Има редица експерименти, които онагледяват как формираме убежденията си за живота, базирайки се на чужд опит. В един такъв експеримент били използвани 9 зелени лампи и 1 синя.
Участниците имали задача да посочат цвета на лампата, когато ги попитат. На 9 от 10-те участници било наредено да кажат, че десетата, синя лампа, е също зелена. Десетият участник, който не подозирал за уговорката, бил оставен да отговаря последен.
Когато първият участник съобщил, че 10-тата лампа е зелена, десетият бил готов да реагира, но като видял, че другите останали безучастни, си замълчал. Когато вторият, третият, четвъртият… също назовали синьото – зелено, той още имал съмнения, че е възможно те да грешат. След 7-я участник, „опитното зайче“ на експеримента започнал сериозно да се съмнява в собствените си възприятия на реалността.
Когато дошъл неговият ред да назове цвета на лампите, той категорично, без грам колебание, назовал синята светлина – зелена, така, както били направили всички преди него.
Този експеримент, макар и фрагментарно, онагледява много добре как действа конструирането на ментални модели в психиката ни през внушенията на външната среда.
В книгата „Животът може да е чудо“ е обяснена много добре една идея, която е и отправна точка в курсовете, които водя. Това е идеята от по-новата психология, че „картата не е територията“.
Какво означава това?
Всички ние заучаваме и в последствие сами доразвиваме определени модели на мислене и поведение за живота. Тези убеждения обаче не са живота сам по себе си, а само нашата представа за него, матрица, в чиито рамки започваме да функционираме…
Често картата-матрица изземва нашата функция да управляваме живота си и в един момент ние се оказваме в ситуация да живеем според модели и предписания, които са чужди и не ни вършат работа.
Почти всяка проблемна ситуация, с която се сблъсквам в работата си, е причинена именно от този конфликт между картата, с която борави човек и реалността, в която той има някаква потребност, но на която тази карта не може да отговори адекватно.
Добрата новина е, че картата подлежи на промяна, а реалността реагира на промяната – т.е. ние сме способни да изработим други убеждения, които да ни служат по-добре в конкретни житейски ситуации.
Много лесно, както видяхме и в експеримента с лампите, човек подменя собствените си разбирания и опитност с правилата на матрицата. Всички в по-малка или по-голяма степен позволяваме тази матрица да поеме ръководството на живота ни, вместо нас. А това е като да изпълняваме доброволно клаузите по договор, в чието съставяне нито сме участвали, нито сме го подписвали…
Затова едно от нещата, с което започваме курса, е да проверим собственото си усещане, заявявайки: „Не спазвам договори, в чието съставяне и подписване не съм участвал“.
И вие можете, в този момент, да затворите очи и да пробвате за 1-2 минутки какво ще почувствате, когато отправите това директно насочено към картата-матрица предизвикателство.
Ако се обърнете към конкретните ситуации в ежедневната ви реалност, може би ще установите, че в много аспекти на живота контолът не е ваш и въпреки, че ви е некомфортно, следвате предписания, които не сте задали вие.
Интересното е, че често пъти получаваме директни знаци,които в много случаи се проявят много буквални чрез тялото. Сещам се за един показателен случай с жена, която изведнъж, без никаква физиологична причина, беше получила схващане на краката и буквално не можеше да върви. Невролозите бяха предположили тежка диагноза, свързана с нарушение на функцията на мускулната система и периферните нерви, но за радост изследванията със специална апаратура, не я бяха потвърдили.
В последствие стана ясно, че тялото е отразило нейната нагласа по повод конкретна ситуация. Оказа се, че жената бе стигнала до сериозен блокаж в личните си отношения и понеже не предприемала дълго време промяна, заради притеснения от сорта на „какво ще кажат хората“ (в случая близките), тялото й беше реагирало по този начин, красноречиво съобщавайки й, че е време да спре и да промени модела, защото картата, с която се движи в реалността, вече не й служи добре.
Използвахме една техника, която разглеждаме и на курсовете – за пренаписване на конкретен сценарий. Тази техника помага да се промени мисленето чрез граници в мислене чрез възможности. В конкретния случай промяната в картата накара реалността да реагира много интересно и ситуацията се разви съвсем леко, без никакви драматични сцени, за разлика от това, което тя беше очаквала в стария си сценарий.
Има един ключов фактор, който може или да разруши вашите взаимоотношения или да ги задълбочи и направи по силни.
Този фактор е отношението ви към хората около вас. Ако се надявате да израствате и да поддържате положителни взаимоотношения в живота си четете по нататък.
По долу ще намерите 20 стъпки, чрез които да направите корекции в поведението си спрямо останалите-те гарантирано ще ви помогнат за това!
1. Спрете да се държите злобно.
Злобата пропилява перфектното щастие. Може би имате приятели, които понякога се държат доста злорадо спрямо вашата личност, завиждат ви и не се сдържат да отразят това чувство в поведението си спрямо вас.
Със сигурност имате такива. Не бихте искали да изглеждате в очите на останалите както изглеждат във вашите тези ваши познати, нали?
2. Спрете да се оплаквате.
Вместо това използвайте времето и огромната енергия похабявана в мрънкане, за да направите нещо по въпроса, който ви тормози.
Първо ще сте много по продуктивни и ще си решите проблем и второ няма да досаждате на околните с проблемите, които и без това не ви слушат и не им пука за тях!
Може би няма по-безсмислено и досадно човешко действие от оплакването…
3. Спрете да имате предвид това, което не казвате.
Хората не могат все още да четат мисли и да проникват в умовете ни. Това е един от най-големия виновник за неразбирателството между двама души.
Казваш нещо, докато в същия момент имаш предвид друго, коренно различно. И накрая отсрещния човек разбира трето-става голяма каша.
Така че опитайте се да комуникирате открито, ясно и ефективно.
4. Спрете да правите всичко само за себе си и да говорите само за себе си.
Да говорите единствено за себе си е най-отвратителната музика за ушите на всеки ваш събеседник. Хората обичат да говорят за тях, да слушат за себе си от други хора колко са велики и неповторими.
Направи си услуга и говори колкото се може по малко за своята персона и повече за тази на другия. Земята се върти около слънцето, а не около теб.
Отделете момент да си признаете тази истина и спрете да го правите.
5. Спрете да лъжете.
Признавам, изключително трудна задача. Но в дългосрочен план истината винаги излиза наяве. По един или друг начин ще се разкрият вашите подмолни действия или вашите действия ще разкрият вас.
Така че помислете, дали си струва тази малка, временна победа, която ще ви осигури следващата лъжа, която ще изречете без дори да се замислите?
6. Спрете да обвинявате.
Обвинявайки другите вие постигате точно едно нищо. Или вие притежавате вашите проблеми или те притежават вас. Изборът е ваш.
Когато обвинявате другите за това, което ви се случва вие отричате вашата отговорност върху собствения си живот, вие отдавате енергията си на тази проблематична част от битието си върху другите и започвате да дразните всички около вас чрез този процес, което никак няма да ви помогне.
7. Спри да бъдеш изпълнен със съмнения, спри да се страхуваш.
Ако мислите че не можете да постигнете нещо, имам новина за вас, вие вероятно сте прав. Но не позволявайте на съмнението, което се таи във вас да се намесва в мечтите и целите на другите хора.
Не забравяйте, че този който казва, че нещо не може да бъде направено, никога не бива да прекъсва да се опитва да го направи.
8. Спрете да прекъсвате хората.
Коригирането на някого, който очевидно казва нещо грешно е доста неприятно и понякога полезно, но непрекъснатото прекъсване на другия с вашето мнение има вероятност да накара събеседника ви ако не да ви хване за гърлото то поне да не изгаря от желание другия път да говори с вас.
Ние хората най мразим да ни казват, че не сме прави и то да ни го казват непрекъснато.
9. Спри да бъдеш самовлюбено, егоистично копеле.
Вие ще получите точно това, което и влагате в една връзка, в една комуникация. Нито повече, нито по-малко.
Ако искаш да си останеш сам самичък и никой да няма желание най-малкото да разговаря с теб, продължавай да си най-красивия и добър нарцис, който смяташ, че си, но внимавай да не се удавиш в собственото си езеро от егоизъм!
