ЯНКО ЯНКОВ: ИМАШЕ СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ И УПРАВЛЯВАЩИТЕ ЗАПАДНИ ЕЛИТИ

1990 Г. БЕ МАСКАРАДНА ГОДИНА, ЗАПОЧНА С МАСКАРАДА „КРЪГЛА МАСА” И ЗАВЪРШИ С МАСКАРАДА „ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ”

„УЛИЦАТА” СЕ ОКАЗА АБСОЛЮТНО НЕСПОСОБНА ДА БЪДЕ КАКЪВТО И ДА Е РЕАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР, КАЗВА ОЩЕ ЯНКО ЯНКОВ

Янко Янков е роден на 13 август 1944 г. в село Клисура, Монтанско. Завършва средно образование в  Монтана, висше юридическо образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Бил е научен сътрудник първа степен в Института за държавата и правото и гл. асистент в Юридическия факултет на СУ. Влиза в остър конфликт със заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев. Написва труд за това как Радев и хората около него са изопачили социалистическата правна доктрина. Изпраща труда в Политбюро. През 1982 г. е уволнен по политически причини и изселен в родното си село. 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. От „Амнести интернешънал“ е обявен за затворник № 1 на България и № 3 на Европа. От затвора излиза през октомври 1989 година. (На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.) През 1990 г. става член на БРСДП и почти веднага – заместник-председател на партията. Влиза в остър конфликт с Дертлиев, напуска БРСДП и през февруари същата година основава Социалдемократическа партия-немарксисти.  Депутат в 7-то ВНС. Януари 1991 г. – СДП-немарксисти се преименува на Партия Либерален конгрес.  За кратко той и партията му членуват в СДС. Председател на Съюза на юристите-демократи. Потърсихме го по повод 20-тата годишнина от началото на промените и основаването на СДС.

Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на ’89-та и началото на 90-та година?
Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” –  или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.
    По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.
    Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма –  онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.
    Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”,  или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?
    Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Последната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.
    Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.
    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт. Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
    Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.
    Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи,  и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.
 
Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?

    Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.
    Преди арестуването ми, по времето когато работех като  научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са  били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.
    В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело,  не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004 по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.
    Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно почиват „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. – непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения  върху тях натиск да се откажат от изводите си.
    Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това  съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

Твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов  са били убити от  бившата Държавна сигурност?
    Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл – втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била проченена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.
    Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.
    Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтъпряване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.
    Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

После какво стана?
После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”,  и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.
    Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса”  с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

Значи, според Вас е имало общ сценарий относно Румъния и България?
    Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.
    В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но  нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
    Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие – от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

Имали ли сте шанс?
    Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали никакъв шанс.
    В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс – личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по дипломатически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският  организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
    В книгата си съм посочил, после лично от самият Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
    В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ – По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
    В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
    Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

А след това?
    По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица;  по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.
    Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?

    Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.
    Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.
    Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).
    Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни – от 08 до 10 декември 1989 г.
    Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
    В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
    Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луконов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.
    От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.
    В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
    Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.
    Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата властт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.
    А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси”  бях единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

    Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.
    Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елеминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на  западните елити започна просто „да не забелязва”.

Вие определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?
В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.
    Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” – при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.
    Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тях е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг – а тук нито едно от двете не е било станало.
    Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.
    И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.
    Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали – пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното – безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване. Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.
    Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите – с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.
    По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“. Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

Определяте като „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но и голяма част от обществото ни?
    Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.
    На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече – опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”. Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

 Продължава ли според вас преходът?
    Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”. През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”. По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение  беше  изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.
    Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.
    Съгласно политологическата и държавноправната теория,  когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post  factum. А погледната от тази гледна точка, българската действително разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.
    Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.
    Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния  метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план и първостепенно значение придоби думата „Преход”.
    Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефиктивни.
     Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето – което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето. Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.
    Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди няколко месеци.

obshtestvo.net

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

$160 млрд. спасяват СССР през войната

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

Деветосептемврийско

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли когда пришьол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
И ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

Радой Ралин

Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.

Информацията, която преобърна света

.

Психологът Козински разработва метод за анализиране на хора на база тяхната Facebook активност. Дали триумфът на Доналд Тръмп или Брекзит могат да се обяснят с използването на подобен инструмент?

Прочуване на двамата репортери от Das Magazine в Цюрих – Хане Грасега и Микаел Кругерос – шокира света!

