„Да се разберат евреите е по-трудно от всеки друг народ.“ е казал Елиас Канети. Сигурно е така, но това не пречи да надникнем в мъдростта на най-древния народ.
За човешката природа
Бог не може да бъде навсякъде – затова е създал майките.
Човек се нуждае от три неща – търпение, сладкодумие и умение да пази тайна.
Изпълнителите на закона са по-страшни от самия закон.
Не бъди сладък, защото може да те изядат. Не бъди горчив, защото може да те изплюят.
Колкото повече се пъчиш, толкова повече се отвръщат хората от тебе.
Злобата е оръжие на слабите.
Да завиждаш на някого значи да се считаш по-ниско от него.
Ако завистливият е тъжен, то не е защото го е стигнала беда, а защото на някой му е провървяло.
Гордост, която обядва с тщеславието, вечеря с бедността.
Горко на този, който никой не обича, но се пазете от този, когото всички обичат.
Когато шофьорът вярва в безсмъртието, животът на пътниците е опасност.
От две злини песимистът избира и двете.
Лесно е да показваш характер, когато не ти показват тояга.
Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки.
Никой не знае на кого как му стиска обувката, само този който я носи.
Ние гневим Бога с нашите грехове, а хората – с нашите достойнства.
И малкият човек може да има голяма сянка.
Да не искаш е по-лошо от това да не можеш.
За парите и дългове
Пари назаем давай пред свидетели, дарявай без свидетели.
Вземи назаем и загуби приятел.
На евтин пазар ще си похарчиш всички пари.
Богатите нямат деца, те имат наследници.
Ако искаш да се отървеш от някого, дай му пари назаем.
Богат човек е този, който е доволен от това, което има.
Двама души не спят заради един дълг – единият докато го върне, другият – докато го получи.
Ако сметките са ти верни, няма защо да се боиш от проверка.
Приятеля получаваш безплатно, за врага си плащаш.
Само работата може да превърне времето в пари.
„Благодаря“ не можеш да си сложиш в джоба.
Ежедневни мъдрости
Кучето на двама стопани, все е гладно.
Ако не можеш да хапеш, не показвай зъби.
Не хвърляй камъни в кладенец, от който пиеш вода.
Когато късметът се обърне, зъбите се трошат и от сирене.
И малкият товар е тежък, ако трябва да го носиш надалече.
Ако отиваш при шивач да ти шие дреха, първо виж той как е облечен.
Пазете се от огъня и не вярвайте на водата.
Ако не искаш да ти седнат на врата, не се навеждай.
Когато проблемът е на много хора, това е половин утеха.
По-добре сто пъти поискай, отколкото един път да вземеш без разрешение.
Съседът не е за да го обичаш, а за да живееш в мир с него.
За доброто
Доброто се помни дълго, злото – още по-дълго.
Лесно е да правиш добро, ако и ти се възползваш от него.
Лесно е да обичаш човечеството, да обичаш човека е трудно.
Добрата дума не струва пари.
Добрият човек често го взимат за глупак.
За доброто се отблагодари веднага, за злото – отложи за после.
Двама души не вярват в смъртта ти – този, който те обича и този, който те мрази.
За думите, истината и лъжата
Бог е дал на човека две уши и една уста, за да слуша повече и да говори по-малко.
Където има много думи, истината се губи.
Кога вярват на лъжеца? Когато той самият казва, че лъже.
Има голяма разлика между това да знаеш какво говориш и да говориш това, което знаеш.
Този, който много говори, обикновено говори за себе си.
Тайните си не доверявай дори на приятел, защото твоят приятел също има приятели.
Влезе ли виното – тайните излизат.
Каква е ползата да научиш тайна, която не те засяга.
Полуистината е пълна лъжа.
Когато си виновен, ти се струва, че всички за теб говорят.
За умния и глупавия
Умният яде, за да живее, глупавият живее, за да яде.
Умният крие своя ум, глупавият демонстрира своята глупост.
Хитростта не може да замени ума.
Децата и глупаците винаги говорят истината.
Ако видиш мъдрец да говори с глупак, значи говорят двама глупаци.
Всеки е много умен, когато става дума за чуждото нещастие.
Когато не мислиш с главата си, резултатът се вижда по джоба.
Докато не започнах да ползвам Интернет, не знаех, че по света има толкова идиоти.
***
Не се оплаквай, никога не се оплаквай, че си можел да направиш нещо в живота си, но не си го направил. Не си го направил, защото не си можел.
***
Поетът е човек, който умее да бъде нещастен по красив начин.
***
На върха можеш да се изкачиш, но всички пътища от върха водят надолу!
***
Никой нищо не чете, а ако чете, нищо не разбира, а дори и да разбира, нищо не помни.
***
Че си щастлив разбираш едва по-късно, когато всичко е минало. Човек живее чрез промяната.
***
Когато дадеш на кучето салам, палейки лампа, след известно време кучето ще започне да отделя слюнка само при вида на лампата. А когато на човек показваш мастилени драсканици на хартия, след известно време ще каже, че това е модел на безкрайността на всемира. Всичко това е философия на мозъка, дресура, всичко повече.
***
Великите творби се появяват не благодарение на лудостта, а въпреки нея.
***
В изкуството нещо може да е направено добре или зле, нищо повече.
