B17 се съдържа само в семките на ренета – култивирана ябълка, в семките на круши, костилки на кайсии и сливи и в горчивия бадем
Много хора са се научили да лекуват рак, без да прибягват до официалната медицина. А народните средства са наистина изненадващи.
Едва наскоро стана известно на официалната наука, че ракът възниква поради две причини.
Първата причина – е реакция на липсата на витамин В17.
Втората причина е, че по време на дефицита на този витамин изключително много отслабва имунната система. Катализатор за появата на рака е гъбичката кандида албиканс, която живее във всяко човешко тяло и е причинител на кандидоза.
Следователно, за да се зарази всеки човек с рак, са необходими два фактора: липсата на витамин В17 и отслабена имунна система, която не може да неутрализира действието и възпроизвеждането на гъбата.
Витамин B17 е основният фактор, който блокира развитието на рака.
Ако този витамин е в достатъчни количества, дори и отслабена имунна система се справя с гъбичните заболявания.
А сега нека да разгледаме в кои плодове и зеленчуци се съдържа витамин B17.
Оказва се, че го няма нито в домати, краставици и всякакви други култивирани растения от нашата градина. Той се съдържа само в семките на ренета – култивирана ябълка, в семките на круши, костилки на кайсии и сливи и в горчивия бадем.
Една интересна подробност: преди три века и в зеленчуци, и в ябълки и круши този витамин се е съдържал в самите плодове, но със създаването на нови сортове витамин B17 остава само в костилките на тези растения. Ето защо раковите заболявания през 17-и век са били присъщи само за жителите на градовете, а дори и тогава, много рядко.
Как нашите знахари са лекували това заболяване?
Има няколко начина за лечение на рак, и един от най-разпространените ще опишем.
Народните лечители са били наясно, че основното при лечението на всяка болест е имунната система на човека.
Ето защо в началото на лечението те се опитват да я засилят максимално.
За да се направи това, се взема майски или юнски мед, 1 кг, разтваря се в 1 литър вино или водка, накисва се в тази смес 1 кг дървовидно алое, понякога се слагат и две листа фикус. Задължително се добавят 50 грама сух горски или градински хвощ и 20-50 г жълтурчета. Понякога жълтурчетата се заменяли с лютиче.
Отровата на лютичето и жълтурчето служи като убиец за раковите гъбички, а всички други билки засилват имунната система на човек, като са и балсам за изцеление на вътрешни рани, причинени от тумора.
Когато всички тези неща се съберат, разтворът се поставя на тъмно място и кисне 12 дни.
След това тази настойка се пие три пъти на ден един час преди хранене.
Някои лечители в този състав прибавят сухи или пресни брезови листа, 50 г жълт кантарион или мащерка.
Всичко това повишава ефективността на балсама и помага на организма да се отърве от заболяването.
Но това е само първата половина на лечението.
Втората половина е такава: 3 пъти на ден се ядат 20-50 ядки и семки от сливи, кайсии, бадеми и праскови.
Важно е да се знае, че тези семена трябва да са от пресни или сушени плодове, които не са преминали през термична обработка.
Народните лечители са били наясно, че тези семки и ядки съдържат мощна отрова, но те са знаели и нещо, което съвременната наука открива наскоро. Това, че тази отрова, цианид, не влияе върху организма на човека, тъй като е свързана с вещества, които я неутрализират.
Тази отрова действа само на тумора.
Оказва се, че ядките от кайсия и праскова не само осигуряват витамин B17, но със своята отрова унищожават раковите заболявания.
С такава терапия човек може напълно да се излекува от рак в рамките на шест месеца.
Има и друг начин за избавяне от тежката болест. Той е още по-прост, но изисква силната воля на пациента.
Както се знае, не навсякъде има такива южни растения като алое или фикус. Поради това на тези места хората, заболели от рак, са яли плодове от глог със семената, в които също има витамин B17, пиели са отвара от чага с мляко, консумирали са дива ябълка със семената и са правили физически упражнения за всички мускулни групи.
Вместо гири и щанги са използвали камъни, торби с пясък, воденични камъни и железни пръти. Защо?
Защото по време на тренировка мускулите губят огромно количество протеин, толкова протеин, че болният човек не може да го компенсира чрез храна. Поради това организмът започва да действа посвоему. Той произвежда клетки убийци, които ядат туморния протеин, превръщайки го в аминокиселини за изграждане на мускулите.
Ето защо съвременните почитатели на фитнес и културисти почти не боледуват от рак, макар да не ядат храни, които съдържат витамин B17.
Хората знаели още много повече начини за лечение на рак, но тези методи ние няма да описваме, защото те включват използването на тежки метали (живачен хлорид), въпреки че те са прости и надеждни.
Преработено от автора на блога от материали в Мрежата
Това растение можем да видим навсякъде около нас. То има много лечебни свойства и всичко, което трябва да направите е да го съберете от двора или околните планини. Чаят от глухарче действа на клетките на рака, влияейки им по такъв начин, че те се разпадат в срок от 48 часа.
Нашите баби са правили сиропи от цветчета от глухарче, знаейки за неговата оздравителна сила, но със сигурност не са подозирали, че коренът на глухарчето може да помогне на болните от рак.
.
Учените са открили, че коренът на това растение работи „по-добре“ от химиотерапията, защото „убива“ напълно само клетките, които са заразени с рак. В допълнение към това има и диуретични свойства, стимулира секрецията на жлъчката, чисти черния дроб, помага при алергии и намалява холестерола. Той съдържа много важни витамини и минерали, като витамин В6, тиамин, рибофлавин, витамин С, желязо, калций, калий, фолиева киселина и магнезий.
.
Съдържа до 535% от необходимата доза витамин К и около 110% от препоръчителната дневна доза витамин А. Всичко това са факти, известни от години.
.
Университетът Уиндзор в Канада извърши първоначално проучване в Катедрата по химия и биохимия, а резултатите дадоха нова надежда за болните от рак. Беше установено, че коренът на глухарче ефективно „убива“ клетките, заразени с рак, без вредни ефекти върху другите клетки в организма, пише сайта Natural News.
.
Джон Ди Карло, 72 годишен мъж, който лично е бил убеден в лечебните свойства на глухарчето, е бил подложен на интензивна и „агресивна“ химиотерапия в борбата за своето здраве. Процесът на лечение бил три годишен преди лекарите да го изпратят у дома, за да прекара последните дни със своите близки.
.
Поради факта, че нямало ефект от химиотерапията и лекарите не предложили алтернативи за лечение на рака, Джон започнал да пие чай от корена на глухарче като последен опит за спасение. Само след четири месеца, според сайта Natural News, този човек е преживял ремисия на болестта.
Никой закон не е в състояние да въздейства така възпиращо на човека, както насаждането на чувство на вина и срам. Никой закон не може да отнеме човешката свобода – на мисълта, словото и действието, като една малка, но за сметка на това гръмогласна армия от „морални обвинители“, самопровъзгласили се за морални съдници от последна инстанция. Всеки, който си позволи дори да помисли нещо, което е на повече от милиметър от вярванията им, бива „обвинен“ и заставен да изпитва срам и вина за мислите си. Постепенно такъв спира да мисли изобщо, престава да действа според убежденията си. Престава да действа изобщо.
Но кои са тези съдници, които могат да накарат мислещото човешко същество да се превърне постепенно в блееща овца, единствено способна да повтаря като папагал звуците на звънчето, прозвъняло първо? Едно време това бяха комунистите. Днес това са западните им прогресивни събратя, под чието давление се излюпват все „по-модерни“ люде и тук – на изток. Същите онези западни прогресиви, които преди години не спираха да обясняват на сънародниците си колко красив свят се градеше тук – в източното полукълбо. След като източната им лъжа рухна и всички видяха отвратителното ѝ лице, белязано от мизерията и моралната разруха, те бързо се преориентираха и започнаха да пеят други песни. Приспивни песни.
Песните на политкоректността, недискриминацията, мултикултурната асимилация на традиционни автентични ценности, природата. Червените им очила просто избледняха от времето и станаха розови. Можете да видите оригиналния им цвят в краищата на рамките, където заварките са запазили ъгълчетата с червена боя.
Всеки, който им възрази, бива безпощадно заливан с тонове вина и срам. Всеки, който си позволи да се постави над мравката и тревичката, бива изравняван със земята. Всеки, който си позволи да следва собствени културни ценности, бива наричан безкултурен. Всеки, който си позволи да дискриминира и да покаже, че нещо просто не му се нрави, бива обявяван за расист. Всеки, който си позволи да нарече истината с думата за нея, бива обявяван за лъжец.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте, че сте по-висши създания от мравките и тревичките. Това е истината – такива сте. Вие сте човеци.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от традициите си – вие не сте се излюпили от яйце, снесено в неизвестен курник насред нищото. Човеци са ви родили. Човеци, живели според собствените си разбирания достатъчно дълго, за да се появите и вие.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте от собствените си предпочитания и собствените си антипатии. Вие сте човеци и имате право да избирате кого да харесвате, кого да обичате, с кого да си лягате, кого да пускате в дома си, с кого да правите каквото и да било и с кого да не го правите. Точно за това сте живи – защото всички човеци преди вас са избирали и подбирали само онези неща, които не са несъвместими със собствения им живот.
Не се чувствайте виновни и не се срамувайте да назовавате истината. Само така умът ви няма да залинее, та да не може един ден да разпознае стената насреща, привикнал да я игнорира, създавайки си илюзия за безбрежно поле от рози. Само това ще ви спаси от участта да се превърнете в купчина пихтия, когато звънчето изсвири „ходом към стената“.
Всеки народ и култура имат своите особености, които в много случаи остават непонятни за чужденците и дори изглеждат странни. Въпреки това многообразие от навици и традиции съществуват някои правила, които е задължително да спазваме когато се храним и определения, които да знаем.
За строго официална може да се приеме тази вечеря, на която се сервират повече от шест ястия. Към всяко се сервира различна напитка. При отсервиране на чинията е прието да се отсервира и чашата с напитката, която е била поднесена към блюдото, без да се взема под внимание факта, дали е полупълна или празна. Единственото изключение от това правило е чашата за вода. Тя трябва да остане на масата до края на вечерята. Поставя се последна вляво. Различава се по това, че е най-голяма и е със столче.
Нещата, които трябва да знаем обаче не се изчерпват с чашата за вода, а по-скоро започват с нея.
Покана в ресторант
Кавалерът държи на дамата вратата, но влязат ли, напред тръгва онзи, който е поканил. Прието е канещият да върви напред докато не го пресрещне управителят, на който казва името, на което е резервирана масата. В случай, че няма резервирана маса, канещият си избира онази, която хареса и разбира се, е свободна. Преди да се настаните на масата е задължително да свалите горната си дреха. Ако групата е малка – двама или трима души, можете да се отправи директно към масата, а след това кавалерът помага на дамата да съблече палтото си и го отнася на гардероба, където се съблича и той.
При положение, че свалянето на палтата става още на гардероба е разрешено да се помага взаимно– кавалерът на дамата, младата жена на по-възрастната. Позволено е кавалерът да предостави на келнера да помогне на дамата. Обикновено двама души сядат един срещу друг или на ъгъл, но не един до друг. При сядане кавалерът държи стола на дамата, но може да предостави това и на келнера. Когато дама се приближава към масата трябва да стане само мъжът, който е определен да й кавалерства. Когато делите маса с непознати хора, следва само кратко да поздравите. Задължително е да сте максимално точни когато каните някой в ресторант, а ако имате среща с жена е възможно да я изчакате и пред ресторанта. Докато чакате компанията си, може да си поръчате аперитив или някаква друга напитка, но не и да направите основната поръчка. Не трябва да се считате за длъжни да си поръчате същото, което си е избрал домакинът. В никакъв случай обаче не се хвърляйте на най-скъпото ястие в менюто, ако той не го е поръчал. Етикетът изисква келнерите да подават пълните чинии от дясно и пак от дясно да поемат празните. Изключение са чинията за салата – горе от ляво, чинията за хляб – долу от ляво.
Добрият тон изисква храненето да започне, когато всички поръчки са пристигнали. Ако имате причина да се оплачете, трябва да го направите любезно и дискретно. В случай, че изпуснете прибор или салфетка, помолете келнерът да ви донесе нови.
Плащане и бакшиш
Желателно е да уведомите келнера дали сметката е обща или всеки ще плаща по отделно. Възможно е млади или близки хора да платят сметката общо, а после да си разделят разходите. Прието е бакшиш да се дава само за нещо, което надхвърля рамките на доброто обслужване, а ако пътувате в други страни, най-добре се осведомете как стои там въпроса с бакшиша.
Сметката се плаща от този, който е поканил. Дамата може да плати своята сметка, ако се е споразумяла така с придружителя си. Разрешено е да се договорите с келнера за това, че всеки от компанията ще плати своята сметка. Когато имате съмнения за исканата сума, не започвайте да смятате с калкулатора на мобилния си телефон, а се отдалечете с келнера. Парите се слагат в чинията под салфетката или в сгънатата салфетка. Ако сте решили да оставите бакшиш е достатъчно само да кажете “благодаря”. В случай, че парите не са точно, но нямате намерение да оставяте толкова голям бакшиш, може да си поискате рестото и след това да дадете сумата за бакшиш.
На масата
Етикетът разрешава да си оберете вкусния сос от чинията със залъче хляб, но не и с цяла филия. Можете да си смачкате един картоф в соса, но не всички картофи едновременно. Не е прието да дробите супата с хляб, а от хляба, който е сервиран към супата да си отчупвате малки залъци. Не трябва и да надигате чинията при консумиране на супа, а само леко да я наклонявате настрани. В редките случаи, когато супата е сервирана в чаши, може да изпиете остатъка, при положение, че чашата не е много голяма.
Когато се сервират малки хлебчета, не е желателно да ги разрязвате по средата, както и докато си отчупвате от хляба, не бива да стискате вилицата в свития си юмрук. Филийките за закуска или вечеря трябва да си мажете сами, като държите хляба в ръката си. Не е прието хлябът да се маже в чинията, като се придържа с вилица. Също така не трябва да чоплите в маслото и да дълбаете дупки в него. Ако отляво до чинията ви е поставена малка чинийка за хляб, мястото на маслото е в нея, а не в голямата чиния.
Малките хапки на коктейли се взимат с ръка от чинията, а пържените яйца се ядат само с вилица. Варената или пържена риба се яде със специални прибори за риба, филета и пушена риба с нож и вилица, а рибата от консерва само с вилица, като си помагате със залъче хляб.
