Робството в Османската империя

.

Робството в Османската империяАрнолд Тойнби, из “Изследване на историята. Възникване и развитие на цивилизациите”

Общият характер на робовладелческото царско семейство на османците се вижда в следния откъс от едно блестящо изследване на американски учен (има предвид Lybyer, A.H. The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent – бел. ред.).
Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана — без значение какво богатство, власт и величие може да постигне… Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.
Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи — което изглежда най-странната част от системата, — се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.
Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници — някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията — жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (…)
В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата“, като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика“, който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682–1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство — война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., — превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (…)
Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато — справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник.

v-razgovor.com

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert