Schlagwort-Archive: Русия

Докога 3 март? Докога ще празнуваме Стокхолмския си синдром?

Veröffentlicht am von
Antworten

Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението,  не само защото тази дата е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда -посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля.


Какво точно празнуваме на 3 март? 
Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските „освободители“ дори открито наричат България „Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.         

Историческата истина е затрупана

 под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата „братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи. 

Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков  (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), „братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. 
Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението „братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – „братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков  (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че „братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. 
И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, „братушка“ е „същото като брат“.  

Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на „братските отношения“:  „Още от първия ден 

поискахме коленопреклонност, 

настоявахме за нея…“ 

След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени „гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат „нагайката“ (камшика) като „оригинално цивилизационно средство“ върху българското население. 

Той дори цитира един от началниците на окръзи: 

„Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!  
(…) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“

Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.      

Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни „освободи“, за да има претенции към земите ни.  С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на „освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите. 

Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?  

 „Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение“ е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише  Утин в книгата си „Писма от България“.

Той описва как организацията „Българска омладина“, подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ.  Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!“

„По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“  – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.

Народът ни е набеждаван в „неблагодарност“, „жестокосърдечие“, „отмъстителност“, „апатия“ и дори „невежество“, макар Утин да смята, че българите са „трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“. 

„Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и „робско благоговение“ са „наистина изумителни“.

Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин.  В книгата си „Из прошлого Русской дипломатии“, той пише , че България трябва да бъде задължена „да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави 

на волята на руското правителство

По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва „да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.  

„Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев. 

Според него „съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. „Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев.  
Москва прилага тази тактика и до днес.  

За отбелязване е, че той често си служи с думата „сделка“, когато говори за дипломация и политика.  Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.     

В книгата си Татищев представя и другия разказ – за „братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва.  Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност. 

Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята,  все още не сме положили нужното обществено усилие, за

 да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром

  Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.    

Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете.  И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.

Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена.  Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник. 

Колкото и да е сложен,  разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство.  Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция „който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото. 

Какви са критериите, по които можем да направим  достоен избор?  
Без особен риск може да се опрем върху това:

–       избраната дата да има изключителна историческа значимост  

–       да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение  с други страни  

–       да обединява, а не да разделя нацията 

–       да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)

–       да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.

В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, тук не можем да говорим за изключително национално достояние. В основата на това честване стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във 

второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена 

и ще се рециклират историите за „братството“.               

През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта. 

Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.  

На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия. 

Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ: 

„По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество  Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. 
Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“

Отново „великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник?  И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?

Същевременно 

Съединението е изцяло българско дело,

 без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 
6 септември е националният празник, който България наистина заслужава. 

Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия  и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи.  Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността. 

Ами ние? Спокойно можем да обявим  3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.

Илиана Славова/faktor.bg

Украински шпиони, дълбоко свързани с ЦРУ, водят сенчеста война срещу Русия

Veröffentlicht am von
Antworten
Руският националист Александър Дугин присъства на погребението на 23 август 2022 г. в Москва на дъщеря си Дария Дугина, която е загинала при експлозия на автомобил. (Евгени Бугубаев/Anadolu Agency/Getty Images)


КИЕВ – Претъпканата кола, в която пътуват майка и 12-годишната ѝ дъщеря, изглежда едва ли заслужава вниманието на руските служители по сигурността, докато се приближава към граничен контролно-пропускателен пункт. Но най-малко забележимата част от багажа – сандък за котка – е била част от сложен, смъртоносен заговор. Според служители по сигурността, запознати с операцията, украински агенти са инсталирали скрито отделение в кошарата за домашни любимци и са го използвали, за да скрият компоненти на бомба.

Четири седмици по-късно устройството е взривено край Москва в джип, управляван от дъщерята на руски националист, който призовал страната си да „убива, убива, убива“ украинците.

Операцията е организирана от Службата за вътрешна сигурност на Украйна (СБУ), твърдят служители, които са предоставили подробности, включително за използването на сандък за домашни любимци, които не са били разкривани досега. Нападението от август 2022 г. е част от бушуващата сенчеста война, в която украинските шпионски служби също така два пъти са бомбардирали моста, свързващ Русия с окупирания Крим, пилотирали са дронове в покрива на Кремъл и са направили дупки в корпусите на руски военни кораби в Черно море.

Тези операции бяха окачествени като крайни мерки, които Украйна беше принудена да предприеме в отговор на руската инвазия миналата година. В действителност те представляват способности, които украинските шпионски служби са развили в продължение на почти десетилетие – от момента, в който Русия за пръв път завзе украинска територия през 2014 г. – период, през който службите също така установиха дълбоки нови връзки с ЦРУ.

Според настоящи и бивши украински и американски служители в мисиите са участвали елитни екипи от украински агенти, съставени от дирекции, които са били сформирани, обучени и оборудвани в тясно сътрудничество с ЦРУ. От 2015 г. насам ЦРУ е похарчило десетки милиони долари, за да превърне украинските служби, формирани по съветски образец, в мощни съюзници срещу Москва, твърдят служители. Агенцията е предоставила на Украйна съвременни системи за наблюдение, обучила е новобранци в обекти в Украйна, както и в Съединените щати, изградила е нови щабове за отделите в украинската агенция за военно разузнаване и е обменяла разузнавателна информация в мащаби, които биха били немислими преди Русия незаконно да анексира Крим и да разпали сепаратистка война в Източна Украйна. ЦРУ поддържа значително присъствие в Киев, твърдят официални лица.

Степента на ангажираност на ЦРУ със службите за сигурност на Украйна не е разкривана досега. Представители на американското разузнаване подчертават, че агенцията не е участвала в целенасочени операции за убийства, извършвани от украинските служби, и че работата ѝ е била насочена към укрепване на способностите на тези служби да събират разузнавателна информация за опасен противник. Високопоставен служител на разузнаването заяви, че „всички потенциални оперативни опасения са били ясно предадени на украинските служби“.

Много от тайните операции на Украйна са имали ясни военни цели и са допринесли за отбраната на страната. Взривяването на кола бомба, при което загина Дария Дугина, обаче подчерта, че Украйна е възприела това, което официалните лица в Киев наричат „ликвидиране“, като военно оръжие. През последните 20 месеца СБУ и нейният военен аналог – ГУР, извършиха десетки убийства на руски официални лица в окупираните територии, предполагаеми украински сътрудници, военни офицери зад фронтовата линия и видни поддръжници на войната дълбоко в Русия. Според украински и западни официални лица сред убитите са бивш командир на руска подводница, който прави джогинг в парк в южния руски град Краснодар, и военен блогър в кафене в Санкт Петербург.

Афинитетът на Украйна към смъртоносни операции усложни сътрудничеството ѝ с ЦРУ, като породи опасения за съучастие на агенцията и предизвика безпокойство сред някои служители в Киев и Вашингтон.

Дори тези, които смятат подобни смъртоносни мисии за оправдани по време на война, поставят под въпрос полезността на някои удари и решения, довели до насочване на удари срещу цивилни граждани, включително Дугина или баща ѝ Александър Дугин – който според официални лица е бил набелязаният обект – вместо срещу руснаци, по-пряко свързани с войната.

„Имаме твърде много врагове, които е по-важно да неутрализираме“, заяви високопоставен служител от службата за сигурност на Украйна. „Хора, които изстрелват ракети. Хората, които извършиха зверства в Буча.“ Убийството на дъщерята на поддръжник на войната е „много цинично“, каза служителят.

Други се позовават на по-широки опасения относно безмилостните тактики на Украйна, които може да изглеждат оправдани сега – особено срещу страна, обвинена в широко разпространени военни зверства – но по-късно може да се окаже трудно да бъдат овладени.

„Ставаме свидетели на раждането на разузнавателни служби, които приличат на Мосад през 70-те години на миналия век“, каза бивш високопоставен служител на ЦРУ, имайки предвид израелската шпионска служба, която отдавна е обвинявана в извършването на убийства в други държави. Умението на Украйна да провежда такива операции „крие рискове за Русия“, каза служителят, „но крие и по-широки рискове“.

„Ако разузнавателните операции на Украйна станат още по-смели – например насочени срещу руснаци в трети страни – можете да си представите как това може да предизвика разрив с партньорите и да влезе в сериозно противоречие с по-широките стратегически цели на Украйна“, каза служителят. Сред тези цели е членството в НАТО и Европейския съюз.

Статията се основава на интервюта с повече от две дузини настоящи и бивши служители на украинското, американското и западното разузнаване и сигурност, които са говорили при условие за анонимност поради съображения за сигурност, както и поради деликатността на темата. Натискът върху Киев да постига победи срещу Русия и да намира начини да възпира по-нататъшна агресия създава стимули за преувеличаване на данните и възможностите на украинските служби. The Post провери ключови детайли с множество източници, включително западни служители с достъп до независими източници на разузнавателна информация.

ЦРУ отказа да коментира.

Партньорство между ЦРУ и Украйна

Служителите на СБУ и ГУР описват разширяването на оперативните си функции като резултат от извънредни обстоятелства. „Всички цели, поразени от СБУ, са напълно законни“, заяви директорът на агенцията Василий Малюк в изявление, предоставено на The Post. В изявлението не се говори конкретно за целенасочени убийства, но Малюк, който миналия месец се срещна с висши служители на ЦРУ и други американски служби във Вашингтон, заяви, че Украйна „прави всичко, за да гарантира, че справедливото наказание ще „застигне“ всички предатели, военнопрестъпници и колаборационисти“.

Настоящи и бивши американски и украински служители заявиха, че и двете страни са се стремили да поддържат внимателна дистанция между ЦРУ и смъртоносните операции, извършвани от партньорите му в Киев. Служители на ЦРУ са изразили възражения след някои операции, казаха служители, но агенцията не е оттеглила подкрепата си.

„Никога не сме въвличали международните си партньори в тайни операции, особено зад фронтовата линия“, заяви бивш високопоставен служител на украинските служби за сигурност. Оперативните работници на СБУ и ГУР не са били придружавани от колеги от ЦРУ. Украйна избягваше да използва оръжия или оборудване, които могат да бъдат проследени до американски източници, и дори тайните потоци на финансиране бяха отделени.

„Имахме много ограничения за оперативна работа с украинците“, каза бивш служител на американското разузнаване. Акцентът беше поставен „по-скоро върху сигурните комуникации и техниките“ и търсенето на нови източници на разузнавателна информация в Русия, „а не върху това как да взривим един кмет“. Никога не съм имал чувството, че сме участвали в разработването на техните операции“.

Въпреки това длъжностните лица признават, че понякога границите се размиват. Служителите на ЦРУ в Киев са били запознати с някои от по-амбициозните планове на Украйна за удари. В някои случаи, включително бомбардировката на Керченския мост, служителите на САЩ са изразили загриженост.

Шпионите на Украйна разработиха свои собствени правила за това кои операции да се обсъждат и кои да се държат в тайна. „Имаше някои неща, за които може би не бихме говорили“ с колегите си от ЦРУ, каза втори служител от службите за сигурност на Украйна, участвал в такива мисии. Според него преминаването на тези граници би довело до кратък отговор от страна на американците: „Ние не искаме да участваме в това.“

Дълбокото партньорство на ЦРУ с Украйна, което продължи дори когато страната се оказа въвлечена в скандала с импийчмънта на президента Доналд Тръмп, представлява драматичен обрат за агенциите, които десетилетия наред бяха от противоположните страни на Студената война. Отчасти заради това наследство, казват служителите, едва миналата година ЦРУ извади Украйна от списъка на агенцията с държави, които се смятат за толкова рискови за сигурността, че контактите с техни граждани за служителите на агенцията са забранени без предварително разрешение.

Сътрудничеството между ЦРУ и Украйна се зароди след политическите протести през 2014 г., които накараха проруския президент на Украйна Виктор Янукович да избяга от страната, последвани от анексирането на Крим от Русия и въоръжаването на сепаратистите в източните региони Донецк и Луганск.

Началните етапи на сътрудничеството са условни, твърдят служители, предвид опасенията и на двете страни, че украинските служби все още са силно проникнати от ФСБ – руската агенция, която е основен наследник на КГБ. За да се справи с този риск за сигурността, ЦРУ работи със СБУ за създаването на изцяло нова дирекция, която ще се съсредоточи върху така наречените операции „активни мерки“ срещу Русия и ще бъде изолирана от другите отдели на СБУ.

Новото звено е наречено прозаично „Пета дирекция“, за да се разграничи от четирите дългогодишни звена на СБУ. Впоследствие, според официални лица, е добавена шеста дирекция, която да работи с британската шпионска агенция MI6.

Местата за обучение са били разположени извън Киев, където подбрани на ръка новобранци са били инструктирани от служители на ЦРУ, твърдят служители. Планът е бил да се формират подразделения, „способни да действат зад фронтовата линия и да работят като тайни групи“, казва украински служител, участващ в усилията.

Агенцията предоставя защитени комуникационни съоръжения, оборудване за подслушване, което позволява на Украйна да прихваща руски телефонни разговори и имейли, и дори осигурява маскировъчни костюми и униформи на сепаратистите, за да могат оперативните работници по-лесно да се промъкват в окупираните градове.

Ранните мисии са били насочени към набиране на информатори сред марионетните сили на Русия, както и към мерки за кибернетично и електронно подслушване, твърдят служители. СБУ започна да провежда и операции по саботаж и мисии за залавяне на сепаратистки лидери и украински сътрудници, някои от които бяха отведени в тайни места за задържане.

Скоро обаче операциите придобиха смъртоносен характер. В продължение на три години най-малко половин дузина руски агенти, високопоставени сепаратистки командири или сътрудници бяха убити в резултат на насилие, което често се приписваше на вътрешни разправии, но в действителност беше дело на СБУ, твърдят украински служители.

Сред убитите е Евгений Жилин, лидер на проруска войнствена група в Източна Украйна, който беше застрелян през 2016 г. в московски ресторант. Година по-късно бунтовнически командир, известен като „Гиви“, е убит в Донецк в рамките на операция, при която жена, която го обвинява в изнасилване, е била привлечена да постави бомба при него, според бивш служител, участвал в мисията.

Украински официални лица заявиха, че обръщането на страната към по-смъртоносни методи е продиктувано от руската агресия, жестокостите, приписвани на нейни пълномощници, и отчаянието да се намерят начини за отслабване на по-силен противник. Мнозина се позовават и на предполагаемата история на Русия, която е извършвала убийства в Киев.

„Заради тази хибридна война се сблъскахме с абсолютно нова реалност“, каза Валентин Наливайченко, член на украинския парламент, който беше директор на СБУ през 2015 г., когато беше създадена Пета дирекция. „Бяхме принудени да обучаваме хората си по различен начин.“

Той отказва да даде подробности.

Трансформиране на украинското военно разузнаване

Още докато помагаше за изграждането на новата дирекция на СБУ, ЦРУ започна далеч по-амбициозен проект с украинското военно разузнаване.

С по-малко от 5 000 служители ГУР е малка част от размера на СБУ и има по-тесен фокус върху шпионажа и активните мерки срещу Русия. Освен това тя разполагаше с по-млада работна сила с по-малко останали от съветско време, докато СБУ все още се възприемаше като проникнала в руското разузнаване.

„Изчислихме, че ГУР е по-малка и по-гъвкава организация, в която бихме могли да окажем по-голямо въздействие“, казва бивш служител на американското разузнаване, работил в Украйна. „ГУР беше нашето малко дете. Дадохме им цялото ново оборудване и обучение.“ Служителите на ГУР „бяха млади момчета, а не генерали от съветската епоха от КГБ“, каза служителят, „докато СБУ беше твърде голяма, за да се реформира“.

Дори неотдавнашните събития като че ли потвърдиха тези опасения. Бившият директор на СБУ Иван Баканов беше принуден да напусне поста си миналата година на фона на критики, че агенцията не действа достатъчно агресивно срещу вътрешни предатели. Миналата година СБУ също така откри, че в мрежите на агенцията все още се използват модеми руско производство, което доведе до бързи действия за изключването им.

От 2015 г. нататък ЦРУ започна толкова мащабна трансформация на СБЮ, че в рамките на няколко години „ние сякаш го изградихме наново от нулата“, каза бившият служител на американското разузнаване. Един от главните архитекти на усилията, който е работил като началник на станцията на ЦРУ в Киев, сега ръководи Оперативната група за Украйна в централата на ЦРУ.

ГУР започна да набира оперативни работници за своя нов отдел за активни мерки, казаха служители. На места в Украйна, а по-късно и в Съединените щати, оперативните работници на ГУР се обучават на различни умения – от тайни маневри зад вражеските линии до оръжейни платформи и експлозиви. Американски служители заявиха, че обучението е имало за цел да помогне на украинските оперативни работници да се защитят в опасна среда, контролирана от Русия, а не да нанасят вреди на руски цели.

Някои от най-новите служители на ГУР са прехвърлени от СБУ, твърдят служители, привлечени от конкурентната служба, която разполага с нови правомощия и ресурси. Сред тях е Васил Бурба, който е ръководил операциите на Пето управление на СБУ, преди да се присъедини към GUR и да служи като директор на агенцията от 2016 до 2020 г. Бурба се превърна в толкова близък съюзник на ЦРУ – и възприеман като мишена на Москва – че когато беше принуден да напусне работата си след избирането на президента Володимир Зеленски, агенцията му предостави брониран автомобил, казват служители. Бурба отказва коментар за тази статия.

ЦРУ е помогнало на ГУР да се сдобие с най-съвременни системи за наблюдение и електронно подслушване, твърдят служители. Те включват мобилно оборудване, което може да бъде разположено по контролираните от Русия линии в Източна Украйна, но също така и софтуерни инструменти, използвани за експлоатиране на мобилните телефони на служители на Кремъл, които посещават окупираната територия от Москва. Украински офицери са управлявали системите, твърдят служители, но всичко, което е било събрано, е било споделяно с американците.

Загрижено, че остарялата база на ГУР вероятно е компрометирана от руското разузнаване, ЦРУ плаща за нови сгради на щаба на паравоенното подразделение „Спецназ“ на ГУР и за отделна дирекция, отговаряща за електронния шпионаж.

Според служители новите възможности са били трансформиращи.

„За един ден можехме да прихващаме 250 000 до 300 000 отделни комуникации“ от руски военни и ФСБ части, казва бивш високопоставен служител на ГУР. „Имаше толкова много информация, че не можехме да се справим сами с нея“.

През новото съоръжение, построено от ЦРУ, се препращаха тълпи от данни обратно във Вашингтон, където те се проучваха от анализатори на ЦРУ и АНС, твърдят служители.

„Давахме им възможност – чрез нас – да събират информация за“ руски цели, казва бившият служител на ГУР. Запитан за размера на инвестициите на ЦРУ, служителят каза: „Това бяха милиони долари.“

С течение на времето GUR развива и мрежи от източници в руския апарат за сигурност, включително в звеното на ФСБ, отговарящо за операциите в Украйна. Според официални лица, в знак на американско-украинско доверие, на ЦРУ е било разрешено да поддържа пряк контакт с агенти, вербувани и ръководени от украинското разузнаване.

Полученият в резултат на това разузнавателен резултат до голяма степен е скрит от обществеността, с отделни изключения. СБУ започна да публикува уличаващи или смущаващи прихванати комуникации, включително една, в която руски командири са заловени да обсъждат вината на страната си в свалянето на пътническия самолет на Малайзийските авиолинии през 2014 г.

Въпреки това официални лица заявиха, че разузнавателната информация, получена чрез сътрудничеството между САЩ и Украйна, има своите граници. Например прозорливите предупреждения на администрацията на Байдън за решимостта на руския президент Владимир Путин да свали правителството в Киев се основаваха предимно на отделни потоци разузнавателна информация, до които Украйна първоначално не беше допусната.

Според официални лица в някои отношения собствените усилия на Украйна за събиране на информация са подхранвали скептицизма на Зеленски и други относно плановете на Путин, тъй като те са подслушвали военни части и части на ФСБ, които сами не са били информирани до навечерието на войната. „Те получаваха точна картина от хора, които също бяха в неведение“, казва един от американските служители.

Насочване на безпилотни самолети към Москва

Руските сили така и не успяха да превземат Киев. Но двете структури на ГУР, финансирани от ЦРУ, са сред десетките ключови съоръжения, които са били обект на руски удари в първите дни на войната, според официални лица, които твърдят, че съоръженията са оцелели и продължават да функционират.

Новите разузнавателни способности на Украйна се оказаха ценни още от началото на войната. Така например СБУ получи разузнавателна информация за руски цели с висока стойност, което позволи нанасянето на удари, при които бяха убити няколко командири и едва не бе улучен най-високопоставеният руски офицер Валерий Герасимов.

През последната година мисиите на службите за сигурност все повече се съсредоточават върху цели не само зад вражеските линии, но и навътре в Русия.

За СБУ никоя цел не е била по-приоритетна от Керченския мост, който свързва руския континент с анексирания Кримски полуостров. Мостът е ключов военен коридор, а освен това има такова символично значение за Путин, че той председателства откриването му през 2018 г.

Служители на САЩ, които са били уведомени предварително, изразиха загриженост относно нападението, като се опасяваха от ескалация от страна на Русия. Предполага се, че тези опасения са се разсеяли, когато СБУ е нанесла втори удар по моста девет месеца по-късно, използвайки морски безпилотни самолети, разработени в рамките на строго секретна операция с участието на ЦРУ и други западни разузнавателни служби.

Изключително публичният разказ на Малюк за операцията противоречи на типичните за разузнаването умения, но обслужва нуждата на Киев да се похвали с успехи и отразява зараждащото се съперничество с ГРУ. Кирил Буданов, началник на военното разузнаване на Украйна, има навика да изтъква постиженията на своята агенция и да се подиграва на Москва.

Двете служби се припокриват до известна степен в оперативно отношение, въпреки че според официални лица СБУ е склонна да изпълнява по-сложни мисии с по-дълъг срок на изпълнение, докато ГУР работи по-бързо. Официални представители на Украйна отрекоха, че някоя от двете служби е била пряко замесена в атаката срещу газопровода „Северен поток 2“ в Балтийско море през септември 2022 г., въпреки че американските и други западни разузнавателни агенции стигнаха до заключението, че Украйна е била свързана със заговора.

ГУР е използвала собствения си флот от безпилотни самолети за десетки нападения на руска територия, включително удари, които са преминали през руската противовъздушна отбрана и са поразили сгради в Москва. Сред тях е операцията от май 2023 г., при която за кратко време се запалва част от покрива на Кремъл.

В тези удари са участвали както безпилотни самолети с далечен обсег на действие, изстреляни от украинска територия, така и екипи от оперативни работници и партизани, работещи на територията на Русия, твърдят служители. Двигателите за някои безпилотни летателни апарати са били закупени от китайски доставчици с частно финансиране, което не е могло да бъде проследено до украински източници, според служител, който заяви, че е участвал в сделките.

Убийства в Русия

GUR също така се е занимавала с убийства, твърдят служители.

През юли бившият командир на руска подводница Станислав Ржицки беше прострелян четири пъти в гърдите и гърба в Краснодар, където според съобщенията е работил като офицер по набиране на военнослужещи. Известно е, че 42-годишният Ржицки е използвал фитнес приложението Strava, за да записва ежедневните си маршрути за бягане – практика, която може да е разкрила местоположението му.

Високопоставен украински служител, който работи в тясно сътрудничество със западните правителства, координиращи подкрепата за Украйна, заяви, че нападенията срещу невоенни лица и бомбардировките на московски сгради подхранват фалшивия разказ на Путин, че Украйна представлява нарастваща опасност за обикновените руснаци. „Това играе роля в неговите лъжи, че украинците идват за тях“, каза служителят.

Това мнение изглежда е в малцинство. Други смятат, че нападенията повишават морала на обсадените украинци и постигат степен на отговорност за предполагаемите руски военни престъпления, за които много украинци са скептични, че някога ще доведат до адекватни санкции от страна на ООН и международните съдилища.

Взривът на кола-бомба, при който миналата година загина Дугина, продължава да се откроява като един от най-крайните случаи на смъртоносно отмъщение – взрив, който не само е насочен срещу невоенни лица, но в него са замесени украинска жена и вероятно неволно момиче в невръстна възраст.

Руските власти едва са приключили с разчистването на отломките, когато ФСБ идентифицира 42-годишната Наталия Вовк като основен заподозрян. Според ФСБ тя е влязла в Русия от Естония през юли, взела е апартамент в същия комплекс като Дугина и е прекарала седмици в наблюдение, преди да се измъкне обратно в Естония с дъщеря си след експлозията.

ФСБ идентифицира и предполагаем съучастник, за когото Русия твърди, че е предоставил казахстански регистрационни номера на Вовк, за да ги използва за автомобила си Mini Cooper, докато пътува в Русия; помогнал е за сглобяването на експлозива и е избягал в Естония преди нападението.

Украинските власти заявиха, че Вовк е била мотивирана отчасти от обсадата на родния ѝ град Мариупол от страна на Русия. Те отказаха да коментират естеството на връзката ѝ със СБУ или настоящото ѝ местонахождение.

Нападението е имало за цел да убие Дугин, докато той и дъщеря му си тръгват от културен фестивал, на който провоенният идеолог, наричан понякога „мозъкът на Путин“, е изнесъл лекция. Очакваше се двамата да пътуват заедно, но Дугин се качи в друг автомобил. По данни на ФСБ Вовк също е присъствал на фестивала.

Тогава Украйна категорично отрече участието си в нападението. „Украйна няма абсолютно нищо общо с това, защото ние не сме престъпна държава като Русия, нито пък терористична“, заяви Михайло Подоляк, съветник на Зеленски.

В неотдавнашни интервюта в Киев обаче официални лица признаха, че тези откази са неверни. Те потвърдиха, че СБУ е планирала и осъществила операцията, и заявиха, че макар Дугин да е бил главната цел, дъщеря му – също гласовит поддръжник на инвазията – не е била невинна жертва.

„Тя е дъщеря на бащата на руската пропаганда“, заяви служител на службата за сигурност. Взривяването на автомобила и другите операции на територията на Русия са „за разказ“, който показва на враговете на Украйна, че „наказанието е неизбежно дори за тези, които си мислят, че са недосегаеми“.

Вашингтон Поуст
Шейн Харис във Вашингтон и Мария Илюшина в Рига, Латвия, допринесоха за този доклад.

Ролята на молеца в историята

Veröffentlicht am von
Antworten

Владимир Путин навърши седемдесет.

Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.

Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.

Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.

Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.

Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.

Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.

С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.

А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.

За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.

Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.

Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.

Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.

Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.

Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.

Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.

Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.

Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.

Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“

Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.

Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.

Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.

Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.

Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.

Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.

Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.

За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.

Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.

И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.

Преведено от статия на Михайло Дубинянський

Геноцидът и неговите признаци в действията на Русия срещу Украйна

Veröffentlicht am von
Antworten

По време на широкомащабна война Русия извършва всякакви престъпления срещу гражданите на Украйна, които могат да бъдат определени като геноцид, според юристи , изследователи на геноцида и правозащитници.

а именно:

  • обявяване на намерения за унищожаване на украинците: президентът на Русия и представители на руското правителство многократно са заявявали, че украинците като етническа група „не съществуват“, че това е „изкуствено създадена“ нация и тези, които не мислят така “ трябва да бъдат унищожени“ , докато Украйна и украинците не трябва да съществуват в бъдеще;
  • публични призиви за унищожаване на украинците;
  • целенасочени атаки срещу системите за поддържане на живота на населението и здравните институции на Украйна с цел лишаване на хората от електричество, водоснабдяване, комуникация, медицинска помощ и други средства за живот;
  • преследване и изтребление на хора с проукраинска позиция в окупираните територии;
  • унищожаване на интелигенцията : учители, артисти, хора, които са носители на украинската култура и възпитават другите в нея;
  • въвеждане на система за образование и възпитание, насочена към промяна на идентичността на децата в образователните институции в окупираните територии;
  • депортиране на деца без родители в Русия с цел промяна на самоличността им;
  • премахване и унищожаване на украински книги от библиотеки , плячкосване на музеи и целенасочена кражба на артефакти, показващи древната история на украинците.

Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид е приета от Общото събрание на ООН през 1948 г.

Страните членки на Конвенцията , а те в момента са 149, трябва да предотвратяват актовете на геноцид и да ги наказват по време на война и в мирно време.

Конвенцията определя геноцида като действия, извършвани с намерение да се унищожи напълно или частично национална, етническа, расова, религиозна, етническа група като такава.

Признаци на геноцид : убийство на членове на групата или нанасяне на тежки телесни повреди върху тях; умишлено създаване на условия за живот, предназначени да унищожат групата; предотвратяване на раждаемостта и принудителното преместване на деца от една група в друга; публично подбуждане към извършване на подобни действия.

.

Путин и неговата „показуха“

Veröffentlicht am von
Antworten
Kняз Григорий Потьомкин

Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.

Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.

Руснаците – царе на имитациите

Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“;  „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.

„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на  различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.

Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.

Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време

Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.

Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година.  Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.

Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.

Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.

Българската „показуха“ отстъпва на руската

Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.

Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“

По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.

Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.

От „показуха“ до катастрофа

Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.

Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.

Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.

Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.

От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.

Дойче Веле България

Русия и другите

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Когато се почувстваш нещастен, иди в Русия. Всеки, който опознае тази страна, ще разбере, че е истинско щастие да живее в което и да е друго кътче на света.“ Казал го е маркиз Астолф дьо Кюстин, известен френски пътешественик, журналист и писател в книгата си „Русия през 1839“.

Поканен от руския император да посети Русия и я опише, за да излъска имиджа ѝ, значително пострадал в Европа след жестокото потушаване на полските бунтове от руските казаци. / позната и близка до сегашната ситуация/ Маркизът обаче не постъпил като Дидро, нает от Екатерина със същата задача и щедро заплащан пожизнено от нея, угоднически ласкаел императрицата и Русия като прекрасна, културна и просветена страна.

Въпреки, че бил посрещнат като кралска особа , Кюстин само след две седмици се измъкнал от Петербург и тръгнал да пътува из руската необятност. А после я описал така , че книгата му станала бестселър, който се издава отново почти всяка година чак до наши дни.


В предговора към изданието от 1951 година американският посланик в Москва Уолтър Смит пише:“ Толкова драматично и точно описание на Русия и руснаците, сякаш пред нас е най-доброто съвременно произведение, писано някога за Съветския съюз“. А Збигнев Бжежински в анотацията си за книгата признава: “ Нито един съветолог не е успял още да добави нещо към прозренията на Кюстин за руския характер и византийската природа на съветската политическа система. За да се разберат американо- съветските отношения, трябва да се прочетат само две книги– “ За демокрацията в Америка “ на Токвил и “ Ла Рюси“ на Кюстин.

Маркиз Астолф дьо Кюстин


И наистина това е най-негативното и унищожително описание, писано някога за Русия и нейните хора. Пътувайки из Русия, Кюстин е бил ужасен от татарското наследство във всички области на живота, но най-вече от сътрудничеството на руския народ за осъществяване на своето собствено подтисничество. „Там нищо не е ставало и не е плод на историческо развитие“, пише той, „там всичко става по волята един самодържец. Лицемерие цари от низините, от последния мужик , до върха на управлението, имитация на европейска култура и ценности . По една единствена причина – честолюбие и ненавист към Европа. С една единствена цел– да станат могъща нация, да завладеят света. Тиранията и робския характер на руснаците водят до една всеобща жестокост – от царя над подчинените му, до мужика, до всеки един над друг в семейството. Това е нация жадуваща за господство над другите и което е тревожно – тя е способна да го направи. Ако мерим величието на целите с количеството на жертвите , готови да се дадат за постигането им, то тази нация е способна да завладее целия свят и да разруши цивилизацията му. Страна , чиито морета не са обхванати от лед само по няколко месеца в годината, а обитателите и – сковани в леда на душата целогодишно. Страна , обхваната от „небитност“ не само по отношение на Европа, а изостанала даже и от Азия. Страна на безполезните формалности, където богатите не са съграждани на бедните, където няма правосъдие, а в армията цари страшно зверство, а полицията винаги е готова да измъчва, но никога да помогне. Страна на нищожно, излишно, безконечно множество чиновници.“
Кюстин твърди, че буквално се е задушавал в Русия и чак когато пресякъл границата и влязъл в Източна Прусия усетил , че отново може да диша.

Та така и до днес… С една дума – ако си нещастен, иди в Русия. И ще ти мине.

.


ДЪЛЖИМ ЛИ НА ДНЕШНА РУСИЯ БЛАГОДАРНОСТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ( 1877-78)?

Veröffentlicht am von
Antworten

Днес Кремъл упорито ни тика мръсната си ръка в лицето , за да я целуваме с „благодарност“ за освобождението и възстановяването на българската държавност. Неговата теза е, че дължим такава благодарност на руския цар и на руските войници- освободители , воювали и загинали в тази война (1877-78).

Къде е тук истината? Какво дължим на днешния Кремъл?

Първо, ако го приемем за освобождение от страна на руския цар Александър Втори, и че на него дължим благодарност, би трябвало да мразим днешните управници на Кремъл. Те не само унищожиха Руската империя ( 1917), но и зверски изклаха руския император и семейството му, ликвидираха всички аристократи, участвали в т.нар. Руско- турска освободителна война. Да дължим благодарност на убийците на наследниците на „Цар Освободител“? Това би било перверзия…

Второ, ако приемем, че дължим благодарност не на императора, а на войниците му, то пак нищо руско няма там. Войниците са основно от Одеския военен окръг т.е. украинци и българи. Останалите са финландци, румънци, сърби и българските опълченци, разбира се. Може и да съм пропуснал някоя народност, но руснаци НЯМА .

Вижте и командния състав – половината са с род от Западна Европа, а половината от останалите са също от неруски произход.

За това, че накрая сме си и платили за направените от Русия разходи по войната вече е писано достатъчно много.

За сведение – в Руската империя е имало над 100 дворянски фамилии от български произход ( визирам волжките българи). Например героят от войната против Наполеон – фелдмаршал Кутузов е също с български корен .

И още един факт за размисъл – през 1810 година, в подготовката на нова война с Турция в Руската империя са събрани български опълченци в 4 полка. Те не понасяли мущровката на руските офицери и често се бунтували. Едва когато полковете са дадени под командването на Кутузов, той се разпоредил да ги оставят на мира. В тези полкове войниците избирали командирите си, вероятно по стария хайдушки обичай.

И тук възниква въпросът – какво става с тези полкове след нахлуването на Наполеон в Русия? Воювали ли са те против французите? Възможно е именно Русия да ни дължи благодарност за защитата й от наполеоновата армия. Но… днешния Кремъл крие и манипулира фактите и нахално ни навира за целуване вонливи руски ботуши и окървавени български цървули.


Докога?

Русия всякога ни е лъгала

Veröffentlicht am von
Antworten
„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ.

Откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969–976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (…)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (…)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

glasove.info

Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

Veröffentlicht am von
Antworten
През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg

Кукловодите на Октомврийската революция

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Tрима банкери и двама авантюристи стоят зад най-кръвожадния преврат в историята.

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Отляво надясно: Соломон Гугенхайм, Мортимър Шиф, Александър Парвус, Джейкъб Шиф, Макс Варбург

Само за няколко дни 8 млрд. долара в злато и в брой са изнесени в щатски банки.

Това е най-мащабната финансова операция в света, обявяват тогава американските медии.

Кои са кукловодите зад Октомврийската революция, която превърна Русия от велика империя в руини, в които бяха погребани аристокрацията, офицерството и интелигенцията ѝ?

Главно действащо лице сред тези сиви кардинали е

гениалният авантюрист Александър Парвус Роден през 1867 г. в Березино, 18-годишен той отива да учи в Берлин, а след това завършва и Базелския университет. Започва работа в различни швейцарски банки и бързо разбира, че ако държиш финансите на една страна, можеш да притежаваш всичко. Паралелно с това се впуска и в оръжейния бизнес.

В свободното си време чете Маркс и наум изчислява неограничения потенциал на комунизма. Още на този ранен етап Парвус знаел, че с тази атрактивна идеология могат да се превземат цели държави, а с тях и финансовите им системи, всичките им залежи и природни богатства.

Александър Парвус

Александър Парвус

Младежът познавал най-добре Русия и пресмятал, че глобалната философия на Карл Маркс най-лесно би пробила там. Класовото разделение в империята било толкова силно, че била достатъчна една клечка кибрит, за да пламне големият пожар. Затова съвсем логично Парвус започнал да се оглежда за харизматичен руснак, който може да оглави тези процеси.

Още от Базел той се познавал с Ленин и бил убеден, че е най-подходящият за подобна сложна операция. Още повече, твърде много държави и банки имат интерес от разгрома на Русия и са готови щедро да платят за това.

Така той открива съмишленици в младотурското правителство. Те разчитат на Парвус хем да спаси от фалит рухващата Османска империя, хем да си отмъстят на Русия. А разчитат, защото по това време той вече е търсен финансов и политически брокер, който работи със спецслужбите в цяла Европа и различни правителства и банки го ползват за деликатни поръчки. Според негови биографи

Парвус вече контролира няколко банки, през които пере крупни суми, с които трябва да сваля и качва правителства из цяла Европа. И тъй като основният му работодател е Германия, той се отплаща, като убеждава дори непримирими врагове като Турция и България да се включат на нейна страна във войната срещу Русия. Като паралелно, за да подпомогне този план, се заема с организацията на Октомврийската революция. В един от докладите си до немското посолство той пише: „Интересите на германското правителство и на руските революционери са идентични.“

В Германия са доста впечатлени от авантюриста и живо се интересуват дали може да извади Русия от войната и тя да мине на тяхна страна. За Парвус няма нищо невъзможно – той подготвя програма от 20-ина страници и точка по точка описва какво трябва да се направи и кой трябва да вземе властта в Москва, за да сключи мир с Германия. Част от плана му, публикувана от негови биографи, са антивоенни лозунги, блокиране на работата на оръжейните заводи и жп пътищата, взривяване на релси и мостове, организиране на въстания, агитации сред работниците, подстрекаване на антируските настроения в Кавказ, Украйна и Финландия, агитация срещу царизма и др.

Според програмата на Парвус това трябва да доведе да хаос, до абдикация на царя и тъй като Русия не може да живее в демокрация, ще рухне. В документа той посочва, че на проекта му трябва да се гледа като на бизнес, който се нуждае от първоначален капитал.

Правителството в Германия няма голям избор, то е в такава ситуация, че планът на Парвус е единственият спасителен вариант. От една страна, Англия ги притиска, а САЩ всеки момент могат да ги нападнат. Затова исканите от Парвус 50 милиона златни марки за Германия са смешни пари. С тях те не рискуват нищо, но могат да извадят най-силния си враг от войната – Русия, и да го спечелят на своя страна.

За целта им е необходим харизматичен вожд, който да увлече масите и да не допусне възстановяване на царизма. Парвус веднага вади своя коз – Ленин. Той живее в Швейцария, но е микс именно от тези качества, от които се нуждаят поръчителите – той не обича Русия, защото мечтае за световна социалистическа република, която да заличи държавите.

Фразеологията му е завладяваща и лесно пали бедните слоеве, насъсквайки ги срещу врага – богатите, аристокрацията и интелектуалците.

Биографите на Парвус прилагат доста документи, които потвърждават, че немското Външно министерство одобрява програмата му, която е сведена на Генщаба за изпълнение. Кайзер Вилхелм също я подписва, защото това не е обикновена операция на разузнаването, а мащабен план за преврат във вражеска страна. В който освен с пари трябва да се участва и с военна сила.

Затова германците първоначално финансират Парвус с 5 млн. златни марки – основно за пропагандни мероприятия, размирици, трошене на магазини, нападения над банки, надници на мародери.

Макс Варбург

Макс Варбург

С помощта на стотици вестници и издания той втълпявал, че войната е „позорна и безсмислена“, така постепенно с помощта на пропагандата успял да я трансформира в гражданска. Тезата била, че световният пролетариат трябва да помогне на най-голямата социалдемократическа страна в света – Германия, във войната й срещу имперска Русия.

Разбира се, Парвус допуска и леки издънки. През юли излизат данни на свидетели, които обявяват, че болшевиките плащат за участието им в демонстрации до 70 рубли, а за стрелба по улиците между 120 и 140. Това обаче не притеснява дръзкия авантюрист, който продължава да следва плана си, организирайки грандиозно посрещане на Ленин – с оркестър, цветя и песни. Малко след това в Берлин получават следната шифрограма: „Влизането на Ленин в Русия е успешно. Той работи изцяло по наше желание…“

С пристигането му започва невиждан терор и масови разстрели. Болшевиките плащат на патрули, за да не допуснат житото и хлябът да стигнат до Москва. Вместо това те, заедно с желязната руда, се товарят на кораби за Германия.

Мортимър Шиф

Мортимър Шиф

През 1917 г. американският посланик Франсис предупреждава президента Удроу Уилсън, че

„САЩ трябва да прекратят кървавата тирания на тези международни гангстери“, но Уилсън си прави други сметки. Той, банкерите около него и сивият му кардинал Едуард Хаус нямат интерес от силна Русия. Хаус дори публично заявява, че целият свят ще е много по-спокоен, ако вместо една силна Русия има 4 малки.

Не е ясно как Белият дом въвлича мощните банкерски фамилии Шиф, Вартбург и Шпеерс в изпълнението на този план. Вероятно на кукичката е поставен богат пай от бъдещата плячка – част от богатствата на Русия да отидат в техните банки. Много доказателства сочат, че представители именно на тези банкерски фамилии са се грижели за кариерното израстване на Лев Троцки в САЩ, за да го изпратят през 1917 г. заедно с 250 американци в Москва. По-късно се оказва, че със същия параход, с който той е пристигнал, е отнесено част от заграбеното руско злато.

Джейкъб Шиф

Джейкъб Шиф

Вероятно затова в изблик на задоволство банкерът Джейкъб Шиф е цитиран през 1917 г., че „революцията в Русия е успешна с моята финансова подкрепа“. Смята се, че немският банкер милиардер Макс Варбург също е участвал в операцията, като е превеждал пари от хамбургския клон на банката си на поделенията й в САЩ, които били управлявани от двамата му братя.

Потвърждение на тази теория откри и американският историк Антъни Сатън в архива на Държавния департамент. В книгата си „Уолстрийт и болшевишката революция“ той пише, че операцията е планирана година и половина по-рано – през февруари 1916 г. от банкерите Джейкъб и Мортимър Шиф, Феликс Варбург, Ото Хан, Соломон Гугенхайм, Джером Ханауер, Макс Брейтунг и др.

Соломон Гугенхайм

Соломон Гугенхайм

Така благодарение на този микс от разностранни интереси, малобройните болшевики с кървав терор вземат властта в Русия. В един момент обаче народът започва да се усеща – хората недоумяват защо червените грабят и от тях, след като уж властта е на народа. Назрява масов бунт, който заплашва да помете новата власт. Налага се през 1918 г. немският посланик в Москва Мирбах да подсигури втората част от плана на Парвус – болшевиките да запазят позициите си, тъй като оскотелият народ вече организира съпротива срещу зверствата им и нечувания глад. Мирбах е финансиран с нови 40 млн. златни марки и отново успява да укрепи властта на Ленин и компания. По изпитаната рецепта – зверства, мъчения, разстрели, кражби на всичко ценно от домовете и църквите. Запазили постовете си, Ленин и Троцки подписват унизителния Брест-Литовски мирен договор, с който Русия губи огромни територии.

Някъде в този период Парвус, който вече е собственик на много банки, предявява претенциите си към вожда да поеме контрола над руските финансови институции. Но Ленин отказва, вероятно защото не иска Парвус да знае всичките му тайни. Той вече е наясно с най-страшната – колко елементарно вождът на пролетариата е бил купен от Германия и колко евтино е предал родината си. Вероятно затова срещу Парвус са организирани няколко атентата, все неуспешни. В крайна сметка той умира в същата година – 1924-та, в която и Ленин си отива от този свят. Но смъртта им е различна. Според руските архиви Парвус умира от мозъчен кръвоизлив с усещането за един успял човек, а Владимир Илич в пристъп на ярост, разбирайки, че от банковата му сметка са източени над 80 млн. франка.

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Водачите на Октомврийската революция, са имали спонсори от чужбина

Другият кукловод на Октомврийската революция е Лудвиг Карл Мартенс, германец, който е финансовият посредник между Ленин, Троцки и американските банкери. Немските спецслужби на няколко пъти го ползват, за да организира метежи в различни руски заводи. Като човек, посветен в плана на Парвус, той пристига в Русия с вожда на световния пролетариат. Веднага след като грабежът започва, Ленин го изпраща в САЩ. Там Мартенс има три задачи – да вложи несметните руски богатства в американски банки, срещу което правителството на Уилсън подкрепя всячески болшевиките и признава властта им. Втората задача на Мартенс е да привлече американски инвестиции и концесионери и ако може да организира революция в САЩ като тази в Русия.

Според различни източници пратеникът на Ленин влага в САЩ между 6 и 8 млрд. долара под формата на пари в брой и злато. Вероятно така Ленин е искал да купи САЩ и те да не му се месят, когато провежда революциите си из цяла Европа. Американците обаче се оказват по-умни от него. Те внезапно нахлуват в руското представителство в САЩ и откриват документи за тайния план на Мартенс да проведе метеж в Америка. Намират и картотеката му с 249 агенти. Но най-стряскащото е, че сред документите му откриват доказателства, че той е глобален посредник между различни банки от Европа и САЩ.

168часа.бг