Няма нищо лошо в това себеусещане, но го правете така, че да не се забелязва-ако е възможно!
10. Спри да съдиш другите.
Всеки се бори и защитава в своята собствена и уникална война. Вие нямате представа през какво минава човека отсреща, правейки това или онова, което вие без капка мисъл осъждате така жестоко.
Преди да съдите някого се замислете защо прави това нещо, какво го подтиква, каква е причината…?
Дори и след тези въпроси да виждате, че действията на отсрещния човек са неоснователни и нямат оправдание вие отново не бива да го съдите.
Това си е неговата война, неговия живот.
11. Спри да клюкарстваш.
Да клюкарстваш за другите, да говориш зад гърба им, да злорадстваш по техен адрес и тайничко да им завиждаш е ситуация при която и двете страни винаги губят.
Това по никакъв начин няма да ви направи човек, който да блесне в очите на събеседника си и със сигурност ще ви създаде болезнено лоша репутация. Освен да си начешете езика нищо полезно няма да ви се случи….
12. Спрете да отправяте обещания, които не може да спазите.
Спрете да обещавате само и само да се измъкнете от дадена ситуация и да ви оставят намира. Не поемайте обещания, които очевидно няма как да изпълните.
Вместо това се опитайте да правите всичко над очакванията на другите.
Не винаги ще успявате, но пък със сигурност ще постигнете доста по-добър резултат и ще се покажете като човек, на който може да се разчита, а не просто като на личност, която не прави нищо друго освен да говори празни приказки.
13. Спрете да бъдете отбранителен
Само защото някой вижда нещо различно във вас не означава, че нещо не ви е наред. Дръжте ума си отворен. Отворете съзнанието си като така ще откриете още много страхотни неща.
Не виждайте в поредния си събеседник, човек, който иска да ви обвинява и критикува и в резултат на това да го нападате безпричинно още преди да си е отворил устата.
14. Спрете да сравнявате хората с други
Няма двама еднакви души на този свят. Всеки човек има свои собствени силни и слаби черти, които дори и да не ви харесват трябва да се уважават.
Правим ли това ние само се състезаваме срещу нас самите, нищо повече! И не забравяйте и вие самите да не се сравнявате с другите-те нито са като вас нито са в същите обстоятелства като вашите.
15. Спрете да очаквате от хората около вас да бъдат перфектни.
Перфекционизма е враг на “доброто”, а истинската “доброта” е трудно да се открие в нашия съвременен свят. Не пренебрегвайте това!
А и какво интересно има в това да бъдеш перфектен, да се опитваш всичко да свършиш както трябва? Аз не намирам нищо вълнуващо в това, а вие?
Никой не е съвършен нито аз, нито вие, така че не очаквайте от хората около вас да бъдат перфектни, защото вие не сте със сигурност….
16. Престанете да се опитвате да бъдете всичко за всеки.
И без това е невъзможно. Но ако накарате поне един едничък човек да се усмихне днес вие можете да промените света. Е, може би не целия свят, но пък неговия със сигурност.
Така че стеснете фокуса си, не можете да бъдете навсякъде, не можете да огреете всичко, само слънцето и Бойко Борисов могат, но не и вие!
17. Спрете да прецаквате хората
Спрете да се ебавате с хората само, защото можете и знаете, че ще се измъкнете. Само защото можете да се възползвате от някого и след това да се отървете безнаказани не означава, че трябва да го правите.
Е, за нас направо си означава, но опитайте се да мислите на едро, не бъдете дребнави. Първо ще ви хванат рано или късно и второ ще останете сами, отхвърлени и разочаровани най-вече от самите себе си.
Правете това, което усещате в сърцето си, че е правилно.
18. Спрете да правите от мухата слон
Спрете да правите това-особено ако сте жена! Хората правят грешки, много грешки, факт. Издънките се случват, няма как.
Няма причина да стресирате себе си и всички около вас всеки път, когато някой е сбъркал.
19. Спрете да драматизирате нещата
Стига сте се правили на отчаяни и на хора, за които света едва ли не е свършил. Оставете драмата на актьорите.
Опитайте се да останете настрани и от драматичните ситуации свързани с хората около вас.
Така ще се предпазите от излишното създаване на свои собствени неприятности и драматични, лигави моменти! Не бъдете лигльовци, стегнете се и не се занимавайте с глупости…..
20. Спрете да давате съвети и просто слушайте.
Да не дадеш съвет доста често е най-добрия съвет, с който можеш да услужиш на някого. Хората не се нуждаят от много съвети, те се нуждаят от това да бъдат изслушани, да се оплачат и просто да ги подкрепите с нещо положително.
Това, което те искат да знаят вече е някъде вътре в тях. Просто се нуждаят от време да обмислят нещата, да вдишат дълбоко чист въздух и да продължат да изследват неадресираното си пътуване, което в крайна сметка ще им помогне да намерят посоката.
Мълчете и просто слушайте…
И не забравяйте, вашето отношение към себе си е най-близката, най-важната връзка, която някога ще имате.
Така че обърнете му внимание, развивайте го, подхранвайте го и никога, никога не спирайте да му говорите…
Ноам Чомски е съставил списък на „10 начина за манипулиране“ с помощта на медиите.
1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни ( цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.
3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.
4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.
5. Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.
С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб …
9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.
Ако разпознавате тази манипулация в поведението на медиите споделете тази статия с възможно повече хора за да се изгради независимо общество от хора, които могат сами да правят своя избор.
Защо образът на пророка Мохамед от 7-ми век продължава да определя съзнанието на мюсюлманите през 21 век? И защо те са така остро чувствителни към всяко нещо, отнасящо се по някакъв начин до него?
Привържениците на исляма наричат себе си мюсюлмани, а не мохамедани. Това е така, защото за мюсюлманите Мохамед не е бог, а само пророк – един от многото пророци. На всяко действие, което тълкуват като оскърбление за Мохамед, те реагират по начин, който е неприемлив за представителите на другите религии, които не биха се държали по подобен начин, ако бъдат засегнати техните религиозни чувства.
Палитрата от подобни случаи е доста пъстра – от „Сатанинските строфи“ на Салман Рушди и дискусията за карикатурите на Мохамед до пакистанския закон срещу богохулството, използван за преследване на религиозните малцинства. Нападенията срещу американското посолство в Кайро и американското консулство в Бенгази от тези дни няма да са последните примери за такава реакция на ислямските маси. Защото тук не става въпрос за историческата фигура на Мохамед, а за образа, който вярващите са си създали за него.
„Който обижда Пророка, обижда всички ни“
Германският изследовател на исляма от Фрайбург Райнер Брунер е написал книга, която покрива двете тематични области. Тя излиза под заглавие „Истината за Мохамед“ и в нея авторът търси отговор най-вече на въпроса защо пророкът има толкова силно влияние върху мюсюлманите?
Проучвайки трите най-важни източника за живота и делото на Мохамед – Корана, Сунната и записките на хрониста Ибн Исак – Брунер проследява как през годините образът на Мохамед постепенно се превръща за мюсюлманите в основен стълб за тяхната идентичност. Почитта към пророка е използвана също и като политическо оръжие. В пакистанския закон срещу богохулството е записано например следното: „Който оскверни светия пророк чрез казано или написано слово или пък чрез прикрито споменаване на святото му име, той се наказва със смърт или доживотен затвор“.
Проекция на надеждата
За мюсюлманите Мохамед е важен по две причини. От една страна той присъства във всичките 5 основи на исляма. В първата – засвидетелстването на вярата – се казва: „Свидетелствам, че няма друг Бог, освен Аллах и че Мохамед е негов Пратеник.” От друга страна Мохамед е проекция за надеждата на мюсюлманите за по-добър живот.
Религията е това, което вярващите правят от нея, пише по този повод авторът на книгата. Историята на отделните религии е история на надеждите на хората. А пророците са равнината за проекция на тези надежди. Затова и мюсюлманите са така чувствителни и са готови на насилие при всяко едно поставяне на пророка Мохамед в друг контекст, различен от този, в който го виждат те. Вярващият не вярва на никакви научни доводи. Той не иска и да чуе, че днес много от преданията за ранния ислям не издържат на критичния поглед към онези събития. Казано иначе, Мохамед от 7-ми век продължава да определя съзнанието на хората и през 21-ви век.