***
Ако хората бяха правили само това, което им е изглеждало възможно, до днес щяха да стоят в пещерите.
***
Идеята за инвазията на отвъдзвездните е проекция на агресивните черти на хищното, грубо издялано маймуночовечество.
***
В края на краищата всеки от нас е някакъв проект за център на света, само че невинаги добре изпълнен.
***
Запомнете, господине, че всичко се съдържа във всичко. Далечни звезди въздействат върху формата на цветната чашка. В росата на днешното утро присъства вчерашният облак. Всичко е свързано с всеобща взаимозависимост. Нито едно създание не може да излезе извън властта на другите. А толкова повече пък мислещото създание, човекът. Камъни и човешки образи се отразяват във Вашия сън. Аромати на цветя отклоняват пътищата на нашите мисли. Така че, защо да не се изобразява свободно това, което е сътворено случайно?
***
Никой не може да даде повече от онзи, който е загубил всичко.
***
Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти.
***
Мисълта е като вятър, за който може да се каже, че полъхва, но няма смисъл да се пита къде е вятърът, когато нищо не полъхва.
***
Не забелязвате ли каква декоративна интелигетност има той? Една такава гладка.
***
Човекът е същество, на което е лесно да навредиш, но е трудно да помогнеш.
***
Постигнах да се унасям в ненавист така, както Буда в нирвана.
***
Човекът ми навява един такъв образ: сякаш някой в продължение на няколкостотин века тежък труд е изваял най-красивата златна фигура, придавайки на всеки сантиметър от нейната повърхност различна форма. Мълчаливи мелодии, миниатюрни фрески, красотата на целия свят, събрана в едно цяло, подчинено на хиляди тайнствени закони. И това изящно изваяние е монтирано във вътрешността на машина за разпръскване на оборски тор.
***
Лудницата е била винаги духовен екстракт на епохата. Различните деморфации, психически изкривявания и странности са толкова разпръснати сред нормалното общество, че е трудно да бъдат забелязани. Едва тук, събрани на едно място, разкриват ясно облика на своето време.
***
Атеист съм по морални съображения. Смятам, че творецът се познава по неговата творба. Според моето впечатление светът е толкова злополучно конструиран, че предпочитам да вярвам, че никой не го е сътворил!
***
Ако не бяхме ние, насекомите щяха да са най-ужасяващите творения на природата. Защото животът е отрицание на механизма, а механизмът – на живота, насекомите обаче са оживени механизми, подигравка, майтап на природата…
***
Мисля, че има места, в които даже Бог може да се компрометира.
***
Чуждият проблем е като легнала щанга.
***
Това, което може да бъде субективно оправдано, престава да бъде такова по отношение на фактите.
***
По геоложката скала човекът живее колкото пеперуда еднодневка.
***
Който се държи по необичаен начин, не трябва да е пременно творец, артист – може да е просто дивак.
***
Няма сънища, сънувани заедно .
***
Политиците са прекалено глупави хора, за да може с помощта на разсъдъка да се предвиждат постъпките им.
***
Няма такива глупости, в които хората да не могат да повярват.
***
Нищо не може да се държи по-неразумно от разума.
***
Научните теории са психическа дъвка.
***
Сега сме като върху леден блок, носен от теченията на технологията. Нямаме власт над него, не знаем накъде ни носи, не знаем как да го управляваме.
***
Който се сражава с помощта на въобръжението, става жертва на въображението.
***
Който Космоса открива, в Космоса пропада.
***
Най-близки трябвало да са родителите ни? А защо не бронираните риби? Нали те са били просто последно звено на еволюцията, както учи вашата биология, така че сантиментът трябва да се разпростре върху цялото семейство заедно с гущерите.
***
Кракът разбира се Ви е по-ближен, защото Вие можете да го възприемате двояко: веднъж със затворени очи като „осъзнато усещане за притежаване на крак“, а вторият път, когато го гледате, докосвате, с други думи: като предмет. За съжаление, другият човек е винаги предмет.
***
Целият животински свят е паразит на растителния.
***
Ако надникнеш в черепа на жив човек, ще видиш мозъка му, а не неговото съзнание.
***
Ако човек е убеден, че вече знае и разбира всичко окончателно и няма за него никакви тайни, често пъти именно тогава встъпва на пътя към своята гибел.
***
Няма нищо толкова богато на възможности колкото вакуума.
***
Медицината може да бъде добър прозорец към безкрая.
***
Няма демони, ако не се смята за демон свободата; светът е един и Бог е един, и вярата е една, пришълецо, а останалото е мълчание.
***
Действителността в крайна сметка е винаги по-интересна от фикцията, защото носи товара на реалността. Това е същата разлика както между наяве и насън. Можем да сънуваме Бог знае какво. Наяве обаче сме приковани към своя бит.
***
Човечество – това е сборът от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство, то е това, което искаме да бъдем, но не успяваме, не можем, не умеем, то е просто празното място между идеалите и реализацията.
***
Човекът може да възприема не много неща наведнъж; виждаме само това, което става пред нас, тук и сега; осъзнаването на едновременно протичащото множество от процеси, така или иначе свързани помежду си, така или иначе даже взаимно допълващи се надхвърля неговите възможности. Възпримемаме така дори относително прости явления. Съдбата на един човек може да означава много, съдбата на стотици се обхваща трудно, но участта на хиляди, на един милион не значи по същество нищо.
***
Науката не се занимава с онези страни на битието, към които спада комичното. Науката обяснява света, но да ни сближи с него може само изкуството.
***
Само дяволът знае колко лудост се крие понякога в гения и обратното.
***
Светът – та това е сбирище на най-невероятни парадокси, чиято повсеместност не обяснява нищо.
ИМА една особена порода българи, които наричат себе си “интелектуалци”. Повечето от тях живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз.
Те са живели в “блока на писателите” (представяте ли си примерно Фокнър и Селинджър да живеят в един блок и да си искат назаем чаша олио!). Някои от тях дори са писали нещо навремето, но никой не помни какво точно. И понеже поради особеностите на националния ни характер си нямаме нито Сахаров, нито Солженицин, нито Вацлав Хавел, ние сме принудени да се примиряваме с думите на тези сърдити старчета.
А думите им са глупави. Интелектуалците непрестанно предъвкват няколко несъстоятелни тези. Ето десет от тях:
1. Държавата се нуждае от културна политика
Под това изречение се крие един унизителен просяшки намек: “Държавата трябва да ме субсидира, за да пиша!”
Във времена, когато пенсионерите гладуват, а учителите ровят в кофите за боклук, е абсолютно неморално да искаш държавата да ти финансира бледите съчинения.
Да не би Хемингуей да е получавал субсидии от американския Конгрес?
Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията.
2. Публиката е проста и не ме разбира
Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен. “Публиката” се води от простички и ясни критерии – четивно-нечетивно, интересно-досадно, остроумно-тъпо. Шекспир е показвал пиесите си пред публика от докери, проститутки и амбулантни търговци. И не се е оплаквал от вкусовете на “широката публика”. А пък ако смяташ, че творбите ти са оценени само от жена ти и от братовчед ти от Каспичан, защо мрънкаш? Пиши се елитарен автор и легни на тая кълка!
3. Глобализацията съсипва националната култура
В основата на тази заблуда стои един мрачен екзистенциален въпрос: Защо Гришам прави стотици милиони тираж, а моята жалка книжка не се харчи дори сред роднините ми?
Някои нагли копелета дори заявяват, че това било заради езика. Английският бил достъпен за милиони читатели, а българският – не. Грешиш, интелектуалецо. Не те четат не защото не разбират езика ти, а просто защото не ставаш за четене.
4. Младите хора не четат
Да, бе. “Хари Потър” и “Здрач” се четат предимно от пенсионери. Истината е, че днешните млади хора са много по-информирани от поколението на техните родители. Днес източниците на информация са много повече и кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк. Разбира се, има индивиди, които от нищо не се интересуват, но такива има във всяка генерация.
5. Трябва да има данъчни облекчения за хората, които спонсорират изкуството
Тази горчива заблуда най-вероятно е дошла от средите на бизнеса. Някой некадърен автор се е напил по случайност с някой кадърен бизнесмен и е седнал да му реве, че се нуждае от спонсорство. Бизнесменът е проявил тактичност и вместо да му каже: “Нямам излишни пари за тъпите ти текстове”, се е измъкнал с витиеватото: “И аз милея за българската култура и бих я подкрепил, ако държавата ми даваше данъчни облекчения.”
Така в душата на бедния автор е покълнала илюзията, че бизнесът изгаря от нетърпение да финансира поредната му литературна чекия, но видиш ли – държавата пречи. Графоманията не бива да се толерира от държавата с никакви облекчения. Графоманията е болест и трябва да се лекува.
6. Има световен заговор срещу българската култура
Колкото по-неуспял е един човек в професията си, толкова по-лесно прегръща конспиративните идеи.
Приятна илюзия е да смяташ, че целият свят е срещу теб, защото се страхува от невероятния ти потенциал.
Много по-уютно се живее с такива героични заблуди, отколкото с истината, че светът дори не знае кой си и изобщо не му пука за теб.
Само си представете как в някакво мрачно помещение край една дълга дъбова маса са се събрали Мадона, Стивън Спилбърг, Джоан Роулинг, Джон Гришъм и Мик Джагър и трескаво умуват как да преебат българската култура.
7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията
Историята ни учи, че всички опити на отделна каста да вземе монопол върху морала, завършват зле. В България въпросът опира до това доколко хората, които наричат себе си “интелектуалци”, имат право да морализаторстват.
Отварянето на досиетата даде отговор на този въпрос и показа как в България понятията “интелигенция” и intelligence са били свързани в една необяснимо топла връзка.
8. Свободният пазар вреди на изкуството
Когато се сблъска с факта, че творбите му не се харчат, интелектуалецът яростно се нахвърля върху пазарните закони.
Логиката му е приблизително такава: “Някой трябва да е виновен за това, че не мога да продам труда си. Този някой не съм аз, защото аз никога не съм виновен. Значи виновен е гадният пазар.”
Тази псевдологика води до яростни нападки към хората, които успяват да продадат книгите си, картините си, музиката си.
Те са обвинени във всички смъртни грехове. Гилдията на неуспелите ги дамгосва с определения като “халтураджии”, “продажници” и “чалгаджии” и отказва да си говори с тях.
9. Интелектуалците могат да учат правителството как да управлява
В България политиката все още е аматьорска дейност и това дава кураж на някои нереализирани писатели, художници и музиканти да претендират, че могат да дават акъл на властта.
