10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Умберто Еко: ПО ПОВОД ЗАПАДНОТО „ПРЕВЪЗХОДСТВО“

.

umberto-ecoВсички религиозни войни, потапяли в кръв света в продължение на векове, са били породени от страстна привързаност към опростенчески противопоставяния: Ние и Другите, добрите и лошите, Белите и Черните. Ако западната култура се е оказала продуктивна (не само от Просвещението до наши дни, а доста по-рано, във времето, когато францисканецът Роджър Бейкън приканвал към занимания с езици, тъй като имало какво да научим дори от „неверниците“), то е и защото тя се е постарала да „разтрогне“ пагубните опростявания, позовавайки се на изследването и критичния разум.
Естествено, не винаги го е правила: дори Хитлер – който изгаряше книгите, осъждаше „изроденото“ изкуство, избиваше „низшите“ раси, или фашизмът – който в училище ме учеше да пея: „Бог да убие англичаните“, защото били „народът, който яде пет пъти на ден“, тоест гладници, по-низши от умерения и по спартански строг италианец, – всичко това също е част от западната култура. Ала тъкмо най-добрите аспекти на нашата култура трябва да обсъждаме с младите и то от всички цветове, ако не искаме да се срутват нови кули, в това число във времената подир нас, в които те ще живеят.
Объркващ момент: често не успяваме да схванем разликата, която съществува между идентификацията и собствените корени, разбирането на онези, които имат други корени, и съждението за това, кое е добро или зло. Колкото до моите корени, ако ме попитат къде бих предпочел да прекарам годините след пенсионирането си – в село на Монферато, сред величествените Абрузи, или край заоблените хълмове около Сиена, бих избрал Монферато. Ала това не означава, че смятам другите области в Италия за по-недостойни от Пиемон.
Така че, ако с речта си за „превъзходството“ на западната цивилизация президентът на италианския съвет Силвио Берлускони е искал да каже, че предпочита да живее по-скоро в Аркора, отколкото в Кабул, и да се лекува по-скоро в миланска болница, отколкото в болница в Багдад, готов съм да се подпиша под мнението му (да оставим настрана Аркора). Дори да ми кажеха, че в Багдад се намира най-добре оборудваната болница в света, в Милано бих се чувствал повече у дома си и това би увеличило шансовете ми да оздравея. Корените могат да стигат дори по-далеко от простите регионални или национални корени. Бих предпочел да живея по-скоро в Лимож отколкото в Москва. Но защо? Нима Москва не е прекрасен град? Несъмнено, ала в Лимож бих разбирал езика.
Накратко, всеки се идентифицира с културата, в която е израснал, и случаите на коренна смяна на културата, макар и да има такива, са малко. Лорънс Арабски се обличал точно като арабите, но в края на краищата се завърнал у дома си.
Нека сега преминем към сравнението на цивилизациите, защото тъкмо за това става дума. Западът, макар и най-често по причини, свързани с икономическата експанзия, е проявявал любопитство към другите цивилизации. Доста пъти той ги е унищожавал с презрение. Гърците са наричали варвари, сиреч неясно говорещи, онези, които не са говорели техния език – това е било равностойно на неумение да се говори изобщо. Ала по-прозорливите гърци – като стоиците (може би защото някои от тях са били с финикийски произход) – бързо са си дали сметка, че варварите са използвали думи, различни от гръцките, ала са се позовавали на същите мисли.
От втората половина на ХІХ век насетне културната антропология се е развивала като опит да излекува Запада от угризението на съвестта, породено от сравненията му с Другите и най-вече онези Други, определяни като диваци, общества без история, примитивни народи. Целта на културната антропология е била да покаже, че съществуват логики, различни от западните логики, и че те трябва да бъдат взимани насериозно, а не презирани и потискани.
Същинската поука, която следва да бъде извлечена от културната антропология, е, че за да се каже дали една култура е по-висша от друга, трябва да се фиксират параметри. Едно е да се каже, че става дума за една култура, а друго – да се каже въз основа на какви параметри съдим за нея. Една култура може да бъде описана по относително обективен начин: определени индивиди се държат по определен начин, вярват в духове или в едно-единствено божество, което е навсякъде в природата, обединяват се в родствени кланове, следвайки определено правило, смятат, че пробитият нос е красив (което би могло да бъде описание на културата на западната младеж), смятат свинското месо за нечисто, практикуват обрязването, отглеждат кучета, за да ги сложат на трапезата си в празнични дни, или както казват американците за французите – ядат жаби.
Естествено антропологът знае, че обективността винаги е накърнявана от множество фактори. Миналата година бях в земите на догоните и попитах едно момченце дали е мюсюлманин. То ми отвърна на френски: „Не, анимист съм“. Повярвайте ми, един анимист не може да се определи като анимист, освен ако не е грабнал диплома най-малкото от Ecole des hautes etudes в Париж, но ето че детето говореше за собствената си култура, служейки си с термини, използвани от антрополозите. Африкански антрополози ми обясниха, че когато дойде някой европейски антрополог, догоните, вече съвсем наясно с нещата, му разказват това, което преди много години написал един антрополог, Марсел Гриол (комуто – поне така твърдят моите образовани африкански приятели – местните информатори разказали доста несвързани неща, които сетне той обединил в бляскава система, ала със съмнителна автентичност). Независимо от това, отчитайки всички възможни недоразумения при срещата с една различна култура, можем да добием относително „неутрално“ описание.
Параметрите на съждението са друго нещо, те зависят от нашите корени, предпочитания, обичаи, страсти, от една система от ценности, която ни принадлежи. Един пример: считаме ли за ценност удължаването на средната продължителност на живота от четиридесет на осемдесет години? Лично аз смятам, че е ценност, макар мнозина мистици да биха ми казали, че между един мръсник, достигнал 80 години, и свети Луи Гонзагски, доживял едва до 23, тъкмо вторият е водил пълноценен живот. Но да приемем, че удължаването на живота е ценност: ако е така, западната медицина и наука несъмнено превъзхождат множество други медицински практики и знания.
Смятаме ли, че технологичното развитие, разширяването на търговията, бързината на транспорта е ценност? Твърде много са онези, които мислят така, и имат правото да смятат, че нашата технологична цивилизация е по-висша. Ала вътре в самия западен свят има хора, които считат, че животът в хармония с една непокътната околна среда е основна ценност, и които впрочем са готови да се откажат от самолетите, колите, хладилниците, за да плетат кошници и да се придвижват пешком от село на село, стига само да няма озонова дупка. И тъй, очевидно е, че за да определим дали една кулутра е по-добра от друга, не е достатъчно да я опишем (както прави антропологът), а следва да прибегнем към система от ценности, която считаме за безспорна. Единствено при тези условия можем да кажем, че нашата култура според нас е по-добра.
През последните дни станахаме свидетели как различни култури биват защитавани по най-разнообразни начини въз основа на спорни параметри. Съвсем наскоро четох писмо, адресирано до голям всекидневник, в което саркастично се питаше на какво основание Нобеловите награди се присъждат винаги на западняци и никога на хора от Изтока. Като оставим настрана факта, че ставаше дума за невежа, който не беше наясно колко Нобелови награди за литература са получени от чернокожи индивиди и големи ислямски писатели, и че Нобеловата награда за физика през 1979 г. бе присъдена на пакистанец на име Абдус Салам, да се твърди, че научните награди обикновено се присъждат на хора, работещи в западна научна среда, означава да се открие очевидното, тъй като никога никой не се е съмнявал, че днес западната наука и технология принадлежи към авангарда.
Авангард на какво? На науката и на технологията. Ала нима параметърът на технологичното развитие е абсолютен? Пакистан има атомна бомба, а Италия няма. Нима принадлежим към по-низша цивилизация? И нима е по-добре да живеем в Исламабад, отколкото в Аркора? Привържениците на диалога изискват от нас да зачитаме ислямския свят, напомняйки, че той е дал хора като Авицена (който между другото е роден в Бухара, недалеко от Афганистан) и Авероес. За съжаление винаги цитират само тях двамата, сякаш са единствени, а не споменават за Ал-Кинди, Авицеврон, Ибн Туфаил или пък за големия историк на ХІV век, какъвто е бил Ибн Халдун, считан справедливо от Запада за баща на социалните науки. Припомнят, че испанските араби са изучавали география, астрономия, математика или медицина тогава, когато християнският свят е бил далеч зад тях.
Всички тези неща са верни, ала те не са аргументи, защото ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем дотам да твърдим, че благородната тосканска комуна Винчи превъзхожда Ню Йорк, тъй като Леонардо се е родил във Винчи, тогава когато в Манхатън трима индианци, поседнали на земята, е трябвало да чакат още 150 години преди да дойдат холандците и да купят от тях целия полуостров за 24 долара. Но независимо от това – не искам да обидя никого – днес центърът на света е Ню Йорк, а не Винчи.
Нещата се менят. Не е нужно е да припомняме, че испанските араби са били твърде толерантни към християните и евреите във времето, когато у нас са нападали гетата. Или че при завоюването на Йерусалим Саладин е бил по-милостив към сарацините, отколкото когато християните са превзели Йерусалим. Това е така, но днес в ислямския свят съществуват фундаменталистки и теократични режими, които не толерират християните, а Бен Ладен не е милостив към Ню Йорк. Бактриана е била кръстовище на велики цивилизации, ала днес талибаните обстрелват с оръдия статуите на буда. Обратно, французите са участвали в клането през Вартоломеевата нощ, ала днес това не дава право никому да твърди, че са варвари.
Нека не се осланяме на историята, защото тя е оръжие с две остриета. Турците са побивали на кол (и това е лошо), ала православните византийци са избождали очите на опасните си роднини, а католиците са изгорили Джордано Бруно на клада. Сарацинските пирати не са били особено добродушни, ала корсарите на Негово британско величество, окриляни от акредитивните си писма, опожарявали и потапяли в кръв испанските колонии на Карибите. Бен Ладен и Садам Хюсеин са яростни противници на западната цивилизация, ала в самата западна цивилизация ние сме имали господа като Хитлер и Сталин (Сталин бил тъй жесток, че винаги са го квалифицирали като ориенталец, макар да е учил в семинария и да е чел Маркс).
Не, проблемът за параметрите не се поставя в исторически, а в съвременни термини. Впрочем едно от най-достойните за уважение неща в западните култури (свободни и плуралистични, а именно това са ценностите, които считаме за неотменни) е, че отдавна са си дали сметка, че една и съща личност може да прибягва до различни и взаимно противоречащи си параметри по различни въпроси. Например възприемаме като нещо добро удължаването на живота, а като нещо лошо атмосферното замърсяване, ала прекрасно разбираме, че за да има големи лаборатории, където да се правят проучвания върху продължителността на живота, вероятно са нужни системи на комуникации и снабдяване, които впоследствие произвеждат замърсяването.
Западната култура си е изработила способността свободно да излага собствените си портиворечия. Вероятно тя не ги разрешава, но знае какви са те и ги изказва. В крайна сметка целият дебат за глобализацията или срешу глобализацията се състои в това, освен за побърканите, които твърдят, че всичко е абсолютно черно. Как да направим поносима известна доза позитивна глобализация, избягвайки рисковете и несправедливостите на перверзната глобализация? Какво да сторим, за да удължим живота на милиони африканци, които умират от спин (удължавайки същевременно и собствения си живот), без да приемем една планетарна икономика, която погубва от глад болните от спин и ни принуждава да поемаме замърсени храни?
Ала тъкмо тази критика на параметрите, следвана смело от Запада, дава възможност да се разбере до каква степен е деликатен въпросът за параметрите. Справедливо и приемливо ли е за обществото запазването на банковата тайна? Мнозина мислят, че да. Ала ако тази тайна позволява на терористите да кътат парите си в Лондонското Сити? В този случай защитата на тъй наречната privacy позитивна ценност ли е или съмнителна ценност?
Ние непрестанно обсъждаме параметрите си. Западният свят е така устроен, че приема, че собствените му граждани могат да отрекат всякаква позитивна ценност на параметъра на технологично развитие и да станат будисти или да отидат да живеят в някоя комуна, където не използват гуми дори за конските каруци. Училището трябва да ни учи да анализираме и обсъждаме параметрите, върху които се основават страстните ни твърдения.
Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, ала никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в отвъдморските училища, поддържани от белите, или приемайки най-богатите Други да учат в Оксфорд или Париж. И ето какво става впоследствие: след следването си на Запад те се завръщат у дома си, за да организират фундаменталистки движения, защото се чувстват свързани със съотечествениците си, които не са могли да получат същото образование. Това впрочем е стара история: интелектуалците, сражавали за независимостта на Индия, също са получавали образованието си при англичаните.
Представете си, че мюсюлманските фундаменталисти бъдат поканени да изследват християнския фундаментализъм (нека този път не се занимаваме с католиците, а с американските протестанти, които са по-фанатични и от някой аятолах и желаят да премахнат от училище всяко позоваване на Дарвин). Мисля, че антрополoгичното проучване на фундаментализма на другия може да спомогне за по-доброто разбиране на природата на собствения фундаментализъм. Те ще проучат нашето понятие за свещена война (бих могъл да им препоръчам много интересни писания, в това число неотдавнашни) и ще погледнат може би с по-критично око на идеята за свещената война, такава, каквато съществува у тях.

Превод от френски: Тодорка Минева

Преводът е направен по „A propos de la „superiorite“ occidentale“, публикувана във френсикя вестник Le Monde от 09.10.2001 г.

Българите от чужбина – чужденци в България?

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de