На 9 ноември около 8.30 сутринта, Михал Козински се събужда в хотел Sunnehus в Цюрих. 34-годишният изследовател е поканен от местния институт по технологии Swiss Federal Institute of Technology (ETH) да изнесе лекция относно опасността от Голямата База Данни (Big Data) и дигиталната революция. Като водещ експерт по психометрия (съвкупност от методи и техники, позволяващи измерване на психичните явления), подраздел на психологията, подчинен на различни методи за измерване на данни, той води такива лекции по цял свят. Когато си включва телевизора същата сутрин разбира, че бомбата е избухнала: противно на прогнозите от всички водещи статистически агенции, Доналд Дж. Тръмп е избран за президент на САЩ. Гледайки дълго празненствата по повод победата и резултатите от различните щати, предчувствието, че това може да е резултат свързан с неговите проучвания така и не го напуснало. Поел дълбоко въздух и изключил телевизора.

На същия ден малко известна Британска компания базирана в Лондон, разпространява прес-съобщение, което гласи: Силно развълнувани сме, че нашият революционен подход посредством комуникацията, базирана на данни изигра такава съществена роля в щатските избори и забележителната победа на президента Тръмп. – Алексанър Джеймс Ашбърнър Никс.

41-годишният британец с винаги безупречен външен вид, подчертан от поръчков костюм, дизайнерски очила, сресана назад руса вълнообразна коса, е изпълнителен директор на Кембридж Аналитика (Cambridge Analytica). Компанията му не само е неизменна част от онлайн кампанията на Тръмп, но и oт тази на Брекзит (ЗА Брекзит).

Тримата играчи – разсъждаващият Козински, спретнатият Никс и ликуващият Тръмп – единият активира дигиталната революция, другия я прилага, а третия се възползва от нея.

Колко опасна е Голямата База Данни?

Всеки, който не е прекарал последните 5 години от живота си на друга планета е запознат с ГБЗ (Big Data). Това по същество означава, че всичко което правим, както онлайн, така и офлайн остава дигитална следа. Всяка покупка, направена с нашите карти, всяко търсене в Google, всяко движение, което правим с телефон в джоба си, всеки like е складиран. Особено всеки like!

Дълго време не беше напълно ясно какво приложение би могла да има ГБЗ – с изключение – може би – на случаите, в които след търсене на лек за високо кръвно налягане в Google, изведнъж започваш да получаваш реклами на продукти за сваляне нивото на кръвното налягане.

За по-добро разбиране на резултатите от изборите и как политическата пропаганда може да работи в бъдеще, трябва да започнем със странен инцидент в университета в Кембридж през 2014 година в Центъра по Психометрия Козински.

Психометрията, или както още е наричана психография, се фокусира на измерването на психологични черти, като например персоналност. През 1980 година два екипа от психолози разработват модел, който оценява хората, базирано на 5 личностни характеристики, познати като Големите Пет, а именно:

 

  • Колко отворен си за нови изживявания?

  • Колко голям перфекционист си?

  • Колко социален си?

  • Колко внимателен и кооперативен си?

  • Бързо ли се разстройваш?

 

Базирано на тези измервания (познати също като OCEAN, абревиатура от съответните: openness, conscientiousness, extroversion, agreeableness, neuroticism), можем да направим относително акуратна преценка на типа личност пред нас. Това включва – техните нужди и страхове, как се държат и реагират обичайно. Големите пет е стандартна техника в психометрията, но от дълго време проблемът с този подход е достъпа до данни, защото е бил свързан с попълване на сложни и крайно лични въпросници. Тогава настъпи ерата на интернета. И Facebook. И Козински.

Козински е бил студент във Варшава, когато през 2008 година е приет в Кембридж, за да направи докторанската си дисертация в центъра по Психометрия – една от най-старите такива институции в света. Там той се присъединява към своя състудент Дейвид Стилуел (към момента лектор в университета), година след като последният пуска малко Facebook приложение във времена, когато платформата все още не е настоящия Бегемот. Въпросното приложение – MyPersonality позволява на потребителите да попълват различни психометрични въпросници, включително такива от Големите Пет и посредством оценъчна система получават “личностен профил” (индивидуални Големи Пет характеристики), които биха могли да споделят в профила си с изследователите.

Очакванията на Козинкси са стигали до това няколко дузини колеги и приятели да попълнят въпросниците, но много скоро стотици, хиляди, после милиони хора започнали да разкриват своите вътрешни, най-съкровени убеждения. В един момент двамата кандидати за докторантска степен станали собственици на най-голямата база данни съществувала някога, комбинираща в себе си психометрични резултати с Facebook профили.

