Schlagwort-Archive: СССР

Какво е ГРУ

Veröffentlicht am von
Antworten

Чужденец сред своите. История на военното разузнаване

Владимир Путин е възпитаник на КГБ и това е важен, но не единствен фактор за ниската позиция на ГРУ в йерархията на разузнаването: военното разузнаване е играло второстепенна роля и в СССР. В исторически план ГРУ е получавало по-малко финансиране, внимание и достъп до неформални ресурси (от административни до корумпирани) от чекистите. ЧК – ОГПУ – НКВД – НКГБ – МГБ – КГБ – ФСБ винаги са били, по думите на Никита Хрушчов, „очите и ушите на партията“, основната опора на властите в борбата им за оцеляване. ГРУ, от друга страна, е изпълнявало тесен набор от задачи и то в атмосфера на постоянно подозрение от страна на политическото ръководство.

ГРУ

счита 5 ноември 1918 г. за официална дата на основаването си – тогава е създадена Регистрационната дирекция на Полевия щаб на Революционния военен съвет (Региструпр, по-късно Разведупр) към Червената армия.

Тайна заповед на Революционния военен съвет от 5 ноември 1918 г. за обявяване на състава на Полевия щаб на Революционния военен съвет, който включваше регистратора // Комитет по външни отношения на Санкт Петербург

Болшевиките, които завзеха властта предходната година, се бориха срещу Бялото движение, чуждестранните интервенционисти и собственото си население, което се бунтуваше срещу данъка върху храните и Червения терор.

Болшевишкото военно разузнаване е създадено в извънреден режим. Преди това царското, а след това и временното правителство, са получавали по-голямата част от докладите за военно-техническото състояние на други страни от военни аташета в руските посолства и техните агентурни мрежи . Повечето от тях са отказвали да сътрудничат с червените, а самите болшевики в началото са имали слаба представа как трябва да бъде организирано военното разузнаване. Трудностите, с които са се сблъсквали шпионите на новото правителство, могат да се съдят от докладите на военния резидент в Грузия, генерал-майор Павел Ситин: в доклади от 1920 г. той се оплаква от липсата на служители, чиновник, кола, прилично жилище и пари, тоест всичко необходимо за дейността му:

Исторически погледнато, ръководителите на ЧК-ОГПУ-НКВД-КГБ-ФСБ са били по-близки до политическите лидери, отколкото ръководителите на ГРУ, и не са искали да споделят влияние. Служителите на военното разузнаване са се конкурирали с чекистите както пряко, в областта на външното разузнаване, така и неофициално.

През 1920 г. ЧЕКА арестува Георги Теодори, бивш капитан от Императорската армия, по обвинение в шпионаж. Той е служил като помощник на началника на ЧЕКА и е участвал в организирането на агентурни мрежи в балтийските страни. Историците предполагат , че подозренията за шпионаж са били само претекст, а истинската причина за ареста е конфликтът на Теодори с ръководството на ЧЕКА, което искало да поеме контрола над военното разузнаване. Този случай може би е първият, който отразява тенденциите, които ще преследват ЧЕКА през следващите няколко десетилетия: желанието на разузнавачите за независимост от ЧЕКА и постоянните подозрения на властите относно сътрудничеството им с чужденци. Освен това, още в ранните години на съветската власт, военните ведомства страдат от интриги във висшите ешелони на властта. До 1925 г. Червената армия и съответно ЧЕКА са феодално владение на Лев Троцки, който винаги е имал трудни отношения с други партийни лидери. Така че често атаките на ЧЕКА срещу военните отразяват по-дълбоки вътрешни противоречия сред партийното ръководство.

През 20-те години на миналия век Разузнавателното управление претърпява няколко нашумели провала, които играят в полза на чекистите. През 1921 г. италианският резидент Ян Фишман е принуден да се укрие след неуспешен опит да транспортира два бомбардировача Капрони до Русия. Българската резиденция е унищожена през 1925 г., след като местни комунисти се опитват да свалят правителството без съгласието на Москва. По същото време председателят на ОГПУ Феликс Дзержински лично изготвя резолюция на Централния комитет, според която на Разузнавателното управление е забранено да се занимава с „активно разузнаване“, т.е. да сътрудничи с бойни групировки и бунтовници в гранични страни. На следващата година Политбюро на Централния комитет създава цяла комисия за разследване на провалите, която препоръчва да не се назначават военни разузнавачи на високи длъжности в съветските мисии в други страни, а в случаите, когато това е неизбежно, да им се забрани да действат като агенти. В резултат на това Разузнавателното управление на практика губи възможността да изпраща разузнавачи в чужбина под законния „покрив“ на посолствата и започва да се занимава предимно с нелегално разузнаване.

Външният отдел на ОГПУ не само се конкурира с Разузнавателното управление, но и има право да го включва в дейността си, което подчертава по-високия статус на чекистите. Това се случва например в известната операция „Тръст“, когато Външният отдел създава фалшива монархическа организация и в продължение на няколко години дезинформира чуждестранни разузнавателни служби и примамва лидерите на белите емигранти в СССР.

Въпреки това, военното разузнаване имаше специална задача – събиране на данни за военни заплахи от чужди държави. Работата в тази област се усложняваше от факта, че ранното съветско правителство търсеше врагове не само в чужбина, но и – с особен плам – в собствената си страна: въображаеми и реални контрареволюционери, класово чужди елементи, „буржоазни националисти“, „кулаци“ и т.н. Чекистите бяха опората на властта, а служителите на военното разузнаване, които трябваше да общуват с чужденци поради служебните си задължения, самите те попадаха под подозрение за шпионаж.

На неформално ниво, чекистите през цялата си история са се стремели да поставят военното разузнаване под свой контрол. Често тази борба не е била водена конкретно срещу военното разузнаване, а е протичала в контекста на интриги на по-високо ниво: между чекистите и армейското ръководство или между членове на ръководството на Комунистическата партия.

Чекистите успяват да постигнат значителен успех в тази област през 30-те години на миналия век на фона на нова серия от големи провали на военното разузнаване. През 1931–1934 г. резидентурите на Разузнавателното управление в Австрия, Латвия, Турция, Финландия, Франция и Манджурия са унищожени . В Австрия местни контраразузнавачи не само арестуват шпиони, но и откриват подземен радиоцентър, който предава доклади от агенти от цяла Западна Европа до Москва. По същото време в Беларуската ССР няколко тайни служители на военното разузнаване са разкрити като полски агенти. Началникът на НКВД Николай Ежов побърза да докладва за провалите на Политбюро, което критикува системата за управление на задграничните резидентури. Военното разузнаване е обвинено, наред с други неща, в недостатъчна координация с Външния отдел на НКВД. 

След срещата Политбюро

назначава ръководителя на ИНО Артур Артузов за заместник-началник на Разузнавателното управление. Той е трябвало да посвети най-малко две трети от работното си време на ръководството на разузнавачите. Година по-късно Артузов напълно преминава на новата позиция. По собствено признание, той става „очите и ушите“ на Сталин във военното разузнаване .

Репресиите деморализираха военното разузнаване до такава степен, че поста на негов началник се превърна в „черна петна“. Когато през 1938 г. временно изпълняващият длъжността началник на Разузнавателното управление Александър Орлов беше предложен да бъде утвърден на поста, никой не подкрепи кандидатурата му, вероятно не искайки да изпрати друг офицер на сигурна екзекуция. Въпреки това, префиксът „временно изпълняващ длъжността“ не го спаси – само година по-късно Орлов беше обвинен в работа за германското разузнаване и след това разстрелян. Следващият началник на управлението беше военният пилот Иван Проскуров, който изобщо нямаше нищо общо с разузнаването, но скоро и той беше разстрелян.

Така, още преди началото на Великата отечествена война, военното разузнаване е почти напълно победено и деморализирано – и то не от враговете си, а от собственото си политическо ръководство с прякото участие на конкуренти от НКВД.

По време на германското нахлуване в СССР, началник на военното разузнаване е Филип Голиков, бивш агитатор и професионален военен апаратчик, който се е преместил на командни позиции в армията в началото на 30-те години на миналия век. Голиков има опит в потушаването на антиболшевишки въстания сред селяните, но не и в разузнаването. Според мемоарите на полковник Василий Новобранец (началник на информационния отдел на Разузнавателното управление през 1940–1941 г.), „той често ходеше да докладва при Сталин, след което ми се обаждаше и ме ориентираше как мисли „шефът“ и много се страхуваше, че нашата информация ще се размине с мнението на Сталин“. В този, може би най-важен момент за военното разузнаване, неговото ръководство е лишено от самостоятелност и коригира докладите си спрямо промените в настроението на Йосиф Сталин.

В такава атмосфера беше невъзможно да се подготвим напълно за война. От една страна, военното разузнаване от месеци предупреждаваше за концентрацията на войски и готовността на Германия да нападне СССР. От друга страна, неговият ръководител, Голиков, често наричаше тези доклади дезинформация, вероятно не искайки да разстрои Сталин. Поради това историците често обвиняват ръководителя на Разузнавателното управление за факта, че германското нахлуване е било изненада за СССР. Но след кървавите чистки във военното разузнаване, страховете на Голиков не бяха неоснователни – духът на времето едва ли е благоприятствал безпристрастните доклади на лидера. Пьотр Ивашутин, който ръководеше ГРУ от 1963 до 1987 г., цитира следните отговори на Сталин и НКВД на докладите на военното разузнаване за предстоящото нападение на Германия:

Дори в последните дни преди войната реакцията на ръководството на страната на докладите на военното разузнаване е отрицателна. Върху доклада на военния аташе във Франция, генерал Суслопаров, от 21 юни 1941 г., че според достоверна информация нападението е насрочено за 22 юни 1941 г., има резолюция от Сталин: „Тази информация е английска провокация. Разберете кой е авторът на тази провокация и го накажете.“

Както си спомня разузнавателят Яков Певзнер , неговият колега Борис Добровински докладва на началника на Разузнавателното управление Голиков на 18 юни 1941 г., че Германия ще нападне СССР след няколко дни:

Германците са заели изходни позиции за масирана атака по цялата граница. Агентът е надежден. Считам за необходимо да докладвам на другаря Сталин. Голиков отговори: „Другарят Сталин ми заповяда да не му докладвам този вид английска дезинформация.“

В рамките на няколко дни след германското нахлуване, Сталин отстранява Голиков от поста му и го изпраща в Съединените щати и Великобритания, за да преговаря за доставките на западни оръжия на СССР. През следващите шест месеца, докато германците активно напредват дълбоко в страната, Разузнавателното управление остава без ръководител.

Подобно на останалата част от армията, военното разузнаване претърпя огромни загуби сред офицери и агенти по време на войната. Нови саботьори трябваше да се търсят сред обикновените комсомолци и шансовете им да оцелеят през първите месеци на войната бяха изключително малки. Именно чрез Комсомола например Зоя Космодемянска и Вера Волошина попаднаха в разузнаването.

„Родината се нуждае от безстрашни патриоти, способни да издържат на най-трудните изпитания, готови да се жертват“, каза комсомолецът Александър Шелепин на младите мъже и жени по време на подбора . „Хубаво е, че всички се съгласихте да отидете в германския тил, за да се биете с врага. Но може да се случи 95% от вас да загинат. Няма да има милост от фашистите: те се разправят жестоко с партизаните. Ако някой от вас не е готов за подобни изпитания, кажете го директно.“

Шелепин не лъже: Космодемянска и Волошина са заловени от германците по-малко от месец по-късно, подложени на ужасни мъчения и обесени. Техният героизъм остава в паметта на народа, но руската история предпочита да заобикаля причините, поради които две неподготвени момичета се превръщат в заменен материал за военното командване. Но смъртта на Космодемянска, както се смята , е послужила добре на Шелепин: Сталин е уведомен за подвига и кариерата на комсомолката тръгва нагоре, а през 60-те години на миналия век той се издига до ранг на началник на КГБ.

Работата на разузнаването се усложнява от закриването на легални резидентури в посолства в Германия, Румъния, Унгария, Италия и Финландия и засилването на контраразузнаването в други европейски страни. Въпреки това, още през август 1941 г. Разузнавателното управление започва да изпраща саботажни и разузнавателни групи зад вражеските линии, а останалите чуждестранни служители получават и изпращат ценна информация за военните планове на Япония и Турция в Москва. Резиденции продължават да действат в Англия, Белгия, Франция, Швеция, Швейцария, България и Иран, а в Москва са прехвърлени звена за радиоразузнаване.

Към 1942 г. съветското ръководство, осъзнавайки необходимостта от силно военно разузнаване, признава, че работата му изисква сериозна реорганизация.

Именно тогава Разузнавателното управление придобива най-известното си име – ГРУ, започва по-тясно да координира дейността си с Генералния щаб, получава прилична логистична подкрепа и е в състояние да управлява пълноценно стратегическото, оперативното и тактическото разузнаване. Всичко това позволява рационализиране на получаването и обработката на информация и повишава ефективността на управлението: например, благодарение на разузнавателните данни, отбраната на Сталинград е укрепена своевременно.

В същото време конкуренцията между външното разузнаване на НКГБ и ГРУ продължи: например, през 1943 г. търсенето на разузнавателна информация за създаването на атомни оръжия на Запад беше поверено на чекистите.

След войната става ясно, че успехите и реформите в ГРУ не са помогнали за укрепване на специалните служби от апарата: началникът на военното разузнаване е незабавно уволнен, а ръководителите на отделите отново започват да се сменят на всеки няколко години. Като част от кампанията на Сталин за борба с „космополитизма“, служители на ГРУ от еврейски произход

са репресирани или уволнявани. По-специално, началникът на катедрата по чужди езици във Военната академия за механизация и моторизация Яков Бронин попада под ролката – той служи във военното разузнаване от 30-те години на миналия век, изпълнява мисии в Германия, а след това замества Рихард Зорге в резидентурата в Шанхай. През 1949 г. Бронин е арестуван по делото на Еврейския антифашистки комитет, осъден на 10 години лагери и реабилитиран едва след смъртта на Сталин.

Други разузнавачи с грешна „пета колона“
са били уволнени въпреки предишните им заслуги. Това се е случило например със Залман Литвин. Разузнавач от 1929 г., по време на войната той създава съветска резидентура в САЩ и, наред с други неща, се е сдобил с информация за американския проект за атомна бомба. В началото на 1953 г. обаче е уволнен в резерва без особени почести. Подобна съдба сполетява разузнавача Борис Добровински през 1950 г. 

Самият Жуков възрази срещу Хрушчов, заявявайки, че е говорил за това два пъти и е трудно да си представим, че няколко хиляди саботьори биха могли да бъдат обучени без знанието на КГБ, което също се е занимавало с военно контраразузнаване. Но политическото ръководство се е страхувало твърде много от армията и разузнаването дори в епохата след Сталин. Историкът Владимир Наумов предположи в интервю с Леонид Млечин , че Жуков не е подготвял никакъв военен преврат, но е уплашил членовете на Централния комитет на КПСС, когато е заявил, че всички те са отговорни за репресиите.

Жуков не беше дисидент. Той беше военен и мислеше за укрепване на армията, но политическите работници му пречеха. Двоевластието вреди на армията. Партийните секретари бяха изненадани от Жуков. Те му казаха: не разбираш ли, че армията е инструмент на партията и най-важното е да се запази властта? Но Жуков вярваше, че задачата на армията е да защитава държавата от външен враг.

Иван Серов, вторият човек, спасил Хрушчов от конспирацията, също скоро плати за това. През 1958 г. той е отстранен от поста си на началник на КГБ и назначен за ръководител на ГРУ. За един умел апаратчик това несъмнено е понижение. Серов има богат опит в номенклатурните интриги.

През 1939 г. той се присъединява към НКВД, който по това време е бил прочистен, става протеже на Берия и прави бърза кариера, участвайки в най-страшните престъпления на чекистите от онова време. Служителите на ГРУ Владимир Карпов и Юрий Бабаянц в книгата си „Те ръководеха ГРУ“ говорят за Серов с очевидна враждебност. Той ръководи депортациите на цивилни от Западна Украйна, Полша, Чечня, Ингушетия, волжки немци и кримски татари, както и екзекуцията на полски военнопленници през 1940 г. Освен това ръководи създаването на лагери за филтриране на съветски войници, завърнали се от обкръжение и плен, и ръководи строителството на Волго-Донския канал, използвайки затворници за работа. По време на това строителство загиват над 22 000 души .

Серов е близък приятел на Никита Хрушчов и за разлика от други сътрудници на Берия, избира правилната страна в последвалата борба за власт след смъртта на Сталин. През 1954 г. той става първият ръководител на КГБ – новото име на агенцията е трябвало да помогне на хората да забравят ужасите на сталинските репресии (и ролята в тях на онези членове на Централния комитет на КПСС, които остават на власт след смъртта на лидера). Основната задача на Серов са познатите му чистки – този път апаратните. От агенцията са уволнени над 15 хиляди души, генералите са лишени от звания, а особено неприятни страници от архивите, като компрометираща информация за членове на Политбюро, са унищожени. Но обновяването на чекисткото агентство е само козметично – същността на работата му не се променя. През 1956 г. Серов участва в кървавото потушаване на народното въстание в Унгария. Две години по-късно Хрушчов решава, че работата на Серов е свършена, а фигурата му е напомняне за мрачното чекистко минало. Така КГБ получи нов шеф, а старият беше изпратен на по-маловажна позиция в ГРУ.

Служителите на военното разузнаване имали ниско мнение за неговата професионална подготовка, смятайки за основно негово постижение способността да арестува, разпитва и стреля… Серов ръководел ГРУ около пет години и престоят му на този пост донесъл само вреда на делата и престижа на военното разузнаване, пишат Карпов и Бабаянц, позовавайки се на мемоари на съвременници.

По време на ръководството на Серов, ГРУ успява да попадне в няколко неприятни ситуации . През 1963 г. Серов е отстранен от поста си на началник на ГРУ поради „загуба на бдителност“, понижен е в длъжност и е лишен от всички държавни награди. Както пише Иванов, много ръководители губят позициите си заедно с него, чуждестранни граждани са спешно отзовани от мисии, някои операции се провалят безнадеждно, а много агентурни връзки са прекъснати: „Отне много години, за да се възстановят загубените позиции“.

Новият ръководител на ГРУ е Пьотр Ивашутин, бивш офицер от НКВД и бивш заместник на Серов в КГБ. Той е много по-силна фигура от своя предшественик. По време на Великата отечествена война Ивашутин служи на Югозападния фронт с Родион Малиновски, който става министър на отбраната през 1957 г. Други офицери от КГБ се присъединяват към ГРУ заедно с Ивашутин. Според разузнавача Евгений Иванов, Ивашутин е уволнил поне една трета от персонала на военното разузнаване и е наел повечето от новите от Лубянка: „престижът на ГРУ е бил съкрушителен“.

От друга страна, това вливане на персонал от КГБ сложи край на безкрайните кадрови сътресения в ръководството на ГРУ – с идването на Ивашутин те бяха прекъснати за цели 24 години. Въпреки чекисткото минало на началника, при него ГРУ най-накрая успя да постигне ведомствена субектност, спря да се увлича по ветровете на политическите промени и се съсредоточи върху непосредствените си задачи, свързани с военното разузнаване. Настъпилата за първи път от дълго време стабилност позволи на ГРУ да работи ефективно в условията на Студената война, надпреварата във въоръжаването и разпадането на колониалните империи. Военното разузнаване увеличи дейността си в Африка, Азия, Латинска Америка и Близкия изток, включително снабдяваше местните комунистически движения с пари и оръжия. Отделно звено се занимаваше с агентурно разузнаване в националноосвободителни и терористични организации. Едно от основните постижения на Ивашутин се счита за развитието на радиотехническото и космическото разузнаване. Освен това, при него военното разузнаване се премести в собствена сграда на Хорошевское шосе . Ще стане популярно известен като „Аквариум“ едва в края на 80-те години на миналия век – преди това самото съществуване на ГРУ е било класифицирано.

Въпреки всички успешни реформи и усилия на Ивашутин, ГРУ не успя напълно да се отърве от проблемите с висшето ръководство. Ето какво казва журналистът Виктор Андрианов, който разговаря с Ивашутин:

ГРУ информира ръководството на Министерството на отбраната ден преди началото на операцията, че турците са решили да изпратят корабите си в Кипър, за да завземат половината от острова. Но Генералният щаб се колебаеше. Имаше много случаи на забавяне. ГРУ знаеше, че американците, опитвайки се да ни въвлекат в непродуктивни разходи, блъфират със „звездни войни“, но отново висшето ръководство не слушаше.

Тази тенденция се оказа фатална в навечерието на съветското нахлуване в Афганистан — военното разузнаване се противопостави на операцията. Ивашутин предупреди началника на Генералния щаб, че цената на войната може да бъде непосилно висока. И точно това в крайна сметка се случи — нахлуването в Афганистан стана един от факторите за разпадането на СССР. 

Началникът на Генералния щаб Огарков, около 7-10 дни преди въвеждането на войски, събра своите заместници и попита: „Трябва ли да въведем войски в Афганистан?“ Те започнаха, както винаги, с разузнаването, тоест с мен. Прекарах около петнадесет минути в обяснение, че можем да получим това, което американците получиха във Виетнам. Всичките девет заместници и началникът на Главното политическо управление бяха против. Но нашето мнение беше игнорирано, каза Ивашутин.

Както показват тези примери, въпреки повишения статус на ГРУ по време на Студената война, мненията на високопоставени разузнавачи често не са били вземани предвид при разработването на военна политика. Това пише професорът от МГИМО Юрий Федоров в своя изследователски труд.

В бившия Съветски съюз е създадена твърда система за политически контрол над армията, от една страна, с помощта на „специални отдели“ и военно контраразузнаване, част от системата на КГБ, а от друга – политически органи, подчинени на централното партийно ръководство. Масовите репресии през 30-те години на миналия век задушават политическите амбиции в офицерския корпус и генералите за дълго време. Осигуряването на тяхната лоялност се постига и чрез привилегировано положение в съветското общество, както в материално отношение, така и по отношение на социалния престиж. В същото време не само офицерският корпус, но и по-голямата част от генералите, както и други социални и професионални групи, са почти напълно изолирани от вземането на решения от правителството, включително в сферата на отбраната.

Източник на „Досие“ във военно-промишлената сфера, добре запознат с работата на ГРУ, отбелязва, че военното ведомство е започнало да губи тежест във вътрешнополитическото пространство още след смъртта на влиятелния министър на отбраната на СССР Дмитрий Устинов през 1984 г. „Наред с политическата субективност се губи и способността да се упражнява каквото и да е съществено влияние дори върху важни социални или производствени сектори“, смята той.

Времето на Ивашутин като ръководител на ГРУ приключваше. В средата на 80-те години на миналия век, на фона на стагнацията и началото на перестройката, в ГРУ бяха разкрити няколко двойни агенти. През 1985 г. КГБ разкри полковник Генадий Сметанин: резидентът на ГРУ в Лисабон е получил над 300 000 долара от американското разузнаване от 1983 г. насам. А през 1986 г. е арестуван най-високопоставеният двоен агент в историята на съветското военно разузнаване, генерал Дмитрий Поляков. Както се оказа, той не е бил съгласен със съветската политика и е предал тонове класифицирани материали на американското разузнаване. Поляков е предавал разузнаването от 1961 г. – по-дълго, отколкото Ивашутин го е ръководил. В резултат на това през 1987 г. Пьотър Ивашутин е уволнен след 24 години ръководство.

Неговото място зае военен командир Владлен Михайлов, който преди това не е имал връзка с разузнаването. Според историка на специалните служби Александър Колпакиди, при него „в отдела процъфтявали показности“ – броят на агентите и донесенията рязко се е увеличил, но 97% от документите са получени от открити източници: информация от книги, брошури, вестници и списания. Действителното ръководство на специалните служби по това време е прехвърлено на заместник-началника на ГРУ Игор Бардеев, началника на политическия отдел Василий Прохоров и началника на отдела за персонал Валери Иванов.

В началото на деветдесетте години Фьодор Ладыгин става ръководител на разузнаването. След разпадането на СССР агенцията успява да действа на територията на новосъздадената Общност на независимите държави. Русия навлиза в нов етап от своята история, специалните служби претърпяват реформи, закриват се чуждестранни бази, но служителите на ГРУ продължават да провеждат разузнавателна дейност – можем да съдим за това от доклади за разкрития на служители на разузнаването в чужбина. Например, през 1995 г., малко след края на Първата карабахска война, няколко служители на ГРУ са задържани в Азербайджан за шпионаж – по-специално полковниците Анатолий Сисоев и Вячеслав Абасов. Какво точно са правили, не е известно. Сисоев е предаден на Русия, а обвиненията срещу Абасов и двама негови подчинени са прекласифицирани от шпионаж на притежание на оръжие и кражба на спално бельо на войници.

Превод dossier-center


Пълното ръководство за саботаж на ГРУ

Veröffentlicht am von
Antworten

Термините „саботаж“ и „подривна дейност“ обикновено се използват като синоними, но това не е напълно правилно. В първоначалното си значение саботажът предполага възпрепятстване на нормалното функциониране на дадена система, често вътрешно. През 1944 г. американското разузнаване
издава цяло ръководство за саботаж за служители на германски предприятия, в което подробно се описва как да се нарушава дейността им, без да се извършва нищо незаконно. В Наказателния кодекс на СССР
има статия за „контрареволюционен саботаж“, който според болшевиките се извършва от кулаци, бивши богаташи и други „врагове на трудещия се народ“. В контекста на военното разузнаване саботажът означава и действия, чиято основна цел е да се предотвратят логистичните или военните маневри на противника, да се попречи на неговите планове. В основата на термина „подривна дейност“, напротив, е разсейването на вниманието от нещо по-важно. Първоначално саботажът
се е разбирал като маневри или операции, предназначени да дезориентират противника и да скрият основната посока на атака, но след това тази дума започва да се прилага за всякакви мерки за обезвреждане на важни вражески обекти. Оказва се, че макар целите на действията на ГРУ в Европа да не са точно известни, е невъзможно да се каже със сигурност дали те са саботаж или подривна дейност. Най-вероятно, както повечето хибридни операции на Кремъл, това е смесица от двете.

„По същество срещу нас се бори блокът НАТО, чиито членове снабдяват киевския режим с тежки оръжия, боеприпаси, разузнавателна информация, осигуряват обучение на военни специалисти, участват в планирането на военни операции и ни изнудват с използването на оръжия за масово унищожение“, заяви председателят на Съвета за сигурност Николай Патрушев през октомври 2022 г., 8 месеца след началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна.

В стенограмата от вече историческото заседание на Съвета за сигурност на 21 февруари 2022 г. думите „американци“, „САЩ“ и „НАТО“ са използвани повече от 80 пъти, точно зад Украйна, която Кремъл атакува три дни по-късно. Войната, започната от Владимир Путин, според него, е била срещу Запада като цяло, а Украйна е била само един от фронтовете, макар и най-горещият. 

Докато руските танкове си проправяха път към Киев, службите за сигурност крояха планове за разширяване на контрола на Кремъл върху други страни. ФСБ, например, както разкри Центърът „Досие“ , сериозно обмисляше възможността за анексиране на Молдова – план, който се провали, защото руските войски не успяха да окупират Николаевската и Одеската области. ГРУ беше натоварено със задачата да укрепи сенчестия фронт – тайната хибридна война, която Владимир Путин водеше срещу САЩ и Европа.

От началото на 2022 г. медиите съобщават за нови инциденти почти всеки месец, от инсталирането на видеокамери по железопътни линии в Полша и нападения над паметници в Балтийските страни до експлозии в складове на DHL. Разследванията на повечето от тези случаи са строго класифицирани, но европейските власти все по-често твърдят, че тази вълна от инциденти е координирана атака от страна на Кремъл, често извършвана от военното разузнаване.

Експертите говорят за хибридна война, която Кремъл води срещу Европа и Съединените щати, поне от 2014 г. През последните години действията на руските специални служби на международната арена стават все по-агресивни и открити. Редовни кибератаки срещу ключова инфраструктура, опити за намеса в изборите на други държави и дори организиране на военен преврат – руските специални служби бяха активно ангажирани с всичко това през 2010-те години.

Подобно на конфронтацията между Русия и Украйна, тази война не започна през февруари 2022 г., но „четвъртък сутринта“ я изведе на ново ниво и направи оперативни корекции. Служителите на ГРУ вече не ходят на мисии и действат чрез агенти, вербувани на тъмно, които се интересуват от бързи пари; има няколко нива на посредници между клиентите и извършителите, всеки от които взема дял от бюджета на операцията. Задачите за саботаж и подривна дейност са се разширили: от една страна, това са удари по конкретни центрове за подкрепа на Украйна, от друга – „китайски водни мъчения“, което би трябвало да повиши общото ниво на напрежение на Запад. Не само руснаци могат да станат агенти, но и украинци или дори нерускоезични жители на други страни. А на спецслужбата не ѝ пука за цивилните жертви. Центърът „Досие“, заедно с партньори от Süddeutsche Zeitung и WDR, анализира известни случаи на саботаж, за да проучи най-новата методология на ГРУ.

ГРУ подпалва Европа

След началото на пълномащабна война в ГРУ е създадено ново звено, което се фокусира изцяло върху организирането на саботаж и подривна дейност на Запад. Центърът „Досие“ писа за това още през лятото на 2024 г. През февруари 2025 г. Wall Street Journal добави нови подробности към портрета на този екип. То се ръководи от генерал-майор Андрей Аверянов и се нарича SDS – Служба за специални дейности. На него е възложен много широк кръг от задачи.

Някои от тях са доста специфични и пряко свързани с военни действия. ГРУ наблюдава и се опитва да саботира доставките на оръжие за Украйна, обучението и рехабилитацията на украински военнослужещи в Европа, укрепването на отбранителните способности на самата Европа, а също и да всява раздори между страните от НАТО.

Например, на 3 май 2024 г. завод на отбранителния концерн Diehl Group, чиито продукти се доставят в Украйна, гореше повече от три дни в Берлин . Местното контраразузнаване смята, че заводът е бил подпален от опитни професионалисти по заповед на Русия. А правителствата на Чехия и Полша обвиниха Москва в саботаж на железопътните линии на страната: очевидно целта ѝ е била да предотврати доставките на оръжие за Украйна. Чешкият министър на транспорта Мартин Купка съобщи , че през последните две години Кремъл е направил хиляди опити да наруши железопътния трафик в Европа.

Агресивните действия на Кремъл в Европа обаче имат и по-широки политически цели. Както заяви пред „Suddeutsche Zeitung“ Дариус Яунишкис, ръководител на Службата за държавна сигурност и разузнаване на Литва, Русия използва атаки, за да повлияе на общественото мнение и вземането на решения в Европа, да отслаби подкрепата за Украйна сред населението и рейтингите на политиците, които се застъпват за оказване на помощ на нея.

Подобни действия не са саботаж, а тероризъм, който само поради стечение на обстоятелствата досега е успявал да избегне многобройни жертви. Например, през април 2024 г. във Варшава беше подпален магазин. Полските следователи задържаха гражданин на Беларус, за когото се смята, че е действал по заповед от Русия. В Литва, в нощта на 9 май 2024 г., тийнейджър, вербуван от ГРУ, подпалва местния магазин IKEA. Според разследващите, за изпълнената поръчка му е било обещано 10 хиляди евро и BMW. След това същият тийнейджър отива във Варшава, където, според New York Times, е замесен в пожар в най-големия търговски център на Варшава. Друг опит за палеж, на автогара, е предотвратен приблизително по същото време в Чехия, като в този случай специалните служби успяват да вербуват латиноамериканец.

Както Associated Press изчисли през март 2025 г., от началото на пълномащабното нахлуване в Европа вече е имало 59 различни инцидента, които правоохранителните органи са класифицирали като провокации на Кремъл. Те включват не само палежи, експлозии и вандализъм, но и кибератаки, разпространение на пропаганда и дори опити за организиране на убийства.

Един от най-дръзките случаи беше разкритият заговор за убийството на Армин Папергер, ръководител на германския концерн Rheinmetall, но според източници на CNN това убийство е трябвало да бъде само едно от поредица покушения на ръководителите на западни производители в отбранителната промишленост. „Списъкът с убийци“ на ГРУ очевидно е доста дълъг. На журналисти от OCCRP, които са се свързали с бот за вербуване на убийци, е била предложена възможността да станат убийци. Центърът „Досиета“ знае също, че ГРУ активно търси адресите на журналисти, напуснали Русия и които публикуват разследвания за режима на Путин. По-специално, подготвял се е опит за покушение срещу един от руските журналисти в Латвия.

Според украински военни, провокациите на ГРУ може да имат по-специфични саботажни цели :

„През Средновековието актьори и куклени театри са играли на пазара, докато джебчии са ограбвали публиката. Днес същият принцип важи: докато саботажните терористични актове се извършват от лесно контролирани лица, на заден план се извършват по-стратегически дейности: усилия за дестабилизация, политическа корупция и разузнавателни операции. Целта е да се организира терористична атака чрез посредници, да се принуди целевата държава да изразходва ресурси, да се създаде образ на враг и допълнително да се дестабилизира обществото. Хаосът служи като разсейване, позволявайки на други операции да продължат незабелязано.“

Друга функция на саботажа в Европа е мащабно изпитание на системите за сигурност и постепенно изместване на границите на възможното. Както във вътрешната политика, на международната арена Владимир Путин предпочита да къкри жабата: да не прави никакви резки движения, а постепенно да увеличава степента на агресия. По този начин специалните служби успяват да постигнат междинните си цели, без да предизвикват прекомерен отговор от европейските страни. Те работят за идентифициране на уязвимости в западната сигурност, пречат на доставките на оръжие за Украйна, създават хаос и тревожност в обществото, но не прекрачват границата на открита атака, на която Европа би трябвало да отговори военно. В момента този процес не е завършен и, както казва Дариус Яунишкис пред SZ, ескалацията може да продължи.  

„Например, те биха могли да влязат на територията на страна от НАТО. Да направят нещо наистина лошо, да убият хора или нещо подобно и след това просто да излязат. За тайните служби и полицията би било много трудно да докажат, че Русия стои зад това. И би било много трудно и опасно да се задейства член 5 от споразумението на НАТО [за взаимна отбрана в случай на нападение срещу един от членовете на алианса].“

Вертикал на властта и организационна верига

Структурата на управлението на диверсионните операции на ГРУ се различава малко от други проекти за намеса на Кремъл в политиката на други държави. На върха на йерархията са Владимир Путин и Съветът за сигурност. Най-вероятно висшите служители не навлизат в детайлите на определени операции, но именно те определят общите насоки на работа и поставят задачи за засилване или, обратно, намаляване на нивото на агресия. Аматьорската дейност по толкова важна тема е невъзможна. Според Центъра „Досиета“, задачи, свързани със диверсионни операции, се поставят не само на ГРУ, но и на ФСБ.

Началникът на Службата за специални действия на ГРУ, Андрей Аверянов, съобщава приоритетите на подчинените си, които след това ги очертават пред най-близките си агенти. При саботажните операции обикновено има 2-7 междинни звена между офицерите и непосредствените изпълнители. Това се прави, за да се затрудни проследяването на операцията.

Сред известните офицери от СС, които ръководят операциите, са полковник Денис Смолянинов, както и колегата му Владимир Липченко, за които съобщи Центърът „Досие“, и Юрий Сизов, чиято самоличност беше разкрита от украинските специални служби, след като се опита да организира терористични атаки в Киев през 2024 г. – на 9 май, както и в Литва и Полша.

Както се вижда от анализа на документите на Смолянинов и някои други случаи, известни на Центъра „Досиета“, един разузнавач обикновено има 3-5 ключови агенти, с които поддържа редовен контакт – това са
координатори . Всеки от тях управлява собствена мрежа, които от своя страна свързват своите познати – и така нататък. Разузнавачът може сам да измисли някои операции и да даде задачи на своите агенти – и надолу по веригата до изпълнителите. Има и други примери: например, в документите на Смолянинов е ясно, че едновременно с това различни негови агенти предлагат идеи по сходни теми. Най-вероятно той им дава обща насока, а те от своя страна разработват конкретни планове и ги внасят за одобрение. Случва се и така, изпаднали в истерия, агенти на ниско ниво сами да извършват някои операции и да искат плащане след факта.

Съдейки по случаите, известни на „Досието“, координаторът обикновено е лице, тясно свързано със специалните служби или силите за сигурност, например ветеран или член на специализирана обществена организация . Координаторът от своя страна намира оператори , специализирани в необходимите задачи. В случай на саботаж, това могат да бъдат хора от престъпния свят или открито прокремълски активисти, които някога са живели в Европа и са поддържали мрежа от контакти там. Освен това операторите могат да вербуват изпълнители за саботаж чрез социални мрежи и месинджъри.

Служители на ГРУ управляват операции от Русия, за да намалят рисковете. Преди това служители от диверсионното военно поделение 29155, което беше погълнато от СС, редовно самите те участваха в операции в Европа. Това доведе до разкриването на десетки офицери сред личния състав. Освен това, след случая „Скрипал“ и пълномащабното нахлуване, „агенти под прикритие“ на ГРУ бяха масово изгонени от руските посолства , а бдителността на западните правоохранителни органи се засили. Поради това ГРУ сега работи дистанционно и чрез няколко посредника. Координаторите също често са в Русия, но операторите могат да пътуват до Европа, за да управляват непосредствените изпълнители на място. 

Изпълнителите се възприемат като материал за еднократна употреба, а координаторите и операторите в тази схема са най-ценният персонал. Съществува конкуренция за такива агенти както между различните екипи в рамките на ГРУ, така и между ГРУ и ФСБ. Случва се един и същ оператор първо да работи с един координатор, а след това да премине към друг или да работи за няколко едновременно. Това представлява заплаха за разузнаването, тъй като ако бъде хванат, човек може да издаде няколко различни операции едновременно.

Един от добре познатите примери за такъв „двоен координатор“ е финансистът Ян Марсалек и неговият екип, който, както стана известно от съдебни заседания, е изпълнявал задачи както за ФСБ, така и за ГРУ. След като образува наказателно дело в Германия и бяга в Русия, Ян Марсалек наема българина Орлин Русев, който живее във Великобритания. Марсалек действа като координатор в тази схема, а Русев като оператор. В Англия Русев започва да формира екип, който се занимава с шпионска дейност в интерес на руските специални служби. В него участват български граждани с фалшифицирани документи, които пътуват из Европа, следят цели, събират данни и ги предават на Москва. Групата на Русев действа във Великобритания, Германия, Австрия и Испания, като осъществява наблюдение, включително на журналисти. При претърсване на шпионите са открити стотици телефони, подслушвателна техника и фалшифицирани документи . Разследването подозира, че групата не само е изпълнявала разузнавателни задачи, но и е подготвяла „активни мерки“: от сплашване до евентуални опити за покушение. Тази дейност е била осъществявана предимно в интерес на ФСБ, но в съобщенията на групата Марсалек-Русев неведнъж се споменават и задачи от ГРУ .

