Лазаровден

Лазарки от с. Долни Лозен 1943-1944 г.

Празнува се в предпоследната събота преди Великден. С него започва отбелязването на най-големия християнски празник. Най-хубавата библейска приказка е възкресението на Лазар, последното чудо, с което Христос демонстрира бъдещото си Възкресение. Лазар бил приятел на Исус и живеел в едно село близо до Йерусалим с двете си сестри – Мария и Марта. Исус често обичал да отсяда у тях. Веднъж той бил далеч от Йерусалим, при него дошъл човек и му казал, че Лазар е много болен. Исус казал: „Лазар е тежко болен, но няма да умре“. Заедно с учениците си тръгнал на път и когато те разтревожени се питали жив ли е още, той им отвърнал: „Лазар спи, но аз отивам да го събудя“. Исус отивал да извърши чудо – да възкреси приятеля си, когото много обичал.

Като стигнали до селото, те видели много опечалени хора, които отивали при Мария и Марта да оплачат Лазар, умрял преди четири дни. Марта като разбрала, че Исус е тук, изтичала при него и му казала: „Ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре“. Дошла Мария и още много хора, които не сдържали сълзите си. Исус поискал да го заведат при гроба на умрелия и като стигнали, заплакал от мъка. Лазар почивал в една пещера и Исус поискал от хората да махнат камъка от входа й. Исус се помолил на небесния си отец и казал: „Лазаре, стани!“. Станало чудо – Лазар излязъл от гроба. Тези, които не вярвали на думите, повярвали на делата му.

Лазаровата събота е един от най-драматичните, поетични и символични пролетни народни обичаи. Още през постите младите моми и момичетата започват да се готвят за лазаруването, като се групират по възраст и по чети.

Лазарки

Облечени празнично, лазарките обикалят къщите в събота от обяд и неделя до обяд, като влизат във всяка къща и пеят песен на всеки член от семейството, пожелавайки плодородие:


А бре, Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чимшир порти,
да улезнат лазарици.
— Бог помага, равни двори!
— Дал Бог добро, лазарици!

Стопаните им раздават от погачата с мед и плодове, за да има берекет. Даряват ги с дребни пари и яйца, които една от лазарките слага в кошничка. Лазарките обикалят и засетите ниви, където също изпълняват песен – пожелание:

Къде ние заминале,
        родило се, преродило,
        та на земня натегнало:
        от два класа кутел жито,
        от два грозда бъчва вино.

Някъде в шествията на лазарките участват булка и момък — едно малко момиче е облечено в сватбени дрехи, а по-голямото е с калпак и с мъжки дрехи. Те разиграват пантомимата за възкръсването на Лазар, комуто предстои женитба.

На площада лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенец (буенек), хванати в дълга редица разтворено (несключено) хоро. На хорото се хващат само моми и се подреждат по ръст (бой): най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница (или боенек). Тя държи в ръцете си тояга. По-възрастните моми са в невестински дрехи.

В някои краища след обеда лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето (или котелът) престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.

Големите лазарки ходят и в неделя по кръчми и дюкяни, на хорото и пеят на събраните там мъже. Накрая си разделят подареното и си устройват трапеза в дома на водачката.

Понеже има вярване, че на Връбница разпускат мъртвите, в събота се прави Лазарова задушница. Жените приготвят жито и раздават осветеното от свещеник за бог да прости, прекадяват и преливат гробовете.

Песните на малките лазарки носят пожелания за плодородие и задомяване.

/“Празници и обреди на българина“ – Трето преработено и допълнено изд. , съст. Надя Петрова, изд. Парнас, 2003 г./

Да си купиш, Истината

Купил си Глупака Истина на пазара. Много изгодно, две думи няма по въпроса. Платил той за истината три глупави въпроса, при това получил два тупаника ресто – и тръгнал.

Но да кажем, че е тръгнал – не бихме!

С Истината на гърба изобщо не е лесно да се ходи. Който е опитвал той знае. Колкото е голяма, толкова е и тежка. Да се возиш на нея – никак не става, а на себе си да я носиш – далеко ли ще я занесеш?

Мъкне Глупака своята Истина, и се мае. Ех, жалко е да я хвърли, а пък е и плащал за нея.

Домъкнал се до дома жив.

– Къде се изгуби, Глупак такъв? – взела да се набира жена му.

Обяснил и Глупака всичко, както си е, само едно не могъл да обясни: за какво му е тази Истина и как да я ползва.

Лежи Истината насред улицата, и през никоя врата не влиза, посъветвал се с жената какво да я прави, как да я използва в домакинството.

Въртели я и тъй, и иначе, и нищо не измислили. Даже да я сложат нямало никъде място.

– Какво ще правиш – няма къде да сложим Истината. – казала жената.

– Върви, – казала жена му, – продай тази своя Истината и много не питай – колкото дадат, толкова. И без това никаква полза от нея.

Помъкнал я Глупака към пазара. Застанал на видно място и вика:

– Истина! Истина! На кого му трябва Истината – граби народе!

Но никой дори и не му обърнал внимание.

– Ей, народе! – вика Глупака. – Взимай истината – изгодно я давам!

– Не мерси, – отговаря народа. – На нас твоята Истина не ни е нужна. Ние си имаме своя, вярно не купена.

Ето че към Глупака се приближил един Умник. Повъртял се около Истината и пита:

– Кво става братчед, Истина продаваме а? Я кажи колко и търсиш?

– Не много, даже съвсем малко, – зарадвал се Глупака. – Ще ти я дам за едно благодаря.

– За благодаря? – сопнал се Умника. – И на това му викаш евтино, не, мерси, това не е за мен.

В същия момент се приближил още един Умник и взел да се интересува. Умували, умували, и решили да купят двамата заедно Истината. Така и станало.

Разрязали Истината на две части. Получили се две полуистини – всяка от половинките и по-лека, и по-удобна, от колкото цялата. Такива полуистини – ум да ти зайде.

Вървят Умниците по пазара и всички им завиждат. А после и другите търговци по техния пример станали да си майсторят полуистини. Режат търговците истината, с полуистина се запасяват.

Сега къде-къде по-лесно ще си говорят един с друг. Там, където трябвало да се каже: „Вие сте подлец“ – казвали: „Имате труден характер“. Наглеца вече можели да нарекат пробивен човек, лъжеца – фантазьор.

И даже вече нашия Глупак никой не ще нарече глупак. За него ще кажат: „Инакомислещ човек“.

Поздрави от автора на блога, на новия социален стил за общуване!

Яков Джераси: Български евреи направиха медицината успешна в Израел

Яков Джераси

Никога не съм усещал дискриминация в България, казва председателят на Международна фондация „България“

– Г-н Джераси, реагирахте остро срещу отворено писмо на български евреи, възмутили се от използването на антисемитски цитат на шахматиста Боби Фишер в играта “Последният печели” по БНТ. Защо не сте съгласен с тяхната позиция?

– Моите сънародници често приемат подобни изказвания по същия начин, по който приемат и някои свастики, нарисувани по стените. Реагират като на знак на антисемитизъм. Но не всяка свастика на стената е антисемитизъм. Те просто са прекалено чувствителни. Само че в България не е като в другите държави. Тук никога не е имало антисемитизъм, нито сега, нито по времето на Втората световна война. Ако се е усещало някакво антиизраелско отношение, това беше по времето на тоталитарното управление. Но онзи строй беше против всички религии.

А сега една група хора реши да се вторачи в телевизионна игра. Всичко стигна дотам, че дори посланикът на Израел, който, откакто е в България, няма публични изяви, реагира на ситуацията. С други думи – направиха от мухата слон.

Това показва колко лош е този негативизъм, който произтича от затворения модел общество, каквото са евреите.

Но не само тук е така. В САЩ Лигата против поругаването (американска правозащитна организация, чиято цел е спиране на клеветите срещу еврейския народ – б.а.) направи проучване върху антисемитските настроения на нациите. В тази анкета първият въпрос например е: “Мислите ли, че евреите във вашата страна са по-лоялни към Израел, отколкото към страната, в която живеят?”. Това не е честен въпрос, защото един евреин се чувства толкова защитен, колкото и друг евреин, когото не познава и е в друга държава.

Не вярвам, че на базата на симпатии който и да е евреин се чувства лоялен към държавата Израел. Отдавна не сме във времената на Холокост.

Другият въпрос, който те задават, е дали мислите, че евреите имат извънредно голямо влияние върху международната политика, световните финанси, дали те контролират медиите. Ако питаш някого в България, всеки втори ще ти отговори: “Да, евреите имат контрол”.

Тъжно, но тези отговори ще бъдат такива, защото е създадена една илюзия.

– Не е ли така?

– Не, не е вярно. По подобен начин обаче се говори и че евреите са много умни. А те не са. В нашата родина те не са най-умните хора на света. Аз мога да посоча умен човек, когото познавам, и това е Карл Джераси, който е с българско потекло и от еврейски произход – човекът, открил хапчето “Антибебе”, с което направи нещо революционно за времето си.

– Заради това ли не приемате въпросите на Лигата против поругаването?

– Евреите тук в тази страна са спасени от комплекса на Холокост. В първите години, когато живеех в Израел, там идваха хора от цяла Европа и повечето от тях още бяха под влиянието на страха, останал от концлагерите. Бяха комплексирани, дори не можеха да ходят в университет заради вътрешните си терзания. По онова време 60% от лекарите в новата държава Израел бяха с български произход, защото повечето, които емигрираха, заминаха от България с професия на лекари. По този начин в основата на здравеопазването в Израел бяха българските евреи.

Затова мисля, че Лигата против поругаване задава въпроси, които не са подходящи за всяка една нация. Това не са въпросите, които трябва да се задават в България.

– Защо антисемитизмът е нетипичен за България?

– Аз съм роден тука. Напуснал съм страната, когато съм бил на 2 години и половина, но в последните 28 години отново живея в България.

Никога не съм усещал дискриминация. Проф. Тодор Танев, бивш министър на образованието, винаги казваше, че тази страна не познава същността на понятието антисемитизъм. Така беше обяснил и на негови гости от Германия. По думите му българите не са расисти, защото не виждат разликата между цигани, турци, мюсюлмани и евреи. Това е големият принос, който дава страната ни през Втората световна война.

Не е типично за българския народ да бъде анти. Така че не смятам, че беше честно да се повдигне този въпрос срещу БНТ и срещу Орлин Горанов. Това са глупости. Има много по-важни неща, с които да се занимаваме.

– Не за първи път обаче има хора, които се обиждат на тема антисемитизъм, въпреки че толерантността е присъща за българите. Защо?

– Защото евреите са затворено общество, от което идвам и аз.

Преди години аз и покойният Емил Кало, който по онова време беше шеф на еврейската общност, решихме да направим панихида за Зико Грациани – български евреин, създал в Израел хорове във военния оркестър. По този случай поканих Детския хор на БНР да научи една негова песен, която да бъде изпълнена в чест на Грациани. Хорът разучи песента на иврит, аранжираха музиката, всичко беше уговорено с ръководството на синагогата. В един момент обаче някой реши да се обади на тогавашния равин, който живееше в Израел и идваше от време на време в България. “Веднага да ги изпъдите, тези деца не са евреи”, каза тогава равинът. Цялата ситуация беше срамно петно както за мен, така и за Емил Кало и за посланика на Израел тогава. И до днес не мога да простя на моите сънародници тази постъпка.

Давам за пример и друг случай – кметът на София по онова време Бойко Борисов се върна от първото си посещение в Израел и поиска от мен да събера 10-ина евреи в кабинета му. Каза им: “Аз се връщам от Израел и искам да ви кажа, че това е естествен приятел на България”. Реакцията на моите сънародници беше: “Нашият президент е Първанов, нашият министър-председател е Станишев”. Как би могло да се говори по този начин!? Всеки може да направи сметка какво значеха всъщност тези техни думи.

Има нещо много вредно в тези реакции. Чувствителен съм към тези неща, защото израснах извън България – в Израел. А там има съвсем различно отношение към хората. Когато Бат Сали отиде там, толкова се зарадваха да видят член на парламента, който е от цигански произход.

– В Израел еврейската общност също ли е толкова затворена, както у нас?

– Религиозната общност е така, но другите са отворени към всички. Въпреки това има и напрежение. През последните 30 години отношенията между израелското и арабското население не са толкова приятни. Преди отношенията бяха много по-добри. Веднага след Шестдневната война (1967 г.) границите бяха отворени, араби посещаваха Израел. Но когато започнаха терористичните атаки, страхът отново се върна.

– Споменахте посещението на Бат Сали в Израел. Защо е бил толкова атрактивен?

– Фактически евреите и циганите имат много общи черти.

През Втората световна война евреите живеят в малки села, в които се женят помежду си. Момичетата не можели да учат. Когато се правят сватби, посредници сватосвали девойките и дори ги продавали за пари. Не е по-различно от циганската махала и в днешни дни.

Затова едно от нещата, които очаквам да се случат, когато пандемията свърши, е да поканим 100 цигани и да ги закараме с автобуси до Хърватия. Там се намира един от големите концлагери, където са били убивани както евреи, така и цигани. За разлика от другите концлагери там са убити 400 000 цигани по най-жестоки начини. Тези хора са били убивани с чукове, за да бъдат спестени куршуми.

Да, циганите и евреите имат обща история. Никога не са били обичани. Нас спряха да ни гонят, но в Европа продължават да гонят циганите. Затова дадох това сравнение.

Впрочем в Музикалния театър в София направиха една много добра продукция по Шалом Алейхем – “Цигулар на покрива”, която разказва точно за този начин на живот. И циганите могат да се преоткрият в тази пиеса повече от евреите, защото ние вече 80 години не живеем така. Но преди това бяхме точно като в циганската махала в софийския квартал “Факултета”.

– Напоследък една от най-обсъжданите теми е как ваксинацията в Израел срещу коронавируса е толкова масова. Как успяха?

– Преди една седмица в Nightlife – това е комедийна тв програма в САЩ, един от актьорите казва: “В Израел успяха да дадат ваксина на половината население. Другата половина са палестинците, на които не дадоха”. Тогава евреите бяха възмутени от програмата. Във всяка смешка с израелската армия, както и във вицовете за арабите се намира много истина. За съжаление, има неприятно отношение на израелците към Арабския свят и към арабското население, което живее около Израел.

Помня преди много години как палестинци отвлякоха израелски войник в Газа. След 5 години бях на една среща в Париж, на която беше и Бойко Борисов. Там бащата на отвлеченото момче се беше обърнал към европейските лидери с призив за помощ. 1000 палестинци бяха разменени за момчето. Изводът от тази история е, че Израел се грижи за всеки един от своите граждани. И е хубаво евреите да са по-отворени, да могат да приемат различни хора, за да бъдат познати.

– Подобна грижа към гражданите си Израел показва и в борбата с COVID. Защо държавата за разлика от другите успя да се снабди с достатъчно ваксини?

– Израел е партньор на Европейския съюз и следи общата насока. Израел намери откъде да вземе ваксини и започна веднага ваксинирането.

До 11 март страната е затворена за всички.

Ако някой има ресторант и иска да го отвори, трябва да е ваксиниран. Няма компромис за нищо. Много са стриктни, не искат болни хора в страната, пазят се много добре и се грижат един за друг. Когато имаха нужда от ваксини, те ги намериха, без да оспорват цената, защото животът на човек е по-ценен от всичко.

Евреите и много от практиките ни служат за пример, което носи отговорността да бъдем отговорни. Казано с други думи, не трябва да сигнализираме за нередности, когато такива не същестуват, не трябва да викаме: “Пожар”, когато той не гори.

24 часа

Петльовден

Старите хора разказват , че този ден се почита, защото, още когато цар Ирод избивал младенците в търсене на новия цар, една майка, за да запази рожбата си, накървила всички съседски порти с отрязаната глава на петле, като объркала нишана и спасила момченцето си. Този обичай е езически и има …няколко версии за произхода му.

Според едни , жертвоприношението се прави за здраве , според други е свързано с отвличането на деца еничари от кърджалиите , които минавали от къща на къща и принуждавали бащите или да дадат синовете си, или да ги убият собственоръчно.

Убивайки петела и правейки с неговата кръв знак на вратата, бащите заблуждавали турците, че са погубили децата си, докато те били скрити и живи и здрави. Петелът в християнските и дохристиянските култури е образът на възвестяващия изгрева на слънцето. С неговия образ е свързана и представата за възкресението на мъртвите – той е символ на вечно възраждащия се живот. Този празник се тачи за здраве на малките момчета и се извършва обредно клане на петел на прага на пътната врата. Добре е кръвта да изпръска вратата и наоколо и с нея се прави кръстен знак по лицата на момчетата и юношите, които колят петела. Главата на петела оставя пред вратата, а него го сваряват цял. Краката на птицата се хвърлят на покрива на къщата, а перата й се запазват. С тях бабите кадят болни или урочасани деца. Приготвят и кравайчета или пита и раздават на съседите.

Празникът е известен още като Черна или Църен ден и се спазват редица забрани – не се върши женска работа, не се правят сватби, за да не „църнеят“, т.е да не жалят починал.

.

Мнението на най-видните слависти за езика на македонците

Проф. Л. Милетичъ

Изъ сп. „Македония“ априлъ 1922 година

Проф. Л. Милетичъ

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (4)

Това е ЧЕТВЪРТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

КРАСЕН СТАНЧЕВ И ГЕРГАНА ЖУЛЕВА ИЛИ ЗА НОМЕНКЛАТУРНАТА ТЕНДЖЕРА И НОМЕНКЛАТУРНИЯ ПОХЛУПАКГорните две лица се мъдрят в позорния списък на „интелектуалци“, които зареваха на умряло щом се разбра, че мога да бъда избран за следващ председател на Комисията по досиетата. Досега осветлих истинските биографии, номенклатурни (БКП и ДКМС), както и ДС зависимости на още няколко от този списък – Евгений Дайнов, Калин Манолов и агент „Сашо“, познат още като Илиян Василев. Защо се разпищяха и известните днешни либерали и пазарници, а в битността си преди 10 ноември 1989 г. – отрочета на висша комунистическа номенклатура Красен Станчев и неговата благоверна Гергана Жулева. Красен Станчев е син на Стефан Станчев – зам.завеждащ отдел в ЦК на БКП. Кр. Станчев завършва марксистко-ленинска философия в Ленинград през 1980 г. и започва работа като асистент по марксистко-ленинска философия в Академията по обществени науки и социално управления при ЦК на БКП. Първата му съпруга е дъщеря на висш номеклатурен кадър от Окръжния комитет на БКП във Бургас. Втората му съпруга е Гергана Жулева. Бащата на Гергана Жулева се казва Дело Жулев – ген.-майор от комунистическата БНА. Завършил Генералщабна академия в СССР през 1973 г. Началник на отдел „Бойна подготовка“ при командването на авиацията. Член е на Окръжния комитет на БКП в Ямбол. След смъртта му Гергана Жулева е покровителствана от двама негови братовчеди, висши комунистически номенклатурчици – Димитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от комунистическата цитадела, пазарджишкото село Лесичево. Димитър Жулев, чичото на Гергана Жулева е посланик на комунистическа България в Москва. Изключително близък с диктатора Тодор Живков и със съветския диктатор Леонид Брежнев покрай втората си съпруга Милка Калинова-Жулева, която е била топлата връзка между двете династии, тъй като е била лична приятелка на дъщерята на Брежнев – Галина. Другият чичо на Красенстанчевата втора съпруга е Стоян Жулев, член на ЦК на БКП. От 1964 до 1967 г. е началник на управление в Министерството на леката промишленост, зам.-министър на леката промишленост, първи зам.-министър на леката промишленост и накрая – министър на леката промишленост. В периода 1980-1988 г. е посланик на НРБ в Съединените щати. и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. Неговата дъщеря Калина Жулева днес съжителства с друга номенклатурна издънка – Мартин Заимов. Мартин Заимов е роден в Женева през 1962 г., с баща британски евреин, офицер от британското разузнаване още по времето на Втората световна война. Майка му, Клавдия Заимова е била обект на оперативна разработка с наименование „Горгона“, извършвана от Шесто управление на ДС. Кадрови служители на управлението и до днес си спомнят, че тя много обичала да досажда на Тодор Живков с претенциите и желанията си. След 10 ноември и тя, и двамата й сина се правят на едва ли не репресирани –нахалство, което е съвсем в реда на нещата за местните нрави. Клавдия Заимова е дъщеря на националния предател и злостен съветски агент ген. Владимир Заимов, който е бил член на Военния съюз от 1934 г. и негов политически секретар от 1935 г. Първото съветско военен аташе след възстановяването на дипломатическите отношения между България и Съветския съюз през 1934 г. е полковник В.Т. Сухоруков. Под негово косвено ръководство (пряко чрез Иван Винаров) Владимир Заимов започва да изпълнява отделни задачи за съветското военно разузнаване още през 1935-1937 г. От началото на 1939 г. той е вербуван за агент на съветското военно разузнаване с певдоним „Азорски“ от приемника на полк. Сухоруков, полк. Бенедиктов. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че Владимир Заимов бил набеден в това. Каза го през 2007 г., когато т.н. „десни“ издигнаха Мартин Заимов за кандидат за кмет на София:„Пламен Юруков: Вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.Водещият Г. Коритаров: Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко…”. Срамна работа. Да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е глупаво. Все едно да извършиш демонстративно покушение над истината. Братът на Клавдия Заимова, Стоян Заимов, е кадрови служител на РУМНО. По-малкият й син пък, Михаил, също е със зависимости към репресивните служби на комунистическия режим. Според Решение № 2-409/08.10.2014 г. на Комисията по досиетата, Михаил Михайлов Заимов, роден на 16 март 1967 г. е вербуван от ОР Валери Тодоров от Второ главно управление на Държавна сигурност на 31 март 1989 г. като агент с псевдоним „Пиер“. Забелязахте ли годината? През пролетта на 1989 г. Михаил Заимов приема да стане агент на ДС. Тогава нямаше нормален човек, който да направи това, защото краят на режима се виждаше ясно, а и ако си бил против този режим (както непрестанно тръби днес брат му Мартин Заимов), тогава що щеш сред най-отблъскващата част на този режим. Трябва да си бил пълен негодник, за да станеш кука в онези месеци. Забележете нечуваното нахалство на тези хора – след години Мартин Заимов ще злоупотребява с темата за ДС като ту твърди, че „тайните ченгета винаги правят някакви тайни неща и винаги са потенциална заплаха за обществото“ , ту – че „Държавна сигурност стои зад генезиса на КТБ“:„Заимов беше категоричен, че от години е имало злоупотреба с власт, а в генезиса на КТБ стои Държавна сигурност… „ДС се е трансформирала в мрежа от влиятелни хора, които имат влияние върху политиците в България”, обобщи Мартин Заимов.“ Това е наистина уникална наглост! Дядо, брат, вуйчо, може би и майка му, всички около теб са били или съветски агенти, или куки на ДС (филиал на КГБ в България по признанието на диктатора Живков, направено при посещението на Ю. Андропов в България през 1969 г.) и ти се правиш на борец със същата тази ДС. Не знам за Вас, но мен подобни неща ме довеждат до ярост с подмяната и фалшификацията, които извършват. Как се съвместява този фалшив патос с фактите за обвързаностите със службите (съветски и български) на целия му род-нямам представа. А и самият Мартин Заимов непрекъснато го влече към висшата номенклатура на БКП. Първо ползва привилегиите ту, после в Лондон, докато ние не можехме да мръднем на запад от Драгоман. Следва брак във Франция с близка роднина на оглавявалия 22 години френската компартия генерален секретар Жорж Марше. За тази тайнствена французойка Заимов се запъва като магаре на лед, колчем някой повдигне темата. След развода с нея, децата му – дъщеря и син, остават да живеят в Париж, а той се връща в България. Докато след 10 ноември 1989 г. Мартин Заимов се прави на дисидент, преди това той е плътно до най-арогантните представители на висшата комунистическа номенклатура. Като Иван Славков например, при когото е работил в края на 80-те г. на позицията преводач в отдел „Протокол“ на Българския олимпийски комитет. И накрая, следва съжителство отново с издънка на тежка номенклатурна фамилия – Калина Жулева.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (3)

Това е ТРЕТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

ЧЕНГЕТО-НАТЕГАЧ ИЛИЯН ВАСИЛЕВАгент „Сашо“ – КТБ и Цветан Василев – хрантутниците са ни скъпиЕдин от най-циничните парадокси на прехода е, че СДС и ДСБ, които бяха и са най-кресливите по темата „Държавна сигурност и ченгетата“, не свършиха нищо по нея, когато имаха парламентарната власт, цялата изпълнителна власт, имаха свой президент и общественото мнение беше на тяхна страна. Нищо! Опитите им за осветяване на дейността на тоталитарните служби бяха ялови (съзнателно) и много недъгави. Не само това. По времето на Иван Костов като премиер в изпълнителната власт нахлуват цели партизански отряди от бивши щатни и нещатни служители на Държавна сигурност и РУМНО. Например, от 63 сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим, 27 са се издигнали на ръководни позиции по време на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Броят им е в пъти повече в сравнение с назначенията на сътрудници на ДС в митниците при останалите правителства – кабинетът Станишев е назначил 5 души, правителството на Сакскобургготски – 6, на Виденов – 6. От правителствата на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов и Иван Костов, с най-голям абсолютен брой предложени и назначени дипломати със зависимости към репресивните служби на комунистическа България е правителството на Иван Костов. Това правителство и президентът тогава Петър Стоянов назначиха три пъти повече секретни сътрудници и щатни служители на ДС и РУМНО, отколкото по времето на Виденов например. Сред ченгетата, които Иван Костов лично е промоцирал има особено гнусни фигури, които днес си умират да се правят на „десни“ стожери и закъснели „русофоби“. Думата ми е за ченгето Илиан Василев, агент „Сашо“ (псевдонимът му е неправилно изписан в решението на комисията по досиетата като „Сашо 11“) на Първо главно управление на Държавна сигурност, който по собственото му признание пред вербувалия го офицер е станал такъв заради силна идеологическа мотивация. Агент „Сашо“ е особено близък на великия „антикомунист“ и с непомръкваща слава „борец“ с ченгетата Иван Йорданов Костов. Затова през 1997 г. оглавява Агенцията за чуждестранни инвестиции след уволнението на Емилия Масларова и остава на този пост до 2000 г., когато заминава посланик в Москва. Да видим що за птица е този нахален и двуличен, но свръхактивен днес агент на Държавна сигурност. Когато прочетем неговото лично дело (ЛД), което се съхранява в архива на Комисията по досиетата, откриваме, че той е бил свръхактивен и много амбициозен агент още през 80-те години на миналия век. Илиян Драганов Василев е роден на 07.07.1956 г. в гр. София. Произхожда от семейство на служещи. Баща му е инженер, член на БКП от 1947 г. Бил е на задгранична работа дълги години като ръководител строежи в Сирия и Либия. Награждаван е с правителствени награди. Майка му е работила като икономист в Министерството на строежите. Илиян Василев е активен член на ДКМС от 1970 г. и още в гимназията е взел активно участие в комсомолския живот, поради което е бил избиран за член на Дружественото бюро на ДКМС. След време ще стане и член на казионното БЗНС – нещо, което е съгласувал с ПГУ-ДС, както пише в личното му дело неговият вербовчик ст. л-т Христо Христов. Агент „Сашо“ завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език. Отбива военната си служба в НШЗО и в поделение в град Харманли. От 1976 г. е студент във ВИИ „Карл Маркс“, специалност „Международни отношения“. В института продължава неговата активна комсомолска дейност. Избиран е за член на Дружествения комитет на ДКМС, където е отговарял за учебно-възпитателната работа на комсомолците. Илиан Василев привлича вниманието на наводчиците от ДС още като студент през 1978 г., за което свидетелства запазена справка на Държавна сигурност. От 1981 г. той вече е на работа в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“. Справка на ДС от 1985 г. сочи, че Илиан Василев е имал контакти и с РУ-ГЩ= През 1986 г. с Илиан Василев е осъществен оперативен контакт от ДС. Снети са неговите оперативно значими връзки и са му възложени оперативни поръчения. Едно от тези поръчения на ПГУ-ДС е по време на 35-тия конгрес на БЗНС през май 1986 г. и организираната след това международна среща е кандидат-агентът да изучава представителя на Великобритания на тези мероприятия. Илиан Василев е бил крайно изпълнителен и много идеологически мотивиран кандидат-агент, впечатляващ с това всички служители на ДС, които са контактували с него. Затова в края на 1987 г. е направено предложение да бъде привлечен за секретен сътрудник на ПГУ-ДС. Четем личното дело на агент „Сашо“:„МВР Строго секретно!Соф. градско у-ние Утвърждавам:Рег. № 2400, екз. ед. Началник отдел 01 ДС1.03.1988 г. Софийско гр. у-ние МВР1080-София Майор: (п) (К. Василев) София, 01.03.1988 г.РАПОРТОТНОСНО: Извършена вербовка на Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник на ДССъгласно утвърденото предложение за извършване на вербовка, сръщата с кандидата проведох на 09.02.1988 г. на закрито. Вербовъчната беседа премина по предвидения в плана ред. Първоначално разговорът имаше общ характер. Впоследствие бяха дискутирани теми от съвременните международни отношения. На тази основа насочих разговора към естеството на работа на кандидата като отговарящ в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“ и разгледах развитието на досегашните ни контакти и тяхното значение…Поставяйки въпроса пряко за по-нататъшно сътрудничество, кандидатът изказа готовност като сподели, че приема сътрудничеството с органите на ДС по идеологически, морални и политически подбуди, тъй като е възпитаван в този дух. При така стеклите се обстоятелства, обясних новия етап в нашите взаимоотношения и основните им принципи: необходимостта информацията да се отразява писмено и същото, от конспиративни съображения да бъде подписвана с псевдоним, който той трябва да избере сега. Кандидатът се спря на името „Сашо“. С Василев бе уговорена двустранна връзка и следваща среща. Въз основа на горното,ПРЕДЛАГАМ:Да се утвърди извършената вербовка на лицето Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник и същият да бъде регистриран като такъв в служба на ПГУ-ДС.Нап. в 1 екз. Ст. разузнавач Отдел 01 ДС№ 1 – ЛД „Сашо“ Ст. л-т: (п)София, 15.02.1988 г. (Христов)“Нахалството на повечето от днешните „антикомунисти“, „десни“ и „русофоби“ е потресаващо. Да си бил кука на ДС и днес да се правиш на обратното е позорно. Та нали според признанието на самия Тодор Живков „Държавна сигурност е филиал на КГБ в България“. Публикувал съм и съм показвал документа с това фундаментално признание на правешкия каскет много пъти – надявам се да сте го запомнили. Е, добре, след като си бил агент на филиала на КГБ в България и си работил де факто за същото КГБ, днес не е ли малко наглеещо да си пръв „борец“ с руското влияние. Да си кажа правичката, с такива борци на Москва не й трябват агенти на влияние. Въобще даже няма да се учудя, ако след време разберем, че тази свръхактивност на агент „Сашо“ (също както преди 10 ноември 1989 г.) е мотивирана всъщност от московците, за да се профанизира и уязви морално народополезното дело за париране на московската пета колона. Тези двойни игри агент „Сашо“ ги може най-добре.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (2)

