На 22 септември 1908 г. българският княз се обявява за цар, българското васално княжество е обявено за независимо царство на българите и България поема по пътя на отговорността за собствените си съдбини.
За пореден път българската нация, този път реално водена от своите политици, се опитва да се самоубеди, че може да вземе в собствените си ръце бъдещето си, напук на някои от най-важните играчи в световната политика.
Причините и поводите
Васалното положение на българското княжество, макар и политически да е по-скоро условно, е съвсем реално по отношение на някои икономически елементи, свързани със стокообмена между България и големите европейски държави, поради т.нар. режим на капитулациите, който дава възможност на някои европейски държави да внасят стоки, без да плащат мито. Към това можем да прибавим и задължението да се плаща годишен данък на турския султан, както и липсата на дипломатически статут на българските пратеници в европейските държави.
Наред с това европейските Велики сили вече са се засилили в оръжейна надпревара, която малко по-късно ще доведе до ужаса на Първата световна война. Тя пък ще бъде предшествана от две тежки войни на Балканите, където европейските суперсили ще направят блиц проверка на съотношението на силите.
От друга страна, Османската империя вече е не просто „болният човек край Босфора“, а смъртник, който всеки момент може да умре и не е ясно на кого какво оставя в наследство. Затова някои европейски държави се навъртат наоколо и пробват да си вземат всичко, което могат. Така постъпва без колебание Австро-Унгария, когато се подготвя да анексира Босна и Херцеговина, които са под нейна окупация за срок от 30 години според клаузите на Берлинския договор, подписан през 1878 г.
Тъкмо босненската криза отваря вратата за възможността България да се измъкне от васалния статут, който до известна степен ограничава външната ни политика, в пълна степен ограничава международната търговия, държи в плен съобщенията и превоза на стоки с железницата, принадлежна на т.нар. Източна компания, в южната част на страната.
Тази криза е особено важна за Русия, която няма никакъв военен потенциал поради току-що тежко загубената война в Далечния изток, но се изживява като „Трети Рим“, т.е. „Втори Константинопол“, а това предполага, че под знамето на православието може да оправдае всички свои действия. Съперничеството с Австро-Унгария превръща Сърбия в най-важен и най-значим субект на руските усилия, защото само там според руската дипломатическа докрина може да се възпре католицизмът. Правителството в Санкт Петербург до такава степен е фиксирано в тая борба, че вижда у турците по-скоро възможен съюзник в съответния момент.
А турците имат много гайлета да берат, като най-голямото е т.нар. Младотурска революция, която през юли се обявява за широки реформи в империята, които по идея трябва да засегнат християнското население от Македония и Тракия. Младотурците обаче се провалят още на следващата година с реформите. Техният провал довежда неслучайно до факта, че Мустафа Кемал, активен офицер в младотурската революция, ще прекрати само 15 години по-късно халифата и султаната… официално.
Резултатите
Резултатите от обявяването са най-вече изразими в цифри – единственият шанс на Русия да остане с поне някакво влияние на Балканите, след като Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, е да задължи България да й плати 82 000 000 златни франка, вместо да се плащат на Османската империя. Това е единствената възможна алтернатива за руснаците, които поради дискретиращата загуба във войната в Далечния изток са заплашени от международна изолация, още повече когато ясно се оформят военните съюзи на Съглашението (Великобритания, Франция и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), където поданиците на единствения православен „цар“ са в ролята на слабите партньори. Всъщност Русия прилага класическата схема да откупи чужд дълг, като в случая сама се отказва от репарациите, които Османската империя й дължи от войната 1877-1878 г., но ги прехвърля на българското общество.
В краткосрочен план и на пръв поглед всички са особено доволни, макар Великите сили да изразяват дружно недоволство. Но в дългосрочен план това означава, че България отново е станала зависима, този път от миризливия казашки ботуш. Единствено категоричната позиция на премиера Александър Малинов успява малко да смекчи руския ултимативен тон в двустранните отношения. Това обаче не отменя факта, че нашето независимо царство трябва да плаща огромна сума на руското правителство годишно за своето уж безкористно освобождение.
Невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон
Съвременна Русия се превръща в своеобразен световен феномен – най-богата на природни ресурси територия е с бедно, маргинализиращо се население, което се разкапва от алкохолизъм и тежки патологични заболявания. Науката в тази страна е останала повече в полето на фантазията. От спомените за руската душевност и култура са останали само митове и образи на демони. Поривът за свобода и независимост се е трасформирал в 95% одобрение на режима на Владимир Путин. Имперското чувство, поддържано дори с кръв и насилие, се приема като еманиция на патриотизъм и родолюбие. Корените на тази съвременна руска катастрофа вероятно могат да бъдат обяснени с битието на тази територия само преди 150 – 200 година. Учените доказаха, че клетката има памет, а вероятно вековете, през които хората в Русия са продавани като добитък, е един от възможните отговори на днешната разруха.
Изследване на prometej.info разкрива една ужасяваща действителност, за която мълчеше великият СССР, мълчи и днешна Русия.
Преди повече от 150 години, през 1860 г., в Руската империя започва феодалната крепостническа реформа, свързана преди всичко с освобождението на крепостните селяни. Така процъфтяващата столетия практика да бъдат продавани в робство селяни е прекратена, с което се слага край на търговията с хора в Русия. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.
Въпреки, че търговията с хора от началото на XIX век в Русия е често срещана и обичайна практика, тя е предизвиквала у просветените хора известно безпокойство и тревога. Да се откажат от крепостничеството, което е основната движеща сила на дворянското стопанство, е било обаче абсолютно невъзможно. Както състоятелността, така и тежестта на човек в обществото са се оценявали не толкова от ранга и служебните приходи, колкото от притежаваните акри земя и записаните крепостни, бедни души, които притежаваш. От друга страна, да гледаш и третираш селяните християни като добитък в очите на европейците е било архаична диващина. Затова, за да оправдаят своите примитивни привички руските изследователи измислят различни теории, с които
да оправдаят крепостничеството в Русия
Например М. Грибовски, доктор по право, както се подписва под своя трактат, посветен на любимеца на император Александър I – граф A. Аракчеев, лансира идея, според която руските благородници не могат да бъдат обвинени в диващина и търговия с роби. Той пише, че в Руската империя не се продавали души, нито хора. Предмет на сделката било задължението на човека да служи на своя господар, а безсмъртната му християнска душа нямала абсолютно никаква връзка с това.
В допълнение, същият този Грибовски дава и друго обяснение като обосновка на крепостничеството в Русия. Според него изпращането на малки деца в робство било проява на мъдрост от страна на неговата майка, която по този начин му давала възможност да укрепне физически и се развие умствено, предпазвайки го от неразумни действия и постъпки. Така че освобождаването на селяните от крепостничеството напълно се обезсмисля.
Именно това изконно и старо правило – да бъдат владени хората – е в основата на теорията на доктора за човешките права в Русия. В крайна сметка това, което са наследили от предците, е вече проверено и рационално, така че всеки опит за промяна – може да доведе до тежки последици. Грибовски изучава внимателно летописи и ръкописни източници за руските закони и право и установява, че от древни времена в Русия е имало търговия с роби, която включва предимно затворници и длъжници, хора изпаднали в несъстоятелност. В групата на последните, между другото, попадат и крадци, които не могат да възстановят откраднатото, както и волнонаемни работници, избягали от своите господари, неспособни да компенсират щетите, които са им причинили.
Ако затворниците са се превръщали в роби на силните на деня, то хората, обявени в несъстоятелност, са имали избор по какъв начин да си върнат дълговете. Има ли са избор да станат наемници за определен период от време, но са можели и да работят за господаря си толкова дълго, колкото му е необходимо, за изплатят дълга си. Често, обаче, неплатежоспособният длъжник се опитвал да се спазари с дворянина, като продавал в робство някой член на семейството си, обикновено – едно от своите деца.
Така броят на робите в стопанството на дворяните естествено се множали, като прилагали изкусно съществуващото тогава законодателство. Освен това всеки човек, който се ожени за робиня или омъжи за роб без разрешение или пък е купен от собственика, се превръща също в негов роб.
Но правилата, които важат за робите, наричани в последствие крепостни селяни, не се отнасят за селяните, които попадат в робство много по-късно. В продължение на много векове селяните земеделци могат свободно, а след това с известни ограничения да се местят от едно място на друго и по този начин да сменят местоживеенето си, както и земята, която обработват. Закрепостяването на селяните към определена земя има само по време на царуването на сина на Иван Грозни, Фьодор Иванович.
Според московският преподават проф. И. Беляев,
закрепостяването на селяните в Русия датира от 1591 г.
„като начин да бъдат облекчени селяните от задължителните държавни данъци“. Тогава те все още запазват своята автономност като членове на руското общество и единствено губят правото си да сменят местожителството си. Тази на пръв поглед малка промяна обаче отваря пътя на много сериозни промени в живота им на свободни хора особено през 17 век, довели до силно стесняване на правото им на собственост върху земята и личните им права. Постепенно земевладелците получават правото да местят селяните от една своя земя на друга, след това – да ги продават на други земевладелци заедно със земята и накрая – да продават само селяните си. Въпреки това не можем да говорим още за крепостничество, а за селяни, които имат право да ползват определена земя, съгласно закона за лицата и имуществото.
Пълното поробване на селяните и превръщането им в крепостни става в края на царуването на Петър I, по време на първото преброяване, направено в периода 1718-1727-година.
„Болестта на закрепостяването – пише проф Беляев – постепенното превръщане на селяните в крепостни, в началото върви бавно, но след първото преброяване всичко става прекалено бързо. Петър Велики от раз приравнява селяните от членове на руското общество в крепостни, ставайки частна собственост на техните господари. Няма съмнение, че Петър Велики с тази решителна мярка не е смятал да утвърждава робството в Русия, а напротив, желанието му е било чрез първите роби, които били лишени от частна собственост, да повиши финансовото благосъстояние на руското общество: той заповядва да впишат в общи списъци и крепостните селяни, и обикновените селяни, които да бъдат облагани с едни и същи данъци и военна повинност, и по този начин да се превърнат в равностойни данъкоплатци в руското общество. Но тази важна мярка, в основата на която било желанието да се излекува руското общество от болестта на крепостничеството, постигнала точно обратния резултат: превръщайки се в данъкоплатци на своите господари – помещиците, те стават пълни роби, лишени от право на собственост и всякакви други човешки права“.
Процесът продължава и при царуването на дъщерята на Петър I – императрица Елизабет:
„В резултат на това, при второто преброяване при управлението на Елизабет било приложено правилото всеки свободен човек, който не е успял да се запише в цех или професионална гилдия, да се запише към някое имение, което да му плаща данъците – продължава проф. Беляев. Така крепостничеството започва да придобива особено големи размери. То не се ограничава единствено до земевладелците, напротив, всеки благородник, макар и да не притежава собствена земя, е можел да има крепостни селяни, за които е бил задължен да плаща данъци на държавата. Въпреки това, по време на управлението на Елизабет крепостничеството все още не е напълно развито.
Истинският пазар за роби в Руската империя се създава едва след смъртта на дъщерята на Петър Първи.
Според проф. Беляев развитието на крепостното право и превръщането на селяните в крепостни, в частна собственост става при Петър Трети и Екатерина Втора, когато излиза Манифестът от 18 февруари 1762 година и е подписана грамота до дворянството от 21 април 1785 година, според които благородници са освободени от задължителна държавна служба, като заедно с това получават правото за придобиване на недвижими поземлени имоти и крепостни селяни, които стават тяхна собственост. С други постановления на Екатерина Втора селяните са поставени в пълна и неограничена зависимост от страна на господарите им, губейки дори право да подават жалби срещу потисничеството, с други думи – законът по никакъв начин не защитава крепостните, а напротив – дава неограничени права, стигащи до произвол, на господарите им.
Ето какво струва един крепостен
по това време, пише акад. Ключевский.
„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. В началото на царуването на Екатерина, когато се купували цели села – един селянин заедно със земята се оценявал на 30 рубли. Със създаването на банки, които отпускали вече кредити, през 1786 г., цената на една душа се повишила до 80 рубли, въпреки че, ако имението било заложена, цената падала до 40 рубли. В края на царуването на Екатерина трудно можело да се купят имоти по-евтино от 100 рубли за една душа. При продажбата на здрав работник, когото купували като новобранец, в началото плащали по 120 рубли, докато в края на царуването на Екатерина той вече струвал цели 400 рубли.“
Точна информация за цената на селяните от времето на Екатерина е запазена в един опис от онова време. През 1782, по искане на началник втори ранг Пьотр Андреевич Борноволоков е направен опис на имуществото на неговия неплатежоспособен длъжник – капитан Иван Зиновиев. Чиновници щателно са описали и оценили всичко, което той е притежавал – от старото и запуснато имение, до прибори, домашни животни и крепостните селяни.
„В област Чукломска, в енорията на Великая пустиня, в половината имение на Малцов …налични домашни животни: скопен жребец, много стар, оценен на 2 рубли; скопен пъстър кон на 12 години, оценен на 1 рубла и 80 копейки; скопен пъстър кон на 9 години – 2 рубли и 25 копейки; червен кон на 5 години – 3 рубли и 50 копейки; кобила Равен, много стара – 75 копейки; пъстра кобила, много стара – 95 копейки. Говеда : 6 крави, всяка по 2 рубли и 10 копейки, оценени общо на 12 рубли и 60 копейки; 7 телета, всяко по 25 копейки, оценени общо на 1 рубла и 75 копейки; 10 овце, по 40 копейки за всяка, оценени общо на 10 рубли; 9 прасета, всяка по 20 копейки, оценени общо на 1 рубла и 80 копейки. Птици: 3 гъски, оценени на 75 копейки; 2 индийски пилета и един петел, оценени на 75 копейки; 2 патици и 1 паток, всяка по 7 копейки; 15 пилета и 2 петела, всяко от 2 копейки. и половина, оценени общо на 45.5 копейки.“
Още по-любопитни са данните, които изнася капитан Иван Иванов Зиновиев, направил подробен списък как се продават душите на крепостните селяните в енория Великая пустиня.
„В тази енория живеят крепостните селяни: Леонти Никитин – на 40 години, оценен на 30 рубли. Съпругата му Марина Степанова – на 25 година, оценена на 10 рубли. Юфим Осипов – на 23 години, оценен на 40 рубли. Съпругата му Марина Дементиева – на 30 години, оценена на 8 рубли. Техните деца: син Гориян – на 4 години, оценен на 5 рубли, дъщеря Василиса –
момиче на 9 години, оценено на 3 рубли
Матрона – на една година, оценена на 50 копейки, Федор – на 20 години, оценен на 45 рубли. Кузма, несемеен, на 17 години, оценен на 36 рубли. Дете на Дементиева. Съпругата на Федор . Хения, на 20 години, оценена на 11 рубли, дъщеря им – Катерина, на 2 години, оценена на 1 рубла и 10 копейки. Взет под наем от област Ерофейкова – Иван Фомин, несемеен, на 20 години, оценен на 48 рубли. Момичето Прасковия Афанасиева, на 17 години, оценена на 9 рубли.“
Потресаващи данни са изнесени и за други енории в Русия по това време.
Фактът, че душите на крепостните се продавали на толкова ниски цени може би се дължи на западането както на областите, така и на градовете по времето на Екатерина Втора. Очевидно подобни порядки са съществували във всички затънтени области във вътрешността на Русия. В столицата и големите градове, където имало вече съсредоточен голям капитал, крепостните селяни се продавали много по-скъпо. Тяхната цена била в непосредствена зависимост от ситуацията на пазара, от една страна, и от друга – от потребителското търсене.
Така например много скъпо, за няколко хиляди рубли, са били оценявани квалифицираните готвачи. За опитен коафьор със фризьорски салон са броили не по-малко от хиляда рубли. Съвсем друго нещо били селяните, склонни да търгуват. Собствениците поемали техните значителни данъци, като някои от тези мъже им донасяли от търговия приходи не по-малки от тези, които им носел един голям имот. Един от тези смелчаци дори споделял, че състоянието му на крепостен не само, че не го потискало, но също така помагало в бизнеса му. А за благоприличните джентълмени с големи връзки това служило като добро покритие срещу атаките на еснафската бюрокрация. Но когато данъците станали непосилно тежки за него, поглъщайки огромни средства и трудности в търговските му дела, и крепостният поискал да си откупи свободата си срещу 5 000 рубли, най-често получавал отговор:“Не си го и помисляй, просто забрави“. Историята с търговия на хора познава случаи, в които крепостни селяни са били готови да плащат баснословни суми, от порядъка на 25 000 рубли, за да откупят себе си и семействата си.
