В четвъртата година от кървавата война в Украйна изглежда, че този кошмар никога няма да свърши. Не само много руснаци и украинци, но и хора по целия свят чакат края на този абсурден братоубийствен конфликт. Но колкото повече четем доклади от фронтовата линия и информация за безплодни преговори, толкова по-силно е усещането, че съдбата на тази война ще бъде решена не толкова на бойното поле, колкото чрез политическата съдба на един конкретен човек.
Ето защо много от нас все по-често се питат: кога най-накрая и при какви обстоятелства авторитарният режим на Путин ще се срине ?
Разбира се, никой освен конспиративните теоретици и шарлатаните няма да даде уверен отговор на този въпрос. Можем обаче да използваме научни знания: кои сценарии са статистически по-вероятни. Сравнителната политология е описала и анализирала много примери за това как автокрациите са възниквали, развивали се и изчезвали. Изследвания, базирани на големи масиви от данни за авторитарни режими като този на Путин, показват, че въпреки специфичните условия на всеки от тях, най-често срещаните сценарии за техния крах се вписват в ограничен набор от основни модели.
Най-често се чува за следните основни заплахи, за които се предполага, че са способни да свалят авторитарната диктатура на Путин:
- поражение във войната с Украйна;
- икономическа криза;
- държавен преврат поради разкол в руския елит;
- народно въстание – въоръжено или под формата на ненасилствен протест.
Нека с помощта на специализирана научна литература проследим с каква честота и при какви условия се задейства всеки от тези тригери и се опитаме да разберем кой от възможните сценарии е приложим за съвременна путинова Русия.
Фундаменталният труд на изследователите на авторитарните режими В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг, „Модели на разпадане на режимите след Френската революция“, ще ни помогне да оценим „потенциала“ на този или онзи фактор . През юни 2018 г. те представиха на научната общност работен документ, озаглавен „ Данни за исторически режими“ ( HRD ) , досие с емпиричен материал, който бяха събрали за изследователската работа. HRD е уникална база данни, обхващаща периода от 1789 до 2016 г. и описва подробно принципите за кодиране на ключови променливи, свързани с края на политическите режими.
Поражение в агресивна чуждестранна война
Военният провал би изглеждал като класически удар по легитимността на автократ, седнал на щикове. Въпреки че HRD отделя междудържавната война като отделен вид причина за трансформацията на авторитарните режими, тя отделя не повече от 5% от всички случаи към общия си дял. Този тип включва например революцията от 1905 г. в Русия (след поражението във войната с Япония), която промени социално-политическата структура на Руската империя, но остави цар Николай II на власт .
Ако изместим фокуса от деформацията на политическия режим към свалянето на самия диктатор, картината става още по-скромна. В глобален набор от данни за промени във владетелите от 1950 г. насам са регистрирани само 24 такива случая (3,1%). Например, Съединените щати свалиха военно Мохамед Мосадък в Иран (1953 г.), талибанския режим на Мохамед Омар в Афганистан (2001 г.), Франция елиминира Жан-Бедел Бокаса в Централноафриканската република (1979 г.), СССР отстрани Имре Наги в Унгария (1956 г.) и Юмджаагин Цеденбал в Монголия (1984 г.), и подкрепи смяната на властта в Афганистан (1980-те години).
Във всички тези случаи противниковата държава е била много по-голяма и по-могъща от автократичната. Следователно, възможността украинските въоръжени сили да успеят да свалят Путин е, за съжаление, статистически незначителна.
Друго голямо сравнително изследване на Б. Гедес, Дж. Райт и Е. Франц от 2014 г. класифицира чуждестранната инвазия като т. нар. „принудителни преходи“, наред с държавните преврати и въоръжените въстания. Някои поразителни примери включват Доминиканската република (1965 г.), Афганистан (2001 г.), Ирак (2003 г.) и др. Работата им обаче не предоставя точен дял от режимите, които са загинали единствено поради външно поражение. Тези автори подчертават многофакторния характер на феномена крах на авторитарните режими и следователно не открояват нито една причина като абсолютно доминираща.
