ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – Беломорският Орел

ЛЕЙТЕНАНТ РУДОЛФ ФОН ЕШВЕГЕ – БАЛКАНСКИЯТ РИТХОВЕН

Този човек се казва Рудолф фон Ешвеге, наричан ,Беломорският Орел“ или ,,Балканският Рихтхофен“( сравняван с най-великият пилот Манфред фон Рихтхофен)! Ешвеге е роден през 1895 година в Бад Хомбург, Германия.

Той е летец от немската армия. По време на Първата световна война участва в редица сражения на западният фронт, но през юни 1916 година е изпратен на Балканският боен театър. Тук Ешвеге заедно с българските пилоти, Владимир Балан и Иван Узунов се изправят срещу над 200 пилоти на Антантата. Той сам отговаря за въздушната охрана на цялата 10-та Беломорска дивизия. В боевете той постига 26 победи и защитава още десетки пъти българското небе. Сваля редица елитни пилоти на Антантата. Ешвеге се превръща в кошмар за противникът ни! Сближаването между немският пилот и българите е огромно! То е описано в спомени на съвременници. А налудничавата му храброст става известна из цяла Европа. В крайна сметка Рудолф фон Ешвеге губи животът си, за да защити България на 21 ноември 1917 година. Убит подло от балон примамка натъпкан с динамит! Погребан е от Англичаните с рядко срещани почести! Няколко дни след погребението му, противниците пускат над нашите позиции част от вещите на Ешвеге и снимки от погребението му! Дори врагът се е поклонил пред ,,Балканският орел“!!!

Днес името на този човек е забранено в Германия, и тотално забравено в България! Все пак един малък надпис още оставя блеждукащ спомен. В Берлин две улици, които се пресичат носят две интересни имена. Едната се казва ,,Манфред фон Рихтхофен“, носеща името на великият пилот с над 80 победи. А втората носи името ,,Рудолф фон Ешвеге“! Името на човекът, който даде животът си за България!

Имаме паметници на ,,Съветската армия“, както и на ,,Загиналите Англо-американски пилоти“ , които бомбардираха София! Най-различни хора ходят да им се кланят… Аз обаче не виждам, къде е паметникът на Рудолф фон Ешвеге? Не за друго, а поне да оставим цвете на чужденец, който наистина се е бил за България!

НЕЛИ ЧАМОВА

Съветската окупация: Над 30 хиляди избити и 220 хиляди в лагери

Последиците за България са фатални, децата на
инакомислещите са пратени в урановата мина

Подчиняват църквата на БКП и избиват свещеници

Съветски танкове най-безцеремонно нахлуват в братска България, която не е изпратила своя войска в СССР и при това е във война с Германия, но това за Сталин е без значение.

По време на последвалата окупация България изхранва над 600 000 руски войници. Една част от тях грабят, изнасилват, безчинстват.

Съветската окупация от 8 септември 1944 г. и подтикнатият от нея „Отечественофронтовски“ преврат на 9 септември стават след като в Москва решават, че по друг начин властта в България не може да бъде заграбена. Планът за пълното овладяване на странаат ни започва да се осъществява. Той

включва изтребване на българския елит,

налагане на пълен контрол н и стопанско поробване на държавата.

Всъщност още царска Русия планира обезглавяването на българската нация. За това са запазени стотици документи, разкриващи коварната роля на Русия в нашата история и целта й чрез войната от 1877 да превземе Проливите, а след това да превърне уж „безкористно освободената“ страна.

След като през 1887 г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана.

Необходимо е монархическата институция да се изкорени,

а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическият елит. И чрез свои платени агенти русофили вдигат бунтове и правят опити за преврати.

Смяната на властта не се случва и с мащабния атентат в църквата Света Неделя в София през 1925 г., за който много историци смятат, че е планиран в Кремъл чрез Георги Димитров. Но през есента на 1944 г. вече никой не може да спре съветските войски у нас.

Получавайки властта от тях, българските комунисти започват

масови убийства без съд и присъда

До края на 1944 г. са избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, нисши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни и необходими за обществото хора по места.