Rainer Brunner: Mohammed. Wissen, was stimmt. Herder 2011
Знаете ли, че някои кавалерските постъпки в наши дни се считат от жените за обида, а кои от тях буквално биха впечатлили нежния пол може да разберете тук:
Правило 1
Правете това: Преведете я през стаята
Сложете ръката си на кръста или гърба й, когато ходите на парти, ресторант или кино. Запомнете ръката да бъде само там!
Правило 2
Не правете това: Да й пишете любовно писмо
Като й изпратите любовен и –мейл след срещата ви може да й се стори много сладко от ваша страна, но поне пет от нейните приятели ще я убедят, че сте играч, сваляч и така искате тя да ви бъде в кърпа вързана.
Правило 3
Правете това: Отваряйте врата на автомобила за нея
Всеки мъж може (и трябва) да отваря вратата за една жена. Не е задължително да го правите всеки път, но на първа среща или на по специален повод ще бъде повече от положително за вас.
Правило 4
Не правете това: Да настоявате да плащате за всичко
Да платите вечерята или напитките при първа среща е добре. Но, това да стане като ежедневие не е прието, защото тя ще се чувства все едно е зависима от вас за всичко и няма думата за нищо.
Правило 5
Правете това: Преместете я от вътрешната страна на тротоара
Това показва защитен код спрямо нея и тя ще го вземе за много кавалерска постъпка.
Правило 6
Не правете това: Да я оставяте да спечели
Тя би оценила повече пътя към победата си в някаква игра, когато е честна, отколкото да я оставите да спечели фалшиво. Така правят истинските мъже отстояват във всичко.
Държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове-държави като директна или непосредствена демокрация.
(…) Модерната демокрация произхожда първоначално от калвинистичните религиозни борби на 17 век, особено в Шотландия, Англия и Холандия, където енорията излиза на преден план като носител на религиозния и политически живот, а също така и от ученията на Просвещението, особено от неговите схващания за свободата и равноправието на всички и за нормативното значение на разумното мислене на всеки един спрямо държавата и обществото. Основополагащо става учението на Русо за народния суверенитет като неделимо и неотменно право на народа.
(…) Първата модерна демократична държава е САЩ. В Европа върху демократични принципи е основана държава едва по време на Френската Революция.
(…) Впрочем демократичната държавна форма показва значителни различия и в рамките на Запада: Първо съществува поделянето на народна и репрезантативна демокрация. Народната демокрация се характеризира с възможността за непосредствени народни решения, независимо дали това е чрез избрания от народа висш държавен орган, или чрез възможността преминавайки през народно искане и последващо народно решение, народа да се превърне в законодател. Но и при тази конструкция нормалното законодателство е задача на парламента. При народните решения става дума винаги само за редки изключения. Много често те са в Швейцария (народно решение). При репрезантативната демокрация всяко народно решение е изключено.
(…) Друга важна разлика е тази между парламентарната и непарламентарна демокрация. Под парламентаризъм тук не се разбира наличието и функционирането на парламента, а зависимостта на правителството от доверието на законодателната власт. Противоположният пример е налице в САЩ. Там президентът, който обединява в себе си двете длъжности на висш държавен глава и шеф на правителството, в никакъв случай не е зависим от доверието на конгреса; Белия дом и Сената не могат да принудят президента да се оттегли.
Тези основни видове на осъществяване на демократичната държавна форма позволяват да се види, какви различия съществуват в отделните видове. Различията в националните традиции и съобразяването с други социални дадености, както и различните оценки на определен начин на поведение превръщат демокрацията в задача на Новото време, в което съществуват множество различни форми. Зад принципното твърдение, че държавната власт принадлежи на народа (а не на привилегирован слой, класа или група), се отварят безброй пътища и начини за много различно оформление. Затова демокрацията е по всяко време и за всеки народ една особена задача.
Защо днес се занимаваме с темата демокрация? От 1945г. в Европа, а и в други части на земята, изживяваме разпространяването на западната либерална форма на демокрация срещу авторитарните господстващи структури. През 1945г., с катастрофата на национал-социалистическите и фашистките диктатури, кризата на либералната демокрация сякаш е преодоляна, след като между 1922-1939г. тя понася удар след удар. Многобройни диктатури – Испания, Португалия, Гърция, Чили, Аржентина, Уругвай – се превръщат през последните десетилетия в демокрации. Победата на демокрацията е още по-убедителна в световен план с падането на „реалните социалистически системи“ в Източна и Средна Европа от 1989г. Тъкмо при този пример обаче, е очевидна необходимостта от критичен поглед върху демокрацията. Тези строеве всъщност се разбираха като „народна“ или „социалистическа демокрация“. Откакто Марксизма-Ленинизма там беше отхвърлен като единствена идеологична основа на плурализма, и централното стопанство беше сменено от пазарното, стана по-ясна връзката между демокрация, индивидуална свобода и социална сигурност. Много хора имат трудности да преодолеят вътрешно- политическия и социален обрат, и да приемат новата форма на демокрация. Точно в тези моменти на явен триумф се пораждат нови опасности, които трябва да се възприемат сериозно. Това е възможно най-добре чрез припомняне историята на възникването на демокрацията, която е била подложена на безброй удари и обрати по време на своето съществуване. Тя винаги е в опасност, когато не съществува политически строй, основаващ се изцяло на граждански консенсус.
(…) Но не само незнанието, а и една фалшива, идеализирана картина на една хармонична и безпроблемно съществуваща демокрация, може да доведе до разочароващи обрати, логично е, че сравнението между идеал и действителност е в ущърб на идеализираната картина.
Демокрацията е нещо исторически случило се. Тя се е развила до съвременните си форми и ще продължава да се променя. Тук трябва да се направи опит, демокрацията да бъде представена в нейното развитие и да се подчертае, че не става дума за идеален строй на държава и общество, но и че според историческия опит днес е възможен само един такъв правово-държавен, конституционен, човешки достоен политически-обществен строй.
Опасността за демокрацията не е толкова в заплахата от отстраняването й от диктатура, много повече тя е застрашена от заслепяващи масови идеологически илюзии. Демокрацията може да бъде изкривена по привидно демократични начини и да се превърне в нейния антипод, в господството на идеологически самоналагаща се неправда. Тази опасност е прозряна още в Античността.
Думата „демокрация“ е позната на всеки от ежедневната реч, но една по-точна дефиниция се оказва трудна. Обяснението, че думата произхожда от гръцкия език и се превежда с „народно господство“, не е толкова от помощ, защото политическите и обществени отношения са се променили от античността и не е твърде ясно, какво точно трябва да означава „господство на народа“.
В действителност съществуват различни форми на демокрация. Докато в малките административни единици в античния полис, „народа“ (и това тогава означава: само свободните мъже), се събира и гласува директно, това в днешните големи държави е в ръцете на междинните власти. Необходими са упълномощени лица, контролирани и ограничени във времето, които да упражняват властта в името на избирателите. Тук съществува опасността, пълномощниците на избирателите, или депутатите и партиите, да загубят връзката с избирателите. В такъв случай може да се стигне до господство на елита над народа, фиктивно в името на народа. В ГДР и други държави от бившия източен блок е съществувала такава форма на „народна демокрация“, която реално представлява господство на определена партийна бюрокрация.
Основният проблем на демокрацията е връзката между свободата на отделния човек и неговата принадлежност към цялото (държавата или обществото). Свободата наистина се ограничава от обвързаността към строя, но от друга страна обществения строй на първо място предразполага разгръщането на свободата. Свобода без обвързаност би могла да доведе до юмручно право. Представата за „народно господство“ произтича от схващането, че господстващият над себе си народ е свободен, за разлика от ситуация на господство на един или няколко властоимащи над поданиците. Абрахам Линкълн (1809-1865г., 16-тият Президент на САЩ 1861-1865г.) обобщава този принцип в неговия Gettysburg-Address от 19 ноември 1863г. с думите: „government of the people, by the people, for the people…“ Демокрацията намира своята легитимация в идеята за народния суверенитет.
