Съжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений.
Смешни са полит-коректните обитатели на Ганковото кафене, които от десетилетия не мирясват докато не прекръстят турското робство на „присъствие“ ли не щеш, сега пък на „съжителство“. През Възраждането българският народ имаше достоен елит, съизмерващ се с най-големите върхове на своята епоха. Левски, Ботев и Каравелов не бяха по-глупави от сегашните „либерални“ полит-коректници когато говореха за турско робство. Тяхното определение си стои и никой не може да го помръдне, защото то отразява истината за историческата епоха на Османското господство над България. Ама било остаряло, ама било недемократично – а стига бе, кога станахте калайджии, кога ви почерняха задниците? Левски и Ботев на демокрация ще учите! Същият Левски, който каза – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България“. Същият Левски – „не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род…“
За съжаление днес българският национален елит не само не се съизмерва с космополитизма на епохата си, но не може и носа си да покаже извън Ганковото кафене. В тази задимена от интриги публична среда царуват дребнодушието и милиционерския тарикатлък. Всичко Мара втасала – само дето турското робство „съжителство“ не беше станало. И от какъв зор? Дали за да обслужим „стратегическата дълбочина“ на комшиите, или за да изразим собственото си плитко малоумие? Май че и двете, и двете, за съжаление…
Никой закон не е в състояние да въздейства така възпиращо на човека, както насаждането на чувство на вина и срам. Никой закон не може да отнеме човешката свобода – на мисълта, словото и действието, като една малка, но за сметка на това гръмогласна армия от „морални обвинители“, самопровъзгласили се за морални съдници от последна инстанция. Всеки, който си позволи дори да помисли нещо, което е на повече от милиметър от вярванията им, бива „обвинен“ и заставен да изпитва срам и вина за мислите си. Постепенно такъв спира да мисли изобщо, престава да действа според убежденията си. Престава да действа изобщо.
Но кои са тези съдници, които могат да накарат мислещото човешко същество да се превърне постепенно в блееща овца, единствено способна да повтаря като папагал звуците на звънчето, прозвъняло първо? Едно време това бяха комунистите. Днес това са западните им прогресивни събратя, под чието давление се излюпват все „по-модерни“ люде и тук – на изток. Същите онези западни прогресиви, които преди години не спираха да обясняват на сънародниците си колко красив свят се градеше тук – в източното полукълбо. След като източната им лъжа рухна и всички видяха отвратителното ѝ лице, белязано от мизерията и моралната разруха, те бързо се преориентираха и започнаха да пеят други песни. Приспивни песни.
Песните на политкоректността, недискриминацията, мултикултурната асимилация на традиционни автентични ценности, природата. Червените им очила просто избледняха от времето и станаха розови. Можете да видите оригиналния им цвят в краищата на рамките, където заварките са запазили ъгълчетата с червена боя.
Всеки, който им възрази, бива безпощадно заливан с тонове вина и срам. Всеки, който си позволи да се постави над мравката и тревичката, бива изравняван със земята. Всеки, който си позволи да следва собствени културни ценности, бива наричан безкултурен. Всеки, който си позволи да дискриминира и да покаже, че нещо просто не му се нрави, бива обявяван за расист. Всеки, който си позволи да нарече истината с думата за нея, бива обявяван за лъжец.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте, че сте по-висши създания от мравките и тревичките. Това е истината – такива сте. Вие сте човеци.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от традициите си – вие не сте се излюпили от яйце, снесено в неизвестен курник насред нищото. Човеци са ви родили. Човеци, живели според собствените си разбирания достатъчно дълго, за да се появите и вие.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от собствените си предпочитания и собствените си антипатии. Вие сте човеци и имате право да избирате кого да харесвате, кого да обичате, с кого да си лягате, кого да пускате в дома си, с кого да правите каквото и да било и с кого да не го правите. Точно за това сте живи – защото всички човеци преди вас са избирали и подбирали само онези неща, които не са несъвместими със собствения им живот.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте да назовавате истината. Само така умът ви няма да залинее, та да не може един ден да разпознае стената насреща, привикнал да я игнорира, създавайки си илюзия за безбрежно поле от рози. Само това ще ви спаси от участта да се превърнете в купчина пихтия, когато звънчето изсвири „ходом към стената“.
Тило Сарацин (1945) е роден в германския град Гера. Защитава докторат по икономика в университета в Бон, автор на повече от 10 книги, последната от които е излязлата в края на август т. г. и предизвикала скандал „Германия се самоликвидира”.
От 1973 г. до 1974 г. Сарацин работи за фондация „Фридрих Еберт”, като по-късно става член на социалдемократическата партия. От 2000 до 2001 г. заема ръководен пост в германските железници (DB AG). От 2002 г. до 2009 г. е сенатор по въпросите на финансите в Берлинския сенат. По време на неговото управление – през 2007 г., за първи път в историята на Берлин се натрупва излишък от 80 млн. евро. От 2009 г. Сарацин става зам.-управител на Германската централна банка. От ръководството й често го критикуват за негови изказвания в пресата, насочени срещу имигрантите от арабски и турски произход. Когато обаче в края на август излиза „Германия се самоликвидира”, от банката го обвиняват, че с провокативните си и дискриминационни изказвания, „особено по темите за имиграцията”, накърнява престижа на институцията.
Сарацин отказва да напусне доброволно. На 2 септември 2010 управителният съвет на банката внася предложение, с което моли президента на страната Кристиян Вулф да освободи Сарацин от поста. Два дни по-късно Сарацин предупреждава президента за възможността от „политически показен процес”, като така индиректно заплашва, че ако бъде освободен, ще обжалва.
Следват преговори, в резултат на които банката оттегля искането си за освобождаване и Сарацин подава молба за напускане. В средата на септември президентът Вулф подписва заповедта за освобождаването му, която влиза в сила от 1 октомври 2010 г.
От своя страна, ръководството на социалдемократическата партия обявява, че ще обсъди възможността да прекрати членството на Сарацин в партията, тъй като тезите му са „диаметрално противоположни на основните социалдемократически ценности”. В същото време, обаче, социологически проучвания показват, че близо 50% от населението, включително и членове на ГСДП, са съгласни с тезите на Сарацин, изложени в книгата му. А 18% дори биха подкрепили нова партия, оглавявана от него.
в-к Култура
***
Фрагменти от книгата на Тило Сарацин Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск
В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.
—
Общественото говорене в Германия е под влиянието на странно противоречие: от една страна, в публичното пространство доминира влечението към развлеченията и скандалните разкрития, а от друга – в него властват евфемизмите на политическата коректност…
—
Същевременно обществото изпитва много силна потребност от неподправена истина. Но онзи, който реши да задоволи тази потребност, поема голям политически риск и става лесна жертва на медийната власт, упражнявана от политически коректните…
—
Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците.
Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна. Фактът, че в Германия повече от половината деца в така наречените “отдалечени от образованието социални слоеве” са с интелигентност под средната, води до това, че по чисто демографски причини ние средностатистически ставаме по-глупави.
От гледна точка на икономическото си състояние Германия се намира в късната фаза на златната епоха, започнала около 1950 г., а днес клоняща към своя залез. Вече 20 години няма повишаване на реалния доход на заетите на пазара на труда, най-късно след 10 години той ще започне да намалява и тази тенденция ще се запази в резултат на демографските деформации. Такива прогнози се разминават със сегашните успехи на германския бизнес, занимаващ се с износ, с инициативите, подемани от елитните германски университети, и с многото други добри новини, с които ежедневно биваме радвани. Какъв е смисълът от подобни краткосрочни успехи, когато пропускаме основни неща, които могат да гарантират бъдещото покачване на жизнения стандарт – количествено и качествено:
– количествено, защото вече 45 години всяко ново поколение е с около една трета по-малобройно от предишното, при запазване на средната продължителност на живота;
– качествено, защото у новородените способностите и предпоставките за образование постоянно се влошават, а новите поколения израстват с манталитет, при който са закърнели качествата, основа за всеки продуктивен растеж…
—
Имиграция и преселване в Германия
През 1950 г. в Западна Европа практически не са живели мюсюлмани. През 1968 г. броят на западноиндийските, индийските и пакистанските преселници във Великобритания възлиза на около милион. Първоначално преселването става като че ли случайно, защото всички жители на Британската империя имали британско поданство. Минали много години, преди да се наложат ограничения в издаването на паспорти и правото на пребиваване. Но недоволството в Англия е било голямо дори по времето, когато броят на имигрантите е бил малък. През 1968 г. консервативният политик Инок Пауъл прогнозира, че ако темпото на имиграция се запази, след 30 години големи части от Йоркшир, Централна Англия и околностите на Лондон ще бъдат населени предимно или изключително само с жители от афро-азиатски произход. Изказванията му предизвикват скандал и той загубва високия си държавен пост. Но подкрепата, изразена от населението, е много голяма: за десет дни Пауъл получава 100 000 писма и само в 800 от тях му възразяват. А той е бил съвсем прав, като предсказва, че афро-азиатското население във Великобритания ще нарасне от един на 4,5 милиона до 2002 г. Точният брой през тази година е 4,63 милиона. И въпреки това, във Великобритания, както и във Франция, Холандия и Германия, политиката си остава непроменена.
Как така е допуснато процесът да се развива безконтролно? Кристофър Колдуел (американски журналист и главен редактор на The Weekly Standard – бел. ред.) обяснява това с „фактора на срама”. За петнайсетте следвоенни години Великобритания загубва световна империя и управлява с накърнено самочувствие остатъците от своите владения. Франция страда от травмата на Алжирската война, Холандия – от травмата на загубената колониална война в Индонезия, а германците – от травмата на нацизма.
Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними:
– интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната;
– зависимостта от социални помощи е по-висока от средната;
– посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната;
– раждаемостта е по-висока от средната;
– наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества;
– религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната;
– престъпността, включваща прояви от ”обикновеното” насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.
—
Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.
—
От днешна гледна точка, имиграцията на работна сила през 60-те и 70-те години на ХХ век е гигантска грешка: голяма част от работниците бяха наети в умиращи индустрии. Това забави структурно неизбежното преселване на население и насочи погледа към притеснително намаляващата раждаемост и необходимостта от внос на работна сила. С преселването на имигрантите в Германия последиците от намаляващата раждаемост бяха само отложени във времето, но не и премахнати. С нищо не се промени основният проблем, че поколението на внуците представлява само 50% от това на дядовците. Това означава, че след четири поколения населението ще се свие с три четвърти и половината от него ще е на възраст над 50 години. При подобни обстоятелства социалният и икономическият живот трябва да бъде организиран по съвсем различен начин. А ако процентът на раждаемост при имигрантите се задържи постоянно по-висок от този на автохтонното население, то след няколко поколения държавата и обществото ще бъдат предадени в ръцете на имигрантите. Така ще се опровергае аргументът, че ниската раждаемост сред германското население е съдбоносното следствие от модернизацията, тъй като, ако това беше вярно, тогава и имигрантите нямаше да имат постоянно висок естествен прираст.
—
Имигранти от мюсюлмански произход
Днес в Германия проблемите на имиграцията и интеграцията, които си струва да се обсъждат и които не отпадат автоматично с течение на времето, се отнасят най-вече до имигрантите от Турция, Африка, Средния и Близкия Изток, които в над 95% от случаите изповядват мюсюлманска религия. Но, както се посочва в доклада „Интеграцията в Германия”, поръчан от федералното правителство, интеграционната политика сякаш действа на сляпо. Детайлният наръчник с индикатори е насочен изключително към цялостната общност от хора с имиграционно минало. Определенията, които се дават за образование, трудов пазар, зависимост от социални помощи, престъпност, не се диференцират по регион на произход и съответно по народност. Липсата на такава диференциация явно е умишлена, защото дискусията дали културните различия между имигрантските групи се отразяват на желанието и способността за интеграция, е политически нежелана. Интеграционният доклад на правителството от 2009 г. като цяло назовава проблемите доста колебливо и тенденциозно ги омаловажава. Това особено личи в пасажите за зависимостта имиграция – социално подпомагане – престъпност. Тази част от доклада напълно се размива, защото се отнася до имигрантите като цяло, без да ги разделя по групи. Липсват данни и за различната раждаемост при различните имиграционни групи и свързаните с тях демографски импликации.
Според „Микроцензус 2007” (вид статистическа анкета за преброяване – бел. прев.), в Германия живеят 15,4 млн. души с имиграционен произход. От тях 3,7 млн. са граждани на ЕС, а четири милиона произхождат от Босна и Херцеговина, Турция, Близкия и Средния Изток, както и от Африка. (По-нататък имигрантите от тези райони наричам мюсюлмански имигранти.).[…] Ако приемем, че при „Микроцензус” делът на грешните или липсващите данни е разпределен по равно между всички хора с миграционно минало, то това би означавало, че броят на мюсюлманските имигранти действително е по-висок с 43%, т.е. възлиза на около 5,7 милиона. Много големият брой на децата в тази група обаче показва, че при имигрантите, за които липсват данни или те са непълни, мюсюлманите са представени в значително по-голяма степен. Това значи, че броят на мюсюлманските имигранти в Германия може да възлиза и на 6 до 7 милиона.
—
Следователно, от 15 милиона души с имиграционно минало, в Германия от 25 до 43% идват от мюсюлманските страни. На тази група се дължат и 70 до 80% от всички проблеми на имигрантите в областта на образованието, пазара на труда, възможността за придвижване и престъпността.
—
За разлика от останалите имигрантски групи, мюсюлманите в Германия имат присъствие на пазара на труда под средното ниво, както и успех в образованието – под средното ниво. В същото време, делът им сред ползващите социални помощи е над средното ниво, като същото важи и за дела им в участия в престъпления, свързани с насилие.
Едва ли може да се каже, че се е сбъднала надеждата интеграцията на мюсюлманските имигранти в сферата на образованието, трудовата заетост и езика да отбележи напредък с годините. Напротив, степента на интеграция и готовността за нея като че ли многократно намаляват. Причините за незадоволителните резултати на мюсюлманите в системата на образованието и трудовата заетост са прииждащите от родината семейства на партньора в двойката, както и силната фиксация върху родната култура.
—
Ислям да, ислямизъм не?
През 2000 г. със статията си „Мултикултурната драма” Пол Шефер разпалва дискусия за мюсюлманските имигранти в Холандия. […] Той критикува опитите към особения характер на мюсюлманската имиграция да се подхожда с „изтърканата истина”, че имиграция винаги е имало: „Имиграцията, с която се сблъскваме в момента, в много отношения не е направила нашето общество по-отворено. Заради традиционните възгледи, с които идват много от имигрантите, внезапно пак започват да се обсъждат всички въпроси за мястото на жената; и пак правото на свободно изразяване на мнението започва да се поставя под въпрос. Изведнъж отново започваме да говорим за богохулството и за забраната да отстъпваме от вярата. Дори да става дума за убеждения, които познаваме от собствената си история, не отбелязваме никакъв прогрес, след като сме принудени да се връщаме към еманципацията отпреди петдесет години.”
Това е съвсем вярно и така стигаме до емоционалното ядро на проблема: Заради мюсюлманската имиграция и растящото влияние на ислямистки религиозни течения, Западът се оказва конфронтиран с авторитарни, закостенели, а също и антидемократични тенденции, които поставят на изпитание не само собственото му самовъзприятие, но представляват и директна заплаха за нашия стил на живот.
—
Икономически ние не се нуждаем от имиграцията на мюсюлмани в Европа. Във всяка страна, поради слабото си присъствие на трудовия пазар и активното ползване на социални помощи и услуги, мюсюлманските имигранти струват повече на държавния бюджет, отколкото е принадената стойност, която заработват. В културно и цивилизационно отношение представите им за общество и ценностите, с които идват, представляват регрес. Така огромната раждаемост при мюсюлманските имигранти представлява заплаха за културното и цивилизационното равновесие в застаряваща Европа.
Който ясно заявява това, се излага на враждебни нападки, от които обвинението в „ислямофобия” е най-невинното. Наистина, немските политици започват да осъзнават, че за исляма са характерни сили, които са проблемни от наша гледна точка, но те не смеят да продължат темата. „Ислямът е добре дошъл у нас, ислямизмът обаче – не”, каза германският вътрешен министър Томас де Мезиер в първата си парламентарна реч след встъпването си в длъжност. Той би трябвало да си поговори с турския министър-председател Ердоган, който през 2008 г. заяви: „Няма ислям и ислямизъм. Има само един ислям. Който твърди друго, обижда исляма.” Басам Тиби, политолог от сирийски произход и водещ представител на т. нар. евро-ислям, има следната позиция: „Ислямът е много разнообразен, той в еднаква степен включва и толерантност, и нетолерантност. Но, като духовна религия, той не представлява политически начин на мислене. За разлика от него, ислямизмът като разновидност на религиозния фундаментализъм е тоталитарна идеология с дяснорадикални черти, на която не бива да се позволява да прави капитал от отварянето на Германия към други култури.”
—
Проблематичното в днешния ислям е комбинацията от изостанали като цяло общества, млади, бързо нарастващи народи и едно съзнание за послание, чийто измерения варират от лишена от агресия смиреност до джихад, като преходите са размити. Между другото, през 1997 г. Ердоган, тогава ръководител на опозицията, каза следното: „Минаретата са нашите копия, куполите са нашите шлемове, вярващите са нашата армия.” Либералните мюсюлмани се пазят от това на исляма да се приписват определени качества и имат своето право. Писателят Навид Кермани, израснал в Германия като син на персийски лекар, подчертава липсата на еднозначност у исляма и неубедителността на конструкта „ислямска идентичност.” „Идентичността е поначало нещо опростяващо, ограничаващо, като всяка дефиниция.” Смята се, че има различни форми за живеене на исляма. „Саудитският уахабизъм, който забранява на жените да карат кола, или идеологията на аятолах Хомейни, която поставя бог на мястото на човека като суверен на държавата, безспорно са в разрез с демокрацията, с толерантността и човешките права”, признава Кермани, но настоява, че това не е целият ислям: „Който твърди, че ислямът е несъвместим със западната модерност, трябва да изключи и „просветените” мюсюлмани, за да може да защити гледната си точка”. Западното око не може да различи на кой ислям каква част от 15-те до 17-те милиона мюсюлмани в Европа се пада.
—
Изявлението на бившия канцлер Герхард Шрьодер, което той публикува като реакция на швейцарския референдум за забрана на минаретата, показва с какви илюзии човек може да живее, но не бива да има, ако е на отговорен пост. Шрьодер казва:
– Трябваше да признаем, че ислямът е станал част от нашето общество и от европейското общество.
Коментар: Не е трябвало. Това, което трябва да признаем, е, че живеещите при нас мюсюлмани, също като католиците, протестантите или Свидетелите на Йехова, имат право свободно да изповядват религията си. Ни повече, ни по-малко.
– Ислямът не е политическа идеология, а мирна религия – учението на Корана.
Коментар: Коранът учи и обратното. И точно това е проблемът с исляма.
– Понятията на Просвещението не бива да се използват за отграничаване.
Коментар: Точно това трябва! Именно отношението към западното Просвещение е възловата точка на нещата.
– Погледът към мюсюлманските държави трябва да се промени. Турция основно се е демократизирала.
Коментар: Наше право и наше задължение е да гледаме на мюсюлманските държави с очите на Запада и да отсъждаме според нашите норми.
Два дни по-късно Некла Келек (израснала в Германия журналистка от турски произход – бел. ред.) публикува много остър отговор на сбъркания каталог от норми на Шрьодер. За разлика от Шрьодер, тя познава Турция и исляма:
– Ислямът 1000 години преди битката при Тур и Поатие до обсадата на Виена от Сюлейман I е водил Свещена война против Запада.
– Ислямът е вяра в един бог. Учението му не познава разделение на църквата и държавата. Просветени са отделни мюсюлмани, ислямът обаче не е.
– Универсалната валидност на Просвещението означава, че не всички културни и религиозни разлики са приемливи. Иначе трябва да приемем и брака по принуда.
– На Ердогановата демократизация на Турция трябва да се сложи въпросителен знак. При неговото управление жените отново бяха изтласкани най-вече към периферията, т.е. вкъщи. Днес едва всяка четвърта жена ходи на работа, а преди Ердоган, всяка трета упражняваше някаква професия.
Некла Келек заключава: „Шрьодер не иска да разбере, че ислямът е система, а не само вяра в един бог. И пак европейците и техните медии са тези, които трябва да се променят, които трябва да погледнат на мюсюлманите с „различен поглед”. Със своите изисквания, предявени отново само към Запада, бившият канцлер оголва тила ни, на нас, светските мюсюлмани, в спора ни с пазителите на исляма.”
В Турция отказват на отдавна заселили се там християнски общности строителството на нови църкви. Отварянето на затворените преди 30 години християнски висши духовни училища все още е забранено. През ранното Средновековие Мала Азия е била чисто християнска, а в навечерието на Първата световна война 25% от жителите на днешна Турция са били християни. Този процент пада на 0,2% след геноцида на 1,5 милиона арменци и няколко стотин хиляди асирийци, говорещи арамейски, през Първата световна война, както и след масовото изселване на 1,5 милиона православни след нея.
—
Както Библията, така и Коранът са доста тъмни и противоречиви, затова пък са образни и свързани с определено време. Претенцията за абсолютна истина, която се приписва на буквалния текст на сурите от Корана, може да доведе до съвсем различни резултати в зависимост от контекста и избора на текст. За оправданието на терористичните актове подходящите сури също са достатъчно. Може да изведете каквото си искате, дори най-лошото отношение към неверниците. Позволено е например, при необходимост, неверниците да бъдат заблуждавани и лъгани.
—
Съвсем не навсякъде има диалог там, където се претендира, че има. Крал Абдула от Саудитска Арабия настоява за интелектуален диалог, но същевременно желае да изнася шариата. Традицията на толерантността в прославената мавританска Андалусия не е била чак толкова вкоренена: Мюсюлманските владетели са търпели еврейските и християнските малцинства, но членовете им са били граждани втора класа, т.нар. покровителствани лица, чиято религиозна свобода е била гарантирана, за което обаче е трябвало да плащат висок данък на глава от населението.
—
Въз основа на факта, че в повечето от теченията си ислямът се отвръща от Просвещението и отхвърля плурализма, той не може да бъде мислен отделно от ислямизма и тероризма, дори и 95% от мюсюлманите да са миролюбиви.
—
В германската дискусия за исляма либерални, добронамерени хора и мултикултуралисти слагат морално равенство между фундаменталистките позиции на исляма и фундаментализма, с който хора като Некла Келек защитават гражданските свободи и човешките права срещу посегателствата на определени религиозни течения. Критиците на исляма биват обвинявани в „либерален расизъм” и в проповядване на „омраза към чужденците”, както прави това журналистката Каролин Емке в „Цайт”.
—
Мюсюлманите в Германия и в останалата част от Европа са под чуждо културно и религиозно влияние, което ние няма как да обозрем и изобщо не можем да направляваме. Ние търпим нарастването на едно културно различно малцинство, което няма дълбоки корени в светското общество, няма нашите критерии за толерантност и което се възпроизвежда повече, отколкото обществото, което го е приютило. Не бива да си затваряме очите за противоречивите течения в ислямския свят и за тенденцията към разпространяване на радикализма, която, между другото, няма нищо общо с бедността и липсата на образование, както непрекъснато се внушава. Историята на ислямския тероризъм показва, че тъкмо образовани млади мъже от заможни мюсюлмански семейства – а и нарастващ брой приели вярата от европейските страни – са особено податливи към радикални възгледи, чак до подкрепа на терора. Клод Берели е анализирал биографиите на 285 „мъченици”, чиято смърт е обявена в изданията на Хамас. Те рядко произхождат от бедни семейства и в повечето случаи са посещавали колеж или университет.
—
Материална и духовна бедност
В дефиницията за бедност на Европейския съюз, която е в сила в момента, се казва: Като бедни се определят хора, домакинства и семейства, които “разполагат с толкова ограничени (материални, културни и социални) средства, че са изключени от начина на живот, който се приема за минимално допустим в страната членка, в която те живеят.” Според тази дефиниция, като беден се определя и един заможен глупак, който в училище не се е научил да чете и не може да упражнява никаква професия. Това е пълен абсурд. Разполагането с “културни и социални средства” е израз, който трябва да хвърля прах в очите. Преведено на немски, би трябвало да се каже: Който разполага само със ”скромни културни и социални средства” (политически коректно ЕС-говорене), не е интелигентен, не е образован и има проблеми при упражняването на самоконтрол върху реакциите си. Във формулировката на ЕС така дефинираният беден е освободен от отговорност за положението, в което е, отнет му е и моралният натиск сам да промени нещо в нея. В европейската дефиниция описаната духовна и поведенческа бедност принципно не е причинена от твърде ниския доход и заради това не може да се изкорени с едно повишаване на доходите. Това е в сила навсякъде, където социалните помощи от държавата гарантират социалноикономически екзистенц-минимум.
Проблемът не е в материалната, а в духовната и морална бедност. Тя се отразява върху поведението, а оттам и върху здравето. Подобни прости истини обаче не са политически уместни и заради това се потулват възможно най-дълбоко. В института “Роберт-Кох”, например, при подготовката на доклад за бедността, бе направен анализ “Бедност, социално неравенство и здраве”, в който са групирани данни и факти, които говорят много.
Анализът показва, че фактори, важни за здравето, зависят в голяма степен от поведението… За да го докажат емпирично, те използват само такива фактори, които не се влияят от доходите, а изключително и само от поведението: наднормено тегло (начин на хранене, липса на движение), диабет (наднормено тегло, начин на хранене), цироза (алкохол), рак на белия дроб (пушене).
—
Освен това, изследователите от института „Роберт Кох” най-подробно описват, че получаващите социални помощи спортуват по-малко и пушат, и пият повече, отколкото тези, които не се ползват с подобна държавна подкрепа. След това описание следва закодираното изречение: Кумулирането на здравни проблеми и поведенчески рискове в групите с висок риск на бедност говори за значението на материалната депривация.
Обяснимо е предположението, че същите личностни особености, които предразполагат хората повече да пушат, пият и по-малко да се движат от останалите, са същите, които статистически увеличават шансовете за изпадане в материална бедност. Но подобен анализ би бил политически некоректен.
—
За материалната бедност в Германия най-вероятно е в сила следното: наблюдаваните негативни последици от бедността в 90% от случаите не са последици от ниски доходи, а от съпътстващи ги явления, които обаче имат същите причини като материалната бедност. Упоритото пренебрегване на тази зависимост лишава една голяма част от изследванията за бедността в Германия от научна основа и ги отпраща в сферата на идеологията.[…]
Не децата продуцират бедност, а получаващите държавни помощи продуцират деца. Статистиката доказва това, защото в Германия тези, които живеят от социални помощи, имат значително повече деца от останалата част от населението. Така в нашата образователна система непрекъснато се покачва процентът на децата, които са от т. нар. прослойка на отдалечени от образованието семейства. След завършване на училище, което е успешно в много малко от случаите, повечето ниско квалифицирани младежи поемат по пътя на своите родители и отново имат много деца… Системните различия в плодовитостта на различните групи означава, че само след няколко поколения ще настъпи радикална промяна в съотношението на различните групи от население.
—
Особено сред арабите в Германия е видна склонността да се създават деца, за да се получават повече социални помощи, и жените, затворени в тези семейства, принципно да няма какво друго да правят.
Социалните помощи обаче имат противоположно въздействие върху готовността за интеграция на имигрантите от ислямските срани: тази тяхна осигуреност им позволява да имат несравнимо по-висок жизнен стандарт в сравнение с този в страните, от които произхождат. Това ги освобождава от необходимостта да променят традиционния си начин на живот, да положат усилия да научат езика и да си намерят работа и да признаят повече западноевропейски свободи на жените си. Така правият път на социалните помощи води към паралелните общества на ислямските имигранти. Ако не искаме това да се случи, трябва да сменим посоката на движение – към пазара на труда, към образованието, към семейната политика и към воденето на диалог с имигрантите.
—
Културното оформяне и развитие на обществото
“Те всички го искат, но нямат никакъв шанс.” Това изречение е вярно за малцина и невярно– за мнозина. Освен това въпросът с “искането” е много сложен.
Нашата социална политика и политиката на заетостта са изградени върху илюзорни представи за човешката природа. Няма спор, че рационално действащият homo oeconomicus е измислица, защото рационалността при наличието на често противоречащи си и променящи се лични предпочитания е трудно дефинируема, а още по-трудно е тя да бъде следвана при неизвестни базисни условия. Презумпцията, че човек по принцип действа рационално, поставя пред него прекомерни изисквания. Човек ще избере онова, което, според личните му разбирания, му носи повече облаги. Хипотезата, че когато има възможности за избиране, човек действа егоистично, е с висока степен на доказуемост.
—
В Германия от много години наблюдаваме постепенното укрепване и постоянното разрастване на една нефункционална и безработна нисша класа. […] Относително високият гарантиран доход от социални помощи тласка тези слаби производителни сили към бездействие. […] Модерната социална държава, по-специално германската, допринася за това, че слабо квалифицираните и некадърните са тенденциозно по-плодовити от квалифицираните и кадърните… За всяко едно дете родителите месечно получават по 322 евро – толкова, колкото е държавно гарантираният социален екзистенц-минимум.
—
Добре е, за да се получават социални помощи, да се изисква повишена способност за интегриране в пазара на труда, както и способност за справяне с липсата на познания и квалификация. За целта обаче продължаващото образование и преквалификацията не трябва да бъдат в основата на усилията, насочени към получаващите социални помощи. Всички изследвания показват, че подобни мерки спрямо тези целеви групи нямат никакъв ефект върху тяхната заетост, за който да си струва изобщо да се говори. За съжаление, в случая е в сила старата поговорка: „Каквото Иванчо не научи, Иван никога няма да научи.” Базисни познания, които не са били усвоени до завършване на професионалното обучение, по-късно също не могат да бъдат придобити. Това означава, че образованието и професионалната подготовка трябва да бъдат така структурирани, че след това да не се появяват дефицити на пазара на труда заради проблеми с квалификацията.
—
В Германия зависимостта между социална прослойка и поколенческо поведение представлява устойчива тенденция, която се доказва емпирично. Също така се потвърждава и наблюдението, че между принадлежността към дадена социална прослойка и интелектуалните постижения има много тясна връзка. Сред сериозните учени днес няма никакво съмнение, че при хората 50 до 80% от интелигентността е наследствена. Обстоятелството, че при групи от население с характерна плодовитост могат да се явят генетични дефекти, вече принципно не се отрича.
—
Предишните осем глави от книгата съдържаха много данни, анализи, оценки. На това място извеждам два принципа:
1. Всяка държава има право да реши кой може да имигрира на територията й и кой не.
2. Западните и европейски ценности, както и съответните национални културни особености, си струва да бъдат запазени. И след 100 години, ако имат желание за това, датчаните трябва да могат да живеят като датчани сред датчани, а германците – като германци сред германци.
Според създателят на Уикилийкс в момента живее последното свободно поколение от Човечеството
„Информационен апартейд“ и всевишна и всеобхватна държавност ще зароби окончателно и ще отнеме свободата на гражданите по света след не повече от десетилетие, заяви Асандж в интервю.
„Това е последното свободно поколение… управляващата система и нейния информационен апартейд са нещо, от което никой няма да може да избяга след едва десетилетие… Ние всички се превръщаме в част от тази Държава, независимо дали ни харесва, или не.“
Асандж призова системните администратори, работещи в големи компании и корпорации да престанат да съдействат на разузнавателните агенции, които изискваат все повече лични данни на техни клиенти и потребители.
Според създателят на Уикилийкс, медиите пък са изгубили всякаква критичност към властта, по простата причина, че те дори искат разрешение за това да бъдат критични по определени политически процеси и въпроси.
Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.
Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен.
Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004.
Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.
Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия януари 2010 г.
ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН
Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“
В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи.
На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“
И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“
Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на
ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал „Фашизмът“ в издателството на комсомолците.
Другарю Доганов, верно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или „Солидарност“ (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в … Меди Доганов.
Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или… клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят „биографийката“?
За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: Големият принос на „турското съпротивително движение“ бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос.“
КЕНДЕНЕ ГЕЛ, г-н Доганов! (Елате на себе си!)
Вие или сте гледали много пъти филма „Фанфан Лалето“, или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на „турското съпротивително движение“.
За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата „Шести отдел“ (на V1-то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?
Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю „Сава“ и по-добре разкажете на лековерните си мющурии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда“? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с „Мерцедеси“, издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш „електорат“?
В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: „В началото ние нямахме опозиция“, наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: „Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития.“ Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: „Десницата няма реално изстрадана биография.“
Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю „Сава“? Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.
Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там – в първия концлагер на „нова България“ край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. „Освободиха ме“ на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години.
От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме „освободиха“ в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.
Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. „Сава“?
В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия комунистически „университети“ издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания.
Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним „Сава“. Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме.
В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите.
В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да „изстрадвате биографията си и „след 10 ноември“. Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко „Гестапото“ е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: „Старото партньорство на нови релси…“
Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал…
Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.
През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства…
През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944).
Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затрорите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в „превъзпитанието“ или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си).
През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореупоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по погрешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин. Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при „тържествените зари“. Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г.
И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.
Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.
В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец и Васил Златарев – легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“… След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ.
Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите „неизстрадани биографии“, другарю „Сава“.
В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото „неформално“ Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево – родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с „неизстрадани биографии“.
Това е действителното, а не съчинено… положение, другарю „Сава“‚. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. „Останалото, както казва поетът, е измама.“ Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!
Асеновград, 24.11.2004 г. Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ
Източник: Фейсбук, личният профил на Даниела Горчева
Можеш да туитнеш протест, но не можеш да туитнеш правителство!
След преврата, извършен от Луи Наполеон в Париж през 1851 г., петима от най-големите политически мислители на Европа се втурват към бюрата си, за да уловят значимостта на това събитие.
Петимата са много различни хора. Карл Маркс е бил комунист, а Пиер-Жозеф Прудон – анархист. Виктор Юго, най-популярният френски поет за времето си, е бил романтик. Докато Алексис дьо Токвил и Уолтър Бъджет са били либерали. Интерпретациите им на преврата са също толкова различни, колкото и техните философски възгледи. Но подобно на мъжа, сбъркал жена си с шапка, всички те погрешно решили, че краят на тригодишната революционна вълна в Европа е нейно начало.
Не направиха ли западните медии същата грешка през последните години? Дали тяхната интерпретация на глобалната вълна от народни протести – спонтанни, без лидери и ненасилствени, описани от Томас Фридман като възход на “площадния народ“ – не беше също толкова лишена от основание? Поне така изглежда: достатъчно е да вземете за пример изненадващата и неочаквана победа на управляващата Партия на справедливостта и развитието на парламентарните избори в Турция през миналата седмица.
Преди две години и половина народните протести в парка „Гези“ в Истанбул и по други места възпламениха въображението на Запада. Хора с различни политически възгледи и програми успяха да постигнат общ език с общо послание. Дори скептиците бяха съгласни, че протестите са променили фундаментално политиката в страната. Резултатите от парламентарните избори през юни сякаш потвърдиха това: успехът на народнодемократичната партия – вдъхновяваща коалиция между кюрди и светска левица, успя да прескочи прага от 10% за влизане в парламента, което изглеждаше немислимо преди тези протести.
Но резултатите от парламентарните избори миналата седмица показаха колко крехък е бил успехът на този протест.
Стратегията за конфронтация на турския президент Реджеп Тайип Ердоган проработи.
Той заложи на нови избори и спечели, като заличи резултатите от лятото, както и, поне засега, идеята, че протестното движение е имало някакво реално влияние.
Но не е само Турция. Големите протести от зимата на 2012 г. в Москва не доведоха до падането на конструираната от президента Владимир Путин държава, а до консолидацията на неговата власт.
Накъдето и да се обърнете, рядкост са движенията, наречени от политолога Франсис Фукуяма “революция на глобалната средна класа“, които успяват да се задържат на власт. Най-трагичен е случаят с Арабската пролет, предизвикала появата на възможно най-лошия свят:
възраждането на авторитаризма в Египет, гражданската война и разпада на държавността в Сирия, Либия и Йемен.
Примамливо е да мислим, че тези десни и реакционни обрати са резултат на държавна принуда и манипулации. Със сигурност принудата и манипулацията са важна част от обяснението. Но твърдението, че консервативната реакция е резултат само от политически манипулации, означава да обърнем гръб на реалността.
Вече е очевидно – глобалната протестна вълна успява да поляризира обществата, но печеливша от тази поляризация е “партията на стабилността“, а не “мрежата на надеждата“. Накъдето и да погледнем, политическият и социалният разрив, предизвикани от протестите, не води до повече демокрация и плурализъм, а до консолидация около държавата и националния лидер. Свидетели сме на възхода на нов антикосмополитизъм.
Тази реакция променя и геополитиката. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдите, която значително усложни положението в Сирия, е само част от неговата политическа кампания. Анексията на Крим от Русия беше по-скоро част от стратегията за противопоставяне на революционната зараза, отколкото акт на традиционния руски империализъм.
Нормално е да се запитаме защо “Туитър революциите“ са в отстъпление? Но по-важният въпрос е защо бяхме толкова убедени, че те ще успеят?
Три са факторите, които могат да обяснят защо повечето политически коментатори подобно на Маркс и Юго през 1851 г. не успяха да видят една очевидна реалност. Първо, имаме политическия нарцисизъм на Запада, особено след края на студената война, когато наистина изглеждаше, че плуралистичната демокрация е във възход. Този нарцисизъм не ни даде възможност да подходим критично към политически актьори, които изглеждаха вдъхновени от нашия политически модел (с бонус, ако можеха да пишат политически лозунги на английски)
Допускахме, че имитацията на западните практики и принципи открива пътя към демократичен успех.
Имаше и опасен т.нар. нормативен завой в американската политическа наука. Тя се опита да сведе нашето разбиране на сложни социални и глобални проблеми до серия корелации, които налагат убеждението, че демокрациите не воюват помежду си, че демокрациите правят страните по-богати и по-малко корумпирани и че всяка страна е отредено да поеме по пътя на демокрацията. Либералната телеология замени марксистката.
Освен това бяхме съблазнени от “ефекта на Силиконовата долина“ – нашите идеи и стратегии за социална промяна се формираха не толкова от историческия опит, колкото от утопичните възможности на света на технологиите. Попаднали в капана на тази вяра, ние подценихме слабите страни на новите протестни движения и надценихме тяхното влияние върху обществото. Можеш да туитнеш една революция, но не можеш да туитнеш правителство. Много от новите протестни движения трябваше да платят висока цена за своя антиинституционален етос.
Тези протести станаха жертва на модни схващания:
че организациите са нещо от миналото (а бъдещето е на мрежите); че държавите вече нямат значение и че спонтанността е същинският източник на легитимност.
Разривът, както добре знаем, е високо ценен от технологичната общност и той играе важна роля в развитието на някои от тези компании. Но обществата се състоят не само от иноватори, а много често исканията за постоянна промяна и приветстването на съзидателното разрушение пораждат искане за стабилност. Путин, Ердоган и техните себеподобни разбират добре това за разлика от протестиращите и те търпеливо изчакаха момента, в който да наложат отново властта си.
Боже, колко се разстроих и притесних! Не са ни харесали рязаните карабини! Мъка, мъка, мъка, мъка!
Мнозина от нас също пристигнаха без дрехи на гърба си в Германия. Спаха в лагери и на палатки, не навсякъде беше чисто и спретнато. Но ние пазехме да не падне една хартийка на земята и не освинвахме градовете. Не серяхме насред гарите и палатките, не ги палехме и не капризничехме за храната, защото Европа беше за нас като олтар. Наша земя, наш континент.
Не всички знаехме езика, но задниците ни хванаха пришки и го научихме. Спяхме нощем с немската граматика под възглавницата си. Трудно беше, ала това беше наша земя. Студена, влажна, мъглива, неприветлива, но такава ни е дадена от боговете. Искахме да бъдем от най-доброто на тази студена земя. И това даде плодове, всички европейци се интегрираха тук и не се различават от коренното население вече.
Не им харесало. Детето му не знаело езика и нямало с кого да си играе. Колко ми е мъчно. Българските деца веднага си намират с кого да си играят и учат езика от приятелите си германчета. Но те са европейчета и не се чувстват самотни сред себеподобните си. Нали има и други деца на чужденци, но европейски деца, за които адаптацията не е стресираща. Защото сме от един и същи корен, християнски.
Много се радвам, че сме ви разочаровали. Още повече се радвам, че сте се махнали от тук. Ние не сме виновни, че вашите престъпни каналджии са ви излъгали за нашите ценности, за да приберат парите ви. Хубави или лоши, такива са те. Вие си гледайте вашите, ние пък тях не ги приемаме. Не е ценност да мушкаш жена си с ножове, защото искала да те напусне. Да я изнасилваш и третираш като робиня. Да стреляш по ближния си, защото не споделял твоите възгледи. Мерси за такива „ценности“, задръжте си ги за вас. Не е ценност и да се размножаваш като скакалците. Цивилизованите хора се грижат за света, не само за собствените си клитори и тестиси.
И ако някога все пак се промените и поумнеете, добре сте дошли. В мрачната и мъглива земя, която е създала цивилизацията и демокрацията. Все неща, които сте загубили по пътя си на завоеватели и изнасилвачи, на главорези и мачовци. Още е рано да се смесваме с такива като вас, поне не, докато варварите сте повече от цивилизованите хора.
А, и има противозачатъчни, чували ли сте за това?! Защото слънцето скоро ще ви изпепели и земята няма да може да ви поеме и скрие, както се размножавате. Тогава пак ще тръгнете насам, но с ятаганите си. Това вие го можете най-добре от всичко на света.
Радвам се, че не ви харесахме. И вие изобщо не ни харесвате. Не ни се живее отново в Средновековието и варварщината, ние сме вече в друго време. Сбогом ви!
Соня, наричана още София, е родена през 1761 г. в Родопите, в едно от малкото села, в които хората са успели да запазят вярата си след масовото потурчване през 1670 г., а околните са с помашко население. Но се случва така, че тя попада в харема на султан Абдул Хамид І и там е насилена да приеме исляма, като променят и името й на Айше Сейепервер.
Българката ражда син, когото кръщават Мустафа. През 1789 г. Абдул Хамид І умира. На трона се възкачва посоченият от него наследник – Селим ІІІ, син на наложница, подарена му от татарския хан. Той има намерение да обуздае еничарите, които според него са превишили правата си и не зачитат достатъчно властта, включително и тази на султана. Когато решава да смени най-висшите им командири с верни на него хора, еничарите се вдигат на бунт и на 29 май 1807 г. свалят Селим ІІІ, като го изпращат на заточение в Египетската пустиня.
Както в случая с римския император Клавдий, те почти случайно откриват сина на Айше – Мустафа, и поради това, че е потомък на Абдул Хамид І, го възкачват на трона. Айше става Валиде султан, но само за 14 месеца. Еничарите са недоволни и от султан Мустафа, защото нередовно им дава заплатите. На 28 юли 1809 г. той е свален и затворен в подземието на крепостта. По заповед на новия султан Махмуд ІІІ, е убит чрез удушаване, защото според шериата е грешно да се пролее дори и капка кръв на бивш владетел.
Айше се опасява, че и нея може да я сполети такава участ, но най-вече е загрижена за живота на внука си Ахмед, който тогава е на 14 г. Затова отива заедно с него в Родопите. Там намира родното си село изгорено от турците, защото при нов опит хората в него да бъдат ислямизирани, те са отказали и поради това са избити поголовно, а селището е заличено.
Бившата Валиде султан се заселва в съседно село, в което живеят помаци. Това са хора, които насилствено са сменили вярата си, но са запазили езика и обичаите си. Тя има същата участ като тяхната и може би затова я приемат радушно.
Айше е успяла да вземе скъпоценностите си, както и не малко златни алтъни. През 1811 г. природни бедствия съсипват реколтата не само в селото, в което се е заселила, но и в околните населени места и настава поголовен глад.
Тогава тя купува храна и я раздава на хората, които я обявяват за своя благодетелка. Когато бедствията отминават, за благодарност й построяват двуетажна къща в центъра на селото, впоследствие наречена Айше конак.
За да се предпази от нарастващото влияние на еничарите, султан Селим ІІІ създава редовна войска, но му трябват млади мъже, за да я попълни, да я направи по-многобройна и силна. Тръгват да ги събират от всички краища на империята, стигат и до Родопите. Помаците са обзети от тревога – как да дадат най-работоспособните си хора за султанската войска, когато те им трябват да обработват земята, от която се хранят.
Има обаче възможност подлежащите на военна служба да се откупват с по 2 алтъна на човек, но те ги нямат. Понеже вече са разбрали, че Айше има пари, я молят да откупи синовете им. Според нея обаче трябва да се направи друго. Вместо за откуп, парите да се изразходват за купуване на пушки и патрони. И тя въоръжава 2500 момци, свързва се с Шабан войвода и се уговаря той и неговите четници да ги обучават на стрелба.
Когато до района се доближават двата табора, тръгнали да набират мъже за аскера или да събират откуп, проходите към него са затворени от гвардията на Айше. Облечена в мъжки дрехи, яхнала черен кон с бяло петно на челото, затъкнала в пояса си два сребърни пищова и сабя със златен обков, тя обикаля позициите и насочва действията на гвардейците си. След няколко сражения таборите се оттеглят, понесли много загуби.
Тогава в района се разчува, че Айше е била Валиде султан и първенците на 12 села, от името на всички техни жители, полагат клетва пред нея за вярна служба. От сега нататък нейната дума ще бъде законът в този край. Тогава тя обявява, че връща българското си име – Соня или София, но по-вероятно е да е първото, защото с него е описана в турските и арабските анали.
Славата на Соня султан се разнася и все повече хора искат да се присъединят към бунтовния район. При нея идват делегации от Югоизточна Македония и Беломорска Тракия, упълномощени да искат закрила от турци и разбойници, като в замяна на това обещават на нея да плащат данъците си.
Създава се държава в държавата. Соня султан обявява за своя столица град Кснати на брега на Бяло море. Сключва договори с Венеция и Генуа за взаимно изгодна търговия, но иска доставка най-вече на оръжие, защото нейната гвардия е нараснала на 6000 души, от които 1500 са конници. Оттам са й доставени 6 оръдия с по 300 гюлета за всяко от тях, а барута го произвеждат местни майстори. Има работилница за поправка на пушки и пистолети, и за изковаване на саби.
През 1828 г. започва поредната руско-турска война. Главнокомандващият руската армия ген. Дибич устремно настъпва и громи турците. Соня султан се възползва от положението, че цялата султанска войска е заета в битки с русите и разпростира владенията си до Дедеагач.
В Истанбул настъпва паника. Войсковите командири обвиняват султан Махмуд ІІІ за неспособен владетел и искат да се оттегли от власт, без да посочи свои наследници. Знае се, че синът на Мустафа – Ахмед, е жив, вече е на 24 г. и може да заеме престола. За този момент го е подготвяла баба му Соня-Айше. Към Истанбул тръгва бляскаво шествие от 500 конници и 800 пешаци с униформи, извезани със сърма.
Соня султан е вече на 67 г. Тя се движи в каляска, в която са впрегнати 4 бели коня. За зла участ, когато са на по-малко един ден път до столицата, получава силен сърдечен пристъп. Предсмъртните й думи са: „Ахмед, като станеш султан, дай свобода на българите. Аз съм българка, ти също имаш българска жилка, защото си мой внук“. Погребват я в джамията Еюп в Истанбул.
Когато през 1829 г. се подписва Одринският договор, с който Турция се признава за победена, султан Ахмед предлага в него да се включи създаването на свободна българска държава между Дунав и Стара планина, за да изпълни бабината си заръка. И е безкрайно изненадан, че ген. Дибич отказва, като се позовава на волята на императора, според която българите още малко ще трябва да почакат.
И така с Одринския договор се дава независимост на Гърция, васалитет на Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова. На българите се предлага неограничено преселение в пустеещите земи в Южна Украйна и Бесарабия, които те с кървава пот превръщат в плодородни поля и градини.
• В 1344 – 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че „Тогава живите облажаваха умрелите по-рано“.
• В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
• В 1359-1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.
• В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.
• На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
• В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.
• В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се „за кашмер“ са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.
• На 18 октомври 1688г. турската войска на софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени , а селищата са изгорени и сринати до основи. Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавяне на Чипровското въстание едва 3000 българи от района, за да се спасят забягват в през Влашко в Банат.
• В края на ноември 1689г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.
• В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата „Света София“, много българи от Западните български земи бягат в Банат.
• В периода от 1773г. до 1822г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград. Такава е съдбата на Трявна 20.ІІ.1798, Тетевен още в 1861г. Сопот в 1793, 1800 и 1807, Габрово в 1793 от кърджалии водени от Емин Балталъ, а в 1798г. тук погрома е от регулярни турски войски, Калофер на 22.ХІІ.1799г. и в 1804, Арбанаси 1796, Велико Търново1796, Троян1796, Севлиево1796,Еркеч няколко пъти и в 1808 оцелелите изоставят селото, Копривщица 1793 и още два пъти, Казанлък е нападан няколко пъти, Шипка1793, Тулово 1785 , Мъглиж 1785 , Елена 1793, Панагюрище 1785, Сопот 1793, Карлово 1785, Чирпан 1793, Ямбол 1794, Жеравна 1794, c. Тича 1795, Градец 1795, с. Пролом карловско – три пъти, с. Сакарци тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково котелско, Ловеч, Айтос 1791 , с. Бов, Хасково в 1791, Харманли 1791, Асеновград два пъти, с. Урумкьой Созополско (или Урум ени кьой, дн. Индже войвода, където според легендата прословутия кърджарлия Индже намира смъртта си, всъщност той там само е ранен, а е убит в с. Скулени на р. Прут през 1821 г.), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), град Ахтопол, с. Едига два пъти, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал лозевградско, с. Куру дере Одринско, с. Азара и Софлар бунархисарско, градовете Лозенград, Виза и много други. Някои от тях като Делиево, Карабунар, Пастелево и др. след като са изгорени не са заселени повече. Разорени са десетки манастири. В тази епоха българите обитават изключително такъв тип населени места и случилото се взема размерите на изтребление. Малко български земи, най-вече много големите градове и бедни планински места са по-слабо засегнати. Сериозно пострадват Гюмюрджннско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени. Много от оцелелите бятат в Бесарабия и във Влашко.
• В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околноста. Тук е събрана е голяма група жени и деца българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.
• В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита му за пoдавяне бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.
• В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник, събрани и затворени там по негова заповед.
• През октомври 1829г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.
• През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.
• На 10 юни 1850 г. турците от Видинският гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско след подавяне на Видинското зъстание.
• На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.
• На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при подавяне на Априлското въстание.
• На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.
• На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града.
• На 3 май 1876 г. башибозука предвождан от Ахмед ага Барутанлията извършва клане в Батак при подавяне на Априлското въстание. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души предимно жени, деца и старци или към 3/4 от населението на града . Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като християнски мъченици.
• На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. При подавяне на Априлското въстание. Малка част от населението се спасява като избягва в Балкана.
• На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане над село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват като бягат в планината.
• На 9 май 1876 г. башибозука извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани. Църквата канонизира жертвите на клането като християнски мъченици.
• На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни – 200 българи, младежите са накарани да играят „кърваво хоро“ преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.
• От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като „башибозук“, редовната войска – низам, свиканите запасни части – редиф и черкезки отряди извършнат кланета в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население. Това кара Уйлям Гладстон да издаде в 1876г. брошурата “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“
• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.
• На 21 юли 1877 г. (9-ти стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо. Еранос Ераносян арменският телеграфист в Балчик уведомил консулите е убит от башибозука на 22.(10) юли 1877г. при пристигането си в Каварна.
• На 4 август 1877 в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. Пророк Илия.
• През август 1877 в Карлово от редовни турски войски и башибозук командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.
• В 1877 от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.
• В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия града е наричан град на вдовиците.
• В 1877-1878г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент),Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.
• В 1903г. турците жестоко потушават илинденско-преображенското въстание като избиват 994 въстаници и 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 пленени. 70 835 души са обездомени, 30 000 са прогонени в България, 201 опожарени са села, 12 440 опепелени къщи .
• От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.
• На 9 май 1907 г. турци извършват клане до Виница при Кочани в една къшла са заклани 7 българи овчари. Това е клането във Винишката къшла. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австроунгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци. [34]
• На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми в едно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 ранени.[35] Клането ускорява избухването на Балканската война.
• На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, край Скопие.
• На 1 август (19 юли стар стил) 1912 година турците извършват клане в Кочани Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Това е известно в историята като Кочанско клане. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.
• В началото на юли 1913г. турците избиват и проганват българското население на Ордринска Тракия. На 7 юли 1913г. и следващите дни са изкклани над 1100 българи мъже и жени в голямото село Булгаркьой, селото е опожарено, а останалото население към 1050 души, които не успяват да избягат са отвлечени в Мала Азия. Същото време турците унищожават още над 60 български села, като 24 са напърно изгорени, общо в областта към 55 000 българи са избити и още толкова са отвлечени в Мала Азия или прогонени от родните им села и градове към България.
• В 1913 г. редовната турска войска извършва клането на Илиева нива при с. Глумово Ивайловградско. Турците избиват до едно над 200 пеленачета скрити на южния бряг на река Арда, деца на българи, бягащи от Одринска Тракия. На мястото е издигнат мемориал.
• На 9 март 1985г. в 21:32 часа на гара Буново от протурски терористи е взривен вагона за майки с деца на бързия влак Бургас-София. Планирано е бомбата да убие възможно най-много хора като избухне в тунела Гълъбец (3200 метра), но закъснението на влака с 2 минути ги спасява и взривът става на гарата. При Атентата на са са тежко ранени 9 души (включително 2 деца) и загиват 7 души (2 деца, 2 жени, 1 мъж и 2ма старци).
Съжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений. 
