Германия се самоликвидира

Veröffentlicht am 9. Januar 2016 von Стефан К.

Тило Сарацин (1945) е роден в германския град Гера. Защитава докторат по икономика в университета в Бон, автор на повече от 10 книги, последната от които е излязлата в края на август т. г. и предизвикала скандал „Германия се самоликвидира”.

От 1973 г. до 1974 г. Сарацин работи за фондация „Фридрих Еберт”, като по-късно става член на социалдемократическата партия. От 2000 до 2001 г. заема ръководен пост в германските железници (DB AG). От 2002 г. до 2009 г. е сенатор по въпросите на финансите в Берлинския сенат. По време на неговото управление – през 2007 г., за първи път в историята на Берлин се натрупва излишък от 80 млн. евро. От 2009 г. Сарацин става зам.-управител на Германската централна банка. От ръководството й често го критикуват за негови изказвания в пресата, насочени срещу имигрантите от арабски и турски произход. Когато обаче в края на август излиза „Германия се самоликвидира”, от банката го обвиняват, че с провокативните си и дискриминационни изказвания, „особено по темите за имиграцията”, накърнява престижа на институцията.

Сарацин отказва да напусне доброволно. На 2 септември 2010 управителният съвет на банката внася предложение, с което моли президента на страната Кристиян Вулф да освободи Сарацин от поста. Два дни по-късно Сарацин предупреждава президента за възможността от „политически показен процес”, като така индиректно заплашва, че ако бъде освободен, ще обжалва.

Следват преговори, в резултат на които банката оттегля искането си за освобождаване и Сарацин подава молба за напускане. В средата на септември президентът Вулф подписва заповедта за освобождаването му, която влиза в сила от 1 октомври 2010 г.

От своя страна, ръководството на социалдемократическата партия обявява, че ще обсъди възможността да прекрати членството на Сарацин в партията, тъй като тезите му са „диаметрално противоположни на основните социалдемократически ценности”. В същото време, обаче, социологически проучвания показват, че близо 50% от населението, включително и членове на ГСДП, са съгласни с тезите на Сарацин, изложени в книгата му. А 18% дори биха подкрепили нова партия, оглавявана от него.

в-к Култура

***

Фрагменти от книгата на Тило Сарацин Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск

В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.

—

Общественото говорене в Германия е под влиянието на странно противоречие: от една страна, в публичното пространство доминира влечението към развлеченията и скандалните разкрития, а от друга – в него властват евфемизмите на политическата коректност…

—

Същевременно обществото изпитва много силна потребност от неподправена истина. Но онзи, който реши да задоволи тази потребност, поема голям политически риск и става лесна жертва на медийната власт, упражнявана от политически коректните…

—

Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците.

Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна. Фактът, че в Германия повече от половината деца в така наречените “отдалечени от образованието социални слоеве” са с интелигентност под средната, води до това, че по чисто демографски причини ние средностатистически ставаме по-глупави.

От гледна точка на икономическото си състояние Германия се намира в късната фаза на златната епоха, започнала около 1950 г., а днес клоняща към своя залез. Вече 20 години няма повишаване на реалния доход на заетите на пазара на труда, най-късно след 10 години той ще започне да намалява и тази тенденция ще се запази в резултат на демографските деформации. Такива прогнози се разминават със сегашните успехи на германския бизнес, занимаващ се с износ, с инициативите, подемани от елитните германски университети, и с многото други добри новини, с които ежедневно биваме радвани. Какъв е смисълът от подобни краткосрочни успехи, когато пропускаме основни неща, които могат да гарантират бъдещото покачване на жизнения стандарт – количествено и качествено:

– количествено, защото вече 45 години всяко ново поколение е с около една трета по-малобройно от предишното, при запазване на средната продължителност на живота;

– качествено, защото у новородените способностите и предпоставките за образование постоянно се влошават, а новите поколения израстват с манталитет, при който са закърнели качествата, основа за всеки продуктивен растеж…

—

Имиграция и преселване в Германия

През 1950 г. в Западна Европа практически не са живели мюсюлмани. През 1968 г. броят на западноиндийските, индийските и пакистанските преселници във Великобритания възлиза на около милион. Първоначално преселването става като че ли случайно, защото всички жители на Британската империя имали британско поданство. Минали много години, преди да се наложат ограничения в издаването на паспорти и правото на пребиваване. Но недоволството в Англия е било голямо дори по времето, когато броят на имигрантите е бил малък. През 1968 г. консервативният политик Инок Пауъл прогнозира, че ако темпото на имиграция се запази, след 30 години големи части от Йоркшир, Централна Англия и околностите на Лондон ще бъдат населени предимно или изключително само с жители от афро-азиатски произход. Изказванията му предизвикват скандал и той загубва високия си държавен пост. Но подкрепата, изразена от населението, е много голяма: за десет дни Пауъл получава 100 000 писма и само в 800 от тях му възразяват. А той е бил съвсем прав, като предсказва, че афро-азиатското население във Великобритания ще нарасне от един на 4,5 милиона до 2002 г. Точният брой през тази година е 4,63 милиона. И въпреки това, във Великобритания, както и във Франция, Холандия и Германия, политиката си остава непроменена.

Как така е допуснато процесът да се развива безконтролно? Кристофър Колдуел (американски журналист и главен редактор на The Weekly Standard – бел. ред.) обяснява това с „фактора на срама”. За петнайсетте следвоенни години Великобритания загубва световна империя и управлява с накърнено самочувствие остатъците от своите владения. Франция страда от травмата на Алжирската война, Холандия – от травмата на загубената колониална война в Индонезия, а германците – от травмата на нацизма.

Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними:

– интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната;

– зависимостта от социални помощи е по-висока от средната;

– посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната;

– раждаемостта е по-висока от средната;

– наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества;

– религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната;

– престъпността, включваща прояви от ”обикновеното” насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.

—

Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.

—

От днешна гледна точка, имиграцията на работна сила през 60-те и 70-те години на ХХ век е гигантска грешка: голяма част от работниците бяха наети в умиращи индустрии. Това забави структурно неизбежното преселване на население и насочи погледа към притеснително намаляващата раждаемост и необходимостта от внос на работна сила. С преселването на имигрантите в Германия последиците от намаляващата раждаемост бяха само отложени във времето, но не и премахнати. С нищо не се промени основният проблем, че поколението на внуците представлява само 50% от това на дядовците. Това означава, че след четири поколения населението ще се свие с три четвърти и половината от него ще е на възраст над 50 години. При подобни обстоятелства социалният и икономическият живот трябва да бъде организиран по съвсем различен начин. А ако процентът на раждаемост при имигрантите се задържи постоянно по-висок от този на автохтонното население, то след няколко поколения държавата и обществото ще бъдат предадени в ръцете на имигрантите. Така ще се опровергае аргументът, че ниската раждаемост сред германското население е съдбоносното следствие от модернизацията, тъй като, ако това беше вярно, тогава и имигрантите нямаше да имат постоянно висок естествен прираст.

—

Имигранти от мюсюлмански произход

Днес в Германия проблемите на имиграцията и интеграцията, които си струва да се обсъждат и които не отпадат автоматично с течение на времето, се отнасят най-вече до имигрантите от Турция, Африка, Средния и Близкия Изток, които в над 95% от случаите изповядват мюсюлманска религия. Но, както се посочва в доклада „Интеграцията в Германия”, поръчан от федералното правителство, интеграционната политика сякаш действа на сляпо. Детайлният наръчник с индикатори е насочен изключително към цялостната общност от хора с имиграционно минало. Определенията, които се дават за образование, трудов пазар, зависимост от социални помощи, престъпност, не се диференцират по регион на произход и съответно по народност. Липсата на такава диференциация явно е умишлена, защото дискусията дали културните различия между имигрантските групи се отразяват на желанието и способността за интеграция, е политически нежелана. Интеграционният доклад на правителството от 2009 г. като цяло назовава проблемите доста колебливо и тенденциозно ги омаловажава. Това особено личи в пасажите за зависимостта имиграция – социално подпомагане – престъпност. Тази част от доклада напълно се размива, защото се отнася до имигрантите като цяло, без да ги разделя по групи. Липсват данни и за различната раждаемост при различните имиграционни групи и свързаните с тях демографски импликации.

Според „Микроцензус 2007” (вид статистическа анкета за преброяване – бел. прев.), в Германия живеят 15,4 млн. души с имиграционен произход. От тях 3,7 млн. са граждани на ЕС, а четири милиона произхождат от Босна и Херцеговина, Турция, Близкия и Средния Изток, както и от Африка. (По-нататък имигрантите от тези райони наричам мюсюлмански имигранти.).[…] Ако приемем, че при „Микроцензус” делът на грешните или липсващите данни е разпределен по равно между всички хора с миграционно минало, то това би означавало, че броят на мюсюлманските имигранти действително е по-висок с 43%, т.е. възлиза на около 5,7 милиона. Много големият брой на децата в тази група обаче показва, че при имигрантите, за които липсват данни или те са непълни, мюсюлманите са представени в значително по-голяма степен. Това значи, че броят на мюсюлманските имигранти в Германия може да възлиза и на 6 до 7 милиона.

—

Следователно, от 15 милиона души с имиграционно минало, в Германия от 25 до 43% идват от мюсюлманските страни. На тази група се дължат и 70 до 80% от всички проблеми на имигрантите в областта на образованието, пазара на труда, възможността за придвижване и престъпността.

—

За разлика от останалите имигрантски групи, мюсюлманите в Германия имат присъствие на пазара на труда под средното ниво, както и успех в образованието – под средното ниво. В същото време, делът им сред ползващите социални помощи е над средното ниво, като същото важи и за дела им в участия в престъпления, свързани с насилие.

Едва ли може да се каже, че се е сбъднала надеждата интеграцията на мюсюлманските имигранти в сферата на образованието, трудовата заетост и езика да отбележи напредък с годините. Напротив, степента на интеграция и готовността за нея като че ли многократно намаляват. Причините за незадоволителните резултати на мюсюлманите в системата на образованието и трудовата заетост са прииждащите от родината семейства на партньора в двойката, както и силната фиксация върху родната култура.

—

Ислям да, ислямизъм не?

През 2000 г. със статията си „Мултикултурната драма” Пол Шефер разпалва дискусия за мюсюлманските имигранти в Холандия. […] Той критикува опитите към особения характер на мюсюлманската имиграция да се подхожда с „изтърканата истина”, че имиграция винаги е имало: „Имиграцията, с която се сблъскваме в момента, в много отношения не е направила нашето общество по-отворено. Заради традиционните възгледи, с които идват много от имигрантите, внезапно пак започват да се обсъждат всички въпроси за мястото на жената; и пак правото на свободно изразяване на мнението започва да се поставя под въпрос. Изведнъж отново започваме да говорим за богохулството и за забраната да отстъпваме от вярата. Дори да става дума за убеждения, които познаваме от собствената си история, не отбелязваме никакъв прогрес, след като сме принудени да се връщаме към еманципацията отпреди петдесет години.”

Това е съвсем вярно и така стигаме до емоционалното ядро на проблема: Заради мюсюлманската имиграция и растящото влияние на ислямистки религиозни течения, Западът се оказва конфронтиран с авторитарни, закостенели, а също и антидемократични тенденции, които поставят на изпитание не само собственото му самовъзприятие, но представляват и директна заплаха за нашия стил на живот.

—

Икономически ние не се нуждаем от имиграцията на мюсюлмани в Европа. Във всяка страна, поради слабото си присъствие на трудовия пазар и активното ползване на социални помощи и услуги, мюсюлманските имигранти струват повече на държавния бюджет, отколкото е принадената стойност, която заработват. В културно и цивилизационно отношение представите им за общество и ценностите, с които идват, представляват регрес. Така огромната раждаемост при мюсюлманските имигранти представлява заплаха за културното и цивилизационното равновесие в застаряваща Европа.

Който ясно заявява това, се излага на враждебни нападки, от които обвинението в „ислямофобия” е най-невинното. Наистина, немските политици започват да осъзнават, че за исляма са характерни сили, които са проблемни от наша гледна точка, но те не смеят да продължат темата. „Ислямът е добре дошъл у нас, ислямизмът обаче – не”, каза германският вътрешен министър Томас де Мезиер в първата си парламентарна реч след встъпването си в длъжност. Той би трябвало да си поговори с турския министър-председател Ердоган, който през 2008 г. заяви: „Няма ислям и ислямизъм. Има само един ислям. Който твърди друго, обижда исляма.” Басам Тиби, политолог от сирийски произход и водещ представител на т. нар. евро-ислям, има следната позиция: „Ислямът е много разнообразен, той в еднаква степен включва и толерантност, и нетолерантност. Но, като духовна религия, той не представлява политически начин на мислене. За разлика от него, ислямизмът като разновидност на религиозния фундаментализъм е тоталитарна идеология с дяснорадикални черти, на която не бива да се позволява да прави капитал от отварянето на Германия към други култури.”

—

Проблематичното в днешния ислям е комбинацията от изостанали като цяло общества, млади, бързо нарастващи народи и едно съзнание за послание, чийто измерения варират от лишена от агресия смиреност до джихад, като преходите са размити. Между другото, през 1997 г. Ердоган, тогава ръководител на опозицията, каза следното: „Минаретата са нашите копия, куполите са нашите шлемове, вярващите са нашата армия.” Либералните мюсюлмани се пазят от това на исляма да се приписват определени качества и имат своето право. Писателят Навид Кермани, израснал в Германия като син на персийски лекар, подчертава липсата на еднозначност у исляма и неубедителността на конструкта „ислямска идентичност.” „Идентичността е поначало нещо опростяващо, ограничаващо, като всяка дефиниция.” Смята се, че има различни форми за живеене на исляма. „Саудитският уахабизъм, който забранява на жените да карат кола, или идеологията на аятолах Хомейни, която поставя бог на мястото на човека като суверен на държавата, безспорно са в разрез с демокрацията, с толерантността и човешките права”, признава Кермани, но настоява, че това не е целият ислям: „Който твърди, че ислямът е несъвместим със западната модерност, трябва да изключи и „просветените” мюсюлмани, за да може да защити гледната си точка”. Западното око не може да различи на кой ислям каква част от 15-те до 17-те милиона мюсюлмани в Европа се пада.

—

Изявлението на бившия канцлер Герхард Шрьодер, което той публикува като реакция на швейцарския референдум за забрана на минаретата, показва с какви илюзии човек може да живее, но не бива да има, ако е на отговорен пост. Шрьодер казва:

– Трябваше да признаем, че ислямът е станал част от нашето общество и от европейското общество.

Коментар: Не е трябвало. Това, което трябва да признаем, е, че живеещите при нас мюсюлмани, също като католиците, протестантите или Свидетелите на Йехова, имат право свободно да изповядват религията си. Ни повече, ни по-малко.

– Ислямът не е политическа идеология, а мирна религия – учението на Корана.

Коментар: Коранът учи и обратното. И точно това е проблемът с исляма.

– Понятията на Просвещението не бива да се използват за отграничаване.

Коментар: Точно това трябва! Именно отношението към западното Просвещение е възловата точка на нещата.

– Погледът към мюсюлманските държави трябва да се промени. Турция основно се е демократизирала.

Коментар: Наше право и наше задължение е да гледаме на мюсюлманските държави с очите на Запада и да отсъждаме според нашите норми.

Два дни по-късно Некла Келек (израснала в Германия журналистка от турски произход – бел. ред.) публикува много остър отговор на сбъркания каталог от норми на Шрьодер. За разлика от Шрьодер, тя познава Турция и исляма:

– Ислямът 1000 години преди битката при Тур и Поатие до обсадата на Виена от Сюлейман I е водил Свещена война против Запада.

– Ислямът е вяра в един бог. Учението му не познава разделение на църквата и държавата. Просветени са отделни мюсюлмани, ислямът обаче не е.

– Универсалната валидност на Просвещението означава, че не всички културни и религиозни разлики са приемливи. Иначе трябва да приемем и брака по принуда.

– На Ердогановата демократизация на Турция трябва да се сложи въпросителен знак. При неговото управление жените отново бяха изтласкани най-вече към периферията, т.е. вкъщи. Днес едва всяка четвърта жена ходи на работа, а преди Ердоган, всяка трета упражняваше някаква професия.

Некла Келек заключава: „Шрьодер не иска да разбере, че ислямът е система, а не само вяра в един бог. И пак европейците и техните медии са тези, които трябва да се променят, които трябва да погледнат на мюсюлманите с „различен поглед”. Със своите изисквания, предявени отново само към Запада, бившият канцлер оголва тила ни, на нас, светските мюсюлмани, в спора ни с пазителите на исляма.”

В Турция отказват на отдавна заселили се там християнски общности строителството на нови църкви. Отварянето на затворените преди 30 години християнски висши духовни училища все още е забранено. През ранното Средновековие Мала Азия е била чисто християнска, а в навечерието на Първата световна война 25% от жителите на днешна Турция са били християни. Този процент пада на 0,2% след геноцида на 1,5 милиона арменци и няколко стотин хиляди асирийци, говорещи арамейски, през Първата световна война, както и след масовото изселване на 1,5 милиона православни след нея.

—

Както Библията, така и Коранът са доста тъмни и противоречиви, затова пък са образни и свързани с определено време. Претенцията за абсолютна истина, която се приписва на буквалния текст на сурите от Корана, може да доведе до съвсем различни резултати в зависимост от контекста и избора на текст. За оправданието на терористичните актове подходящите сури също са достатъчно. Може да изведете каквото си искате, дори най-лошото отношение към неверниците. Позволено е например, при необходимост, неверниците да бъдат заблуждавани и лъгани.

—

Съвсем не навсякъде има диалог там, където се претендира, че има. Крал Абдула от Саудитска Арабия настоява за интелектуален диалог, но същевременно желае да изнася шариата. Традицията на толерантността в прославената мавританска Андалусия не е била чак толкова вкоренена: Мюсюлманските владетели са търпели еврейските и християнските малцинства, но членовете им са били граждани втора класа, т.нар. покровителствани лица, чиято религиозна свобода е била гарантирана, за което обаче е трябвало да плащат висок данък на глава от населението.

—

Въз основа на факта, че в повечето от теченията си ислямът се отвръща от Просвещението и отхвърля плурализма, той не може да бъде мислен отделно от ислямизма и тероризма, дори и 95% от мюсюлманите да са миролюбиви.

—

В германската дискусия за исляма либерални, добронамерени хора и мултикултуралисти слагат морално равенство между фундаменталистките позиции на исляма и фундаментализма, с който хора като Некла Келек защитават гражданските свободи и човешките права срещу посегателствата на определени религиозни течения. Критиците на исляма биват обвинявани в „либерален расизъм” и в проповядване на „омраза към чужденците”, както прави това журналистката Каролин Емке в „Цайт”.

—

Мюсюлманите в Германия и в останалата част от Европа са под чуждо културно и религиозно влияние, което ние няма как да обозрем и изобщо не можем да направляваме. Ние търпим нарастването на едно културно различно малцинство, което няма дълбоки корени в светското общество, няма нашите критерии за толерантност и което се възпроизвежда повече, отколкото обществото, което го е приютило. Не бива да си затваряме очите за противоречивите течения в ислямския свят и за тенденцията към разпространяване на радикализма, която, между другото, няма нищо общо с бедността и липсата на образование, както непрекъснато се внушава. Историята на ислямския тероризъм показва, че тъкмо образовани млади мъже от заможни мюсюлмански семейства – а и нарастващ брой приели вярата от европейските страни – са особено податливи към радикални възгледи, чак до подкрепа на терора. Клод Берели е анализирал биографиите на 285 „мъченици”, чиято смърт е обявена в изданията на Хамас. Те рядко произхождат от бедни семейства и в повечето случаи са посещавали колеж или университет.

—

Материална и духовна бедност

В дефиницията за бедност на Европейския съюз, която е в сила в момента, се казва: Като бедни се определят хора, домакинства и семейства, които “разполагат с толкова ограничени (материални, културни и социални) средства, че са изключени от начина на живот, който се приема за минимално допустим в страната членка, в която те живеят.” Според тази дефиниция, като беден се определя и един заможен глупак, който в училище не се е научил да чете и не може да упражнява никаква професия. Това е пълен абсурд. Разполагането с “културни и социални средства” е израз, който трябва да хвърля прах в очите. Преведено на немски, би трябвало да се каже: Който разполага само със ”скромни културни и социални средства” (политически коректно ЕС-говорене), не е интелигентен, не е образован и има проблеми при упражняването на самоконтрол върху реакциите си. Във формулировката на ЕС така дефинираният беден е освободен от отговорност за положението, в което е, отнет му е и моралният натиск сам да промени нещо в нея. В европейската дефиниция описаната духовна и поведенческа бедност принципно не е причинена от твърде ниския доход и заради това не може да се изкорени с едно повишаване на доходите. Това е в сила навсякъде, където социалните помощи от държавата гарантират социалноикономически екзистенц-минимум.

Проблемът не е в материалната, а в духовната и морална бедност. Тя се отразява върху поведението, а оттам и върху здравето. Подобни прости истини обаче не са политически уместни и заради това се потулват възможно най-дълбоко. В института “Роберт-Кох”, например, при подготовката на доклад за бедността, бе направен анализ “Бедност, социално неравенство и здраве”, в който са групирани данни и факти, които говорят много.

Анализът показва, че фактори, важни за здравето, зависят в голяма степен от поведението… За да го докажат емпирично, те използват само такива фактори, които не се влияят от доходите, а изключително и само от поведението: наднормено тегло (начин на хранене, липса на движение), диабет (наднормено тегло, начин на хранене), цироза (алкохол), рак на белия дроб (пушене).

—

Освен това, изследователите от института „Роберт Кох” най-подробно описват, че получаващите социални помощи спортуват по-малко и пушат, и пият повече, отколкото тези, които не се ползват с подобна държавна подкрепа. След това описание следва закодираното изречение: Кумулирането на здравни проблеми и поведенчески рискове в групите с висок риск на бедност говори за значението на материалната депривация.

Обяснимо е предположението, че същите личностни особености, които предразполагат хората повече да пушат, пият и по-малко да се движат от останалите, са същите, които статистически увеличават шансовете за изпадане в материална бедност. Но подобен анализ би бил политически некоректен.

—

За материалната бедност в Германия най-вероятно е в сила следното: наблюдаваните негативни последици от бедността в 90% от случаите не са последици от ниски доходи, а от съпътстващи ги явления, които обаче имат същите причини като материалната бедност. Упоритото пренебрегване на тази зависимост лишава една голяма част от изследванията за бедността в Германия от научна основа и ги отпраща в сферата на идеологията.[…]

Не децата продуцират бедност, а получаващите държавни помощи продуцират деца. Статистиката доказва това, защото в Германия тези, които живеят от социални помощи, имат значително повече деца от останалата част от населението. Така в нашата образователна система непрекъснато се покачва процентът на децата, които са от т. нар. прослойка на отдалечени от образованието семейства. След завършване на училище, което е успешно в много малко от случаите, повечето ниско квалифицирани младежи поемат по пътя на своите родители и отново имат много деца… Системните различия в плодовитостта на различните групи означава, че само след няколко поколения ще настъпи радикална промяна в съотношението на различните групи от население.

—

Особено сред арабите в Германия е видна склонността да се създават деца, за да се получават повече социални помощи, и жените, затворени в тези семейства, принципно да няма какво друго да правят.

Социалните помощи обаче имат противоположно въздействие върху готовността за интеграция на имигрантите от ислямските срани: тази тяхна осигуреност им позволява да имат несравнимо по-висок жизнен стандарт в сравнение с този в страните, от които произхождат. Това ги освобождава от необходимостта да променят традиционния си начин на живот, да положат усилия да научат езика и да си намерят работа и да признаят повече западноевропейски свободи на жените си. Така правият път на социалните помощи води към паралелните общества на ислямските имигранти. Ако не искаме това да се случи, трябва да сменим посоката на движение – към пазара на труда, към образованието, към семейната политика и към воденето на диалог с имигрантите.

—

Културното оформяне и развитие на обществото

“Те всички го искат, но нямат никакъв шанс.” Това изречение е вярно за малцина и невярно– за мнозина. Освен това въпросът с “искането” е много сложен.

Нашата социална политика и политиката на заетостта са изградени върху илюзорни представи за човешката природа. Няма спор, че рационално действащият homo oeconomicus е измислица, защото рационалността при наличието на често противоречащи си и променящи се лични предпочитания е трудно дефинируема, а още по-трудно е тя да бъде следвана при неизвестни базисни условия. Презумпцията, че човек по принцип действа рационално, поставя пред него прекомерни изисквания. Човек ще избере онова, което, според личните му разбирания, му носи повече облаги. Хипотезата, че когато има възможности за избиране, човек действа егоистично, е с висока степен на доказуемост.

—

В Германия от много години наблюдаваме постепенното укрепване и постоянното разрастване на една нефункционална и безработна нисша класа. […] Относително високият гарантиран доход от социални помощи тласка тези слаби производителни сили към бездействие. […] Модерната социална държава, по-специално германската, допринася за това, че слабо квалифицираните и некадърните са тенденциозно по-плодовити от квалифицираните и кадърните… За всяко едно дете родителите месечно получават по 322 евро – толкова, колкото е държавно гарантираният социален екзистенц-минимум.

—

Добре е, за да се получават социални помощи, да се изисква повишена способност за интегриране в пазара на труда, както и способност за справяне с липсата на познания и квалификация. За целта обаче продължаващото образование и преквалификацията не трябва да бъдат в основата на усилията, насочени към получаващите социални помощи. Всички изследвания показват, че подобни мерки спрямо тези целеви групи нямат никакъв ефект върху тяхната заетост, за който да си струва изобщо да се говори. За съжаление, в случая е в сила старата поговорка: „Каквото Иванчо не научи, Иван никога няма да научи.” Базисни познания, които не са били усвоени до завършване на професионалното обучение, по-късно също не могат да бъдат придобити. Това означава, че образованието и професионалната подготовка трябва да бъдат така структурирани, че след това да не се появяват дефицити на пазара на труда заради проблеми с квалификацията.

—

В Германия зависимостта между социална прослойка и поколенческо поведение представлява устойчива тенденция, която се доказва емпирично. Също така се потвърждава и наблюдението, че между принадлежността към дадена социална прослойка и интелектуалните постижения има много тясна връзка. Сред сериозните учени днес няма никакво съмнение, че при хората 50 до 80% от интелигентността е наследствена. Обстоятелството, че при групи от население с характерна плодовитост могат да се явят генетични дефекти, вече принципно не се отрича.

—

Предишните осем глави от книгата съдържаха много данни, анализи, оценки. На това място извеждам два принципа:

1. Всяка държава има право да реши кой може да имигрира на територията й и кой не.

2. Западните и европейски ценности, както и съответните национални културни особености, си струва да бъдат запазени. И след 100 години, ако имат желание за това, датчаните трябва да могат да живеят като датчани сред датчани, а германците – като германци сред германци.

Превод от немски Ирина Илиева / в-к Култура

Мария Калас съди Люба Велич

Veröffentlicht am 8. Januar 2016 von Стефан К.

Antworten

В спомените си „Звезди и бюрокрация“ писателят Виктор Раймонд пише: „Люба Велич ли? Това е най-експлозивната певица на нашето време, повече от Мария Калас и Мария Йерица… Тя е несравнима с никого.“

А в Кратък оксфордски речник от 1972 г. четем: „Люба Велич – това е певица с изключителен темперамент и индивидуалист, която няма да бъде забравена лесно.“

И наистина, българката Люба Величкова и днес, 13 години след нейната смърт, не е забравена. Нейният глас звучи от световните радиостанции, а дисковете и криминалните записи от участието й в оперни представления се множат и се продават на баснословни цени. Тя се превърна в мярка, във връх, към който се стремят днешните оперни величия.

За музакалния свят тя остава Саломе на Саломеите, жената със сто лица, стълбът на виенската Щаатсопер, българката, която възроди Метрополитън опера – Ню Йорк. Момичето, което взриви Ковънт Гардън – Лондон. Това е част от преценката на критиците по света. Въпреки своето интернационално изкуство Люба Велич до последните си дни остана българка, страдаща и обичаща България до полуда – личност с открито чело, непокорен нрав и щедър талант.

Родена в село Славяново, Поповско, завършила гимназия в Шумен, овладяла тънкостите на селското стопанство (тя умее да жъне, да копае, да дои крави и овце), нейният неспокоен дух я води в София, за да започне първо като възпитателка в детска градина, а от 1933 г. – като хористка в хора на тогавашната Софийска опера. По същото време учи вокално майсторство при младия педагог Георги Златев-Черкин.

Австрийският възпитаник Георги Златев-Черкин води цяла група българи да кандидатстват за редовни студенти във Виенската консерватория. Професор Лирхамер харесва гласа на българката. Запознат с финансовите й възможности, я приема за ученичка безплатно. Всеки понеделник той дава на певицата по пет шилинга, с които тя да се храни. По това време с тези пари може да се купят половин килограм салам, два хляба, пакет масло и килограм плодове. За две години българската студентка завършва петгодишното обучение в консерваторията. Нейната квартира е на 8 километра от музикалния институт. За да пести пари, тя ходи пеш, със скъсани обувки, много често гладна и недохранена: „Гладният стомах развива ума. Кара човека да се труди, да мисли, да търси и намира своя път.“ Така ми казваше певицата, когато пишех книгата „Славеят с име Любов“ – нейната биография.

Завършила консерваторията, Велич е ангажирана в операта на Грац през 1937 г. Натрупала само за две години репертоар, тя хуква по сцените на Германия – Мюнхен и Берлин. През този период сключва и първия си законен брак с известния драматичен актьор Фред Шроер, най-добрия изпълнител на ролята на Хамлет в Бургтеатър. Но то не продължава и една година. Веднъж, когато се прибира у дома си във Виена ден по-рано заради пропаднал спектакъл – започнала е Втората световна война, в спалнята си намира своя съпруг с друг мъж – голи. Разводът е светкавичен и почти не му се дава гласност.

През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус (1864-1949). Оперната дирекция на виенската Щаатсопер кани певицата за участие в главната роля в операта „Саломе“ на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Рихард Щраус. След представлението композиторът се обръща към българката с думите, написани в цялата австрийска преса: “Не знаех, че моята музика е толкова хубава!

Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря.“

От този ден Люба Велич е първи сопран на виенската Щаатсопер. Тя триумфира с всяка роля – от Аида до Саломе и Тоска, за да се превърне в сензация и в Ковънт Гардън – Лондон. Англичаните полудяват по нейната Саломе и дори техният прочут консерватизъм е пометен от българката. На сцената в „Аида“ в Ковънт Гардън тя се появява с червена коса, а на всички е известно, че Аида е негърка, с гарваново черна коса. Лондончани се разделят на два лагера – „за“ и „против“ червената коса на Аида, но след премиерата на „Бохеми“ на Пучини, в която Велич пее Мюзета, критика и публика възкликват: „Операта на Пучини трябва да се нарича “Мюзета”! На Люба е позволено всичко.“

Редовен член на виенската Щаатсопер, член на Ковънт Гардън в края на 40-те години на миналото столетие, певицата е и редовен член на Метрополитън, Ню Йорк. Дебютът й със „Саломе“ се превръща в истинска сензация.

Пет години тя е богинята на САЩ, в Метрополитън опера и пее в девет спектакъла – от „Прилепът“ на Щраус, „Тоска“ на Пучини до „Аида“ и „Бохеми“. Директорът на Метрополитън опера Рудолф Бинг в своята книга „5000 вечери в Мет“ отделя цели страници за българката. Все още по света се разказва диалогът между Бинг и Велич след представление на „Саломе“. Когато тя пак подготвя танца на седемте воала, директорът влиза в гримьорната й и уж шеговито казва: „Моля те, Люба, смили се и не показвай и “малката Люба” на публиката“. Преди арията, Люба Велич танцува танца на седемте воала като смъква един след друг прозрачните одежди, за да може да съблазни Ирод. Естествено, когато сваля и последния воал, остава “гола”. Но тя всъщност е облечена в трико с телесен цвят. На тази бележка от директора Велич отговаря: „Това е моя хореография, мой танц и след като публиката ме е приела, ще направя всичко за нея“. А публиката наистина полудява след танца, в който певицата прави кръшни чупки в таза и взривява залата.

Когато Величкова е на върха, Мария Калас също мечтае за сцената на Метрополитън опера. И тогава се случва един от най-шумните скандали – съдебно дело между Люба Велич и Мария Калас, и то с казус: „Кой е по-велик?“.

Интендантът на Метрополитън опера Джонсън чува Калас в Сан Франциско и праща телеграма до директора Рудолф Бинг. „Чух разкошна певица, да я ангажирам ли за театъра?“ Отговорът е: „Ако е по-добра от Велич, веднага подпиши договор.“ Третата телеграма на Джонсън гласи: “Не. Люба Велич е по-добра от Калас”.

Тези телеграми стават повод Калас да съди Велич. Съдът в Ню Йорк решава, че българката е по-голяма и по-велика от Калас. Това решение кара именитата певица да замине за Европа, за да направи своята световна кариера и да се откаже от ангажимент в Метрополитън, където царства българката Люба Велич.

В средата на 50-те години Величкова се връща във Виена, за да продължи работата си в Щаатсопер. Тогава сключва и втория си брак. И той неуспешен. Виенчани са потресени от факта, че техният идол взема за съпруг един пътен полицай. Бракът продължава повече от десет години, но при този живот на Люба, както тя споделяше, на път, в хотели, на сцената и с куфари, краят идва лесно. Един следобед, след репетиция на „Тоска“ певицата се връща по-рано в дома си и намира своя съпруг с домашната прислужница в леглото. Слугинята е сръбкиня.

Скандалът е бурен, а разводът още повече. През шестдесетте години една от личните драми на певицата е диетата. Тя е надхвърлила вече 85 кг, а за сцената това е доста. Една вечер, когато мисли дали да се откаже от пеенето, телефонът й звъни. Обажда се известният режисьор Франц Вирт. Той я кани за участие във филм. Снима „Героите“ на Бърнард Шоу. Като българка, тя е поканена да играе ролята на Катерина Петкова. Оказва се, че е отлична филмова актриса. Велич се снима в 75 филма.

Приключила с операта и киното, на 59 години Люба Велич е поканена да се завърне на сцената на Метрополитън опера – Ню Йорк. Това е постановката на операта „Дъщерята на полка“ от Доницети в партньорство с големите звезди Павароти и Съдърланд. Телеграмата завършва с текст: „С омраза, Рудолф Бинг“. Бележитият директор на Метрополитън се е справял с всички оперни знаменитости, но никога с Люба Велич. За него тя е най-чепатата и ексцентрична личност и затова винаги така подписва писмата си до нея.

Ролята на Люба Велич е без пеене. Когато се появява на сцената като херцогинята, публиката става на крака и я аплодира 15 мин. Представлението спира. Павароти и Съдърланд се приближават до българката с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“

Когато работех над книгата си за Велич във Виена, певицата ме покани за прием в посолството на САЩ в Австрия като неин кавалер. Щом влязохме в сградата, пред нас застана една елегантна негърка, която коленичи пред Велич и й целуна ръка. След това двете се прегърнаха сърдечно. Това беше Леонтин Прайс – най-бележитият глас на седемдесетте и осемдесетте години и най-добрата Аида за своето време. Т2

я беше направила и запис на операта „Саломе“ за диск, но самата призна, че никой не е достигнал магията на Люба Велич.

По това време Гена Димитрова дебютира в Щаатсопер и срещнах двете знаменитости. Допаднаха си много бързо, защото бяха дъщери на селото. Знаеха всичо за гледането на животните, за сеенето, жътвата и си говореха като стари приятелки. Помня, че Люба й каза: „Гено, твоят глас е уникален. Само с Турандот, Абигейл от „Набуко“ и лейди Макбет от „Макбет“ можеш да покориш света. Точно с тези творби Гена Димитрова стана знаменита.

Запознах и Ана Томова с Люба Величкова. На едно свое представление в „Тоска“ в Щаатсопер Ана получи короната на Тоска, с която Люба Велич пееше в Метрополитън опера, Ковънт Гардън и Щаатсопер“ – Виена. Короната беше от благороден метал и истински скъпоценни камъни.

И една любопитна подробност. Известни са пътеките във Виенската гора, по който са бродели в самота и размисъл Бетховен и Моцарт.

По тези пътеки расте здравец, посаден от ръката на Люба Велич, донесен от България. През 1996 година виенската Каатсопер спусна черни знамена на фасадата си. Беше починала Люба Величкова-Велич. Музикална Австрия отбеляза нейната кончина. Погребението се превърна в масова проява на любов и почит към тази, която отдаде на почитателите си своето голямо сърце, талант и сила. Дали така бе в България?

Още приживе във Виена беше организиран клуб на почитателите й – в уютно кафене, обзаведено в ретро стил, по чиито стени са окачени снимки й от роли в опери. Там звучат само оперни и оперетни арии, изпети от нея. Всяка година се организираха срещи, на които присъстваше Люба Велич. И днес, 13 години след нейната смърт, в заведението има хора, които слушат изпълненията на Люба и коментират спомени за величието на българката.

МАРИН БОНЧЕВ, МУЗИКАЛЕН КРИТИК – 24chasa

Джулиан Асандж: До десет години всички ще са роби

Veröffentlicht am 6. Januar 2016 von Стефан К.

Antworten

Според създателят на Уикилийкс в момента живее последното свободно поколение от Човечеството

„Информационен апартейд“ и всевишна и всеобхватна държавност ще зароби окончателно и ще отнеме свободата на гражданите по света след не повече от десетилетие, заяви Асандж в интервю.

„Това е последното свободно поколение… управляващата система и нейния информационен апартейд са нещо, от което никой няма да може да избяга след едва десетилетие… Ние всички се превръщаме в част от тази Държава, независимо дали ни харесва, или не.“

Асандж призова системните администратори, работещи в големи компании и корпорации да престанат да съдействат на разузнавателните агенции, които изискваат все повече лични данни на техни клиенти и потребители.

Според създателят на Уикилийкс, медиите пък са изгубили всякаква критичност към властта, по простата причина, че те дори искат разрешение за това да бъдат критични по определени политически процеси и въпроси.

Ето и видеото:

Стефан Вълков: „Опазих името си чисто“

Veröffentlicht am 2. Januar 2016 von Стефан К.

Antworten

Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.

Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен.

Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004.

Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.

Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия
януари 2010 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН

Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“

В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи.

На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“

И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“

Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на
ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал „Фашизмът“ в издателството на комсомолците.

Другарю Доганов, верно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или „Солидарност“ (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в … Меди Доганов.

Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или… клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят „биографийката“?

За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: Големият принос на „турското съпротивително движение“ бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос.“

КЕНДЕНЕ ГЕЛ, г-н Доганов! (Елате на себе си!)

Вие или сте гледали много пъти филма „Фанфан Лалето“, или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на „турското съпротивително движение“.
За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата „Шести отдел“ (на V1-то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?

Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю „Сава“ и по-добре разкажете на лековерните си мющурии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда“? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с „Мерцедеси“, издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш „електорат“?

В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: „В началото ние нямахме опозиция“, наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: „Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития.“ Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: „Десницата няма реално изстрадана биография.“

Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю „Сава“? Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.

Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там – в първия концлагер на „нова България“ край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. „Освободиха ме“ на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години.

От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме „освободиха“ в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.

Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. „Сава“?

В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия комунистически „университети“ издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания.
Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним „Сава“. Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме.

В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите.
В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да „изстрадвате биографията си и „след 10 ноември“. Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко „Гестапото“ е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: „Старото партньорство на нови релси…“

Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал…

Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.

През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства…

През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944).

Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затрорите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в „превъзпитанието“ или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си).

През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореупоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по погрешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин. Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при „тържествените зари“. Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г.

И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.

Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.

В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец и Васил Златарев – легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“… След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ.

Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите „неизстрадани биографии“, другарю „Сава“.

В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото „неформално“ Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево – родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с „неизстрадани биографии“.

Това е действителното, а не съчинено… положение, другарю „Сава“‚. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. „Останалото, както казва поетът, е измама.“ Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!

Асеновград, 24.11.2004 г. Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ

Източник: Фейсбук, личният профил на Даниела Горчева

Happy New Year, friends

Veröffentlicht am 31. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

May this new year all your dreams turn into reality and all your efforts into great achievements!

Hope this New Year brings joy, peace & happiness to you and your family.

Вашите мисли създават вашата реалност

Veröffentlicht am 30. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

Една от най-важните способности на ума е неговата сила да се фокусира. А ако човек има лошо развита способност да се съсредоточава, животът ще се превърне в трудно предизвикателство. Много задачи ще изглеждат дори невъзможни. От друга страна, по-добре развитата способност да се фокусираме води до отвличане на вниманието от всичко останало – нищо не съществува около нас в този момент освен това, с което се занимаваме. Задачите стават лесни за изпълнение, когато се съсредоточите върху тях и ги осъществявате една по една.

В мозъка се крие един изключителен механизъм, наречен „ретикуларно-активираща система“ (РАС). Тази брилянтна система ви позволява да филтрирате огромно количество данни, които постоянно наводняват мозъка ви, за да намерите това, което е важно за вас. Без РАС ще бъдете абсолютно претоварени от информацията, която трябва да се обработи за най-тривиални ежедневни нужди.

Вашата РАС филтрира огромното количество информация на базата на вашия фокус и подбира само нужните ви данни за конкретния момент. С по-прости думи това означава, че намирате само това, което търсите.

За да разберете какво е фокусът, си представете очила с цветни лещи. Всеки път, когато сложите очилата, виждате всичко наоколо оцветено с цвета на лещите. По същия начин това, върху което поставяте акцент в живота си, ще определи цвета и текстурата на вашия живот.

Това е още една важна причина да положите целенасочени усилия, за да поддържате положителен, щастлив начин на мислене. Колкото повече се съсредоточавате върху хубавите неща, толкова повече тези положителни емоции ще се проявяват във вашето ежедневие, провокирани от вашата РАС.

Фокусната ви точка определя и мислите, които ангажират ума ви. Фокус може да се оприличи на „команди“, които подавате към ума. Важно е да даваме „команди“, които да доведат до по-добър живот.

Ако решите да се съсредоточавате върху причините, които ще ви помогнат да постигнете своите цели и мечти, ще ги намерите. По същия начин, ако решите да се съсредоточите върху това, което би ви попречило да ги осъществите, също ще го намерите.Толкова е просто: Намирате това, което търсите!

Много хора се чувстват жертви на така наречения „лош късмет“. Разберете – няма нищо суеверно или загадъчно зад начина, по който функционира Вселената. Вселената не си играе игрички, няма любимци, а действа по установени закони, валидни за всяка тревичка и всяка звезда в небето.

Най-успешните хора на тази планета са тези, които усърдно са проучили тези закони и живеят по тях.
„Лошият късмет“ се случва само на хората, които са се фокусирали върху него. Тези хора смятат, че нищо не зависи от тях и са обречени на бедност и провал. Неизбежно този фокус ще ги доведе именно до бедност и провал в живота.

За всеки, който се проваля в живота си, можете да сте сигурни, че проблемът е в неговите собствени мисли за провал. И от друга страна, всеки път, когато някой успява в живота, можем да бъдем абсолютно сигурни в неговите положителни нагласи и мисли за успех и благополучие.

Вашите мисли създават вашата реалност, а вашите мисли се определят от точката на фокусиране.

Започнете още от днес да се съсредоточавате само върху нещата, които искате да видите – като щастие, любов, социални контакти, спокойствие и успех.

И изведнъж животът ви ще започне да се променя.

Източник: elitedaily.com Превод: Гнездото

Коледното писмо, което пише Чарли Чаплин преди да умре

Veröffentlicht am 28. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

Точно на Коледа, на 25 декември 1977 година, светът загубва най-смешния, най-великия и най-тъжния актьор – Чарли Чаплин. Той си отива на 88 години в съня си в швейцарския град Веве.

Преди да умре, в една коледна нощ, той пише писмо до дъщеря си Жералдин:

Мое момиче,

Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук – на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после … събираше милостиня…Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена… И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!… Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена…

Аз ще умра, но ти ще живееш… Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи… Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат… Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист…

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!…

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те, Чарли

mediacafe.bg

Не прощавайте на човек просто така

Veröffentlicht am 22. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

Като специалист сега ще ви кажа нещо скандално…

Не прощавайте на човек просто така. Особено ако е мъж.

Въпреки че всички повече или по-малко развити хора знаят, че да се прости и да се поиска прошка – е нещо хубаво. Прошката пречиства душата, освобождава от негодувание, зависимост, помага за възстановяване на взаимното разбирателство, хармонизира собствения ви живот. В крайна сметка, не позволява да се включи разрушителна психосоматика.

През многото години опит с психотехники, медитации и много работа върху себе си и емоциите си, както и наблюдение върху клиенти и техните истории, останах с ясното убеждение – не трябва да се прощава на човек, ако той нищо не е направил за това: не е казал, не е помолил, не е направил и една стъпка. Особено на мъж. Това развращава.

Това възпитава всепозволеност. Това показва липса на ваши лични граници и дава на човека да прави с вас каквото си иска. Да се поиска прошка и да се прости е духовно, но работи само за тези, които имат същото ниво на ценности и развитие като вас.

Във всички останали случаи помолете за прошка Бог, молете за себе си и за този човек, искайте прошка от себе си за това, че сте допуснали негативно отношение към себе си, че сте се ядосали и разгневили. За да не ви застигне някоя болест. A от човека се отдалечете: “Бог да му прости.”

Защо за мъжете особено? Тъй като те са научени от детството, че да хвалят и ругаят мъжа може само за действията му, а не за състоянието му. За тях това е нормалната логика – да направят нещо за им простят. Ако жената го прави просто така, тя не се вписва в светогледа на мъжа. Това е като да се каже на някое момче: “Ти си красив”. Това е приятно, но е объркващо. И не е ясно какво да се прави по-нататък.

Като цяло, молете за прошка Бог, простете на себе си, а на този, който ви е обидил – Бог да му прости. Докато той сам не дойде при вас.

По материали на Стивън Уайт

Кръговратът на живота

Veröffentlicht am 7. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

Работещият човек, в идеалният пример, е същество, което прекарва своя живот правейки нещо за другите хора, нещо полезно, за което бива заплатен по един или друг начин. От друга страна, този работещ човек принася тези пари в своя дом и с тях отглежда своите деца и своето семейство. Купува къща, мебели, дрехи, плаща всички сметки и пр. Основната разплащателна единица обаче, с която той борави през цялото време, е дължината на неговият уникален, неповторим и безвъзвратен живот. Една величина, която започва да се смалява от самото си начало по условие и която се оказва почти изцяло посветена на онези, които го заобикалят и на онези, които биологически го наследяват. Мъждукащият остатък между тези сили е интимната територия на личния живот, на времето, което е за нас самите. Уви, когато се наложи да се сложи последната черта, всички поглеждат небето с отворени очи и се запитват къде отиде тяхното непреживяно време. А следата оставена у другите, за които сме се старали или за които сме се грижели, не след дълго избледнява и изчезва в прахта на прашния друм, по който хората в многогласна тълпа се отправят към неизвестното си бъдеще. Встрани, в канавките, отпадат изхабените и уморените. Начело са винаги младите, които неизбежно ще бъдат заместени. И така се завърта небесният кръг, ден след ден, век след век. Но и природата сякаш подсказва, че привилегията на живота се заплаща само чрез тържеството на неговата саможертва.

Д-р Любомир Канов – психиатър практикуващ в Ню Йорк

„Много често в основата на човешката лошотия стои слабостта. Слабият човек е жесток.“

Veröffentlicht am 4. Dezember 2015 von Стефан К.

Antworten

На 28 ноември 1881 г. във Виена се ражда Стефан Цвайг – автор на дванадесет
биографични книги, девет тома есета и размишления, шест сборника с новели,
разкази и легенди, три стихосбирки, два романа и том мемоари. Необикновените
състояния на човешката душа вълнуват с изключителната си психологическа
проницателност в неговите произведения.
Във фашистка Германия естествено ги забраняват, а по време на Втората световна война той е един от интелектуалците, които поемат по тежкия път на изгнанието. Отчаян и обезверен от унищожаването на духовните ценности и обезценяването на човешкия живот от фашисткия режим, 60-годишният Цвайг, заедно със съпругата си, сам слага край на живота си в Бразилия. Последните думи, които ни оставя са: „След шестдесетата година са нужни особени сили, за да започнеш още веднъж отново. А моите са изчерпани от дългите години на бездомно странстване. Затова смятам, че е най-добре своевременно и достойно да сложа край на един живот, за който умственият труд бе най-чиста радост, а личната свобода –
най-висшето благо на тази земя. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят зората след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях…“

Празнословието, лъжата, шикалкавенето са едни от най-противните черти на
човешкия характер. Може би затова не понасям политиците.

В живота на жената не може да има по-голямо унижение от това да се отдаде на мъж, недостоен за любовта й; порядъчната жена никога няма да прости това нито на себе си, нито на него.

Млад мъж е този, когото жената може да направи щастлив или нещастен, стар мъж е този, когото вече не може да направи нещастен.

За силата на страстта винаги се съди по безразсъдството, което проявяваме в нейно име.

Емоционалните хора не са много наблюдателни; щастливите са лоши психолози. Само неспокойният напряга сетивата си до краен предел, инстинктът за опасността изостря още повече естествените му умствени способности.

В политиката бавното упорство винаги взема връх над необузданата сила, щателно разработеният план – над импровизирания порив, реализмът – над романтиката.

В понятието „свобода“ влиза и свободата на човешките отношения.

Първи признак на истинската политическа мъдрост винаги си остава умението
предварително да се откажеш от недостижимото.

Дори ненавистта не е толкова опасна за владетеля, колкото всеобщото презрение. И най-високата и чиста идея става низка и нищожна, когато даде на дребната личност власт да извършва от нейно име безчинства.

В това е нашата вина, нашият грях, че бяхме толкова добри, толкова доверчиви, затова другите правеха с нас всичко, каквото поискат. …Минаха тия години. Вече не се оставям да ме залъгват с приказки, че на другите им било по-зле, а аз съм се отървал леко… Няма да допусна да ме убеждават, че стига да дишаш и да имаш за ядене, всичко е наред. Не вярвам вче в нищо, нито в Господа, нито в държавата, нито в смисъла на живота, и в нищо няма да повярвам, докато не почувствам, че ми се зачита правото ми на живот… Няма да отстъпя, докато не почувствам, че живея истински, а не получавам чуждите остатъци.

Не елитът, а тълпата е запленена от „лъчезарната власт на славата“.

Винаги е по-трудно да издържиш неизвестното, отколкото известното,
кратковременният силен страх се преживява по-лесно от дългия, непрестанния.
Големите дарби са полезни само за онзи, който е достоен за тях, за другите са опасни.

Да се доверяваш е винаги опасно, защото споделиш ли някоя тайна с чужд човек,
бариерата между вас е премахната. Лишаваш се от нещо и по този начин му даваш
известно предимство.

Дали ще се справим или не – ще видим, но самият факт, че има идея и че трябва да я обмислиш, пресметнеш до всички възможни последици и комбинации ми доставя радост, за която изобщо не съм мечтал.

Две открития на човешкия ум са първоосновата на всяко движение на земята:
движението в пространството е станало възможно, благодарение на откриването
на кръглото, въртящо се около своята ос колело; духовното движение –
благодарение откриването на писмеността.

Добра е само пълната истина. Полуистината не струва нищо.

Духовното значение на подвига никога не се определя от неговата практическа полезност. Само този обогатява човечеството, който му помага да опознае себе си, който задълбочава творческото му самосъзнание.

Идеята се ражда за секунда, но само глупаците бързат да я осъществят веднага. Затова винаги се провалят.

Когато между кучето и котката внезапно възникне дружба, това не е нищо друго
освен заговор срещу готвача.

Крайното отчаяние винаги поражда голяма сила.

Няма нищо по-прекрасно от истина, изглеждаща неправдоподобна! Във великите
подвизи на човечеството именно защото се превъзнасят толкова високо над
обикновените дела, е заключено нещо непостижимо; но то е толкова невероятно,
че въобще е извършено, че човечеството отново придобива вяра в себе си.

Отговорността почти винаги възвишава човека.

Плодовете на свободната мисъл не могат да ограничат свободата на ближния.
По-лесно е да действаш справедливо, когато си щастлив, отколкото когато си
нещастен.

Прекрасна игра е да откриваш сам себе си…

Само сумата на преодолените препятствия е действително вярното мерило за
подвига и за човека, извършващ подвиг.

Страстта е способна на много неща. Тя може да пробуди у човека небивала
свръхчовешка енергия. Тя може със своя неотслабващ натиск да извлече
титанични сили дори и от най-уравновесената душа.

Трябва да погледнеш опасността в лице, така както при дуел се гледа пистолетът на противника. Изстрелът може да те улучи, може и да не улучи, но ти си под прицела.

Само когато си потребен, животът придобива смисъл.

Докато съвестта е жива, няма вина, която може да бъде забравена.

Можеш да се скриеш от всичко, но не и от себе си. Моето „Аз“ винаги знае къде съм.

Доверие се гради цял живот, а се губи за миг. Повторно възстановеното доверие
винаги носи белезите от някаква загуба.

Човек познава единствено себе си до отвращение и никога не е отвратен от себе си.

Състраданието е благородна черта, присъща на човека. Слабият и страхлив човек състрадава, за да се избави от страха, който поражда в него чуждото нещастие. Но това по-скоро е изолация от страданието на ближния. Истинското състрадание е действие за доброто на другия, а не сантимент. Истинското състрадание е готовност да се върви до край, за да се помогне. Да състрадаваш означава да се принасяш в жертва – доброволно и без отплата.

Когато сутрин в осем часа Кристине сяда на стола си, тя вече е уморена –
уморена не от някаква работа, а предварително уморена от всичко, което предстои – едни и същи лица, едни и същи въпроси, движения, едни и същи суми.

Радвам се на щастието на всекиго, но види ли човек, че другите живеят добре,
веднага си казва: защо и аз да не живея така? Един напълно естествен въпрос…

Предварително зная какво ще ми кажете – “ Бедността не е порок“. Но това не е вярно, когато не можеш да я скриеш, тя все пак е позорна. Заслужена или не,
почтена или презряна, все едно – мизерията вони.

Искаме да избягаме не от живота, а от бедността – от затъпяващата, непоносима и неизбежна бедност.

Ние не знаем какво е истински живот. Не зная какво е да живееш без непрекъснато да мислиш: колко ли струва това? Ние никога не сме били свободни. Може би едва тогава ще узнаем цената на онова, което се нарича живот.

За сетен път се убедих, че е по-лесно да живееш десет години с пари, отколкото един-единствен ден без пари.

Всъщност едва сега разбрах колко хубаво е да обмислиш нещо свое, единствено за себе си, и то съвсем сам… Не все да прибавяш по малко към общото, което никак не ме интересува, а да изграждаш нещо от основите до върха, само за себе си, та дори и въздушен замък, който ще се срути след час. … Все пак работата ми достави удоволствие.

Само този, който е изпитал светлина и мрак, война и мир, възход и падение, е
изпитал в пълна степен живота.

За един човек с нравствено чувство собственото му съществуване винаги би
изглеждало празно и незначително без утешителната мисъл и окрилящата илюзия,
че и той като отделна единица може със стремежите и дейността си да допринесе
нещо за общото нравствено усъвършенстване на света.

Няма нищо по отмъстително, нищо по-подло от малък свят, който иска да стане
голям.

Могъщите сили, разрушаващи града и унищожаващи държавата, си остават
безпомощни срещу един човек, ако той има достатъчно воля и душевно безстрашие, да остане свободен; защото тези, които се считат за победители над милиони, не са могли да подчинят един – свободната съвест.

webstage.bg

Булблог – Стефан К.

"Революционно действие е да казваш истината, във времена на универсална измама" – Джордж Оруел

Германия се самоликвидира

Мария Калас съди Люба Велич

Джулиан Асандж: До десет години всички ще са роби

Стефан Вълков: „Опазих името си чисто“

Happy New Year, friends

Вашите мисли създават вашата реалност

Коледното писмо, което пише Чарли Чаплин преди да умре

Не прощавайте на човек просто така

Кръговратът на живота

„Много често в основата на човешката лошотия стои слабостта. Слабият човек е жесток.“