Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (4)

Това е ЧЕТВЪРТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

КРАСЕН СТАНЧЕВ И ГЕРГАНА ЖУЛЕВА ИЛИ ЗА НОМЕНКЛАТУРНАТА ТЕНДЖЕРА И НОМЕНКЛАТУРНИЯ ПОХЛУПАКГорните две лица се мъдрят в позорния списък на „интелектуалци“, които зареваха на умряло щом се разбра, че мога да бъда избран за следващ председател на Комисията по досиетата. Досега осветлих истинските биографии, номенклатурни (БКП и ДКМС), както и ДС зависимости на още няколко от този списък – Евгений Дайнов, Калин Манолов и агент „Сашо“, познат още като Илиян Василев. Защо се разпищяха и известните днешни либерали и пазарници, а в битността си преди 10 ноември 1989 г. – отрочета на висша комунистическа номенклатура Красен Станчев и неговата благоверна Гергана Жулева. Красен Станчев е син на Стефан Станчев – зам.завеждащ отдел в ЦК на БКП. Кр. Станчев завършва марксистко-ленинска философия в Ленинград през 1980 г. и започва работа като асистент по марксистко-ленинска философия в Академията по обществени науки и социално управления при ЦК на БКП. Първата му съпруга е дъщеря на висш номеклатурен кадър от Окръжния комитет на БКП във Бургас. Втората му съпруга е Гергана Жулева. Бащата на Гергана Жулева се казва Дело Жулев – ген.-майор от комунистическата БНА. Завършил Генералщабна академия в СССР през 1973 г. Началник на отдел „Бойна подготовка“ при командването на авиацията. Член е на Окръжния комитет на БКП в Ямбол. След смъртта му Гергана Жулева е покровителствана от двама негови братовчеди, висши комунистически номенклатурчици – Димитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от комунистическата цитадела, пазарджишкото село Лесичево. Димитър Жулев, чичото на Гергана Жулева е посланик на комунистическа България в Москва. Изключително близък с диктатора Тодор Живков и със съветския диктатор Леонид Брежнев покрай втората си съпруга Милка Калинова-Жулева, която е била топлата връзка между двете династии, тъй като е била лична приятелка на дъщерята на Брежнев – Галина. Другият чичо на Красенстанчевата втора съпруга е Стоян Жулев, член на ЦК на БКП. От 1964 до 1967 г. е началник на управление в Министерството на леката промишленост, зам.-министър на леката промишленост, първи зам.-министър на леката промишленост и накрая – министър на леката промишленост. В периода 1980-1988 г. е посланик на НРБ в Съединените щати. и член на ЦК на БКП от 1976 до 1990 г. Неговата дъщеря Калина Жулева днес съжителства с друга номенклатурна издънка – Мартин Заимов. Мартин Заимов е роден в Женева през 1962 г., с баща британски евреин, офицер от британското разузнаване още по времето на Втората световна война. Майка му, Клавдия Заимова е била обект на оперативна разработка с наименование „Горгона“, извършвана от Шесто управление на ДС. Кадрови служители на управлението и до днес си спомнят, че тя много обичала да досажда на Тодор Живков с претенциите и желанията си. След 10 ноември и тя, и двамата й сина се правят на едва ли не репресирани –нахалство, което е съвсем в реда на нещата за местните нрави. Клавдия Заимова е дъщеря на националния предател и злостен съветски агент ген. Владимир Заимов, който е бил член на Военния съюз от 1934 г. и негов политически секретар от 1935 г. Първото съветско военен аташе след възстановяването на дипломатическите отношения между България и Съветския съюз през 1934 г. е полковник В.Т. Сухоруков. Под негово косвено ръководство (пряко чрез Иван Винаров) Владимир Заимов започва да изпълнява отделни задачи за съветското военно разузнаване още през 1935-1937 г. От началото на 1939 г. той е вербуван за агент на съветското военно разузнаване с певдоним „Азорски“ от приемника на полк. Сухоруков, полк. Бенедиктов. Само случайни седесарски председатели като Пламен Юруков (дали някои помни, че СДС имаше и такъв председател до 2009 г.) могат да твърдят, че Владимир Заимов бил набеден в това. Каза го през 2007 г., когато т.