.
Стоя и гледам, как многобройни измислени герои се пенят, относно гласуването в чужбина и инстинктивно се сещам за изборите през 2009.
Тогава с цялото си сърце и душа подпомагах Синята коалиция (изживях ужасно разочарование, ама човек се учи докато е жив и то преди всичко за съжаление от грешките си) и се чудех как мога да бъда полезен, осъзнавайки, че все пак живея в чужбина, а нямам намерение да се завръщам преди пенсиониране окончателно в България.
Възможностите ми бяха ограничени, въпреки че пътувах на лични разноски всяка седмица със самолет до София, за да мога да участвам в демонстрации и други мероприятия организирани от Синята коалиция, но това не беше за мен, достатъчно. Затова на своя глава реших да издействам още една изборна секция във Виена.
След луди скандали (които никога не са ме плашили) с хора от посолството, накрая склониха и така се появи втората секция в австрийската столица.
Веднага звъннах на моя позната в Германия (Лидия Фауст от Щутгарт), разказах ѝ какво съм постигнал и я окуражих да направи същото. За съжаление първата ѝ реакция беше пораженска, обяснявайки ми че в Германия това не е възможно. На настояванията ми все пак да опита, тя ми предложи, да съм се обадил пак аз и в Германия, представяйки се за българин живущ там. Разбира се отказах да използвам лъжи, но и обещах да накарам от ДСБ да ударят едно рамо.
Речено сторено, обадих се директно през личния ѝ ДжиЕсЕм на ПР-ката на ДСБ Адриана-Белла Белева с която бегло се познавахме покрай различни инициативи на ДСБ и я помолих партията да излезе с някакво решение по казуса. В началото Ади ме поля с ледено студен душ, обяснявайки ми, че това е кауза пердута, нямали нито време, нито средства, които да заделят за подобни невъзможни дейности, защото възможностите за успех били нулеви.
Наложи се повече от половин час да я убеждавам, като най-силния ми аргумент оставаше, че сам съм го постигнал, не само първи, но и без абсолютно никаква чужда (разбирай политическа), помощ. Накрая склони да помисли по въпроса по-сериозно и на другия ден излезе статия от нея, в която от името на ДСБ беше повдигнат въпроса за гласуването на българите зад граница.
Дотук добре…, ама след това веднага изригна една лавина от вечно навсякъде присъстващи, квичащи кибици, до болка познати, опитващи се чрез различни формати и обяздващи различни идеи (с единствената цел да бъдат видяни и разпознати), да спретват всякакви организацийки, в които най-често от самите тях плюс семеен и тясно приятелски кръг се взимаха решенията, като за баластра се привличаха дори мъртви души или хора неподозиращи, че са тапосани да членуват там.
С други думи „Вождове много, индианци да не кажа няма, ама съвсем малко“.
Наглостта стигна дотам, че в „името на гласуващите зад граници“, в България се измайсториха лобистки НПО по въпроса, преследвайки по-комерсиални цели чрез различен лобизъм, от малкото реални бизнесмени в страната.
Това не само ме демотивира, а и отврати до дъното на душата ми и се отдръпнах от всякакви инициативи и всякакви политически формирования.
От тогава гледам да не се обвързвам с никой, защото се убедих, че у нас всяка добра идея на даден искрен инициатор, моментално се преработва в лабораториите за политинженерство и се превръща в доходоносна крава за определен брой, едни и същи нагло-нахални навлеци.
Като заключение да спомена, че споделям опита си не за друго, а да са наясно младите в каква комерсиална месомелачка им е определена ролята на полезните идиоти, та мелницата на тарикатите, да може да се завърти, успешно…
После да не каже някой, че не е бил предупреден.
.
През 1977 година в Лос-Анджелис излиза тъничка книжка „Законите на Мърфи“. Неин автор е Артур Блох. Парадирайки с комична сериозност формулировките на техническия и управленчески фолклор, той придава литературна завършеност на остротите и шегите и ги групира в раздели.
Книжката има шумен успех. Почти никой не остава равнодушен към очевидно веселите и точно изречени афоризми. Кратките фрази са пълни с наблюдателност и хумор, който понякога звучи тъжно и песимистично, но авторът не губи надежда, посвещавайки книгата си на онези, които смело крачат в живота, търсейки истината, ръководейки се от правилото: „Не вярвайте в чудеса, опирайте се на тях!“.
В предисловието на своята книжка Артур Блох съобщава, че след излизането на първото издание, той получил писмо от Южна Калифорния, от някакъв Дж. Николс, който му съобщил как се родил изразът „Закон на Мърфи“, станал в Америка добре позната поговорка. През 1949 година в базата на ВВС Едуардс в Калифорния изследвали причините за авариите на самолетите. В базата служил и капитан Ед Мърфи. Оценявайки работата на техниците в една от лабораториите, той мрачно се изказал, че ако може нещо да се направи неправилно, техниците в базата ще направят точно това… По това време авторът на писмото бил ръководител на проекта на компанията „Нортроп“. Тези неразбории той нарекъл „Закон на Мърфи“. На една от пресконференциите, провеждани от полковник от ВВС, той заявил, че цялостното осигуряване на безопасността на полетите е резултат от преодоляването на „Законите на Мърфи“. Така този израз попаднал в пресата. В следващите няколко месеца този „закон“ започнал да се използва широко в промишлената реклама и влязъл в живота. Днес в тълковният речник може да се прочете: „Закон на Мърфи (амер., неофиц.) – принцип, състоящ се в следното: ако някаква неприятност може да се случи, то тя се случва (произходът на тази притча е неизвестен)“.
.
♠ Аксиома на Сайрус:
Не всеки въпрос заслужава отговор.
♠ Максима на Волтер:
Остроумното изказване абсолютно нищо не доказва.
♠ Закон на Ларсон:
Множество хора възприемат късата памет за чиста съвест.
♠ Теория на Оскар Уайлд:
Истински познават себе си само дребните хора.
♠ Правило на бащата на Фицджералд:
Дръжте се така, сякаш ви наблюдават.
♠ Наблюдение на Дефалкуа:
Път без препятствия обикновено не води до никъде.
♠ Следствие от закона на Бейкър:
Като стигнеш върха на хълма и го подминеш, веднага набираш скорост.
♠ Наблюдение на Ертц:
Милиони хора страстно желаят безсмъртие, обаче не знаят какво да правят в дъждовния неделен ден.
♠ Наблюдение на Талуза Бенкхед:
Ако трябваше да изживея живота си още веднъж, аз бих направила същите грешки, само че по-бързо.
♠ Закон на Пирсън:
Ако се движите по инерция, значи се плъзгате надолу.
♠ Наблюдение на Бернард Шоу:
Разумният човек се приспособява към околния свят, неразумният пък упорито се опитва да приспособи околния свят към себе си. Затова целият прогрес зависи от неразумните хора.
♠ Закон на Джери:
От това че всичко е станало друго, изобщо не следва, че нещо се е променило.
♠ Настолен закон на Барбара:
Когато устата ви е пълна с храна, никога не казвайте „супер!“.
♠ Гастрономичен закон на Лангфилд:
Откриването на ново блюдо за човечеството е много по-полезно от откриването на нова звезда.
♠ Постулат на Пулиам:
Никога не стъпвайте в нищо меко.
♠ Закон на Елин:
Вероятността да спечелите в лотария мъничко нараства, ако си купите билет от лотарията.
♠ Закон на Батнър:
Този, който се смее последен, съобразява най-бавно от всички.
♠ Заповед на Хуго:
Сутринта най-напред изяжте една жива жаба – тогава през целия ден с вас вече няма да се случи нищо по-лошо от това.
♠ Закон на Кренске:
Пазете се от деня, в който няма да има за какво да поръмжите.
♠ Закон на Хендерсън:
Колкото по-малко сте казали, толкова по-малко ще ви се наложи да си вземете обратно.
♠ Правило на Грин:
Това, което едрият щрифт дава, дребният го отнема.
♠ Аксиома на Чарлз Осхуд:
Никой не смята, че печели прекалено много пари.
♠ Закон на Льо Енгел за счетоводството:
Никой още не се е отказал да прави бизнес заради това, че му се налага да плаща прекалено високи данъци поради прекалено високи печалби.
♠ Закон на Харингтън:
Чистото бюро е верен признак, че чекмеджетата му са натъпкани догоре.
♠ Закон на Чарлз Дарвин:
Щастието не благоприятства работата.
♠ Коридорно правило:
Вие можете да минете където си поискате, ако изглеждате сериозен и носите под мишница папка.
♠ Първи закон на деловото писмо:
Никога не задавайте в деловото писмо едновременно два въпроса. В ответното послание ще разгледат само онзи от тях, който ви интересува по-малко, и няма да напишат нито дума по другия.
♠ Правило на Хари:
Когато не знаете с какво да се заемете, трябва да вървите бързо и да изглеждате загрижен.
♠ Закон на Моузли:
Нещастните случаи стават в ситуации, при които двама души се опитват да бъдат умни едновременно.
♠ Първи капан за гения:
Нито един началник няма да търпи подчинен, който е винаги прав.
♠ Закон на Перкин:
По гърба те потупват само с няколко сантиметра по-високо от мястото, където те изритват с ритник.
♠ Закон на Чапмън:
Не бъдете незаменими. Ако е невъзможно да ви заменят, е невъзможно и да ви повишат в длъжност.
♠ Втори закон на големите корпорации:
Всяко действие, за което няма никакво логично обяснение, следва да се смята за „фирмена политика“.
♠ Принцип на Принс:
На хората, които работят седнали, им плащат повече, отколкото на хората, които работят прави.
♠ Наблюдение на Елизабет Тейлър:
Проблемът с онези хора, които нямат никакви недостатъци, се състои в това, че като правило можете да сте абсолютно сигурни в наличието на някакви страшно дразнещи качества в тях.
♠ Закон на Крамър:
Хората, които не вярват в нищо на света, с лекота могат да повярват в най-лошото в другите хора.
♠ Правило на Браун:
Никога не оскърбявайте хората с формата на своите изказвания, ако сте в състояние да ги оскърбите с тяхното съдържание.
♠ Наблюдение на Марк Твен:
Добрите маниери се състоят в умението да се скрие колко много ние мислим за себе си и колко малко – за другите хора.
♠ Правило на Ларошфуко:
Всеки от нас има достатъчно сили да преживее нещастието на ближния.
♠ Правило на Лем Съливан:
Изкуственият интелект не може ни най-малко да се сравни с естествената глупост.
♠ Правило на Макмахон:
Независимо от това какво точно търсите в Интернет, вашите критерии за търсене ще съответстват поне на един порносайт.
♠ Закон на Потър:
Не бива да се вярва на слух, докато той не бъде официално опроверган.
♠ Политически принцип на Бърнард Шоу:
Правителството, което ограбва Петър, за да заплати на Павел, винаги може да разчита на подкрепа от страна на Павел.
♠ Закон на Паднос:
Хората са търпими само към онова, което не ги засяга.
♠ Закон на Уилсън за политиката:
Ако искате да си завъдите врагове, опитайте се да промените нещо.
♠ Закон на Марго:
Съвет наричаме онова, за което молим, когато вече знаем отговора, но бихме искали да не го знаем.
♠ Закон на Мелник:
Ако от самото начало всичко върви успешно, старайте се да не изглеждате прекалено учудени.
♠ Закон на Филон:
За да се учим от грешките си, отначало трябва да разберем, че ги вършим.
♠ Закон Ланинг:
Законът на Мърфи винаги нанася удар в най-неподходящото време.
margaritta.dir.bg
.
• В 1344 — 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че «Тогава живите облажаваха умрелите по-рано».— През юни 1679 година от татарите на Герай хан са извършени масови погроми и потурчвания на българите от Добруджа до Тетевенско. Това принуждава многобройно българско население да избяга през Дунава във Влашко.
• В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата «Света София», много българи от Западните български земи бягат в Банат.
• През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи..
Иван Костов, като изпечен политически ловджия удари десетката три пъти.
Първия път като финансов министър успя да скрие външно-търговските дружества, в които имаше цели $1.530 млрд. – февруари 1991 г., втория път успя да свали Филип Димитров от премиерския пост – 20.11.1992 г. и третия път да програмира хиперинфлационна база (Х-ХII.1996 г.) и да получи премиерския пост.
Първия път, II-V.1991 г., Костов гарантира на обкръжението на Т. Живков, че парите от 388 външнотърговски дружества няма да бъдат търсени и червените им разпоредители могат да си ги откраднат свободно без никакви ограничения. Втори път Костов гарантира, че СДС няма да управлява България и наченките на червените олигарси могат да се реализират. Третия път Костов овладя България – I.1997 г. – V.2001 г. и попиля държавата с най-арогантното й разграбване.
Иван Йорданов Костов свърши най-наглата и безкомпромисна дезорганизация на СДС и на цялата политическа класа в България. Вече 15 години след това лаборанта Костов е доволен от състоянието в дясно – пълна идилия от противоречия и алогични политически действия. И не разрешава никога добра дума само за един човек – Бойко Борисов. Споменаването на името му, от който и да е, е паника за душата Костова.
За Бойко, Костовата препоръка е само една – „ежечасно, ежеминутно и в масов мащаб“ по определението на Ленин, трябва да се създава, ражда и разпространява, негатив. Като добър последовател и познавач на Владимир Илич и преподавател на неговото творчество, човеконенавистната политика на Иван Костов е твърде целенасочена – постоянно трябва да бъдат очерняни, проваляни, провокирани всички онези, които гледат на Борисов с модела на перспективата.
Според Костов, Бойко Борисов трябва да бъде хулен, провокиран, унижават и сломяван по постигането на какъвто и да е успех. А онези, които се опитват да разсъждават на глас, да бъдат върнати в изходната поза, чрез манипулация, интригантство и лъжи, зависимости и злепоставяне.
По материали от Мрежата
.
Сирни Заговезни поставя началото на най-големия пост през годината /Великият пост/, с него се свързват и кукерските игри и не на последно място прошката.
В българската народна традиция празникът обозначава границата между зимата и пролетта – възраждащата се природа.
Сутринта на Сирни Заговезни се запалват огньове на най-високото място в селото или на мегдана. Вярва се, че докъдето стига светлината на огъня, дотам ще има плодородие. Запалва се слама и се прескача за здраве. Палят се и се въртят ойлалия (запалено каче с катран), оратници (дърво, разцепено, на което има слама, която се пали) и оруглици ( намазани с катран кош), децата и младежите извършват ритуално очистване на нивите, да донесат голям берекет.
На този ден влюбените момци хвърлят в двора на любимата „чавги“ – запалени стрели от дрян, което представлява любовно обяснение. От този ден нататък любовните обяснения и сватбите са забранени до Великден.
На празника се иска прошка. По традиция по-младите посещават домовете на по- възрастни роднини и близки и искат прошка. Целуват ръка на родителите си и изричат „Прощавай, мале, тате…“ , а те отговарят „Просто да ти е! Господ да прощава“. В християнския смисъл, да простиш, е да повярваш в прошката от кръста на Голгота, да изпълниш сърцето си с любов и мир, за да посрещнеш Възкръсналия Христос /Великден/. Но дори и в чисто човешко разбиране, прошката е символ на благородство и дълбок вътрешен мир.
Характерно за седмицата след Сирни Заговезни, наричана Тодорова неделя, са кукерските игри, които имат езически произход. Облечени в страшни маски и колан с чанове, те извършват редица обреди за берекет и прогонване на злите сили. Кукерството е езически обичай, един от малкото самобитни и запазени по нашите земи през вековете.
На трапезата на Сирни Заговезни задължително присъстват млечни храни – сирене, кисело мляко, а също, яйца, риба, баница със сирене или праз, обредна пита (с форма на змия), печени ябълки, бяла халва. Това е последния ден, в който може да се заговява с млечни храни. След това започва Великия пост, който е седем седмици.
След празничната трапеза на Сирни Заговезни, вечерта се извършва ритуала Хамкане. На дълъг конец се връзвало яйце или халва. Децата трябвало да опитат да хванaт с уста яйцето, без да го докосват с ръце. Вярвало се, че само да го допреш със зъби – цяла година ще се радваш на добро здраве. След ритуала конецът се палел и възрастните гадаели по начина, по който гори, каква ще е годината. Ако имало млади за женене в къщата, а конецът припламне – скоро чакали сватба. Ако гори конецът бързо – много жито ще има през годината, ако конецът тлеел – на лошо било. Черупките пък хвърляли при кокошките да снасят повече.
hera.bg
.
За постигане на желаното, едно желание не е достатъчно – трябва да се вземе решение. Само тогава се появяват възможности.
За да промените пътя си, трябва да спрете, и едва след това да започнете движение в друга посока.
В живота се плаща за всичко. Но най-скъпо струва бездействието. Понякога това става ясно едва в края на живота.
Ако човек през цялото време се страхува да не направи грешка, дори не подозира, че това е най-голямата грешка в живота му.
Ако видите, че поставената цел е недостижима, съсредоточете се върху други цели. След като ги постигнете, опитайте се да постигнете първата цел.
Ако не искате нищо от живота, той нищо няма да ви даде. Ако поискате нещо неопределено, ще получите също нещо неопределено.
В живота няма абсолютно удоволствие. То винаги е ограничено от нашето възприятие на света.
Ако искате промяна, бъдете активни. Така няма да пропуснете възможностите, които предлага съдбата. Определете маршрут и краен пункт. Но за да стигнете до него, трябва да тръгнете на път.
Животът винаги ви принуждава да решавате проблеми, които избягвате. Не можете да избягате от тях, защото ако заобикаляте един проблем сега, ще трябва да го решите на друг етап от живота. Само че тогава ще трябва да платите много повече.
Избор в живота винаги има. Понякога това е липсата на избор.
Получавайки нещо, винаги губите друго. Загубите са неизбежни. Но те винаги могат да се разглеждат като нова придобивка.
Новото винаги включва разрушаване на старото. Но е необходимо не само да се унищожи, но и да се разчисти място. А за това са нужни усилия, време и знания. Ако не разполагате с такива знания е по-добре да не разрушавате, защото може да изградите нещо ужасно.
Всеки един от нас привлича точно това, което най-много обича, чака или се бои, тъй като върху това се съсредоточава съзнанието. Съдбата никога не дава нещо излишно. Тя е щедра, но само в рамките на желаното. Разширете рамките и ще получите повече.
Невъзможно е да се разбере нещо, без да се познава неговата противоположност. Някого обичаме, друг мразим. С някого дружим, с друг се конкурираме. Придобиваме и губим, срещаме се и се разделяме. Човек се стреми към стабилност и в същото време изпитва неудовлетворение от монотонността на живота.
За да постигнем хармония в живота, ние се нуждаем от хармония вътре в себе си. Това е приемане на собствените ни силни и слаби страни, осъзнаване несъвършенството и вътрешното спокойствие. Необходимо е съзнанието, поведението и чувствата да действат съгласувано.
Светът не е създаден само за удоволствия. Много често той не съответства на нашите очаквания и идеи за него.
Човек, който не е в състояние да прави добро, никога не е в състояние да направи оценка на добротата, получена от другите.
Човек винаги се дразни от онези неща у хората, които има в себе си. Другите хора могат да бъдат наши огледала. Човек само трябва да се вглежда в тях внимателно. Тогава ще може да се опознае по-добре.
Трудно е да се устои на негативните мисли. Изберете от рояка отрицателни мисли една и я подтиснете. Тогава вие ще прекъснете вредната верига и тя няма толкова много да ви дразни.
Светът около нас е абсолютно неутрален. Самите ние го правим добър или лош. Опитвайте се да възприемате реалността положително и тогава той ще стане щастлив и радостен.
gnezdoto.net
.
Да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народНа 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор.
ПРЕД ПОБЕДИТЕЛЯ БЪЛГАРИЯ!!!
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Точно на 3 март!
По искане на победителя България и нейния министър-председател Радославов към съюзниците Германия, Австро-Унгария и Турция церемонията е изтеглена с няколко дни за да бъде подписан точно на тази дата.
Като отговор на цялата антибългарска политика на Русия, разкъсването на българските земи със секретните й договори от 1876 г. и 1877 г. – Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, станали основа на Берлинския договор.
Заради провала на Цариградската конференция, потвърдила от всички Велики сили територия на България в етническите и религиозни граници на Българската екзархия и преобладаващо българско население на над 200 000 кв. км.
Заради непризнаването на Съединението и съпротивата срещу него.
Заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация.
Заради организирането на преврати, метежи, убийства на български политици.
Заради непосилната издръжка на руския окупационен корпус, както сами са си го кръстили в чл. 8 от временния Сан-Стефански мирен договор и заложен със същия текст в чл. 22 на Берлинския договор – издръжка, която българският народ изплаща до 1902 г.
Заради вероломното нападение над България през 1916 г.
Още по времето на Екатерина Русия започва разширяване на юг с цел завоюване на нови зърнодобивни райони, излаз на Черно море и проливите. През 18 век династия Романови и руското дворянство създават грандиозния план за образуване на гръцка империя под властта на Романови върху развалините на Османската империя. Тази идея няма да напусне руския империализъм през целия 19 век. До средата на 19 век руската дипломация залага изцяло на гръцката Мегали идея за осъществяване целите на руския империализъм за пълна доминация на Балканите и Проливите и разширяване пределите на империята, като чрез използване на борбата на гърците за национална независмост се опитва да разшири влиянието си на Балканския полуостров и последваща експанзия.
Едва когато през 1860 г. Българската екзархия заявява своите претенции за самостоятелност и независимост, руската дипломация и правителство осъзнават, че са изправени пред един народ с ясно осъзнати цели за постигане на национална независимост и зараждаща се национална кауза. Народ, който по численост и възможности надвишава по брой всички останали етноси на Балканите.
Народ, който може да се окаже пречка за осъществяване на плановете на империята.
Веднага след като Георги Раковски издава брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. Русия оказва силен натиск върху Сърбия и Влашко брошурата на Раковски да бъде иззета и унищожена. Руският консул в Белград поставя ултиматум на сръбските власти Първа българска летия да бъде разтурена.
Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов – руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия.
През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от 220 000 кв. км., включващи всички земи, населени с преобладаващо българско население вкл. Добруджа с цялата делта на Дунав, Пиротско и Нишко (почти половин Сърбия днес се намира на тази територия), цяла Македония и голяма част от Беломорието и Тракия.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/c…
За втори път нашите владици са заточени през 1872 г. по искане на следващия консул в Цариград – граф Игнатиев в опит да спре единението на българската нация.
В същата година Руската църква и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква.
След избухването на Априлското въстание Русия спешно подписва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумени, с което цели да предотврати образуване на българска държава или в случай на разпадане на Османската империя да не се допусне образуване на голяма и сплотена България. На 15 януари 1877 г. по време на Цариградската конференция Русия препотвърждава споразумението и подписва секретната Будапещенска конвеция. На следващия ден руският консул в Цариград Граф Игнатиев започва саботиране на Цариградската конференция и обещава на Турция гарантирани територии в европейската част, което се и случва с Берлинския договор.
В Априлското възстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.
Руската армия дава общо 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци…
Цената на нашата независимост
е платена с българска кръв, а цената за разкъсването на българските земи е платена от руските жертви.
Но Русия успява да постигне своето – слаба, разкъсана и уязвима България – малкото княжество България, управлявано от временно руско военно управление, васална Източна Румелия, подарена Северна Добруджа на Румъния като компенсация за анексираната от Русия Бесарабия, подарени на Сърбия Пиротско и Нишко, умишлено оставени в територията на Османката империя Македония, Беломорие и Южна Тракия.
През 1885 г. българският народ и неговите политически водачи намират сили да се опълчат на Империята и прогласяват Съединението. Тогава верният слуга на Русия – Сърбия ни напада в гръб за да бъде разбита от малката и храбра българска армия, а руските офицери на служба в българската армия позорно напускат бойните редици преди да влязат в сражение. След разгрома на Сърбия Руската империя къса дипломатически отношения с България за цели 10 години и ги възстановява едва когато платени агенти на руския империализъм подло съсичат великият Стефан Стамболов насред София.
(В последващи статии ще предоставя достъп и до секретните грами на руските консулства в София, Пловдив, Цариград и Букурещ, както и отговорите на руския външен министър Гирс, някои от тях с лична резолюция от руския император, за да се уверите в изключителната подлост и коварство на антибългарската политика на Русия – организиране на преврати и метежи с цел завземане на властта в Княжество България и присъединяването му като губерния към Руската империя, финансиране на въоръжени шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилицзация и предизвикване на повторна окупация, обсъждане на мерки, които да предизвикат султана да възрази официално срещу Съединението, за да може България да бъде обвинена официално в нарушаване на Берлинския договор, финансиране на политически структури, както и организирането на убийства на български политици, б.а.).
Заговорът за погромът над България
осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния през 1913 г. отново е организиран и подпомогнат от Руската империя.
За да разберете целите и начинът на мислене на руската имперска дипломация предоставям в превод текста на руска дипломатическа грама от 1914 г.
,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най – могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. Българите вече са достатъчно мощни, за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.“
За да се стигне до нападението…
България се включва сравнително късно в Първата световна война – едва на 14 октомри 1915 г.
Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип в Сараево.
Източният фронт първоначално започва от Балтийско море и достига до границите на Румъния, а след нейното влизане във войната през 1916 година – до Черно море. Военните действия започват през август 1914 година с настъпление на Русия срещу Германия в Източна Прусия и срещу Австро-Унгария в Галиция. В северната част на фронта руснаците бързо са спряни с битката при Таненберг, но в битката за Галиция постигат успех и германците са принудени да изпратят подкрепления, за да спрат напредването им към Краков. През пролетта на 1915 година Централните сили преминават в настъпление и до средата на годината овладяват по-голямата част от Полша и стабилизират трайно новата фронтова линия.
Дълго време България е убеждавана и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз) да се включи във войната. В крайна сметка България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите.
Изборът е предопределен от цялата антибългарска политика на Руската империя, обрекла на разкъсване българските земи и възможността българският народ да осъществи най-сетне националния си идеал – обединение на всички български земи под покрива на Царство България.
Не е възможно в рамките на една статия да се проследят всички бойни действия на българската армия, нито да се опише саможертвата и героизма на българските войници и офицери. За целта бих препоръчал да се запознаете с едно блестящо научно изследване на историка Янко Гочев и неговата трилогия „Руската империя срещу България”, където ще намерите и подробни данни за голяма част от описаните по-горе факти и обстоятелства.
Още през 1915 г. антибългарската имперска пропаганда в Русия започва да обвинява България в предполагаемо „предателство” и „измяна” на т.нар. славяство и т.нар. православие (все едно, че те са запазена марка на Руската империя).
На 14.10.1915г., ескадра от руския Черноморски флот атакува Варна. Бомбардировката се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските войски в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Това е подъл удар в гръб от т.нар. „освободител”.
Още преди официално обявяване на войната, когато все още България пази неутралитет в периода май-октомври руски миноносци общо 14 пъти наближават българските брегове и обстрелват българския бряг с цел сплашване.
Бомбардировката на Варна
е запланувана далеч преди влизането във война на България като план на руското Главно командване за завземане на черноморските ни пристанища Варна и Бургас и е лично одобрена от руския Император Николай II.
В 7.30 ч. сутринта два руски хидроплана започват да кръжат над Варна и пускат бомби. След един час започва и артилерийски обстрел от руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки . Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Бомбардират централната гъсто населена част на града повече от един час.
По щастливо стечение на обстоятелствата в близост до Варненския залив се намират две немски подводници U-7 и U-8. Когато научават за бомбардировката те незабавно влизат в залива и атакуват с торпеда агресора. Торпеда се взривяват в предпазните мрежи на руските кораби и те бързо се изтеглят.
При появата си над водата в близост до брега подводниците са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”.
През следващите месеци следват нови атаки и бомбардировки на Варна, Балчик, Каварна и на военноморските ни бази, което принуждава България през 1916 г. да се снабди със собствен флот от подводници.
Така България става единадесетата държава в света, която има на въоръжение подводен флот.
На 17 август 1916 г. Румъния подписва договор за присъединяване към Антантата, извършва мобилизация и на 27 август обявява война на Австро–Унгария. Това принуждава българите да прехвърлят войскови сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев.
На 1 септември България обявява война на Румъния с една единствена цел – да освободи Добруджа и да си върне изконните български земи, предадени на Румъния от Русия още с Берлинския договор и доокрадени от Румъния през 1913 г. отново с дипломатическото съдействие на Русия.
На Добруджанския фронт е дислоцирана 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. Противници на 3-та Българска армия са румънски войски, руският корпус на ген. Андрей Зайончковски, както и сръбски части.
В корпуса на ген. А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и една кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.
По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.
В кратки срокове българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав: На 2 септември Първа конна дивизия настъпва в Добруджа. На същия ден до обяд е освободен Тервел. На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан. На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 -Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 – Меджидия. На 25 -Черна вода. На 26 – Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 – Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 г. и окупирана. Българската армия провежда в румънската столица военен в парад заедно със съюзни части. 2/3 от Румъния е окупирана. Разгромът й е тежък – над 250 000 убити, ранени и пленени, окупирани са столицата и по-голямата част от страната.
В сраженията блесва изключителният талант и смелост на Ген Колев, който с неговата Първа конна дивизия на няколко пъти разгромява многократно превъзхождащ по численост противник, а апогеят на бойната му слава е на 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа), когато Първа конна дивизия на ген Колев обкръжава и пленява цялата 265-а Оренбургска дивизия, с командира й и бойното знаме.
В същата 1916 г. след военно споразумение с Франция руски войски нападат България и през Македония. В Солун е дислоцирана 2-ра Специална бригада под командването на Генерал Михаил Дихтерис. Руснаците са прекарани с помощта на френски кораби и въоръжени с френско оръжие. Просто „пушечно месо”. Нямат артилерия, нямат логистика и за няколко месеца са попиляни от българската войска. Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис само в началото на бойните действия неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити долни чинове, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.
В този момент 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово се бие едновременно срещу сръбската армия, две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада.
Впоследствие, поради числено превъзходство на врага, 1-ва Българска армия е принудена да мине в отбрана и фронтът се стабилизира с окопна война. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.
Впоследствие съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.
През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия – 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.
В самия край на 1916 г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт. Близо 50% от личния състав е болен от малария, а огромните загуби демотивират войниците.След абдикацията на Николай II през 1917 г. руските войски продължват да се бият като на помощ на българската армия са пристигат пристигат и германски части.
Само на 9.05.1917 г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).
Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.Командващият Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада. През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.
През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници – 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.
Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.
През цялата 1917 г. Руската империя яде пердах по всички фронтове, в самата империя избухва революция. Бойните жертви на империята надхвърлат 2 милиона.
Така се стига и до онзи 3 март
На 3.III.1918г. Русия капитулира пред България, успяла да защити своята териториална цялост и суверенитет пред руската агресия по суша и вода. Новото болшевишко правителство признава поражението на руската армия по всички фронтове.
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/a7…
Карта на отнетите от Русия територии, които днес се превърнаха в независими държави.
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/d/df…
Подписан точно на 3 март като символичен отговор на цялата антибългарска политика на Русия, заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация, заради антибългарската политика на империята.
След малко повече от година на 28 юни 1919 г. алчността на Англия и Франция – съюзници на Русия, ще доведе до подписването на един ужасяващо несправедлив договор във Версай с огромни репарации и отнемане на територии за Германия и съюзниците й, който ще заложи бомба в основите на Европа и ще предизвика една още по-разрушителна война. Възползвайки се от това, Русия веднага окупира обратно Украйна още през 1919 г., а година по-късно Грузия и Армения. През август 1939 г. Русия ще подпише приятелски договор с Хитлер, по силата на който ще си разделят Полша, а веднага след това ще анексира балтийските държави и ще нападне Финландия. Година по-късно самите руски дипломати ще поискат от България да се присъедини към съюзникът на Русия – Хитлер и сформирания от него Тристранен пакт.
През 1944 г. Русия отново ще нападне България без нито един български войник да е бил изпратен на фронта и при положение, че България е единствената страна в Европа, която се противопоставя на Хитлер и отказва да депортира собствените си граждани – евреи, като спасява десетки хиляди от сигурна смърт. Тристахиляден окупационен корпус на Червената армия, чиято издръжка е по-голяма от бюджета на България ще окупира родината ни за три години, като ще наложи с терор и убийства с помощтта на верните си мекерета един антибългарски и античовечен режим, а стотици хиляди българи в Македония ще бъдат принудени да се откажат насилствено от род и родина…На власт в България ще бъде поставен марионетен режим, тотално зависим и подчинен на Кремъл.
Но махалото днес се връща със страшна сила, а пиронът, забит в ковчега на руския империализъм на онзи 3 март 1918 г. днес се донабива с общите усилия на всички поробени от една Империя на злото народи.
Последиците от този 3 март един ден ще се окажат фатални за руския империализъм, така както глътката свобода след онзи 3 март 1918 г. за народите на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия и Армения ги превърна в горди, свободни, независими и достойни народи.
Време е да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ, на личностите, които е отгледал и възпитал за да знаем силата си и да повярваме в нея!
И да почитаме истинският 3 март! Българският!
Не онзи натресен ни от руския империализъм!
Георги Георгиев / Faktor.bg
.
Давид Ебeрхард е шведски психиатър, баща на 6 деца от три брака – последният е с медицинска сестра. Той е автор на превърналата се в бестселър книга „Как децата взеха властта“, която предизвика бурни полемики в света на възрастните. Защото никой не обича да го критикуват, а онези които нямат деца, винаги дават най-много съвети.
Но да се върнем на Ебeрхард. Неговите любими теми са свързани с възпитанието, лудостта на родителите и обществото, устремено да задоволи всички капризи на своите наследници. В шведската версия на книгата му „Как децата взеха властта“, на корицата е малкият му син – надянал оранжева светоотразителна жилетка и каска, и здраво стегнат с автомобилен колан. В ръката си стиска меченце.
Пред журналист на „Цайт“, шведският психиатър споделя своята философия за либералното възпитание и вредите, които то нанася на децата и техните родители. Интервюто започва с неочакван въпрос от журналиста:
– Кога за последно ходихте с децата си на ресторант?
– Съвсем наскоро. Защо питате? – интересува се Еберхард.
– Защото собствениците на заведения в Стокхолм са потресени от деца, които не умеят да се държат възпитано на обществени места. Едно от кафенета дори забрани посещения за семейства с деца. И всичко това се случва в обичащата деца Швеция.
Еберхард: Прекрасно разбирам за какво става дума. Винаги ще се намерят деца, които крещят, разливат и чупят, отварят и блъскат входните врати на ресторанти, не се съобразяват с нищо и никого… Родителите стоят наоколо и дори дума не обелват. На родителите им е много неприятно, когато някой друг критикува децата им. Преди години нашето общество беше общество от възрастни хора. Имаше единни ценности относно възпитанието на децата. Ако някое дете се държеше неприлично, на него някой веднага му казваше: „Престани!“. А такава съгласуваност на действията вече няма.
Чудите се защо либералното възпитание е пълен провал? Защото родителите вече не се държат като отговорни възрастни хора. Те мислят, че са длъжни да бъдат най-добрите приятели на децата си. Те се поставят на едно ниво с тях, без да слагат никакви граници, страхувайки се да им противоречат. Те вече не взимат никакви решения, а искат да бъдат готини, бунтари – също като децата си. В днешно време цялото ни общество се състои от едни тинейджъри.
Немското възпитание и новата му свобода
Да, немското възпитане също е в този кюп. Родителите неохотно се измъкват от проблемите с децата. Те казват: „О, у нас всичко е наред! Това не се отнася до нашето семейство!“. Но в същото време постоянно ги гложде съвестта, защото осъзнават колко много неща правят неправилно. Вечер те се прибират уморени от работа и готвят за вечеря онова, което се харесва на децата им – защото не искат да влизат в спорове с тях. Позволяват им да стоят и гледат телевизия много по-дълго от уговореното време, просто защото искат да си осигурят покой. По време на отпуската те отиват там, където децата пожелаят и където при никакви други обстоятелства не биха отишли сами. Не казвам, че това не е правилно. Казвам само, че животът на родителите не трябва да се върти единствено около децата им. Няма никакви научни доказателства, че това влияе положително на тяхното бъдеще, че те ще станат по-успешни или отговорни като пораснат. Виждаме много млади хора, които са разочаровани от живота – очакванията им са твърде високи и животът им се струва твърде тежък. Това се проявява чрез душевни смущения на безпокойство и прояви на самоунищожение, които бележат впечатляващ ръст в Швеция.
Семейството и децата
Баща съм на шест деца, а вие искате да знаете кой определя правилата в семейството ми? Аз, разбира се.
– А демократичната семейна структура?
Еберхард: Не мисля, че изобщо трябва да има такава. Отношенията между възрастни и деца винаги са асиметрични. Това са отношения между учител и ученик. Единият учи – другият слуша. Родителите имат по-богат опит, затова могат по-правилно да оценяват обстоятелствата, имат повече знания. Затова правилата са тяхна грижа. Разбира се, човек трябва да изслушва децата си, но в Швеция нещата стигнаха твърде далеч. Стига се дотам те да решават всичко в семействата. А всъщност, най-важното на което трябва да научим децата си е как да се справят с трудностите.
За похвалите и света на илюзиите
Много книги има написани за възпитанието, но родителите интерпретират прочетеното в зависимост от своите разбирания и своето ниво на възпитание и възприятия. Затова се получават криворазбрани модели. В това число и относно похвалите.
Да дадем пример – ако дъщеря ми дойде при мен и ми покаже рисунката си, мога да кажа: „О, колко интересно! Ти рисуваш прекрасно!“. Но това е неправилна комуникация, защото аз не съм такъв – и тогава защо да се преструвам? Родителите са длъжни да подбират всяка дума, преди да я произнесат пред децата си. Да направят така, че да не лишат детето от увереността му, да не го карат да се срамува, и още – да не подтиснат стремежа му към съревнование. Но каква е ползата, ако го излъжат и започнат да го уверяват в неговия талант, който всъщност липсва? Проблемът се отнася до хилядите морализатори и възпитателни експерти. Те се опитват да казват на родителите как е правилно или неправилно да се държат, какво да правят и какво да не правят. Търсейки ориентири по пътя, родителите възпитават в идеологии, от които после никак не е лесно да се избавят и пращат децата си в света на големите илюзии.
Ако Пипи Дългото Чорапче живееше в днешния свят
Да, шведите все още са лудо влюбени в историята на Астрид Линдгрен и нейната идилична картина. Но помислете върху това, как всъщност са отраснали децата в тази книга. Те по цял ден бродят напред-назад без никакъв контрол, без шапки за слънце, без каски докато карат кънки или колело – напълно безпризорни. В днешно време това е напълно немислимо. Днес родителите са взели всичко на мушка. А в детската градина, децата ми са задължени да носят каски, докато се пързалят.
Питате ме дали има нещо лошо в това, децата да бъдат защитени? Защита – да, но не и свръхопека. Ако ние искаме да имаме компетентно дете, то ние трябва да му позволим да ходи само на училище. На 6-годишна възраст, това вече е напълно възможно – дори в голям град с натоварено движение. Родителите обаче не допускат това, а в същото време предлагат на детето си да взима решения или да обсъжда всички въпроси наравно с възрастните.
Много родители действат противоречиво, без изобщо да мислят за това. Ние лошо подготвяме децата си за живота им като възрастни, заблуждаваме ги, че с тях никога няма да се случи нищо лошо, че ние винаги ще сме до тях и ще им помагаме, че те са пъпа на Земята. В психиатричната ми клиника се срещам с млади хора, които са дошли, защото някой ги е изоставил или кучето им е умряло. Те имат огромни затруднения да се справят и преживеят обичайни неприятности.
Родителите искат медицинско обяснение за своята безпомощност. Диагнозата Синдром на дефицита на внимание с хиперактивност, те приемат с облекчение, защото са получили обяснение за поведението на децата си, и вече могат да спрат да винят себе си. Родителите са изумени, че децата им са толкова уморени, раздразнителни, хиперактивни, но никога не им идва на ум, че могат да ги накарат да си легнат по-рано или им забранят гледането на телевизия и безпаметното висене пред компютъра.
Равноправието на децата и крахът на училището
Ние вече не контролираме либерализацията, а темата за равноправието се е превърнала в обществена догма. Всички вече даваме децата си на ясла, когато навършат 1 годинка. А майката и бащата работят по възможност по равно – никой не е длъжен да виси на врата на другия. Работата е единственият път за да станеш човек. В това възпитаваме децата си от малки. Родителството само по себе си, вече не е никаква ценност. Ако една жена си позволи да остане у дома, за да си гледа детето, веднага попада в графата „старомодна и реакционна изменница на своя пол“. Това е от една страна. От друга е училището. Авторитетът на нашите учители е нищожен. Децата не считат за необходимо изобщо да ги слушат, така, както не слушат и собствените си родители.
Затова и резултатите в образованието са плачевни. Според изследване на Pisa, шведските ученици са първенци по бягане от часове, обиди към учителите и краен вандализъм. Но самочувствието им е огромно! Типично за деца, постоянно намиращи се в центъра на грижите и вниманието.
После, тези „пъпове на Земята“ стават големи хора, и отиват да речем, в тв шоуто „Идол“. Там търсят певчески таланти, които на следващия ден ще се събудят като супер-звезди. И ето, те отиват там, без изобщо да могат да пеят. Но те дори не знаят за това. Журито, онемяло от изумление, пита: „Никой ли не ти е казвал, че не можеш да пееш?“. А той огововаря: „Мама ми каза, че пея страхотно!“.
