Елиас Канети — Отговор на едно писмо

.

Андроника Мартонова
.
Една носталгична пишеща машина.
Ръце, изпълнени с нетърпение и същевременно с увереност, разравят мравуняка на словото, успял да създаде своята буквена империя и върху клавишите на машината. Едно друго писмо – ненаписано посредством сложните връзки на механиката и намастилената лента. Непропито с онзи прекалено ритмичен звук, роден от удара на върха на пръстите (удар, който може да бъде и докосване). Едно друго писмо – написано на ръка. Неговата хартия е чакала и приютила завинаги тъмносиния почерк, с лек наклон надясно. Стар изискан стил. Изваян. Извайващ. Защото и думите в него не са просто послание до получателя на писмото, а имат много по-висша, екзистенциална и може би дори сакрална мисия. Да съставят. Да съставят същност, да усукват навътре, в дълбокото, в корените на нечия душа.

Глас зад кадър:

„Многоуважаеми господин Трифонов, много съжалявам, че трябва да Ви разочаровам, тъй като не мога да изпълня молбата Ви. Минаха повече от 10 години, откакто реших да не давам никакви интервюта и никога да не се снимам за телевизия. За никого не съм правил изключение и затова никой не се е чувствал засегнат.

Желая ви всичко най-хубаво, а на филма успех.

С поздрав – Ваш Елиас Канети”

Ето така – с отказа на нобелиста да застане пред камерата – започва филмът на Станимир Трифонов „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” (1992 г.), носител на Сребърен Ритон от фестивала за късометражно кино в Пловдив, с продуцент Димитър Богомилов Петков. Формата му е необичайна за документална кинотворба. Защото наистина представлява визуален отговор на горепосоченото писмо на Елиас Канети. И това не е всичко.

Ако трябва да дадем отговор на въпроса какъв е този единствен наш български филм за Елиас Канети, би ни било трудно. Затова, с молба за извинение пред автора му, ще трябва да прибегнем до шаблона, ще кажем какво не е. „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” не е от онзи тип документален портрет, който настойчиво, методично и понякога дори скучно се занимава с биографията на обекта. Тук я няма онази прикрита дидактичност на възгледите и мислите – не само на Канети, но и на режисьора. Няма го насилието на погледа, който задължително трябва в съзнанието на зрителя да копира някакви точно определени параметри от личността на писателя. Екранният образ е лишен съвсем почтено и от възможните обертонове на патетиката пред фигурата на нобелиста.

„Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм без Канети (физически) и без неговите спомени. И същевременно абсолютно изпълнен с Канети и неговите спомени. С черно-белите улици на някогашен Русчук, цъфващите като рози еврейски песни в двора на семейство Ардити, вълците на фантазията, измамната природа на фотографията и огледалата, ужасяващият вестник, тълпата, и пак тълпата, виенският Пратер, детския страх, любовта към трите думи fuego (огън), creatura (дете), coredor (човек, който се мотае), невъзможността да се затворим пред смъртта…

Целулоидното писмо на Станимир Трифонов е изградено на принципа – създаване на образ от отсъствието на образа и на спомен – от отсъствието на спомена. До достигане на красиво-носталгичната илюзия за съпреживяване, което макар и не е изживяно е… прошепнато в кадрите.

„Достатъчно е нещо да се издигне в ранг на спомен и то вече се възприема сериозно.”

„Методичното разследване разрушава спомена.”

„Всичко, което преживях по-късно, се беше случило в Русчук.”

Написаното от Канети е не само в тъканта на филма. Асен Владимиров (сценаристът на филма) и Станимир Трифонов разбират прекрасно словата на нобелиста, минават привидните им прагове, визуализират ги. Нежно, с малко тъга, с копнеж по нещо безвъзвратно минало, с особения мирис на носталгията, която се излъчва от архивните снимки и документите, с контраста на днес и сега.

„В мемоаристиката няма безпристрастията на хроникьора” – казва режисьорът. Емоционално-интимната биография на Елиас Канети опровергава идеята за еврейството като скитничество и липса на корен. Всъщност „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм за русенския корен на душата, за неуловимото в космическите измерения на личността Канети. Самият писател винаги е демитологизирал – всичко, в това число и себе си, живота си, комплекса от дългата сянка на майката (който би било прекалено елементарно да бъде наречен едипов). И тъй като кинематографът е начин на себеизразяване, чрез този филм намерих много отговори за самия себе си.

Когато „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е завършен, Станимир Трифонов изпраща филма на Елиас Канети.

Отговор не последва.

Защото може би вече е даден.

„Няма по-скучно нещо от това да те обожават. Как ли го понася Бог?” – Елиас Канети

…………………………………………………………………………………………………………………………….

Текстът е публикуван в брой X/2005 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода „Панорама“.

http://www.mediatimesreview.com/

4 Gedanken zu „Елиас Канети — Отговор на едно писмо

    • Е, чак определението ‚некоректно‘, мисля, че е пресилено, защото бях упоменал, къде е първоизточника и всеки който иска можеше да се осведоми, ама за да не Ви скърша хатъра, ще напиша и името на авторката.

  1. Im dritten Absatz ist der Name falsch gescshrieben – „Stanislav“ statt „Stanimir“. Der Regisseur des Films heißt Stanimir Trifonov.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert