.

Проф. Гунар Хайнзон, Николай Вълев, Весела Илиева (Vessela Kulev)

.

Карл Маркс: „Да бъдеш радикален, това означава да изтръгнеш проблема с корена. А корен на всяко зло в човечеството е самият човек.“ (“Капиталът”)

.

Пролетта на 2007 г. ще бъде чествана 50-годишнината от създаването на Европейския съюз. Същата година ще завърши с “честването” един черен юбилей за стотици милиони европейски граждани – 90-годишнината от Октомврийската революция.

Никой идеологически светоглед в човешката история не е довел до по-многобройни масови убийства от тези, извършени от режимите, подчинени на марксизма, съответно на научния социализъм. Дори в сравнение с чудовищните престъпления на нацистка Германия,  “комунистическите еднопартийни правителства са извършвали 4,5 пъти по-често и многократно по-големи масови убийства, отколкото всички други авторитарни режими“ (по информация на историка проф. д-р. Файн през 1993 г.).

Все още е невъзможно да бъдат представени окончателните данни за престъпленията на марксистко-ленинските режими. За СССР от 1917 г.до 1991 г. се дават подробно аргументирани и поради това възможни да бъдат целенасочено и критично разглеждани под лупа изчисления и предполагаеми данни за 60 милиона жертви (по данните на историка проф. д-р Р. Дж. Румел 1990-1996 г.). Много по-високи цифри, преди всичко от документите на руски емигранти (през 1974 г. Александър Солженицин извежда заключения за над 66 милиона жертви само за периода 1918-1956 г.), биват по този начин намалени.

Френски автори считат за реалистични максимум едва 35 милиона жертви (Ст. Куртоа и съавтори през 1997 г.). За съжаление, сигурно само в известна степен могат да бъдат доказани едва 25 милиона жертви, се съобщава от малката група на професионално занимаващи се със сталинизма изследователи (по информация от научното работно заседание за изследвания на сталинизма, ГУЛаг и масовите репресии, проведено в Хамбургския институт по социални изследвания през 1998 г.).

Отличителен белег на репресивната система на комунизма и негова най-силна метафора става ГУЛаг – мрежата-конгломерат от трудово-наказателни лагери в СССР. Много са отличителните белези на комунистическия терор, които доказват идеологическата същност и практическа реалност на комунизма. Но именно ГУЛаг позволява дори на незнаещи нищо за марксизъм-ленинизма да се изправят пред ужасната статистика на демоцидни убийства – на геноциди, икономициди и политициди – които харкатеризират “най-хуманния обществен строй” в човешката история.

Още през 1918 г.

Троцки изгражда първите концентрационни лагери

за унищожение чрез наказателен каторжен труд в Европа. През 1922 г. в СССР има вече 23 функциониращи лагера. За времето от 1922  г. до 1928 г. жертвите, загинали при работата или убити при репресиите в тях, възлизат до 3 милиона. (според руския историк Панин, публикувал данни през 1976 г.)

Понятието ГУЛаг се извежда от руското Главное Управление Лагерей и описва работещото от 1928 г. към НКВД Главно управление на наказателните лагери. През 1921 г. Ленин започва частично възстановяване на частната собственост, тъй като става очевидно, че икономиката на СССР е много слаба и комунистическият конгломерат е заплашен от срутване. Но от 1928 г. Сталин спира всички подобни опити на квази-собственически отношения и пазар с радикални мерки и се връща към изграждането на започнатата от началото на 1918 г. марксическа икономика с централизирана планова продукция – първата обявена петилетка в СССР е периодът 1928-1932 г.

Още през 1928 г., по време на тези мерки, започва и силното разширение на лагерната система и мрежа. Нафтали Френкел, отрекъл се от еврейските си корени и преминал в лоното на комунизма бивш едър собственик, става организатор на идеята на чудовищния моллох в историята – мрежата от 8000 лагера.

Лагерната система не служи само за наказание и унищожение на съпротивляващи се частни собственици чрез наказателен труд и за продължително сплашване на останалата част от населението на СССР.

Лагерната система се използва целенасочено още от самото изграждане на мрежата и за допълнително, в някои отрасли дори преимуществено, производство на плановата продукция –

каторжният труд става един от основните икономически фактори

в комунистическото производство.

Затворниците са разпределени според лагерната система в различни сфери на тежката и леката промишленост, като трудът им се използва и за изграждането на инфраструктурата на плановата икономика – аграрна работа, строежи на пътища и улиц, изграждане на заводи – за това се използва принудителен труд на затворници. Добивът на петрол, дърводобивът, транспортната инфраструктура в екстремните сибирски области са изцяло „в ръцете“ на затворници от ГУЛаг. За да се използва дълготрайно трудът им за комунистическата планова централизирана икономика, минималните наказания в ГУЛаг се повишават от редовни 3 на редовни 8 години.

След смъртта на Сталин през 1953 г. ГУЛаг се преименува в Главно управление на поправителни работни колонии, а от началото на 60-те години в Главно Управление на поправителни работни заведения. Цифрата на затворниците в трудовите лагери надвишава и след това милионната граница, но намалява процентът на умиращите в лагерите. Лагерниците са все повече ценени като работна ръка в тежки условия, а поддържането на лагерната система служи като основен механизъм за държане на населението под напрежение, страх и оттук – подчинено на властта.

Не е възможно да се обхване колко от лагерната система и в какви разновидности, поделения, нови имена и форми на съществуване се запазват и след 1991 г. Тъй като плановата продукция в Русия не е преодоляна като форма и през 1998 г., е голяма вероятността, все още да се използва наказателен труд в Русия като икономически фактор и до днес.

Историци предполагат, че цифрата на редовно наказваните с каторжен труд преминава окончателно милионната граница най-късно 1931 г. Между 1936 – 1956 г. годишното общо число на наказаните с каторжен принудителен труд в системата на ГУЛаг е между 1,5 и 20 милиони за различните периоди през тези 20 години. Обективни и постоянни данни не са и до днес известни, поради унищожените или неводени архиви за всички жертви. Нереалистично е минималното число на някои историци от 2 милиона жертви, загубили живота си чрез наказателен труд в ГУЛаг за времето 1928-1991. Това число е третирано от мнозинството западни и руски историци като опит на старите КБГ- елити да релативират огромните числа жертви на системата на комунизма и специално на системата ГУЛаг.

Актуалните хипотези на историци, занимавали се с архивите в бившия СССР варират за цифрите на умрелите затворници от наказателен труд в ГУЛаг между 2,5% и – преди всичко в периодите 1936-1938 г. и 1942-1944 г. – до 30% от общото число затворени хора в ГУЛаг. В сибирската област Колима измират например 50 % от затворниците. Колко от затворниците изобщо се връщат у дома е число, което остава също неизвестно до днес. Според нуждата от работа на много затворници се издават удължени

присъди за години напред направо в лагера на място, без процес.

32 милиона жертви, умрели в лагерите, само за времето между 1927 и 1958 г. (според данните на руския историк Косик през 1962 г.) или 57 до 69,5 милиона между 1918 – 1956 г. (според Куманов и Солжнеицин, според изнесените през 1974 г. данни) са изчисления, които са правени и приемани до края на 80-те години.

Историкът Р. Дж. Румел намалява тези цифри. За целия период на марксизма-ленинизма от 1918 г. до 1991 г. той дава общо 39 милиона убити в системата на ГУЛаг. “Мaрксизъм плюс власт“ нарича той формулата (през 1996), по която се убива в ГУЛаг. Числото на Румел е резултат от т.нар. “rock-bottom“ – минималните предполагаеми жертви от почти 16 милиона, за чието удостоверяване съществуват възможности и са налични данни, плюс онези милиони граждани, които при преброяванията през годините са обявени за изчезнали – т.е. неналични по необяснени причини, без смъртни актове, но с налични свидетелства за раждане – и по друг начин не биха били обяснени, освен като изчезнала в ГУЛаг маса население.

Ако за 73 години история на СССР, изчислява проф. Румел, средностатистически само 1 милион годишно е пратен в ГУЛаг и от това число поне 50% са оцелявали и са се връщали у дома, макар след много години, то остава едно реалистично число от поне 36,5 милиона, които изгубват живота си в лагерите за наказателен труд в СССР. Всеки, който никога не се връща от ГУЛаг или се прибира смъртно болен и умира, е в числото на жертвите, загинали от наказателен труд в ГУЛаг.

Повтаряните “аргументи“ от леви ревизионисти на Запад и на Изток, че убитите от наказателен лагерен труд хора биха умрели, даже и да не са били в ГУЛаг, поради което не може да се говори за извършен от комунистическата държава демоцид, са абсолютно невалидни и цинични. По тази логика и избитите с изстрели в тила в лагерите на смъртта в СССР, например в Куропати, както и избитите от комунистическия режим в газовите вагони и специални камиони милиони цивилни граждани на СССР, биха умрели така или иначе някога от естествена смърт, понеже не са безсмъртни. Понастоящем повечето автори и историци не назовават общи числа, а се ограничават в “rock-bottom“ – цифрите на Румел, които до голяма степен могат да се подкрепят от руските архиви директно (според Бейкън, от публикациите на историка през 1994 г.).

Добрият познавач на архивната литература събира един след друг резултатите от познатите му хипотетични или доказуеми в архивите изчисления за всички ГУЛаг-години – по периоди, като отбелязва и взима предвид в изследванията си вероятните, по-късно появяващи се резултати от работата на свои колеги. Така добрите, непредубедени историци биха могли да открият средното число жертви годишно за всяка година, а на края от сумата им да изведат и една обща реална цифра, макар тя никога да не може да бъде точна.

Най-коректните, макар и предполагаеми цифри на процентите убити в ГУЛаг затворници дават все още свидетелствата на немски военопленници. Макар че СССР има първоначалното намерение да избие тази група затворници (общо 3 милиона) като политическа маса, след максимален срок от 5 години са избити 1/3 от военопленниците (общо близо 1 милион). Т.е. квотата на избити в лагерните условия е межуд минимум 1/3 (със сигурност) и 50% (много вероятно). Не е известно числото на починалите от условията в ГУЛаг завърнали се немски военнопленници.

Възможен мащаб за сравнение дават комунистическите концентрационни и работни лагери на окупирната източна зона и на територията на ГДР за 1945-1952 г . От над 156 000 затворници в лагерите в ГДР от Червената Армия и източногерманските сили за сигурност са убити близо 96 000 човека. Това прави демоцидна част от 61% жертви, загинали в трудови наказателни лагери. Този процент може да служи за допълнителен ориентир при изследванията на числото жертви на ГУЛаг.

Авторите са научни работници в Института за изследване на геноцид и ксенофобия, Германия и университетите Бремен и Мюнстер, Германия. Данните са изведени от издадения от проф. д-р Гунар Хайнзон “Речник на геноцида” и изследванията на номинриания за Нобелова награда за мир историк проф. д-р. Р. Дж. Румел. Данни на български език са публикувани на сайта Декомунизация

http://www.decommunization.org/

http://mediapool.bg/

.