Викани посред нощ „за малка справка“, те изчезват в незнайни безкръстни гробове. На тяхно място новата власт бе комплектувана главно от слабо образовани и некомпетентни хора, което се отразява сериозно върху развитието на т.нар. „народна република“, в която няма нищо народно, освен диктатурата на една партия-мафия, завзела със съветска помощ и насилие властта.

В „Държавен вестник“ от онзи период са публикувани съобщения за

повече от 30 000 безследно изчезнали

(всъщност избити без съд и присъда) българи от елита на нацията, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта да съобщят за загубата на близките си.

Впоследствие, за да се „узаконят“ убийствата, някои от загиналите бяха „съдени“ задочно (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд“ от декември 1944 до април 1945 г. В него 135 съдилища в цялата страна осъждат 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда (по други данни – над 3000). Там „съдеха“ хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно“ – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери.

С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено народно събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната.

На някои особено важни “подсъдими”,

като регентите, разпитите се водят в Москва от съветски следователи.

Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други.

Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност.

Обезкръвяването на българския народ

приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.

Общо през 12 затвора и 56 концлагера по руски модел в периода 9 септември 1944 до 9 ноември 1989 г. минаха над 220 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни“ или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът, продаден на безценица, заминаваше за „братската страна“ и с него беше направена първата руска атомна бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени“ да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.

След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха своя лакей Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Ще го запомним не само с пиянството му и с определено вредителската му, антибългарска политика, но и със абсурдната и смешна фраза- лозунг:

“Дружбата ни с великия Съветски съюз ни е необходима,

както са необходими слънцето и въздухът за всяко живо същество!“ Въпреки назначението руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг“ вече беше употребен и напълно безполезен и господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума „Барвиха“ край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в

Коминтерна “македонска нация”

във Вардарска Македония, която беше подарена на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци“. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители“, „книжари“ и други, „обучаващи“ населението на „родния му македонски език“. Беше направена така наречената „правописна реформа“, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно изконната българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната

култура, обявена

за “фашистка”

и “буржоазна”,

като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като класиците Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от Средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофагът с костите на Гоце Делчев.

Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ“ стана „Иван Асен“, улица „Цар Симеон Велики“ – „Симеон“, и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681 – 1944 г.“ точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.

Химнът беше преправян на

три пъти

Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, като хиляди свещеници бяха убити. А българите насилствено принуждавани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове“. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…

24 часа

Балканското ядро

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-


Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


ДС все още дърпа конците на икономиката в България

Отърваване от тях, няма! Инфилтрирали са се, навсякъде!

32 години след Десети ноември бившата Държавна сигурност все още дърпа икономическите конци в държавата. “Труд” започва поредица за лостове на бившите тайни служби, действащи в европейска и натовска България и хората, които ги управляват. Имената им се знаят от всички, действията им – само от някои. Днес е първият материал за бившия банкер и агент Атанас Тилев, агент “Румянцев”.

Най-големият публичен холдинг у нас – “Еврохолд България” АД, официално придоби седем дъщерни дружества на чешката енергийна компания ЧЕЗ Груп у нас. Сделката е на стойност 335 млн. евро и се реализира чрез Eastern European Electric Company (EEEC), която е 100% собственост на “Еврохолд”.

Зад дружеството обаче стои милиардерът и бивш агент на ДС Атанас Тилев. Бившият агент “Румянцев” бил част от сделката чрез куп свързани лица и фирми, водещи именно до “Еврохолд”. Тя беше спряна през 2019 г. от Комисията за защита на конкуренцията, която забрани “концентрацията между предприятия, която ще се осъществи чрез придобиване на непряк едноличен контрол от страна на “Еврохолд България” АД върху предприятията на ЧЕЗ в България”. Покупката обаче вече е факт. Кой е митичният бизнесмен, с чието име свързват една от най-големите сделки у нас?

Атанас Тилев е една от емблематичните фигури на прехода, която за разлика от много други сътрудници на ДС, все още активно участва в икономическия живот на България. Той е роден през 1944 г. в Стара Загора. Завършва Немската гимназия в Ловеч, както и приятелят му Бриго Аспарухов. Училището създава доста кадри за външното разузнаване на Държавна сигурност.

През 1969 г. Тилев завършва Висшия икономически институт “Карл Маркс” и заминава за чужбина. Легендата, която разузнаването изгражда за него, е той да бъде представен като германец с българско поданство, заминал за Австралия, или като гръцки гражданин, работещ като съдружник в разкрита в Бейрут фирма. По това време той е доброволен сътрудник на външния отдел на ЦК на БКП, където е използван като преводач.

Плановете обаче се объркват. Тилев заминава за чужбина, но направлението е друго. Той е преводач на министъра на външните работи на Финландия Ахти Карялайнен, който заедно с дъщеря си е на почивка в България. Девойката, която тогава е в последния клас в гимназията, се влюбва в Тилев, а военното разузнаване насърчава своя сътрудник да засили връзката с цел женитба. И това се случва – Тилев заминава за Финландия, където се жени за министерската дъщеря. Там той създава фирма “Тампела”, която търгува с метали и земекопни машини с тогавашния Съветския съюз. Именно там той се запознава със Симеон Сакскобургготски, който става консултант на фирмата.

Тилев (в средата) и Симеон Сакскобургготски се познават от времето, когато са работили заедно във Финландия.

Това не е случайно. Именно чрез Тилев, ДС контролира бившия монарх, който тогава все още е в изгнание. Каква точно издънка е направил българинът, не се знае, но той привлича вниманието на западните спецслужби, които грубо му намекват, че е разконспириран. През 1981 г. немският вестник “Велт ам Зонтаг” пише за него, че е живият микрофон на КГБ. По това време всяка информация, получена от ДС е предоставяна на съветските братя, които даже имат кабинети в българската служба за сигурност. СССР има стратегически интереси във Финландия, с която граничи и използва всеки агент от социалистическа страна, за да събира информация.

Тилев се връща в България, а след 10 ноември 1989 г., както и много други сътрудници на ДС, се захваща с бизнес. Никой тогава не предполага, че 32 г. по-късно социалистическите тайни служби на България все още ще дърпат конците, не толкова политически, колкото икономически. Няколко месеца след промените е създадена Банката за земеделски кредит. Бившият агент Румянцев става акционер в нея 3 г. по-късно. Финансовата институция е кредитор на кръга “Орион”, оглавяван от сина на бившия заместник министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов – Румен.

Акционерът Тилев е в банката не случайно – тя раздава повече от 40 млн. долара кредити на фирми, с които той самият е свързан. През 1996 г. банката фалира и е купена от БНБ за 1 лев. Тилев обаче вече е в големия бизнес. Той притежава 80% от две дружества – “Дару кар” ООД и “Дару АВ”. Именно там назначава и приятеля си Бриго Аспарухов, който през 1997 г. е освободен от поста директор на Националната разузнавателна служба.

Жестът е заслужен – Аспарухов е човекът, който унищожава досието на Тилев в архивите на ДС. Следи обаче остават. На 26 юни 1993 година, с протокол? 4606 на НРС е унищожено чрез смилане Дело?8351 на агент “Румянцев”. То съдържа пет тома с над 1300 листа секретни материали. Становището на службата е, че е отпаднало използването на секретния сътрудник, той не е перспективен, поради което да бъде заличен от апарата, а материалите от досието му унищожени. Фалиралият банкер наистина е вярвал, че всичко е старателно прочистено.

Още повече, че в регистрационния картон срещу агент “Румянцев” стои името на лицето Ангел Жечев Тимев, а не на Атанас Жеков Тилев. Оказва се обаче, че в секретния Пети отдел на ДС това е практика – легендираното лице (т. нар. нелегал), готвено за работа в чужбина, е запазвало само първите букви от истинските си имена.

Въпреки унищожените работно и лично дело, Комисията по досиетата успява да изрови и предостави на съда 11 преписки, обхващащи периода от 1972 година до 1989 г., в които името на “Румянцев” протича активно. В съответните разработки са описани факти и събития, които напълно съвпадат с биографията и живота на Атанас Тилев, а дори в някои от тях и името му се споменава директно. Той се опита чрез съда да докаже, че няма нищо общо с агент “Румянцев” и заведе дело срещу Комисията по досиетата и председателя ѝ Евтим Костадинов. Софийският административен съд и Върховният административен съд обаче решиха, че именно Тилев е митичният агент. И не само това – той е бил действащ агент и на Военното разузнаване под псевдонима “Зингер”. Опитът, придобит в тайните служби и първите банки в България след промените, си казват думата и до ден днешен.

Връзката с Външнотърговската банка на Русия

Москва ли купи електроразпределителното дружество?

Десетки милиони на Тилев са били вложени в “Еврохолд”, където той е представляван от българското подразделение на руската банка “ВТБ Капитал”, управлявано от бившия финансов министър Милен Велчев, твърди сайтът “Бивол”, който разполага и с документи. Според финансови специалисти информацията за отношенията на “Еврохолд” с бившия високопоставен агент на комунистическата ДС и парите на руската ВТБ, дават основание за сериозни съмнения, че зад акционерното увеличение на капитала на “Еврохолд” през вложители на фондовата борса е възможно да стоят именно прикрити капитали. В последния вариант на акционерната книга на “Еврохолд” присъства като акционер като “Първа Инвестиционна Банка” – Москва.

Източник: в. „Труд“

Русия всякога ни е лъгала

„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ.

Откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969–976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (…)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (…)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

glasove.info

Кратка, виртуална история на Европа

Карта на Европа през 10 век от учебник по история в Англия.
В нашите учебници я няма.
Може би за да не обидим комшиите…

.

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg

Родните хакери

.

.


В последните 15-ина години, откакто активно пиша в родната Мрежа, може би над 50 мейла с долното съдържание съм получил.

Е, в началото искаха долари, а не биткоинти, защото последните не бяха открити…

Горките кандидат-хакери явно не знаят, че всички камери на компютрите ми са с физическа преграда пред обектива.

Да влезеш в камерата на някой е едно от най-лесните занимания за чирак-хакери, описано надълго и нашироко в Дълбоката Мрежа. Някъде около Милениума го научих и аз…

Но за друго ми е думата. С компютри се занимавам от началото на 90-те, а активно с Интернет от 97-ма.

Питам се, защо ли откакто нагазих в родната тиня, изведнъж ме налазиха глутница пишман-хакери? Преди пишех по немскоговорещи форуми и нямах проблем.
Явно нашенците ме имат за чуждоземен глупак, ама платежоспособен… Ами така де, от къде ще ме познават?

После защо хакнали, тази или оназ фирма или държавна институция. Ами за пари и то за дребни пари. А вредите са колосални.

Явно това е мечтата на доста родни подрастващи, комплексар-чекиджии…

За това трябват закони. Драконови закони, които да ги откажат.
Копирайте законите от Щатите. Не трябва да се преоткрива нещо, а да се взаимстват особеностите му, от страната, където е родом…

.

Битката при Траянови врата

.

На 17.08. почитаме годишнина от битката при Траянови врата.
Битката е от голямо значение за българите. Ние печелим голяма убедителна победа над Византийската империя. Битката при Траянови врата е част от продължелото повече от четири десетилетия противопоставяне между цар Самуил и император Василий II, наречен Българоубиец. Дори след смъртта на цар Самуил войните не престават, а продължават с прекъсване при наследилите го цар Гаврил Радомир и Иван Владислав. Траянови врата е проход, на който има крепост, носеща същото име. Крепостта „Траянови врата“ е разположена в Средна гора. Отстои на 15 км от гр. Костенец, на 16 км от гр. Ихтиман и на 70 км от столицата – гр. София.  Близо да крепостта е големият тунел по магистрала“Тракия“, който носи името“Траянови врата“.


