Думи на Атанас Буров, които днес звучат стряскащо актуално

Veröffentlicht am von
Antworten

.

буров1. „Ако имате 8 часа работното време – работете 11 часа. Това е вашият дялов капитал в живота. А ако работите 15 часа, ще забогатеете. Един час на денонощието мисъл за бъдещето ще сте по-предвидливи. Без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко!
Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал.“

2. „Отвръщайте с добро на човека, който е до тебе и ти помага в твоите занимания. Ако ти му помогнеш днес на непознатия, той ще ти помогне утре.
Не бъдете злопаметни – забравяйте обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави.“

3. „Никога, никога не се радвайте много на хубавите неща. Винаги си казвайте: „Има и бедни, има и страдащи хора – да помислим за тях. И да им дадем един залък повече“. И помнете, че за богатия е по-лесно да е щедър, а за съвестния да е по-милостив.
А власт, която незаконно отнема собственост, мисли само за себе си и урежда своите хора, е предварително закопана, порочна и престъпна власт. Тя ще умре, ще загине.“

Личен архив, чернова, 1940-47 г. /Най-вероятно съвети към своите деца Стефан и Недялка – бел. на ред./

4. „Какво има да стане със собствеността като институт подир столетия, аз не зная и не искам да бъда пророк върху социални възможности, които днес не мога да предвидя. Онова обаче, което зная и което твърдя със всичката сила на моето убеждение, то е, че този институт е изиграл в развитието на човешкия живот най-крупната роля, каквато въобще един институт може да изиграе…Този институт е възбудил човешката енергия към максимално напрежение и …всъщност е гарантирал развитието на човечеството.“

5. „Капиталът, дори банков, не е нито спекулативен, нито производителен, нито кожодерски. Той е капитал, то е едно средство за производство. И същият този капитал, който в даден момент може да действува като спекулативен капитал, утре, ако има добри условия, ще се обърне в продуктивен капитал. Къде е резервоарът на този капитал, тъй да се каже? Това са спестяванията, които по-специално се намират в банките.“

6. „По отношение на вътрешния и външния капитал…Чуждият капиталист няма да дойде сам да направи фабрика, той няма да дойде сам да раздава кредит. Той ще търси известна българска група, солидна, с която ще влезе в известни отношения, в сътрудничеството на която ще повери свойте средства, която ще трябва да го гарантира във всяко отношение…Ако обаче българският капиталист стои в затвора, ако българското дружество е изложено да плаща 100% от своите печалби, ако цялата тази отровна атмосфера пълни парламента, пълни събранията, пълни редакциите на вестниците, ако ние се задушаваме в едно чувство на омраза и завист….кажете ми, за бога, кой разумен чужденец ще дойде спокойно в тая подивяла страна да хвърля своите милиони.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

7. „Ние смятаме, че от чисто буржоазна точка, работничеството трябва да бъде протежирано, не защото искаме да демагогствуваме, а защото едно производство засилено изисква като предварително условие едно работничество обезпечено материално, повдигнато културно, което да чувствува интереса, който има самото то, да запази и засили производството.”
Из реч, произнесена на 29 юни 1919 г.“

8. „Нейната историческа мисия е била да скъса веригите, които са сковавали не само свободната човешка мисъл, но и свободния човешки труд…Буржоазията е всичката онази просветена част на един народ, която по инстинкт и по интерес бди и пази режимите на политическата и стопанската свобода… Онази част от буржоазията, която смята да образува от себе си някаква привилегирована класа, за да използува благата на държавата и обществото, онази буржоазия, която често пъти търси наемници, за да пазят нейните интереси в ущърб на обществените интереси, тя не е буржоазията, за която говоря.“

Из реч, произнесена на 21 май 1933 г.

9. „За мен и за вас, господа, във времената, в които живее България, при това общо недоверие, при тия още незаздравени рани…може да има само една разумна политика:да се свием в черупката си и да заработим с общи усилия за нашето вътрешно консолидиране, за нашето издигане като културна държава, за нашето финансово и стопанско закрепване, за да представляваме един елемент с по-голяма стойност на европейския пазар.“

Личен архив, чернова, 1920 г.

10. „Никой да не си представя, че е възможно искрено, дълго и трайно приятелство между България и нейните съседи, ако цената на туй приятелство бъде пожертвуване правата на българските малцинства.“

11. „Каква политика препоръчвам? – политика на търпеливо чакане, политика на непрекъсната доказателство за нашето лоялно миролюбие и нашето желание и воля да бъдем разбрани от нашите съседи; политика на близост и търсене подкрепа у всички велики държави без изключение.“
.
12. „Ние трябва да бъдем европейци, ако чувствуваме, че имаме нужда от Европа… В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Личен архив, чернова, 4 юни 1933 г.

13.  Два дни след черновата Атанас Буров държи реч в Народното събрание:

„Ние трябва да бъдем европейци, ако чувстваме, че имаме нужда от Европа. Ако смятаме, че сме всесилни, че можем да ритнем, тъй как да кажа, тази помощ, че можем сами да разрешим тази проблема – тогаз можем да бъдем каквито щем – и азиатци, и балканци, и т.н. Но едва ли има двама свестни хора в България да си правят илюзия, че ние можем със свои собствени сили да разрешим някоя проблема. Която и да било от нашите проблеми ще се разреши чрез съгласието на европейските държави. Но за да спечелим тяхното съгласие, ние трябва да държим сметка за психологията на тези народи. Ние трябва пред тяхната съвест да бъдем прави и за това всичко онова, което ни излага пред тях, трябва старателно да го избягваме.
В името на свещените интереси на България, в името на кървавите страдания на народа ни нека да си дадем дума да направим всички усилия, за да можем да се представим пред европейската обществена съвест.“

Из реч, произнесена в Народното събрание на 6 юни 1933 г.

14. „България стоеше на първо място по отношение на своята стопанска независимост. Ние се гордеехме, че в младата България, с български капитали, с български инженери, с български работници ние направихме пристанища, направихме железници, създадохме материалната култура на България. Построихме фабрики и тръгнахме към едно интензивно стопанско развитие.“

Личен архив, чернова, 1922 г.