Тези им напъни са замаскирани с благородни фрази като “нека с общи усилия да излезем от кризата”, “да работим на ползу роду” и т.н.
Тези хора хем искат да са близки до властта, за да се ползват от облагите й, хем отказват да носят отговорност, а предпочитат да “участват на експертно ниво”, сиреч да дават акъл, без да им пука за последствията.
10. И ний сме дали нещо на света
Да лежиш на стари лаври, е приятно, но не е продуктивно. Това, че си роден в страната на Ботев и Вазов, не те прави Ботев и Вазов.
Това, че живееш в общество с някакви литературни традиции, не те прави автоматично част от тези традиции.
Доста тъпо е да се хвалиш с текстове, които не ти си написал.
Има една притча за един човек, който карал гъски към пазара. И понеже гъските по природа са си гъски и разбират само от бой, той ги налагал с върбова пръчка.
Една от гъските (очевидно интелектуалка) се обърнала към човека и изкрякала:
– Как не те е срам да ни удряш, знаеш ли ние кои сме! Нашите деди някога са спасили Рим!
А човекът я шибнал още по-силно с пръчката и казал:
– Да, зная, че вашите деди са спасили Рим. А вие какво сте направили?
Омраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.
.
Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.
Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.
Завист и омраза?
В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?
Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?
Всички емигранти – в общ калъп
В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.
Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.
Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически
В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.
Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.
Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен
Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни.
Днес един от кукловодите на българския преход, финансов министър в две правителства и впоследствие премиер от 1997 до 2001 г., стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове“, която ръководи. Неговото име е Иван Костов.
Все още не е далеч времето, когато под неговото „вещо“ управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци, които попаднаха в паста на определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ. Но годините минават и зулумите, които г-н Костов извърши, започват да избледняват в паметта на българите. Затова „Труд“ ще припомни на тези, които не знаят, а и на тези, които забравят, какво всъщност беляза политическата епоха „Костов“. Днес ви представяме втората част от специалната ни поредица. В нея ще припомним как Иван Костов, натрупал опит в аферата „Сапио“, решава да дърпа конците в държавата с помощта на дружества с идеална цел, зад които стои той. Изводите остават за читателите. Всеки сам може да прецени фактите.
ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
С възхода на политическата си кариера Иван Костов напредва и в друго поприще – използването на фондации за трупане на облаги. Няма и как иначе – финансовият министър в правителството на Димитър Попов и следващото, с премиер Филип Димитров, вече знае колко е хубаво да имаш зад гърба си поне едно дружество с идеална цел. Опитът, натрупан с аферата „Сапио“, за която „Труд“ писа в миналия брой, дава на Костов предимство в далаверите пред опонентите му.
През годините името на премиера в периода 1997-2001 г. се свързва с две фондации – „Демокрация“ и „Бъдеще за България“. И докато в първата Костов дълги години е председател на управителния съвет, във втората разчита на своята съпруга Елена.
Във времето, в което двете фондации действат активно, отново се вижда дългата ръка на Иван Костов – няма значение дали е премиер, редови депутат и лидер на СДС.
Но каква е хронологията на възхода на политика след скандала „Сапио“?
Напред и нагоре
Преди всеки успех има застой, дори падение – същото се случва и с Костов в политически план. Докато е финансов министър в правителството на Филип Димитров, бъдещият лидер на СДС е във възход. Разпорежда се с финансите на държавата, прави „изключения“ (фондация „Сапио“), които издънват държавния бюджет с 14 милиона долара. Но през октомври 1992 г. Димитров иска вот на доверие от парламента. ДПС гласува заедно с БСП „против“ и кабинетът се оказва с малцинство. Премиерът депозира оставката на кабинета.
Така Костов от финансов министър става министър в оставка. В края на декември Народното събрание одобрява за министър-председател Любен Беров, който съставя кабинет от експерти на БСП и ДПС. СДС и Костов се озовават в опозиция.
Но за Иван Костов това не е лошо – след провала на Филип Димитров той започва да затвърждава позициите си сред „сините“ и на практика ставам техен водач. Официално е избран за лидер в края на април 1995 година, когато на власт след парламентарни избори вече няколко месеца управлява Жан Виденов.
Кабинетът на БСП успява да вкара страната в жестока икономическа криза и в края на 1996 г. започват масови протести. В началото на 1997-а, след щурм на протестиращите срещу сградата на парламента, Виденов подава оставка, а посоченият за бъдещ премиер от социалистическата партия – Николай Добрев, връща мандата на 4 февруари. Костов и СДС вече са на върха на славата – именно те предвождат недоволните тълпи. Президентът Петър Стоянов назначава за служебен премиер тогавашния кмет на столицата Стефан Софиянски, а предсрочните избори са на 19 април. На тази дата до урните отиват над 62% от избирателите, като 52,26 на сто от тях дават гласовете си за предвожданата от Костов дясна коалиция „Обединени демократични сили“.
Шефът на СДС става министър-председател и разполага с пълно мнозинство в парламента – цялата власт е в ръцете му. И това ако не е възход – от далавераджия номер едно в аферата „Сапио“ до властелин на България.
Фондациите
Като премиер Иван Костов дирижира фондация „Демокрация“ и „Бъдеще за България“.