Мемоаристи споменават, че по-късно пазарът на човешки души бил разделен – на домашна търговия и търговия по панаирите.
С възкачването на Александър I на престола в търговията с хора започнали да се налагат някои ограничения. Така, например, през 1801 г., императорът забранил да се публикуват реклами във вестниците, че се продават хора. Но рекламодатели веднага изнамерили друг начин да го правят: в рекламите започнали да пишат, че се предлагат крепостни под наем. През 1808 г. вече е била прекратена практиката да се продават хора на панаирите.
Допълнителни ограничения били въведени по времето на Николай I. През 1833 г. е било забранено да се разделят семейства, ако те се продават. Тогава излиза и забраната безимотни благородници да си купуват крепостни селяни. А през 1847 г., селяните получили правото да откупуват свободата си, ако техният притежател е фалирал.
Без значение колко се е променяла ситуацията в Русия, нито как са се променяли законите за продажба на крепостни селяни и цената им, в един сегмент руският пазар на хора остава непроменен, а търсенето на жива сила не секва – търговията с новобранци. Това съвпада с времето, когато имало нужда от нови попълнения в армията.
Този бизнес с наемниците или както ги наричат тогава – новобранците, не загинал дори след премахването на крепостничеството, с което се слага край на трафика с хора. Търговията с новобранци продължава до въвеждането на задължителна военна служба през 1874 година.
Десетилетия наред умишлено и целенасочено историци крият и фалшифицират антибългарската политика на руския империализъм
. Георги Георгиев
През последните десетилетия умишлено и целенасочено българската история бе подменяна и фалшифицирана, а националният ни дух и самочуствие бяха принизени до създаване на усещането, че сме безропотно племе, от което нищо не зависи. Много от фактите и документите все още остават в тайна, а онези от тях, които са достъпни умишлено се игнорират, оказва се натиск върху медии, и върху научната ни общност в опит да не се каже истината.
Но истината рано или късно винаги излиза наяве.
Колкото повече е потискана – толкова по-силно ще избухнат последиците от нея.
Помнете ми думата!
Десетилетия наред умишлено и целенасочено бяха принизявани и ролята на българското Възраждане, и борбата за църковна независимост, а дейността на революционните ни водачи бе представяна в един напълно наивен и унизителен за националното ни достойнство план. Априлското въстание е онзи ключов момент, който провокира цивилизована Европа да подкрепи българската национална кауза и дава повод на Великите сили да свикат Цариградската мирна конференция, на която да се реши Българският въпрос и да се уреди територията на новата държава. Как и защо се стига до провала на тази конференция, кой и защо предварително разкъсва българските земи и залага основите на Берлинския договор ще разберете от представените по-долу секретни договори (публикуват се за първи път и документално преобръщат умишлено деформираните ни исторически представи) между две империи, които властват в Централна и Източна Еврапа – Руската и Австро-унгарската Те обричат на провал българската национална кауза.
През първата половина на 19-и век българският народ достига до онази степен на обществено развитие, което му позволява да вземе съдбата си в собствени ръце. Османската империя, векове наред е разчитала на териториално разширение и финансиране чрез спахийство, но още през 18-и век този икономически модел е обречен на провал и вече не работи. Империята е обхваната от беззаконие, анархия, кърджалийство. Смаляваща се, изостанала, обречена…
Великите сили успешно се възползват от упадъка на Османската империя и започват да късат парчета от нея – Англия и Франция – по средиземноморието, Австро-Унгария на Балканите, Русия на север от Черно море. Възникват нови независими или васални държави…
В това несигурно, размирно време започва чудото на Българското Възраждане.
В българите започва процес на национално осъзнаване, в основата на което стои „Историята” на Паисий. Още през 1813 г. в Шумен се чества за първи път в света празникът на българската писменост и светите братя Кирил и Методий.
Българинът започва сам да строи читалища, църкви, манастири, училища, гимназии, часовникови кули, мостове. Започва да развива манифактура, да търгува, появяват се и първите фабрики в Сливен и Габрово.