15. „Времето безпощадно помита всичко и съсипва всичко в душите на хората. То заличава светлите имена и идеали, ако те не се възпеят от гении. Кой в България щеше да знае Георги Бенковски – като гений на революцията, ако не бе Захари Стоянов. А какво би било, ако в Ботевата чета имаше един Захари Стоянов? Ехе – светът, целият свят щеше да види един гений, едно чудо на вселената – Ботев.“

16. „Аз съм вече паднал, фалирал политик. Комунистите не обичат еретиците, свободомислещите, хората с далечни, стратегически цели. Те обичат реалното – властчицата, мазнинката, пържолката. Те са хитри и има кой да ги учи. Оня там с мустака бди и следи, защото България за цялата комунистическа империя е раят, тя е раят на земята.“

17. „България има лозя, градини, масло и малини. Тя има ягоди и вино, хубаво вино. А където има вино, там има и всичко друго за ядене. И той – „великият“, ще иска да го храните със зеленчуци и плодове. Той току тъй не влезе в България, знаеше, че влиза в блажен оазис. Ето защо той няма да допусне България да му се изплъзни. И ще ви насилва, без да разберете. Но аз няма да го видя…“

highviewart.com

 *****************************************************************************************

Атанас Буров до Смарайда:“Ти и България сте ми двете любовници“

Burovi

Това пише банкерът на жена си. Личната му кореспонденция допълва обществено-политическия му портрет с различен нюанс.

„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили, еднакво необходими, еднакво най-важните стимули на живота ми. Да изтръгна едната или другата от сърцето си, значи да откъсна част от себе си, да осакатя живота си“. Това е откъс от писмо на Атанас Буров до неговата съпруга Смарайда. Писано е в тежък момент, когато принуден от обстоятелствата и политическата ситуация в България, Буров е изгнаник в Париж, бягайки от ожесточения към него земеделски режим на Александър Стамболийски. По това време двамата са женени вече десет години. И ако за обществената, политическата и стопанската дейност на Буров е изписано и се знае много, то чрез писмата до жена му надникваме в неговия интимен свят и допълваме познатия образ с един друг, различен нюанс.

——————-

За личния живот на Атанас Буров и до днес се разказват легенди. В повечето от тях доминират клюките, жълтите истории, както често се случва с ярките и забележителни личности. От човек на човек се предават украсени случки за неговите похождения и любовни авантюри. Но неговата внучка Магдалена Каблешкова, омъжена за родственик на революционера Тодор Каблешков, споделя: „Знам, че отношенията между моя дядо и моята баба са били много искрени и чисти. Той се е отнасял към нея с голямо уважение и никога не й е изневерявал. Дори да е имал похождения с жени, те най-вероятно са били преди да се ожени за нея, но не и след това“, казва тя.

Вероятно до голяма степен определяща за топлотата и нежността в отношението на Буров към Смарайда Салабашева е и разликата в годините.

Двамата се запознават на прием в двореца

по случай 18-ия рожден ден на престолонаследника Борис III. Тогава Смарайда, или както всички са я наричали – Майда, е на 17 години и за първи път я представят на обществото. Атанас Буров е с 20 години по-възрастен и с опит в политическия живот на България. Бил е депутат в Третото Велико народно събрание (1911 г.) и дори подпредседател на парламента от 1 февруари 1912 г. Участва в Балканската война, а след нея се връща в политиката.

Завършва Априловската гимназия в Габрово и учи финанси и право в Париж. Според Жоро Цветков, автор на книгата „Атанас Буров. Живот за България“, на него нищо човешко не му е чуждо. Обича хубавата храна и удоволствието му е двойно, когато е поднесена красиво. Отбягва алкохола. Намира време за развлечение и отмора. Играе бридж и ходи на лов. Смята се, че е бил надарен с богата мисъл и енергия. Обича литературата, философията, поезията, произведенията на изкуството и езиците. Познава френската и руската литература, а Достоевски е един от любимите му автори.

Впрочем един от фактите, известни за него, е, че е майстор както в анонсирането, така и при изиграването на картите в бриджа. В световните първенства, проведени през 1933 и 1935 година, печели отличия и званията

олимпийски състезател и национален шампион по бридж

Атанас Буров и Смарайда Салабашева се сгодяват през май 1912 година. Единственото, което има значение за него, е чувствата им да бъдат взаимни.

През юли 1913 година той например й пише: „Аз заслужавам твоята обич, Майдо, ако не за друго, то за дълбочината, святостта и чистотата на моята любов към теб. Но главно аз искам любовта ти, защото те искам щастлива, а ти не можеш да бъдеш напълно щастлива, ако не любиш човека, с който ще живееш цял живот, каквито и други вънкашни условия на щастие той да ти създаде.“

Двамата се женят в края на април 1913 година. Красотата и доброто възпитание на Смарайда е оценено не само от чуждите посланици, които посещават дома им, но и при пътуванията им в чужбина.

Атанас Буров и Смарайда имат две деца – Стефан и Недялка, като по-буйният от двамата и истинското момче в дома е дъщерята. Смята се, че тя носи характера на баща си и е неговата слабост.

Топлотата на чувствата, които откриваме в писмата на Буров до Смарайда, писани в началото на техния съвместен живот, нежността и благоговението пред семейството, в чийто център е съпругата му, Буров запазва до края на дните си.

В късния период на съвместния им живот, около 1939-1940 година, когато банкерът вече наближава 65-ия си рожден ден, авторът на книгата Жоро Цветков описва Смарайда така: „Атмосферата и уюта в дома на Буров в столицата и във вилата край Варна създава неговата съпруга Смарайда, или, както всички я наричат, мама Майда.

Годините са придали царствена осанка на фигурата й

Очите й, сини и дълбоки като морска вода, виждат всичко и всичко знаят за най-близките хора. Облеклото й е изискано, в тон с модата, съобразено със сезона, с часа от деня и мястото. Цялата излъчва спокойствие, властна сила и едва доловимия аромат на любимия й парфюм „Шанел“.

През 1949 г. тя споделя заточението на Буров в Дряново. Тук тя се грижи за разклатеното здраве на съпруга си, който по това време трябва сутрин и вечер да се разписва в полицейския участък.

И на фона на 40-те години усилен труд и обществена дейност, отдадени за и в името на България, няма по-тъжен и по-несправедлив начин, по който един такъв държавник да завърши живота си. През 1952 година процесът на Народния съд срещу него го осъжда на 20 години строг тъмничен затвор. Тогава Атанас Буров е на 76 години.

В затвора престоява около година и половина – първоначално в Коларовградския (Шуменския) затвор, а в края на 1953 г. – в Пазарджишкия затвор. През пролетта на 1954 г. здравословното му състояние се влошава и на 20 март изпраща последното писмо до жена си: „Искам да те видя в началото на април, да поживея поне 10 радостни, щастливи минути. Обичам те с цялото си сърце и душа. Твой Атанас“.

Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г. в Пазарджишкия затвор от хроничен миокардит и пълна сърдечна недостатъчност на 79-годишна възраст.

Когато получават известието, жена му Смарайда и дъщеря му Недялка заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че

в края на арменските гробища са погребани и затворници

Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден двете отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща. Намират мястото изравнено с булдозер и утъпкано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат дори сили да заплачат. И в смъртта Буров не е оставен на спокойствие.

Сега по повод 50-та годишнина от смъртта му фондацията на негово име финансира поставянето на паметник на мястото на първоначалното погребение.

Но въпреки всички перипетии, белязали живота на Атанас Буров, съдбата се подрежда така, че накрая, дори и в смъртта си, той остава с любимата си жена. През 1983 година, когато арменските гробища край Пазарджик са закрити, дъщеря му пренася това, което е останало от тленните му останки в София и ги погребва в гроба на майка си – Смарайда Салабашева.

Днес и двете им деца, синът и дъщерята, са вече покойници. Живи са техните дъщери – Елена Младжова и Магдалена Каблешкова. Първата живее със семейството си в Сан Франциско, а втората – в Шотландия.

Юлияна Янкова/segabg.com

Еврейски мъдрости

Veröffentlicht am von
Antworten

.

6d7013048d0c128a879704427738873c_L„Да се разберат евреите е по-трудно от всеки друг народ.“ е казал Елиас Канети. Сигурно е така, но това не пречи да надникнем в мъдростта на най-древния народ.

За човешката природа

Бог не може да бъде навсякъде – затова е създал майките.

Човек се нуждае от три неща – търпение, сладкодумие и умение да пази тайна.

Изпълнителите на закона са по-страшни от самия закон.

Не бъди сладък, защото може да те изядат. Не бъди горчив, защото може да те изплюят.

Колкото повече се пъчиш, толкова повече се отвръщат хората от тебе.

Злобата е оръжие на слабите.

Да завиждаш на някого значи да се считаш по-ниско от него.

Ако завистливият е тъжен, то не е защото го е стигнала беда, а защото на някой му е провървяло.

Гордост, която обядва с тщеславието, вечеря с бедността.

Горко на този, който никой не обича, но се пазете от този, когото всички обичат.

Когато шофьорът вярва в безсмъртието, животът на пътниците е опасност.

От две злини песимистът избира и двете.

Лесно е да показваш характер, когато не ти показват тояга.

Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки.

Никой не знае на кого как му стиска обувката, само този който я носи.

Ние гневим Бога с нашите грехове, а хората – с нашите достойнства.

И малкият човек може да има голяма сянка.

Да не искаш е по-лошо от това да не можеш.

 

За парите и дългове

Пари назаем давай пред свидетели, дарявай без свидетели.

Вземи назаем и загуби приятел.

На евтин пазар ще си похарчиш всички пари.

Богатите нямат деца, те имат наследници.

Ако искаш да се отървеш от някого, дай му пари назаем.

Богат човек е този, който е доволен от това, което има.

Двама души не спят заради един дълг – единият докато го върне, другият – докато го получи.

Ако сметките са ти верни, няма защо да се боиш от проверка.

Приятеля получаваш безплатно, за врага си плащаш.

Само работата може да превърне времето в пари.

„Благодаря“ не можеш да си сложиш в джоба.

 

Ежедневни мъдрости

Кучето на двама стопани, все е гладно.

Ако не можеш да хапеш, не показвай зъби.

Не хвърляй камъни в кладенец, от който пиеш вода.

Когато късметът се обърне, зъбите се трошат и от сирене.

И малкият товар е тежък, ако трябва да го носиш надалече.

Ако отиваш при шивач да ти шие дреха, първо виж той как е облечен.

Пазете се от огъня и не вярвайте на водата.

Ако не искаш да ти седнат на врата, не се навеждай.

Когато проблемът е на много хора, това е половин утеха.

По-добре сто пъти поискай, отколкото един път да вземеш без разрешение.

Съседът не е за да го обичаш, а за да живееш в мир с него.

 

За доброто

Доброто се помни дълго, злото – още по-дълго.

Лесно е да правиш добро, ако и ти се възползваш от него.

Лесно е да обичаш човечеството, да обичаш човека е трудно.

Добрата дума не струва пари.

Добрият човек често го взимат за глупак.

За доброто се отблагодари веднага, за злото – отложи за после.

Двама души не вярват в смъртта ти – този, който те обича и този, който те мрази.

 

За думите, истината и лъжата

Бог е дал на човека две уши и една уста, за да слуша повече и да говори по-малко.

Където има много думи, истината се губи.

Кога вярват на лъжеца? Когато той самият казва, че лъже.

Има голяма разлика между това да знаеш какво говориш и да говориш това, което знаеш.

Този, който много говори, обикновено говори за себе си.

Тайните си не доверявай дори на приятел, защото твоят приятел също има приятели.

Влезе ли виното – тайните излизат.

Каква е ползата да научиш тайна, която не те засяга.

Полуистината е пълна лъжа.

Когато си виновен, ти се струва, че всички за теб говорят.

 

За умния и глупавия

Умният яде, за да живее, глупавият живее, за да яде.

Умният крие своя ум, глупавият демонстрира своята глупост.

Хитростта не може да замени ума.

Децата и глупаците винаги говорят истината.

Ако видиш мъдрец да говори с глупак, значи говорят двама глупаци.

Всеки е много умен, когато става дума за чуждото нещастие.

Когато не мислиш с главата си, резултатът се вижда по джоба.

Алиса/gnezdoto.net

„Мисля, значи лъжа“: 51 цитата от Станислав Лем

Veröffentlicht am von
Antworten

.

станислав лемДокато не започнах да ползвам Интернет, не знаех, че по света има толкова идиоти.

***

Не се оплаквай, никога не се оплаквай, че си можел да направиш нещо в живота си, но не си го направил. Не си го направил, защото не си можел.

***

Поетът е човек, който умее да бъде нещастен по красив начин.

***

На върха можеш да се изкачиш, но всички пътища от върха водят надолу!

***

Никой нищо не чете, а ако чете, нищо не разбира, а дори и да разбира, нищо не помни.

***

Че си щастлив разбираш едва по-късно, когато всичко е минало. Човек живее чрез промяната.

***

Когато дадеш на кучето салам, палейки лампа, след известно време кучето ще започне да отделя слюнка само при вида на лампата. А когато на човек показваш мастилени драсканици на хартия, след известно време ще каже, че това е модел на безкрайността на всемира. Всичко това е философия на мозъка, дресура, всичко повече.

***

Великите творби се появяват не благодарение на лудостта, а въпреки нея.

***

В изкуството нещо може да е направено добре или зле, нищо повече.

***

Ако хората бяха правили само това, което им е изглеждало възможно, до днес щяха да стоят в пещерите.

***

Идеята за инвазията на отвъдзвездните е проекция на агресивните черти на хищното, грубо издялано маймуночовечество.

***

В края на краищата всеки от нас е някакъв проект за център на света, само че невинаги добре изпълнен.

***

Запомнете, господине, че всичко се съдържа във всичко. Далечни звезди въздействат върху формата на цветната чашка. В росата на днешното утро присъства вчерашният облак. Всичко е свързано с всеобща взаимозависимост. Нито едно създание не може да излезе извън властта на другите. А толкова повече пък мислещото създание, човекът. Камъни и човешки образи се отразяват във Вашия сън. Аромати на цветя отклоняват пътищата на нашите мисли. Така че, защо да не се изобразява свободно това, което е сътворено случайно?

***

Никой не може да даде повече от онзи, който е загубил всичко.

***

Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти.

***

Мисълта е като вятър, за който може да се каже, че полъхва, но няма смисъл да се пита къде е вятърът, когато нищо не полъхва.

***

Не забелязвате ли каква декоративна интелигетност има той? Една такава гладка.

***

Човекът е същество, на което е лесно да навредиш, но е трудно да помогнеш.

***

Постигнах да се унасям в ненавист така, както Буда в нирвана.

***

Човекът ми навява един такъв образ: сякаш някой в продължение на няколкостотин века тежък труд е изваял най-красивата златна фигура, придавайки на всеки сантиметър от нейната повърхност различна форма. Мълчаливи мелодии, миниатюрни фрески, красотата на целия свят, събрана в едно цяло, подчинено на хиляди тайнствени закони. И това изящно изваяние е монтирано във вътрешността на машина за разпръскване на оборски тор.

***

Лудницата е била винаги духовен екстракт на епохата. Различните деморфации, психически изкривявания и странности са толкова разпръснати сред нормалното общество, че е трудно да бъдат забелязани. Едва тук, събрани на едно място, разкриват ясно облика на своето време.

***

Атеист съм по морални съображения. Смятам, че творецът се познава по неговата творба. Според моето впечатление светът е толкова злополучно конструиран, че предпочитам да вярвам, че никой не го е сътворил!

***

Ако не бяхме ние, насекомите щяха да са най-ужасяващите творения на природата. Защото животът е отрицание на механизма, а механизмът – на живота, насекомите обаче са оживени механизми, подигравка, майтап на природата…

***

Мисля, че има места, в които даже Бог може да се компрометира.

***

Чуждият проблем е като легнала щанга.

***

Това, което може да бъде субективно оправдано, престава да бъде такова по отношение на фактите.

***

По геоложката скала човекът живее колкото пеперуда еднодневка.

***

Който се държи по необичаен начин, не трябва да е пременно творец, артист – може да е просто дивак.

***

Няма сънища, сънувани заедно .

***

Политиците са прекалено глупави хора, за да може с помощта на разсъдъка да се предвиждат постъпките им.

***

Няма такива глупости, в които хората да не могат да повярват.

***

Нищо не може да се държи по-неразумно от разума.

***

Научните теории са психическа дъвка.

***

Сега сме като върху леден блок, носен от теченията на технологията. Нямаме власт над него, не знаем накъде ни носи, не знаем как да го управляваме.

***

Който се сражава с помощта на въобръжението, става жертва на въображението.

***

Който Космоса открива, в Космоса пропада.

***

Най-близки трябвало да са родителите ни? А защо не бронираните риби? Нали те са били просто последно звено на еволюцията, както учи вашата биология,         така че сантиментът трябва да се разпростре върху цялото семейство заедно с гущерите.

***

Кракът разбира се Ви е по-ближен, защото Вие можете да го възприемате двояко: веднъж със затворени очи като „осъзнато усещане за притежаване на крак“, а вторият път, когато го гледате, докосвате, с други думи: като предмет. За съжаление, другият човек е винаги предмет.

***

Целият животински свят е паразит на растителния.

***

Ако надникнеш в черепа на жив човек, ще видиш мозъка му, а не неговото съзнание.

***

Ако човек е убеден, че вече знае и разбира всичко окончателно и няма за него никакви тайни, често пъти именно тогава встъпва на пътя към своята гибел.

***

Няма нищо толкова богато на възможности колкото вакуума.

***

Медицината може да бъде добър прозорец към безкрая.

***

Няма демони, ако не се смята за демон свободата; светът е един и Бог е един, и вярата е една, пришълецо, а останалото е мълчание.

***

Действителността в крайна сметка е винаги по-интересна от фикцията, защото носи товара на реалността. Това е същата разлика както между наяве и насън. Можем да сънуваме Бог знае какво. Наяве обаче сме приковани към своя бит.

***

Човечество – това е сборът от нашите дефекти, недостатъци, нашето несъвършенство, то е това, което искаме да бъдем, но не успяваме, не можем, не умеем, то е просто празното място между идеалите и реализацията.

***

Човекът може да възприема не много неща наведнъж; виждаме само това, което става пред нас, тук и сега; осъзнаването на едновременно протичащото множество от процеси, така или иначе свързани помежду си, така или иначе даже взаимно допълващи се надхвърля неговите възможности. Възпримемаме така дори относително прости явления. Съдбата на един човек може да означава много, съдбата на стотици се обхваща трудно, но участта на хиляди, на един милион не значи по същество нищо.

***

Науката не се занимава с онези страни на битието, към които спада комичното. Науката обяснява света, но да ни сближи с него може само изкуството.

***

Само дяволът знае колко лудост се крие понякога в гения и обратното.

***

Светът – та това е сбирище на най-невероятни парадокси, чиято повсеместност не обяснява нищо.

Превод от полски Боян Обретенов /fakel.bg/

10 заблуди на българските интелектуалци

Veröffentlicht am von
Antworten

.

1001-ludmila-svetlin-kartinaИМА една особена порода българи, които наричат себе си “интелектуалци”. Повечето от тях живеят мизерно и изолирано и цялата им енергия отива в даване на интервюта, в които ругаят пазарното общество, или пък страдат по социализма, писателските почивни станции и евтината мастика в барчето на творческия съюз.

Те са живели в “блока на писателите” (представяте ли си примерно Фокнър и Селинджър да живеят в един блок и да си искат назаем чаша олио!). Някои от тях дори са писали нещо навремето, но никой не помни какво точно. И понеже поради особеностите на националния ни характер си нямаме нито Сахаров, нито Солженицин, нито Вацлав Хавел, ние сме принудени да се примиряваме с думите на тези сърдити старчета.

А думите им са глупави. Интелектуалците непрестанно предъвкват няколко несъстоятелни тези. Ето десет от тях:

1. Държавата се нуждае от културна политика

Под това изречение се крие един унизителен просяшки намек: “Държавата трябва да ме субсидира, за да пиша!”

Във времена, когато пенсионерите гладуват, а учителите ровят в кофите за боклук, е абсолютно неморално да искаш държавата да ти финансира бледите съчинения.

Да не би Хемингуей да е получавал субсидии от американския Конгрес?

Ако наистина си добър писател, излез на пазара и продавай. А ако не можеш – смени си професията.

2. Публиката е проста и не ме разбира

Ако се оплакваш от публиката, значи просто си некадърен. “Публиката” се води от простички и ясни критерии – четивно-нечетивно, интересно-досадно, остроумно-тъпо. Шекспир е показвал пиесите си пред публика от докери, проститутки и амбулантни търговци. И не се е оплаквал от вкусовете на “широката публика”. А пък ако смяташ, че творбите ти са оценени само от жена ти и от братовчед ти от Каспичан, защо мрънкаш? Пиши се елитарен автор и легни на тая кълка!

3. Глобализацията съсипва националната култура

В основата на тази заблуда стои един мрачен екзистенциален въпрос: Защо Гришам прави стотици милиони тираж, а моята жалка книжка не се харчи дори сред роднините ми?

Някои нагли копелета дори заявяват, че това било заради езика. Английският бил достъпен за милиони читатели, а българският – не. Грешиш, интелектуалецо. Не те четат не защото не разбират езика ти, а просто защото не ставаш за четене.

4. Младите хора не четат

Да, бе. “Хари Потър” и “Здрач” се четат предимно от пенсионери. Истината е, че днешните млади хора са много по-информирани от поколението на техните родители. Днес източниците на информация са много повече и кръгозорът на един съвременен тийнейджър е изключително широк. Разбира се, има индивиди, които от нищо не се интересуват, но такива има във всяка генерация.

5. Трябва да има данъчни облекчения за хората, които спонсорират изкуството

Тази горчива заблуда най-вероятно е дошла от средите на бизнеса. Някой некадърен автор се е напил по случайност с някой кадърен бизнесмен и е седнал да му реве, че се нуждае от спонсорство. Бизнесменът е проявил тактичност и вместо да му каже: “Нямам излишни пари за тъпите ти текстове”, се е измъкнал с витиеватото: “И аз милея за българската култура и бих я подкрепил, ако държавата ми даваше данъчни облекчения.”

Така в душата на бедния автор е покълнала илюзията, че бизнесът изгаря от нетърпение да финансира поредната му литературна чекия, но видиш ли – държавата пречи. Графоманията не бива да се толерира от държавата с никакви облекчения. Графоманията е болест и трябва да се лекува.

6. Има световен заговор срещу българската култура

Колкото по-неуспял е един човек в професията си, толкова по-лесно прегръща конспиративните идеи.

Приятна илюзия е да смяташ, че целият свят е срещу теб, защото се страхува от невероятния ти потенциал.

Много по-уютно се живее с такива героични заблуди, отколкото с истината, че светът дори не знае кой си и изобщо не му пука за теб.

Само си представете как в някакво мрачно помещение край една дълга дъбова маса са се събрали Мадона, Стивън Спилбърг, Джоан Роулинг, Джон Гришъм и Мик Джагър и трескаво умуват как да преебат българската култура.

7. Интелектуалците са морален ориентир на нацията

Историята ни учи, че всички опити на отделна каста да вземе монопол върху морала, завършват зле. В България въпросът опира до това доколко хората, които наричат себе си “интелектуалци”, имат право да морализаторстват.

Отварянето на досиетата даде отговор на този въпрос и показа как в България понятията “интелигенция” и intelligence са били свързани в една необяснимо топла връзка.

8. Свободният пазар вреди на изкуството

Когато се сблъска с факта, че творбите му не се харчат, интелектуалецът яростно се нахвърля върху пазарните закони.

Логиката му е приблизително такава: “Някой трябва да е виновен за това, че не мога да продам труда си. Този някой не съм аз, защото аз никога не съм виновен. Значи виновен е гадният пазар.”

Тази псевдологика води до яростни нападки към хората, които успяват да продадат книгите си, картините си, музиката си.

Те са обвинени във всички смъртни грехове. Гилдията на неуспелите ги дамгосва с определения като “халтураджии”, “продажници” и “чалгаджии” и отказва да си говори с тях.

9. Интелектуалците могат да учат правителството как да управлява

В България политиката все още е аматьорска дейност и това дава кураж на някои нереализирани писатели, художници и музиканти да претендират, че могат да дават акъл на властта.

Тези им напъни са замаскирани с благородни фрази като “нека с общи усилия да излезем от кризата”, “да работим на ползу роду” и т.н.

Тези хора хем искат да са близки до властта, за да се ползват от облагите й, хем отказват да носят отговорност, а предпочитат да “участват на експертно ниво”, сиреч да дават акъл, без да им пука за последствията.

10. И ний сме дали нещо на света

Да лежиш на стари лаври, е приятно, но не е продуктивно. Това, че си роден в страната на Ботев и Вазов, не те прави Ботев и Вазов.

Това, че живееш в общество с някакви литературни традиции, не те прави автоматично част от тези традиции.

Доста тъпо е да се хвалиш с текстове, които не ти си написал.

Има една притча за един човек, който карал гъски към пазара. И понеже гъските по природа са си гъски и разбират само от бой, той ги налагал с върбова пръчка.

Една от гъските (очевидно интелектуалка) се обърнала към човека и изкрякала:

– Как не те е срам да ни удряш, знаеш ли ние кои сме! Нашите деди някога са спасили Рим!

А човекът я шибнал още по-силно с пръчката и казал:

– Да, зная, че вашите деди са спасили Рим. А вие какво сте направили?

* От фейсбук страницата на Иво Сиромахов

Българите от чужбина – чужденци в България?

Veröffentlicht am von
Antworten

.

emigrantiОмраза и завист? Професор Юлиана Рот се включва в рубриката ни „Пътуващите българи“ със свое мнение, което за мнозина сигурно ще прозвучи предизвикателно.

.

Смятам, че всеки е виждал по сувенирните щандове малките глинени плочки с форма на скрижали, на които са изписани прочувствени послания като „Скромността е за хора, които нямат други качества“, “Живей по ръба! Ако не си там, напразно заемаш мястото” и пр. Те весело препращат към познати народни мъдрости и предизвикват смях, защото обръщат с главата надолу общоприети морални идеали. Четени под социологическа лупа надписите съдържат ценна информация за настоящите доминанти в българското всекидневие, често обобщавани като характеристики на “културата на прехода”. Може да звучи странно, но на чуждестранен инвеститор чрез няколко такива “мъдрости” могат да се обяснят основните аспекти на българската управленческа система и мениджмънт – естествено, най-добре е да го стори професионален интеркултурен треньор, който умее да насочва клиента си към неутралното и безоценъчно разшифроване на културната информация, скрита в надписите.

Тънкостите на интеркултурното обучение са интересна тема, но не за тях пиша тук. Бях забравила за керамичните плочки и техните послания, когато пред очите ми попадна есето на Катерина Хапсали в списание “Тема” (46/2014) под заглавие “Мария от Стара Загора”. То ме стъписа със силната омраза, излята нашироко и без задръжки в целия текст, която на първо четене изглеждаше необоснована. В есето се говори за две бивши приятелки, които са следвали заедно в САЩ. Едната от тях остава там, а другата, разказвачката, решава да се върне в България. След няколко години двете се срещат в София и се сравняват една с друга. Съпрузи, деца, работа, къщи. Нищо необикновено дотук. Само дето разказвачката с омраза осъжда своята някогашна приятелка заради избора ѝ. Защо е тази омраза? – запитах се.

Завист и омраза?

В този момент се сетих за една от моите керамични плочки и посланието на нея: „Завистта няма почивен ден“. Изведнъж се оказах с ключ към втория прочит, сега вече не спокоен, а силно вълнуващ и предизвикателен. Значи ли, че когато съм в България, всички ме мразят? Моите характеристики ме различават от Мария, но може би, без да искам, давам други поводи за омраза? Трябва ли да крия, че живея и работя в Мюнхен? Как да постъпвам в случаите, когато неволно се издавам? Трябва ли да се огранича в общуването, за да се опазя от омразата?

Любопитно ми беше да сравня моята реакция с реакцията на други мюнхенски българки. Разпратих “Мария от Стара Загора” на няколко близки от българското ми обкръжение и ги помолих за коментар. Отговорите, които получих бяха различни, къси и дълги, емоционални и сдържани. Но имаха и много общо. Общо беше негодуванието срещу омразата, чувството за превъзходство и привидното родолюбие, които струят от текста. Какви са причините за възбудата на героинята срещу приятелката от студентски години? Какво ѝ е причинила Мария, за какво престъпление става дума? Нима разказвачката не е избрала сама начина си на живот, не е ли удовлетворена от това, че има семейство, здраво бебе и професионален успех? Защо страда от наранено достойнство и с псевдо-героичен жест плаща общата сметка?

Всички емигранти – в общ калъп

В отговорите на мюнхенските българи имаше и друго общо. Без да са чак толкова заможни като Мария, те някак се бяха разпознали в нейно лице. И се притесняваха, че в България и тях всеки път ги слагат в графата „българката от Запад“, на която „нещата тук не са ѝ ясни“ и затова е „по-добре да не се бърка“. При това с безапелационната откровеност, че „ти вече не принадлежиш към нас“ и затова „не се и опитвай да ми споделяш проблемите си“.

Подобни калъпи се налагат върху всички емигранти. Стената между “тях” и “нас” е невидима, но винаги силно осезаема. Българите от чужбина – чужденци в България? Реакциите на отблъскване са различни, но у емигрантите превес обикновено взима решението в крайна сметка да загърбят всичко българско.

Тук въпросът вече надраства личните обиди и става политически

В годините на НРБ, когато по обясними причини на официално равнище темата за емигрантите се отминаваше с мълчание, в тесните приятелски и семейни кръгове екзотичните разкази за близките зад граница разнообразяваха сивия социалистически бит. Редките им гостувания в България бяха вълнуващи събития, а самите гости автоматично получаваха вип-статут. 1989-та година и особено членството в Европейския съюз рязко промениха начина, по който се гледа на “сънародниците от чужбина“. За тях битуват митовете за “успелите българи”, но и за“лузърите”, както и мантрите “те имат пари, но ние имаме тръпка” или „те не знаят как ни е на нас“. Общественият и медийният образ на диаспорния българин днес се определя от един стабилен ментален фон, в който централна роля играят омразата и завистта, безсмислени и ялови, но временно успокояващи емоции.

Как на този фон могат да се градят политики за българите в чужбина? Как да се реализира Националната стратегия за българите в чужбина? Гражданската и политическа ангажираност на днешната диаспора е факт, за който свидетелстват дългите опашки за гласуване пред посолствата и консулствата по време на избори, инициативите за български училища, помощни акции и обществени съвети. Възможно ли е този импулс от енергия и всеотдайност да затихне заради тривиални, нерефлектирани емоции като тези, които се проектират върху фигурата на Мария от Стара Загора? Дано не.

Юлиана Рот е професор по Интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен

dw.de

Едно от най-старите изображения на наш прародител (~ 1720 год.), по времето на Турското робство

Veröffentlicht am von
1

.

Едно от най-старите изображения на наш прародител (~ 1720 год., съдейки по други датирани документи, били на едно място с въпросната скица), по времето на Турското робство. Изработено е посредством  ксилографска техника, като след това е оцветено на ръка.
За съжаление подписа на майстора до лявото му стъпало, не се чете. Предполагам, че е бил немскоговорещ пътешественик, защото творбата е намерена в замък, близо до Бремен.

Bulgare Holzstich von ca 1720 25.5 Х 16.5 cmРазмери (без черния фон) – 25,5/16,5 см.

signatur-BULGARE-600

Слава Богу, че  открих рисунката при един антиквар, защото тя е най-вече от значение за нас, българите.
Част от нашата история е, дори и да не се гордеем с нея. За другите е забавна екзотика.

..

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 2): Иван Костов – играта на фондации – семейни и партийни

Veröffentlicht am von
Antworten

.

len4eto i preziden6ataИсторията е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни.

Днес един от кукловодите на българския преход, финансов министър в две правителства и впоследствие премиер от 1997 до 2001 г., стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове“, която ръководи. Неговото име е Иван Костов.

Все още не е далеч времето, когато под неговото „вещо“ управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци, които попаднаха в паста на определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ. Но годините минават и зулумите, които г-н Костов извърши, започват да избледняват в паметта на българите. Затова „Труд“ ще припомни на тези, които не знаят, а и на тези, които забравят, какво всъщност беляза политическата епоха „Костов“. Днес ви представяме втората част от специалната ни поредица. В нея ще припомним как Иван Костов, натрупал опит в аферата „Сапио“, решава да дърпа конците в държавата с помощта на дружества с идеална цел, зад които стои той. Изводите остават за читателите. Всеки сам може да прецени фактите.

 

ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

С възхода на политическата си кариера Иван Костов напредва и в друго поприще – използването на фондации за трупане на облаги. Няма и как иначе – финансовият министър в правителството на Димитър Попов и следващото, с премиер Филип Димитров, вече знае колко е хубаво да имаш зад гърба си поне едно дружество с идеална цел. Опитът, натрупан с аферата „Сапио“, за която „Труд“ писа в миналия брой, дава на Костов предимство в далаверите пред опонентите му.

През годините името на премиера в периода 1997-2001 г. се свързва с две фондации – „Демокрация“ и „Бъдеще за България“. И докато в първата Костов дълги години е председател на управителния съвет, във втората разчита на своята съпруга Елена.

Във времето, в което двете фондации действат активно, отново се вижда дългата ръка на Иван Костов – няма значение дали е премиер, редови депутат и лидер на СДС.

Но каква е хронологията на възхода на политика след скандала „Сапио“?

Напред и нагоре

Преди всеки успех има застой, дори падение – същото се случва и с Костов в политически план. Докато е финансов министър в правителството на Филип Димитров, бъдещият лидер на СДС е във възход. Разпорежда се с финансите на държавата, прави „изключения“ (фондация „Сапио“), които издънват държавния бюджет с 14 милиона долара. Но през октомври 1992 г. Димитров иска вот на доверие от парламента. ДПС гласува заедно с БСП „против“ и кабинетът се оказва с малцинство. Премиерът депозира оставката на кабинета.

Така Костов от финансов министър става министър в оставка. В края на декември Народното събрание одобрява за министър-председател Любен Беров, който съставя кабинет от експерти на БСП и ДПС. СДС и Костов се озовават в опозиция.

Но за Иван Костов това не е лошо – след провала на Филип Димитров той започва да затвърждава позициите си сред „сините“ и на практика ставам техен водач. Официално е избран за лидер в края на април 1995 година, когато на власт след парламентарни избори вече няколко месеца управлява Жан Виденов.

Кабинетът на БСП успява да вкара страната в жестока икономическа криза и в края на 1996 г. започват масови протести. В началото на 1997-а, след щурм на протестиращите срещу сградата на парламента, Виденов подава оставка, а посоченият за бъдещ премиер от социалистическата партия – Николай Добрев, връща мандата на 4 февруари. Костов и СДС вече са на върха на славата – именно те предвождат недоволните тълпи. Президентът Петър Стоянов назначава за служебен премиер тогавашния кмет на столицата Стефан Софиянски, а предсрочните избори са на 19 април. На тази дата до урните отиват над 62% от избирателите, като 52,26 на сто от тях дават гласовете си за предвожданата от Костов дясна коалиция „Обединени демократични сили“.

Шефът на СДС става министър-председател и разполага с пълно мнозинство в парламента – цялата власт е в ръцете му. И това ако не е възход – от далавераджия номер едно в аферата „Сапио“ до властелин на България.

Фондациите

Като премиер Иван Костов дирижира фондация „Демокрация“ и „Бъдеще за България“.

Първата се появява в родния правен мир, когато Костов прави първи стъпки в политиката – през 1991 година. Още тогава през нея минава цялото финансиране на СДС от западни благодетели. Парите на практика са безотчетни – принцип, който важи и днес за неправителствените организации у нас, финансирани от чужбина.

„Демокрация“ на практика се занимава с всичко – търгува със стоки в страната и зад граница, консултира, извършва сделки (познатата история от „Сапио“). Неписано правило е председателите на СДС да са в УС на „Демокрация“ и дори да го оглавяват. По този начин се осигурява контрол върху всичко, което постъпва в касата на съюза.

Не по-малко интересна е другата фондация – „Бъдеще за България“. Тя е създадена в мътните времена на управлението на кабинета „Виденов“ – 12 декември 1996 година. Нейни съпредседатели са три от ВИП дамите на страната – Елена Костова, Алиса Софиянска (съпруга на столичния кмет Стефан Софиянски) и Антонина Стоянова, жена на Петър Стоянов.

Аферите

Скандалите започват от „Бъдеще за България“, за да достигнат след 2000 г. и „Демокрация“.

Освен трите дами в управителния съвет на дружеството с идеална цел влизат още куп министерски съпруги от кабинета „Костов“. Учредител е и жената на основателя на „Мобилтел“ Красимир Стойчев – Слава Стойчева.

Елена Костова застава начело на УС, след като Антонина Стоянова се оттегля.

Именно тогава мастити представители на частния бизнес започват да се надпреварват кой ще „помогне“ най-много на фондацията – все пак тя се ръководи от премиершата.

Аферата „Трон“ избухва покрай неуредиците с продажбата на „Мобилтел“. Близкият до Иван Костов – Красимир Стойчев, е собственик на „Трон“, както и на GSM оператора. Той продава телекомуникационната компания на руснака Григорий Лучански. В същото време от тогавашното Главно управление „Митници“ излизат с информацията, че „Трон“ дължи на държавата колосалната сума от 7,7 милиарда лева.

Костов набързо се разграничава от своя човек, който доскоро е представян като съвестен бизнесмен и съветник в СДС, съответно и на премиера.

В началото Стойчев твърди, че действително е такъв, но впоследствие дава заден.

Но разкритията „изплуват“ именно покрай сделката между него и Лучански.

Оказва се, че фирма, свързана с руския бизнесмен – „Теленорд“, е превела в началото на април 1997 г. (две седмици преди изборите) 80 000 щатски долара на „Бъдеще за България“. Именно „Теленорд“ и „Глобус инвестмънт“ купуват „Мобилтел“ от Стойчев при управлението на Жан Виденов – през юни 1996 г. Точно тогава българският бизнесмен заявява, че се оттегля от комуникационната компания, за да стане съветник на Костов и СДС, които година по-късно застават начело на държавата.

Какъв е проблемът 80 000 долара да влязат в сдружение с идеална цел, ръководено от премиерската съпруга? Ами в това, че не фигурират във финансовия отчет на фондацията за годината, а сумата за онова време е огромна. Защо някой би скрил един от основните си благодетели? Еднозначен отговор няма и до днес. Подозренията обаче са насочени към една интересна схема, за която пръв съобщава вътрешният министър в кабинета „Виденов“- вече покойният Николай Добрев.

Година след началото на управлението на Костов, Добрев разкрива, че докато е ръководел МВР, е постъпвала информация, че протестите срещу социалистическото правителство са спонсорирани от благодетели у нас и зад граница. Според Николай Добрев сред българските бизнесмени, финансирали народното недоволство, е Красимир Стойчев чрез „Мобилтел“, а сред чуждите – „Отворено общество“.

Бившият вътрешен министър не предоставя доказателства за думите си, като обяснява, че дори на него много хора са му се оплаквали устно как не са си получили парите за участието в митингите, водени от Костов и компания.

Думите на Добрев намират потвърждение именно в работата на „Бъдеще за България“ – преведени са й 80 000 долара, които не са отчетени. А става дума за организация с идеална цел, управлявана от съпругите на правителствената върхушка. Въпросът е фондацията каса ли е на СДС? Като се знае как работи нейната посестрима „Демокрация“ под диригентството на Костов – отговорът е „да“.

Още един факт показва, че „Бъдеще за България“ не е просто благотворително дружество. Причината е, че работи доста добре с „Отворено общество“ на Джордж Сорос.

В интервю за „168 часа“ от 20 юни 1997 година, взето след срещата му с премиера Иван Костов, милиардерът откровено признава, че дава ценни съвети за работата на правителството във финансовия сектор.

„Не желая да бъда официално назначен за съветник на вашия премиер. Но той иска моето мнение и аз му го давам. Защото искам българската икономика да успее. Това ми дава възможност да проникна в неговото мислене (на Костов – б.а.)“, казва Сорос пред вестника, след като излиза от сградата на Министерския съвет. По време на срещата, провела се в петък, 13 юни, 1997 г., Джордж Сорос дискутирал с премиера как България да бъде стабилизирана финансово, приватизацията и още десетки важни теми.

Какво излиза всъщност? Соросовото „Отворено об­­щес­­тво“ налива пари в „Бъдеще за България“, която е нещо като каса на СДС. Същото правят и други чужди бизнесмени, сред тях и руснакът Лучански. Иван Костов взима властта, частично благодарение на парите, идващи от „Бъдеще за България“. След това кани благодетел номер едно – Сорос, на среща в кабинета си, където говорят дружески за бъдещето на България.

Лучански обаче не е поканен на среща – напротив. Той изпада в немилост и сделката за „Мобилтел“ влиза в омагьосан кръг. Накрая компанията се озовава в ръцете на друг руснак –

Майкъл Чорни.

Именно бизнесменът, изгонен от България от Иван Костов, защото е „заплаха за националната сигурност“, предизвиква най-големия скандал в другата фондация – „Демокрация“.

Според Чорни той е превел 200 000 долара в дружеството под натиска на Костов. Сумата е внесена няколко дни преди парламентарните избори през 2001 г., след които министър-председателят се разделя с поста си. ОДС губи катастрофално от НДСВ.

Майкъл Чорни разказва за случая именно пред „Труд“ две години след като е дал парите – през 2003 г. Бизнесменът казва, че е внесъл сумата чрез кипърската офшорка „Ромент Трейдинг“.

Костов се кълне, че няма нищо общо – такова дарение имало, но е проверено и е постъпило от фирма, която няма общо с Чорни.

В крайна сметка това няма значение, защото Костов вече е наказан от избирателите – губи Избори 2001.

Това е резултатът от неговото управление и развихрилата се по времето му престъпна приватизация. За това кои държавни дружества минаха под ножа на Иван Костов и бяха продадени за жълти стотинки, четете в следващите части на поредицата.

 

Кой е Михаил Чорни

Михаил Чорни, известен у нас като Майкъл Чорни, е руски бизнесмен. Благодарение на еврейския си произход през 1994 година получава израелско гражданство.

У нас той се прочу първо с покупката на „Мобилтел“ през 1997 г. След това името му се свързва най-вече с футболния клуб „Левски“. Дълги години руснакът издържаше отбора. През 1999 г. Чорни бе изгонен от България от Иван Костов като опасен за националната сигурност. Заедно с него тогава правителството натири още няколко руски граждани, сред които и дипломати.

През 2010 година Испания пусна бизнесмена за международно издирване чрез системата на Интерпол. Причината – Чорни е заподозрян в пране на пари.

Кой е Красимир Стойчев

Красимир Стойчев е първият собственик на „Мобилтел“. Бизнесменът получава лиценз през 1992 г. Цената на разрешението е около 40 000 щатски долара, като държавата го предоставя на Стойчев, без да организира тръжна процедура.

През 1996 г. бизнесменът продава „Мобилтел“ на руснака Григорий Лучански, но след редица перипетии компанията се озовава в ръцете на Майкъл Чорни през 1997 г.

Покрай работата си Стойчев е един членовете на групата Г-13 – първата неформална организация на български бизнесмени, в която влизат Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев.

Красимир Стойчев е бил и агент на ДС  към II главно управление, което се е занимавало с икономическото разузнаване.

trud.bg

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Veröffentlicht am von
Antworten

.

53_IoSisimanПреди 332 г. на днешния ден обединените армии на полския крал Ян III Собиески и херцога на Лотарингия Шарл разбиват османската армия при Виена и спират настъплението на Османската империя на Запад. Това е историческият поглед към събитията от 1683 г. Има обаче и друг прочит, кой спря османците да не стигнат Париж.

.

Прочетете поетичната версия на Ивайло Балабанов:

Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато, във зора незазорена,

загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,

Европа се прехласваше по Бах…

А, с вълчи вой, в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун, на пазара за робини,

гяурките вървяха пет – за грош.

Когато тя строеше катедрали,

и замъци… Във стария Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави.

И, всъщност, си остана непревзета

страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!

.

Здравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша…

Veröffentlicht am von
Antworten

.

DSC00096nЗдравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша, защото напоследък май често се съмняваш в мен. И в моите планове за теб.

Знам, че се питаш защо ти се случва всичко това. Ето го отговорът ми: само така щеше да станеш човека, който си в момента. Само така щеше да откриеш силата, скрита в теб. Само така щеше да видиш величието на ума и красотата на душата си.

Трябваше да сбъдна някои от страховете ти, за да видиш, че можеш да минеш през тях. Защото човек е устроен така. Страхува се от всичко. От провала. От загубата. От болката. От самия страх. Докато не му се наложи да се изправи лице в лице с него, да го посрещне, да го победи и да продължи. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да раня сърцето ти, за да се научиш да пазиш сърцата на хората. Защото човек е устроен така. Причинява болка, докато не изпита болка. Наранява, докато не го ранят. Обръща гръб на другите, докато на него не му обърнат гръб. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да отнема някои от приятелите ти, за да се научиш да цениш тези, които ти останаха. Защото човек е устроен така. Забравя да се грижи за приятелите си. Забравя да им се обажда. Забравя да се вижда с тях. Забравя да ги пита как са. Замества ги с нови. А после и тях замества с нови. Докато накрая установи, че вече няма истински приятели. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да познаеш разочарованието, за да започнеш да се наслаждаваш пълноценно на радостта и щастието. Защото човек е устроен така. Вечно да е недоволен. Вечно да се фокусира върху нещата, които няма. Докато в живота му не се появят истински проблеми. Докато не му се наложи да преодолява истинска драма. Тогава незначителното отстъпва място на значимото. Тогава вижда и оценява красотата на слънчевия ден, на разходката в парка, на хубавата книга, на красивата мечта, на споделената чаша вино. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да те отклоня от някои от мечтите ти, за да тръгнеш по пътя, който ти предстои да покориш. Защото човек е устроен така. Сравнява живота си с този на другите. Сравнява успехите си с тези на другите. Сравнява щастието си с това на другите. Поставя си цели, които не са неговите цели. Води битки, които не са неговите битки. Чертае пътища, които не са неговите пътища. Докато не разбере, че е пропилял времето си в опит да живее чужд живот, да се бори за чужда победа, да сбъдва чужда мечта. Но ти научи уроците си, нали?

И ето те днес тук. Четеш това писмо и виждаш живота си като на филмова лента. Вече знаеш какво желаеш истински. Вече знаеш какво заслужаваш. Вече знаеш на какво си способен. И за какво си роден! Не съжалявай за нищо. Не страдай за нищо. Миналото се случи, за да формира настоящето ти. А настоящето ти ще формира бъдещето. Затова: живей го мъдро, спомняй си уроците, грижи се за себе си. И не забравяй, мисията ти е една – да бъдеш щастлив! Започни още от днес!

И помни: ти може би не вярваш в мен, но аз вярвам в теб!

С обич,
Съдбата

автор: Гергана Лабова