.
Преди три седмици [1] около една четвърт от американците избраха демагог без какъвто и да е предишен опит в публична служба за президент. В очите на много от поддръжниците му тази липса на подготовка беше не пречка, а по-скоро израз на сила. Доналд Тръмп се кандидатира като човек, чиято първостепенна квалификация се състоеше в това, че „не е политик“. Да се обрисуваш като „дисидент“ или като „аутсайдер“, като човек, опълчил се срещу корумпирания вашингтонски истаблишмънт, е най-старият трик в американската политика, но Тръмп надхвърли много тази представа. Той захвърли на боклука безбройните неизказани явно правила за това, какво публичните фигури могат или не могат да правят и говорят.
Всеки демагог се нуждае от враг. Този на Тръмп беше властващият елит и обвинението, което избраният за президент му отправи, беше, че хората, влизащи в него, не само не успяват да решат най-големите проблеми, с които се сблъскват американците, но и се опитват да запушат устата на всеки, който дори само говори за тях. „Особените интереси, арогантните медии и облагодетелстваните от властта хора не искат аз да говоря за престъплението, което се случва в нашата страна“, каза Тръмп по време на реч, произнесена в края на септември. „Те искат просто да се придържам към същите провалени политики, които причиниха толкова много напразни страдания“.
Тръмп твърди, че Барак Обама и Хилари Клинтън са готови да оставят обикновените американци да страдат, защото първият им приоритет е политическата коректност. „Те поставят политическата коректност над здравия смисъл, над вашата сигурност и над всичко друго“, заяви Тръмп, след като един въоръжен мюсюлманин уби 49 гей мъже в нощен гей клуб в Орландо. „Аз отказвам да бъда политически коректен“. В това, което либералите биха схванали като език, който се изменя, за да отрази нарастващото разнообразие в едно общество, чиито граждани се опитват да избягват отправянето един на друг на ненужни обиди, Тръмп вижда конспирация.
По време на ексцентричната си кампания Тръмп постоянно порицаваше остро политическата коректност, обвинявайки я за огромно количество беди и за употребата на фрази, които отклоняват всякакви критики. По време на първия дебат в първичните избори за излъчване на президентски кандидат от страна на републиканците, „Фокс Нюз“ и Меган Кели попитаха Тръмп как би отговорил на обвинението, че е „част от войната срещу жените“.
„Вие наричате жените, които не ви харесват „дебели прасета“, „кучета“, „мърлячки“ и „отвратителни животни“, изтъкна Кели. „Вие веднъж казахте за една участничка в конкурса „Ученик на знаменитост“, че за вас би било прекрасна гледка да можете да я видите коленичила…“
„Мисля, че големият проблем, който има страната ни, е това, че съществува политическата коректност“, отговори Тръмп, а аудиторията посрещна изявлението му с ръкопляскане. „Толкова много хора се противопоставят на кандидатурата ми, че, честно казано, нямам никакво време за цялата тази политическа коректност. И за да бъда честен с вас, ще ви кажа, че страната също няма време за това.“
Когато критиците го атакуваха относно неговите изказвания за имиграцията, Тръмп използва същия начин за защита. През юни 2015, след като окачестви мексиканците като „изнасилвачи“, телевизията NBC, чиято мрежа разпространява ток шоуто „Чиракът“, обяви, че с това изказване се слага край на отношенията й с Тръмп. Тогава от щаба му отговориха, че „NBC е слаба и подобно на всички други се опитва да бъде политически коректна“.
През август 2016 г., след като каза, че областният съдия в Сан Диего Гонзало Куриел не е годен да председателства състава, който разглежда иск срещу Тръмп, защото е американец от мексикански произход и следователно е вероятно да бъде пристрастен към него, новият президент каза пред новинарската емисия на телевизия CBS, че изказването му е израз на едно „всеобщо разпространено мнение“. Той продължи: „Трябва да спрем да сме политически коректни тук, в САЩ“. По време на втория дебат с Хилари Клинтън, Тръмп отговори на въпрос относно предложението си да „постави вън от закона мюсюлманите“ със следните думи: „Ние бихме могли да сме много политически коректни, но проблемът е дали харесваме това, или не“.
Всеки път, когато Тръмп каже нещо, което е скандално или възмутително, има коментатори, които твърдят, че той е „преминал червената линия“ и че кампанията му вече е обречена. Но отново и отново поддръжниците даваха ясно да се разбере, че го харесват, защото не се страхува да каже това, което наистина мисли. Феновете му много по-често възхваляваха начина му на говорене, отколкото политическите му предложения. Той говори като нас, твърдяха те. Той казва това, което „му е на сърцето“. Той не е политически коректен.
