Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.
Помислил престъпникът и избрал бесилото. Когато му надянали примката на врата, той изведнъж казал:
– Ваше Височество, стана ми любопитно, какво все пак има зад тази врата?.
Кралят се усмихнал загадъчно:
– Много странно, но досега все така се получава…Предлагам на всеки, запътил се към смъртта, този избор и всеки избира бесилото.
– Но, какво все пак има зад тази врата? Така или иначе на никого няма да кажа…- настоявал престъпникът, сочейки примката на шията си.
Помълчал кралят и накрая отвърнал:
– Там е свободата! Но, хората толкова се страхуват от неизвестността, че предпочитат въжето пред нея!
Маскирани като добитък селяни ловят бунтовници през 1876 г.
Cамо робството може да обърне човека в животно. След пет столетия тегло много българи стават говеда. Като героя на Кафка, който се събужда хлебарка. Нашата метаморфоза обаче е в буквалния смисъл на думата!
След разгрома на Априлското въстание и Ботевата чета през 1876 г. е проведена мащабна предателска операция. Маскирани като добитък селяни ловят пръснатите из планината бунтовници.
С хлопки и звънци на кръста дрънчат по чукарите
Един се прави на вол, друг до него е крава. Обезумелите от глад комити ги намират по звука. В кошарите и мандрите нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери.
За да не стават грешки, издайниците са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали поборници. Така акцията влиза в историята като операция “Стригана глава”.
“Като вървяхме из гората – разказва Никола Обретенов, – чухме звънци, но не виждахме говеда. Когато те ни съгледаха, вирнаха опашки и отидоха из гората. Веднага уловихме говедаря и го запитахме – има ли потеря? Каза, че няма. Има ли хляб? Няма, но колибата е насреща, там има хляб, брашно, сирене, мляко. Но тъкмо казваше това, чухме, че изгърмя залп…”
Още първата пушка пука заради нашенски Юда
Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Отровните твари обаче не хапят говеда!
На съзаклятническия форум Ненко е делегат от пазарджишкото село Балдево. Бил неспокоен. “Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?”, питал се той и правилно отговарял: “Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.”
За да не го изпреварят, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отряд чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.
След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин
“Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири, но от вас не искаме друго нищо освен хляб”, казват му изгладнелите.
Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене.
На тръгване нашите се бъркат да му платят, но той отказва – бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.
“Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда”, твърдят Никола Обретенов и Сава Пенев. “При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”, свидетелства Захари Стоянов.
Българин иска засада, османлията се дърпа
През май 1876 г. овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.
Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава издайникът отива при бюлюкбашията. “Кажи им да бягат”, маха с ръка онзи.
Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.
Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата. “Трифоне, мирише ми на турски тютюн”, рекъл той.
В този миг гръмват шишанетата
Провидението спасява юнаците, прострелян пада предателят. Забравил е да си остриже главата!
Друг случай.
Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче. Дават му няколко жълтици да ги води. Подир малко момъкът спира: “Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.”
Броят му, но крънкането продължава по целия път. “Дайте още”, протяга ръка чобанчето. С него вече се е случила метаморфозата на Кафка.
Най-сетне групата е обградена в една воденица. “Заедно с турците и черкезите бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием”, разказва Икономов.
Свинар предава Бенковски с народна песен
На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския Балкан Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката “Янкина буля думаше…”
Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел. Не подозират, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да построят ново мостче и да го хванат на мушка.
На 12 май 1876 г. групата приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някого, Вълю ги спира, преди да минат реката. “Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.
Очевидецът Захари Стоянов пише:
“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”
Ботевият четник Димитър Ночев става жертва на най-срамното предателство. Той успява да се добере до родния Пирдоп. Обажда се на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава.
През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома. Скрива се в плевнята, където брат му Гошан тайно го храни.
Бащата забелязва, че хлябът подозрително чезне
Притиска Гошан и той му открива конспирацията. Пирдопският краевед Методи Стоянов пише:
“Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от локуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.”
Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.
Съдбата на предателите е различна. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. “Простете ме, сбърках!”, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.
Предателят Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище
На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание през 1876 г. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.