Античното име на крепостта е „суки“, по-късно се нарича“Василики пули“. Името няма нищо общо с Василий II, а означава“ Царска порта“. След IX в. се нарича „Българска порта“. Името Траянови врата идва от един от най-уважаваните римски императори Траян (98-117 г. сл. Хр.). По-късно през средновековието се споменава при похода на полския крал Владислав III Ягело (Владислав Варненчик). Проходът се намира в планината Средна гора, по-точно в Ихтиманска Средна гора.
Политическата обстановка на Балканския полуостров в края на X в. е следната: България и Византия са две големи и влиятелни държави. Съседните княжества са с малка територия и съществуват, като си плащат с войска и данъци на големите държави и са свързани с тях династически или чрез договори. През тази епоха договорите не винаги са се спазвали, като за нарушаването им се изтъкват някакви причини, а който търси повод- намира. През 970 г. киевският княз Светослав нахлува в България (след предварителни уговорки с подлите византийци) и завладява Велики Преслав- българската столица. На византийския престол е император Йоан Цимисхи. Той нахлува в България под предлог, че иска да спази сключения договор с цар Петър I (927-969 г.) за взаимопомощ. Успява да изгони княз Светослав, но „забравя“ да си тръгне от България. Йоан Цимисхи (969-976 г.) пленява двамата братя Борис и Роман, синове на цар Петър. Отвежда ги във Византия и насила кара цар Борис II да си свали царските атрибути, а скопява Роман, за да няма потомци. Това е план да седне на българския престол и да ликвидира държавата ни. Хитър план, но не успява- братята успяват да избягат. Цар Борис II го сполетява нещастна съдба – на границата не го разпознават и го убиват. Той е облечен във византийски дрехи и го мислят за византийски шпионин. През това време синовете на комита Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил вдигат възстание и обявяват независима българска държава. Заедно с братята си Самуил застанал начело на онези сили, които били противници на съюза с Византия и не са съгласни с византийското робство. Затова императорът побързал да пусне си­новете на цар Петър „да завземат бащиното си царство и да въпрат по-нататъшното напредване на комитопули“. Столицата е преместена в Охрид. Четиримата братя са наречени „комитопулите“. Комита Никола е най-влиятелния болярин по времето на цар Петър I, управител на област Средец (София). Двамата по-големи братя загиват: Давид е убит от власите, Мойсей умира в битката при Серес, остават Арон и Самуил. По-големият Арон на два пъти се бие срещу Василий II, но по-късно се предава и се съюзява с него. Предателството не остава ненаказано – Самуил избива целият му род, като синът му Гаврил Радомир се застъпва за братовчед си Иван Владислав, като по-късно ще видим, че е грешка. Обстановката се променя, когато идва законният наследник на трона и цар – Роман. Самуил го приема, признава го за цар и продължава борбата. На византийския трон през 976 г. застава Василий II Българоубиец. Той е от Македонската династия и управлението му преминава в почти непрекъснати войни. Отчита се като връх на византийското могъщество. Разширява завоеванията на предишните императори по посока Сирия и Кавказ. Заема се с България и успява, макар и трудно да я завладее. Побеждава противниците си (Варда Склир и Фока) и укрепва позициите си на Дарданелите. Печели големи победи в Месопотамия, Сирия, Грузия, завладява арменската столица Ани.
Преди битката при Траянови врата Василий II нахлува в Тракия и завладява главния град – Плавдив. Насочва се към Средец, но е отблъснат. На обратният път е пресрещнат от събраната войска на цар Самуил. Той е успял да събере всичко възможно, за да се противопостави на агресора. Времената са трудни, но ние отстояваме. Колко са на брой войниците? На Василий II са много, защото той тръгва с цялата налична войска срещу България, за да я завладее. По-късно се споменава заветът на Българоубиеца към следващите императори на Византия, че тази земя на север, за да се завладее трябва да се утъпчи навсякъде. Това забравя Исак Ангел, който набързо се връща и едва оцелява при Тревненския проход. При цар Самуил армията му със сигурност е много по-малка от византийската. Ние не напълно независими, столицата е завладяна, властта на Роман е формална. Фактическият български владетел е Самуил. Интересно е, че той не се титулува за цар и не настоява за властта, докато Роман е жив. След неговата смърт Самуил се титулува за български цар и никой не оспорва властта му. Знаем, че българите трудно приемат за цар някой, който не е от царско потекло. Целта на Самуил е да се освободи България и виждаме, че след битката при Траянови врата за известно време успява да освободи почти всички български територии. Дъщерите му се женят по любов за влиятелни владетели от подчинените му области.
На 17 август 986 година войските на един от най-великите български царе – Самуил, се спускат от ихтиманските възвишения и строшават гръбнака на една от най-добре обучените и въоръжени войски по това време – армията на византийския император Василий II. Това става при крепостта „Траянови врата“, като Самуиловите воини пропускат авангарда през прохода и нападат с неотразим устрем ядрото на византийската армия, при което тя е разгромена и гвардията на византийския предводител с огромни жертви и усилия успява да спаси живота му и да му осигури бягството. Това става по времето, когато властта и мощта на българския цар Самуил расте и той в един поход превзема южната крепост Лариса и присъединява към България цяла Тесалия (Средна Гърция). Това не се харесва на византийския император и той тръгва към българската крепост Средец, като се установява край нея в силно укрепен лагер. Научавайки за тръгването на византиеца към българските земи, най-вероятно от брат си Арон, Самуил потегля от Тесалия и само за 20 денонощия достига района на днешното село Бистрица над София и се разполага в здраво укрепен лагер, от който организира внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж.
„Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха от засада, извършиха голяма сеч. След това стенобойните и другите машини неприятелите ги изгориха. Ето защо императорът се подготви за път и тръгна с войските си за Константинопол“. (цитат от Лъв Дякон)
В битката през август 986 г.при Траянови врата проличават качествата на цар Самуил и умението на българската войска да води бой. Прилага стратегически план и спечелва голяма победа над силен противник. Императорът с малка част от свитата си едва се спасява. Ако започне да се разсъждава какво би станало, ако беше загинал в битката…… В историята няма „ако“ и нещата се случват такива, каквито е отредено да станат. Победата укрепва авторитета на цар Самуил – една трагична фигура в българската история, но и един забележителен владетел. Като се погледне картата на България при цар Самуил ще видим една голяма по територия държава (тема „Стари карти на България“). При Траянови врата българите демонстрират, че няма да се предадат под чужда власт безропотно, че макар останали временно без цар и столица, ще продължат докрай борбата с всички сили. Величавата победа се превръща в символ на освободителното дело водено от Самуил. Благодарение на нея той успява да доведе до завършек това дело, освобождавайки всички български земи превзети от Византия през предходните години. Самуил прилага тактиката на успоредно преследване южно от Лозенска планина по р. Бистрица. Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Ихтиман, където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен и през 997 г.умира. Самуил става цар след 991 г., а още след победата при Траянови врата фактически на него принадлежи цялата власт.
След битката при Траянови врата настъпва обрат във военните действия и Византия взема надмощие. Василий II Българоубиец е твърдо решен да се разправи завинаги със силния си северен съсед. Настъпва по река Струма и навлиза в пределите на България. Самуил постигнал още една победа- при Солун и тя му дала възможност да продължи с настъплението. Една негова грешка при битката при Сперхей обърнала нещата във византийска полза. След като укрепил властта си император Василий навлязъл  отново на няколко пъти в пределите на България. При поредното си настъпление Самуил преградил пътя и го принудил да навлезе по поречието на река Струмешница, близо до град Петрич. Решителната битка се състояла в тясната част на клисурата при село Ключ. Поради предателски действия пълководеца на Василий II българоубиец Никифор Скифий намерил път през Беласица и ударил в гръб българската войска, която вземала превес в битката до този момент. Изненаданите българи не успели да се прегрупират, а и теренът не позволява да се маневрира, за да се избегне ударът в гръб. Така се стигнало до поражение, като според византийските историци-хорнисти пленените са били около 14000-15000. Зависи каква войска е била, дали наемна или редовна, но ми се струва, че цифрите са силно преувеличени. Ако наистина цар Самуил е имал на разположение добре обучена армия от 15000 души дали нямаше да предприема нападение, вместо да се защитава? Последвало ослепяване на повече от 14000 войници, като на всеки сто оставили един с едно око,за да ги води към цар Самуил. Според твърденията в манастира „Св.Теодор Тирон“ в с. Добърско някои от войниците като отишли в манастира и си измили очите с водата прогледнали. Самият акт на ослепяване на 14000 пленени войници е труден за изпълнение и се съмнявам в числеността. При видът им цар Самуил не издържал, припаднал и след три дена починал.
Византийските хриности написали следното за цар Самуил:
„И ако днес сме в правото си да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една голяма част от нея принадлежи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст“ цар Самуил. На този „войнствен човек, който никога не знаел покой“ и на „неговата мъдрост и разум“ българите дължали безпримерното си мъжество във войната срещу Византия. „Отличният воин Самуил без страх обхождал всички западни области на ромейската държава“ и спечелил големи и усилни битки. Според признанията на един византийски историк даже и през XIII век подвизите му не били забравени. Помнело се, че владетелят, който „завладял цялата българска и ромейска земя“, бил „онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите“.
Не ще и съмнение, че при Траянови врата през август 986 г. цар Самуил постига бляскава победа. Цар Самуил се отличава като смел и храбър военачалник, който не се страхува от превъзхождащите го византийски войски. Той действа разумно, като не се впуска безразсъдно в битките. При тази и следващите битки той внимателно анализира ситуацията и преценява рисковете и възможностите си. Затова на няколко пъти съпровожда византийците без да влиза в решително сражение.