Месото се отрязва хапка по хапка, а не да се надроби цялото на малки парченца. Ястията от смляно месо се режат само с вилица, докато птиците се ядат с нож и вилица. Ако на масата са поднесени купички за измиване на пръстите, можете да приемете това като покана да не се притеснявате да ядете с пръсти. Попадналите в устата кости е необходимо да връщате с вилицата и да оставяте в края на чинията.
В специализираните ресторанти печеното пиле се яде само с ръце, като внимавате да не ви стърчи кутрето.
Зеленчуците се натрошават с вилица, кафето или чаят не се сърбат, както и не се духат, за да изстинат. Не трябва да бъркате по-продължително от необходимото, за да се разтвори прибавката, лъжичката се оставя в чинийката и в никакъв случай в чашата, а сухите сладкиши трябва да ядете с ръка. Петифурите се ядат с виличка за сладкиши.
При ядене на спагети, те се захващат с вилица и се навиват в длъбнатината на лъжицата или върху самата чиния, така че да се намотаят около зъбците на вилицата.
Прието е сладкото да се взема от общата купа и да се слага направо върху хляба, а не в собствената чиния. Това се прави само с поставена за целта лъжица.
Мидите може да се ядат с ръце, ябълките и крушите трябва да се нарязват, портокалите да се белят с нож за плодове, а мандарините – с ръка. Гроздето се яде от чепката, като си късате зърно по зърно, а грейпфрутът обикновено се сервира нарязан на две, като месестата му част се изгребва със специални лъжички. Прасковите и кайсиите е прието да се ядат с прибори. При консумиране на дребни плодове с костилки, костилката се изплюва в лъжичката и след това се слага в чинията.
Грешките при хранене
Най-често срещаната грешка е бързото ядене – по-малко дъвчене и по-скоро лапане на храната. Това от своя страна води до лягане на масата, а устата ви търси лъжицата или вилицата, вместо да поднасяте хапките към нея.
Не е прието след като посегнете към чашата да оставите ножа и вилицата на покривката. Правилото гласи: след като сте взели веднъж приборите в ръка, те не трябва да докосват масата.
Показалецът не трябва да е твърде близо до острието на ножа.
Необходимо е дамите предварително да попият червилото си, а не да избърсват със салфетка мазните си начервени устни. По време на хранене не е прието да се поправя червилото.
Неучтивото държание с персонала е недопустимо.
Приборите за хранене
Ножът се държи с дясната ръка, вилицата – в лявата, като върхът им винаги трябва да се държи леко наклонен надолу, обикновено към центъра на чинията. Показалецът не трябва да докосва гърбът на острието на ножа, нито да опира до зъбците на вилицата. В случай, че по време на храненето настъпи някакво прекъсване, вашето положение е следното: китките на ръба на масата, приборите, почти хоризонтално, са с насочени към средата на чинията върхове. Кръстосаните прибори върху празната чиния показват, че искате да ви се сервира още малко. Прибори един до друг, с дръжки надясно и малко към тялото ви показват, че сте приключили с яденето.
Винен етикет
Колкото и съвети да се дадат относно винената етикеция, те ще бъдат крайно недостатъчни и непълни. Винената култура е нещо, което не може да се научи за няколко дни, от няколко прочита на съвети и брошури. Ако все пак обаче не искате да изпадате в неудобни ситуации, е необходимо да знаете сортовете, от които се правят вината, винарските райони и възрастта, на която ви харесват вината. При поръчване на вино в заведение избягвайте да обяснявате на сомелиера какви прекрасни вина сте пили, колко отдавна пиете вино, какви изби сте посещавали и най-вече кого точно познавате от винения бранш.
Най-субективната част във винения етикет е вкусът. Това важи и за случаите, в които имате богати познания. Не си позволявайте да поучавате присъстващите за това какъв трябва да е вкусът им. А, ако се намирате в приятелски кръг е необходимо да заложите на правилото, че трябва да се наблегне на пиенето, а не на дегустирането.
Чашата за вино се държи в тънката част на стъблото, а при наливане ръката се държи на височината на етикета, но без да го закрива. След наливане бутилката се завърта леко на ляво, за да не накапете масата. Първата глътка от виното задължително се налива в собствената чаша, тъй като домакинът е длъжен да опита виното, за да се увери, че е добро. Прието е чашите за вино да се пълнят около 2/3, като особеното тук е, че чашите за червено вино се пълнят повече от колкото тези за бяло. Винените чаши никога не се подават, а се оставят, за да ви налеят или долеят. Винаги се изчаква домакинът да вдигне наздравица, като в нея участват дори тези, в чиято чаша има вода или сок.
При отваряне на виното тирбушонът не бива да пробива тапата, така че да се показва отдолу. Разрешено е да поискате друго вино, ако не е достатъчно охладено.
Изисканите обноски на масата
Добър апетит се пожелава от домакинята. На официални вечери това пожелание се пропуска. Домакинът може да прикани гостите да си досипят, но в никакъв случай да ги принуждава или да им досипва. Щом сами сте си сложили нещо в чинията, трябва да го изядете. Строго правило да се оставя по малко от всичко вече не е актуално. Ако друг ви е сервирал, можете да оставите онова, с което не можете да се справите. Разрешено е да откажете някакво ястие, като учтиво обясните защо.
Не трябва да употребявате подправки преди да сте опитали от ястието.
Салфетката трябва да се разгърне и да се сложи в скута. Ако падне, помолете келнерът да ви донесе друга. След употреба книжните салфетки се оставят до чинията, както и тези от лен.
Празните чинии се вдигат преди да бъде сервирано кафето.
Клечката за зъби се употребява дискретно, с ръка пред устата, а единствената козметична операция след хранене на масата, която се позволява е деликатното поправяне на червилото.
Преди да вдигнете тост, трябва да почукате с прибор по чашата, за да привлечете вниманието на останалите. При официални случаи обикновено речта се произнася преди десерта.
Пепелникът трябва да се използва само по предназначение, а станалите на масата произшествия се отминават с мълчание.
Колкото и строги да ви се струват тези правила, важно е да запазите доброто си настроение, докато се храните.
Мъдър самурай обучавал младите си ученици на бойно изкуство. Той споделял с тях уменията си и опита си. Веднъж по време на занятия един млад воин, който се ползвал с лоша слава, се намесил. Той се славел като много дързък и жесток.
.
Младият воин обичал да провокира околните. Той си избирал жертва и я засипвал с ругатни. Вбесеният противник се опитвал да накаже насилника. Само че яростта, която изригвала в него, му затъмнявала съзнанието. Заслепен от нея, допускал грешка след грешка и в резултат свадливият воин го побеждавал много лесно.
.
Ето и този път воинът започнал да оскърбява самурая. Само че той не обръщал на това никакво внимание и продължавал спокойно да преподава знанията си на учениците. Побойникът отново и отново се опитвал да обиди наставника, но той все така оставал невъзмутим. В края на краищата насилникът стигнал до крайно раздразнение, но така и не успял да вбеси самурая.
.
Когато агресорът си тръгнал, учениците попитали самурая защо търпял нападките на неканения гост. Та нали може да се бие с него и да му даде урок.
Но мъдрият самурай отговорил: „Към злобата, завистта и оскърбленията трябва да се отнасяме като към подарък, който не бива да приемаме. Ако ти не приемеш подарък, то тогава той кому принадлежи?“
.
„Принадлежи на този, който го носи“, – отговорили учениците.
.
„Точно така завистта и ненавистта докато не ги приемеш, остават у този, който ги носи“, -продължил мъдрият самурай.
Не е нужно човек да е зад решетките, за да бъде затворник. Често собствените ни концепции, решения и идеи са това, което ни отнема свободата. Така безброй интелигентни хора губят по-голямата част от живота си, пише блогътът Ейнджъл Черноф от marcandangel.com.
Милиони хора по света са в плен на едни и същи мисловни капани.
Ето шест от най-често срещаните (и трудни за приемане) признаци, че животът ви не е това, което искате и трябва да промените
начина си на мислене, за да постигнете щастие и удовлетворение:
1. Стремите се да отговорите на очакванията на всички останали, с изключение на вас. – Твърде много хора живеят живот, който не е техният. Живеят така, както другите смятат за правилно… така, както родителите им смятат, че е най-добре за тях … както
приятелите, учителите, правителството и медиите мислят, че е най-добре. Те пренебрегват вътрешния глас и интуицията си. Толкова са заети да удовлетворят всички останали и да се съобразят с очакванията им, че губят контрол над живота си. Забравят какво ги прави щастливи, какво искат,от какво имат нужда … и в крайна сметка забравят за себе си. Имаме един живот – тук и сега. Трябва го вземем в свои ръце и да не позволяваме другите да отвличат вниманието ни от нашата истина.
2. Обвинявате всички останали. – Откажете се от нуждата да обвинявате другите за това, което имате или нямате, за това, което чувствате или не чувствате. Спрете да преотстъпвате на другите силата и отговорността за вашия живот. Или вие притежавате собствените си проблеми, или те ще притежават вас. Точка.
3. Оплаквате се непрекъснато. – Постоянната нужда да се оплаквате за какво ли не – хора, ситуации и т.н. – не води до нищо освен до нещастие и депресия. Никой не може да ви направи нещастни, нито една ситуация не може да ви депресира, осен ако не й позволите. да. Чувствата не са резултат от ситуацията, а от това как гледате на нея. Не е лесно да се приеме, но това е истината. Вашият живот е както го виждате. Не подценявайте силата на собствените си мисли.
4. Не сте готови да се провалите. – Посредствеността е удобна; защото избираме да не опитваме. Защото е по-лесно да говорите как ще научите или направите нещо ново, отколкото действително да го направите. Защото мислите, че всичко е прекалено трудно, така че просто ще го направите „утре“. Защото мразите работата си, но не търсите нова; защото е по-лесно отхвърлите отхвърлянето. Излезте от това състояние. Докато се размотавате и се проваляте в това да опитате, трябва всъщност да сте там, навън, и да се опитвате да се провалите, да предизвиквате себе си, да учите нови неща, да се проваляте, напредвайки, колкото се може по-бързо. Желанието за успех трябва да надмогне страха от провал. Защото, ако прекалено много се страхувате да не се провалите, няма да направите това, което е нужно, за да успеете.
5. Оставяте страха да решава бъдещето ви. – Страхът е чувство, а не факт. Ние сами го създаваме. Всичко е в ума ни. Променете нещата отвътре и отвън всичко ще си дойде на мястото. Както казва Франклин Делано Рузвелт: „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх.“ Помнете това. Не позволявайте на страха да решава бъдещето ви. Нека вашите мечти да бъдат по-големи от страховете ви и действията – по-силни от думите ви.
6. Вярвате, че най-доброто е вече зад вас. – Това може би е най-трудното, но трябва да оставим миналото да си отиде! Да, никак не е лесно, особено когато то изглежда толкова по-добре от настоящето, а бъдещето – толкова несигурно. Но имайте предвид, че настоящият момент е всичко, което имате, и с което някога ще разполагате. Миналото, което днес копнеете да се върне – вероятно сте го пренебрегвали, когато е било настояще. Не си причинявайте това отново. Не пропилявайте настоящето си с едно минало, което няма бъдеще.
1. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: „Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е директен маркетинг.
2. Вие сте на парти с куп приятели и виждате прекрасно момиче. Един от приятелите ви, отива при нея и ви посочва, като и казва: “ Той е много богат. Омъжи се за него !“ – това е реклама.
3. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и взимате телефонният и номер. На следващият ден и се обаждате и казвате: “ Здравей, аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ – това е телемаркетинг.
4. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Ставате, изтупвате се, оправяте якичката и затягате вратовръзката си. Отивате близо до момичето и я поливате без да искате с питие. След това и подавате кърпичка, взимате и чантата, която тя изпуска или забравя, защото без да искате сте я поляли и тогава и предлагате да и извикате такси или да я закарате до вкъщи. Отваряте и врата на колата и казвате: „Между другото, аз съм много богат. Ще се омъжиш ли за мен ?“ – това е ПР ( PR – public relations ).
5. Вие сте на парти и виждате прекрасно момиче. Тя се доближава към вас и казва: „Г-не вие сте много богат. Ще се ожените ли за мен ? – това е разпознаване на бранда.
6. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя без да се замисли, ви удря здрав шамар ! – това е обратна връзка с клиента.
7. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и казвате: “ Аз съм много богат. Омъжи се за мен !“ Тя обаче, ви представя на мъжа си ! – това е несъотвествие в търсенето и предлагането.
8. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди изобщо да сте казали нещо, друг я заговаря преди вас и казва: “ Аз съм много богат. Ще се омъжите ли за мен ?“ и тя си тръгва с него – това е конкуренцията, която изяжда вашия пазарен дял.
9. Виждате прекрасно момиче на парти. Отивате при нея и преди да сте казали: “ Аз съм богат. Омъжи се за мен !“, пристига жена ви – това е ограничение за навлизане в нови пазари.
Ако има световни шампиони по дълголетие, то това безспорно са японците. Средната продължителност на живота в Япония е 86 години. Японците са спокойни, усмихнати и добронамерени, а наред с това са слаби и младолики до дълбока старост.
Каквито и фактори да определят тези качества на жителите от Страната на изряващото слънце, един е повече от основен, и това е техния начин на живот и хранене.
Ето 10 основни правила, които японците следват в ежедневието си и с които се обясняват причините за добрия им тонус и външен вид:
1. Японците не консумират полуфабрикати, те се хранят изключително с прясна храна, приготвена с минимална термична обработка.
2. Японците консумират много риба, именно тя е източник на Омега-3 мастни киселини, които са отговорни за запазването на добро здраве и младост.
3. Японците консумират големи количества кръстоцветни зеленчуци – карфиол, броколи, ряпа, зеле.
4. Соята и соевите продукти са едни от основните храни в менюто на японците. Соята съдържа големи количества белтъчини и незаменими аминокиселини, напълно съизмерими с тези, които се съдържат в месото.
5. Японците пият поне по две чаши зелен чай дневно. Той е един от най-мощните антиоксиданти, изключително средство за регенерация на клетките и за подтискане на развитието на раковите клетки.
6. Японците консумират синьо-зелените водорасли. Те заемат съществено място в японската кухня. Считат ги за суперхрана и мощен антиоксидант, който елиминира токсините в организма, а това забавя процесите на стареене.
7. В японската кухня не се смесват прекалено много продукти в едно ястие,порциите не се декорират. Това е в хармония с правилата на разделното хранене, което е доказало във времето ефективността си в борбата с излишното тегло.
8. Японците обожават да похапват пресни плодове и зеленчуци, това е техният начин да си набавят достатъчно минерали и витамини в естествен вид.
9. Когато готвят и сервират, японците използват малко съдове с малки размери, които не позволяват порциите да са излишно големи. Още един прийом срещу преяждане!
10. Японците се хранят бавно, дъвчат храната си продължително и винаги в спокойна обстановка. Този урок е един от първите, на който научават децата си.
Тило Сарацин (1945) е роден в германския град Гера. Защитава докторат по икономика в университета в Бон, автор на повече от 10 книги, последната от които е излязлата в края на август т. г. и предизвикала скандал „Германия се самоликвидира”.
От 1973 г. до 1974 г. Сарацин работи за фондация „Фридрих Еберт”, като по-късно става член на социалдемократическата партия. От 2000 до 2001 г. заема ръководен пост в германските железници (DB AG). От 2002 г. до 2009 г. е сенатор по въпросите на финансите в Берлинския сенат. По време на неговото управление – през 2007 г., за първи път в историята на Берлин се натрупва излишък от 80 млн. евро. От 2009 г. Сарацин става зам.-управител на Германската централна банка. От ръководството й често го критикуват за негови изказвания в пресата, насочени срещу имигрантите от арабски и турски произход. Когато обаче в края на август излиза „Германия се самоликвидира”, от банката го обвиняват, че с провокативните си и дискриминационни изказвания, „особено по темите за имиграцията”, накърнява престижа на институцията.
Сарацин отказва да напусне доброволно. На 2 септември 2010 управителният съвет на банката внася предложение, с което моли президента на страната Кристиян Вулф да освободи Сарацин от поста. Два дни по-късно Сарацин предупреждава президента за възможността от „политически показен процес”, като така индиректно заплашва, че ако бъде освободен, ще обжалва.
Следват преговори, в резултат на които банката оттегля искането си за освобождаване и Сарацин подава молба за напускане. В средата на септември президентът Вулф подписва заповедта за освобождаването му, която влиза в сила от 1 октомври 2010 г.
От своя страна, ръководството на социалдемократическата партия обявява, че ще обсъди възможността да прекрати членството на Сарацин в партията, тъй като тезите му са „диаметрално противоположни на основните социалдемократически ценности”. В същото време, обаче, социологически проучвания показват, че близо 50% от населението, включително и членове на ГСДП, са съгласни с тезите на Сарацин, изложени в книгата му. А 18% дори биха подкрепили нова партия, оглавявана от него.
в-к Култура
***
Фрагменти от книгата на Тило Сарацин Германия се самоликвидира. Как излагаме страната си на риск
В Германия ръка за ръка работят цяла армия от чиновници по интеграцията, изследователи на исляма, социолози, политолози, представители на съюзи и отряд наивни политици, които интензивно са се заели с омаловажаване, самозаблуда и отричане на проблема.
—
Общественото говорене в Германия е под влиянието на странно противоречие: от една страна, в публичното пространство доминира влечението към развлеченията и скандалните разкрития, а от друга – в него властват евфемизмите на политическата коректност…
—
Същевременно обществото изпитва много силна потребност от неподправена истина. Но онзи, който реши да задоволи тази потребност, поема голям политически риск и става лесна жертва на медийната власт, упражнявана от политически коректните…
—
Това, че силното нарастване на мюсюлманското малцинство в Европа предизвиква загриженост, наистина не бива да се обяснява с омраза към чужденците.
Нашата общност се свива, остарява, става все по-хетерогенна, а според образователните индикатори – и все по-малко способна. Фактът, че в Германия повече от половината деца в така наречените “отдалечени от образованието социални слоеве” са с интелигентност под средната, води до това, че по чисто демографски причини ние средностатистически ставаме по-глупави.
От гледна точка на икономическото си състояние Германия се намира в късната фаза на златната епоха, започнала около 1950 г., а днес клоняща към своя залез. Вече 20 години няма повишаване на реалния доход на заетите на пазара на труда, най-късно след 10 години той ще започне да намалява и тази тенденция ще се запази в резултат на демографските деформации. Такива прогнози се разминават със сегашните успехи на германския бизнес, занимаващ се с износ, с инициативите, подемани от елитните германски университети, и с многото други добри новини, с които ежедневно биваме радвани. Какъв е смисълът от подобни краткосрочни успехи, когато пропускаме основни неща, които могат да гарантират бъдещото покачване на жизнения стандарт – количествено и качествено:
– количествено, защото вече 45 години всяко ново поколение е с около една трета по-малобройно от предишното, при запазване на средната продължителност на живота;
– качествено, защото у новородените способностите и предпоставките за образование постоянно се влошават, а новите поколения израстват с манталитет, при който са закърнели качествата, основа за всеки продуктивен растеж…
—
Имиграция и преселване в Германия
През 1950 г. в Западна Европа практически не са живели мюсюлмани. През 1968 г. броят на западноиндийските, индийските и пакистанските преселници във Великобритания възлиза на около милион. Първоначално преселването става като че ли случайно, защото всички жители на Британската империя имали британско поданство. Минали много години, преди да се наложат ограничения в издаването на паспорти и правото на пребиваване. Но недоволството в Англия е било голямо дори по времето, когато броят на имигрантите е бил малък. През 1968 г. консервативният политик Инок Пауъл прогнозира, че ако темпото на имиграция се запази, след 30 години големи части от Йоркшир, Централна Англия и околностите на Лондон ще бъдат населени предимно или изключително само с жители от афро-азиатски произход. Изказванията му предизвикват скандал и той загубва високия си държавен пост. Но подкрепата, изразена от населението, е много голяма: за десет дни Пауъл получава 100 000 писма и само в 800 от тях му възразяват. А той е бил съвсем прав, като предсказва, че афро-азиатското население във Великобритания ще нарасне от един на 4,5 милиона до 2002 г. Точният брой през тази година е 4,63 милиона. И въпреки това, във Великобритания, както и във Франция, Холандия и Германия, политиката си остава непроменена.
Как така е допуснато процесът да се развива безконтролно? Кристофър Колдуел (американски журналист и главен редактор на The Weekly Standard – бел. ред.) обяснява това с „фактора на срама”. За петнайсетте следвоенни години Великобритания загубва световна империя и управлява с накърнено самочувствие остатъците от своите владения. Франция страда от травмата на Алжирската война, Холандия – от травмата на загубената колониална война в Индонезия, а германците – от травмата на нацизма.
Особените проблеми, свързани с ислямските преселници, не се проявяват само в Англия. При всички засегнати страни – независимо дали Англия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Дания или Норвегия – направените наблюдения при групата на мюсюлманските имигранти са сравними:
– интеграцията на трудовия пазар е по-ниска от средната;
– зависимостта от социални помощи е по-висока от средната;
– посещаемостта на учебни заведения е по-ниска от средната;
– раждаемостта е по-висока от средната;
– наблюдава се пространствена сегрегация с тенденция към образуване на паралелни общества;
– религиозността – с растяща тенденция към традиционните, съответно към фундаменталистки течения в исляма, е по-висока от средната;
– престъпността, включваща прояви от ”обикновеното” насилие на улицата до участието в терористични акции, е по-висока от средната.
—
Разбира се, че звучи наивно, но първоначално навсякъде в Европа се е смятало, че тези имигранти споделят западната ценностна система – демокрация, културна и религиозна свобода, индивидуален стремеж към благосъстояние и самоосъществяване – и че разликите ще се заличат след две, най-късно три поколения. Това не се случва. Напротив. Сред имигрантите мюсюлмани и тяхното потомство се засилва тенденцията към разграничаване в културно и пространствено отношение. Европейската социална система спъва интеграцията на трудовия пазар и улеснява затварянето в групи – на разноски на европейските обществени фондове. Традиционните авторитарни семейни структури си остават запазени. Социалният натиск върху момичетата и жените да носят забрадки, да се покриват и да се обличат според традициите си нараства и външното отграничаване от мнозинството в обществото става все по-видимо. Последствието е, че във всички засегнати европейски страни нараства агресията на автохтонното преобладаващо население към чуждата група население, която е зависима от общественото социално подпомагане в степен, по-висока от средната.
