Министерският съвет начело с Александър Малинов, провъзгласил независимостта на България – септември 1908 година.
.
На 22 септември 1908 г. във Велико Търново с манифест княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта, а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България – една от най-старите в Европа, отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.
Условията за обявяването на Независимостта на младата българска държава в началото на ХХ век били изключително благоприятни: през лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария – една от Великите сили, наложили Берлинският договор се готвела да анексира двете от провинциите на империята – Босна и Херцеговина – т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат във Виена) да съгласуват действията си.
Междувременно българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда „известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било е решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата “Св. 40 мъченици” в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата “Св. 40 мъченици” княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.
Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието – да започнат преговори между българското правителство и Високата порта. Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях Високата порта иска България да плаща голям данък, тогава в качеството си на министър-председателят Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига се до частична мобилизация на българската армия.
Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Официално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.
Андроника Мартонова .
Една носталгична пишеща машина.
Ръце, изпълнени с нетърпение и същевременно с увереност, разравят мравуняка на словото, успял да създаде своята буквена империя и върху клавишите на машината. Едно друго писмо – ненаписано посредством сложните връзки на механиката и намастилената лента. Непропито с онзи прекалено ритмичен звук, роден от удара на върха на пръстите (удар, който може да бъде и докосване). Едно друго писмо – написано на ръка. Неговата хартия е чакала и приютила завинаги тъмносиния почерк, с лек наклон надясно. Стар изискан стил. Изваян. Извайващ. Защото и думите в него не са просто послание до получателя на писмото, а имат много по-висша, екзистенциална и може би дори сакрална мисия. Да съставят. Да съставят същност, да усукват навътре, в дълбокото, в корените на нечия душа.
Глас зад кадър:
„Многоуважаеми господин Трифонов, много съжалявам, че трябва да Ви разочаровам, тъй като не мога да изпълня молбата Ви. Минаха повече от 10 години, откакто реших да не давам никакви интервюта и никога да не се снимам за телевизия. За никого не съм правил изключение и затова никой не се е чувствал засегнат.
Желая ви всичко най-хубаво, а на филма успех.
С поздрав – Ваш Елиас Канети”
Ето така – с отказа на нобелиста да застане пред камерата – започва филмът на Станимир Трифонов „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” (1992 г.), носител на Сребърен Ритон от фестивала за късометражно кино в Пловдив, с продуцент Димитър Богомилов Петков. Формата му е необичайна за документална кинотворба. Защото наистина представлява визуален отговор на горепосоченото писмо на Елиас Канети. И това не е всичко.
Ако трябва да дадем отговор на въпроса какъв е този единствен наш български филм за Елиас Канети, би ни било трудно. Затова, с молба за извинение пред автора му, ще трябва да прибегнем до шаблона, ще кажем какво не е. „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” не е от онзи тип документален портрет, който настойчиво, методично и понякога дори скучно се занимава с биографията на обекта. Тук я няма онази прикрита дидактичност на възгледите и мислите – не само на Канети, но и на режисьора. Няма го насилието на погледа, който задължително трябва в съзнанието на зрителя да копира някакви точно определени параметри от личността на писателя. Екранният образ е лишен съвсем почтено и от възможните обертонове на патетиката пред фигурата на нобелиста.
„Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм без Канети (физически) и без неговите спомени. И същевременно абсолютно изпълнен с Канети и неговите спомени. С черно-белите улици на някогашен Русчук, цъфващите като рози еврейски песни в двора на семейство Ардити, вълците на фантазията, измамната природа на фотографията и огледалата, ужасяващият вестник, тълпата, и пак тълпата, виенският Пратер, детския страх, любовта към трите думи fuego (огън), creatura (дете), coredor (човек, който се мотае), невъзможността да се затворим пред смъртта…
Целулоидното писмо на Станимир Трифонов е изградено на принципа – създаване на образ от отсъствието на образа и на спомен – от отсъствието на спомена. До достигане на красиво-носталгичната илюзия за съпреживяване, което макар и не е изживяно е… прошепнато в кадрите.
„Достатъчно е нещо да се издигне в ранг на спомен и то вече се възприема сериозно.”
„Методичното разследване разрушава спомена.”
„Всичко, което преживях по-късно, се беше случило в Русчук.”
Написаното от Канети е не само в тъканта на филма. Асен Владимиров (сценаристът на филма) и Станимир Трифонов разбират прекрасно словата на нобелиста, минават привидните им прагове, визуализират ги. Нежно, с малко тъга, с копнеж по нещо безвъзвратно минало, с особения мирис на носталгията, която се излъчва от архивните снимки и документите, с контраста на днес и сега.
„В мемоаристиката няма безпристрастията на хроникьора” – казва режисьорът. Емоционално-интимната биография на Елиас Канети опровергава идеята за еврейството като скитничество и липса на корен. Всъщност „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм за русенския корен на душата, за неуловимото в космическите измерения на личността Канети. Самият писател винаги е демитологизирал – всичко, в това число и себе си, живота си, комплекса от дългата сянка на майката (който би било прекалено елементарно да бъде наречен едипов). И тъй като кинематографът е начин на себеизразяване, чрез този филм намерих много отговори за самия себе си.
Когато „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е завършен, Станимир Трифонов изпраща филма на Елиас Канети.
Отговор не последва.
Защото може би вече е даден.
„Няма по-скучно нещо от това да те обожават. Как ли го понася Бог?” – Елиас Канети
…………………………………………………………………………………………………………………………….
Текстът е публикуван в брой X/2005 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода „Панорама“.
Ако не се намери някакво приемливо решение на циганския наплив към Европа, то всички българи ще страдат, като следствие от това. Какъв Шенген, какви 5 лева тогава… Колкото и да се стараем (което и безспорно правим), винаги ще сме на опашката, като дамгосани с мургавите ни сънародници и защото не може само за тях да важат рестриктивните мерки, то те ще обхващат всички български граждани.
На горната илюстрация е показано актуалното състояние на циганите в Европа (в хиляди) и съответно от къде ги изхвърлят (червен знак) и къде са с ограничени правомощия (син знак). Годината под (до) знака показва, от кога е в сила той.
Вратата на Слънцето в Тиахуанако .
.
.
.
.
.
.
.
.
.
Както в Mю и Атлантида, строителството в Южна Америка е било в мегалитни мащаби с многоъгълна конструкционна технология, дизайнирана да направи масивните стени устойчиви на земетресения. Тези стени са били от значителна важност в района на Огнения Пръстен – древната Mю.
Домове и обществени здания са били изградени от големи каменни блокове. Заради високата почит, която са отдавали на културата за благополучието на бъдещите поколения, и високото ценене на постепенният, продължителен растеж на обществото, сградите са били строени така, че съществуват с хилядолетия. Къщи, направени от цимент, дърво и мазилка, ще издържат около сто години, ако са поддържани. Но погледнете мегалитните конструкции на Египет, Малта и Перу. Тези здания стоят и днес. Куско, древната столица на Перу, която по всяка вероятност е била изградена преди инките, е все още обитавана и днес – след хиляди години. Действително, повечето от зданията на централен Куско днес имат стари стени, които са на стотици години (докато по-скорошни здания, построени от испанците, вече се ронят).
Само неколкостотин мили на юг са фантастичните руини на Пума Пунку, високо в боливийското Aлтиплано. Намиращи се само на една миля от прочутия Tиахуанако, останките от Пума Пунку представляват масивни мегалитни конструкции, разхвърляни като детски кубчета за игра. Какъв вид катастрофален катаклизъм може да е причинил това? Мегалитната конструкция е от вида, който би трябвало да издържи хиляди години, и въпреки всичко 100-тонните блокове са били накъсани на части от могъщи геоложки сили.
Изглежда, че континентът Южна Америка е бил неочаквано и бурно изблъскан нагоре по време на някакъв катаклизъм, най-вероятно при смяна на полюсите. Бивш канал, намиращ се на морското равнище, сега може да бъде видян на около 4000 метра надморска височина в Андите. Възможно свидетелство за този сценарий са многото океански вкаменелости, които се наблюдават близо до Титикака. Езерото дори се обитава от сладководни морски кончета, които се срещат единствено там.
7. Mаи, (Mayans)
Пирамиди на маите са открити от Централна Америка до индонезийския остров Ява. Пирамидата на Суку, намираща се на склоновете на връх Лау, близо до Суракарта в централна Ява, е удивителен храм с възпоменателни плочи и стълбовидна архитектура, която може да се оприличи на тази от пирамидите в джунглата на Централна Америка. Всъщност, тази постройка е почти еднаква с откритите в древната майска местност Уаксактун, близо до Tикал.
Пирамидата на Слънцето в Мексико
Древните маи са били блестящи астрономи и математици, чиито ранни градове са живели в аграрна хармония със земята. Те са изградили градове с канали и хидропонни градини на древния полуостров Юкатан. Предполага се, че някои от майските глифове представляват електронни устройства за контролиране на насекоми, които са излъчвали етерни вибрации, специфично въздействащи върху съответния вредител.
Едгар Кейси споменава за маите и тяхната технология в едно от своите тълкувания:
„Що се отнася до стила на строителство с каменни блокове, ние открихме, че той е наподобявал на голяма цилиндрична чаша (както бихме го нарекли днес), направена по такъв начин, че стоящият най-отгоре камък да централизира енергията, концентрираща се между основата на цилиндъра и този най-горен камък.”
Архивите за начините на строителство могат да се намерят на три места на Земята, които са там и днес: в потъналата част на Атлантида, където все още предстои да бъде открита част от храмовете, намиращи се под водораслите на вековна океанска вода близо до известното като Бимини място до крайбрежието на Флорида; в архивите на храм в Египет; и в архивите в Юкатан, Америка, където се намират в момента тези камъни (за които се знае толкова малко!).
Смята се, че някъде в района, обитаван някога от маите се намира древната Зала на архивите, вероятно под пирамиден комплекс, в подземен тунел и мрежа от помещения. Според някои източници това хранилище с древно познание се съхранява в кварцови кристали с изключително високо качество, които могат да поберат голямо количество информация – подобно на съвременните компакт дискове.
8. Древен Китай, (Ancient China)
За цивилизацията на древен Китай, известен като Хан Китай, се смята, че като всички свои посестрими от онази отдалечена епоха черпи живителни сокове от огромния тихоокеански континент Мю. Древните китайци са известни със своите небесни колесници, с гадателството си и с производството на нефрити в сътрудничество с маите. Действително, древните истории на китайците и маите изглеждат неразделно свързани.
Според антрополозите, таоисткото влияние е стигнало до Централна Америка с въвеждането на символи и мотиви от династията Шанг (Ин-Янг е най-известният измежду тях, но има и много други), които ги свързват с известното художествено изкуство и скулптури на маите. Нефритът е бил от особена важност за китайците Шанг. До сега източникът на китайския нефрит не е установен. Много от него може да е идвал от Централна Америка. Дори източникът на централно-американския нефрит е загадка; смята се, че много древни мини за нефрит все още не са открити.
Често се казва, че древните китайци са били инициаторите на всяко изобретение – от тоалетната хартия, детекторите за земетресения, банкнотите, каноните, реактивните двигатели, методите за печатне и хиляди други изкусни и високотехнологични артикули и способи за тяхното производство. През 1959 археолози откриха в Китай токи на колани, направени от алуминий преди хиляди години. Алуминият днес се произвежда от боксит с помощта на електричество!
9. Древни Етиопия и Израел, (Аncient Ethiopia and Israel)
Храмът на Соломон в Израел .
.
.
.
.
.
.
.
.
.
От такива стари текстове като Библията и етиопската книга Кебра Негаст (Kebra Negast) научаваме истории за високи технологии от древна Етиопия и Израел. Казва се, че храмът в Йерусалим е бил основан на три гигантски блока дялан камък, подобни на тези от Баалбек, Ливан. Днес почитаният Храм на Соломон и кубето на мюсюлманската Джамия на Скалата се намират на място, чиито основи стигат до Озирийската цивилизация.
Като много от по-късните финикийски конструкции, сградата на храма, съхраняващ Ковчежето със Заветите (Кивотът), както и храмовете в Етиопия, са последните от мегалитните конструкции. Масивният храм Монт, изграден от цар Соломон върху руините на по-ранен мегалитен храм, е бил построен, за да подслони древната реликва, известна като Ковчежето със Заветите.
10. Аройското кралство на слънцето в Тихи океан, (Aroi Sun Kingdom of the Pacific)
Последната в моя списък на древни цивилизации е тази на неизвестната древна култура на Аройското кралство на слънцето в Тихи океан. Така нареченият изгубен континент Mю е потънал преди повече от 24 000 години при смяна на полюсите, като Тихоокеанският район е бил заселен отново от расова смесица на всички цивилизации, идващи от Рама, Китай, Африка и Америките.
Причузливите каменни колоси от Великденските острови .
.
.
.
.
.
Напреднала островна нация със земни площи, по-големи от тези на Тихоокеанието в момента, се е разраснала около Полинезия, Mеланезия и Mикронезия. Древни полинезийски легенди отбелязват забележителността на тази цивилизация. Царство Арой е съществувало много хиляди години преди европейците да преоткрият Тихия океан. Според преданията, аройците са строителите на много от мегалитните пирамиди, платформи, арки, пътища и статуи, намиращи се в централната част на Тихоокеанието днес.
Когато някои от над 400-те чакълени хълма в Нова Каледония са били разкопавани през 60-те години, намерените там циментени колони с вар и черупки са били датирани от 10 950-та и 5 120 г. пр. Хр. Тези странни построения може да се видят в южната част на Нова Каледония и на Острова на боровете.
Според жителите на Великденските острови, знаменитите им статуите са можели да ходят и се издигали във въздуха, където се въртели по посока на часовниковата посока. А микронезийците твърдят, че на остров Понпей камъните на осемнадесет-квадратни-километров град са били левитирани, за да се поставят на съответното им място.
Полинезийци от Нова Зеландия, Великденските острови, Хаваите и Таити вярват, че техните предшественици са имали способността да летят и са пътували по въздуха от един остров до друг.
In the 1987 film Wall Street, the character Gordon Gekko famously declared, “Greed is good.” His creed became the ethos of a decade of corporate and financial-sector excesses that ended in the late 1980’s collapse of the junk-bond market and the Savings & Loan crisis. Gekko himself was packed off to prison.
A generation later, the sequel to Wall Street – to be released next month – sees Gekko released from jail and returned to the financial world. His reappearance comes just as the credit bubble fueled by the sub-prime mortgage boom is about to burst, triggering the worst financial and economic crisis since the Great Depression.
The “Greed is good” mentality is a regular feature of financial crises. But were the traders and bankers of the sub-prime saga more greedy, arrogant, and immoral than the Gekkos of the 1980’s? Not really, because greed and amorality in financial markets have been common throughout the ages.
Teaching morality and values in business schools will not tame such behavior, but changing the incentives that reward short-term profits and lead bankers and traders to take excessive risks will. The bankers and traders of the latest crisis responded rationally to compensation and bonus schemes that allowed them to assume a lot of leverage and ensured large bonuses, but that were almost guaranteed to bankrupt a large number of financial institutions in the end.
To avoid such excesses, it is not enough to rely on better regulation and supervision, for three reasons:
* Smart and greedy bankers and traders will always find ways to circumvent new rules;
* CEOs and boards of directors of financial firms – let alone regulators and supervisors – cannot effectively monitor the risks and behaviors of thousands of separate profit and loss centers in a firm, as each trader and banker is a separate P&L with its own capital at risk;
* CEOs and boards are themselves subject to major conflicts of interest, because they don’t represent the true interest of their firms’ ultimate shareholders.
As a result, any reform of regulation and supervision will fail to control bubbles and excesses unless several other fundamental aspects of the financial system are changed.
First, compensation schemes must be radically altered through regulation, as banks will not do it themselves for fear of losing talented people to competitors. In particular, bonuses based on medium-term results of risky trades and investments must supplant bonuses based on short-term outcomes.
Second, repeal of the Glass-Steagall Act, which separated commercial and investment banking, was a mistake. The old model of private partnerships – in which partners had an incentive to monitor each other to avoid reckless investments – gave way to one of public companies aggressively competing with each other and with commercial banks to achieve ever-rising profitability, which was achievable only with reckless levels of leverage.
Similarly, the move from a lending model of “originate and hold” to one of “originate and distribute” based on securitization led to a massive transfer of risk. No player but the last in the securitization chain was exposed to the ultimate credit risk; the rest simply raked in high fees and commissions.
Third, financial markets and financial firms have become a nexus of conflicts of interest that must be unwound. These conflicts are inbuilt, because firms that engage in commercial banking, investment banking, proprietary trading, market making and dealing, insurance, asset management, private equity, hedge-fund activities, and other services are on every side of every deal (the recent case of Goldman Sachs was just the tip of the iceberg).
There are also massive agency problems in the financial system, because principals (such as shareholders) cannot properly monitor the actions of agents (CEOs, managers, traders, bankers) that pursue their own interest. Moreover, the problem is not just that long-term shareholders are shafted by greedy short-term agents; even the shareholders have agency problems. If financial institutions do not have enough capital, and shareholders don’t have enough of their own skin in the game, they will push CEOs and bankers to take on too much leverage and risks, because their own net worth is not at stake.
At the same time, there is a double agency problem, as the ultimate shareholders – individual shareholders – don’t directly control boards and CEOs. These shareholders are represented by institutional investors (pension funds, etc.) whose interests, agendas, and cozy relationships often align them more closely with firms’ CEOs and managers. Thus, repeated financial crises are also the result of a failed system of corporate governance.
Fourth, greed cannot be controlled by any appeal to morality and values. Greed has to be controlled by fear of loss, which derives from knowledge that the reckless institutions and agents will not be bailed out. The systematic bailouts of the latest crisis – however necessary to avoid a global meltdown – worsened this moral-hazard problem. Not only were “too big to fail” financial institutions bailed out, but the distortion has become worse as these institutions have become – via financial-sector consolidation – even bigger. If an institution is too big to fail, it is too big and should be broken up.
Unless we make these radical reforms, new Gordon Gekkos – and Charles Ponzis – will emerge. For each chastised and born-again Gekko – as the Gekko in the new Wall Street is – hundreds of meaner and greedier ones will be born.
Nouriel Roubini
Nouriel Roubini is Professor of Economics at the Stern School of Business, NYU, Chairman of Roubini Global Economics, and co-author of the book Crisis Economics. He has a cameo role in Oliver Stone’s new film Wall Street: Money Never Sleeps.
Originally published at Project Syndicate
All rights reserved, Roubini GlobalEconomics, LLC. Opinions expressed on RGE EconoMonitors are those of individual analysts and may or may not express RGE’s own consensus view. RGE is not a certified investment advisory service and aims to create an intellectual framework for informed financial decisions by its clients. This content is for informational purposes only and does not constitute, and may not be relied on as, investment advice or a recommendation of any investment or trading strategy. This information is intended for sophisticated professional investors who will exercise their own judgment and will independently evaluate factors bearing on the suitability of any investment or trading strategy. Information and views, including any changes or updates, may be made available first to certain RGE clients and others at RGE’s discretion. Roubini Global Economics, LLC is not an investment adviser.
Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение.
От породата на Монтен!
Струва си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройва непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:
„Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно.”
(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.
Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.
Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.
Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.
Разбира се, не съм толкова самомнителен, че да се смятам за единствения справедлив човек в тази страна. Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.
Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.
Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.
Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му е приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.
Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.
Хората искат да бъдат публично уверявани, че елементарните правила на човешкото съжителство имат смисъл. Искат да знаят, че „ония горе” са на тяхна страна. Така се чувстват подкрепени и обнадеждени. Те искат да чуят, че приличието и смелостта си струват; че в схватката с мерзостта трябва и да се рискува. Искат да знаят, че не са самотни, забравени и отписани.
Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.
Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.
Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.
Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.
Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.
Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.
Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.
И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.
Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.
Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога. И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?
Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.
Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.
Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.
Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена.
Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.
Д-р Христо Дамянов Огнянов е роден на 29.ХII.1911 г. в село Тресонче, Дебърско. Той е шестото дете в семейството. Родът му се състои от строители и зографи. Дядо му по баща е един от строителите – възстановители на опожарената от турците Стара Загора, която по-късно става родно място за Огняновия род. Дебър е край, известен със своите майстори иконописци. Прадядо му и дядо му по майка са изтъкнати представители на дебърската школа.
Христо Огнянов следва и завършва право и държавностопански науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Още от ученик започва да пише. Сътрудничи на много ученически вестници и списания. Помощник-редактор е на седмичника „Обзор“. Първият, който отхвърля тезата за „македонски език“ и „македонска нация“. През 1936 г. излиза първата му стихосбирка „Южни ветрове“ (издадена от издателство „Т. Ф. Чипев“). Многостранна е дейността му в чужбина – работи в „Гласът на Америка“, в „Свободна Европа“, занимава се с исторически, езикови, литературни и църковни теми. Участва и в симпозиуми за значението на литературите в изгнание и защитава човешките права в страните на Източна и Югоизточна Европа.
.
Спомени
…След 9.1Х.1944 г. зловещи вести достигаха до нас, спасените изгнаници на Запад. Колко много невинни избити. От вестник „Зора“ Данаил Крапчев, директор и душа на вестника, Йордан Бадев, редактор по културните въпроси, бедният Николчев, който беше техническа ос за всичко, което се отнася до „Зора“. Димитър Талев оцелял по щастлив начин, но как, при какви обстоятелства, оставаше неизвестно. Важното беше: той е жив. Само че бил затварян, в Дирекцията на тъй наречената „народна милиция , в затвор, изпратен в Бобовдол, после в Куциян. Изживяхме и възкресението му с романа „Железният светилник“. Беше тържество не правдата и таланта, така че читателите са разграбили романа като първа художествена изява, която пленява душата на българина с достойнство. Литературно-исторически романът беше първият мост към литературата до 9 септември 1944. Последваха романите „Илинден“, „Преспанските камбани“, трилогията „Самуил“, сиреч „Цар Самуил“ и др. Той се очерта като втори Иван Вазов. Нямаше възможност да му изкажем радостта си за неговите общобългарски успехи. Но както вече споменах, по едно време сам той ми се обади по наша сънародница, която през 1960 г. от Ню Йорк бе посетила свои близки в София. Помолил я да ми предаде негови сърдечни поздрави, с пожелание да творя по нататък. Човек трябва да се постави в моето положение, за да разбере неописуемата ми радост: преподавах български в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, откъснат от българския литературен живот като отшелник на самотен остров, и изведнъж привети от Димитър Талев! Бях окрилен. И както вече казах, написах едно стихотворение от 15 до 17 октомври 1960 г., без никаква надежда да му го пратя или да му го доставя по друг начин Времето се беше изменило в негова полза. Дотогава по начало, никой българин не можеше да пътува на Запад. През октомври 1965 г. това щастие изпита Талев. Пристигнал бе в Париж. Слава Богу, че овреме узнах за това, благодарение на парижкия ни кореспондент Кръстьо Зарев. С него бяхме работили заедно в Мюнхенският радиоцентър на „Гласът на Америка“ няколко години, до началото на 1956 г., когато заминах за Вашингтон. Беше земеделец по политически убеждения, познаваше земеделските проблеми, можеше да се произнася за времето преди и след Девети септември. Зарев бе свободен от всякакво сектантство. Разисквахме най-приятелски по много въпроси из областта на българското земеделие. имах до нейде представа за земеделските проблеми като журналист, който следеше работата на Министерството на земеделието. Свързваше ни искрено приятелство. Беше жива енциклопедия. От него научих допълнително доста много за земеделието и за политиката на различни правителства, особено това на Стамболийски, и, разбира се, за смъртния удар над българското селячество чрез насилствената колективизация. Той знаеше колко много ценя Димитър Талев. И щом узна, че той е пристигнал в Париж, веднага издейства среща с него. По-късно ми разправяше за разговора си с Димитър. От интереса, който Талев бе проявил към мене, Зарев заключил, че иска да ме види. Ето защо Кръстьо Зарев бе уведомил по телефона редакцията на Радио Свободна Европа за пристигането на Димитър Талев и за изразено желание да ме види. Нямаше време за губене. Още същия ден взех билет да замина със самолет на следващия ден, рано-рано. Добрият приятел Кръстьо Зарев ме изчака на летището „Орли“ доволен, че съм успял да взема навреме билет.
Той знаеше как да се свърже по телефона с писателя. След като чу гласа му, „Тук е, тук е!“ Подаде ми слушалката. С развълнуван глас го поздравих „Добро утро! Добре дошъл!‘ Добре заварил, – отвърна Талев с тъй добре познатия ми енергичен металичен глас. Веднага отбелязах: „Гласът ти звучи както винаги крепко, внушително!“. Талев от своя страна: „Не се даваме!“.
