Колекцията на принц Кирил от избрани напитки.

Изящни и редки вина от известната изба на американски колекционер

Повод да драсна тези няколко реда ми беше един аукцион на Кристис (Christie’s) в Ню Йорк за избрани напитки.
Подсетих се за младежките ми години 1977/78. По онова време бях ежедневен посетител на сладкарница Ялта срещу Университета.
Само тези, които също са я посещавали по онези години им е ясно какво представляваше тя тогава. Беше някакво малко островче извън Соца, каквото и да значи това. Всеки трети беше африкански „студент“ от „братска“ страна, който с всевъзможен чейнч се занимаваше.
Разбира се, беше бъкано и от ченгета, ама не арестува веднага, както на другите места, а там имаше някаква търпимост. Може би са дебнели за големи удари. Нямам представа.
Българите, които посещавахме заведението бяхме също доста разнородни.
От провинциални студенти, чудещи се как да изкарат някой и друг лев на черно, до синчета на висши партийни босове и висши ченгета, смятащи се за неприкосновени.
Аз попаднах случайно там, чрез приятел върнал се скоро от Алжир, където техните са работили (аз също бях живял там, където майка ми, която беше инженер химик, работеше по въвеждането на някакъв кожарски завод в експлоатация), ама това повлия до голяма степен и на понататъчния ми живот.

Трябва да призная, че по онези години тренирах много, сменях различни спортове, не пушех, ама това не ми пречеше да бъда ценител на тънки питиета.
Тогава наркотиците в България, освен в една твърде малка затворена група, събираща се около Попа, не беха разпространени.

Пиенето беше ин, та се наливахме и съсипваме черните си дробове.

Отплеснах се. Думата беше за Ялта, т.е. не и за нея, а за отлежали колекционерски напитки.

Там се запознах с един друг вечен посетител на заведението, който беше първороден внук на Васил Коларов, носещ също неговото име. Беше поне петнадесетина-двайсет години по-възрастен от мен и също бе рицар на чашката.

Проблемът му беше, че бе под попечителство на по-младия си брат, висше ченге от ДС, който не му предоставяше достатъчно кинти, та да не се олива всеки ден.
И Васко (Васил Коларов – първороден внук), какво да прави – домоизнос.

Тъй като бях запален филателист, разбирах също както от нумизматиката, така и от антични предмети, Васко все се допитваше до мен, какво от краденото наследство на дядо си, може добре да монетаризира.

То не беха седефени пафти, царски ордени от най-висок клас, сребърна посуда и какво ли не още.
Васко живееше в полите на Витоша в някаква вила останала от дядо му, а брат му, оня ченгето дето трябваше да го предпазва от лошите му навици бе на вторият етаж от една къща до градинката Йорданка Николова, сега е променено името, ама не го знам.

От там Васил нямаше ключ, ама се катереше по една тръба, прескачаше на балкона и оттам вътре, опосквайки и това жилище. Помня, че веднъж оттам докара цяла торба със златни предмети.
Подари ми от благодарност за съветите и оценките на домоизноса, една златна табакера, подарена (и гравирана) на дядо му от българските индустриалци. Горките, мислели са че с тази табакера ще запазят главите си.
Уви, търколели са се и те в прахта. Васил Коларов е бил изрод, достоен ученик на татко Сталин. Дори повече от изрод.
Не случайно се считаше за въпрос на мъжество, да се изпикаеш на гроба му, зад мавзолея.

Добре де, ама полека лека, брат му така затегна примката около него, изпращайки ченгета да търсят продадените предмети, та никой не смееше от Васко повече да купува.

Пари няма. Пиене за Васко няма. Чат-пат някой, който му е благодарен, че не го е издал, като е купувал от него го почерпи, ама не е като да пие на корем и да щрака с пръсти.

Един ден идва в Ялта, пак с една торба и сяда до мен. Изтръпнах. Викам си, довтасаха ченгетата.
Ама не. Никой не дойде, а от торбата Васко извади някаква прашна бутилка и с един тирбушон я отвори.
Питам го, какво е това? И ми разказа. Имал една пълна стая в мазето с подобни прашни бутилки. Били от едновремешната колекция на принц Кирил, който от своя страна я наследил от дядо му, цар Фердинанд. Дъртият Васил Коларов разбира се, присвоил колекцията и тя все още събирала прах.
Загледах се в етикета на прашната бутилка и верно бе вино от 30-те години.
Казах му, че е идиот, защото отвори бутилката, която е по-скъпа от дрънкулките които носеше преди
И така започна изнасянето на историческите напитки.
Единственият проблем бе, на кого да се пласират.
Сетих се за Богомил Райнов. Познавах го покрай филателията. Казах му за колекцията, ама той в първия момент не повярва.
Свързах го с Васил, който бе донесъл няколко шишета за мостри и работата тръгна.
Май с времето цялата колекция от напитки се премести при писателя.
Доколкото ми е известно единични бутилки продаде и на Павел Вежинов, ама не съм напълно сигурен, защото не бе и моя работа това да следя.
Помня, че чат-пат отваряше някоя и друга бутилка, та опитах не едно и две шишета стари вина. Честно казано имаха странен вкус и не ми допадаха.
Виж един френски коняк от началото на века (20 век) беше действително еликсир.

Та така със спомените ми за отлежали напитки. На младини имах интересен живот.
Не, че после стана скучен, но тогава бе по-хашлашко бурен.
После поулегнах…, по личните му критерии за „улегналост“…