Има очевидно противоречие, включено в огромното количество гръмки оплаквания от страна на аудитория, състояща се от десетки милиони, че някой се опитва да им запуши устата. Но идеята, че съществува мрежа от могъщи, но анонимни дейци, които се опитват да контролират всичко, което правите – чак до думите, с които си служите, днес има тенденцията да се разпространява направо глобално. Десничарските британски таблоиди много често публикуват изобличения на политическата коректност, която според тях „просто е полудяла“ и ругаят самодоволното лицемерие на „столичния елит“. В Германия консервативните журналисти и политици се оплакват по сходен начин: след нападението върху жени в Кьолн в навечерието на новата 2016 г. например, шефът на полицията Райнер Вендт каза, че левичарите са оказвали натиск върху полицейските служители с цел те да бъдат политически коректни, защото това щяло да им запази работата. Във Франция Марин Льо Пен от Националния фронт порица по-традиционните консерватори, че те „са парализирани от страха си да се конфронтират с политическата коректност“.
Непрестанното повтаряне от страна на Тръмп на заклинанието срещу политическата коректност накара много автори да твърдят, че тайната на неговата победа се крие в бурната му реакция срещу прекомерната „политическа коректност“. Някои доказват, че Хилари Кинтън загуби, защото беше заложила твърде много на близката до политическата коректност „политики на идентичността“.
Но ако се вгледаме по-детайлно в понятието за „политическа коректност“ ще видим, че то е безкрайно хлъзгаво. Това е изразът, който античните гръцки ритори биха употребили за названието на друга група, един „екзоним“, термин, който сигнализира, че говорителят „не принадлежи към нашата група“. Никой никога не описва групата си като „политически коректна“. Фразата винаги е обвинение.
Ако казвате, че нещо е технически коректно, вие внушавате, че то всъщност е грешно, защото обстоятелственото пояснение преди „коректно или правилно“ предполага едно „с изключение на“. Обаче да кажеш, че едно изказване е политически коректно, означава да направиш намек, че то е нещо по-скоро хитро или лукаво. С други думи, то е все едно да кажеш, че говорителят не е искрен. Той или тя има вътрешни мотиви и поради това крие истината с цел да бъде в крак с „дневния ред“ на обществото или да даде сигнал за морално превъзходство. Твърдението, че някои са „политически коректни“ ги дискредитира по два начина. Първо, те грешат. И второ, което е дори по-уязвяващо, те знаят това.
Ако тръгнете да търсите произхода на фразата, ще ви стане ясно, че липсва отчетлива история на политическата коректност. Има само кампании срещу нещо, наречено „политическа коректност“. Защото през последните 25 години заклеймяването на този неясен и вечно изменящ се враг беше любимата тактика на десните. Опозицията към политическата коректност доказа, че е най-ефективната форма на тайната поддръжка на определени политики. Тя трансформира политическия пейзаж така, че той вече въобще не изглежда политически. Тръмп е най-сръчният от тези, които прилагат тази стратегия.
Повечето американци изобщо не бяха чували фразата „политически коректно“ преди 1990 г., когато вълна от истории започна да залива вестниците и списанията. Една от първите и измежду оказалите най-голямо влияние истории беше публикувана в „Ню Йорк таймс“ през октомври 1990 г. от репортера Ричард Бърнстийн, който предупреждаваше в статия със заглавие „Възходящата хегемония на политическата коректност“, че университетите в САЩ са заплашени от „нарастваща нетолерантност, от прекратяване на дебата, от натиск да се подчиняват“.
Тогава Бърнстийн току-що се беше върнал от университета в Бъркли, където беше отишъл да прави репортаж за студентския активизъм. Той пишеше, че има една „неофициална идеология на университета“, съгласно която „сноп мнения относно расата, екологията, феминизма, културата и външната политика определят един вид „правилни“ нагласи към световните проблеми“. Например „биоразтворимите торби за боклук биват одобрявани“. Но компанията „Ексон“ не ги харесва“.
Тревожната публикация на Бърнстийн в най-големия американски вестник отприщи верижна реакция, при която една публикация в много важно издание следваше друга, пак в такова, и всички те се нахвърляха върху новата тенденция. През следващия месец колумнистката на „Уол Стрийт Джърнъл“ Дороти Рабиновиц заклейми „прекрасния нов свят на идеологически фанатизъм“ в американските университети. През декември „Нюзуик“, който тогава имаше тираж повече от три милиона копия, излезе с голямо заглавие „ПОЛИЦИЯ НА МИСЪЛТА“ на корицата си и дори с друго злокобно предупреждение: „Има „политически коректен“ начин да се говори за расата, секса и идеите. Това новото Просвещение ли е или е нов маккартизъм?“ Отпратка към подобна статия украсяваше и корицата на списание „Ню Йорк“ през януари 1991 г., а в нея се обявяваше, че „новите фашисти“ са завладели университетите. През април същата година списание „Тайм“ помести репортаж за „новата нетолерантност“, която е във възход из университетските кампуси в цялата страна.