Понятието суверенитет, като източник на всяко право, е развито през 16 век от френския държавен теоретик Жан Бодин (1530-1596г.). По времето на абсолютните монархии суверен е господаря, чиято легитимност е дадена по „божията воля“; в демокрацията това е народа, от чието име се упражнява господството и се прехвърля властта. При демокрацията властват законите, а не хора над други хора. Законите трябва да се създават и обнародват според правилата, за да може гражданите да ги познават и следват. Не трябва да има тайни закони. Понятието за правова държавност е в тясна връзка с демокрацията.
Друга предпоставка за демокрацията е равнопоставеността на всички граждани. Много е спорен въпроса, какво да се разбира под равнопоставеност и докъде може да стигне тя, без да се ограничава свободата. Безспорна е равнопоставеността на всички граждани спрямо закона. Не могат да съществуват специални закони или специални съдилища, които да се отнасят само до определени групи, слоеве или класи. Правовата държава трябва да гарантира еднаквите шансове, защото свободата може да изпадне в опасност, когато има разлики между стопанските и социални условия. Тук критиците възразяват, че опита да се създаде една всеобхватна или почти цялостна свобода, не зачита естествената различност между хората, което означава, че тя може да бъде постигната само с недемократични средства.
При демокрацията правото на власт се прехвърля за определено време чрез общи, равни, свободни, тайни и директни избори. Изборът задоволява демократичните представи само тогава, когато е предложен избор между алтернативи. Голото потвърждение, гласуването само за едно предложение с „да“ и „не“ не би било истински избор, защото не може да се избира между различни възможности. Свобода на мнението, разнообразие на мненията, свободна информация, защита на малцинствата и свободна опозиция са предпоставки за демократични избори.
От всичко това следва, че демокрацията се намира по средата между анархичното разпадане и диктаторското регламентиране. Тя предлага толкова свобода, колкото е възможно, и толкова ред, колкото е необходимо. Тя живее от убеждението на гражданите в необходимостта от задължителни правила. Това убеждение, което се е оформило в традиционно демократичните държави като Англия и Америка през вековното развитие, или както в Германия, е произтекло от горчив опит с антидемократични идеологии и господстващи системи, често се определя с понятието политическа култура.
[от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическо образование Nr. 165, Ново издание 1992]
—————
Основни ценности на демокрацията
Достойнството на човека и неговата свобода
(…) Това, което днес трябва да разбираме под демокрация, това, което представлява нейната същност, е твърде неясно въпреки честата употреба. Убедени сме наистина, че това има нещо общо със свободата на всеки отделен гражданин и управлението на народа, но не знаем със сигурност дали, и как подобна представа за демокрация днес може да бъде осъществена. Твърде многозначно и противоречиво е това, какво в света може да бъде обявено за демокрация и демократично. Отчасти заблудата почива на това, че съответните интерпретирани определения за демокрация от различните етапи и обществени строеве могат да се възприемат автоматично заедно, и да не се прави разлика между принципното ядро на демократичната мисъл и нейното съответно обвързано във времето преоформяне.
(…) Какво носи със себе си тогава хубавата формула, че демокрацията е господство на народа от народа? Има ли народа, от който според теорията трябва да произхожда цялата държавна власт, въобще шанса да може да взема компетентни политически решения? Или, ако си припомним за друга предпочитана (либерална) дефиниция, съществува ли днес демокрацията като господство на общественото мнение, като то трябва да възниква в процес на рационална дискусия? Въобще в нашето общество дискутира ли се все още разумно или много повече се агитира и реагира емоционално? Какво е общественото мнение, към което трябва да се придържат политиците? Резултати от демокрацията ли са публикуваните мнения и коментари, които се представят в големите вестници, по радиото и чрез големите обединения и партии от телевизионните гиганти?
(…) Равната свобода на гражданите е безусловно изискване за демокрацията. Ето защо, днешната валидност на класическите дефиниции на демокрацията може да бъде преценена едва когато се види, доколко съответните конкретни форми на демокрацията, определени от тази дефиниция, зачитат и правят възможна свободата на всички. Дали историческите явления на демокрацията могат да ни бъдат образец, трябва да се реши, след като се види доколко те осъществяват демократичните основни стойности.
Демокрацията произтича от една определена човешка представа. Хората трябва да бъдат свободни, т.е. всеки да се развива и разгръща личността си в следствие на собствените си решения. Зад това стои, дали християнско или хуманистично-идеалистично, схващането, че всеки човек притежава собствено достойнство, което го определя като човек и го различава от животните.
(…) На политически език това означава, че цялата власт и господство трябва да не прехвърлят границата на неприкосновеното достойнство на всеки един отделен човек. Властта принципно подлежи на ограничаване и контрол, и трябва да се позовава на съгласието на подчинените й, защото една неограничена възможност за намеса в живота на отделния човек би могла да накърни и унизи достойнството му. Защото всички, особено държавната власт, трябва да са подчинени на целта, да гарантират и увеличават възможността и шансовете за свободен и достоен живот на всички членове на обществото.
Свободата не е нещо абстрактно, а означава конкретно свобода на личното сътворяване на живота, свобода на религията и убежденията. Свобода на професионалния избор, свободна възможност за плануване на личния живот, свободно разполагане с личната собственост, свобода и неприкосновеност на жилището, на писмената и телефонна кореспонденция. Свободата означава в по-общ план сигурност от произволно задържане и гаранция за законно дело пред съд, както и контрол над информацията, която държавата събира за отделните граждани.
(…) Тук попада и правото на свободно изразяване на мнението, свободата на пресата, свободата на обединение, правото на равно участие в политическия живот в съответното общество. Всички тези права на свобода, които тук в никакъв случай не могат изцяло да бъдат изброени, трябва да важат като предпоставка за вяко политическо действие. Същността на тези свободи, достойнството на човека, не се осигурява за всеки по отделно щедро от държавата, а се установява и гарантира от нея и се признава за ненакърнимо и неотменно. Смисълът на всяка демократична конституция е именно да гарантира човешкото достойнство. Естествено трябва да се има предвид, че свободата на отделния човек не трябва да се абсолютизира. Тя намира границите си при свободата на другите.
(…) Едва от една такава представа за човека е разбираема същността на демокрацията. Демократично е едно общество, което, основавайки се на зачитането на човешкото достойнство, има за крайна цел гарантирането по еднакъв начин за всички граждани на свободата за разгръщане на личността за отговорно сътворяване на живота, както и създаването на социални предпоставки за това.
Ето защо демокрацията не е сума от формални разпоредби, а тя се определя от нейната вътрешна цел, да осъществи при съответните исторически и обществени условия възможно най-много свобода, лична отговорност и социална справедливост.
(…) Демокрацията поставя единството над това, което в никакъв случай не може да бъде поставено на гласуване; само на основата на общи принципни убеждения може да се използва принципа на решението на мнозинствата в оформянето на политическото ежедневие. В този смисъл демокрацията не е световно неутрален строй, а една основана на ценности и целяща осъществяването на стойности политическа форма.
[извадено от: Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Модела на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990]
—————————-
За да отговорим на този първоначален въпрос, нека да си представим едно общество от хора. Едно такова общество, което всеки познава, е семейство с баща, майка и дете. И така, едно семейство живее заедно, храни се заедно, съществува заедно. При това възникват проблеми, които всеки познава. Кой ще изхвърли боклука, коя телевизионна програма да се гледа и така нататък. Кой тогава решава, какво ще се прави?
Има две възможности. Първата е, всеки да решава сам, като налага мнението си и на другите членове на семейството. Така например този, у когото е дистанционното управление за телевизора, решава коя програма ще се гледа.
Може да стане обаче и по друг начин. Всички биха могли да решават заедно. В нашия пример семейството може да се обедини за една програма. Този, у когото е дистанционното управление включва програмата която всички заедно са избрали.
