Archiv der Kategorie: Забавни

Пекарят, който преживя Титаник след три часа в ледената вода! Алкохол, студ и тайна, която обърка всички лекари.

Veröffentlicht am von
Antworten

Част 1: Двадесет минути преди края на света

Атлантическият океан през април 1912 г. беше черен като катран. Не се виждаха звезди. Вятърът беше затихнал, сякаш самата природа затаи дъх в очакване на нещо неминуемо.

На борда на „непотопяемия“ Титаник цареше онази специфична тишина, която предшества бедствието – смесица от шампанско, латекс от спасителни жилетки и самодоволство. Най-богатите хора на света пиеха коняк в салоните от палисандър, а в трюма, сред парата на врящата закваска, един шотландец в бяла престилка вършеше работата на двайсет души.

Неговото име беше Чарлз Джофин.

На трийсет и три години Чарлз беше главен пекар на кораба. Хората му го наричаха „Стария“, защото имаше бръчки около очите от постоянното втренчване в пещите, ала под брадатото му лице се криеха мускули, свикнали да месят по двеста килограма тесто на ден. Той беше човек на ред. Всяка сутрин в 4:00 той вече беше на крак, а в 23:00, когато луксозните пътници танцуваха фокстрот, Чарлз проверяваше последните хлябове за утрешния закуска.

Но тази вечер беше различна.

Никой не знае защо точно в 23:25 той излезе на палубата. Може би за да диша. Може би защото инстинктът му, изострен от десетилетие в морето, му подсказваше нещо, което офицерите в бели униформи отказваха да признаят: че океанът мирише на лед.

После дойде ударът.

Не беше силен. На горните палуби мнозина дори не го усетиха – леко потрепване, скърцане на лъжици в чашите. Но Чарлз, който стоеше точно над линейния двигател, усети как корабът трепна като убоден бик. В същия миг от трюма се разнесе звук, който той познаваше твърде добре – дрезгаво търкане на метал върху лед.

Той не изчака сирените.

Спусна се по стълбите към пекарните с крачка, която беше наполовина бяг, наполовина танц. Още преди първите заповеди на капитана, Чарлз Джофин вече беше събудил тринайсетте си пекари.

„Ставайте!“ – изрева той, бутайки шкафовете с брашно. „Няма време за обувки. Взимайте хляба!“

Младите момчета го погледнаха объркано. Един от тях, французинът Жан, прошепна: „Ето пак. Старият полудя“.

Но когато водата бликна от процепите на пода, извивайки металните плочи като хартия, французинът млъкна.

Чарлз вече беше отворил вратите на склада. Там, в идеални редове, лежаха над двеста килограма прясно изпечени хлябове и кифли. В следващите седем минути той и хората му направиха нещо, което никой друг на кораба не се сети – започнаха да пренасят хляба към спасителните лодки.

„Защо хляб, господине?“ – извика Жан, докато тичаха по наклонената палуба.

„Защото ако оцелеем,“ – изкрещя в отговор Чарлз, – „вода има, но хляб няма!“

Той знаеше нещо, което милиардерите в смокингите си отказваха да проумеят: гладът убива по-бавно от студ, но не по-малко сигурно.

Част 2: Бруталната доброта на един пекар

Към полунощ палубата се беше превърнала в лудница. Дами с диамантени огърлици висяха от парапетите, отказвайки да се качат в лодките, защото „корабите не потъват“. Мъже в цилиндри се надвикваха за местата, а екипажът, необучен за истинска паника, стреляше във въздуха.

Чарлз Джофин не стреляше.

Той действаше.

Когато видя млада майка с две деца, вкаменена от страх, той не заговори – просто я вдигна на ръце заедно с децата и я постави в лодка номер 10. Когато един богаташ се опита да спре лодката, за да вземе куфара си, Чарлз му извика с глас, свикнал да заповядва в шума на пещите:

„Куфарът тежи колкото два живота. Избирай!“

Той беше груб. Беше тежък. Беше нетактичен. И точно затова спаси хора.

В един момент капитан Смит му заповяда да поеме командването на лодка номер 10. Чарлз погледна лодката – беше претъпкана, но все още имаше място за още една душа: неговата. Той направи крачка напред.

Тогава чу писък откъм лявата страна – някаква стара дама беше паднала и тълпата газеше над нея.

Чарлз спря.

Обърна се към капитана и каза четири думи, които промениха съдбата му:

„Има достатъчно хора“.

Той не се качи на лодката. Вместо това, затича към падащата жена, вдигна я и я бутна в ръцете на гребците. После даде знак лодката да се спусне.

Секунди по-късно тя изчезна в мрака.

Чарлз остана на кораба.

Сега Титаник потъваше все по-бързо. Палубата се наклони под такъв ъгъл, че чашите и сребърните прибори от трапезарията пързаляха като лавина. Инстинктът на повечето хора беше да бягат към кърмата, където вече се бяха струпали над хиляда души в една човешка топка.

Но Чарлз не бягаше. Той влезе в каютата си.

Там, на масата, имаше бутилка уиски. Не беше скъпо – „Червеният бик“ го наричаха моряците, защото те изгаря гърлото като огън. Чарлз отвори бутилката и отпи. После още една глътка. И още една.

В следващите деветдесет минути той изпи еквивалента на два литра чист алкохол.

Но това не беше пиянска вакханалия. Той пиеше бавно, методично, докато ходеше напред-назад между каютата и палубата, носейки на ръце един по един петдесет дървени шезлонга. Хвърляше ги във водата

„Плувки за тези, които ще скочат“ – обясни той на един стюард, който гледал като втрещен.

Стюардът беше твърде уплашен, за да разбере. Но Чарлз разбираше: когато корабът изчезне, океанът ще бъде покрит с хиляди тела, които се давят. Всяко парче дърво може да спаси живот.

Той не спасяваше лъскавите имена от вестниците. Той спасяваше плътта – конкретна, тежка, крещаща плът.

Част 3: Двадесет метра над бездната

В 2:15 през нощта Титаник се изправи вертикално.

Кърмата стърчеше на двайсет метра над водата, а носът беше вече на дъното. Хората падаха като грах от лъжица – пищящи, хващащи се за парапетите, за комините, за косите на съседите си.

Чарлз стоеше на самия връх на кърмата, вкопчен в оградата. Алкохолът беше разтопил страха му. Не го беше направил безразсъден – направил го беше спокоен. Огледа се. Нямаше лодки. Нямаше спасение. Само водата, черна и смърдяща на лед.

Той чу как някой до него изкрещя – някакъв млад лейтенант, който се молеше на майка си. След секунда лейтенантът се пусна и изчезна в тъмнината.

Чарлз не се молеше.

Той просто изчака.

Следващите пет секунди бяха най-странните в живота му. Корабът издаде звук, който не може да се опише – нещо като стон на милион метални дрънкулки, разкъсвани от великан. След това всичко млъкна.

Титаник потъваше.

Чарлз направи крачка напред.

Не скочи. Не падна. Той просто стъпи – като човек, който слиза от тротоара на улицата. Водата го глътна до глезените, после до коленете, после до раменете. Когато корабът изчезна под повърхността, Чарлз усети, че косата му е още суха.

Той беше паднал толкова перфектно вертикално, че главата му не се беше намокрила.

Температурата на водата беше минус два градуса по Целзий. За четири градуса под точката на замръзване.

При тези условия човешкото сърце спира след седем минути. Нервите изгарят като жици на късо. Кръвта се сгъстява и става като кал. Всяка глътка въздух реже дробовете като стъкло.

Чарлз започна да плува.

Бавно. Ритмично. Като че ли беше в басейн в лондонската баня, а не в гърлото на океана, където наоколо хиляда и петстотин души крещяха за помощ. Той не плуваше към никого. Не се опитваше да се качи на нещо. Просто въртеше крака, докато дробовете му се свиваха от студа.

След първите десет минути крещящите замлъкнаха един по един.

След двайсет – тишина.

След половин час Чарлс беше сам върху океана.

Или почти сам.

На около сто метра от него имаше обърната спасителна лодка. Тридесет души бяха успели да се заловят за нея, но нямаше място за повече. Стомахът на лодката беше хлъзгав, покрит с водорасли и лед.

Чарлз приближи. Някой го позна – един готвач, когото беше учил да разпознава прясна риба.

„Стари!“ – изкрещя готвачът. „Няма място!“

„Знам“ – отвърна Чарлз.

Той не се опита да се качи. Хвана се за ръба на лодката с една ръка, докато краката му висяха в ледената вода, и остана така.

Един час.

Измина още един час. От двайсетте души на лодката, двама замръзнаха и паднаха във водата. Чарлз ги гледаше как потъват и не каза нищо. Устата му беше пресъхнала от студа, но някаква странна топлина пулсираше в гърдите му.

Алкохолът. И не само.

Част 4: Тайната, която шокира лекарите

В 5:20 сутринта, когато небето на изток се обагри в розово, параходът Карпатия се появи на хоризонта.

Чарлз Джофин беше прекарал три часа и десет минути в ледената вода.

Той беше вторият човек, който стъпи на палубата на Карпатия. Косата му беше прошарена, клепачите му – подути, но той вървеше сам. Не го носеха. Не го влачеха. Той вървеше.

Моряците го гледаха като призрак.

„Къде са останалите?“ – попита един от тях.

Чарлз вдигна рамене. В главата му още кънтеше тишината на хиляда умрели гърла. Но той не плака. Не беше време за сълзи.

В лазарета на кораба лекарите го съблякоха и започнаха преглед. Очакваха да открият черни крайници – измръзнали, гниещи, готови за ампутация. Очакваха температура под тридесет градуса. Очакваха смърт.

Ето какво откриха:

  • Няма хипотермия.
  • Няма измръзвания.
  • Пулс: почти нормален.
  • Единственият проблем: леко подути крака.

Главният лекар, шотландец на име д-р Макгил, остана с отворена уста. В кариерата си беше виждал моряци, загинали за двайсет минути в по-топли води. А този човек, този пекар, беше плувал в ледена каша повече от три часа и сега пиеше чай с ром, сякаш се връщаше от неделна разходка.

„Как, по дяволите?“ – прошепна Макгил на сестрата.

Отговорът не беше само алкохолът.

Да, Чарлз беше изпил два литра уиски. Да, алкохолът разширява кръвоносните съдове и кара тялото да губи топлина по-бързо. По всички учебници той е трябвало да умре по-рано от останалите.

Но имаше три неща, които лекарите разбраха едва по-късно, когато разпитаха Чарлз и проучиха случая:

Първо: Чарлз беше дебел. Не затлъстял – дебел като работещ човек. Години наред той беше трупал мастен слой, който действаше като хидрокостюм. В ледената вода мазнините му се бяха превърнали в изолатор.

Второ: Той не спря да се движи. Докато хилядите около него замръзнаха вцепенени от шок, Чарлз продължаваше да плува бавно и да движи пръстите на ръцете и краката си. Всяко малко движение беше като помпа, която избутваше топла кръв към крайниците. Той не го знаеше, но правеше точно това, което съвременната медицина нарича „предсърдечно затопляне“.

Третото беше най-странното: Психологията.

Чарлз Джофин не беше се страхувал.

Не защото беше смел, а защото мозъкът му, окъпан в алкохол и години рутинна работа, просто отказа да приеме катастрофата като нещо лично. Той гледаше смъртта както гледаше тестото – като суровина. Без паника, без сълзи, без молитви. Това беше може би най-голямата му тайна:

Той не се бори със студа. Той го прие.

А когато спреш да се бориш, тялото ти спира да се самоунищожава от страх.

Епилог: Животът след леда

Чарлз Джофин не стана герой.

Не написа мемоари. Не обикаляше лекции. Не продаваше автографи. След като Карпатия акостира в Ню Йорк, той отиде в най-близката пекарна, купи си един топъл кроасан и замина за Англия.

Още същата година се качи на друг кораб. И на друг. И на още десет.

До 1944 г., на 66-годишна възраст, Чарлз все още плаваше като главен пекар – вече по време на Втората световна война, където британските моряци му се радваха като на талисман.

Веднъж един млад журналист открива адреса му в Ню Джърси и го пита:

„Господин Джофин, как оцеляхте онази нощ?“

Чарлз погледна момчето. Имаше бръчки около очите, но погледът му беше ясен като планинско езеро. Той помълчи дълго, после каза:

„Знаеш ли как се прави хляб, синко? Слагаш брашно, вода, сол и мая. После чакаш. Топлината идва отвътре, не отвън.“

Журналистът не разбра.

Младите рядко разбират.

Чарлз Джофин умира на 9 декември 1956 г., на осемдесет и четири години. Умира в леглото си, в дома си, с корем пълен с яхния. Когато го откриват, в ръцете му има смачкана хартиена торба с две станали жилави кифли.

Не се знае дали ги е донесъл от пекарната, или е пазил спомен от далечната, ледена априлска нощ.

Но едно е сигурно: Чарлз Джофин не е оцелял въпреки студа.

Той е оцелял, защото дори в замръзналия океан, сърцето на един пекар продължава да пече.

Спомени на дъщерята на ЙОЗЕФ ОБЕРБАУЕР за нейния баща

Veröffentlicht am von
Antworten
Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

„Баща ми Йосиф Обербауер беше крайно трудолюбив и скромен човек. И сега, като се опитвам да разкажа нещо за живота, за интересите му, срещам трудности, защото той не обичаше да се изтъкват заслугите му и малко говореше за себе си. Но неговата почти половинвековна дейност останаха да говорят за изключителното му трудолюбие, за любовта му към българския народ и неговия бит, към прекрасната българска земя и нейните старини.

По произход той е австриец-тиролец. Неговите родители са от Инсбрук, а той е роден в Алпийското селище Санкт-Леонхард през 1853 г. м. март в семейството на дребен чиновник.

Неговите родители (баща Йосиф и майка Ана) са били скромни, крайно чувствителни и трудолюбиви хора. Те са се отнасяли с особена нежност към двамата си сина и за да осигурят по-доброто им образование, семейството се е местило в различни градове и за по-дълго се установяват в гр. Грац.

От дете моят баща е имал наклонност към живопис и не веднаж е бил мъмрен от дядо ми, защото непрекъснато шарел различни рисунки по стените. Баба ми снизходително е прощавала „палавостите на своя малък син“, без да знае тогава, че живописта ще остане за моя баща любимо изкуство през целия му живот.

В гр. Грац учителите често са викали дядо ми и, не веднаж са му обръщали внимание, че неговият Йосиф има голям талант и много хубаво рисува. Когато баща ми завършва гимназиалното си образование, наред с наградата за отличен успех, той получава и награда като художник на училището.

На годишния акт директорът няколко пъти извиква баща ми, за да получи наградата си, но скромен и притеснителен от дете, той нито и предполагал, че него викат за награда. Чак когато съучениците му го избутват напред и му казват, че той е лицето на наградата, плахо пристъпва към сцената, от където се раздават зрелостните свидетелства и наградите. Накрая учителите му пожелават успех в живота и предимно в изкуството. Но моят дядо е смятал, че живописта не е сигурно средство за препитание и решил синът му да стане инженер.

Баща ми постъпва в университета на гр. Грац. През цялото време на студентските си години, той неуморно рисува, посещава множество изложби, непрекъснато
се занимава. За сюжети винаги се спира на старинното, археологичното, на народния бит.

Следва при голяма мизерия, защото трябва да се издържа сам, понеже на третата година от студентството си загубва и баща си (майка му умира, когато е бил на
17 год.) Това са тежки минути, години през неговия живот. Предава частни уроци по математика, чете за изпити и никога не престава да рисува.

…приятелите му да обърнат внимание на картините му и едва го скланят да занесе някои от тях в общината на гр. Грац за откуп. Както казах, крайно скромен, той не вярва, че някой може да одобри неговите картини, не може да вземе и пари за тях. По настояване на своите приятели той взема един ден папката с няколко картини и боязливо почуква на вратата на общината, остава ги и бърза да си излезе, сякаш се страхува да не го укори някой за смелостта му. Тежко изпитание били за него тези няколко дни през които е трябвало да чака за отговор. След изтичане на срока, придружен пак от своите добри приятели, той още по-боязливо отваря вратата на общината, но за негово голямо учудване, кметът станал, засмял се, стиснал му ръката, поздравил го и му казал, че комисията приема картините му.

Това първо признаване на неговия талант му дава импулс и той остава верен на своето изкуство до края на живота си. След третата година от следването си, той е принуден да прекъсне следването си. Учителствува няколко години.

През времето на Стамболова българското правителство е изискало от Австрия инженери и кондуктори за кадастриране на София. По такъв начин той идва в България през 1889 год. и заработва в Софийската община по кадастрирането на София.

Красивата природа, добродушието на народа обайват неговата чувствителна душа. Той обиква България като своя втора родина и остава да работи за нея до края на живота си. Девствената природа на България разкрива много сюжети за неговото творчество. Той обикаля из всички кътища на страната пеш, метнал чанта през рамо, в която е блокът му, моливите, гумата. Високите непристъпни върхове му напомнят за родните Алпи. У него се събужда душата на алпиниста и той неуморно обикаля, за да опознае и обикне новата си родина. В неговия блок една след друга се раждат картини, свидетелство за възторга му от прекрасната природа, от живота на скромните наивни овчари, които той особено обича, от старинните паметници – свидетели на едно героично и славно минало. Особено обича да разговаря със старите хора, унесено слуша разказите е легендите за миналото на българския народ и все по-дълбока става любовта му към него и все по-силно сърцето му се привързва към сърдечния мил народ. С изключителен интерес той рисува красивите манастири и в продължение на няколко години обикаля цяла България, за да създаде една колекция от картини на велики манастири в страната. Мили сърдечни преживявания ми е разказвал за тези си пътешествия моят баща. Тук той опознава душата на българския народ. Не веднаж, когато е рисувал сред някоя самотна поляна, до него се е доближавал старец – овчар и с умиление наблюдавал работата му. Но не веднаж зад него се е отзовавал някой полицай и не веднаж е бил каран да прибира блока, боите си, за да отиде в полицията и даде обяснение. Той безропотно е тръгвал, но случвало се е още по пътя полицаят да разбере, че не е опасен човек и го е освобождавал. Така са създадени много картини през първите години на пребиваването му.

След завършване кадастрирането на София, той постъпва на работа в Дирекцията за Постройки на Железниците и Пристанищата, където остава много години и където приема българско поданство. След това наново бе повикан в общината, където остана до края на живота си. Той има и свое семейство от жена и четири деца. През това време той рисува непрекъснато старинна София. Любимото му място за общия изглед на София беше квартала „Банишора”, най-високото място в София. Дълго време неделен и празничен ден там му е била разходката, където скицираше и сетне у дома рисуваше. Оттам той разкри основите на римската стена на Улпия Сердика (първото име на София). С риск за живота си се е качвал на върха на комина на тогавашната електроцентрала за да вземе останалите стари постройки на София. Той остава много картини, които се намират сега в музеите, Синода и общината.

Запознава се с нашия народен поет Иван Вазов и като знак на дружбата им той илюстрира романа „Под игото”. През 1907 г. той изпраща в всесветската Лондонска изложба някои свои картини и получава (Диплом, пари и златен медал).

Моят баща беше истински ценител на старините. Със сълзи на очите той спираше рушенията им. Аз лично бях свидетелка на такива сцени. След завършване на гимназиалния курс баща ми бе решил да ме зарадва с една голяма екскурзия по черноморския бряг, където предстоеше някакво проучване на брега Варна, Бургас, Созопол и Месемврия. Междувременно баща ми работеше и по реставрирането на някои старини. Виждах го как заедно с работниците внимателно камък по камък нареждаше, за да възобнови и разкрие старинния облик на постройките. Често със сълзи на очи той молеше да се пазят старинните паметници и с обич говореше, че те са история и са гордост за народа. Тук в Месемврия той намери много материал за сюжет на своите картини и ги събра в 2 красиви албума под заглавие „Месемврия”. В продължение на много години в неговите албуми оживяваше и дишаше любимият му град София, на който той посвети най-хубавите си години и най-пламенните си чувства. Той не познаваше умора и почивка. От работа редовно се връщаше в къщи и след вечеря сядаше на работната си голяма маса, върху която грижливо бяха наредени, опънат лист, различни четки и бои и рисуваше до 12, а често и до 1–2 ч. полунощ. От време на време обичаше да му поднеса чаша чай, или черно кафе, с лекия си хумор разправяше разни случки от живота си.

Той беше и един от ревностните работници, който разкраси и „вечния град” за Софиянци – гробищата. Той мечтаеше да направи там великолепен парк по подобие на Виенските гробища.

Там намери на 14 април 1926 г. своето място в парцел 39, ред 34, гроб 15 – на 73 годишна възраст и той чужденецът дошъл от далечна страна, но с душата си и с делата си станал българин и истински син на България.“

ЙОЗЕФ ОБЕРБАУЕР акварели

Приятелство и егоизм

Veröffentlicht am von
Antworten

Пет мишки, кокошка, прасе и крава били приятели и живеели във ферма на затънтено място. Мишките, които живеели в къщата, винаги помагали на приятелите си. Ако някоя от тях чуела, че фермерът иска пържено пиле, те казвали на кокошката да се скрие. Когато чуели, че жената на фермера планира да прави свинска наденица за вечеря, те казвали на прасето да легне на една страна и да се престори на болно. А когато чуели, че фермерът иска печено говеждо, те казвали на кравата да отиде на друга поляна. Кокошката, прасето и кравата наричали своите пет приятели МР5 — Мише Разузнаване Пет.

Веднъж една от мишките видяла през пукнатина в стената, че фермерът разопакова нещо. Тя едва не припаднала, когато в пакета разпознала миши капан.

— О, не! Загазихме! Свършено е с нас! — казала тя на другите мишки. — Какво да правим?

Те решили единодушно да отидат и да помолят приятелката си г-жа Кокошка за помощ.

— Ко-ко-ко! — казала г-жа Кокошка. — Как може да ме нарани някакъв си малък миши капан?

Мишките не можели да повярват, че г-жа Кокошка няма намерение да им помогне, нито дори да ги успокои, след като толкова пъти й били помагали.

Затова отишли при приятеля си г-н Прасе.

— Грух! — казал г-н Прасе. — Малко съм зает в момента. Ще ви се обадя по-късно. В края на краищата какво може да ми причини един миши капан?

Последвало ново разочарование за мишките. И те отишли при своята най-голяма и смела приятелка г-жа Крава.

Г-жа Крава била прекалено заета да пасе, за да каже дори „Му!“. След като разтревожените мишки дълго я умолявали, тя казала:

— Добре. Ще помисля, докато преживям, въпреки че проблемът не е мой.

Мишките се прибрали в къщата сломени. След всичката помощ, която били оказали на приятелите си, те не получили нищо повече от „Ко-ко-ко“ от г-жа Кокошка, „Грух“ от г-н Прасе, а от г-жа Крава дори едно „Му“ не получили.

През нощта, докато търсела нещо за похапване, една от мишките стъпила в капана. „Щрак!“ — и мишката отишла право в рая (защото в живота си била добра).

Другите четири мишки чули и отишли да помогнат. Нямало какво да направят за скъпата си починала посестрима. Те ридали, плакали и хлипали.

Жената на фермера също чула звука от капана и отишла да разузнае. Когато видяла мъртвата мишка и четирите други, които ридаели от скръб и се прегръщали една друга, тя надала вик и припаднала.

На другата сутрин жената все още била в шок и останала в леглото. Фермерът се замислил какво би могъл да й даде, за да се почувства по-добре. И му хрумнало — пилешка супа! И така, той хванал г-жа Кокошка, отрязал й главата и я сварил в тенджера с малко сол и чесън.

Когато чули, че е болна, приятелките на жената на фермера дошли да я видят, както правят хората. Фермерът трябвало да ги нагости, затова заколил г-н Прасе и го направил на пържоли на скара за посетителките.

За жалост, жената на фермера така и не се възстановила от шока да види четири скърбящи мишки. Починала. На погребението дошли много хора и фермерът направил за присъстващите много сандвичи с печено говеждо. Познайте откъде дошло говеждото!

Ето как малкият миши капан уби кокошката, прасето и кравата. Затова никога не си казвайте: „Това не е мой проблем“. Щом ваш приятел моли за помощ, проблемът е и ваш. За това са приятелите.

Аджан Брам

Adidas и Puma: Как съперничеството между двама братя породи двама гиганти в света на спорта

Veröffentlicht am von
Antworten
Братя Даслер преди раздялата. Рудолф (вляво) и Ади (вдясно). В центъра е състезателят по лека атлетика Йозеф Уайцер, който помага на братята да правят обувки Dassler в началото. Снимка: Мемориална фондация Adi & Käthe Dassler

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки.

Легендарната вражда между двамата братя продължила до гроб. Преди смъртта си и двамата братя поискаха гробовете им да останат отделни, по-специално да бъдат погребани възможно най-далеч един от друг. В съответствие с това желание те са погребани в противоположните краища на гробището Херцогенаурах.

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки. Две световноизвестни марки обувки – Puma и Adidas – се раждат от това съперничество. Тези две компании ще станат емблематични гиганти в света на спортните стоки.

По-големият брат Рудолф е роден през 1898 г., а по-малкият брат Адолф се ражда две години по-късно през 1900 г. Адолф е разговорно известен като „Ади“ сред приятелите и семейството.

Кристоф Даслер, бащата, работел във фабрика за обувки, което често води до спекулации, че двамата братя са били вдъхновени от баща си да навлязат в бизнеса с обувки. Кристоф обаче искаше Ади да стане пекар, а Рудолф да стане полицай.

Но Ади имаше друга мечта. Искаше да бъде спортист и участваше в различни игри. Този опит му показа, че няма подходящи обувки, които играчите да носят във всеки спорт. Ади вярваше, че ако може да се направи специализиран тип обувки за специфични спортове, тогава представянето на играчите ще се подобри.

Но преди да успее да преследва тази амбиция, избухва Първата световна война и той е изпратен да се бие в Европа, след като се присъединява към армията.

След като се завръща у дома от войната, Ади създава малка фабрика за обувки в банята на майка си. Той беше подпомогнат от опитния обущар Карл Джейк и малко след това започна да прави спортни обувки и сандали в малката си фабрика.

Германия преживя тежка икономическа депресия след войната и борбата за закупуване на суровините, необходими за обувките, стана непреодолима. Ето защо той започна да събира изхвърлено армейско оборудване от цялата разкъсана от война провинция. Започва да прави обувки от кожи на изхвърлени армейски каски и чували за вода, а чехли от плат на изоставени парашути.

В допълнение към липсата на суровини, ниското електрическо захранване беше друго предизвикателство, което ограничаваше способността му да работи с машините си за производство на обувки.

Неговото решение на този проблем беше да свърже фрезата за кожа към велосипед с прикрепено динамо. Той използва това, за да захранва своята операция в продължение на години.

Две години по-късно Рудолф се присъединява към обущарския бизнес на Ади и двамата създават компания, наречена Gebruder Dassler Schufabrik. Ади, новаторът между двамата, се грижи за техническите аспекти на производството на обувки, докато Рудолф отговаря за продажбите, маркетинга и промоциите. 

Братята Даслер започват да произвеждат футболни обувки, изработени от кожа през 1925 г. В долната част на тези обувки има заковани шипове и маратонки с шипове, които са нова иновация по това време. С работна сила от само десетина души, те произвеждат до 50 чифта обувки на ден.

Те постигнаха първия си голям успех на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., където Лина Радке спечели златото в състезанието на 800 метра за жени с фирмените обувки на Dassler. Рекордната победа на Лина Радке доказа теорията на Ади – можете да бягате по-бързо и да се представяте по-добре – в обувки, проектирани от тях. Gebruder Dassler Shoefabric – обувната компания на братята Даслер – станаха любимите обувки на състезателите на Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис и 1936 г. в Берлин. 

На Олимпиадата през 1936 г. американската звезда по лека атлетика Джеси Оуенс печели и четирите златни медала, носейки обувките на Даслер. Асоциацията на Оуенс с обувките на Даслер се оказва благодат за успеха на компанията.

След като Оуенс спечели медала, компанията на Даслер се превърна в международна институция в света на спорта и продажбите им скочиха до небето.

Рудолф отива на война, когато започва Втората световна война, докато Ади остава да управлява компанията.

Поради войната отново има сериозен недостиг на суровини, особено на кожи. Въпреки тази криза Gebruder Dassler Schuhfabrik продължи да произвежда обувки за играчи. До 1943 г. те са единствената компания за спортни обувки в Германия.

Въпреки това през последните две години на войната фабриките са затворени и са принудени да произвеждат оръжия.

След края на войната между двамата братя започват да възникват различия. Двамата братя живееха в една къща с жените и децата си, но между братята и съпругите им избухна конфликт.

Легендата разказва, че един ден по време на войната Ади се укрива със семейството си в бомбоубежище по време на бомбена атака. Рудолф вече се беше укрил със семейството си в бомбоубежището.

Когато влезе в бомбоубежището, Ади каза: „Мръсните копелета се върнаха“. позовавайки се на вражеските изтребители. Но Рудолф смяташе, че той и семейството му са целта на думите на брат му.

След като двама братя се разделиха, те поделиха и активите на компанията Gebruder Dassler Schuhfabrik помежду си. Малко след това Ади създава „Adidas“ и продължава да произвежда обувки под това ново име.

Рудолф, от друга страна, пренесе бизнеса си от другата страна на реката. Там той отваря компания, наречена Ruda, по-късно преименувана на Puma.

Семейството и градът също бяха разделени на две части. Някои работници се присъединиха към Adidas, други отидоха в Puma, но между двете страни се разви ожесточено и продължително съперничество.

Тъй като всяка страна на реката обявява подкрепа за съответните си компании, всеки фен на Adidas, носещ обувки на Adidas, ще се окаже нежелан от страната на Puma на реката. Това разделение беше толкова дълбоко, че в крайна сметка и двете страни щяха да имат собствена пекарна, бар и спортен клуб.

Много хора се възползваха от този конфликт между двамата братя.

Например работниците понякога отиваха на работа във фабриката на Рудолф, обути в обувки Adidas. Виждайки това, Рудолф се ядосваше и ги молеше да донесат обувки puma от мазето на неговата фабрика и да ги носят. Те могат да получат тези обувки безплатно.

Въпреки че двамата братя никога не са се помирили, докато са живи, времето е направило много, за да притъпи съперничеството между семействата.

Франк Даслер, внук на Рудолф Даслер, е израснал с обувки Puma, но сега работи за Adidas като главен юрисконсулт на компанията. Той се сблъска с отблъскване от семейството си по това време, дори от гражданите на неговия град, но Франк не го интересуваше.

Той каза: „Тази вражда беше преди много години, сега тези неща са история.“

През 1987 г. Хорст Даслер, синът на Адолф Даслер, продава Adidas на френския индустриалец Бернар Тапи. От друга страна синовете на Рудолф Армин и Джаред Даслер продават 72% от акциите на Puma на швейцарската компания Cosa Liebermann.

Откакто са регистрирани на фондовия пазар, собствеността на двете компании вече не е в ръцете на две семейства.

Работната сила също се диверсифицира, сега повечето служители на двете компании са извън града, а малкото хора в града, които все още работят в двете компании, не са толкова конкурентни, колкото преди.

Докато служителите на двете компании правят коментари за облеклото на другия, когато се срещнат на улицата, сега това се прави само за забавление.

От Мрежата

Българките в султанския харем

Veröffentlicht am von
Antworten

Филмовата сага „Великолепният век“ спечели телеманите не само в България, но и в съседите ни на Балканите и в Близкия изток. Въпреки това в самата Турция тя получи много критики като обида към историческата истина за личността на един от най-великите владетели на Османската империя – султан Сюлейман.

Критика отправя и турският президент Ердоган, който публично поиска санкции. Но Истанбулският съд отхвърли обвиненията срещу екипа на филма. Все пак сценаристите бяха принудени да премахнат някои „неподходящи“ сцени.

В интерес на истината трябва да се признае, че сред достоверните исторически факти и отличната актьорска игра има и доста неточности и сценични трактовки по отношение например на външността и облеклото на героите, пише “Телеграф”.

Султан Сюлейман, чиято майка Айше Хафса Султан е кримска татарка, имал слаба, суховата фигура, скулесто лице с дълъг нос и леко криви крака (като дете страдал от рахит).

Венецианският посланик при Високата порта Бфагидин описва Хюрем (Мерием Узерли в сериала) като доста ниска на ръст, с бяло лице, но доста безцветна, ако не са богатите украси на дрехи и бижута.

И макар да не е класическа красавица, има силен характер, говори няколко езика, свири на саз (турска китара) и пее красиво. Знае се, че Хюрем внесла много европейски промени в двора, въпреки това гардеробът на жените във филма има прекалено европейски вид.

Мода

Сведения за автентичното облекло на жените в харема ни дава писмо на лейди Мери Монтегьо, съпруга на английския посланик в Истанбул около 1700 г.

„Първата част от облеклото са панталоните – много широки, стигат до обувките. Ушити са от тънка дамаска в нежни цветове с втъкани сребърни цветя. Обувките са от бяла ярешка кожа, извезани със златна сърма. Отгоре се спуска риза от фина бяла газена материя, поръбена с бродерии, с широки ръкави до лакътя. На врата се закопчава с диамантено копче и през нея прозира формата на гърдите.

Следва антерия – жилетка, ушита по тялото, от златотъкана материя с много дълги ръкави, завършващи със златна ивица и с диамантени или перлени копчета. Отгоре е кафтанът – рокля по тялото до петите. Гарнира се с колан, широк 4 пръста, от сатен, целият обшит със скъпоценни камъни, закопчан с диамантена тока.

В студено време се намята кюрк – широко палто от брокат, подплатено с хермелин или самур, с ръкави до раменете. На главата се носи калпак, през зимата от кадифе, извезан с перли, през лятото от тънка сребърна материя. Носи се леко накривен, прикрепен с диамантена диадема и висящ златен пискюл.

Жените на султана го прикрепят с букет от скъпоценни камъни, направени като естествени цветя. Косата се спуска в многобройни плитки, преплетени с панделки и перли…“

Критерии

Османската харемска традиция до епохата на Сюлейман определя, че султанът може да има много робини и наложници, но само 4 официални съпруги. И те трябва задължително да бъдат или с чистокръвен огузки (тюркски) произход, или принцеси с царски ранг.

Обикновено тези бракове били по дипломатически причини и често султанките били от европейски християнски царски фамилии. По тази причина в края на Османската империя – султан Мехмед VI (1918-1922 г.), процентът на огузкия ген в кръвта на султанската фамилия е само 0,195%.

Сред историческата поредица от султанки европейки има и българки. Най-известна е принцеса Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 г., и първата му съпруга Теодора. Неин брат е Иван Срацимир – владетел на Видинското царство. А цар Иван Шишман, наследник на Търновското царство, е полубрат от втората съпруга на баща й – еврейката Сара.

Съдбата на Кера (госпожа, дама – от гр.) Тамара е възпята в много балади в българския фолклор, където се подчертава нейната саможертва в името на българската вяра. Ликът й е запазен сред миниатюрите на царската фамилия Шишман, запечатали образите им в Лондонското Четвероевангелие. То е създадено около 1355 г., когато Тамара е вече омъжена за първия си съпруг деспот Константин.

Като царска дъщеря тя получила високо образование – говорела гръцки, сръбски, а по-късно и турски език. Имала и музикално образование – пеела, свирела на няколко инструмента. Освен това била и красавица. Но твърде рано остава вдовица, а скоро умира и баща й.

След скандал за наследяването брат й Срацимир оглавява Видин, а Тамара остава при полубрата си в Търново. По това време най-силният политически играч на Балканите е султан Мурад Първи. След разгрома на феодалите Вълкашин и Углеша положението на младия цар било особено нестабилно. И тогава идва предложение от султана за ненападение на Търновското царство, ако се сключи династичен брак със сестрата на Шишман Мария.

Въпреки наложената фолклорна представа Тамара всъщност дава доброволно съгласие за този съюз. Тя си дава сметка, че вече е вдовица и има малък шанс за царствен брак. И макар че Мурат вече има три съпруги, тя става четвъртата.

Майката на Мурат била византийка християнка и той имал проевропейски манталитет. Бил порядъчно образован, говорел гръцки, добър оратор и толерантен към друговерците. При набезите си не позволявал да се убива безпричинно. В бейлика му със столица Бурса бил пример за справедливост. Тамара получила богата зестра, а в замяна на Шишман били върнати загубени земи и градове, най-вече в Южна България.

Около днешния Бургас новоомъжената принцеса получила хас (лична собственост), защото скоро станала хасеки (любимка) на султана, който бил доста по-възрастен.

Фолклор

Във фолклора особено се подчертава, че българската царкиня не приема исляма и остава вярна на християнската си вяра. Тя запазва също и християнското си име Мария, тъй като само робините и наложниците били задължени да приемат ислямски имена, понеже били отглеждани в харема. Според запазени турски документи Тамара вече имала положение на първа дама при сватбите на сина на Мурат – Баязид, и дъщеря му Девлет хатун.

Има предположения, че Тамара е родила деца на султана, но вероятно те или са починали малки, или са били момичета. След смъртта на Мурат в битката при Косово поле (през 1389 г. той е на 63 г.) на престола се качва Баязид Илдъръм. Бракът на Мария осигурил 10-годишен мир за България. Знае се, че тя е подарила икона на Рилския манастир с вградени за реликва частици мощи от светци. Баязид обаче повел експанзивна политика.

Той наложил васалитет на българските княжества и скоро подчинил Търново. Иван-Шишман бил убит през 1395 г. в Никопол, а Срацимир – през 1397 г. Преди това сестра им, султанката, пише на братята си: „Ако бяхте повече братя, отколкото царе, сега България щеше да я има“.

След битката при Ангора (днес Анкара) Тимур разгромява армията на Баязид, взима го в плен и по-късно го обезглавява. Тамара се обявява за султанка и регент на малолетния Мехмед Първи. Цели 11 години – до смъртта си около 1411 г., тя еднолично (като регент) управлява Османската империя от Одрин. Тогава Цариград още не е превзет.

Въпреки че Баязид имал 8 съпруги, повечето европейки, Тамара отглежда и се грижи за Мехмед Първи и той я уважава твърде много като майка. Той нарежда Тамара да бъде погребана до султан Мурат в мавзолея на фамилията в Бурса със султански регалии, но с кръст на гърдите.

В последното столетие от съществуването на Османската империя друга българка става султанка и се издига до Валиде (майка на султана и първа дама в харема). Тази длъжност се налага при снахата на Хюрем – Нурбану султан. След като Хюрем разбива модела на официалните съпруги и става първата робиня наложница, която има официален брак и става единствена съпруга на султана, то снаха й е в основата на т.нар. женски султанат.

При него майката на царстващия султан ръководи негласно империята чрез сина си. През 1773 г. на османския престол седнал Абдулхамид Първи. Неговата майка била французойка – Шермин султан.

Той имал голям брой жени и деца, но повечето починали рано. Една от съпругите му била Соня (София) султан. Тя била родена в Родопите около 1761 г. и вероятно била отведена в Истанбул като пленница. По това време населението на Родопския край било насилствено ислямизирано и много били поробвани. Соня също насила приела исляма и мюсюлманското име Айше Сениепервер.

Не се знае как точно Соня попада в султанския харем, но явно е впечатлила Абдулхамид, защото тя му става хасеки (любимка) за дълъг период – около 10-12 години.

През това време тя ражда няколко принцове и принцеси, от които най-известни са султан Мустафа IV и принцеса Есма султан. Когато Абдулхамид получава удар, парализира се и умира през 1789 г., Соня-Айше е на 37 години, а синът й Мустафа бил 10-годишен. За султан е провъзгласен племенникът Селим Трети.

Дъщеря й Есма пък била омъжена за приемен брат на Селим – Хюсеин паша. Станала една от най-богатите жени и имала видно място в османското висше общество.

Въпреки че Селим Трети внесъл европейска култура и много реформи, една от тях – разпускането на еничарския корпус, срещнала съпротива. Соня и дъщеря й Есма организирали военен бунт на еничарите и Селим бил принуден да абдикира в полза на Мустафа IV през 1807 г.

Регентка

Според исторически данни обаче Мустафа страдал от психично заболяване и Айше, издигната като Валиде, станала негова регентка през цялото му управление – 14 месеца. През юли 1808 г. Мустафа бил детрониран и по-късно удушен по заповед на новия султан Махмуд Втори. Айше (Соня) живеела в Ески сарай, но притеснена за живота си, помолила султана да я освободи и върне в родния край.

Като султанка и Валиде тя успяла да събере голямо състояние. Когато се прибрала в Родопите, Соня-София заварила пълно разорение на селата. Освен недоимък населението било разтревожено от събирането на млади мъже за новата модерна армия на Махмуд Втори. Соня си построила къща, известна като Айше конак. Купила пушки и амуниции и с местен хайдутин обучила 2500 млади българи. Те завардили всички проходи и не пуснали султанските емисари.

Облечена в мъжки дрехи, на черен кон и с два сребърни пистолета и сабя със златна дръжка, Соня-Айше обикаляла позициите. И тогава родопчани разбрали, че тя е била Валиде султан. Те я провъзгласили за своя султанка. Много земи и села – от Македония и Тракия, искали да й плащат данък, за да ги защитава. Така тя сформирала минидържава в границите на Османската империя.

По това време този процес бил вече задействан и от други паши губернатори на вилаети, решили да скъсат с Високата порта в Истанбул.

Това било началото на разпадането на империята. В края на живота си Соня-Айше се върнала в Истанбул при дъщеря си Есма, твърде известна дама в османския двор. Валиде починала през декември 1828 г. и е погребана в двора на джамията в квартал „Еюб“ в Истанбул.

Според турски хроники султан Мехмед Втори бил роден от българка робиня и наложница на име Хума хатун. Тя обаче починала рано и той бил отгледан и възпитан от съпругата на Мурат Втори – сръбската принцеса Мара Бранкович. Така българката Хума не станала Валиде, но пък в памет на рождената си майка султан Мехмед разрешил на Мара Бранкович да стане главно действащо лице при преместването на мощите на българския светец Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.

перископ.бг

Успехът е трикрако столче.

Veröffentlicht am von
Antworten

Успехът е свързан с малки и големи постижения. Дават ни се цели или ние сами си ги поставяме. Ако постигнем тези цели, получаваме чувство на удовлетворение. Някои с право твърдят, че това емоционално усещане означава успех.

Целите, които избираме, могат да включват работата ни и стремежа към повишение, по-висок статус и заплащане. От друга страна, това може да означава да бъдем щастливи в работата, да сме щастливи у дома и с приятелите си, да се носим по течението и да избягваме стреса.

Древните китайци са казали, че щастливият живот трябва да бъде баланс между работата, семейството и себе си. Подобно на табуретка с три крака, той работи най-добре, когато и трите са в равновесие.

Всички ние се нуждаем от храна, подслон, енергия и транспорт, за да оцелеем. Установяването на тези основни неща може да бъде първото ниво на успех в живота ни. След като установим независимостта си, можем да градим бъдещето си. Дали ще печелим повече пари, ще се сдобием с по-голяма къща, кола, банкова сметка, почивки, дългове, или ще направим нещо алтруистично, което ще подобри състоянието на нашите семейства или дори на семействата на другите?

Трябва ли да ходим на работа по-дълго или да прекарваме повече време със съпрузите и децата си? Да купим ли на децата си топка или да играем с тях? Трябва ли да се обаждаме на съпругите си всяка вечер или да се прибираме всяка вечер вкъщи?

Работата в трудни моменти е успех. Приятелите и рисковете, които сте поели заради тях, изграждане на взаимоотношения, които са трайни и ви дават повече сигурност от всички пари на света. Прощаването на грешките, достойнството и самоуважението, които идват от поставянето на високи стандарти за себе си и воденето на достоен живот?

Може би последното изречение е успех? Това, разбира се, е въпрос на гледна точка. Какво ни кара да се чувстваме успешни? По-голямата банкова сметка или истинската любов на нашите семейства и приятели? Можем ли да имаме всичко това?

Много въпроси. Може би трябва да се върнем към онази китайска поговорка. Имаме нужда от достатъчно работа, за да си платим сметките, от достатъчно време със семейството, за да се ценим и разбираме взаимно, и от достатъчно време за себе си, за да размишляваме и да избягаме за малко. Ако имаме това, можем да твърдим, че сме спокойни и следователно успешни.

Успехът може да се измерва по-скоро с това, което сме оставили след себе си, отколкото с това, което имаме сега. Можем да оставим след себе си корпорация, в която работят хиляда души, семейство, което никога не е искало нищо. Можем да оставим след себе си истории за министър-председател, президент или астронавт. Или пък можем да оставим след себе си спомени за постоянна работа, къмпинги, дни край морето, за постижение, за което сме работили, спестявали и чакали, и за изпитания, които сме преодолели.

Какво ще кажат важните за нас хора, когато времето, прекарано с нас, отмине? Бяхме ли успешни?

От Мрежата

Схема на Понци в услуга на крипто измамници: пет измами с криптовалути, които разтърсиха света

Veröffentlicht am von
Antworten

Най-големите схеми с криптоактиви, донесли на измамниците милиарди долари.

Чарлз Понци е италианският „строител“ на финансови пирамиди от първата половина на 20 век и основател на известната „схема на Понци“.

Той умря само със 75 долара в джоба си, но името му завинаги остана в историята на човечеството като синоним на банална измама, която въпреки своята простота винаги носи огромни печалби.

Когато Понци идва в Съединените щати през 1903 г., той има само два долара и половина. Опитите за печалба не дадоха резултати до 1919 г. Тогава Понци взема назаем 200 долара от познат на Даниелс, търговец на мебели, и създава фирмата „Securities Exchange Company“ в Бостън.

Компанията издава записи на заповед, в които се задължава да плати 1500 долара за всеки получени 1000 долара за 90 дни. За по-малко от половин година компанията натрупа 7 милиона долара. През същата година данъчните власти разкриват схемата и арестуват Понци.

Така италианецът влезе в историята, а идеята му се превърна в основна схема на амбициозни финансови измамници по света.

В началото на 90-те години на миналия век се появи фирмата МММ, която за четири години натрупа една трета от бюджета на Руската федерация, а през 2008 г. беше разкрита многогодишната измама на „инвестиционния банкер“ Бърнард Мадоф за 50 милиарда долара, който призна пред деца, че бизнесът му е „една солидна голяма лъжа“ според схемата на Понци.

В началото на 2010-те години „схемата на Понци“ заигра с нови цветове във връзка с появата на биткойн, бързото нарастване на стойността му и появата на мистериозни за много технологии – блокчейн, токен, ICO, алткойн.

Гръмотевична смес от безпрецедентно увеличение на стойността на биткойн с хиляди процента и изцяло нови инвестиционни технологии предизвика глобална криптовалутна треска.

Много хора видяха криптовалутите и свързаните с тях технологии като лесен начин за бързо умножаване на средствата им. Имаше търсене на пазара и „схемата на Понци“ беше полезна за крипто измамниците.

EP предлага пет епични истории за най-големите измами с криптоактиви.

Крипто борса Africrypt, Република Южна Африка, април 2021 г

Щети: 3,6 милиарда долара

През април 2021 г. двама южноафрикански братя изчезнаха заедно с биткойни на стойност 3,6 милиарда долара, които бяха в сметките на създадена от тях борса за криптовалута и принадлежаха на трети инвеститори.

20-годишният Райс Каджи и 17-годишният Амир Каджи основаха борсата Africrypt през 2019 г. Борсата свърза банки, платежни системи, борси за цифрови активи и корпорации, правейки глобалните парични преводи безпроблемни.

Основателят и главен изпълнителен директор на Africrypt Rais Kaji научи за Bitcoin през 2009 г., докато гледаше новините с баща си. Той се интересуваше от криптовалути и с времето напълно се потопи в този свят.

Страстта на Rais го накара да започне да копае ETH и по-късно го накара да изгради свои собствени модели на изкуствен интелект, които формират основата на борсата Africrypt.

21-годишният Райс Каджи, вляво, и 18-годишният Амир Каджи, вдясно

Изчезването на братята е предшествано от проблеми в работата на тяхната крипто борса. Трудностите съвпаднаха с рекордната стойност на биткойн, която достигна 63 000 долара през април 2021 г.

На 13 април 2021 г. Амир Хаджи изпрати писмо до инвеститорите, в което се посочва, че борсата Africrypt е била хакната от хакери и е спряла да работи.

Амир призова потребителите на борсата да не се свързват с адвокати и власти, обяснявайки, че това може да „забави процеса на възстановяване на средствата“.

Някои клиенти на Africrypt, срещу искането на изпълнителния директор на крипто борсата, наеха адвокатската кантора Hanekom Attorneys, която установи, че проблемите в Africrypt са започнали много преди „хакерската атака“.

Според експертите на Hanekom Attorneys служителите на крипто борсата са загубили достъп до всички нейни сървъри седем дни преди „хакването“ и фактът на хакерската атака срещу борсата все още не е потвърден.

Адвокатите, наети от клиенти на Africrypt, откриха, че всички средства от сметките на компанията и портфейлите на нейните клиенти са изтеглени чрез големи пулове за копаене (сървъри, които разделят голямата задача за изчисляване на подпис на блок на малки задачи и ги разпределят към свързани устройства) и сега парите са непроследими.

Съдбата на почти 70 000 биткойни в момента е неизвестна.

Thodex Crypto Exchange, Турция, април 2021 г

Щети: 2 милиарда долара

В пика на стойността на биткойн през април 2021 г. турската крипто борса Thodex преустанови дейността си и нейният основател и главен изпълнителен директор, 27-годишният Фарук Фатих Озер, изчезна заедно с 2 милиарда долара потребители.

Турските власти образуваха дело за измама и го обявиха за издирване. Хиляди потребители, които не могат да си върнат парите, подозират, че средствата са откраднати.

Основателят на турската крипто борса Thodex Фарук Фатих Озер изчезна заедно с $2 милиарда от потребители

Според Bloomberg на 21 април Thodex обяви, че ще спре да търгува за пет дни, за да елиминира „ненормалните колебания в сметките“, но по-късно уебсайтът на борсата спря да работи.

Според турското издание Demiroren Озер е изтрил профилите си в социалните мрежи и е отлетял за Албания, отнасяйки със себе си 2 милиарда долара, принадлежащи на инвеститори.

Един от клиентите на борсата Oguz, Evren Kylych, който заведе дело срещу Thodex, съобщи, че около 390 000 потребители са били жертви на измама.

Вместо това Озер заяви на уебсайта на фондовата борса  , че 30 000 клиенти са засегнати и твърденията за изчезването на 2 милиарда долара са „неоснователни“.

Турските власти са издали международна заповед за арест на Озер и са образували наказателно дело за измама срещу него. Задържани са 62 души, други 16 се издирват.

Thodex е турска борса за криптовалута, основана през 2017 г. Броят на активните потребители на платформата е 390 000. Според Coinmarketcap обемът на търговията на крипто борсата в последния ден на работа достигна 583 милиона долара.

На 16 април 2021 г. Централната банка на Турция забрани плащанията в криптовалути от 30 април. Според ведомството такива споразумения не се наблюдават от регулаторите, което създава рискове за сигурността и може да причини загуби.

Крипто борса Mirror Trading International, Южна Африка, 2020 г

Щети: 700 милиона долара

Американската консултантска фирма за блокчейн Chainalysis нарече африканската крипто борса Mirror Trading International (MTI) като най-голямата измама с криптовалута за 2020 г. в доклад за криптопрестъпленията.

Chainalysis стигна до това заключение, след като получи резултатите от разследването. Установено е, че MTI е взела 589 милиона долара от повече от 471 000 клиентски депозита, а след това основателят на борсата е изчезнал с пари и криптовалута.

MTI всъщност беше измамна схема за мрежов маркетинг, работеща в Южна Африка. Компанията предлага автоматизирани услуги за валутна търговия и по-късно се разклонява в деривати на криптовалута.

През 2019-2020 г. платформата натрупа биткойни на стойност десетки милиони долари. Схемата на работа на MTI премина през няколко повторения, но интензивният й растеж започна след въвеждането на многостепенна система за реферален маркетинг .

Специална характеристика на платформата, която беше популяризирана от изпълнителния директор на MTI Йохан Щайнберг, беше „магически“ търговски „бот“. Той се захранва от изкуствен интелект и може да осигури на инвеститорите възвръщаемост от 0,5% до 1,5% на ден  или около 500% на година в биткойни.

Изпълнителен директор на Mirror Trading International Йохан Щайнберг

Много хора писаха в социалните медии, че обещаната възвръщаемост е твърде голяма, за да е истина и че MTI е измама.

Няколко предупреждения бяха издадени от регулаторни органи, включително Тексаския съвет за ценни книжа, Органа за финансови пазари на Канада и Органа за финансови услуги на Южна Африка.

Както мнозина прогнозираха, MTI се срина в края на 2020 г. Ръководството му обвини за всичко Стайнберг, за когото се твърди, че е изчезнал в Бразилия на 15 декември 2020 г. с парите на инвеститорите. Загубите им достигат 23 хиляди биткойна или 1,2 милиарда долара.

Финансова пирамида PlusToken, Китай, 2019 г

Щети: 3 милиарда долара

На 27 юни 2019 г. китайските власти арестуваха няколко лидери на популярната пирамидална схема PlusToken, която действаше в Азия и достигна до Русия, Украйна, Германия и Канада. Измамниците успяха да присвоят около 3 милиарда долара от клиенти.

PlusToken обеща на крипто инвеститорите месечна възвръщаемост от 10-30% чрез PLUS токена, търгуван на популярните борси Huobi и Bithumb.

Токенът е счетоводна единица за активи, в този случай, уж в блокчейн проект, аналогично на акциите на фондовата борса.Токените се издават за привличане на финансиране за ИТ стартиращи фирми като част от процедурата за ICO (издаване на токени).

За да получи такава печалба, инвеститорът трябваше да закупи PLUS токена на борсите за Bitcoin или Ethereum.

Обещанието за големи печалби направи възможно привличането на повече от 200 000 биткойна, тоест около 1% от тяхната емисия, 789 000 етериума и 26 милиона EOS криптовалути към пирамидата.

Повечето от тези активи в крайна сметка изчезнаха. Аналитични компании и експерти се опитват да разберат транзакциите и да проследят активите. Те са частично превърнати в пари.

Авторът на схемата в момента е на свобода. Самоличността му е неизвестна, има само прякора „Лео“.

Снимки на шестимата арестувани членове на пирамидата PlusToken

Общността на PlusToken се състоеше предимно от непрофесионални инвеститори. Повечето от тях са обикновени хора, които не са знаели много за биткойните, да не говорим за алткойните и токените.

Екипът на PlusToken дори „научи“ тези „инвеститори“ как да купуват биткойни, Ethereum и EOS, за да направят своята „инвестиция“. Според самата платформа в пирамидата са участвали около 3 милиона души.

Финансова пирамида OneCoin, България, 2017 г

Щети: 4-15 милиарда евро

One Coin е основана през 2015 г. от Ружа Игнатова, 36-годишна предприемачка, наричаща себе си доктор по философия.

Тя твърди, че OneCoin е по-добър от Bitcoin. На една от конференциите по време на речта си тя извика: „След две години никой няма да говори за биткойни!“.

Заради високия й социален статус, интелигентност, знания и връзки с влиятелни личности мнозина повярваха на One Coin. Сега всички разбират, че тези публични изявления са лъжи. Всъщност OneCoin нямаше основна технология, нито блокчейн.

Ружа Игнатова, български предприемач, организатор на финансовата пирамида OneCoin

Въпреки това през 2015 г., преди безпрецедентния крипто бум от 2017 г., само много тесен кръг от хора разбираха криптовалутата и блокчейн технологиите.

Биткойнът, който беше и все още е най-скъпата и добре позната криптовалута, поскъпва всеки ден. Той нарасна от няколко цента до хиляди долари на монета. Инвеститори от цял ​​свят искаха парче от „баницата“, никой не искаше да пропусне този шанс.

В същото време много малко хора разбират блокчейн технологията и я смятат за начин за бързо забогатяване.

Неистовото търсене от нови крипто-инвеститори доведе до появата на голям брой алткойни, които бяха предимно фалшиви. Те просто имаха страхотен сайт и лозунга „Унищожи биткойн“.

Повечето инвеститори нямаха представа в какво инвестират. Те просто искаха да видят на екрана как непрекъснато нараства инвестираната от тях сума. Разработчиците на уебсайта OneCoin предоставиха тази възможност на инвеститорите.

Един такъв инвеститор беше  Джен Макадам , която инвестира 10 000 евро и убеди приятелите и членовете на семейството си да инвестират общо 250 000 евро. Тя беше доволна да види как 10 000 евро бързо се превърнаха в 100 000 евро.

Такива инвеститори от цял ​​свят са 3 милиона, като за три години те са инвестирали над 4 милиарда евро в OneCoin, според други данни – 15 милиарда евро.

През октомври 2017 г. д-р Игнатова изчезна. Тя трябваше да говори на конференция в Лисабон, но не се появи.

Някои смятат, че тя е била отвлечена или убита от големи банки или че се крие от тях. След изчезването на Роуз, империята OneCoin се оглавява от нейния брат. През 2019 г. ФБР го арестува за пране на пари и измами. Очакват го 90 години затвор.

Повечето от ръководителите на OneCoin изчезнаха или бяха арестувани, но Ружа Игнатова все още не е арестувана.

* * *

Въпреки голям брой нашумели разкрития и предупреждения от експерти в областта на блокчейн, финансовите криптопирамиди продължават да съществуват и успешно привличат средства от новоизпечени инвеститори.

Преведено от Мрежата

Нестандартни въпроси, ĸoитo иновативни шефове задават при интервюта за работа

Veröffentlicht am von
Antworten
Добрите лидери са тези, които наемат по-умни хора от себе си.

Aĸo ви ce oтвopи възмoжнocт дa ĸaндидaтcтвaтe зa paбoтa в ĸoмпaниитe нa няĸoи oт нaй-ycпeлитe xopa в бизнeca, тo cъc cигypнocт щe ви тpябвa дoбpa пoдгoтoвĸa.

Toвa ce нaлaгa, тъй ĸaтo няĸoи oт тoп изпълнитeлнитe диpeĸтopи cи пaдaт пo cтpaнни въпpocи пo вpeмe нa cpeщитe c ĸaндидaти, ĸoитo нa пpъв пoглeд нямaт нищo oбщo c пoзициятa.

Зa тoвa oбaчe cи имa ocнoвaтeлнa пpичинa. Aĸo cтe интepвюиpaни дocтaтъчнo пъти, вepoятнo cтe пpидoбили дocтa oпит в тoвa дa пpeдcтaвятe ceбe cи пo нaй-дoбpия нaчин.

Bъпpocи ĸaтo тeзи oбaчe мoгaт дa ви нaĸapaт зa ce зaмиcлитe и дa дaдeтe твopчecĸи oтгoвop, a тяx пpeдcтaви Вuѕіnеѕѕ Іnѕіdеr.

Cтoитe нa пoвъpxнocттa нa Зeмятa. Bъpвитe eднa миля нa юг, eднa миля нa зaпaд и eднa миля нa ceвep. B ĸpaйнa cмeтĸa ce oзoвaвaтe тoчнo тaм, oтĸъдeтo cтe тpъгнaли. Kъдe ce нaмиpaтe?

C тoзи въпpoc Илън Mъcĸ изпитвa интeлигeнтнocттa нa бъдeщитe cлyжитeли в ЅрасеХ.

Kaĸ щe cпeчeлитe пapи oт щaнд зa cлaдoлeд в Сеntrаl Раrk?

Яcмин Гpийн, ĸoятo e шeф нa oтдeлa зa пpoyчвaния и paзвитиe ĸъм тexнoлoгичния инĸyбaтop нa Аlрhаbеt, иcĸa дa нaeмa нa paбoтa ĸpeaтивни ĸaндидaти c нecтaндapтнo миcлeнe, зaтoвa oбичa дa зaдaвa тoзи въпpoc пo вpeмe нa интepвютa.

Tи ли cи нaй-yмният чoвeĸ?

Toвa e въпpoc, ĸoйтo зaдaвa пpeдceдaтeля нa Оrасlе и глaвeн тexничecĸи диpeĸтop нa ĸoмпaниятa Лapи Eлиcън. Toй нaeмa изĸлючитeлнo тaлaнтливи и изĸлючитeлнo интeлигeнтни cлyжитeли.

Πo cĸaлaтa oт eднo дo дeceт ĸoлĸo cтpaнeн cтe?

Eднa oт ocнoвнитe цeннocти нa Zарроѕ e дa cъздaдe зaбaвeн и мaлĸo cтpaнeн eĸип cпopeд глaвния изпълнитeлeн диpeĸтop нa ĸoмпaниятa.

Kaĸъв бeшe пocлeдният ĸocтюм, ĸoйтo нocиxтe?

Чpeз тoзи въпpoc ocнoвaтeлитe нa Wаrbу Раrkеr paзбиpaт дaли бъдeщитe им cлyжитeли мoгaт дa cъздaдaт зaбaвнa paбoтнa cpeдa.

Aĸo бяxтe живoтнo, ĸoe тoчнo щяxтe дa бъдeтe?

Чpeз oтгoвopa нa тoзи въпpoc чoвeĸ изpaзявa cвoитe ĸaчecтвa и xapaĸтepиcтиĸи, a зaпитвaнeтo e любимo нa пpeзидeнтa нa Оvеrѕtосk Cтopми Cимoн.

money.bg

Колекцията на принц Кирил от избрани напитки.

Veröffentlicht am von
Antworten
Изящни и редки вина от известната изба на американски колекционер

Повод да драсна тези няколко реда ми беше един аукцион на Кристис (Christie’s) в Ню Йорк за избрани напитки.
Подсетих се за младежките ми години 1977/78. По онова време бях ежедневен посетител на сладкарница Ялта срещу Университета.
Само тези, които също са я посещавали по онези години им е ясно какво представляваше тя тогава. Беше някакво малко островче извън Соца, каквото и да значи това. Всеки трети беше африкански „студент“ от „братска“ страна, който с всевъзможен чейнч се занимаваше.
Разбира се, беше бъкано и от ченгета, ама не арестува веднага, както на другите места, а там имаше някаква търпимост. Може би са дебнели за големи удари. Нямам представа.
Българите, които посещавахме заведението бяхме също доста разнородни.
От провинциални студенти, чудещи се как да изкарат някой и друг лев на черно, до синчета на висши партийни босове и висши ченгета, смятащи се за неприкосновени.
Аз попаднах случайно там, чрез приятел върнал се скоро от Алжир, където техните са работили (аз също бях живял там, където майка ми, която беше инженер химик, работеше по въвеждането на някакъв кожарски завод в експлоатация), ама това повлия до голяма степен и на понататъчния ми живот.

Трябва да призная, че по онези години тренирах много, сменях различни спортове, не пушех, ама това не ми пречеше да бъда ценител на тънки питиета.
Тогава наркотиците в България, освен в една твърде малка затворена група, събираща се около Попа, не беха разпространени.

Пиенето беше ин, та се наливахме и съсипваме черните си дробове.

Отплеснах се. Думата беше за Ялта, т.е. не и за нея, а за отлежали колекционерски напитки.

Там се запознах с един друг вечен посетител на заведението, който беше първороден внук на Васил Коларов, носещ също неговото име. Беше поне петнадесетина-двайсет години по-възрастен от мен и също бе рицар на чашката.

Проблемът му беше, че бе под попечителство на по-младия си брат, висше ченге от ДС, който не му предоставяше достатъчно кинти, та да не се олива всеки ден.
И Васко (Васил Коларов – първороден внук), какво да прави – домоизнос.

Тъй като бях запален филателист, разбирах също както от нумизматиката, така и от антични предмети, Васко все се допитваше до мен, какво от краденото наследство на дядо си, може добре да монетаризира.

То не беха седефени пафти, царски ордени от най-висок клас, сребърна посуда и какво ли не още.
Васко живееше в полите на Витоша в някаква вила останала от дядо му, а брат му, оня ченгето дето трябваше да го предпазва от лошите му навици бе на вторият етаж от една къща до градинката Йорданка Николова, сега е променено името, ама не го знам.

От там Васил нямаше ключ, ама се катереше по една тръба, прескачаше на балкона и оттам вътре, опосквайки и това жилище. Помня, че веднъж оттам докара цяла торба със златни предмети.
Подари ми от благодарност за съветите и оценките на домоизноса, една златна табакера, подарена (и гравирана) на дядо му от българските индустриалци. Горките, мислели са че с тази табакера ще запазят главите си.
Уви, търколели са се и те в прахта. Васил Коларов е бил изрод, достоен ученик на татко Сталин. Дори повече от изрод.
Не случайно се считаше за въпрос на мъжество, да се изпикаеш на гроба му, зад мавзолея.

Добре де, ама полека лека, брат му така затегна примката около него, изпращайки ченгета да търсят продадените предмети, та никой не смееше от Васко повече да купува.

Пари няма. Пиене за Васко няма. Чат-пат някой, който му е благодарен, че не го е издал, като е купувал от него го почерпи, ама не е като да пие на корем и да щрака с пръсти.

Един ден идва в Ялта, пак с една торба и сяда до мен. Изтръпнах. Викам си, довтасаха ченгетата.
Ама не. Никой не дойде, а от торбата Васко извади някаква прашна бутилка и с един тирбушон я отвори.
Питам го, какво е това? И ми разказа. Имал една пълна стая в мазето с подобни прашни бутилки. Били от едновремешната колекция на принц Кирил, който от своя страна я наследил от дядо му, цар Фердинанд. Дъртият Васил Коларов разбира се, присвоил колекцията и тя все още събирала прах.
Загледах се в етикета на прашната бутилка и верно бе вино от 30-те години.
Казах му, че е идиот, защото отвори бутилката, която е по-скъпа от дрънкулките които носеше преди
И така започна изнасянето на историческите напитки.
Единственият проблем бе, на кого да се пласират.
Сетих се за Богомил Райнов. Познавах го покрай филателията. Казах му за колекцията, ама той в първия момент не повярва.
Свързах го с Васил, който бе донесъл няколко шишета за мостри и работата тръгна.
Май с времето цялата колекция от напитки се премести при писателя.
Доколкото ми е известно единични бутилки продаде и на Павел Вежинов, ама не съм напълно сигурен, защото не бе и моя работа това да следя.
Помня, че чат-пат отваряше някоя и друга бутилка, та опитах не едно и две шишета стари вина. Честно казано имаха странен вкус и не ми допадаха.
Виж един френски коняк от началото на века (20 век) беше действително еликсир.

Та така със спомените ми за отлежали напитки. На младини имах интересен живот.
Не, че после стана скучен, но тогава бе по-хашлашко бурен.
После поулегнах…, по личните му критерии за „улегналост“…


ГЕНА (уруспията) АБИСИНКАТА

Veröffentlicht am von
Antworten
Абисинсци на Балканите след ПСВ

(откъс)

Григор Симов, с. Торос

/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.

Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.

Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.

Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.

Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.

Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.

Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.

Фейсбук