Schlagwort-Archive: САЩ

Бащата на чиповете: Как основателят на TSMC постави Тайван на технологичната карта на света

Veröffentlicht am von
Antworten
Морис Джан

Човечеството живее в свят на чипове. Статутът на лидер в световната полупроводникова индустрия уверено се държи от Тайван. През 2022 г. интегрираният износ на чипове на острова нарасна за седма поредна година благодарение на водещата компания TSMC, която контролира повече от половината от световния пазар на чипове.

Както прогнозират експерти , голямата инвестиция, направена от САЩ за укрепване на вътрешната индустрия за чипове и противодействие на Китай, няма да повлияе на приноса на Тайван.

Недостигът на чипове поради пандемията от коронавирус, напрежението между острова и Китайската народна република и възможна инвазия в Тайван от континентален Китай само подчертават значението на лидера на пазара на чипове за света на технологиите.

EP разказва историята на TSMC и нейния основател Morris Zhang. Как мигрант от Китай направи кариера в САЩ, но без да постигне крайната си цел, получи световно признание в Тайван? Какво направи TSMC световен лидер в производството на чипове и как корпорацията се подготвя за евентуална китайска инвазия?

Трудно детство и съдбовно преместване в САЩ

Морис Джан (истинско име Джан Жонгмоу) е роден през 1931 г. в китайския град Нинбо близо до Шанхай. Въпреки че семейството му принадлежи към средната класа, детството на Джан не е лесно: японската окупация, Втората световна война и гражданската война в Китай принуждават семейството да се мести често.

Младият Джан се вслушва в съвета на баща си и учи добре в училище: обичаше литературата и историята и мечтаеше да стане писател или журналист. Прагматичният баща обаче искал по-добро бъдеще за сина си.

„Татко каза, че ще прося с професията на писател. Животът ми показа, че това е моя младежка приумица“, каза на върха на славата си бизнесменът.

В крайна сметка, с помощта на чичо си в Бостън, бъдещият милиардер се премества в САЩ през 1949 г., където постъпва в Харвардския университет. Тогава той окончателно се отказва от детската си мечта да стане писател.

„Реакцията ми да вляза в Харвард беше чист екстаз, не можех да повярвам на късмета си. Разбрах, че САЩ са най-богатата страна в света, морален и политически лидер по отношение на демокрацията, това е страна на възможност за мен.

В началото на 50-те години в Съединените щати имаше много китайски ресторантьори, инженери и професори. Това бяха единствените уважавани професии за китайците. Без адвокати, без счетоводители, без политици и още по-малко писатели“, спомня си Джан .

Решава да стане инженер, като избира специалността „Приложна физика и инженерни науки”. След като учи една година в Харвард, той разбира, че общото техническо образование, което получава там, няма да му помогне да получи високоплатена работа като инженер, затова се прехвърля в Масачузетския технологичен институт.

В Масачузетския технологичен институт Джан започва да се нарича Морис

Там Джан се интересува от машинно инженерство. Той вярваше, че тази област има най-големи перспективи. Времето показа, че не е сгрешил.

През 1953 г. младият мъж получава магистърска степен, но две години по-късно, след като два пъти се проваля на изпита за получаване на докторска степен (доктор по философия, първа научна степен) поради, както самият той признава , недостатъчно обучение, той отива да търси работа.

Във Ford му предложили позиция със заплата от 479 долара на месец, а в малкото подразделение за полупроводници на производителя на електрическо оборудване Sylvania Electric Products – с 1 долар повече. Джан помоли Форд да отмени предложението, но те отказаха и той прие работа в Силвания.

Начинаещият инженер е работил там върху германиеви транзистори, които се използват за генериране или преобразуване на електрически сигнали. След това проводниците бяха запоени, което често водеше до повреда на транзистора. Морис изобретява метод за свързване на проводници чрез индиректно нагряване.

— Той беше свален на земята.Как Джак Ма създаде Alibaba и защо се скара с китайския режим

Тогава това беше основен проблем на машиностроенето. За да се реши, не е необходимо да се разбира теорията на полупроводниците. Въпреки това, амбициозният инженер все още започва да изучава полупроводници, въз основа на книгата „Електрони в полупроводници за транзисторна електроника“ от физика Уилям Шокли.

Джан не разбираше много неща, но му помагаше старши инженер на Sylvania, който всяка вечер обясняваше нюансите на индустрията на чаша бира в бара на хотела. „Тогава той не отговори на всичките ми въпроси, но ми помогна достатъчно, за да мога да продължа напред. Той беше основният ми учител“, спомня си по-късно бизнесменът .

По-късно Джан започва да разработва транзистори. Участва в технически конференции и работи в Националния институт по стандартизация. След три години той се уморява от разработването на транзистори, които Sylvania не продава добре поради лош маркетинг, и отива да работи за технологичната компания Texas Instruments (TI).

25 години в Тексас и неочаквано освобождаване

„Бъдещият ми шеф ме посрещна на летището“, спомня си Джан. Той беше впечатлен от относителната младост и развитие на корпоративната култура на Texas Instruments. Започва работа по производството на транзистори за технологичния гигант IBM.

Особено сложен транзистор е произведен от TI и IBM. Последният имаше отделна пилотна линия за това. Подобна производствена линия в TI беше ръководена от Джан. В IBM около 10% от транзисторите, произведени на пилотната линия, работеха, а в TI успехът на линията Morris беше почти нулев. Минаха месеци, но инженерът не се отказа.

„Мениджърът беше притеснен, всички бяха притеснени“, каза Джан. Той обаче не беше много притеснен, защото знаеше, че може да получи 10 процента резултат.

Четири месеца по-късно иноваторът тества друга комбинация от технологични параметри и производителността се повишава до 20%. След това кариерата на Морис в TI бързо тръгва нагоре и тогавашният президент на корпорацията се интересува от работата му.

Когато идеята на Джан беше оценена от IBM, той беше повишен на ръководна позиция и създаде отдел за германиеви транзистори. За 25 години той се издига до позицията на вицепрезидент на TI.

В Texas Instruments Морис се издига до позицията на вицепрезидент

След като оцени напредъка на Джан след първия успешен проект, TI реши да му даде възможност да получи докторска степен. Особено след като Морис хареса ролята на лидер и искаше да получи позицията на вицепрезидент и „комфортен живот“. Тогавашният му ръководител каза, че е невъзможно без диплома.

Амбициозният 30-годишен инженер решава да не пропуска такъв шанс и през 1961 г. постъпва в Станфорд. Докато Джан следва докторантурата си, компанията финансира изцяло обучението му и плаща пълната му заплата.

През следващите 19 години той работи в TI на различни ръководни позиции, като едновременно учи маркетинг и финанси и мечтае да стане първият човек в TI, който вече е придобил статута на най-големия производител на интегрални схеми в света.

Джан е пионер на противоречивата тогава идея за ценообразуване на полупроводниците пред кривата на разходите. Тоест жертване на печалбите на ранен етап, за да се спечели пазарен дял и да се постигнат производствени показатели, които в дългосрочен план ще донесат големи печалби.

През 1972 г. той започва да управлява целия бизнес на компанията с полупроводници. Той беше на крачка от мечтаната позиция на главен изпълнителен директор.

Въпреки това в средата на 70-те години TI решава да се съсредоточи върху производството на потребителска електроника – калкулатори и ръчни часовници. За разлика от инвестицията в микросхеми, тя трябваше да донесе бързи пари. Така през 1978 г. Джан неочаквано оглавява нова посока за себе си – потребителски бизнес.

Тогавашният изпълнителен директор на Texas Instruments Марк Шепард вярваше, че един добър мениджър може да се справи с всичко. Това обаче се оказа грешка.

„Видях, че потребителският бизнес е различен от другите. Клиентската база е различна, пазарът е напълно различен. В бизнеса с полупроводници всичко, от което се нуждаете, за да успеете, е технология и разходи, а в потребителския бизнес технологията помага, но има привлекателност за потребителите, което е мъгляво нещо.“ Джан си спомня .

„Война с чипове“: защо книгата за чипове е бизнес изданието на годината на FT

Както се оказа, Морис беше прав: през 1983 г. потребителският бизнес на TI се бори и ръководството го отстрани. Той осъзна, че иновативните му идеи вече не са необходими на TI и пътят към позицията на главен изпълнителен директор е затворен, така че той подаде оставка.

Когато TI предлага на Джан да оглави отдела за компютърни продукти през 1984 г., Морис отказва и отива при друг производител на чипове, General Instrument, където работи една година като главен оперативен директор и президент.

Той се надяваше свободно да развива научноизследователска и развойна дейност, но корпорацията, каза той, не се отнася сериозно към научноизследователската и развойна дейност, предпочитайки да купува други компании, вместо да развива свои собствени идеи.

„След провалите в TI и GI тогава не мислех, че желанието ми да ръководя голяма американска компания ще се осъществи“, каза бизнесменът.

Обаждане от Тайван и пускането на пазара на TSMC

След като беше уволнен от TI и кратък престой в General Instrument на 52-годишна възраст, когато кариерите на повечето хора приключват, възходът на Джан едва започваше. Един ден правителството на Тайван му предлага да създаде нова индустрия за островната държава – производството на полупроводници.

Изобретателят получил обаждане от тогавашния премиер на Тайван Сун Юнсюан – един от създателите на тайванското икономическо чудо. Преди да се съгласи, Джан проучи текущото състояние на полупроводниковата индустрия на острова.

Констатациите бяха разочароващи: никакви изследвания и разработки, никакви възможности за проектиране, никаква интелектуална собственост. По това време микросхемите на страната бяха две поколения зад напредналите технологии, но имаше един важен момент: готовността на правителството за промяна и инвестиции.

Светът върви към търговска война, в която всеки е за себе си.Краят на ерата на глобализацията?

В Тайван Джан си спечели репутацията на новостарт. Бизнесът не вярваше, че ще успее в нещо, а пресата писа, че е дошъл за добра проверка преди пенсия.

Морис започна с болезнен проблем, с който се сблъска в TI: независими разработчици на чипове често искаха да създадат свои собствени компании, но не успяха да реализират идеите си поради високите разходи и липсата на поддръжка.

Джан вярва, че това задушава иновациите, така че той основава Тайванската компания за производство на полупроводници (TSMC) през 1987 г. с подкрепата на тайванското правителство.

Джан основава TSMC през 1987 г. с подкрепата на тайванското правителство.
По това време той е на 56 години. 

„Точно както Shopify позволи на независими играчи да продават онлайн, TSMC позволи на разработчиците да създават компании“,  пише по-късно агенция Bloomberg .

Идеята беше да се създаде независима леярна, която да произвежда полупроводници за клиенти. TSMC подхвана тенденцията за аутсорсинг от американски компании, които започнаха да инвестират в производствени обекти в Азия.

Основателят на TSMC планира, че компанията няма да се конкурира в иновациите, а ще приема инструкции от клиентите и ще произвежда схеми. Така той насърчи разочарованите разработчици да правят пари и след това да реализират идеите си.

Когато Морис представи своя план, той беше осмиван, наречен утопичен и провален. Играта за перспектива обаче донесе желания резултат.

Срив на FTX: Как Сам Банкман-Фрайд срина крипто гиганта за 30 милиарда долара

„По онова време Джан нямаше представа, че започва технологична революция. Изведнъж предприемачите успяха да създадат базирани на чипове полупроводникови бизнеси без огромните финансови разходи за отваряне на фабрики. Те трябваше само да разработят чип и да го пуснат на пазара. Така се роди „страхотната“ полупроводникова индустрия, която до 2010 г. донесе 73,6 милиарда долара.

Много от най-популярните днес високотехнологични компании започнаха дейността си в заводите на TSMC: телекомуникационните пионери Broadcom и Qualcomm, графичните гиганти Nvidia и ATI и много, много други“, отбелязва Bloomberg.

„Морис Джанг промени пейзажа на полупроводниковата индустрия. Той позволи на стартиращи фирми да започнат с няколко милиона долара, вместо с няколкостотин милиона“, казва Джеймс Плъмър, декан на Инженерното училище в Станфорд.

„Морис Джан не толерира глупаци. Това предизвика едновременно уважение и страх“, каза професорът и бивш технически директор на TSMC Ченмин Ху.

Създаването на независим производител на чипове се смяташе за трудно предизвикателство по това време. TI, срещу която предприемачът негодува, беше водещата компания в индустрията, Intel се разрастваше бързо, а National Semiconductor Corp. и Advanced Micro Devices също бяха силни играчи. Не беше лесно да оцелееш сред тези гиганти.

Остарелите технологии обаче дадоха конкурентно предимство на TSMC, която стартира с капитал от 220 милиона долара. Първите му клиенти бяха големи компании като Intel, Motorola и TI. Те бяха щастливи да предадат на TSMC производството на продукти, които използват стара технология, но все още се търсят.

Глобално признание: клиентите включват Apple и Nvidia

По-късно списъкът с клиенти включваше стартиращи компании, чийто „живот или смърт“ зависеше от TSMC. Broadcom, Marvell, Nvidia и Qualcomm, според Джан, са започнали да работят с TSMC, когато са били още малки, и възможността да използват услугите на компанията е важна предпоставка за техния успех.

„Ако ние не бяхме там, иновациите в индустрията щяха да се забавят“, каза Морис. Той обясни, че тези малки компании вероятно ще трябва да инвестират в производствен капацитет вместо в изследвания и разработки или да споделят интелектуалната си собственост с TI или IBM.

Икономиката срещу Третия свят.Ще възпрат ли санкциите Китай?

Съоснователят на Nvidia Джен-Сунг Хуанг каза, че раждането на TSMC е направило възможно превръщането на всякакви творчески идеи в индустрии като мрежови технологии, потребителска електроника, компютри и автомобилни технологии в успешни компании.

До 2020 г. компанията произвеждаше 13 милиона 300 mm чипове годишно и беше първата, която предостави 7nm и 5nm технологиите, използвани в продуктите на Apple, и първата, която комерсиализира технологията за ултравиолетова литография с голям обем.

Компанията непрекъснато увеличава и модернизира производствените мощности. През 2011 г., на фона на жестока конкуренция, TSMC увеличи разходите за разработка с 39% до 50 милиарда долара. През 2014 г. нейният борд на директорите одобри инвестиции в размер на 568 милиона долара за създаване, преназначение и модернизация на съоръжения.

През 2020 г. TSMC стана първата компания за полупроводници в света, която обеща да използва 100% възобновяема енергия до 2050 г.

Корпорацията работи успешно и без своя „баща“, който се пенсионира през 2018 г.Ако през 2010 г. пазарната капитализация на TSMC е била 70 млрд. долара, то през април 2021 г. тя ще бъде повече от 550 млрд. долара. През последните години нетната й печалба достига 15-20 млрд. долара, а през 2020 г. финансовият резултат надхвърля 57%.

Тъй като съществува риск от война между Тайван и Китай, който твърди, че островът е негова територия, TSMC търси варианти за смекчаване на вероятните последици от подобно събитие.

Шефът на Бюрото за национална сигурност на Тайван уверява , че фабриката TSMC няма да може да работи в случай на китайска инвазия. Имайки предвид това, корпорацията отвори заводи в Япония и САЩ и планира да се установи в Германия.

През 2020 г. в Аризона, САЩ, беше одобрен планът на TSMC за изграждане на шест фабрики за производство на микросхеми на стойност 12 милиарда долара . В същото време инвестициите в този обект могат да бъдат утроени до 35 милиарда долара.

През 2022 г. продажбите на TSMC са се увеличили с 43%, а оперативните печалби са се увеличили със 73%.

Морис Джан изгради многомилиарден гигант и най-големия производител на чипове в света, но не получи нито една акция, когато основа компанията.

Въпреки това, няколко години след стартирането на TSMC, той инвестира собствените си спестявания в компанията и започва да получава дивиденти от възхода на своето въображение. Сега състоянието на 91-годишния бизнесмен се оценява на 2,2 милиарда долара.

Превод от Мрежата

Как американците създадоха основните заводи на СССР

Veröffentlicht am von
Antworten

Началото

Точно преди 90 години, на 1 юни 1931 г., е подписан договорът между САЩ и СССР за участието на американските инженери в изграждането на 90 съветски металургични завода. Това беше само един от многото примери за това как индустриалната мощ на Съветския съюз беше създадена от ръцете на чуждестранни специалисти.

В средата на 1920-те години съветската индустрия беше в руини. Въпреки че, болшевиките наследиха добро индустриално наследство от Руската империя, тези фабрики бяха или изоставени по време на Гражданската война, или бяха изключително лошо управлявани, след като собствениците и специалистите бяха принудени да избягат от страната по време на революцията. По съветско време е беше обичайно да се омаловажава индустриалното развитие на старата Русия, въпреки че според различните оценки това е била третата или четвъртата икономика в света и се е разраствала много бързо, с всички шансове да достигне второто и след това и първото място.

След революцията и Гражданската война обемът на производството намалява около 10 пъти, което е истинско икономическо бедствие. И предвид факта, че СССР се подготвя активно за бъдещата война, вярвайки, че или световната буржоазия ще тръгне на кръстоносен поход срещу пролетарската държава, или Червената армия ще трябва да донесе свобода на потиснатите класи в Европа и Азия, необходимостта от една мощна икономика става въпрос за оцеляване.

През 1927 г. на XV конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (б) (ВКП болшевики) е решено да се създаде петгодишен план за развитие на икономиката на СССР, който е началото на политиката на индустриализация. През април 1929 г. петгодишният план получава одобрението на висшето ръководство на страната и се превръща в пряко ръководство за действие за всички сектори на икономиката. 

Но мащабните планове бяха възпрепятствани от действителността – в СССР го нямаше капиталът за модернизирането на икономиката, почти нямаше инженерен персонал, а системата на висшето образование, която преди революцията осигуряваше много висококвалифицирани специалисти, беше напълно унищожена. За да се преодолеят тези проблеми, бяха взети две решения – да се намери капитал за сметка на прекомерната експлоатация на селското население и да се възобнови системата за средното и висшето образование за обучението на инженери.

Първата задача е решена с помощта на колективизацията, когато всички ресурси са изтласкани от селото и селяните са подложени на ново заробване, което продължава до 1960-те години. Освен това по-голямата част от златните резерви на СССР бяха похарчени за покупки в чужбина и дори широките разпродажби на шедьоврите на изкуството, събрани в Русия с усилията на бившите владетели, започнаха да покриват извънредните разходи. За да се реши проблемът с персонала в СССР, през 1930 г. се въвежда универсално начално образование и започва да се създава системата за обучение по техническите специалности, университетите и институтите.

Изобщо към началото на 1930-те години бяха намерени повече или по-малко пари и започнаха да се появяват първите съветски инженери. Остава обаче последният нерешен проблем – как да се построят новите заводи? Ако минимално годните специалисти за заводите все още можеха да се обучават с ускорени темпове, то загубата на националните инженерни и проектански школи не беше толкова лесно да се попълни.

И тук на помощ на Съветския съюз се притече омразната „световна буржоазия“. Непрекъснатият експлозивен растеж през 1920-те години завършва с колапс на световната икономика през 1929 година. Започна ерата на Голямата депресия. По същото време индустрията на Запад, предимно в САЩ, достигна изключително ниво, включително масовото въвеждане на типовите проекти, производството на конвейер, автоматизацията и широкото използване на машините и сложните металорежещи машини. Това даде възможност да се продават готови заводи по целия свят, които можеха само да бъдат сглобени и да се започне масовото производство на продукти.

За съветското ръководство кризата се оказа подарък от съдбата – най-големите чуждестранни фирми бяха готови да изпълняват поръчките за създаването на цели предприятия и квалифицирани специалисти, които доскоро бяха придирчиви да избират в кой от гигантите в бранша да работят за да продадат по-скъпо труда си, и вече бяха готови да заминат за Съветска Русия, за да участват в строителството и стартирането на нови предприятия. Не може да се каже, че услугите са предоставени на СССР даром, но фактът, че цените бяха паднали много забележимо, и това беше очевиден факт.

За покупките и преговорите в САЩ през 1924 г. беше създадено акционерното дружество „Амторг“, формално търговска организация, но всъщност беше заместител на дипломатическата мисия, тъй като до 1933 г. САЩ не признават СССР и не правят нищо официално с него. Отначало „Амторг“ служи като прикритие за съветското разузнаване, но със стартирането на индустриализацията то се превърна в мощна помпа, която засмукваше знанията, персонал и продуктите от Америка, и изпращаше всичко това в СССР. 

Веднага след като започна глобалната криза, „Амторг“ веднага започна да публикува във вестниците доклади, че в съветската индустрия има много свободни работни места. За да се подобри квалификацията на „червените инженери“, започва да излиза списанието „Американската техника и индустрия“ и, разбира се, служителите на компанията не пренебрегват и индустриалния шпионаж.

През 1928 г. в Москва пристига Алберт Кан – ръководител и собственик на най-голямата проектанска компания в света, която можеше да разработи документацията за завод от всякакъв мащаб и след това да осигури целия производствен и строителен цикъл.

Действителният клон на компанията на Алберт Кан в Москва се наричаше „Госпроектстрой“ за секретност. В него работеха 25 американски и 2 500 съветски инженери, които изучаваха западния опит в проектирането и изграждането на големи промишлени съоръжения. Друга проектна компания, е немската Demag, която също имаше офис в Москва, но се беше скрила под името “Централно бюро за тежко машиностроене“. Поразителен факт, е че последният леярен цех на Demag в Магнитогорския металургичен завод беше демонтиран едва през 2005 година.

Повечето от предприятията, построени през годините на индустриализация, са дело на Кан, чиито специалисти са създали подробната документация за такива гиганти на съветската индустрия като тракторни заводи в Сталинград, Харков, Челябинск, леярните в Днепропетровск, Магнитогорск, Сормово. Цялото заводско оборудване беше произведено в САЩ и след това с кораби беше изпратено до СССР, където под контрола на хората на Кан в предварително построените стени, заводът се „сглобяваше“ и производството започваше. Фирмата на Кан проектира и създава почти 600 предприятия, като общо с помощта на чуждестранни компании в СССР са построени 1500 завода и фабрики.

Тракторният завод в Сталинград беше построен в САЩ, след това демонтиран, транспортиран на 100 товарни кораба и след това отново сглобен в СССР. Автомобилният завод в Горки е построен от американската компания „Остин“ и произвежда клонинги на автомобилите на Ford. „Днепрогес“ е дело на американската фирма „Cooper Engineering Company“ заедно с немската компания Siemens, с главен инженер Хю Купър, а оборудването е доставено от компанията „General Electric“. Съвременният московски завод АЗЛК е точно копие на завода за типовите модели на Ford от град Дъиборн. Магнитка е клонинг на стоманодобивния завод в Гари, Индиана.

Около 200 000 американски инженери и техници дойдоха в СССР, които през първите няколко години бяха отговорни за производството, тъй като специалистите, обучени в СССР, нямаха необходимата квалификация. През тези 10 години американските професори са обучили 300 000 квалифицирани специалисти в рабфака. Не случайно сред получателите на съветските награди за постижения в индустриализацията ще открием много английски и немски фамилни имена, като гореспоменатия вече Купър и неговите колеги.

Сред първите резултати от работата на новата индустрия бяха много лицензирани (а също така и не много законните) копия на чуждестранните образци, често доста остарели, но за които не се пестяха пари. ГАЗ-АА от 1932 г. е всъщност Ford AA от 1926 г., а по-модерният GAZ-M1 от 1936 г. е копие на Ford 40A от 1934 г. Представителният автомобил ЗИС-101, на който се возеше целия съветски елит от 1936 г. до края на 1940-те години, беше пълно копие на Buick от 1932 г.

Съветската индустрия не се отърва от своето желание да възпроизвежда постиженията на чуждестранната автомобилна индустрия до самия край на своето съществуване. Верижният трактор „Сталинец-60“, произведен в Челябинск от 1933 г., е копие на американския Caterpillar-60 от 1925 г. Комбайнът „Коммунар“, произвеждан в Запорожие от 1930 г., е клонинг на комбайна на Caterpillar от 1928 г. Заводът за авиационни двигатели в Перм направи копия на американския двигател „Циклон“.

През август 1930 г. А. Шумски, служител на ЦК на ВКП (б), съобщава, че в съветската промишленост са наети над 2000 чуждестранни работници, а до края на 1930 г. броят им трябва да се увеличи още повече, тъй като се очаква още 3500 хора да пристигнат.

Според ЦК през 1932 г. броят на чуждестранните специалисти, от инженери до квалифицирани работници, достига фантастичната цифра от 20 000 души, повече от половината от които идват от Германия. Съгласно условията на договора специалистите получават добра заплата, осигуряват им се добри жилища (на фона на казармите, построени за съветски работници) и се снабдяват с висококачествени провизии.

За чужденците бяха построени специални селища, където нямаше място за обикновените съветски граждани. Те ходеха да разпускат в затворени клубове, слушаха музика, недостъпна в СССР, и гледаха цялото ново американско кино, което в Съветския съюз се показваше само в личното кино на Сталин.

Основната задача на властите беше да не допуска спад в стандарта на живот на специалиста, когато той се мести в СССР. За съжаление на новодошлите, често посочените условия в договорите се нарушаваха и чужденците опознаваха ежедневието на обикновения съветски човек на собствения си гръб. През 1932 г. в завода на “Електростал“ имаше дори малка стачка на чужденците, които отказаха да се къпят в общата баня и поискаха да им се осигурят лични бани, като познатите в САЩ. Това доведе до скандали, жалби и прекратяване на договорите.

В същото време често се развиваше много неудобна ситуация и поради грешките в организацията на труда, престой при пуска на производството, несъгласуваност в действията на ведомствата, чужденците можеха да престояват без работа с месеци наред, получаваха парите си, но бяха възмутени от лошото управление. Този проблем не само беше записан в докладите по партийната линия, но намери своето отражение и в съветската литература от тридесетте години. 

Така писателите Илф и Петров описаха страданието на немския специалист. Действието се развива през 1930-1931: инженер Хайнрих-Мария Заузе подписа договор за една година работа в СССР или, както самият Хайнрих, който обичаше точността, в концерна “Херкулес“. … В рамките на една седмица инженер Заузе, воден от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа 3 музея, да гледа балета на “Спящата красавица“ и да седи 10 часа на церемониалната среща, организирана в негова чест. След срещата се проведе неофициална част, по време на която избрани служители на “Херкулес“ се забавляваха много, вдигаха чашите и се обръщаха към Заузе с „педанта“.

“Скъпа Тили! – пише инженерът на своята годеница в Аахен, – от десет дни живея в Черноморск, но все още не съм започнал работа в концерна “Херкулес“. Страхувам се, че тези дни ще ми бъдат приспаднати от договорните суми“. Обаче на петнадесето число на месеца касиера предаде на Заузе половината от месечната му заплата. … След това Заузе пише писма до своята годеница: „Мила! Живея странен и необикновен живот. Не правя абсолютно нищо, но получавам парите си точно, в рамките на уговорения срок. Всичко това ме изненадва. Разкажи това на нашия приятел д-р Бернхард Хернгрос за това. Ще му се стори интересно“.

Към средата на 1930-те години СССР вече успя да натрупа известен опит в организирането на производството и затова започнал да отзовава скъпите чуждестранни специалисти обратно. Започна да им се намаляват заплатите, отменени бяха специални доставките чрез системата на затворените дистрибутори, и искаха от тях да вземат съветско гражданство. В резултат на това повечето от чуждестранните специалисти се завърнаха в родината си до 1938 г., и за тяхно щастие както САЩ, така и  Европа вече бяха преодолели последствията от Голямата депресия и там се появиха много нови свободни работни места.

Автор: Михаил Диунов, vz.ru

$160 млрд. спасяват СССР през войната

Veröffentlicht am von
Antworten

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

Veröffentlicht am von
Antworten

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg