Schlagwort-Archive: ГУЛАГ

Първите газови камери са използвани не от нацистите, а от чекистите

Veröffentlicht am von
Antworten

Превръщането на смъртта в процес.

СССР стана първата държава, използвала „химическо оръжие“ срещу собственото си население. При потушаването на Тамбовското въстание на селяните са използвани отровни газове. Колкото и да е странно, все още има хора, които искат да спорят дори с този документиран факт. А да се примирим с факта, че газовите камери, един от основните символи на престъпленията на Третия райх, са били първи използвани не от нацистите, а от съветските чекисти, се оказва още по-трудно. Трето десетилетие продължава дебатът дали това е вярно или не. Siberia.Realii разбра на какво се основава твърдението, че газовите камери са „произведени в СССР“ за масово унищожаване на селяни.

„Те кроят нещо лошо, ужасно“

На 14 юли 1943 г. в Краснодар започва първият открит процес в историята на СССР по делото за престъпленията на нацистките нашественици и техните съучастници. На подсъдимата скамейка имаше 11 души – съветски граждани, които доброволно влязоха в Sonderkommando – немски наказателен отряд. Ходът на процеса беше широко отразен в пресата и така светът за първи път научи, че нацистите са използвали специално оборудвани мобилни газови камери за кланета в Краснодарския край. Тези автомобили влязоха в историята под името „газови камери“. С тяхна помощ окупаторите унищожиха почти седем хиляди жители на Краснодар, като по-голямата част от тях бяха цивилни.

И така, на 23 септември 1942 г. германските войници претърсват отделенията на областната детска болница и зареждат всички деца, които откриват, в „газовата камера“. На лекарите дори не им позволиха да облекат бебетата – изкараха ги както си бяха, само по гащички и тениски. „Никога няма да забравя как малки деца, сред които имаше и едногодишни, плачеха, крещяха, инстинктивно усещайки, че срещу тях се замисля нещо недобро, ужасно“, каза на процеса Иноземцева, болничен работник . Децата никога не се върнаха. След освобождението на Краснодар в погребение близо до града е открита бъркотия от детски трупове в бикини и тениски с болнични печати.

Един от подсъдимите, Василий Тищенко, който лично участва в екзекуциите, умело разказа на процеса, че газовите камери са работили на изгорели газове – те идват от двигателя към тялото. Хората бяха натъпкани много плътно вътре. Ако колата стои неподвижна, те се задушават след 6-7 минути, ако се движи, след 9-10. Оставаше труповете да се изнесат от града, да се изхвърлят в противотанкови ровове и да се покрият с пръст.

По-късно материалите от Краснодарския процес бяха използвани в Нюрнбергския трибунал. По това време вече са събрани доказателства , че нацистите са използвали газови камери не само в Краснодар, но и в Киев, Рига, Харков, Керч, Ставропол и други окупирани градове. Само в Минск от декември 1941 г. до юни 1942 г. в три „газови камери“ са убити 97 хиляди души. А в „лагера на смъртта“ Хелмно близо до полския Лодз най-малко 152 000 мъже, жени и деца, предимно евреи от Източна Европа, са загинали в газови вагони .

„Изля черен дим и паднаха трупове на хора“

Газовите камери се превърнаха в едно от най-ужасните доказателства за престъпленията на нацистка Германия. В Съветския съюз години наред те бяха цитирани като символ на безчовечността на нацизма. И така продължи до разпадането на СССР, когато започнаха да публикуват мемоарите на репресираните. Тогава изведнъж стана ясно, че много от тях си спомнят, че газовите камери са били използвани в НКВД много преди нацистите.

Например, известен дисидент, генерал-майор Пьотр Григоренко, в мемоарите си „В подземието можете да срещнете само плъхове …“ говори за своя добър приятел, директора на совхоза Васил Тесла. Понякога споделяше своите затворнически лагерни спомени. „Всеки негов разказ за това или онова събитие в живота остави следа не само в паметта ми, но и в душата ми“, казва Григоренко. Един от разговорите, който според автора „го е насочил по пътя на освобождението от пътя на комунистическата идеология“, е историята за газовите камери.

