Schlagwort-Archive: Хитлер

5 мита за Втората световна война, с помощта на които е изопачена историята в СССР

Veröffentlicht am von
Antworten
Сталин и Хитлер

Нацизмът падна преди 77 години. В следвоенните десетилетия в СССР се появяват хиляди филми и книги за събитията от 1941-1945 г. Няма нищо учудващо: тази Победа беше твърде скъпа за народите на съветската империя, за да премълчат за нея. Но проблемът е, че режисьорите и сценаристите, изпълнявайки заповедите на комунистическата партия, често трябваше да манипулират фактите или дори грубо да ги фалшифицират.

Самите генерални секретари на ВКП(б)-КПСС бяха добре запознати с реалностите на тежките военни времена, но не можеха да отговорят откровено на много въпроси. Например, как се случи така, че след три месеца германците вече бяха окупирали Киев, като плениха почти 600 хиляди съветски войници? Защо германската атака се случи „коварно“, когато съветското разузнаване предупреди за нейната вероятност много преди 22 юни? Защо трябваше да се бият не на чужда земя, както уверяваше „другарят Сталин“, а сами, позволявайки на германците да окупират Украйна, Беларус и значителна част от Русия?

Ако кремълските столетници бяха дали изчерпателни отговори, щеше да стане ясно, че основната вина за смъртта на десетки милиони граждани са „лидерите“. Затова по тяхно ръководство тази война е фалшифицирана и митологизирана. Дори маршалите на СССР, които знаеха истинската цена на Победата, не можаха да напишат истината в мемоарите си!

Мит №1: „Хитлер е най-големият ви враг…“

Десетилетия наред гражданите на бившия СССР бяха убедени, че СССР и нацистка Германия са заклети врагове. Но фактите доказват, че почти преди началото на войната двете страни са си сътрудничили тясно. На 23 декември 1939 г. „Правда“ публикува телеграми от Хитлер и Рибентроп, в които те сърдечно поздравяват Сталин за неговата 60-годишнина. Сталин отговаря: „Дружбата на народите на Германия и Съветския съюз, подпечатана с кръв, има всички основания да бъде дълга и силна“.

От първите дни на Втората световна война СССР подкрепя агресора.

Например, на 1 септември СССР предостави на разположение на Германия радиостанция в Минск, която служи като радиофар за насочване на бомбардировачи на Луфтвафе към полските градове.

На 17 септември Сталин информира германския посланик, че Червената армия започва да окупира Полша. В същия ден съветските войски окупираха Тернопол и Ровно, на следващия – Коломия, Станиславов (сега Ивано-Франковск) и Луцк.

На 22 септември 1939 г., по време на предаването на Брест на съветска страна, се състоя общ военен парад с участието на части от моторизирания корпус на Вермахта под командването на Хайнц Гудериан и отделна танкова бригада на Червената армия, водена от Семьон Кривошеин.

Мит №2: „Германците нападнаха коварно…“

От училищните учебници е известно, че СССР не е бил готов за война и е станал жертва на „коварно нападение“. Но фактите говорят друго. Например в края на 30-те години на миналия век това е най-милитаризираната държава в света: военните средства през 1939 г. представляват 26% от бюджетните разходи или 12% от общия национален доход на страната. В Германия през същата година тези цифри са съответно 23% и 9%.

На 5 май 1941 г. пред възпитаниците на военните академии Йосиф Сталин отбелязва:

„Известно време държахме линията на отбрана. И сега, когато реконструирахме нашата армия, наситихме я с техника за съвременен бой, когато станахме по-силни, сега трябва да преминем от отбрана към настъпление. Осигуряване на отбраната на нашите държава, трябва да направим точно това“.

Мит №3: „Германците унищожиха Хрещатик“

Съветските хора твърдо вярваха в приказката, чиито автори твърдяха, че нацистите практически взривиха Крещатик, унищожавайки десетки къщи, включително исторически паметници, в центъра на града.

Всъщност съветските войски направиха това с помощта на радиоуправляеми противопехотни мини. На 24 септември избухнаха експлозии на Хрещатик – започнаха огромни пожари. Германците се опитаха да ги гасят, като прокараха маркучи до Днепър и изпомпваха вода. Съветските подземни работници обаче прерязват маркучите. Общо повече от 300 къщи бяха унищожени в района на Хрещатик от усилията на чекистите, което остави хиляди киевчани без дом.

И кой взриви Днепрогес, в резултат на което десетки хиляди отстъпващи цивилни и войници на Червената армия загинаха под водата на Днепър? служители на НКВД. Целта е да се предотврати бързото настъпление на Вермахта. Германците загубиха по-малко от 2 хиляди войници.

Мит 4: „Украинските националисти са верни слуги на Хитлер“

По съветско време официално се смяташе, че батальоните „Нахтигал“, „Роланд“ и дивизията „Галиция“, в които са служили украинците, са части на СС. Съвременните роспропагандисти твърдят, че техният „личен състав е участвал в наказателни акции срещу мирното население, а всички украински националисти са били предатели и марионетки на германците“.

Всъщност „Нахтигал“ и „Роланд“ никога не са били части на СС и инициатор на създаването им не е Райхсфюрерът СС Химлер, а ОУН. ОУН смята тези батальони за основа на бъдещата украинска армия. В крайна сметка в началото на 1941 г. ръководството на ОУН знае за подготовката за войната на Германия и СССР и се надява, че именно в началото на войната ще бъде възможно да се вдигне въстание на територията на Украйна и създаване на независима държава.

Германската страна има други планове, разглеждайки Nachtigal и Roland като разузнавателни и саботажни единици, които трябваше да саботират съветските войски. Тези задачи се различават значително от тези на SS.

Редниците и част от командния състав на батальоните бяха украинци. Те носеха военни, а не СС звания, а командирите им от германска страна също бяха от Вермахта. Въпреки надеждите на ОУН, участието на двата батальона в боевете е ограничено.

Друга беше историята на дивизията „Галисия“. Създаването му започва през пролетта на 1943 г. в Източна Галиция. Въпреки че официалното наименование на формированието до април 1945 г. е съкращението „SS“, все пак от самото начало дивизията е чисто военно формирование. Имаше повече от 40 такива дивизии, половината от които бяха граждани на окупирани и съюзени с Германия държави: хървати, латвийци, естонци, унгарци, французи и др. Дивизията „Галисия“ е предназначена изключително за бойни операции на фронта заедно с Вермахта.

Украинците разглеждат оставането в „Галиция“ като възможност да придобият военен опит и оръжие, за да се присъединят по-късно към УПА, която по това време няма възможност да обучи и въоръжи такъв брой войници. Други се надяваха, че дивизията ще стане основа за формирането на украински военни части за борба срещу СССР, дори и на страната на германците. Имаше и такива, които постъпваха в редиците на поделението, за да избегнат принудителен износ на работа в Германия. Известна част от войниците в „Галиция“ са мобилизирани принудително.

Мит №5: „Никой не е забравен, нищо не е забравено“

Десетилетия наред те са убедени, че „никой не е забравен, нищо не е забравено“. Това е основният пропаганден лозунг на съветския режим след войната. Наистина ли беше така? Не. В края на войната СССР обяви 7 милиона загуби, по-късно те нарекоха 20 милиона, а преди разпадането на Съюза броят на жертвите „нарасна“ до 27 милиона загинали. Междувременно точният брой на загиналите все още не е установен. В края на краищата нямаше системно отчитане на загубите: огромен брой мъртви все още са в старите окопи.

Владимир Вятрович, кандидат на историческите науки:

„Руските власти все още използват в пълния си потенциал както формите, така и значенията на съветската пропаганда. Нейният език е изграден от термини от речника на Втората световна война: украинските власти са „фашисти“, украинската армия е „наказатели“. „, терористи, тези, които ни се противопоставят – „милиция“.

Митовете за Втората световна война се използват от Русия не само в Русия или Украйна, но и в Европа и света. Русия монополизира победата на Червената армия над фашизма, въпреки че в нейните редици се бият милиони украинци и представители на други нации. Кремълските пропагандисти все още се подхранват от съветските митове, които са пуснали корени в руското общество“.

В победната версия на войната нямаше място и за съветските военнопленници. Изследователите наричат ​​техния брой от 4,5 милиона до 5,8 милиона Германците унищожават най-малко половин милион съветски военнопленници. Още около 2,6 милиона затворници умряха от глад, нечовешки условия на задържане и транспортиране. Повечето от мобилизираните остават осакатени: след победата те са прекъснати от случайна работа и просия. Всички тези хора бяха „неприличен фон“ за страната победител. През 1949 г. на места, далеч от централните градове, съветското правителство организира домове за инвалиди. Бивши фронтови войници са настанени там предимно насила. Бяха държани като затворници. Официално властите не ги споменават. Толкова за „Никой не е забравен, нищо не е забравено!“

И мнозина са чували за т.нар. черни якета – украинци, които с освобождаването на техните градове и села бяха мобилизирани в Червената армия? Необучени, невъоръжени, те бяха хвърлени в битка, където огромното мнозинство от тях загина!

АрмияИнформ Украйна

Юли 1941 г. Сталин търси контакт с Хитлер чрез български посланик

Veröffentlicht am von
Antworten

Иван Стаменов дипломатично, но категорично отказва на Сталин  да съобщи съветското послание до цар Борис III и с това гопредпазва от позорния мир

На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз.

В първите дни на войната Вермахтът буквално прегазва Белорусия и Западна Украйна, Червената армия търпи невиждани поражения – стотици хиляди съветски войници са убити или пленени.

Москва обаче не е превзета. Край Смоленск е спряна танковата армия на ген. Хайнц Гудериан.

На германското върховно командване става ясно, че идеята на Хитлер за блицкриг няма да се изпълни и че армията му е изправена пред продължителна война, за която

Германия ще има проблеми с ресурсите.

При тази обстановка в средата на юли двете воюващи държави си разменят дипломатите, останали в съответните столици след началото на войната. Във влака руснаците са съпровождани от барон Готман, дипломат в немското Министерство на външните работи.

Баронът намеква, че може да дойде време, когато Германия и СССР ще седнат на масата на преговорите и ще си договорят претенциите чрез взаимни отстъпки.

И тук на сцената не по свое желание излиза българският посланик в Москва Иван Стаменов, който е агент на НКВД.

Българският посланик в Москва Иван Стаменов,
който е агент на НКВД.

Както и ген. Павел Судоплатов, голям шеф в тайните служби, който отговаря за шпионската мрежа на СССР. А тя на практика покрива целия свят.

В мемоарите си той пише, че на 25 юли 1941 г. Лаврентий Берия му нарежда да се срещне с българския посланик Стаменов и да го информира за уж разпространените в дипломатическите среди слухове, че е възможно войната между СССР и Германия да приключи на базата на териториални отстъпки.

“Берия ме предупреди, че мисията е строго секретна. Имаше се предвид Стаменов по собствена инициатива

да съобщи тази информация на цар Борис III”, пише още Судоплатов.

Българският историк проф. Ангел Веков обаче лансира по-различна версия на тази история.

Според него на 27 юли 1941 г. в кабинета на Сталин в Кремъл се провежда свръхсекретна среща на Сталин, Молотов и Берия, на която присъства и българският посланик Иван Стаменов.

Той е упълномощен да представлява интересите и на Германия. На тази среща се обсъжда въпросът за спиране на войната, след като на Хитлер бъдат предложени Прибалтика, Молдова, както и части от територията на Украйна и Белорусия.

Външният министър Молотов сравнява това намерение с “един възможен втори Брестки договор”. И се аргументира: “Ленин е имал тогава достатъчна смелост да се реши на такава крачка, сега ние възнамеряваме да направим същото…”.

(На 3 март 1918 г. в Брест-Литовск е сключен унизителен за Русия мирен договор между нея и Четворния съюз – Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. Този договор слага край на руското участие в Първата световна война – б.а.)

Посланик Стаменов е помолен да съобщи тази възможност на цар Борис III, а той от своя страна да предаде на Хитлер предложението на Москва. Външният министър на СССР Молотов обещава да назначи съпругата на Стаменов на работа в Института по биохимия на Академията на науките.

За отговор българинът използва блестяща дипломатическа лексика: “И да отстъпите до Урал, вие все пак ще победите!”. Казано на нормален език, това означава отказ за посредничество.

Но висшето съветско ръководство не се отказва от идеята си и възлага изпълнението и контрола върху тази мисия на Павел Судоплатов.

Той и посланик Стаменов се срещат в явочна квартира и по-късно в ресторант “Арагви” –

в сепаре, оборудвано с “бръмбари”.

Судоплатов отваря дума за тежкото положение на Червената армия, но дипломатът русофил споделя, че вярва в крайната победа над Германия.

А на подхвърлената идея за евентуални преговори между Москва и Берлин Стаменов е все така лаконичен: “Съмнявам се, че от това може да излезе нещо…”.

Проф. Веков вкарва в тази история и друга сюжетна линия. “Опитният шпионин и психолог Судоплатов знае, че до всяко човешко сърце водят и много неведоми пътища. Той трескаво търси път и към българското сърце”, пише професорът.

Судоплатов и Стаменов внимателно обсъждат какъв да бъде подаръкът за цар Борис III и накрая му пращат руски валенки, със саморъчно избродирани шевици с типично руски мотиви. На царя е подарен и специален фирмен радиоприемник.

Въпреки активната дейност на руския топшпионин посланик Стаменов не изпраща до София слуховете, на които Кремъл много разчита.

“Бяхме убедени в това, защото напълно контролирахме цялата шифрокореспонденция на българското посолство в Москва със София. Разполагахме с техните шифри, които помежду си наричахме “българските стихове”, категоричен е Судоплатов.

За всеки случай правят и проверка с помощта на оперативна служителка в НКВД. Тя се свързва със своите агенти в българските дипломатически и емигрански среди в Москва и установява, че Стаменов не е предпримал нищо за разпространените от спецслужбите слухове. За този

неуспял опит за сепаративен мир.

разказва в спомените си и легендарният маршал Георгий Жуков – началник на Генщаба на Съветската армия по време на войната. Без да споменава имена, той пише, че действително Сталин и Берия възлагат на Судоплатов “да установи връзка с българите за възможностите за втори Брестки договор.”

В края на юли и началото на август 1941 г. приключва тази история. Тя обаче продължава след 12 години в Москва и София.

През 1953 г. е арестуван Лаврентий Берия. Срещу него са повдигнати много обвинения, включително и опит за сваляне от власт на Сталин и цялото правителство. Бил преговарял с немски агенти на Хитлер да бъде предложен сепаративен мир срещу големи териториални отстъпки. Берия се оправдава, че е действал по заповед на Сталин и с одобрението на външния министър Молотов.

Арестуван е и ген. Судоплатов. Той е обвинен, че е бил свръзка при опитите на Берия Стаменов да се използва за сключване на сепаративен мир с Хитлер.

В София са изпратени следователи от прокуратурата на СССР. Те разпитват посланик Стаменов, но той отказва да даде писмени показания.

Устно потвърждава, че, да, бил е агент на НКВД и е сътрудничил на съветското разузнаване.

Заплашват го, че ще спрат пенсията му, която получава от съветското правителство за дейността си по време на войната. Стаменов пак отказва. Делегацията се връща в Москва с празни ръце – няма нито доказателства, нито признания.

Дълго време опитът за сепаративен мир с Германия се пази в дълбока тайна. Обяснението е, че не му е дошло още времето да се вади на показ тази мръсна риза от времето на Отечествената война.

През 1977 г. обаче маршал Москаленко казва: “Още през 1941 г. знаехме, че Сталин, Берия и Молотов опитват да се свържат с Хитлер чрез българския посланик. Нещо, което не е направил нито един руски цар. Интересното тук е, че българският посланик се е оказал по-високо от тези ръководители, заявил им е, че Хитлер никога няма да победи русите, нека Сталин да бъде спокоен. Учудваща е тази реплика на Стаменов, тя се повтаря в няколко документа.”

45-годишният маршал Лаврентий Берия е разстрелян на 23 декември 1953 г. в Москва.

Ген. Павел Судоплатов през 1953 г. е осъден на 15 години, които излежава във Владимировския затвор в Сибир. След това 20 години се бори за реабилитацията си. Умира в Москва през 1996 г. на 89-годишна възраст.

Дипломатът Иван Стаменов доживява 83 години, умира в София през 1976 г.

24 часа/Пенчо Ковачев