Това „не се даваме“ характеризираше тъкмо същността му да устоява на несгодите. Побързахме да отидем в хотела, където бе настанен Талев. Зарев щеше да дойде по обед, за да ме изведе из града. Уговорихме се. Чукам на вратата, а сърцето ми сякаш ще се пръсне от напрежение. „Влез!“ Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се – и пак потъваме в прегръдка. Едва след това задишах по-спокойно. Изразих му безкрайната си радост, че мога да го видя – 21 години след последната ни среща в Скопие. Благодаря на Зарев. „Разбрал, че си искал да се видим“. Добре се досетил. Бях решил да не събудя у Талев впечатление или подозрение, че искам да го разпитвам. Затова още от началото му казах: „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа.“ Уверих го, че и ние на Запад сме се радвали, може би повече от хилядите читатели в самата България, на успехите му, особено за това, че след официалното пораженство за пръв път той е възстановил достолепието на българската литература. Знаем, че по чудо, си останал жив, слава Богу! За Данаил Крапчев се твърди, че се бил самообесил. „Нищо подобно!“ – отвърна рязко Димитър. Убит бил с твърд предмет, нещо като цепеница, в затвора. Инсценирана „кавга“ със затворнически надзирател. Крапчев отишъл в Горна Джумая при по-големия му брат – Георги Талев, уж за по-сигурно. Че какво лошо е направил, за да се бои за живота си. Георги Талев, неговият стар приятел, казал със съжаление, че новите властници са развели знамето на безправното и избиват не един, не двама, а десетки българи, и то най-невинни измежду тях. От Талев узнах също, че Йордан е бил жестоко измъчван преди да бъде убит…
По погледа ми прочете въпроса как самият той е оцелял? Сам и заговори: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме документално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение.“
На запитването ми как точно е станало, Талев продължи: „Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. И разбрала не само тя къде съм задържан, но и други. Разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта.“
На времето Георги Кулишев бе един от директорите на вестник „Македония“. След убийството на Александър Протогеров той напуснал най-демонстративно вестника. Един от неговите приемници в редакцията беше младият Димитър Талев. Но той се е загрижил за живота му. Знаел е каква творческа личност, какъв голям българин е писателят. За задържането в Дирекцията на милицията са били уведомени и други лица. Вестта достигнала обаче и до ухото на Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят многочислен елит. А ето че Димитър Талев е жив? Как така? По-късно се изяснява, че именно по негово нареждане Димитър Талев е трябвало да бъде ликвидиран. Той дори не повярвал.
Димитър Талев разказва: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци – членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна.“
– Но щом е дошъл да провери дали наистина си жив, трябва да му е докладвано, че са те ликвидирали, както несъмнено е наредил.
– Има нещо такова… Пострадал е някой невинен…
Повече не каза, по-нататък и не питах. Сега се знае, че един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвидиран. Михаил Огнянов разправя, че истинският Димитър Талев навремето е направил всичко възможно журналистът съименник да не го кепази по-нататък с произведенията си, а да си смени името. Той, истинският Димитър Талев, и да иска, не би могъл да стори това, защото като писател е вече утвърден с това име. Другият Талев имал по-високо мнение за себе си, не се съгласил с предложението на Димитър Талев. С това е предрешил съдбата си. Явно, Димитър Талев бе разбрал за съдбата на своя злополучен съименник, но не спомена името му. И сега продължават недоразуменията: двамата синове на ликвидирания Димитър Талев един славист и един банков чиновник в Съединените щати често ги смятат синове на писателя Димитър Талев. За тяхна чест, те при запитване винаги са отговаряли, че има случайно съвпадение на имена.
– Само така може да се обясни моето оцеляване добавя Димитър Талев. – За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. Такъв повод не е могъл да намери.
От Дирекцията на милицията Димитър Талев е бил преместен в Централния софийски затвор. Това пък разбрах от един немец, дълго време живял в България, на име Мадол. В разговор за неговите патила след Девети септември той каза: „А вие сигурно не знаете, че бях в една килия с писателя Димитър Талев. Той не обичаше да участва в нашите разговори. Понякога споделяше няколко думи само с мене. Тих, углъбен в себе си. И, разбира се, загрижен като всички нас.“
Това предадох на Димитър Талев при срещата ги с него. Той беше изненадан, че съм срещал Мадол, но беше и зарадван, че Мадол също е оцелял. Светът е наистина малък!
Повдигнах въпроса и за пенталогията „Грозд“.
– Засега тя е само трилогия. Идната година ще стане тетралогия. Ще излезе романът „Гласовете ви чувам.
– А петата част?
– Ако имам време, и тя ще бъде написана. Ще бъде за Милостивия…
Припомних му, че по негови думи е работил върху първата част още преди края на войната. Талев каза, че някои откъси от нея са били поместени в „Зора“. Признах му, че през войната съм пропуснал това.
В затвора останал няколко месеца. Вместо да бъде освободен, го преместват в лагера Бобовдол. Едва след това се прибира при своите. Разбира се, питах го как в тия жестоки времена е могъл да завърши „Железният светилник“. Дълга и широка, но най-сетне романът бил завършен, към края на август 1946 г. Бил го дал за печат първоначално на Мирослав Минев. Но кое по липса на хартия, кое поради други причини, разбираеми за онова време, романът не бил обнародван. Попаднал в чекмеджето на Георги Караславов и там престоял години наред. Знаех от самия Талев, че „Железният светилник“ е бил завършен през 1946 година. Във връзка с това ще припомня един епизод.
В една статия Пантелей Зарев се бе опитал да докаже, че и през времето на култа били създадени значителни произведения. Освен „Тютюн“ от Димитър Димов, бе споменал и романа на Димитър Талев. От една страна знаех, че още през време на войната части от него са били публикувани в „Зора“, а от друга, че окончателно бил завършен през лятото на 1946 г., аз възразих на Зарев, че май е скаран с истината. Без да говоря за себе си, аз изтъкнах, че по сведение на Димитър Талев, дадено в разговор с негов сънародник, романът е предкултовско творение. Пантелей Зарев е литературен историк, галено дете на властта, знае непременно истината за тоя роман на Талев, защо следователно се опитва да свърже това превъзходно творение с времето на култа като доказателство, че това време не ще да е било толкова пакостно, щом като е могло да създаде такъв роман. Защо, прочее, Зарев предпочита лъжата пред истината?
Ден-два след това Пантелей Зарев се обади по Радио София и ме почете с комунистически ругателства. Нямало нужда да се заклеймява Борис Босилков (псевдоним на Хр. Огнянов), достатъчно е сторил той сам за себе си. Името не мирише на босилек, а на смрад. На висока чест бе тогава лъжата. Непоносима беше истината. Ако не бях чул от самия Талев, че романът „Железният светилник“ е бил писан през самата война, а завършен през 1946 г., нямаше да смущавам благатките сънища на Зарев.
В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. в Париж стана дума за насилственото му престояване в лагера Бобовдол. Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист той бил лишен от всякаква работа. И при тия тежки условия поработвал върху романа „Железният светилник“. Завършил го, както вече споменах, към края на август 1946 година. Уж Мирослав Минев се заел да го издаде в библиотека „Завети“, но не успял. Повече от една година след това върху него и семейството му пада гръм от ясно небе: задигат го от къщи и го изпращат на принудителен труд в рудника „Куциян“. Това знаех от моя братовчед Михаил Димитров от Стара Загора, познат на всички с галеното си име Миле. И той бил попаднал в Куциян, и то в една група, където били Аспарух Миников, Георги Димчев, Димитър Талев, някакъв сравнително повъзрастен нашенец (по потекло от родното ми село Тресонче, баща на рано починалия даровит поет Серафим Григоров). Георги Димчев, бивш летец от българската военна авиация, добър организатор, бил назначен за ръководител на тия злочестници в рудника „Куциян“. Това е едно от щастливите обстоятелства, за да оцелее Димитър Талев. Кой, как и защо е попаднал в рудника, не ми бе известно, освен че тогава властите са разполагали с живота на тъй наречените „великобългарски шовинисти“, „фашисти“ и какви ли не други „народни врагове“ Миле ми е разправял, как е бил отвлечен за права Бога. Адвокат по професия, бил в София по някаква работа, върнал се и се упътил към дома си от гарата. Не щеш ли, пътя му прекосила дълга редица несретници, подкарани като безсловесно стадо. Гледа Миле, мъка му било за тях, но и той бил безпомощен като тях. Чакал да свърши редицата, за да продължи пътя си за дома И тъкмо да прекоси пътя, един милиционер внезапно го пипнал за рамото: „Тъкмо ти ми трябваш!“ Не помогнали ни протести, ни викове, милиционерът го натикал в редицата. Вместо за дома, потеглил неизвестно за къде, и накрая се озовал в рудника „Куциян“. После узнал защо го е сполетяла тая беда: милиционерите трябвало да доставят определено число несретници. Липсвал им само един! И тоя несретник се оказал братовчед ми Миле.
От него също знам и известни подробности около принудителната работа в рудника. Всекиму се определяло дневен наряд. „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през много диоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.“
Разказах това на Талев, за да узнае кой ме е осведомил за общите им патила в рудника. „Така беше, потвърди Талев. Без тяхната подкрепа и пожертвувателност едва ли щях да оцелея. Задължен съм им много.“ Радваше се, че Миле е отдавна в Торонто и си е извоювал добро положение. „Един ден продължи Талев бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.
Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се“! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или поточно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ По-нататък: постепенно се съвзел под грижите на лекар, близък на семейството. После узнава, че за освобождаването му от ада в Куциян, освен Г. Караславов, са действали и други лица: литературният критик Георги Константинов, близките на Талев прилепчани Тодор Попадамов (известен деец в македонското революционно движение), Христо Калайджиев (друг отявлен комунист) и Георги Кулишев.
Друга тема на разговора бе българската македонска емиграция в Съединените щати и Канада. Д. Талев попита за Любен Димитров, редактор на седмичника „Македонска трибуна“, за Петър Ацев, за Асен Аврамов. Разпита ме как съм оцелял, какво съм правил, какво работя сега. Разказах му как съм попаднал през май „1945 г. в едно селце до Мондзее, недалече от Залцбург, по красота на природата същински рай. „Лунното езеро“ е обградено с планински възвишения, в които се оглеждат кристалните му води. По-далече от Залцбург не можеше да се иде. При тая природна обстановка и самота, от едно семейство край Мондзее можех да вземам том след том на немските класици. Никога не съм чел толкова много и толкова систематично. Половината от сборника „Пътешествие“ беше написана, другата половина беше завършена до 1950 година. Пожела да му разправя подробности как съм попаднал на сбирката „Броеница“, изцяло на библейска тематика.
Той вече беше прелистил подарения от мене сборник. Преди да си създадем връзка с просветени семейства в самото градче Мондзее, имах щастието да заваря в стаята си една библия, оставена от разселени немци в Западна Германия. Те скоро заминаха с камиони, освободиха стаи в околността. В такава стая се настаних заедно с един приятел. Тук намерих Библията: явно не са могли да я вземат със себе си. Беше тежка, с тълкувания към всички по-важни четива. Стаята ни беше в един пансион. В ресторанта вечер лудуваха върнали се от фронта войници и млади момичета: радваха се на живота! Това никак не ме смущаваше. Уединен в един кът, аз четях Библията, без да прескачам нито ред Прочетох я от есента на 1945 до март 1946 година. По-рано бях чел само части от Библията. Почувствах се като новороден. Изпитвах особено блаженство. Нямах ни помисъл да пиша стихове. След като се бяха поуталожили впечатленията и преживелиците от Библията, някак си от само себе си тя започна да се изявява в стихове. Така „Броеница“ бе написана за няколко седмици. Буквално като дар Божи…
Според мнозина експерти, резултатите от „референдума за минаретата” в Швейцария са част от естествената реакция срещу експанзията на глобалния ислямски проект. В тази връзка, можем да предположим, че паралелно с прокарването на този проект изглежда неизбежно и нарастването и радикализацията на антиислямските настроения в света. В известен смисъл, то е също толкова неизбежно, колкото навремето бе и негативната реакция на глобалния съветско-комунистически проект.
57,5% от гражданите на Швейцария – страната, смятана за един от символите на европейската култура, неочаквано се оказаха в категорията на „скритите ксенофоби” и „потенциалните фашисти”. Поне в очите на крайните либерали от континента, според които Европа е изпаднала в шок, виждайки резултатите от референдума.
Всъщност, истината е, че въпросният „шок” е по-скоро имитация в духа на прословутата „политическа коректност”, тъй като всички отдавна са наясно, че сериозните проблеми с мюсюлманите в Европа нарастват лавинообразно с всяка изминала година и нещата съвсем не опират само до минаретата или забрадките.
Достатъчно е да споменем факта, че нарастващият в геометрична прогресия брой на мигрантите от ислямския свят се превръща във все по-сериозно бреме за социалната система в Европа. Пример за това е ситуацията с турските имигранти в Германия. Между 1979 и 2000, числеността на турската диаспора в тази страна нарасна над два пъти – от 3 до 7,5 млн. души. При това обаче, броят на работещите турци си остана на нивото отпреди 30 години – само около 2 милиона. Обяснението е просто. На първо място, турците масово прехвърлят в Германия всичките си роднини до n-то коляно, повечето от които обаче предпочита да не работят, а разчитат на различните социални помощи, откровено възползвайки се от системата на високи социални стандарти, която германците успяха да изградят в десетилетията след Втората световна война.
На второ място, турските семейства са многодетни, но и сред второто и трето поколение имигранти, които са родени в Германия, се е наложила същата жизнена философия, т.е. повечето от тях не желаят да работят. Тази специфична сплав между някои национални особености и западната потребителска култура поражда вече доста многобройната прослойка от вечни студенти, ангажирани в сферата на услугите, продавачи в малки „семейни” магазини и откровени безделници. Всеки българин, който е пътувал в Европа, няма как да не ги е забелязал. Представителите на по-старото поколение по цели дни висят в „етническите” кафенета, бистрейки политика, докато младите просто се скитат из улиците.
Разбира се, казаното по-горе не се отнася само за турците (те далеч не са най-тежкия случай), а и за голямата част от мигрантите-мюсюлмани във всички европейски държави. Развитата европейска социални система ражда синдрома на „принципиалното готованство”. Едва ли някой ще отрече, че мигрантите напускат родината си именно в търсене на по-добър и безгрижен живот. Другите причини са второстепенни (тук не говорим за бежанците). А безделието и нежеланието (или пък неспособността) за пълноценна интеграция в европейското общество създават хранителна среда за разпространението на екстремистките идеи. Защото, винаги е по-удобно да скриеш собствената си необразованост, неспособност за адаптация или просто мързел зад различните форми на политически протест или твърденията за „идеологическа несъвместимост”.
Сред последиците от тази ситуация е вече споменатото по-горе непрекъснато нарастващо бреме върху социалните системи на повечето европейски държави. Статистиката сочи, че с всяка изминала година, сред мигрантите и представителите на диаспорите, нараства броят на онези, които предпочитат да живеят със социални помощи. В резултат от това, икономическият ефект, който Европа навремето постигна благодарение на икономическата миграция отвън, отдавна е „нивелиран” от негативите и разходите (преки и косвени), които са принудени да правят редица европейски държави във връзка с непрекъснато нарастващия поток от имигранти (за които работа вече няма) и увеличаващата се численост на диаспорите.
Когато всичко това се съпровожда с претенции на въпросните диаспори към местните власти да решат всичките им проблеми за сметка на държавата, както и от културна експанзия, съчетана с нарастване на екстремизма, едва ли можем да се учудваме, че нервите дори и на толкова търпеливи и толерантни хора, като швейцарците, започват да се опъват. На всичкото отгоре, Европа не е наясно, как да реагира на този процес. Така, европейците се оказаха в капана на концепцията за толерантността, „отварянето” и мултикултурализма, която лансираха дълги години, и това става все по-очевидно.
Немаловажна роля за подобно развитие изигра и отказът на европейците от християнските им корени. Като нещата опират дори не толкова до християнството, като религия, колкото до това, че в течение на дълги векове европейската цивилизация притежаваше собствена, утвърдена традиционна идентичност, която и позволяваше не само да се развива динамично, а и да осъществява мащабна външна експанзия, успешно асимилирайки новите, представляващи други култури, елементи в европейската „нация”.
През миналия ХХ век обаче, Европа, отчасти като последица от двете унищожителни световни (но най-вече европейски) войни, се ориентира към доброволния отказ от собствената си традиционна идентичност, опитвайки се да създаде вместо нея някаква нова „постхристиянска” идентичност. Последната обаче, независимо от всичките и технологични „плюсове”, засега се оказва изключително крехка и неефективна, най-вече в случаите на сблъсък с други традиционни култури (особено ако тези сблъсъци носят и определен идеологически заряд). Европейците се опитаха да заместят християнската религия с вярата във всемогъществото на икономическите фактори, в съчетание с демократичните институции и общочовешките ценности (съвсем в духа на европейския хуманизъм), с цел постигането на максимален материален комфорт. Оказа се обаче, че върху милиарди хора в света, тези фактори въздействат по начин, силно различаващ се от представите на европейските теоретици, или пък въобще не им въздействат.
Казано с други думи, Европа вероятно би могла да съществува безпроблемно, съобразно с новите „постхристиянски” правила, само ако и целият останал свят беше населен с европейци. Което разбира се не е така и е глупаво да смятаме, че някога би могло да се случи.
Впрочем, всичко това са детайли и проблеми на европейските елити, чиито позитивистки утопии успяха да объркат не само тях самите, но и обикновените европейци. Истината е, че швейцарският референдум, както и спорът за забрадките във Франция, са само дребни, периферни епизоди от обоснования от Самюел Хънтингтън „цивилизационен сблъсък”, който се оказва съвсем реален, независимо от критиките на многобройните либерални и леви теоретици и анализатори. Проблемът е в изострящата се конкуренция между различните проекти за глобализацията на света. А сред най-активните подобни проекти през последните десетилетия е ислямският проект. Което пък е повод да анализираме някои технологични особености на външното му позициониране, отказвайки се от пропагандните клишета от края на миналия век, които се опитват да разглеждат и оценяват всичко случващо се в контекста на отдавна несъществуващия двуполюсен свят, както и от лицемерните „политически коректни” табута, пречещи за обективния анализ на ситуацията.
Сблъсъкът между глобалните цивилизационни проекти
Фактът, че ислямът се превърна не просто в глобален по мащабите си проект, а и в проект, принципно претендиращ да осъществи глобализацията на света по собствения си модел, стана особено очевиден през последните няколко десетилетия. Впрочем, и в миналото идеолозите на исляма никога не са криели, че в идеалния случай крайната им цел е ислямизацията на целия свят и повсеместното налагане на законите на шариата. Това следва да имат предвид всички, опитващи се обективно да оценят вътрешната мотивация и потенциала на този проект, както и когато се очертават схемите на взаимодействие с него.
Между другото, това е едно от фундаменталните различия между исляма и мнозинството други големи световни религии, които никога не са си поставяли (най-малкото открито) подобни цели. По-старите от исляма религии – например християнството, будизмът или юдеизмът, си дават сметка, че тоталното обръщане на всички хора в тяхната вяра е невъзможно, по принцип, а и едва ли би било особено полезно. Опитът на конкистадорите в Америка, заради който периодично се сипят хули срещу цялото християнство, всъщност е само епизод от историята на Католическата църква, при това осъден впоследствие от Рим.
Християнската есхатологична доктрина директно заявява, че с наближаването на Сташния съд огнищата на истинската вяра най-вероятно ще стават все по-малко, докато различните отклонения от нея, напротив, ще придобият масов характер. А идването на Антихриста ще бъде обусловено, наред в всичко друго, и от факта, че повечето хора ще започнат да се кланят на някаква лъжлива религия и нейния лъжлив бог. Тоест, изграждането на тотално християнски световен ред в глобални мащаби (т.нар. „рай на земята”) се признава за принципно невъзможно. Всичко това обаче, е между другото.
През последните десетилетия, глобалната мисия на исляма придоби принципно ново звучене и форми, предвид промените в спецификата на съвременния свят, вече споменатото разрушаване на двуполюсната система, появата на принципно нови технологични възможности (включително качествения скок в развитието на масовите медии и комуникационните средства), укрепване на ресурсната база на проекта (за сметка на принципно променената роля на петролните държави в световната икономическа система), а също заради все „по-отворения” характер на света и динамизацията (в сравнение с последните няколко века) на миграционните потоци. Но най-важното е, че ислямският проект рязко се политизира и то на едно ново равнище, получавайки възможност да упражнява наистина глобално влияние върху световните процеси. С течение на времето, ислямският проект еволюира от чисто религиозен, в религиозно-политически, а след това и в политико-религиозен. Разбира се, този процес не започва от вчера, но именно напоследък придоби нови форми и особен динамизъм.
По ирония на съдбата, всички тези нови възможности бяха предоставени на ислямския проект от Запада, осъществяващ собствения си глобален проект, по свой план и в името на собствените си интереси, но принуден днес да се съобразява и с неизбежните негативни странични ефекти от този процес. Либералният глобализационен проект продължава с необяснима самоубийствена обреченост да изгражда, стъпало по стъпало, стълбата, по която ислямският проект (а и не само той) се изкачва на качествено ново ниво на развитие.
Интересното в случая е, че по технологичните си цели ислямският проект малко се различава от либералния евроатлантически, на който така яростно се противопоставя. Привържениците и на единия, и на другия, с всички възможни средства, се стремят да накарат света да заживее по правилата, които самите те смятат за универсални и полезни, без значение какво мисли по въпроса останалото население на планетата. Тоест, нещата много напомнят ситуацията с други глобални проекти – например с комунистическия, който позорно се провали. Навремето комунистите също се противопоставяха на либералния глобализационен проект, но преследваха същите технологични цели – да поставят целия свят под общ унифициран знаменател.
В този смисъл, няма нищо чудно, че ислямистите са си избрали за основен враг именно западната цивилизация, а не примерно Китай или пък Индия и Бразилия, нито дори Русия с нейния ядрен потенциал. Причината е, че Китай, Индия, Русия и Бразилия в момента не разполагат със собствени глобални проекти, нито пък изповядват някаква глобална идеология, изнасяйки я в останалия свят. Поне засега е така. Пак поради това, днес западната цивилизация води открита битка за влияние именно с ислямския свят, докато с останалите си конкуренти все още предпочита да се бори с други средства.
Силните страни на ислямския проект
Без съмнение, ислямският проект има своите силни страни. На първо място, това е ясната и разбираема идеология, морални ориентири и ценностна система, която се противопоставя на съвременната квазирелигия на потреблението, хедонизма и релативизма, която проповядва съвременният либерален Запад, като основна цел и смисъл на живота.
Впрочем, с подобна система разполагат, в една или друга степен, всички големи световни религии. Или поне монотеистичните. Във всеки случай, християнството със сигурност притежава такава система. Проблемът на Запада е, че доброволно се отказа от традиционната си религия и сега се опитва да накара и останалите да сторят същото. Тоест, на практика, съвременният либерален Запад олицетворява новото езичество, което неизбежно влиза в конфликт с всеки монотеизъм. Просто, новите езичници на Запада вече са сложили кръст на своя християнски монотеизъм. В същото време, ислямският монотеизъм е много динамичен, прост и достъпен и притежава глобални амбиции.
Истината е, че човечеството винаги ще се нуждае от идеали и идеологии и това няма да се промени. Такава е човешката природа. Затова е неизбежна и конкуренцията между различните идеологии. Деидеологизираният свят, който мнозина убедени либерали смятат за идеален, на практика не само е невъзможен, но и е обречен на неизбежно поражение. В този смисъл, либерализмът вече е достигнал чертата, отвъд която ще започнат процеси на бавно но сигурно саморазрушаване. На практика, тоталната свобода на възгледите и абсолютният морален релативизъм съвсем не пораждат многообразие, а по-скоро вакуум, т.е. пустота, която или ще се „взриви”, или ще трябва да бъде запълнена с някаква алтернативна идеология. Доведена до абсурд, либералната концепция (както впрочем и всяка друга) няма как да не започне да функционира все по-зле. Между другото, сегашната криза е сред проявите на този процес – системата започва да се самоизяжда.
В същото време, ислямът предлага редица много полезни правила, касаещи ежедневния живот на битово равнище, които (ако бъдем откровени) заменят за недотам грамотната мюсюлманска маса богословските тънкости, достъпни само за ограничения кръг на ислямското висше духовенство, ислямските интелектуалци и елита, като цяло. В ежедневния живот, ислямът дава прости отговори на сложните въпроси. Наистина, понякога тези отговори са прекалено прости и нерядко са по-прости, отколкото в другите световни религии. Което не може да не привлича към него огромни маси от хора. В случая, влияние вероятно оказва и фактът, че ислямът е сравнително млада религия, както и, че богословието все още не се е откъснало прекалено много от вярващите.
Второто несъмнено предимство е позитивната демография на мюсюлманските държави. Мюсюлманите в света стават все повече, на първо място заради високата раждаемост, обусловена както от религиозно-идеологически причини, така и от ниското ниво на развитие на повечето мюсюлмански държави. Бедността винаги е подтиквала хората да имат повече деца, като гаранция за оцеляването на рода. Пак тя определя и динамиката на миграционните потоци. Милиони мюсюлмани бягат от страните си, тласкани, на първо място, от бедността и ограничените перспективи за реализация. Още повече, че западната цивилизация направи света по-отворен.
При това обаче, именно общата религия им позволява да съхранят собствената си идентичност, да водят специфичния си начин на живот, сравнително успешно да се съпротивляват на културната интеграция и да се консолидират в затворени общности, което винаги е по-ефективния начин за отстояване на груповите интереси. По същата причина, те запазват връзките с родината и остават дейни участници в глобалния ислямски проект.
Третото предимство е нарастването на ресурсната база. Съвременното разделение на труда и тенденциите на развитие на съвременното потребителско общество, с всяка изминала година, изискват все повече енергоносители. А с тях разполагат държавите от ислямския свят, под формата на петрол и природен газ. Средствата, получавани от продажбите им се влагат и в прякото или косвено прокарване на глобалния ислямски проект. Пример за това са някои постсъветски републики, Босна и, отчасти, Косово, където ислямизацията, до голяма степен и съвършено открито, се финансира отвън.
Слабите страни на ислямския проект
В същото време, ислямският проект има и редица съвсем очевидни недостатъци, които неизбежно създават и ще продължат да създават в бъдеще сериозни проблеми пред реализацията му. При определено развитие на събитията, тези проблеми могат да се окажат толкова сериозни, че да доведат до глобалната конфронтация на ислямския проект с целия останал свят. Впрочем, отделни периферни схватки вече се водят по цялата територия на планетата. И въпросът е, дали ще прераснат в глобален сблъсък.
Основният недостатък на ислямския проект директно кореспондира с неговото най-голямо достойнство. Днес ислямът действително демонстрира най-голяма динамика в опитите си да лансира ценностна система, алтернативна на западната цивилизация. С което печели симпатиите на милиони. Това наистина е така и, ако трябва да бъдем честни, „разлагащият” се Запад също носи своята вина за подобно развитие.
В същото време обаче, ислямският проект демонстрира и крайна избирателност, стигаща до висока степен на нетърпимост към всеки инакомислещ. Ислямският проект дава позитивна картина на бъдещето само и изключително за онези, които изповядват мюсюлманската религия. По този начин обаче, автоматично се свива и „електоралната” (фигуративно казано) база, и полето за маньоври, и основанията за утвърждаване на моралното му превъзходства. Ислямският проект въобще не възнамерява да доказва на останалото човечество моралната си правота. Впрочем, истината е, че той не се интересува от човечеството, като цяло и затова останалата част от него не влиза в сметките му. Ако тези хора не са избрали истинската вяра, толкова по-зле за тях. Ако се съпротивляват, трябва да бъдат физически унищожени. Ако пък не се съпротивляват ги чака ролята на безправни изпълнители на волята на победителите. Илюстрация за което е животът в държавите, където мюсюлманите са абсолютното мнозинство от населението. Представителите на другите вероизповедания там далеч не се ползват със същите права. Впрочем, ако се върнем назад в историята, ще видим, че мюсюлманите обикновено се превръщат в мнозинство, в една или друга страна, осъществявайки изключително твърда мисионерска политика.
В тази връзка, нека си припомним, че по повод на „референдума за минаретата” турският парламент заклейми Швейцария и нарече швейцарците „расисти”, призовавайки ги, в същото време, към толерантност и религиозна търпимост. Би било интересно обаче, да видим как биха реагирали турците, ако им напомнят на чия територия е разположена съвременна Турция и как я е завоювала. Или например, ако ги бяха накарали да възстановят кръста, увенчавал някога купола на катедралата „Света София” в Истанбул (бившият Константинопол) – като пример за религиозна търпимост. Реагирайки по този начин на случващото се в Швейцария, или пък във Франция, където въпросът за носенето на фередже на обществени места отново бе поставен на дневен ред, турците едва ли трябва да се учудват, защо Франция и Германия не ги искат в ЕС.
Ако наистина се стреми да бъде ефективен, един глобален политически проект не може да проявява подобна отчайваща липса на гъвкавост. Всъщност, може, само че в такъв случай е обречен на провал. Защото глобалността се основава именно върху универсалността и общодостъпността на модела, предлаган от един или друг проект. От технологична гледна точка, е необходима и висока степен на свобода, която да е инкорпорирана в проекта, както и позитивна перспектива за бъдещето, разкриваща се пред всеки реален и потенциален участник в него, без оглед на индивидуалната му специфика. Тоест, проектът следва да е привлекателен.
Макар да не съм привърженик на либерализма, не мога да не призная изключително високата технологична ефективност на либералната глобализация. Тя привлича с това, че предлага модел на щастливо бъдеще за всички хора на планетата, независимо от тяхната религия, националност, възгледи, благосъстояние, външен вид и т.н. В същото време, тя апелира към онези качества на човешката природа, които са присъщи на всички хора, без изключение.
Дали наистина е така, реално ли е подобно нещо, или не, правилно ли е, или пък е неправилно, е вече съвсем друг въпрос. Освен това, от чисто религиозна гледна точка, може да се твърди, че либерализмът апелира не към някакви абстрактни човешки черти, а към греховете и страстите на хората, с които спекулира. Въпреки това, сам по себе си, този проект е изключително ефективен, именно защото действително изглежда много привлекателен за огромни маси от хора.
При ислямският проект всички тези качества или са крайно недостатъчни, или въобще липсват. В момента, този проект дори не наподобява борба за някаква истина, т.е. за някаква религиозна идея, а, на първо място, е средство в битката на мюсюлманските етноси за място под слънцето в съвременния свят. Казано по-просто, на преден план в борбата на ислямския проект срещу Запада (и целия останал свят) излиза не моралната правота на истината в битката и със системата на пороците и греха (както понякога представят нещата ислямските интелектуалци), а единствено опитът да се отстои собственото право на също толкова добър живот, какъвто живее Западът, но съобразен със спецификата на мюсюлманската култура. Това придобива съвсем очевидно изражение, от една страна, в агресивната тактика на мюсюлманските диаспори, заселващи нови територии. Тези хора повсеместно демонстрират не толкова някакъв алтернативен, по-морален и по-привлекателен начин на живот и ценностна система, колкото просто се опитват физически да изтласкат коренното население от изконните му територии, натрапвайки му нови, чужди за местните жители, форми на съществуване, като например изграждането на прословутите минарета в Швейцария. При това, нерядко го правят в доста агресивна форма. Често ислямът се превръща за тях само в прикритие и самооправдание в баналната битка за сфери на влияние. При това, с исляма нерядко се оправдават и някои откровено криминални методи, с които се води въпросната битка.
От друга страна, тази оценка се потвърждава от безумния разкош, практикуван от много мюсюлмански (и най-вече арабски) елити, на фона на бедността на основната част от мюсюлманското население на планетата. Петролните шейхове (а и не само те) са изпреварили със светлинни години „гнилия” западен хедонизъм. При това, няма как да не го забележим, тъй като този разкош с огромно удоволствие се демонстрира на целия свят.
Всички тези обстоятелство, в значителна степен, балансират, в очите на немюсюлманския свят, онези морално-нравствени предимства на религиозната концепция на ислямския проект, за които споменах по-горе, защото в реалния живот тези ценности имат доста избирателно въздействие и нерядко си остават само на теория. Тоест, по същество, сме изправени пред същия релативизъм и двоен стандарт, само че под друга форма. В реалната практика на ислямския проект, хедонизмът, несправедливостта, притесненията и насилието са лоши не сами по себе си, а само, когато биват засегнати правата на мюсюлманите. В такъв случай обаче, ценностите на исляма се оказват не универсални и не безусловни, т.е. и неособено актуални за цялото човечество.
Тази визия обуславя и втория, много сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект – неговият отрицателен имидж. Защото трябва да признаем, че днес в „лице” на този проект са се превърнали терорът и агресията. При това, за съжаление, нещата не опират само до предубедеността на враждебно настроените медии. Поне в момента може еднозначно да се твърди, че умереният и традиционен ислям, както и духовно здравите мюсюлмански интелектуалци, почти повсеместно губят битката с ислямските радикали за контрол върху стремително радикализиращите се мюсюлмански маси – т.е. с тъй наречената „улица”.
Отделен въпрос е, дали такава битка въобще се води. Някои експерти например смятат, че развитието на екстремистките тенденции не поражда особени протести сред традиционното мюсюлманско духовенство, тъй като радикалите се оказват удобен инструмент за завоюването на нови територии и ресурси. Впрочем, това е само хипотеза. При всички случаи обаче, без подкрепата на държавата и управляващите елити, в много страни умерените мюсюлмани твърде бързо биха се превърнали в маргинали, тъй като в условията на „свободна конкуренция” шансовете им за победа над радикалите са близки до нула. Днес, както никога досега, мюсюлманската „улица” е склонна да търси най-простите отговори на най-сложните въпроси, както вече споменах и по-горе. И насилието и се струва напълно допустимо, а понякога и предпочитан метод за разрешаване на всички жизнени проблеми в съвременния свят.