Главен интендант на османската армия става не кой да е, а правнукът на Софроний Врачански – Алеко Богориди – единственият християнин в чийто дом на крака идва да гостува султан в петстотингодишната история на империята.
През 60-те и 70-те години на 19 век. в много градове и села българите строят къщи на два-три ката и се множи, докато не стават най-многобройният етнос на Балканския полуостров.
Погледнете къщите от онова време в Стария Пловдив, Русе, Свищов, Шумен, Габрово, Велико Търново, Трявна, Враца, Сливен, Котел, Калофер, Мелник, Копривщица…
Самият Цариград се превръща в средище за църковните ни и културни деятели.
И това го правим сами, без държавна подкрепа, дори често въпреки съпротивата на османските власти. Но го правим!
(Самият Достоевски описва почудата и завистта на руските офицери, когато навлизат в българските земи и виждат богатството на българите, къщите и църквите им: „…вдруг мы увидели прелестные болгарские домики, кругом них садики, цветы, плоды, скот, обработанную землю, родящую чуть не сторицею, и, в довершение всего, по три православных церкви на одну мечеть,— это за веру-то угнетенных! «Да как они смеют!» — загорелось мгновенно в обиженных сердцах иных освободителей, и кровь обиды залила их щеки. «И к тому же мы их спасать пришли, стало быть, они бы должны почти на коленках встречать. Но они не стоят на коленках, они косятся, даже как будто и не рады нам! Это нам-то! Хлеб-соль выносят, это правда, но косятся, косятся!..» от „САМЫЙ ЛАКЕЙСКИЙ СЛУЧАЙ, КАКОЙ ТОЛЬКО МОЖЕТ БЫТ” http://rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77…
В същия момент имперската политика на Русия е насочена към завладяване на нови територии и осигуряване на излаз към Южните морета. Една от основните пречки на нейните имперски амбици се оказва възродената българска нация.
При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици. Процесът е описан от Георги Раковски в брошурата му „Руската убийствена политика за българите” издадена през 1861 г. Нещо повече – използвайки временното си преимущество, Русия изисква от султана да издаде ферман, който позволява българите да бъдат изселвани от родните си места и заселвани в „омразните руски пустини”, както сам Раковски пише. Тук ние можем да видим истинските цели на руския империализъм и да усетим отношението към българите като към един добитък, който може безнаказано и безплатно да експрлоатира. Тогава за първи път в началото на 60-те години на 19-и век руският империализъм разбира, че вече пред него не стои безропотно и безродно стадо, а народ с ясно осъзната идентичност и национална кауза, която само за няколко години ще се превърне в основна пречка за доминация на Руската империя на Балканите и Проливите. В същата 1861 г. година Русия оказва натиск над Сърбия да разтури Първа българска легия на Раковски, както и да бъде иззета и унищожена брошурата на Раковски, както в Сърбия, така и във Влашко.
Паралелно с този процес се развива и българската църква. Още през 1860 г. българите правят опит да отвоюват независима Българска екзархия, но срещат упорита съпротива от руския консул в Цариград княз Лобанов, както и от гръцката църква и по настояване на княз Лобанов нашите владици са заточени в Диарбекир през 1861 г.
Отново Русия усеща наличието на един народ, който търси своето място под слънцето, има сили, воля и решителност да извоюва национална независимост и руската дипломация започва своята коварна и двулична политика по разединение и подкупване на наши деятели и саботиране на българската национална кауза, както отвътре, така и чрез действията на своята дипломация на международната арена.
През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от над 220 000 кв. км. Чрез този акт султанът цели да успокои нашите църковни деятели и българското население, но най-вече – да създаде един предпазен буфер за империята си, който по един или друг начин да държи руския империализъм надалеч.
В отговор и в отчаян опит да спре единението на българската нация руската дипломация в лицето на руския консул в Цариград – Граф Игнатиев оказва силен натиск върху османските власти и по искане на Граф Игнатиев нашите владици отново са заточени през 1872 г. Невиждано за Цариград шествие от над 3000 българи се вдига, за да изиска освобождаването на владиците ни и властите бързо отстъпват, владиците ни са върнати от заточение. Тогава руската и гръцката църква обявяват схизма против Българската църква, която продължава чак до 1945 г.
Неоспорим факт е, че руската дипломация не успява да вкара в редиците на нашето революционно национално-освободително движение свои агенти. Поне досега няма изнесени никакви документи, които да разобличат който и да било от ръководството на БРЦК. Всички наши революционери са възприели политиката и стратегията на Георги Раковски за постигане на национално освобождение само чрез собствени средства. Точно това е имал предвид и Васил Левски с прословутите си думи „Който ни освободи, той ще да ни и пороби.”
Самото Априлско въстание заварва руската дипломация неподготвена за бързото развитие на последвалите събития. Насилията и зверствата над българското население надигат вълна от протести и недоволство в Европа. Цяла Европа се надига в защита на българската национална кауза, възмутена от насилието и безчинствата срещу българското население след въстанието. След спешни дипломатически совалки Великите сили се споразумяват за постигане на решение на Източния въпрос чрез конференция в Цариград.
В същия момент…
Веднага след Априлското въстание руската дипломация се задейства и пуска коварните си ходове. На 8 юли 1876 г. Русия сключва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумение. С него двете империи си разделят сверите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите. Истинската трагедия за българската национална кауза се случва само половин година след това. По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.
Приетият и съгласуван от всички Велики сили окончателен вариант за територия на България обединява почти всички българи на Балканския полуостров в единна територия по най-естествения признак – преобладаващо българско население. Приетият вариант е по предложение на английския консул като територията ни е разделена вертикално на две отделни български държави, като с това британската дипломация цели да намали риска от силно руско влияние в Източна България, където православното население е по-малък процент в сравнение със Западна България, като по този начин ще намали и вероятността за руска експанзия към проливите през тази територия.
Само че в същия момент в допълнителната секретна конвенция Русия се споразумява с Австро-Унгария да не се допусне образуване на голяма и сплотена държава. На 15 януари 1877 г. тя е подписана от двете империи, докато Цариградската конференция тече.
В чл.1 (СТАТЬЯ I на стр. 154 от сборника със секретни договори на Русия, публикуван долу) двете империи се договарят за анексирането съответно на Босна и Херцеговина от Австр-Унгария и Бесарабия от Русия. Впоследствие заради анексирането на Бесарабия Русия ще компенсира Румъния с българската Северна Добруджа. Първото парче българска плът е откъснато.
В чл.2 (СТАТЬЯ II, стр. 154) империите се договарят за взаимна дипломатическа поддръжка и отстояване на договореното при евентуално колективно обсъждане от Великите сили (което се и случва при изготвянето на Берлинския договор).
В чл.3 (СТАТЬЯ III, стр. 155) империите приемат текст, който категорично „изключва създаването на голяма и сплотена държава”.
В чл.4 (СТАТЬЯ IV, стр. 155) се задължават да пазят в тайна постигнатите договорености.
Този 15 януари 1877 г. можем да считаме за една от най-черните дати в историята ни. Веднага руският консул в Цариград граф Игнатиев е уведомен за постигнатото съглашение и той започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Граф Игнатиев спешно се среща с представителите на Османската империя и успява да ги убеди да откажат подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. След два дни успява да убеди османските власти да се откажат от договореностите и на 18 януари Митхад паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за територия на България.
Руското обещание е спазено и както всички знаем това се случва – цяла Македония, както и Беломорска Тракия впоследствие умишлено са оставени в пределите на Османската империя. По силата на чл.10 от Фермана за независима Българска екзархия от 1870 г. в Македония гръцката църква, под контрола на османските власти провежда плебисцит. Резултатите са потресаващи за гръцката църква и тотално объркват плановете на Русия. С мнозинство над 2/3 почти цяла Македония се присъединява към Българската екзархия, което ще доведе и до нов тласък и подем на патриотчните сили
за осъществяване на българската национална кауза
В резултата на тайните договори между Руската и Австро-Унгарската империи българските земи ще бъдат разпарчетосани с Берлинския договор, като Северна Добруджа е предадена на Румъния, големи български територии в Западна България – Пиротско и Нишко ще бъдат подарени на Сърбия, където местното население ще бъде подложено на насилствена асимилация, терор и убийства, Македония и Беломорска Тракия ще бъдат оставени в пределите на Османската империя, ще бъде създадена една изкуствена, васална държавичка Източна Румелия, която ще просъществува само седем години и малкото княжество България – под временно руско управление, с 50 000 руски окупационен корпус, който според чл. 8 от Временния (прелиминарный) Сан-Стефански договор и аналогичния текст в чл. 22 на Берлинския договор се издържа изцяло за сметка на местното население, княжество, което ще бъде многократно саботирано от руската агентура с преврати и метежи, целящи присъединяване като губерния към Руската Империя.
Тази несправедливост скоро ще бъде частично поправена и ще доведе до онзи велик момент, в който малка, разкъсана България ще се опълчи на Великите сили, ще провъзгласи Съединението си и ще принуди Русия – единствената държава, която се противопоставя на Съединението да скъса дипломатически отношения с България за цели 10 години.
Руският империализъм няма да прекрати антибългарската си политика и след това. Ще проследя и усилията на руската дипломация по саботиране на Съединението, организиране на преврати, въоръжаване на шайки, убийства на български политици.
Предстои да публикувам секретните дипломатически грами на руските консулства в София, Пловдив, Букурещ и Цариград за да видят българите и да усетят цялата подлост, коварство и двуличие на антибългарската политика на Русия. Тепърва предстои да ви запозная и с български и руски документи относно руската експанзия на Балканите през 1916-1917 г, както и с целите, и начините, по които руският империализъм обяви съществуването на „македонска” нация и я наложи с насилия и убийства над стотици хиляди българи.
Впрочем България ще продължи да плаща издръжката на „руския окупационен корпус” до 1902 г., за да продължи да плаща и през 1909 г. ново задължение – този път защото Русия е единствената държава, която възразява срещу обявяване на Независимостта ни през 1908 г. и под предтекст, че нарушаваме Берлинския договор България е принудена да подпише Руско-Български протокол през април 1909 г. , с който се задължаваме да изплащаме колосалната за времето сума от 82 милиона златни франка за 75 г.
България ще изплаща и тази сума до 1916 г., когато отново руските орди нахлуват в Добруджа, а 43 000 руснаци от окупационен корпус ни напада и в гръб – през Македония.
За да се стигне до великата дата 3 март 1918 г. , когато победителят България ще принуди Русия да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор, откъснал от лапите на империята Финландия, Полша, Украйна, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Бесарабия, Грузия и Армения.
Днес ние нямаме право да бъдем наивни и лековерни. Ние сме длъжни да познаваме нашата история, да се гордеем с нея и да търсим истината.
Защото само истината ще ни направи свободни! И независими!
Да не забравяме завета на Левски – „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби”
Да не забравяме и думите на Христо Ботев, написани в бр. 13 на вестник „Знаме” 1875 г. – „Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.”
Да не забравяме подвига на Стамболов! Както и кой и защо го уби!
Нещо повече – днес ние трябва да проявяваме пълна нетърпимост към всички опити нашата история да бъде подменяна, фалшифицирана и като истински българи трябва да браним родния интерес и националното си достойнство!
И трябва да сторим така, щото всички онези псевдоисторици, псевдопрофесори, псевдобългари, обслужващи идеологемата на руския империализъм , всички онези „фили”, на които им излиза пяна на устата, когато българинът започне да защитава националния си интерес и достойнство да бъдат третирани както подобава, а именно – като хлебарки и национални предатели!
А оправим ли се с хлебарките, кърлежите лесно ще ги откачим и спрем да смучат силите на нацията…
Министерският съвет начело с Александър Малинов, провъзгласил независимостта на България – септември 1908 година.
.
На 22 септември 1908 г. във Велико Търново с манифест княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта, а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България – една от най-старите в Европа, отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.
Условията за обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били изключително благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария – една от Великите сили, наложили Берлинският договор се готвела да анексира двете от провинциите на империята – Босна и Херцеговина – т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат във Виена) да съгласуват действията си.
Междувременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда „известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата “Св. 40 мъченици” в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата “Св. 40 мъченици” княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.
Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието – да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях Високата порта иска България да плаща голям данък, тогава в качеството си на министър-председателят Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига се до частична мобилизация на българската армия.
Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.