н. „десни“ издигнаха Мартин Заимов за кандидат за кмет на София:„Пламен Юруков: Вчера направихме консилиум с проф. Бакалов и с други историци. Ген. Владимир Заимов не е бил никога съветски шпионин. Той не е сътрудничил на съветското разузнаване, нямал е нищо общо със съветското разузнаване.Водещият Г. Коритаров: Ама бюстът му стои в школата на КГБ и е герой на Съветския съюз.Пламен Юруков: Той е използван от комунистическата пропаганда, за да се покаже, че едва ли не подкрепата за комунистическото движение преди края на Втората световна война е било широко…”. Срамна работа. Да твърдиш, че Владимир Заимов не е бил съветски агент е глупаво. Все едно да извършиш демонстративно покушение над истината. Братът на Клавдия Заимова, Стоян Заимов, е кадрови служител на РУМНО. По-малкият й син пък, Михаил, също е със зависимости към репресивните служби на комунистическия режим. Според Решение № 2-409/08.10.2014 г. на Комисията по досиетата, Михаил Михайлов Заимов, роден на 16 март 1967 г. е вербуван от ОР Валери Тодоров от Второ главно управление на Държавна сигурност на 31 март 1989 г. като агент с псевдоним „Пиер“. Забелязахте ли годината? През пролетта на 1989 г. Михаил Заимов приема да стане агент на ДС. Тогава нямаше нормален човек, който да направи това, защото краят на режима се виждаше ясно, а и ако си бил против този режим (както непрестанно тръби днес брат му Мартин Заимов), тогава що щеш сред най-отблъскващата част на този режим. Трябва да си бил пълен негодник, за да станеш кука в онези месеци. Забележете нечуваното нахалство на тези хора – след години Мартин Заимов ще злоупотребява с темата за ДС като ту твърди, че „тайните ченгета винаги правят някакви тайни неща и винаги са потенциална заплаха за обществото“ , ту – че „Държавна сигурност стои зад генезиса на КТБ“:„Заимов беше категоричен, че от години е имало злоупотреба с власт, а в генезиса на КТБ стои Държавна сигурност… „ДС се е трансформирала в мрежа от влиятелни хора, които имат влияние върху политиците в България”, обобщи Мартин Заимов.“ Това е наистина уникална наглост! Дядо, брат, вуйчо, може би и майка му, всички около теб са били или съветски агенти, или куки на ДС (филиал на КГБ в България по признанието на диктатора Живков, направено при посещението на Ю. Андропов в България през 1969 г.) и ти се правиш на борец със същата тази ДС. Не знам за Вас, но мен подобни неща ме довеждат до ярост с подмяната и фалшификацията, които извършват. Как се съвместява този фалшив патос с фактите за обвързаностите със службите (съветски и български) на целия му род-нямам представа. А и самият Мартин Заимов непрекъснато го влече към висшата номенклатура на БКП. Първо ползва привилегиите ту, после в Лондон, докато ние не можехме да мръднем на запад от Драгоман. Следва брак във Франция с близка роднина на оглавявалия 22 години френската компартия генерален секретар Жорж Марше. За тази тайнствена французойка Заимов се запъва като магаре на лед, колчем някой повдигне темата. След развода с нея, децата му – дъщеря и син, остават да живеят в Париж, а той се връща в България. Докато след 10 ноември 1989 г. Мартин Заимов се прави на дисидент, преди това той е плътно до най-арогантните представители на висшата комунистическа номенклатура. Като Иван Славков например, при когото е работил в края на 80-те г. на позицията преводач в отдел „Протокол“ на Българския олимпийски комитет. И накрая, следва съжителство отново с издънка на тежка номенклатурна фамилия – Калина Жулева.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (3)

Това е ТРЕТИЯТ материал от поредицата мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

ЧЕНГЕТО-НАТЕГАЧ ИЛИЯН ВАСИЛЕВАгент „Сашо“ – КТБ и Цветан Василев – хрантутниците са ни скъпиЕдин от най-циничните парадокси на прехода е, че СДС и ДСБ, които бяха и са най-кресливите по темата „Държавна сигурност и ченгетата“, не свършиха нищо по нея, когато имаха парламентарната власт, цялата изпълнителна власт, имаха свой президент и общественото мнение беше на тяхна страна. Нищо! Опитите им за осветяване на дейността на тоталитарните служби бяха ялови (съзнателно) и много недъгави. Не само това. По времето на Иван Костов като премиер в изпълнителната власт нахлуват цели партизански отряди от бивши щатни и нещатни служители на Държавна сигурност и РУМНО. Например, от 63 сътрудници на репресивните служби на комунистическия режим, 27 са се издигнали на ръководни позиции по време на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Броят им е в пъти повече в сравнение с назначенията на сътрудници на ДС в митниците при останалите правителства – кабинетът Станишев е назначил 5 души, правителството на Сакскобургготски – 6, на Виденов – 6. От правителствата на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов и Иван Костов, с най-голям абсолютен брой предложени и назначени дипломати със зависимости към репресивните служби на комунистическа България е правителството на Иван Костов. Това правителство и президентът тогава Петър Стоянов назначиха три пъти повече секретни сътрудници и щатни служители на ДС и РУМНО, отколкото по времето на Виденов например. Сред ченгетата, които Иван Костов лично е промоцирал има особено гнусни фигури, които днес си умират да се правят на „десни“ стожери и закъснели „русофоби“. Думата ми е за ченгето Илиан Василев, агент „Сашо“ (псевдонимът му е неправилно изписан в решението на комисията по досиетата като „Сашо 11“) на Първо главно управление на Държавна сигурност, който по собственото му признание пред вербувалия го офицер е станал такъв заради силна идеологическа мотивация. Агент „Сашо“ е особено близък на великия „антикомунист“ и с непомръкваща слава „борец“ с ченгетата Иван Йорданов Костов. Затова през 1997 г. оглавява Агенцията за чуждестранни инвестиции след уволнението на Емилия Масларова и остава на този пост до 2000 г., когато заминава посланик в Москва. Да видим що за птица е този нахален и двуличен, но свръхактивен днес агент на Държавна сигурност. Когато прочетем неговото лично дело (ЛД), което се съхранява в архива на Комисията по досиетата, откриваме, че той е бил свръхактивен и много амбициозен агент още през 80-те години на миналия век. Илиян Драганов Василев е роден на 07.07.1956 г. в гр. София. Произхожда от семейство на служещи. Баща му е инженер, член на БКП от 1947 г. Бил е на задгранична работа дълги години като ръководител строежи в Сирия и Либия. Награждаван е с правителствени награди. Майка му е работила като икономист в Министерството на строежите. Илиян Василев е активен член на ДКМС от 1970 г. и още в гимназията е взел активно участие в комсомолския живот, поради което е бил избиран за член на Дружественото бюро на ДКМС. След време ще стане и член на казионното БЗНС – нещо, което е съгласувал с ПГУ-ДС, както пише в личното му дело неговият вербовчик ст. л-т Христо Христов. Агент „Сашо“ завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език. Отбива военната си служба в НШЗО и в поделение в град Харманли. От 1976 г. е студент във ВИИ „Карл Маркс“, специалност „Международни отношения“. В института продължава неговата активна комсомолска дейност. Избиран е за член на Дружествения комитет на ДКМС, където е отговарял за учебно-възпитателната работа на комсомолците. Илиан Василев привлича вниманието на наводчиците от ДС още като студент през 1978 г., за което свидетелства запазена справка на Държавна сигурност. От 1981 г. той вече е на работа в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“. Справка на ДС от 1985 г. сочи, че Илиан Василев е имал контакти и с РУ-ГЩ= През 1986 г. с Илиан Василев е осъществен оперативен контакт от ДС. Снети са неговите оперативно значими връзки и са му възложени оперативни поръчения. Едно от тези поръчения на ПГУ-ДС е по време на 35-тия конгрес на БЗНС през май 1986 г. и организираната след това международна среща е кандидат-агентът да изучава представителя на Великобритания на тези мероприятия. Илиан Василев е бил крайно изпълнителен и много идеологически мотивиран кандидат-агент, впечатляващ с това всички служители на ДС, които са контактували с него. Затова в края на 1987 г. е направено предложение да бъде привлечен за секретен сътрудник на ПГУ-ДС. Четем личното дело на агент „Сашо“:„МВР Строго секретно!Соф. градско у-ние Утвърждавам:Рег. № 2400, екз. ед. Началник отдел 01 ДС1.03.1988 г. Софийско гр. у-ние МВР1080-София Майор: (п) (К. Василев) София, 01.03.1988 г.РАПОРТОТНОСНО: Извършена вербовка на Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник на ДССъгласно утвърденото предложение за извършване на вербовка, сръщата с кандидата проведох на 09.02.1988 г. на закрито. Вербовъчната беседа премина по предвидения в плана ред. Първоначално разговорът имаше общ характер. Впоследствие бяха дискутирани теми от съвременните международни отношения. На тази основа насочих разговора към естеството на работа на кандидата като отговарящ в отдел „Международни връзки“ на Постоянното присъствие на БЗНС, направление „Най-развити капиталистически страни“ и разгледах развитието на досегашните ни контакти и тяхното значение…Поставяйки въпроса пряко за по-нататъшно сътрудничество, кандидатът изказа готовност като сподели, че приема сътрудничеството с органите на ДС по идеологически, морални и политически подбуди, тъй като е възпитаван в този дух. При така стеклите се обстоятелства, обясних новия етап в нашите взаимоотношения и основните им принципи: необходимостта информацията да се отразява писмено и същото, от конспиративни съображения да бъде подписвана с псевдоним, който той трябва да избере сега. Кандидатът се спря на името „Сашо“. С Василев бе уговорена двустранна връзка и следваща среща. Въз основа на горното,ПРЕДЛАГАМ:Да се утвърди извършената вербовка на лицето Илиян Драганов Василев за секретен сътрудник и същият да бъде регистриран като такъв в служба на ПГУ-ДС.Нап. в 1 екз. Ст. разузнавач Отдел 01 ДС№ 1 – ЛД „Сашо“ Ст. л-т: (п)София, 15.02.1988 г. (Христов)“Нахалството на повечето от днешните „антикомунисти“, „десни“ и „русофоби“ е потресаващо. Да си бил кука на ДС и днес да се правиш на обратното е позорно. Та нали според признанието на самия Тодор Живков „Държавна сигурност е филиал на КГБ в България“. Публикувал съм и съм показвал документа с това фундаментално признание на правешкия каскет много пъти – надявам се да сте го запомнили. Е, добре, след като си бил агент на филиала на КГБ в България и си работил де факто за същото КГБ, днес не е ли малко наглеещо да си пръв „борец“ с руското влияние. Да си кажа правичката, с такива борци на Москва не й трябват агенти на влияние. Въобще даже няма да се учудя, ако след време разберем, че тази свръхактивност на агент „Сашо“ (също както преди 10 ноември 1989 г.) е мотивирана всъщност от московците, за да се профанизира и уязви морално народополезното дело за париране на московската пета колона. Тези двойни игри агент „Сашо“ ги може най-добре.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (2)

Това е вторият материал от поредицата от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата. Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава. Те са тези, които бяха съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир, на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия. Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите. Тук не могат да ми стъпят на малкия пръст. Епитетите, лъжите, интригите, манипулациите и „дълбокомислените“ описания ги оставям на тях. Те там са добри. Затова, докато бяха близо до управляващите, нищо в страната ни не мръдна на йота напред. Само се крадеше.

И така, какъв е бил преди 10 ноември днешният либертарианец Калин Манолов. Обикновена комсомолска номенклатура е бил, какъв друг може да е бил. Част от документите, които виждате са от архива на Комисията по досиетата. Те представляват характеристика на бившия кадрови офицер от ПГУ-ДС, отдел 8 /активни мероприятия/ Пламен Йотински /днес главен редактор на Агенция БГНЕС/ за кандидатстването му в БКП, докато е бил студент по журналистика в СУ „Кл. Охридски“. Под характеристиката стои името на другаря Калин Манолов, който през 1986-87 г. е член на Дружествения комитет на ДКМС във факултет „Журналистика“ на СУ. Редом до Люба Ризова, която пък е секретар на ДК на ДКМС. Вижте следващия документ – той пък е от архива на СДС. Подписан е от Калин Манолов през 1994 г. и в него той твърди:“Не съм бил член на общинско или по-висше ръководство на казионна партия и организация, включително и ДКМС.“ И Калин Манолов не е приятел с истината. И затова беше мнооого уплашен да не би някой да вземе да изнамери документи, които да влязат в разрез и с други негови твърдения в тази декларация.

Антон Тодоров

Кой се уплаши, че Антон Тодоров може да оглави Комисията по досиетата? (1)

Това е началото на поредица от мои авторски материали, в които с документи и точни факти ще опиша човечетата, които надигнаха вой до небесата срещу възможността да стана следващия председател на Комисията по досиетата.

Това написа в профила си във фейсбук най-тиражираният след скандалав студиото на Нова телевизия депутат Антон Тодоров.

Някои от тях подписаха отворено писмо срещу мен. Други се изявяваха във Фейсбук, докато се надпреварваха да доказват, че аз съм възможно най-неподходящата кандидатура. От документите ще разберете защо съм техния кошмар – защото в документите от архивите е скрито миналото им, слугуването им на тоталитарните служби и комунистическа номенклатура, съучастието им в погубването на възможността България да се превърне в нормална държава, казва Тодоров и започва отстрела с политолога Евгений Дайнов.

Тодоров го свързва с кръга съветници, посланици, народни представители, приватизатори и „хранени люде“ на Драгалевския Командир (Иван Костов), на неговите бизнес кръгове и на синьо-червената олигархия.

Оценки на тези човечета няма да правя. Всеки според собствените си принципи и критерии ще си ги направи за себе си. Както добре знаете, моята сила е в документите и фактите, пише Тодоров.

И така, започвам с лицето Евгений Дайнов.

Кой е Евгений Дайнов и за какво се бори?

През август 1996 г. Иван Костов подписва пълномощно, с което Националният изпълнителен съвет на СДС упълномощава лицето Евгений Дайнов, с ЕГН 580511…. да установи политически контакти в Москва и да проведе консултации за посещение там на кандидата за президент на ОДС Петър Стоянов и председателя на СДС Иван Костов. Няма лъжа, няма измама – в архива на СДС съществува оригиналния документ на това пълномощно, факсимиле от което виждате тук. Няколко години по-късно Дайнов смята 1996 г. за края на руския вариант за България:

„След падането на Османската империя, през ХХ в. българското общество е разделено на русофили и русофоби. Според директора на ЦСП (Център за социални практики, какъвто е Е. Дайнов, бел. моя) това разделение измъчва българския политически и социален живот до 1996 г.- годината, която бележи „началото на края на руския вариант“ с падането на правителството на Виденов…“ Добре де, когато същата година си ходил до Москва, за да установяваш политически контакти на опозиционните водачи Костов и Стоянов, ти с кого си установявал тези контакти?! Кой е Евгений Дайнов, който е заслужил чак такова високо доверие и от седесарска страна, и от московска, че да установява подобни контакти? Ще приложим любимия ни метод, с който безпогрешно и безапелационно се разкриват седесарските наглеци.