Митре Стаменов

Доскоро икономисти и историци марксисти ни втълпяваха, че България в навечерието на Втората световна война с “дребното си земеделие и слаборазвита промишленост” била една от най-изостаналите страни в Европа. Тези твърдения се опровергават от официалните данни на статистическите годишници и публикации по това време.
През отиващото си столетие българският народ преживя периоди на разруха и години на икономически възход и добруване. След Световната криза, времето от 1935 до 1939 г. е период на дългоочакван икономически подем, най-значителният за целия мирновременен период. Изострените политически борби и страсти, продължели повече от десетилетие, разпилявайки националната енергия, принуждават цар Борис III да хване работата „изкъсо“ и да насочи страната към стопанско възраждане. В доклад до Държавния департамент във Вашингтон американският пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг пише: „Легацията научи от поверителен и твърде достоверен източник, че цар Борис обмисля сериозен план да отърве страната от политическото объркване, причинено от неспособността на партиите да постигнат споразумение… Заедно с общественото мнение той също бил отвратен от тяхната морална корупция, егоизъм и упадък и щял да назначи кабинет по свой избор измежду най-добрите личности в страната, стоящи над партийните интереси, едно честно, силно и патриотично правителство.“
Тази задача Цар Борис възлага на д-р Георги Кьосеиванов, изтъкнат дипломат от европейска величина, общественик и политик, който поема държавното кормило на 23 ноември 1935 г. По време на своя мандат до 16 февруари 1940 г. той пет пъти реконструира кабинета. За министри привлича специалисти с доказани професионални способности, с обществен авторитет на граждани и патриоти. Правителството си поставя следните основни задачи: успокояване на страната; стабилизиране на финансите; стимулиране на творческия порив у народа; помощ за съживяване на селското стопанство и развитие на индустриалното производство; укрепване на държавния апарат, деморализиран от честите промени по политически причини; организиране на синдикати на чисто професионална и стопанска основа, без политически функции.
Тази политика среща разбиране и широка подкрепа у народа, което проличава на проведените общински избори през 1927 г., когато за пръв път в българската история жените получават право на глас.
Възходът на селското стопанство започва през 1935 г. и достига връхната си точка в навечерието на Втората световна война. Той се дължи на няколкото поредни добри реколти и на постепенното повишаване цените на селскостопанските произведения, което увеличава покупателната сила на селяните, съставляващи 78% от населението на страната. Известна роля изиграват компенсационните сделки с Германия, Австрия, Унгария и Чехословакия за износ на залежали тютюни срещу внос на индустриални стоки, машини и съоръжения.
Българската земеделска и кооперативна банка неколкократно увеличава кредитирането на селското стопанство при ниски лихви – за закупуване на селскостопански инвентар, машини, торове, сортови семена и др. Само през 1939 г. тя отпуска на земеделски стопани и кооперации кредити в размер на 1,5 млрд. лв. Това довежда до увеличаване на средните добиви, на общия обем и доход от селското стопанство. Важна роля изиграват създадените през 1937 г. селскостопански камари, които активно участват при определянето на основните насоки на селскостопанската политика в страната.

Общ доход от селско стопанство за периода 1935-1939 г.
……..година…….. доход в млн. лева
…….1935 …………….19 985
…….1936 …………….20 646
…….1937 …………… 24 594
…….1938 …………… 26 911
…….1939 …………… 31 466

През ноември 1938 г. министър на земеделието става Иван Багрянов, крупен земевладелец, добре познаващ нуждите на селото. С поредица закони и инициативи той се изявява като голям реформатор и допринася за интензификация на българското земеделие и подобряване бита и културата на селяните. Най-значимото му мероприятие в Законът за земеделските пенсии. С него България става първата страна в света, която осигурява старините на земеделските стопани, навършили 60 години.
Наличието на достатъчно суровини и вносът на съвременни машини и съоръжения съдействат за ускореното развитие на индустрията, чиято продукция в неизменни цени през 1941 г. достига 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен прираст 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост, която дава 62% от цялата промишлена продукция. По своята концентрация, макар и не в много големи предприятия, България се приближава до развитите държави. В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.
След 1935 г. външната търговия на България бързо нараства, като през цялото време търговският баланс е активен.
.
Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн.лв. по текущи цени
……………………Внос……..Износ……..Оборот……..Салдо
……..1935……..3009……..3253………….6262………..+214
……..1938……..4934……..5578………..10 512………..+664
……..1939……..5197……..6065………..11 262………..+868
.
В навечерието на Втората световна война вътрешната търговия се оживява. Общата стойност на стокооборота през 1939 г. нараства на 29 305 млн. лв. срещу 14 546 млн. лв. през 1934 г.
За първи път в историята на България се пристъпва към цялостна регламентация на вътрешната търговия. Към Министерството на търговията се създава Висш търговски съвет като консултативен орган.
През втората половина на 30-те години акционният капитал, със значително чуждестранно участие, завладява почти всички отрасли на икономиката. В областта на кредита т.нар. „петорка“, в която влизат освен българските банки още Френско-българската банка и Итало-българската търговска банка, държи в ръцете си 50,4% от капитала на всички акционерни централи и провинциални банки. В застрахователното дело четири дружества от общо 23 са съсредоточили в ръцете си 66% от капиталите.

. Със Закона за индустрията от 1936 г. държавата определя задачите на отделните предприятия и отрасли, характера на производството и производствения процес. В областта на селското стопанство чрез Дирекция „Храноизнос“ влияе върху цените на селскостопанските произведения. Установява контрол върху износа и пълен надзор върху цените на вътрешния пазар. В края на 1939 г. „ножицата“ между цените на индустриалните и селскостопанските произведения се затваря и това се отразява благотворно върку бюджета на държавата, който през 1939 г. приключва с излишък от 270 млн. лева. Спестовно-застрахователните дружества се поставят под държавен контрол.
Подемът на икономиката довежда до подобряване на жизненото равнище на широки слоеве от населението. През1939 г. доходът на селското население нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.

……..Цени на основните хранителни стоки през 1939 г.
……..Артикул…………..Цена, лв.
……..Бял хляб……………..5,78
……..Прясно месо……….5,08
……..Телешко месо……20,48
……..Сирене ……………..25,73
……..Яйца …………………..1,55
……..Ориз………………….16,50
……..Захар………………..25,13
……..Олио………………….14,32
.
В страната настъпва ред, спокойствие и сигурност. В селата къщите не се заключват. Между хората съществува уважение и взаимопомощ.
Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война още по-добре се откроява, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави:

Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г.
………………..България …. Гърция….Румъния….Турция….Югославия
Пшеница…….280 …………..142…………245 …………258…………..197
Ръж………………38………………9 ………….26 …………..31…………….15
Ечемик…………52…………….35 ………….42 …………..58…………….27
Тютюн…………..5,60………….5,99………..0,63………..3,22….. ……..0,96

Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението
…………….България Румъния Гърция Югославия
Овце ……….140……….122…………60………62
Крави……….29,6……..14,2……….22………26,4
Коне…………..8,41 …….7,1…………1,3……..7,89

Добити въглища в кг. през 1938 г. на жител от населението
България…….Румъния…….Турция…….Югославия
…..293…………….100……………..146…………….324

Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г.
България….Румъния….Турция….Югославия
….98…………….97……………81………….70
.
От посочените данни се вижда, че България в навечерието на Втората световна война почти по всички показатели е на едно от първите места сред балканските си съседи.
Преди 60 години далновидни държавници за кратък период извеждат България от криза на завидна икономическа висота. Днес, вече десетилетие, българският народ живее в разруха и нищета и чака своите избавители.

.

.

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” – „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.

Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.

През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.

http://ntotkov.blogspot.com

.

Историята на един наистина много изстрадал от комунизма човек.

.

.

Григор Симов Божилов

16 годишен, 1968 г.
(снимка за паспорт)

.

Изтегли книгата от тук!

(Който няма инсталирана Adobe Reader, за отваряне и четене на  PDF файлове, може да го направи от тук, безплатно)

.