Първата се появява в родния правен мир, когато Костов прави първи стъпки в политиката – през 1991 година. Още тогава през нея минава цялото финансиране на СДС от западни благодетели. Парите на практика са безотчетни – принцип, който важи и днес за неправителствените организации у нас, финансирани от чужбина.
„Демокрация“ на практика се занимава с всичко – търгува със стоки в страната и зад граница, консултира, извършва сделки (познатата история от „Сапио“). Неписано правило е председателите на СДС да са в УС на „Демокрация“ и дори да го оглавяват. По този начин се осигурява контрол върху всичко, което постъпва в касата на съюза.
Не по-малко интересна е другата фондация – „Бъдеще за България“. Тя е създадена в мътните времена на управлението на кабинета „Виденов“ – 12 декември 1996 година. Нейни съпредседатели са три от ВИП дамите на страната – Елена Костова, Алиса Софиянска (съпруга на столичния кмет Стефан Софиянски) и Антонина Стоянова, жена на Петър Стоянов.
Аферите
Скандалите започват от „Бъдеще за България“, за да достигнат след 2000 г. и „Демокрация“.
Освен трите дами в управителния съвет на дружеството с идеална цел влизат още куп министерски съпруги от кабинета „Костов“. Учредител е и жената на основателя на „Мобилтел“ Красимир Стойчев – Слава Стойчева.
Елена Костова застава начело на УС, след като Антонина Стоянова се оттегля.
Именно тогава мастити представители на частния бизнес започват да се надпреварват кой ще „помогне“ най-много на фондацията – все пак тя се ръководи от премиершата.
Аферата „Трон“ избухва покрай неуредиците с продажбата на „Мобилтел“. Близкият до Иван Костов – Красимир Стойчев, е собственик на „Трон“, както и на GSM оператора. Той продава телекомуникационната компания на руснака Григорий Лучански. В същото време от тогавашното Главно управление „Митници“ излизат с информацията, че „Трон“ дължи на държавата колосалната сума от 7,7 милиарда лева.
Костов набързо се разграничава от своя човек, който доскоро е представян като съвестен бизнесмен и съветник в СДС, съответно и на премиера.
В началото Стойчев твърди, че действително е такъв, но впоследствие дава заден.
Но разкритията „изплуват“ именно покрай сделката между него и Лучански.
Оказва се, че фирма, свързана с руския бизнесмен – „Теленорд“, е превела в началото на април 1997 г. (две седмици преди изборите) 80 000 щатски долара на „Бъдеще за България“. Именно „Теленорд“ и „Глобус инвестмънт“ купуват „Мобилтел“ от Стойчев при управлението на Жан Виденов – през юни 1996 г. Точно тогава българският бизнесмен заявява, че се оттегля от комуникационната компания, за да стане съветник на Костов и СДС, които година по-късно застават начело на държавата.
Какъв е проблемът 80 000 долара да влязат в сдружение с идеална цел, ръководено от премиерската съпруга? Ами в това, че не фигурират във финансовия отчет на фондацията за годината, а сумата за онова време е огромна. Защо някой би скрил един от основните си благодетели? Еднозначен отговор няма и до днес. Подозренията обаче са насочени към една интересна схема, за която пръв съобщава вътрешният министър в кабинета „Виденов“- вече покойният Николай Добрев.
Година след началото на управлението на Костов, Добрев разкрива, че докато е ръководел МВР, е постъпвала информация, че протестите срещу социалистическото правителство са спонсорирани от благодетели у нас и зад граница. Според Николай Добрев сред българските бизнесмени, финансирали народното недоволство, е Красимир Стойчев чрез „Мобилтел“, а сред чуждите – „Отворено общество“.
Бившият вътрешен министър не предоставя доказателства за думите си, като обяснява, че дори на него много хора са му се оплаквали устно как не са си получили парите за участието в митингите, водени от Костов и компания.
Думите на Добрев намират потвърждение именно в работата на „Бъдеще за България“ – преведени са й 80 000 долара, които не са отчетени. А става дума за организация с идеална цел, управлявана от съпругите на правителствената върхушка. Въпросът е фондацията каса ли е на СДС? Като се знае как работи нейната посестрима „Демокрация“ под диригентството на Костов – отговорът е „да“.
Още един факт показва, че „Бъдеще за България“ не е просто благотворително дружество. Причината е, че работи доста добре с „Отворено общество“ на Джордж Сорос.
В интервю за „168 часа“ от 20 юни 1997 година, взето след срещата му с премиера Иван Костов, милиардерът откровено признава, че дава ценни съвети за работата на правителството във финансовия сектор.
„Не желая да бъда официално назначен за съветник на вашия премиер. Но той иска моето мнение и аз му го давам. Защото искам българската икономика да успее. Това ми дава възможност да проникна в неговото мислене (на Костов – б.а.)“, казва Сорос пред вестника, след като излиза от сградата на Министерския съвет. По време на срещата, провела се в петък, 13 юни, 1997 г., Джордж Сорос дискутирал с премиера как България да бъде стабилизирана финансово, приватизацията и още десетки важни теми.
Какво излиза всъщност? Соросовото „Отворено общество“ налива пари в „Бъдеще за България“, която е нещо като каса на СДС. Същото правят и други чужди бизнесмени, сред тях и руснакът Лучански. Иван Костов взима властта, частично благодарение на парите, идващи от „Бъдеще за България“. След това кани благодетел номер едно – Сорос, на среща в кабинета си, където говорят дружески за бъдещето на България.
Лучански обаче не е поканен на среща – напротив. Той изпада в немилост и сделката за „Мобилтел“ влиза в омагьосан кръг. Накрая компанията се озовава в ръцете на друг руснак –
Майкъл Чорни.
Именно бизнесменът, изгонен от България от Иван Костов, защото е „заплаха за националната сигурност“, предизвиква най-големия скандал в другата фондация – „Демокрация“.
Според Чорни той е превел 200 000 долара в дружеството под натиска на Костов. Сумата е внесена няколко дни преди парламентарните избори през 2001 г., след които министър-председателят се разделя с поста си. ОДС губи катастрофално от НДСВ.
Майкъл Чорни разказва за случая именно пред „Труд“ две години след като е дал парите – през 2003 г. Бизнесменът казва, че е внесъл сумата чрез кипърската офшорка „Ромент Трейдинг“.
Костов се кълне, че няма нищо общо – такова дарение имало, но е проверено и е постъпило от фирма, която няма общо с Чорни.
В крайна сметка това няма значение, защото Костов вече е наказан от избирателите – губи Избори 2001.
Това е резултатът от неговото управление и развихрилата се по времето му престъпна приватизация. За това кои държавни дружества минаха под ножа на Иван Костов и бяха продадени за жълти стотинки, четете в следващите части на поредицата.
Кой е Михаил Чорни
Михаил Чорни, известен у нас като Майкъл Чорни, е руски бизнесмен. Благодарение на еврейския си произход през 1994 година получава израелско гражданство.
У нас той се прочу първо с покупката на „Мобилтел“ през 1997 г. След това името му се свързва най-вече с футболния клуб „Левски“. Дълги години руснакът издържаше отбора. През 1999 г. Чорни бе изгонен от България от Иван Костов като опасен за националната сигурност. Заедно с него тогава правителството натири още няколко руски граждани, сред които и дипломати.
През 2010 година Испания пусна бизнесмена за международно издирване чрез системата на Интерпол. Причината – Чорни е заподозрян в пране на пари.
Кой е Красимир Стойчев
Красимир Стойчев е първият собственик на „Мобилтел“. Бизнесменът получава лиценз през 1992 г. Цената на разрешението е около 40 000 щатски долара, като държавата го предоставя на Стойчев, без да организира тръжна процедура.
През 1996 г. бизнесменът продава „Мобилтел“ на руснака Григорий Лучански, но след редица перипетии компанията се озовава в ръцете на Майкъл Чорни през 1997 г.
Покрай работата си Стойчев е един членовете на групата Г-13 – първата неформална организация на български бизнесмени, в която влизат Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев.
Красимир Стойчев е бил и агент на ДС към II главно управление, което се е занимавало с икономическото разузнаване.
. 1. С пари не е толкова добре, колкото зле e без тях.
2. Адам е първият късметлия, защото той не е имал тъща.
3. Ако проблемът може да бъде решен за пари, това не е проблем, а разход.
4. Бог е дал на човека две уши и една уста, така че да слуша повече и да говори по-малко.
5. Бог не може да бъде едновременно навсякъде – така той създал майките.
6. Не бъди сладък – в противен случай може да те изядат. Не бъди горчив – в противен случай може да те изплюят.
7. Знанието не заема много място.
8. Човек трябва да живее поне в името на любопитството.
9. Бог защитава бедните, най-малко от скъпи грехове.
10. Светът ще изчезне не защото има много хора, а защото има много не хора.
11. Когато няма какво да правят някои хора, се заемат с велики дела.
12. Всички се оплакват от липсата на пари, а от липсата на ум – никой.
13. По-добре е да умреш от смях, отколкото от страх.
14. Опитът е дума, с която хората наричат грешките си.
15. Бялата коса е признак за старост, а не за мъдрост.
. Първите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“. В Русия има около 1800 паметника на Ленин и близо 20 000 бюста. Над 5 000 улици носят името на революционер №1. В много градове статуите на Владимир Илич се издигат на централния площад. Макар че, ако сме знаели цялата истина за великия вожд, тези паметници отдавна щяха да са изхвърлени на бунището.
Анатолий Латишев е известен историк-лениновед. През целия си живот е работил с биографията на Илич. Наскоро той успява да открие документи от секретния фонд на Ленин и засекретените архиви на КГБ.microagis.ru публикува скандално интервю с изследователя, което Faktor.bg представя на своите читатели.
– Анатолий Григориевич, как успяхте да проникнете в секретните фондове?
– Това се случи след августовските събития от 1991 година. Получих спецпропуск, който ми даваше право да се запозная със секретните документи за Ленин. Властите се надяваха да намерят причината за преврата в миналото. От сутрин до вечер седях в архивите и косите ми настръхваха. Защото винаги съм вярвал в Ленин, но след първите тридесет документа, които прочетох, бях просто потресен.
– От какво?
– През 1905 година, от Швейцария Ленин призовава младежите в Петербург да заливат с киселина полицаите, да изливат от високите етажи върху войниците вряла вода, да използват пирони, за да осакатяват конете и да засипват улиците с “ръчни бомби”.
В качеството си на ръководител на съветското правителство Ленин е изпращал по страната своите указания. В Нижни Новгород е получен документ със следното съдържание: „Да се наложи масов терор, да бъдат разстреляни и изселени стотиците проститутки, пропили се войници, бивши офицери и т.н. Нито минута забавяне!”
А как ви звучи лениновата заповед за Саратов: „Да се разстрелват заговорниците и колебаещите се, без да бъде питан никой и без да се допуска идиотско разтакаване”?
– Казват, че Владимир Илич като цяло не е долюбвал руския народ?
– Русофобията на Ленин е слабо изучена. Всичко идва от детството му. В рода му не е имало и капка руска кръв. Майка му е била германка, с примес на шведска и еврейска кръв. Баща му е наполовина калмик, наполовина чуваш. Майка му постоянно му внушавала: „учи се от немците, руското е обломовщина, руснакът е глупак, руснаците са идиоти”. Впрочем, в своите послания Ленин говори за руския народ само в унижаваща форма.
Веднъж вождът заповядал на съветския пълномощен представител в Швейцария: „Раздайте работа на руските глупаци: да изпращат изрезки (от вестници), а не случайни броеве, както правеха досега тези идиоти”.
– Съществуват ли наистина писма, в които Ленин пише за изтреблението на руския народ ?
– Сред тези страшни ленински документи особено жестоки са именно заповедите за унищожаването на съотечественици. Например: „да се изгори Баку напълно”, „да се вземат заложници от тила и да бъдат поставяни пред настъпващите червеноармейски части, да се стреля в гърба им”, „да се изпращат червени главорези в районите, където действат „зелените”, да се бесят чиновници, богаташи, попове, кулаци, помешчици, а след това ще го припишем на „зелените”. На убийците да се изплатят по 100 хиляди рубли…”
Впрочем, парите за „тайно обесен” (първите “ленински премии”) са били единствените премиални в страната.
А на Кавказ Ленин периодично изпращал телеграми със следното съдържание: „Да изколим всички”.
Помните ли, как Троцки и Свердлов са унищожавали руското казачество? Ленин тогава уж оставаше настрани.
Сега обаче беше открита официална телеграма от вожда до Фрунзе по повод „поголовното изтребление на казаците”.
Ами знаменитото писмо на Дзержински до вожда от 19 декември 1919 година за около милион пленени казаци? Ленин тогава сложил резолюция: „Да бъдат разстреляни всички до един”.
Култът към диктатора не спира и до днес
– Ленин е можел просто така да издава заповеди за разстрел?
– Ето какви записки на Ленин успях да открия: „Предлагам да бъде назначено следствие и да се разстрелят виновните в нехайство, небрежност”.
Или „Раковски иска подводница. Трябва да назначим за отговорник, моряк, на който ще възложим задачата, като му кажем: ако не я доставиш скоро, ще те разстреляме”.
“Изпратете телеграма на Мелничански, от мое име, че е позор да се колебае и да не разстрелва за неявяване на работа”.
А ето едно от писмата на Ленин до Сталин: „Заплашете с разстрел този мърляч, който, завеждайки връзките, не съумява да ви даде добър усилвател и да постигне пълна изправност на телефонната връзка с мен”.
Ленин е настоявал за разстрели заради „небрежност” и „пипкавост”.
Например, на 11 август 1918 година Ленин отправя към болшевиките в Питер указание: „Да се обесят (непременно да се обесят), за да види народът, не по-малко от 100 заможни селяни. За изпълнението на екзекуциите да се подберат по-корави хора”.
В края на 1917 година, когато Ленин оглавява правителството, той предлага да бъде разстрелван всеки десети тунеядец (тоест неработещ). И това в период на масова безработица.
– Към православието също ли е имал негативно отношение?
– Вождът е ненавиждал само Руската православна църква. Така, в деня на Св. Николай Чудотворец, когато, според канона, не се работи, Ленин издава заповед от 25 декември 1919 година: „Да се примиряваме с „Никола” е глупаво, трябва да се вдигнат на крак всички чекисти, за да разстрелват тези, които не са се явили на работа заради „Никола” (т.е. тези, които не са се явили на съботник за товарене на дърва във вагони в деня на Николай Чудотворец).
В същото време Ленин се е отнасял много лоялно към католицизма, будизма, юдейството, мюсюлманството и дори към сектантите. В началото на 1918 година той е имал намерение да забрани православието, заменяйки го с католицизъм.
А пък в писмото си до Молотов, което трябвало да бъде прочетено пред членовете на Политбюро на 19 март 1922 година Владимир Илич настоява да се използва масовият глад в Русия, за да бъдат ограбени православните храмове, разстрелвайки при това колкото е възможно повече реакционни свещенослужители.
Много малко хора знаят и за ленинския документ от 1 май 1919 г. №13666/2, адресиран до Дзержински.
Ето неговото съдържание: “…необходимо е колкото е възможно по-бързо да приключим с поповете и религията. Поповете трябва да бъдат арестувани като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. Църквите да се затварят, помещенията на храмовете да се запечатат и да бъдат превърнати в складове”.
– Потвърждава ли се от нещо, това че Ленин е имал психични отклонения?
– Поведението му е било повече от странно. Например, Ленин често изпадал в депресия, която продължавала със седмици. Той е можел да не прави нищо по цял месец, а след това го обземала буйна активност. За един такъв период Крупская пише: „Володя изпадна в ярост…”
И освен това е бил абсолютно лишен от чувство за хумор.
– Груб ли е бил езикът на Ленин?
– Бердяев го е нарекъл гений на ругатните.
Ето няколко реда от писмо на Ленин до Сталин и Каменев от 4 февруари 1922 година: „Винаги ще успеем да намерим някое говно за експерт”.
„Недопустимо е да търпим този боклук и измет, които не желаят да представят отчети”. „Научете тези лайнари да отговарят сериозно”. А на полетата със статии на Роза Люксембург вождът пишел бележки „идиотка и тъпачка”.
– Вярно ли е, че Сталин е организирал грандиозни пиянски запои в Кремъл, още докато Ленин е бил жив?
– И неведнъж. По този повод Ленин често го е викал и му се е карал. Но най-често Ленин ругаел Орджоникидзе.
Ето една бележка от Ленин до него: „С кого пиянствахте и гуляхте днес? Откъде са тези жени? Вашето поведение не ми харесва, Още повече, че Троцки се оплаква от Вас непрекъснато”.
Орджоникидзе е бил големия гуляйджия! Сталин се е отнасял към жените по-равнодушно. Когато Ленин му се карал за това, че пие много, Висарионович отговарял: „Аз съм грузинец и не мога без вино”.
– А Илич обичал ли е банкетите?
– В игралните филми често показват как вождът пие чай от моркови без захар и с парченце черен хляб. Но наскоро бяха открити документи, свидетелстващи за обилните и разкошни пиршества на вожда, за това, какви огромни количества черен и червен хайвер, деликатесни риби и други деликатеси редовно са доставяни за кремълската номенклатура през всичките години, когато е управлявал Ленин.
В селцето Зубалово по заповед на Ленин са строени шикозни персонални вили в условията на най-жестокия масов глад в страната!
– Ленин обичал ли е да пие?
– До революцията Илич е пиел много. Докато е бил в емиграция не е сядал на масата без да има бира, например. След 1921 година е престанал, заради болестта си и не е докосвал алкохол от тогава.
– А как мислите-Ленин обичал ли е Крупская?
– Не я е обичал, но я е ценял като незаменим съратник. Когато се разболял, той забранил да пускат Надежда Константиновна при него. Тя се търкаляла по пода, истерично плакала. Тези факти са описани в спомените на сестрите на Ленин. Мнозина изследователи твърдят, че тя е била девственица, когато се е свързала с Ленин, но това не е вярно, тя е била омъжена преди да се ожени за Ленин.
– Вероятно вече не е останало нищо неизвестно за Ленин?
– Има още много неразсекретени документи, тъй като руските архивисти продължават и досега да крият някои данни. Например през 2000 година излезе сборник “В.И.Ленин. Неизвестни документи”.
До преди неговата поява нашите архиви са продавали в чужбина фалшифицирани документи.
Един американски съветолог разказваше, че след като закупил от ръководството на руските архиви документи за Ленин, се наложило след това да плати на издателството си глоба от 4000 долара, защото руските архивисти са иззели от лениновите документи някои неща.
Бележки:
1. Августовският преврат в Русия от 1991 г. е опит за отстраняване на Михаил Горбачов от поста президент на СССР, организиран от група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ, в периода 19 август – 21 август 1991г.
2. Революцията в Русия от 1905 година започва с т.нар. „кървава неделя“ – стрелба от страна на войниците от императорската армия срещу участниците в една мирна демонстрация на работници, оглавявана от агента нацарската тайна полиция Георгий Гапон
3. Нарицателното „обломовщина“ е синоним на застоя, на разрухата и апатията, обхванали руското общество. За човек се употребява в смисъл-мързелив, бездеен, безполезен
4. Раковски-става дума за българина Кръстьо Раковски, племенник на Георги Сама Раковски, по-известен с руското име Християн Раковский. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна, през 1923 г. за кратко е заместник народен-комисар на външните работи на СССР.
Заради близостта си до Лев Троцки, Раковски е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва През 1937 г. е отново е осъден е на 20 години трудов лагер. След началото на Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.н. сталински списъци на 11 септември 1941 г.
5.Николай Бердяев е руски философ и публицист. През 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия заради критиките си срещу болшевизма и лидерите на Комунистическата партия.
6.Серго Орджоникидзе-народен комисар, член на Политбюро на ЦК на КПСС, близък приятел на Сталин
„Новият“ политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.
Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с „приятелите“ до вчера.
Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка„, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.
Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.
Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.
Бившите комунисти трябваше само да се представят като „демократична опозиция„, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.
И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на „демокрация“.
Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти. Г
лаватарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.
Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, „демократите“, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.
И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.
Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи. Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.
Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.
Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.
Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.
Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.
У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.
А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.
За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.
Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.
В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.
А и самото изпитание няма повече смисъл от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.
Владимир Буковски, Един дисидент сред архивите на Кремъл Измамата на века: операция „перестройка“ Издателска къща „Албор“, София, 1997 г.
Владимир Константинович Буковски (на руски: Влади́мир Константи́нович Буко́вский, 30 декември 1942 г.) е бележит съветски дисидент и писател.
Той е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт.
Буковски прекарва повече от 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (психушки), използвани от съветския режим като специализирани затвори.
„Да се разберат евреите е по-трудно от всеки друг народ.“ е казал Елиас Канети. Сигурно е така, но това не пречи да надникнем в мъдростта на най-древния народ.
