русия тогава, когато те са в полза на бъларския народ.
По въпроса за граничните околии Русия се застъпва за Сърбия, защото се стреми да отслаби Османската империя и да засили Сърбия като преграда срещу австрийския натиск на юг към Солун. Русия желае Сърбия да получи Тимошко и по стратегически причини, защото това е единственият район, през който руските войски от територията на Влашко могат пряко да нахлуят на сръбска земя.
Руският емисар Коцебу е изпратен като председател на смесената сръбско-турска комисия за определяне на новата граница. Той прави всички възможно, за да удовлетвори сръбските претенции в ущърб на българите. С руска помощ и подкуп княз Милош Обренович постига целите си.
Иван Милчев в малко познатия дори на специалисти труд от 1917г. „Сръбските ламтежи за българските земи“ описва как Сърбия по това време се е разширила
с руска помощ:
„Руските комисари бяха хора млади, талантливи, просветени и с прилични маниери; те скоро усвоиха сръбски и говореха на този език с необикновена лекост. Начело на турската комисия, като началник строеше човек груб, жаден за всякакви удоволствия, който подкупен от Милош, се съгласяваше на всичко. В това време, докато руските комисари обикаляха гори и планини, за да определят границите на страната, Хаджи Киян, така наричаха началника на турската комисия, стоеше в удобната си стая и пушеше наргиле, като не си даваше нито грижа, нито труд да запази някой и друг километър от земята на падишаха, която беше толкова много обширна. Младите руски офицери, напротив, взеха работата присърце, скоро преодоляха всички трудности и за Сърбия се взе възможно по-голямо пространство земя, макар и на някои места населението да се съпротивляваше с оръжие в ръка срещу минаването на комисарите.“ (9)
Султан Махмуд II на 26.10./7.11. 1833г. издава Хатишериф, с който отстъпва шестте спорни нахии на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (днес Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език.

Белградският пашалък със Шумадия и анексираните от Сърбия български земи през 1833г.

Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км. на 37 740 кв. км. , или се разраства с цели 13 300 кв. км. (10) За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок.
Това е първият открит сръбски грабеж през XIX век на български земи. И тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи.
В заключение можем да обобщим, че въпреки благоприятните условия българското освобождение в 1833г. не се състои. Основната причина за това е външнополитическа. Българското освобождение през 1833г. не се случва не толкова поради незрялостта на възрожденското ни общество, колкото поради нежелание на Русия реално да помогне на българите.
Ангажиран със своите имперски проекти и войни, руският император Николай I продължава антибългарския курс на своите предшественици на престола, брани турското статукво, дори тогава когато е разклатено, както в случая с египетската криза, и укрепва своето влияние в балканските държави по изпитаната имперска рецепта чрез раздаване на български земи на съседите ни.


Янко Гочев, историк
„Сите българи заедно“



Бележки:

1. Гочев Я. „Руската империя срещу България“, ч. 1, С. 2006г., с.44;
2. Вж. Занетов Г. „Българските колонии в Русия“, с. 878; Проф. Генов Г., „Международни актове и договори, засягащи България“. С. 1940г., с.83;
3. Табаков Ст., „История на град Сливен“, С. 1986г., с.145-146;
4. История на България, т.1, БАН, С.1961г., с.328;
5. Селимински Ив. „Политиката на Русия и панславизма“- В : „Библиотека д-р Иван Селимински“, с. 5, 1930г;
6. Пак там;
7.  Раковски Кр. „Русия на изток…“, с. 147
8. „Авантюрите на руския царизъм“, с. 231
9. Милчев Иван. С. 1917г., „Сръбските ламтежи за българските земи „, с. 14;
10. Чилингиров С. „Поморавия по сръбски свидетелства“, Скопие, 1942г. с. 20;

Бъдни вечер е!

Veröffentlicht am von
Antworten
Християните са в очакване на Рождество Христово

Бъдни вечер е един от най-светлите семейни празници. Дни наред във всеки дом кипи подготовка. Жилището се почиства и украсява, готвят се някои ястия за празника.
 
Според традицията преди да се нареди трапезата за Бъдни вечер, стопанинът на къщата запалва специален пън в огнището, наречен бъдник. Отначало разбърква с него огъня, наричайки: „Колкото искрици, толко пиленца, шиленца, теленца, дечица в тоя дом“. После поставя тънкия край на дръвчето в огъня. Там то остава да тлее цялата нощ и да поддържа огъня жив.
 
Така приготвен коледният бъдник, наричан още коледник или прекладник, се смята за миросан и осветен и вече може да бъде принесен в жертва на божествата. Този обичай е отглас от стари славянски вярвания по нашите земи. Според тях в деня, когато се очаквало да се роди дете, мъжът запалвал осветено дърво, за да прогони духовете на покойници, зли орисници и вещери.

След покръстването народът ни запазил този обичай, но палел миросаното дърво в чест на раждането на Спасителя. В съвременния дом елхата изпълнява символиката бъдника.

Празничната трапеза се нарежда върху слама на земята в югоизточния ъгъл на стаята, под иконостаса, повелява старият обичай. В наши дни се е запазила традицията в някои краища под покривката да се слага малко слама.В последните дни от коледния пост – от Игнажден до Бъдни вечер, се яде само растителна храна с олио. Ястията на трапезата за Бъдни вечер трябва да са точно определен брой: седем, колкото са дните от седмицата, девет, колкото са месеците на бременността, или дванадесет, колкото са месеците в годината. Трапезата трябва да е отрупана с всичко, което се смята, че се произвежда в домакинството: варено жито, варен фасул, сърми, пълнени чушки с боб (или ориз), ошав, туршии, лук, чесън, мед и орехи, вино. В различни  краища правят също тиквеник или зелник. Тя сепрекадява с тамян, а след това и всички стаи и постройки от къщата. Веднъж седнали, хората около нея не стават до края на вечерята.

Традиция за Бъдни вечер е и да се меси обреден хляб, наречен „Боговица“, в който има паричка.

След четене на молитва, стопанинът разчупва питата с парата и първият къс се оставя пред иконата и се нарича на Богородица. След това парчета от питата се раздават на членовете на семейството по старшинство, а комуто се падне коматът с паричката, ще бъде здрав и щастлив през следващите месеци. Момите слагат залък от боговицата под възглавницата си, за да им се присъни момъкът, за когото ще се омъжат. Всеки от семейството трябва да опита от всички ястия, за да му върви през годината. Накрая сътрапезниците чупят по един орех. Ако е пълен орехът, значи човекът няма да боледува.

Всички чакат да дойде полунощ, защото на Коледа ще се роди Христос. Тогава идват и коледарите, които пеят песни за благополучие, здраве и берекет. 
 
Трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. Вярва се, че когато семейството заспи, близките покойници идват да вечерят.

След покръстването народът ни запазил този обичай, но палел миросаното дърво в чест на раждането на Спасителя. В съвременния дом елхата изпълнява символиката бъдника.

Празничната трапеза се нарежда върху слама на земята в югоизточния ъгъл на стаята, под иконостаса, повелява старият обичай. В наши дни се е запазила традицията в някои краища под покривката да се слага малко слама.В последните дни от коледния пост – от Игнажден до Бъдни вечер, се яде само растителна храна с олио. Ястията на трапезата за Бъдни вечер трябва да са точно определен брой: седем, колкото са дните от седмицата, девет, колкото са месеците на бременността, или дванадесет, колкото са месеците в годината. Трапезата трябва да е отрупана с всичко, което се смята, че се произвежда в домакинството: варено жито, варен фасул, сърми, пълнени чушки с боб (или ориз), ошав, туршии, лук, чесън, мед и орехи, вино. В различни краища правят също тиквеник или зелник. Тя сепрекадява с тамян, а след това и всички стаи и постройки от къщата. Веднъж седнали, хората около нея не стават до края на вечерята.

Традиция за Бъдни вечер е и да се меси обреден хляб, наречен „Боговица“, в който има паричка.

След четене на молитва, стопанинът разчупва питата с парата и първият къс се оставя пред иконата и се нарича на Богородица. След това парчета от питата се раздават на членовете на семейството по старшинство, а комуто се падне коматът с паричката, ще бъде здрав и щастлив през следващите месеци. Момите слагат залък от боговицата под възглавницата си, за да им се присъни момъкът, за когото ще се омъжат. Всеки от семейството трябва да опита от всички ястия, за да му върви през годината. Накрая сътрапезниците чупят по един орех. Ако е пълен орехът, значи човекът няма да боледува.

Всички чакат да дойде полунощ, защото на Коледа ще се роди Христос. Тогава идват и коледарите, които пеят песни за благополучие, здраве и берекет. 
 
Трапезата не се вдига цялата нощ, за да не избяга късметът. Вярва се, че когато семейството заспи, близките покойници идват да вечерят.

От Мрежата

Едуард Генов – автентичните дисиденти и страхът на старите мишоци от службите

Veröffentlicht am von
Antworten

След близо три десетилетия повечето трезво мислещи и ляво необременени българи разбраха, че сме били свидетели на може би една от най-мащабните разработки на Държавна сигурност, която, за да може да бъде по-лесно обществено преглътната, е наречена „Преход“. Навярно след години архивите ще разкрият подробности за огромната измама, която по модела на перестройката успя не само да съхрани комунистическия елит, но и да му позволи да продължава да владее и се разпорежда с икономическите лостове. Така се родиха червените капиталисти, а днес вече никой не се съмнява, че закваската е от съвсем не митичните червени куфарчета, които се раздаваха още от 80-те години на миналия век. Така Войникът на партията –Държавна сигурност запази и до днес кадровото си влияние на всички равнища. И независимо от извършените стотици хиляди престъпления и от комунистическия режим, и от неговите служби , няма нито една осъдителна присъда. За разкаяние – да не говорим.
Пиша всичко това в навечерието на 50-годишнината от Пражката пролет, в потъпкването на която Живковият режим даде своя „принос“. В скоба се питам: дали другарката Корнелия Нинова слага цвете във венците, които ежегодно поднася на паметника на Тато, за да му благодари за смазаните по негово нареждане от български танкове разбунтували се чехословашки демократи? Един въпрос, който родната ни демократична журналистика никога не е задавала и едва ли ще зададе. Като се има предвид Кой е собственик на свободните медии у нас.
Същите тези медии, който не посмяха дори да съобщят в кратка информация, че на 1 юли имаше възпоминателно шествие в памет на Едуард Генов – един от автентичните дисиденти, който не се уплаши от Живковия режим да разпространява позиви срещу потъпкването на Пражката пролет. А подвигът на Едуард Генов не само, че трябва да бъде припомнян, но и никога не бива да позволяваме да бъде забравен. Защото
Страхът на старите мишоци от ДС от автентичните родолюбци и антикомунисти е кодиран в гените им и до днес не им дава покой
Не случайно те се опитаха да затворят устата на всеки демократ, като по време на комунистическия режим след лагерите и затворите дори изгониха от родината смелите й синове като Едуард Генов. Затова и до днес същите се стряскат и на сън от възможността истинските демократи да разкажат историята такава, каквато е.
Защото отвъд всяко съмнение е, 

ДС-разработка е идеологемата, че в България нямало съпротива срещу комунистическия режим

 Целта е ясна – да се вмени и на новите поколения чувство за вина и да се приспи съзнанието им, че нещо може да бъде променено. Те просто трябва да си казват: така е било и така ще бъде и да си налягат парцалите, както се казва. Да не мислят за гражданско общество и съпротива. Съвсем друго щеше да бъде, ако младите поколения учеха за горяните, които организираха едно от най-мощните съпротивителни движения срещу сталинско-червенковския режим. Или ако знаеха, че е имало студенти, преподавали, артисти, писатели, работници и селяни, които са се осмелявали да говорят открито против режима, въпреки угрозата да бъдат изпратени в лагерите на смъртта в Белене, Куциян, Богданов дол, Ножарево… И че стотици от тях са оставили здравето, силите и живота си там.
Устата на голяма част от медиите бяха запечатани от новите им собственици. И схемата беше затворена. Завесата трябва да бъде дръпната и на сцената да започне поредното действие на путинизацията на България. За патриоти и антикомунисти като Едуард Генов явно не трябва да се говори много-много. Истината трябва да бъде заровена – както впрочем се опитаха да направят преди години във Велико Търново – на лобното място на 204 избити от комунистическия режим демократи беше изградена кучешка градинка!
И трябваха дългогодишни усилия на хора с чиста съвест и памет, за да бъде премахната тази обществена гавра.
Затова и окопалите се навсякъде във властта стари мишоци със зъби и нокти се опитват да не позволят да се възкресяват спомените за автентичните дисиденти, които платиха високата цена за съпротивата. Пример за това е Едуард Генов.
Преди 50 години Пражката пролет е смазана от танковете на варшавския договор. На 21 август официозните вестници в България се хвалят, че и нашите войски са влезли в Чехословакия.
Премазването на Пражката пролет е най-голямата военна акция след Втората световна война
Като в нея участват 300 000 войници , 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета от СССР, Унгария, ГДР, Полша и България с два мотострелкови полка с над 5000 войници и офицери. Още преди да започне агресията на Варшавския договор, ДС вече събира донесения за „Някои нелоялни прояви и идеологически отклонения на преподаватели и студенти във висшите учебни заведения у нас“. Строго секретната информация под № 255 от 18 април 1968 г. описва подробно действията на преподаватели и студенти, които агитират против комунистическата власт.  Месец по-късно