„И веднъж, когато по някакъв начин засегнахме въпроса за фашистките зверства:

– Какви зверове, не, зверове… трябва да сте покварени типове, за да мислите за газови камери.

В отговор Васил Иванович, след като се поколеба, каза:

– Знаете ли, Пьотр Григориевич… ние измислихме газови камери… за така наречените кулаци… за селяните.

И той ми разказа тази история.

Веднъж в затвора в Омск той беше извикан от съкилийник до прозореца с изглед към двора на затвора. На прозореца имаше „мутра“. Но в това дуло имаше пролука, през която се виждаше вратата към друга сграда на затвора.

„Гледайте с мен“, каза съкилийникът.

След малко „черният гарван“ се приближи. Вратата на сградата се отвори и охраната вкара хората в отворените врати на колата. Преброих 27 души – тогава забравих да преброя, исках да разбера какви хора и защо са напъхани във „фунията“, застанали близо един до друг. Накрая затвориха вратите, като ги натиснаха с рамене и колата потегли. Исках да си тръгна, но затворникът, който ми се обади, каза: „Чакай, скоро ще се върнат.“ И наистина се върнаха много бързо.

При отварянето на вратите се издига черен дим и труповете на хора падат. Тези, които не изпаднаха, пазачите извадиха с куки … След това всички трупове бяха спуснати в люка на мазето, което не бях забелязал преди. Почти една седмица наблюдавахме такава картина. Този корпус се наричаше „кулак“. Да, и по дрехите си личеше, че са селяни.

Слушах тази история с ужас и отвращение. И през цялото време виждах сред тези селски лица лицето на чичо Александър. В края на краищата, според съобщението, което получих, той е „умрял“ в Омския затвор. Напълно възможно е да е умрял в газовата камера”.

Фактът, че затворниците от ГУЛАГ са обгазявани, дори се споменава в популярна лагерна песен от онези години. Той се основава на линиите на поета и журналист Лев Драновски , осъден за „контрареволюционна троцкистка дейност“ и излежаващ присъда в мината Воркута.

Малко преди смъртта си – Драновски е разстрелян на 1 март 1938 г. – той пише стихотворение „Отвъд полярния кръг“. Има такива редове: „Отвъд Арктическия кръг, / Далеч глух, / Черен като въглен, / Нощи над земята. / Вълчият глас на вятъра / Не ви позволява да заспите, / Поне лъч зора / В това мрак и ужас!/ Нещо- Онова съдбовно/ Скрито в мъглата,/ За всеки един с мъка/ Да бъдеш сам./ Какво в бялата пустиня/ Чака ни утре-/ Дали е ужасът на екзекуцията,/ Дали е газ в банята?

„Блъсках хора в газови камери – и не плаках!“

Може да се предположи, че затворниците или не са разбрали същността на това, което са видели, или по неизвестни причини умишлено са се опитали да го изкривят. Но както се оказа, подобни доказателства са оставени от хора, които са били от другата страна на решетките – самите НКВД. Един от тях, Михаил Шрейдер , през 1938 г. е назначен за заместник народен комисар на вътрешните работи на Казахската ССР и през същата година е арестуван по пряка заповед на Ежов. След като преминава през затвори и лагери, Шрадер става един от малкото високопоставени служители на наказателните органи, които успяват да оцелеят. Много години по-късно той написва мемоарите си „НКВД отвътре. Записки на един чекист“.

Шрейдер споменава газовите камери, като говори за периода от 1935 г. до януари 1938 г., когато работи като помощник на началника на НКВД в Иваново и участва в работата на „тройката“. Група служители на обкома бяха осъдени на смърт, но началникът на UNKVD Александър Радзивиловски нареди да не им се съобщава това.

