Те го простреляха, съблякоха го гол и го оставиха да умре в джунглата.
Били Уо отказа да умре.
През 1965 г., дълбоко зад вражеските линии край границата с Лаос, северновиетнамски войници устройват засада на неговия разузнавателен екип MACV-SOG. Куршуми разкъсват главата, краката и тялото му. Той пада в гъстата растителност, докато врагът се приближава.
Те го лишават от оръжията, екипировката и дрехите му — от всичко.
После го оставят да кърви в пръстта, сигурни, че е приключен.
Повечето хора биха били.
Били Уо започва да пълзи.
Гол. Тежко ранен. Губейки кръв с всяко мъчително движение. Насекоми пълзят по разкъсаното му тяло. Всяко вдишване е като огън. Часове се превръщат в кошмар от болка и решителност, докато той се влачи през гъстата джунгла, борейки се не само да оцелее, но и за шанс отново да се бие.
По някакъв начин, против всякакви медицински очаквания, оцелява.
ЛЕКАРИТЕ МУ КАЗВАТ, ЧЕ ВОЙНАТА МУ Е ПРИКЛЮЧИЛА
След месеци на болезнено възстановяване армейските лекари му съобщават присъдата с хладна категоричност.
Тялото му е твърде увредено.
Дните му в бой са приключили.
Той е заслужил почетно освобождаване и тихо пенсиониране.
Били Уо изслушва спокойно.
И после се връща на война.
ВОЙНИК, КОЙТО НИКОГА НЕ СПИРА
Той се записва в армията през 1948 г. като тийнейджър и воюва в Корейската война, докато повечето американци създават семейства и купуват домове. Когато войната свършва, много войници се прибират.
Уо се присъединява към Специалните сили на САЩ — Зелените барети — и избира живот на постоянна опасност, тайна и жестока издръжливост.
В началото на 60-те години действа в MACV-SOG — едно от най-елитните и засекретени подразделения в американската военна история. Тези екипи изпълняват мисии, които официално не съществуват: разузнаване отвъд границите в Лаос и Камбоджа, дълбоки прониквания зад вражеските линии, събиране на информация под постоянната заплаха от плен, изтезания или смърт.
Без публични записи. Без открити отличия. Без признание.
Точно там принадлежеше Били Уо.
ОСЕМ ПЪТИ РАНЕН. ОСЕМ ПЪТИ СЕ ВРЪЩА
Засадата през 1965 г. не е краят. Тя е просто още един белег.
Когато окончателно напуска активна военна служба, Уо има осем медала „Пурпурно сърце“ — ранен е осем отделни пъти в бой.
Осем момента, в които е можел да се откаже завинаги.
Осем причини всеки разумен човек да спре.
Осем пъти той избира да се върне.
Той също така става пионер на HALO скоковете — парашутни скокове от голяма височина с ниско отваряне — скачайки от екстремни височини, за да прониква незабелязано във вражески територии. Това, което днес е стандартна практика, тогава е било експериментално и смъртоносно. Уо помага да се създаде тази тактика със собственото си тяло и кръв.
КОГАТО ПОВЕЧЕТО СЕ ПЕНСИОНИРАТ, ТОЙ ОТИВА ОЩЕ ПО-ДАЛЕЧ
Дори армията има възрастова граница.
Били Уо напуска униформата.
През 1977 г. се присъединява към ЦРУ.
През следващите две десетилетия действа в сенките на глобални конфликти — места твърде нестабилни, опасни или политически чувствителни за конвенционално военно присъствие.
В началото на 90-те години ЦРУ го изпраща в Судан със специфична мисия: да проследи малко известен екстремист на име Осама бин Ладен.
Това е години преди 11 септември, преди името да означава нещо за повечето американци. Уо го открива в Хартум, снима го, проследява движенията му, документира контактите и навиците му.
Америка вече има лице и досие.
По същото време помага и за проследяването на Карлос Чакала — един от най-известните терористи в света. Информацията от такива операции допринася за залавянето му през 1994 г.
И въпреки това почти нищо не попада в заглавията.
Това е сделката, която той е приел отдавна.
НА 72 ГОДИНИ — ОТНОВО В БОЙ
След това идва 11 септември 2001 г.
Съединените щати влизат във война в Афганистан. Паравоенни екипи на ЦРУ и специални части се разполагат в едни от най-суровите терени на Земята — планини, където височината, студът и врагът убиват еднакво безмилостно.
Били Уо доброволно се включва.
Той е на 72 години.
Агенцията се колебае. Мисията е изключително тежка физически. Млади бойци трудно издържат условията. Уо настоява. Познава врага. Вече е проследявал бин Ладен. Все още може да носи собствената си тежест — и повече.
Изпращат го.
В планините на Афганистан, докато мъже десетилетия по-млади се борят с изтощението и студа, Били Уо носи екипировката си, спи на земята и действа редом с тях без оплакване.
Корея. Виетнам. Войната срещу терора.
Един живот никога не е бил достатъчен за Били Уо.
ГЕРОЙ, КОГОТО ИСТОРИЯТА НИКОГА НЯМА ДА ОПИШЕ НАПЪЛНО
Били Уо умира на 4 април 2023 г. на 93-годишна възраст.
Няма държавно погребение.
Няма национална церемония.
Няма пълен публичен разказ за това, което е направил през седем десетилетия служба.
И не може да има.
Голяма част от работата му остава засекретена. Много от мисиите му никога няма да бъдат разкрити. Това е тихият договор на тайните служби — най-добрата работа остава невидима, най-големите жертви често недокументирани.
Той знае това още когато полага клетва.
Не служи за аплодисменти.
Не служи за признание.
Служи, защото някой трябва.
Защото мисията е по-важна от човека.
ЗАЩО БИЛИ УО Е ВАЖЕН
Били Уо олицетворява рядък и изчезващ тип герой — хората, които кървят мълчаливо, работят без заслуги и приемат, че историята може никога да не разкаже напълно тяхната история.
Те не искат да бъдат помнени.
Но заслужават да бъдат.
Бог да благослови Били Уо — войник, Зелена барета, разузнавач и американец, който отговаря на призива седемдесет и пет години, без никога да търси прожекторите.
Той изпълзя от онази джунгла през 1965 г. — гол и кървящ — за да продължи да се бие.
През един век в едно малко немско селце живяло момче, което виждало цифрите по-различни от всички останали. Името му е Карл Фридрих Гаус. Той не беше просто добър. Той беше нещо повече от това. Щом учителят зададе въпрос, всъщност не е „мислил“, а отговарял. Сякаш цифрите се подреждат в главата му, готови, подредени, неизбежни.
Съучениците му го гледаха мълчаливо, без време дори да опита. Учителят обаче започнал да се чувства предизвикан.
Един ден решил да го подложи на изпитание. Или може би просто да го накара да замълчи за малко.
Той каза с изключен тон: „Изчислете сумата на числата от 1 до 100. „
Той бил убеден, че момчето ще прекара цял час събирайки, по една цифра, бавно. Дълга и скучна задача, идеална да я държи заета.
Но само след няколко минути Гаус погледна нагоре.
„5050.“
Тишина.
И след това шамар.
„Глупак ли ме наричаш? Къде са бюджетите? „
Момчето не се ядоса, не се защити. Той се усмихна леко, с това обезоръжаващо спокойствие на някой, който вижда нещо, което другите още не виждат.
„Намерих модел“, каза тихо той.
И той започна да го обяснява.
1 + 100 = 101
2 + 99 = 101
3 + 98 = 101
И така нататък.
„Има 50 думи. Всеки дава 101. 50 × 101 = 5050. „
В тази класна стая в този момент не само се генерира отговорът, а се създаде идеята. Един по-различен начин да погледнеш на цифрите. От тази интуиция по-късно ще излезе формула, която ще остане завинаги вписана в историята:
n × (n + 1) ÷ 2
Но тогава учителят не можеше да знае това.
Той не би могъл да знае, че току-що е ударил шамар на момче, което светът ще помни като Карл Фридрих Гаус, един от най-великите математици на всички времена.
Понякога шамарът е просто момент на гняв.
Какъв гений… гениален е онзи тих момент, в който човек вижда по-далеч от другите. И това променя начина, по който светът възприема реалността завинаги.
Преди 60 години синът на Сергей Есенин и няколко десетки други организираха протест в центъра на Москва. Да хванат властите в капана на собствените им закони. Така започна историята на дисидентското движение в СССР.
Преди шестдесет години в Москва се случи събитие, за което едва се отразяваше в съветските вестници, но то се превърна в повратна точка в зараждането на движението за правата на човека. Няколко десетки души се събраха на площад „Пушкин“, за да поискат не смяна на правителството или политически реформи, а по-скоро придържане на държавата към собствената ѝ Конституция. Събитието беше организирано от математика и поет Александър Волпин, който реши открито да напомни на властите за правото на гражданите на публичен процес. Митингът продължи само няколко минути и беше бързо разпръснат, но последиците от него далеч надхвърлиха самото събитие. „Медуза“ припомня как в страна, където публичният дискурс беше потискан в продължение на десетилетия, възникна първият опит за открит протест – и защо именно този опит даде началото на дисидентското движение в СССР.
Антисъветски демонстрации: как болшевиките потушиха протестите
Още от първите години на управлението си болшевиките демонстрират нежеланието си да толерират независими политически действия. На 5 януари 1918 г. в Петроград се провежда мирна демонстрация в подкрепа на Учредителното събрание . Участват студенти, служители и работници, носещи червени знамена, с искане за запазване на избраните представители. Властите реагират, като забраняват марша и затварят вестниците, които го подкрепят. По маршрута на колоните са разположени червеногвардейци и картечници. Когато невъоръжената тълпа напредва, войниците откриват огън. Десетки са убити, а много други са ранени. След това всичко се връща към обичайния модел: пресата обвинява демонстрантите в „провокация“, разследване потвърждава мирния характер на митинга, но никой от организаторите на стрелбата не е наказан.
Същият подход се запазва и в самата партия: всяко самостоятелно действие се разглежда като заплаха за контрола на ръководството. Именно това се случва на 7 ноември 1927 г., когато поддръжници на „обединената опозиция“ на Троцки и Зиновиев се опитват да маршируват на отделни групи на празнични демонстрации в Москва и Ленинград, носейки лозунги за „работническа демокрация“ и критикувайки линията на партията. Властите бързо потушават този опит: колони на опозицията са отрязани, знамена са скъсани, някои участници в Москва са бити, а на органите за сигурност е възложена задачата окончателно да потушат всяка фракционна дейност. Тези събития бележат последното публично въстание в партията: до края на 20-те години на миналия век всякакви некоординирани действия са изчезнали от политическия живот, а уличните паради са се превърнали в напълно контролирани церемонии.
След смъртта на Сталин, политическата атмосфера започва забележимо да се променя. Размразяването донася предпазливо отпускане на режима и усещане, че общественият живот може да се възроди след дълги години на мълчание. Младите хора, усещайки тази промяна, започват да търсят свои собствени форми на присъствие в града. Едно такова място става импровизираният „остров на свободата“ близо до паметника на Маяковски в Москва. Тук хората четяха поезия, обсъждаха новини, дебатираха и създаваха нови запознанства – малко, но важно пространство, където можеха да говорят на глас след десетилетия мълчание.
Но границите на тази свобода оставаха много тесни. Клането в Новочеркаск през юни 1962 г. беше сурово напомняне, че размразяването не означава право на масов протест. Работниците излязоха на улицата заради покачващите се цени и падащите заплати. Това беше типичен социален протест, без политически искания. Хората очакваха разговор с ръководството, а не конфронтация. Властите обаче отговориха със сила: откриха огън по демонстрантите, убивайки и ранявайки десетки. Последваха закрити процеси, присъдите бяха произнесени бързо, а информацията за трагедията беше класифицирана. Новочеркаск демонстрира, че дори в съвременната епоха всеки масов протест може да се превърне в претекст за сурово потискане, ако дори леко се отклони от установения ред.
Когато Хрушчов е уволнен през октомври 1964 г., не е било ясно каква посока ще поеме страната. Някои очакват завръщане към по-твърд ред; други се надяват на продължаване на размразяването. На този фон в градската среда започват да се появяват нови форми на културен живот. Една от тях е литературното сдружение СМОГ, чието име е съкращение от „Смелост, Мисъл, Образ, Дълбочина“. То е основано през януари 1965 г. и обединява млади поети, които се стремят да творят, без да се съобразяват с официалните норми. Те провеждат четения пред паметника на Маяковски, публикуват самиздат и обсъждат теми, отхвърлени от съветската цензура. Това е твърде свободно за времето и властите бързо се намесват: някои участници са изключени от университети, други са изключени от Москва. Въпреки натиска, СМОГ демонстрира нарастваща нужда сред градската младеж от независимо пространство за комуникация и творчество. В контекст, където надеждите за продължаваща промяна се сблъскват с желанието на държавата да запази контрол, се появява случаят със Синявски и Даниел.