Това е вторият материал от поредицата от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и „дълбокомислените“ описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше.

И така, какъв е бил преди 10 ноември днешният либертарианец Калин Манолов. Обикновена комсомолска номенклатура е бил, какъв друг може да е бил. Част от документите, които виждате са от архива на Комисията по досиетата. Те представляват характеристика на бившия кадрови офицер от ПГУ-ДС, отдел 8 /активни мероприятия/ Пламен Йотински /днес главен редактор на Агенция БГНЕС/ за кандидатстването му в БКП, докато е бил студент по журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Под характеристиката стои името на другаря Калин Манолов, който през 1986-87 г. е член на Дружествения комитет на ДКМС във факултет „Журналистика“ на СУ. Редом до Люба Ризова, която пък е секретар на ДК на ДКМС. Вижте следващия документ – той пък е от архива на СДС. Подписан е от Калин Манолов през 1994 г. и в него той твърди:“Не съм бил член на общинско или по-висше ръководство на казионна партия и организация, включително и ДКМС.“ И Калин Манолов не е приятел с истината. И затова беше мнооого уплашен да не би някой да вземе да изнамери документи, които да влязат в разрез и с други негови твърдения в тази декларация.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (1)

Това е началото на поредица от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата.

Това написа в профила си във фейсбук най-тиражираният след скандалав студиото на Нова телевизия депутат Антон Тодоров.

Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава, казва Тодоров и започва отстрела с политолога Евгений Дайнов.

Тодоров го свързва с кръга съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир (Иван Костов), на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите, пише Тодоров.

И така, започвам с лицето Евгений Дайнов.

Кой е Евгений Дайнов и за какво се бори?

През август 1996 г. Иван Костов подписва пълномощно, с което Националният изпълнителен съвет на СДС упълномощава лицето Евгений Дайнов, с ЕГН 580511…. да установи политически контакти в Москва и да проведе консултации за посещение там на кандидата за президент на ОДС Петър Стоянов и председателя на СДС Иван Костов. Няма лъжа, няма измама – в архива на СДС съществува оригиналния документ на това пълномощно, факсимиле от което виждате тук. Няколко години по-късно Дайнов смята 1996 г. за края на руския вариант за България:

„След падането на Османската империя, през ХХ в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП (Център за социални практики, какъвто е Е. Дайнов, бел. моя) това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г.- годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов…“ Добре де, когато същата година си ходил до Москва, за да установяваш политически контакти на опозиционните водачи Костов и Стоянов, ти с кого си установявал тези контакти?! Кой е Евгений Дайнов, който е заслужил чак такова високо доверие и от седесарска страна, и от московска, че да установява подобни контакти? Ще приложим любимия ни метод, с който безпогрешно и безапелационно се разкриват седесарските наглеци.

Проверяваме какво е скрил другарят Дайнов в официалната си, сиропирана биография на сайта на НБУ, където днес преподава. Също както при повечето седесарските първенци по това време и при Дайнов има внезапна загуба на паметта с какво се е занимавал преди 10 ноември 1989 г. Нека видим документалната истина за тази толкова яростно изчегъртана част от неговата биография. Трябва да го разберем-не е за гордост, за срам си е. Прочетете кадровата справка на лицето Евгений Дайнов, която виждате на факсимилето. Тя е подписана от директора на Института по история на БКП при ЦК на БКП Давид Елазар.

Евгений Дайнов е зачислен от 1 март 1982 г. за аспирант в този институт със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП. Ироничното е, че година по-късно, с подобно решение колега в Института по история на БКП към ЦК на БКП става Георги Първанов. Да, да, това е същият оня секретен сътрудник на Държавна сигурност, с псевдоним „Гоце“.

Колегата на „Гоце“, троцкистът и ляв анархокомунист Евгений Дайнов защитава дисертация с вселенски „важната“ и много значимата за израстването му като бъдещ „син“ шаман тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюза /1972-1981 г./.

Темата на дисертацията му явно е довела до неговото изграждане и като човек за специални поръчения в областта на отношенията на Ив. Костов и П. Стоянов с Москва. Забележете грифа горе вдясно на автореферата на тази десертация: „За служебно ползване“. Когато прочетете първия том от „Записки по революцията. В България и другаде“ на Е. Дайнов, разбирате, че по време на обучението си в Оксфорд той е бил заклет троцкист.Как е попаднал в Оксфорд през 70-те ли? Баща му Александър Дайнов е кореспондент на органа на ЦК на БКП в. „Работническо дело“. Вярвал е, и както по всичко изглежда, никога не е успял да се отърси от вярата си в перманентната революция. Писал е антрефилета за троцкистки издания:

„По някое време дойде да ме види друг голям началник на „Невестулките“-доста по-симпатичен от баш шефа-и ми предложи за пиша в теоретичния орган Trotskyism Today…Не че Trotskyism Today беше кой знае каква медия, но все пак станах редовен автор под псевдонима Леон Шмидт…Леон-като Троцки; Шмидт-по погрешка….В крайна сметка прописах и в годишника на Интернационала /троцкисткия „Четвърти интернационал-обединен секретариат/“.

Защо е важна тази негови ценностна и идеологическа посока ли? Защото едно към едно повтаря същите крайнолеви радикални залитания на голяма част от т.н. „неоконсерватори“ в САЩ, които започват да набират сила в края на 70-те г. на миналия век и после се превръщат в изключително влиятелен върху политиката и решенията на Републиканската партия и на няколко президенти фактор:

„Много евреи-троцкисти-и други европейски леви /но не повечето от тях/-стават все по-крайни и по-яростни антикомунисти. Много от тях подкрепиха виетнамската война и бяха изключително враждебно настроени към политиките на „детант“, провеждани от президентите Никсън, Форд и Картър.“ Голяма част от неоконсерваторите първоначално са били умерени социалисти, свързани с дясната фракция в Социалистическата партия на Америка и нейния наследник, партията на американските социалдемократи.

Далеч сме от мисълта да придаваме незаслужена тежест и важност на Е. Дайнов. Тези неизвестни или малко известни детайли от неговия живот са особено важни, защото те описват случилите се след време като че ли идващи от нищото негови позиции, контакти и възможности за влияние. И всичко това гарнирано с бъркотията, която се появява в главите на редовно назобените с наркотици левичари от 70-те години на миналия век. Как освен ако не си бил „назобен до хрилете с ЛСД в младостта си“, както самият той свидетелства в спомените си, може да се получи тази каша в главата ти, която после да пренесеш в СДС и в главите на седесарските вождове.

Когато в началото на 90-те години представят Дайнов на Костов, той е трябвало да опиша на една страница кой е и за какаво се бори. И ето какво сътворява:

„Уважаеми г-н Костов,
С неизбежното в балканските условия закъснения прилагам обещаното…Може би и без друго съм закъснял – да Ви предложа кратка биография, да знаете с кого се захващате. Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега“. И описва всичко, вкл. аспирантурата си в Института по история на БКП, четирикратния си отказ да стане член на БКП.

„В края на 1989 г. напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко след това комунистически комплот ме изгони от СУ“ добавя Дайнов, сякаш предчувствайки на кои чувствителни струни на Костича да свири – дълбок комунистически генезис, отказ от членство в БКП, желание да изпере прокомунистическата си биография и да се представи едва ли не за дисидент и репресиран…

И накрая следват два особено влиятелни пред Костов аргумента. Първият е, че Дайнов е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 г., т.е. по същото време, когато и Костича заработва близо 30 хиляди щ. долара от работа за КНСБ и Кр. Петков. И второ – представянето си Дайнов завършва със следните думи:

„Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше на каузата безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“.

Тук той хваща Костов направо за стомаха – та самият той е казал подобни думи на лидера на СДС Ж. Желев през 1990 г., когато срещу солидно заплащане иска да предостави на СДС базата си с данни за икономиката и финансите на страната, която е събрал, докато от средата на 80-те години е работил за режимни лаборатория и институт, съветващи Т. Живков, Гр. Филипов и М. Даков.

Спомнете си онзи момент в мемоарите на покойния Ж. Желев, когато описва как с потриване на палеца и показалеца черничкият и къдрокос Иван Костов обяснявал на Желев срещу какво би могъл да даде данните, с които разполага.

Ако човек се задълбочи в изследването на това какви хора бяха съветници на Иван Костов като премиер, ще остане потресен от фактите. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност, както и сътрудници в идеологическите институти на ЦК на БКП.

Дайнов е от вторите.

Затова ведро си другарува с пресаташето на Костов в периода 1999-2000 г. Михаил Михайлов – агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним „Пешко“.

Антон Тодоров

Генерал от МВР разкрива ужасите в лагерите на смъртта

Лагерът край Ловеч е закрит през пролетта на В лагера край Ловеч 1962 г. За три години по официални данни оттам минават над 1500 души, като 147 са убити.

Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.


Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.


Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.


Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“


Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…


През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.


Бягство от затвора


Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.


През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Димитър Капитанов (Снимка: Музей на МВР)


Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.


Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.


Без писмена заповед


Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.


„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.


Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.


В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.


Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.


Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.


На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.


Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.


„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“
Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.


Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.


През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.


От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.


През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.


Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.


Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.


Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.


Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг