.

Работещият човек, в идеалният пример, е същество, което прекарва своя живот правейки нещо за другите хора, нещо полезно, за което бива заплатен по един или друг начин. От друга страна, този работещ човек принася тези пари в своя дом и с тях отглежда своите деца и своето семейство. Купува къща, мебели, дрехи, плаща всички сметки и пр. Основната разплащателна единица обаче, с която той борави през цялото време, е дължината на неговият уникален, неповторим и безвъзвратен живот. Една величина, която започва да се смалява от самото си начало по условие и която се оказва почти изцяло посветена на онези, които го заобикалят и на онези, които биологически го наследяват. Мъждукащият остатък между тези сили е интимната територия на личния живот, на времето, което е за нас самите. Уви, когато се наложи да се сложи последната черта, всички поглеждат небето с отворени очи и се запитват къде отиде тяхното непреживяно време. А следата оставена у другите, за които сме се старали или за които сме се грижели, не след дълго избледнява и изчезва в прахта на прашния друм, по който хората в многогласна тълпа се отправят към неизвестното си бъдеще. Встрани, в канавките, отпадат изхабените и уморените. Начело са винаги младите, които неизбежно ще бъдат заместени. И така се завърта небесният кръг, ден след ден, век след век. Но и природата сякаш подсказва, че привилегията на живота се заплаща само чрез тържеството на неговата саможертва.

Д-р Любомир Канов – психиатър практикуващ в Ню Йорк