—
От днешна гледна точка, имиграцията на работна сила през 60-те и 70-те години на ХХ век е гигантска грешка: голяма част от работниците бяха наети в умиращи индустрии. Това забави структурно неизбежното преселване на население и насочи погледа към притеснително намаляващата раждаемост и необходимостта от внос на работна сила. С преселването на имигрантите в Германия последиците от намаляващата раждаемост бяха само отложени във времето, но не и премахнати. С нищо не се промени основният проблем, че поколението на внуците представлява само 50% от това на дядовците. Това означава, че след четири поколения населението ще се свие с три четвърти и половината от него ще е на възраст над 50 години. При подобни обстоятелства социалният и икономическият живот трябва да бъде организиран по съвсем различен начин. А ако процентът на раждаемост при имигрантите се задържи постоянно по-висок от този на автохтонното население, то след няколко поколения държавата и обществото ще бъдат предадени в ръцете на имигрантите. Така ще се опровергае аргументът, че ниската раждаемост сред германското население е съдбоносното следствие от модернизацията, тъй като, ако това беше вярно, тогава и имигрантите нямаше да имат постоянно висок естествен прираст.
—
Имигранти от мюсюлмански произход
Днес в Германия проблемите на имиграцията и интеграцията, които си струва да се обсъждат и които не отпадат автоматично с течение на времето, се отнасят най-вече до имигрантите от Турция, Африка, Средния и Близкия Изток, които в над 95% от случаите изповядват мюсюлманска религия. Но, както се посочва в доклада „Интеграцията в Германия”, поръчан от федералното правителство, интеграционната политика сякаш действа на сляпо. Детайлният наръчник с индикатори е насочен изключително към цялостната общност от хора с имиграционно минало. Определенията, които се дават за образование, трудов пазар, зависимост от социални помощи, престъпност, не се диференцират по регион на произход и съответно по народност. Липсата на такава диференциация явно е умишлена, защото дискусията дали културните различия между имигрантските групи се отразяват на желанието и способността за интеграция, е политически нежелана. Интеграционният доклад на правителството от 2009 г. като цяло назовава проблемите доста колебливо и тенденциозно ги омаловажава. Това особено личи в пасажите за зависимостта имиграция – социално подпомагане – престъпност. Тази част от доклада напълно се размива, защото се отнася до имигрантите като цяло, без да ги разделя по групи. Липсват данни и за различната раждаемост при различните имиграционни групи и свързаните с тях демографски импликации.
Според „Микроцензус 2007” (вид статистическа анкета за преброяване – бел. прев.), в Германия живеят 15,4 млн. души с имиграционен произход. От тях 3,7 млн. са граждани на ЕС, а четири милиона произхождат от Босна и Херцеговина, Турция, Близкия и Средния Изток, както и от Африка. (По-нататък имигрантите от тези райони наричам мюсюлмански имигранти.).[…] Ако приемем, че при „Микроцензус” делът на грешните или липсващите данни е разпределен по равно между всички хора с миграционно минало, то това би означавало, че броят на мюсюлманските имигранти действително е по-висок с 43%, т.е. възлиза на около 5,7 милиона. Много големият брой на децата в тази група обаче показва, че при имигрантите, за които липсват данни или те са непълни, мюсюлманите са представени в значително по-голяма степен. Това значи, че броят на мюсюлманските имигранти в Германия може да възлиза и на 6 до 7 милиона.
—
Следователно, от 15 милиона души с имиграционно минало, в Германия от 25 до 43% идват от мюсюлманските страни. На тази група се дължат и 70 до 80% от всички проблеми на имигрантите в областта на образованието, пазара на труда, възможността за придвижване и престъпността.
—
За разлика от останалите имигрантски групи, мюсюлманите в Германия имат присъствие на пазара на труда под средното ниво, както и успех в образованието – под средното ниво. В същото време, делът им сред ползващите социални помощи е над средното ниво, като същото важи и за дела им в участия в престъпления, свързани с насилие.
Едва ли може да се каже, че се е сбъднала надеждата интеграцията на мюсюлманските имигранти в сферата на образованието, трудовата заетост и езика да отбележи напредък с годините. Напротив, степента на интеграция и готовността за нея като че ли многократно намаляват. Причините за незадоволителните резултати на мюсюлманите в системата на образованието и трудовата заетост са прииждащите от родината семейства на партньора в двойката, както и силната фиксация върху родната култура.
—
Ислям да, ислямизъм не?
През 2000 г. със статията си „Мултикултурната драма” Пол Шефер разпалва дискусия за мюсюлманските имигранти в Холандия. […] Той критикува опитите към особения характер на мюсюлманската имиграция да се подхожда с „изтърканата истина”, че имиграция винаги е имало: „Имиграцията, с която се сблъскваме в момента, в много отношения не е направила нашето общество по-отворено. Заради традиционните възгледи, с които идват много от имигрантите, внезапно пак започват да се обсъждат всички въпроси за мястото на жената; и пак правото на свободно изразяване на мнението започва да се поставя под въпрос. Изведнъж отново започваме да говорим за богохулството и за забраната да отстъпваме от вярата. Дори да става дума за убеждения, които познаваме от собствената си история, не отбелязваме никакъв прогрес, след като сме принудени да се връщаме към еманципацията отпреди петдесет години.”
Това е съвсем вярно и така стигаме до емоционалното ядро на проблема: Заради мюсюлманската имиграция и растящото влияние на ислямистки религиозни течения, Западът се оказва конфронтиран с авторитарни, закостенели, а също и антидемократични тенденции, които поставят на изпитание не само собственото му самовъзприятие, но представляват и директна заплаха за нашия стил на живот.
—
Икономически ние не се нуждаем от имиграцията на мюсюлмани в Европа. Във всяка страна, поради слабото си присъствие на трудовия пазар и активното ползване на социални помощи и услуги, мюсюлманските имигранти струват повече на държавния бюджет, отколкото е принадената стойност, която заработват. В културно и цивилизационно отношение представите им за общество и ценностите, с които идват, представляват регрес. Така огромната раждаемост при мюсюлманските имигранти представлява заплаха за културното и цивилизационното равновесие в застаряваща Европа.
Който ясно заявява това, се излага на враждебни нападки, от които обвинението в „ислямофобия” е най-невинното. Наистина, немските политици започват да осъзнават, че за исляма са характерни сили, които са проблемни от наша гледна точка, но те не смеят да продължат темата. „Ислямът е добре дошъл у нас, ислямизмът обаче – не”, каза германският вътрешен министър Томас де Мезиер в първата си парламентарна реч след встъпването си в длъжност. Той би трябвало да си поговори с турския министър-председател Ердоган, който през 2008 г. заяви: „Няма ислям и ислямизъм. Има само един ислям. Който твърди друго, обижда исляма.” Басам Тиби, политолог от сирийски произход и водещ представител на т. нар. евро-ислям, има следната позиция: „Ислямът е много разнообразен, той в еднаква степен включва и толерантност, и нетолерантност. Но, като духовна религия, той не представлява политически начин на мислене. За разлика от него, ислямизмът като разновидност на религиозния фундаментализъм е тоталитарна идеология с дяснорадикални черти, на която не бива да се позволява да прави капитал от отварянето на Германия към други култури.”
