Schlagwort-Archive: Русия

Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

Veröffentlicht am von
Antworten
През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg

Кукловодите на Октомврийската революция

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг

Путинизмът е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война

Veröffentlicht am von
Antworten

.

В съвсем обозримо бъдеще Русия на Путин ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие.

Отново се появиха съобщения за хакерски атаки срещу сървърите на кандидат конгресмени по време на междинните избори в Конгреса на САЩ ( които ще бъдат на 6 ноември). Току-що бяхме хванати в крачка… Вече стана ясно, че всичко се случва сякаш под лупа, но те не могат да ги спрат… И отново ще кажат: това не им е изгодно! И какво значат  всъщност компютърните хакерства срещу няколко конгресмени в сравнение с непрекъснато разрастващия се скандал…

Но както се казва – вълкът кожата си мени, но нравът не…Скорпионът ще жили жабата, дори когато я пренася от единия до другия бряг…

В моите представи путинизмът, осмислен като външни действия, е опит за „огледално“ отмъщение за поражението в Студената война. Едно пародийно съчетание между западните силови методи по отношение на комунистическите страни с методите на Коминтерна. Смисълът на огледалност в този случай  означава идеологически завой.

Идеята на путинистите да създадат алтернатива на западния геополитически модел изискваше да намерят някаква идеологическа конфронтация. Но в същото време в Руската федерация се установи многопартиен капитализъм. По своята вътрешна същност той е

 фашистка, квазимонархическа действителност,

която противостои на „пазителите“ на отечеството в един“демократичен хаос“ извън рамките на ОНД, които им бяха неудобни.

Вариант 2003 – опитът да се противопоставят на неоконсерваторите на Буш в Америка и на „социалдемократическата“ европейска идентичност се оказа неуспешен, да не кажем че дори отсъстваше. Те не желаеха да си играят на социална демокрация. Всички путинисти искаха да бъдат само „уважавани фашисти“.

След това решиха да се правят на европейци традиционалисти, в духа на Тютчев и Достоевски, като защитават „свещените камъни на Европа“ от либерализма и постмодернизма.

Но, тъй като, за разлика от „ортодоксалните революционери“ от  20-30-те години на миналия век, аристокрацията не можа да си създаде социална база нито тук, нито някъде другаде, затова тя се превърна в явна /скрита/ „нацистка“. У дома тя се позиционира като „последната антифашистка вълна“ и покровителка на „традициите от 1945 година“.

Въпреки че масите не се хванаха на тази казуистика, уловили общата посока, в която се движат нещата, започнаха да поставят на автомобилите, дело на немската индустрия, снимки с изнасилвания, с надпис „Може да се повтори!“, с което напълно дискредитираха всички съветски и руски опровержения за извършените зверства от Червената армия.

В края на краищата хората твърдо знаеха както за насилието, така и мантрата, че „това е гнусна клевета срещу освободителите на Европа“. Освен че знаеха едновременно и двете неща, те успяха да се загнездят като част от „поток на съзнанието“.

И това се оказа преобърнато, огледално отражение на съветската пропаганда.

Тогава Западът беше руган заради социалното неравенство, расизма, дискриминацията, милитаризма, свещеничеството.

Сега пък заради програмите за социална помощ за аутсайдерите („безработни, неграмотни“), политическата коректност, бездуховност и други „недъзи“.
Повод за подигравки е неуспешният опит на Западна Европа да създаде обща структура (за разлика от приятелството на съветските народи и страните от социалистическия лагер), заменяйки позорния ЕС с един нов Съветски съюз.

Като цяло те твърдо заемат онази идеологическа ниша, която бе заета от фашистките и прохитлеристки тенденции в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век.

Съветските кръгове (международният отдел на световното комунистическо работническо движение, Централния комитет и КГБ) подкрепиха антивоенните, левичарски, пацифистки движения.

Сега те са расисти и крайно десни консерватори.

По времето на СССР в Израел те залагаха на комунистите – „победеният“ Уилнер? Сега техен съюзник е Нетаняху.

СССР изобличаваше раздухвания от империалистите национализъм, като средство за отклоняване от класовата борба и всяването на разкол сред трудещите се маси.

Във водената от путинистите крипто война със Запада се насърчава национализмът и ксенофобията – надежден инструмент, който се потвърди от последните скандали около Гърция и Македония, както и от експериментите с едновременната поддръжка на двете течения в САЩ – на  черните и бели радикали.

Но като цяло всички техни методи останаха

„Коминтерновски“

Путин съзнателно реши да пресъздаде „разпадналия се“ СССР, противопоставайки го на пукащия се по шевовете ЕС. Единствената грешка беше, че онези, които отидоха под крилото му, не очакваха, че ще станат част от редиците на бойците срещу Запада. Но опитът да се използва EAPS като Варшавския договор, приключи. Пекин също така уважително отказа ролята на „стратегически партньор“ в борбата срещу Съединените щати.
Но досега много неща са постигнати.

Да бъде смазан и потопен с истерична антизападна пропаганда либералният прозападен клъстер в руското общество, особено свързаните с руските „политически кръгове“.

Превръщането на RT (с целия набор от информационни сателити) в същия мощен и ефикасен инструмент за въздействие върху западната публика, каквито бяха Радио „Свобода” и „Свободна Европа”, които мощно работеха против комунизма. Създаването – основно чрез подкупи ( макар, че не всички „виолончелисти“ са ги използвали, за да купуват вили, яхти, съвсем не всички) на сериозни про-путински политически фракции на Запада. И то не само  леви и комунистически, но и много десни и дори крайно десни.

Насърчаване на Брекзит, подкрепата за Тръмп, двама от тримата водещи кандидати за президенти на Франция – се оказаха платени агенти на Москва, про-московското правителство, създадено в Италия, поощряването на най-активната част от опозицията в Германия…

Съветският Кремъл не успя да постигне такова макроикономическо влияние на Запада.

Там границата на мечтите беше влизането на италианските комунисти (и по-точно съветските агенти в редиците на Комунистическата партия) в правителството. И най-високият връх на политическите постижения остава проникването на левите в създадения от Рузвелт естаблишмънт.

Но като чудо на чудесата може да се определи постигнатото съгласие между САЩ и Израел за руската окупация на Сирия! С едновременната подкрепа, която получи Москва от страна на Иран, Хамас и Хизбула!
Но след това – съвсем необичайно: Путин каза, че приемането на Украйна и Грузия в НАТО ще бъде кауза пердута, а НАТО не би издържало на такава заплаха!
Върховен апотеоз – тихомълком предложеният на президента на САЩ „мюнхенски план“ за „референдум“ в разделената и частично окупирана Украйна, който  вместо да даде ясен отговор на възмущение, даде обещание да помисли над този въпрос!

(Приемете, скъпи наши  либерали „небутербродники“, идеята за „честен референдум“ и свикване на международната конференция за Крим, приемете и даже се разпишете на това, което ще получите: В Крим „всичко е ясно“, сега наред е Донбас).

Сега Западът е изправен пред най-сериозното предизвикателство – своята корумпираност и идеологическа стабилност от времето след войната.
Комунистическата партия на Съединените щати, която  е живяла от съветските плащания кеш, след 1948 г. се е превърнала в политически маргинална. Но подкупването на гръбнака на американския десен консерватизъм – Националната асоциация на карабинерите, пък и някои други – са „пералня за пари“ на „таганцевците“ (А за това в какво са се превърнали институтът на Никсън и други републикански „мозъчни тръстове“,  просто ще си замълча). А за да хване „на въдицата“ американския кандидат за президент, „стрелец“ използва чиста проба

„чекистки капан“ …

Ако не беше закономерен икономическият провал, Путин наистина можеше да се окаже властелинът на света, доказателство, че КГБ може да се справи по-добре с организацията на световната експанзия, отколкото Централният комитет. А само преди 40 години – преди победата на Тачър – Западна Европа гледаше на СССР като ловец на жертвата си.

Тогава всъщност Брежнев и Андропов бяха възпрепятствани единствено от най-разрушителното  оръжие в историята – Държавната комисия за планиране. (Има анекдот, в който служителите им отивали на парада на Червения площад с готови аритмометри – дори след преминаването на ракетите „Сатана“).

Сега, когато Путин отново през февруари 2014 г. се чувства „Царят на гората“, той се опитва да повали в нокдаун  Запада. Тогава дори Тръмп ще бъде разярен и ще се превърне в гризли, в която е изпратен смъртоносен изстрел. И във времето на Втората студена война ще започне сериозна битка…
Това вече сме го гледали в края на 1979 г., когато четирима старчоци от Кремъл решиха да влязат в Афганистан.

Нека да припомня също, че в САЩ втората вълна на финансовата криза тогава достига своя пик, рязко спада популярността на президента Картър с неговите мании за „човешки права“, както и престижът на цялата Америка – Никарагуа е завладяна от комунистите, провален е опитът да бъдат освободени попадналите в капан в Техеран дипломати (поради отказ да бъде изпратен хеликоптер! ) Англия се тресе от смъртоносната война, която Тачър води със синдикатите, особено с този на миньори … Във Франция за първи път от 1947 година е избрано комунистическо правителство. Италия е парализирана… В Израел се налага политическата конфронтация между победители десните (наследници на Жаботински) и останалите в опозиция леви сили, в лицето на несменяемата близо 30 години Комунистическа партия.

Но изведнъж срещу руснаците в Афганистан се обединяват САЩ, Китай и Саудитска Арабия, към които мълчаливо се присъединява и Иран (който по-късно ще подпомага с доставки на оръжие антикомунистическа опозиция в Никарагуа), а след това – „Солидарност“ в Полша.
Сега всичко изглежда като образ в огледало.

В САЩ имаме икономическо възстановяване, но всички се обединяват срещу президента, плюейки върху правата на човека. В същото време  Америка влезе в сблъсък с Китай.

В Англия – сме свидетели на политическо разделение, но сега сред консерваторите.

В Израел се води битка между либералите и десни националисти. Франция е въвлечена в митническа война с Америка.

НАТО и ЕС се пропукват по шевовете, но не заради подкрепените от Москва анти-ядрени и леви движения, а заради атентатите във Вашингтон и подкрепените от Москва крайно десни движения. В Полша избухнаха стачки заради политиката на десните консерватори.

САЩ и Израел санкционираха позицията по окупацията на 2/3 от Сирия от руски войски.

Изглежда, че е време да се удари Западът, който се раздира от противоречия и скандали. Смятам, че равносметката е въпрос на седмици. Най-противоречивият вектор в тази ситуация остава Украйна. Предупреждението на Путин за „ескалацията на напрежението в югоизточната част“ не беше безпочвено. Подобно нулирането на  книжните бумаги в Щатската хазна.

Налице е също така очевидно отвличащият ход на Путин – предложеният референдум за Донецкия басейн, успоредно с оттеглянето от „военните игри“ (частична демилитаризация в радиус от 200 км, която обаче не включва „ихтамнетов“) – чрез който си мисля, че руският президент търси привиден повод за излизане от задънената улица, в която е попаднала „Нова Русия“.

Тъй като „кръймнализмът“ е изчерпан…дойде време, когато Москва трябва да се откаже от дългосрочния патерналистичен модел. Следователно не ни остава нищо друго освен да продължим да подкрепяме пропагандната „анестезия“ в духа на „целия свят е срещу нас“. Така както съвсем неглупавият Андропов разглеждаше Афганистан като основно средство за галванизиране на разлагащото се „следбрежневско“ общество на „втора Испания“. И би трябвало да признаем, че армията единствено се занимаваше с изграждането на  училища в различни селища, учеше ни на умения да шофираме и как да стреляме по мишена.

Затова много се притеснявам, че спомняйки си за март 2014,  в Кремъл може да решат, че ако не могат да се справят със спортния „ерзац-криг“, защо да не повтарят Кримския „блиц криг“.

Въпреки недоумението ми, няма да питам, защото съм сигурен, че в съвсем обозримо бъдеще путинизмът ще „скочи“ на Запада, въпреки очевидната ирационалност на подобно действие. Защото в  такива фашистки императорско-реваншистки системи рационализмът работи изключително добре за  подготовка на напълно авантюристични проекти. Такива се оказаха и блестящо планираната „Кримска операция“ и „хибридната“ окупация на Донбас от Русия през април 2014 година.

Евгений Илхов, Каспаров. Ru
Превод: Faktor.bg

Тежкото бреме на независимостта

Veröffentlicht am von
Antworten

.

На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.

За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.

Причините и поводите

Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.

Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.

От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в  наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.

Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.

Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник  в съответния момент.

А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.

Резултатите

Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.

В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.

Честит празник, българи!

terminal3.bg

 

Зад мита за велика Русия крият търговията на хора като животни

Veröffentlicht am von
Antworten

.

rusia_robstvoНевръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон

Съвременна Русия се превръща в своеобразен световен феномен – най-богата на природни ресурси територия е с бедно, маргинализиращо се население, което се разкапва от алкохолизъм и тежки патологични заболявания. Науката в тази страна е останала повече в полето на фантазията. От спомените за руската душевност и култура са останали само митове и образи на демони. Поривът за свобода и независимост се е трасформирал в 95% одобрение на режима на Владимир Путин. Имперското чувство, поддържано дори с кръв и насилие, се приема като еманиция на патриотизъм и родолюбие. Корените на тази съвременна руска катастрофа вероятно могат да бъдат обяснени с битието на тази територия само преди 150 – 200 година. Учените доказаха, че клетката има памет, а вероятно вековете, през които хората в Русия са продавани като добитък, е един от възможните отговори на днешната разруха.

Изследване на prometej.info разкрива една ужасяваща действителност, за която мълчеше великият СССР, мълчи и днешна Русия.

Преди повече от 150 години, през 1860 г., в Руската империя започва феодалната крепостническа реформа, свързана преди всичко с освобождението на крепостните селяни. Така процъфтяващата столетия практика да бъдат продавани в робство селяни е прекратена, с което се слага край на търговията с хора в Русия. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.

Въпреки, че търговията с хора от началото на XIX век в Русия е често срещана и обичайна практика, тя е предизвиквала у просветените хора известно безпокойство и тревога. Да се откажат от крепостничеството, което е основната движеща сила на дворянското стопанство, е било обаче абсолютно невъзможно. Както състоятелността, така и тежестта на човек в обществото са се оценявали не толкова от ранга и служебните приходи, колкото от притежаваните акри земя и записаните крепостни, бедни души, които притежаваш. От друга страна, да гледаш и третираш селяните християни като добитък в очите на европейците е било архаична диващина. Затова, за да оправдаят своите примитивни привички руските изследователи измислят различни теории, с които

да оправдаят крепостничеството в Русия

Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, лансира идея, според която руските благородници не могат да бъдат обвинени в диващина и търговия с роби. Той пише, че в Руската империя не се продавали души, нито хора. Предмет на сделката било задължението на човека да служи на своя господар, а безсмъртната му християнска душа нямала абсолютно никаква връзка с това.

В допълнение, същият този Грибовски дава и друго обяснение като обосновка на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на неговата майка, която по този начин му давала възможност да укрепне физически и се развие умствено, предпазвайки го от неразумни действия и постъпки. Така че освобождаването на селяните от крепостничеството напълно се обезсмисля.

Именно това изконно и старо правило – да бъдат владени хората – е в основата на теорията на доктора за човешките права в Русия. В крайна сметка това, което са наследили от предците, е вече проверено и рационално, така че всеки опит за промяна – може да доведе до тежки последици. Грибовски изучава внимателно летописи и ръкописни източници за руските закони и право и установява, че от древни времена в Русия е имало търговия с роби, която включва предимно затворници и длъжници, хора изпаднали в несъстоятелност. В групата на последните, между другото, попадат и крадци, които не могат да възстановят откраднатото, както и волнонаемни работници, избягали от своите господари, неспособни да компенсират щетите, които са им причинили.

Ако затворниците са се превръщали в роби на силните на деня, то хората, обявени в несъстоятелност, са имали избор по какъв начин да си върнат дълговете. Има ли са избор да станат наемници за определен период от време, но са можели и да работят за господаря си толкова дълго, колкото му е необходимо, за изплатят дълга си. Често, обаче, неплатежоспособният длъжник се опитвал да се спазари с дворянина, като продавал в робство някой член на семейството си, обикновено – едно от своите деца.

Така броят на робите в стопанството на дворяните естествено се множали, като прилагали изкусно съществуващото тогава законодателство. Освен това всеки човек, който се ожени за робиня или омъжи за роб без разрешение или пък е купен от собственика, се превръща също в негов роб.

Но правилата, които важат за робите, наричани в последствие крепостни селяни, не се отнасят за селяните, които попадат в робство много по-късно. В продължение на много векове селяните земеделци могат свободно, а след това с известни ограничения да се местят от едно място на друго и по този начин да сменят местоживеенето си, както и земята, която обработват. Закрепостяването на селяните към определена земя има само по време на царуването на сина на Иван Грозни, Фьодор Иванович.

Според московският преподават проф. И. Беляев,

закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г.rusia_robstvo1

„като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци“. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права. Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.

Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година.

„Болестта на закрепостяването – пише проф Беляев – постепенното превръщане на селяните в крепостни, в началото върви бавно, но след първото преброяване всичко става прекалено бързо. Петър Велики от раз приравнява селяните от членове на руското общество в крепостни, ставайки частна собственост на техните господари. Няма съмнение, че Петър Велики с тази решителна мярка не е смятал да утвърждава робството в Русия, а напротив, желанието му е било чрез първите роби, които били лишени от частна собственост, да повиши финансовото благосъстояние на руското общество: той заповядва да впишат в общи списъци и крепостните селяни, и обикновените селяни, които да бъдат облагани с едни и същи данъци и военна повинност, и по този начин да се превърнат в равностойни данъкоплатци в руското общество. Но тази важна мярка, в основата на която било желанието да се излекува руското общество от болестта на крепостничеството, постигнала точно обратния резултат: превръщайки се в данъкоплатци на своите господари – помещиците, те стават пълни роби, лишени от право на собственост и всякакви други човешки права“.

Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елизабет:

„В резултат на това, при второто преброяване при управлението на Елизабет било приложено правилото всеки свободен човек, който не е успял да се запише в цех или професионална гилдия, да се запише към някое имение, което да му плаща данъците – продължава проф. Беляев. Така крепостничеството започва да придобива особено големи размери. То не се ограничава единствено до земевладелците, напротив, всеки благородник, макар и да не притежава собствена земя, е можел да има крепостни селяни, за които е бил задължен да плаща данъци на държавата. Въпреки това, по време на управлението на Елизабет крепостничеството все още не е напълно развито.

Истинският пазар за роби в Руската империя се създава едва след смъртта на дъщерята на Петър Първи.

Според проф. Беляев развитието на крепостното право и превръщането на селяните в крепостни, в частна собственост става при Петър Трети и Екатерина Втора, когато излиза Манифестът от 18 февруари 1762 година и е подписана грамота до дворянството от 21 април 1785 година, според които благородници са освободени от задължителна държавна служба, като заедно с това получават правото за придобиване на недвижими поземлени имоти и крепостни селяни, които стават тяхна собственост. С други постановления на Екатерина Втора селяните са поставени в пълна и неограничена зависимост от страна на господарите им, губейки дори право да подават жалби срещу потисничеството, с други думи – законът по никакъв начин не защитава крепостните, а напротив – дава неограничени права, стигащи до произвол, на господарите им.

Ето какво струва един крепостен 

по това време, пише акад. Ключевский.

„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. В началото на царуването на Екатерина, когато се купували цели села – един селянин заедно със земята се оценявал на 30 рубли. Със създаването на банки, които отпускали вече кредити, през 1786 г., цената на една душа се повишила до 80 рубли, въпреки че, ако имението било заложена, цената падала до 40 рубли. В края на царуването на Екатерина трудно можело да се купят имоти по-евтино от 100 рубли за една душа. При продажбата на здрав работник, когото купували като новобранец, в началото плащали по 120 рубли, докато в края на царуването на Екатерина той вече струвал цели 400 рубли.“

Точна информация за цената на селяните от времето на Екатерина е запазена в един опис от онова време. През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев. Чиновници щателно са описали и оценили всичко, което той е притежавал – от старото и запуснато имение, до прибори, домашни животни и крепостните селяни.

„В област Чукломска, в енорията на Великая пустиня, в половината имение на Малцов …налични домашни животни: скопен жребец, много стар, оценен на 2 рубли; скопен пъстър кон на 12 години, оценен на 1 рубла и 80 копейки; скопен пъстър кон на 9 години – 2 рубли и 25 копейки; червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки; кобила Равен, много стара – 75 копейки; пъстра кобила, много стара – 95 копейки. Говеда : 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки, оценени общо на 12 рубли и 60 копейки; 7 телета, всяко по 25 копейки, оценени общо на 1 рубла и 75 копейки; 10 овце, по 40 копейки за всяка, оценени общо на 10 рубли; 9 прасета, всяка по 20 копейки, оценени общо на 1 рубла и 80 копейки. Птици: 3 гъски, оценени на 75 копейки; 2 индийски пилета и един петел, оценени на 75 копейки; 2 патици и 1 паток, всяка по 7 копейки; 15 пилета и 2 петела, всяко от 2 копейки. и половина, оценени общо на 45.5 копейки.“

Още по-любопитни са данните, които изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяните в енория Великая пустиня.

„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли. Съпругата му Марина Степанова – на 25 година, оценена на 10 рубли. Юфим Осипов – на 23 години, оценен на 40 рубли. Съпругата му Марина Дементиева – на 30 години, оценена на 8 рубли. Техните деца: син Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли, дъщеря Василиса –

момиче на 9 години, оценено на 3 рубли

Матрона – на една година, оценена на 50 копейки, Федор – на 20 години, оценен на 45 рубли. Кузма, несемеен, на 17 години, оценен на 36 рубли. Дете на Дементиева. Съпругата на Федор . Хения, на 20 години, оценена на 11 рубли, дъщеря им – Катерина, на 2 години, оценена на 1 рубла и 10 копейки. Взет под наем от област Ерофейкова – Иван Фомин, несемеен, на 20 години, оценен на 48 рубли. Момичето Прасковия Афанасиева, на 17 години, оценена на 9 рубли.“

Потресаващи данни са изнесени и за други енории в Русия по това време.

Фактът, че душите на крепостните се продавали на толкова ниски цени може би се дължи на западането както на областите, така и на градовете по времето на Екатерина Втора. Очевидно подобни порядки са съществували във всички затънтени области във вътрешността на Русия. В столицата и големите градове, където имало вече съсредоточен голям капитал, крепостните селяни се продавали много по-скъпо. Тяхната цена била в непосредствена зависимост от ситуацията на пазара, от една страна, и от друга – от потребителското търсене.

Така например много скъпо, за няколко хиляди рубли, са били оценявани квалифицираните готвачи. За опитен коафьор със фризьорски салон са броили не по-малко от хиляда рубли. Съвсем друго нещо били селяните, склонни да търгуват. Собствениците поемали техните значителни данъци, като някои от тези мъже им донасяли от търговия приходи не по-малки от тези, които им носел един голям имот. Един от тези смелчаци дори споделял, че състоянието му на крепостен не само, че не го потискало, но също така помагало в бизнеса му. А за благоприличните джентълмени с големи връзки това служило като добро покритие срещу атаките на еснафската бюрокрация. Но когато данъците станали непосилно тежки за него, поглъщайки огромни средства и трудности в търговските му дела, и крепостният поискал да си откупи свободата си срещу 5 000 рубли, най-често получавал отговор:“Не си го и помисляй, просто забрави“. Историята с търговия на хора познава случаи, в които крепостни селяни са били готови да плащат баснословни суми, от порядъка на 25 000 рубли, за да откупят себе си и семействата си.

Мемоаристи споменават, че по-късно пазарът на човешки души бил разделен – на домашна търговия и търговия по панаирите.

С възкачването на Александър I на престола в търговията с хора започнали да се налагат някои ограничения. Така, например, през 1801 г., императорът забранил да се публикуват реклами във вестниците, че се продават хора. Но рекламодатели веднага изнамерили друг начин да го правят: в рекламите започнали да пишат, че се предлагат крепостни под наем. През 1808 г. вече е била прекратена практиката да се продават хора на панаирите.

Допълнителни ограничения били въведени по времето на Николай I. През 1833 г. е било забранено да се разделят семейства, ако те се продават. Тогава излиза и забраната безимотни благородници да си купуват крепостни селяни. А през 1847 г., селяните получили правото да откупуват свободата си, ако техният притежател е фалирал.

Без значение колко се е променяла ситуацията в Русия, нито как са се променяли законите за продажба на крепостни селяни и цената им, в един сегмент руският пазар на хора остава непроменен, а търсенето на жива сила не секва – търговията с новобранци. Това съвпада с времето, когато имало нужда от нови попълнения в армията.

Този бизнес с наемниците или както ги наричат тогава – новобранците, не загинал дори след премахването на крепостничеството, с което се слага край на трафика с хора. Търговията с новобранци продължава до въвеждането на задължителна военна служба през 1874 година.

faktor.bg

Секретни документи проговарят – Русия разкъсва българска плът, иска да сме безропотно племе

Veröffentlicht am von
1

.

karti_bg_1421919833
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм

.
Георги Георгиев

През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.

Но истината рано или късно винаги излиза наяве.

Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.

Помнете ми думата!

Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.

През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…

Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…

В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.

В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.

Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.

Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.

През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.

Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…

Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.

И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!

(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…

В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.

При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.

Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.

Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.

През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.

В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.

Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”

Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.

В същия момент…

Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

Окончателният вариант за територия на бълагрскат държава, приет от Великите сили на Цариградската конференция http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Constantinople_conference.png

е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%8F#mediaviewer/File:Bulgarian-Exarchate-1870-1913.jpg ).

Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.

Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.

В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.

В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).

В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.

В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.

Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.

Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили

за осъществяване на българската национална кауза

В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.

Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.

Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.

Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.

Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.

България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.

За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.

Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.

Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!

Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”

Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”

Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!

Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!

И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!

А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor1.pdf

http://www.faktor.bg/uploads/docs/Rtsiya_Dogovor2.pdf

фактор.бг