Междувременно, ислямските лидери се опитват да убедят целия свят да не вярва на очите си. Те твърдят, че екстремизмът е „изключение”, а ислямът е религия на мира, както и, че терористите нямат националност и религия. Само че на теоретиците на ислямския проект би трябвало да е ясно, че е много трудно да се повярва в това, когато почти ежедневно, от всички краища на планетата, идват съобщения за убийства, взривове и други престъпления, демонстративно извършвани „в името на Аллах”. В нито една друга световна религия, днес не се наблюдава нещо подобна. Никой не взривява къщи „в името на Христос”, или пък разстрелва хора „в името на Буда”. Дори практиката на личното, битово общуване с мюсюлманските диаспори в различни държави по света, меко казано, не оставя усещането, че ислямът действително е религия на мира.
Ислямският проект и „другите”
На фона на всичко това, за повечето немюсюлмани в света става трудно да се отнасят с необходимата търпимост към ислямския проект, да оставят на заден план опасенията си и да разчитат на това, че навремето ислямската цивилизация е дала на света плеяди блестящи философи и учени. Защото огромното мнозинство от хората се вълнуват от случващото се днес. А днес ислямският проект си е създал имиджа на егоистичен и агресивен и почти с нищо неотличаващ се, на практика, от конкурентните му глобални проекти. Ислямският проект цели да направи мюсюлманите щастливи. Лошото е, че за постигането на тази цел всички средства се смятат за добри. Проблемът обаче е, какво да правят останалите, т.е. немюсюлманите? Да станат мюсюлмани? Или да се самоубият? Подобна постановка на въпроса праща в задънена улица и самия ислямски проект.
Между другото, навремето със сходен имидж се ползваше и друг глобален проект – съветско-комунистическият и тъкмо това фатално ерозира позициите му. Нека си припомним, че въпросният проект беше формулирал достатъчно привлекателен и универсален модел на едно позитивно бъдеще. При това, на определен етап, популярността на този проект беше придобила наистина глобален характер. Ако не беше така, не бихме могли да говорим и за „двуполюсния свят”, в който съветско-комунистическият проект се противопоставяше на този на демократичния капитализъм. Сред причините за неговия крах се оказа именно склонността му към използване на насилие за решаването на поставената задача за „ощастливяване” на цялото човечество. Или, поне глобалния образ на този проект, като разчитащ на насилието.
В този смисъл, обясненията на мюсюлманските лидери пред световната общност, че ислямът е едно, а радикалните ислямисти – нещо съвсем друго, започват да изглеждат безсмислени и дори смешни. Също както и твърдението им, че става дума за вътрешни проблеми на ислямския свят. Сред мнозинството немюсюлмани възниква естественият въпрос, ако действително става дума за „отклонения”, или за „вътрешни проблеми”, защо те не се решават от самите мюсюлмани, а се налага намесата и на останалия свят? Защо умерените мюсюлмани не могат сами да се справят с радикалните елементи? Така че именно те, а не радикалите, да формират имиджа на глобалния ислямски проект. Ако бяха в състояние да го направят, и отношението на останалия свят към този проект би се променило, а и ефектът от собствените им усилия щеше да е по-голям.
За съжаление обаче, както изглежда, липсва масово и адекватно разбиране на тези проблеми дори сред мюсюлманските елити. И това е друг сериозен проблем. В основната си част, ислямският свят не се оказва достатъчно способен да работи за преодоляване на грешките си, което в бъдеще ще се превърне в основния му проблем. Самокритиката е много рядко качество в тези среди. Мюсюлманските лидери и „улицата” са склонни да винят за собствените си проблеми всички останали, но не и себе си. Между другото, това също отличава фундаментално исляма от християнството например. За причините на този феномен може да се спори, но е трудно да се отрича съществуването му. Самоувереността не е нещо лошо, ако не преминава в откровен нарцисизъм и вяра в собствената изключителност. За политическия глобален проект, съзнателният отказ от самоанализ гарантира неизбежно поражение. Което се отнася не само за ислямския, но и за всички други глобални проекти.
Друг сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект е зависимостта му от неговите преки конкуренти. Което се обяснява с това, че от много векове насам ислямът е загубил водещите позиции в развитието на науката и техниката и не демонстрира способност за самостоятелно развитие на ново технологично равнище. За причините може да се спори, но това е факт. Ислямският свят отдавна е престанал да смайва човечеството с велики учени, талантливи изобретатели, общопризнати философи. Дори и най-богатите и развити мюсюлмански държави са принудени да внасят отвън открития, челни иновации, ефективни технологии и социални методики. Тоест, развитието им има по-скоро екстензивен и заимстващ характер.
Разбира се, има и изключение, но като цяло е така. При това, понякога се създава впечатление, че ислямският проект въобще не стреми към истинско, а не към някакво формално лидерство. Много от младите хора се насочват не към науката, а към различни нискоквалифицирани сфери на труда – търговия, посредничество, услуги и криминален бизнес, а обикновено връх на мечтите им е военната, юридическата или икономическа кариера.
Според мен, определена роля тук играе специфичният мироглед. Именно свръхидеологизацията, свръхполитизацията и непримиримото противопоставяне на останалия свят, които са толкова модни напоследък в ислямистките среди, както и постоянното самовнушаване на идеята за собствената изключителност и непогрешимост, ги лишава от стимули за развитие и ги праща в афганистанските пещери. В края на краищата, защо ти е да се развиваш, след като си „избран”? Защо да измисляш нещо, след като американците вече са измислили ракетите „Стингър”, а руснаците – автомата „Калашников” и те ти вършат прекрасна работа? Защо да се учиш от чуждия опит, ако това е опитът на неверниците? Подобно мислене, най-малкото, затормозява развитието, а съществува и риск да го вкара в задънена улица.
Освен това, да не забравяме, че финансовите приходи на мюсюлманския свят, с чиято помощ се активира глобалният ислямски проект, идват, на първо място, от Запада. И само докато Западът е склонен да продължи да играе тази игра, петролните шейхове ще могат да спонсорират глобалния ислямски проект. И атомната бомба, с която вече разполага Пакистан и към която се стреми Иран, няма да помогне за решаването на проблема.
Без значение, дали мюсюлманските лидери са наясно с това, подобно позициониране обрича проекта им на вечна зависимост от онези, които те толкова яростно критикуват. А зависимостта винаги означава и податливост на влияние отвън, да не говорим, че силно ограничава перспективите за успех. Нещо повече, колкото и да се разширяват мюсюлманските диаспори в Европа, САЩ и другите развити държави в света, в момента те не са в състояние дори и просто да оцелеят, без да паразитират върху постиженията на „противниците” си. Затова и стремежът за изтласкване или дори унищожаване на своите конкуренти означава за ислямския проект (поне днес е така) и движение към собствената му криза. Така омагьосаният кръг окончателно се затваря. В момента, глобалният ислямски проект не демонстрира способност да осъществи нито морално, нито технологично лидерство в света. Моралното лидерство е невъзможно, тъй като ислямският проект е ориентиран единствено към интересите на мюсюлманите. А технологичното – заради нежеланието, или неспособността да се формулира иновационен дневен ред. Строго погледнато, всичко това говори за вътрешната незрялост и недовършения характер на ислямския политико-религиозен проект, именно в качеството му на глобален. Което е в остър дисонанс и дори се конфронтира с крайно високите амбиции на въпросния проект, пораждайки маса както вътрешни, така и външни проблеми.
Поне засега обаче изглежда, че множеството вътрешни трудности (които тук не анализираме) и липсата на консолидация вътре в самия ислямски проект, не позволява всички тези проблеми да се осъзнаят напълно. За да стане по-ефективен, ислямският проект се нуждае от мащабни и качествени вътрешни реформи. На практика обаче, неосъзнаването на собствените проблеми само стимулира нарастващата агресивност и залагането на екстензивното разпространение, като начин да се отлага до безкрайност решаването на вътрешните проблеми.
В тези условия, можем да очакваме, че съпротивата срещу глобалния ислямски проект повсеместно ще нараства. Ислямските теоретици не бива да се самозалъгват с това, че отделни представители на местното население в традиционно немюсюлмански държави решават да приемат исляма. Тези хора са обречени да си останат маргинали. Което ни демонстрираха и резултатите от швейцарския референдум за минаретата, и положителната реакция на френското общество на стремежа на президента Саркози да забрани носенето на фереджета в публичните учреждения.
стерският съвет начело с Александър Малинов,