От гледна точка на настоящето цар Самуил е действал по презумпцията, че като разруши византийските укрепления и отвоюва българските територии ще обедини силите на народа. В действителност войската му нараства след походите, но може би не в размерите на неговите очаквания. Действа последователно, има идея как да продължи напред. Доверява се на някои хора, но те го предават и изоставят. Други, като Кракра защитават Пернишката крепост и на два пъти нанасят тежки поражения на византийския император. С предателите е последователен и решително пресича техните опити, като наказанията са сурови – избиване на Ароновия род. България пада по-късно под византийска власт. Падането поради победата на българите при Траянови врата през 986 г. е отложено. Цар Самуил и Василий II Българоубиец водят около четири десетилетия бойни действия с няколко прекъсвания. Те са породени от намесата на други държави и застрашаването на границите (за България-маджари и сърби, за Византия- сирийци и араби). Дори след смъртта на цар Самуил войните не прекъсват. Синът му Гаврил Радомир, на който предписват качества на пълководец, но и не достатъчен интелект в сравнение с баща си умира, убит от Иван Владислав по време на лов след малко повече от година. Иван Владислав е подтикнат от Василий, но веднага след като застава начело на българите започва нова война и нанася поражение на византийците. През есента на 1017 г. търпи поражение при Сетина от Византия, а през февруари следващата година е убит при Драч, когато го обсажда. С неговата смърт се изчерпват съпротивителните сили на България и тя пада под византийска власт. За Иван Владислав Паисий Хилендарски се изказва ласкаво, въпреки цареубийството.
След падането на България се появяват наследници на Самуиловия род, които вдигат неуспешни въстания и застават за кратко на престола в опит да възстановят независима България. Заслугата на Самуил за България е голяма и само лошото стечение на обстоятелствата попречва да задържи придобитата с цената на бойни действия и усилия територия. Заслужено на името на Самуил са именувани села, местности, улици из различни краища на България.

Повече за битката при Траянови врата, действията на Василий II и контра действията на Самуил можете да научите по интересен и интерактивен начин от видеото:

От Мрежата