„Баща ми Йосиф Обербауер беше крайно трудолюбив и скромен човек. И сега, като се опитвам да разкажа нещо за живота, за интересите му, срещам трудности, защото той не обичаше да се изтъкват заслугите му и малко говореше за себе си. Но неговата почти половинвековна дейност останаха да говорят за изключителното му трудолюбие, за любовта му към българския народ и неговия бит, към прекрасната българска земя и нейните старини.
По произход той е австриец-тиролец. Неговите родители са от Инсбрук, а той е роден в Алпийското селище Санкт-Леонхард през 1853 г. м. март в семейството на дребен чиновник.
Неговите родители (баща Йосиф и майка Ана) са били скромни, крайно чувствителни и трудолюбиви хора. Те са се отнасяли с особена нежност към двамата си сина и за да осигурят по-доброто им образование, семейството се е местило в различни градове и за по-дълго се установяват в гр. Грац.
От дете моят баща е имал наклонност към живопис и не веднаж е бил мъмрен от дядо ми, защото непрекъснато шарел различни рисунки по стените. Баба ми снизходително е прощавала „палавостите на своя малък син“, без да знае тогава, че живописта ще остане за моя баща любимо изкуство през целия му живот.
В гр. Грац учителите често са викали дядо ми и, не веднаж са му обръщали внимание, че неговият Йосиф има голям талант и много хубаво рисува. Когато баща ми завършва гимназиалното си образование, наред с наградата за отличен успех, той получава и награда като художник на училището.
На годишния акт директорът няколко пъти извиква баща ми, за да получи наградата си, но скромен и притеснителен от дете, той нито и предполагал, че него викат за награда. Чак когато съучениците му го избутват напред и му казват, че той е лицето на наградата, плахо пристъпва към сцената, от където се раздават зрелостните свидетелства и наградите. Накрая учителите му пожелават успех в живота и предимно в изкуството. Но моят дядо е смятал, че живописта не е сигурно средство за препитание и решил синът му да стане инженер.
Баща ми постъпва в университета на гр. Грац. През цялото време на студентските си години, той неуморно рисува, посещава множество изложби, непрекъснато
се занимава. За сюжети винаги се спира на старинното, археологичното, на народния бит.
Следва при голяма мизерия, защото трябва да се издържа сам, понеже на третата година от студентството си загубва и баща си (майка му умира, когато е бил на
17 год.) Това са тежки минути, години през неговия живот. Предава частни уроци по математика, чете за изпити и никога не престава да рисува.
…приятелите му да обърнат внимание на картините му и едва го скланят да занесе някои от тях в общината на гр. Грац за откуп. Както казах, крайно скромен, той не вярва, че някой може да одобри неговите картини, не може да вземе и пари за тях. По настояване на своите приятели той взема един ден папката с няколко картини и боязливо почуква на вратата на общината, остава ги и бърза да си излезе, сякаш се страхува да не го укори някой за смелостта му. Тежко изпитание били за него тези няколко дни през които е трябвало да чака за отговор. След изтичане на срока, придружен пак от своите добри приятели, той още по-боязливо отваря вратата на общината, но за негово голямо учудване, кметът станал, засмял се, стиснал му ръката, поздравил го и му казал, че комисията приема картините му.
Това първо признаване на неговия талант му дава импулс и той остава верен на своето изкуство до края на живота си. След третата година от следването си, той е принуден да прекъсне следването си. Учителствува няколко години.
През времето на Стамболова българското правителство е изискало от Австрия инженери и кондуктори за кадастриране на София. По такъв начин той идва в България през 1889 год. и заработва в Софийската община по кадастрирането на София.
Красивата природа, добродушието на народа обайват неговата чувствителна душа. Той обиква България като своя втора родина и остава да работи за нея до края на живота си. Девствената природа на България разкрива много сюжети за неговото творчество. Той обикаля из всички кътища на страната пеш, метнал чанта през рамо, в която е блокът му, моливите, гумата. Високите непристъпни върхове му напомнят за родните Алпи. У него се събужда душата на алпиниста и той неуморно обикаля, за да опознае и обикне новата си родина. В неговия блок една след друга се раждат картини, свидетелство за възторга му от прекрасната природа, от живота на скромните наивни овчари, които той особено обича, от старинните паметници – свидетели на едно героично и славно минало. Особено обича да разговаря със старите хора, унесено слуша разказите е легендите за миналото на българския народ и все по-дълбока става любовта му към него и все по-силно сърцето му се привързва към сърдечния мил народ. С изключителен интерес той рисува красивите манастири и в продължение на няколко години обикаля цяла България, за да създаде една колекция от картини на велики манастири в страната. Мили сърдечни преживявания ми е разказвал за тези си пътешествия моят баща. Тук той опознава душата на българския народ. Не веднаж, когато е рисувал сред някоя самотна поляна, до него се е доближавал старец – овчар и с умиление наблюдавал работата му. Но не веднаж зад него се е отзовавал някой полицай и не веднаж е бил каран да прибира блока, боите си, за да отиде в полицията и даде обяснение. Той безропотно е тръгвал, но случвало се е още по пътя полицаят да разбере, че не е опасен човек и го е освобождавал. Така са създадени много картини през първите години на пребиваването му.
След завършване кадастрирането на София, той постъпва на работа в Дирекцията за Постройки на Железниците и Пристанищата, където остава много години и където приема българско поданство. След това наново бе повикан в общината, където остана до края на живота си. Той има и свое семейство от жена и четири деца. През това време той рисува непрекъснато старинна София. Любимото му място за общия изглед на София беше квартала „Банишора”, най-високото място в София. Дълго време неделен и празничен ден там му е била разходката, където скицираше и сетне у дома рисуваше. Оттам той разкри основите на римската стена на Улпия Сердика (първото име на София). С риск за живота си се е качвал на върха на комина на тогавашната електроцентрала за да вземе останалите стари постройки на София. Той остава много картини, които се намират сега в музеите, Синода и общината.
Запознава се с нашия народен поет Иван Вазов и като знак на дружбата им той илюстрира романа „Под игото”. През 1907 г. той изпраща в всесветската Лондонска изложба някои свои картини и получава (Диплом, пари и златен медал).
Моят баща беше истински ценител на старините. Със сълзи на очите той спираше рушенията им. Аз лично бях свидетелка на такива сцени. След завършване на гимназиалния курс баща ми бе решил да ме зарадва с една голяма екскурзия по черноморския бряг, където предстоеше някакво проучване на брега Варна, Бургас, Созопол и Месемврия. Междувременно баща ми работеше и по реставрирането на някои старини. Виждах го как заедно с работниците внимателно камък по камък нареждаше, за да възобнови и разкрие старинния облик на постройките. Често със сълзи на очи той молеше да се пазят старинните паметници и с обич говореше, че те са история и са гордост за народа. Тук в Месемврия той намери много материал за сюжет на своите картини и ги събра в 2 красиви албума под заглавие „Месемврия”. В продължение на много години в неговите албуми оживяваше и дишаше любимият му град София, на който той посвети най-хубавите си години и най-пламенните си чувства. Той не познаваше умора и почивка. От работа редовно се връщаше в къщи и след вечеря сядаше на работната си голяма маса, върху която грижливо бяха наредени, опънат лист, различни четки и бои и рисуваше до 12, а често и до 1–2 ч. полунощ. От време на време обичаше да му поднеса чаша чай, или черно кафе, с лекия си хумор разправяше разни случки от живота си.
Той беше и един от ревностните работници, който разкраси и „вечния град” за Софиянци – гробищата. Той мечтаеше да направи там великолепен парк по подобие на Виенските гробища.
Там намери на 14 април 1926 г. своето място в парцел 39, ред 34, гроб 15 – на 73 годишна възраст и той чужденецът дошъл от далечна страна, но с душата си и с делата си станал българин и истински син на България.“