„Когато съдът се оттегли и осъдените бяха отведени, чух Радзивиловски да нарежда на помощника си Викторов с полуглас:

– За да няма алкохол, дай им четвърт хартия. Нека пишат молби за помилване до Калинин. Това ще ги успокои, а след това … ги вземете. Обявете, че отивате в затвора.

Два-три часа по-късно научих от един от служителите, които придружаваха тази група осъдени за разстрел, че присъдата вече е изпълнена. Освен това той каза, че когато затворена кола пристигна на мястото на екзекуцията, всички осъдени бяха извадени от колите почти в безсъзнание. По пътя те бяха зашеметени и почти отровени от изгорелите газове, които бяха специално отведени чрез специална жица в затворената каросерия на камиона.

Фактът, че газовите камери са били използвани за унищожаване на „враговете на народа“, се доказва и от мемоарите на Валентин Тарас . Този беларуски поет и писател се бие в партизански отряд по време на Великата отечествена война и говори за човек, който лично е участвал в екзекуции с помощта на газови камери.

„Семейството на един от специалните офицери на бригадата (не помня фамилията му) живееше в Брест и един от местните жители съобщи на германците, че това е семейството на служител на НКВД. Той плачеше, биеше се в гърдите и попита всеки, който му се изпречи на пътя: „Виждали ли сте чекист да плаче? Никога не съм плакал! Застрелях хора в тила – и не плаках! Блъсках хора в газови камери – и не плаках! И днес ми се плаче! Семейството ми беше убито! Майка, жена, деца!.. Влечуги! Животни!..“

Разбира се, мъката на този човек беше страшна, непоносима и нараняваше всички! Но аз и моя приятел Стьопка също бяхме ужасени от думите му за изстрели в тила и газови камери. Имаме ли газови камери? Това са газовите камери на нацистите! Това са нацистите, които стрелят в тила! Може би бълнува от мъка?

Стьопка и аз бяхме просто изненадани от това, което чухме, и отидохме в землянката на шефа на печатницата на подземния районен комитет на партията и започнахме да го питаме как може да бъде – какво вика специалният офицер? Шефът на печатницата беше изненадан от такъв въпрос и започна развълнувано и бързо да ни казва, че този специален офицер току-що е бил при него и той не каза нищо подобно и всички го измислихме. И, отклонявайки очи, той започна да ни обяснява, че партията е имала много врагове, че преди войната страната гъмжи от немски агенти и шпиони и е необходимо да бъдат унищожени възможно най-бързо с всички средства.“

„От душегубок уже не отмоешься“

„Да, аз и моите колеги знаем за тези свидетелства, но те не са потвърдени нито в документи, нито в научната литература“, казва Татяна Полянская , доктор по история, старши научен сътрудник в Историческия музей на ГУЛАГ. – Имаме в архива заповед на МВР за забрана на „мерките за физическа принуда“ спрямо затворниците, която е подписана през април 1953 г., но сред изброените в нея изтезания липсват и „газови камери“. Може би, ако това беше приложено, беше „аматьорско“ на земята.

Но далеч не всички историци са съгласни с версията, че това е изключително инициатива на местни енкаведешници.

– Смятам, че газовите камери са били използвани доста широко – това се доказва от географията на оцелелите доказателства. Но по-късно документите, съдържащи каквото и да било споменаване на газови камери, бяха иззети или класифицирани. Причината е очевидна: когато започна процесът на разобличаване на култа към личността на Сталин и неговите престъпления, отдавна вече беше проведен Нюрнбергският процес, където газовите камери бяха наречени дяволското изобретение на нацистите. Може ли да се допусне да стане известно: палмата в използването им принадлежи на съветските чекисти? Разбира се, че не. Това би било непоправим удар върху репутацията на Страната на Съветите, – казва историкът Дейвид Оксенкруг. – Можеш да се отречеш от Сталин, но не можеш да се измиеш от газовите камери. Следователно всички следи бяха заличени. И по същата причина няма руски научни трудове, посветени на използването им в СССР. А ако няма документи, няма и проучвания.

