ГЕНА (уруспията) АБИСИНКАТА

Абисинсци на Балканите след ПСВ

(откъс)

Григор Симов, с. Торос

/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.

Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.

Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.

Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.

Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.

Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.

Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.

Фейсбук

Един, от когото си заслужава да се учим. Даказал се!

Чарли Мънгър

Уорън Бъфет го нарича най-умния човек, когото познава:

Чарли Мънгър.

Те заедно са изградили империя на стойност 699 милиарда долара. А речите му са майсторски клас по вземане на решения, рационалност и успех.

Ето 10 от най-добрите му идеи, които ще ви помогнат да побеждавате в бизнеса и живота:

  1. „Да знаеш това, което не знаеш, е по-полезно, отколкото да си брилянтен.“

Повечето хора прекарват живота си в борба с последствията от грешни решения. Но истината е, че е много по-лесно да избегнем глупостта, отколкото да се опитваме да бъдем умни.

Признайте, че не знаете нищо. Премахнете егото от уравнението.

2. „По-голямата част от грешките в живота се дължат на това, че човек забравя какво всъщност се опитва да направи.“

Поставяме си цели, преследваме ги, а след това се разсейваме.

За да постигнете нещо значимо, трябва постоянно да коригирате курса.

Поставете си северна звезда и я дръжте пред очите си.

  1. „Подражанието на стадото води до регресия към средното.“

Ако правите същото като всички останали, ще получите същите резултати.

Но повечето хора са такива:

  • Нещастни
  • Неудовлетворени
  • Немотивирани

Следването на стандартите на обществото ви вкарва в капана им.

Бъдете смели. Противопоставяйте се на стандартите.

  1. „За да получиш това, което искаш, трябва да заслужиш това, което искаш.“

Веднъж Навал (Naval Ravikant) каза, че светът е ефикасно място.

Не можете да контролирате резултатите, но можете да контролирате своите:

  • Характер
  • Етиката на работа
  • Желанието за учене

Спечелете това, което искате.

  1. „Основният алгоритъм на живота – повтаряйте това, което работи.“

Лесно е да се усложни прекалено успехът.

Но истината е, че всичко, което правите, създава обратна връзка. Умните хора се вслушват в нея.

Когато нещо не върви добре, правете по-малко.

Когато нещо върви добре, правете го много повече.

  1. „Тези, които продължават да се учат, ще продължат да се издигат.“

Повечето хора спират да учат на 18 години. Мънгър продължава да се учи на 98 години.

Знанието е актив, който се натрупва с течение на времето.

Колкото повече знаете, толкова по-добре мислите. По-добри избори, големи последствия.

Планирайте време за учене.

  1. „Не е нужно да сте гениални, само малко по-мъдри от другите, средно за дълго време.“

Berkshire Hathaway се оценява на 991,89 млрд. долара.

Подходът на Бъфет и Мънгър?

Рационалност и търпение.

Това не е секси подход, но резултатите са адски добри.

  1. „Най-доброто нещо, което едно човешко същество може да направи, е да помогне на друго човешко същество да знае повече.“

Най-добрият начин да изживеете живота си е да служите на другите хора. Особено сега, когато има онлайн възможности.

Бъдете щедри с идеите си. Споделете това, което знаете, и помогнете на другите да спечелят.

  1. „Налага се почти всеки ден да разполагаме с много време, за да седнем и да помислим.“

Живеем във време на постоянно внасяне на информация. Всеки иска да използва максимално всеки момент за продуктивност.

Но животът е причина и следствие.

Решенията са ключът към успеха. Времето за мислене е приоритет.

  1. „Трябва да познавате големите идеи в големите дисциплини и да ги използвате рутинно.“

Принципи от:

  • Математика
  • Физика
  • Биология
  • Философия
  • инженерни дисциплини

Всички те имат огромно влияние върху живота.

Изучаване на менталните модели.
Създайте си набор от инструменти. Отнасяйте се към ума си като към най-голямото си богатство.

От профилът ми в linkedin

Наръчник на ЦРУ, как да саботираме (вражески) организации отвътре

Книжката на ЦРУ

През 1944 г. ЦРУ написва наръчник за това как да саботираме (вражески) организации отвътре. Няколко интересни съвета:

(1) Настоявайте всичко да става по „канали“. Никога не позволявайте да се правят съкращения, за да се ускорят решенията.

(2) Произнасяйте „речи“. Говорете колкото е възможно по-често и по-продължително.

(3) Когато е възможно, препращайте всички въпроси към комисии, за „допълнително проучване и разглеждане“. Опитайте се да направите комисиите възможно най-многобройни – никога по-малко от пет.

(4) Възможно най-често повдигайте несъществени въпроси.

(5) Търкайте се за точните формулировки на съобщенията, протоколите, резолюциите.

(6) Връщайте се към въпроси, по които е взето решение на последното заседание, и се опитвайте отново да отворите въпроса за целесъобразността на това решение.

(7) Изисквайте писмени заповеди.

(8) „Неправилно да разбират“ заповеди. Да задават безкрайни въпроси или да водят дълга кореспонденция относно такива заповеди. Спорете по тях, когато можете.

(9) Правете всичко възможно, за да забавите доставката на поръчките. Дори части от поръчката да са готови предварително, не я доставяйте, докато не е напълно готова.

(10) При възлагането на работа винаги отписвайте първо маловажните задачи.

(11) Настоявайте за перфектна работа при относително маловажни продукти; връщайте за дообработка тези, които имат най-малък недостатък. Одобрявайте други дефектни части, чиито недостатъци не се виждат с просто око.

(12) Когато обучавате нови работници, давайте непълни или подвеждащи инструкции.

(13) За да понижите морала, а с това и производството, бъдете приятни към неефективните работници; давайте им незаслужени повишения. Дискриминирайте ефективните работници; оплаквайте се несправедливо от работата им.

(14) Провеждайте конференции, когато трябва да се свърши по-важна работа.

(15) Умножавайте работата с документи по правдоподобни начини.

(16) Започвайте да изготвяте дублиращи се файлове.

(17) Умножавайте процедурите и разрешенията, свързани с издаването на инструкции, чекове за заплати и т.н. Вижте, че трима души трябва да одобряват всичко, където един би го направил.

(18) Приложете всички разпоредби до последната буква.

(19) Извършвайте работата си лошо и обвинявайте за това лошите инструменти, машини или оборудване. Оплачете се, че тези неща ви пречат да си вършите работата както трябва.

(20) Никога не предавайте уменията и опита си на нов или по-малко сръчен работник.

(21) Спрягайте администрацията по всички възможни начини. Попълвайте формулярите нечетливо, така че да се наложи да бъдат преправяни; правете грешки или пропускайте исканата информация във формулярите.

(22) Давайте дълги и неразбираеми обяснения, когато ви задават въпроси.

(23) Дръжте се глупаво.

(24) Бъдете възможно най-раздразнителни и свадливи, без да се
да си навлечете неприятности.

(25) Не разбирайте всички видове разпоредби, отнасящи се до въпроси като нормиране, транспорт, правила за движение.

Новогодишно решение: Направете точно обратното.

.

Порочният кръг на имперската история и СССР

Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив

„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.

Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,

Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.

Как се роди „Цар Анти-Мидас“.

– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.

От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система

– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?

– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.

Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи

Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.

– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?

– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.

Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г.
Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.

Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.

Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.

мечта за фойерверки

– Какви бяха алтернативите?

Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,

От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.

През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.

– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?

– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.

Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.

Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж

Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …

Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г

„…И като шанс да грабнем всичко сами.“

– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.

Фалшив избор между родина и свобода

– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?

– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…

– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.

– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.

Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.

Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.

– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?

– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …

Или президенти.

– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.

* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .

Путин и неговата „показуха“

Kняз Григорий Потьомкин

Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.

Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.

Руснаците – царе на имитациите

Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“;  „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.

„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на  различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.

Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.

Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време

Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.

Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година.  Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.

Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.

Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.

Българската „показуха“ отстъпва на руската

Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.

Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“

По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.

Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.

От „показуха“ до катастрофа

Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.

Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.

Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.

Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.

От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.

Дойче Веле България

Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Дийпфейк технологиите излизат извън контрол

Представете си как един ден приятелите ви се обаждат, че са видели многократно гледано видео с вашето лице, голото ви тяло, включително гласа ви, в злонамерен пост. Не си спомняте да сте пускали такова видео. И не можете да повярвате, че се държите по толкова шокиращ начин и казвате тези отвратителни думи. Ощипвате се, мислейки че е някакъв кошмар, но сте напълно будни и се оказвате виктимизирани в киберпространството. Добре дошли в света на дийпфейк! Това вече не е хипотетична ситуация, тъй като се е случвала на различни хора, оказали се жертва на порносайтове и популярни социални медии. Поради това притесненията за дийпфейк технологиите не са незначителни и със сигурност изискват сериозно внимание и корективни действия.

Много прости инструменти за видеомонтаж произвеждат фалшиви видеа от години. Обикновено с малко старание можем да забележим фалшификацията в тези изкуствени видеа. Не ги взимаме твърде сериозно. Но технологията, използваща Изкуствен интелект, известна като „Дийпфейк“ сега прави реалността в тези синтетични видеа все по-трудно различима от фалшификата.

Тази статия представя накратко дийпфейк технологиите и основните им приложения, осветлява огромните притеснения и предлага няколко възможни практически решения, основаващи се на опита ми в областта на новите технологии.

Преглед на Дийпфейк технологиите

Аудио и видео технологиите за дийпфейк могат да бъдат използвани както поотделно, така и заедно. Има различни случаи на употреба на всяка от тях и на комбинираната им употреба. Но комбинацията от двете може да създаде по-убедителни резултати на крайния продукт.

В рамките на компютърното визуално поле, дийпфейк видеата използват технологиите на изкуствения интелект, включващи машинното обучаване, дълбокото обучаване, неврологичните мрежи, генеративните състезателни мрежи и автоенкодерите.

Идентифицирах значими случаи на употреба и валидни притеснения, докато провеждах работни групи по проектно мислене върху противодействието на дийпфейк технологиите. Притесненията са съсредоточени основно около безопасността, сигурността, накърняването на репутацията, фалшивите новини, масовите измами и изнудванията, водещи до финансови загуби.

Поставянето на неодобрени видеа на политици, директори и знаменитости е най-разпространено. Тези публични фигури могат да бъдат стратегически таргетирани в социалните мрежи. И техните фалшиви видеа могат да изтекат дори и в традиционните медии, ако не бъде приложена елементарна наблюдателност.

Ако подмяната на смисъла на едно истинско видео е предизвикателство за обикновените инструменти, то това е много по-лесно при използването на технологиите на изкуствения интелект, чрез добавянето на емоции и наподобяването на човешки черти като лицево разпознаване от снимки и видеа. Няколко изследователски института създадоха забележителни примери, използвайки ИИ-техниките за дълбоко учене.

Техниката, която забавя или леко забързва скоростта на говоренето в дадено видео, е проста. Но дори и тази проста техника може да обърка зрителите, създавайки променено впечатление за човек, който в действителност не е увреден. Виждали сме подобни примери на такива променени видеа в YouTube.

Редактирането и пререждането на текст в аудио-файлове с речеви шрифтове и маркировки са директни и бързи за употреба софтуерни пакети. Патентованите инструменти са обикновено скъпи, но някои инструменти от обществената сфера са свободно достъпни за всеки.

Някои социални медии имат инструменти за идентифициране на фейк видеа, сравнявайки ги с оригиналните. Но, за жалост, докато ги разкрият, вредата от дезинформацията вече се е случила и компенсацията обикновено не е възможна.

Съществуват и инструменти, превръщащи роботите в естествени участници в някои видеоигри и филми. Една от техниките за постигане на такава цел е модулацията. От техническа гледна точка, колкото по-дълго е едно видео и колкото по-голяма база от данни използва то, толкова по-силни могат да бъдат възможните резултати.

Първоначалните приложения и инструменти за дийпфейк бяха произвеждани от регистрирани технологични компании, но в момента се правят от множество опънсорс организации. Така например, в Github съществуват повече от 80 опънсорс проекти за дийпфейк.

Дийпфейк технологията може да бъде полезна за различни цели, като образование и обучение. Тя може също да бъде идеална в подпомагането на хора с увреждания при ефективно споделяне на тяхното съдържание. Например, знаем че Стивън Хокинг е споделял стойностните си послания чрез компютъризирани инструменти, тъй като беше лишен от глас поради заболяването си от АЛС.

Филми и видеоигри могат да бъдат направени по-атрактивни с участието на дийпфейк технологиите. Например, въвеждането на необичаен персонаж във филм или игра, което е логистичо невъзможно, е неоценима възможност за медийната и развлекателната индустрии.

Бизнес лидери на световни организации могат да споделят съдържание на множество езици, използвайки лицата си. По този начин, например, изпълнителен директор на голяма корпорация може да държи една и съща реч в различни страни на съответния език. Промяната на чуждестранен акцент в речта е също със значима употреба в мултинационалните екипи.

Преподавателите използват подобен род видеа за вдъхновяване и мотивация в процеса на преподаване и обучение.

Основни притеснения при дийпфейк технологиите

Целта ми в този раздел не е да плаша хората, а да дам по-балансирана перспектива на положителните и отрицателните страни на дийпфейк видео и аудио технологиите. Ключовият момент е, че използвайки предимствата на тези технологии, трябва да имаме предвид и рисковете и активно и съвместно да вземем мерки.

Критичните аспекти при новите технологии, като изкуствения интелект, са етиката и законът. Въпреки че има много притеснения относно ИИ, в този пост ще засегна само дийпфейк видео и аудио технологиите. Имам намерение да публикувам още постове за различните аспекти на етичните и законовите проблеми, свързани с ИИ.

Потребителите обичат дийпфейк видео и аудио документите по различни причини, в това число образователни и развлекателни. Забавните и обучаващи видеа обикновено се приемат много добре от публиката и поради това имат потенциала да станат много популярни посредством мощта на социалните медии.

Може би сте виждали лицето на Барак Обама, озвучено с гласа на Джордън Пийл във видеото от 2018 г. Джордан, актьор, комедиант и продуцент на филми направи видеото с помощта на ИИ, за да предупреди за бъдещето на фалшивите новини.

Най-големите тревоги, породени от дийпфейк технологиите, са свързани с етиката и законите. Измамата оглавява списъка в тази индустрия. Например, манипулирането на медицински изображения е критичен проблем за сферата на здравеопазването.

В допълнение, взимайки предвид силата на криптовалутите и социалното инженерство, дийпфейк видеата могат да бъдат използвани за изнудване на публични фигури, богати хора и бизнес организации.

Когато тези мощни техники попаднат в неправилните ръце, например на терористи, последствията могат да бъдат сериозни. Опасенията са основателни, защото инструментите на ИИ са широкодостъпни. По-сложни и организирани усилия с използването на ИИ могат да застрашат дори живота ни на тази планета. Ще засегна този критичен момент в друга статия.

Визуални и аудио характеристики могат лесно да бъдат манипулирани с помощта на ИИ. Коригирането на скоростта е най-широко употребяваната техника за създаване на нови модели. Тези техники могат лесно да променят контекста на дадено съдържание. Когато ИИ влезе в уравнението на видеомонтажа и разпространението, това повдига основателни притеснения и засилени страхове.

В края на статията добавям и нейната аудиоверсия. Читателка ми изпрати интересно лично съобщение, след като чула женски глас: „Мислех, че сте мъж, съдейки по профилната Ви снимка и името.“ Това съобщение ме разсмя тогава, но също така породии притеснения, защото хората лесно могат да се заблудят относно различията на половете в един аудиофайл.

Ние използваме аудиофайлове, за да създаваме подкастове. Една медийна компания ми предложи безплатно да конвертира пробно моите блогове в подкастове. Много съм впечатлен от ефективността при обръщането на блоговете ми в подкастове с няколко кликвания. Това е отлична възможност за блогъри, които биха желали да публикуват текстовете си в подкаст.

Но тази възможност носи също и риск от подмяната на блог публикации в подкаст с променено съдържание, извън контрола на блогъра. Например, някой би могъл да копира и препубликува блога и с минимална редакция да превърне блог поста в подкаст, това просто приложение може да има сериозни усложнения, като нарушаване на авторските права и причиняване на финансови загуби за блогъри и писатели.

Силно притеснение създават и дийпфейк видео и аудио, които чрез измама причиняват вреда на организации, очернят хора, подкопават общественото доверие в правителствата, отслабват журналистиката и застрашават обществената сигурност. Всички тези възможности са вероятни, и нито една от тях не е за подценяване.

Дори и все още да сме в зародишния етап на технологиите, очакваме мобилните технологии да направят тези инструменти още по-достъпни. Много скоро например всеки ще бъде в състояние да създаде дийпфейк видео и аудио с помощта на апликациите от смартфона си. При тази масова употреба може да се окаже твърде трудно да се контролира ситуацията.

Знаем, че свободата на словото е нож с две остриета, такава е и сегашната ситуация с дийпфейк технологиите. ИИ технологиите носят много ползи за обществото, но в същото време крият и много рискове за сигурността ни, безопасността и качеството на живот.

Обама никога не е произнасял тези думи…

Правителствата много бавно подхождат към проблемите с дийпфейк, но има някои обещаващи действия от държавното управление на Съединените щати и правителството на Китай. Някои медийни компании също бавно обръщат вниманието си към проблема, но поне Туитър и Фейсбук създадоха някои политики.

Туитър предприе някои мерки, както се съобщава в техния официален блог, озаглавен „Публично изграждане на правила: Нашият подход към изкуствените и манипулирани медии. Накратко, „Не можете да споделяте измама посредством синтетични или манипулирани медии, които е вероятно да предизвикат вреда. В допълнение, ние можем да обозначаваме туитове, съдържащи синтетични и манипулирани материали, за да улесним хората в разпознаването на медийната автентичност и да подсигурим допълнителен контекст на информацията.“ Този туит, публикуван от Туитър на 18 февруари 2020 г., имаше 1996 цитирания, което може да ви даде представа за различните туитър потребители.

Фейсбук разви някои мерки през 2020 година. Например, творението Противодействие на манипулираните медии, публикувано от Моника Бикърт, вицепрезидент по „Мениджмънт на глобалната политика“, посочи, че Фейсбук засилва политиката си срещу подвеждащи манипулирани видеа, които са били идентифицирани като дийпфейк.

Фейсбук също така си партнира с лидери в индустрията и академични експерти в създаването на Deepfake Detection Challenge (DFDC), за ускоряване създаването на нови начини за откриване на дийпфейк видеа през 2020 година. „Чрез създаването и споделянето на уникална нова база данни от повече от 100 000 видеа, DFDC позволи на експерти от цял свят да се съберат, да сравнят моделите си за откриване на дийпфейк, да опитат нови подходи и да учат едни от други.“

Според InfoSecurity Magazine, „YouTube стана първата голяма социална медийна платформа, която свали дийпфейк видеото на говорителя на Камарата на представителите на Съединените щати Нанси Пелоси. Клипът беше със забавена скорост, така че да изглежда сякаш Пелоси заваля думите си, представяйки я като едва ли не толкова пияна, че всеки момент ще поведе танца конга.“

Какво можем да направим?

Като професионалист в технологиите, препоръчвам холистичен подход за справяне с проблемите. Развивайки предложенията си и вниквайки в архитектурата на въпроса, аз виждам ролята на всеки от участниците в жизнения цикъл на дийпфейк решенията. Ключовите действащи лица в този жизнен цикъл са анализаторите, разработчиците, архитектите, мениджърите на проекти, праивтелствените органи и потребителите.

Ако технологията и дизайна са от основно значение за доставчиците, то яснотата и образоваността на потребителите са също основни фактори. Проблемите, свързани с дийпфейк, могат да бъдат добавени към комплекта за сигурността и безопасността на работното място и у дома за лична употреба на Интернет.

Тъй като разпространението на фейк видео и аудио файлове има значителни неблагоприятни ефекти, една от най-важните роли и отговорности се пада на социалните и традиционните медийни компании. Те могат да предприемат ефективни и автоматизирани мерки за намаляване на рисковете.

