.

Кенет Рогоф

Дали не е време повечето държави да създадат независими надзорни институции, които да внасят обективност в дебатите за националните бюджети? Бърнард Мадоф, излежаващ доживотна присъда за огромните си финансови измами, наскоро обобщи мнението  на много хора за бюджетната политика, заявявайки, че

„цялото правителство е една Понци схема“

Може би това е самозалъгването на човек, който ще умре в затвора, след като рекордната му пирамидална структура на стойност 50 млрд. долара беше разобличена през 2008 г. По мое мнение мястото на Мадоф в книгите с рекорди ще бъде запазено още дълго време.

И все пак като се има предвид, че много от правителствата на най-големите страни света са изправен пред смъртоносната комбинация от неустойчиво равнище на дълга, безпрецедентни пенсионни задължения и по-слаб растеж, трябва да се запитаме какъв е фискалният план

В ново изследване, озаглавено „Десетилетие на дълга“, Кармен Рейнхарт (от Университета в Мериленд) и аз показваме, че общият публичен дълг в Съединените щати, включващ федералните, щатските и местните задължения, е преминал рекордните 120% от БВП, регистрирани след края на Втората световна война.

Япония, разбира се, е в още по-лоша форма – с дълг, надминаващ 200% от БВП. Въпреки че голяма част от него е покрита от валутните й резерви, сега страната е изправена пред огромни разходи за преодоляване на щетите от катастрофалното земетресение в съчетание и с негативен демографският тренд. Дълговите нива на много други държави също са неудобно близо до 150-годишни върхове въпреки относителния мир в по-голямата част от света.

Няма лесен начин за решаване на проблема. Засега ниските лихви по света ограничават разходите, свързани с обслужване на дълга. Задълженията обаче могат да бъдат намалявани постепенно за дълги периоди от време, докато реалните (коригирани с инфлацията) лихвени проценти могат да се повишават значително по-бързо дори и в развитите държави.

Дълговите кризи имат способността да връхлитат неочаквано

засягайки особено силно държавите, при чиито равнища на задълженията няма място за грешки или непредвидени бедствия.

Eдин от вариантите е създаване на независими институции за фискален надзор ( бел. ред. – т.нар. фискален борд в българския вариант). Най-бързата и директна полза от създаването на такива институции ще е наличието на контрапункт  при евентуални прекалено наивно-оптимистични прогнози на правителствата за растеж и приходи. Тези структури биха могли дори да принудят управляващите да разкриват скритите разходи на държавните гаранции и извънбалансовите си задължения.

Крайно време е да се обмислят нови подходи. Разбира се, склонността към трупане на дефицити в модерните политически системи не може да бъде премахната с една проста промяна. По същия начин не може да се избегне и опасността от поява на дългови и инфлационни кризи в бъдеще. Много държави се нуждаят от задълбочени реформи, които да повишат ефективността на данъчните им системи и да направят социалните им програми – включително пенсионнтие схеми – по-реалистични.

Появата в последно време на фискални надзорни съвети е обещаващо институционално начало. Редица държави като Дания, Холандия, САЩ и Белгия имат дългогодишни агенции за надзор на фискалната политика. Такава например е Бюджетна комисия към Конгреса на САЩ (CBO). Въпреки че тези институции са доказали полезността си, в повечето случаи те са доста ограничени.

CBO например може да прави дългосрочни бюджетни прогнози, базирани на нейните собствени оценки за растеж. Комисията обаче много често е принуждавана под политически натиск

да приема неправдоподобни „поправки“

които неутрализират ефективността на критиката на политиките за справяне с дефицита.
За да осигурят повече прозрачност и правдоподобност на фискалните данни, редица правителства създават специални фискални съвети с по-голяма независимост, използвайки модела на централните банки. Водещи в това отношение са Швеция, Великобритания, Словения и Канада. Компетенциите например на шведския съвет са особено големи. Той не само прогнозира, но и има право да се вглежда по-дълбоко в

мотивите за правителствените политики

и последиците от тях. Подобни органи щяха  да окажат безценна помощ по време на финансовата криза. В САЩ например, ако такава агенция съществуваше, тя можеше да пресметне разходите и ползите от плановете за стабилизиране на икономиката, успокоявайки Конгреса и данъкоплатците.

Не можем да очакваме, че тези институции ще станат важни и влиятелни колкото централните банки, поне не в близкото бъдеще – бюджетната политика е много по-сложна и многопосочна от паричната. И все пак създаването им ще е важна стъпка за налагане на здрав фискален разум.

Независимо колко добре са устроени обаче тези надзорни агенции няма да са достатъчни сами по себе си. Всяко поколение се изкушава да си казва: „Моите внуци ще са два или три пъти по-богати от мен, така че какво толкова, ако платят малко дълг?“ Освен това и политическият цикъл създава силни тежнения към трупане на дефицит, тъй като лидерите се стремят да украсят чувството за икономическо здраве и просперитет,

повишавайки публичните разходи за сметка на скрити дългове

и свиване на дългосрочните инвестиции. За да са устойчиви на  политическия натиск, фискалните агенции трябва да бъдат периодично одитирани от международни организации като Международния валутен фонд. По този начин ще бъде запазена тяхната независимост и ще се насърчи отчетността.

Трябва да се подсигурим по някакъв начин срещу възможността някой ден Бърнард Мадоф да се окаже прав за правителствата и неговата Понци схема вече да не е най-голямата в историята. При всички случаи по-голямата прозрачност и независимост при оценката на правителствените политики ще помогне срещу трупането на огромни дефицити. Това определено е една от малкото работещи идеи на фона на безплодния политически пейзаж.

* Авторът е преподавател по икономика  в Харвардския университет, бивш главен икономист в Международния валутен фонд. Текстът е предоставен от Project Syndicate

http://www.dnevnik.bg/