—
Проблематичното в днешния ислям е комбинацията от изостанали като цяло общества, млади, бързо нарастващи народи и едно съзнание за послание, чийто измерения варират от лишена от агресия смиреност до джихад, като преходите са размити. Между другото, през 1997 г. Ердоган, тогава ръководител на опозицията, каза следното: „Минаретата са нашите копия, куполите са нашите шлемове, вярващите са нашата армия.” Либералните мюсюлмани се пазят от това на исляма да се приписват определени качества и имат своето право. Писателят Навид Кермани, израснал в Германия като син на персийски лекар, подчертава липсата на еднозначност у исляма и неубедителността на конструкта „ислямска идентичност.” „Идентичността е поначало нещо опростяващо, ограничаващо, като всяка дефиниция.” Смята се, че има различни форми за живеене на исляма. „Саудитският уахабизъм, който забранява на жените да карат кола, или идеологията на аятолах Хомейни, която поставя бог на мястото на човека като суверен на държавата, безспорно са в разрез с демокрацията, с толерантността и човешките права”, признава Кермани, но настоява, че това не е целият ислям: „Който твърди, че ислямът е несъвместим със западната модерност, трябва да изключи и „просветените” мюсюлмани, за да може да защити гледната си точка”. Западното око не може да различи на кой ислям каква част от 15-те до 17-те милиона мюсюлмани в Европа се пада.
—
Изявлението на бившия канцлер Герхард Шрьодер, което той публикува като реакция на швейцарския референдум за забрана на минаретата, показва с какви илюзии човек може да живее, но не бива да има, ако е на отговорен пост. Шрьодер казва:
– Трябваше да признаем, че ислямът е станал част от нашето общество и от европейското общество.
Коментар: Не е трябвало. Това, което трябва да признаем, е, че живеещите при нас мюсюлмани, също като католиците, протестантите или Свидетелите на Йехова, имат право свободно да изповядват религията си. Ни повече, ни по-малко.
– Ислямът не е политическа идеология, а мирна религия – учението на Корана.
Коментар: Коранът учи и обратното. И точно това е проблемът с исляма.
– Понятията на Просвещението не бива да се използват за отграничаване.
Коментар: Точно това трябва! Именно отношението към западното Просвещение е възловата точка на нещата.
– Погледът към мюсюлманските държави трябва да се промени. Турция основно се е демократизирала.
Коментар: Наше право и наше задължение е да гледаме на мюсюлманските държави с очите на Запада и да отсъждаме според нашите норми.
Два дни по-късно Некла Келек (израснала в Германия журналистка от турски произход – бел. ред.) публикува много остър отговор на сбъркания каталог от норми на Шрьодер. За разлика от Шрьодер, тя познава Турция и исляма:
– Ислямът 1000 години преди битката при Тур и Поатие до обсадата на Виена от Сюлейман I е водил Свещена война против Запада.
– Ислямът е вяра в един бог. Учението му не познава разделение на църквата и държавата. Просветени са отделни мюсюлмани, ислямът обаче не е.
– Универсалната валидност на Просвещението означава, че не всички културни и религиозни разлики са приемливи. Иначе трябва да приемем и брака по принуда.
– На Ердогановата демократизация на Турция трябва да се сложи въпросителен знак. При неговото управление жените отново бяха изтласкани най-вече към периферията, т.е. вкъщи. Днес едва всяка четвърта жена ходи на работа, а преди Ердоган, всяка трета упражняваше някаква професия.
Некла Келек заключава: „Шрьодер не иска да разбере, че ислямът е система, а не само вяра в един бог. И пак европейците и техните медии са тези, които трябва да се променят, които трябва да погледнат на мюсюлманите с „различен поглед”. Със своите изисквания, предявени отново само към Запада, бившият канцлер оголва тила ни, на нас, светските мюсюлмани, в спора ни с пазителите на исляма.”
В Турция отказват на отдавна заселили се там християнски общности строителството на нови църкви. Отварянето на затворените преди 30 години християнски висши духовни училища все още е забранено. През ранното Средновековие Мала Азия е била чисто християнска, а в навечерието на Първата световна война 25% от жителите на днешна Турция са били християни. Този процент пада на 0,2% след геноцида на 1,5 милиона арменци и няколко стотин хиляди асирийци, говорещи арамейски, през Първата световна война, както и след масовото изселване на 1,5 милиона православни след нея.
—
Както Библията, така и Коранът са доста тъмни и противоречиви, затова пък са образни и свързани с определено време. Претенцията за абсолютна истина, която се приписва на буквалния текст на сурите от Корана, може да доведе до съвсем различни резултати в зависимост от контекста и избора на текст. За оправданието на терористичните актове подходящите сури също са достатъчно. Може да изведете каквото си искате, дори най-лошото отношение към неверниците. Позволено е например, при необходимост, неверниците да бъдат заблуждавани и лъгани.
—
Съвсем не навсякъде има диалог там, където се претендира, че има. Крал Абдула от Саудитска Арабия настоява за интелектуален диалог, но същевременно желае да изнася шариата. Традицията на толерантността в прославената мавританска Андалусия не е била чак толкова вкоренена: Мюсюлманските владетели са търпели еврейските и християнските малцинства, но членовете им са били граждани втора класа, т.нар. покровителствани лица, чиято религиозна свобода е била гарантирана, за което обаче е трябвало да плащат висок данък на глава от населението.
—
Въз основа на факта, че в повечето от теченията си ислямът се отвръща от Просвещението и отхвърля плурализма, той не може да бъде мислен отделно от ислямизма и тероризма, дори и 95% от мюсюлманите да са миролюбиви.
—
В германската дискусия за исляма либерални, добронамерени хора и мултикултуралисти слагат морално равенство между фундаменталистките позиции на исляма и фундаментализма, с който хора като Некла Келек защитават гражданските свободи и човешките права срещу посегателствата на определени религиозни течения. Критиците на исляма биват обвинявани в „либерален расизъм” и в проповядване на „омраза към чужденците”, както прави това журналистката Каролин Емке в „Цайт”.
—
Мюсюлманите в Германия и в останалата част от Европа са под чуждо културно и религиозно влияние, което ние няма как да обозрем и изобщо не можем да направляваме. Ние търпим нарастването на едно културно различно малцинство, което няма дълбоки корени в светското общество, няма нашите критерии за толерантност и което се възпроизвежда повече, отколкото обществото, което го е приютило. Не бива да си затваряме очите за противоречивите течения в ислямския свят и за тенденцията към разпространяване на радикализма, която, между другото, няма нищо общо с бедността и липсата на образование, както непрекъснато се внушава. Историята на ислямския тероризъм показва, че тъкмо образовани млади мъже от заможни мюсюлмански семейства – а и нарастващ брой приели вярата от европейските страни – са особено податливи към радикални възгледи, чак до подкрепа на терора. Клод Берели е анализирал биографиите на 285 „мъченици”, чиято смърт е обявена в изданията на Хамас. Те рядко произхождат от бедни семейства и в повечето случаи са посещавали колеж или университет.
—
Материална и духовна бедност
В дефиницията за бедност на Европейския съюз, която е в сила в момента, се казва: Като бедни се определят хора, домакинства и семейства, които “разполагат с толкова ограничени (материални, културни и социални) средства, че са изключени от начина на живот, който се приема за минимално допустим в страната членка, в която те живеят.” Според тази дефиниция, като беден се определя и един заможен глупак, който в училище не се е научил да чете и не може да упражнява никаква професия. Това е пълен абсурд. Разполагането с “културни и социални средства” е израз, който трябва да хвърля прах в очите. Преведено на немски, би трябвало да се каже: Който разполага само със ”скромни културни и социални средства” (политически коректно ЕС-говорене), не е интелигентен, не е образован и има проблеми при упражняването на самоконтрол върху реакциите си. Във формулировката на ЕС така дефинираният беден е освободен от отговорност за положението, в което е, отнет му е и моралният натиск сам да промени нещо в нея. В европейската дефиниция описаната духовна и поведенческа бедност принципно не е причинена от твърде ниския доход и заради това не може да се изкорени с едно повишаване на доходите. Това е в сила навсякъде, където социалните помощи от държавата гарантират социалноикономически екзистенц-минимум.
Проблемът не е в материалната, а в духовната и морална бедност. Тя се отразява върху поведението, а оттам и върху здравето. Подобни прости истини обаче не са политически уместни и заради това се потулват възможно най-дълбоко. В института “Роберт-Кох”, например, при подготовката на доклад за бедността, бе направен анализ “Бедност, социално неравенство и здраве”, в който са групирани данни и факти, които говорят много.
Анализът показва, че фактори, важни за здравето, зависят в голяма степен от поведението… За да го докажат емпирично, те използват само такива фактори, които не се влияят от доходите, а изключително и само от поведението: наднормено тегло (начин на хранене, липса на движение), диабет (наднормено тегло, начин на хранене), цироза (алкохол), рак на белия дроб (пушене).
—
Освен това, изследователите от института „Роберт Кох” най-подробно описват, че получаващите социални помощи спортуват по-малко и пушат, и пият повече, отколкото тези, които не се ползват с подобна държавна подкрепа. След това описание следва закодираното изречение: Кумулирането на здравни проблеми и поведенчески рискове в групите с висок риск на бедност говори за значението на материалната депривация.
Обяснимо е предположението, че същите личностни особености, които предразполагат хората повече да пушат, пият и по-малко да се движат от останалите, са същите, които статистически увеличават шансовете за изпадане в материална бедност. Но подобен анализ би бил политически некоректен.
—
За материалната бедност в Германия най-вероятно е в сила следното: наблюдаваните негативни последици от бедността в 90% от случаите не са последици от ниски доходи, а от съпътстващи ги явления, които обаче имат същите причини като материалната бедност. Упоритото пренебрегване на тази зависимост лишава една голяма част от изследванията за бедността в Германия от научна основа и ги отпраща в сферата на идеологията.[…]
Не децата продуцират бедност, а получаващите държавни помощи продуцират деца. Статистиката доказва това, защото в Германия тези, които живеят от социални помощи, имат значително повече деца от останалата част от населението. Така в нашата образователна система непрекъснато се покачва процентът на децата, които са от т. нар. прослойка на отдалечени от образованието семейства. След завършване на училище, което е успешно в много малко от случаите, повечето ниско квалифицирани младежи поемат по пътя на своите родители и отново имат много деца… Системните различия в плодовитостта на различните групи означава, че само след няколко поколения ще настъпи радикална промяна в съотношението на различните групи от население.
—
Особено сред арабите в Германия е видна склонността да се създават деца, за да се получават повече социални помощи, и жените, затворени в тези семейства, принципно да няма какво друго да правят.
Социалните помощи обаче имат противоположно въздействие върху готовността за интеграция на имигрантите от ислямските срани: тази тяхна осигуреност им позволява да имат несравнимо по-висок жизнен стандарт в сравнение с този в страните, от които произхождат. Това ги освобождава от необходимостта да променят традиционния си начин на живот, да положат усилия да научат езика и да си намерят работа и да признаят повече западноевропейски свободи на жените си. Така правият път на социалните помощи води към паралелните общества на ислямските имигранти. Ако не искаме това да се случи, трябва да сменим посоката на движение – към пазара на труда, към образованието, към семейната политика и към воденето на диалог с имигрантите.
—
Културното оформяне и развитие на обществото
“Те всички го искат, но нямат никакъв шанс.” Това изречение е вярно за малцина и невярно– за мнозина. Освен това въпросът с “искането” е много сложен.
Нашата социална политика и политиката на заетостта са изградени върху илюзорни представи за човешката природа. Няма спор, че рационално действащият homo oeconomicus е измислица, защото рационалността при наличието на често противоречащи си и променящи се лични предпочитания е трудно дефинируема, а още по-трудно е тя да бъде следвана при неизвестни базисни условия. Презумпцията, че човек по принцип действа рационално, поставя пред него прекомерни изисквания. Човек ще избере онова, което, според личните му разбирания, му носи повече облаги. Хипотезата, че когато има възможности за избиране, човек действа егоистично, е с висока степен на доказуемост.
—
В Германия от много години наблюдаваме постепенното укрепване и постоянното разрастване на една нефункционална и безработна нисша класа. […] Относително високият гарантиран доход от социални помощи тласка тези слаби производителни сили към бездействие. […] Модерната социална държава, по-специално германската, допринася за това, че слабо квалифицираните и некадърните са тенденциозно по-плодовити от квалифицираните и кадърните… За всяко едно дете родителите месечно получават по 322 евро – толкова, колкото е държавно гарантираният социален екзистенц-минимум.
—
Добре е, за да се получават социални помощи, да се изисква повишена способност за интегриране в пазара на труда, както и способност за справяне с липсата на познания и квалификация. За целта обаче продължаващото образование и преквалификацията не трябва да бъдат в основата на усилията, насочени към получаващите социални помощи. Всички изследвания показват, че подобни мерки спрямо тези целеви групи нямат никакъв ефект върху тяхната заетост, за който да си струва изобщо да се говори. За съжаление, в случая е в сила старата поговорка: „Каквото Иванчо не научи, Иван никога няма да научи.” Базисни познания, които не са били усвоени до завършване на професионалното обучение, по-късно също не могат да бъдат придобити. Това означава, че образованието и професионалната подготовка трябва да бъдат така структурирани, че след това да не се появяват дефицити на пазара на труда заради проблеми с квалификацията.
—
В Германия зависимостта между социална прослойка и поколенческо поведение представлява устойчива тенденция, която се доказва емпирично. Също така се потвърждава и наблюдението, че между принадлежността към дадена социална прослойка и интелектуалните постижения има много тясна връзка. Сред сериозните учени днес няма никакво съмнение, че при хората 50 до 80% от интелигентността е наследствена. Обстоятелството, че при групи от население с характерна плодовитост могат да се явят генетични дефекти, вече принципно не се отрича.
—
Предишните осем глави от книгата съдържаха много данни, анализи, оценки. На това място извеждам два принципа:
1. Всяка държава има право да реши кой може да имигрира на територията й и кой не.
2. Западните и европейски ценности, както и съответните национални културни особености, си струва да бъдат запазени. И след 100 години, ако имат желание за това, датчаните трябва да могат да живеят като датчани сред датчани, а германците – като германци сред германци.
B17 се съдържа само в семките на ренета – култивирана ябълка, в семките на круши, костилки на кайсии и сливи и в горчивия бадем