Видове операции и методи за набиране на персонал

На 5 март петима души с балаклави, представящи се за украинци, окачиха антитурски транспарант на площад Сен Пиер в Монмартър, Париж, с надпис „Ердоган, земетресението е възмездие за руските туристи“, вдигнаха ръце в нацистки поздрав и започнаха да викат „Спрете Ердоган!“ към камерата. Но те не бяха украинци – под балаклавите се криеха северноафрикански мигранти, наети от подчинени на полковник от ГРУ Денис Смолянинов. Изпълнението имаше за цел да дискредитира украинците, а също и да предизвика раздори между страните от НАТО: по това време се обсъждаше приемането на нови членове в алианса, а Турция беше против. В продължение на няколко месеца същите мигранти успяха да участват в поне десет антиукраински акции в Париж, Хага, Мадрид и Брюксел. Те често се присъединяваха към големи демонстрации. Например, на 11 февруари на площад Република в Париж се проведе митинг срещу пенсионната реформа, а в тълпата имаше няколко мъже, държащи плакат с лозунга „Европейски съюз и Съединените щати, спрете финансирането на войната в Украйна“. Плакати на други събития имаха идентични послания: те призоваваха НАТО да спре бомбардировките над Донецк и изпращането на оръжия на Украйна. Центърът „Досие“ откри съобщения за тези събития в документите на Смолянинов, а те бяха документирани и от пропаганда в социалните мрежи.

Смолянинов ръководи един от отделите на СС. Както съобщи Центърът „Досие“, до 2022 г. той е натрупал богат опит в хибридни операции. Още през 2014 г. Смолянинов е координирал изпращането на наемници в Донбас, а по-късно е ръководил дейността на фалшива ЧВК, контролирана от бивши бандити, която се е опитвала да установи контакти с чуждестранни колеги. Агентът на Смолянинов се е опитвал и да вербува украински общественици в навечерието на пълномащабно нахлуване и е управлявал няколко псевдоукраински Telegram канала, целящи да всяват паника и отчаяние сред населението. 

Екипът на Смолянинов, доколкото може да се съди от документите, организира политически акции чрез вербувани активисти, които промотират необходимите тези сред своите контакти. Идеологията не е важна за ГРУ – сред агентите на Смолянинов има както ултрадесни, така и ултралеви. Първите са привлечени от Кремъл от идеите за превъзходството на бялата раса и традиционните ценности, вторите – от опитите на Владимир Путин да възстанови СССР и псевдопацифистката реторика. Често тези агенти имат широк кръг от връзки в чуждестранни политически организации и, поне преди войната, са пътували активно в чужбина, за да общуват лично с чуждестранни активисти. Сега много от тях вече са разкрити и пътуването до Европа е станало по-опасно. Затова те избират по-неутрални страни за събития. Например, както следва от документите, агентът на Смолянинов в антифашистката общност, свързана с клуба на Молотов, е предложил провеждането на конференция на леви организации в Мароко през 2023 г., за да се изберат координатори измежду тях за антиукраински протести в Европа.

Но извършителите на по-опасни провокации обикновено се търсят чрез социалните мрежи и сред престъпния свят. Един от колегите на Смолянинов, Владимир Липченко, е участвал в организирането на палежа на Музея на окупацията на Латвия в Рига: двама мъже хвърлиха коктейл Молотов в сградата на музея. Те получиха инструкции чрез Telegram от човек, който беше в затвора. Никой не се интересува от безопасността на извършителите, но клиентите са внимателно скрити чрез верига от посредници. Връзките в престъпни групировки помагат на ГРУ да открива извършители от различни националности, а не само рускоезични, което допълнително спомага за объркването на следите. Граждани на Полша, Литва, Великобритания, България и други страни са участвали в известни операции, свързани с руското разузнаване. Такива извършители обикновено са мотивирани не от идеология, а от пари. Често те вече имат присъди за дребни престъпления или връзки с организираната престъпност, но не осъзнават, че участието в саботаж се счита от правоохранителните органи за престъпление срещу националната сигурност и се наказва с много по-дълги присъди.

Освен това, ГРУ разполага с телеграм бот, наречен Privet Bot, който действа като виртуален координатор: той разпределя задачи на потребители, готови да извършват подривни операции. Ботът е проектиран на принципа на хазарта: на новобранците първо се предлагат прости задачи, като например снимане на сграда. След това нивото на опасност се увеличава: стига се до предложения за изгаряне на сгради, саботиране на стратегически съоръжения или дори елиминиране на конкретни хора – срещу щедро възнаграждение в криптовалута. Времето за изпълнение на задачите е ограничено.

Ботът се рекламира в проруски Telegram канали, включително Grey Zone, който е свързан с Wagner Group. Журналисти от OCCRP, тествайки го в действие, установиха, че за изпълнение на задачи се предлагат 10 000 долара. Ботът изпраща подробни инструкции: как да се направи коктейл Молотов, къде да се поставят експлозиви, къде да се поставят доказателства, за да се обърка разследването.

Чрез Privet Bot, ГРУ е вербувало хора от различни страни за извършване на саботаж. В Латвия извършителите са снимали база на НАТО и са се готвили да я подпалят. В Полша група задържани са се опитали да деактивират влакове, превозващи военна помощ за Украйна. В Германия са задържани двама души с двойно гражданство , които ГРУ е координирало чрез Privet Bot да атакуват американски съоръжения. Тази схема превръща Telegram в оръжие, което прави терористичните атаки достъпни за всеки, който е готов да продаде услугите си на руските разузнавателни служби. През 2024 г. в цяла Европа са задържани над 50 души, свързани с тези мрежи .

Тази тактика има много предимства: опитен саботьор струва колкото злато. Трябва да прекарате няколко години в обучението му, да се грижите за прикритието му, да изчислявате пътища за бягство и т.н. Вербуваните от чатове се възприемат от ГРУ като агенти за еднократна употреба. Нещо повече, дори и да бъдат хванати, те няма да могат да издадат организаторите на операцията, тъй като самите те не ги познават. Те общуват с анонимен бот оператор, който им изпраща съобщения, които е невъзможно да се проследят без достъп до вътрешни данни на Telegram (и ще бъде трудно с тях). Освен това е евтино. Въпреки че на следователите, които са общували под прикритие с такъв бот, са били предлагани 10 000 евро за поръчково убийство, литовското разузнаване VSD твърди, че извършителите често са „измамени“ с пари. Изкушението е наистина голямо: те нямат къде и на кого да се оплачат, получавали са заповеди от анонимен източник, а задачите, които са изпълнявали, са били с престъпен характер. Както казват източници на „Досие“, запознати с дейността на ГРУ, за подобни операции се отделят големи бюджети – до двадесет хиляди евро. Но тъй като всеки посредник във веригата взема дял, само една десета от приходите може да достигне до действителните изпълнители или пък им се отказва плащане.

Според Центъра „Досиета“, за наистина важни мисии, като например палежи на отбранителни заводи и извършване на убийства, подчинените на генерал Аверянов търсят хора с военен опит. Целите за вербуване са мъже, преминали през школата на съветската армия, които отдавна са напуснали страната или дори са родени в чужбина. Например руски германци, които Германия активно репатрира през 90-те години на миналия век, или хора, живели в ГДР от съветско време. Разузнаването установява контакти и с хора, израснали в рускоезични семейства, но вече са добре интегрирани в местното общество, с добри работни места и голяма мрежа от контакти. Такива хора не се пилеят за дребни провокации, а са полезни за получаване на важни данни, включително за отбранителната промишленост и логистиката.

Схемата с платени агенти за рискови операции не е нова. Военното разузнаване тества тази тактика още през 2016-2020 г. в Афганистан. Там представители на местни терористични групировки са били вербувани за извършване на терористични атаки срещу американските военни и техните съюзници. Тази дейност е била ръководена от генерал-лейтенант Иван Касяненко, който сега е заместник-началник на СС.

Вътре в операцията: Експлозии в складове на DHL

ГРУ не се тревожи за потенциални жертви – през цялата 2024 г. саботажните операции ставаха все по-опасни. Например, през юли 2024 г. в складове на DHL в Бирмингам (Великобритания), Яблонов (Полша) и Лайпциг (Германия) избухнаха пожари, причинени от пратки, съдържащи запалителни устройства. Разследването установи, че тези устройства са били маскирани като електрически масажори и вибратори и са съдържали леснозапалимо вещество на магнезиева основа. Това вещество е било използвано, защото в повечето европейски страни не е обект на строг контрол, за разлика например от амониевия нитрат, хексогена или калиевия перхлорат.

Бомбените атентати в складове на DHL, които се разследват от правоохранителните органи в няколко страни и вече са довели до повече от пет ареста, илюстрират как протичат подобни саботажни операции. Извършителите се срещат помежду си чрез Telegram, получават фрагментарни задачи, без да знаят следващата стъпка, а координаторите остават в сянка.

Както „Зюддойче Цайтунг“ научи от източници в Германия и Полша, взривни устройства, маскирани като масажни възглавници, са били предавани по дълга верига. Първата брънка в нея, известна на разследващите, е 26-годишният украинец Владислав Деркавец, който е живял в Полша. До 2024 г. той вече си е спечелил условна присъда за киберизмама и пране на пари. Според съдебни документи, анонимни акаунти в Telegram са инструктирали Деркавец да преведе пари. По време на изслушванията младият мъж се е разкаял и е признал вината си, но ако се вярва на разследването, той е поел нови поръчки веднага след присъдата. 

Този път инструкциите дошли от акаунт в Telegram с прякор Warrior. Първо на Деркавец било наредено да отиде във Варшава, след това в Каунас, където получил координатите на паркирана кола. Деркавец взел няколко пакета от нея и потеглил към Вилнюс, където го очаквали допълнителни инструкции. В столицата на Литва Деркавец опаковал четири колета и активирал бомбите със закъснител, скрити в тях. Последната заповед била да предаде пакетите на друго лице – литовски гражданин от руски произход Александър Сурановас, действащ под псевдонима Игор Прудников. На 19 юли 2024 г., според разследването, той изпратил четири колета от Вилнюс: два до Обединеното кралство и един до Полша. Друг бил прихванат. Като адреси на местоназначение за британските пратки били посочени несъществуващи получатели в Лондон и Бирмингам. Според DHL, въпреки високата цена на доставката, колетите не били застраховани. Експлозии са станали в складовете на спедиторите на 20, 21 и 22 юли. Според Томас Халденванг, ръководител на германската агенция за вътрешна сигурност, ако тези устройства са се възпламенили във въздуха, това е можело да причини самолетна катастрофа.

Според разследващите, основната цел на операцията е била да се проверят мерките за сигурност при въздушен превоз на товари – първо в рамките на Европа, а след това и по трансатлантически маршрути. ГРУ вероятно се е интересувало какви запалими вещества се показват на скенери и рентгенови снимки, колко щателно са проверени пакетите и колко бързо са доставени.

Според Wall Street Journal, след разкриването на саботажа, представители на Белия дом са се свързали с руското ръководство и са го помолили да спре враждебните действия. Но Кремъл, очевидно, не ги е послушал. Още на 1 август – денят на нашумелия обмен на руски шпиони за политически затворници – вербуваните агенти на ГРУ в Полша са започнали нова операция, пише вестник Wyborcza. Този път в пакетите не е имало взривни устройства, но те все пак са предизвикали подозрение сред специалните служби. Цената на доставката е била висока, но вътре е имало потребителски стоки: няколко тениски и маратонки. Те са били предназначени за средства в САЩ и Канада. Адресите на получателя и подателя, както и телефонният му номер, са били фалшиви. Само името е било правилно – защото служителите на куриерската служба трябва да проверят данните спрямо паспорта. Подателят е бил украинецът Вячеслав Чебаненко. Скоро след тези операции Чебаненко е получил задачата да прикрие следите си: той е трябвало да предаде колата, в която са били превозвани пакетите, на двама други украинци, които са планирали да я скрият в Каунас.

Но този път полските правоохранителни органи успяха да идентифицират руски куратор – 43-годишния Александър Безрукави, родом от Ростов на Дон. За разлика от украинците, вербувани в социалните мрежи, Безрукави, очевидно, е имал директен контакт със служители или координатори на ГРУ и е участвал в повече от една операция. Според Wyborcza, през февруари 2024 г. Безрукави е влязъл в Босна и Херцеговина от Истанбул, след което е прекарал няколко месеца в Испания, а след това е отишъл в Полша, където е работил с пратки. След това се е върнал отново в Босна – с различна задача. Там, според местните власти, той е действал като инструктор в лагер, обучавайки провокатори, които да бъдат изпратени в Молдова. Обучението е включвало подготовка за незаконни демонстрации и тяхното разпръскване: участниците е трябвало да се върнат в Молдова и да дестабилизират ситуацията в страната. Босненските правоохранителни органи задържаха Безрукави и започнаха депортирането му. Борба за ростовчанина се разгърна между две държави: Полша поиска да го екстрадира по обвинения в участие в експлозиите, а Русия – заради криминални дела за кражба и наркотици.

Както установи Центърът „Досиета “, срещу Безрукави наистина са били образувани няколко наказателни дела в Русия по различно време. Той е осъден за притежание на оръжие през 2002 г. и е подведен под отговорност за кражба с взлом през 2011 г., но делото е прекратено поради помирение между страните. През 2021 г. Безрукави е обявен за издирване във федералния списък, след което той е отпаднал и, очевидно, е добавен отново след ареста му в Босна. Според полските медии последните наказателни дела са свързани с оръжия и наркотици.

Сред спътниците на Безрукавия е бил и някой си Михаил Куковинец, по прякор „Миша Святой“. В интернет има уебсайт, посветен на него , чиито автори съобщават, че Миша Святой е „многократно осъждан рецидивист, който спазва правилата на престъпния свят“, „млад престъпник, който, решил да свърже живота си с престъпния свят, спазва неговите правила и решения“. 

Базите данни на Безрукави не съдържат съвпадения с адреси на ГРУ или военни части като цяло, а обширната му криминална биография може да показва, че е бил вербуван от престъпния свят – често срещана практика за специалните служби. От страна на ГРУ операцията вероятно е била координирана от Денис Смолянинов и Владимир Липченко.

Въздушна интерференция

Западните разузнавателни агенции разглеждат инцидентите с взривни устройства като пробни стъпки от страна на ГРУ, с помощта на които разузнаването е тествало методи за саботаж на товарния въздушен транспорт. Но руското разузнаване се бори със западния въздушен трафик и на друг фронт – електронния.

Заглушаването на GPS сигналите се превърна в редовен проблем в Балтийския регион. През пролетта на 2024 г. финландската авиокомпания Finnair дори спря полетите от Хелзинки до Тарту поради чести повреди в навигационните системи. Властите на Естония, Литва и Латвия обвиниха руските разузнавателни служби, предимно електронните бази в Калининградска област, в създаването на тези смущения. Пилотите започнаха да съобщават за засилени смущения още през март 2022 г.

През първите четири месеца на 2024 г. Русия е блокирала GPS сигнала на почти всеки четвърти британски военнотранспортен полет над Източна Европа, пише The Telegraph. Общият брой на засегнатите полети е десетки. Анализ на Flightradar 24 показа , че от близо 1500 полета, извършени от 63 британски военни самолета, 142 са претърпели GPS смущения. Това създава значителни проблеми за пилотите, увеличавайки натоварването и риска от инциденти в натоварено въздушно пространство. А през март 2024 г. е имало инцидент със самолет, превозващ тогавашния британски министър на отбраната Грант Шапс. По време на полет от Полша до Обединеното кралство самолетът е загубил GPS сигнала за около 30 минути, докато е летял над Балтийско море близо до Калининградска област. Този инцидент е наречен „крайно безотговорен“ акт на електронна война. Международният съюз по телекомуникации (ITU), специализирана агенция на ООН, поиска Русия да спре да се намесва в работата на европейските спътникови системи. Украйна, Франция, Холандия, Швеция и Люксембург съобщиха за сериозни смущения, засягащи контрола на полетите на самолетите. Смущенията, според ITU, са дошли от наземни станции в районите на Москва, Калининград и Павловка.

Както установи Центърът „Досиета“, въпросът за заглушаването на GPS сигнали и прихващането на комуникациите на самолети е бил разглеждан за първи път от руските разузнавателни служби поне през 2014 г. В работните материали на полковник Смолянинов открихме документи от 2014-2015 г. с подробни инструкции как да се намесват системите за управление на въздушното движение, да се подслушват комуникациите между диспечерите и самолетите, да се заглушават сигналите, да се дават фалшиви команди на самолетите и да се пречи на подхода им за кацане. Една от илюстрациите е украински правителствен самолет. Смолянинов е получил тези материали от служител на ФСБ, което може да показва съвместни усилия на двете разузнавателни служби в областта на въздушните саботажи. 

***

В допълнение към решаването на конкретни военни задачи, саботажът и подривната дейност създават кумулативния ефект, от който Кремъл се нуждае: хората се уморяват от нестабилност и несигурност, спират да се доверяват на правителствата си и започват да подкрепят маргинални политици, които обикновено са по-приятелски настроени към режима на Путин. Естествено, тези „заслуги“ не могат да се припишат само на ГРУ: те са само част от по-широка кампания, която включва пропаганда в социалните мрежи, опити за установяване на контакти с радикални политици и много други.

Нещо повече, стратегията на Кремъл е да налива масло в огъня, тоест да следи проблемите, които вече съществуват в западните страни, и да удря по тези болни точки с всички налични средства. ГРУ играе важна роля в тази сенчеста война: усилията му са способни да причинят физическа вреда на жителите на Европа, а Кремъл може да използва всякакви ответни действия от страна на западните правителства в своята пропаганда.

Превод dossier-center

Майсторски клас по поръчка. Публикувана тайна лекция на Ким Филби – съветски шпионин, работил в МИ-6 в продължение на 30 години

Veröffentlicht am von
Antworten

Снимка: колекция Hulton-Deutsch / CORBIS / Vida Press

На 4 април на BBC News е показано видео с речта на Ким Филби – офицер от английското разузнаване, който си сътрудничи със СССР и избяга в Москва през 1963 г. Филмът е заснет през 1981 г. в Източен Берлин, когато Филби (по това време той е на около 70 години) изнася лекция за агентите на Щази. Записът е открит от BBC News в архивите на Щази. По време на лекцията, която не е била предназначена за широк кръг от хора, Филби споделя тайните на умението – по-специално, той говори за това как е успял да работи в МИ-6 в продължение на 30 години, почти без привличане на подозрения.

Ким Филби е най-известният член на „Кембридж петорката“ – мрежа от съветски агенти, вербувани през 30-те години на миналия век в университета в Кеймбридж. Смята се, че Филби си сътрудничи със СССР от 1933 до 1963 година. По това време работи на различни места по света – от Вашингтон до Бейрут, а освен това заема висши постове в Британската тайна разузнавателна служба (МИ-6).

По време на лекция в Берлин Ким Филби споменава комунистическите идеали, под влиянието на които е бил студент в Кеймбридж, и чиято лоялност е останал през целия си живот – той говори за желанието за мир по света, за отхвърлянето на империализма. Разузнавачът разказва и как е бил вербуван от съветските спецслужби – почти обаче не дава подробности. Най-удивителното нещо, каза той, е, че едва ли може да се нарече обещаващ агент. Филби беше малко повече от 20 по това време, той нямаше мисли за бъдещата си кариера. Центърът му казал, че най-вече ще донесе, като си намери работа в специалните служби.

Kim Philby Seen in Stasi Footage
(Ким Филби, видян във видео от източно-германското политическо разузнаване ЩАЗИ)

http://www.bulblog.com/wp-content/uploads/2025/06/Kim-Philby-Seen-in-Stasi-Footage.mp4

Както разказва Филби, той изгражда кариерата си въз основа на тази препоръка: става кореспондент на „Таймс“, отразява Испанската гражданска война, а след избухването на Втората световна война се опитва да си намери работа в разузнаването. Накрая, през 1940 г., е приет в MI6.

Според шпионина, в главната британска тайна служба по време на военните години не е имало никаква дисциплина. Филби разказва на ЩАЗИ как, след като се сприятелил с архивист, получил достъп до всички документи на МИ6. Според него било достатъчно да го почерпят с питие няколко пъти седмично. След това Филби просто вземал необходимите документи вечерта, давал ги на съветски контрагент, който снимал всички материали през нощта и ги връщал рано сутринта. Според Ким Филби това продължавало години наред.

През 1944 г. Филби получава заповеди от Москва да елиминира шефа си, началника на контраразузнаването (MI6, раздел 5), за да може сам да оглави отдела. „Попитах: предлагате ли да го застрелям?“, спомня си шпионинът по време на лекцията си. В Центъра е бил посъветван да използва „бюрократични методи“. Според спомените на Филби това е била „много мръсна история“, но, както отбелязва в лекцията си, в разузнавателната професия понякога е невъзможно да не си изцапаш ръцете – но е важно да се помни, че това се прави в името на чисто чисти идеали. 

Ким Филби в Москва, 7 май 1968 г., Снимка: Дейли Мейл / Рекс / Вида Прес

Филби твърди, че основното нещо, което му е помогнало „да работи 30 години в лагера на врага“, са класовите предразсъдъци, които са били разпространени в британското общество. Тъй като е бил член на привилегированата класа, той се е измъквал безнаказано. 

„Познавах много влиятелни хора и знаех, че няма да ми окажат твърде голям натиск“, казва Ким Филби. „Просто защото се страхуваха да не направят грешка. Какъв скандал би било, ако грешат.“

Филби наистина се оказва подозрителен няколко пъти. През 1955 г. е обвинен в комунистически връзки и уволнен от тайните служби, но скоро успява да се върне. Основният му съвет в този случай е никога да не губите самообладание и да не отричате всичко. Дори да ви покажат документ с вашия подпис, кажете, че е фалшификат. „Така че мога да ви посъветвам всички едно нещо: кажете на агентите си никога да не признават нищо“, заключава Филби.

In his lecture Philby claimed he helped prevent World War Three
(В лекцията си Филби твърди, че е помогнал за предотвратяване на трети световна война)

Ролята на молеца в историята

Veröffentlicht am von
Antworten

Владимир Путин навърши седемдесет.

Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.

Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.

Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.

Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.

Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.

Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.

С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.

А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.

За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.

Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.

Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.

Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.

Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.

Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.

Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.

Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.

Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.

Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“

Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.

Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.

Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.

Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.

Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.

Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.

Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.

За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.

Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.

И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.

Преведено от статия на Михайло Дубинянський

Първите газови камери са използвани не от нацистите, а от чекистите

Veröffentlicht am von
Antworten

Превръщането на смъртта в процес.

СССР стана първата държава, използвала „химическо оръжие“ срещу собственото си население. При потушаването на Тамбовското въстание на селяните са използвани отровни газове. Колкото и да е странно, все още има хора, които искат да спорят дори с този документиран факт. А да се примирим с факта, че газовите камери, един от основните символи на престъпленията на Третия райх, са били първи използвани не от нацистите, а от съветските чекисти, се оказва още по-трудно. Трето десетилетие продължава дебатът дали това е вярно или не. Siberia.Realii разбра на какво се основава твърдението, че газовите камери са „произведени в СССР“ за масово унищожаване на селяни.

„Те кроят нещо лошо, ужасно“

На 14 юли 1943 г. в Краснодар започва първият открит процес в историята на СССР по делото за престъпленията на нацистките нашественици и техните съучастници. На подсъдимата скамейка имаше 11 души – съветски граждани, които доброволно влязоха в Sonderkommando – немски наказателен отряд. Ходът на процеса беше широко отразен в пресата и така светът за първи път научи, че нацистите са използвали специално оборудвани мобилни газови камери за кланета в Краснодарския край. Тези автомобили влязоха в историята под името „газови камери“. С тяхна помощ окупаторите унищожиха почти седем хиляди жители на Краснодар, като по-голямата част от тях бяха цивилни.

И така, на 23 септември 1942 г. германските войници претърсват отделенията на областната детска болница и зареждат всички деца, които откриват, в „газовата камера“. На лекарите дори не им позволиха да облекат бебетата – изкараха ги както си бяха, само по гащички и тениски. „Никога няма да забравя как малки деца, сред които имаше и едногодишни, плачеха, крещяха, инстинктивно усещайки, че срещу тях се замисля нещо недобро, ужасно“, каза на процеса Иноземцева, болничен работник . Децата никога не се върнаха. След освобождението на Краснодар в погребение близо до града е открита бъркотия от детски трупове в бикини и тениски с болнични печати.

Един от подсъдимите, Василий Тищенко, който лично участва в екзекуциите, умело разказа на процеса, че газовите камери са работили на изгорели газове – те идват от двигателя към тялото. Хората бяха натъпкани много плътно вътре. Ако колата стои неподвижна, те се задушават след 6-7 минути, ако се движи, след 9-10. Оставаше труповете да се изнесат от града, да се изхвърлят в противотанкови ровове и да се покрият с пръст.

По-късно материалите от Краснодарския процес бяха използвани в Нюрнбергския трибунал. По това време вече са събрани доказателства , че нацистите са използвали газови камери не само в Краснодар, но и в Киев, Рига, Харков, Керч, Ставропол и други окупирани градове. Само в Минск от декември 1941 г. до юни 1942 г. в три „газови камери“ са убити 97 хиляди души. А в „лагера на смъртта“ Хелмно близо до полския Лодз най-малко 152 000 мъже, жени и деца, предимно евреи от Източна Европа, са загинали в газови вагони .

„Изля черен дим и паднаха трупове на хора“

Газовите камери се превърнаха в едно от най-ужасните доказателства за престъпленията на нацистка Германия. В Съветския съюз години наред те бяха цитирани като символ на безчовечността на нацизма. И така продължи до разпадането на СССР, когато започнаха да публикуват мемоарите на репресираните. Тогава изведнъж стана ясно, че много от тях си спомнят, че газовите камери са били използвани в НКВД много преди нацистите.

Например, известен дисидент, генерал-майор Пьотр Григоренко, в мемоарите си „В подземието можете да срещнете само плъхове …“ говори за своя добър приятел, директора на совхоза Васил Тесла. Понякога споделяше своите затворнически лагерни спомени. „Всеки негов разказ за това или онова събитие в живота остави следа не само в паметта ми, но и в душата ми“, казва Григоренко. Един от разговорите, който според автора „го е насочил по пътя на освобождението от пътя на комунистическата идеология“, е историята за газовите камери.

„И веднъж, когато по някакъв начин засегнахме въпроса за фашистките зверства:

– Какви зверове, не, зверове… трябва да сте покварени типове, за да мислите за газови камери.

В отговор Васил Иванович, след като се поколеба, каза:

– Знаете ли, Пьотр Григориевич… ние измислихме газови камери… за така наречените кулаци… за селяните.

И той ми разказа тази история.

Веднъж в затвора в Омск той беше извикан от съкилийник до прозореца с изглед към двора на затвора. На прозореца имаше „мутра“. Но в това дуло имаше пролука, през която се виждаше вратата към друга сграда на затвора.

„Гледайте с мен“, каза съкилийникът.

След малко „черният гарван“ се приближи. Вратата на сградата се отвори и охраната вкара хората в отворените врати на колата. Преброих 27 души – тогава забравих да преброя, исках да разбера какви хора и защо са напъхани във „фунията“, застанали близо един до друг. Накрая затвориха вратите, като ги натиснаха с рамене и колата потегли. Исках да си тръгна, но затворникът, който ми се обади, каза: „Чакай, скоро ще се върнат.“ И наистина се върнаха много бързо.

При отварянето на вратите се издига черен дим и труповете на хора падат. Тези, които не изпаднаха, пазачите извадиха с куки … След това всички трупове бяха спуснати в люка на мазето, което не бях забелязал преди. Почти една седмица наблюдавахме такава картина. Този корпус се наричаше „кулак“. Да, и по дрехите си личеше, че са селяни.

Слушах тази история с ужас и отвращение. И през цялото време виждах сред тези селски лица лицето на чичо Александър. В края на краищата, според съобщението, което получих, той е „умрял“ в Омския затвор. Напълно възможно е да е умрял в газовата камера”.

Фактът, че затворниците от ГУЛАГ са обгазявани, дори се споменава в популярна лагерна песен от онези години. Той се основава на линиите на поета и журналист Лев Драновски , осъден за „контрареволюционна троцкистка дейност“ и излежаващ присъда в мината Воркута.

Малко преди смъртта си – Драновски е разстрелян на 1 март 1938 г. – той пише стихотворение „Отвъд полярния кръг“. Има такива редове: „Отвъд Арктическия кръг, / Далеч глух, / Черен като въглен, / Нощи над земята. / Вълчият глас на вятъра / Не ви позволява да заспите, / Поне лъч зора / В това мрак и ужас!/ Нещо- Онова съдбовно/ Скрито в мъглата,/ За всеки един с мъка/ Да бъдеш сам./ Какво в бялата пустиня/ Чака ни утре-/ Дали е ужасът на екзекуцията,/ Дали е газ в банята?

„Блъсках хора в газови камери – и не плаках!“

Може да се предположи, че затворниците или не са разбрали същността на това, което са видели, или по неизвестни причини умишлено са се опитали да го изкривят. Но както се оказа, подобни доказателства са оставени от хора, които са били от другата страна на решетките – самите НКВД. Един от тях, Михаил Шрейдер , през 1938 г. е назначен за заместник народен комисар на вътрешните работи на Казахската ССР и през същата година е арестуван по пряка заповед на Ежов. След като преминава през затвори и лагери, Шрадер става един от малкото високопоставени служители на наказателните органи, които успяват да оцелеят. Много години по-късно той написва мемоарите си „НКВД отвътре. Записки на един чекист“.

Шрейдер споменава газовите камери, като говори за периода от 1935 г. до януари 1938 г., когато работи като помощник на началника на НКВД в Иваново и участва в работата на „тройката“. Група служители на обкома бяха осъдени на смърт, но началникът на UNKVD Александър Радзивиловски нареди да не им се съобщава това.

„Когато съдът се оттегли и осъдените бяха отведени, чух Радзивиловски да нарежда на помощника си Викторов с полуглас:

– За да няма алкохол, дай им четвърт хартия. Нека пишат молби за помилване до Калинин. Това ще ги успокои, а след това … ги вземете. Обявете, че отивате в затвора.

Два-три часа по-късно научих от един от служителите, които придружаваха тази група осъдени за разстрел, че присъдата вече е изпълнена. Освен това той каза, че когато затворена кола пристигна на мястото на екзекуцията, всички осъдени бяха извадени от колите почти в безсъзнание. По пътя те бяха зашеметени и почти отровени от изгорелите газове, които бяха специално отведени чрез специална жица в затворената каросерия на камиона.

Фактът, че газовите камери са били използвани за унищожаване на „враговете на народа“, се доказва и от мемоарите на Валентин Тарас . Този беларуски поет и писател се бие в партизански отряд по време на Великата отечествена война и говори за човек, който лично е участвал в екзекуции с помощта на газови камери.

„Семейството на един от специалните офицери на бригадата (не помня фамилията му) живееше в Брест и един от местните жители съобщи на германците, че това е семейството на служител на НКВД. Той плачеше, биеше се в гърдите и попита всеки, който му се изпречи на пътя: „Виждали ли сте чекист да плаче? Никога не съм плакал! Застрелях хора в тила – и не плаках! Блъсках хора в газови камери – и не плаках! И днес ми се плаче! Семейството ми беше убито! Майка, жена, деца!.. Влечуги! Животни!..“

Разбира се, мъката на този човек беше страшна, непоносима и нараняваше всички! Но аз и моя приятел Стьопка също бяхме ужасени от думите му за изстрели в тила и газови камери. Имаме ли газови камери? Това са газовите камери на нацистите! Това са нацистите, които стрелят в тила! Може би бълнува от мъка?

Стьопка и аз бяхме просто изненадани от това, което чухме, и отидохме в землянката на шефа на печатницата на подземния районен комитет на партията и започнахме да го питаме как може да бъде – какво вика специалният офицер? Шефът на печатницата беше изненадан от такъв въпрос и започна развълнувано и бързо да ни казва, че този специален офицер току-що е бил при него и той не каза нищо подобно и всички го измислихме. И, отклонявайки очи, той започна да ни обяснява, че партията е имала много врагове, че преди войната страната гъмжи от немски агенти и шпиони и е необходимо да бъдат унищожени възможно най-бързо с всички средства.“

„От душегубок уже не отмоешься“

„Да, аз и моите колеги знаем за тези свидетелства, но те не са потвърдени нито в документи, нито в научната литература“, казва Татяна Полянская , доктор по история, старши научен сътрудник в Историческия музей на ГУЛАГ. – Имаме в архива заповед на МВР за забрана на „мерките за физическа принуда“ спрямо затворниците, която е подписана през април 1953 г., но сред изброените в нея изтезания липсват и „газови камери“. Може би, ако това беше приложено, беше „аматьорско“ на земята.

Но далеч не всички историци са съгласни с версията, че това е изключително инициатива на местни енкаведешници.

– Смятам, че газовите камери са били използвани доста широко – това се доказва от географията на оцелелите доказателства. Но по-късно документите, съдържащи каквото и да било споменаване на газови камери, бяха иззети или класифицирани. Причината е очевидна: когато започна процесът на разобличаване на култа към личността на Сталин и неговите престъпления, отдавна вече беше проведен Нюрнбергският процес, където газовите камери бяха наречени дяволското изобретение на нацистите. Може ли да се допусне да стане известно: палмата в използването им принадлежи на съветските чекисти? Разбира се, че не. Това би било непоправим удар върху репутацията на Страната на Съветите, – казва историкът Дейвид Оксенкруг. – Можеш да се отречеш от Сталин, но не можеш да се измиеш от газовите камери. Следователно всички следи бяха заличени. И по същата причина няма руски научни трудове, посветени на използването им в СССР. А ако няма документи, няма и проучвания.

Според Oksenkrug най-показателното от оцелелите доказателства са мемоарите на Пьотр Григоренко.

– Там се споменава най-важната подробност: че с газови камери са унищожени кулаци – заможни селяни. Именно от тази кампания започнаха наистина масови репресии, когато служителите на НКВД вече се бореха да се справят с огромен брой смъртни присъди. Всеки ден беше необходимо да се застрелват толкова много хора, че цевите на служебното им оръжие прегряваха, трябваше да се търсят алтернативни възможности за това как да пуснат смъртта на потока, обяснява Дейвид Оксенкруг.

Всеки регион имаше свои собствени пътища. И така, бившият началник на Куйбишевския оперативен сектор на UNKVD за Новосибирска област Леонид Лихачевски, който беше арестуван за нарушения на закона през ноември 1939 г., свидетелства по време на следствието как са били изпълнени присъдите: „Х хиляди души. Ние използваха два вида изпълнение на присъдите – разстрел и удушаване. Ние не се занимавахме с изгаряне. Изгаряха се само трупове. Общо бяха удушени около 600 души … Операциите се извършваха по този начин: в една стая група от 5 души завързаха осъдения, след което бяха отведени в друга стая, където бяха удушени с въже. Общо за всеки беше по една минута, не повече.“

Газовите камери бяха по-ергономичен вариант. Освен това те бяха идеално пригодени за друга задача – поддържане на секретност. В заповедта на народния комисар на вътрешните работи Николай Ежов № 00447 „За операцията по репресиране на бивши кулаци, престъпници и други антисъветски елементи“ от 30 юли 1937 г. се описват всички подробности за предстоящата кампания за масово унищожение на селяните бяха ясно описани.

– Разстрелът е предписан „със задължително пълно запазване на тайната на времето и мястото на изпълнение на присъдата“. И хората, отровени от изгорели газове, не можеха да вдигнат шум или да се съпротивляват, телата им можеха да бъдат погребани тихо, без да привличат ненужно внимание. Така че газовите камери се оказаха идеално оръжие за унищожение, удобно и ефективно. И като цяло в самата им идея няма нищо фантастично. Когато държавата постави задачата да унищожи огромен брой свои граждани за кратко време, изпълнителите на държавната поръчка бързо ще намерят удобен начин да се справят със задачата, казва Дейвид Оксенкруг.

„Те бяха съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола“

Показателно е, че чуждестранните историци, които са имали достъп до свидетелствата на репресирани много преди началото на „гласността“, а след разпадането на СССР са получили възможността да работят в съветските архиви, не се съмняват в използването на газа на НКВД. камери. И така, британският историк Катрин Ан Меридейл в работата си „Каменна нощ: Смърт и памет в Русия от 20-ти век“ не само говори за използването на газови камери, но и посочва името на човека, който ги е въвел в ежедневието – Исай Берг, назначен през лятото на 1937 г. за началник на административно-стопанския отдел на Московския НКВД. Именно Берг като създател на газовите камери посочва канадският историк Робърт Гелатли, автор на Ленин, Сталин и Хитлер.

Тимъти Колтън , професор в Харвардския университет, в монографията си „Управление на социалистическия мегаполис“ казва, че отровените от изгорели газове са били погребани на сметището в Бутово, чийто надзор е поверен на Берг. Той трябваше да подготви стрелбището и да се погрижи екзекуциите да преминат без ексцесии. За да убива затворници на големи партиди, Берг решава да използва изгорелите газове, пуснати в каросерията под налягане на специално оборудван камион. След това телата бяха откарани на полигона Бутово и натрупани в окопи, най-често изкопани от други жертви, които вече почиват в тези масови гробове. Така че „работата“ може да бъде свършена само за една нощ, като се направи само едно пътуване от центъра на града до покрайнините.

А редакторите на книгата „Големият терор в СССР през 1937-1938 г.“ Томас Кижни и Доминик Ройнет цитират разкопки, проведени на полигона Бутово през 1997 г. Тогава бяха ексхумирани 59 трупа на хора, вероятно екзекутирани в Берг. Само четирима от тях са простреляни в главата, останалите нямат следи от огнестрелни рани, от което Кижни заключава, че поне някои от жертвите са обгазени.

Исай Берг не преживя „голямата чистка“ след отстраняването на Ежов: той беше обвинен в заговор срещу държавните лидери и разстрелян през 1939 г. Чужди историци, успели да се запознаят с делото му, цитират показания, дадени по време на разследването. Един от свидетелите, подчиненият на Берг Фьодор Чесноков, който е член на специална група за изпълнение на присъдите, каза, че осъдените са били доставяни на полигона Бутово в специални автомобили: „Тези коли бяха оборудвани с щепсели, които можеха да се използват за пуснете газ в тялото. осигуряване на сигурност по време на доставката на осъдените до мястото на екзекуцията, т.е. в случай на бунт в колата. Дали това средство е използвано за умиротворяване на осъдените, не знам. Други доказателства за евентуално използване на газови камери за унищожаване на хора по делото няма.

През 1956 г. роднините на Исай Берг решават да постигнат неговата реабилитация. При разглеждането на делото са разпитани следовател Н.П. Харитонов, който участва в разпитите на Берг през декември 1938 г. Давайки показания, той говори и за газовите камери:

„Тогава Берг беше ръководител на оперативната група за изпълнение на решенията на Тройката на МО на НКВД. С негово участие бяха създадени превозни средства, така наречените газови камери. В тези превозни средства бяха транспортирани арестувани, осъдени на смърт и по пътя към мястото за изпълнение на присъдите са били отровени с газ.Мисля, че самият Берг призна това по време на следствието.

Въпрос: Това, което казахте за газовите камери, не е отразено в материалите на неговото следствено досие. Как можете да обясните това?

Отговор:Доколкото си спомням, в протоколите за разпит на Берг са отразени фактите за нарушаване на социалистическата законност от негова страна, както и неговите показания за задушаване на осъдените на смърт с газ. Берг и неговата оперативна група изпълняваха по няколкостотин присъди всеки ден. Спомням си, че на един от разпитите Берг призна, че е организирал изпълнението на присъдите с помощта на кола (газова камера), обяснявайки това с факта, че е изпълнявал инструкциите на ръководството на МО на НКВД и че без това беше невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции, на които арестуваните бяха осъдени от три тройки едновременно. От разказите по време на разпитите на Берг и от разговорите, проведени между служителите на UNKVD MO, беше известно, че процедурата за издаване на присъди, организирана от Берг, е отвратителна: арестуваните, които са осъдени на смърт, са съблечени голи, вързани, със запушена уста и хвърлени в кола. Имуществото на арестуваните под ръководството на Берг е разграбено.

Фактът, че до 1956 г. в следственото досие няма признания на Берг, че е използвал газови камери, потвърждава версията на Дейвид Оксенкръг за умишленото унищожаване на доказателства след смъртта на Сталин.

„Имах разрешение от висшите власти“

Когато в руската преса започнаха да се появяват отделни публикации, в които се казваше, че не нацистите са изобретили газовите камери, читателите отказаха да повярват, че такова нещо изобщо е възможно. И така, във вестник „Аргументи и факти“ от 17 април 1993 г. е публикуван въпрос от И. Рейнголд от Иркутск: „Вярно ли е, че газовата камера, широко използвана от германците по време на Втората световна война, е съветска изобретение?“ Отговорът беше даден от полковник от Главната дирекция по сигурността на Руската федерация А. Олигов : „Наистина, бащата на„ газовата камера ”- специално оборудван микробус от типа „Хлеб” с изпускателна тръба, вкарана в тялото – беше началник на административно-икономическия отдел на Дирекцията на НКВД за Московска област И. Д. Берг. По предназначение – да унищожи хората – „

След всяка такава публикация се вдигаше страшен шум. Авторите бяха обвинени във фалшифициране на историята, наречени в най-добрия случай либерали и т.н. Основният аргумент всъщност беше същият: е, руският народ не може да е първият, който е изобретил и използвал газовите камери. Не можете, не можете да повярвате…

Сред тези, които повярваха веднага и безусловно, беше Александър Солженицин . Очевидно авторът на „Архипелаг ГУЛАГ“ е разбрал, че самата идея за газовите камери отговаря на същността на сталинисткия режим не по-малко от фашисткия. В книгата си 200 години заедно той пише: „И ето едно удивително съобщение, което проблесна през 1990 г., от което научихме, че прочутите газови камери са изобретени, оказва се, изобщо не от Хитлер през Втората световна война, а в съветския НКВД през 1937 г. И той ги изобрети тях (и не сам, вероятно, но той беше организаторът на изобретението) – Исай Давидович Берг, началник на AHO (административен отдел) на UNKVD на Московска област … И се оказа така. Но когато три „тройки“ започнаха да седят едновременно в района на Москва, вече беше невъзможно за палачите да се справят. Тогава те познаха: жертвите ще бъдат съблечени голи, вързани, запушени и хвърлени в затворен камион, маскиран отвън като фургон за хляб.По време на изтеглянето изгорелите газове влязоха в камиона – и преди далечния ров затворниците вече бяха „готови“.

С течение на времето все повече и повече доказателства за използването на газови камери започват да се появяват в изследванията на руските историци. Така Алексей Литвин , професор в Казанския университет , пише в работата си „Червено-белият терор в Русия“ , че Берг решава да използва газови камери, когато броят на осъдените надвишава 300 на ден. Историкът Лидия Головкина , редактор на книгите на паметта „Бутовски полигон“ и „Затвор Сухановская“, съобщава , че „по време на разследването Берг или отхвърли тези обвинения, след това ги призна, обяснявайки, че в противен случай би било невъзможно да се заснеме такъв брой на осъдените и че е имал разрешение за това от висшето ръководство.“

Но може би най-убедителни са показанията на ведомствените историци от ФСБ Александър и Андрей Плеханови, опитни служители на спецслужбите. Имайки достъп до секретни документи, те написаха редица трудове по история на органите на държавна сигурност. Те издадоха книга през 2019 г„Екзекутираният колеж на Феликс Дзержински“. Напълно оправдавайки репресираните чекисти от ленинския набор, Плеханови все пак не отричат ​​историята за газовите камери: „Осъдените на ВМН не трябваше да бъдат разстрелвани. Отбелязваме един не много известен факт, че Берг, офицер от НКВД , стана известен с това, че НКВД създаде машина „газова камера“, в която осъдените бяха убити с изгорели газове. Отчасти това спаси нервите на московските палачи. Те натовариха живите в затвора Таганская или Бутирка – мъртвите бяха разтоварени в Бутово и цялата работа. Самият Берг обясни на разследването, че без такова подобрение „е невъзможно да се извършат толкова голям брой екзекуции“.

От архива Сибир. Реалности

Порочният кръг на имперската история и СССР

Veröffentlicht am von
Antworten
Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив

„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.

Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,

Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.

Как се роди „Цар Анти-Мидас“.

– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.

От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система

– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?

– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.

Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи

Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.

– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?

– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.

Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г.
Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.

Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.

Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.

мечта за фойерверки

– Какви бяха алтернативите?

Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,

От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.

През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.

– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?

– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.

Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.

Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж

Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …

Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г

„…И като шанс да грабнем всичко сами.“

– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.

Фалшив избор между родина и свобода

– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?

– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…

– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.

– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.

Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.

Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.

– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?

– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …

Или президенти.

– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.

* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .

5 мита за Втората световна война, с помощта на които е изопачена историята в СССР

Veröffentlicht am von
Antworten
Сталин и Хитлер

Нацизмът падна преди 77 години. В следвоенните десетилетия в СССР се появяват хиляди филми и книги за събитията от 1941-1945 г. Няма нищо учудващо: тази Победа беше твърде скъпа за народите на съветската империя, за да премълчат за нея. Но проблемът е, че режисьорите и сценаристите, изпълнявайки заповедите на комунистическата партия, често трябваше да манипулират фактите или дори грубо да ги фалшифицират.

Самите генерални секретари на ВКП(б)-КПСС бяха добре запознати с реалностите на тежките военни времена, но не можеха да отговорят откровено на много въпроси. Например, как се случи така, че след три месеца германците вече бяха окупирали Киев, като плениха почти 600 хиляди съветски войници? Защо германската атака се случи „коварно“, когато съветското разузнаване предупреди за нейната вероятност много преди 22 юни? Защо трябваше да се бият не на чужда земя, както уверяваше „другарят Сталин“, а сами, позволявайки на германците да окупират Украйна, Беларус и значителна част от Русия?

Ако кремълските столетници бяха дали изчерпателни отговори, щеше да стане ясно, че основната вина за смъртта на десетки милиони граждани са „лидерите“. Затова по тяхно ръководство тази война е фалшифицирана и митологизирана. Дори маршалите на СССР, които знаеха истинската цена на Победата, не можаха да напишат истината в мемоарите си!

Мит №1: „Хитлер е най-големият ви враг…“

Десетилетия наред гражданите на бившия СССР бяха убедени, че СССР и нацистка Германия са заклети врагове. Но фактите доказват, че почти преди началото на войната двете страни са си сътрудничили тясно. На 23 декември 1939 г. „Правда“ публикува телеграми от Хитлер и Рибентроп, в които те сърдечно поздравяват Сталин за неговата 60-годишнина. Сталин отговаря: „Дружбата на народите на Германия и Съветския съюз, подпечатана с кръв, има всички основания да бъде дълга и силна“.

От първите дни на Втората световна война СССР подкрепя агресора.

Например, на 1 септември СССР предостави на разположение на Германия радиостанция в Минск, която служи като радиофар за насочване на бомбардировачи на Луфтвафе към полските градове.

На 17 септември Сталин информира германския посланик, че Червената армия започва да окупира Полша. В същия ден съветските войски окупираха Тернопол и Ровно, на следващия – Коломия, Станиславов (сега Ивано-Франковск) и Луцк.

На 22 септември 1939 г., по време на предаването на Брест на съветска страна, се състоя общ военен парад с участието на части от моторизирания корпус на Вермахта под командването на Хайнц Гудериан и отделна танкова бригада на Червената армия, водена от Семьон Кривошеин.

Мит №2: „Германците нападнаха коварно…“

От училищните учебници е известно, че СССР не е бил готов за война и е станал жертва на „коварно нападение“. Но фактите говорят друго. Например в края на 30-те години на миналия век това е най-милитаризираната държава в света: военните средства през 1939 г. представляват 26% от бюджетните разходи или 12% от общия национален доход на страната. В Германия през същата година тези цифри са съответно 23% и 9%.

На 5 май 1941 г. пред възпитаниците на военните академии Йосиф Сталин отбелязва:

„Известно време държахме линията на отбрана. И сега, когато реконструирахме нашата армия, наситихме я с техника за съвременен бой, когато станахме по-силни, сега трябва да преминем от отбрана към настъпление. Осигуряване на отбраната на нашите държава, трябва да направим точно това“.

Мит №3: „Германците унищожиха Хрещатик“

Съветските хора твърдо вярваха в приказката, чиито автори твърдяха, че нацистите практически взривиха Крещатик, унищожавайки десетки къщи, включително исторически паметници, в центъра на града.

Всъщност съветските войски направиха това с помощта на радиоуправляеми противопехотни мини. На 24 септември избухнаха експлозии на Хрещатик – започнаха огромни пожари. Германците се опитаха да ги гасят, като прокараха маркучи до Днепър и изпомпваха вода. Съветските подземни работници обаче прерязват маркучите. Общо повече от 300 къщи бяха унищожени в района на Хрещатик от усилията на чекистите, което остави хиляди киевчани без дом.

И кой взриви Днепрогес, в резултат на което десетки хиляди отстъпващи цивилни и войници на Червената армия загинаха под водата на Днепър? служители на НКВД. Целта е да се предотврати бързото настъпление на Вермахта. Германците загубиха по-малко от 2 хиляди войници.

Мит 4: „Украинските националисти са верни слуги на Хитлер“

По съветско време официално се смяташе, че батальоните „Нахтигал“, „Роланд“ и дивизията „Галиция“, в които са служили украинците, са части на СС. Съвременните роспропагандисти твърдят, че техният „личен състав е участвал в наказателни акции срещу мирното население, а всички украински националисти са били предатели и марионетки на германците“.

Всъщност „Нахтигал“ и „Роланд“ никога не са били части на СС и инициатор на създаването им не е Райхсфюрерът СС Химлер, а ОУН. ОУН смята тези батальони за основа на бъдещата украинска армия. В крайна сметка в началото на 1941 г. ръководството на ОУН знае за подготовката за войната на Германия и СССР и се надява, че именно в началото на войната ще бъде възможно да се вдигне въстание на територията на Украйна и създаване на независима държава.

Германската страна има други планове, разглеждайки Nachtigal и Roland като разузнавателни и саботажни единици, които трябваше да саботират съветските войски. Тези задачи се различават значително от тези на SS.

Редниците и част от командния състав на батальоните бяха украинци. Те носеха военни, а не СС звания, а командирите им от германска страна също бяха от Вермахта. Въпреки надеждите на ОУН, участието на двата батальона в боевете е ограничено.

Друга беше историята на дивизията „Галисия“. Създаването му започва през пролетта на 1943 г. в Източна Галиция. Въпреки че официалното наименование на формированието до април 1945 г. е съкращението „SS“, все пак от самото начало дивизията е чисто военно формирование. Имаше повече от 40 такива дивизии, половината от които бяха граждани на окупирани и съюзени с Германия държави: хървати, латвийци, естонци, унгарци, французи и др. Дивизията „Галисия“ е предназначена изключително за бойни операции на фронта заедно с Вермахта.

Украинците разглеждат оставането в „Галиция“ като възможност да придобият военен опит и оръжие, за да се присъединят по-късно към УПА, която по това време няма възможност да обучи и въоръжи такъв брой войници. Други се надяваха, че дивизията ще стане основа за формирането на украински военни части за борба срещу СССР, дори и на страната на германците. Имаше и такива, които постъпваха в редиците на поделението, за да избегнат принудителен износ на работа в Германия. Известна част от войниците в „Галиция“ са мобилизирани принудително.

Мит №5: „Никой не е забравен, нищо не е забравено“

Десетилетия наред те са убедени, че „никой не е забравен, нищо не е забравено“. Това е основният пропаганден лозунг на съветския режим след войната. Наистина ли беше така? Не. В края на войната СССР обяви 7 милиона загуби, по-късно те нарекоха 20 милиона, а преди разпадането на Съюза броят на жертвите „нарасна“ до 27 милиона загинали. Междувременно точният брой на загиналите все още не е установен. В края на краищата нямаше системно отчитане на загубите: огромен брой мъртви все още са в старите окопи.

Владимир Вятрович, кандидат на историческите науки:

„Руските власти все още използват в пълния си потенциал както формите, така и значенията на съветската пропаганда. Нейният език е изграден от термини от речника на Втората световна война: украинските власти са „фашисти“, украинската армия е „наказатели“. „, терористи, тези, които ни се противопоставят – „милиция“.

Митовете за Втората световна война се използват от Русия не само в Русия или Украйна, но и в Европа и света. Русия монополизира победата на Червената армия над фашизма, въпреки че в нейните редици се бият милиони украинци и представители на други нации. Кремълските пропагандисти все още се подхранват от съветските митове, които са пуснали корени в руското общество“.

В победната версия на войната нямаше място и за съветските военнопленници. Изследователите наричат ​​техния брой от 4,5 милиона до 5,8 милиона Германците унищожават най-малко половин милион съветски военнопленници. Още около 2,6 милиона затворници умряха от глад, нечовешки условия на задържане и транспортиране. Повечето от мобилизираните остават осакатени: след победата те са прекъснати от случайна работа и просия. Всички тези хора бяха „неприличен фон“ за страната победител. През 1949 г. на места, далеч от централните градове, съветското правителство организира домове за инвалиди. Бивши фронтови войници са настанени там предимно насила. Бяха държани като затворници. Официално властите не ги споменават. Толкова за „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“

И мнозина са чували за т.нар. черни якета – украинци, които с освобождаването на техните градове и села бяха мобилизирани в Червената армия? Необучени, невъоръжени, те бяха хвърлени в битка, където огромното мнозинство от тях загина!

АрмияИнформ Украйна

Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Veröffentlicht am von
Antworten

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Дисидентът, който пръв предупреди, че болшевиките са терористи

Veröffentlicht am von
Antworten
Панаит Истрати първо е вдъхновен от СССР, но впоследствие се разочарова.

След пътуване из републиките той пише: Дайте път на тези чудовища, новите “другари”, и после 10 поколения няма да се справят с тях!

Съветска Русия стигна до дъното – да деморализираш
обществото, да превърнеш всеки втори руснак в доносник, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка

За това, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на злото, румънецът от Браила Панаит Истрати (1884-1935) стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20-те години, наивно повярвали, че идеите на „великия Ленин ще преобразят целия свят“.

През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световно признат френски писател от румънски произход (още тогава е преведен и много четен у нас: „Кира Киралина“, „Хайдути“, „Чичо Ангел“, „Княгинята от Снагов“ и „Кодин“), е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си „люлката на социализма“, като официален гост той бива

разведен като не само из Русия, но и из “съюзните републики”,

или по-точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.

След това заедно със своя приятел – писателя Никос Казандзакис, отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, като веднага бива изгонен от властите в Атина.

През 1929 г. двамата заедно със съпругите си – този път като частни лица, решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку, и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права (дори и от киноиндустрията, филмирала няколко от неговите романи и новели), така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата „безгранична вяра в Революцията“ постепенно се трансформира в

бунт срещу господстващата каста,

която сърбинът Милован Джилас ще нарече „новата класа“.

В резултат на това 16-месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък, или Голата Русия“, озаглавена още „Признанията на един победен“. Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича „обективен наблюдател“. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че „бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия“. А цяла Русия по онова време мизерства.

„Дайте път на тези чудовища, новите „другари“, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!“. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни, и авторът на „Хомо Совиетикус“ Александър Зиновиев.

Пророчески думи, нали?

Всичко, което казаха и написаха много по-късно руските и западните дисиденти, първи го видя авторът на „Кодин“ и „Кира Киралина“: „Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят“, споделя още през 1928 г. той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го „Горки на Балканите“. А за „новата класа“ или т.нар. „номенклатура“ Истрати казва: „Невъзможно е да се опише нейният цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове.

Корупцията и мизерията в Съветска Русия са направо ужасяващи! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен, каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си…“

Основната вина според Истрати носи бюрократичната система, вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. „Номенклатурата – пише Истрати – тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!…”

Капката, преляла чашата на търпението

на Панаит Истрати, е „делото Русаков“. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година, Виктор-Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва поради претенциите на две партийни другарки от „новата номенклатурна класа“. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.

Случаят Русаков за Истрати е наистина симптоматичен. „Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор.

Човешкият живот е само материал,

средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства. Другарите „воюват“ със Запада, а мечтаят за колите на „Форд“ и за парфюмите на „Коти“ и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото. Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина кресливи лозунги и от „Интернационала“.“

Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва, (с копие до Ромен Ролан). Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 г. до другаря Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една безумна идея…“. Истрати обвинява и „певецa на пролетарската революция“ Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.

На 19 декември с.г. изпраща второто си писмо до ГПУ,

като препоръчва:

а/ „да се преустанови терорът срещу опозицията“;

б/ „да се възстанови критиката в Партията“;

в/ „да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите“.

Разбира се, отговор не получава. В замяна на това неговият приятел и наставник Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва „да си замълчи“ и „да не ги публикува“, защото щели да „послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията“ (!) Колко заблудени са били западните леви интелектуалци тогава!

През 1929 година, когато в Париж излиза първото издание на „Признанията на един победен“, Ромен Ролан пише, че били като „бомба със закъснител“. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, дава му път в литературата, „определя го като „Горки на Балканите”, но вече се страхува да го подкрепя публично. Ролан е може би сред най-възторжените почитатели на Ленин на Запад.

А във в. „Монд“ Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу „писателя скитник“, наричайки го „ренегат“. Останалите френски интелектуалци – по онова време повечето от тях са леви – му пригласят. И започва един

мощен клеветнически хор:

„Истрати е фашист!“, „Истрати е антисемит!“, „Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!“ и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя-работник от Браила.

„Литературная газета“ от Москва също охулва Истрати: „двуликият Янус“, „вълк в агнешка кожа“ и дори „фашист“! Барбюс и особено Ромен Ролан – вторият с мълчанието си – му причиняват много страдания и накрая той се разболява тежко. През септември 1933 г. пише писмо до автора на „Жан-Кристоф“, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.

В „Большая советская энциклопедия“ прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори талантът му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Неслучайно книгите му предизвикват истински фурор още през 20-те години и се превеждат на повечето европейски езици.

В последните две години от живота си Истрати написва

поредица от великолепни, смели публицистични текстове: „Доверието“, „Да обичаш земята“, „Изкуството и хуманизмът днес“. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговаря на стотици писма на свои читатели.

Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези негови редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд“, че не бил подлежал на „организиране“, писателят отвръща с есето

“Живее на света човек, който не предприема нищо!”

Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек“, в когото Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател-скитник“, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа“. За него тя е още по-циничен вариант на буржоазията.

Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, 30 г. преди Солженицин, 40 г. преди поколението на Буковски. Този пролетарий (син на румънка перачка и грък контрабандист), роден в покрайнините на крайдунавската Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най-хуманната система“. И то още на десетата година от установяването й!

Докато мнозина западни интелектуалци като лицемерния сър Джордж Бърнард Шоу или фантаста Хърбърт Уелс бяха възхитени от „разцвета на демокрацията“ в Страната на съветите и от „мъдростта“ на вожда сифилистик Владимир Улянов – Ленин. За разлика от тях Панаит Истрати бе

сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма

– за тази престъпна доктрина, която осакати, може би безвъзвратно и нас, българите (между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, докато след преврата от 1944-та е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори!).

Дори само заради това не можем да го забравим…

* Огнян Стамболиев е член на ПЕН клуб – международна неправителствена организация на писатели и журналисти.

.

ДС все още дърпа конците на икономиката в България

Veröffentlicht am von
Antworten
Отърваване от тях, няма! Инфилтрирали са се, навсякъде!

32 години след Десети ноември бившата Държавна сигурност все още дърпа икономическите конци в държавата. “Труд” започва поредица за лостове на бившите тайни служби, действащи в европейска и натовска България и хората, които ги управляват. Имената им се знаят от всички, действията им – само от някои. Днес е първият материал за бившия банкер и агент Атанас Тилев, агент “Румянцев”.

Най-големият публичен холдинг у нас – “Еврохолд България” АД, официално придоби седем дъщерни дружества на чешката енергийна компания ЧЕЗ Груп у нас. Сделката е на стойност 335 млн. евро и се реализира чрез Eastern European Electric Company (EEEC), която е 100% собственост на “Еврохолд”.

Зад дружеството обаче стои милиардерът и бивш агент на ДС Атанас Тилев. Бившият агент “Румянцев” бил част от сделката чрез куп свързани лица и фирми, водещи именно до “Еврохолд”. Тя беше спряна през 2019 г. от Комисията за защита на конкуренцията, която забрани “концентрацията между предприятия, която ще се осъществи чрез придобиване на непряк едноличен контрол от страна на “Еврохолд България” АД върху предприятията на ЧЕЗ в България”. Покупката обаче вече е факт. Кой е митичният бизнесмен, с чието име свързват една от най-големите сделки у нас?

Атанас Тилев е една от емблематичните фигури на прехода, която за разлика от много други сътрудници на ДС, все още активно участва в икономическия живот на България. Той е роден през 1944 г. в Стара Загора. Завършва Немската гимназия в Ловеч, както и приятелят му Бриго Аспарухов. Училището създава доста кадри за външното разузнаване на Държавна сигурност.

През 1969 г. Тилев завършва Висшия икономически институт “Карл Маркс” и заминава за чужбина. Легендата, която разузнаването изгражда за него, е той да бъде представен като германец с българско поданство, заминал за Австралия, или като гръцки гражданин, работещ като съдружник в разкрита в Бейрут фирма. По това време той е доброволен сътрудник на външния отдел на ЦК на БКП, където е използван като преводач.

Плановете обаче се объркват. Тилев заминава за чужбина, но направлението е друго. Той е преводач на министъра на външните работи на Финландия Ахти Карялайнен, който заедно с дъщеря си е на почивка в България. Девойката, която тогава е в последния клас в гимназията, се влюбва в Тилев, а военното разузнаване насърчава своя сътрудник да засили връзката с цел женитба. И това се случва – Тилев заминава за Финландия, където се жени за министерската дъщеря. Там той създава фирма “Тампела”, която търгува с метали и земекопни машини с тогавашния Съветския съюз. Именно там той се запознава със Симеон Сакскобургготски, който става консултант на фирмата.

Тилев (в средата) и Симеон Сакскобургготски се познават от времето, когато са работили заедно във Финландия.

Това не е случайно. Именно чрез Тилев, ДС контролира бившия монарх, който тогава все още е в изгнание. Каква точно издънка е направил българинът, не се знае, но той привлича вниманието на западните спецслужби, които грубо му намекват, че е разконспириран. През 1981 г. немският вестник “Велт ам Зонтаг” пише за него, че е живият микрофон на КГБ. По това време всяка информация, получена от ДС е предоставяна на съветските братя, които даже имат кабинети в българската служба за сигурност. СССР има стратегически интереси във Финландия, с която граничи и използва всеки агент от социалистическа страна, за да събира информация.

Тилев се връща в България, а след 10 ноември 1989 г., както и много други сътрудници на ДС, се захваща с бизнес. Никой тогава не предполага, че 32 г. по-късно социалистическите тайни служби на България все още ще дърпат конците, не толкова политически, колкото икономически. Няколко месеца след промените е създадена Банката за земеделски кредит. Бившият агент Румянцев става акционер в нея 3 г. по-късно. Финансовата институция е кредитор на кръга “Орион”, оглавяван от сина на бившия заместник министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов – Румен.

Акционерът Тилев е в банката не случайно – тя раздава повече от 40 млн. долара кредити на фирми, с които той самият е свързан. През 1996 г. банката фалира и е купена от БНБ за 1 лев. Тилев обаче вече е в големия бизнес. Той притежава 80% от две дружества – “Дару кар” ООД и “Дару АВ”. Именно там назначава и приятеля си Бриго Аспарухов, който през 1997 г. е освободен от поста директор на Националната разузнавателна служба.

Жестът е заслужен – Аспарухов е човекът, който унищожава досието на Тилев в архивите на ДС. Следи обаче остават. На 26 юни 1993 година, с протокол? 4606 на НРС е унищожено чрез смилане Дело?8351 на агент “Румянцев”. То съдържа пет тома с над 1300 листа секретни материали. Становището на службата е, че е отпаднало използването на секретния сътрудник, той не е перспективен, поради което да бъде заличен от апарата, а материалите от досието му унищожени. Фалиралият банкер наистина е вярвал, че всичко е старателно прочистено.

Още повече, че в регистрационния картон срещу агент “Румянцев” стои името на лицето Ангел Жечев Тимев, а не на Атанас Жеков Тилев. Оказва се обаче, че в секретния Пети отдел на ДС това е практика – легендираното лице (т. нар. нелегал), готвено за работа в чужбина, е запазвало само първите букви от истинските си имена.

Въпреки унищожените работно и лично дело, Комисията по досиетата успява да изрови и предостави на съда 11 преписки, обхващащи периода от 1972 година до 1989 г., в които името на “Румянцев” протича активно. В съответните разработки са описани факти и събития, които напълно съвпадат с биографията и живота на Атанас Тилев, а дори в някои от тях и името му се споменава директно. Той се опита чрез съда да докаже, че няма нищо общо с агент “Румянцев” и заведе дело срещу Комисията по досиетата и председателя ѝ Евтим Костадинов. Софийският административен съд и Върховният административен съд обаче решиха, че именно Тилев е митичният агент. И не само това – той е бил действащ агент и на Военното разузнаване под псевдонима “Зингер”. Опитът, придобит в тайните служби и първите банки в България след промените, си казват думата и до ден днешен.

Връзката с Външнотърговската банка на Русия

Москва ли купи електроразпределителното дружество?

Десетки милиони на Тилев са били вложени в “Еврохолд”, където той е представляван от българското подразделение на руската банка “ВТБ Капитал”, управлявано от бившия финансов министър Милен Велчев, твърди сайтът “Бивол”, който разполага и с документи. Според финансови специалисти информацията за отношенията на “Еврохолд” с бившия високопоставен агент на комунистическата ДС и парите на руската ВТБ, дават основание за сериозни съмнения, че зад акционерното увеличение на капитала на “Еврохолд” през вложители на фондовата борса е възможно да стоят именно прикрити капитали. В последния вариант на акционерната книга на “Еврохолд” присъства като акционер като “Първа Инвестиционна Банка” – Москва.

Източник: в. „Труд“