Например, понеже повечето от жертвите са уважавани публични фигури, система на изкуствен интелект може да маркира тези видеа, да приложи скрининг процес и да задържи онези от тях, които са рискови, в зона за сортиране, преди да бъдат публикувани. Този подход е съвсем достъпен за социалните медии, предвид че те имат вграден ИИ капацитет, включително инфраструктура и апликации.

Журналистите играят също важна роля в този процес. Не мога да вляза в детайли по въпроса. На много високо ниво обаче, преди да се употребят каквито и да е сензационни видео и аудио материали в традиционна медия, журналистите трябва да имат система за проверка, която да е информативна и изчерпателна.

Като отговорни потребители, ние трябва да бъдем внимателни, когато консумираме видео и аудио файлове. Например, преди да правим заключения за някой шокиращ материал, можем да поставим под въпрос и да проверим валидността на даден артефакт, използвайки онлайн източници.

Трябва да насърчаваме потребителите да докладват подобни материали. В допълнение, докладваните случаи трябва да бъдат незабавно проверявани от доставчиците на услугата. Като отговорни потребители, ние трябва да ги проследяваме и да изискваме потвърждение за докладваните случаи, ако не са предприети действия.

От гледна точка на една бъдеща и устойчива перспектива, имаме нови появяващи се инструменти и процеси за валидиране. Разработването на алгоритми за засичане на фейк видеа е приложимо решение. Освен това, един от инструментите е блокчейн технологията с дигитални ключове. Представил съм блокчейн в отделна статия.

Вторият инструмент е контролиране на вредата в сътрудничество, с помощта на етически процеси на проследяване от доставчици, дистрибутори и потребители. Говорил съм за това също в отделна статия.

Съществува и документ, който посочва различните социални и законови проблеми, пред които регулаторите и обществото трябва да се изправят. Документът засяга потенциалната роля на платформите за онлайн разпространение на съдържание и на правителствата в решаването на проблемите на дийпфейк. Авторите правят три предложения. Едното от тях е от технологична гледна точка, а другите две са от перспективата на регулаторите за ограничаване разпространението на дийпфейк резултатите.

Заключения

Претърпяхме много неблагоприятни последствия от манипулирани снимки през последните две десетилетия. Сега подобни притеснения се появяват и преобладават онтосно фейк видеата и гласовите документи, засягащи нашето ментално здраве и благополучие.

Дийпфейк технологиите носят много възможности за артисти, предприемачи, учени, технолози и преподаватели, но също така поставят и сериозни етични, правни и финансови проблеми за обществото. С добре обмислен подход ние трябва да вземем предпазни мерки, преди ситуацията да излезе извън контрол.

Доколкото дийпфейк видео и аудио файловете са социален проблем, разрешаването му изисква колективно усилие. Може да се окаже невъзможно да се облекчат рисковете единствено чрез нашите действия в близко време, но ние можем значително да ги намалим и да подходим към належащите проблеми с обединени усилия в дългосрочен план.

Тъй като дийпфейк видеата използват сложни инструменти и процеси на изкуствения интелект, те могат да бъдат убедителни за опитния журналист, за информирания потребител и дори за специалиста по технологии. Поради това трябва да обучим всички видове потребители, да създадем политика, да разработим устойчиви решения и постоянно да наблюдаваме дейсностите, за да предотвратим вредите от дийпфейк технологиите.

Благодаря ви за това, че прочетохте моите възгледи.

Д-р Мехмед Йълдъз e специалист по технологии, хабилитиран изследовател по когнитивна наука, автор на няколко книги, редактор на публикации, и стратег по дигитален маркетинг с 40 години опит в сферата.

Източник: medium.com

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова

Кисинджър: Какво е да бъдеш човек в епохата на изкуствения интелект

Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър призовава да се разгледат не само практическите и правните аспекти на съществуването на изкуствения интелект (ИИ), но и философските. В статия за американското издание The Wall Street Journal, написана съвместно с Ерик Шмит и Дейниъл Хътънлочър, авторитетният дипломат разсъждава над въпроса какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята. Материалът е представен от агенция „Фокус“ като превод без редакторска намеса.

Размишленията са нашето основно средство за познаване на света. Как ще се променят нещата, ако машините започнат да мислят?