Случаят „Синявски и Даниел“: Как властите подцениха реакцията на репресиите
Делото „Синявски и Даниел“ е първият голям публичен процес срещу писатели в постсталинския СССР. Андрей Синявски и Юлий Даниел не успяват да публикуват текстовете си в Съветския съюз: те излизат извън рамките на „социалистическия реализъм“ и не биха преминали цензура. След случая с Борис Пастернак, който е преследван заради романа си „Доктор Живаго“ и му е отказана възможността да приеме Нобелова награда, става ясно какви ще бъдат последствията от опита за публикуване на „неудобна“ проза в страната. Затова Синявски пише под псевдонима Абрам Терц, Даниел под името Николай Аржак, а текстовете им изпращат в чужбина. Техните новели и разкази са гротескни и фантастични, предлагайки остра критика на съветската реалност: страх, лъжи, бюрократична жестокост, теми за вина и отговорност за репресиите и опасността от възраждане на култа към личността.
Откъс от речта на Михаил Шолохов на 23-ия конгрес на КПСС, посветена на случая със Синявски и Даниел
След преследването на Пастернак става ясно, че „неудобната“ проза няма да бъде публикувана в СССР и някои автори започват да търсят защита в чужбина. През 1956 г. свързаното с НТС издателство „Посев“ (Posev) отправя апел чрез списанието си „Грани“ (Grani) към писатели и учени в Съветския съюз да представят текстове, забранени от цензурата. Така постепенно се развива инфраструктурата на тамиздат – публикуването на съветски автори на Запад. Синявски и Даниел се възползват от тази възможност: изпращат произведенията си на Запад, където те са публикувани под псевдонимите Терц и Аржак от американското издателство Inter-Language Literary Associates.
Въпреки предпазните мерки и използването на псевдоними, КГБ разкрива истинската самоличност на писателите и започва репресии срещу тях. Синявски е арестуван на 8 септември 1965 г., а Даниел на 12 септември. За мнозина в СССР това е пълна изненада: и двамата писатели са известни в тесен литературен кръг, но не са смятани за открити „опозиционери“. Властите обаче решават друго. Даниел и Синявски са обвинени в „антисъветска агитация и пропаганда“ – на практика самото публикуване на литературни текстове в чужбина, които не са цензурирани в СССР.
Юлий Даниел (вляво, на заден план) и Андрей Синявски (вляво, на преден план) на съдебно заседание, 10 февруари 1966 г.
Вътрешната реакция беше далеч по-силна, отколкото властите очакваха. Процесът предизвика тревога сред московската интелигенция: редакции, академични институти и млади писатели започнаха да го обсъждат като стъпка назад, опит за повторно въвеждане на страх и идеологическа дисциплина. Започнаха да се пишат писма в защита на арестуваните, първо лични, а след това и публични. Това включваше „Писмото на 62-мата “, подписано от много видни автори, сред които Булат Окуджава, Владимир Войнович, Лидия Чуковская, Варлам Шаламов, Константин Паустовски и Иля Еренбург. За съветската културна сцена това беше почти безпрецедентна стъпка: публичното възражение срещу съдебното преследване означаваше да се рискува кариерата – а понякога дори и безопасността.
Международната реакция беше още по-силна. ПЕН-клубът , Артър Милър, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Греъм Грийн и десетки други водещи писатели от Европа и Съединените щати се обявиха в защита на Даниел и Синявски. Западната преса осъди процеса като идеологически и несъвместим с епохата на размразяването. В крайна сметка процесът срещу писателите се превърна в първото голямо политическо дело от ерата след Хрушчов и се превърна в обединяващ пункт за ново социално движение – от първите протестни писма до митинга за гласност на площад „Пушкин“.
Митинг „Гласност“: Как организаторите му преминаха от идеята до реализацията
Син на Сергей Есенин и преводачката Надежда Волпин, Александър Волпин е математик и поет, известен в Москва с рядката си за времето си упоритост по един въпрос: той настоява държавата да спазва собствените си закони дословно. Волпин вече се е сблъсквал със съдебни дела и добре разбира колко лесно правните норми могат да бъдат сведени до обикновени формалности в СССР. По-късно той си спомня, че през есента на 1965 г., след ареста на Синявски и Даниел, дълго време се разхожда из горичката в Голицино, опитвайки се да разбере какво да прави: „Тези дяволи вероятно ще проведат процеса при закрити врати. Така че е крайно време да поискаме открит процес!“ Логиката на Волпин е проста: колкото по-често властите са принудени да провеждат процеси открито, толкова по-трудно ще им бъде да прикрият произволни решения. Именно от тези размисли се заражда идеята за публичен митинг на 5 декември, който да се проведе не под политически лозунги, а под строго законовото изискване процесът да се проведе открито, както е предписано от Конституцията.
Правният подход, който Волпин пропагандира, предизвика сериозни спорове дори сред най-близките му съюзници. Много дисиденти смятаха, че обжалването на Конституцията и законите в страна, където самото правителство не успява да ги спазва, е безсмислено. Други се опасяваха, че опитите публично да се „преподава“ на държавата собствените ѝ норми могат само да навредят на арестуваните, влошавайки положението им. Самият Волпин обаче настояваше, че зачитането на формалните човешки права трябва да бъде фокусът на съпротивата. Той обясни на приятели, че дори най-суровите режими са принудени да създават закони, които поне частично съответстват на представите на обществото за справедливост; в противен случай държавата просто не може да функционира.
Александър ВолпинЛистовка, насърчаваща хората да се включат в митинг за гласност
Проблемът се криеше другаде: самите власти нямаха намерение да налагат тези норми и не очакваха гражданите да ги изискват. Волпин твърди , че точно тук възниква пространството за борба – да се „хванат властите в капан в собствените им закони“ и да се принудят да действат открито. Този подход беше необичаен за мнозина. Бъдещата известна активистка за човешки права Людмила Алексеева си спомня : „Не знаехме какво ще се случи с тези демонстранти, но си мислехме, че ще свърши зле – ще ги арестуват. А какво ще им направят след това, дори не можех да си представя. Може би щеше да е наред, може би не. Просто щяха да арестуват всички. Последното нещо, от което се нуждаехме, беше още десет арестувани освен Синявски и Даниел. Какъв беше смисълът на всичко това?“
Въпреки това, именно подходът на Волпин е в основата на първите инициативи за правата на човека, включително подготовката на митинга на 5 декември. Това е ясно отразено в листовки, разпространявани в университети и разпространявани в тесен кръг от познати. В тях е обяснено подробно, че закрит процес срещу Синявски и Даниел би нарушил закона за откритост на съдебните производства и че всяко заседание „при закрити врати“ би създало условия за произволни действия. Затова е предложено митингът да се проведе като „митинг на гласността“ с един-единствен лозунг: „Искаме откритост на процеса“. Авторите подчертават, че участниците трябва да действат стриктно в рамките на закона: да не викат политически лозунги, да се съпротивляват на провокации и, ако властите поискат да се разотидат, да се съобразят с това искане, като предварително заявят целта на събирането. Акцентът върху правната форма е от решаващо значение: митингът е замислен като демонстрация, че гражданите не искат промяна на режима, а по-скоро спазване на нормите, залегнали в законите на самите власти. Те решават да проведат митинга на 5 декември, деня, в който през 1936 г. е приета първата съветска конституция.
Разгонване на митинг: няколко минути, които промениха възприятието за борбата за правата на човека в СССР
Митингът на 5 декември 1965 г. продължил само няколко минути. Сред събралите се имало такива, които се осмелили да издигнат лозунги, и много, които дошли просто да наблюдават – някои от любопитство, други от съчувствие. Виктория Волпина, съпругата на главния организатор на митинга, си спомняла, че всичко се случило почти мигновено: „Лозуните се издигнали във въздуха, след което видях ръце, които се протягали към тях… бръмченето на коли, протягането на ръце, падащите лозунги.“ Тя описала сцената като гъсто движение от няколко десетки души, които бързо се разделили на малки групи, когато оперативните работници се втурнали от външния кръг на наблюдателите. Волпина оценила, че е имало около 60 демонстранти; много други стояли наоколо, наблюдавали и се колебаели дали открито да се присъединят.
Демонстрация на площад „Пушкин“, 5 декември 1966 г.Лозунги от митинга „Гласност“
Людмила Алексеева също си спомня колко бързо и бурно е завършило всичко. Тя предполага, че е имало не повече от 50 реални участници: „Волпин, [художникът Юрий] Титов и още няколко души са вдигнали плакатите. Едва са имали време да вдигнат плакатите си, преди да бъдат грабнати.“ Цялата сцена е била съпроводена от светкавици на камери – снимали са както западни журналисти, така и служители на КГБ.
Въпреки бързите действия на полицията, физическото насилие беше ограничено. По-късно участниците обясниха това, като казаха, че 1965 г. все още е била в сянката на „Размразяването“ и властите се опасявали от прекомерна бруталност на фона на вече интензивния международен шум около процеса срещу Синявски и Даниел. Задържаните, включително Волпин, бяха разпитвани в продължение на няколко часа, но всички бяха освободени същата вечер.
За повечето наблюдатели митингът беше кратък и напрегнат момент, когато за първи път след години мълчание няколко десетки души открито излязоха на площада със законно искане. За властите това беше предупредителен знак. Но за тези, които стояха на площад „Пушкин“, дори и „зад храстите“, както пише Виктория Волпина, това беше моментът, в който самата възможност за граждански действия в СССР за първи път стана публично очевидна.
Последиците от митинга: как се е зародило и развило дисидентското движение в СССР
На следващия ден председателят на КГБ Владимир Семичастный докладва на Политбюро , че „някои участници в събирането, под претекст, че спазват гражданските свободи, са започнали да скандират демагогски лозунги“. Отбелязва се също, че „сред най-активните участници в събирането са седем лица, за които е известно, че са психично болни: четирима от тях (Волпин (Есенин), [поетът Юрий] Галансков, Титов, [работникът Виктор] Хаустов) преди това са участвали в различни антисоциални прояви“.
За да се противодейства на бъдещи протести, през септември 1966 г. към Наказателния кодекс на РСФСР е добавен нов член, член 190-3. Той въвежда наказания за „организиране или активно участие в групови действия, които грубо нарушават обществения ред“ или включват неподчинение на правителствени заповеди. Максималното наказание е три години лишаване от свобода. Формулировката е достатъчно широка, за да обхване не само политически действия, но и стачки, студентски протести и всякакви събирания, счетени за „опасни“ от властите.
Въпреки противопоставянето на правителството обаче, протестът се проведе. Един от участниците в митинга, Дмитрий Зубарев, по-късно каза: „За мен, както и за всички мои познати, 5 декември бележи исторически момент: появата на ново, гласовито, ненасилствено масово социално движение в Съветския съюз.“
Само година по-късно митингът се повтори, този път като тихо напомняне за правото на публичен процес. В определения час хората се събраха на площад „Пушкин“, мълчаливо свалиха шапките си и застанаха, загледани в паметника на Пушкин. Сред тях беше академик Андрей Сахаров, тогава все още непублична опозиционна фигура. Именно с тези стъпки той започна пътя си към превръщането си в един от водещите морални авторитети на бъдещото движение за правата на човека.
Дългосрочното въздействие на протеста беше още по-силно. Хора, които преди това бяха действали изолирано – учени, студенти, млади писатели, инженери – започнаха да се обединяват около темата за откритите съдебни процеси и прилагането на закона. Митингът демонстрира, че има част от населението, желаеща да говори публично и ненасилствено за правата. Именно от тези малки групи и наблюдатели, които тогава стояха „зад кулисите“, дисидентското движение постепенно се разрасна.
Корабите на Врангел напускат Крим и отплават за Турция, ноември 1920 г.
Наверно всеки, който се интересува от миналото на страната, поне веднъж е бил разтревожен от въпроса: а можеше ли тя да стане друго? И ако да, то при какви обстоятелства? Една от разклоненията е събитията от ноември 1920 г. в Крим. В онези дни там падна последният антиболшевишки режим в европейската част на бившата империя, правителството на Южна Русия на генерал-лейтенант Петър Врангел.
След като загуби битката при Перекопско-Чонгарско от настъпващите червени, „черният барон“ начело на Бялата армия не реши да предизвиква съдбата и замина в емиграция заедно със своите привърженици. Какво стоеше зад това решение – военното поражение или политическият крах на проекта на Врангел? Защо генералът не беше спасен от „презареждането” на Бялото движение, което се опита да се обърне с лице към народите на Русия? И накрая, можеше ли всичко да се развие по друг начин?