Ако претърсите, електронната база данни за вестниците и списанията в САЩ ProQuest, ще откриете, че фразата „политически коректно“ се появява рядко преди 1990 г. Но търсенето през първата година от последното десетилетие на ХХ век показва, че тя вече излиза повече от 700 пъти. През следващата вече се натъкваме на повече от 2500 споменавания на това съчетание. През 1992 г. това число се увеличава до 2800. Подобно на филмите за Индиана Джоунс, тези статии събуждаха за нов живот врагове, съставени от смес от стари войни: те сравняваха „полицията на мисълта“, сееща терор в университетските кампуси, с фашистите, сталинистите, маккартистите, с нацистката младежка организация, християнските фундаменталисти, маоистите и марксистите.
Много от тези статии „въртяха“ едни и същи истории за противоречия в шепа кампуси на елитните университети, често преувеличени или лишени от контекста си. Статията, започваща от корицата на списание „Ню Йорк“, започваше с версията на един професор по история от Харвардския университет, Стивън Тернстром, който беше атакуван от свръхфанатизирани студенти, които твърдяха, че той е „нечувствителен към расата“: „Всеки път когато се разхожда из кампуса през пролетта на тази година, по настланите с тухли пътеки, под сводестите врати на университетската сграда, покрай шумящите с листата си брястове, той открива, че не може да се отърве от сочещи го пръсти, от шепот. Расист. Там върви расист. Това преследване беше едно дяволско преживяване.“
В интервю в списание „Нейшън“, което се появява скоро след тази публикация, Тернстром казва, че този словесен тормоз, описан в статията на списание „Ню Йорк“, никога не се е случвал. Имало е редакционна статия във вестника на студентите от Харвардския университет, в която е било подложено на критика решението му да чете по време на лекциите си обширни извадки от дневниците на собственици на плантации. Но описанието на измъченото му състояние беше просто художествена измислица. Ала това си остана без отклик и така образът на студентите, които провеждат „лов на вещици“ устойчиво се запечата в умовете на читателите. Когато Ричард Бърнстийн публикува книга, основана на репортажа си в „Ню Йорк Таймс“ за политическата коректност, той я нарече „Диктатура на добродетелта: мултикултурализмът и битката за бъдещето на Америка“, заглавие, намекващо за якобинците по времето на Великата френска революция. В книгата си той сравнява колежите в САЩ с Франция по време на царството на терора, развихрен от якобинците, когато десетки хиляди са били екзекутирани в течение на само няколко месеца.
Нито една от статиите, които въвеждаха заплахата от политическата коректност, не можа да каже къде и кога точно тя е започнала. Освен това, те не бяха никак точни, когато обясняваха произхода на самата фраза. Журналистите често споменаваха бившия СССР, защото Бърнстийн отбелязва, че фразата „намирисва на сталинистка ортодоксия“, но тя няма точно съответствие на руски език. (Най-близкия превод би бил с думата „идейност [2], която се превежда като „идеологическа правилност“. Но това няма нищо общо с непривилегированите или с малцинствата.) Л.Д. Бърнет, историк, който се занимава с история на идеите, показа, че има малко и пръснати тук-там примери за доктрини или за хора, описани като „политически коректни“ в американски комунистически публикации от 30-те години на миналия век. Но те обикновено са в подигравателен тон, отбелязва той.
Фразата започна да има по-широко разпространение в американските левичарски кръгове през 60-те и 70-те години на ХХ век, най-вече като иронична заемка от Мао Цзе Дун, който през 1957 изнесе една знаменита реч, която беше преведена на английски под заглавие „Върху правилното (коректното) разрешаване на противоречията между хората“.
Рут Пери, професорка по литература в Масачузетския технологичен институт, която взимаше активно участие във феминисткото движение, както и в това за граждански права, казва, че много радикали са чели „Малката червена книжка [3] в края на 60-те години и в началото на 70-те, и предполага, че приятелите й са заимствали прилагателното коректно/правилно от нея. Но те не го употребяват по начина, по който Мао прави това. Изразът „политически коректно“ стана един вид закачка или шега, която си разменяха американските левичари, нещо, с което вие наричате свой близък левичар, когато мислите, че той или тя е твърде самодоволен. „Терминът винаги беше употребяван с цел да изрази ирония“, казва Пери, „той винаги служеше като указание за наличието на възможен догматизъм“.
През седемдесетте години на миналия век афроамериканската авторка и активистка Тони Кейд Бамбара употреби тази фраза в есе за напреженията в междуполовите отношения в общността си. Без да се съобразява дали приятелите й мъже се смятат за „политически коректни“, тя написа, че много от тях не признават бедственото положение на чернокожите жени.
До към края на 80-те години изразът „политическа коректност“ беше употребяван изключително в средите на левичарите, и почти винаги в ироничен смисъл, като критика на прекалената праволинейност. Всъщност измежду от първите, които се организираха за протест срещу този израз, беше една група феминистки, които наричаха себе си „Лесбийска секс мафия“. През 1982 г. проведоха „Изслушване върху политически некоректния секс“ в един театър в нюйоркския квартал „Ийст вилидж“, което беше всъщност митинг срещу техните феминистки приятелки, които отричаха порнографията и садо-мазо сексуалните практики. Присъстваха повече от 400 жени, много от тях бяха облечени в кожени дрехи и носеха нашийници, размахваха щипки за гърди и вибратори. Писателката и активистка Мирта Куинтаналс обобщи настроението на участничките в речта си пред тях: „Ние се нуждаем от диалог за садо-мазо практиките, а не за това, кое е политически коректно и кое не е.“
Към края на 80-те години, журналист, пишещ за хип-хоп музиката, който пишеше много за расата и за социалната справедливост, напомня, че активистите, които познава, употребяват тази фраза по „един ироничен начин, като способ чрез който един сектант да отхвърли линията на друг сектант“.
Но твърде скоро терминът започна да се употребява по съвсем друг начин от десничарите, които просто обърнаха наопаки значението му. Внезапно, вместо да бъде фраза, употребявана от левичарите, за да обозначи догматичните тенденции в собственото им движение, „политическа коректност“ стана нарицателно за неоконсерваторите. Те казваха, че политическата коректност конституира една левичарска политическа програма, която е превзела контрола върху американските университети и културни институции, и поради това те са длъжни да я спрат.
Десните повече от десетилетие водеха кампания срещу либералните учени. Започвайки от средата на 70-те години, шепа консервативни донори основаха десетки „тинктанкове“ и „обучителни институции“, предлагащи програми по всичко – от „лидерство“ до радио и телевизионна журналистика, както и до кампании за набиране на средства чрез преки дарения. Те отпускаха стипендии за консервативни студенти от горните курсове, финансираха обучения на хора, които вече са защитили докторати и осигуряваха издръжка за професорски длъжности в престижни университети. Целта, която си поставяха, беше да оспорят доминацията на либерализма и да атакуват тенденцията за пристрастяване към левичарство в университетите.
Тръгвайки от началото на 80-те години, това добре осигурено с финанси консервативно движение нахлу в мейнстрийма на обществените дискусии в САЩ със серия от невероятни бестселъри, които се прицелваха в американското висше образование. Първата, написана от чикагския професор по философия Алън Блум, излезе през 1987 г. В продължение на стотици страници книгата, озаглавена „Затварянето на американската мисъл“ твърдеше, че колежите са били въвлечени в един „повърхностен културен релативизъм“ и изоставят отдавна установени дисциплини и стандарти в опит да изглеждат либерални и да угодят на студентите си. Тя беше продадена в повече от половин милион копия и вдъхнови множество имитации.
През април 1990 г., Роджър Кимбъл, редактор в консервативното списание „Новият критерий“ публикува книгата „Господстващите радикали: как политиката разложи нашето висше образование“. Подобно на Блум, Кимбъл твърдеше, че „покушението върху канона“ се е настанило във висшите учебни заведения и че „политиката на жертвеност“ ги е парализирала. За да докаже тезата си, той сочеше съществуването на факултети, като например тези за „афроамерикански проучвания“, или други специализирали се върху „изследвания на жените“. Той надменно цитираше заглавията на доклади, които е чул на научни конференции, като например „Джейн Остин и мастурбиращото момиче“ или „Лесбийският фалос: съществува ли хетеросексуалността?“
През юни 1991 г. младият Динеш Д’Соуза последва Блум и Кимбъл с нелибералното образование чрез произведението си „Политика на расата и на секса в кампуса“. Докато Блум се оплакваше от възхода на релативизма, а Кимбъл атакуваше това, което наричаше „либерален фашизъм“ и онова, което смяташе за твърде фриволни начини на правене на научно изследване, Д’Соуза твърдеше, че политиката за прием на студенти, които той обсъжда, произвежда „нова сегрегация в кампуса“, както и „атака срещу академичните стандарти“. Списанието „Атлантик“ напечата откъс от цели 12 000 думи в своя юнски брой. С цел да съвпадне с тази публикация, списание „Форбс“ пусна друга статия от същия автор под заглавие „Вестготи, облечени в костюми от туид“.
Тези книги не наблягаха върху фразата „политическа коректност“ и само Д’Соуза я използва пряко. Но и трите бяха редовно цитирани в потока от статии, насочени против политическата коректност, които се публикуваха в издания като „Ню Йорк Таймс“ и „Нюзуик“. Когато те биваха публикувани, тези автори бяха цитирани в качеството на неутрални авторитети. Безчислено количество материали безкритично повтаряха аргументите им.
Тези книги и статии бяха в някои отношения отговорни за истинските промени, които настъпиха вътре в университетите. Истина е, че учените ставаха все по-скептични за това, което можеше да се говори за вечните и всеобщи истини, които са залегнали отвъд езика и символите му. Европейски теоретици, които бяха влиятелни в американските хуманитарни факултети през 70-те и 80-те години, твърдяха, че индивидуалният опит е оформен от системи, за които индивидът може и да не си дава сметка, по-специално от езика. Мишел Фуко например твърдеше, че цялото познание изразява исторически специфични форми на власт. Жак Дерида, който беше честа мишена на консервативните критици, практикуваше онова, което той нарича „деконструкция“, препрочитайки класиците на философията, за да покаже, че дори категориите, които изглеждат невинни и еднозначни, са разкъсвани от вътрешни противоречия. Ценността на идеали като „хуманизъм“ или „свобода“ не може да бъде саморазбираща се.
Също така беше истина и че много университети създадоха нови отдели за изследвания, които поставяха под въпрос натрупания досега опит и наблягаха върху приноса към културата на групи, които преди бяха вън от обсега на академичните изследвания, както и въобще вън от приетия канон: хората с поведенчески особености, по-специално наричаната от някои „нетрадиционна сексуалност“, цветнокожите и жените. Това не беше чак толкова странно. Тези отдели или факултети отразяваха новите социални реалности. Демографията на колежаните беше изменена, защото същото стана и с демографията на самите Съединени щати. В началото на 90-те само две трети от американците под 18 годишна възраст бяха бели. В Калифорния началните курсове на много държавни университети бяха с „мнозинство от малцинства“ или с поне 50% не-бели студенти. Промените в учебната програма на началните курсове отразяваха промените в популацията на колежаните.
Отговорите, които консервативните бестселъри предлагаха на промените, които описваха, бяха непропорционални и често заблуждаващи. Например Блум дълго време се оплакваше от „войнствеността“ на афроамериканските студенти в университета „Корнел“, където преподаваше през 60-години. Той никога не спомена, че създаването на дисциплината „афроамерикнски изследвания“ беше реакция на събития като най-големия протест в Корнелския университет, който се състоя през 1969, след като там беше запален голям кръст, т.е. една открита заплаха от страна на Ку Клукс Клан.
Най-заблуждаващият аспект на тези книги, много по-заблуждаващ от всички отделни бърканици или пропуски, беше начинът, по който те твърдяха, че само противниците им са „политически“. Блум, Кимбъл и Д’Соуза твърдяха, че искат да „спасят хуманистичната традиция“, прозрачно намеквайки, че техните университетски врагове искат да подложат на вандалска разправа един канон, закрепен от незапомнени времена. Но каноните и програмите за обучение винаги са били текущи; дори в бялата англосаксонска Америка никога не е имало само една стабилна традиция. „Моби Дик“ беше отхвърлен от учебните програми като най-лошата от книгите на Хърман Мелвил, чак до средата на 20-те години. Много университети бяха почнали да предлагат курсове върху „литературата на живите езици“ едва десетина години преди това.
В действителност тези кръстоносци срещу политическата коректност бяха поне толкова „политически“, колкото и опонентите им. В книгата си „Тъмни пари: скритата история на милионерите, които поддържаха възхода на радикалното дясно“, Джейн Майер твърди, че Блум и Д’Соуза са били финансирани от мрежи на консервативни донори, по-специално от семействата Кох, Олин и Скайф, които през 80-те години са изразходвали много пари за изграждането на програми, които, както те са се надявали, ще създадат една нова „контраинтелигенция“. В излязлата си през 1978 г книга „Време за истина“, Уилям Саймън, президент на фондацията „Олин“, призовава консерваторите да финансират интелектуалци, които споделят техните възгледи: „На тях трябва да им се предоставят грантове, пак грантове и още веднъж грантове в замяна на книги, книги и още повече книги“.
Тези схватки около учебните програми бяха всъщност част от по-широка политическа стратегия и станаха оръдия за изковаването на нов алианс за консервативна политика в САЩ, който обедини бялата работническа класа („сините якички“), дребните бизнесмени и политиците, служещи на дневния ред на корпорациите, който не им донесе много полза.
Като се подиграваха на професорите, които говореха на език, който повечето хора смятат за неразбираем („Фалосът на лесбийките“) богатите випускници на университетите от т.нар. „Бръшлянова лига [4] можеха да се представят за анти-елит. Чрез осмиването на курсовете на писатели като Алис Уокър или Тони Морисън, те отправяха расистки призив към белите, на които им се струваше, че губят страната си. Както ставаха нещата през 90-те години, когато и защото мултикултурализмът се асоциираше с глобализацията, т.е. със силата, която отнесе толкова много работни места, традиционно заемани от бялата работническа класа, нападението върху него позволяваше на консерваторите да отхвърлят отговорността за трудностите, с които се сблъскваха много от избирателите им. По такъв начин те убеждаваха хората, че не съкращаването на социалните услуги, намаляването на данъците на корпорациите и банкрутът на профсъюза са причината за техните проблеми. Тази причина бяха тези чужденци, „другите“.
Политическата коректност беше полезно изобретение на десните републиканци, защото подпомогна усилието за вбиване на клин между демократите, които твърдяха, че говорят от нейно име, и работническата класа. Фразата стана нещо, което се употребява, за да се втълпи във въображението на публиката идеята, че има дълбока разлика между „обикновените хора“ и „либералния елит“, който се стреми да контролира говоренето и мисленето на „простите хора“. Опозицията срещу нея също така стана начин за нова „опаковка“ на расизма по начини, които са политически приемливи в епохата след „гражданските права“.
Скоро политиците на Републиканската партия озвучиха на национална сцена посланието, че има продукт, който е преминал изпитание в академичните среди. През май 1991 г. президентът Джордж Буш старши произнесе реч при откриването на учебната година в Мичиганския университет. В нея той определи политическата коректност като главната опасност за Америка. „По ирония на съдбата, днес, когато честваме двеста годишнината от „Хартата на правата“, виждаме, че свободата на словото е под заплаха по цялата територия на нашия съюз, на САЩ“, каза той. „Около понятието „политическа коректност“ се разгарят спорове в цялата страна“, но, предупреди той, „по техния оруеловски начин, кръстоносните походи, които настояват за коректно поведение, всъщност смачкват разнообразието в името на разнообразието.“
След 2001 година дискусиите за политическата коректност изчезнаха от публичната сцена, защото бяха заменени от спорове за исляма и за тероризма. Но през последните години от пребиваването на Обама на поста си, политическата коректност се върна. Или, което е по-вярно, върна се анти политическата коректност.
Когато движението „Въпросът за живота на чернокожите“ и това против сексуалното насилие набраха сила, вълна учени обзори се нахвърлиха върху участниците в тях, като ги критикуваха и ги представяха като нещо тривиално, казвайки, че те са обсебени от политическо говорене. Разговорът отново беше фокусиран върху университетите, но модните думички бяха нови. През 2012 и 2013 г. американците започнаха да слушат за „спусъка на предупрежденията“, за „сигурни пространства“, „микроагресии“, „привилегии“ и „присвояване на културата“.
Този път студентите получиха повече презрение от професорите си. Ако първият кръг от анти политическата коректност сочеше към различните тоталитарни режими, по-съвременното възраждане на този тип говорене призоваваше към баналността, че дейците от началото на второто хилядолетие са разглезени нарциси, които искат да запушат устата на всеки, който изразява мнение, което те смятат за обидно.
През януари 2015 г. писателят Джонатан Чат публикува един от първите нови, гръмки анти политически коректни обзори в списанието „Ню Йорк“. „Политическата коректност няма какво да каже“, писа той, следвайки опорните точки, които се бяха появили там, в „Ню Йорк Таймс“ и в „Нюзуик“ още в началото на 90-те години. Подобно на статията в това списание от 1991 г., неговата публикация започва с виц, разпространяван в един кампус, който следваше да докаже, че политическата коректност става неуправляема, а след това екстраполира мислите си в по-обширно обобщение. През 1991 г. Джон Тейлър писа: „Новият фундаментализъм измисли причина за уволнение на всички инакомислещи“. През 2015 г. Джонатан Чат твърдеше, че отново има „разярени тълпи, готови да се разправят с опозиционните идеи“.
Чат предупреждава, че опасностите от политическата коректност са по-големи от когато и да е преди. Тя вече не е затворена в университетите. Сега, казва той, тя превзе социалните медии и така се добира до влияние върху журналистиката от мейнстрийм медиите и върху коментарите, което се разпростира отвъд това, до което беше стигнала старата политическа коректност“. (Като доказателство за „хегемонното“ влияние, упражнявано от неназовани дейци от средите на левичарите, Чат цитира две журналистки, твърдейки, че те са били критикувани от левичари в Туитър.)
Статията на Чат предизвика серия от реакции, засягащи „вика на хулиганите“ в кампусите и социалните медии. На корицата на септемврийския брой на списанието „Атлантик“ беше публикувана статия от Джонатан Хайдт и Грег Лукианоф. Заглавието „Разглезването на американския разум“ беше поздравено от кръстника на говоренето срещу политическата коректност Алън Блум. (Лукианоф е ръководител на Фондацията за правата на индивидите в обучението, която е още една организация, основана и финансирана от семействата Олин и Скайф.) „В името на емоционалното си благополучие студентите в колежите все по-често изискват защита от думи и идеи, които не харесват“, провъзгласява статията. Тя беше споделена повече от 500 000 пъти.