ДС вече е готов с план за провеждането на Операция „Удар“

която активира резидентите извън и вътре в страната (виж документите в галерия и в прикачения файл, б.р.). Интересно е, че „Строго секретната“ разработка от 30.7.68 г. още в самото начало поставя като задача на Второ управление „Да се вземат мерки за изтеглянето на всички оперативни материали, намиращи се Чехословакия или подсигури своевременното унищожаване“. Планът предвижда – по образец от КГБ – агентите да бъдат сформирани по тройки. Да се засили дейността  на агентурата в чуждите капиталистически страни, да се предотвратят евентуални демонстрации от страна на чехословашки, румънски и югославски туристически групи – особено по морските курорти. Да се организира своевременно долавяне на всякакви сигнали за вражески прояви в армията – е вменено на Трето управление. И още: да се заглушават вражеските радиостанции, да се засили контролът върху личната кореспонденция на гражданите. Четвърто управление трябва да постави пълен режим на движението на представителите на Китайското посолство. Били са организирани и повече нови помещения за арестувани, както и са били „профилактирани“ в лагери и интернати и въдворявани „неблагонадеждните“ за властта българи.

duard_genov.jpg

Всички мерки на ДС обаче не могат да спрат възмущението и недоволството на хората, повечето от които от страх шушукат под юрганите, а малцината автентични дисиденти надигат високо глас в подкрепа на Пражката пролет, възмущавайки се от наглото вмешателство във вътрешните работи на Чехословакия от страна на Съветския съюз и сателитите му като България, които извършват въоръжена интервенция.
Валери Петров, Блага Димитрова и Биньо Иванов написват „Самозапалване“, „Клада“ и „Пражки бензин“. А трима студенти по история в Софийския университет – Едуард Генов, Валентин Радев и Александър Димитров – разпространяват в пощенски кутии позиви с текст

„Вън войските на марионетката Живков от ЧССР“

На позивите пише още: „Група съветски граждани протестираха на Червения площад срещу агресията в ЧССР. Какво правиш ти?“
На 19 и 20 септември тримата са разпространили 267 позива и възнамеряват да продължат акцията в Пловдив. Дейността им, претърпява провал, след като към Генов, Радев и Димитров се присъединяват и други студенти и …. сътрудник на ДС. Бунтарите са заловени, откарани на разпит, разпитвани, с известните „методи“ на  „народната“ милиция и осъдени по бързата процедура . Известно е, че Едуард Генов се е старал да поеме цялата отговорност. Затова има и най-голяма присъда – 5 години затвор, които с вътрешни присъди прерастват в 12години. Димитров е осъден на 3 години, а на Радев – година и половина.
Генов прекарва 12 години в затвора в Стара Загора, но бунтарският му дух не е сломен. 
След като излиза от затвора, му е забранено да продължи образованието си и е интерниран в родопско село. Въпреки голямата мизерия, в която живее със семейството си, Генов е несломим и през 1986 г. е един от шестимата български дисиденти, които подписват Апел до Виенската конференция в защита на човешките права в България. За това има специално донесение от ДС  до Милко Балев, че е установено от кого е подписан Апелът. Изброяват се имената на Илия Минев и Едуард Генов. „От страна на Министерството на вътрешните работи се предприемат комплексни мерки за разлагане на групата и неутрализиране на евентуални  нежелани последици.“, пише в строго секретната информация №501 от 12.5.1987г.
„Мерките“ явно не успяват и Генов  заедно с Илия Минев учредяват Независимото дружество за защита правата на човека. Въдворен е от комунистическия режим в село Михалково. Страхът на ДС от истинския дисидент е толкова голям, че в края на 1987 г. Едуард е 

принудително изгонен от Държавна сигурност от България

Той издъхва на 63-годишна възраст в Сакраменто, Съединените щати от сърдечна недостатъчност. Един от най-автентичните борци срещу комунизма – Едуард Генов се пренесе в отвъдното с българското знаме, обвило ковчега му и под звуците на химна „Мила Родино“. 
 Целият му живот е белязан от мръсната ръка на Държавна сигурност и болката, че родината му не е част от демократичния свят.
„Едуард не беше желан в България“, казва в специално интервю, само часове след смъртта му съпругата на Генов Събина Генова. И още: „Това, което се случи в България по време на прехода нямаше нищо общо с идеалите, за които младостта му премина по затворите. Беше в известна степен разочарован, като него мислеха и други дисиденти. 
Реално комунистите запазиха за себе си цялата власт, смениха само икономическата структура. Едуард разбираше, че тази промяна е фалшива. Преди години му бяха предложили от България да издигнат кандидатурата му за депутат, но при условие, че си затваря устата. Отговорът му беше категоричен:

„Не съм от хората, които си затварят устата“

Това е показателно за случилото се в България – затвориха устите на хората… Държавна сигурност никога не забрави за неговото съществуване, включително и сега след смъртта му… До края на живота му неговото присъствие в България не беше желано. Той беше неудобен, защото беше в състояние да говори само истината. Казваше: „Аз съм изгонен и съм в изгнание. Никое правителство не си направи труда да ме извика обратно, а се сменяха най-различни – демократи, царе“, казва Събина Генова.
И това е достатъчно показателно за режисирания преход.

Майя Любомирска

Дийпфейк технологиите излизат извън контрол

Veröffentlicht am von
Antworten

Представете си как един ден приятелите ви се обаждат, че са видели многократно гледано видео с вашето лице, голото ви тяло, включително гласа ви, в злонамерен пост. Не си спомняте да сте пускали такова видео. И не можете да повярвате, че се държите по толкова шокиращ начин и казвате тези отвратителни думи. Ощипвате се, мислейки че е някакъв кошмар, но сте напълно будни и се оказвате виктимизирани в киберпространството. Добре дошли в света на дийпфейк! Това вече не е хипотетична ситуация, тъй като се е случвала на различни хора, оказали се жертва на порносайтове и популярни социални медии. Поради това притесненията за дийпфейк технологиите не са незначителни и със сигурност изискват сериозно внимание и корективни действия.

Много прости инструменти за видеомонтаж произвеждат фалшиви видеа от години. Обикновено с малко старание можем да забележим фалшификацията в тези изкуствени видеа. Не ги взимаме твърде сериозно. Но технологията, използваща Изкуствен интелект, известна като „Дийпфейк“ сега прави реалността в тези синтетични видеа все по-трудно различима от фалшификата.

Тази статия представя накратко дийпфейк технологиите и основните им приложения, осветлява огромните притеснения и предлага няколко възможни практически решения, основаващи се на опита ми в областта на новите технологии.

Преглед на Дийпфейк технологиите

Аудио и видео технологиите за дийпфейк могат да бъдат използвани както поотделно, така и заедно. Има различни случаи на употреба на всяка от тях и на комбинираната им употреба. Но комбинацията от двете може да създаде по-убедителни резултати на крайния продукт.

В рамките на компютърното визуално поле, дийпфейк видеата използват технологиите на изкуствения интелект, включващи машинното обучаване, дълбокото обучаване, неврологичните мрежи, генеративните състезателни мрежи и автоенкодерите.

Идентифицирах значими случаи на употреба и валидни притеснения, докато провеждах работни групи по проектно мислене върху противодействието на дийпфейк технологиите. Притесненията са съсредоточени основно около безопасността, сигурността, накърняването на репутацията, фалшивите новини, масовите измами и изнудванията, водещи до финансови загуби.

Поставянето на неодобрени видеа на политици, директори и знаменитости е най-разпространено. Тези публични фигури могат да бъдат стратегически таргетирани в социалните мрежи. И техните фалшиви видеа могат да изтекат дори и в традиционните медии, ако не бъде приложена елементарна наблюдателност.

Ако подмяната на смисъла на едно истинско видео е предизвикателство за обикновените инструменти, то това е много по-лесно при използването на технологиите на изкуствения интелект, чрез добавянето на емоции и наподобяването на човешки черти като лицево разпознаване от снимки и видеа. Няколко изследователски института създадоха забележителни примери, използвайки ИИ-техниките за дълбоко учене.

Техниката, която забавя или леко забързва скоростта на говоренето в дадено видео, е проста. Но дори и тази проста техника може да обърка зрителите, създавайки променено впечатление за човек, който в действителност не е увреден. Виждали сме подобни примери на такива променени видеа в YouTube.

Редактирането и пререждането на текст в аудио-файлове с речеви шрифтове и маркировки са директни и бързи за употреба софтуерни пакети. Патентованите инструменти са обикновено скъпи, но някои инструменти от обществената сфера са свободно достъпни за всеки.

Някои социални медии имат инструменти за идентифициране на фейк видеа, сравнявайки ги с оригиналните. Но, за жалост, докато ги разкрият, вредата от дезинформацията вече се е случила и компенсацията обикновено не е възможна.

Съществуват и инструменти, превръщащи роботите в естествени участници в някои видеоигри и филми. Една от техниките за постигане на такава цел е модулацията. От техническа гледна точка, колкото по-дълго е едно видео и колкото по-голяма база от данни използва то, толкова по-силни могат да бъдат възможните резултати.

Първоначалните приложения и инструменти за дийпфейк бяха произвеждани от регистрирани технологични компании, но в момента се правят от множество опънсорс организации. Така например, в Github съществуват повече от 80 опънсорс проекти за дийпфейк.

Дийпфейк технологията може да бъде полезна за различни цели, като образование и обучение. Тя може също да бъде идеална в подпомагането на хора с увреждания при ефективно споделяне на тяхното съдържание. Например, знаем че Стивън Хокинг е споделял стойностните си послания чрез компютъризирани инструменти, тъй като беше лишен от глас поради заболяването си от АЛС.

Филми и видеоигри могат да бъдат направени по-атрактивни с участието на дийпфейк технологиите. Например, въвеждането на необичаен персонаж във филм или игра, което е логистичо невъзможно, е неоценима възможност за медийната и развлекателната индустрии.

Бизнес лидери на световни организации могат да споделят съдържание на множество езици, използвайки лицата си. По този начин, например, изпълнителен директор на голяма корпорация може да държи една и съща реч в различни страни на съответния език. Промяната на чуждестранен акцент в речта е също със значима употреба в мултинационалните екипи.

Преподавателите използват подобен род видеа за вдъхновяване и мотивация в процеса на преподаване и обучение.

Основни притеснения при дийпфейк технологиите

Целта ми в този раздел не е да плаша хората, а да дам по-балансирана перспектива на положителните и отрицателните страни на дийпфейк видео и аудио технологиите. Ключовият момент е, че използвайки предимствата на тези технологии, трябва да имаме предвид и рисковете и активно и съвместно да вземем мерки.

Критичните аспекти при новите технологии, като изкуствения интелект, са етиката и законът. Въпреки че има много притеснения относно ИИ, в този пост ще засегна само дийпфейк видео и аудио технологиите. Имам намерение да публикувам още постове за различните аспекти на етичните и законовите проблеми, свързани с ИИ.

Потребителите обичат дийпфейк видео и аудио документите по различни причини, в това число образователни и развлекателни. Забавните и обучаващи видеа обикновено се приемат много добре от публиката и поради това имат потенциала да станат много популярни посредством мощта на социалните медии.

Може би сте виждали лицето на Барак Обама, озвучено с гласа на Джордън Пийл във видеото от 2018 г. Джордан, актьор, комедиант и продуцент на филми направи видеото с помощта на ИИ, за да предупреди за бъдещето на фалшивите новини.

Най-големите тревоги, породени от дийпфейк технологиите, са свързани с етиката и законите. Измамата оглавява списъка в тази индустрия. Например, манипулирането на медицински изображения е критичен проблем за сферата на здравеопазването.