Време е да се сбогуваме
В средата на ноември 1920 г. в градовете на Крим цареше паника. Още преди няколко седмици обикновените хора се утешаваха с мисълта, че войната се води някъде далеч, в степите на Днепър, а полуостровът остава дълбоко в тила на армията на Врангел. Уви, след броени дни Благословената Таврида сподели съдбата на другите някога надеждни опорни точки на Бялото движение – Урал, Сибир и Дон с Кубань. След падането на фронта последва и загубата на тила.
На 11 ноември 1920 г. — 29 октомври по стария стил (белите в Южна Русия принципно използваха юлианските дати, като не признаваха календарната реформа на болшевиките) — Червената армия нахлу на полуострова. На същия ден барон Врангел заповяда да се евакуират войските и „всички, които споделяха с армията нейния кръстен път, семействата на военнослужещите, служителите на гражданската администрация с техните семейства и отделни лица, които биха могли да бъдат изложени на опасност в случай на пристигане на врага“.
Желаещите да емигрират чакат парахода на брега на Севастопол, ноември 1920 г.
По общо признание на очевидците, евакуацията от Крим е протекла сравнително организирано. При нея е имало много повече ред, отколкото при запомненото от участниците в събитията бягство от Новоросийск през март 1920 г. Тогава наистина цареше принципът „спасявай се, който може“: за местата на корабите се водеха ръчни битки, а войниците на брега бяха забравяни с цели полкове. Да, в Крим не се размина без хаос; например, пробилата се до Феодосия дивизия можеше да открие, че корабите за нея стоят в Керч. Но командването изпълни основната задача:
всички 146 хиляди военни и цивилни, които искаха да избягат от болшевиките заедно с Врангел, напуснаха полуострова. Корабите с тях поеха курс към окупираната от Антантата част на Турция.
Разбира се, участниците в „Руския изход” в тези минути едва ли мислеха за организаторския гений на своя главнокомандващ. Повечето от белогвардейците и техните съмишленици осъзнаваха, че войната е загубена, че в новата Съветска Русия няма място за тях и че пред тях се простира само пълна неизвестност. Затова в дневниците и мемоарите на различни емигранти се проявява еднакво мрачен тон. Характерни са редовете на някой си Н.И.К.
30 октомври [12 ноември]. Градът [Севастопол] е неузнаваем. Главните улици са буквално препълнени с хора, по Нахимовска и Екатерининска се влачат каруци, натоварени с багаж, вещи, придружавани от въоръжени военни. Заповедта за евакуация се оказа за всички гръм сред ясното небе. Всички вървят с тревожни лица, всички бързат към пристанищата за натоварване. На Нахимовския тротоар лежи окървавено тяло, около него се е събрала тълпа. „Кой е убит? Защо?“ Никой не знае…
Подобни образи и интонации се прокрадват и в други свидетелства за евакуацията от Крим. Изхвърлени коне, преобърнати коли, ограбени складове, клади от документи, плачещи деца, крещящи жени… Въпреки това, дори на този тъжен фон имаше място и за куриози. Генерал-майор Антон Туркул – един от най-добрите командири на Врангел, командир на елитната Дроздовска дивизия – личният му шофьор на борда на парахода признава, че няма да емигрира след шефа си. При Съветите, казва той, нищо не го заплашва, защото самият той е болшевик.
Кримската евакуация в картината „Бяла Русия. Бягство“ на художника Дмитрий Белюкин (1992).
„Това признание някак не ме изненада: какво да се чудиш, когато всичко се е променило, объркало в Русия“, — философстваше по-късно в емиграция Туркул. Тогава, през 1920 г. в Крим, той благодари на шофьора за услугите му и разпореди да го закарат до брега. Двете Русии се разделиха завинаги.
„Такава армия не можеше да създаде Русия“
Крим остана в историята като последния оплот на белогвардейците в европейската част на бившата Руска империя. И това не беше свързано с някакви дълбоки причини – просто така се бяха сложили обстоятелствата. В Гражданската война полуостровът изобщо имаше изключително заплетена история. От ноември 1917 г. до юни 1919 г. властта тук се сменяше седем пъти. Крим преживя и две съветски републики, и управлението на кримскотатарските националисти, и германската окупация, и краткото първо пристигане на белогвардейците. През лятото на 1919 г. морският десант на генерал-майор Яков Слашчев възстанови контрола на белите въоръжени сили на Южна Русия над територията. Болшевишкото ръководство избяга след незначителни сблъсъци.
Яков Слашчев (третият отдясно) и офицерите от неговия щаб. Втората отдясно е ординарецът и бъдещата съпруга на генерала Нина Нечволодова, пролетта на 1920 г.
През януари-март 1920 г. Слашчев отново се откроява в историята на Крим. Този път, в серия от отбранителни битки, той защитава полуострова от настъпващите от север червеноармейци. Белият генерал с силите на един-единствен корпус успя да спре настъплението на превъзхождащата група на червените. Победите на Слашчев на изолирания кримски театър бяха толкова по-ценни, колкото и кошмарната за белогвардейците зима на 1920 г.
След провала на форсираното настъпление към Москва – идеята-фикс на тогавашния главнокомандващ, генерал-лейтенант Антон Деникин – фронтът на ВСЮР се срути. Под натиска на червените войските бързо се оттеглиха на юг, губейки дори Дон и Кубань. На 25-26 март 1920 г. злощастията на белите бяха увенчани с паническа евакуация от Новоросийск. В стремежа си да се махнат на всяка цена в Крим, бегълците оставиха на болшевиките хиляди свои съратници, стада военни коне и планини от военно имущество.
Катастрофата в Новоросийск подкопа престижа на Деникин в армията и военачалникът не се задържа на поста си. На 3-4 април 1920 г. той свиква военен съвет от най-авторитетните бели генерали, за да решат кой да поведе армията оттук нататък. След кратки разисквания офицерите препоръчаха на Антон Иванович да назначи за свой наследник генерал-лейтенант Петър Врангел, който не само отсъстваше от Крим в този момент, но и само шест седмици по-рано беше изгонен от Деникин в емиграция.
Иронията тук се добавя от факта, че както Крим стана „бял” едва към края на събитията, така и бъдещият му управител се присъедини към белогвардейците в хода на войната. Дълго време изчаквал, Врангел се присъедини към армията на Деникин едва през август 1918 г., когато тя вече се беше превърнала в реална военно-политическа сила. Благодарение на завършеното образование в Академията на Генералния щаб, заслугите си в Първата световна война и безспорните си таланти, Петър Николаевич бързо се издигна до водещи позиции в антиболшевишкия лагер. На 30 юни 1919 г. кулминацията на успехите му стана превземането на считания за непристъпен Царицин (Волгоград).
Антон Деникин и Петър Врангел (вдясно на преден план, съответно в светла и черна униформа) на парад в превзетата Царицина, юли 1919 г.
Но след победата на Волга между Врангел и Деникин се появи черна котка. Подчинен от древен остезийски род публично критикуваше своя неблагороден главнокомандващ: и за ужасната организация на тила, и за отказа от поход в дълбочината на Поволжето. Вместо да се присъедини към армиите на адмирал Александър Колчак, главата на ВСЮР неблагоразумно предпочете авантюристичен поход към Москва. В резултат всичко завърши с пълен провал, на върха на който двамата генерали си разменяха остри писма, и на 21 февруари 1920 г. Деникин уволни Врангел. А само месец и половина по-късно загубилият командир трябваше де факто да назначи противника си за свой наследник.
„Армия, възпитана в произвол, грабежи и пиянство, водена от командири, които с примера си развращаваха войските – такава армия не можеше да създаде Русия. Без организиран тил, без да е подготвила в тила нито една укрепена ивица, нито един възел на съпротива и отстъпвайки по местност, където населението се е научило да я мрази, Доброволческата армия започна да се оттегля безконтролно назад “ — от обвиненията на Врангел в открита кореспонденция с Деникин, февруари 1920 г.
Ситуацията изглеждаше странна и за другата страна. Врангел сякаш победи в сражението с нелюбимия си началник, но зае мястото му в момент, когато Бялото движение почти нямаше шансове за обрат във войната — от всичките си бивши завоевания му остана само Крим.
Бял феникс
В полза на назначаването на Врангел за главнокомандващ е изиграл забележителен епизод, който се е разиграл точно на Черноморския полуостров. На 3 февруари 1920 г. в Ялта бунт е вдигнал пехотният капитан Николай Орлов, който е обявил война на небрежните началници и задните казначии. Неговият „марш на справедливостта” бързо беше потушен от генерал Слашчев, но Орлов в своя манифест успя да поиска начело на остатъците от ВСЮР да бъде поставен „нашият млад вожд” Петър Врангел. Очевидно това е направило впечатление на другите генерали; в края на краищата, кой друг да поправи грешките на Деникин, ако не неговият най-яростен критик.
Бунтът на Орлов е показателен в контекста на хаоса, който царуваше в тила на Деникин. Впоследствии почти всички бели ветерани-фронтовици с горчивина си спомняха как в техните тилове се разхождаха елегантни офицери, приписани към неизвестни ведомства, а складовете се пропукваха от амуниции, която толкова липсваше на фронта. Някои автори неохотно признаваха и произвола на контраразузнаването на ВСЮР, което под претекст за борба с болшевиките извършваше грабежи и изнудвания.
Младши офицери от Дроздовската дивизия в Крим, есента на 1920 г. Както се вижда, наред с мъжете там са служили и момичета.
Врангел се опита да сложи край на тази анархия. Баронът набързо реорганизира полуразрушените и деморализирани остатъци от войските в единна 40-хилядна армия с простото име „Руска“. Новият главнокомандващ не допусна там много от храбрите командири с лоша репутация. Осъдените за грабежи, които станаха масови при Деникин, сега бяха екзекутирани след кратки разследвания. Новото командване строго пресече и еврейските погроми, също любими на южните белогвардейци.
„В Севастопол трябваше да разстрелям двама дроздовци [военнослужещи от елитната дивизия, носеща името на загиналия генерал Михаил Дроздовски]. За грабеж. Двама бойци от 6-та рота, добри войници, откраднаха от една дама златен часовник с верижка и медальон. […] Помня как плачеше белокосата дама, как разкъсваше на парчета черната си воал, молейки да пощадят „войничетата”. Късно. Бойците бяха разстреляни“ – Антон Туркул, бял генерал
Прегрупирането на армията позволи на врангеловците да възкръснат от пепелта и да нанесат неочаквани удари по червените, които много навреме се забъркаха във война с Полша. Още през пролетта на 1920 г. белите успешно се десантираха в Северна Таврия. На 6 юни те преминаха в пълномащабно настъпление извън полуострова. Близо до Мелитопол пехотният корпус на генерал Фьодор Абрамов с авиационна подкрепа унищожи цяла конна група на РККА – войските, които изглеждаха разбити, уверено вървяха на север. До септември 1920 г. белите последователно превзеха Александровск (Запорожие), Волноваха, Мариупол и редица по-малки градове. Те вече контролираха обширна територия в южната част на съвременна Украйна.
Съветски агитационен плакат, посветен на заплахата от Врангел, автор Н.Д. Кочергин, 1920 г.
Въпреки всички злощастия на полския фронт, болшевиките не можеха да пренебрегнат победите на кримските генерали. На 21 септември червените бяха принудени да посветят на Врангел отделен Южен фронт. Неговият командир Михаил Фрунзе – професионален революционер, разкрил по време на войната таланта си на военачалник – трябваше да спре вражеските войски, да ги изтласка обратно в Крим и след това да изчисти тяхното скривалище. Неволно възникна въпросът: доколко „държавата” на Врангел ще се окаже политически по-стабилна от анархията на Деникин?
Господарят на руския народ
Врангел в своята политика се отказа от две съмнителни концепции, които по-рано погубиха правителствата на Деникин и Колчак. Става дума за „единна и неделима Русия” и „непредрешенчество”. Първият пункт предполагаше, че рухналата империя трябва да бъде възстановена в първоначалните си граници и строго по унитарния принцип. Ето защо всякакви движения за независимост или автономия на отделни народи трябва да изглеждат за борците за „единна и неделима“ Русия не по-добре от болшевиките.
[При Деникин] се бореха с болшевиките, бореха се и с украинците, и с Грузия, и с Азербайджан, и само малко не им достигна, за да започнат да се борят с казаците… В резултат, провъзгласявайки единна, велика и неделима Русия, стигнаха дотам, че разделиха всички антибольшевишки руски сили и разделиха цяла Русия на редица враждуващи помежду си образувания – Петър Врангел
Не по-малко вреда на белите нанесе и „нерешителността“ – съзнателният отказ от каквито и да било политически реформи до победата над Съветите и свикването на Учредително събрание. Точно този подход попречи на белогвардейците да спечелят войната, тъй като ги лиши от масова подкрепа. Селяните, ключова социална група в Русия по онова време, разглеждаха антибольшевишките сили като „армия на господарите” и затова саботираха всякаква помощ за белите армии, от мобилизация до доставки на хляб. Колкото и странно да е, наследственият аристократ и помещик Врангел осъзнаваше това по-добре от Колчак, произхождащ от безземелни благородници, или от Деникин, внук на крепостен селянин.
Врангел (седи в центъра) с членовете на правителството си. Крайният вляво е началникът на щаба на Руската армия генерал-лейтенант Петър Шатилов, вторият отдясно е председателят на правителството Александър Кривошеин.
През лятото на 1920 г. властите на Врангел се опитаха да решат стария проблем. Правителството на Александър Кривошеин в Севастопол прие закони за аграрна реформа и селско самоуправление. Предполагаше се, че земеделските стопани ще могат да придобият правото на частна собственост върху земите си, включително и върху земите, отнети по време на революцията. При това селяните ставаха независими в решаването на местните въпроси. Държавата поемаше ролята на посредник в разплащанията между старите и новите собственици.
Проектът изглеждаше като цяло привлекателен за потенциалната аудитория. Кривошеин и неговото правителство обаче се нуждаеха от достатъчно време, за да приложат реформата на практика, а неговите граждански политици можеха да осигурят само военни победи при очевидно неравенство на силите с врага. Сега можем само да гадаем какъв би бил изходът от Гражданската война, ако белите бяха приели такива закони не през третата, а през първата година на конфликта.
Успоредно с това Врангел се опитваше да установи връзки с малките нации. Той осъзнаваше, че независимостта на Полша и Финландия вече е факт. Баронът убеждаваше представителите на други народи да се присъединят към бъдещата обновена Русия на федеративни начала. Ставаше дума за казашките области, за планинците от Северен Кавказ и за Украйна.
Украинският въпрос особено тревожеше Врангел. В неговата армия, наречена „Руска“, етническите украинци съставляваха до половината от бойците. Болшевишките агенти в докладите си за Москва твърдяха, че дори в елитната Корниловска дивизия до половината от личния състав са били родени в Харковска, Полтавска и съседните губернии. Твърдеше се, че много от тях преди това са воювали за самопровъзгласената УНР, Украинската народна република.
Войници от Украинската галицийска армия след преминаването им към руските белогвардейци, края на 1919 г.
Врангел първоначално забрани в своята държава шовинистични топоними като „Малороссия” и „Юго-Западный край”, толкова любими на идеологическия украинофоб Деникин. Страната вече трябваше да се нарича само Украйна, а нейните жители – изключително украинци. През лятото на 1920 г., на върха на военните си успехи, белите на левия бряг на Днепър активно взаимодействаха с местните въстаници, които се бореха срещу болшевиките и по един или друг начин бяха наследници на УНР. Изключение правеха анархистите на Нестор Махно: те идеологически мразеха белогвардейците и отказваха всякаква форма на сътрудничество. Махновците демонстративно се разправиха с кримските парламентаристи и подновиха военния съюз с РККА.
През лятото на 1920 г. Врангел утвърди официалния статут на украинския език на контролираните територии и призна полуизчезналата УНР с намек за нейното влизане в „прекрасната федерация на бъдещето”. Но, както и в случая с крестьянската реформа, повечето съвременници възприеха тези стъпки на белогвардейците като принудителни, неискрени и закъснели. Мнозина още през май 1920 г. бяха разтревожени от програмния манифест на Врангел „За какво се борим“. Текстът завършваше със странна фраза: „За да може руският народ сам да си избере ГОСПОДАР”. Едни видяха в нея призив за възстановяване на далеч не от всички желаната монархия, други – намек, че „ГОСПОДАР”, т.е. диктатор, баронът иска да бъде лично той.
Твърде малко химия
На правителството на Врангел не се доверяваха само селяните и различни националисти. В неговите перспективи слабо вярваха и чуждестранните партньори по Антантата – Великобритания и Франция. След провала на Московския поход англичаните директно призоваха белогвардейците да преговарят със Съветите и да се предадат с чест.
Правителството на Англия забрани доставката на военни товари в Крим с корабите си. Когато в България с огромни усилия закупихме самолети за армията, английската контролна комисия ги унищожи, уж по недоразумение – Владимир Харжевски, бял генерал
Позицията на Франция изглеждаше малко по-добра за руските бели. Едва през август 1920 г. Париж официално признава правителството в Севастопол и се съгласява да окаже военна помощ на партньорите си. Английският ляв вестник Daily Herald твърдеше, че гаранция за благосклонността на Франция е бил таен договор с кабални условия: признаване от Врангел на старите дългове на царска Русия, изплащане на лихви по нови заеми и прехвърляне на концесии на съюзника след хипотетична победа над болшевиките. Досега не е ясно дали този документ е съществувал в действителност и, ако да, какви точно точки е съдържал.
Каквото и да е било, белите генерали, за да възвърнат бившия си престиж, се нуждаеха от нови театри на военни действия. Голям потенциал криеше Кубань, където след съветското „освобождение” през пролетта на 1920 г. жителите бързо опознаха всички прелести на новия ред: продразвёрстка, издирване на всички, които са воювали срещу РККА, и жестоката тирания на ревкомите. Остатъците от белите отряди, които не успели да се евакуират, бяха оглавени от генерал-майор Михаил Фостиков. Офицерът пафосно кръсти своята армия „Армия на възраждането на Русия”, установи връзка с Крим и започна партизанска война срещу Съветите.
Максимално напредване на войските на Врангел в Украйна през лятото и есента на 1920 г. Карта: Wikipedia / неизвестен автор
През лятото на 1920 г. Фостиков постига редица локални победи, а „армията“ му нараства до около 5000 бойци. Местните жители симпатизираха на белите партизани, но не се присъединяваха масово към техните редици – мълчаливото мнозинство смяташе победата на комунистите във войната за предрешена. На 14 август Врангел се опита да ободри кубанците, като изпрати десант от сънародници-казаци под командването на харизматичния генерал Сергей Улагай. Въпреки това, червените бързо събраха големи сили на мястото на десанта и след три седмици битки Улагай трябваше да се върне в Крим. Скоро там отидоха и партизаните на Фостиков – мащабно въстание в Кубань така и не се състоя.
Говорейки за десанта на Улагай, не можем да пропуснем една характерна подробност. В разгара на боевете началникът на щаба на бялата група генерал-лейтенант Даниил Драценко поиска от върховното командване… да бъде незабавно заменен. Каза, че не се разбира с Улагай, че той не му дава да работи и моли да се върне в Крим. Този скандален за всяка армия епизод още веднъж демонстрира, че „химията“ между белогвардейците все още не е добра.
Рисунка на офицер от Врангелската армия Б. Павлов с изображение на френските „нюпори” на служба при своите колеги-пилоти, юни 1920 г.
Тук е показателна и силна фигура на Яков Слашчов, спасил Крим през зимата на 1920 г. Героят от минали битки се превърна в звезда и се пристрасти към кокаина; първоначално го приемаше като обезболяващо средство след многобройни рани. Повишените амбиции доведоха до конфликти между Слашчов и други офицери, и Врангел предпочете да изпрати неспокойния генерал в изключително почетна пенсия. Всъщност, този ход не спря прераждането на Яков Александрович. През 1921 г. офицерът емигрира в РСФСР, където постъпва на служба при болшевиките.
Няма сили да се държи
Първоначалните успехи на генералите на Врангел се обясняват до голяма степен с факта, че комунистите са отвлечени от действията в южната част на Украйна от тежка война срещу Полша. Но през октомври 1920 г. болшевиките признават поражението си и се помиряват с Варшава, която отказва да се съюзи с белогвардейците. Това решение позволи на червеното командване да обърне повече внимание на Южния фронт.
На 14 октомври 1920 г. Червената 2-ра конна армия разбила войските на Врангел в битката при Александро-Никопол. Успоредно с това белите провалили щурма на Каховка. Дори масираното – по мерките на Гражданската война – използване на танкове не помогна. Атакуващите без успех използваха дузина останали британски машини, от които не по-малко от пет попаднаха непокътнати в ръцете на защитниците на Каховка.
Британски танк на белите, пленен от Червената армия под Каховка, 14 октомври 1920 г.
Плановете на белите да навлязат в дълбочина в десния бряг на Украйна се провалиха. И в реалностите на свръхманеврената Гражданска война неуспехът на настъплението на едната страна почти гарантирано отваряше пътя за вражеско настъпление. Така се случи и този път. На 28 октомври подсилената с подкрепления 140-хилядна група на командер Фрунзе започна да изтласква врага на юг. До ноември отстъпващите се разделиха с всичките си завоевания на континента. По Перекопския провлак и Чонгарските мостове те се оттеглиха в Крим, готвейки се да бранят полуострова.
Настроението [през ноември 1920 г.] като цяло е мрачно. Повечето мълчат, ругаят се за теснотата, студа и липсата на храна. Едни клатят глава: още една-две битки и нашите сили ще отстъпят пред натиска на противника. Други смятат, че червените няма да нахлуят в Крим, че нашата борба има шансове да се превърне в продължителна – от дневника на Георгий Орлов, щаб-капитан от Руската армия
И в цитирания спор песимистите се оказаха прави. На 8-9 ноември войските на Фрунзе и техните съюзници-махновци пробиват отбраната на противника на Перекопския провлак и навлизат в дълбочина на Крим. Тук се отразиха и нестандартните действия на настъпващите (преди всичко, неочакваното преминаване през пресъхналия Сивашски залив), и четирикратното им числено превъзходство, и моралният срив на защитниците. Веднага след бързото отстъпление от Северна Таврия те бяха оставени да мръзнат на лошо оборудвани позиции – мнозина загубиха желанието да се бранят до смърт.
Червената кавалерия на Перекоп, картина на Н.С. Самокиш, 1920-те години.
Да и самите победители впоследствие упирали именно на нематериальные факторы Перекопского сражения. Служивший в штабе Фрунзе бывший штабс-капитан царской армии Владимир Триандафиллов прямо писал: „Само с общо сломяване на волята на противника може да се обясни прочистването на Перекопските позиции, но не и с нашия тактически успех“.
Последният му поклон
След превземането на Перекоп падането на бялото правителство в Крим стана неизбежно. Получил неприятните новини, Врангел, както вече беше споменато в началото на статията, даде заповед за евакуация. Баронът от самото начало имаше предвид тъжния опит от Новоросийск и навреме разпореди да се подготви флотът за такъв сценарий.
Врангел за последен път слиза по Графската пристанище в Севастопол, ноември 1920 г.
Говорейки за изтеглянето на белогвардейците от полуострова, не може да се подмине широко разпространеното обвинение към Врангел. През последните години често се твърди, че баронът е пренебрегнал предложението на болшевиките за почетна капитулация и го е скрил от подчинените си. С арогантността си генералът уж е провокирал противника да предприеме масови репресии в Крим. Но има ли този мит отношение към реалността?
Първо, идеята за почетна капитулация на Врангел не е била на политическото ръководство на Съветска Русия, а лично на Фрунзе. Той наистина е предложил на врага да сложи оръжието в замяна на пълна амнистия и право на емиграция за всички желаещи. Но командерът е действал изцяло по лична инициатива – по подобен начин е постъпвал и преди, по време на кампаниите в Сибир и Централна Азия. А Владимир Ленин не е оценил идеята да се помилват заклети врагове („Изключително удивен съм от прекомерната отстъпчивост на условията“). Ильич заяви директно, че за свободно напускане на страната от страна на белогвардейците не може да става и дума. Няма никакви гаранции, че останалите положения няма да споделят същата съдба.
Ако противникът приеме [вашите условия], тогава трябва да се осигури реално завземането на флота и да не се пусне нито едно корабче. Ако противникът не приеме тези условия, тогава, по мое мнение, не може да се повтарят повече и трябва да се разправим безмилостно – от телеграма на Ленин до Фрунзе от 12 ноември 1920 г.
Второ, абсурдно изглежда самото поставяне на въпроса, че Врангел трябвало да отговаря за действията на червените, а за белия генерал отговорността се полагала на жителите на Крим. Не, ВЧК през 1920-1921 г. е прочиствала отвоювания полуостров строго в съответствие с заповедите на своите началници. Според най-минималните оценки, червеният терор в Крим е струвал живота на не по-малко от 15-20 хиляди души – както на действително свързани с Врангел, така и на тези, които са платили с живота си за непролетарския си социален произход. Между другото, това не е няколко пъти, а с порядъци повече от аналогичните действия на белите власти на полуострова през 1919-1920 г. (там става дума за около 300 екзекутирани).
Така че, ако Врангел беше оповестил на своите хора текста на Фрунзе, статистиката за жертвите на кримските чекисти най-вероятно щеше да бъде още по-голяма — със сигурност много бели щяха да повярват на обещанията на червените и да останат да чакат собствената си екзекуция. Както изглежда сега, това беше максимумът от възможностите на генерала – да изведе със себе си сто и петдесет хиляди души, които не искаха да живеят при болшевизма. Баронът нямаше никакви шансове да свали мразения режим: прекалено много бяха похарчили неговите предшественици.