Тези писания повториха много от заблудите на предшествениците си от 90-те години. Те избирателно подбират вицове и окаритуряват хората, които ги критикуват. Те се оплакват, че други са създали и пуснали в ход правила за говоренето, а в същото време се опитват да наложат свои собствени. Тези, които ги съчиняват, се самоопредлят като съдници кои разговори или политически искания следва да се считат за сериозни и кои – не. Те си противоречат по същия начин: авторите им се оплакват непрекъснато в публикации, които са много четени, че са останали нечути.
Климатът на дигиталната журналистика и на споделянето в социалните медии дава възможност написаното срещу политическата коректност да се разпространи по-нашироко и по-бързо, отколкото това ставаше през 90-те. Както текстовете против политкоректността, така и тези, които ги критикуват, станаха, така да се каже, „евтини“: тъй като засягат идентичността, те са нещо, което всеки, който ги е писал или чел, може да приеме като засягащо го, основано на собствения опит, независимо дали той или тя има време или ресурси да го докладва. Те са и идеалните примамки за цитиране и разпространяване. Те предизвикват възмущение или възмущение, че други се възмущават.
Между другото, в ход е едно странно смесване. Докато Чат и неговите последователи либерали заклеймяват политическата коректност, Доналд Тръмп и тези, които го следват, правят същото. Чат казва, че левичарите са „извращение на либерализма“ и се самоназначава за защитник на либералния център, Тръмп казва, че либералните медии имат систематичен „фалшив привкус“.
Либералите, които са против политическата коректност, също се съсредоточиха толкова много върху левичарите, ползващи Туитър, че в продължение на месеци силно подценяваха сериозността на истинската опасност за либералния дискурс. Тя не идва от жените, цветнокожите, от кампусите и или от където и да е другаде. Тя идва от @realdonaldtrump, от неонацистите и от крайнодесните сайтове, подобни на известния Breitbart.
Първоначалните критици на политическата коректност бяха университетски дейци или такива, които стават преподаватели, завършилите университетите от „Бръшляновата лига“, които ходеха с папийонки, докато цитираха Платон и Матю Арнолд. Трудно е да си представим Тръмп да цитира който и да е от тези двамата, много по-лесно е да си го представим да се заяжда относно заглавия на доклади от конференции на учени в областта на литературата. По време на кампанията му веригата от донори, които десетилетия вече снабдяват с пари дейностите, насочени срещу политкоректността, т.е. семействата на Кох, на Олин, на Скайф, избягват Тръмп, като повтарят загрижеността си относно популистките обещания, които той дава. Тръмп идва от различна среда: не от Йейлския университет, не от Чикагския, а от токшоутата на телевизиите. И той си избра различен вид борба, целейки се по-скоро в медиите и в политическия истаблишмънт, отколкото в университетските среди.
Като кандидат, Тръмп въведе нова фаза на говоренето против политическата коректност. Забележителното в неговия случай беше именно това по колко различни начини той разгърна една тактика в своя полза, използвайки както проверени и изпитани методи от началото на 90-те години, така и добавяйки свои нововъведения.
Първо, като говори непрекъснато за политкоректността, Тръмп създаде мита, че има нечестни и могъщи врагове, които искат да му забранят да говори за трудните предизвикателства, пред които е изправена нацията. Като казва, че е останал нечут, той създава една драма, в която може да играе ролята на герой. Идеята, че Тръмп е както преследван, така и герой, беше решаваща за неговия емоционален апел към избирателите. Това позволи на хората, които се борят с икономическите трудности, които са ги сполетели, или са ядосани заради начина, по който обществото се промени, да видят себе си в него, борейки се против фалшифицираната система, която ги кара да се чувстват безсилни и обезценени. В същото време неговата арогантност им обещаваше, че те са силни и имат право на слава. Те бяха велики и отново ще бъдат такива.
Второ, Тръмп не просто критикува идеята за политическата коректност, той в действителност говореше и вършеше възмутителни неща, такива, които културата на политическата коректност очаквано забранява. Първата вълна от консервативни критики на политкоректността твърдеше, че те защитават статуквото, но мисията на Тръмп беше да го разруши. През 1991 г., когато Джордж Буш старши предупреди, че политкоректността е заплаха за свободата на словото, той не избра да изрази правото си на свобода на словото, осмивайки публично човек с увреждания или характеризирайки мексиканските мигранти като изнасилвачи. Тръмп направи точно това. Придавайки на силите на политкоректността един митичен статус, ловкият кандидат, който е и милиардер, се надсмя над бедните родители на загинал войник, като представи жестокостта и злобата си за проява на смелост.
Желанието да бъде човек, който предизвиква повече възмущение, отколкото всеки от предишните кандидати, му осигури непрекъснато медийно отразяване, което на свой ред помогна на Тръмп да привлече поддръжници, които са съгласни с това, което казва. Не бива да подценяваме колко много от поддръжниците му намират неговите възгледите, които са сексистки, расистки, ксенофобски и ислямофобски, за отговарящи на разбиранията си, и бяха развълнувани от чувството, че той им е е дал разрешение да говорят същото. Това е стар трик: могъщият окуражава по-слабите да дадат воля на яростта си против тези, които биха могли да са им съюзници и да се самозаблуждават, мислейки, че са освободени. Това не струва нищо на могъщия; то му се отблагодарява с плодоносни дивиденти.
Тръмп преобърна един класически елемент от анти политкоректността, подразбирайки, че докато опонентите му действат, спазвайки един политически дневен ред, той просто прави това, което е благоразумно. Той направи редица противоречиви политически предложения: за депортирането на милиони имигранти без документи, за забрана на мюсюлмани да посещават САЩ, за въвеждането на политиката „спри, за да те претърся“, която беше призната за противоречаща на конституцията. Но отговаряйки на критиците си с обвинението, че те просто са политически коректни, Тръмп се опита да пласира тези обещания съвсем вън от царството на политиката. Нещо политическо е това, с което някои благоразумни хора могат да не се съгласят. Употребявайки прилагателните по един долнопробен начин, Тръмп претендира, че действа от името на толкова очевидни истини, които са вън от обсега на всеки спор. „Това е просто здравият смисъл“.
Най-тревожната част от този подход е, че той предполага по-обхватните нагласи на Тръмп към политиката. Презрението му към политкоректността изглежда като презрение към самата политика. Той не говори за дипломация, той приказва за сделки. Обсъждането и несъгласието са централни елементи на политиката, но Тръмп даде ясно да се разбере, че няма време за тези „разсейвания на вниманието“. Да се играе с картата на анти- политкоректността като отговор на легитимен въпрос за политика е като да прекрати дискусията по начин, много наподобяващ този, за който противниците на политкоректността от дълго време обвиняват левичарите, че практикуват. Това е начин да се избегне дискусията чрез декларацията, че темата е толкова тривиална или пък е толкова противоречаща на здравия разум, че е безсмислено да се обсъжда. Това е авторитарен импулс. Така, представяйки се за защитник на здравия разум, Тръмп дава на себе си разрешение изцяло да заобиколи политиката. Това, че той сега е избран за президент, но още не е встъпил в длъжност, прави неясно дали той ще се съобразява с много от нещата, които говореше по време на кампанията. Но засега той изпълнява обещанието си да се бори с политкоректността. Миналата седмица той заяви пред „Ню Йорк Таймс“, че се опитва да изгради администрация, пълна с „най-добрите хора“, макар и „не непременно от хора, които биха били измежду най-политически коректните, защото това няма да работи“.
Той също така продължава да крещи за политкоректността в отговор на критиките към себе си. Когато журналистът, който взе интервю от членове на преходния екип на Тръмп за изданието „Политико“, ги попита защо Тръмп назначава толкова много лобисти и членове на политическия елит, въпреки че е обещал да „изсуши блатото от тях“, интервюираният заяви, че „един от най-освежаващите части на… целия стил на Тръмп е, че той не се грижи за политическата коректност“. Явно би било политически коректно той да държи на предизборните си обещания.
Сега, когато Тръмп се готви да влезе в Белия дом, много капацитети направиха заключение, че „политическата коректност“ подхранва популистката бурна враждебна реакция, която обхваща Европа и САЩ. Водачите на тази враждебна реакция могат да кажат същото. Но истината е пряко противоположна: тези водачи разбраха силата на анти политкоректността, за да съберат множество от гласоподаватели, главно бели, които са недоволни от статуквото и негодуват от промяната на политическите и социалните норми. Те не реагираха на тиранията на политкоректността, нито пък бяха тези, които връщат Америка към една преминала вече фаза от историята на Америка. Те не приемат нищо обратно. Те владеят анти- политкоректността в качеството й на оръжие, използвайки го като огнище за изковаване на нов политически ландшафт и на плашещо бъдеще.
Противниците на политкоректността винаги казват, че са тръгнали на кръстоносен поход срещу авторитаризма. В действителност, анти- политкоректността проправя пътя на популисткия авторитаризъм, който сега се разпространява навсякъде. Анти- политкоректността на Тръмп се побърка.
Текстът, чийто превод публикуваме, е поместен в броя на британсикя вестник Гардиън на 30 ноември.
[1] Статията е публикувана на 30 ноември, бел. прев.
[2] Написана с латински букви в оригинала, бел. прев.
[3] Става дума за известния сборник с цитати на Председателя Мао Цзе Дун, разпространен в много милиони копия в Китай по време на т.нар. „културна релолюция“, който беше задължителна четиво за членовете на ККП, бел. прев.
[4] Название за някои от най-престижните и скъпи частни университети в САЩ, бел. прев.
marginalia.bg / Превод: Емил Коен