Според Oksenkrug най-показателното от оцелелите доказателства са мемоарите на Пьотр Григоренко.

– Там се споменава най-важната подробност: че с газови камери са унищожени кулаци – заможни селяни. Именно от тази кампания започнаха наистина масови репресии, когато служителите на НКВД вече се бореха да се справят с огромен брой смъртни присъди. Всеки ден беше необходимо да се застрелват толкова много хора, че цевите на служебното им оръжие прегряваха, трябваше да се търсят алтернативни възможности за това как да пуснат смъртта на потока, обяснява Дейвид Оксенкруг.

Всеки регион имаше свои собствени пътища. И така, бившият началник на Куйбишевския оперативен сектор на UNKVD за Новосибирска област Леонид Лихачевски, който беше арестуван за нарушения на закона през ноември 1939 г., свидетелства по време на следствието как са били изпълнени присъдите: „Х хиляди души. Ние използваха два вида изпълнение на присъдите – разстрел и удушаване. Ние не се занимавахме с изгаряне. Изгаряха се само трупове. Общо бяха удушени около 600 души … Операциите се извършваха по този начин: в една стая група от 5 души завързаха осъдения, след което бяха отведени в друга стая, където бяха удушени с въже. Общо за всеки беше по една минута, не повече.“

Газовите камери бяха по-ергономичен вариант. Освен това те бяха идеално пригодени за друга задача – поддържане на секретност. В заповедта на народния комисар на вътрешните работи Николай Ежов № 00447 „За операцията по репресиране на бивши кулаци, престъпници и други антисъветски елементи“ от 30 юли 1937 г. се описват всички подробности за предстоящата кампания за масово унищожение на селяните бяха ясно описани.

– Разстрелът е предписан „със задължително пълно запазване на тайната на времето и мястото на изпълнение на присъдата“. И хората, отровени от изгорели газове, не можеха да вдигнат шум или да се съпротивляват, телата им можеха да бъдат погребани тихо, без да привличат ненужно внимание. Така че газовите камери се оказаха идеално оръжие за унищожение, удобно и ефективно. И като цяло в самата им идея няма нищо фантастично. Когато държавата постави задачата да унищожи огромен брой свои граждани за кратко време, изпълнителите на държавната поръчка бързо ще намерят удобен начин да се справят със задачата, казва Дейвид Оксенкруг.

„Те бяха съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола“

Показателно е, че чуждестранните историци, които са имали достъп до свидетелствата на репресирани много преди началото на „гласността“, а след разпадането на СССР са получили възможността да работят в съветските архиви, не се съмняват в използването на газа на НКВД. камери. И така, британският историк Катрин Ан Меридейл в работата си „Каменна нощ: Смърт и памет в Русия от 20-ти век“ не само говори за използването на газови камери, но и посочва името на човека, който ги е въвел в ежедневието – Исай Берг, назначен през лятото на 1937 г. за началник на административно-стопанския отдел на Московския НКВД. Именно Берг като създател на газовите камери посочва канадският историк Робърт Гелатли, автор на Ленин, Сталин и Хитлер.

Тимъти Колтън , професор в Харвардския университет, в монографията си „Управление на социалистическия мегаполис“ казва, че отровените от изгорели газове са били погребани на сметището в Бутово, чийто надзор е поверен на Берг. Той трябваше да подготви стрелбището и да се погрижи екзекуциите да преминат без ексцесии. За да убива затворници на големи партиди, Берг решава да използва изгорелите газове, пуснати в каросерията под налягане на специално оборудван камион. След това телата бяха откарани на полигона Бутово и натрупани в окопи, най-често изкопани от други жертви, които вече почиват в тези масови гробове. Така че „работата“ може да бъде свършена само за една нощ, като се направи само едно пътуване от центъра на града до покрайнините.

А редакторите на книгата „Големият терор в СССР през 1937-1938 г.“ Томас Кижни и Доминик Ройнет цитират разкопки, проведени на полигона Бутово през 1997 г. Тогава бяха ексхумирани 59 трупа на хора, вероятно екзекутирани в Берг. Само четирима от тях са простреляни в главата, останалите нямат следи от огнестрелни рани, от което Кижни заключава, че поне някои от жертвите са обгазени.

Исай Берг не преживя „голямата чистка“ след отстраняването на Ежов: той беше обвинен в заговор срещу държавните лидери и разстрелян през 1939 г. Чужди историци, успели да се запознаят с делото му, цитират показания, дадени по време на разследването. Един от свидетелите, подчиненият на Берг Фьодор Чесноков, който е член на специална група за изпълнение на присъдите, каза, че осъдените са били доставяни на полигона Бутово в специални автомобили: „Тези коли бяха оборудвани с щепсели, които можеха да се използват за пуснете газ в тялото. осигуряване на сигурност по време на доставката на осъдените до мястото на екзекуцията, т.е. в случай на бунт в колата. Дали това средство е използвано за умиротворяване на осъдените, не знам. Други доказателства за евентуално използване на газови камери за унищожаване на хора по делото няма.

През 1956 г. роднините на Исай Берг решават да постигнат неговата реабилитация. При разглеждането на делото са разпитани следовател Н.П. Харитонов, който участва в разпитите на Берг през декември 1938 г. Давайки показания, той говори и за газовите камери:

„Тогава Берг беше ръководител на оперативната група за изпълнение на решенията на Тройката на МО на НКВД. С негово участие бяха създадени превозни средства, така наречените газови камери. В тези превозни средства бяха транспортирани арестувани, осъдени на смърт и по пътя към мястото за изпълнение на присъдите са били отровени с газ.Мисля, че самият Берг призна това по време на следствието.

Въпрос: Това, което казахте за газовите камери, не е отразено в материалите на неговото следствено досие. Как можете да обясните това?

Отговор:Доколкото си спомням, в протоколите за разпит на Берг са отразени фактите за нарушаване на социалистическата законност от негова страна, както и неговите показания за задушаване на осъдените на смърт с газ. Берг и неговата оперативна група изпълняваха по няколкостотин присъди всеки ден. Спомням си, че на един от разпитите Берг призна, че е организирал изпълнението на присъдите с помощта на кола (газова камера), обяснявайки това с факта, че е изпълнявал инструкциите на ръководството на МО на НКВД и че без това беше невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции, на които арестуваните бяха осъдени от три тройки едновременно. От разказите по време на разпитите на Берг и от разговорите, проведени между служителите на UNKVD MO, беше известно, че процедурата за издаване на присъди, организирана от Берг, е отвратителна: арестуваните, които са осъдени на смърт, са съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола. Имуществото на арестуваните под ръководството на Берг е разграбено.

Фактът, че до 1956 г. в следственото досие няма признания на Берг, че е използвал газови камери, потвърждава версията на Дейвид Оксенкръг за умишленото унищожаване на доказателства след смъртта на Сталин.

„Имах разрешение от висшите власти“

Когато в руската преса започнаха да се появяват отделни публикации, в които се казваше, че не нацистите са изобретили газовите камери, читателите отказаха да повярват, че такова нещо изобщо е възможно. И така, във вестник „Аргументи и факти“ от 17 април 1993 г. е публикуван въпрос от И. Рейнголд от Иркутск: „Вярно ли е, че газовата камера, широко използвана от германците по време на Втората световна война, е съветска изобретение?“ Отговорът беше даден от полковник от Главната дирекция по сигурността на Руската федерация А. Олигов : „Наистина, бащата на„ газовата камера ”- специално оборудван микробус от типа „Хлеб” с изпускателна тръба, вкарана в тялото – беше началник на административно-икономическия отдел на Дирекцията на НКВД за Московска област И. Д. Берг. По предназначение – да унищожи хората – „

След всяка такава публикация се вдигаше страшен шум. Авторите бяха обвинени във фалшифициране на историята, наречени в най-добрия случай либерали и т.н. Основният аргумент всъщност беше същият: е, руският народ не може да е първият, който е изобретил и използвал газовите камери. Не можете, не можете да повярвате…

Сред тези, които повярваха веднага и безусловно, беше Александър Солженицин . Очевидно авторът на „Архипелаг ГУЛАГ“ е разбрал, че самата идея за газовите камери отговаря на същността на сталинисткия режим не по-малко от фашисткия. В книгата си 200 години заедно той пише: „И ето едно удивително съобщение, което проблесна през 1990 г., от което научихме, че прочутите газови камери са изобретени, оказва се, изобщо не от Хитлер през Втората световна война, а в съветския НКВД през 1937 г. И той ги изобрети тях (и не сам, вероятно, но той беше организаторът на изобретението) – Исай Давидович Берг, началник на AHO (административен отдел) на UNKVD на Московска област … И се оказа така. Но когато три „тройки“ започнаха да седят едновременно в района на Москва, вече беше невъзможно за палачите да се справят. Тогава те познаха: жертвите ще бъдат съблечени голи, вързани, запушени и хвърлени в затворен камион, маскиран отвън като фургон за хляб.По време на изтеглянето изгорелите газове влязоха в камиона – и преди далечния ров затворниците вече бяха „готови“.

С течение на времето все повече и повече доказателства за използването на газови камери започват да се появяват в изследванията на руските историци. Така Алексей Литвин , професор в Казанския университет , пише в работата си „Червено-белият терор в Русия“ , че Берг решава да използва газови камери, когато броят на осъдените надвишава 300 на ден. Историкът Лидия Головкина , редактор на книгите на паметта „Бутовски полигон“ и „Затвор Сухановская“, съобщава , че „по време на разследването Берг или отхвърли тези обвинения, след това ги призна, обяснявайки, че в противен случай би било невъзможно да се заснеме такъв брой на осъдените и че е имал разрешение за това от висшето ръководство.“

Но може би най-убедителни са показанията на ведомствените историци от ФСБ Александър и Андрей Плеханови, опитни служители на спецслужбите. Имайки достъп до секретни документи, те написаха редица трудове по история на органите на държавна сигурност. Те издадоха книга през 2019 г„Екзекутираният колеж на Феликс Дзержински“. Напълно оправдавайки репресираните чекисти от ленинския набор, Плеханови все пак не отричат ​​историята за газовите камери: „Осъдените на ВМН не трябваше да бъдат разстрелвани. Отбелязваме един не много известен факт, че Берг, офицер от НКВД , стана известен с това, че НКВД създаде машина „газова камера“, в която осъдените бяха убити с изгорели газове. Отчасти това спаси нервите на московските палачи. Те натовариха живите в затвора Таганская или Бутирка – мъртвите бяха разтоварени в Бутово и цялата работа. Самият Берг обясни на разследването, че без такова подобрение „е невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции“.

От архива Сибир. Реалности

Порочният кръг на имперската история и СССР

Veröffentlicht am von
Antworten
Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив

„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.

Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,

Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.

Как се роди „Цар Анти-Мидас“.

– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.

От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система

– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?

– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.

Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи

Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.

– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?

– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.

Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г.
Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.

Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.

Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.

мечта за фойерверки

– Какви бяха алтернативите?

Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,

От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.

През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.

– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?

– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.

Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.

Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж

Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …

Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г

„…И като шанс да грабнем всичко сами.“

– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.

Фалшив избор между родина и свобода

– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?

– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…

– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.

– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.

Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.

Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.

– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?

– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …

Или президенти.

– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.

* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .