Ужасяващ разказ от лагера на смъртта в Ловеч: Умъртвиха 650 души пред очите ми

.

1475866526-1„За месец избиха над 650 човека пред очите ми. Удряха ги със сопи и колове, докато не издъхнат. Труповете складираха до тоалетната. На тяхно място идваха нови попълнения“, тази разтърсваща изповед направи пред „България Днес“ 75-годишният Кольо Колев. Той е единственият страдалец, успял да се измъкне от ловешкия дом на терора „Слънчев бряг“. Колев и до днес се буди от кошмари, свързани с престоя му в концлагера, и часове след това не може да затвори очи отново. Разказва, че зверствата, извършени там, са безброй, и трудно намира думи, за да ги опише.

„Веднъж убиха 19 души в рамките на две минути! Тази гледка ми се е втълпила толкова жестоко в главата, че даже нямам думи, за да я разкажа. Взривиха всички“, спомня си още изстрадалият мъж, а ужасът продължава да се отразява в очите му, пише в репортажа си „България днес“.

В този момент ръководителят на лагера Николай Газдов наредил да докарат газката, която отговаряла за труповете.

„Ние натоварихме всичко. Ловиш ръка и тя още трепери, топла е, ручи кръв от нея. Дали ръка, дали глава, нямам думи просто. Всичко беше обезобразено. Все едно бяха минали през машина, която ги е пресовала и ги е разхвърляла на парчета наоколо“, довърши бившият лагерист, вървейки по земята, на която преди 57 години са се търкаляли откъснатите крайници на неговите събратя.
Колев е попаднал в лагера през 1959 година, когато е бил едва на 18 години. Изкарал там около година. Арестували го, защото надянал барабан на главата на един музикант по време на забава.

„Не заслужавах чак такава съдба. Те просто целяха да съсипят семейството ми! Баща ми беше последният частник. Вуйчо ми пък беше един от първите трима изпарени в лагера в Белене. Вкаран е в деня, в който арестуват земеделския лидер Никола Петров, защото били съученици и близки приятели. Сутринта рано чух, че джипът спира пред нас. Аз се направих на заспал. Майка ми се притесни, извика баща ми. Те обаче ме отведоха“, спомня си Колев.

Закарали го в Ловеч, където го посрещнал майор Газдов, по-късно станал известен като Човека смърт. Викали му така, защото бил най-свирепият надзирател в поделението.

„Газдов нареди да извикат подчинения му Шахо, за да ни отведе на кариерата. След 2-3 минути циганинът се появи и ни закара горе. Първите 2-3 дни не спирах да кроя планове как да избягам“, разказа още той, минавайки под влаковите линии, където едно време бил стоварен с баничарка.

По това време лагерът бил под наблюдението на зам. вътрешния министър Мирчо Спасов. Седмица след като Кольо бил вкаран в трудовото общежитие, Спасов държал реч пред лагерниците.

„Тогава ни обясни, че ние сме зародишът на най-страшния бацил на новото социалистическо общество. Вие сте тук, каза, не за оцеляване, вие сте тук за стерилно унищожаване! Това бяха думите на Мирчо Спасов“, разказа с треперещ глас Колев, обикаляйки кариерата.

Зверските убийства в лагера на затворниците били извършвани от хората на Николай Газдов, Цвятко Горанов и Петър Гогов. Те са били около 35-40 души, всичките криминално проявени. „За тях знаех, че някои са изнасилили собствените си майки, сестри. Говореше се, че Шахо е убил брат си, за да заеме неговото място в лагера“, спомня си за псевдонадзирателите си Колев.

Цялата шайка била събрана, за да извършват мръсните поръчки на началството. Труповете на лагерниците били складирани близо до тоалетната, докато дойде газката да ги закара в Белене.
„Газката не се разкарваше за 5-6 трупа. Идваше по 2-3 пъти седмично и обираше по поне 20 мъртъвци.

Стоварваше ги до остров Персим. Там се гледаха много прасета. По-късно очевидци разказваха как видели свинете да ядат мършата“, описа зловещата гледка оцелелият.

Колев си спомня и едно момче, което се опитало да избяга, скачайки във влака, в който хвърляли камъните от кариерата. Не успяло да уцели вагона и си счупило двата крака. Газдов не позволил да бъде откаран в болница и наредил да отрежат краката му с трион. До няколко дни момчето починало от раните си. Жени в лагера също не липсвали. Били около 65-70. Те работели наравно с мъжете, а гаврите с тях били ежедневие.

„Имаше една Къна, беше надзирателка, любовница на Газдов май. Избираше няколко момичета, караше ги да се оплакнат с жабурнясала вода и ги пращаше в канцелариите на началниците“, разказа с дълбока болка Колев.

Бившият лагерист е единственият, който е измъкнат от лагера, докато все още е функционирал. Останалите оцелели били освободени след разтурянето му през април 1962 г. Кольо бил изведен, защото трябвало да участва в състезание по борба. На него станал републикански шампион. Тогава се запознал с председателя на Европейската федерация по борба Цено Ценов. Именно той застанал зад гърба му и не позволил младото момче да бъде заточено отново в концлагера.

До 1990 г. Кольо не смеел да сподели на никого какво точно е преживял и къде е бил откаран през 1959 г. Дотогава версията му била, че е бил пратен в спортен лагер.

„След като излязох, спечелих 5-ца от тотото. 2800 лева ми дадоха. Купих една френска кола. Започнах да обикалям около къщата на Газдов в град Левски. Мислех да напълня двигателя с експлозиви и да се взривя в дома му. Често пъти обаче ми е минавало на акъла, че ако него случайно го няма, ще загинат невинни хора“, изповяда се Колев.

„България Днес“

Стефан Вълков: „Опазих името си чисто“

.

855Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.

Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен.

Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004.

Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.

Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия
януари 2010 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН

Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“

В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи.

На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“

И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“

Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на
ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал „Фашизмът“ в издателството на комсомолците.

Другарю Доганов, верно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или „Солидарност“ (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в … Меди Доганов.

Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или… клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят „биографийката“?

За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: Големият принос на „турското съпротивително движение“ бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос.“

КЕНДЕНЕ ГЕЛ, г-н Доганов! (Елате на себе си!)

Вие или сте гледали много пъти филма „Фанфан Лалето“, или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на „турското съпротивително движение“.
За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата „Шести отдел“ (на V1-то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?

Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю „Сава“ и по-добре разкажете на лековерните си мющурии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда“? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с „Мерцедеси“, издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш „електорат“?

В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: „В началото ние нямахме опозиция“, наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: „Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития.“ Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: „Десницата няма реално изстрадана биография.“

Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю „Сава“? Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.

Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там – в първия концлагер на „нова България“ край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. „Освободиха ме“ на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години.

От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме „освободиха“ в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.

Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. „Сава“?

В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия комунистически „университети“ издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания.
Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним „Сава“. Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме.

В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите.
В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да „изстрадвате биографията си и „след 10 ноември“. Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко „Гестапото“ е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: „Старото партньорство на нови релси…“

Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал…

Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.

През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства…

През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944).

Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затрорите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в „превъзпитанието“ или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си).

През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореупоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по погрешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин. Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при „тържествените зари“. Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г.

И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.

Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.

В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец и Васил Златарев – легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“… След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ.

Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите „неизстрадани биографии“, другарю „Сава“.

В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото „неформално“ Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево – родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с „неизстрадани биографии“.

Това е действителното, а не съчинено… положение, другарю „Сава“‚. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. „Останалото, както казва поетът, е измама.“ Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!

Асеновград, 24.11.2004 г. Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ

Източник: Фейсбук, личният профил на Даниела Горчева