Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Дисидентът, който пръв предупреди, че болшевиките са терористи

Панаит Истрати първо е вдъхновен от СССР, но впоследствие се разочарова.

След пътуване из републиките той пише: Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, и после 10 поколения няма да се справят с тях!

Съветска Русия стигна до дъното – да деморализираш
обществото, да превърнеш всеки втори руснак в доносник, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка

За това, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на злото, румънецът от Браила Панаит Истрати (1884-1935) стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години, наивно повярвали, че идеите на „великия Ленин ще преобразят целия свят“.

През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световно признат френски писател от румънски произход (още тогава е преведен и много четен у нас: „Кира Киралина“, „Хайдути“, „Чичо Ангел“, „Княгинята от Снагов“ и „Кодин“), е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си „люлката на социализма“, като официален гост той бива

разведен като не само из Русия, но и из “съюзните републики”,

или по-точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.

След това заедно със своя приятел – писателя Никос Казандзакис, отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, като веднага бива изгонен от властите в Атина.

През 1929 г. двамата заедно със съпругите си – този път като частни лица, решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку, и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права (дори и от киноиндустрията, филмирала няколко от неговите романи и новели), така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата „безгранична вяра в Революцията“ постепенно се трансформира в

бунт срещу господстващата каста,

която сърбинът Милован Джилас ще нарече „новата класа“.

В резултат на това 16-месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък, или Голата Русия“, озаглавена още „Признанията на един победен“. Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича „обективен наблюдател“. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че „бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия“. А цяла Русия по онова време мизерства.

„Дайте път на тези чудовища, новите „другари“, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!“. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни, и авторът на „Хомо Совиетикус“ Александър Зиновиев.

Пророчески думи, нали?

Всичко, което казаха и написаха много по-късно руските и западните дисиденти, първи го видя авторът на „Кодин“ и „Кира Киралина“: „Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят“, споделя още през 1928 г. той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го „Горки на Балканите“. А за „новата класа“ или т.нар. „номенклатура“ Истрати казва: „Невъзможно е да се опише нейният цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове.

Корупцията и мизерията в Съветска Русия са направо ужасяващи! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен, каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си…“

Основната вина според Истрати носи бюрократичната система, вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. „Номенклатурата – пише Истрати – тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!…”

Капката, преляла чашата на търпението

на Панаит Истрати, е „делото Русаков“. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година, Виктор-Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата номенклатурна класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.

Случаят Русаков за Истрати е наистина симптоматичен. „Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор.

Човешкият живот е само материал,

средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства. Другарите „воюват“ със Запада, а мечтаят за колите на „Форд“ и за парфюмите на „Коти“ и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото. Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина кресливи лозунги и от „Интернационала“.“

Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва, (с копие до Ромен Ролан). Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 г. до другаря Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една безумна идея…“. Истрати обвинява и „певецa на пролетарската революция“ Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.

На 19 декември с.г. изпраща второто си писмо до ГПУ,

като препоръчва:

а/ „да се преустанови терорът срещу опозицията“;

б/ „да се възстанови критиката в Партията“;

в/ „да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите“.

Разбира се, отговор не получава. В замяна на това неговият приятел и наставник Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва „да си замълчи“ и „да не ги публикува“, защото щели да „послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията“ (!) Колко заблудени са били западните леви интелектуалци тогава!

През 1929 година, когато в Париж излиза първото издание на „Признанията на един победен“, Ромен Ролан пише, че били като „бомба със закъснител“. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, дава му път в литературата, „определя го като „Горки на Балканите”, но вече се страхува да го подкрепя публично. Ролан е може би сред най-възторжените почитатели на Ленин на Запад.

А във в. „Монд“ Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу „писателя скитник“, наричайки го „ренегат“. Останалите френски интелектуалци – по онова време повечето от тях са леви – му пригласят. И започва един

мощен клеветнически хор:

„Истрати е фашист!“, „Истрати е антисемит!“, „Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!“ и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя-работник от Браила.

„Литературная газета“ от Москва също охулва Истрати: „двуликият Янус“, „вълк в агнешка кожа“ и дори „фашист“! Барбюс и особено Ромен Ролан – вторият с мълчанието си – му причиняват много страдания и накрая той се разболява тежко. През септември 1933 г. пише писмо до автора на „Жан-Кристоф“, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.

В „Большая советская энциклопедия“ прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори талантът му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Неслучайно книгите му предизвикват истински фурор още през 20-те години и се превеждат на повечето европейски езици.

В последните две години от живота си Истрати написва

поредица от великолепни, смели публицистични текстове: „Доверието“, „Да обичаш земята“, „Изкуството и хуманизмът днес“. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговаря на стотици писма на свои читатели.

Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези негови редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд“, че не бил подлежал на „организиране“, писателят отвръща с есето

“Живее на света човек, който не предприема нищо!”

Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек“, в когото Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател-скитник“, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа“. За него тя е още по-циничен вариант на буржоазията.

Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, 30 г. преди Солженицин, 40 г. преди поколението на Буковски. Този пролетарий (син на румънка перачка и грък контрабандист), роден в покрайнините на крайдунавската Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най-хуманната система“. И то още на десетата година от установяването й!

Докато мнозина западни интелектуалци като лицемерния сър Джордж Бърнард Шоу или фантаста Хърбърт Уелс бяха възхитени от „разцвета на демокрацията“ в Страната на съветите и от „мъдростта“ на вожда сифилистик Владимир Улянов – Ленин. За разлика от тях Панаит Истрати бе

сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма

– за тази престъпна доктрина, която осакати, може би безвъзвратно и нас, българите (между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, докато след преврата от 1944-та е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори!).

Дори само заради това не можем да го забравим…

* Огнян Стамболиев е член на ПЕН клуб – международна неправителствена организация на писатели и журналисти.

.

Геният на Злото*

.
d6c0a4341b2310943d1e29977c32a3eaПървите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“.
В Русия има около 1800 паметника на Ленин и близо 20 000 бюста. Над 5 000 улици носят името на революционер №1. В много градове статуите на Владимир Илич се издигат на централния площад. Макар че, ако сме знаели цялата истина за великия вожд, тези паметници отдавна щяха да са изхвърлени на бунището.

Анатолий Латишев е известен историк-лениновед. През целия си живот е работил с биографията на Илич. Наскоро той успява да открие документи от секретния фонд на Ленин и засекретените архиви на КГБ.microagis.ru публикува скандално интервю с изследователя, което Faktor.bg представя на своите читатели.

– Анатолий Григориевич, как успяхте да проникнете в секретните фондове?

– Това се случи след августовските събития от 1991 година. Получих спецпропуск, който ми даваше право да се запозная със секретните документи за Ленин. Властите се надяваха да намерят причината за преврата в миналото. От сутрин до вечер седях в архивите и косите ми настръхваха. Защото винаги съм вярвал в Ленин, но след първите тридесет документа, които прочетох, бях просто потресен.

– От какво?
– През 1905 година, от Швейцария Ленин призовава младежите в Петербург да заливат с киселина полицаите, да изливат от високите етажи върху войниците вряла вода, да използват пирони, за да осакатяват конете и да засипват улиците с “ръчни бомби”.

В качеството си на ръководител на съветското правителство Ленин е изпращал по страната своите указания. В Нижни Новгород е получен документ със следното съдържание: „Да се наложи масов терор, да бъдат разстреляни и изселени стотиците проститутки, пропили се войници, бивши офицери и т.н. Нито минута забавяне!”

А как ви звучи лениновата заповед за Саратов: „Да се разстрелват заговорниците и колебаещите се, без да бъде питан никой и без да се допуска идиотско разтакаване”?

– Казват, че Владимир Илич като цяло не е долюбвал руския народ?

– Русофобията на Ленин е слабо изучена. Всичко идва от детството му. В рода му не е имало и капка руска кръв. Майка му е била германка, с примес на шведска и еврейска кръв. Баща му е наполовина калмик, наполовина чуваш. Майка му постоянно му внушавала: „учи се от немците, руското е обломовщина, руснакът е глупак, руснаците са идиоти”. Впрочем, в своите послания Ленин говори за руския народ само в унижаваща форма.

Веднъж вождът заповядал на съветския пълномощен представител в Швейцария: „Раздайте работа на руските глупаци: да изпращат изрезки (от вестници), а не случайни броеве, както правеха досега тези идиоти”.

– Съществуват ли наистина писма, в които Ленин пише за изтреблението на руския народ ?

– Сред тези страшни ленински документи особено жестоки са именно заповедите за унищожаването на съотечественици. Например: „да се изгори Баку напълно”, „да се вземат заложници от тила и да бъдат поставяни пред настъпващите червеноармейски части, да се стреля в гърба им”, „да се изпращат червени главорези в районите, където действат „зелените”, да се бесят чиновници, богаташи, попове, кулаци, помешчици, а след това ще го припишем на „зелените”. На убийците да се изплатят по 100 хиляди рубли…”

Впрочем, парите за „тайно обесен” (първите “ленински премии”) са били единствените премиални в страната.

А на Кавказ Ленин периодично изпращал телеграми със следното съдържание: „Да изколим всички”.

Помните ли, как Троцки и Свердлов са унищожавали руското казачество? Ленин тогава уж оставаше настрани.

Сега обаче беше открита официална телеграма от вожда до Фрунзе по повод „поголовното изтребление на казаците”.

Ами знаменитото писмо на Дзержински до вожда от 19 декември 1919 година за около милион пленени казаци? Ленин тогава сложил резолюция: „Да бъдат разстреляни всички до един”.

Култът към диктатора не спира и до днес

– Ленин е можел просто така да издава заповеди за разстрел?

– Ето какви записки на Ленин успях да открия: „Предлагам да бъде назначено следствие и да се разстрелят виновните в нехайство, небрежност”.

Или „Раковски иска подводница. Трябва да назначим за отговорник, моряк, на който ще възложим задачата, като му кажем: ако не я доставиш скоро, ще те разстреляме”.

“Изпратете телеграма на Мелничански, от мое име, че е позор да се колебае и да не разстрелва за неявяване на работа”.

А ето едно от писмата на Ленин до Сталин: „Заплашете с разстрел този мърляч, който, завеждайки връзките, не съумява да ви даде добър усилвател и да постигне пълна изправност на телефонната връзка с мен”.

Ленин е настоявал за разстрели заради „небрежност” и „пипкавост”.

Например, на 11 август 1918 година Ленин отправя към болшевиките в Питер указание: „Да се обесят (непременно да се обесят), за да види народът, не по-малко от 100 заможни селяни. За изпълнението на екзекуциите да се подберат по-корави хора”.

В края на 1917 година, когато Ленин оглавява правителството, той предлага да бъде разстрелван всеки десети тунеядец (тоест неработещ). И това в период на масова безработица.

– Към православието също ли е имал негативно отношение?

–  Вождът е ненавиждал само Руската православна църква. Така, в деня на Св. Николай Чудотворец, когато, според канона, не се работи, Ленин издава заповед от 25 декември 1919 година: „Да се примиряваме с „Никола” е глупаво, трябва да се вдигнат на крак всички чекисти, за да разстрелват тези, които не са се явили на работа заради „Никола” (т.е. тези, които не са се явили на съботник за товарене на дърва във вагони в деня на Николай Чудотворец).

В същото време Ленин се е отнасял много лоялно към католицизма, будизма, юдейството, мюсюлманството и дори към сектантите. В началото на 1918 година той е имал намерение да забрани православието, заменяйки го с католицизъм.

А пък в писмото си до Молотов, което трябвало да бъде прочетено пред членовете на Политбюро на 19 март 1922 година Владимир Илич настоява да се използва масовият глад в Русия, за да бъдат ограбени православните храмове, разстрелвайки при това колкото е възможно повече реакционни свещенослужители.

Много малко хора знаят и за ленинския документ от 1 май 1919 г. №13666/2, адресиран до Дзержински.

Ето неговото съдържание: “…необходимо е колкото е възможно по-бързо да приключим с поповете и религията. Поповете трябва да бъдат арестувани като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. Църквите да се затварят, помещенията на храмовете да се запечатат и да бъдат превърнати в складове”.

– Потвърждава ли се от нещо, това че Ленин е имал психични отклонения?

–  Поведението му е било повече от странно. Например, Ленин често изпадал в депресия, която продължавала със седмици. Той е можел да не прави нищо по цял месец, а след това го обземала буйна активност. За един такъв период Крупская пише: „Володя изпадна в ярост…”

И освен това е бил абсолютно лишен от чувство за хумор.

– Груб ли е бил езикът на Ленин?

– Бердяев го е нарекъл гений на ругатните.

Ето няколко реда от писмо на Ленин до Сталин и Каменев от 4 февруари 1922 година: „Винаги ще успеем да намерим някое говно за експерт”.

„Недопустимо е да търпим този боклук и измет, които не желаят да представят отчети”. „Научете тези лайнари да отговарят сериозно”. А на полетата със статии на Роза Люксембург вождът пишел бележки „идиотка и тъпачка”.

 – Вярно ли е, че Сталин е организирал грандиозни пиянски запои в Кремъл, още докато Ленин е бил жив?

– И неведнъж. По този повод Ленин често го е викал и му се е карал. Но най-често Ленин ругаел Орджоникидзе.

Ето една бележка от Ленин до него: „С кого пиянствахте и гуляхте днес? Откъде са тези жени? Вашето поведение не ми харесва, Още повече, че Троцки се оплаква от Вас непрекъснато”.

Орджоникидзе е бил големия гуляйджия! Сталин се е отнасял към жените по-равнодушно. Когато Ленин му се карал за това, че пие много, Висарионович отговарял: „Аз съм грузинец и не мога без вино”.

– А Илич обичал ли е банкетите?

– В игралните филми често показват как вождът пие чай от моркови без захар и с парченце черен хляб. Но наскоро бяха открити документи, свидетелстващи за обилните и разкошни пиршества на вожда, за това, какви огромни количества черен и червен хайвер, деликатесни риби и други деликатеси редовно са доставяни за кремълската номенклатура през всичките години, когато е управлявал Ленин.

В селцето Зубалово по заповед на Ленин са строени шикозни персонални вили в условията на най-жестокия масов глад в страната!

– Ленин обичал ли е да пие?

– До революцията Илич е пиел много. Докато е бил в емиграция не е сядал на масата без да има бира, например. След 1921 година е престанал, заради болестта си и не е докосвал алкохол от тогава.

– А как мислите-Ленин обичал ли е Крупская?

– Не я е обичал, но я е ценял като незаменим съратник. Когато се разболял, той забранил да пускат Надежда Константиновна при него. Тя се търкаляла по пода, истерично плакала. Тези факти са описани в спомените на сестрите на Ленин. Мнозина изследователи твърдят, че тя е била девственица, когато се е свързала с Ленин, но това не е вярно, тя е била омъжена преди да се ожени за Ленин.

– Вероятно вече не е останало нищо неизвестно за Ленин?

– Има още много неразсекретени документи, тъй като руските архивисти продължават и досега да крият някои данни. Например през 2000 година излезе сборник “В.И.Ленин. Неизвестни документи”.

До преди неговата поява нашите архиви са продавали в чужбина фалшифицирани документи.

Един американски съветолог разказваше, че след като закупил от ръководството на руските архиви документи за Ленин, се наложило след това да плати на издателството си глоба от 4000 долара, защото руските архивисти са иззели от лениновите документи някои неща.

Бележки:

1. Августовският преврат в Русия от 1991 г. е опит за отстраняване на Михаил Горбачов от поста президент на СССР, организиран от група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ, в периода 19 август – 21 август 1991г.

2. Революцията в Русия от 1905 година започва с т.нар. „кървава неделя“ – стрелба от страна на войниците от императорската армия срещу участниците в една мирна демонстрация на работници, оглавявана от агента нацарската тайна полиция Георгий Гапон

3. Нарицателното „обломовщина“ е синоним на застоя, на разрухата и апатията, обхванали руското общество. За човек се употребява в смисъл-мързелив, бездеен, безполезен

4. Раковски-става дума за българина Кръстьо Раковски, племенник на Георги Сама Раковски, по-известен с руското име Християн Раковский. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна, през 1923 г. за кратко е заместник народен-комисар на външните работи на СССР.

Заради близостта си до Лев Троцки, Раковски е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва През 1937 г. е отново е осъден е на 20 години трудов лагер. След началото на Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.н. сталински списъци на 11 септември 1941 г.

5.Николай Бердяев е руски философ и публицист. През 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия заради критиките си срещу болшевизма и лидерите на Комунистическата партия.

6.Серго Орджоникидзе-народен комисар, член на Политбюро на ЦК на КПСС, близък приятел на Сталин

Превод: Анелия Димитрова

*) Заглавието е поставено от блогъра