Проверяваме какво е скрил другарят Дайнов в официалната си, сиропирана биография на сайта на НБУ, където днес преподава. Също както при повечето седесарските първенци по това време и при Дайнов има внезапна загуба на паметта с какво се е занимавал преди 10 ноември 1989 г. Нека видим документалната истина за тази толкова яростно изчегъртана част от неговата биография. Трябва да го разберем-не е за гордост, за срам си е. Прочетете кадровата справка на лицето Евгений Дайнов, която виждате на факсимилето. Тя е подписана от директора на Института по история на БКП при ЦК на БКП Давид Елазар.

Евгений Дайнов е зачислен от 1 март 1982 г. за аспирант в този институт със специално решение на Секретариата на ЦК на БКП. Ироничното е, че година по-късно, с подобно решение колега в Института по история на БКП към ЦК на БКП става Георги Първанов. Да, да, това е същият оня секретен сътрудник на Държавна сигурност, с псевдоним „Гоце“.

Колегата на „Гоце“, троцкистът и ляв анархокомунист Евгений Дайнов защитава дисертация с вселенски „важната“ и много значимата за израстването му като бъдещ „син“ шаман тема „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюза /1972-1981 г./.

Темата на дисертацията му явно е довела до неговото изграждане и като човек за специални поръчения в областта на отношенията на Ив. Костов и П. Стоянов с Москва. Забележете грифа горе вдясно на автореферата на тази десертация: „За служебно ползване“. Когато прочетете първия том от „Записки по революцията. В България и другаде“ на Е. Дайнов, разбирате, че по време на обучението си в Оксфорд той е бил заклет троцкист.Как е попаднал в Оксфорд през 70-те ли? Баща му Александър Дайнов е кореспондент на органа на ЦК на БКП в. „Работническо дело“. Вярвал е, и както по всичко изглежда, никога не е успял да се отърси от вярата си в перманентната революция. Писал е антрефилета за троцкистки издания:

„По някое време дойде да ме види друг голям началник на „Невестулките“-доста по-симпатичен от баш шефа-и ми предложи за пиша в теоретичния орган Trotskyism Today…Не че Trotskyism Today беше кой знае каква медия, но все пак станах редовен автор под псевдонима Леон Шмидт…Леон-като Троцки; Шмидт-по погрешка….В крайна сметка прописах и в годишника на Интернационала /троцкисткия „Четвърти интернационал-обединен секретариат/“.

Защо е важна тази негови ценностна и идеологическа посока ли? Защото едно към едно повтаря същите крайнолеви радикални залитания на голяма част от т.н. „неоконсерватори“ в САЩ, които започват да набират сила в края на 70-те г. на миналия век и после се превръщат в изключително влиятелен върху политиката и решенията на Републиканската партия и на няколко президенти фактор:

„Много евреи-троцкисти-и други европейски леви /но не повечето от тях/-стават все по-крайни и по-яростни антикомунисти. Много от тях подкрепиха виетнамската война и бяха изключително враждебно настроени към политиките на „детант“, провеждани от президентите Никсън, Форд и Картър.“ Голяма част от неоконсерваторите първоначално са били умерени социалисти, свързани с дясната фракция в Социалистическата партия на Америка и нейния наследник, партията на американските социалдемократи.

Далеч сме от мисълта да придаваме незаслужена тежест и важност на Е. Дайнов. Тези неизвестни или малко известни детайли от неговия живот са особено важни, защото те описват случилите се след време като че ли идващи от нищото негови позиции, контакти и възможности за влияние. И всичко това гарнирано с бъркотията, която се появява в главите на редовно назобените с наркотици левичари от 70-те години на миналия век. Как освен ако не си бил „назобен до хрилете с ЛСД в младостта си“, както самият той свидетелства в спомените си, може да се получи тази каша в главата ти, която после да пренесеш в СДС и в главите на седесарските вождове.

Когато в началото на 90-те години представят Дайнов на Костов, той е трябвало да опиша на една страница кой е и за какаво се бори. И ето какво сътворява:

„Уважаеми г-н Костов,
С неизбежното в балканските условия закъснения прилагам обещаното…Може би и без друго съм закъснял – да Ви предложа кратка биография, да знаете с кого се захващате. Ако биографията Ви безпокои, няма да се разсърдя да спрем нещата още сега“. И описва всичко, вкл. аспирантурата си в Института по история на БКП, четирикратния си отказ да стане член на БКП.

„В края на 1989 г. напуснах Института с политически обоснована оставка. Малко след това комунистически комплот ме изгони от СУ“ добавя Дайнов, сякаш предчувствайки на кои чувствителни струни на Костича да свири – дълбок комунистически генезис, отказ от членство в БКП, желание да изпере прокомунистическата си биография и да се представи едва ли не за дисидент и репресиран…

И накрая следват два особено влиятелни пред Костов аргумента. Първият е, че Дайнов е работил като съветник на Кръстьо Петков в периода януари-февруари 1990 г., т.е. по същото време, когато и Костича заработва близо 30 хиляди щ. долара от работа за КНСБ и Кр. Петков. И второ – представянето си Дайнов завършва със следните думи:

„Накрая. Навремето това, което знам и мога, се представяше на каузата безплатно и беше използвано без особено висок КПД. Днес това, което знам и мога, струва пари“.

Тук той хваща Костов направо за стомаха – та самият той е казал подобни думи на лидера на СДС Ж. Желев през 1990 г., когато срещу солидно заплащане иска да предостави на СДС базата си с данни за икономиката и финансите на страната, която е събрал, докато от средата на 80-те години е работил за режимни лаборатория и институт, съветващи Т. Живков, Гр. Филипов и М. Даков.

Спомнете си онзи момент в мемоарите на покойния Ж. Желев, когато описва как с потриване на палеца и показалеца черничкият и къдрокос Иван Костов обяснявал на Желев срещу какво би могъл да даде данните, с които разполага.

Ако човек се задълбочи в изследването на това какви хора бяха съветници на Иван Костов като премиер, ще остане потресен от фактите. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност, както и сътрудници в идеологическите институти на ЦК на БКП.

Дайнов е от вторите.

Затова ведро си другарува с пресаташето на Костов в периода 1999-2000 г. Михаил Михайлов – агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним „Пешко“.

Антон Тодоров

Генерал от МВР разкрива ужасите в лагерите на смъртта

Лагерът край Ловеч е закрит през пролетта на В лагера край Ловеч 1962 г. За три години по официални данни оттам минават над 1500 души, като 147 са убити.

Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.


Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.


Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.


Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“


Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…


През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.


Бягство от затвора


Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.


През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Димитър Капитанов (Снимка: Музей на МВР)


Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.


Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.


Без писмена заповед


Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.


„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.


Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.


В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.


Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.


Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.


На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.


Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.


„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“
Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.


Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.


През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.


От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.


През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.


Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.


Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.


Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.


Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг

One Coin – Колко струва една изцяло татуирана кожа?

Константин Игнатов, по-младият брат на д-р Ружа Игнатова, основателката на измамата One Coin, е сключил споразумение с прокуратурата на Щата Ню Йорк, за да спаси кожата от надвисналата над него 90 годишна присъда.
Не е автора на блога моралния съдник да коментира постъпката, още повече имайки предвид, че между престъпници доблест няма. Те предават и майка си, за да се спасят.
Та така. Препотентният празноглавец бе арестуван на летището в Лос Анджелис, като предварително му бе организиран капан от американските служби за сигурност и от самото начало на пребиваването му в Щатите е бил под наблюдение.
След това вече в затвора в Ню Йорк май е имало план за организиране на негово бягство, ако съда го беше пуснал под гаранция, ама и то толкова зле организирано, че освен една ленива усмивка, друго не предизвиква.
Ще спомена само, че частен самолет с българска регистрация е пристигнал ПРАЗЕН на НюЙоркско летище и чакал някой…, който така и не дошъл, ама веднага след като на Игнатов му е отказана гаранцията, самолета е отлетял.
Подобна дилетанщина е повече от траги-комична, ама айде…

По-долу можете да си свалите пълния текст на споразумението между Константин Игнатов и американската прокуратура, което се публикува за пръв път у нас.

Деветосептемврийско

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли когда пришьол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
И ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

Радой Ралин

Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.

Фалшивите новини

Фалшивите новини се разпространяват мълниеносно, защото винаги са по-пикантни.

Три въпроса, които да помогнат за справяне с фалшивите новини.

Кой е първоизточникът?
Какво липсва?
Как ви кара да се чувствате?

Спри,
помисли,
провери!

1. Кой е първоизточникът?

Надеждният източник е най-сигурен.

Ако не знаете източника, разгледайте страницата с информация или се запитайте защо някой споделя историята.

Ако не е посочен източник, потърсете го.

Анализирайте внимателно изображението или илюстрацията, за да разберете дали не е била публикувана преди към друга история и да разберете първоизточника й.

Ако нещо не е като трябва и буди съмнения, бъдете внимателни.

Фалшивите новини могат да бъдат скрити и замаскирани в сайтове така, че да изглеждат истински. Затова търсете индикаторите: фиктивен URL адрес (след кликване на линк или препратка не се отваря страницата с първоизточника), неточен правопис или необичайно графично оформление.

2. Какво липсва?

Прочетете цялата история, не само заглавието.

Само едно кликване може да ви помогне да разпознаете фалшивата новина. Прочетете цялата история и търсете изображения, цифри или цитати без посочени източници или такива, които са извадени от контекста на съдържанието.

Изображенията могат да бъдат дигитално подправени и графично манипулирани чрез фотошоп.

Фалшивите новини най-често съдържат изображения или видеа, които са били манипулирани, подправени и променяни с цел за доказателство на измамната теза. Дори реалните снимки могат да изглеждат не като такива чрез допълнително добавяни надписи или дати в кадъра.

Проверете чрез търсачките как реагират други хора или потребители към въпросната новина, обърнете внимание какви източници посочват те.

Сверете информацията с тази на вашите доверени новинарски сайтове – ексклузивните новини често се улавят от различни източници. Като правило доверените сайтове не бързат с публикуването на непроверени факти и разчитат на своята кореспондентска мрежа за проверка. За удостоверяване на новини относно кризисни ситуации търсете официалните аварийни служби и центрове за преодоляване кризи и бедствия.

3. Как ви кара да се чувствате смисълът на възприетото съдържание?

Хората, които създават и разпространяват фалшиви новини, целят да ви манипулират с тяхното съдържание за тяхна изгода.

Това, че те могат да ви разгневят или разтревожат, че могат да ви разклатят емоционалната стабилност, за тях автоматично означава повече кликове и респективно финансова печалба. Ако информация привлече вниманието ви, проверявайте я, преди да споделите линка в социалните мрежи.

Ако историята е прекалено хубава, нереална, за да е истина, което предизвиква необосновани положителни емоции, то най-вероятно е манипулация и трябва да се провери за достоверност.

Надеждата също се явява удобен емоционален инструмент за манипулация.
Чудодейните лекове и чудесата не съществуват.

Не бъдете единственият, който не разпознава шегата и майтапа.

Понякога шегите и сатирата не са явни. Забавните или скандални подробности, начинът, по който са написани, или сайтът, на който са публикувани, може да са симптоми за разпространение на фалшива новина.

Fullfact.org

Как Вазовото “О, Шипка!”, спаси от смърт Сюлейман паша

.

Турският генерал е евреин, бил е професор по литература в Сорбоната.

Едва ли има нужда да се обяснява кой е Сюлейман паша. Освен жестоката му разправа с българския град Стара Загора и позорната му слава в неуспешната за него Шипченска битка, непременно трябва да прибавим и варварското му намерение да унищожи София.

Малко се знае, че след шипченския провал той е изпратил заповед до турския комендант на София да взриви всички софийски складове с боеприпаси и да опожари града.

Само намесата на вицеконсулите Леандър Леге (Франция) и Виторио Позитано (Италия) пред коменданта предотвратява това варварско намерение. На 23 декември/4 януари войската на генерал Гурко влиза в един по чудо спасен град.

И все пак мрачното име на Сюлейман паша е свързано главно с Шипченската епопея.

Някога, по времето на първите ми стъпки в телевизионната журналистика (има и такъв период в моята младост), срещнах доста странна личност. Случи ми се да седна на една маса в кафенето с човек, който нарече себе си “историк на свободна практика”. Той твърдеше, че

притежава единствения екземпляр от книга,

разказваща цялата истина за Руско-турската война от 1877-1878 г. Дори ми я показа: тънка кафеникава книжка с мека подвързия, доста поизмачкана, имаща, доколкото си спомням, противоречивото заглавие “Изгубени победи” или нещо подобно.

Постепенно разбрах, че книгата споделя турската гледна точка за освободителната за нас война. Особено ми се изясни това, след като чух, че тя е превод от турски, че е излязла у нас скоро след Освобождението и е била посрещната тогава с нескрита неприязън – даже е била изхвърляна от някои обществени библиотеки. Затова било цяло чудо да се види в днешно време.

Човекът прелистваше пред себе си въпросната книга и ми прочиташе избрани пасажи, чийто смисъл водеше към едно главно твърдение: войната е била почти спечелена от турците – по-добро било тяхното въоръжение, несравнима била тяхната воинска храброст, имали не един и не двама талантливи военни началници, войната е щяла да бъде спечелена, ако …

Няколко “ако” бяха посочени там, сега си спомням само едно: отрицателната роля на Сюлейман Хюсни паша, познат на българския читател и като Сюлейман Безумний (както го е нарекъл Иван Вазов в христоматийното си стихотворение “Опълченците на Шипка”).Този Сюлейман паша, чиято многохилядна Централна османска армия, е прехвърлена от Черна гора (където е жестоко потушила народно въстание) при Дедеагач, и е нахлула по българската земя, за да реши изхода на войната.

И за мое удивление тогава – оказа се, че същият този Сюлейман, макар и с високо воинско звание “ферик паша” (дивизионен генерал), всъщност бил… преподавател по литература. Преподавал, значи, уроци за красотата на мерената и немерената реч в Цариградското военно училище – като едновременно заемал поста директор на училището. А в известен период от време е бил даже професор по литература в парижката Сорбона.

Книжката даваше пестеливо обяснение за неговата успешна военна кариера. Най-вероятно преминаването му от юдейската вяра в исляма, а и участието му в детронирането на султан Абдул Азис през 1876 г. са му спомогнали да се издигне като изключително важен военен началник.

По време на Руско-турската война Сюлейман паша е повел към Шипка своите 48 табура (табур – турско название на батальон), наброяващи около 40 000 войници, с една стратегическа задача: да превземе Шипченския проход

и после мощно да нахлуе в Северна България

Там е трябвало да се съедини с упорито сражаващия се в Плевен Осман паша и с бездействащата армия на Мехмед Али паша, укрепена в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра. И подир това мечтано съединение турската победа, според книгата, била неизбежна.

След тежки сражения край Нова Загора и Стара Загора, значително превишавайки по брой руските части (а заедно с русите геройски се сражават в неравната битка, както знаем, и стотици български опълченци), армията на Сюлейман успява да влезе с бой в Стара Загора. Градът е разграбен, опожарен и е избита голяма част от българското население, най-вече жени, деца и старци… Заради успешната Старозагорска битка Сюлейман е награден със златна сабя от султана…

Предстои превземането на Шипка. За прочутата Шипченска битка е писано и говорено толкова много, че да се повтарят познати подробности, е излишно. Все пак си припомням твърдението, прочетено от въпросната книга: едва ли е възможно да се намери по света главнокомандващ, който не би могъл да превземе важния проход с армия, превъзхождаща над 5 пъти броя на неговите защитници. Освен това главнокомандващият е разполагал и с повече от 100 оръдия, както и с няколко ескадрона конница.

Нека си припомним какво е било действителното положение тогава. По време на първото Сюлейманово настъпление на 21 август 1877 г. горе е имало 7500 руски войници и български опълченци. Още в първия ден по стръмните склонове и по самия път са атакували над 20 хиляди турски войници – пехота и подкрепяща я черкезка конница. А предварителният огън от 63-те оръдия бил безпощаден. Само в този първи ден българи и руси са отблъснали 11 турски атаки – не само с пушечна стрелба и със залпове от 27-те руски оръдия, но и с “камъни и дърве”.

Така е и през следващите пет дни. Имало и случай (според руския кореспондент, писателя Немирович-Данченко), когато 15 български опълченци възпират с изстрели и щикове и обръщат в бягство около 150 турски войници. През тези дни героичните защитници понасят кървави загуби – над 2 хиляди убити руси и около 600 опълченци. Както знаем – към края на битката “трупове мъртви хвръкнаха завчаска”, боят се превръща на смърт и на щик” и … тогава Радецки пристигна със гръм…”

Неслучайно цитирам прочутата творба на Иван Вазов. Защото по-нататък и за стихотворението “Опълченците на Шипка” става дума в тази турска книга! Така започва кратката, но доста удивителна легенда, която ми поднесе моят случаен познат “историк на свободна практика”.

Няколко години след приключването на войната Сюлейман Хюсни паша е арестуван и даден под съд. Формулировката на обвинението e смазваща. Нещо от рода:

“За бездарно ръководене на битката

и за липса на активност на войските му…” Искали са на Сюлейман смъртна присъда. От гледна точка на военното обвинение няма съмнение, че амбициозният прeподавател по литература не е имал кой знае какви стратегически и тактически дарби. Притежавал е само неизмерима жестокост, доказана с хилядите цивилни жертви и варварски разрушения по балканския му път.

Поставили са под въпрос и пълководческата му активност – обвинявали го например, че на 25 август дал временна почивка на уморена и понесла тежки загуби войска.

И че в този промеждутък от време е пристигнало главното подкрепление за шипченските защитници. Макар че, обективно погледнато, атаките на Сюлейман в останалите дни са били настойчиви и непрекъснати.

Но дори това се оспорвало в строгия съдебен процес…

Обаче никой от обвинителите не отворил и дума за това, че не толкова лошото командване и “липсата на активност” на пашата, а невероятната героична защита на прохода от българи и руси е причина за Сюлеймановото поражение.

Тогава тази правдива теза разгърнал пред съда адвокатът на Сюлейман. Изглежда, че и той като Сюлейман е имал някакви литературни интереси – защото е знаел за стихотворението на българския поет Иван Вазов “Опълченците на Шипка”. И решил това стихотворение да бъде привлечено като главен свидетел на защитата. Поръчал бързо да се преведе на турски език…

И тогава под сводовете на военния имперски съд зазвучали онези разтърсващи стихове:

…Буря подир буря! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

И вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити.

И “Аллах” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговори с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве,

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи.

Пушкалата ек`ат. Турците реват,

насипи налитат и падат, и мрат. –

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се завръщат, българи орловци

кат лъвове тичат по страшний

редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют…

Каква ти липса на активност, какво ти неизползване на войнишкия ресурс? И свръхдаровит пълководец да е бил Сюлейман, той пак е щял да се сблъска с тази саможертвена, наистина “спартанска” защита на Шипченския проход… Когато “щикът се пречупва, но волите остаят”!

Прочутото Вазово стихотворение така силно въздействало на имперския съд, че Сюлейман паша успял да избегне смъртната присъда. Бил осъден само на заточение в азиатските предели на империята – умира в Багдад чак през 1892 г. Отървал, значи, кожата… А голяма част от неговите офицери, участвали в Шипченската битка, тогава били осъдени и разстреляни….

Ще си позволя ироничен коментар – сигурно са получили най-тежката присъда, защото за тяхната лична “активност” в битката не се споменава в стихотворението…

Е, така е останала в паметта ми тази история, приличаща на легенда, разказана ми от човека, размахал пред очите ми измачкана кафеникава книжка. Сега нямам намерение да я търся по библиотеките, за да се уверя колко и докъде легендата е истинска…

Тя ми трябва такава, каквато е.

/24 часа