И навярно, родителите на такова дете не са искали да го травмират. Но така израстват дръзките неблагодарници, които прекрачват света с напълно изкривена представа за собствените си способности. Да се фокусираш единствено върху децата си – не е най-добрия възпитателен метод. Ако беше така, децата ни щяха да ни обичат повече, отколкото къде и да било по света. А това не е така. Когато остареем и грохнем, те ни дават в старчески домове. В останалите страни, семействата живеят заедно, защото родителите, макар и престарели, все още са ценени и обичани.
По материал на The Telegraph / webstage.bg
.
Всички религиозни войни, потапяли в кръв света в продължение на векове, са били породени от страстна привързаност към опростенчески противопоставяния: Ние и Другите, добрите и лошите, Белите и Черните. Ако западната култура се е оказала продуктивна (не само от Просвещението до наши дни, а доста по-рано, във времето, когато францисканецът Роджър Бейкън приканвал към занимания с езици, тъй като имало какво да научим дори от „неверниците“), то е и защото тя се е постарала да „разтрогне“ пагубните опростявания, позовавайки се на изследването и критичния разум.
Естествено, не винаги го е правила: дори Хитлер – който изгаряше книгите, осъждаше „изроденото“ изкуство, избиваше „низшите“ раси, или фашизмът – който в училище ме учеше да пея: „Бог да убие англичаните“, защото били „народът, който яде пет пъти на ден“, тоест гладници, по-низши от умерения и по спартански строг италианец, – всичко това също е част от западната култура. Ала тъкмо най-добрите аспекти на нашата култура трябва да обсъждаме с младите и то от всички цветове, ако не искаме да се срутват нови кули, в това число във времената подир нас, в които те ще живеят.
Объркващ момент: често не успяваме да схванем разликата, която съществува между идентификацията и собствените корени, разбирането на онези, които имат други корени, и съждението за това, кое е добро или зло. Колкото до моите корени, ако ме попитат къде бих предпочел да прекарам годините след пенсионирането си – в село на Монферато, сред величествените Абрузи, или край заоблените хълмове около Сиена, бих избрал Монферато. Ала това не означава, че смятам другите области в Италия за по-недостойни от Пиемон.
Така че, ако с речта си за „превъзходството“ на западната цивилизация президентът на италианския съвет Силвио Берлускони е искал да каже, че предпочита да живее по-скоро в Аркора, отколкото в Кабул, и да се лекува по-скоро в миланска болница, отколкото в болница в Багдад, готов съм да се подпиша под мнението му (да оставим настрана Аркора). Дори да ми кажеха, че в Багдад се намира най-добре оборудваната болница в света, в Милано бих се чувствал повече у дома си и това би увеличило шансовете ми да оздравея. Корените могат да стигат дори по-далеко от простите регионални или национални корени. Бих предпочел да живея по-скоро в Лимож отколкото в Москва. Но защо? Нима Москва не е прекрасен град? Несъмнено, ала в Лимож бих разбирал езика.
Накратко, всеки се идентифицира с културата, в която е израснал, и случаите на коренна смяна на културата, макар и да има такива, са малко. Лорънс Арабски се обличал точно като арабите, но в края на краищата се завърнал у дома си.
Нека сега преминем към сравнението на цивилизациите, защото тъкмо за това става дума. Западът, макар и най-често по причини, свързани с икономическата експанзия, е проявявал любопитство към другите цивилизации. Доста пъти той ги е унищожавал с презрение. Гърците са наричали варвари, сиреч неясно говорещи, онези, които не са говорели техния език – това е било равностойно на неумение да се говори изобщо. Ала по-прозорливите гърци – като стоиците (може би защото някои от тях са били с финикийски произход) – бързо са си дали сметка, че варварите са използвали думи, различни от гръцките, ала са се позовавали на същите мисли.
От втората половина на ХІХ век насетне културната антропология се е развивала като опит да излекува Запада от угризението на съвестта, породено от сравненията му с Другите и най-вече онези Други, определяни като диваци, общества без история, примитивни народи. Целта на културната антропология е била да покаже, че съществуват логики, различни от западните логики, и че те трябва да бъдат взимани насериозно, а не презирани и потискани.
Същинската поука, която следва да бъде извлечена от културната антропология, е, че за да се каже дали една култура е по-висша от друга, трябва да се фиксират параметри. Едно е да се каже, че става дума за една култура, а друго – да се каже въз основа на какви параметри съдим за нея. Една култура може да бъде описана по относително обективен начин: определени индивиди се държат по определен начин, вярват в духове или в едно-единствено божество, което е навсякъде в природата, обединяват се в родствени кланове, следвайки определено правило, смятат, че пробитият нос е красив (което би могло да бъде описание на културата на западната младеж), смятат свинското месо за нечисто, практикуват обрязването, отглеждат кучета, за да ги сложат на трапезата си в празнични дни, или както казват американците за французите – ядат жаби.
Естествено антропологът знае, че обективността винаги е накърнявана от множество фактори. Миналата година бях в земите на догоните и попитах едно момченце дали е мюсюлманин. То ми отвърна на френски: „Не, анимист съм“. Повярвайте ми, един анимист не може да се определи като анимист, освен ако не е грабнал диплома най-малкото от Ecole des hautes etudes в Париж, но ето че детето говореше за собствената си култура, служейки си с термини, използвани от антрополозите. Африкански антрополози ми обясниха, че когато дойде някой европейски антрополог, догоните, вече съвсем наясно с нещата, му разказват това, което преди много години написал един антрополог, Марсел Гриол (комуто – поне така твърдят моите образовани африкански приятели – местните информатори разказали доста несвързани неща, които сетне той обединил в бляскава система, ала със съмнителна автентичност). Независимо от това, отчитайки всички възможни недоразумения при срещата с една различна култура, можем да добием относително „неутрално“ описание.
Параметрите на съждението са друго нещо, те зависят от нашите корени, предпочитания, обичаи, страсти, от една система от ценности, която ни принадлежи. Един пример: считаме ли за ценност удължаването на средната продължителност на живота от четиридесет на осемдесет години? Лично аз смятам, че е ценност, макар мнозина мистици да биха ми казали, че между един мръсник, достигнал 80 години, и свети Луи Гонзагски, доживял едва до 23, тъкмо вторият е водил пълноценен живот. Но да приемем, че удължаването на живота е ценност: ако е така, западната медицина и наука несъмнено превъзхождат множество други медицински практики и знания.
Смятаме ли, че технологичното развитие, разширяването на търговията, бързината на транспорта е ценност? Твърде много са онези, които мислят така, и имат правото да смятат, че нашата технологична цивилизация е по-висша. Ала вътре в самия западен свят има хора, които считат, че животът в хармония с една непокътната околна среда е основна ценност, и които впрочем са готови да се откажат от самолетите, колите, хладилниците, за да плетат кошници и да се придвижват пешком от село на село, стига само да няма озонова дупка. И тъй, очевидно е, че за да определим дали една кулутра е по-добра от друга, не е достатъчно да я опишем (както прави антропологът), а следва да прибегнем към система от ценности, която считаме за безспорна. Единствено при тези условия можем да кажем, че нашата култура според нас е по-добра.
През последните дни станахаме свидетели как различни култури биват защитавани по най-разнообразни начини въз основа на спорни параметри. Съвсем наскоро четох писмо, адресирано до голям всекидневник, в което саркастично се питаше на какво основание Нобеловите награди се присъждат винаги на западняци и никога на хора от Изтока. Като оставим настрана факта, че ставаше дума за невежа, който не беше наясно колко Нобелови награди за литература са получени от чернокожи индивиди и големи ислямски писатели, и че Нобеловата награда за физика през 1979 г. бе присъдена на пакистанец на име Абдус Салам, да се твърди, че научните награди обикновено се присъждат на хора, работещи в западна научна среда, означава да се открие очевидното, тъй като никога никой не се е съмнявал, че днес западната наука и технология принадлежи към авангарда.
Авангард на какво? На науката и на технологията. Ала нима параметърът на технологичното развитие е абсолютен? Пакистан има атомна бомба, а Италия няма. Нима принадлежим към по-низша цивилизация? И нима е по-добре да живеем в Исламабад, отколкото в Аркора? Привържениците на диалога изискват от нас да зачитаме ислямския свят, напомняйки, че той е дал хора като Авицена (който между другото е роден в Бухара, недалеко от Афганистан) и Авероес. За съжаление винаги цитират само тях двамата, сякаш са единствени, а не споменават за Ал-Кинди, Авицеврон, Ибн Туфаил или пък за големия историк на ХІV век, какъвто е бил Ибн Халдун, считан справедливо от Запада за баща на социалните науки. Припомнят, че испанските араби са изучавали география, астрономия, математика или медицина тогава, когато християнският свят е бил далеч зад тях.
Всички тези неща са верни, ала те не са аргументи, защото ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем дотам да твърдим, че благородната тосканска комуна Винчи превъзхожда Ню Йорк, тъй като Леонардо се е родил във Винчи, тогава когато в Манхатън трима индианци, поседнали на земята, е трябвало да чакат още 150 години преди да дойдат холандците и да купят от тях целия полуостров за 24 долара. Но независимо от това – не искам да обидя никого – днес центърът на света е Ню Йорк, а не Винчи.
Нещата се менят. Не е нужно е да припомняме, че испанските араби са били твърде толерантни към християните и евреите във времето, когато у нас са нападали гетата. Или че при завоюването на Йерусалим Саладин е бил по-милостив към сарацините, отколкото когато християните са превзели Йерусалим. Това е така, но днес в ислямския свят съществуват фундаменталистки и теократични режими, които не толерират християните, а Бен Ладен не е милостив към Ню Йорк. Бактриана е била кръстовище на велики цивилизации, ала днес талибаните обстрелват с оръдия статуите на буда. Обратно, французите са участвали в клането през Вартоломеевата нощ, ала днес това не дава право никому да твърди, че са варвари.
Нека не се осланяме на историята, защото тя е оръжие с две остриета. Турците са побивали на кол (и това е лошо), ала православните византийци са избождали очите на опасните си роднини, а католиците са изгорили Джордано Бруно на клада. Сарацинските пирати не са били особено добродушни, ала корсарите на Негово британско величество, окриляни от акредитивните си писма, опожарявали и потапяли в кръв испанските колонии на Карибите. Бен Ладен и Садам Хюсеин са яростни противници на западната цивилизация, ала в самата западна цивилизация ние сме имали господа като Хитлер и Сталин (Сталин бил тъй жесток, че винаги са го квалифицирали като ориенталец, макар да е учил в семинария и да е чел Маркс).
Не, проблемът за параметрите не се поставя в исторически, а в съвременни термини. Впрочем едно от най-достойните за уважение неща в западните култури (свободни и плуралистични, а именно това са ценностите, които считаме за неотменни) е, че отдавна са си дали сметка, че една и съща личност може да прибягва до различни и взаимно противоречащи си параметри по различни въпроси. Например възприемаме като нещо добро удължаването на живота, а като нещо лошо атмосферното замърсяване, ала прекрасно разбираме, че за да има големи лаборатории, където да се правят проучвания върху продължителността на живота, вероятно са нужни системи на комуникации и снабдяване, които впоследствие произвеждат замърсяването.
Западната култура си е изработила способността свободно да излага собствените си портиворечия. Вероятно тя не ги разрешава, но знае какви са те и ги изказва. В крайна сметка целият дебат за глобализацията или срешу глобализацията се състои в това, освен за побърканите, които твърдят, че всичко е абсолютно черно. Как да направим поносима известна доза позитивна глобализация, избягвайки рисковете и несправедливостите на перверзната глобализация? Какво да сторим, за да удължим живота на милиони африканци, които умират от спин (удължавайки същевременно и собствения си живот), без да приемем една планетарна икономика, която погубва от глад болните от спин и ни принуждава да поемаме замърсени храни?
Ала тъкмо тази критика на параметрите, следвана смело от Запада, дава възможност да се разбере до каква степен е деликатен въпросът за параметрите. Справедливо и приемливо ли е за обществото запазването на банковата тайна? Мнозина мислят, че да. Ала ако тази тайна позволява на терористите да кътат парите си в Лондонското Сити? В този случай защитата на тъй наречната privacy позитивна ценност ли е или съмнителна ценност?
Ние непрестанно обсъждаме параметрите си. Западният свят е така устроен, че приема, че собствените му граждани могат да отрекат всякаква позитивна ценност на параметъра на технологично развитие и да станат будисти или да отидат да живеят в някоя комуна, където не използват гуми дори за конските каруци. Училището трябва да ни учи да анализираме и обсъждаме параметрите, върху които се основават страстните ни твърдения.
Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, ала никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в отвъдморските училища, поддържани от белите, или приемайки най-богатите Други да учат в Оксфорд или Париж. И ето какво става впоследствие: след следването си на Запад те се завръщат у дома си, за да организират фундаменталистки движения, защото се чувстват свързани със съотечествениците си, които не са могли да получат същото образование. Това впрочем е стара история: интелектуалците, сражавали за независимостта на Индия, също са получавали образованието си при англичаните.
Представете си, че мюсюлманските фундаменталисти бъдат поканени да изследват християнския фундаментализъм (нека този път не се занимаваме с католиците, а с американските протестанти, които са по-фанатични и от някой аятолах и желаят да премахнат от училище всяко позоваване на Дарвин). Мисля, че антрополoгичното проучване на фундаментализма на другия може да спомогне за по-доброто разбиране на природата на собствения фундаментализъм. Те ще проучат нашето понятие за свещена война (бих могъл да им препоръчам много интересни писания, в това число неотдавнашни) и ще погледнат може би с по-критично око на идеята за свещената война, такава, каквато съществува у тях.
Превод от френски: Тодорка Минева
Преводът е направен по „A propos de la „superiorite“ occidentale“, публикувана във френсикя вестник Le Monde от 09.10.2001 г.