В допълнение, взимайки предвид силата на криптовалутите и социалното инженерство, дийпфейк видеата могат да бъдат използвани за изнудване на публични фигури, богати хора и бизнес организации.

Когато тези мощни техники попаднат в неправилните ръце, например на терористи, последствията могат да бъдат сериозни. Опасенията са основателни, защото инструментите на ИИ са широкодостъпни. По-сложни и организирани усилия с използването на ИИ могат да застрашат дори живота ни на тази планета. Ще засегна този критичен момент в друга статия.

Визуални и аудио характеристики могат лесно да бъдат манипулирани с помощта на ИИ. Коригирането на скоростта е най-широко употребяваната техника за създаване на нови модели. Тези техники могат лесно да променят контекста на дадено съдържание. Когато ИИ влезе в уравнението на видеомонтажа и разпространението, това повдига основателни притеснения и засилени страхове.

В края на статията добавям и нейната аудиоверсия. Читателка ми изпрати интересно лично съобщение, след като чула женски глас: „Мислех, че сте мъж, съдейки по профилната Ви снимка и името.“ Това съобщение ме разсмя тогава, но също така породии притеснения, защото хората лесно могат да се заблудят относно различията на половете в един аудиофайл.

Ние използваме аудиофайлове, за да създаваме подкастове. Една медийна компания ми предложи безплатно да конвертира пробно моите блогове в подкастове. Много съм впечатлен от ефективността при обръщането на блоговете ми в подкастове с няколко кликвания. Това е отлична възможност за блогъри, които биха желали да публикуват текстовете си в подкаст.

Но тази възможност носи също и риск от подмяната на блог публикации в подкаст с променено съдържание, извън контрола на блогъра. Например, някой би могъл да копира и препубликува блога и с минимална редакция да превърне блог поста в подкаст, това просто приложение може да има сериозни усложнения, като нарушаване на авторските права и причиняване на финансови загуби за блогъри и писатели.

Силно притеснение създават и дийпфейк видео и аудио, които чрез измама причиняват вреда на организации, очернят хора, подкопават общественото доверие в правителствата, отслабват журналистиката и застрашават обществената сигурност. Всички тези възможности са вероятни, и нито една от тях не е за подценяване.

Дори и все още да сме в зародишния етап на технологиите, очакваме мобилните технологии да направят тези инструменти още по-достъпни. Много скоро например всеки ще бъде в състояние да създаде дийпфейк видео и аудио с помощта на апликациите от смартфона си. При тази масова употреба може да се окаже твърде трудно да се контролира ситуацията.

Знаем, че свободата на словото е нож с две остриета, такава е и сегашната ситуация с дийпфейк технологиите. ИИ технологиите носят много ползи за обществото, но в същото време крият и много рискове за сигурността ни, безопасността и качеството на живот.

Обама никога не е произнасял тези думи…

Правителствата много бавно подхождат към проблемите с дийпфейк, но има някои обещаващи действия от държавното управление на Съединените щати и правителството на Китай. Някои медийни компании също бавно обръщат вниманието си към проблема, но поне Туитър и Фейсбук създадоха някои политики.

Туитър предприе някои мерки, както се съобщава в техния официален блог, озаглавен „Публично изграждане на правила: Нашият подход към изкуствените и манипулирани медии. Накратко, „Не можете да споделяте измама посредством синтетични или манипулирани медии, които е вероятно да предизвикат вреда. В допълнение, ние можем да обозначаваме туитове, съдържащи синтетични и манипулирани материали, за да улесним хората в разпознаването на медийната автентичност и да подсигурим допълнителен контекст на информацията.“ Този туит, публикуван от Туитър на 18 февруари 2020 г., имаше 1996 цитирания, което може да ви даде представа за различните туитър потребители.

Фейсбук разви някои мерки през 2020 година. Например, творението Противодействие на манипулираните медии, публикувано от Моника Бикърт, вицепрезидент по „Мениджмънт на глобалната политика“, посочи, че Фейсбук засилва политиката си срещу подвеждащи манипулирани видеа, които са били идентифицирани като дийпфейк.

Фейсбук също така си партнира с лидери в индустрията и академични експерти в създаването на Deepfake Detection Challenge (DFDC), за ускоряване създаването на нови начини за откриване на дийпфейк видеа през 2020 година. „Чрез създаването и споделянето на уникална нова база данни от повече от 100 000 видеа, DFDC позволи на експерти от цял свят да се съберат, да сравнят моделите си за откриване на дийпфейк, да опитат нови подходи и да учат едни от други.“

Според InfoSecurity Magazine, „YouTube стана първата голяма социална медийна платформа, която свали дийпфейк видеото на говорителя на Камарата на представителите на Съединените щати Нанси Пелоси. Клипът беше със забавена скорост, така че да изглежда сякаш Пелоси заваля думите си, представяйки я като едва ли не толкова пияна, че всеки момент ще поведе танца конга.“

Какво можем да направим?

Като професионалист в технологиите, препоръчвам холистичен подход за справяне с проблемите. Развивайки предложенията си и вниквайки в архитектурата на въпроса, аз виждам ролята на всеки от участниците в жизнения цикъл на дийпфейк решенията. Ключовите действащи лица в този жизнен цикъл са анализаторите, разработчиците, архитектите, мениджърите на проекти, праивтелствените органи и потребителите.

Ако технологията и дизайна са от основно значение за доставчиците, то яснотата и образоваността на потребителите са също основни фактори. Проблемите, свързани с дийпфейк, могат да бъдат добавени към комплекта за сигурността и безопасността на работното място и у дома за лична употреба на Интернет.

Тъй като разпространението на фейк видео и аудио файлове има значителни неблагоприятни ефекти, една от най-важните роли и отговорности се пада на социалните и традиционните медийни компании. Те могат да предприемат ефективни и автоматизирани мерки за намаляване на рисковете.

Например, понеже повечето от жертвите са уважавани публични фигури, система на изкуствен интелект може да маркира тези видеа, да приложи скрининг процес и да задържи онези от тях, които са рискови, в зона за сортиране, преди да бъдат публикувани. Този подход е съвсем достъпен за социалните медии, предвид че те имат вграден ИИ капацитет, включително инфраструктура и апликации.

Журналистите играят също важна роля в този процес. Не мога да вляза в детайли по въпроса. На много високо ниво обаче, преди да се употребят каквито и да е сензационни видео и аудио материали в традиционна медия, журналистите трябва да имат система за проверка, която да е информативна и изчерпателна.

Като отговорни потребители, ние трябва да бъдем внимателни, когато консумираме видео и аудио файлове. Например, преди да правим заключения за някой шокиращ материал, можем да поставим под въпрос и да проверим валидността на даден артефакт, използвайки онлайн източници.

Трябва да насърчаваме потребителите да докладват подобни материали. В допълнение, докладваните случаи трябва да бъдат незабавно проверявани от доставчиците на услугата. Като отговорни потребители, ние трябва да ги проследяваме и да изискваме потвърждение за докладваните случаи, ако не са предприети действия.

От гледна точка на една бъдеща и устойчива перспектива, имаме нови появяващи се инструменти и процеси за валидиране. Разработването на алгоритми за засичане на фейк видеа е приложимо решение. Освен това, един от инструментите е блокчейн технологията с дигитални ключове. Представил съм блокчейн в отделна статия.

Вторият инструмент е контролиране на вредата в сътрудничество, с помощта на етически процеси на проследяване от доставчици, дистрибутори и потребители. Говорил съм за това също в отделна статия.

Съществува и документ, който посочва различните социални и законови проблеми, пред които регулаторите и обществото трябва да се изправят. Документът засяга потенциалната роля на платформите за онлайн разпространение на съдържание и на правителствата в решаването на проблемите на дийпфейк. Авторите правят три предложения. Едното от тях е от технологична гледна точка, а другите две са от перспективата на регулаторите за ограничаване разпространението на дийпфейк резултатите.

Заключения

Претърпяхме много неблагоприятни последствия от манипулирани снимки през последните две десетилетия. Сега подобни притеснения се появяват и преобладават онтосно фейк видеата и гласовите документи, засягащи нашето ментално здраве и благополучие.

Дийпфейк технологиите носят много възможности за артисти, предприемачи, учени, технолози и преподаватели, но също така поставят и сериозни етични, правни и финансови проблеми за обществото. С добре обмислен подход ние трябва да вземем предпазни мерки, преди ситуацията да излезе извън контрол.

Доколкото дийпфейк видео и аудио файловете са социален проблем, разрешаването му изисква колективно усилие. Може да се окаже невъзможно да се облекчат рисковете единствено чрез нашите действия в близко време, но ние можем значително да ги намалим и да подходим към належащите проблеми с обединени усилия в дългосрочен план.

Тъй като дийпфейк видеата използват сложни инструменти и процеси на изкуствения интелект, те могат да бъдат убедителни за опитния журналист, за информирания потребител и дори за специалиста по технологии. Поради това трябва да обучим всички видове потребители, да създадем политика, да разработим устойчиви решения и постоянно да наблюдаваме дейсностите, за да предотвратим вредите от дийпфейк технологиите.

Благодаря ви за това, че прочетохте моите възгледи.

Д-р Мехмед Йълдъз e специалист по технологии, хабилитиран изследовател по когнитивна наука, автор на няколко книги, редактор на публикации, и стратег по дигитален маркетинг с 40 години опит в сферата.

Източник: medium.com

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова

Кисинджър: Какво е да бъдеш човек в епохата на изкуствения интелект

Veröffentlicht am von
Antworten

Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър призовава да се разгледат не само практическите и правните аспекти на съществуването на изкуствения интелект (ИИ), но и философските. В статия за американското издание The Wall Street Journal, написана съвместно с Ерик Шмит и Дейниъл Хътънлочър, авторитетният дипломат разсъждава над въпроса какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята. Материалът е представен от агенция „Фокус“ като превод без редакторска намеса.

Размишленията са нашето основно средство за познаване на света. Как ще се променят нещата, ако машините започнат да мислят?

Отделът на Белия дом по въпросите за научнотехнологичната политика призовава за разработване на „законопроект за правата“, който да защитава американците в „свят на изкуствен интелект. Притесненията относно навлизането на ИИ в живота на хората са добре обосновани и добре познати: мнозина се страхуват, че той ще наруши границите на поверителността и ще компрометира прозрачността на процеса, и че предубедените входни данни ще доведат до пристрастни крайни резултати, включително за такива важни за личния и обществен просперитет сфери като медицина, правоприлагане, наемане на работа и отпускане на заеми.

Развитието на ИИ обаче ще доведе до друга фундаментална промяна: ще оспори примата на човешкото мислене. През цялата история хората са се стремяли да разберат света около тях и ролята си в него. Още от Просвещението смятаме мисленето – способността да изследваме, разбираме и обясняваме – като основно средство за познаване на света. Именно чрез познаването на света хората са допринесли за неговото развитие. През последните 300 години, т.е. във времевия отрязък, които историците наричат „епохата на разума“, ние се държахме съответно: изучавахме, експериментирахме, изобретявамхе и градихме.

Сега ИИ – продукт на човешката изобретателност – постепенно подкопава първенството на нашето мислене. Той изследва и започва да разбира най-разнообразните аспекти на съществуването на света много по-бързо от нас. И прави това по различен начин от нас, а в някои случаи дори извън нашето разбиране.

През 2017 г. Google DeepMind създаде програма, наречена AlphaZero, която се научи как да печели игра на шах, като овладя играта без човешка намеса и разработи не изцяло човешка стратегия. Когато гросмайстор Гари Каспаров видя играта й, той отбеляза, че AlphaZero е разклатила концепцията за шаха „до основите“. Програмата не играеше по-бързо или по-ефективно, но сякаш напълно преосмисли шаха.

През 2020 г. се появи нов антибиотик, наречен халицин. Той беше открит от учени от Масачузетския технологичен институт, които възложиха на ИИ да извършва изчисления, които надхвърлят възможностите на човешкия мозък, да симулират милиони опции и да изучават досега неизследвани и никога не обяснявани методи за убиване на бактерии. След като направиха това откритие, учените отбелязаха, че без помощта на ИИ, откриването на халицин с помощта на традиционни експериментални методи би трябвало да струва „невероятно много пари“ – с други думи, откриването му би било невъзможно.

Моделът за програмиране на езика GPT-3, който се управлява от OpenAI и се учи чрез обработка на текст от Интернет, вече е в състояние да генерира оригинален текст. Всъщност това е литературно произведение, което отговаря на предложения от Алън Тюринг стандарт за „разумно“ поведение, което не може да бъде разграничено от човешкото.

