Димитър Талев в спомените на Христо Огнянов

.

Д-р Христо Дамянов Огнянов е роден на 29.ХII.1911 г. в село Тресонче, Дебърско. Той е шестото дете в семейството. Родът му се състои от строители и зографи. Дядо му по баща е един от строителите – възстановители на опожарената от турците Стара Загора, която по-късно става родно място за Огняновия род. Дебър е край, известен със своите майстори иконописци. Прадядо му и дядо му по майка са изтъкнати представители на дебърската школа.
Христо Огнянов следва и завършва право и държавностопански науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Още от ученик започва да пише. Сътрудничи на много ученически вестници и списания. Помощник-редактор е на седмичника „Обзор“. Първият, който отхвърля тезата за „македонски език“ и „македонска нация“. През 1936 г. излиза първата му стихосбирка „Южни ветрове“ (издадена от издателство „Т. Ф. Чипев“). Многостранна е дейността му в чужбина – работи в „Гласът на Америка“, в „Свободна Европа“, занимава се с исторически, езикови, литературни и църковни теми. Участва и в симпозиуми за значението на литературите в изгнание и защитава човешките права в страните на Източна и Югоизточна Европа.

.

Спомени
…След 9.1Х.1944 г. зловещи вести достигаха до нас, спасените изгнаници на Запад. Колко много невинни избити. От вестник „Зора“ Данаил Крапчев, директор и душа на вестника, Йордан Бадев, редактор по културните въпроси, бедният Николчев, който беше техническа ос за всичко, което се отнася до „Зора“. Димитър Талев оцелял по щастлив начин, но как, при какви обстоятелства, оставаше неизвестно. Важното беше: той е жив. Само че бил затварян, в Дирекцията на тъй наречената „народна милиция , в затвор, изпратен в Бобовдол, после в Куциян. Изживяхме и възкресението му с романа „Железният светилник“. Беше тържество не правдата и таланта, така че читателите са разграбили романа като първа художествена изява, която пленява душата на българина с достойнство. Литературно-исторически романът беше първият мост към литературата до 9 септември 1944. Последваха романите „Илинден“, „Преспанските камбани“, трилогията „Самуил“, сиреч „Цар Самуил“ и др. Той се очерта като втори Иван Вазов. Нямаше възможност да му изкажем радостта си за неговите общобългарски успехи. Но както вече споменах, по едно време сам той ми се обади по наша сънародница, която през 1960 г. от Ню Йорк бе посетила свои близки в София. Помолил я да ми предаде негови сърдечни поздрави, с пожелание да творя по нататък. Човек трябва да се постави в моето положение, за да разбере неописуемата ми радост: преподавах български в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, откъснат от българския литературен живот като отшелник на самотен остров, и изведнъж привети от Димитър Талев! Бях окрилен. И както вече казах, написах едно стихотворение от 15 до 17 октомври 1960 г., без никаква надежда да му го пратя или да му го доставя по друг начин Времето се беше изменило в негова полза. Дотогава по начало, никой българин не можеше да пътува на Запад. През октомври 1965 г. това щастие изпита Талев. Пристигнал бе в Париж. Слава Богу, че овреме узнах за това, благодарение на парижкия ни кореспондент Кръстьо Зарев. С него бяхме работили заедно в Мюнхенският радиоцентър на „Гласът на Америка“ няколко години, до началото на 1956 г., когато заминах за Вашингтон. Беше земеделец по политически убеждения, познаваше земеделските проблеми, можеше да се произнася за времето преди и след Девети септември. Зарев бе свободен от всякакво сектантство. Разисквахме най-приятелски по много въпроси из областта на българското земеделие. имах до нейде представа за земеделските проблеми като журналист, който следеше работата на Министерството на земеделието. Свързваше ни искрено приятелство. Беше жива енциклопедия. От него научих допълнително доста много за земеделието и за политиката на различни правителства, особено това на Стамболийски, и, разбира се, за смъртния удар над българското селячество чрез насилствената колективизация. Той знаеше колко много ценя Димитър Талев. И щом узна, че той е пристигнал в Париж, веднага издейства среща с него. По-късно ми разправяше за разговора си с Димитър. От интереса, който Талев бе проявил към мене, Зарев заключил, че иска да ме види. Ето защо Кръстьо Зарев бе уведомил по телефона редакцията на Радио Свободна Европа за пристигането на Димитър Талев и за изразено желание да ме види. Нямаше време за губене. Още същия ден взех билет да замина със самолет на следващия ден, рано-рано. Добрият приятел Кръстьо Зарев ме изчака на летището „Орли“ доволен, че съм успял да взема навреме билет.

Той знаеше как да се свърже по телефона с писателя. След като чу гласа му, „Тук е, тук е!“ Подаде ми слушалката. С развълнуван глас го поздравих „Добро утро! Добре дошъл!‘ Добре заварил, – отвърна Талев с тъй добре познатия ми енергичен металичен глас. Веднага отбелязах: „Гласът ти звучи както винаги крепко, внушително!“. Талев от своя страна: „Не се даваме!“.

Това „не се даваме“ характеризираше тъкмо същността му да устоява на несгодите. Побързахме да отидем в хотела, където бе настанен Талев. Зарев щеше да дойде по обед, за да ме изведе из града. Уговорихме се. Чукам на вратата, а сърцето ми сякаш ще се пръсне от напрежение. „Влез!“ Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се – и пак потъваме в прегръдка. Едва след това задишах по-спокойно. Изразих му безкрайната си радост, че мога да го видя – 21 години след последната ни среща в Скопие. Благодаря на Зарев. „Разбрал, че си искал да се видим“. Добре се досетил. Бях решил да не събудя у Талев впечатление или подозрение, че искам да го разпитвам. Затова още от началото му казах: „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа.“ Уверих го, че и ние на Запад сме се радвали, може би повече от хилядите читатели в самата България, на успехите му, особено за това, че след официалното пораженство за пръв път той е възстановил достолепието на българската литература. Знаем, че по чудо, си останал жив, слава Богу! За Данаил Крапчев се твърди, че се бил самообесил. „Нищо подобно!“ – отвърна рязко Димитър. Убит бил с твърд предмет, нещо като цепеница, в затвора. Инсценирана „кавга“ със затворнически надзирател. Крапчев отишъл в Горна Джумая при по-големия му брат – Георги Талев, уж за по-сигурно. Че какво лошо е направил, за да се бои за живота си. Георги Талев, неговият стар приятел, казал със съжаление, че новите властници са развели знамето на безправното и избиват не един, не двама, а десетки българи, и то най-невинни измежду тях. От Талев узнах също, че Йордан е бил жестоко измъчван преди да бъде убит…

По погледа ми прочете въпроса как самият той е оцелял? Сам и заговори: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме документално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение.“

На запитването ми как точно е станало, Талев продължи: „Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. И разбрала не само тя къде съм задържан, но и други. Разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта.“

На времето Георги Кулишев бе един от директорите на вестник „Македония“. След убийството на Александър Протогеров той напуснал най-демонстративно вестника. Един от неговите приемници в редакцията беше младият Димитър Талев. Но той се е загрижил за живота му. Знаел е каква творческа личност, какъв голям българин е писателят. За задържането в Дирекцията на милицията са били уведомени и други лица. Вестта достигнала обаче и до ухото на Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят многочислен елит. А ето че Димитър Талев е жив? Как така? По-късно се изяснява, че именно по негово нареждане Димитър Талев е трябвало да бъде ликвидиран. Той дори не повярвал.

Димитър Талев разказва: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци – членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна.“

– Но щом е дошъл да провери дали наистина си жив, трябва да му е докладвано, че са те ликвидирали, както несъмнено е наредил.

– Има нещо такова… Пострадал е някой невинен…

Повече не каза, по-нататък и не питах. Сега се знае, че един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвидиран. Михаил Огнянов разправя, че истинският Димитър Талев навремето е направил всичко възможно журналистът съименник да не го кепази по-нататък с произведенията си, а да си смени името. Той, истинският Димитър Талев, и да иска, не би могъл да стори това, защото като писател е вече утвърден с това име. Другият Талев имал по-високо мнение за себе си, не се съгласил с предложението на Димитър Талев. С това е предрешил съдбата си. Явно, Димитър Талев бе разбрал за съдбата на своя злополучен съименник, но не спомена името му. И сега продължават недоразуменията: двамата синове на ликвидирания Димитър Талев един славист и един банков чиновник в Съединените щати често ги смятат синове на писателя Димитър Талев. За тяхна чест, те при запитване винаги са отговаряли, че има случайно съвпадение на имена.

– Само така може да се обясни моето оцеляване добавя Димитър Талев. – За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. Такъв повод не е могъл да намери.

От Дирекцията на милицията Димитър Талев е бил преместен в Централния софийски затвор. Това пък разбрах от един немец, дълго време живял в България, на име Мадол. В разговор за неговите патила след Девети септември той каза: „А вие сигурно не знаете, че бях в една килия с писателя Димитър Талев. Той не обичаше да участва в нашите разговори. Понякога споделяше няколко думи само с мене. Тих, углъбен в себе си. И, разбира се, загрижен като всички нас.“

Това предадох на Димитър Талев при срещата ги с него. Той беше изненадан, че съм срещал Мадол, но беше и зарадван, че Мадол също е оцелял. Светът е наистина малък!
Повдигнах въпроса и за пенталогията „Грозд“.

– Засега тя е само трилогия. Идната година ще стане тетралогия. Ще излезе романът „Гласовете ви чувам.
– А петата част?
– Ако имам време, и тя ще бъде написана. Ще бъде за Милостивия…
Припомних му, че по негови думи е работил върху първата част още преди края на войната. Талев каза, че някои откъси от нея са били поместени в „Зора“. Признах му, че през войната съм пропуснал това.

В затвора останал няколко месеца. Вместо да бъде освободен, го преместват в лагера Бобовдол. Едва след това се прибира при своите. Разбира се, питах го как в тия жестоки времена е могъл да завърши „Железният светилник“. Дълга и широка, но най-сетне романът бил завършен, към края на август 1946 г. Бил го дал за печат първоначално на Мирослав Минев. Но кое по липса на хартия, кое поради други причини, разбираеми за онова време, романът не бил обнародван. Попаднал в чекмеджето на Георги Караславов и там престоял години наред. Знаех от самия Талев, че „Железният светилник“ е бил завършен през 1946 година. Във връзка с това ще припомня един епизод.

В една статия Пантелей Зарев се бе опитал да докаже, че и през времето на култа били създадени значителни произведения. Освен „Тютюн“ от Димитър Димов, бе споменал и романа на Димитър Талев. От една страна знаех, че още през време на войната части от него са били публикувани в „Зора“, а от друга, че окончателно бил завършен през лятото на 1946 г., аз възразих на Зарев, че май е скаран с истината. Без да говоря за себе си, аз изтъкнах, че по сведение на Димитър Талев, дадено в разговор с негов сънародник, романът е предкултовско творение. Пантелей Зарев е литературен историк, галено дете на властта, знае непременно истината за тоя роман на Талев, защо следователно се опитва да свърже това превъзходно творение с времето на култа като доказателство, че това време не ще да е било толкова пакостно, щом като е могло да създаде такъв роман. Защо, прочее, Зарев предпочита лъжата пред истината?

Ден-два след това Пантелей Зарев се обади по Радио София и ме почете с комунистически ругателства. Нямало нужда да се заклеймява Борис Босилков (псевдоним на Хр. Огнянов), достатъчно е сторил той сам за себе си. Името не мирише на босилек, а на смрад. На висока чест бе тогава лъжата. Непоносима беше истината. Ако не бях чул от самия Талев, че романът „Железният светилник“ е бил писан през самата война, а завършен през 1946 г., нямаше да смущавам благатките сънища на Зарев.