През цялата 1920 г. войските на Врангел се налагаше да воюват на кредит – в очакване, че Кубань и Украйна ще въстанат всеки момент, съюзниците ще започнат да помагат както трябва, а болшевиките ще се скарат помежду си. Но времето минаваше, чудо не се случваше и вярата в кримския проект у неговите защитници бавно се изпари. Затова и тъжният край на епопеята на Врангел изглежда напълно логичен.
И все пак накрая не мога да не отбележа: съдбата на повечето от победените при Каховка и на Перекоп се разви по-добре, отколкото на много от техните победители. Почти всички генерали на Врангел – Шатилов, Туркул, Фостиков и Харжевски – започват от нулата нов живот в емиграция и умират в дълбока старост. Докато героичните красноречиви оратори или ще бъдат погубени от епидемията от загадъчни смърти в РККА през 1920-те години (тя няма да пощади и преминалия на другата страна Слашчев), или от Сталиновия Голям терор.
Михаил Фрунзе. Победителят при Перекопе ще умре при странни обстоятелства още през 1925 г. – според официалната версия, от зараза на кръвта при планова хирургична операция. Врангел ще го преживее само с три години – официално ще умре от туберкулоза, но и тази смърт редица автори също приписват на съветските специални служби.
Пет мишки, кокошка, прасе и крава били приятели и живеели във ферма на затънтено място. Мишките, които живеели в къщата, винаги помагали на приятелите си. Ако някоя от тях чуела, че фермерът иска пържено пиле, те казвали на кокошката да се скрие. Когато чуели, че жената на фермера планира да прави свинска наденица за вечеря, те казвали на прасето да легне на една страна и да се престори на болно. А когато чуели, че фермерът иска печено говеждо, те казвали на кравата да отиде на друга поляна. Кокошката, прасето и кравата наричали своите пет приятели МР5 — Мише Разузнаване Пет.
Веднъж една от мишките видяла през пукнатина в стената, че фермерът разопакова нещо. Тя едва не припаднала, когато в пакета разпознала миши капан.
— О, не! Загазихме! Свършено е с нас! — казала тя на другите мишки. — Какво да правим?
Те решили единодушно да отидат и да помолят приятелката си г-жа Кокошка за помощ.
— Ко-ко-ко! — казала г-жа Кокошка. — Как може да ме нарани някакъв си малък миши капан?
Мишките не можели да повярват, че г-жа Кокошка няма намерение да им помогне, нито дори да ги успокои, след като толкова пъти й били помагали.
Затова отишли при приятеля си г-н Прасе.
— Грух! — казал г-н Прасе. — Малко съм зает в момента. Ще ви се обадя по-късно. В края на краищата какво може да ми причини един миши капан?
Последвало ново разочарование за мишките. И те отишли при своята най-голяма и смела приятелка г-жа Крава.
Г-жа Крава била прекалено заета да пасе, за да каже дори „Му!“. След като разтревожените мишки дълго я умолявали, тя казала:
— Добре. Ще помисля, докато преживям, въпреки че проблемът не е мой.
Мишките се прибрали в къщата сломени. След всичката помощ, която били оказали на приятелите си, те не получили нищо повече от „Ко-ко-ко“ от г-жа Кокошка, „Грух“ от г-н Прасе, а от г-жа Крава дори едно „Му“ не получили.
През нощта, докато търсела нещо за похапване, една от мишките стъпила в капана. „Щрак!“ — и мишката отишла право в рая (защото в живота си била добра).
Другите четири мишки чули и отишли да помогнат. Нямало какво да направят за скъпата си починала посестрима. Те ридали, плакали и хлипали.
Жената на фермера също чула звука от капана и отишла да разузнае. Когато видяла мъртвата мишка и четирите други, които ридаели от скръб и се прегръщали една друга, тя надала вик и припаднала.
На другата сутрин жената все още била в шок и останала в леглото. Фермерът се замислил какво би могъл да й даде, за да се почувства по-добре. И му хрумнало — пилешка супа! И така, той хванал г-жа Кокошка, отрязал й главата и я сварил в тенджера с малко сол и чесън.
Когато чули, че е болна, приятелките на жената на фермера дошли да я видят, както правят хората. Фермерът трябвало да ги нагости, затова заколил г-н Прасе и го направил на пържоли на скара за посетителките.
За жалост, жената на фермера така и не се възстановила от шока да види четири скърбящи мишки. Починала. На погребението дошли много хора и фермерът направил за присъстващите много сандвичи с печено говеждо. Познайте откъде дошло говеждото!
Ето как малкият миши капан уби кокошката, прасето и кравата. Затова никога не си казвайте: „Това не е мой проблем“. Щом ваш приятел моли за помощ, проблемът е и ваш. За това са приятелите.
Влиянието на пропагандата върху общественото мнение, реакцията на администрацията на социалната мрежа към оплаквания, както и правните аспекти, свързани с разпространението на чужда пропаганда в американски социални платформи – Тук се разглеждат всички аспекти на този проблеми.
Влиянието на пропагандата върху общественото мнение, реакцията на администрацията на социалната мрежа на жалбите, както и правните аспекти, свързани с разпространението на чуждестранна пропаганда на американската платформа — МОСТ. Медиа проучи всички аспекти на този проблем
От февруари 2022 г. руската пропаганда разгърна мащабна информационна кампания, за да оправдае агресията и да подкопае подкрепата за Украйна на международната сцена. Ключовият сюжети стана реториката за „денацификацията“ на Украйна – твърденията, че страната се управлява от нацисти и Русия е принудена да очисти съседната държава от екстремисти. Тази линия беше съпроводена с разпалване на омраза и дехуманизация на украинците, включително етнически обиди, с цел да се оправдае насилието.
Същевременно Кремъл промотираше тезата, че Украйна е марионетка на Запада, а разширяването на НАТО и „агресията“ на САЩ/ЕС са принудили Русия да започне „специална операция“. В информационното пространство се появяват и конспиративни теории – например, за тайни биолаборатории на САЩ в Украйна или инсценирани масови убийства (по-специално, отричане на клането в Буча, представяно като инсценировка).
Докато вниманието на много разследващи журналисти се премести към проучването на активността на проруските групи в мрежата X (Twitter) и Telegram, руските пропагандисти развиваха своите методи за промотиране в други социални платформи. И преди всичко във Facebook.
Нашето разследване показа, че координирана мрежа от фалшиви акаунти и страници във Facebook изкуствено увеличаваше ангажираността на публикациите – с харесвания, коментари и репостове. Това позволяваше на пропагандата да заобикаля алгоритмите на платформата и да засилва влиянието си върху западната аудитория, включително американските избиратели.
Особено изтънчена форма на промотиране на проруската пропаганда във Facebook станаха публикациите и дори цели страници, посветени на демонстрацията на руски оръжейни системи и тяхното „техническо превъзходство“, както и визуален контент с изображения на културни и исторически обекти, към които бяха добавени AI-генерирани елементи. Такива публикации създават ефект на „мека сила“ (Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics), насочена към формиране на положително възприятие за Русия в чужбина. Визуално привлекателните сцени можеха да бъдат придружени от пропагандни надписи или символика, засилвайки основните сюжети на кампанията и спомагайки за разпространението им сред различни категории западни аудитории. Някои от разкритите публикации бяха умишлено адаптирани към политическия контекст на САЩ, което можеше да повлияе косвено или пряко на предпочитанията на американските избиратели, особено в навечерието на изборите.
Подобни публикации не само подкопават подкрепата за Украйна и засилват антинатовските настроения, но и можеха да повлияят на последните президентски избори в САЩ, формирайки общественото мнение по ключови въпроси на международната политика.
Призивите за прекратяване на военната подкрепа за Украйна през 2023-2024 г. се превърнаха в точка на пресичане между реториката на Кремъл и предизборните изявления на Тръмп. Според оценките на експерта по политически комуникации, професор Сара Отс, изборите в САЩ през 2024 г. станаха едни от най-значимите за Русия, тъй като в случай на победа на Тръмп беше много вероятно да се стигне до съществено намаляване на американската помощ за Украйна. Руската пропаганда по всякакъв начин подклаждаше настроенията в полза на такъв изход. В информационното поле на Facebook това се изрази в появата на съдържание, насочено към американските консерватори и поддръжниците на Тръмп.
Методи за манипулация и експлоатация на алгоритмите на Facebook
За да промотират своето съдържание във Facebook, проруските актьори използваха цял арсенал от тактики, често разчитайки на уязвимостите на алгоритмичните механизми на платформата. В докладите на Meta такива координирани операции се обозначават като CIB (Coordinated Inauthentic Behavior) – координирана неавтентична активност. Ето основните методи, установени в периода след 2022 г.
Мрежи от фалшиви акаунти и страници
Както и през предходните години, основата на операциите се състоеше от хиляди фалшиви профили, които се представяха за обикновени потребители или администратори на страници с подобни интереси. По-рано Meta многократно разкриваше и блокираше подобни мрежи. Например, през 2022 г. беше разкрита най-голямата от началото на войната мрежа, свързана с Русия: над 1600 фалшиви акаунти и страници, които координирано разпространяваха кремълската пропаганда за войната. Тази кампания, започнала през май 2022 г., включваше над 60 фалшиви новинарски сайта, имитиращи известни издания (Spiegel, The Guardian, Bild и др.) на различни езици. След публикуването на материали с прокремълска програма (очерняне на Украйна, дискредитиране на бежанците, твърдения, че санкциите не работят и вредят само на страните, които ги налагат), организаторите масово споделяха линкове към тези сайтове чрез мрежа от фалшиви акаунти във Facebook, Instagram, Twitter, Telegram, както и пускаха реклами по тях.
Meta охарактеризира тази операция като комбинация от технически сложни елементи (имитацията на медийни сайтове на седем езика е изисквала значителни ресурси) и груба сила (множество фалшиви профили и реклами). Такъв „хибриден“ подход позволяваше на злоумишлениците сравнително бързо да обхванат широка аудитория: те не губеха време за органичен растеж на абонатите, а веднага наводняваха информационното пространство с масивно разпращане на еднотипни съобщения. Подобни „фронтални” атаки срещу информационната среда са по-скоро насочени към краткосрочен ефект („hit-and-run”), отколкото към дългосрочно изграждане на доверие, но могат да нанесат значителни щети до момента на неутрализирането им. 1 600 фалшиви акаунти и страници, които координирано разпространяваха кремълската пропаганда за войната
Използване на рекламните инструменти на Facebook
Алгоритмите на социалната мрежа, предназначени за таргетиране на реклами, се превърнаха в оръжие в ръцете на пропагандистите. Стана ясно, че проруските групи активно закупуваха реклами с политическо съдържание, заобикаляйки контрола. В хода на разследването AI Forensics бяха открити хиляди рекламни обяви от анонимни страници, промотиращи прокремълски послания в страните от ЕС. При това над 65% от тази политическа реклама е излизала без изискваното маркиране (т.е. Facebook не я е маркирал като политическа) и не е била придружена от информация за платеца. Това свидетелства за уязвимостта на алгоритмите за модерация на рекламите: злоумишлениците са се научили да създават еднодневни страници, които публикуват платени постове, достигат до десетки или стотици хиляди потребители и след това се изтриват. „Страницата всъщност се създава само за да се плати рекламата, за да се достигне веднага широка аудитория, а след това просто се изтрива – това е по-ефективно, отколкото дълго да се развива общност с надеждата за обхват“, отбелязва изследователят Пол Бушо от AI Forensics.
Освен това, таргетираната реклама се използваше не само за разпространяване на идеи, но и като инструмент за анализ: руските оператори наблюдаваха кои съобщения се приемат по-добре, проследявайки реакциите на потребителите в реално време. В един от документите, създаден от прокремълския политически технолог Иля Гамбашидзе в рамките на дезинформационната кампания Good Old Usa Project, се казва директно: „Таргетирането във Facebook позволява да се проследява реакцията на аудиторията към разпространяваните материали и да се коригират по-нататъшните пускания, изхождайки от това коя група е била засегната най-силно“.
По този начин рекламната платформа Facebook е служила като своеобразен полигон за тестване на пропаганда, където чрез A/B тестове враговете са подбирали най-ефективните сюжети. През втората половина на 2022 г. специалистите на Meta успяха ръчно да идентифицират и неутрализират злонамерени акаунти, които все още не бяха премахнати от автоматичните системи преди началото на пълноценното разследване. >65% от политическата реклама се разпространяваше без маркировка във Facebook.
Злоупотреба с алгоритми за ангажираност
Алгоритмите на лентата на Facebook са устроени така, че да показват на потребителя най-релевантния и интересен за него съдържание – често това, което предизвиква силна емоционална реакция (гняв, възмущение, страх). Пропагандистите умело се възползват от това, разпространявайки максимално провокативни публикации и изображения, които предизвикват спорове. Колкото по-активно хората коментират или споделят публикацията (дори и да са възмутени), толкова по-широко алгоритъмът я разпространява в мрежата. В случая с проруската дезинформация това означава, че изключително поляризиращият съдържание получава непропорционално голям обхват. Изследванията показват, че платформите, оптимизирани за ангажираност, неволно допринасят за бързото вирусно разпространение на лъжи и конспиративни теории.
Освен това злоумишлениците практикуваха тактика на изкуствено разширяване на ангажираността: създаваха се групи от „ботове“ или контролирани акаунти, които веднага след публикуването започваха масово да харесват и коментират нужния пост, за да го „промотират“ в алгоритмичния рейтинг. Мрежи от фалшиви акаунти и страници Както и през предходните години, основата на операциите се състоеше от хиляди фалшиви профили, които се представяха за обикновени потребители или администратори на страници с подобни интереси. По-рано Meta многократно разкриваше и блокираше подобни мрежи. Например, през 2022 г. беше разкрита най-голямата от началото на войната мрежа, свързана с Русия: над 1600 фалшиви акаунти и страници, които координирано разпространяваха кремълската пропаганда за войната. Тази кампания, започнала през май 2022 г., включваше над 60 фалшиви новинарски сайта, имитиращи известни издания (Spiegel, The Guardian, Bild и др.) на различни езици. След публикуването на материали с прокремълска програма (очерняне на Украйна, дискредитиране на бежанците, твърдения, че санкциите не работят и вредят само на страните, които ги налагат), организаторите масово споделяха линкове към тези сайтове чрез мрежа от фалшиви акаунти във Facebook, Instagram, Twitter, Telegram, както и пускаха реклами по тях.
Meta охарактеризира тази операция като комбинация от технически сложни елементи (имитацията на медийни сайтове на седем езика е изисквала значителни ресурси) и груба сила (множество фалшиви профили и реклами). Такъв „хибриден“ подход позволяваше на злоумишлениците сравнително бързо да обхванат широка аудитория: те не губеха време за органичен растеж на абонатите, а веднага наводняваха информационното пространство с масивно разпращане на еднотипни съобщения. Подобни „фронтални” атаки срещу информационната среда са по-скоро насочени към краткосрочен ефект („hit-and-run”), отколкото към дългосрочно изграждане на доверие, но могат да нанесат значителни щети до момента на неутрализирането им. 1 600 фалшиви акаунти и страници, които координирано разпространяваха кремълската пропаганда за войната
Използване на рекламните инструменти на Facebook
Алгоритмите на социалната мрежа, предназначени за таргетиране на реклами, се превърнаха в оръжие в ръцете на пропагандистите. Стана ясно, че проруските групи активно закупуваха реклами с политическо съдържание, заобикаляйки контрола. В хода на разследването AI Forensics бяха открити хиляди рекламни обяви от анонимни страници, промотиращи прокремълски послания в страните от ЕС. При това над 65% от тази политическа реклама е излизала без изискваното маркиране (т.е. Facebook не я е маркирал като политическа) и не е била придружена от информация за платеца. Това свидетелства за уязвимостта на алгоритмите за модерация на рекламите: злоумишлениците са се научили да създават еднодневни страници, които публикуват платени постове, достигат до десетки или стотици хиляди потребители и след това се изтриват. „Страницата всъщност се създава само за да се плати рекламата, за да се достигне веднага широка аудитория, а след това просто се изтрива – това е по-ефективно, отколкото дълго да се развива общност с надеждата за обхват“, отбелязва изследователят Пол Бушо от AI Forensics.
Освен това, таргетираната реклама се използваше не само за разпространяване на идеи, но и като инструмент за анализ: руските оператори наблюдаваха кои съобщения се приемат по-добре, проследявайки реакциите на потребителите в реално време. В един от документите, създаден от прокремълския политически технолог Иля Гамбашидзе в рамките на дезинформационната кампания Good Old Usa Project, се казва директно: „Таргетирането във Facebook позволява да се проследява реакцията на аудиторията към разпространяваните материали и да се коригират по-нататъшните пускания, изхождайки от това коя група е била засегната най-силно“.
По този начин рекламната платформа Facebook е служила като своеобразен полигон за тестване на пропаганда, където чрез A/B тестове враговете са подбирали най-ефективните нарративи. През втората половина на 2022 г. специалистите на Meta успяха ръчно да идентифицират и неутрализират злонамерени акаунти, които все още не бяха премахнати от автоматичните системи преди началото на пълноценното разследване. >65% от политическата реклама се разпространяваше без маркировка във Facebook
Злоупотреба с алгоритми за ангажираност
Алгоритмите на лентата на Facebook са устроени така, че да показват на потребителя най-релевантния и интересен за него съдържание – често това, което предизвиква силна емоционална реакция (гняв, възмущение, страх). Пропагандистите умело се възползват от това, разпространявайки максимално провокативни публикации и изображения, които предизвикват спорове. Колкото по-активно хората коментират или споделят публикацията (дори и да са възмутени), толкова по-широко алгоритъмът я разпространява в мрежата. В случая с проруската дезинформация това означава, че изключително поляризиращият съдържание получава непропорционално голям обхват. Изследванията показват, че платформите, оптимизирани за ангажираност, неволно допринасят за бързото вирусно разпространение на лъжи и конспиративни теории.
Освен това злоумишлениците практикуваха тактика на изкуствено разширяване на ангажираността: създаваха се групи от „ботове“ или контролирани акаунти, които веднага след публикуването започваха масово да харесват и коментират нужния пост, за да го „промотират“ в алгоритмичния рейтинг. Във вече споменатия план „Good Old USA” се говореше за използването на „мрежа от ботове”, които ще модерират топ дискусиите в коментарите и ще ги насочват в изгодна посока. Има се предвид, че под всяка целева публикация се появяват десетки координирани коментари, които създават видимост за масова подкрепа на дадена позиция или за тормоз на противоположната. Обикновените потребители, виждайки такъв „резонанс“, могат погрешно да приемат пропагандната информация за широко споделяно мнение.
„Спящи“ общности и групи
Руските оператори предварително създаваха и управляваха, понякога в продължение на месеци, общности във Facebook, маскирайки се като местни групи по интереси – например, групи от поддръжници на Тръмп в отделни щати („Alabama for America the Great“ и др.). Такива групи се пълнеха с неутрално или близо по смисъл съдържание, без да будят подозрения. Планът беше в решаващия момент тези „спящи клетки“ в социалната мрежа да бъдат събудени: администраторите рязко да преминат към разпространение на агитационни материали, превръщайки групите с вече набрана аудитория в инструмент за въздействие върху общественото мнение. В съдебните документи по делото Гамбашидзе, разсекретени от Министерството на правосъдието на САЩ, фигурираха намеренията да се създадат по 18 такива клетки в ключови колебаещи се щати на САЩ, за да могат в решаващия момент да започнат да промотират съгласувано необходимите сюжети и връзки.
Подобна тактика се основава на вградените механизми за препоръки на Facebook: хората в такива групи започват да споделят материали, които могат да се разпространяват по-нататък в лентите на техните приятели, а алгоритмите могат да препоръчват на познати с подобни интереси да се присъединят към популярни групи, което увеличава обхвата. планираха да създадат по 18 „спящи клетки“ във всеки ключов колебаещ се щат на САЩ.
Манипулации извън платформата
Въпреки че въпросът се фокусира върху Facebook, заслужава да се спомене, че много от операциите бяха междуплатформени. Съдържанието и фалшивите новини, появили се на други ресурси (например, генерирани фалшиви видеоклипове в YouTube или „изтичания“ в Telegram), често след това попадаха във Facebook чрез потребители, които споделяха линкове. По този начин пропагандистите използваха екосистемата на социалните медии в комплекс: ако една платформа блокираше акаунтите им, те все пак постигаха обхват на друга и се връщаха чрез нея. В този случай Facebook често се превръщаше във вторичен предавател на дезинформация, пусната извън него, особено когато тя се споделяше от реални хора, които бяха заблудени. Например, описаните по-горе фалшиви видеоклипове с „украински войници срещу Тръмп“ първоначално се разпространяваха в проруски канали, но след това бяха подети от американски конспиративни групи във Facebook, благодарение на което обхватът им значително се увеличи.
По този начин руската пропагандна мрежа във Facebook представлява сложна структура, състояща се от стотици фалшиви акаунти и страници, които действат координирано за разпространение на проруски сюжети. Тези акаунти, много от които изкуствено взаимодействат помежду си, създават илюзия за широка подкрепа за Русия и нейната политика, особено на фона на текущия конфликт с Украйна. Те активно коментират и репостват публикациите си, което повишава индекса на ангажираност и увеличава обхвата на съдържанието.
Много от тези страници имат хиляди последователи и редовно публикуват изображения и видеоклипове, показващи руска военна техника и символика, включително символа „Z“, свързан с руските въоръжени сили. Примери за такива страници, като „Vladimir Poutine Z“, показват как визуалните материали и националната символика се използват за засилване на проруските настроения.
Статистически данни, примери за публикации и обхват на аудиторията
За да оценим обхвата на проруските публикации във Facebook, ние приложихме подход, основан на анализ на активността (харесвания, коментари, репостове) и съществуващи проучвания [ от Даниел Шнайдер, директор „Контент маркетинг“ – „Как ефективно да изчислим коефициента на ангажираност?“ ], по коефициенти на ангажираност. Според редица аналитични данни средният коефициент на лайкове към прегледи във Facebook съответства на диапазона от 2% до 10%. Това позволява да се оцени броя на прегледите въз основа на броя лайкове: 1 лайк може да съответства на приблизително 10–50 прегледа в зависимост от нивото на ангажираност на аудиторията и типа съдържание.
Например, публикация с 5 хиляди лайка може да достигне от 50 до 250 хиляди преглеждания. Нивото на ангажираност, изразено в коментари и репостове, също играе значителна роля, като увеличава обхвата на публикациите.
При това важен фактор е не произходът на лайковете и коментарите, а тяхното влияние върху алгоритмите на Facebook. Високата активност под публикациите, организирана между другото с помощта на фалшиви акаунти или с използването на така наречената „фабрика за тролове“, води до това, че съдържанието се промотира органично и е видимо в лентите на потребители, които не са абонирани за тези страници. Това позволява на проруския контент да достигне по-широка аудитория, заобикаляйки ограниченията за реклама и дезинформация. Планът Good Old USA, разработен в рамките на руските информационни операции, предвиждаше създаването и използването на „мрежа от ботове“ за създаване и модериране на топ дискусии в коментарите. Тези ботове имаха за цел да насочват дискусиите в социалните мрежи в изгодна за Русия посока, създавайки илюзия за масова подкрепа на необходимите сюжети. Планът беше част от по-широката кампания „Doppelganger“ и се споменава в редица разследвания, включително в доклад на Министерството на правосъдието на САЩ (Department of Justice, 2024).
За илюстрация може да се разгледа конкретен пример – публикация с изображение на военна техника (БМ-21 „Град“), която е събрала 21 000 харесвания, 1500 коментара и 581 репоста. Въз основа на коефициента тази публикация може да е достигнала от 210 хиляди до 1 милион преглеждания, дори без да се отчитат допълнителните преглеждания чрез репостове. Такива високи показатели показват как мрежата от фалшиви акаунти може ефективно да промотира съдържание чрез алгоритмите на платформата.
По този начин проруските публикации, разпространявани с помощта на фалшиви акаунти, достигат до значителен брой реални потребители, формирайки тяхното възприятие и оказвайки осезаемо влияние върху информационното пространство на платформата.
Тези страници и акаунти публикуват съдържание предимно на английски език и са ориентирани към западната аудитория, включително потребители в САЩ. Високият ниво на ангажираност позволява на тези страници да промотират своите публикации в новинарските ленти на широк кръг от потребители, включително и на тези, които не са абонирани за тези страници.
В хода на анализа ние открихме десетки подобни публикации, демонстриращи руска военна техника и символика, с хиляди харесвания, коментари и репостове. Това позволява да се оцени обхватът им в стотици хиляди или дори милиони прегледи. Изкуствено създадената активност, поддържана от мрежа от фалшиви акаунти, спомага за широкото разпространение на тези публикации чрез алгоритмите на Facebook, засилвайки проруските сюжети в западната информационна среда.
Ето някои примери за такива профили и страници
Публикация с 5 хиляди лайкове би могла да достигне 50-250 хиляди прегледа
Десетки и стотици подобни страници и профили, анализът на които показва, че единствената цел на тяхното създаване е да се промотира пропагандата на Руската федерация в чужбина.
Използване на фалшиви акаунти за заобикаляне на алгоритмите
Фалшивите акаунти и страници се създават с цел да се заобиколят алгоритмите на Facebook и да се достигне възможно най-голяма аудитория. Взаимните абонаменти, харесвания и коментари на тези акаунти изкуствено повишават индекса на ангажираност, което позволява на съдържанието да се появява по-често в новинарските ленти на потребителите. В резултат на това публикациите с милитаристки изображения и проруски сюжети получават значително внимание, включително от американските избиратели, което потенциално влияе на тяхното политическо мнение.
Тези аспекти демонстрират значителен обхват и добре обмислена стратегия на руската пропаганда в социалните мрежи, насочена към промяна на възприятието на западната общественост по въпросите на подкрепата за Украйна и доверието в демократичните институции.
Активни потребители в коментарите и успешно заобикаляне на алгоритмите на Facebook
Анализът на профилите и страниците, участващи в промотирането на проруски съдържание, показва, че поне половината от коментиращите публикации са реални потребители. Те проявяват обичайна активност в социалната мрежа: обсъждат публикации, споделят лично мнение и се включват в дискусии. Това потвърждава, че алгоритмите на Facebook се заобикалят успешно, дори ако в ранния етап на промотирането се използват ботове или потребители, които извършват действия срещу заплащане.
По-нататъшният анализ на профилите, които оставят коментари, показва, че много от тях принадлежат на жители на различни страни, включително САЩ, Великобритания, Германия и други. Тези потребители активно участват в дискусии и споделят съдържание със своите последователи, засилвайки органичното промотиране на подобни публикации.
По този начин, въпреки първоначалното използване на изкуствени методи за увеличаване на обхвата, страниците, промотиращи проруски сюжети, намират реален отклик сред живите потребители, което прави тяхното влияние още по-значително.
Влиянието на проруската пропаганда върху изборите в Германия и Европа
Руската пропагандна кампания във Facebook и други социални мрежи, насочена към англоговорящата аудитория, има косвени, но важни последствия за европейската политика, особено в страни като Германия. САЩ, като водещ партньор на НАТО и ключов участник в подкрепата на Украйна, оказва значително влияние върху политическия елит в Германия, Великобритания и други страни. Руските сюжети в САЩ, които промотират антивоенна реторика и идеи за прекратяване на подкрепата за Украйна, могат да намерят отзвук и в европейското общество, особено чрез „медийни кръстовища“ и международни групи за влияние.
Ключови рискове за Германия и ЕС:
Разпространение на антинатовски и антиукраински настроения. Проруските послания, успешно промотирани в САЩ, могат да проникнат в политическия дискурс на Германия и други европейски страни чрез социалните мрежи. Това беше особено забележимо в навечерието на парламентарните избори в Германия, където десните популистки сили, като „Алтернатива за Германия“ (AfD), активно използваха антивоенни тези за мобилизиране на електората.
Формиране на умора от войната сред европейската аудитория. Проруските сюжети, действащи върху англоговорящите потребители, могат да окажат вторично влияние върху германското общество чрез транснационални информационни канали. Тъй като Германия е един от водещите донори на военна помощ за Украйна в Европа, намаляването на обществената подкрепа може да доведе до натиск върху политиците и до намаляване на обема на помощта.
Политическа дестабилизация чрез социални групи и миграционен дискурс. Важно е да се отбележи, че Русия активно използва миграционните кризи, за да създава напрежение в европейските страни. Това беше забележимо по време на предишните изборни цикли в Германия и Австрия, когато дезинформацията за бежанците се превърна в ключов инструмент за мобилизиране на консервативния и крайно десен електорат.
Реакцията на Facebook
Ние многократно се опитахме да подадем жалби за проруски съдържание във Facebook, включващо милитаристки изображения и сюжети, подкопаващи подкрепата за Украйна. Въпреки многобройните жалби, реакцията на Facebook остана незадоволителна. Платформата отхвърли без изключение всички наши жалби, посочвайки, че публикациите не нарушават стандартите на общността.
Един от отговорите на службата за поддръжка на Facebook гласи: „Не сме премахнали снимката. Проверихме и установихме, че този съдържание не нарушава нашите стандарти на общността.“ Съобщението също така предлага на потребителите „да използват наличните опции, за да контролират това, което виждат“, вместо да премахват проблемното съдържание. Този пример, както и много други, илюстрира, че Facebook не разглежда публикациите със символа „Z“ или изображения на руски военни като нарушение, въпреки пропагандния им характер.
Тъй като жалбите за подобно съдържание се отхвърлят, алгоритмите на Facebook продължават да отчитат високата степен на ангажираност на такива публикации, което спомага за тяхното разпространение. Проруските страници и фалшивите акаунти, които активно взаимодействат помежду си, получават допълнителен органичен обхват, което позволява на тези публикации да попадат в новинарските ленти дори на потребители, които не са абонирани за такива страници. Това изкуствено повишаване на индекса на ангажираност позволява на проруския съдържание да достигне до широк кръг от хора, засилвайки влиянието на пропагандата.
Недостатъци на модерацията на международния контент
Липсата на адекватна модерация на подобни публикации вероятно се дължи на трудностите при работата с международния контент и на неясните правила. Тъй като проруските страници са ориентирани към международна аудитория, алгоритмите за модерация не винаги ги възприемат като нарушаващи стандартите, особено ако не използват явни признаци на дезинформация. Този недостатък позволява на проруските сюжети да се разпространяват безпрепятствено, въпреки многобройните жалби от страна на изследователи и активисти.
Недостатъчната реакция от страна на Facebook прави платформата уязвима за чуждестранни информационни операции, които подкопават подкрепата за Украйна и формират проруски настроения сред западната аудитория. Без адекватен контрол и модерация подобно съдържание ще продължи да оказва значително влияние върху възприемането на събитията в международната политика.
Влияние върху общественото мнение
Предвид значителния си обхват, руската дезинформационна кампания в социалните мрежи оказва значително влияние върху общественото мнение в САЩ и други западни страни. Използвайки визуални образи, символика и милитаристки сюжети, като символа „Z“ и фотографии на руска военна техника, руската пропаганда формира положителен имидж на руските въоръжени сили и подкрепя политиката на Кремъл. Това съдържание се разпространява чрез стотици фалшиви акаунти и страници, които, използвайки механизмите на алгоритмите на Facebook, достигат до широка аудитория, включително и до тези, които първоначално не са били абонирани за такива страници.
Изследвания и доклади за влиянието на руската пропаганда
Според доклада на Комитета по разузнаване на Сената на САЩ, Русия активно използва социалните мрежи за разпространение на милитаристка пропаганда, за да демонстрира своята сила и да привлече вниманието на западната аудитория. Военни изображения, като танкове и ракети, създават привлекателна нарратива за патриотично настроената аудитория и често служат за мобилизиране на проруски настроения. Това е особено забележимо на фона на текущия конфликт с Украйна, където изображенията на военна техника и символика могат да допринесат за формирането на антинатовски и антиукраински нагласи сред западната аудитория.
Други проучвания, като например анализът на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS), също показват, че руските информационни операции включват използването на ботове и фалшиви акаунти за създаване на видимост на подкрепа за Русия. Например, докладите на CSIS описват как с помощта на изкуствен интелект и автоматизирани акаунти се разпространяват антиукраински нарративи, създавайки илюзията за масова подкрепа на тези идеи сред американските потребители.
Дълбокото проучване на нашия проект за ролята на социалните медии в политическата пропаганда също показва, че социалните мрежи са се превърнали в ключов канал за разпространение на политическа пропаганда, измествайки до голяма степен традиционните медии. Около две трети от населението на света използва социални мрежи, като повече от половината от възрастните, например в САЩ, редовно получават новини чрез тях. Алгоритмите на платформите (Facebook, Twitter/X, TikTok, Telegram и др.) спомагат за вирусното разпространение на съдържание – проучванията показват, че фалшивите новини се разпространяват в мрежите по-бързо от истинските. Механизми като ленти с препоръки и групи по интереси създават „ехо камери“, в които потребителите виждат предимно информация, потвърждаваща техните възгледи.
В тези условия социалните мрежи се превърнаха в мощен инструмент за влияние върху общественото мнение, който се използва активно, включително за държавна пропаганда. Те се превърнаха в най-мощното средство за въздействие върху съзнанието, като спомагат за разпространението както на информация, така и на дезинформация.
Формиране на проруски настроения и умора от войната
Разпространението на проруски сюжети също допринася за „умората от войната“ сред западната аудитория. Постоянното появяване в новинарските ленти на изображения на руската армия и положителни публикации за Русия може да създаде погрешно впечатление за нейната легитимност и сила, което намалява нивото на подкрепа за Украйна. Това може да доведе до това, че западната общественост, особено в САЩ, да започне да възприема подкрепата за Украйна като неоправдана, което отслабва позицията на западните демокрации на международната сцена и допринася за намаляване на финансовата и военната помощ за Украйна.
Подкопаване на доверието в демократичните институции
Руските дезинформационни кампании подкопават и доверието в западните демократични институции, представяйки ги като неспособни да реагират адекватно на информационните заплахи и да защитят своите граждани от външно влияние. Според проучване на Georgetown Journal of International Affairs (GJIA), путинската пропаганда често се фокусира върху представянето на западните правителства като неефективни, а подкрепата за Украйна като ненужна.
Руската пропаганда създава негативно възприятие за западните институции, което може да повлияе или вероятно вече влияе на политическите предпочитания на американските избиратели и да доведе до засилване на проруските настроения в САЩ.
Правна оценка и правни аспекти
Въпросът за това как да се регулира разпространението на чуждестранна пропаганда на американски платформи е сложен поради необходимостта да се балансира между защитата на свободата на словото и националната сигурност. В случая с руската пропаганда, разпространявана чрез Facebook, съществува вероятност страниците, промотиращи проруски нарративи, да нарушават както законите на САЩ, така и редица изисквания в областта на регулирането на някои бизнес практики. Например, изискванията на Федералната търговска комисия (FTC) и Комисията по ценните книжа и борсите на САЩ (SEC) за защита на потребителите, прозрачност на бизнес практиките и предотвратяване на манипулации.
Заключение
За борба с руската пропаганда във Facebook е необходим комплексен подход. Използвайки фалшиви акаунти и страници, руските информационни кампании успешно заобикалят алгоритмите на платформата, създавайки илюзията за широка подкрепа на проруските нарративи сред западната аудитория.
Необходимост от подобряване на алгоритмите и модерацията на съдържанието
За по-ефективно противодействие на чуждестранната пропаганда са необходими прозрачни и усъвършенствани алгоритми, способни да откриват и ограничават разпространението на съдържание, което изкуствено увеличава ангажираността чрез мрежи от фалшиви акаунти. Facebook, както и други социални мрежи, трябва да разгледат възможността за подобряване на механизмите за модерация, за да не достига подобен съдържание до широка аудитория. Прозрачните процедури за подаване на жалби и оперативният отговор на тях също ще помогнат на потребителите да се чувстват защитени от дезинформация. За съжаление, опитите да се постигне поне някаква смислена реакция от модераторската служба на Facebook се провалят отново и отново.
Вместо това автоматичните алгоритми на Facebook налагат несправедливи временни ограничения на акаунти, които разпространяват истината за действията на руските въоръжени сили на територията на Украйна, или изображения на меми, сравняващи Адолф Хитлер и Владимир Путин (точно това, например, се случи в моя случай – без никаква последваща реакция от Facebook на подадената жалба). Създава се усещането, че социалната мрежа поощрява разпространението на пропаганда и по никакъв начин не се бори с хилядите фалшиви акаунти и страници, създадени с единствената цел – да повлияят на избирателите в САЩ и страните от ЕС.
Комплексното решение на проблема изисква съвместни усилия на американските държавни органи, социалните платформи и гражданското общество. Законодателите и регулаторните органи биха могли да разгледат допълнителни мерки за контрол върху дейността на платформите и техните алгоритми, особено що се отнася до разпространението на руска пропаганда, която може да окаже влияние върху демократичните процеси в страната.
В условията на информационна война и международна агресия е важно не само да се реагира на отделни случаи, но и да се въвеждат дългосрочни стратегии за защита на западната общественост от манипулиране на общественото мнение. Прозрачните правила и ефективната модерация ще помогнат на социална платформа като Facebook да остане безопасна и заслужаваща доверие среда за потребителите.
Съвременна Русия е носталгична както по съветската, така и по имперската епоха. Ето защо се опитва да възроди и двете формации едновременно. Но концепцията както за първата, така и за втората се разпада без Украйна. Защо? Украинските журналисти на RFI търсеха отговори на тези въпроси. Вдъхновени от Петър I
„Както каза един европейски политик, бъдещето на Русия е нейното минало. Това означава, че Русия формира политически дискурс и политически дневен ред, разчитайки на историята, изкривявайки я и намирайки в нея инструмент за легитимиране на съвременната руска идентичност и имперските претенции“, казва пред RFI Ukrainian Антон Лягуша, кандидат на историческите науки и изследовател в New School University Consortium (Ню Йорк).
Както отбелязва историкът, Русия се опитва преди всичко да се представи като наследник на Киевска Рус. С това тя иска да оправдае „историческото си господство над всички източнославянски народи“.
„Виждаме, че въпросът за покръстването на Рус се е превърнал за Путин в идеологическо оръжие за съвременната политика (…) Той представя покръстването на Рус през 988 г. като началото на „великата руска цивилизация“. Въпреки че помним, че по това време не е имало нито Русия, нито дори Московско княжество“, – заявява Лягуша.
Путин се смята за последовател на Петър I и маниакално заявява, че „връща и консолидира руски територии“. Те наистина имат сходни черти. Главата на Кремъл, както и владетелят, от когото е вдъхновен, пренаписва историята, опитва се да завземе украинското наследство и да увековечи мита, че Московия е била част от Киевска Рус.
Тези усилия са систематично формулирани още през 18 век. След това, след победата над шведите в Северната война, Петър I провъзгласява Московското царство за Руска империя. Събитията, предшестващи укрепването на Московия, се превръщат в истинска национална катастрофа за Украйна. Хетманството губи своята автономия и е подчинено на Московия, а Петър I се опитва с всички сили да европеизира новосъздадената си империя и да я постави наравно с водещите западни сили по онова време. В най-добрите традиции
Усилията на Петър I да присвои чуждо наследство са продължени от Екатерина II. Тя окончателно ликвидира Хетманството и унищожава Запорожката Сеч. По време на нейното царуване започва „създаването на руска история“ и приписването на европейско наследство към нея. Тази традиция е продължена и след разпадането на Руската империя. Украйна води освободителна борба, но, за съжаление, е победена и се оказва част от Съветския съюз.
„Точно както поляците, французите, италианците, ние, украинците, започваме да създаваме своя собствена национална държава. Но този съсед, който беше до нас, близо до нас – Московия – не можеше да си представи себе си без нас. Защото, започвайки от религията, културата, обичаите и всичко останало, те се опитваха да откраднат всичко, да го присвоят за себе си в продължение на много векове“, подчертава Алина Понипаляк.
Украйна съди Русия в продължение на 10 години за скитско злато, което се съхраняваше в четири кримски музея.
Вместо Руската империя, на картата се появи Съветският съюз, продължаващ имперската политика под комунистически сос. Тогава се роди митът за „люлката на три народа“, какъвто е Киев. Така историкът Мавродин през 40-те години на миналия век твърди, че Рус е създал единен източнославянски етнос, който след това се е разделил на три отделни народа: украинци, руснаци и беларуси. Това е една от теориите, която не е потвърдена с факти. Тя обаче е изгодна за Москва, защото „оправдава“ правото да обединява „братски народи“ и да „събира исторически земи“.
Въпреки че Съветският съюз в крайна сметка се разпадна, митовете за „общата „люлка“ и „трите братски народа“ останаха здраво вкоренени в съзнанието на руснаците.
„За Русия историята не е наука. Тя е средство за пропаганда“, подчертава Алина Понипаляк. А Антон Лягуша отбелязва: „Те образоват обществото по такъв начин, че да имат право да претендират за тези територии още от времето на Киевска Рус. В крайна сметка така се формира голяма митологична система около историята в руското пространство.“
Защо? Да се заличат границите между руската и украинската идентичност и да се отнеме от Украйна правото на собствена идентичност, а следователно и на държава.
„Очевидно, откакто Путин дойде на власт и започна исторически да подготвя обществото си за големи войни (…), виждаме, че въпросът за покръстването на Рус се е превърнал в идеологическо оръжие за Путин в съвременната политика. Защото той активно използва исторически наративи, за да легитимира, аргументира и оправдава агресията срещу Украйна“, казва Антон Лягуша.
Защо Путин се е вкопчил в Украйна? БЕЗ НЕЯ ЦЯЛАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА „ВЕЛИКА РУСИЯ“ СЕ СРИВА (!).
Москва не може да обясни миналото си, върху което се опитва да изгради бъдещето си.
„Украйна е създадена от Ленин“ е може би един от най-разпространените митове в пропагандата на Путин, който той използва, когато атакува независима суверенна държава през 2022 г. Но този мит лесно се опровергава поне от факта, че държавният герб, химн и знаме на Украйна са одобрени по време на Украинската народна република през 1917–1918 г., отбелязва Украинският институт за национална памет.
А самата Украйна е била известна с това име много преди да се роди Ленин. Например, Националната библиотека на Франция съхранява карта на Европа от 1754 г. На нея земите на съвременна Украйна са обозначени като „Украйна, страната на казаците“.
Владимир Ленин е роден през 1870 г. И така, как е могъл руски революционер да създаде Украйна, която е била позната на френските изследователи поне век преди това?
„Дори днес понякога обичаме да казваме, че украинците като нация все още не са се формирали. Като историк не бих се съгласил с това, защото като нация сме се формирали преди сто години…
„Ние създадохме собствена държавност, създадохме собствена държава със законодателна, изпълнителна и съдебна власт по това време. Със собствена национална система, валута, гривна и други аспекти“.
През 1878 г редакцията на цариградския вестник „Куриер д’Ориент „отпечатва обемиста книжка „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ на френски език.
Тя съдържа описание на населението в трите вилаета според регистъра на данъка бедел-и аскерие от 1873 г, обхващаш мъжкото население на една голяма час от европейската територия на османската империя ,включена в дунавския вилает .
В книжката авторите наричат този регистър „Алманах на Дунавския вилает“ VI,1290 г /по хиджара/.
Тук публикуваме ОБЩАТА РЕКАПИТУЛАЦИЯ на населението в трите вилаета по етнически групи.
Едно прекрасно четиво с което нашите управници следва да натрият лицето на политическия и дипломатически простак, историческият крадец, лъжец, фалшификатор и мародер, геноцидния престъпник и закрилник на терористите от сръбската измекярска престъпна шайка „ОМО Илинден“ наш Християн Мицкоски!
В основата на много съвременни измами е кол центърът: елегантни офиси, обслужвани от манипулативни, многоезични агенти, които прекарват дните си в опити да убедят жертви от цял свят да налеят средства във фалшиви инвестиционни възможности.
Тези кол центрове обаче не работят във вакуум. Те се възползват от цяла екосистема от доставчици на услуги, които помагат за улесняване на всяка стъпка от процеса – и получават дял от печалбата.
Тук представяме десетки компании от цял свят, чиито услуги са били използвани от двете мащабни измами, разкрити от Scam Empire , едната със седалище в Израел и Европа, а другата в Грузия.
Не винаги беше възможно да се определи до каква степен тези компании са били наясно с измамите, за чието осъществяване са допринесли услугите им.
От външни маркетолози, които събират данни на жертвите, до услуги за парични преводи, използвани за извличане на парите им, тези играчи варират от легитимни бизнеси, използвани от измамниците, до организации, които изглеждат създадени специално, за да им помагат да извършват злонамерената си работа.
По-долу сме организирали тези доставчици по тяхната роля в трите основни фази на измамата: залавяне на жертвите , спечелване на доверието им и вземане на парите .
1. Залавяне на жертви
Компании за афилиейт маркетинг
За да хванат жертвите си, кол центровете разчитат на външни маркетолози, които публикуват онлайн фишинг реклами. Рекламите, които популяризират луксозни инвестиционни възможности, обещаващи голяма възвръщаемост, са насочени към специфични аудитории и често съдържат измислени препоръки от местни известни личности или медийни организации.
Вместо да рекламират реален продукт, целта на маркетолозите е да събират данни: Потенциалните жертви, които кликват върху техните връзки, биват отвеждани до целеви страници, където се иска да въведат своята информация за контакт. След това тези данни се препращат към кол центровете, които компенсират маркетолозите за всеки човек, който направи депозит.
Въпреки че не може да се потвърди до каква степен тези маркетолози са наясно кого обслужват, много от тях полагат големи усилия да скрият естеството на работата си, като работят чрез анонимни фиктивни компании, използват псевдоними в криптирани чатове и получават плащанията си в криптовалути.
MGA Team ;CRYP ; Sierra Media; Oray Ads
Технологични платформи и уебсайтове
Платформите за социални медии и други уебсайтове са публичните табла за обяви, където се разпространяват измамни реклами в интернет. Те също така получават дял от печалбата, тъй като маркетолозите плащат за поставяне на реклами на техните платформи.
Въпреки че тези технологични компании рекламират политики, забраняващи подобно измамно съдържание, усилията им за модериране не успяха да предотвратят разпространението на милиарди измамни реклами в техните платформи.
Meta;Google;Taboola
2. Управление на измама
Софтуер
След като кликнат върху онлайн реклама и въведат данните си за контакт, жертвите често получават отговор от агент на кол център в рамките на минути. Това е благодарение на технология, която директно интегрира личните данни, събрани от афилиейт маркетолозите, в бази данни с „потенциални клиенти“, поддържани от кол центровете.
Оттам нататък кол центровете използват набор от софтуер, за да рационализират работата си, включително софтуер за „управление на взаимоотношенията с клиенти“ или CRM, който се използва от търговските операции по целия свят. Този софтуер предоставя място на измамниците да съхраняват информация за всеки „клиент“, като например бележки за неговия произход и инвестиционен опит, съдържанието на телефонните им разговори, сумата, която жертвите са депозирали, и колко смятат, че са „спечелили“. Записите на екрана в изтеклата информация показват как агентите в някои случаи са били в състояние да контролират клиентската част на софтуера, където жертвите са виждали цифри, описващи състоянието на техните фиктивни инвестиции.
Getlinked.io ;PumaTS;AnyDesk
Свързаност
Работата на измамниците се основава на способността им да осъществяват големи обеми разговори ежедневно. За целта те плащат за услуги за глас през IP (VoIP), които им позволяват да осъществяват международни разговори през интернет. В допълнение към спестяването на разходи, VoIP позволява на измамниците да избират кодовете на държавите на своите телефонни номера, което засилва измамата, че се обаждат от престижни финансови центрове като Обединеното кралство или Швейцария. VoIP фирмите също така осигуряват постоянен поток от нови телефонни номера към агентите на кол центрове, чиито номера често са в черния списък като спам.
Coperato;Squaretalk
Човешки ресурси и административни въпроси
Кол центровете изискват същата административна поддръжка като всяка нормална компания: Някой трябва да плаща за наем, интернет, комунални услуги и паркоместа, както и да се занимава със задачи, свързани с човешки ресурси, като например изплащане на заплати. В много случаи тези плащания са извършвани от външни фирми, които са помагали за прикриването на самоличността на истинските компании и лица, стоящи зад кол центровете.
Za Traiding Company ;Saberoni LLC ;Roserit;Amapola;Maximateam;Clear IT
3. Получаване на парите
Банки и компании за парични преводи
След като жертвата е готова да „инвестира“, следващото предизвикателство за измамниците е да се доберат до парите си, без да уведомяват служителите по съответствието в банките или да оставят хартиена следа, която би позволила на властите да ги проследят. В случаите, разгледани от репортерите, измамниците често са съветвали жертвите как да отговарят на въпроси от банките си, докато са се опитвали да прехвърлят средства от сметките си. Измамниците също така често са подтиквали жертвите да откриват сметки в определени институции.
Revolut;Chase UK;Wise ;Wirex ;Santander;BBVA
Доставчици на платежни услуги
Измамниците не получават средствата директно от клиентите си – това би улеснило разследващите да ги издирят. Вместо това е установено, че прехвърлят парите през други банкови сметки, често принадлежащи на фиктивни компании, за да прикрият крайната дестинация.
Изтеклите файлове разкриват как обширна екосистема от нерегулирани доставчици на услуги е била призована да улесни този процес. Когато измамниците са поискали помощ за прехвърляне на средства от жертва, тези доставчици са ги свързвали с най-подходящата компания и са изготвяли фалшиви документи, за да отговорят на въпросите на банките. Вътрешни документи показват, че тези доставчици са начислявали такси от 10 до 17 процента, значително повече от легитимна масова платежна услуга.
Bankio / Anywires ;Britain Local
Шел компании
За да доведат парите до крайната им дестинация, измамниците се нуждаят от постоянен поток от фиктивни компании, които да помогнат за прикриването на крайните получатели на средствата. Изтичането на информация разкри съществуването на десетки такива компании, използвани за прехвърляне на парите на жертвите по целия свят. Някои от тях са служили и като посреднически фирми, които са плащали сметките на кол центровете за други услуги, като например софтуер.
Selterico SL, Greencode Connection Limited, Purplesun Limited, Intek Systems Limited