Технологията за изкуствен интелект е изключително обещаваща: превод от голямо разнообразие от езици, диагностициране на заболявания, борба с изменението на климата – или поне по-добро моделиране на процеса на изменението на климата. Въпреки това, както се вижда от успеха на програмата AlphaZero в шаха, изобретяването на халицин и GPT-3, използването на ИИ за постигане на дадена цел може да доведе до непредвидени последици, а именно откриването на неизвестни преди, но потенциално значими аспекти на реалността.

Това оставя хората с необходимостта да определят – или може би да преосмислят – нашата роля в света. В продължение на 300 години, т.е. цялата „епоха на разума“, хората са се ръководили от принципа „Мисля – значи съществувам“. Но ако ИИ също „мисли“, тогава кои сме ние?

Ако ИИ напише най-добрия сценарий на годината, трябва ли да му бъде дадена наградата „Оскар“? Ако ИИ може да симулира или да проведе най-важните дипломатически преговори за годината, трябва ли да му бъде присъдена Нобелова награда за мир? Или ще трябва да бъде присъден на хората, създали алгоритъма на този изкуствен интелект? Могат ли машините да имат креативност? Трябва ли да се създадат нови думи, за да бъдат описани техните процеси?


Ако дете, поддържано от ИИ асистент, започне да мисли за него като за „приятел“, какво се случва с взаимоотношенията с връстниците на това дете? И какво ще се случи с неговото социално и емоционално развитие?

Ако ИИ може да се грижи за възрастна жена в старчески дом – като й напомня да си вземе лекарствата, да сигнализира на медицинския персонал, ако падне, и й прави компания по други начини – членовете на семейството ще могат ли да я посещават по-рядко? И като цяло ще трябва ли да я посещават? Ако тя прекарва по-голямата част от времето си във взаимодействие с машината, а не с хората, какво ще бъде емоционалното й състояние в края на живота й?

Ако в разгара на война, в неясна бойна среда, ИИ препоръчва предприемане на действия, които могат да причинят щети и дори жертви сред цивилни, трябва ли командирът да обърне внимание?

Тези въпроси се появяват все по-често сега, когато глобални платформи като Google, Twitter и Facebook използват ИИ, за да натрупват и анализират все повече и повече информация за своите потребители. След това ИИ взима решения за това какво е важно и – все повече – какво е вярно. Всъщност основното обвинение на „разобличителя“ Франсис Хауген срещу Facebook е, че ръководството на компанията е наясно, че алгоритмите за натрупване и филтриране на данни увеличават въздействието на дезинформацията и влошават психичните заболявания на потребителите.

За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се действа в няколко посоки наведнъж. Необходимо е да се вземат предвид не само практическите и правните аспекти на съществуването на ИИ, но и философските: ако ИИ възприема такива аспекти на реалността, които хората не са в състояние да възприемат, как това може да повлияе на възприятието, когнитивните способности и взаимодействието от хора? Може ли ИИ да се сприятелява с хората? Какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята?

Освен това е необходимо да се разшири разглеждането на въпроса за въздействието на ИИ върху човешкия живот, надхвърляйки разработчиците и регулаторите и мислейки за области като медицина, здравеопазване, околна среда, селско стопанство, бизнес, психология, философия, история и т.н.. Целта на тези усилия трябва да бъде избягване на прекалено остри реакции. Не се нуждаем от пълно подчинение на ИИ, но от друга страна, нямаме нужда и от строги ограничения. Трябва да търсим средна основа, т.е. начини да „насадим“ в ИИ човешки ценности, като достойнство и свободна воля, които хората ценят толкова много. В САЩ трябва да се създаде комисия, ръководена от правителството, с експерти и мислители от различни среди. Развитието на ИИ е неизбежно, но ние сме в състояние да влияем какъв ще бъде крайният му резултат.

Автор: Хенри Кисинджър – „Уолстрийт Джърнъл”

Превод и редакция: Тереза Герова, агенция „Фокус“



Балканското ядро

Veröffentlicht am von
Antworten

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-

Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


В случая с ДСБ нещата отдавна са отвъд фарса

Veröffentlicht am von
Antworten
Радан Кънев, известен още, като Радан Гъза и Рада Дълбоката

Казал го е един мъдър човек: „Историята се повтаря първо като трагедия, после като фарс“. Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

В случая с ДСБ нещата вече са отвъд фарса, защото един и същи номер се прилага по няколко пъти, за да може един човек – Радан Кънев, да задоволи собствените си амбиции. И парадоксът е, че този човек направи политическа кариера, борейки се със задкулисието в държавата, но сам не се притеснява да използва подмолни средства и удари под кръстта, за да отстранява политическите си конкуренти, които публично нарича свои съмишленици и дори приятели.

Фактите по-долу са известни на много хора. Но повечето предпочитат да мълчат, защото ще бъдат обвинени в предателство и саботаж точно преди поредните избори. Крайно време е обаче нещата да бъдат назовани с истинските им имена.

Финтирането Петър Москов

Годината е 2015. Председателят на ДСБ Радан Кънев е понесъл тежка загуба в амбицията си да оглави Реформаторския блок. Трябва да се задоволи с поста съпредседател на ПГ, който на всичкото отгоре дели с Найден Зеленогорски. В самата партия позициите му също са разклатени, защото министърът на здравеопазването Петър Москов вече се радва на много по-широко одобрение в партийните структури, а и в обществото.

На всички е ясно, че е само въпрос на време Москов да оглави ДСБ. Затова Радан Кънев предприема спешни мерки – еднолично взема решение да напусне управляващата коалиция, но да остане в състава на РБ и да запази поста си на заместник председател на Комисията по социална политика в 43 НС.

Така принуждава Петър Москов да избира – да запази поста си като министър или да напусне властта. Още същата седмица е свикан Национален съвет на ДСБ, чийто състав е посочен от Радан Кънев и му е лично верен. Москов е принуден часове наред да се обяснява и спори с предварително подготвените изказвания на “куклите” на Радан в Националния съвет и накрая сам официално се оттегля от ръководството на ДСБ.

Седмица по-късно, в момент на алкохолна еуфория Радан ще сподели:

“Най-после си взех партията“

Каква победа! Това обаче не решава основният проблем на Радан Кънев – не само, че публичният му рейтинг пада, но и много от структурите вече не го харесват и продължават да се оглеждат за нов лидер. Затова през 2016 г. той инициира промени в устава на ДСБ, даващи възможност да се създават паралелни структури на местните партийни организации.

И започва ударно създаване на десетки клубове по интереси в градовете, където той не може да разчита на традиционните местни структури на ДСБ. Тези структури не носят гласове на изборите, защото в тях няма хора с авторитет или влияние.

Тяхната роля е друга – точно те впоследствие са основният механизъм както за преизбирането на Радан за председател на ДСБ, така и за последващия избор на Атанас Атанасов за председател на ДСБ само с 6 гласа преднина пред Светослав Малинов.

Автентичният вот на десебарите е подменен, но се полага основата на благодатно сътрудничество между Кънев и бъдещия председател Атанасов. Сделката е проста – Радан да остане зам.- председател на ДСБ, а в замяна неговите структури гласуват за Атанасов.

И понеже Атанасов нито е популярен, нито е харизматичен, Радан дърпа конците и се наслаждава на ролята си на сив кардинал. Много важно е да се отбележи, че през цялото това време, докато играе срещу него, Кънев уверява Малинов, че всъщност той е изборът му за лидер на ДСБ.

Прецакването на Светослав Малинов

Годината е 2018. Тандемът Атанасов-Кънев формално подкрепят “безспорната” кандидатура на Светослав Малинов за евродепутат, като дори отказват да участват във вътрешните електронни избори предложени от ДаБГ. Малинов съвсем сериозно започва да прави кампания и да се състезава с излъчения от ДаБГ Стефан Тафров за водачеството на листата.

“Тандемът” обаче е подготвил съвсем друг сценарий –в преговорите с ДаБг, Националния съвет на ДСБ ще се съгласи Малинов да е втори в листата на ДБ, с което на практика ще лиши Малинов от шанс да бъде преизбран за евродепутат и евентуално отново да претендира за председателския пост в партията.

В случая обаче и самият Малинов си вкарва автогол. Той допуска гаф – продиктуван от мързел и спестовност – закъсня за ключово гласуване по пакета „Макрон“. И Радан не пропуска да се възползва от отворилата се възможност. За 24 часа контролираният от него Национален съвет отстранява Малинов изобщо от надпреварата за евроизборите и посочва уж оттеглилия се от политиката Радан за единствено възможен водач от ДСБ. Със сигурност може да се прогнозира, че Малинов вече е също толкова бита карта в ДСБ, в каквато навремето бързо се превърна Петър Москов.

Изнудването на Христо Иванов

Следващият ход е да се постави ултиматум на ДаБГ – или Радан води листата на ДБ, или ДСБ се коалира с ДБГ и няколко други “хартиени” партии за евроизборите. Лидерът на ДаБГ Христо Иванов е тотално неподготвен за такъв развой на събитията и от страх да не повтори грешката от предишните избори, когато игра самостоятелно и загуби, сгъва байрака и капитулира. На пресконференцията той тъжно заявява:

„Отстъпваме първото място в листата на ДСБ, защото инвестираме в обединението”.

Разшифровано – при отказ, ДаБГ ще трябва да се яви сама на евроизборите и да загуби за втори път. И да няма никакъв шанс за коалиране за местния вот. Христо е на колене пред Радан, само две години след като последният беше на колене пред него. И как ли ще реагират членовете и симпатизантите от ДаБГ на тази задкулисна договорка? Нали уж всичко трябваше да е открито, честно и електронно? Каква ирония! И сега най-важният въпрос – колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли и да даде път на хора с идеи и възможности?

Колко партии и коалиции трябва да затрие с интригите си, за да стане ясно, че е вреден и трябва да си ходи? Ако някой изобщо иска да има бъдеще за демократичната общност в България.

Колко избори трябва да загуби един човек, за да разбере, че е време наистина да се оттегли ?

Кин Стоянов

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Veröffentlicht am von
Antworten
Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Смачкана банкнота от 50 долара

Veröffentlicht am von
Antworten
Смачкана и мръсна банкнота

Един ден учител по психология започнал семинара си по необичаен начин – вдигнал копюр от 50 долара и попитал дали има хора, които биха искали да получат тази банкнота.
Мнозина от публиката вдигнали ръце.
След това се обърнал към някои, които не вдигнали ръце.
Оказа се, че те също няма да имат нищо против да получат банкнотата, но били твърде срамежливи да вдигнат ръка.
– Добре, ще дам банкнотата, но преди някой от вас да я получи, ще направя нещо с нея – продължил психологът.
Той намачкал копюра и след това попитал дали някой все още иска да го получи.
Отново почти всички в публиката вдигнали ръце. „
– Тогава ще направя следното – казал той и като хвърлил тази смачкана банкнота на пода, леко я настъпил с ботуша си върху мръсния под.
Учителя взел пак банкнотата – тя била набръчкана и мръсна.
– Е, кой от вас се нуждае от това?
И всички отново вдигнали ръце.
– Скъпи приятели, – казал учителят по психология, – току-що получихте обективен урок. Въпреки всичко, което направих с банкнотата, всички искахте да я получите, тъй като тя не е загубила стойността си. Това все още е банкнота от 50 долара. В живота ни често се случва да се окажем паднали от седлото, притиснати от ситуацията, паднали на пода. Това са реалностите от всеки живот. В такива ситуации се чувстваме безполезни. Но каквото и да се е случи или тепърва ще се случва, ние няма да загубим истинската си стойност. Мръсни или чисти, измачкани или спретнати – винаги ще имаме стойността, която представяме.

.

Обкръжението

Veröffentlicht am von
Antworten

Бутилка вода в супермаркета струва около 60 стотинки.
Същата бутилка в бар – 2 лева.
В добър ресторант или хотел може да бъде на стойност до 4лв.
На летище или в самолета може да ви таксуват до 6лв за нея.
Бутилката е същата, марката също – единственото нещо, което променя, е обкръжението.
Всяко място дава различна стойност на един и същ продукт.
Когато се чувстваш подценяван и получаваш неуважение, смени си мястото, не оставай там.
Имайте смелостта да промените заобикалящата ви среда – да отидете на място, където ви дават куража, който заслужавате, и ви смятат за това, което сте.
Заобиколете се с хора, които наистина оценяват колко струвате.
Не се примирявайте.

.