Последвалият подход на Козински и колегите му бил всъщност доста прост. Първо те създали различни тестове с въпроси под формата на забавна викторина. От отговорите на тези въпроси чрез психометрични изчисления се отделят Големите Пет за всеки отговорил. След това той и екипът му сравнили резултатите с други реакции от профила във Facebook на отделните индивиди, като какво те харесват (like), какво споделят или публикуват на стената си, техния пол, възраст, местоживеене и пр. Така изследователите свързали точките и извели взаимовръзките.

Забележително е, че от привидно невинните действия в социалната мрежа могат да се направят достоверни заключения. Така например, мъже които харесват козметичните продукти на MAC е много по-вероятно да са гей; един от най-добрите индикатори за хетеросексуални е “харесването” на хип-хоп бандата Wu-Tang Clan.

Последователите на Лейди Гага в повечето случаи са екстроверти, докато тези с философски предпочитания – интроверти.

Докато тези парчета от пъзела – сами по себе си – са слаби показатели за достоверни заключения, то натрупването от десетки, стотици и хиляди индивиди прави прогнозите и резултатите наистина точни.

Козински и екипът му неуморно подобрявали моделите си на работа. През 2012-та те доказват, че на база от средно 68 харесвания на потребител е възможно да определиш цвета на кожата му с 95% сигурност, сексуална му ориентация с 88% сигурност и дали е привърженик на Демократичната или Републиканска партии с 85% сигурност. И нещата не спират до тук – интелект, религия, принадлежност, както и употреба на алкохол, цигари и наркотици. Възможно е дори да се направи заключение дали родителите ти са разведени или не.

Силата на моделa им се илюстрира най-добре от това дали може да предвиди отговор по дадена тема. Козински продължил да работи непрестанно и не след дълго бил способен да прецени човек по-добре от колегата на работното му място само по 10 харесвания във Facebook. 70 харесвания те правят по предвидим за него от колкото си за приятелите си, 150 и той знае повече за теб от родителите ти, а от 300 знае за теб повече и от партньора ти. С увеличаването на тази цифра резултатите надминават, това което сам знаеш за себе си в полза на Козински. В деня, когато публикува тези открития, той получава две телефонни обаждания – заплаха за даване под съд и предложение за работа. И двете от Facebook…

Само седмица след това харесванията във Facebook стават лични по подразбиране. Преди това тази опция е липсвала и всеки в интернет може да го види като “харесваш”. Но това не било пречка за събиращите информация: докато Козински винаги се е допитвал за съгласие до потребителите на платформата, множество приложения и куизове днес изискват достъп до лични данни, като предпоставка за направа на поредния тест за лични качества. (Всеки, желаещ да си направи самооценка базирано на Facebook профила си по системата на Козински, можа да го направи на неговия сайт и да сравни данните с тези на класическата OCEAN система като тази от центъра за Психометрия към Кембридж).

Но не всичко се изчерпва само с “лайковете” и дори Facebook. Козински и екипът му могат сега да определят Големите Пет базирани просто на броя профилни снимки, които имаш във Facebook, или броя контакти (добър индикатор за екстровертност). Възможността да разкриеш себе си дори и извън мрежата (offline) е абсолютно реална. Например сензорът за движение на нашия телефон разкрива колко бързо се движим и колко далеч пътуваме, което има връзка с емоционалната ни нестабилност. Нашият смартфон е необятен психологически въпросник, който постоянно попълваме, съзнателно или не, заключава Козински.

Ключовото все пак е, че това работи двустранно: не само биха могли да се създадат психологически профили, но базата данни може да се използва и в обратна посока, за намиране на такива – всички загрижени бащи, всички гневни интроверти, например, или може би също всички Демократи… В крайна сметка Козински създава своеобразна търсачка на различни личности. Той започва да осъзнава потенциала, но същевременно с това и наследява опасност от работата си.

Интернет за него винаги е бил дар от Бога и винаги е искал да се отблагодари в замяна. Данните могат да бъдат копирани и препредавани. Защо да не може всеки да се възползва от това? Това обуславя духа на цяло едно поколение и началото на една епоха, превъзмогваща ограниченията на физическото.

