Archiv der Kategorie: Икономика

Алгоритъмът на падането на режима в Русия или крахът на диктатурата по научен начин

Veröffentlicht am von
Antworten

В четвъртата година от кървавата война в Украйна изглежда, че този кошмар никога няма да свърши. Не само много руснаци и украинци, но и хора по целия свят чакат края на този абсурден братоубийствен конфликт. Но колкото повече четем доклади от фронтовата линия и информация за безплодни преговори, толкова по-силно е усещането, че съдбата на тази война ще бъде решена не толкова на бойното поле, колкото чрез политическата съдба на един конкретен човек.

Ето защо много от нас все по-често се питат: кога най-накрая и при какви обстоятелства авторитарният режим на Путин ще се срине ?

Разбира се, никой освен конспиративните теоретици и шарлатаните няма да даде уверен отговор на този въпрос. Можем обаче да използваме научни знания: кои сценарии са статистически по-вероятни. Сравнителната политология е описала и анализирала много примери за това как автокрациите са възниквали, развивали се и изчезвали. Изследвания, базирани на големи масиви от данни за авторитарни режими като този на Путин, показват, че въпреки специфичните условия на всеки от тях, най-често срещаните сценарии за техния крах се вписват в ограничен набор от основни модели.

Най-често се чува за следните основни заплахи, за които се предполага, че са способни да свалят авторитарната диктатура на Путин:

  • поражение във войната с Украйна;
  • икономическа криза;
  • държавен преврат поради разкол в руския елит;
  • народно въстание – въоръжено или под формата на ненасилствен протест.

Нека с помощта на специализирана научна литература проследим с каква честота и при какви условия се задейства всеки от тези тригери и се опитаме да разберем кой от възможните сценарии е приложим за съвременна путинова Русия.

Фундаменталният труд на изследователите на авторитарните режими В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг, „Модели на  разпадане на режимите след Френската революция“, ще ни помогне да оценим „потенциала“ на този или онзи фактор . През юни 2018 г. те представиха на научната общност работен документ, озаглавен „ Данни за исторически режими“ ( HRD ) , досие с емпиричен материал, който бяха събрали за изследователската работа. HRD е уникална база данни, обхващаща периода от 1789 до 2016 г. и описва подробно принципите за кодиране на ключови променливи, свързани с края на политическите режими.

Поражение в агресивна чуждестранна война

Военният провал би изглеждал като класически удар по легитимността на автократ, седнал на щикове. Въпреки че HRD отделя междудържавната война като отделен вид причина за трансформацията на авторитарните режими, тя отделя не повече от 5% от всички случаи към общия си дял. Този тип включва например революцията от 1905 г. в Русия (след поражението във войната с Япония), която промени социално-политическата структура на Руската империя, но остави цар Николай II на власт .

Ако изместим фокуса от деформацията на политическия режим към свалянето на самия диктатор, картината става още по-скромна. В глобален набор от данни за промени във владетелите от 1950 г. насам са регистрирани само 24 такива случая (3,1%). Например, Съединените щати свалиха военно Мохамед Мосадък в Иран (1953 г.), талибанския режим на Мохамед Омар в Афганистан (2001 г.), Франция елиминира Жан-Бедел Бокаса в Централноафриканската република (1979 г.), СССР отстрани Имре Наги в Унгария (1956 г.) и Юмджаагин Цеденбал в Монголия (1984 г.), и подкрепи смяната на властта в Афганистан (1980-те години).

Във всички тези случаи противниковата държава е била много по-голяма и по-могъща от автократичната. Следователно, възможността украинските въоръжени сили да успеят да свалят Путин е, за съжаление, статистически незначителна.

Друго голямо сравнително изследване на Б. Гедес, Дж. Райт и Е. Франц от 2014 г. класифицира чуждестранната инвазия като т. нар. „принудителни преходи“, наред с държавните преврати и въоръжените въстания. Някои поразителни примери включват Доминиканската република (1965 г.), Афганистан (2001 г.), Ирак (2003 г.) и др. Работата им обаче не предоставя точен дял от режимите, които са загинали единствено поради външно поражение. Тези автори подчертават многофакторния характер на феномена крах на авторитарните режими и следователно не открояват нито една причина като абсолютно доминираща.

Статистическите модели, включително променливата „Поражение във войната“, ясно показват, че провалите на бойното поле наистина намаляват легитимността на диктатора, като по този начин увеличават вероятността от отстраняването му от власт чрез други сценарии, докато победата във войната предвидимо защитава узурпатора от такъв сценарий .

С други думи, катастрофа на фронта теоретично би могла да отвори прозорец от възможности за сваляне на режима. Обикновено обаче само местни играчи успяват да преминат през този прозорец, а не чуждестранни танкове. Следователно е логично да се очаква, че за путинова Русия дори най-катастрофалният сценарий на събитията на украинския фронт ще се превърне само в условие за смяна на режима, но не и в неин спусък.

Какво друго трябва да се случи, ако това условие е изпълнено? Нека разгледаме това по-подробно.

Икономически кризи

Икономическата буря обикновено удря автокрацията от поне три страни.

  • Първо, това лишава населението от доходи и създава социално напрежение, тласкайки хората на улицата.
  • Второ, това изпразва хазната, лишавайки тиранина от финансов лост за подкупване на корумпирани елити и заплащане на услугите на апарата за сигурност.
  • И накрая, трето, самият факт на срива на икономиката свидетелства за ниската ефективност на държавната администрация, превръщайки се в забележим индикатор за изчерпване на ресурсите на автокрацията и по този начин давайки сигнал за действие на всички, които биха искали да променят неблагоприятните тенденции.

Така че дълбоките рецесии и други видове икономически сътресения наистина увеличават риска от смяна на режима. Както показва обаче практиката, подобен сценарий се реализира само в комбинация с други фактори. Добри примери за това са съвременна Северна Корея, Иран, Куба и други подобни страни, където хората живеят десетилетия наред в пълна бедност без основни удобства, но не бързат да свалят режимите им. Не само защото, живеейки само на зеле години наред, е трудно да се натрупат сили за борба с тиранията, но и защото, освен катастрофалното състояние на икономиката, там все още няма други обективни фактори за въстание.

Въпреки това, В. Л. Дуве, К. Х. Кнутсен и Т. Виг (2020) установяват, че само два важни фактора – нисък БВП на глава от населението и отрицателен икономически растеж – почти удвояват вероятността от колапс на режима чрез държавен преврат или въоръжен бунт. В същото време, контролираното „преструктуриране“ на разрушена икономика от самия авторитарен режим – привидно интуитивно очевидна стъпка за един диктатор – всъщност се случва много по-рядко, отколкото бихме предположили. По-скорошен анализ на В. Л. Дуве и К. Х. Кнутсен (2024) ясно свързва икономическите рецесии с държавни преврати и тежки вътрешноелитни катаклизми, а не с либерализацията на икономическите подходи от „фалирал“ диктатор.

Естествено възниква въпросът: колко дълбок трябва да бъде икономическият спад, за да създаде непреодолими проблеми за узурпатора на властта? Д. Танеберг, К. Щефес и В. Меркел, които през 2013 г. регистрират пряка връзка между икономическите проблеми и вероятността от държавен преврат, считат за спусък не дълбочината на колапса като такъв, а неговата острота – тоест внезапността и скоростта на колапса. Колкото по-рязък е спадът, толкова по-голям е шансът елитите да се разбунтуват срещу лидера. Ако промените, дори много драматичните, се случват бавно, както народът, така и елитите започват да свикват с тях и да се адаптират. Същият „жабен ефект“, когато се готви на слаб огън.

Структурата на икономиката също е от голямо значение. Работата на М. Тан, Н. Хухе и К. Джоу (2017) ясно показва, че когато публичният сектор е нараснал толкова голям, че населението държи правителството отговорно за цените и заплатите, е по-вероятно кризата да предизвика негодувание сред средната класа и появата на елитен съюз срещу правителството. И проучване на А. дел Рио (2022), което потвърждава това, също така установява, че бизнес партньорите на режима по-активно търсят „резервно летище“, когато народното недоволство може да осигури морално прикритие за тяхната нелоялност към лидера и агресивни действия срещу него.

Въпреки очевидната роля на икономическия фактор за краха на авторитарните режими, съвременната политическа наука не предоставя точна цифра за това каква част от диктатурите се сриват именно заради него. Както и в предишния случай, това е по-скоро едно от условията за падането на тиранията, отколкото нейна пряка причина. Крахът на всеки узурпатор на властта е уникален коктейл от няколко кризи, вътрешноелитни интриги, натиск от „улицата“, външни обстоятелства и др., които не могат да бъдат възпроизведени в „лабораторни условия“. Единственото, което може да се каже със сигурност, е, че в ресурсна автокрация, като тази на Путин, рецесията удря с висока ефективност портфейлите на служителите по съдебната сигурност, депутатите, олигарсите, губернаторите и другите служители на режима – и именно в този момент политическото махало обикновено получава първия тласък да се обърне.

Разцепления и преврати на елита

Ако пораженията на фронта и икономическите проблеми само подкопават авторитарния режим, то последният удар по него най-често се нанася от най-близките сътрудници на диктатора. Според В. Дуве, К. Кнутсен и Т. Уиг, военните, дворцовите, вътрешноелитарните и други държавни преврати съставляват най-разпространената група причини за трансформации на режимите. А в извадката на В. Бове и М. Ривера, които се фокусираха в своето изследване (2015) върху по-модерен исторически период, от 1950 до 2004 г., такива хора съставляват повече от половината – 102 от 201-те автокрации, които са изследвали, са паднали в ръцете на вътрешни лица.

Добре известно е, че авторитарните режими се основават предимно на лоялността на елита. Тяхната ирационална преданост към диктатора е едновременно негова сила и слабост. От една страна, след като са преминали през труден, силно конкурентен подбор, основан на принципа на личната лоялност към висшия лидер, офицерите и служителите твърдо контролират държавната машина и държат поверената им част от вертикалната власт под железен юмрук. От друга страна, всичко това продължава само до момента, в който всички те сериозно повярват във властта на своя покровител и останат доволни от размера на облагите, които получават от него (най-често чрез една или друга корупционна схема). Следователно, колкото повече пада имплицитно усещаната легитимност на лидера и колкото по-малко пари остават в джобовете на неговите придворни, толкова повече фракциите изпитват недоволство, толкова по-ниски са индивидуалните рискове от конспирация и толкова по-висока става вероятността от опит за преврат. Икономическите кризи, масовите протести или военните поражения служат като добър катализатор за турбуленция и безусловна гаранция, че част от населението ще подкрепи заговорниците.

Що се отнася до формата на държавния преврат, тя до голяма степен зависи от конфигурацията на режима. Военните бунтове, изследвани от В. Бове и М. Ривера, се считат за класически за Латинска Америка и Африка. Те се разгръщат и случват много по-бързо от другите преврати, но почти винаги довеждат на власт нова автокрация, която не е много по-различна от предишната.

Дворцовите интриги в еднопартийните или монархическите системи в огромното мнозинство от случаите само премахват висшата фигура, без по никакъв начин да влияят върху характера на самия режим, тоест по същество не означават нищо повече от „планирана ротация“ на върха. Т. н. „Самореволюциите“, описани от В. Дуве и К. Кнутсен, се случват, когато самият диктатор извършва заговор срещу собствения си елит или конституционния ред на страната си, прехвърляйки политическия режим в друга фаза, като същевременно запазва собствената си власт. Например: Наполеон III (Франция, 1851 г.); Алберто Фухимори (Перу, 1992); Борис Елцин (Русия, 1993 г.); Уго Чавес (Венецуела, 1999 г.); Владимир Путин (Русия, 2020) и други.

Няколко фактора увеличават вероятността от конспирация.

  • Първо, самият вид диктатура. Военните хунти са най-крехки, докато персоналистките режими (като този на Путин), напротив, могат да останат на власт доста дълго време. Но ако коалицията се разпадне, последната се разпада много по-бързо от останалите, почти мигновено.
  • Второ, вътрешно прочистване. Всяка нова вълна от уволнения или репресии сред генерали и висши служители увеличава вероятността от конспирация сред останалите, предупреждават Дж. Пауъл и К. Тайн (2011).  Елементите на либерализация, ако все още съществуват такива в страната, могат да играят важна роля в този процес. Полуотворените институции осигуряват на елитите и опозицията канали за комуникация, което улеснява координирането на бунт. Този механизъм е описан подробно от М. Ганди и А. Пшеворски (2007).
  • И накрая, масовите демонстрации близо до столицата често сигнализират на силите за сигурност, че в този момент рисковете от преминаване на страната на опозицията са забележимо по-ниски, отколкото изглеждаше по-рано. Така, Б. Каспер и С. Тайсън (2014) ясно демонстрираха, че големите протестни събития ускоряват прехода на някои военни и служители на реда на страната на заговорниците.

Заключението на този раздел е ясно: авторитарните режими са много по-склонни да загинат от атаки отвътре, отколкото от тълпа от моряци, щурмуващи Зимния дворец. Съществува обаче и висок риск превратът да доведе до замяната на един диктатор с друг. Що се отнася до съвременна Русия, за нас това, за съжаление, означава, че ключът към промяната трябва да се търси не по улиците на чуждите столици, толкова обичани напоследък от руските опозиционери, а в московски офиси, плътно затворени от любопитни очи, близо до площадите Лубянка, Старая или Смоленско-Сенная…

Въоръжени въстания

Народните въстания обикновено гърмят в медиите по-силно от други сценарии, но в обективната статистика техният дял е много по-скромен, отколкото в медийния дискурс. В базата данни на HRD категорията „Въстание“ представлява само около 5% от всички случаи на колапс на режима, значително изоставайки както от държавните преврати, така и дори от трансформациите на самоуправляващи се режими. Любопитно е, че честотата на въстанията през анализирания исторически период се е движила на вълни. Пиковете са настъпили през 1848 г. и 20-те години на миналия век. От началото на 21-ви век съответната крива на въстанието отново пълзи нагоре. Струва си обаче да се разбере, че това показва само увеличение на броя на въстанията като такива, но не и повишаване на тяхната ефективност като метод за борба с диктатурите.

Разбира се, понякога въоръжен бунт може директно да свали режима – примери за това са Русия (1917), Румъния (1989), Либия (2011), Сирия (2024). Въпреки това, в повечето случаи това само отваря вратата към по-дълбоки сътресения, чрез които в играта се намесват други участници (военните, отцепническите елити и др.). Същият масив от данни показва, че масовият бунт често е последван от класически държавен преврат, което само подчертава тясната връзка между тези механизми и отново не ни позволява ясно да идентифицираме специфични дялове на всеки от тях от общия брой.

Важен детайл в картината на успешното въстание е психологическият. Проучване на дезертьорството на елита за сигурност от К. Гледич, Р. Олар и М. Радиан (2023) показва, че агресивността на широко разпространените граждански протести рязко увеличава шансовете правоохранителните органи да преминат на страната на опозицията. Виждайки тълпи от хиляди хора по площадите, колебливите генерали и офицери често осъзнават слабостта на тиранина, на когото служат, и правят правилния избор. За да се случи това обаче, протестът трябва да бъде наистина масов и общонационален, така че в съзнанието на войника или полицая ясно да узрее мисълта, че за него не е по-безопасно да остане на страната на диктатора, отколкото да премине на страната на протестиращите. В противен случай ще видим картина, подобна на тази в Беларус през 2020 г.

По този начин, успешното народно въстание срещу авторитарна диктатура е, макар и ярка, много рядка искра. Силата на неговото сияние зависи пряко от дълбочината и ширината на пукнатините, които покриват тъканта на обществото. За Русия това означава, че самата стратегия за „барикадиране“, която проработи на украинските „Майдани“, едва ли ще бъде успешна без достатъчен брой съюзници сред хората с офицерски ранг. В най-добрия случай може да действа като запалителна свещ. Но ще има ли откъде да се вземе TNT?

Мирни протести

Време е да поговорим за най-митологизираната форма на съпротива срещу авторитарните диктатури, а именно така наречените „мирни, или ненасилствени, протести“. Поради изключително малкия брой успешни примери за реализиране на подобен сценарий в базата данни на HRD, те дори не са разпределени в отделна категория, а са класифицирани като специален случай на въстание .

От 1950 г. насам само четири нови държавни глави са дошли на власт в резултат на истински ненасилствен протест без съгласието на действащото правителство и без участието на предишния елит: Филипините (1986 г.), Полша (1989 г.) и Чехословакия (1989 г.), както и Тунис (2011 г.). От 773 проучени случая това представлява само половин процент. И заслужава да се отбележи, че под „успешен мирен протест“ изследователите разбират ситуация, в която протестиращите не само са постигнали оттеглянето на стария лидер, но и веднага са довели нов на власт, заобикаляйки съгласието или каквото и да е участие в този процес от страна на предишния режим.

Наистина, изключително рядко явление. Може би прекалено ограничаваме определението за мирен протест?

Е, нека се опитаме да го разширим до концепцията за „мирна кампания“. Под това изследователите разбират форма на ненасилствен протест, която може да доведе до оставка на настоящия лидер, частична демократизация на режима и някои отстъпки на протестиращите от страна на властите, но изобщо не означава, че новият владетел ще бъде назначен от самите демонстранти. Като правило, след (което не винаги означава „в резултат“) подобни кампании, или просто се провеждат предсрочни избори, или властта се концентрира в ръцете на някакво „преходно правителство“ или военна хунта (властен блок).

Класически пример е свалянето на Абделазиз Бутефлика от „алжирската улица“ през 2019 г., след което същите протестиращи продължиха така нареченото „народно движение“ ( на арабски: „ал-Хирак“) срещу следващия „избран“ президент на Алжир, Абделмаджид Тебун. Общо, в резултат на мирни кампании, падането на предишния режим е регистрирано само 31 пъти (около 4%), което все още ни дава най-ниската цифра от всички разглеждани ситуации.

За да завършим картината, си струва да добавим и че опозиционните сили успяха да организират мирни антиправителствени демонстрации само в около 15% от всички изследвани автокрации. Тоест, оказва се, че тази форма на протест е не само най-неефективната, но и най-сложната и ресурсоемка за организаторите. Формирането на общност от активни поддръжници и поддържането на комуникация с тях чрез партийни или опозиционни медии може да отнеме години и да изисква колосално финансиране, докато дори най-голямата мирна демонстрация, която успява да изведе хора, най-често се разпръсква от един специален полицейски полк за няколко часа.

Следователно, мирният протест трябва да се разглежда не толкова като метод за сваляне на авторитарни диктатури, а по-скоро като условие, благоприятстващо държавен преврат, и то само в комбинация с някои други. Освен това, струва си да се помни, че ненасилствените маршове често служат за легитимиране на държавен преврат, извършен на техен фон от съвсем различни, не винаги мирни, участници, и за очерняне на репутацията на последните в очите на световната общност: „Вие самите видяхте как хората ходеха по улиците с антиправителствени плакати? Тогава какви претенции могат да има към нас, които подкрепихме справедливото възмущение на народа?“

Приложната рационалност, базирана на суха статистика, очевидно не е на страната на мирния протест. От една страна, то е безсмислено без допълнителни, по-сериозни причини, като например военно поражение на диктатор, икономическа криза, близостта на мястото на протеста до столицата и т.н. От друга страна, при наличието на такива причини, липсата на мирен протест не притъпява твърде много неотложността на момента. Условните 90% от конформистите най-често ще приемат държавен преврат така или иначе – без невъоръжени хора по улиците, които не представляват заплаха за никого.

Без сила няма победа

Емпиризмът е безмилостен в своята обективност. Както току-що видяхме, съдбата на автокрациите не се решава от хартиени плакати и мирни шествия с цветя, а от разделения на елита и брутални сблъсъци, които се случват на фона на все по-задълбочаващи се проблеми за диктатора. Ето защо, с цялото ми дълбоко уважение към паметта на Алексей Навални, който беше измъчван в затвора от Путин, трябва да призная, че неговият идеалистичен залог за мирен протест с обещания за предоставяне на гаранции за сигурност на руския тиранин беше фундаментална грешка, тъй като подходите му директно противоречат на научните алгоритми за падането на авторитарните режими.

Когато се борим с диктатура, преди всичко трябва да унищожим самия диктатор – сборния пункт и носещата рамка на неговата персоналистична политическа система, а не по никакъв начин да гарантираме неговата сигурност. В същото време елитите не бива да бъдат сплашвани с обещания за неизбежна лустрация и наказателно преследване за корупция в така наречената „красива Русия на бъдещето“, а щателно да бъдат разделяни и примамвани на своя страна парче по парче, като последователно ги противопоставят на бившия шеф. Освен това, очевидно не си струва многократно, в продължение на няколко години, да извеждате на улицата хиляди тълпи от вашите поддръжници без ясен план за завземане на властта и без предварително създаден алтернативен център на властта, към който биха могли да се присъединят недоволните от Путин елити. Масовите побоища от силите за сигурност, лишаването от свобода, смъртните случаи и отстраняването от политическата борба на стотици от най-лоялните поддръжници станаха може би единственият резултат от мирната протестна активност на руснаците през 2010-те.

Още по-тъжно е да се наблюдава днес, че дори след такъв трагичен край на политическия път и живот на Алексей Навални, останалите му поддръжници, сега в изгнание, по същество правят абсолютно същото, както и преди, сякаш не разбират, че настоящите им шествия през Париж или Берлин са дори по-малко полезни от всичките им предишни действия в Москва. Мирните шествия извън Русия са олицетворение на политическите глупости; Липсват им всички компоненти на успешен държавен преврат: те по никакъв начин не удрят по хазната на Кремъл, не доближават военното му поражение в агресивна война, не създават алтернативен център на властта за прехода на отцепническите елити, не дават на опозицията никакви инструменти за работа с конформисткото мнозинство вътре в страната, което теоретично би трябвало да признае властта им след революцията и т.н.

По пътя на Ленин

Историческият прецедент на успешните революционни действия е сега точно пред очите ни. Франция, Германия, Швейцария, Финландия и Англия, където всички те често посещават, са местата на имиграционни скитания на единствения наистина успешен руски революционер Владимир Улянов (Ленин), който винаги разчиташе изключително на насилственото завземане на властта, редовно провеждайки конгреси на поддръжници в чужбина, които полагат основите на бъдещата структура на неговото правителство, а също така поддържайки широки връзки с чужденци – стартирането на вестник „Напред“ с японски пари (януари 1905 г.), петият конгрес на РСДРП в Лондон, финансиран от английски бизнесмен (май 1907 г.), пътуване в „запечатан вагон“ през Германия по споразумение с нейното правителство (април 1917 г.) и др.

Един от пътищата към успеха на настоящата руска опозиция би могъл да бъде например своевременното формиране на алтернативно на това на Путин правителство в „освободените“ територии на Курската област, които украинските въоръжени сили държаха достатъчно дълго за това. Един опозиционен център на политическа власт на общопризнатата територия на Русия със сигурност би дал както на недоволните руснаци, така и на разочарованите елити осезаем лагер, към който биха могли да се преместят. Според констатациите на Б. Каспер и С. Тайсън (2014), именно такива структури най-често задействат необратими вериги от последствия, които водят до успешни въстания срещу диктатори. Никой от влиятелните руски опозиционери обаче дори не е посетил превзетата Суджа през цялото време, в което тя не е била контролирана от специалните служби на Путин.

Те очевидно не бързат да установят работни контакти с украинското правителство, въпреки че украинските въоръжени сили днес са единствената сила в света, способна едновременно да осигури две важни условия за подкопаване на режима на Путин: нанасяне на сериозно военно поражение и създаване на непреодолими икономически проблеми (чрез лобиране за санкции и унищожаване на промишлени предприятия). Вместо това обаче, цялата руска опозиция, колкото и разпознаваема да е тя, директно заявява готовността си да се придържа изключително към най-безполезния и неефективен метод за борба за власт: мирния протест.

Еми, въпреки всички провали на кремълския диктатор, поне той определено имаше късмет с политическите си опоненти.

Сергей Коняшин

бивш руски консул и дипломат в различни страни

*****

Библиография

Бове, В. и Ривера, М. (2015). Кооптация на елита, репресии и преврати в автокрациите.  Международни взаимодействия ,  41 (3), 453-479.

Каспър, Б. А. и Тайсън, С. А. (2014). Координация между народния протест и елита при държавен преврат.  Списание за политика ,  76 (2), 548-564.

Чейндж, Р. (1995). Икономическа криза и смяна на политическия режим: анализ на историята на събитията. Американско списание за политически науки ,  89 (4).

Djuve, V. L., & Knutsen, C. H. (2024). Икономическа криза и смяна на режима отвътре.  Списание за изследвания на мира ,  61 (3), 446-461.

Djuve, V. L., Knutsen, C. H. & Wig, T. (2020). Модели на разпад на режимите след Френската революция.  Сравнителни политически изследвания ,  53 (6), 923-958.

Gandhi, J., & Przeworski, A. (2007). Авторитарни институции и оцеляване на автократите.  Сравнителни политически изследвания ,  40 (11), 1279-1301.

Гедес, Б., Райт, Дж. и Франц, Е. (2014). Автократичен срив и преходи на режими: Нов набор от данни.  Перспективи върху политиката ,  12 (2), 313-331.

Гледич, К. С., Олар, Р. Г. и Радеан, М. (2023). Тръгва, тръгва, заминал? Разновидности на несъгласие и напускане на лидери.  Списание за изследвания на мира ,  60 (5), 729-744.

Голдсмит, А. А. (2024). Заграбване на власт от върха: База данни за самопреврати.  Международни изследвания Тримесечно ,  68 (4), 147.

Джонсън, Дж. и Тайн, К. Л. (2018). Скърцащи колела и лоялност на войските: Как вътрешните протести влияят на държавните преврати, 1951–2005.  Списание за разрешаване на конфликти ,  62 (3), 597-625.

Пауъл, Дж. М. и Тайн, К. Л. (2011). Глобални случаи на преврати от 1950 до 2010 г.: Нов набор от данни.  Списание за изследвания на мира ,  48 (2), 249-259.

Рио, А.Д. (2022). Стратегическа несигурност и дезертьорство на елита в електоралните автокрации: Междунационален анализ.  Сравнителни политически изследвания ,  55 (13), 2250-2282.

Съдут, Дж. и Бел, К. (2018). Възходът предсказва падението: как методът на влизане на лидера влияе върху метода на отстраняването му в диктатурите. Международни изследвания Тримесечно, 62(2), 352–367.

Tang, M., Huhe, N., & Zhou, Q. (2017). Условна демократизация: Кога икономическите кризи имат значение?  Британско списание за политически науки ,  47 (1), 71-90.

Танеберг, Д., Стефес, К. и Меркел, В. (2016). Трудни времена и провал на режими: автократични реакции на икономически спадове. В  „Сравняване на автокрациите в началото на двадесет и първи век“  (стр. 105-119). Рутлидж.

Улфелдер, Й. (2005). Спорни колективни действия и крах на авторитарните режими.  Международен преглед на политическите науки ,  26 (3), 311-334.

Докога 3 март? Докога ще празнуваме Стокхолмския си синдром?

Veröffentlicht am von
Antworten

Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението,  не само защото тази дата е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда -посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля.


Какво точно празнуваме на 3 март? 
Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските „освободители“ дори открито наричат България „Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.         

Историческата истина е затрупана

 под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата „братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи. 

Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков  (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), „братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. 
Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението „братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – „братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков  (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че „братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. 
И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, „братушка“ е „същото като брат“.  

Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на „братските отношения“:  „Още от първия ден 

поискахме коленопреклонност, 

настоявахме за нея…“ 

След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени „гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат „нагайката“ (камшика) като „оригинално цивилизационно средство“ върху българското население. 

Той дори цитира един от началниците на окръзи: 

„Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!  
(…) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“

Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.      

Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни „освободи“, за да има претенции към земите ни.  С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на „освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите. 

Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?  

 „Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение“ е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише  Утин в книгата си „Писма от България“.

Той описва как организацията „Българска омладина“, подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ.  Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!“

„По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“  – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.

Народът ни е набеждаван в „неблагодарност“, „жестокосърдечие“, „отмъстителност“, „апатия“ и дори „невежество“, макар Утин да смята, че българите са „трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“. 

„Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и „робско благоговение“ са „наистина изумителни“.

Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин.  В книгата си „Из прошлого Русской дипломатии“, той пише , че България трябва да бъде задължена „да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави 

на волята на руското правителство

По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва „да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.  

„Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев. 

Според него „съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. „Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев.  
Москва прилага тази тактика и до днес.  

За отбелязване е, че той често си служи с думата „сделка“, когато говори за дипломация и политика.  Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.     

В книгата си Татищев представя и другия разказ – за „братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва.  Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност. 

Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята,  все още не сме положили нужното обществено усилие, за

 да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром

  Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.    

Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете.  И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.

Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена.  Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник. 

Колкото и да е сложен,  разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство.  Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция „който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото. 

Какви са критериите, по които можем да направим  достоен избор?  
Без особен риск може да се опрем върху това:

–       избраната дата да има изключителна историческа значимост  

–       да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение  с други страни  

–       да обединява, а не да разделя нацията 

–       да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)

–       да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.

В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, тук не можем да говорим за изключително национално достояние. В основата на това честване стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във 

второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена 

и ще се рециклират историите за „братството“.               

През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта. 

Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.  

На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия. 

Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ: 

„По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество  Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. 
Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“

Отново „великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник?  И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?

Същевременно 

Съединението е изцяло българско дело,

 без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 
6 септември е националният празник, който България наистина заслужава. 

Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия  и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи.  Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността. 

Ами ние? Спокойно можем да обявим  3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.

Илиана Славова/faktor.bg

Шумкарската каста от която отърваване няма.

Veröffentlicht am von
Antworten

Размишлявайки върху бъдещето на Родината в която съм се родил, стигам до извода, че оправия у нас няма и не може да има.

Не може и да има, защото благодарение на изкуствения подбор в продължение на едни 45 години червен терор, на практика няма други подготвени да ръководят държавата, освен отрочетата на кърви опискани шумкарски уроди.
Но да започна да обеснявам от началото, за да стане на всеки ясна безизходицата ни.

Идва 09.09. и около 30% от елита на България е избит в продължение на няколко месеца без съд и присъда.
Съпругите на убитите с децата им са изселени в най-отдалечените и затънтени краища на Родината.

Това е до около 1950-та. След това идва ред на лагерите до 1961/62.
Това е „хуманното“ лице на шумкарите. Вече не убиват без съд и присъда в тъмното, а след бутафорни съдебни присъди, където нещастниците са се признавали за виновни, само и само да имат шанс да оцелеят, знаейки какво е сполетяло техните близки само преди няколко години.

Малцината оцелени от лагери и затвори, разбира се не могат да се върнат по родните си места, защото жилищата им отдавна се преотдадени на наши другари, та те се запътват по краварници и свинеферми някъде на гъза на географията.


Добре де но тази бутафорна държава трябва да се ръководи все пак от някой и местата се заемат от полуграмотни изроди.

Само че част от тази пасмина се изпраща и по широкия свят, по световни организации и посолства.

И тук изкача зайчето от цилиндъра на фокусника. Децата на тези полуграмотните, които са за присмех навсякъде започват от малки образования в западни напреднали държави, та така до университети накрая.
И какво става? Децата на избитите от елита се вмирисват в кочините на прасетата, ринещи лайна, докато на тези полуграмотните не само се ограмотяват, ами и са единствените с прилично образование.

Накрая Преврата на комунягите по 10.11. заварва България вече единствено с две поколения на онези омацаните с кръв, избили собствениците на апартаменти в центъра на градовете и само настанили се на тяхно място. Да де, но тези две поколения след онези убийците, вече не само са добре квалифицирани, НО И ЕДИНСТВЕНИТЕ с такова образования, та ДС трябва да прояви креативност, пак от техните редици да измайстори десидентите…

Христоматичен пример за това е например Цветелина Бориславова с която Бойко Борисов дълги години живя.

Някой ще каже, ама какво става с наследниците на елитните буржоазни родове – не може всички да са избити до крак.
Не разбира се, но след продължение на две поколения изселничество по кравефермите, те вече са полуграмотни и се радват на чалга и комата хляб…

Забравих да спомена и една минимална част от старата буржоазия, която смени знамето, започна да сътрудничи на ДС срещу братята и роднините си и се изпоомъжи/изпоожени за култови отроци на шумкарски фамилии.

Та това е горе долу историята ни, защото ние нямаме потомствена политическа емиграции, а бегълците от Соца бехме само една шепа хора, между които и доста авантюристи, въобще далеч от политиката..

София е предложена за столица от Марин Дринов

Veröffentlicht am von
Antworten

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

Adidas и Puma: Как съперничеството между двама братя породи двама гиганти в света на спорта

Veröffentlicht am von
Antworten
Братя Даслер преди раздялата. Рудолф (вляво) и Ади (вдясно). В центъра е състезателят по лека атлетика Йозеф Уайцер, който помага на братята да правят обувки Dassler в началото. Снимка: Мемориална фондация Adi & Käthe Dassler

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки.

Легендарната вражда между двамата братя продължила до гроб. Преди смъртта си и двамата братя поискаха гробовете им да останат отделни, по-специално да бъдат погребани възможно най-далеч един от друг. В съответствие с това желание те са погребани в противоположните краища на гробището Херцогенаурах.

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки. Две световноизвестни марки обувки – Puma и Adidas – се раждат от това съперничество. Тези две компании ще станат емблематични гиганти в света на спортните стоки.

По-големият брат Рудолф е роден през 1898 г., а по-малкият брат Адолф се ражда две години по-късно през 1900 г. Адолф е разговорно известен като „Ади“ сред приятелите и семейството.

Кристоф Даслер, бащата, работел във фабрика за обувки, което често води до спекулации, че двамата братя са били вдъхновени от баща си да навлязат в бизнеса с обувки. Кристоф обаче искаше Ади да стане пекар, а Рудолф да стане полицай.

Но Ади имаше друга мечта. Искаше да бъде спортист и участваше в различни игри. Този опит му показа, че няма подходящи обувки, които играчите да носят във всеки спорт. Ади вярваше, че ако може да се направи специализиран тип обувки за специфични спортове, тогава представянето на играчите ще се подобри.

Но преди да успее да преследва тази амбиция, избухва Първата световна война и той е изпратен да се бие в Европа, след като се присъединява към армията.

След като се завръща у дома от войната, Ади създава малка фабрика за обувки в банята на майка си. Той беше подпомогнат от опитния обущар Карл Джейк и малко след това започна да прави спортни обувки и сандали в малката си фабрика.

Германия преживя тежка икономическа депресия след войната и борбата за закупуване на суровините, необходими за обувките, стана непреодолима. Ето защо той започна да събира изхвърлено армейско оборудване от цялата разкъсана от война провинция. Започва да прави обувки от кожи на изхвърлени армейски каски и чували за вода, а чехли от плат на изоставени парашути.

В допълнение към липсата на суровини, ниското електрическо захранване беше друго предизвикателство, което ограничаваше способността му да работи с машините си за производство на обувки.

Неговото решение на този проблем беше да свърже фрезата за кожа към велосипед с прикрепено динамо. Той използва това, за да захранва своята операция в продължение на години.

Две години по-късно Рудолф се присъединява към обущарския бизнес на Ади и двамата създават компания, наречена Gebruder Dassler Schufabrik. Ади, новаторът между двамата, се грижи за техническите аспекти на производството на обувки, докато Рудолф отговаря за продажбите, маркетинга и промоциите. 

Братята Даслер започват да произвеждат футболни обувки, изработени от кожа през 1925 г. В долната част на тези обувки има заковани шипове и маратонки с шипове, които са нова иновация по това време. С работна сила от само десетина души, те произвеждат до 50 чифта обувки на ден.

Те постигнаха първия си голям успех на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., където Лина Радке спечели златото в състезанието на 800 метра за жени с фирмените обувки на Dassler. Рекордната победа на Лина Радке доказа теорията на Ади – можете да бягате по-бързо и да се представяте по-добре – в обувки, проектирани от тях. Gebruder Dassler Shoefabric – обувната компания на братята Даслер – станаха любимите обувки на състезателите на Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис и 1936 г. в Берлин. 

На Олимпиадата през 1936 г. американската звезда по лека атлетика Джеси Оуенс печели и четирите златни медала, носейки обувките на Даслер. Асоциацията на Оуенс с обувките на Даслер се оказва благодат за успеха на компанията.

След като Оуенс спечели медала, компанията на Даслер се превърна в международна институция в света на спорта и продажбите им скочиха до небето.

Рудолф отива на война, когато започва Втората световна война, докато Ади остава да управлява компанията.

Поради войната отново има сериозен недостиг на суровини, особено на кожи. Въпреки тази криза Gebruder Dassler Schuhfabrik продължи да произвежда обувки за играчи. До 1943 г. те са единствената компания за спортни обувки в Германия.

Въпреки това през последните две години на войната фабриките са затворени и са принудени да произвеждат оръжия.

След края на войната между двамата братя започват да възникват различия. Двамата братя живееха в една къща с жените и децата си, но между братята и съпругите им избухна конфликт.

Легендата разказва, че един ден по време на войната Ади се укрива със семейството си в бомбоубежище по време на бомбена атака. Рудолф вече се беше укрил със семейството си в бомбоубежището.

Когато влезе в бомбоубежището, Ади каза: „Мръсните копелета се върнаха“. позовавайки се на вражеските изтребители. Но Рудолф смяташе, че той и семейството му са целта на думите на брат му.

След като двама братя се разделиха, те поделиха и активите на компанията Gebruder Dassler Schuhfabrik помежду си. Малко след това Ади създава „Adidas“ и продължава да произвежда обувки под това ново име.

Рудолф, от друга страна, пренесе бизнеса си от другата страна на реката. Там той отваря компания, наречена Ruda, по-късно преименувана на Puma.

Семейството и градът също бяха разделени на две части. Някои работници се присъединиха към Adidas, други отидоха в Puma, но между двете страни се разви ожесточено и продължително съперничество.

Тъй като всяка страна на реката обявява подкрепа за съответните си компании, всеки фен на Adidas, носещ обувки на Adidas, ще се окаже нежелан от страната на Puma на реката. Това разделение беше толкова дълбоко, че в крайна сметка и двете страни щяха да имат собствена пекарна, бар и спортен клуб.

Много хора се възползваха от този конфликт между двамата братя.

Например работниците понякога отиваха на работа във фабриката на Рудолф, обути в обувки Adidas. Виждайки това, Рудолф се ядосваше и ги молеше да донесат обувки puma от мазето на неговата фабрика и да ги носят. Те могат да получат тези обувки безплатно.

Въпреки че двамата братя никога не са се помирили, докато са живи, времето е направило много, за да притъпи съперничеството между семействата.

Франк Даслер, внук на Рудолф Даслер, е израснал с обувки Puma, но сега работи за Adidas като главен юрисконсулт на компанията. Той се сблъска с отблъскване от семейството си по това време, дори от гражданите на неговия град, но Франк не го интересуваше.

Той каза: „Тази вражда беше преди много години, сега тези неща са история.“

През 1987 г. Хорст Даслер, синът на Адолф Даслер, продава Adidas на френския индустриалец Бернар Тапи. От друга страна синовете на Рудолф Армин и Джаред Даслер продават 72% от акциите на Puma на швейцарската компания Cosa Liebermann.

Откакто са регистрирани на фондовия пазар, собствеността на двете компании вече не е в ръцете на две семейства.

Работната сила също се диверсифицира, сега повечето служители на двете компании са извън града, а малкото хора в града, които все още работят в двете компании, не са толкова конкурентни, колкото преди.

Докато служителите на двете компании правят коментари за облеклото на другия, когато се срещнат на улицата, сега това се прави само за забавление.

От Мрежата

За братята близнаците Уинклевос сега, братята Хънт през 70-те, за биткоините сега и среброто през 70-те

Veröffentlicht am von
Antworten

След като загубиха епичната битка с Марк Зукърбърг за собствеността върху Facebook и дълго време бяха отбягвани в Силициевата долина, братята-близнаци Камерън и Тайлър Уинклевос се завръщат този път като милиардери в биткойни и с амбиция да играят централна роля за бъдещето на парите, креативната икономика и вероятно за налагането на нов модел на големите технологични компании.

По-голяма част от света продължава да възприема братята Уинклевос по-скоро като олимпийски шампиони по гребане, високи близо два метра, така както е пресъздал образите им актьорът Арми Хамър в биографичния филм от 2010 г. „Социалната мрежа“ за създаването на Facebook. Като студенти в Харвард Марк Зукърбърг им отмъква идеята за създаване на социална мрежа, а после построява бизнес империя с 2.8 млрд. потребители по целия свят и забогатява с 97 млрд. долара. Почти 12 години по-късно братята сключват мирно споразумение със Зукърбърг и получават 65 млн. долара пари в брой и акции във Facebook. Сега те оглавяват нова тенденция в света на технологиите. Главната им цел е е да изстрелят биткоините във въздуха.
Добра идея, стига балона в един момент да не се спука.

***

Като се замислих за тях, неминуемо ми изплува спомена за едни други братя от края на 70-те. Те също бяха подобни визионери и се надяваха изкупувайки един продукт от пазара, да понесат цената му към небесата.
Ама стана ли така? Вижте сами.

Братята Нелсън Бънкър Хънт и Уилям Хърбрът Хънт, синове на тексаски петролен милиардер, се опитват през 70-те години да завладеят пазара на сребро. Кулминацията настъпва в края на 1979 г. и началото на 1980 г.

През лятото на 1979 г. братята започват да купуват ценния метал през компанията International Metal Investment group, заедно с техни саудитски партньори. Над 43 млн. тройунции са купени през COMEX и CBOT с доставка през есента. Тогава цената се удвоява от 8 до 16 долара само за два месеца. И други синдикати зад тях започват да купуват сребро.

От COMEX и CBOT започват да се паникьосват. В края на 1979 г. складовете на двете борси са държали само 120 млн. тройунции сребро, като това количество е било изтъргувано само през октомври.

Много хора, включително и братята Хънт изискват доставката на техните фючърсни контракти.

В края на 1979 г. CBOT променя правилата и определя лимит от 3 млн. тройунции на инвеститор, като увеличава и маржин изискванията. Всички контракти над 3 млн. тройунции е трябвало да бъдат ликвидирани до февруари 1980 г.

Бъркър обвинява членовете на борда на директорите на COMEX и CBOT в наличието на финансов интерес. Разследване по-късно открива, че наистина е така. Девет от 23-те члена на борда на COMEX са държали къси контракти за 38 млн. тройунции, или за сумата от общо 1.88 млрд. долара.

Бъркър знае обаче, че има недостиг от метала и купува още. Цената в последния ден ан 1979 г. е била 34.45 долара. В този момент двамата братя държат 40 млн. тройунции в Швейцария и 90 млн. в съвместната международна компания. В допълнение, International Metal Investment group е имала контракти за още 90 млн. тройунции с доставка през март на COMEX.

В крайна сметка на 7 януари 1980 г. COMEX променя правилата си, като ограничава трейдърите да държат до 10 млн. тройунции в контракти, като над това количество е трябвало да бъдат ликвидирани до 18 февруари.

Щатската комисия по търговия с фючърси подкрепя промяната. На 17 януари среброто удря 50 долара. Бункър продължил да купува. В този момент позицията на братя Хънт достига стойност от 4.5 млрд. долара, което формира 3.5 млрд. долара печалба.

На 21 януари COMEX обявява, че прекратява търговията със сребро. Само ще приемат поръчки за ликвидиране на позиции.

Среброто пада с 10 долара и остава около 39 долара за тройунция до края на януари. Населението, провокирано от високата цена, продава бижута, стари монети и прибори, като около 22 млн. тройунции излизат на пазара.

В началото на февруари групата на Хънт поема доставката на още 26 млн. троунции в Чикаго. До 14 март среброто пада до 21 долара. International Metals все още е държала контракти за 60 млн. троунции. Маржин кол-овете за тези контракти са били на стойност по 10 млн. долара на ден. Бъркър все още е вярвал, че цената ще се върне. Той обикаля Европа да търси партньори, но цената продължава да пада.

В крайна сметка на 25 май 1980 г. братята Хънт остават без налични средства. Брокерите на Хънт продават сребро за 100 млн. долара.

На 27 март среброто отваря на цена 15.80 долара и затваря на 10.80. Този ден е наречен по-късно „сребърния вторник“.

Когато всичко свършва братята Хънт дължат 1.5 млрд. долара.

Тогавашният председател на ФЕД Волкър одобрява спасителен план за братя Хънт, опасявайки се от финансово бедствие. Група от банки отпускат 1.1 млрд. долара кредит. Семейство Хънт оставя като залог за кредита 8 млрд. долара активи. През 1988 г. Бънкър Хърт обявява банкрут, а богатството на семейството се стопява до 1 млрд. долара.

В заключение, аз съм вече на години, зад мен стоят доста бурни преживявания, свидетел съм бил на доста финансови жонгльорства и като се появят от някъде новоизлюпени финансови шмекери, все се сещам за техни копия от миналото.

Какво да се прави? Дежавю…

Сталин, татко на народите

Veröffentlicht am von
Antworten
Ленин и Сталин. Снимката е фейк. Сталин се е добавил, към снимка на Ленин. От крадец и измамник, друго едва ли може да се очаква.

В началото на 20 век под ръководството на Сталин и с личното му участие бил извършен обирът на Тифлиската банка — престъпление, което смаяло Европа.

Обирът на Тифлиското ковчежничество, осъществен под гениалното водачество на другаря Коба — Джугашвили, е влязъл във всички учебници по криминалистика, във всички страни по света.

Защото ограбил банката майсторски, това трябва да му се признае на бъдещия вожд на световния пролетариат, на бъдещия „гений на всички времена и народи“.

Но не е много удобно да се съобщава, че начело на родината на световния пролетариат тридесет години поред е стоял касоразбивачът по прякор Коба.

Площад „Ереван“ от 70-те години на 19 век в Тифлис/Тбилиси/

Тифлиският банков обир е извършен на 26 юни 1907 година в Тифлис ( Тбилиси), по това време част от Руската империя.

При него въоръжена банда напада с бомби и огнестрелно оръжие колата, с която се превозват пари от пощенски клон към тифлиското подразделение на Държавната банка на Руската империя, и придружаващата я охрана, докато преминават през площад „Ереван“ (днес Площад на свободата).

Разбитата кола, превозваща ограбената сума.

Според официалните документи, при нападението са убити 40 души, а 50 други са ранени.

Нападателите открадват 341 хиляди рубли (около днешни 3.5 милиона долара ).Макар че самият обир е успешен и откраднатата сума е значителна, извършителите на обира не успяват да използват повечето едри банкноти, тъй като серийните им номера са известни на полицията.

Ленин ,който е един от организаторите на обира предлага тези банкноти да бъдат обменени едновременно от множество отделни хора на различни места из Европа. Планът е приведен в действие през януари 1908 година, но се проваля и довежда до голям брой арести, международно популяризиране на случая и отрицателни реакции на европейските социалдемократи.

Източници: В.Суворов и публикации по темата

Схема на Понци в услуга на крипто измамници: пет измами с криптовалути, които разтърсиха света

Veröffentlicht am von
Antworten

Най-големите схеми с криптоактиви, донесли на измамниците милиарди долари.

Чарлз Понци е италианският „строител“ на финансови пирамиди от първата половина на 20 век и основател на известната „схема на Понци“.

Той умря само със 75 долара в джоба си, но името му завинаги остана в историята на човечеството като синоним на банална измама, която въпреки своята простота винаги носи огромни печалби.

Когато Понци идва в Съединените щати през 1903 г., той има само два долара и половина. Опитите за печалба не дадоха резултати до 1919 г. Тогава Понци взема назаем 200 долара от познат на Даниелс, търговец на мебели, и създава фирмата „Securities Exchange Company“ в Бостън.

Компанията издава записи на заповед, в които се задължава да плати 1500 долара за всеки получени 1000 долара за 90 дни. За по-малко от половин година компанията натрупа 7 милиона долара. През същата година данъчните власти разкриват схемата и арестуват Понци.

Така италианецът влезе в историята, а идеята му се превърна в основна схема на амбициозни финансови измамници по света.

В началото на 90-те години на миналия век се появи фирмата МММ, която за четири години натрупа една трета от бюджета на Руската федерация, а през 2008 г. беше разкрита многогодишната измама на „инвестиционния банкер“ Бърнард Мадоф за 50 милиарда долара, който призна пред деца, че бизнесът му е „една солидна голяма лъжа“ според схемата на Понци.

В началото на 2010-те години „схемата на Понци“ заигра с нови цветове във връзка с появата на биткойн, бързото нарастване на стойността му и появата на мистериозни за много технологии – блокчейн, токен, ICO, алткойн.

Гръмотевична смес от безпрецедентно увеличение на стойността на биткойн с хиляди процента и изцяло нови инвестиционни технологии предизвика глобална криптовалутна треска.

Много хора видяха криптовалутите и свързаните с тях технологии като лесен начин за бързо умножаване на средствата им. Имаше търсене на пазара и „схемата на Понци“ беше полезна за крипто измамниците.

EP предлага пет епични истории за най-големите измами с криптоактиви.

Крипто борса Africrypt, Република Южна Африка, април 2021 г

Щети: 3,6 милиарда долара

През април 2021 г. двама южноафрикански братя изчезнаха заедно с биткойни на стойност 3,6 милиарда долара, които бяха в сметките на създадена от тях борса за криптовалута и принадлежаха на трети инвеститори.

20-годишният Райс Каджи и 17-годишният Амир Каджи основаха борсата Africrypt през 2019 г. Борсата свърза банки, платежни системи, борси за цифрови активи и корпорации, правейки глобалните парични преводи безпроблемни.

Основателят и главен изпълнителен директор на Africrypt Rais Kaji научи за Bitcoin през 2009 г., докато гледаше новините с баща си. Той се интересуваше от криптовалути и с времето напълно се потопи в този свят.

Страстта на Rais го накара да започне да копае ETH и по-късно го накара да изгради свои собствени модели на изкуствен интелект, които формират основата на борсата Africrypt.

21-годишният Райс Каджи, вляво, и 18-годишният Амир Каджи, вдясно

Изчезването на братята е предшествано от проблеми в работата на тяхната крипто борса. Трудностите съвпаднаха с рекордната стойност на биткойн, която достигна 63 000 долара през април 2021 г.

На 13 април 2021 г. Амир Хаджи изпрати писмо до инвеститорите, в което се посочва, че борсата Africrypt е била хакната от хакери и е спряла да работи.

Амир призова потребителите на борсата да не се свързват с адвокати и власти, обяснявайки, че това може да „забави процеса на възстановяване на средствата“.

Някои клиенти на Africrypt, срещу искането на изпълнителния директор на крипто борсата, наеха адвокатската кантора Hanekom Attorneys, която установи, че проблемите в Africrypt са започнали много преди „хакерската атака“.

Според експертите на Hanekom Attorneys служителите на крипто борсата са загубили достъп до всички нейни сървъри седем дни преди „хакването“ и фактът на хакерската атака срещу борсата все още не е потвърден.

Адвокатите, наети от клиенти на Africrypt, откриха, че всички средства от сметките на компанията и портфейлите на нейните клиенти са изтеглени чрез големи пулове за копаене (сървъри, които разделят голямата задача за изчисляване на подпис на блок на малки задачи и ги разпределят към свързани устройства) и сега парите са непроследими.

Съдбата на почти 70 000 биткойни в момента е неизвестна.

Thodex Crypto Exchange, Турция, април 2021 г

Щети: 2 милиарда долара

В пика на стойността на биткойн през април 2021 г. турската крипто борса Thodex преустанови дейността си и нейният основател и главен изпълнителен директор, 27-годишният Фарук Фатих Озер, изчезна заедно с 2 милиарда долара потребители.

Турските власти образуваха дело за измама и го обявиха за издирване. Хиляди потребители, които не могат да си върнат парите, подозират, че средствата са откраднати.

Основателят на турската крипто борса Thodex Фарук Фатих Озер изчезна заедно с $2 милиарда от потребители

Според Bloomberg на 21 април Thodex обяви, че ще спре да търгува за пет дни, за да елиминира „ненормалните колебания в сметките“, но по-късно уебсайтът на борсата спря да работи.

Според турското издание Demiroren Озер е изтрил профилите си в социалните мрежи и е отлетял за Албания, отнасяйки със себе си 2 милиарда долара, принадлежащи на инвеститори.

Един от клиентите на борсата Oguz, Evren Kylych, който заведе дело срещу Thodex, съобщи, че около 390 000 потребители са били жертви на измама.

Вместо това Озер заяви на уебсайта на фондовата борса  , че 30 000 клиенти са засегнати и твърденията за изчезването на 2 милиарда долара са „неоснователни“.

Турските власти са издали международна заповед за арест на Озер и са образували наказателно дело за измама срещу него. Задържани са 62 души, други 16 се издирват.

Thodex е турска борса за криптовалута, основана през 2017 г. Броят на активните потребители на платформата е 390 000. Според Coinmarketcap обемът на търговията на крипто борсата в последния ден на работа достигна 583 милиона долара.

На 16 април 2021 г. Централната банка на Турция забрани плащанията в криптовалути от 30 април. Според ведомството такива споразумения не се наблюдават от регулаторите, което създава рискове за сигурността и може да причини загуби.

Крипто борса Mirror Trading International, Южна Африка, 2020 г

Щети: 700 милиона долара

Американската консултантска фирма за блокчейн Chainalysis нарече африканската крипто борса Mirror Trading International (MTI) като най-голямата измама с криптовалута за 2020 г. в доклад за криптопрестъпленията.

Chainalysis стигна до това заключение, след като получи резултатите от разследването. Установено е, че MTI е взела 589 милиона долара от повече от 471 000 клиентски депозита, а след това основателят на борсата е изчезнал с пари и криптовалута.

MTI всъщност беше измамна схема за мрежов маркетинг, работеща в Южна Африка. Компанията предлага автоматизирани услуги за валутна търговия и по-късно се разклонява в деривати на криптовалута.

През 2019-2020 г. платформата натрупа биткойни на стойност десетки милиони долари. Схемата на работа на MTI премина през няколко повторения, но интензивният й растеж започна след въвеждането на многостепенна система за реферален маркетинг .

Специална характеристика на платформата, която беше популяризирана от изпълнителния директор на MTI Йохан Щайнберг, беше „магически“ търговски „бот“. Той се захранва от изкуствен интелект и може да осигури на инвеститорите възвръщаемост от 0,5% до 1,5% на ден  или около 500% на година в биткойни.

Изпълнителен директор на Mirror Trading International Йохан Щайнберг

Много хора писаха в социалните медии, че обещаната възвръщаемост е твърде голяма, за да е истина и че MTI е измама.

Няколко предупреждения бяха издадени от регулаторни органи, включително Тексаския съвет за ценни книжа, Органа за финансови пазари на Канада и Органа за финансови услуги на Южна Африка.

Както мнозина прогнозираха, MTI се срина в края на 2020 г. Ръководството му обвини за всичко Стайнберг, за когото се твърди, че е изчезнал в Бразилия на 15 декември 2020 г. с парите на инвеститорите. Загубите им достигат 23 хиляди биткойна или 1,2 милиарда долара.

Финансова пирамида PlusToken, Китай, 2019 г

Щети: 3 милиарда долара

На 27 юни 2019 г. китайските власти арестуваха няколко лидери на популярната пирамидална схема PlusToken, която действаше в Азия и достигна до Русия, Украйна, Германия и Канада. Измамниците успяха да присвоят около 3 милиарда долара от клиенти.

PlusToken обеща на крипто инвеститорите месечна възвръщаемост от 10-30% чрез PLUS токена, търгуван на популярните борси Huobi и Bithumb.

Токенът е счетоводна единица за активи, в този случай, уж в блокчейн проект, аналогично на акциите на фондовата борса.Токените се издават за привличане на финансиране за ИТ стартиращи фирми като част от процедурата за ICO (издаване на токени).

За да получи такава печалба, инвеститорът трябваше да закупи PLUS токена на борсите за Bitcoin или Ethereum.

Обещанието за големи печалби направи възможно привличането на повече от 200 000 биткойна, тоест около 1% от тяхната емисия, 789 000 етериума и 26 милиона EOS криптовалути към пирамидата.

Повечето от тези активи в крайна сметка изчезнаха. Аналитични компании и експерти се опитват да разберат транзакциите и да проследят активите. Те са частично превърнати в пари.

Авторът на схемата в момента е на свобода. Самоличността му е неизвестна, има само прякора „Лео“.

Снимки на шестимата арестувани членове на пирамидата PlusToken

Общността на PlusToken се състоеше предимно от непрофесионални инвеститори. Повечето от тях са обикновени хора, които не са знаели много за биткойните, да не говорим за алткойните и токените.

Екипът на PlusToken дори „научи“ тези „инвеститори“ как да купуват биткойни, Ethereum и EOS, за да направят своята „инвестиция“. Според самата платформа в пирамидата са участвали около 3 милиона души.

Финансова пирамида OneCoin, България, 2017 г

Щети: 4-15 милиарда евро

One Coin е основана през 2015 г. от Ружа Игнатова, 36-годишна предприемачка, наричаща себе си доктор по философия.

Тя твърди, че OneCoin е по-добър от Bitcoin. На една от конференциите по време на речта си тя извика: „След две години никой няма да говори за биткойни!“.

Заради високия й социален статус, интелигентност, знания и връзки с влиятелни личности мнозина повярваха на One Coin. Сега всички разбират, че тези публични изявления са лъжи. Всъщност OneCoin нямаше основна технология, нито блокчейн.

Ружа Игнатова, български предприемач, организатор на финансовата пирамида OneCoin

Въпреки това през 2015 г., преди безпрецедентния крипто бум от 2017 г., само много тесен кръг от хора разбираха криптовалутата и блокчейн технологиите.

Биткойнът, който беше и все още е най-скъпата и добре позната криптовалута, поскъпва всеки ден. Той нарасна от няколко цента до хиляди долари на монета. Инвеститори от цял ​​свят искаха парче от „баницата“, никой не искаше да пропусне този шанс.

В същото време много малко хора разбират блокчейн технологията и я смятат за начин за бързо забогатяване.

Неистовото търсене от нови крипто-инвеститори доведе до появата на голям брой алткойни, които бяха предимно фалшиви. Те просто имаха страхотен сайт и лозунга „Унищожи биткойн“.

Повечето инвеститори нямаха представа в какво инвестират. Те просто искаха да видят на екрана как непрекъснато нараства инвестираната от тях сума. Разработчиците на уебсайта OneCoin предоставиха тази възможност на инвеститорите.

Един такъв инвеститор беше  Джен Макадам , която инвестира 10 000 евро и убеди приятелите и членовете на семейството си да инвестират общо 250 000 евро. Тя беше доволна да види как 10 000 евро бързо се превърнаха в 100 000 евро.

Такива инвеститори от цял ​​свят са 3 милиона, като за три години те са инвестирали над 4 милиарда евро в OneCoin, според други данни – 15 милиарда евро.

През октомври 2017 г. д-р Игнатова изчезна. Тя трябваше да говори на конференция в Лисабон, но не се появи.

Някои смятат, че тя е била отвлечена или убита от големи банки или че се крие от тях. След изчезването на Роуз, империята OneCoin се оглавява от нейния брат. През 2019 г. ФБР го арестува за пране на пари и измами. Очакват го 90 години затвор.

Повечето от ръководителите на OneCoin изчезнаха или бяха арестувани, но Ружа Игнатова все още не е арестувана.

* * *

Въпреки голям брой нашумели разкрития и предупреждения от експерти в областта на блокчейн, финансовите криптопирамиди продължават да съществуват и успешно привличат средства от новоизпечени инвеститори.

Преведено от Мрежата

GPT-4 е по-голям и по-добър от ChatGPT, но OpenAI не обяснява защо. Какво се знае за новия модел?

Veröffentlicht am von
Antworten

Създателите на чатбота ChatGPT представиха езиков модел от ново поколение. GPT-4 може да обработва не само текст, но и изображения. Какво още се знае за новите му възможности?

На 14 март компанията OpenAI официално представи нов модел изкуствен интелект (AI) GPT-4.

Няколко дни преди представянето възможният потенциал на новия AI беше активно обсъждан в социалните мрежи. Предвиждаше се, че GPT-4 ще бъде технология, променяща играта за цялото общество.

Очакваше се, че GPT-4 ще бъде 500 пъти по-мощен от своя предшественик и ще може да работи с визуално съдържание, не само да го анализира, но и да създава снимки и видеоклипове.

Пускането на петото поколение в семейството на GPT обаче не отговаря на всички очаквания на потребителите.

Популярният ChatGPT е базиран на GPT-3.5, който има 175 милиарда параметри. GPT-4 изследва много по-големи обеми от данни. Ръководството на OpenAI обаче отказа да разкрие колко данни е получил моделният език и да назове броя на неговите параметри.

Основната разлика е, че GPT-4 е мултимодален и може да приема изображения като вход. Тоест сега чатботът не само чете текст, но и анализира изображения. Тази иновация стана една от най-важните в представянето на GPT-4.

Какво може GPT-4

В представянето си OpenAI скромно претендира за постиженията на новия модел, наблягайки на стабилност, сигурност и предвидимост. Компанията отбелязва, че са поправили грешките, открити при използване на GPT-3.5.

Разработчиците разграничават три посоки на развитие на новия модел.

Първият е творческите способности. GPT-4 стана по-креативен и съвместен от своя предшественик GPT-3.5. Може да генерира, редактира и изпълнява творчески и технически задачи за писане с потребители: създава песни, пише скриптове, изучава стила на писане на потребителя.

Второто е визуално въвеждане. Новият GPT-4 е способен да приема изображения като вход. По-специално, новият езиков модел може да генерира своите отговори въз основа на входни данни, състоящи се от текст и изображения.

Тоест можете да качите документ с текст, снимки, диаграми и екранни снимки към него. GPT-4 ще ги анализира и ще даде отговори въз основа на всички тези данни.

Например, можете да споделяте снимки на продукти с модела и тя ще предложи опции за готвене.

Компанията допълва, че входните данни под формата на изображения не са публична, а изследователска версия.

Третото е възможността за работа с големи текстове. GPT-4 е в състояние да обработва повече от 25 хиляди думи, което ви позволява да го използвате за създаване на дълги текстове, разширени разговори, както и за търсене и анализ на документи.

Чатботът може да обобщава дълги текстове много по-добре. Дори когато потребителят добави едно произволно изречение, AI ще посочи неточността.

GPT-4 също подобри уменията си за аргументация и разбирането на контекста. Той е в състояние да генерира по-оптимизирани отговори, които наподобяват разговор с истински човек.

GPT-4 е успешен ученик

GPT-4 в обикновен разговор може да не се различава много от своя предшественик GPT-3.5. Компанията обаче уверява, че с по-задълбочено взаимодействие с чатбота GPT-4 е по-надежден, по-креативен и по-продуктивен.

За да демонстрира разликата между двата модела, OpenAI ги тества при различни задачи, включително симулиране на изпити, които първоначално са били предназначени за хора.

Изпитите, използвани в компанията, се състояха от тестове и подробни въпроси от различни области на науката – от хуманитарни до технически дисциплини.

GPT-4 се представи значително по-добре от GPT-3.5 в тестовете. Резултатите му от повечето професионални и академични изпити отговарят на нивото на успелите студенти.

Например, AI взе симулирана версия на един адвокатски изпит с резултат сред 10% от най-добрите участници в теста. Освен това перфектно оформя стандартизиран тест, който проверява уменията за аналитично писане за прием в магистърски и докторски програми в университети.

Освен това GPT-4 беше оценен спрямо традиционните тестове, предназначени за модели на машинно обучение. Резултатите далеч надхвърлят големите езикови модели на AI.

Освен това OpenAI реши да преведе един от тези MMLU тестове – набор от 14 000 задачи с множествен избор, обхващащи 57 теми – на 26 езика с помощта на Azure Translate.

Тестовете показаха, че в 24 случая GPT-4  превъзхожда GPT-3.5 и други LLM (Chinchilla, PaLM) на английски, особено сред рядко използвани езици като латвийски, уелски и суахили.

Все още има ограничения

OpenAI отбелязва, че GPT-4 има същите ограничения като предишните GPT модели, тъй като не е напълно надежден. Компанията го нарича „халюцинации“.

Разработчиците уверяват: въпреки че „халюцинациите“ остават, GPT-4 има много по-малко от тях в сравнение с предишните модели. Така новият AI модел получи 40% повече точки от GPT-3.5, според оценките на компанията.

GPT-4, подобно на предишния модел, няма информация за събития след септември 2021 г. Компанията също така добавя, че AI не се учи от собствения си опит.

Сигурност

Създателите на GPT-4 обърнаха специално внимание на проблемите със сигурността.

„Прекарахме шест месеца, за да направим GPT-4 по-безопасен и по-последователен. GPT-4 има 82% по-малка вероятност да отговори на искания за забранено съдържание и 40% по-вероятно от GPT-3.5 да предостави действителни отговори“, казва компанията .

Тъй като невронната мрежа беше обучена, разработчиците добавиха сигнали, за да намалят вероятността от даване на опасни съвети. GPT-4 има по-добри граници на сигурност, което трябва да предотврати злонамереното използване на чатбота.

GPT-4 ще се появи не само в ChatGPT Plus

Не всеки ще може да използва GPT-4 чрез чатбот, какъвто беше случаят с неговия предшественик. Езиковият модел ще бъде достъпен в платената версия на чатбота ChatGPT Plus за $20 на месец и като API за разработчици за създаване на приложения и услуги.

На презентацията на GPT-4 разработчиците казаха, че новият AI модел е интегриран в редица проекти извън компанията.

Microsoft потвърди, че неговата интернет търсачка Bing вече работи на GPT-4.

Освен това OpenAI разшири технологията си към други продукти, включително приложението за изучаване на езици Duolingo . В него GPT-4 ще действа като събеседник и обясняващ правилата, когато потребителят направи грешка.

Датският стартъп Be My Eyes , който създава технология за подпомагане на хора със зрителни проблеми, също ще използва GPT-4. Be My Eyes започна разработването на базиран на GPT-4 виртуален доброволец в приложение, което може да генерира същото ниво на контекст и разбиране като човешки доброволец.

Банковият холдинг Morgan Stanley , който управлява капитала, ще използва нов модел от OpenAI за работата на вътрешен чатбот.

Khan Academy, образователна организация с нестопанска цел  , каза, че ще използва GPT-4 за захранване на Khanmigo. Това е захранван с изкуствен интелект асистент, който функционира като виртуален преподавател за ученици и асистент за учители.

Правителството на Исландия ще използва GPT-4, за да запази своя език.

Американската технологична компания Stripe , която разработва решения за получаване и обработка на електронни плащания, ще използва възможностите на GPT-4 за оптимизиране на взаимодействието с потребителите и борба с измамите.

Преведено от Мрежата

Светило от Силиконовата долина: историята на „бащата“ на ChatGPT Сам Алтман

Veröffentlicht am von
Antworten

Най-добрият инвеститор под 30 години в сравнение с основателите на Apple и Google. Как Сам Алтман победи Илон Мъск в надпреварата за изкуствен интелект?

Разработката на компанията OpenAI – чатботът ChatGPT – вече направи революция в изследванията на изкуствения интелект. По-малко от два месеца след официалното стартиране броят на потребителите мина границата от 100 милиона и компанията вече започва да пуска платени абонаменти.

Ръководителят на OpenAI и кураторът на развитието на ChatGPT е 37-годишен ИТ предприемач, бивш президент на известния бизнес инкубатор за стартиращи фирми Y Combinator Сам Алтман.

Как „чудото Алтман“ успя да спечели 5 милиона долара от провален проект, защо го сравняват със Стив Джобс и в какво инвестира?

Първи стъпки в програмирането и „бягство“ от Станфорд

  • Бъдещият президент на Y Combinator и съосновател на OpenAI Сам Алтман е роден през 1985 г. в Сейнт Луис (Мисури) в еврейско семейство: баща му е предприемач на недвижими имоти, а майка му е дерматолог. По-късно, след като Сам придоби известност, родителите му казаха , че синът му е бил любознателен и изключително приказлив като дете.

Самият предприемач си спомня , че детството му се е променило на 8-годишна възраст, когато родителите му са му дали първия компютър. „Преди почти 22 години моите родители ми подариха това (компютър – EP ). И това промени всичко. Обичам ви, мамо и татко!“, написа Алтман през 2015 г. в Twitter.

На първия си персонален компютър (PC) младият Сам се научава да програмира на BASIC (лесен за използване език за програмиране за начинаещи) и се интересува от математика.

Студентският вестник на училището Джон Бъроуз, където учи „бъдещият революционер в областта на ИИ“, пише , че той е учил добре, но според него не е направил нищо особено.

„Както всички останали, извън училище, се занимавах с типични неща за тийнейджъри по онова време, просто „мотаех“ в компютърни игри. Що се отнася до мен, не съм направил нищо извънредно.

Всъщност съжалявам, че не започнах да се занимавам с бизнес, докато бях в училище, като много мои съученици. Какво ми помогна да успея? Сигурно това, че малко по малко знаех много неща“, каза възпитаникът на училището на среща с ученици през 2017 г.

Учителите му припомнят, че дори в училище лидерските умения на Сам започват да се проявяват. „Той беше както официален, така и неофициален лидер. Беше капитан на отбора по водна топка, редактор на училищното списание, а по-късно, след като излезе, основа Гей и хетеросексуален алианс в училището, защитавайки правата на сексуални малцинства“, казаха те .

След като завършва гимназия, Сам влиза в Станфордския университет, за да учи компютърни науки. Той, подобно на приятелите си, се подготвяше да работи в сферата на инвестициите, убеждавайки се, че работата като инвестиционен банкер е престижна.

По-късно Алтман разбира, че класическата кариера на „белите якички“ не му подхожда. В същото време той мислеше за „бягство“ от Станфорд.

В крайна сметка 19-годишният Сам напуска университета през 2005 г., за да разработи първия си стартъп, Loopt, мобилно приложение за социални мрежи, където потребителите могат да виждат местоположението на приятелите си.

Стартирането на Loopt е провал, който се превърна в трамплин

Сам си спомня , че идеята за Loopt възниква, когато излиза от час в Станфорд и си помисля: „Къде са всичките ми приятели?“.

Алтман се запали с план да създаде карта на смартфон, на която да бъдат отбелязани приятели и други интересни потребители, готови да общуват, без дори да мислят за рентабилността на стартъпа. Така се появи приложението Radiate, което по-късно беше преименувано на Loopt.

Както пише New Yorker, Алтман успява да получи среща с американски мобилни оператори, което му позволява да започне работа с тях, за да поддържа услугата си. По същото време, през 2005 г., Сам впечатлява рисковия капиталист Пол Греъм, който току-що стартира бизнес инкубатор за подпомагане на микростартъпи – Y Combinator.

Именно от Y Combinator Loopt получи първото си сериозно финансиране и Греъм беше толкова впечатлен от амбициите и таланта на Алтман, че през 2009 г. го включи в топ 5 на най-интересните си стартиращи компании, заедно с основателя на Apple Стив Джобс и съоснователите на Google Лари Пейдж, Сергей Брин и Пол Бъкхайт.

„Честно казано, Сам е, заедно със Стив Джобс, основателят, за когото се позовавам най-често, когато съветвам стартиращи фирми. Когато става дума за дизайн, питам „Какво би направил Стив?“, но когато става дума за стратегия или амбиция, питам : „Какво би направил Сам?“.

Той е един от онези хора със силна воля, които получават това, което искат“, пише Греъм . През 2011 г. той покани Сам в Y Combinator като партньор на непълен работен ден.

След като си осигури подкрепата на Y Combinator, Loopt привлече повече от 30 милиона долара рисково финансиране и стойността му се увеличи до 175 милиона долара.

Обикновено инвеститорите, инвестиращи много пари във все още „сурови“, но много обещаващи проекти, очакват техния бърз растеж. Въпреки това Loopt така и не успя да привлече такъв брой потребители, които да могат да възвърнат инвестицията и да генерират средства за по-нататъшно развитие.

„Бяхме твърде оптимисти, че местоположението може да стане изключително важно. Вместо това, песимистичният възглед беше, че хората ще лъжат за това къде се намират и просто ще консумират съдържанието – което точно се случи“, по-късно Сам обясни причината за провала.

В крайна сметка той нямаше друг избор, освен да приеме офертата на Green Dot Corporation, която купи Loopt през 2012 г. за 43 милиона долара.

След като спечели близо 5 милиона долара от сделката, Алтман инвестира част от парите в редица новосъздадени фирми на Y Combinator и си взе една година почивка, за да пътува по света и да научи нови технологии, преди да започне нов бизнес. В същото време стартира собствен блог със съвети за стартиращи компании.

Y Combinator: амбициозни цели и титлата най-добър млад инвеститор

Когато Пол Греъм, който навърши 50 години през 2014 г., си помисли да предаде нещата на „някой по-енергичен“, той веднага си спомни „чудото Алтман“, който го впечатли със способността си да преговаря, да сключва сделки и да мисли стратегически. Освен това Сам беше единственият кандидат за поста.

„Ако има архетип на Y Combinator, това е Altman: млад програмист пич, който е напуснал Станфорд, за да започне стартъп, наречен Loopt. Не спечели много пари, но в крайна сметка беше продаден за над $40 милиона.

Резюмето на Сам може да не е толкова обширно, но колегите и менторите му го смятат за чудо. Той е естествено спокоен, уверен и убедителен във всеки разговор“, написа Vox тогава.

Преди пристигането на Алтман, Y Combinator е завършил 630 компании от своята двугодишна програма за финансиране, включително три, които се оценяват на милиарди долари: Dropbox, Airbnb и Stripe.

След като оглави бизнес инкубатора през февруари 2014 г., Сам веднага постави пред себе си и своите подчинени амбициозна цел – да финансира 1000 стартиращи фирми годишно.

Той увеличи финансирането на компании до 120 000 долара в замяна на 7% от акциите. В същото време той създаде 700-милионния фонд YC Continuity, за да инвестира в успешни стартиращи фирми на следващите етапи от тяхното развитие, и стартира програмата YC Fellowship, за да предостави на най-ранните стартиращи фирми само идея или прототип, „минимум“ 20 хиляди парични помощи и обучение.

Помагайки на стартъпите да се разрастват, Сам инвестира в тях сам. По-специално той инвестира в Airbnb, Stripe, Reddit, Asana и Pinterest на различни етапи от тяхното развитие. Освен това през октомври 2015 г. той обяви създаването на изследователска лаборатория с нестопанска цел Y Combinator Research и й дари 10 милиона долара.

Бързият старт в Y Combinator не остана незабелязан: според резултатите от 2015 г. американският Forbes обяви Сам за най-добрия рисков инвеститор на възраст под 30 години.

„Решителността е това, което търсим най-много. Оказва се, че тя е дори по-важна от това да бъдеш умен“, Форбс поставя цитата на Алтман на корицата на специалното си издание.

Впоследствие Алтман разширява областите на инвестициите на Y Combinator, като се фокусира по-специално върху ядрената енергия и биотехнологиите. Сред значителните лични инвестиции са 375 милиона долара в стартъпа за ядрен синтез Helion.

Като цяло за 4 години Сам увеличи мащаба на „бизнес инкубатора“ с 2,5 пъти. През 2018 г. Y Combinator финансира 250 стартиращи компании, а общата пазарна стойност на 1867 компании, на които е помогнал, премина границата от 100 милиарда долара.

Олтман е наричан „светилото на Силициевата долина“, а самият той започва да изнася все по-често лекции , в които дава съвети на млади стартиращи компании.

„Защо една стартираща компания побеждава корпорация? В една корпорация едно „Не“ от един от ръководителите убива идеята. Но в една стартираща компания не е така. Те не се интересуват от вашето „Не“. Те могат да запазят докато някой не каже „Да“, каза Сам .

В крайна сметка през 2019 г. той напусна ръководната си позиция в Y Combinator, за да разработи нова „играчка“ – вече световноизвестната компания OpenAI.

Успех в OpenAI и отхвърляне на Илон Мъск

Сам стана главен изпълнителен директор на OpenAI, след като напусна Y Combinator, но се заинтересува от изкуствения интелект (AI) по-рано – през 2012 г. Самата OpenAI се появи през 2015 г. като организация с нестопанска цел за наблюдение на развитието на AI, тъй като Алтман, подобно на изпълнителния директор на Tesla Илон Мъск, се притесняваше, че скоро може да се появи технология, която може да възпроизведе работата на човешкия мозък.

„В резултат на това хората могат да се окажат в пълно подчинение на корпорация, която притежава „супермозък“ или на правителството, или дори да се превърнат в ненужна връзка – „любимец“ на изкуствения интелект“, каза предприемачът .

Зад твърденията за „добри намерения“ обаче се крие и бизнес интерес. По това време големи корпорации – Amazon, Google, Facebook, Microsoft и IBM – обединиха усилията си , за да ускорят изследванията в областта на изкуствения интелект. Така Мъск и Алтман усетиха потенциалната рентабилност на новата разработка и подходящия момент за навлизане в сектора на изкуствения интелект, а твърденията за „супер мозък“, според техните критици, само подхраниха интереса към новата област.

Освен Сам и Мъск, сред основателите на организацията са и други известни личности от Силиконовата долина – Грег Брокман, Рийд Хофман, Питър Тийл и др.

Както беше разкрито наскоро през 2018 г., Мъск искаше да получи директен контрол върху разработчика на ChatGPT, но предложението му беше отхвърлено от други съоснователи, включително Алтман и Хофман. След това Мъск подаде оставка от борда на директорите на OpenAI, както се твърди, поради конфликт на интереси с работата му в Tesla.

В същото време, според изданието Semafor, главният изпълнителен директор на Tesla е отказал обещанието да предостави 1 милиард долара финансиране на OpenAI, отделяйки само 100 милиона долара.

Това решение на Мъск създаде сериозен проблем по онова време, тъй като разработването на широкомащабни AI модели, като генератора на изображения DALL-E и генериращия текст AI GPT, изискваше огромни средства.

Поради това OpenAI беше принудена да обяви създаването на нова организация, която да финансира своите изследвания и много бързо получи милиарди инвестиции и ресурси от Microsoft, която също така си осигури ексклузивни лицензи за използване на OpenAI технологиите в своите продукти.

В същото време, според Мъск , той е позволил на системата да се учи от данните на Twitter, но след успеха на чатбота той е спрял достъпа „засега“.

В същото време, през 2019 г., OpenAI обяви пускането на текстовия генератор на GPT, достъпът до който беше отворен година по-късно. И още в началото на 2023 г. чатботът ChatGPT стана широко популярен, който актуализира дискусиите за AI и стартира така наречената „надпревара за чатботове“.

„Влязох в този бизнес, защото мислех, че ще има успех. Честно казано, бях впечатлен от мащаба на нашия успех. Но се надявах, че хората ще харесат нашия проект“, каза Сам .

Неговият образ на „чудо“ и „революционно развитие“ донякъде опетнява разследване на Time за това как, в стремежа си да направи ChatGPT по-малко токсичен, OpenAI използва кенийски работници, които правят по-малко от $2 на час, за да филтрират десетки хиляди редове текст .

OpenAI взе примера на Facebook, че е възможно да се създаде AI, способен да открива токсични изрази, за да ги премахне впоследствие от своите платформи. Според Time, OpenAI изпраща фрагменти от текст до кенийски фрийлансъри от ноември 2021 г. чрез Sama.

„Значителна част от този текст е извлечена от „най-тъмните кътчета на интернет“. Някои от тях подробно описват сексуално насилие над деца, зоофилия, убийства, самоубийства, изтезания, самонараняване“, се казва в разследването.

Четирима служители от Кения, които се съгласиха да отговорят на въпросите на журналистите, казаха, че тази работа ги е травмирала морално. Въпреки че имаха право да посещават уроци със „здравни консултанти“, и четиримата казаха, че тези сесии са безполезни и редки поради високите изисквания към производителността на труда.

Травматичният характер на работата в крайна сметка доведе до това, че Sama прекрати партньорството си с OpenAI през февруари 2022 г. – осем месеца по-рано от планираното.

Обяснявайки целта на своето разследване, Time писа, че въпреки цялата си привлекателност OpenAI често разчита на скрит човешки труд, който може да се превърне в експлоатация. И всички тези невидими работници остават настрани, въпреки че работата им допринася за индустрия за милиарди долари.

Както и да е, шумът около ChatGPT само набира скорост и Сам и Open AI изглежда не планират да спрат: Microsoft наскоро потвърди „инвестиция за много милиарди долари“, тъй като вижда системите с изкуствен интелект като възможност за трансформира своя бизнес модел и технологични продукти.

Вместо това Мъск, който изглежда е бил обиден от отказа на Алтман, започна да събира екип, който да изгради конкурент на ChatGPT. А последните му призиви за шестмесечна пауза в разработването на системи, по-мощни от наскоро пуснатия GPT-4 от OpenAI, бяха възприети от някои експерти като опит за печелене на време и като поредна информационна кампания за популяризиране на продукти, които все още не са били създадено.

В същото време Business Insider отбелязва, че Алтман, който далеч не беше беден дори преди да се присъедини към OpenAI (състоянието му, според различни оценки , надхвърля 1 милиард долара), не е имал никакъв дял в компанията, когато тя стана комерсиална.

Според него OpenAI няма за цел да прави пари, въпреки че трябва да се превърне в печеливш бизнес, за да продължи изследванията си. Сам уверява, че липсата на собствен капитал в компанията ще му позволи да се придържа към нейната мисия, убеждавайки, че изкуственият интелект „ще бъде от полза за човечеството като цяло“.

В същото време Алтман продължава да инвестира в, според него, обещаващи стартиращи компании, като обръща внимание не само на финансовия компонент, но и на социалната мисия.

Един от последните проекти, подкрепени от Сам, е стартъпът Retro Biosciences, който планира да увеличи продължителността на човешкия живот с 10 години. Retro Biosciences разработва начини за подмладяване на Т-клетките на тялото, които се борят с рака и инфекциите – предприемачът отпусна 180 милиона долара на компанията.

Превод от Мрежата