Отделът на Белия дом по въпросите за научнотехнологичната политика призовава за разработване на „законопроект за правата“, който да защитава американците в „свят на изкуствен интелект. Притесненията относно навлизането на ИИ в живота на хората са добре обосновани и добре познати: мнозина се страхуват, че той ще наруши границите на поверителността и ще компрометира прозрачността на процеса, и че предубедените входни данни ще доведат до пристрастни крайни резултати, включително за такива важни за личния и обществен просперитет сфери като медицина, правоприлагане, наемане на работа и отпускане на заеми.

Развитието на ИИ обаче ще доведе до друга фундаментална промяна: ще оспори примата на човешкото мислене. През цялата история хората са се стремяли да разберат света около тях и ролята си в него. Още от Просвещението смятаме мисленето – способността да изследваме, разбираме и обясняваме – като основно средство за познаване на света. Именно чрез познаването на света хората са допринесли за неговото развитие. През последните 300 години, т.е. във времевия отрязък, които историците наричат „епохата на разума“, ние се държахме съответно: изучавахме, експериментирахме, изобретявамхе и градихме.

Сега ИИ – продукт на човешката изобретателност – постепенно подкопава първенството на нашето мислене. Той изследва и започва да разбира най-разнообразните аспекти на съществуването на света много по-бързо от нас. И прави това по различен начин от нас, а в някои случаи дори извън нашето разбиране.

През 2017 г. Google DeepMind създаде програма, наречена AlphaZero, която се научи как да печели игра на шах, като овладя играта без човешка намеса и разработи не изцяло човешка стратегия. Когато гросмайстор Гари Каспаров видя играта й, той отбеляза, че AlphaZero е разклатила концепцията за шаха „до основите“. Програмата не играеше по-бързо или по-ефективно, но сякаш напълно преосмисли шаха.

През 2020 г. се появи нов антибиотик, наречен халицин. Той беше открит от учени от Масачузетския технологичен институт, които възложиха на ИИ да извършва изчисления, които надхвърлят възможностите на човешкия мозък, да симулират милиони опции и да изучават досега неизследвани и никога не обяснявани методи за убиване на бактерии. След като направиха това откритие, учените отбелязаха, че без помощта на ИИ, откриването на халицин с помощта на традиционни експериментални методи би трябвало да струва „невероятно много пари“ – с други думи, откриването му би било невъзможно.

Моделът за програмиране на езика GPT-3, който се управлява от OpenAI и се учи чрез обработка на текст от Интернет, вече е в състояние да генерира оригинален текст. Всъщност това е литературно произведение, което отговаря на предложения от Алън Тюринг стандарт за „разумно“ поведение, което не може да бъде разграничено от човешкото.

Технологията за изкуствен интелект е изключително обещаваща: превод от голямо разнообразие от езици, диагностициране на заболявания, борба с изменението на климата – или поне по-добро моделиране на процеса на изменението на климата. Въпреки това, както се вижда от успеха на програмата AlphaZero в шаха, изобретяването на халицин и GPT-3, използването на ИИ за постигане на дадена цел може да доведе до непредвидени последици, а именно откриването на неизвестни преди, но потенциално значими аспекти на реалността.

Това оставя хората с необходимостта да определят – или може би да преосмислят – нашата роля в света. В продължение на 300 години, т.е. цялата „епоха на разума“, хората са се ръководили от принципа „Мисля – значи съществувам“. Но ако ИИ също „мисли“, тогава кои сме ние?

Ако ИИ напише най-добрия сценарий на годината, трябва ли да му бъде дадена наградата „Оскар“? Ако ИИ може да симулира или да проведе най-важните дипломатически преговори за годината, трябва ли да му бъде присъдена Нобелова награда за мир? Или ще трябва да бъде присъден на хората, създали алгоритъма на този изкуствен интелект? Могат ли машините да имат креативност? Трябва ли да се създадат нови думи, за да бъдат описани техните процеси?


Ако дете, поддържано от ИИ асистент, започне да мисли за него като за „приятел“, какво се случва с взаимоотношенията с връстниците на това дете? И какво ще се случи с неговото социално и емоционално развитие?

Ако ИИ може да се грижи за възрастна жена в старчески дом – като й напомня да си вземе лекарствата, да сигнализира на медицинския персонал, ако падне, и й прави компания по други начини – членовете на семейството ще могат ли да я посещават по-рядко? И като цяло ще трябва ли да я посещават? Ако тя прекарва по-голямата част от времето си във взаимодействие с машината, а не с хората, какво ще бъде емоционалното й състояние в края на живота й?

Ако в разгара на война, в неясна бойна среда, ИИ препоръчва предприемане на действия, които могат да причинят щети и дори жертви сред цивилни, трябва ли командирът да обърне внимание?

Тези въпроси се появяват все по-често сега, когато глобални платформи като Google, Twitter и Facebook използват ИИ, за да натрупват и анализират все повече и повече информация за своите потребители. След това ИИ взима решения за това какво е важно и – все повече – какво е вярно. Всъщност основното обвинение на „разобличителя“ Франсис Хауген срещу Facebook е, че ръководството на компанията е наясно, че алгоритмите за натрупване и филтриране на данни увеличават въздействието на дезинформацията и влошават психичните заболявания на потребителите.

За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се действа в няколко посоки наведнъж. Необходимо е да се вземат предвид не само практическите и правните аспекти на съществуването на ИИ, но и философските: ако ИИ възприема такива аспекти на реалността, които хората не са в състояние да възприемат, как това може да повлияе на възприятието, когнитивните способности и взаимодействието от хора? Може ли ИИ да се сприятелява с хората? Какво ще бъде въздействието на ИИ върху културата, човешката природа и историята?

Освен това е необходимо да се разшири разглеждането на въпроса за въздействието на ИИ върху човешкия живот, надхвърляйки разработчиците и регулаторите и мислейки за области като медицина, здравеопазване, околна среда, селско стопанство, бизнес, психология, философия, история и т.н.. Целта на тези усилия трябва да бъде избягване на прекалено остри реакции. Не се нуждаем от пълно подчинение на ИИ, но от друга страна, нямаме нужда и от строги ограничения. Трябва да търсим средна основа, т.е. начини да „насадим“ в ИИ човешки ценности, като достойнство и свободна воля, които хората ценят толкова много. В САЩ трябва да се създаде комисия, ръководена от правителството, с експерти и мислители от различни среди. Развитието на ИИ е неизбежно, но ние сме в състояние да влияем какъв ще бъде крайният му резултат.

Автор: Хенри Кисинджър – „Уолстрийт Джърнъл”

Превод и редакция: Тереза Герова, агенция „Фокус“



10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Смачкана банкнота от 50 долара

Смачкана и мръсна банкнота

Един ден учител по психология започнал семинара си по необичаен начин – вдигнал копюр от 50 долара и попитал дали има хора, които биха искали да получат тази банкнота.
Мнозина от публиката вдигнали ръце.
След това се обърнал към някои, които не вдигнали ръце.
Оказа се, че те също няма да имат нищо против да получат банкнотата, но били твърде срамежливи да вдигнат ръка.
– Добре, ще дам банкнотата, но преди някой от вас да я получи, ще направя нещо с нея – продължил психологът.
Той намачкал копюра и след това попитал дали някой все още иска да го получи.
Отново почти всички в публиката вдигнали ръце. „
– Тогава ще направя следното – казал той и като хвърлил тази смачкана банкнота на пода, леко я настъпил с ботуша си върху мръсния под.
Учителя взел пак банкнотата – тя била набръчкана и мръсна.
– Е, кой от вас се нуждае от това?
И всички отново вдигнали ръце.
– Скъпи приятели, – казал учителят по психология, – току-що получихте обективен урок. Въпреки всичко, което направих с банкнотата, всички искахте да я получите, тъй като тя не е загубила стойността си. Това все още е банкнота от 50 долара. В живота ни често се случва да се окажем паднали от седлото, притиснати от ситуацията, паднали на пода. Това са реалностите от всеки живот. В такива ситуации се чувстваме безполезни. Но каквото и да се е случи или тепърва ще се случва, ние няма да загубим истинската си стойност. Мръсни или чисти, измачкани или спретнати – винаги ще имаме стойността, която представяме.

.