По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите.
Името на Ненко обаче е изсечено дълбоко в гранита и все още личи.
Захари Стоянов пише, че всички бунтовници са издадени от българи.
Христо Ботев:
“И аз съм дошъл
народ да освобождавам!”
1200 гроша плащат четници, за да бъдат погубени
На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.
В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”, вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона.
По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош.
Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. Защото ми се уби волът”, стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. “Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола”, документира Свещаров. Сетне Ботев дава 1 лира на циганин за два крадени коня. Той поне не е българин.
На 17 май четата влиза в село Бутан. Тук дори няма на кого да се плати. “Като минавахме през селото – разказва Йордан Йорданов-Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”.
Захари Стоянов коментира: “Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателна натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да скриват чувствата?”.
Чувствата, които бушуват у Ботев, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.
Вдига пушката и взема на мушка един селянин
Един от онези, които робството е обърнало в говеда. Преди да дръпне спусъка, Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”
Вече след разгрома оцелелите плащат, за да бъдат погубени. Четирима юнаци изпразват кесиите си пред овчари от Челопек. “Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша”, изчислява Захари Стоянов.
Сделката е да ги преведат до Сърбия. Вместо към границата обаче нашите юди тръгват към пещерата Голямата яма. Тя е дълбока 40 метра.
“До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!”, описва злодеянието Захари.
Трябва да си типичен гьотференски селяндур, като издателя на „Клуб Z“ ( Огнян Донев – изпълнителен директор на „Софарма” АД, дето го съдят за над 60 милиона откраднати от държавата), за да питаш Борисов чрез парцала си, къде са олигарсите и дали вече са вкарани в затвора.
Донев и аз се чудя, какво по дяволите още правиш на свобода?
Арнолд Тойнби, из “Изследване на историята. Възникване и развитие на цивилизациите”
Общият характер на робовладелческото царско семейство на османците се вижда в следния откъс от едно блестящо изследване на американски учен (има предвид Lybyer, A.H. The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent – бел. ред.).
Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана — без значение какво богатство, власт и величие може да постигне… Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.
Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи — което изглежда най-странната част от системата, — се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.
Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници — някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията — жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (…)
В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата“, като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика“, който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682–1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство — война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., — превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (…)
Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато — справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник.
Съжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений.
Смешни са полит-коректните обитатели на Ганковото кафене, които от десетилетия не мирясват докато не прекръстят турското робство на „присъствие“ ли не щеш, сега пък на „съжителство“. През Възраждането българският народ имаше достоен елит, съизмерващ се с най-големите върхове на своята епоха. Левски, Ботев и Каравелов не бяха по-глупави от сегашните „либерални“ полит-коректници когато говореха за турско робство. Тяхното определение си стои и никой не може да го помръдне, защото то отразява истината за историческата епоха на Османското господство над България. Ама било остаряло, ама било недемократично – а стига бе, кога станахте калайджии, кога ви почерняха задниците? Левски и Ботев на демокрация ще учите! Същият Левски, който каза – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България“. Същият Левски – „не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род…“
За съжаление днес българският национален елит не само не се съизмерва с космополитизма на епохата си, но не може и носа си да покаже извън Ганковото кафене. В тази задимена от интриги публична среда царуват дребнодушието и милиционерския тарикатлък. Всичко Мара втасала – само дето турското робство „съжителство“ не беше станало. И от какъв зор? Дали за да обслужим „стратегическата дълбочина“ на комшиите, или за да изразим собственото си плитко малоумие? Май че и двете, и двете, за съжаление…
Никой закон не е в състояние да въздейства така възпиращо на човека, както насаждането на чувство на вина и срам. Никой закон не може да отнеме човешката свобода – на мисълта, словото и действието, като една малка, но за сметка на това гръмогласна армия от „морални обвинители“, самопровъзгласили се за морални съдници от последна инстанция. Всеки, който си позволи дори да помисли нещо, което е на повече от милиметър от вярванията им, бива „обвинен“ и заставен да изпитва срам и вина за мислите си. Постепенно такъв спира да мисли изобщо, престава да действа според убежденията си. Престава да действа изобщо.
Но кои са тези съдници, които могат да накарат мислещото човешко същество да се превърне постепенно в блееща овца, единствено способна да повтаря като папагал звуците на звънчето, прозвъняло първо? Едно време това бяха комунистите. Днес това са западните им прогресивни събратя, под чието давление се излюпват все „по-модерни“ люде и тук – на изток. Същите онези западни прогресиви, които преди години не спираха да обясняват на сънародниците си колко красив свят се градеше тук – в източното полукълбо. След като източната им лъжа рухна и всички видяха отвратителното ѝ лице, белязано от мизерията и моралната разруха, те бързо се преориентираха и започнаха да пеят други песни. Приспивни песни.
Песните на политкоректността, недискриминацията, мултикултурната асимилация на традиционни автентични ценности, природата. Червените им очила просто избледняха от времето и станаха розови. Можете да видите оригиналния им цвят в краищата на рамките, където заварките са запазили ъгълчетата с червена боя.
Всеки, който им възрази, бива безпощадно заливан с тонове вина и срам. Всеки, който си позволи да се постави над мравката и тревичката, бива изравняван със земята. Всеки, който си позволи да следва собствени културни ценности, бива наричан безкултурен. Всеки, който си позволи да дискриминира и да покаже, че нещо просто не му се нрави, бива обявяван за расист. Всеки, който си позволи да нарече истината с думата за нея, бива обявяван за лъжец.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте, че сте по-висши създания от мравките и тревичките. Това е истината – такива сте. Вие сте човеци.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от традициите си – вие не сте се излюпили от яйце, снесено в неизвестен курник насред нищото. Човеци са ви родили. Човеци, живели според собствените си разбирания достатъчно дълго, за да се появите и вие.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от собствените си предпочитания и собствените си антипатии. Вие сте човеци и имате право да избирате кого да харесвате, кого да обичате, с кого да си лягате, кого да пускате в дома си, с кого да правите каквото и да било и с кого да не го правите. Точно за това сте живи – защото всички човеци преди вас са избирали и подбирали само онези неща, които не са несъвместими със собствения им живот.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте да назовавате истината. Само така умът ви няма да залинее, та да не може един ден да разпознае стената насреща, привикнал да я игнорира, създавайки си илюзия за безбрежно поле от рози. Само това ще ви спаси от участта да се превърнете в купчина пихтия, когато звънчето изсвири „ходом към стената“.
Всеки народ и култура имат своите особености, които в много случаи остават непонятни за чужденците и дори изглеждат странни. Въпреки това многообразие от навици и традиции съществуват някои правила, които е задължително да спазваме когато се храним и определения, които да знаем.
За строго официална може да се приеме тази вечеря, на която се сервират повече от шест ястия. Към всяко се сервира различна напитка. При отсервиране на чинията е прието да се отсервира и чашата с напитката, която е била поднесена към блюдото, без да се взема под внимание факта, дали е полупълна или празна. Единственото изключение от това правило е чашата за вода. Тя трябва да остане на масата до края на вечерята. Поставя се последна вляво. Различава се по това, че е най-голяма и е със столче.
Нещата, които трябва да знаем обаче не се изчерпват с чашата за вода, а по-скоро започват с нея.
Покана в ресторант
Кавалерът държи на дамата вратата, но влязат ли, напред тръгва онзи, който е поканил. Прието е канещият да върви напред докато не го пресрещне управителят, на който казва името, на което е резервирана масата. В случай, че няма резервирана маса, канещият си избира онази, която хареса и разбира се, е свободна. Преди да се настаните на масата е задължително да свалите горната си дреха. Ако групата е малка – двама или трима души, можете да се отправи директно към масата, а след това кавалерът помага на дамата да съблече палтото си и го отнася на гардероба, където се съблича и той.
При положение, че свалянето на палтата става още на гардероба е разрешено да се помага взаимно– кавалерът на дамата, младата жена на по-възрастната. Позволено е кавалерът да предостави на келнера да помогне на дамата. Обикновено двама души сядат един срещу друг или на ъгъл, но не един до друг. При сядане кавалерът държи стола на дамата, но може да предостави това и на келнера. Когато дама се приближава към масата трябва да стане само мъжът, който е определен да й кавалерства. Когато делите маса с непознати хора, следва само кратко да поздравите. Задължително е да сте максимално точни когато каните някой в ресторант, а ако имате среща с жена е възможно да я изчакате и пред ресторанта. Докато чакате компанията си, може да си поръчате аперитив или някаква друга напитка, но не и да направите основната поръчка. Не трябва да се считате за длъжни да си поръчате същото, което си е избрал домакинът. В никакъв случай обаче не се хвърляйте на най-скъпото ястие в менюто, ако той не го е поръчал. Етикетът изисква келнерите да подават пълните чинии от дясно и пак от дясно да поемат празните. Изключение са чинията за салата – горе от ляво, чинията за хляб – долу от ляво.
Добрият тон изисква храненето да започне, когато всички поръчки са пристигнали. Ако имате причина да се оплачете, трябва да го направите любезно и дискретно. В случай, че изпуснете прибор или салфетка, помолете келнерът да ви донесе нови.
Плащане и бакшиш
Желателно е да уведомите келнера дали сметката е обща или всеки ще плаща по отделно. Възможно е млади или близки хора да платят сметката общо, а после да си разделят разходите. Прието е бакшиш да се дава само за нещо, което надхвърля рамките на доброто обслужване, а ако пътувате в други страни, най-добре се осведомете как стои там въпроса с бакшиша.
Сметката се плаща от този, който е поканил. Дамата може да плати своята сметка, ако се е споразумяла така с придружителя си. Разрешено е да се договорите с келнера за това, че всеки от компанията ще плати своята сметка. Когато имате съмнения за исканата сума, не започвайте да смятате с калкулатора на мобилния си телефон, а се отдалечете с келнера. Парите се слагат в чинията под салфетката или в сгънатата салфетка. Ако сте решили да оставите бакшиш е достатъчно само да кажете “благодаря”. В случай, че парите не са точно, но нямате намерение да оставяте толкова голям бакшиш, може да си поискате рестото и след това да дадете сумата за бакшиш.
На масата
Етикетът разрешава да си оберете вкусния сос от чинията със залъче хляб, но не и с цяла филия. Можете да си смачкате един картоф в соса, но не всички картофи едновременно. Не е прието да дробите супата с хляб, а от хляба, който е сервиран към супата да си отчупвате малки залъци. Не трябва и да надигате чинията при консумиране на супа, а само леко да я наклонявате настрани. В редките случаи, когато супата е сервирана в чаши, може да изпиете остатъка, при положение, че чашата не е много голяма.
Когато се сервират малки хлебчета, не е желателно да ги разрязвате по средата, както и докато си отчупвате от хляба, не бива да стискате вилицата в свития си юмрук. Филийките за закуска или вечеря трябва да си мажете сами, като държите хляба в ръката си. Не е прието хлябът да се маже в чинията, като се придържа с вилица. Също така не трябва да чоплите в маслото и да дълбаете дупки в него. Ако отляво до чинията ви е поставена малка чинийка за хляб, мястото на маслото е в нея, а не в голямата чиния.
Малките хапки на коктейли се взимат с ръка от чинията, а пържените яйца се ядат само с вилица. Варената или пържена риба се яде със специални прибори за риба, филета и пушена риба с нож и вилица, а рибата от консерва само с вилица, като си помагате със залъче хляб.
Месото се отрязва хапка по хапка, а не да се надроби цялото на малки парченца. Ястията от смляно месо се режат само с вилица, докато птиците се ядат с нож и вилица. Ако на масата са поднесени купички за измиване на пръстите, можете да приемете това като покана да не се притеснявате да ядете с пръсти. Попадналите в устата кости е необходимо да връщате с вилицата и да оставяте в края на чинията.
В специализираните ресторанти печеното пиле се яде само с ръце, като внимавате да не ви стърчи кутрето.
Зеленчуците се натрошават с вилица, кафето или чаят не се сърбат, както и не се духат, за да изстинат. Не трябва да бъркате по-продължително от необходимото, за да се разтвори прибавката, лъжичката се оставя в чинийката и в никакъв случай в чашата, а сухите сладкиши трябва да ядете с ръка. Петифурите се ядат с виличка за сладкиши.
При ядене на спагети, те се захващат с вилица и се навиват в длъбнатината на лъжицата или върху самата чиния, така че да се намотаят около зъбците на вилицата.
Прието е сладкото да се взема от общата купа и да се слага направо върху хляба, а не в собствената чиния. Това се прави само с поставена за целта лъжица.
Мидите може да се ядат с ръце, ябълките и крушите трябва да се нарязват, портокалите да се белят с нож за плодове, а мандарините – с ръка. Гроздето се яде от чепката, като си късате зърно по зърно, а грейпфрутът обикновено се сервира нарязан на две, като месестата му част се изгребва със специални лъжички. Прасковите и кайсиите е прието да се ядат с прибори. При консумиране на дребни плодове с костилки, костилката се изплюва в лъжичката и след това се слага в чинията.
Грешките при хранене
Най-често срещаната грешка е бързото ядене – по-малко дъвчене и по-скоро лапане на храната. Това от своя страна води до лягане на масата, а устата ви търси лъжицата или вилицата, вместо да поднасяте хапките към нея.
Не е прието след като посегнете към чашата да оставите ножа и вилицата на покривката. Правилото гласи: след като сте взели веднъж приборите в ръка, те не трябва да докосват масата.
Показалецът не трябва да е твърде близо до острието на ножа.
Необходимо е дамите предварително да попият червилото си, а не да избърсват със салфетка мазните си начервени устни. По време на хранене не е прието да се поправя червилото.
Неучтивото държание с персонала е недопустимо.
Приборите за хранене
Ножът се държи с дясната ръка, вилицата – в лявата, като върхът им винаги трябва да се държи леко наклонен надолу, обикновено към центъра на чинията. Показалецът не трябва да докосва гърбът на острието на ножа, нито да опира до зъбците на вилицата. В случай, че по време на храненето настъпи някакво прекъсване, вашето положение е следното: китките на ръба на масата, приборите, почти хоризонтално, са с насочени към средата на чинията върхове. Кръстосаните прибори върху празната чиния показват, че искате да ви се сервира още малко. Прибори един до друг, с дръжки надясно и малко към тялото ви показват, че сте приключили с яденето.
Винен етикет
Колкото и съвети да се дадат относно винената етикеция, те ще бъдат крайно недостатъчни и непълни. Винената култура е нещо, което не може да се научи за няколко дни, от няколко прочита на съвети и брошури. Ако все пак обаче не искате да изпадате в неудобни ситуации, е необходимо да знаете сортовете, от които се правят вината, винарските райони и възрастта, на която ви харесват вината. При поръчване на вино в заведение избягвайте да обяснявате на сомелиера какви прекрасни вина сте пили, колко отдавна пиете вино, какви изби сте посещавали и най-вече кого точно познавате от винения бранш.
Най-субективната част във винения етикет е вкусът. Това важи и за случаите, в които имате богати познания. Не си позволявайте да поучавате присъстващите за това какъв трябва да е вкусът им. А, ако се намирате в приятелски кръг е необходимо да заложите на правилото, че трябва да се наблегне на пиенето, а не на дегустирането.
Чашата за вино се държи в тънката част на стъблото, а при наливане ръката се държи на височината на етикета, но без да го закрива. След наливане бутилката се завърта леко на ляво, за да не накапете масата. Първата глътка от виното задължително се налива в собствената чаша, тъй като домакинът е длъжен да опита виното, за да се увери, че е добро. Прието е чашите за вино да се пълнят около 2/3, като особеното тук е, че чашите за червено вино се пълнят повече от колкото тези за бяло. Винените чаши никога не се подават, а се оставят, за да ви налеят или долеят. Винаги се изчаква домакинът да вдигне наздравица, като в нея участват дори тези, в чиято чаша има вода или сок.
При отваряне на виното тирбушонът не бива да пробива тапата, така че да се показва отдолу. Разрешено е да поискате друго вино, ако не е достатъчно охладено.
Изисканите обноски на масата
Добър апетит се пожелава от домакинята. На официални вечери това пожелание се пропуска. Домакинът може да прикани гостите да си досипят, но в никакъв случай да ги принуждава или да им досипва. Щом сами сте си сложили нещо в чинията, трябва да го изядете. Строго правило да се оставя по малко от всичко вече не е актуално. Ако друг ви е сервирал, можете да оставите онова, с което не можете да се справите. Разрешено е да откажете някакво ястие, като учтиво обясните защо.
Не трябва да употребявате подправки преди да сте опитали от ястието.
Салфетката трябва да се разгърне и да се сложи в скута. Ако падне, помолете келнерът да ви донесе друга. След употреба книжните салфетки се оставят до чинията, както и тези от лен.
Празните чинии се вдигат преди да бъде сервирано кафето.
Клечката за зъби се употребява дискретно, с ръка пред устата, а единствената козметична операция след хранене на масата, която се позволява е деликатното поправяне на червилото.
Преди да вдигнете тост, трябва да почукате с прибор по чашата, за да привлечете вниманието на останалите. При официални случаи обикновено речта се произнася преди десерта.
Пепелникът трябва да се използва само по предназначение, а станалите на масата произшествия се отминават с мълчание.
Колкото и строги да ви се струват тези правила, важно е да запазите доброто си настроение, докато се храните.
Мъдър самурай обучавал младите си ученици на бойно изкуство. Той споделял с тях уменията си и опита си. Веднъж по време на занятия един млад воин, който се ползвал с лоша слава, се намесил. Той се славел като много дързък и жесток.
.
Младият воин обичал да провокира околните. Той си избирал жертва и я засипвал с ругатни. Вбесеният противник се опитвал да накаже насилника. Само че яростта, която изригвала в него, му затъмнявала съзнанието. Заслепен от нея, допускал грешка след грешка и в резултат свадливият воин го побеждавал много лесно.
.
Ето и този път воинът започнал да оскърбява самурая. Само че той не обръщал на това никакво внимание и продължавал спокойно да преподава знанията си на учениците. Побойникът отново и отново се опитвал да обиди наставника, но той все така оставал невъзмутим. В края на краищата насилникът стигнал до крайно раздразнение, но така и не успял да вбеси самурая.
.
Когато агресорът си тръгнал, учениците попитали самурая защо търпял нападките на неканения гост. Та нали може да се бие с него и да му даде урок.
Но мъдрият самурай отговорил: „Към злобата, завистта и оскърбленията трябва да се отнасяме като към подарък, който не бива да приемаме. Ако ти не приемеш подарък, то тогава той кому принадлежи?“
.
„Принадлежи на този, който го носи“, – отговорили учениците.
.
„Точно така завистта и ненавистта докато не ги приемеш, остават у този, който ги носи“, -продължил мъдрият самурай.
Не е нужно човек да е зад решетките, за да бъде затворник. Често собствените ни концепции, решения и идеи са това, което ни отнема свободата. Така безброй интелигентни хора губят по-голямата част от живота си, пише блогътът Ейнджъл Черноф от marcandangel.com.
Милиони хора по света са в плен на едни и същи мисловни капани.
Ето шест от най-често срещаните (и трудни за приемане) признаци, че животът ви не е това, което искате и трябва да промените
начина си на мислене, за да постигнете щастие и удовлетворение:
1. Стремите се да отговорите на очакванията на всички останали, с изключение на вас. – Твърде много хора живеят живот, който не е техният. Живеят така, както другите смятат за правилно… така, както родителите им смятат, че е най-добре за тях … както
приятелите, учителите, правителството и медиите мислят, че е най-добре. Те пренебрегват вътрешния глас и интуицията си. Толкова са заети да удовлетворят всички останали и да се съобразят с очакванията им, че губят контрол над живота си. Забравят какво ги прави щастливи, какво искат,от какво имат нужда … и в крайна сметка забравят за себе си. Имаме един живот – тук и сега. Трябва го вземем в свои ръце и да не позволяваме другите да отвличат вниманието ни от нашата истина.
2. Обвинявате всички останали. – Откажете се от нуждата да обвинявате другите за това, което имате или нямате, за това, което чувствате или не чувствате. Спрете да преотстъпвате на другите силата и отговорността за вашия живот. Или вие притежавате собствените си проблеми, или те ще притежават вас. Точка.
3. Оплаквате се непрекъснато. – Постоянната нужда да се оплаквате за какво ли не – хора, ситуации и т.н. – не води до нищо освен до нещастие и депресия. Никой не може да ви направи нещастни, нито една ситуация не може да ви депресира, осен ако не й позволите. да. Чувствата не са резултат от ситуацията, а от това как гледате на нея. Не е лесно да се приеме, но това е истината. Вашият живот е както го виждате. Не подценявайте силата на собствените си мисли.
4. Не сте готови да се провалите. – Посредствеността е удобна; защото избираме да не опитваме. Защото е по-лесно да говорите как ще научите или направите нещо ново, отколкото действително да го направите. Защото мислите, че всичко е прекалено трудно, така че просто ще го направите „утре“. Защото мразите работата си, но не търсите нова; защото е по-лесно отхвърлите отхвърлянето. Излезте от това състояние. Докато се размотавате и се проваляте в това да опитате, трябва всъщност да сте там, навън, и да се опитвате да се провалите, да предизвиквате себе си, да учите нови неща, да се проваляте, напредвайки, колкото се може по-бързо. Желанието за успех трябва да надмогне страха от провал. Защото, ако прекалено много се страхувате да не се провалите, няма да направите това, което е нужно, за да успеете.
5. Оставяте страха да решава бъдещето ви. – Страхът е чувство, а не факт. Ние сами го създаваме. Всичко е в ума ни. Променете нещата отвътре и отвън всичко ще си дойде на мястото. Както казва Франклин Делано Рузвелт: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“ Помнете това. Не позволявайте на страха да решава бъдещето ви. Нека вашите мечти да бъдат по-големи от страховете ви и действията – по-силни от думите ви.
6. Вярвате, че най-доброто е вече зад вас. – Това може би е най-трудното, но трябва да оставим миналото да си отиде! Да, никак не е лесно, особено когато то изглежда толкова по-добре от настоящето, а бъдещето – толкова несигурно. Но имайте предвид, че настоящият момент е всичко, което имате, и с което някога ще разполагате. Миналото, което днес копнеете да се върне – вероятно сте го пренебрегвали, когато е било настояще. Не си причинявайте това отново. Не пропилявайте настоящето си с едно минало, което няма бъдеще.
1. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: „Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е директен маркетинг.
2. Вие сте на парти с куп приятели и виждате прекрасно момиче. Един от приятелите ви, отива при нея и ви посочва, като и казва: “ Той е много богат. Омъжи се за него !“ – това е реклама.
3. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и взимате телефонният и номер. На следващият ден и се обаждате и казвате: “ Здравей, аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е телемаркетинг.
4. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Ставате, изтупвате се, оправяте якичката и затягате вратовръзката си. Отивате близо до момичето и я поливате без да искате с питие. След това и подавате кърпичка, взимате и чантата, която тя изпуска или забравя, защото без да искате сте я поляли и тогава и предлагате да и извикате такси или да я закарате до вкъщи. Отваряте и врата на колата и казвате: „Между другото, аз съм много богат. Ще се омъжиш ли за мен ?“ – това е ПР ( PR – public relations ).
5. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Тя се доближава към вас и казва: „Г-не вие сте много богат. Ще се ожените ли за мен ? – това е разпознаване на бранда.
6. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя без да се замисли, ви удря здрав шамар ! – това е обратна връзка с клиента.
7. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя обаче, ви представя на мъжа си ! – това е несъотвествие в търсенето и предлагането.
8. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди изобщо да сте казали нещо, друг я заговаря преди вас и казва: “ Аз съм много богат. Ще се омъжите ли за мен ?“ и тя си тръгва с него – това е конкуренцията, която изяжда вашия пазарен дял.
9. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди да сте казали: “ Аз съм богат. Омъжи се за мен !“, пристига жена ви – това е ограничение за навлизане в нови пазари.
Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.