В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. в Париж стана дума за насилственото му престояване в лагера Бобовдол. Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист той бил лишен от всякаква работа. И при тия тежки условия поработвал върху романа „Железният светилник“. Завършил го, както вече споменах, към края на август 1946 година. Уж Мирослав Минев се заел да го издаде в библиотека „Завети“, но не успял. Повече от една година след това върху него и семейството му пада гръм от ясно небе: задигат го от къщи и го изпращат на принудителен труд в рудника „Куциян“. Това знаех от моя братовчед Михаил Димитров от Стара Загора, познат на всички с галеното си име Миле. И той бил попаднал в Куциян, и то в една група, където били Аспарух Миников, Георги Димчев, Димитър Талев, някакъв сравнително повъзрастен нашенец (по потекло от родното ми село Тресонче, баща на рано починалия даровит поет Серафим Григоров). Георги Димчев, бивш летец от българската военна авиация, добър организатор, бил назначен за ръководител на тия злочестници в рудника „Куциян“. Това е едно от щастливите обстоятелства, за да оцелее Димитър Талев. Кой, как и защо е попаднал в рудника, не ми бе известно, освен че тогава властите са разполагали с живота на тъй наречените „великобългарски шовинисти“, „фашисти“ и какви ли не други „народни врагове“ Миле ми е разправял, как е бил отвлечен за права Бога. Адвокат по професия, бил в София по някаква работа, върнал се и се упътил към дома си от гарата. Не щеш ли, пътя му прекосила дълга редица несретници, подкарани като безсловесно стадо. Гледа Миле, мъка му било за тях, но и той бил безпомощен като тях. Чакал да свърши редицата, за да продължи пътя си за дома И тъкмо да прекоси пътя, един милиционер внезапно го пипнал за рамото: „Тъкмо ти ми трябваш!“ Не помогнали ни протести, ни викове, милиционерът го натикал в редицата. Вместо за дома, потеглил неизвестно за къде, и накрая се озовал в рудника „Куциян“. После узнал защо го е сполетяла тая беда: милиционерите трябвало да доставят определено число несретници. Липсвал им само един! И тоя несретник се оказал братовчед ми Миле.

От него също знам и известни подробности около принудителната работа в рудника. Всекиму се определяло дневен наряд. „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през много диоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.“

Разказах това на Талев, за да узнае кой ме е осведомил за общите им патила в рудника. „Така беше, потвърди Талев. Без тяхната подкрепа и пожертвувателност едва ли щях да оцелея. Задължен съм им много.“ Радваше се, че Миле е отдавна в Торонто и си е извоювал добро положение. „Един ден продължи Талев бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се“! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или поточно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ По-нататък: постепенно се съвзел под грижите на лекар, близък на семейството. После узнава, че за освобождаването му от ада в Куциян, освен Г. Караславов, са действали и други лица: литературният критик Георги Константинов, близките на Талев прилепчани Тодор Попадамов (известен деец в македонското революционно движение), Христо Калайджиев (друг отявлен комунист) и Георги Кулишев.

Друга тема на разговора бе българската македонска емиграция в Съединените щати и Канада. Д. Талев попита за Любен Димитров, редактор на седмичника „Македонска трибуна“, за Петър Ацев, за Асен Аврамов. Разпита ме как съм оцелял, какво съм правил, какво работя сега. Разказах му как съм попаднал през май „1945 г. в едно селце до Мондзее, недалече от Залцбург, по красота на природата същински рай. „Лунното езеро“ е обградено с планински възвишения, в които се оглеждат кристалните му води. По-далече от Залцбург не можеше да се иде. При тая природна обстановка и самота, от едно семейство край Мондзее можех да вземам том след том на немските класици. Никога не съм чел толкова много и толкова систематично. Половината от сборника „Пътешествие“ беше написана, другата половина беше завършена до 1950 година. Пожела да му разправя подробности как съм попаднал на сбирката „Броеница“, изцяло на библейска тематика.

Той вече беше прелистил подарения от мене сборник. Преди да си създадем връзка с просветени семейства в самото градче Мондзее, имах щастието да заваря в стаята си една библия, оставена от разселени немци в Западна Германия. Те скоро заминаха с камиони, освободиха стаи в околността. В такава стая се настаних заедно с един приятел. Тук намерих Библията: явно не са могли да я вземат със себе си. Беше тежка, с тълкувания към всички по-важни четива. Стаята ни беше в един пансион. В ресторанта вечер лудуваха върнали се от фронта войници и млади момичета: радваха се на живота! Това никак не ме смущаваше. Уединен в един кът, аз четях Библията, без да прескачам нито ред Прочетох я от есента на 1945 до март 1946 година. По-рано бях чел само части от Библията. Почувствах се като новороден. Изпитвах особено блаженство. Нямах ни помисъл да пиша стихове. След като се бяха поуталожили впечатленията и преживелиците от Библията, някак си от само себе си тя започна да се изявява в стихове. Така „Броеница“ бе написана за няколко седмици. Буквално като дар Божи…

.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert