Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.
Помислил престъпникът и избрал бесилото. Когато му надянали примката на врата, той изведнъж казал:
– Ваше Височество, стана ми любопитно, какво все пак има зад тази врата?.
Кралят се усмихнал загадъчно:
– Много странно, но досега все така се получава…Предлагам на всеки, запътил се към смъртта, този избор и всеки избира бесилото.
– Но, какво все пак има зад тази врата? Така или иначе на никого няма да кажа…- настоявал престъпникът, сочейки примката на шията си.
Помълчал кралят и накрая отвърнал:
– Там е свободата! Но, хората толкова се страхуват от неизвестността, че предпочитат въжето пред нея!
Маскирани като добитък селяни ловят бунтовници през 1876 г.
Cамо робството може да обърне човека в животно. След пет столетия тегло много българи стават говеда. Като героя на Кафка, който се събужда хлебарка. Нашата метаморфоза обаче е в буквалния смисъл на думата!
След разгрома на Априлското въстание и Ботевата чета през 1876 г. е проведена мащабна предателска операция. Маскирани като добитък селяни ловят пръснатите из планината бунтовници.
С хлопки и звънци на кръста дрънчат по чукарите
Един се прави на вол, друг до него е крава. Обезумелите от глад комити ги намират по звука. В кошарите и мандрите нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери.
За да не стават грешки, издайниците са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали поборници. Така акцията влиза в историята като операция “Стригана глава”.
“Като вървяхме из гората – разказва Никола Обретенов, – чухме звънци, но не виждахме говеда. Когато те ни съгледаха, вирнаха опашки и отидоха из гората. Веднага уловихме говедаря и го запитахме – има ли потеря? Каза, че няма. Има ли хляб? Няма, но колибата е насреща, там има хляб, брашно, сирене, мляко. Но тъкмо казваше това, чухме, че изгърмя залп…”
Още първата пушка пука заради нашенски Юда
Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Отровните твари обаче не хапят говеда!
На съзаклятническия форум Ненко е делегат от пазарджишкото село Балдево. Бил неспокоен. “Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?”, питал се той и правилно отговарял: “Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.”
За да не го изпреварят, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отряд чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.
След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин
“Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири, но от вас не искаме друго нищо освен хляб”, казват му изгладнелите.
Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене.
На тръгване нашите се бъркат да му платят, но той отказва – бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.
“Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда”, твърдят Никола Обретенов и Сава Пенев. “При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”, свидетелства Захари Стоянов.
Българин иска засада, османлията се дърпа
През май 1876 г. овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.
Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава издайникът отива при бюлюкбашията. “Кажи им да бягат”, маха с ръка онзи.
Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.
Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата. “Трифоне, мирише ми на турски тютюн”, рекъл той.
В този миг гръмват шишанетата
Провидението спасява юнаците, прострелян пада предателят. Забравил е да си остриже главата!
Друг случай.
Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче. Дават му няколко жълтици да ги води. Подир малко момъкът спира: “Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.”
Броят му, но крънкането продължава по целия път. “Дайте още”, протяга ръка чобанчето. С него вече се е случила метаморфозата на Кафка.
Най-сетне групата е обградена в една воденица. “Заедно с турците и черкезите бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием”, разказва Икономов.
Свинар предава Бенковски с народна песен
На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския Балкан Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката “Янкина буля думаше…”
Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел. Не подозират, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да построят ново мостче и да го хванат на мушка.
На 12 май 1876 г. групата приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някого, Вълю ги спира, преди да минат реката. “Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.
Очевидецът Захари Стоянов пише:
“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”
Ботевият четник Димитър Ночев става жертва на най-срамното предателство. Той успява да се добере до родния Пирдоп. Обажда се на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава.
През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома. Скрива се в плевнята, където брат му Гошан тайно го храни.
Бащата забелязва, че хлябът подозрително чезне
Притиска Гошан и той му открива конспирацията. Пирдопският краевед Методи Стоянов пише:
“Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от локуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.”
Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.
Съдбата на предателите е различна. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. “Простете ме, сбърках!”, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.
Предателят Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище
На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание през 1876 г. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.
По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите.
Името на Ненко обаче е изсечено дълбоко в гранита и все още личи.
Захари Стоянов пише, че всички бунтовници са издадени от българи.
Христо Ботев:
“И аз съм дошъл
народ да освобождавам!”
1200 гроша плащат четници, за да бъдат погубени
На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.
В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”, вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона.
По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош.
Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. Защото ми се уби волът”, стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. “Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола”, документира Свещаров. Сетне Ботев дава 1 лира на циганин за два крадени коня. Той поне не е българин.
На 17 май четата влиза в село Бутан. Тук дори няма на кого да се плати. “Като минавахме през селото – разказва Йордан Йорданов-Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”.
Захари Стоянов коментира: “Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателна натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да скриват чувствата?”.
Чувствата, които бушуват у Ботев, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.
Вдига пушката и взема на мушка един селянин
Един от онези, които робството е обърнало в говеда. Преди да дръпне спусъка, Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”
Вече след разгрома оцелелите плащат, за да бъдат погубени. Четирима юнаци изпразват кесиите си пред овчари от Челопек. “Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша”, изчислява Захари Стоянов.
Сделката е да ги преведат до Сърбия. Вместо към границата обаче нашите юди тръгват към пещерата Голямата яма. Тя е дълбока 40 метра.
“До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!”, описва злодеянието Захари.
Трябва да си типичен гьотференски селяндур, като издателя на „Клуб Z“ ( Огнян Донев – изпълнителен директор на „Софарма” АД, дето го съдят за над 60 милиона откраднати от държавата), за да питаш Борисов чрез парцала си, къде са олигарсите и дали вече са вкарани в затвора.
Донев и аз се чудя, какво по дяволите още правиш на свобода?
Арнолд Тойнби, из “Изследване на историята. Възникване и развитие на цивилизациите”
Общият характер на робовладелческото царско семейство на османците се вижда в следния откъс от едно блестящо изследване на американски учен (има предвид Lybyer, A.H. The Government of the Ottoman Empire in the Time of Suleiman the Magnificent – бел. ред.).
Османските управляващи институции включват султана и семейството му, офицерите в дома му, изпълнителите в правителството, постоянната армия от кавалерия и пехота, многобройни млади хора, обучени да служат в армията, съда и правителството. Тези хора държат меча, перото и скиптъра. Те водят цялото управление извън простото правосъдие в случаи, установени от свещения закон, и някои ограничени функции, предоставени на поданици и немюсюлмански групи чужденци. Най-ярките и характерни черти набези институции са, първо, че с малки изключения всички в тях са родени от родители християни или техни синове; второ, че почти всеки член на институциите влиза в тях като роб на султана и цял живот остава роб на султана — без значение какво богатство, власт и величие може да постигне… Султанското семейство може да бъде включено в тази група роби, защото майките на децата на султана са били роби. Сам султанът е син на роб. Много преди времето на Сюлейман султаните престават да си вземат булки с царска кръв или да наричат майките на децата си съпруги. Османската система съзнателно, взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, прави ги войници и генерали в непобедимите армии, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. С пълно безразличие към основните обичаи, представляващи човешката природа, както и на религиозните и социални предразсъдъци, за които се смята, че са дълбоки като живота, османската система отнема завинаги деца от родителите им, не позволява грижи за семейството през целия им съзнателен живот, разрешава им да имат собственост, но не им обещава, че синовете и дъщерите им ще се възползват от техния успех и тяхната жертва, издига ги и ги понижава без оглед на предшественици или минали заслуги, втълпява им непознати закон, морал и религия, кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава.
Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи — което изглежда най-странната част от системата, — се оправдава от резултатите. Защото когато свободните мюсюлмани накрая си пробиват път в двореца, в последните години на властта на Сюлейман, системата започва да се разпада и Османската империя тръгва към упадъка си.
Докато системата е ненакърнена, за армията се набират войници от различни неверници — някои са пленени във войни отвъд границите, други са купени на робския пазар, трети идват като доброволци. От самата империя периодично идват набори деца. След това новобранците получават широко образование с подбор и специализация на всеки етап. Дисциплината е сурова, наказанията — жестоки, а от друга страна, съзнателно и непрекъснато се разпалва амбицията им. Всяко момче, влязло в робовладелческата система на османския падишах, съзнава, че е потенциален велик везир и че перспективите му зависят от уменията му в обучението. (…)
В крайна сметка системата изчезва, защото всеки напористо иска да има дял в даваните от нея привилегии. Към края на XVI в. на християнската ера приемането в корпуса на еничарите е открито за всички свободни мюсюлмани освен негрите. Числеността му се увеличава, дисциплината и ефикасността се влошават. Към средата на XVII в. тези човешки хрътки са се „върнали към природата“, като се превръщат във вълци, които измъчват човешкото стадо на падишаха, вместо да го следят и да го държат в ред. Покореното население от православни християни се чувства измамено от „пакс отоманика“, който първоначално го е примирило с османското робство. В голямата война от 1682–1699 г. между Османската империя и силите на западното християнство — война, завършила с първата от поредица загуби на османска територия, продължили до 1922 г., — превъзходството в дисциплината и ефикасността окончателно преминават от османците към западния лагер. (…)
Колкото до самото робовладелство, то е безмилостно премахнато — справедлива съдба за хрътката, сбъркала пътя и започнала да тормози овцете, от Махмуд II през 1826 г., в средата на гръцко-турската война, петнадесет години след като аналогичната институция на мамелюците е премахната от египетския Мехмед Али, на думи негов поданик, понякога съюзник и понякога съперник.
Съжителството в Османската империя е било робство – особено през първите векове на „присъствието“. Би било смешно, ако не беше жалко как в продължение на четвърт век хора, броящи себе си за либерални космополити усърдно се опитват да редактират националната памет на българите в съответствие с модните за тях полит-коректни клишета. Всъщност те не са космополити, а провинциални мишоци. Космополит е човек, който успешно е интегрирал в личността си всички нива на своята идентичност – като започнем от семейството. Успешният космополит е добър син и баща, отзивчив съсед и гражданин, патриот на своята родина и отговорен носител на духовната традиция, която е наследил от предците си. Едва тогава той успешно може да придобие мировата идентичност на космополиса… Нашенският космополитизъм е пази Боже сляпо да прогледа. Христо Ботев е истински космополит – четете „Политическа зима“! Но неговият космополитизъм не му пречи да напише „…да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище“ – напротив, непримиримостта пред унизителното битие на робството е неразделна част от мировото съзнание на българския поетичен гений.
Смешни са полит-коректните обитатели на Ганковото кафене, които от десетилетия не мирясват докато не прекръстят турското робство на „присъствие“ ли не щеш, сега пък на „съжителство“. През Възраждането българският народ имаше достоен елит, съизмерващ се с най-големите върхове на своята епоха. Левски, Ботев и Каравелов не бяха по-глупави от сегашните „либерални“ полит-коректници когато говореха за турско робство. Тяхното определение си стои и никой не може да го помръдне, защото то отразява истината за историческата епоха на Османското господство над България. Ама било остаряло, ама било недемократично – а стига бе, кога станахте калайджии, кога ви почерняха задниците? Левски и Ботев на демокрация ще учите! Същият Левски, който каза – „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България“. Същият Левски – „не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род…“
За съжаление днес българският национален елит не само не се съизмерва с космополитизма на епохата си, но не може и носа си да покаже извън Ганковото кафене. В тази задимена от интриги публична среда царуват дребнодушието и милиционерския тарикатлък. Всичко Мара втасала – само дето турското робство „съжителство“ не беше станало. И от какъв зор? Дали за да обслужим „стратегическата дълбочина“ на комшиите, или за да изразим собственото си плитко малоумие? Май че и двете, и двете, за съжаление…
Никой закон не е в състояние да въздейства така възпиращо на човека, както насаждането на чувство на вина и срам. Никой закон не може да отнеме човешката свобода – на мисълта, словото и действието, като една малка, но за сметка на това гръмогласна армия от „морални обвинители“, самопровъзгласили се за морални съдници от последна инстанция. Всеки, който си позволи дори да помисли нещо, което е на повече от милиметър от вярванията им, бива „обвинен“ и заставен да изпитва срам и вина за мислите си. Постепенно такъв спира да мисли изобщо, престава да действа според убежденията си. Престава да действа изобщо.
Но кои са тези съдници, които могат да накарат мислещото човешко същество да се превърне постепенно в блееща овца, единствено способна да повтаря като папагал звуците на звънчето, прозвъняло първо? Едно време това бяха комунистите. Днес това са западните им прогресивни събратя, под чието давление се излюпват все „по-модерни“ люде и тук – на изток. Същите онези западни прогресиви, които преди години не спираха да обясняват на сънародниците си колко красив свят се градеше тук – в източното полукълбо. След като източната им лъжа рухна и всички видяха отвратителното ѝ лице, белязано от мизерията и моралната разруха, те бързо се преориентираха и започнаха да пеят други песни. Приспивни песни.
Песните на политкоректността, недискриминацията, мултикултурната асимилация на традиционни автентични ценности, природата. Червените им очила просто избледняха от времето и станаха розови. Можете да видите оригиналния им цвят в краищата на рамките, където заварките са запазили ъгълчетата с червена боя.
Всеки, който им възрази, бива безпощадно заливан с тонове вина и срам. Всеки, който си позволи да се постави над мравката и тревичката, бива изравняван със земята. Всеки, който си позволи да следва собствени културни ценности, бива наричан безкултурен. Всеки, който си позволи да дискриминира и да покаже, че нещо просто не му се нрави, бива обявяван за расист. Всеки, който си позволи да нарече истината с думата за нея, бива обявяван за лъжец.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте, че сте по-висши създания от мравките и тревичките. Това е истината – такива сте. Вие сте човеци.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от традициите си – вие не сте се излюпили от яйце, снесено в неизвестен курник насред нищото. Човеци са ви родили. Човеци, живели според собствените си разбирания достатъчно дълго, за да се появите и вие.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от собствените си предпочитания и собствените си антипатии. Вие сте човеци и имате право да избирате кого да харесвате, кого да обичате, с кого да си лягате, кого да пускате в дома си, с кого да правите каквото и да било и с кого да не го правите. Точно за това сте живи – защото всички човеци преди вас са избирали и подбирали само онези неща, които не са несъвместими със собствения им живот.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте да назовавате истината. Само така умът ви няма да залинее, та да не може един ден да разпознае стената насреща, привикнал да я игнорира, създавайки си илюзия за безбрежно поле от рози. Само това ще ви спаси от участта да се превърнете в купчина пихтия, когато звънчето изсвири „ходом към стената“.
Тило Сарацин (1945) е роден в германския град Гера. Защитава докторат по икономика в университета в Бон, автор на повече от 10 книги, последната от които е излязлата в края на август т. г. и предизвикала скандал „Германия се самоликвидира”.
От 1973 г. до 1974 г. Сарацин работи за фондация „Фридрих Еберт”, като по-късно става член на социалдемократическата партия. От 2000 до 2001 г. заема ръководен пост в германските железници (DB AG). От 2002 г. до 2009 г. е сенатор по въпросите на финансите в Берлинския сенат. По време на неговото управление – през 2007 г., за първи път в историята на Берлин се натрупва излишък от 80 млн. евро. От 2009 г. Сарацин става зам.-управител на Германската централна банка. От ръководството й често го критикуват за негови изказвания в пресата, насочени срещу имигрантите от арабски и турски произход. Когато обаче в края на август излиза „Германия се самоликвидира”, от банката го обвиняват, че с провокативните си и дискриминационни изказвания, „особено по темите за имиграцията”, накърнява престижа на институцията.
Сарацин отказва да напусне доброволно. На 2 септември 2010 управителният съвет на банката внася предложение, с което моли президента на страната Кристиян Вулф да освободи Сарацин от поста. Два дни по-късно Сарацин предупреждава президента за възможността от „политически показен процес”, като така индиректно заплашва, че ако бъде освободен, ще обжалва.
Следват преговори, в резултат на които банката оттегля искането си за освобождаване и Сарацин подава молба за напускане. В средата на септември президентът Вулф подписва заповедта за освобождаването му, която влиза в сила от 1 октомври 2010 г.
От своя страна, ръководството на социалдемократическата партия обявява, че ще обсъди възможността да прекрати членството на Сарацин в партията, тъй като тезите му са „диаметрално противоположни на основните социалдемократически ценности”. В същото време, обаче, социологически проучвания показват, че близо 50% от населението, включително и членове на ГСДП, са съгласни с тезите на Сарацин, изложени в книгата му. А 18% дори биха подкрепили нова партия, оглавявана от него.
в-к Култура
***
Фрагменти от книгата на Тило Сарацин Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск
В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.
—
Общественото говорене в Германия е под влиянието на странно противоречие: от една страна, в публичното пространство доминира влечението към развлеченията и скандалните разкрития, а от друга – в него властват евфемизмите на политическата коректност…
—
Същевременно обществото изпитва много силна потребност от неподправена истина. Но онзи, който реши да задоволи тази потребност, поема голям политически риск и става лесна жертва на медийната власт, упражнявана от политически коректните…
—
Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците.
Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна. Фактът, че в Германия повече от половината деца в така наречените “отдалечени от образованието социални слоеве” са с интелигентност под средната, води до това, че по чисто демографски причини ние средностатистически ставаме по-глупави.
От гледна точка на икономическото си състояние Германия се намира в късната фаза на златната епоха, започнала около 1950 г., а днес клоняща към своя залез. Вече 20 години няма повишаване на реалния доход на заетите на пазара на труда, най-късно след 10 години той ще започне да намалява и тази тенденция ще се запази в резултат на демографските деформации. Такива прогнози се разминават със сегашните успехи на германския бизнес, занимаващ се с износ, с инициативите, подемани от елитните германски университети, и с многото други добри новини, с които ежедневно биваме радвани. Какъв е смисълът от подобни краткосрочни успехи, когато пропускаме основни неща, които могат да гарантират бъдещото покачване на жизнения стандарт – количествено и качествено:
– количествено, защото вече 45 години всяко ново поколение е с около една трета по-малобройно от предишното, при запазване на средната продължителност на живота;
– качествено, защото у новородените способностите и предпоставките за образование постоянно се влошават, а новите поколения израстват с манталитет, при който са закърнели качествата, основа за всеки продуктивен растеж…
—
Имиграция и преселване в Германия
През 1950 г. в Западна Европа практически не са живели мюсюлмани. През 1968 г. броят на западноиндийските, индийските и пакистанските преселници във Великобритания възлиза на около милион. Първоначално преселването става като че ли случайно, защото всички жители на Британската империя имали британско поданство. Минали много години, преди да се наложат ограничения в издаването на паспорти и правото на пребиваване. Но недоволството в Англия е било голямо дори по времето, когато броят на имигрантите е бил малък. През 1968 г. консервативният политик Инок Пауъл прогнозира, че ако темпото на имиграция се запази, след 30 години големи части от Йоркшир, Централна Англия и околностите на Лондон ще бъдат населени предимно или изключително само с жители от афро-азиатски произход. Изказванията му предизвикват скандал и той загубва високия си държавен пост. Но подкрепата, изразена от населението, е много голяма: за десет дни Пауъл получава 100 000 писма и само в 800 от тях му възразяват. А той е бил съвсем прав, като предсказва, че афро-азиатското население във Великобритания ще нарасне от един на 4,5 милиона до 2002 г. Точният брой през тази година е 4,63 милиона. И въпреки това, във Великобритания, както и във Франция, Холандия и Германия, политиката си остава непроменена.
Как така е допуснато процесът да се развива безконтролно? Кристофър Колдуел (американски журналист и главен редактор на The Weekly Standard – бел. ред.) обяснява това с „фактора на срама”. За петнайсетте следвоенни години Великобритания загубва световна империя и управлява с накърнено самочувствие остатъците от своите владения. Франция страда от травмата на Алжирската война, Холандия – от травмата на загубената колониална война в Индонезия, а германците – от травмата на нацизма.
Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними:
– интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната;
– зависимостта от социални помощи е по-висока от средната;
– посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната;
– раждаемостта е по-висока от средната;
– наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества;
– религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната;
– престъпността, включваща прояви от ”обикновеното” насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.
—
Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.
—
От днешна гледна точка, имиграцията на работна сила през 60-те и 70-те години на ХХ век е гигантска грешка: голяма част от работниците бяха наети в умиращи индустрии. Това забави структурно неизбежното преселване на население и насочи погледа към притеснително намаляващата раждаемост и необходимостта от внос на работна сила. С преселването на имигрантите в Германия последиците от намаляващата раждаемост бяха само отложени във времето, но не и премахнати. С нищо не се промени основният проблем, че поколението на внуците представлява само 50% от това на дядовците. Това означава, че след четири поколения населението ще се свие с три четвърти и половината от него ще е на възраст над 50 години. При подобни обстоятелства социалният и икономическият живот трябва да бъде организиран по съвсем различен начин. А ако процентът на раждаемост при имигрантите се задържи постоянно по-висок от този на автохтонното население, то след няколко поколения държавата и обществото ще бъдат предадени в ръцете на имигрантите. Така ще се опровергае аргументът, че ниската раждаемост сред германското население е съдбоносното следствие от модернизацията, тъй като, ако това беше вярно, тогава и имигрантите нямаше да имат постоянно висок естествен прираст.
—
Имигранти от мюсюлмански произход
Днес в Германия проблемите на имиграцията и интеграцията, които си струва да се обсъждат и които не отпадат автоматично с течение на времето, се отнасят най-вече до имигрантите от Турция, Африка, Средния и Близкия Изток, които в над 95% от случаите изповядват мюсюлманска религия. Но, както се посочва в доклада „Интеграцията в Германия”, поръчан от федералното правителство, интеграционната политика сякаш действа на сляпо. Детайлният наръчник с индикатори е насочен изключително към цялостната общност от хора с имиграционно минало. Определенията, които се дават за образование, трудов пазар, зависимост от социални помощи, престъпност, не се диференцират по регион на произход и съответно по народност. Липсата на такава диференциация явно е умишлена, защото дискусията дали културните различия между имигрантските групи се отразяват на желанието и способността за интеграция, е политически нежелана. Интеграционният доклад на правителството от 2009 г. като цяло назовава проблемите доста колебливо и тенденциозно ги омаловажава. Това особено личи в пасажите за зависимостта имиграция – социално подпомагане – престъпност. Тази част от доклада напълно се размива, защото се отнася до имигрантите като цяло, без да ги разделя по групи. Липсват данни и за различната раждаемост при различните имиграционни групи и свързаните с тях демографски импликации.
Според „Микроцензус 2007” (вид статистическа анкета за преброяване – бел. прев.), в Германия живеят 15,4 млн. души с имиграционен произход. От тях 3,7 млн. са граждани на ЕС, а четири милиона произхождат от Босна и Херцеговина, Турция, Близкия и Средния Изток, както и от Африка. (По-нататък имигрантите от тези райони наричам мюсюлмански имигранти.).[…] Ако приемем, че при „Микроцензус” делът на грешните или липсващите данни е разпределен по равно между всички хора с миграционно минало, то това би означавало, че броят на мюсюлманските имигранти действително е по-висок с 43%, т.е. възлиза на около 5,7 милиона. Много големият брой на децата в тази група обаче показва, че при имигрантите, за които липсват данни или те са непълни, мюсюлманите са представени в значително по-голяма степен. Това значи, че броят на мюсюлманските имигранти в Германия може да възлиза и на 6 до 7 милиона.
—
Следователно, от 15 милиона души с имиграционно минало, в Германия от 25 до 43% идват от мюсюлманските страни. На тази група се дължат и 70 до 80% от всички проблеми на имигрантите в областта на образованието, пазара на труда, възможността за придвижване и престъпността.
—
За разлика от останалите имигрантски групи, мюсюлманите в Германия имат присъствие на пазара на труда под средното ниво, както и успех в образованието – под средното ниво. В същото време, делът им сред ползващите социални помощи е над средното ниво, като същото важи и за дела им в участия в престъпления, свързани с насилие.
Едва ли може да се каже, че се е сбъднала надеждата интеграцията на мюсюлманските имигранти в сферата на образованието, трудовата заетост и езика да отбележи напредък с годините. Напротив, степента на интеграция и готовността за нея като че ли многократно намаляват. Причините за незадоволителните резултати на мюсюлманите в системата на образованието и трудовата заетост са прииждащите от родината семейства на партньора в двойката, както и силната фиксация върху родната култура.
—
Ислям да, ислямизъм не?
През 2000 г. със статията си „Мултикултурната драма” Пол Шефер разпалва дискусия за мюсюлманските имигранти в Холандия. […] Той критикува опитите към особения характер на мюсюлманската имиграция да се подхожда с „изтърканата истина”, че имиграция винаги е имало: „Имиграцията, с която се сблъскваме в момента, в много отношения не е направила нашето общество по-отворено. Заради традиционните възгледи, с които идват много от имигрантите, внезапно пак започват да се обсъждат всички въпроси за мястото на жената; и пак правото на свободно изразяване на мнението започва да се поставя под въпрос. Изведнъж отново започваме да говорим за богохулството и за забраната да отстъпваме от вярата. Дори да става дума за убеждения, които познаваме от собствената си история, не отбелязваме никакъв прогрес, след като сме принудени да се връщаме към еманципацията отпреди петдесет години.”
Това е съвсем вярно и така стигаме до емоционалното ядро на проблема: Заради мюсюлманската имиграция и растящото влияние на ислямистки религиозни течения, Западът се оказва конфронтиран с авторитарни, закостенели, а също и антидемократични тенденции, които поставят на изпитание не само собственото му самовъзприятие, но представляват и директна заплаха за нашия стил на живот.
—
Икономически ние не се нуждаем от имиграцията на мюсюлмани в Европа. Във всяка страна, поради слабото си присъствие на трудовия пазар и активното ползване на социални помощи и услуги, мюсюлманските имигранти струват повече на държавния бюджет, отколкото е принадената стойност, която заработват. В културно и цивилизационно отношение представите им за общество и ценностите, с които идват, представляват регрес. Така огромната раждаемост при мюсюлманските имигранти представлява заплаха за културното и цивилизационното равновесие в застаряваща Европа.
Който ясно заявява това, се излага на враждебни нападки, от които обвинението в „ислямофобия” е най-невинното. Наистина, немските политици започват да осъзнават, че за исляма са характерни сили, които са проблемни от наша гледна точка, но те не смеят да продължат темата. „Ислямът е добре дошъл у нас, ислямизмът обаче – не”, каза германският вътрешен министър Томас де Мезиер в първата си парламентарна реч след встъпването си в длъжност. Той би трябвало да си поговори с турския министър-председател Ердоган, който през 2008 г. заяви: „Няма ислям и ислямизъм. Има само един ислям. Който твърди друго, обижда исляма.” Басам Тиби, политолог от сирийски произход и водещ представител на т. нар. евро-ислям, има следната позиция: „Ислямът е много разнообразен, той в еднаква степен включва и толерантност, и нетолерантност. Но, като духовна религия, той не представлява политически начин на мислене. За разлика от него, ислямизмът като разновидност на религиозния фундаментализъм е тоталитарна идеология с дяснорадикални черти, на която не бива да се позволява да прави капитал от отварянето на Германия към други култури.”
—
Проблематичното в днешния ислям е комбинацията от изостанали като цяло общества, млади, бързо нарастващи народи и едно съзнание за послание, чийто измерения варират от лишена от агресия смиреност до джихад, като преходите са размити. Между другото, през 1997 г. Ердоган, тогава ръководител на опозицията, каза следното: „Минаретата са нашите копия, куполите са нашите шлемове, вярващите са нашата армия.” Либералните мюсюлмани се пазят от това на исляма да се приписват определени качества и имат своето право. Писателят Навид Кермани, израснал в Германия като син на персийски лекар, подчертава липсата на еднозначност у исляма и неубедителността на конструкта „ислямска идентичност.” „Идентичността е поначало нещо опростяващо, ограничаващо, като всяка дефиниция.” Смята се, че има различни форми за живеене на исляма. „Саудитският уахабизъм, който забранява на жените да карат кола, или идеологията на аятолах Хомейни, която поставя бог на мястото на човека като суверен на държавата, безспорно са в разрез с демокрацията, с толерантността и човешките права”, признава Кермани, но настоява, че това не е целият ислям: „Който твърди, че ислямът е несъвместим със западната модерност, трябва да изключи и „просветените” мюсюлмани, за да може да защити гледната си точка”. Западното око не може да различи на кой ислям каква част от 15-те до 17-те милиона мюсюлмани в Европа се пада.
—
Изявлението на бившия канцлер Герхард Шрьодер, което той публикува като реакция на швейцарския референдум за забрана на минаретата, показва с какви илюзии човек може да живее, но не бива да има, ако е на отговорен пост. Шрьодер казва:
– Трябваше да признаем, че ислямът е станал част от нашето общество и от европейското общество.
Коментар: Не е трябвало. Това, което трябва да признаем, е, че живеещите при нас мюсюлмани, също като католиците, протестантите или Свидетелите на Йехова, имат право свободно да изповядват религията си. Ни повече, ни по-малко.
– Ислямът не е политическа идеология, а мирна религия – учението на Корана.
Коментар: Коранът учи и обратното. И точно това е проблемът с исляма.
– Понятията на Просвещението не бива да се използват за отграничаване.
Коментар: Точно това трябва! Именно отношението към западното Просвещение е възловата точка на нещата.
– Погледът към мюсюлманските държави трябва да се промени. Турция основно се е демократизирала.
Коментар: Наше право и наше задължение е да гледаме на мюсюлманските държави с очите на Запада и да отсъждаме според нашите норми.
Два дни по-късно Некла Келек (израснала в Германия журналистка от турски произход – бел. ред.) публикува много остър отговор на сбъркания каталог от норми на Шрьодер. За разлика от Шрьодер, тя познава Турция и исляма:
– Ислямът 1000 години преди битката при Тур и Поатие до обсадата на Виена от Сюлейман I е водил Свещена война против Запада.
– Ислямът е вяра в един бог. Учението му не познава разделение на църквата и държавата. Просветени са отделни мюсюлмани, ислямът обаче не е.
– Универсалната валидност на Просвещението означава, че не всички културни и религиозни разлики са приемливи. Иначе трябва да приемем и брака по принуда.
– На Ердогановата демократизация на Турция трябва да се сложи въпросителен знак. При неговото управление жените отново бяха изтласкани най-вече към периферията, т.е. вкъщи. Днес едва всяка четвърта жена ходи на работа, а преди Ердоган, всяка трета упражняваше някаква професия.
Некла Келек заключава: „Шрьодер не иска да разбере, че ислямът е система, а не само вяра в един бог. И пак европейците и техните медии са тези, които трябва да се променят, които трябва да погледнат на мюсюлманите с „различен поглед”. Със своите изисквания, предявени отново само към Запада, бившият канцлер оголва тила ни, на нас, светските мюсюлмани, в спора ни с пазителите на исляма.”
В Турция отказват на отдавна заселили се там християнски общности строителството на нови църкви. Отварянето на затворените преди 30 години християнски висши духовни училища все още е забранено. През ранното Средновековие Мала Азия е била чисто християнска, а в навечерието на Първата световна война 25% от жителите на днешна Турция са били християни. Този процент пада на 0,2% след геноцида на 1,5 милиона арменци и няколко стотин хиляди асирийци, говорещи арамейски, през Първата световна война, както и след масовото изселване на 1,5 милиона православни след нея.
—
Както Библията, така и Коранът са доста тъмни и противоречиви, затова пък са образни и свързани с определено време. Претенцията за абсолютна истина, която се приписва на буквалния текст на сурите от Корана, може да доведе до съвсем различни резултати в зависимост от контекста и избора на текст. За оправданието на терористичните актове подходящите сури също са достатъчно. Може да изведете каквото си искате, дори най-лошото отношение към неверниците. Позволено е например, при необходимост, неверниците да бъдат заблуждавани и лъгани.
—
Съвсем не навсякъде има диалог там, където се претендира, че има. Крал Абдула от Саудитска Арабия настоява за интелектуален диалог, но същевременно желае да изнася шариата. Традицията на толерантността в прославената мавританска Андалусия не е била чак толкова вкоренена: Мюсюлманските владетели са търпели еврейските и християнските малцинства, но членовете им са били граждани втора класа, т.нар. покровителствани лица, чиято религиозна свобода е била гарантирана, за което обаче е трябвало да плащат висок данък на глава от населението.
—
Въз основа на факта, че в повечето от теченията си ислямът се отвръща от Просвещението и отхвърля плурализма, той не може да бъде мислен отделно от ислямизма и тероризма, дори и 95% от мюсюлманите да са миролюбиви.
—
В германската дискусия за исляма либерални, добронамерени хора и мултикултуралисти слагат морално равенство между фундаменталистките позиции на исляма и фундаментализма, с който хора като Некла Келек защитават гражданските свободи и човешките права срещу посегателствата на определени религиозни течения. Критиците на исляма биват обвинявани в „либерален расизъм” и в проповядване на „омраза към чужденците”, както прави това журналистката Каролин Емке в „Цайт”.
—
Мюсюлманите в Германия и в останалата част от Европа са под чуждо културно и религиозно влияние, което ние няма как да обозрем и изобщо не можем да направляваме. Ние търпим нарастването на едно културно различно малцинство, което няма дълбоки корени в светското общество, няма нашите критерии за толерантност и което се възпроизвежда повече, отколкото обществото, което го е приютило. Не бива да си затваряме очите за противоречивите течения в ислямския свят и за тенденцията към разпространяване на радикализма, която, между другото, няма нищо общо с бедността и липсата на образование, както непрекъснато се внушава. Историята на ислямския тероризъм показва, че тъкмо образовани млади мъже от заможни мюсюлмански семейства – а и нарастващ брой приели вярата от европейските страни – са особено податливи към радикални възгледи, чак до подкрепа на терора. Клод Берели е анализирал биографиите на 285 „мъченици”, чиято смърт е обявена в изданията на Хамас. Те рядко произхождат от бедни семейства и в повечето случаи са посещавали колеж или университет.
—
Материална и духовна бедност
В дефиницията за бедност на Европейския съюз, която е в сила в момента, се казва: Като бедни се определят хора, домакинства и семейства, които “разполагат с толкова ограничени (материални, културни и социални) средства, че са изключени от начина на живот, който се приема за минимално допустим в страната членка, в която те живеят.” Според тази дефиниция, като беден се определя и един заможен глупак, който в училище не се е научил да чете и не може да упражнява никаква професия. Това е пълен абсурд. Разполагането с “културни и социални средства” е израз, който трябва да хвърля прах в очите. Преведено на немски, би трябвало да се каже: Който разполага само със ”скромни културни и социални средства” (политически коректно ЕС-говорене), не е интелигентен, не е образован и има проблеми при упражняването на самоконтрол върху реакциите си. Във формулировката на ЕС така дефинираният беден е освободен от отговорност за положението, в което е, отнет му е и моралният натиск сам да промени нещо в нея. В европейската дефиниция описаната духовна и поведенческа бедност принципно не е причинена от твърде ниския доход и заради това не може да се изкорени с едно повишаване на доходите. Това е в сила навсякъде, където социалните помощи от държавата гарантират социалноикономически екзистенц-минимум.
Проблемът не е в материалната, а в духовната и морална бедност. Тя се отразява върху поведението, а оттам и върху здравето. Подобни прости истини обаче не са политически уместни и заради това се потулват възможно най-дълбоко. В института “Роберт-Кох”, например, при подготовката на доклад за бедността, бе направен анализ “Бедност, социално неравенство и здраве”, в който са групирани данни и факти, които говорят много.
Анализът показва, че фактори, важни за здравето, зависят в голяма степен от поведението… За да го докажат емпирично, те използват само такива фактори, които не се влияят от доходите, а изключително и само от поведението: наднормено тегло (начин на хранене, липса на движение), диабет (наднормено тегло, начин на хранене), цироза (алкохол), рак на белия дроб (пушене).
—
Освен това, изследователите от института „Роберт Кох” най-подробно описват, че получаващите социални помощи спортуват по-малко и пушат, и пият повече, отколкото тези, които не се ползват с подобна държавна подкрепа. След това описание следва закодираното изречение: Кумулирането на здравни проблеми и поведенчески рискове в групите с висок риск на бедност говори за значението на материалната депривация.
Обяснимо е предположението, че същите личностни особености, които предразполагат хората повече да пушат, пият и по-малко да се движат от останалите, са същите, които статистически увеличават шансовете за изпадане в материална бедност. Но подобен анализ би бил политически некоректен.
—
За материалната бедност в Германия най-вероятно е в сила следното: наблюдаваните негативни последици от бедността в 90% от случаите не са последици от ниски доходи, а от съпътстващи ги явления, които обаче имат същите причини като материалната бедност. Упоритото пренебрегване на тази зависимост лишава една голяма част от изследванията за бедността в Германия от научна основа и ги отпраща в сферата на идеологията.[…]
Не децата продуцират бедност, а получаващите държавни помощи продуцират деца. Статистиката доказва това, защото в Германия тези, които живеят от социални помощи, имат значително повече деца от останалата част от населението. Така в нашата образователна система непрекъснато се покачва процентът на децата, които са от т. нар. прослойка на отдалечени от образованието семейства. След завършване на училище, което е успешно в много малко от случаите, повечето ниско квалифицирани младежи поемат по пътя на своите родители и отново имат много деца… Системните различия в плодовитостта на различните групи означава, че само след няколко поколения ще настъпи радикална промяна в съотношението на различните групи от население.
—
Особено сред арабите в Германия е видна склонността да се създават деца, за да се получават повече социални помощи, и жените, затворени в тези семейства, принципно да няма какво друго да правят.
Социалните помощи обаче имат противоположно въздействие върху готовността за интеграция на имигрантите от ислямските срани: тази тяхна осигуреност им позволява да имат несравнимо по-висок жизнен стандарт в сравнение с този в страните, от които произхождат. Това ги освобождава от необходимостта да променят традиционния си начин на живот, да положат усилия да научат езика и да си намерят работа и да признаят повече западноевропейски свободи на жените си. Така правият път на социалните помощи води към паралелните общества на ислямските имигранти. Ако не искаме това да се случи, трябва да сменим посоката на движение – към пазара на труда, към образованието, към семейната политика и към воденето на диалог с имигрантите.
—
Културното оформяне и развитие на обществото
“Те всички го искат, но нямат никакъв шанс.” Това изречение е вярно за малцина и невярно– за мнозина. Освен това въпросът с “искането” е много сложен.
Нашата социална политика и политиката на заетостта са изградени върху илюзорни представи за човешката природа. Няма спор, че рационално действащият homo oeconomicus е измислица, защото рационалността при наличието на често противоречащи си и променящи се лични предпочитания е трудно дефинируема, а още по-трудно е тя да бъде следвана при неизвестни базисни условия. Презумпцията, че човек по принцип действа рационално, поставя пред него прекомерни изисквания. Човек ще избере онова, което, според личните му разбирания, му носи повече облаги. Хипотезата, че когато има възможности за избиране, човек действа егоистично, е с висока степен на доказуемост.
—
В Германия от много години наблюдаваме постепенното укрепване и постоянното разрастване на една нефункционална и безработна нисша класа. […] Относително високият гарантиран доход от социални помощи тласка тези слаби производителни сили към бездействие. […] Модерната социална държава, по-специално германската, допринася за това, че слабо квалифицираните и некадърните са тенденциозно по-плодовити от квалифицираните и кадърните… За всяко едно дете родителите месечно получават по 322 евро – толкова, колкото е държавно гарантираният социален екзистенц-минимум.
—
Добре е, за да се получават социални помощи, да се изисква повишена способност за интегриране в пазара на труда, както и способност за справяне с липсата на познания и квалификация. За целта обаче продължаващото образование и преквалификацията не трябва да бъдат в основата на усилията, насочени към получаващите социални помощи. Всички изследвания показват, че подобни мерки спрямо тези целеви групи нямат никакъв ефект върху тяхната заетост, за който да си струва изобщо да се говори. За съжаление, в случая е в сила старата поговорка: „Каквото Иванчо не научи, Иван никога няма да научи.” Базисни познания, които не са били усвоени до завършване на професионалното обучение, по-късно също не могат да бъдат придобити. Това означава, че образованието и професионалната подготовка трябва да бъдат така структурирани, че след това да не се появяват дефицити на пазара на труда заради проблеми с квалификацията.
—
В Германия зависимостта между социална прослойка и поколенческо поведение представлява устойчива тенденция, която се доказва емпирично. Също така се потвърждава и наблюдението, че между принадлежността към дадена социална прослойка и интелектуалните постижения има много тясна връзка. Сред сериозните учени днес няма никакво съмнение, че при хората 50 до 80% от интелигентността е наследствена. Обстоятелството, че при групи от население с характерна плодовитост могат да се явят генетични дефекти, вече принципно не се отрича.
—
Предишните осем глави от книгата съдържаха много данни, анализи, оценки. На това място извеждам два принципа:
1. Всяка държава има право да реши кой може да имигрира на територията й и кой не.
2. Западните и европейски ценности, както и съответните национални културни особености, си струва да бъдат запазени. И след 100 години, ако имат желание за това, датчаните трябва да могат да живеят като датчани сред датчани, а германците – като германци сред германци.
Според създателят на Уикилийкс в момента живее последното свободно поколение от Човечеството
„Информационен апартейд“ и всевишна и всеобхватна държавност ще зароби окончателно и ще отнеме свободата на гражданите по света след не повече от десетилетие, заяви Асандж в интервю.
„Това е последното свободно поколение… управляващата система и нейния информационен апартейд са нещо, от което никой няма да може да избяга след едва десетилетие… Ние всички се превръщаме в част от тази Държава, независимо дали ни харесва, или не.“
Асандж призова системните администратори, работещи в големи компании и корпорации да престанат да съдействат на разузнавателните агенции, които изискваат все повече лични данни на техни клиенти и потребители.
Според създателят на Уикилийкс, медиите пък са изгубили всякаква критичност към властта, по простата причина, че те дори искат разрешение за това да бъдат критични по определени политически процеси и въпроси.
Малко преди Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на „Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.
Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. „асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: „Опазих името си чисто”, отказвайки многократно на предлаганото „сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб. Достойнството му обаче остава непрекършено и именно то държи гръбнака му изправен и до ден днешен.
Едно от писмата се оказа отворено писмо на г-н Вълков до Ахмед Доган, писано през 2004 година и изпратено до в. „Труд” за публикация, но … (има ли изненадани?) непубликувано. Писмото е писано по повод интервю на Валерия Велева с Ахмед Доган на 10 ноември 2004.
Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега – 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато престъпните комунистически властници принудително подменят собствените, бащините и фамилните имена на над 850 хиляди наши съотечественици, включително и на вече починалите, то е по-актуално от всякога, защото осветява важни събития.
Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия януари 2010 г.
ОТВОРЕНО ПИСМО НА СТЕФАН ВЪЛКОВ ДО АХМЕД ДОГАН
Господине, в интервю от 10.11.2004 г. журналистката от в-к „Труд“ Валерия Велева Ви задава въпроса: „Г-н Доган, защо на 15-та година от 10 ноември се разгоря спорът чия е тази дата? И БСП, и СДС, и д-р Желев не си я дават.“
В отговора и в цялото интервю се съдържат много неистини, манипулации и внушения, които ме принудиха да отправя това открито писмо до един от поредните „герои на нашето време”, който също обича да говори за морал и да скромничи.
На въпрос: „Защо мълчите за Вашия принос за 10.11.1989 г. Нали на 10 ноември сте в килия? „Смъртен“, така ли?“, Вие отговаряте: „Не е морално човек да самоизтъква заслугите си.“
И заобикаляйки срамежливо баснята със „смъртната килия“ добавяте: „След 42 дни ме освободиха от затвора и се включих в политиката.“
Аз не принадлежа нито на СДС или на д-р Желев, нито на БСП и най-малко на
ДПС. Ще започна малко по-отрано от времето, когато ДПС не съществуваше, нито СДС, когато БСП беше БКП, а д-р Желев не беше издал „Фашизмът“ в издателството на комсомолците.
Другарю Доганов, верно е, че в България нямаше Унгарска революция (1956), нито Чехословашка пролет (1968) или „Солидарност“ (1980-1989), но у нас имаше хиляди конспирации срещу болшевишката диктатура през целия период на съществуване на така нар. тоталитарен комунистически режим от 1944 до 1989 г. Вие къде бяхте през тези 45 години, др. Доган? Били сте дете, после юноша и в края им от Ахмед Доган Ви превърнаха в … Меди Доганов.
Оказахте ли някаква съпротива, както това сториха хиляди мюсюлмани в България, някои от които дадоха и живота си за вярата си? Или… клекнахте и предоставихте на господарите си да Ви стъкмят „биографийката“?
За какъв морал и за какви заслуги говорите, др. Доганов? В интервюто си казвате: Големият принос на „турското съпротивително движение“ бе, че ние подготвихме майските събития през 1989 г. Именно подготовката на майските събития аз смятам за свой най-голям личен политически принос.“
КЕНДЕНЕ ГЕЛ, г-н Доганов! (Елате на себе си!)
Вие или сте гледали много пъти филма „Фанфан Лалето“, или любимият Ви герой е барон Мюнхаузен, щом сте съумели да поемете от затвора ръководството на „турското съпротивително движение“.
За изтрезняване бих Ви препоръчал да прочетете книгата „Шести отдел“ (на V1-то у-ние на ДС) от последния му шеф Димитър Иванов. В нея той пише, че ДС е внедрила 13 свои кадрови ченгета в ръководството на така нар. турско съпротивително движение (стр. 98, 99). Вие сред тях ли бяхте или сте четиринадесетият?
Не злоупотребявайте с деликатността на журналистите, другарю „Сава“ и по-добре разкажете на лековерните си мющурии как се превърнахте в съвременен след-десетоноемврийски богаташ? Откъде натрупахте имоти и парици за тежка сватба, на която дори такива като покойния Илия Павлов биха завидели? Нали сам споделяте, че на политическата сцена сте се появил в едно пуловерче, плетено от баба Ви от „домашна вълнена прежда“? Какъв е тоя Ваш морал, който Ви позволява да се возите по родопските чукари с „Мерцедеси“, издокаран в копринени костюми пред тънещия в нищета Ваш „електорат“?
В интервюто си Вие заявявате безпрекословно: „В началото ние нямахме опозиция“, наверно спомняйки си за отгледаните като бройлери от БКП опозиционери, които тя покани на така нар. Кръгла маса и с чувство на превъзходство заявявате: „Аз не съм само наблюдател, аз съм участник в тези събития.“ Но това което пресели манджата, злоупотреби с търпението ми и предизвика моя отговор, е нахалното Ви, за да не кажа кощунствено твърдение: „Десницата няма реално изстрадана биография.“
Това вече е непоносимо и отиващо зад последния предел на всичко допустимо, другарю „Сава“? Сега ще разберете защо. Дано моят разказ Ви върне към реалността и никога повече не проговорите за изстрадани биографии.
Моят антикомунизъм започва от 1939 г. като легионер. На 9 септември 1944 г., на 19-годишна възраст бях задържан и пребит на няколко пъти. Без следствие и обвинение, тези на които по-късно ще служите, ме изпратиха в пловдивския затвор. От там – в първия концлагер на „нова България“ край гара Белица, после в Дупница и накрая в София. „Освободиха ме“ на 31.12.1945 г., за да ме мобилизират като трудовак. Не излезнал още от казармата, бях арестуван като горянин във връзка с асеновградската конспирация и смъртната ми присъда замениха с доживотна, поради младежката ми възраст. По същата конспирация бяха издадени 13 смъртни присъди. 11 от тях бяха изпълнени. Двама оставиха на доживот, защото бяха над 70 години.
От тази присъда изтърпях 15 години при усилено строг режим. Вие, многострадални другарю Доганов, може би не знаете, че освен строг, има и усилено строг режим? След като отново ме „освободиха“ в края на 1962 г., бях съден още два пъти и така ми се събраха общо 21 години затвор, за чиито ужаси фантазията Ви е бледна.
Това изстрадана биография ли е или стъкмена, др. „Сава“?
В допълнение ще кажа (колкото и нескромно да Ви прозвучи), че изпитите в тия комунистически „университети“ издържах блестящо – с цената на младост, здраве и живота дори. (Дадох многократни доказателства, че съм готов да го пожертвам в името на идеала и честта). Затова, би ми било обидно, ако някой поиска да сравнява Вашите и моите страдания.
Не Ви обвинявам, че не са Ви изпращали в последния кръг на болшевишкия ад, но не мога и не бива да Ви се прощава, затова че сте приели копоите на ДС да Ви снабдят с агентурен псевдоним „Сава“. Наверно знаете, че до 31.12.1962 година, ние политическите затворници изпитвахме най-дълбоко презрение и отвращение към нещатните доносници на ДС и ги изолирахме.
В по-раншно свое интервю бяхте казали, че ДС оказва чест на всеки, към когото протяга своя мефистофелски договор. И неколкократно обещавахте да повдигнете воала над сътрудничеството Ви с тайната полиция на диктатурата, но засега това си остава в областта на моабетите и локумите.
В същата книга обаче, на стр. 280 е поместена снимка, доказваща, че Вие продължавате да „изстрадвате биографията си и „след 10 ноември“. Тя е от 1995 г. и на нея сте на коктейл с неколцина от видните български чекисти или гестаповци (както Ви се хареса): с генералите Любен Гоцев и Владо Тодоров, с полковник Димитър Иванов и др. подобни. Митко „Гестапото“ е снабдил тоста ви с текст, който не се нуждае от никакви коментари: „Старото партньорство на нови релси…“
Следват поименно част от участниците в юдинското хоро върху повалената снага на българския народ (включая „възроденото” от тях турско малцинство). Това е още една разлика в нашия и Вашия морал…
Но да се върна към пътеките на нашата Голгота.
През 1950-1953 г. в новия Шуменски затвор властта събра своите най-големи врагове сред политическите затворници от всички затвори. Тези от чието влияние се страхуваше. Сред тях бяха Осман Калъч (директор на религиозното училище в Шумен), Мехмед Фуад – секретар в консулството в Бургас, агронома от Нови-Пазар Лютви, бай Фехти от Русе и други, общо около двадесет честни граждани и политически затворници от турското малцинство. С повечето от тях се сближихме и станахме приятели за цял живот. И сега, след толкова години, аз си спомням за тях с отлични чувства…
През следващите години такъв „елитен“ затвор стана пазарджишкият и най-вече неговото наказателно отделение „Зад завесата“, създадено за да умъртвява политически, морално или физически противниците на режима. Там бяха концентрирани представители на цялата палитра в българския политически и обществен живот – от крайната десница до крайната левица. В килиите и по карето можеха да се срещнат представителите на ОФ-опозиция от БЗНС Ангел Держански и Борис Бумбаров, Иван Костов и Мишел Михайлов, Димитър Гичев и Евтим Арсов, от социалдемократите Коста Лулчев и Иван Копринков, Петър Брадков и д-р Петър Дертлиев. В това отделение ДС беше събрала и цвета на легионерите сред които младия тогава Васил Иванов Златарев – юрист и председател на националния студентски съюз (1941 -1944).
Тук бяха Йосиф Робев и Димчо Соколов от Социалното движение на Цанков, можеше да се разговаря и спори с единствените попаднали в затрорите, макар и по монтирани процеси, политически и финансови дейци на едрия български капитал Атанас Буров и инж. Губиделников (80-годишният Буров беше съден за… бягство през границата). Сред това множество от мислещи и борещи се и в условията на тюрмата личности, наред с няколкото български генерали (Иван Вълков, Димитър Мустаков, Кирил Станчев и др.) или католическите и протестантски свещеници, можеха да се видят и хората на крайната левица като троцкиста Димитър Гачев или анархиста Васил Тодоров – Народа. Всяка от тези личности беше изстрадала своята биография. Сред нас имаше даже и комунисти от Трайчо Костовия процес като Петър Семерджиев, Иван Тутев и др., които за жалост продължиха да служат на диктатурата било като Вас другарю с псевдонима, било като култ-съветници. (За гавра с културата, културен съвет се наричаше сборището от безцветни капитуланти, чиято незавидна роля беше да помагат в „превъзпитанието“ или по-точно в духовното умъртвяване на съзатворниците си).
През есента на 1956 година по решение на политбюро на БКП държавна сигурност, ползвайки „богатия съветски опит“, създаде в Пазарджишкия и Плевенския затвори отделения с унищожителен режим за „непоправимите“ си врагове. Причината за изолирането им беше да не влияят и да не поддържат борческия дух на пленниците на диктатурата. В Южното крило на третия етаж на затвора в гр. Пазарджик, освен някои от гореупоменатите „елитни“ затворници, които идваха и си отиваха по за няколко месеца, постоянен „инвентар“ на новосъздаденото наказателно отделение бяха трима легионери и трима анархисти. Ще спомена само две имена – на легионера Илия Минев и на анархиста Коста Стоянов от село Бистра (Търговищко). Първият е човекът с най-много наказания в карцерите, прекарал общо 25 години в затвора и други 8 години „на свобода“ като интерниран в Делиормана. Вторият проведе най-дългата гладна стачка. От втория месец започна изкуственото му хранене, което продължи две години. Изпратен от ДС в лудницата, той бе ликвидиран като „по погрешка“ вкарват маркуча вместо в хранопровода, в… белите му дробове. В пазарджишкото наказателно отделение бе доведен до самоубийство и земеделският деятел Евтим Арсов. Изправен пред избора да се опозори като капитулира или да умре за идеите си, той си надяна примката на шията на 2 февруари 1959 г. и отиде в пантеона на загиналите за свободата на българския народ. Други от наказаните в Пазарджишкия затвор през 1956-1959 г. изгубиха разсъдъка си в неравната борба с тиранията (в сравнение с която, другарю Доганов, турското робство си е една истинска демокрация). Този затвор остана с печалната си слава чак до „великия ден“ на промяната през ноември 1989 г. До края той продължи да бъде безкръвната касапница на палачите, на които Вие служихте, др. „Сава“. В него бе умъртвен и отвлеченият от Дания български политически емигрант Арсов. Там намери смъртта си вследствие нечовешки побоища и журналистът Георги Заркин. Това са само някои от незнайните герои, които загинаха в борбата с маркс-ленинското мракобесие, чиито имена припомням и които и до днес са премълчавани при „тържествените зари“. Други ще удължат километрическия мартиролог на падналите за свободата през 1944-1989 г.
И накрая, другарю Доганов, ще си позволя да попълня дупките на Вашата памет с другото зловещо режимно отделение в плевенския затвор, където през 1956-1960 г. продължи нашата борба за човешко достойнство срещу назначения за целта садист и олигофрен майор Бакърджиев, който току що се беше завърнал от опреснителни курсове в СССР за инквизиции и унищожение на… вързани хора.
Там, след Унгарската революция от октомври 1956 г., плевенските убийци ме смазаха от бой, счупиха ми прешлен и предизвикаха образуването на дискова херния, но това е „дребнотемие“, по което тук няма да продължавам.
В първата фаза на инквизициите бяхме уединени 9 затворници в три килии по трима души: Димитър Гичев – десен земеделец, Милан Дренчев – ляв земеделец и Любен Балъков – легионер; във втората килия Тома Мартинов – десен земеделец, Манол Зографов – ляв земеделец и Васил Златарев – легионер; в третата троцкиста Димитър Гачев и двама легионери – Васил Узунов и моя милост. Всички бяхме лежали до тогава над 10 години в затворите, а до края на Златарев се събраха 19 години и на Узунов от Чирпан 28 години и 8 месеца! На Гачев, с излежаното преди 9.9.1944 г., му се бяха събрали 24 години, от които 2/3 в условията на „народна демокрация“… След като и този режим не даде търсения резултат – вдигане на бялото знаме на предателството – от София наредиха на Бакърджиев да приложи възможно най-нечовешкия наказателен режим. Димитър Гичев, Васил Златарев, Стефан Вълков, Васил Узунов и Любен Балъков бяхме свалени на първия етаж и изолирани всеки поотделно в така нар. смъртни килии. Лишени от всичко – от колети и лавка за покупка на храна, от кореспонденция и свиждане с близките ни, от книги и вестници, със забрана дори на надзирателите да разговарят с нас, ние преживяхме през 1958-1960 година жестокости и ужаси, които никой нормален човешки ум не може да приеме, че са възможни през втората половина на XX век в претендиращата за цивилизованост малка страна от Източно-европейската част на социалистическия ГУЛАГ.
Крайният резултат беше, че всички ние легионерите, които бяхме по-млади (тогава 35-38 годишни), останахме бездетни. Това са част от щрихите на нашите „неизстрадани биографии“, другарю „Сава“.
В заключение мога да Ви припомня кои основаха и първото „неформално“ Независимо Дружество за Защита на Правата на Човека (НДЗПЧ) на 16 януари 1988 г. в Саранево – родния град на Илия Минев, с участието на пишещия Ви тези редове и други такива с „неизстрадани биографии“.
Това е действителното, а не съчинено… положение, другарю „Сава“‚. Такава е истинската история на съпротивата срещу болшевишката диктатура и истината за изстраданите идеали и дела на участниците в нея. „Останалото, както казва поетът, е измама.“ Що се отнася до собствеността върху 10 ноември – за нея няма да спорим. Аз съм от тези, които мислят, че българският народ още няма своята голяма дата. Неговият Великден е в бъдещето и той ПРЕДСТОИ!
Асеновград, 24.11.2004 г. Без почит: Стефан Ив. ВЪЛКОВ
Източник: Фейсбук, личният профил на Даниела Горчева
Някога, в едно кралство, мъж извършил престъпление. Хванали го и го отвели при краля на съд. Наказанието, предвидено за такова престъпление било смърт, но кралят предложил на нещастника да избере: бесилото или да провери какво има зад една голяма, тайнствена, черна, желязна врата в подземията на двореца.