Но какво би станало, ако някой се възползва неговата “търсачка” за манипулативни цели? – бил въпросът, който не давал мира на учения.

Той започнал да добавя предупреждения към своите научни трудове, като тази информация можа да бъде заплаха за индивидуалната Ви сигурност, свобода и дори живот, но сякаш никой не схващал истинската опасност зад тези думи.

В началото на 2014 година с него се свързал млад професор-асистент по психология на име Александър Коган от името на компания, която се интересува от научния труд на Козински. Искали достъп до данните от MyPersonality, но без да уточнява целта. Първоначално Козинкси се заинтересувал от предложението, макар и обвито в мистерия, защото обещавало добър приход за института, след което обаче се разколебал. В крайна сметка си спомня, че Коган разкрил името на компанията и то било SCL (Strategic Communication Laboratories). Проверил в Google – Ние сме първокласна агенция за управление на избирателен вот е представянето в сайта им. SCL маркетират на база моделиране на психологически профили. Един от основните фокуси: Влияние на изборната нагласа. Какво е това? Смутеният Козински разглеждал различните страници и се питал, каква точно комапния е това? И какво планират тези хора?

Това, което било неизвестно към момента за него е, че компанията майка има група от подразделения. Чия собственост е тя и клоновете и било неясно, благодарение на заплетена корпоративна структура тип Panama papers. Някои от дъщерните компании на SCL се свързват с изборите от Украйна до Нигерия, подкрепа на Непалския монарх в борбата срещу бунтовниците. Други развивали методи за влияние на изборите в Източна Европа и Афганистан за НАТО. През 2013 година SCL създали нова компания за участие в изборите за президент в САЩ – Cambridge Analytica.

Козински не знаел нищо за това, но имал лоши предчувствия. Всичко започна да потъва, спомня си той. При задълбочаване на разследването открил, че Александър Коган тайно регистрирал компания, която била в бизнес отношения със SCL. Според доклад от декември 2015 в The Guardian и вътрешни документи на компанията предоставени на Das Magazine, става ясно, че SCL научава за Козински от Коган.

Козински заподозрял, че компанията на Коган може да е възпроизвела метода за определяне на Големите Пет, базиран на Facebook харесвания за да го продава на тази агенция за влияние на изборната нагласа и в крайна сметка – вот. Той веднага прекратил контакта си с Коган и информирал директора на института, предизвиквайки сложен конфликт там от притеснение за репутацията на тази институция. Алексанър Коган се преместил след това в Сингапур, оженил се и променил името си на д-р Спектра. Михал Козински защитил докторската си степен, получил оферта за работа от Станфорд и се преместил в Щатите.

Г-н Брекзит

Всичко утихнало за около година, след което през ноември 2015-та по-радикалната от двете страни в Брекзит – тази ЗА напускане на ЕС, подкрепена от Найджел Фараж, обявили, че са наели компания занимаваща се с Голямата база данни за онлайн кампанията си – Cambridge Analytica. Нейната основна сила била в иновативния политически маркетинг – микротаргетиране-специфициране на личностни характеристики по “отпечатъците” оставени в дигиталното пространство по модела на Големите пет.

В този момент Козински започнал да получава мейли, търсещи отговори за връзката му с това – думите Кембридж, личностни характеристики, анализи водели някак естествено до него. Това бил първият път, в който чул за компанията, която твърди, че заела името на университета заради първите си изследователи, които били негови възпитаници. Ужасен той проверил интернет страницата на компанията.

Използва ли се неговият метод толкова мащабно за политически цели?

След резултатите от вота на Брекзит приятели и познати на Козински му пишели, предимно в стил: Виж какво направи! Където и да отидел се налагало да обяснява, че няма нищо общо с тази компания. (Остава неясно колко задълбочена е била намесата на Кембридж Аналитика в Брекзит. Представители на компанията не дискутират подобен тип въпроси.)

19 Септември, 2016, изпълнителният директор на Кембридж Аналитика – Александър Никс на Concordia Summit, Снимка: Getty Images for Concordia Summit/ Bryan Bedder.

За няколко месеца и това утихнало. Тогава на 19 септември 2016-та, само месец преди президентските избори в САЩ, китарата от „Bad Moon Rising“ на Крийдънс Клийруотър Ривайвъл изпълнила тъмно синята зала на нюйоркския Гранд Хаят хотел. Започнал Конкордия Сумит. Нещо като световен икономически форум в миниатюра. Хора от върховете на компании от цял свят присъствали, измежду които и Швейцарския президент Йохан Шнайдер-Аман. Моля, посрещнете на сцената Александър Никс, Изпълнителен директор на Кембридж Аналитика, обявил спокоен женски глас. Елегантен мъж в тъмен костюм излязъл на сцената. Залата притихнала. Мнозина знаели, че това е новият стратег в дигиталните технологии на Тръмп. Ето и презентацията му там.

Няколко седмици по-рано Тръмп публикува някак загадъчно в туитър-профила си: Скоро ще ме наричате г-н Брекзит.

Политически анализатори всъщност наистина забелязват някои учудващи прилики между програмата на Тръмп и тази на дясното движение в Брекзит. На мнозина обаче избягва връзката между двете – наеманите на маркетинг компанията Кембридж Аналитика.

До този момент, политическата кампания на Тръмп в дигиталното пространство се е свързвала предимно с името на Брад Парскейл – предприемач в областта на маркетинга и неуспял основател на старт-ъп, който направи елементарен сайт на Тръмп за 1500 долара.

Силата на 70-годишният кандидат президент не е в дигиталната среда. Той дори няма компютър в кабинета си.

Тръмп не пише мейли, е казвала неговата асистентка. Самата тя го е убедила да си купи смартфон, от който сега публикува туитър-статуси неуморно.

Хилъри Клинтън от друга страна разчиташе много на онаследеността от първия президент в социалните мрежи – Барак Обама. Разполагаше с адресите на Демократичната Партия, работеше с големи анализатори на данни като BlueLabs и беше подкрепяна от Google и DreamWorks. След обявяване сътрудничеството на Тръмп с Кембридж Аналитика, върхушката от Вашингтон неразбиращо се питаха – Чужденци в поръчкови костюми, които не разбират нито държавата, нито хората? Наистина ли?

За нас е привилегия да говорим днес за силата на Голямата база данни и психографията в изборния процес. и свързани в мрежа възлови точки, които  формират изображение на мозък зад лектора Александър Никс – русият мъж с очила и британски акцент, който действа на американците като стандартен немски акцент пред швейцарци. Започва да обяснява за това как само преди 18 месеца Сенатор Круз е бил измежду по-малко популярните кандидати. По-малко от 40% от населението бяха чували за него. Кембридж Аналитика започва работа в щатските избори 2 години по-рано, първоначално консултирайки Републиканците Бен Карсон и него. Круз, а по-късно и Тръмп са били финансирани предимно от софтуерния милиардер Робърт Мърсер, който заедно с дъщеря си Ребека са най-големите акционери в Кембридж Аналитика.

Е, как го постигна Круз?

До тук Никс обяснява, че кампаниите са предимно ориентирани по демографски критерии – наистина нелепа идея. Идеята, че всички жени трябва да получават еднакъв призив, заради пола си или всички афро-американци заради расата си. И така разграничава, това което е в основата на Кембридж Аналитика – обратния на масовия подход. Съобщението вече е персонализирано за човек или група от хора обусловена по общи признаци на реакция в мрежата, които са събирателно за тях и съответно действията им. Идентично на интернет активността ни, която предизвиква обратна такава от реклами на продукти, на база “досието” ни в Голямата база данни.

Бъдещето…

Ролята на Кембридж Аналитика в кампанията на Круз е неоспорима. През декември 2015 екипът на кандидата предписват успеха си именно на употребата на психологичния анализ в Голямата база данни. Това им струва около 5.8 милиона – победата в Йова през май, където преди това Круз беше обречен на провал.

Никс продължава със следващ слайд, изобразяващ Големите Пет или модела OCEAN. В Кембридж – небрежно вмъква той – формирахме модел, с който предвиждаме личността на всеки един възрастен в САЩ. Публиката е покорена. Според него успехът на техния маркетинг е резултат от комбинацията на 3 елемента: изследване начина на поведениe с OCEAN модела, Голямата база данни и таргетирането.

Никс обяснява и механизма на работа на Кембридж Аналитика – първо купуват лична информация от различни източници, като компании за регистриране на имоти, такива свързани с автомобилни данни, покупки, бонус карти, клубни членства, предпочитания към медии, посещавани църкви и пр. На екрана зад него показва логата на световни брокерски фирми за информация като Acxiom и Experian – в САЩ, където почти всяка лична информация се продава.

Например, ако се интересуваш къде живеят еврейски жени, можеш просто да закупиш тази информация, в това число и телефонни номера.

Сега Кембридж Аналитика осъвместява тези детайли с избирателните списъци на Републиканската партия и онлайн данните за да изчисли Големите Пет личностни характеристики. Дигиталните отпечатъци изведнъж се превръщат в истински хора със страхове, нужди, интереси и адреси по местоживеене.

Методът изглежда доста сходен с този на Козински. Никс не пропуска да спомене и използването им на “проучвания” в социалните мрежи и Facebook данни. И така компанията прави точно това, за което Козински предупреди. Никс: Имам профил на всеки американски гражданин – 220 милиона души.

Чрез графики и карта на Йова с обозначения на отделни групи профили, той онагледява какво точно са направили за политическата кампания на Круз. От стотици хиляди души той отделя определен брой републиканци по дадени критерии, следва- все още не убедени, стеснява до – мъже и т.н. докато накрая остава само едно име с адрес, интереси, личностни характеристики и политически убеждения. Как Кембридж Аналитика действа спрямо тази личност с подходящи политически послания?

Никс показва какъв е подходът към различни категории психологични профили и отношението им към Втората поправка и правото на притежание, на оръжие: За свръх чувствителни, емоционални и съвестни хора – заплахата от обир и застраховката на оръжието. Подкрепено от снимка на крадец разбиващ прозорец. От друга страна е показан мъж и дете насред полето с оръжия по време на лов за патици. Или обратно на първите – за по-затворената и благосклонна публика, за хора, които се интересуват от традиции, навици, семейство.

Как да държим привържениците на Клинтън встрани от урните?

Забележителните несъответствия при Тръмп, многократно критикуваното му непостоянство и последвалите противоречиви послания в крайна сметка се оказа, че са най-добрият му актив. Различно съобщение към отделния гласоподавател. Идеята, че Тръмп е действал като перфектно изчислен алгоритъм, основавайки се на реакцията на хората е изразена от математика Кати О’Нийл през август на 2016.

Общо взето всяко послание, което отправяше Тръмп беше базирано на базата данни, спомня си Александър Никс. В деня на третия президентски дебат между Тръмп и Клинтън, неговият екип тества 175 000 различни вариации на аргументи, за да достигне до правилните версии посредством Facebook. Посланията се различавали с микроскопични детайли за по-голяма част от хората и достигат до получателите посредством конкретно съставен психологически подход: различни заглавия, цветове, надписи, със снимка или видео. Чрез тези фини настройки достъпа се свежда до най-малките групи, обяснява Никс в интервю. Можем да достигнем до села, жилищни блокове и отделни апартаменти с правилния подход. Дори до отделни индивиди.

На Маями дистрикт в Little Haiti, например, кампанията на Тръмп съобщи на жителите новината за провала на Фондация Клинтън след наводнението в Хаити, за да не гласуват за нея. Това разбира се е един от подходите – да държи на страна от урните последователи на Клинтън, да потиска техния вот. Т. нар. черни постове – спонсорирани статии, тип новини, промотирани във Facebook, могат да бъдат виждани само от потребители с определени профили – например видео насочено към афро-американци, в което Хилъри Клинтън ги нарича хищници.

Никс завършва лекцията си на Конкордия Съмит, заявявайки че традиционната масова реклама (онагледено на слайд с билборд) е мъртва. Моите деца със сигурност никога няма да разберат тази концепция за масова комуникация. И преди да си тръгне от сцената, анонсира, че след като Круз напусна състезанието, компанията му помага на един от двамата останали кандидати.

Колко точно американското население е било таргетирано от дигиталните войска на Тръмп към момента не е видимо, защото нападаха по-малко в масовите медии и телевизии. И докато екипът на Клинтън си мислеше, че е водещ базирано на демографски проучвания, журналистът на Bloomberg Саша Айзенберг с изненада констатира по време на визита в Сан Антонио, в базата на дигиталната кампания на Тръмп, че е на път да бъде създадена втора централа. Вграденият екип на Кембридж Аналитика, около 12 души, получиха 100 000 долара през юли, 250 000 през август и 5 милиона през септември. Според Никс, компанията му е спечелила около 15 милиона общо. (Кембридж Аналитика е основана в САЩ, където законите уреждащи достъпа до лични данни са по-благосклонни в сравнение с Европа. Според законите за поверителност на Стария континент, човек трябва да се включи за да бъде достъпен профила му, докато в САЩ те позволяват пълен достъп освен, ако сам не се изключиш от такъв.)

Мерките били радикални: от юли 2016 агитаторите за Тръмп били снабдени с приложение, с което да идентифицират политическите възгледи и тип личност. Доставчикът на въпросното приложение е същият като при кампанията за Брекзит. Хората на Тръмп се отправяли само към къщите на тези, които възприемали посланията, подготвени с насоки за разговор изцяло спрямо профила на събеседника. В резултат реакциите се връщат обратно посредством приложението, с нови данни за кампанията.

И все пак това не е нищо ново. Демократите са правили подобни неща, но няма доказателство, че са разчитали на психометрично профилиране. Кембридж Аналитика разделят американското население на 32 типа личности и се фокусира върху 17 от тях. И точно както Козински установи, че мъжете харесващи козметичния бранд MAC има голяма вероятност да са гей, компанията откри, че предпочитащите коли произведени в САЩ са потенциални избиратели на Тръмп.

Какво следва?

До каква степен психометричните методи влияят на резултата от изборите? Когато били запитани конкретно, Кембридж Аналитика отказали да предоставят конкретни доказателства за ефективност на кампанията си и е много възможно този въпрос да няма отговор.

И все пак: изненадващият възход на Тед Круз, увеличения брой гласоподаватели в провинцията, намаления брой афро-американци пред урните, както и факта, че Тръмп похарчи много малко за кампанията си, също може доказва ефективността на насочената към отделната личност реклама. Той също инвестира много повече в дигитална, отколкото в телевизионна реклама, сравнено с Клинтън. Facebook се оказа решителното оръжие и най-добър партньор в предизборната надпревара, както обясни Никс.

И въпреки, че мнозина твърдяха, че големия загубил са именно статистиките и проучванията, то това е вярно само за демографските такива. Иронично, обвиняваният в назадничавост спрямо технологиите Тръмп спечели с подкрепата на иновативен подход в дигиталния свят. Друг голям победител, разбира се е Кембридж Аналитика, чийто член на борда на директорите – Стийв Банон беше назначен за Старши съветник и Отговорен стратег в екипа на новия щатски президент.

Въпреки, че Кембридж Аналитика не желае да коментира въпроса дали водят разговори в момента с новия Британски премиер – Тереза Мей, Александър Никс не крие, че изгражда голяма мрежа от клиенти, като е получил запитвания от Швейцария, Германия и Австралия. Компанията му продължава да обикаля конференции, представяйки успеха си в САЩ. Тази година в 3 водещи държави членки на ЕС предстоят избори – Франция, Холандия и Германия.

Козински следи развитието на това от офиса си в Станфорд, където обстановката след президентските избори е доста смутна. Проучванията му доказват, че персонализирания подход има ефективност – до 63% повече кликове и до 1400 повече убедени, когато Facebook доставя рекламни кампании на хора спрямо интереса им. Още повече, той демонстрира, че по-голямата част от Facebook страници, промотиращи продукти или марка са повлияни от потребителите и голям брой консуматори могат да бъдат таргетирани само чрез една страница.

След като тази статия излиза в Германия, Кембридж Аналитика дават официално изявление, което гласи:

Кембридж Аналитика не използва данни от Facebook. Компанията няма никакви отношения с д-р Козински. Ние не наемаме подизпълнители за проучванията. Не използваме същият метод. Психографията почти не е засегната като употреба в нашите анализи. Кембридж Аналитика нямаше за цел и не е разколебала нито един американски гражданин за вота. Нашите усилия бяха съсредоточени предимно в това да увеличим броя на гласоподавателите в тези избори.

Светът беше преобърнат. Великобритания напуска ЕС, Доналд Тръмп е президент на САЩ, а в Станфорд Козински, който искаше да предупреди света за предстоящата опасност от използване на психометрични данни за политически цели продължава да получава обвинителни мейли. НЕ, казва той тихо, клатейки главата си, Това не е моя вина. Аз не построих бомбата. Аз само показах, че съществува.

Деми Милчева/егоист.бг

hannes grassegger & mikael krogerus/motherboard.vice.com

Парадоксът

.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.
Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.
Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.
Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините.
Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.
Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
Пишем повече, но научаваме по-малко.
Планираме повече, но постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Време.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.
Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.
Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас.
Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето.
Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Джордж Карлин

Кукловодите на Октомврийската революция

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг