По време на широкомащабна война Русия извършва всякакви престъпления срещу гражданите на Украйна, които могат да бъдат определени като геноцид, според юристи , изследователи на геноцида и правозащитници.
а именно:
обявяване на намерения за унищожаване на украинците: президентът на Русия и представители на руското правителство многократно са заявявали, че украинците като етническа група „не съществуват“, че това е „изкуствено създадена“ нация и тези, които не мислят така “ трябва да бъдат унищожени“ , докато Украйна и украинците не трябва да съществуват в бъдеще;
публични призиви за унищожаване на украинците;
целенасочени атаки срещу системите за поддържане на живота на населението и здравните институции на Украйна с цел лишаване на хората от електричество, водоснабдяване, комуникация, медицинска помощ и други средства за живот;
преследване и изтребление на хора с проукраинска позиция в окупираните територии;
унищожаване на интелигенцията : учители, артисти, хора, които са носители на украинската култура и възпитават другите в нея;
въвеждане на система за образование и възпитание, насочена към промяна на идентичността на децата в образователните институции в окупираните територии;
депортиране на деца без родители в Русия с цел промяна на самоличността им;
премахване и унищожаване на украински книги от библиотеки , плячкосване на музеи и целенасочена кражба на артефакти, показващи древната история на украинците.
Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид е приета от Общото събрание на ООН през 1948 г.
Страните членки на Конвенцията , а те в момента са 149, трябва да предотвратяват актовете на геноцид и да ги наказват по време на война и в мирно време.
Конвенцията определя геноцида като действия, извършвани с намерение да се унищожи напълно или частично национална, етническа, расова, религиозна, етническа група като такава.
Признаци на геноцид : убийство на членове на групата или нанасяне на тежки телесни повреди върху тях; умишлено създаване на условия за живот, предназначени да унищожат групата; предотвратяване на раждаемостта и принудителното преместване на деца от една група в друга; публично подбуждане към извършване на подобни действия.
Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.
Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.
Руснаците – царе на имитациите
Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“; „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.
„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.
Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.
Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време
Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.
Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година. Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.
Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.
Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.
Българската „показуха“ отстъпва на руската
Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.
Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“
По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.
Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.
От „показуха“ до катастрофа
Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.
Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.
Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.
Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.
От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.
Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друго кътче на света.“ Казал го е маркиз Астолф дьо Кюстин, известен френски пътешественик, журналист и писател в книгата си „Русия през 1839“.
Поканен от руския император да посети Русия и я опише, за да излъска имиджа ѝ, значително пострадал в Европа след жестокото потушаване на полските бунтове от руските казаци. / позната и близка до сегашната ситуация/ Маркизът обаче не постъпил като Дидро, нает от Екатерина със същата задача и щедро заплащан пожизнено от нея, угоднически ласкаел императрицата и Русия като прекрасна, културна и просветена страна.
Въпреки, че бил посрещнат като кралска особа , Кюстин само след две седмици се измъкнал от Петербург и тръгнал да пътува из руската необятност. А после я описал така , че книгата му станала бестселър, който се издава отново почти всяка година чак до наши дни.
В предговора към изданието от 1951 година американският посланик в Москва Уолтър Смит пише:“ Толкова драматично и точно описание на Русия и руснаците, сякаш пред нас е най-доброто съвременно произведение, писано някога за Съветския съюз“. А Збигнев Бжежински в анотацията си за книгата признава: “ Нито един съветолог не е успял още да добави нещо към прозренията на Кюстин за руския характер и византийската природа на съветската политическа система. За да се разберат американо- съветските отношения, трябва да се прочетат само две книги– “ За демокрацията в Америка “ на Токвил и “ Ла Рюси“ на Кюстин.
Маркиз Астолф дьо Кюстин
И наистина това е най-негативното и унищожително описание, писано някога за Русия и нейните хора. Пътувайки из Русия, Кюстин е бил ужасен от татарското наследство във всички области на живота, но най-вече от сътрудничеството на руския народ за осъществяване на своето собствено подтисничество. „Там нищо не е ставало и не е плод на историческо развитие“, пише той, „там всичко става по волята един самодържец. Лицемерие цари от низините, от последния мужик , до върха на управлението, имитация на европейска култура и ценности . По една единствена причина – честолюбие и ненавист към Европа. С една единствена цел– да станат могъща нация, да завладеят света. Тиранията и робския характер на руснаците водят до една всеобща жестокост – от царя над подчинените му, до мужика, до всеки един над друг в семейството. Това е нация жадуваща за господство над другите и което е тревожно – тя е способна да го направи. Ако мерим величието на целите с количеството на жертвите , готови да се дадат за постигането им, то тази нация е способна да завладее целия свят и да разруши цивилизацията му. Страна , чиито морета не са обхванати от лед само по няколко месеца в годината, а обитателите и – сковани в леда на душата целогодишно. Страна , обхваната от „небитност“ не само по отношение на Европа, а изостанала даже и от Азия. Страна на безполезните формалности, където богатите не са съграждани на бедните, където няма правосъдие, а в армията цари страшно зверство, а полицията винаги е готова да измъчва, но никога да помогне. Страна на нищожно, излишно, безконечно множество чиновници.“ Кюстин твърди, че буквално се е задушавал в Русия и чак когато пресякъл границата и влязъл в Източна Прусия усетил , че отново може да диша.
Та така и до днес… С една дума – ако си нещастен, иди в Русия. И ще ти мине.
Днес Кремъл упорито ни тика мръсната си ръка в лицето , за да я целуваме с „благодарност“ за освобождението и възстановяването на българската държавност. Неговата теза е, че дължим такава благодарност на руския цар и на руските войници- освободители , воювали и загинали в тази война (1877-78).
Къде е тук истината? Какво дължим на днешния Кремъл?
Първо, ако го приемем за освобождение от страна на руския цар Александър Втори, и че на него дължим благодарност, би трябвало да мразим днешните управници на Кремъл. Те не само унищожиха Руската империя ( 1917), но и зверски изклаха руския император и семейството му, ликвидираха всички аристократи, участвали в т.нар. Руско- турска освободителна война. Да дължим благодарност на убийците на наследниците на „Цар Освободител“? Това би било перверзия…
Второ, ако приемем, че дължим благодарност не на императора, а на войниците му, то пак нищо руско няма там. Войниците са основно от Одеския военен окръг т.е. украинци и българи. Останалите са финландци, румънци, сърби и българските опълченци, разбира се. Може и да съм пропуснал някоя народност, но руснаци НЯМА .
Вижте и командния състав – половината са с род от Западна Европа, а половината от останалите са също от неруски произход.
За това, че накрая сме си и платили за направените от Русия разходи по войната вече е писано достатъчно много.
За сведение – в Руската империя е имало над 100 дворянски фамилии от български произход ( визирам волжките българи). Например героят от войната против Наполеон – фелдмаршал Кутузов е също с български корен .
И още един факт за размисъл – през 1810 година, в подготовката на нова война с Турция в Руската империя са събрани български опълченци в 4 полка. Те не понасяли мущровката на руските офицери и често се бунтували. Едва когато полковете са дадени под командването на Кутузов, той се разпоредил да ги оставят на мира. В тези полкове войниците избирали командирите си, вероятно по стария хайдушки обичай.
И тук възниква въпросът – какво става с тези полкове след нахлуването на Наполеон в Русия? Воювали ли са те против французите? Възможно е именно Русия да ни дължи благодарност за защитата й от наполеоновата армия. Но… днешния Кремъл крие и манипулира фактите и нахално ни навира за целуване вонливи руски ботуши и окървавени български цървули.
„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ.
Откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заглавието е цитат от текста на Раковски.
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!
Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.
Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!
Руското царство от времето на княза им Светослава (969–976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (…)
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (…)
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!
Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.
Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.
През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия
На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.
В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.
“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.
Първи победи
Още
на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува
Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е
разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се
спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към
Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит,
където издевателства, над българското население. Румънците, уверени
поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български
сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.
Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:
“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…
Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух
тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и
бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха
през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият,
стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се
молитвено и покорно.
Авангардът беше отрязан и
заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха
главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и
кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха
редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни
гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на
изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха
черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те
бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които
съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на
паниката.”
При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната
дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На
бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9
офицери, множество оръжие.
Паниката е толкова голяма, че румънците
панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев
навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е
краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в
боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени
сили, командвани от руския генерал Зайончковски.
Казашката лава
В
разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков
описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка
лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което
българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се
предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на
казаците минават над тях, те се изправят…
„За тоя род атака
русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка
лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията
на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо
особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните
привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави.
Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо
и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите,
опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.
Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.
Какво
станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които
не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад?
Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на
разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се
вижда, позицията е безлюдна.
И ето, като че из самата земя
наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели,
затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички
стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия
си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.
“Молодци!
– разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме
виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и
дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после –
стрелят те в гърба…
Атаката, разнебитена от по-рано още,
пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха
преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж
над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над
разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой
както можеше.”
Отбраната на Добрич
Но това е
по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември,
когато само за няколко часа българските победители се превръщат в
отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и
Варна.
Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на
румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е,
докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан,
руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.
Какви
са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания
от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което
българската армия наблюдава паническото бягство на румънците,
пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и
камшици в опит да спрат бягството им:
“Най-грозното беше, че срещу
тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с
камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на
позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива
отношения между съюзни войски.”
Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”
Докато румънците, както пише командващият българските войски в
боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят
завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да
запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои
въпросът за Русия:
“А русите, обратно, имаха интерес да се води
срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина
Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток –
Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер
608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика
дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев,
Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или
България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр.
154.)
За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от
генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си
на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва
в спомените си полковник Георги Малчев:
“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”
Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и
всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници
и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом
противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със
страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и
избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и
Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.
При
това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че
намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха
настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да
дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това
обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението
си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват,
постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се
обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със
захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се
по фланговите ни противникови части.
Докато недоумявахме, зърнах
откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал
едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето
си и ми рапортува:
“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”
Този
ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура”
съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата
позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се
предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7
септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев,
добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г.,
стр.318-319).
Връщайки се отново към военните разкази на Йордан
Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не
може да не споменем описанието на битката, която води славната конница
на генерал Колев при Мустафа ачи:
“Нов ординарец пристигна. Конят
му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася:
“Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна
назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони.
Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка
пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо
И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”
Спокойната
маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и
мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!
Разгънати
в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може
да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава
голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава,
буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на
саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот
на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха
земята с облачното небе.
Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха
шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на
конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които
вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите
коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха
пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на
нейните защитници и превалиха оттатък хълма.
“Че българските
войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в
България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките”
обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята
конница:
“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на
Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата
Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за
обединението на България!”
За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.
Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.
Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.
Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?
Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е
гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.
В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.
Александър Парвус
Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.
Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.
Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи
Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“
В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.
Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.
Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.
За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.
Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.
Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.
Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.
Макс Варбург
С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.
Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“
С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.
Мортимър Шиф
През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че
„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.
Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.
Джейкъб Шиф
Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.
Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.
Соломон Гугенхайм
Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.
Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.
Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина
Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.
Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.
В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.
Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…
Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…
В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай означава идеологически завой.
Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е
фашистка, квазимонархическа действителност,
която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.
Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.
След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.
Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от 20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.
Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.
В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.
И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.
Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.
Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.
Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.
Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.
Сега те са расисти и крайно десни консерватори.
По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.
СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.
Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на черните и бели радикали.
Но като цяло всички техни методи останаха
„Коминтерновски“
Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.
Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.
Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.
Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…
Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.
Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.
Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!
(Приемете, скъпи наши либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).
Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“, просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба
„чекистки капан“ …
Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.
Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).
Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.
Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.
Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.
В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време Америка влезе в сблъсък с Китай.
В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.
В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.
НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.
САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.
Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на книжните бумаги в Щатската хазна.
Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.
Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.
Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014, в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.
Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.
На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.
За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.
Причините и поводите
Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.
Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.
От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.
Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.
Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник в съответния момент.
А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.
Резултатите
Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.
В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.
Невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон
Съвременна Русия се превръща в своеобразен световен феномен – най-богата на природни ресурси територия е с бедно, маргинализиращо се население, което се разкапва от алкохолизъм и тежки патологични заболявания. Науката в тази страна е останала повече в полето на фантазията. От спомените за руската душевност и култура са останали само митове и образи на демони. Поривът за свобода и независимост се е трасформирал в 95% одобрение на режима на Владимир Путин. Имперското чувство, поддържано дори с кръв и насилие, се приема като еманиция на патриотизъм и родолюбие. Корените на тази съвременна руска катастрофа вероятно могат да бъдат обяснени с битието на тази територия само преди 150 – 200 година. Учените доказаха, че клетката има памет, а вероятно вековете, през които хората в Русия са продавани като добитък, е един от възможните отговори на днешната разруха.
Изследване на prometej.info разкрива една ужасяваща действителност, за която мълчеше великият СССР, мълчи и днешна Русия.
Преди повече от 150 години, през 1860 г., в Руската империя започва феодалната крепостническа реформа, свързана преди всичко с освобождението на крепостните селяни. Така процъфтяващата столетия практика да бъдат продавани в робство селяни е прекратена, с което се слага край на търговията с хора в Русия. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.
Въпреки, че търговията с хора от началото на XIX век в Русия е често срещана и обичайна практика, тя е предизвиквала у просветените хора известно безпокойство и тревога. Да се откажат от крепостничеството, което е основната движеща сила на дворянското стопанство, е било обаче абсолютно невъзможно. Както състоятелността, така и тежестта на човек в обществото са се оценявали не толкова от ранга и служебните приходи, колкото от притежаваните акри земя и записаните крепостни, бедни души, които притежаваш. От друга страна, да гледаш и третираш селяните християни като добитък в очите на европейците е било архаична диващина. Затова, за да оправдаят своите примитивни привички руските изследователи измислят различни теории, с които
да оправдаят крепостничеството в Русия
Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, лансира идея, според която руските благородници не могат да бъдат обвинени в диващина и търговия с роби. Той пише, че в Руската империя не се продавали души, нито хора. Предмет на сделката било задължението на човека да служи на своя господар, а безсмъртната му християнска душа нямала абсолютно никаква връзка с това.
В допълнение, същият този Грибовски дава и друго обяснение като обосновка на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на неговата майка, която по този начин му давала възможност да укрепне физически и се развие умствено, предпазвайки го от неразумни действия и постъпки. Така че освобождаването на селяните от крепостничеството напълно се обезсмисля.
Именно това изконно и старо правило – да бъдат владени хората – е в основата на теорията на доктора за човешките права в Русия. В крайна сметка това, което са наследили от предците, е вече проверено и рационално, така че всеки опит за промяна – може да доведе до тежки последици. Грибовски изучава внимателно летописи и ръкописни източници за руските закони и право и установява, че от древни времена в Русия е имало търговия с роби, която включва предимно затворници и длъжници, хора изпаднали в несъстоятелност. В групата на последните, между другото, попадат и крадци, които не могат да възстановят откраднатото, както и волнонаемни работници, избягали от своите господари, неспособни да компенсират щетите, които са им причинили.
Ако затворниците са се превръщали в роби на силните на деня, то хората, обявени в несъстоятелност, са имали избор по какъв начин да си върнат дълговете. Има ли са избор да станат наемници за определен период от време, но са можели и да работят за господаря си толкова дълго, колкото му е необходимо, за изплатят дълга си. Често, обаче, неплатежоспособният длъжник се опитвал да се спазари с дворянина, като продавал в робство някой член на семейството си, обикновено – едно от своите деца.
Така броят на робите в стопанството на дворяните естествено се множали, като прилагали изкусно съществуващото тогава законодателство. Освен това всеки човек, който се ожени за робиня или омъжи за роб без разрешение или пък е купен от собственика, се превръща също в негов роб.
Но правилата, които важат за робите, наричани в последствие крепостни селяни, не се отнасят за селяните, които попадат в робство много по-късно. В продължение на много векове селяните земеделци могат свободно, а след това с известни ограничения да се местят от едно място на друго и по този начин да сменят местоживеенето си, както и земята, която обработват. Закрепостяването на селяните към определена земя има само по време на царуването на сина на Иван Грозни, Фьодор Иванович.
Според московският преподават проф. И. Беляев,
закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г.
„като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци“. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права. Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.
Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година.
„Болестта на закрепостяването – пише проф Беляев – постепенното превръщане на селяните в крепостни, в началото върви бавно, но след първото преброяване всичко става прекалено бързо. Петър Велики от раз приравнява селяните от членове на руското общество в крепостни, ставайки частна собственост на техните господари. Няма съмнение, че Петър Велики с тази решителна мярка не е смятал да утвърждава робството в Русия, а напротив, желанието му е било чрез първите роби, които били лишени от частна собственост, да повиши финансовото благосъстояние на руското общество: той заповядва да впишат в общи списъци и крепостните селяни, и обикновените селяни, които да бъдат облагани с едни и същи данъци и военна повинност, и по този начин да се превърнат в равностойни данъкоплатци в руското общество. Но тази важна мярка, в основата на която било желанието да се излекува руското общество от болестта на крепостничеството, постигнала точно обратния резултат: превръщайки се в данъкоплатци на своите господари – помещиците, те стават пълни роби, лишени от право на собственост и всякакви други човешки права“.
Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елизабет:
„В резултат на това, при второто преброяване при управлението на Елизабет било приложено правилото всеки свободен човек, който не е успял да се запише в цех или професионална гилдия, да се запише към някое имение, което да му плаща данъците – продължава проф. Беляев. Така крепостничеството започва да придобива особено големи размери. То не се ограничава единствено до земевладелците, напротив, всеки благородник, макар и да не притежава собствена земя, е можел да има крепостни селяни, за които е бил задължен да плаща данъци на държавата. Въпреки това, по време на управлението на Елизабет крепостничеството все още не е напълно развито.
Истинският пазар за роби в Руската империя се създава едва след смъртта на дъщерята на Петър Първи.
Според проф. Беляев развитието на крепостното право и превръщането на селяните в крепостни, в частна собственост става при Петър Трети и Екатерина Втора, когато излиза Манифестът от 18 февруари 1762 година и е подписана грамота до дворянството от 21 април 1785 година, според които благородници са освободени от задължителна държавна служба, като заедно с това получават правото за придобиване на недвижими поземлени имоти и крепостни селяни, които стават тяхна собственост. С други постановления на Екатерина Втора селяните са поставени в пълна и неограничена зависимост от страна на господарите им, губейки дори право да подават жалби срещу потисничеството, с други думи – законът по никакъв начин не защитава крепостните, а напротив – дава неограничени права, стигащи до произвол, на господарите им.
Ето какво струва един крепостен
по това време, пише акад. Ключевский.
„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. В началото на царуването на Екатерина, когато се купували цели села – един селянин заедно със земята се оценявал на 30 рубли. Със създаването на банки, които отпускали вече кредити, през 1786 г., цената на една душа се повишила до 80 рубли, въпреки че, ако имението било заложена, цената падала до 40 рубли. В края на царуването на Екатерина трудно можело да се купят имоти по-евтино от 100 рубли за една душа. При продажбата на здрав работник, когото купували като новобранец, в началото плащали по 120 рубли, докато в края на царуването на Екатерина той вече струвал цели 400 рубли.“
Точна информация за цената на селяните от времето на Екатерина е запазена в един опис от онова време. През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев. Чиновници щателно са описали и оценили всичко, което той е притежавал – от старото и запуснато имение, до прибори, домашни животни и крепостните селяни.
„В област Чукломска, в енорията на Великая пустиня, в половината имение на Малцов …налични домашни животни: скопен жребец, много стар, оценен на 2 рубли; скопен пъстър кон на 12 години, оценен на 1 рубла и 80 копейки; скопен пъстър кон на 9 години – 2 рубли и 25 копейки; червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки; кобила Равен, много стара – 75 копейки; пъстра кобила, много стара – 95 копейки. Говеда : 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки, оценени общо на 12 рубли и 60 копейки; 7 телета, всяко по 25 копейки, оценени общо на 1 рубла и 75 копейки; 10 овце, по 40 копейки за всяка, оценени общо на 10 рубли; 9 прасета, всяка по 20 копейки, оценени общо на 1 рубла и 80 копейки. Птици: 3 гъски, оценени на 75 копейки; 2 индийски пилета и един петел, оценени на 75 копейки; 2 патици и 1 паток, всяка по 7 копейки; 15 пилета и 2 петела, всяко от 2 копейки. и половина, оценени общо на 45.5 копейки.“
Още по-любопитни са данните, които изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяните в енория Великая пустиня.
„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли. Съпругата му Марина Степанова – на 25 година, оценена на 10 рубли. Юфим Осипов – на 23 години, оценен на 40 рубли. Съпругата му Марина Дементиева – на 30 години, оценена на 8 рубли. Техните деца: син Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли, дъщеря Василиса –
момиче на 9 години, оценено на 3 рубли
Матрона – на една година, оценена на 50 копейки, Федор – на 20 години, оценен на 45 рубли. Кузма, несемеен, на 17 години, оценен на 36 рубли. Дете на Дементиева. Съпругата на Федор . Хения, на 20 години, оценена на 11 рубли, дъщеря им – Катерина, на 2 години, оценена на 1 рубла и 10 копейки. Взет под наем от област Ерофейкова – Иван Фомин, несемеен, на 20 години, оценен на 48 рубли. Момичето Прасковия Афанасиева, на 17 години, оценена на 9 рубли.“
Потресаващи данни са изнесени и за други енории в Русия по това време.
Фактът, че душите на крепостните се продавали на толкова ниски цени може би се дължи на западането както на областите, така и на градовете по времето на Екатерина Втора. Очевидно подобни порядки са съществували във всички затънтени области във вътрешността на Русия. В столицата и големите градове, където имало вече съсредоточен голям капитал, крепостните селяни се продавали много по-скъпо. Тяхната цена била в непосредствена зависимост от ситуацията на пазара, от една страна, и от друга – от потребителското търсене.
Така например много скъпо, за няколко хиляди рубли, са били оценявани квалифицираните готвачи. За опитен коафьор със фризьорски салон са броили не по-малко от хиляда рубли. Съвсем друго нещо били селяните, склонни да търгуват. Собствениците поемали техните значителни данъци, като някои от тези мъже им донасяли от търговия приходи не по-малки от тези, които им носел един голям имот. Един от тези смелчаци дори споделял, че състоянието му на крепостен не само, че не го потискало, но също така помагало в бизнеса му. А за благоприличните джентълмени с големи връзки това служило като добро покритие срещу атаките на еснафската бюрокрация. Но когато данъците станали непосилно тежки за него, поглъщайки огромни средства и трудности в търговските му дела, и крепостният поискал да си откупи свободата си срещу 5 000 рубли, най-често получавал отговор:“Не си го и помисляй, просто забрави“. Историята с търговия на хора познава случаи, в които крепостни селяни са били готови да плащат баснословни суми, от порядъка на 25 000 рубли, за да откупят себе си и семействата си.
Мемоаристи споменават, че по-късно пазарът на човешки души бил разделен – на домашна търговия и търговия по панаирите.
С възкачването на Александър I на престола в търговията с хора започнали да се налагат някои ограничения. Така, например, през 1801 г., императорът забранил да се публикуват реклами във вестниците, че се продават хора. Но рекламодатели веднага изнамерили друг начин да го правят: в рекламите започнали да пишат, че се предлагат крепостни под наем. През 1808 г. вече е била прекратена практиката да се продават хора на панаирите.
Допълнителни ограничения били въведени по времето на Николай I. През 1833 г. е било забранено да се разделят семейства, ако те се продават. Тогава излиза и забраната безимотни благородници да си купуват крепостни селяни. А през 1847 г., селяните получили правото да откупуват свободата си, ако техният притежател е фалирал.
Без значение колко се е променяла ситуацията в Русия, нито как са се променяли законите за продажба на крепостни селяни и цената им, в един сегмент руският пазар на хора остава непроменен, а търсенето на жива сила не секва – търговията с новобранци. Това съвпада с времето, когато имало нужда от нови попълнения в армията.
Този бизнес с наемниците или както ги наричат тогава – новобранците, не загинал дори след премахването на крепостничеството, с което се слага край на трафика с хора. Търговията с новобранци продължава до въвеждането на задължителна военна служба през 1874 година.