Статистическите модели, включително променливата „Поражение във войната“, ясно показват, че провалите на бойното поле наистина намаляват легитимността на диктатора, като по този начин увеличават вероятността от отстраняването му от власт чрез други сценарии, докато победата във войната предвидимо защитава узурпатора от такъв сценарий .
С други думи, катастрофа на фронта теоретично би могла да отвори прозорец от възможности за сваляне на режима. Обикновено обаче само местни играчи успяват да преминат през този прозорец, а не чуждестранни танкове. Следователно е логично да се очаква, че за путинова Русия дори най-катастрофалният сценарий на събитията на украинския фронт ще се превърне само в условие за смяна на режима, но не и в неин спусък.
Какво друго трябва да се случи, ако това условие е изпълнено? Нека разгледаме това по-подробно.
Икономически кризи
Икономическата буря обикновено удря автокрацията от поне три страни.
- Първо, това лишава населението от доходи и създава социално напрежение, тласкайки хората на улицата.
- Второ, това изпразва хазната, лишавайки тиранина от финансов лост за подкупване на корумпирани елити и заплащане на услугите на апарата за сигурност.
- И накрая, трето, самият факт на срива на икономиката свидетелства за ниската ефективност на държавната администрация, превръщайки се в забележим индикатор за изчерпване на ресурсите на автокрацията и по този начин давайки сигнал за действие на всички, които биха искали да променят неблагоприятните тенденции.
Така че дълбоките рецесии и други видове икономически сътресения наистина увеличават риска от смяна на режима. Както показва обаче практиката, подобен сценарий се реализира само в комбинация с други фактори. Добри примери за това са съвременна Северна Корея, Иран, Куба и други подобни страни, където хората живеят десетилетия наред в пълна бедност без основни удобства, но не бързат да свалят режимите им. Не само защото, живеейки само на зеле години наред, е трудно да се натрупат сили за борба с тиранията, но и защото, освен катастрофалното състояние на икономиката, там все още няма други обективни фактори за въстание.
Въпреки това, В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг (2020) установяват, че само два важни фактора – нисък БВП на глава от населението и отрицателен икономически растеж – почти удвояват вероятността от колапс на режима чрез държавен преврат или въоръжен бунт. В същото време, контролираното „преструктуриране“ на разрушена икономика от самия авторитарен режим – привидно интуитивно очевидна стъпка за един диктатор – всъщност се случва много по-рядко, отколкото бихме предположили. По-скорошен анализ на В. Л. Дуве и К. Х. Кнутсен (2024) ясно свързва икономическите рецесии с държавни преврати и тежки вътрешноелитни катаклизми, а не с либерализацията на икономическите подходи от „фалирал“ диктатор.
Естествено възниква въпросът: колко дълбок трябва да бъде икономическият спад, за да създаде непреодолими проблеми за узурпатора на властта? Д. Танеберг, К. Щефес и В. Меркел, които през 2013 г. регистрират пряка връзка между икономическите проблеми и вероятността от държавен преврат, считат за спусък не дълбочината на колапса като такъв, а неговата острота – тоест внезапността и скоростта на колапса. Колкото по-рязък е спадът, толкова по-голям е шансът елитите да се разбунтуват срещу лидера. Ако промените, дори много драматичните, се случват бавно, както народът, така и елитите започват да свикват с тях и да се адаптират. Същият „жабен ефект“, когато се готви на слаб огън.
Структурата на икономиката също е от голямо значение. Работата на М. Тан, Н. Хухе и К. Джоу (2017) ясно показва, че когато публичният сектор е нараснал толкова голям, че населението държи правителството отговорно за цените и заплатите, е по-вероятно кризата да предизвика негодувание сред средната класа и появата на елитен съюз срещу правителството. И проучване на А. дел Рио (2022), което потвърждава това, също така установява, че бизнес партньорите на режима по-активно търсят „резервно летище“, когато народното недоволство може да осигури морално прикритие за тяхната нелоялност към лидера и агресивни действия срещу него.
Въпреки очевидната роля на икономическия фактор за краха на авторитарните режими, съвременната политическа наука не предоставя точна цифра за това каква част от диктатурите се сриват именно заради него. Както и в предишния случай, това е по-скоро едно от условията за падането на тиранията, отколкото нейна пряка причина. Крахът на всеки узурпатор на властта е уникален коктейл от няколко кризи, вътрешноелитни интриги, натиск от „улицата“, външни обстоятелства и др., които не могат да бъдат възпроизведени в „лабораторни условия“. Единственото, което може да се каже със сигурност, е, че в ресурсна автокрация, като тази на Путин, рецесията удря с висока ефективност портфейлите на служителите по съдебната сигурност, депутатите, олигарсите, губернаторите и другите служители на режима – и именно в този момент политическото махало обикновено получава първия тласък да се обърне.
Разцепления и преврати на елита
Ако пораженията на фронта и икономическите проблеми само подкопават авторитарния режим, то последният удар по него най-често се нанася от най-близките сътрудници на диктатора. Според В. Дуве, К. Кнутсен и Т. Уиг, военните, дворцовите, вътрешноелитарните и други държавни преврати съставляват най-разпространената група причини за трансформации на режимите. А в извадката на В. Бове и М. Ривера, които се фокусираха в своето изследване (2015) върху по-модерен исторически период, от 1950 до 2004 г., такива хора съставляват повече от половината – 102 от 201-те автокрации, които са изследвали, са паднали в ръцете на вътрешни лица.
Добре известно е, че авторитарните режими се основават предимно на лоялността на елита. Тяхната ирационална преданост към диктатора е едновременно негова сила и слабост. От една страна, след като са преминали през труден, силно конкурентен подбор, основан на принципа на личната лоялност към висшия лидер, офицерите и служителите твърдо контролират държавната машина и държат поверената им част от вертикалната власт под железен юмрук. От друга страна, всичко това продължава само до момента, в който всички те сериозно повярват във властта на своя покровител и останат доволни от размера на облагите, които получават от него (най-често чрез една или друга корупционна схема). Следователно, колкото повече пада имплицитно усещаната легитимност на лидера и колкото по-малко пари остават в джобовете на неговите придворни, толкова повече фракциите изпитват недоволство, толкова по-ниски са индивидуалните рискове от конспирация и толкова по-висока става вероятността от опит за преврат. Икономическите кризи, масовите протести или военните поражения служат като добър катализатор за турбуленция и безусловна гаранция, че част от населението ще подкрепи заговорниците.
Що се отнася до формата на държавния преврат, тя до голяма степен зависи от конфигурацията на режима. Военните бунтове, изследвани от В. Бове и М. Ривера, се считат за класически за Латинска Америка и Африка. Те се разгръщат и случват много по-бързо от другите преврати, но почти винаги довеждат на власт нова автокрация, която не е много по-различна от предишната.
Дворцовите интриги в еднопартийните или монархическите системи в огромното мнозинство от случаите само премахват висшата фигура, без по никакъв начин да влияят върху характера на самия режим, тоест по същество не означават нищо повече от „планирана ротация“ на върха. Т. н. „Самореволюциите“, описани от В. Дуве и К. Кнутсен, се случват, когато самият диктатор извършва заговор срещу собствения си елит или конституционния ред на страната си, прехвърляйки политическия режим в друга фаза, като същевременно запазва собствената си власт. Например: Наполеон III (Франция, 1851 г.); Алберто Фухимори (Перу, 1992); Борис Елцин (Русия, 1993 г.); Уго Чавес (Венецуела, 1999 г.); Владимир Путин (Русия, 2020) и други.
Няколко фактора увеличават вероятността от конспирация.
- Първо, самият вид диктатура. Военните хунти са най-крехки, докато персоналистките режими (като този на Путин), напротив, могат да останат на власт доста дълго време. Но ако коалицията се разпадне, последната се разпада много по-бързо от останалите, почти мигновено.
- Второ, вътрешно прочистване. Всяка нова вълна от уволнения или репресии сред генерали и висши служители увеличава вероятността от конспирация сред останалите, предупреждават Дж. Пауъл и К. Тайн (2011). Елементите на либерализация, ако все още съществуват такива в страната, могат да играят важна роля в този процес. Полуотворените институции осигуряват на елитите и опозицията канали за комуникация, което улеснява координирането на бунт. Този механизъм е описан подробно от М. Ганди и А. Пшеворски (2007).
- И накрая, масовите демонстрации близо до столицата често сигнализират на силите за сигурност, че в този момент рисковете от преминаване на страната на опозицията са забележимо по-ниски, отколкото изглеждаше по-рано. Така, Б. Каспер и С. Тайсън (2014) ясно демонстрираха, че големите протестни събития ускоряват прехода на някои военни и служители на реда на страната на заговорниците.
Заключението на този раздел е ясно: авторитарните режими са много по-склонни да загинат от атаки отвътре, отколкото от тълпа от моряци, щурмуващи Зимния дворец. Съществува обаче и висок риск превратът да доведе до замяната на един диктатор с друг. Що се отнася до съвременна Русия, за нас това, за съжаление, означава, че ключът към промяната трябва да се търси не по улиците на чуждите столици, толкова обичани напоследък от руските опозиционери, а в московски офиси, плътно затворени от любопитни очи, близо до площадите Лубянка, Старая или Смоленско-Сенная…
Въоръжени въстания
Народните въстания обикновено гърмят в медиите по-силно от други сценарии, но в обективната статистика техният дял е много по-скромен, отколкото в медийния дискурс. В базата данни на HRD категорията „Въстание“ представлява само около 5% от всички случаи на колапс на режима, значително изоставайки както от държавните преврати, така и дори от трансформациите на самоуправляващи се режими. Любопитно е, че честотата на въстанията през анализирания исторически период се е движила на вълни. Пиковете са настъпили през 1848 г. и 20-те години на миналия век. От началото на 21-ви век съответната крива на въстанието отново пълзи нагоре. Струва си обаче да се разбере, че това показва само увеличение на броя на въстанията като такива, но не и повишаване на тяхната ефективност като метод за борба с диктатурите.
Разбира се, понякога въоръжен бунт може директно да свали режима – примери за това са Русия (1917), Румъния (1989), Либия (2011), Сирия (2024). Въпреки това, в повечето случаи това само отваря вратата към по-дълбоки сътресения, чрез които в играта се намесват други участници (военните, отцепническите елити и др.). Същият масив от данни показва, че масовият бунт често е последван от класически държавен преврат, което само подчертава тясната връзка между тези механизми и отново не ни позволява ясно да идентифицираме специфични дялове на всеки от тях от общия брой.
Важен детайл в картината на успешното въстание е психологическият. Проучване на дезертьорството на елита за сигурност от К. Гледич, Р. Олар и М. Радиан (2023) показва, че агресивността на широко разпространените граждански протести рязко увеличава шансовете правоохранителните органи да преминат на страната на опозицията. Виждайки тълпи от хиляди хора по площадите, колебливите генерали и офицери често осъзнават слабостта на тиранина, на когото служат, и правят правилния избор. За да се случи това обаче, протестът трябва да бъде наистина масов и общонационален, така че в съзнанието на войника или полицая ясно да узрее мисълта, че за него не е по-безопасно да остане на страната на диктатора, отколкото да премине на страната на протестиращите. В противен случай ще видим картина, подобна на тази в Беларус през 2020 г.
По този начин, успешното народно въстание срещу авторитарна диктатура е, макар и ярка, много рядка искра. Силата на неговото сияние зависи пряко от дълбочината и ширината на пукнатините, които покриват тъканта на обществото. За Русия това означава, че самата стратегия за „барикадиране“, която проработи на украинските „Майдани“, едва ли ще бъде успешна без достатъчен брой съюзници сред хората с офицерски ранг. В най-добрия случай може да действа като запалителна свещ. Но ще има ли откъде да се вземе TNT?
Мирни протести
Време е да поговорим за най-митологизираната форма на съпротива срещу авторитарните диктатури, а именно така наречените „мирни, или ненасилствени, протести“. Поради изключително малкия брой успешни примери за реализиране на подобен сценарий в базата данни на HRD, те дори не са разпределени в отделна категория, а са класифицирани като специален случай на въстание .
От 1950 г. насам само четири нови държавни глави са дошли на власт в резултат на истински ненасилствен протест без съгласието на действащото правителство и без участието на предишния елит: Филипините (1986 г.), Полша (1989 г.) и Чехословакия (1989 г.), както и Тунис (2011 г.). От 773 проучени случая това представлява само половин процент. И заслужава да се отбележи, че под „успешен мирен протест“ изследователите разбират ситуация, в която протестиращите не само са постигнали оттеглянето на стария лидер, но и веднага са довели нов на власт, заобикаляйки съгласието или каквото и да е участие в този процес от страна на предишния режим.
Наистина, изключително рядко явление. Може би прекалено ограничаваме определението за мирен протест?
Е, нека се опитаме да го разширим до концепцията за „мирна кампания“. Под това изследователите разбират форма на ненасилствен протест, която може да доведе до оставка на настоящия лидер, частична демократизация на режима и някои отстъпки на протестиращите от страна на властите, но изобщо не означава, че новият владетел ще бъде назначен от самите демонстранти. Като правило, след (което не винаги означава „в резултат“) подобни кампании, или просто се провеждат предсрочни избори, или властта се концентрира в ръцете на някакво „преходно правителство“ или военна хунта (властен блок).
Класически пример е свалянето на Абделазиз Бутефлика от „алжирската улица“ през 2019 г., след което същите протестиращи продължиха така нареченото „народно движение“ ( на арабски: „ал-Хирак“) срещу следващия „избран“ президент на Алжир, Абделмаджид Тебун. Общо, в резултат на мирни кампании, падането на предишния режим е регистрирано само 31 пъти (около 4%), което все още ни дава най-ниската цифра от всички разглеждани ситуации.
За да завършим картината, си струва да добавим и че опозиционните сили успяха да организират мирни антиправителствени демонстрации само в около 15% от всички изследвани автокрации. Тоест, оказва се, че тази форма на протест е не само най-неефективната, но и най-сложната и ресурсоемка за организаторите. Формирането на общност от активни поддръжници и поддържането на комуникация с тях чрез партийни или опозиционни медии може да отнеме години и да изисква колосално финансиране, докато дори най-голямата мирна демонстрация, която успява да изведе хора, най-често се разпръсква от един специален полицейски полк за няколко часа.
Следователно, мирният протест трябва да се разглежда не толкова като метод за сваляне на авторитарни диктатури, а по-скоро като условие, благоприятстващо държавен преврат, и то само в комбинация с някои други. Освен това, струва си да се помни, че ненасилствените маршове често служат за легитимиране на държавен преврат, извършен на техен фон от съвсем различни, не винаги мирни, участници, и за очерняне на репутацията на последните в очите на световната общност: „Вие самите видяхте как хората ходеха по улиците с антиправителствени плакати? Тогава какви претенции могат да има към нас, които подкрепихме справедливото възмущение на народа?“
Приложната рационалност, базирана на суха статистика, очевидно не е на страната на мирния протест. От една страна, то е безсмислено без допълнителни, по-сериозни причини, като например военно поражение на диктатор, икономическа криза, близостта на мястото на протеста до столицата и т.н. От друга страна, при наличието на такива причини, липсата на мирен протест не притъпява твърде много неотложността на момента. Условните 90% от конформистите най-често ще приемат държавен преврат така или иначе – без невъоръжени хора по улиците, които не представляват заплаха за никого.
Без сила няма победа
Емпиризмът е безмилостен в своята обективност. Както току-що видяхме, съдбата на автокрациите не се решава от хартиени плакати и мирни шествия с цветя, а от разделения на елита и брутални сблъсъци, които се случват на фона на все по-задълбочаващи се проблеми за диктатора. Ето защо, с цялото ми дълбоко уважение към паметта на Алексей Навални, който беше измъчван в затвора от Путин, трябва да призная, че неговият идеалистичен залог за мирен протест с обещания за предоставяне на гаранции за сигурност на руския тиранин беше фундаментална грешка, тъй като подходите му директно противоречат на научните алгоритми за падането на авторитарните режими.
Когато се борим с диктатура, преди всичко трябва да унищожим самия диктатор – сборния пункт и носещата рамка на неговата персоналистична политическа система, а не по никакъв начин да гарантираме неговата сигурност. В същото време елитите не бива да бъдат сплашвани с обещания за неизбежна лустрация и наказателно преследване за корупция в така наречената „красива Русия на бъдещето“, а щателно да бъдат разделяни и примамвани на своя страна парче по парче, като последователно ги противопоставят на бившия шеф. Освен това, очевидно не си струва многократно, в продължение на няколко години, да извеждате на улицата хиляди тълпи от вашите поддръжници без ясен план за завземане на властта и без предварително създаден алтернативен център на властта, към който биха могли да се присъединят недоволните от Путин елити. Масовите побоища от силите за сигурност, лишаването от свобода, смъртните случаи и отстраняването от политическата борба на стотици от най-лоялните поддръжници станаха може би единственият резултат от мирната протестна активност на руснаците през 2010-те.
Още по-тъжно е да се наблюдава днес, че дори след такъв трагичен край на политическия път и живот на Алексей Навални, останалите му поддръжници, сега в изгнание, по същество правят абсолютно същото, както и преди, сякаш не разбират, че настоящите им шествия през Париж или Берлин са дори по-малко полезни от всичките им предишни действия в Москва. Мирните шествия извън Русия са олицетворение на политическите глупости; Липсват им всички компоненти на успешен държавен преврат: те по никакъв начин не удрят по хазната на Кремъл, не доближават военното му поражение в агресивна война, не създават алтернативен център на властта за прехода на отцепническите елити, не дават на опозицията никакви инструменти за работа с конформисткото мнозинство вътре в страната, което теоретично би трябвало да признае властта им след революцията и т.н.
По пътя на Ленин
Историческият прецедент на успешните революционни действия е сега точно пред очите ни. Франция, Германия, Швейцария, Финландия и Англия, където всички те често посещават, са местата на имиграционни скитания на единствения наистина успешен руски революционер Владимир Улянов (Ленин), който винаги разчиташе изключително на насилственото завземане на властта, редовно провеждайки конгреси на поддръжници в чужбина, които полагат основите на бъдещата структура на неговото правителство, а също така поддържайки широки връзки с чужденци – стартирането на вестник „Напред“ с японски пари (януари 1905 г.), петият конгрес на РСДРП в Лондон, финансиран от английски бизнесмен (май 1907 г.), пътуване в „запечатан вагон“ през Германия по споразумение с нейното правителство (април 1917 г.) и др.
Един от пътищата към успеха на настоящата руска опозиция би могъл да бъде например своевременното формиране на алтернативно на това на Путин правителство в „освободените“ територии на Курската област, които украинските въоръжени сили държаха достатъчно дълго за това. Един опозиционен център на политическа власт на общопризнатата територия на Русия със сигурност би дал както на недоволните руснаци, така и на разочарованите елити осезаем лагер, към който биха могли да се преместят. Според констатациите на Б. Каспер и С. Тайсън (2014), именно такива структури най-често задействат необратими вериги от последствия, които водят до успешни въстания срещу диктатори. Никой от влиятелните руски опозиционери обаче дори не е посетил превзетата Суджа през цялото време, в което тя не е била контролирана от специалните служби на Путин.
Те очевидно не бързат да установят работни контакти с украинското правителство, въпреки че украинските въоръжени сили днес са единствената сила в света, способна едновременно да осигури две важни условия за подкопаване на режима на Путин: нанасяне на сериозно военно поражение и създаване на непреодолими икономически проблеми (чрез лобиране за санкции и унищожаване на промишлени предприятия). Вместо това обаче, цялата руска опозиция, колкото и разпознаваема да е тя, директно заявява готовността си да се придържа изключително към най-безполезния и неефективен метод за борба за власт: мирния протест.
Еми, въпреки всички провали на кремълския диктатор, поне той определено имаше късмет с политическите си опоненти.
Сергей Коняшин
бивш руски консул и дипломат в различни страни
*****
Библиография
Бове, В. и Ривера, М. (2015). Кооптация на елита, репресии и преврати в автокрациите. Международни взаимодействия , 41 (3), 453-479.
Каспър, Б. А. и Тайсън, С. А. (2014). Координация между народния протест и елита при държавен преврат. Списание за политика , 76 (2), 548-564.
Чейндж, Р. (1995). Икономическа криза и смяна на политическия режим: анализ на историята на събитията. Американско списание за политически науки , 89 (4).
Djuve, V. L., & Knutsen, C. H. (2024). Икономическа криза и смяна на режима отвътре. Списание за изследвания на мира , 61 (3), 446-461.
Djuve, V. L., Knutsen, C. H. & Wig, T. (2020). Модели на разпад на режимите след Френската революция. Сравнителни политически изследвания , 53 (6), 923-958.
Gandhi, J., & Przeworski, A. (2007). Авторитарни институции и оцеляване на автократите. Сравнителни политически изследвания , 40 (11), 1279-1301.
Гедес, Б., Райт, Дж. и Франц, Е. (2014). Автократичен срив и преходи на режими: Нов набор от данни. Перспективи върху политиката , 12 (2), 313-331.
Гледич, К. С., Олар, Р. Г. и Радеан, М. (2023). Тръгва, тръгва, заминал? Разновидности на несъгласие и напускане на лидери. Списание за изследвания на мира , 60 (5), 729-744.
Голдсмит, А. А. (2024). Заграбване на власт от върха: База данни за самопреврати. Международни изследвания Тримесечно , 68 (4), 147.
Джонсън, Дж. и Тайн, К. Л. (2018). Скърцащи колела и лоялност на войските: Как вътрешните протести влияят на държавните преврати, 1951–2005. Списание за разрешаване на конфликти , 62 (3), 597-625.
Пауъл, Дж. М. и Тайн, К. Л. (2011). Глобални случаи на преврати от 1950 до 2010 г.: Нов набор от данни. Списание за изследвания на мира , 48 (2), 249-259.
Рио, А.Д. (2022). Стратегическа несигурност и дезертьорство на елита в електоралните автокрации: Междунационален анализ. Сравнителни политически изследвания , 55 (13), 2250-2282.
Съдут, Дж. и Бел, К. (2018). Възходът предсказва падението: как методът на влизане на лидера влияе върху метода на отстраняването му в диктатурите. Международни изследвания Тримесечно, 62(2), 352–367.
Tang, M., Huhe, N., & Zhou, Q. (2017). Условна демократизация: Кога икономическите кризи имат значение? Британско списание за политически науки , 47 (1), 71-90.
Танеберг, Д., Стефес, К. и Меркел, В. (2016). Трудни времена и провал на режими: автократични реакции на икономически спадове. В „Сравняване на автокрациите в началото на двадесет и първи век“ (стр. 105-119). Рутлидж.
Улфелдер, Й. (2005). Спорни колективни действия и крах на авторитарните режими. Международен преглед на политическите науки , 26 (3), 311-334.