Както в нашето малко семейство, така и в по-големи общества, като например населението на една държава, съществуват проблеми при съвместното съществуване. И тук трябва да бъдат вземани решения. И в случая не става дума само за една телевизионна програма, а за програма на държавата, или за това, какво ще става в държавата.
В една държава има същите две възможности, както в нашето малко семейство. И тук първата възможност е някой да решава какво ще се прави, някой, който притежава, така да се каже, дистанционното управление. Този някой наричаме регент, защото той управлява държавата, или определя програмата. Този регент притежава много власт и властва над останалите хора, населението. Населението няма думата, почти няма права. То не може да стигне до дистанционното управление и трябва да остави регентите сами да определят програмата.
Съвсем несправедливо, нали? Но съществува и втората възможност. Тук всеки човек има права и оттам малко власт. Всички заедно определят регента, на когото дават власт за определено време, за да може той да стартира програмата на управление. Регентът обаче може да направи това, само когато народът е съгласен. Той не може да планира програма, която отнема или ограничава правата на населението.
Може да си го представим така: Всеки гражданин има една батерия. Всички заедно избират някого, регента, на когото дават едно огромно дистанционно управление. Това дистанционно има нужда от много батерии, за да може да функционира. Затова гражданите дават своите батерии на заем на регента. Регентът има власт над дистанционното до тогава, докато са му дадени батериите.
Когато батериите са изразходени и регентът не получава нови батерии от населението, той не може повече да управлява. Населението трябва сериозно да си помисли, дали отново да даде батерии на регента.
Това са два начина на развитие на съвместния живот между регент и население. И за двете форми могат да се намерят много примери. Първата възможност, диктатурата, при която населението почти няма права, е преобладавала в Европа до края на 18 век. Едва тогава хората започват да виждат несправедливостта на тази система.
Едва след това в Европа се разпространява втората възможност, демокрацията, или тази с батериите, въпреки, че тя вече е на над 2000 години, както ще видим в Основен курс 2. През 20 век тя се практикува във все повече страни по целия свят в различни форми.
Демокрацията е такава форма на взаимоотношения м/ду хората, при която решенията засягащи общността се взимат със взаимно съгласие изразено с гласуване
Какво възбужда любопитството ти? Аз съм любопитен, какво кара един човек да успее, докато друг човек се проваля; затова отделих години изучавайки успеха. Към какво си най-много любопитен? Преследването и задоволяването на любопитството ти е тайната към твоя успех.
2. Упоритостта е безценна!
„Не че съм толкова умен, просто отделям повече време на проблемите.”
Чрез постоянство костенурката достига финала. Готов ли си да упорстваш докато стигнеш мястото, на което искаш да бъдеш? Казват, че цялата стойност на пощенската марка се заключва в способността й да остава залепена за нещо докато то стигне там, където трябва. Бъди като пощенска марка, довърши надбягването, което си започнал!
3. Концентрирай се върху настоящето!
„Всеки мъж, които може да шофира безопасно докато целува красиво момиче прост не отдава на целувката вниманието, което тя заслужава.”
Баща ми винаги казваше – не можеш да яздиш два коня едновременно. Бих искал да кажа, можеш да направиш всяко нещо, но не всичко. Научи се да бъдеш в настоящето – тук, където си; давай всичко от себе си в нещото, което правиш в момента.
Насоченото действие е сила, това прави разликата между успех и провал.
4. Въображението е могъщо!
„Въображението е всичко. То е предварително представление на нещата, които ще ти се случат в живота. Въображението е по-важно от знанието.”
Използваш ли въображението си всеки ден? Айнщайн е казал, „въображението е по-важно от знанието!” Твоето въображение предварително изгражда бъдещето ти. Айнщайн дори продължава, „Истинският знак на интелигентността не е знанието, а въображението.” Упражняваш ли „мускулите на въображението си” ежедневно, не позволявай нещо толкова мощно, колкото въображението да лежи безучастно.
5. Прави грешки!
„Човек, който никога не е допускал грешки, никога не е опитвал нищо ново.”
Не се страхувай да сгрешиш. Грешката не е провал. Грешките могат да те направят по-добър, по-умен и по-бърз, ако ги използваш по най-добрия начин. Открий силата да допускаш грешки. Казвал съм го и преди, и ще го кажа отново, ако искаш да успееш, утрои количеството на грешките, които допускаш.
6. Живей на момента!
„Никога не мисля за бъдещето – то идва достатъчно бързо.”
Единственият начин правилно да нагласиш бъдещето си е да присъстваш колкото се може повече в „настоящето”.
„Днес” не можеш да промениш вчера или утре, затова от крайна важност е да посветиш всичките си усилия на „точно този момент”. Това е единственото време, което има значение, това е единственото време, което съществува.
7. Създавай ценност!
„Стреми се не да бъдеш успешен, а по-скоро да бъдеш ценен.”
Не губи времето си, опитвайки се да бъдеш преуспял, използвай времето си да създаваш ценност. Ако си ценен, тогава ще привлечеш успеха.
Открий талантите и дарбите, които притежаваш, научи се как да ги използваш по начин, който в най-голяма степен помага на другите.
Работи да бъдеш ценен и успеха ще те настигне.
8. Не очаквай различни резултати!
„Лудост: да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати.”
Не може да продължаваш да правиш едно и също нещо всеки ден и да очакваш да се случи нещо различно. С други думи, не можеш да репетираш едно и също движение по един и същи начин и да очакваш да изглежда различно. За да промениш живота си, ти трябва да се промениш, до такава степен, че да промениш действията си и начина си на мислене, до толкова, че живота ти да се промени.
9. Знанието идва с опита!
„Информацията не е знание. Единственият източник на знание е опита.”
Знанието идва от опита. Може да обсъждаш една задача, но това ще ти даде само философско разбиране за нея; трябва лично да извършиш задачата за да я „познаваш”. Какъв е урока? Трупай опит! Не губи времето си да се криеш зад теоретична информация, излез и го направи, по този начин ще се сдобиеш с безценно познание.
10. Научи правилата и тогава играй по-добре!
„Трябва да научиш правилата на играта. И чак тогава да играеш по-добре от всеки друг.”
Казано по-простичко, има две неща, които трябва да направиш. Първото нещо, което трябва да направиш е да изучиш правилата на играта, която играеш. Не звучи вълнуващо, но е жизнено важно. Второ, трябва да се посветиш на това да играеш играта по-добре от всеки друг. Ако можеш да направиш тези две неща, успехът ще е твой!
Източник: www.dumblittleman.com
Преведено от Константин Георгиев
Когато вратата на щастието се затвори се отваря друга врата, но често гледаме много дълго към затворената врата и не виждаме другата, отворената за нас. Истината е, че не знаем какво искаме, докато не го изгубим, но е истина и, че не знаем както можем да имаме, докато не го получим. Дарявайки някого с цялата си любов не можем да бъдем сигурни, че тя е споделена. Не очаквайте и вие да получите любов в замяна.
Чакайте докато тя се засили в сърцето на другия, ако това не стане бъдете доволни, задоволени, нека нищо друго не ви трябва, защото все пак любовта е израснала във вашето сърце. Отнема само минута да попаднеш на някого, един час да харесаш някого, един ден, за да обикнеш някого, но е нужен цял един живот, за да забравиш някого. Как можеш да забравиш този, когото обичаш? Никога!
Този когото обичаш остава с теб в сърцето ти завинаги. Носиш го дълбоко в душата си. Не се стремете към красота, тя може да ви измами, не се стремете към богатство. Стремете се към някой, които ви кара да се усмихнете, защото е нужна само една усмивка, за да се превърне мрачната нощ в светъл ден. Намерете този който кара сърцето ви да се усмихне. Мечтайте за това, за което искате да мечтаете; идете там, където искате да идете; бъдете този, който искате да бъдете; защото ние хората имаме само един шанс и един живот, за да направим нещата, които искаме да направим.
Можете да имате достатъчно щастие, което да ви кара да се чувствате добре, достатъчно опит, за да сте силни, достатъчно мъка, която да ви носи всичко човешко, достатъчно надежда, за да сте щастливи. Поставяйте се винаги на мястото на другите. Това, което ви наранява, вероятно наранява и другите.
Не е нужно да имаш най – доброто от всичко, за да си щастлив, просто направи колкото можеш добро, докато вървиш по своя път. Любовта започва с усмивка, израства с целувка и умира със сълза. Светлото бъдеще винаги лежи върху забравено минало. Когато се родим ние плачем, а всички около нас се смеят. Живейте така, както когато ще умирате. Вие сте единствения, който се смее, а всички около вас плачат.
Ако се боиш от щастие, щастие няма да видиш. В нещастие не падай духом, в щастието не се възгордявай. Важно е не само какво говори човек, но и какво чувства и защо го чувства. От всекиго, комуто е дадено много, много ще се иска. Което бързо се прави, бързо загива. Злото, което ни е известно е по – добро от неизвестното. С всеки може да се случи това, което може да се случи с някого. Върховете се постигат постепенно.
Гневът е страх. Всеки разгневен човек е уплашен, той се страхува от някаква загуба. Радвай се на всеки миг, за да не се разкайваш после и да не изпитваш усещането, че си пропилял младостта си. За всяка възраст в живота Господ е отредил някакво безпокойство. Страхът се простира дотам, откъдето започва неизбежното.
Чета в някаква онлайн медия, че наша сънародничка, живееща от детски години извън Родината ни, организирала всяка година дарения, изразяващи се в по два тира, два пъти годишно (зиме и лете), помощи за сиропиталищата в България.
Шапо за постъпката на жената.
.
То е ясно, че родните олигарси няма да прихванат от благотворителността, ако не се смята инвестициите им в родни чалгаджийки. Това последното, те го отписват от данъците, оправдавайки го за перо обществена популярност, така бленувана от всяко селянче дошло от родните гори тилилейски и стремящо се да превземе столицата.
За тяхно сведение, няма какво да се превзема, защо столичните хаймани се изнесоха доброволно от там, някъде по света, където им видят очите и оставиха града си да се плячкосва от селяндурите…
.
Но аз нещо се отплеснах в разсъждения за родни олигарси и селяндури, та да си продължа мисълта с помощите.
ОК, статията описваща събитието е наред, но не така наред намирам коментарите под нея.
Един комплексар изведнъж долавял нотка на “цинична подигравка” в благотворителността на българката. Галошът си остава цървул. Да го питаш защо, не може да ти отговори или под съзнателно го е яд, че той не може това да си го позволи, та да видиш после на какво позиране пред камерите нашенеца е способен. Ама, както и да е, бял кахър е този коментар.
След него друг се изцепва, на който “вехториите на западняците” не му били необходими (да го пита някой от къде на къде се чувства адресант на благотворителността, след като е предназначена за деца и стари хора, а той пише с младежка жар), а искал нещо кешово, нашичкия. Предполагам, че въпросният младеж е от сорта хора заложили бащиния апартамент и бабините ниви на банката, срещу заем, пропилян по столичните чалга клубове… За съжаление от тези преживяни щракания с пръсти са останали само досадните напомняния за борча към банките и един съсипан черен дроб… Е, все пак в “доцент” Алексей Петров му е надеждата, да го поведе на кръстоносен поход срещу този бастион на идеологическа диверсия (банките). Последният му е задължен в това, защото дясната му Хамстерова ръка е прибрала част от сухото, пласирайки стоката си… Не знам защо ама все се сещам за лафа “Рьеви, рьеви, а га яде кьефтетата, не рьева, нали?”
Трети пък въобще не искал помощи (странно защо всеки се взема за личен адресант на благотворителните помощи), а искал нашенката да го вземе на работа. Сънароднико, жената няма частно бюро по труда, а вместо да се излежава на някой шезлонг, под сянката на слънчев чадър, разтворен по безкрайните плажове на Маледивите, си харчи парите за помощи…, ама това на теб май не ти увира в кратуната…
.
И така, в подобен дух продължават повечето коментарите.
.
В груби линии, само около 20% от тях бяха благодарствени (каквито според мен трябва, поне от кумова срама, да бъдат), 20% високомерно поучителни (относно това на какви стоки и предмети трябва в следващите тирове да се наблегне)… и останалите оплюващи добродушната женица.
.
Като заключение ще кажа, че аз затова с помощите за страната прекъснах още в началото на 90-те. Хем стоки (предмети) не пращах, а директно кешови пари, по разни измислени куриери на СДС, които по онези години кръстосваха Европата на длъж и шир, едно с опознавателен характер, като свободното време си го запълваха, събирайки волни пожертвувания за новите си къщи. Защо споменавам “къщи”. Защото веднъж от любопитство, поискахме (няколко емигранта бяхме събрали тогавашната сума) обратна разписка за даденото дарение и с удивление и яд видяхме, че вместо печат на СДС, там долу, около подписа се мъдри размазан печат от плод и зеленчук (впоследствие ‘плод и зеленчука’ стана култово скривалище и на друг “десен” колос на родния Преход, другаря главен прокурор Иван Николов Татарчев). В последствие разбрахме, че човека с нашите пари, къща вдигнал…
.
Та толкова за помощите и даренията на родна почва.
.
ПП. Всяка година по Коледа превеждам определена сума на Каритас и Амнести Интернешънъл. По този начин изразявам някакво вътрешно удовлетворение и благодарност към Съдбата за помощта, която тя ми е оказва, през изминалия бизнес период.
Този материал първоначално е изнесен от Касториадис като лекция в Атина, Гърция през февруари, 1989г. По-късно е публикуван под заглавието „Проблемът на демокрацията днес” в списанието „Демокрация и Природа: Международния журнал за политика и екология”, брой 3, през 1997г.
Унищожаване на биологичното богатство
Ще говоря за днешните проблеми на демокрацията. Казвам днешни проблеми на демокрацията, а не проблемите на днешната демокрация, защото днес демокрация реално не съществува никъде. Има (може би) някои либерални олигархии в определени страни, относително привилегировани в много отношения. Сега би трябвало да сме над пет милиарда души на земята и само 500 или 600 най-много 700 милиона души живеят в страни, в които гладът не е ежедневен проблем, в които преследванията, затварянето, подтисничеството не са ежедневие. Но дори и в икономически развитите и политически либералните страни ситуацията, въпреки че изглежда почти приемлива, в действителност е отчайваща. Отчайваща е, защото за съжаление никой не може да види по-далеч от носа си; все още, човечеството днес среща огромни проблеми.
На първо място е проблемът, който споменах преди. Шест от седем, ако не и дори седем от осем, от хората живеят в състояние на бедност и огромно подтисничество. После идва екологичния проблем, по който всеки е равнодушен или се интересува само от някои аспекти, докато в същото време седим на буре с барут или, да използвам друга метафора, ние систематично, ден след ден, режем клона, на който седим. В този момент около 100,000 хектара тропическа гора в Бразилия бива изгаряна систематично, за да създаде селскостопански области. Не само в Бразилия, но навсякъде в тропическите зони горите биват унищожавани. Унищожението на гористи местности върви заедно с унищожението на биологични видове с хиляди и дори десетки хиляди. Както един голям учен някога казва, за бъдещите историци, най-голямата лудост на човечеството от 20 век няма да са нито войните или атомните бомби, нито дори атомна трета световна война; най-голямата лудост на човечеството през този период ще бъде унищожението на биологичното богатство на Земята.
В действителност живеем в олигархия
Какво в действителност се случва в тези развити и относително либерални страни? Журналисти и политици говорят за демокрация. Истинската форма на управление е разбира се напълно олигархична. Има някои либерални страни в тези олигархични режими: определени човешки и граждански права, т. нар. свободна преса и т.н. Но ако разгледаме кои наистина управляват, кои имат наистина власт в ръцете си, ще разберем, че дори в най-лошите времена на т. нар. Римска демокрация – която никога не е била демокрация, а олигархия – процентът на тези, които имат власт в обществото, е по-голям от колкото днес. Например, във Франция възрастното и имащо правно на глас население е около 35-37 милиона души. А ако съберем т. нар. политическа класа, господарите на икономиката, хората, които наистина играят важна роля в манипулирането на общественото мнение, особено чрез медиите, най-вероятно ще достигнем до цифра от около 3,700 души. Това е съотношение от 1 към 10,000. И в същото време има хора, които критикуват древната Атинска демокрация, защото свободно население от около 100,000 души има най-много до 100,000 роби. Не казвам това за да оправдая робството, разбира се. Казвам го, за да дам някаква перспектива на ситуацията днес.
Телевизия и консуматорска мастурбация
Успоредно с тази ситуация, ние ставаме свидетели на един еднакво решителен и важен феномен. Хората от тези страни играят важна роля в историята. Не говоря за битки и завоевания; Говоря за цивилизация и политическо създаване. След Тъмните векове, които се разпростират от Римската имеприя до началото на съвременната епоха, се възстановява освободителното движение в Европа, започващо с първата буржоазия, която създава градове, които опитват да се самоуправляват. След редица борби и в резултат на тези борби, в които буржоазията, както и ниската средна класа и по-късно работническата класа изиграват важна роля, днес съществуват така наречените от нас демократични институции в тези страни. Тези институции в никакъв случай не са подарък от управляващите, нито дар от капиталистите, нито пък резултат от тази икономическа система. Те са спечелени от редица битки и оставят след себе си купища мъртви тела и реки от кръв.
Къде стоят тези хора днес и къде стоят гърците? Най-очевидната характеристика, която можем да дадем е, че те се намират в състояние на политическо безразличие, приватизация, безотговорност, цинизъм и апатия спрямо въпроси от обществено и политическо значени и че по принцип те проявяват отношение спрямо техните частни и публични въпроси, което е малко или много състояние на леност в телевизията и консуматорската мастурбация. Настоящата ситуация не е просто резултат на конспирации, маневри и манипулации на управляващите слоеве. Ако управляващите кръгове могат да вършат това, което вършат безнаказано – и аз вярвам, че тук в Гърция (както французите казват) ти се плаща за да знаеш, че те вършат това, което вършат безнаказано, усещаш го с кожата си – то се случва, защото хората остават безразлични или най-много повдигат рамене, казвайки „Знаем ги; те са все същите мошеници”.
Хора ежедневно печелят милиарди на стоковата борса
Напоследък, с ренесанса на т. нар. либерализъм, се появиха теоретици, които възхваляват сегашната ситуация. Те казват, че сме достигнали истинска свобода: индивидуализъм. Всеки се занимава с личните си въпроси и следователно няма никакви политически и социални конфликти, няма бъркотия и проблеми и по този начин системата работи. Освен че е лицемерна, тази логика съдържа огромна самозаблуда. Съществуващата система, начина по който е устроена днес, унищожава самата себе си. Ако продължава да работи по същия начин, то това не се случва на базата на хората и институциите, които тя произвежда. Тя работи, защото въпреки преобладаващия манталитет, въпреки качеството на менаджерите, все още има същите хора в определени части на обществото и държавния механизъм – да кажем Х процента в съдебната власт, Y процента в образованието, Z процента от работещите хора по принцип – които, вместо да спазват преобладаващата философия и манталитет (а именно, казвайки, „Какво ми пука? Кой плаща повече? Ще взема решение в негова полза”), както трябва да постъпят според наистина преобладаващата философия и теории на либерализма, все още работят по традиционния начин. Те все още имат същия морал. Това прави поне някои от съдиите малко или много безпристрастни и затова останалите се страхуват от тях. Това кара някои учители наистина да преподават знания на децата, вместо да симулират и кара някои работници да завиват винтове и да предпазват влакове от дерайлиране. Но те не трябва наистина да завиват тези винтове, ако вземат впредвид какво им се плаща и злоупотребите с милиони, които стават пред очите им или дори в нормални предприятия огромни богатства биват създадени за един ден без никаква причина. Не говоря за памперси (авторът визира скандал, в който банкер дал на министър пари в кутий от памперси – б.прев.); говоря за по-сериозни неща, които се случват на стоковата борса в Ню Йорк например, в която без никакво икономическо основание, дори без правдоподобно капиталистическо такова, се правят милиарди за един ден. Ако тази ситуация продължи, нито биосферата, в която живеем, нито обществената сфера ще да издържат за дълго.
Демокрация означава власт на народа
Режимите в тези страни облагодетелстват малки малцинства от населението на Земята. Те наричат себе си демокрации, докато тази дума страда от прекомерна проституция. Невъзможно е някой африкански ефрейтор с 10 тежки картечници и 20 джипа да завземе властта без да обяви, че ще изгради демократичен социализъм, заради който избива опонентите си, превзема телевизионните станции и мами народа си. Същото се случи с думата „социализъм”. Гърците знаят това много добре. Същото е и с думата „революция”. Всеки ден виждате реклами за революция в хладилниците или революция в тоалетната хартия.
Трябва да се върнем към автентичното значение на думата „демокрация”. Демокрацията не означава човешки права, липса на цензура, нито каквито и да били избори. Всичко това е много хубаво, но е просто второ- или третостепенна последица от демокрацията. Демокрация означава власт (кратос) на народа (демос). Кратос на старогръцки не означава държава, в сегашния смисъл. В древна Гърция не е имало държава; Атинския град е полис или политиа. Кратос в древна Гърция означава власт и вероятно насилие или сила. Демокрация означава власт на народа. Ако се замислим достатъчно над тези думи се появяват съществени въпроси. На първо място, какво е демос, кой е демоса, кой принадлежи към демоса? После, какво означава власт? И самият факт, че самата характеристика, самият термин, който дефинира този режим повдига тези въпроси, показва особената му същност, която е родена по същото време с философията, за разлика от други форми на управление, в които такива въпроси не могат да се зародят. Ако режима е монархия, се знае, че властта принадлежи на монарха, който се избира чрез наследничество или по друг начин. Също така, благородниците (аристи), в аристокрацията, са тези, които от своето раждане принадлежат към определена социална класа. Демокрацията само с името си повдига въпроси и проблеми. От тази гледна точка не е случайно, че нейното рождение съвпада напълно с рождението на този безкраен върпос, който е философията.
Демокрацията е или иска да бъде режим, стремящ се към социална и лична автономия (да създаваш собствените си правила). Защо говорим тук за автономия? Защото повечето човешки общества винаги са били изграждани на базата на хетерономията (правилата да се създават от някой друг). Настоящите институции по принцип, но особено политическите такива, винаги са били считани за даденост, която не може да бъде оспорена. И те са били направени по такъв начин, по който е невъзможно да бъдат оспорени. В примитивните племена например институциите са създавани от основателите или предците и се считат за доказателства сами по себе си. Какво е правилно и какво не, позволено или не се решава веднъж за винаги, във всички сфери. Дори не е забранено да оспорваме тези институции. Няма нужда да се забранява, защото фактически е невъобразимо да бъдат оспорени. Хората са се въплатили в тях. Те са ги приели като част от своето израстване, своето изграждане като социални личности.
Атиняните постоянно изменяли своите институции
Какво се случива в древна Гърция за пръв път и се повторя в Европа от 12 до 13 век ? Появява се разкъсване в статуквото на хетерономията и подбуда към автономия. Този импулс е изразен политически чрез демократичното движение и всички демократични институции, които са създадени. Скъсването с хетерономията означавало оспорването на съществуващите институции и това се случва в древна Гърция. Това, което виждаме в Атина например от 700 до 400 г.пр.Хр. и след това е почти непрестанното модифициране на институции. Те никога не създават идеални институции, но никога не престават да променят законите си, за да увеличат демократичната реалност, а именно – възможността за реално участие на хората във властта.
Автономия означава, че политическата общност създава собствените си закони и осъзнава това, изключвайки всяка възможност за допълнителен социален източник на закони и институции, независимо естествен, традиционен или метафизичен. Божествен източник на закони виждаме в случая с евреите и Стария Завет: Йехова дава законите на Мойсей.
Автономия означава, че ние създаваме своите закони и институции, съзнавайки, че ние сме тези, които ги създават и прилагат. Това е най-висшият кратос, най-висшата власт, която съществува в едно общество: да можем сами да създаваме своите закони, а също и да създаваме своите институции, под които живеем и управлението, с което определяме своята посока.
Автономните хора участват пряко в законотворческия процес
Обществото никога не е обикновен синтез, просто сбор от хора, защото самите хора се създават от обществото. Следователно когато говорим за автономно общество и искаме такова, това само по себе си означава, че искаме също и автономни личности. Искаме личности, способни да създават сами своите закони и да участват напълно в процеса на създаване на институции в обществото. Това основно озачава, че човешкото образование, не само в смисъла на училище и инструкции, но образование като постоянна дейност на обществото спрямо хората, започвайки с момента на тяхното раждане и завършвайки с момента на тяхната смърт и канализирайки не само чрез училищата, но също чрез семейство, майка, приятелски кръг, квартал, армия, асоциации, вестници, радио, телевизия – образование в най-широкия смисъл и във всички форми – трябва да допринася към превръщането на личността в наистина автономна.
Автономни личности са тези, които не само опитват да регулират своя личен живот по автономен начин, но също опитват да участват в създаването на закони, които са задължително социални и ограничават или определят техните животи. Като следствие, ако говорим за автономни личности, ние автоматично говорим и за автономно общество, за общество, което не е управлявано от божествено провидение, общество, което няма идея за естествени закони, които организират социалния живот и разбира се което не е управлявано от силата на една политическа партия, която изразява предполагаемия исторически детерминизъм и исторически потребности или властта на секретар, генерал или президент. Едно автономно общество само създава своите институции и се самоуправлява. Когато хората могат да кажат, че обществените закона са и техни закони, тогава тези хора са автономни и тяхното общество също е автономно.
Какво означава за хората да могат да кажат, че обществените закони са и техни закони, а именно, че те ги приемат напълно? Не означава непременно, че те са съгласни с всички тях напълно. Но непременно означава, че те наистина и активно са участвали в направата на тези закони и институции и в тяхното прилагане. Тъй като обществото се състои от теоретично неограничен и неопределен брой от хора, това означава, че всички участват, при пълно равенство, във всички процеси на създаване на институции, които биха могли да съществуват днес в едно общество и в прилагането на тези институции. Следователно, що се отнася до всичко, което може да бъде строго законодателно в обществото, дали процеси на създаване на институции (т.е. процесите, които определят основните институции, в които обществото работи) или прилагането на тези законодателни правомощия (например, законодателство и изпълнение), всички трябва да имат най-голямата възможна възможност да участват в упражняването на тези правомощия. Най-голямата възможна възможност не е просто съществена, а основна: това означава, че не ограничаваме себе си в твърдението, че гражданите се призовават веднъж на 5 години да избират представител, който да решава вместо тях, но че гражданите решават сами законите, под които искат да живеят. Това също така означава, че те не избират (пряко или не) хора, които ще ги управляват, а те самите управляват. Такива въпроси, касаещи бъдещето на обществото (защото това е управлението: да управляваш означава да вземаш решения за това какво трябва да се прави) и засягащи основни управленчески решения трябва да бъдат дълг на обществото като цяло. Хората не трябва просто да имат основното право на участие; те трябва да бъдат образовани във всеки аспект, споменат преди, за да могат да участват.
Тук бих искал да разгледам няколко момента. Първо, ще спомена древните или по-точно великия Тукидид. Когато Тукидид иска да характеризира един град като свободен, той го характеризира като „автономен, самостоятелно съдейки себе си и независим.” Градът на Тукидид винаги означава гражданите. Той никога не говори за държави или владения. Например, думите „Атина” и „Спарта” според Тукидид имат само географско значение. Когато говори за градовете в Пелопонеската война, той винаги казва „Атиняни, Лакадемонци, Корфианци, Коринтианци”. Според Тукидид „Градът, това са хората”. Идеята, че държавата, владението, градът е територия, която е доминираща в модерната философия на закони и конституционна теория, е феодална концепция и няма никаква връзка с никакви демократични традиции. Така че Тукидид казва „автономен”. Също така казва „самостоятелно съдейки себе си”, а именно, че нарушенията в самия град се съдят от самите хората. Както знаете, членовете на съдилищата в древна Атина били избирани чрез жребий, а не заради професионализъм. Той също така казва „независим”: властта принадлежи на хората. Градът е група хора, които се самоуправляват. Следователно, ако не сме автономни, сами съдещи себе си и независими, не можем да живеем в демокрация или да казваме, че живеем в такава.
Няма политическо равенство без икономическо равенство
Друга точка, която искам да подчертая, е връзката между равенство и свобода. Отдавна, още от 19 век, се появяват широко разпространени риторика и софистика, които се възраждат с подновени сили откакто Русия се провъзгласи за „комунистическо” общество (тук автора визира периода преди разпадането на Съветския Съюз – б.р.): ако искаш да бъдеш свободен, не можеш да бъдеш равен – защото в Русия хората са равни, но не са свободни – и ако искаш да бъдеш равен, както в Русия, не може да бъдеш свободен. Този начин на мислене съдържа много заблуди и лъжи. В действителност, хората в Русия не са нито свободни, нито равни. Един затворник в концентрационен лагер по никакъв начин не е равен на пазача на лагера или на полковника, който ръководи лагера или на партийния секретар, който командва в района или на хората от политбюро. И именно липсата на политическа свобода направи възможно политическото и икономическото неравенство в Русия. И обратно, в капиталистическите страни, се казва, че има свобода, но не и икономическо равенство. Очевидно няма икономическо равенство, но също така няма и политическо равенство. Има само символично политическо равенство. Обикновеният грък, селянинът, портиерът, шофьорът, работникът, кондукторът и всички останали в действителност нямат същите политически права като членовете на управляващата политическа класа. Не говоря за икономическо неравенство; говоря за политическо неравенство. В Гърция съществува политически привилегирована класа, която е в напълно неравностойна позиция спрямо обикновените мъже и жени и разбира се, тъй като има огромно икономическо неравенство, каквото има в капиталистическите режими, не може да има политическо равенство. Ако имам много пари, мога да купя радио и телевизионна станция; това икономическо неравенство се превръща в политическо неравенство, защото мога да кажа на хората какво трябва да мислят и какви са новините (новините винаги се филтрират или представят с определено пояснение).
Ако искаме да бъдем свободни в едно общество, трябва да бъдем наистина равни. Когато говорим за равенство ние не говорим за еднаквост на личностите. Ако има общество, което създава еднаквост, то това е днешното. Всеки вярва, че е специален и различен от всички останали, но в 8 часа вечерта той натиска същото копче и гледа същите глупости по същата телевизия. Той купува същите дрехи; това е личната свобода, която му е позволена от социалната институция на модата. Когато говорим за равенство, ние имаме предвид политически значително равенство, а именно, равни възможности за истинско участие в процесите на създаване на институции и в упражняването на каквато власт съществува в обществото. Това води до пряка демокрация, за която ще кажа няколко думи по-късно. Представата за равенство води разбира се до важни политически последици. Истинското политическо равенство е особено невъзможно в съвременните обществени форми и структури, тъй като има огромни икономически неравенства. След като има огромно икономическо неравенство, каквото се наблюдава днес, хората с икономическа власт в своите ръце ще я превърнат, неизбежно и независимо от своите намерения, в политическа власт.
Историята като цяло – не толкова древногръцката история, в която парите не са играли особена роля, а Римската и съвременната история – доказват този факт. Това води и до друго заключение. Никога не би било възможно самите хората, които искаме да бъдат свободни граждани, да бъдат такива в политическата сфера и роби в икономическата сфера. Невъзможно е хората да ходят на асамблея на политическата свобода в неделя и през останалите шест дни да бъдат само винтове в механичната система на производството. Невъзможно е да образоваш граждани – защото отново образованието не се ограничава в основното училище или гимназията – да бъдат свободни, отговорни и с охота да вземат участие в обществените дела и в същото време да бъдат задължени да прекарат по-голямата част от съзнателния си живот в йерархична структура, в която не могат да направят друго освен да изпълняват това, което висшестоящият им казва от една страна и това, което е написано в правилника от друга (което при пет от десет случая е комично абсурдни). Ако фабриките и обществените услуги успяват да функционират, това е защото служителите до голяма степен нарушават правилата, за да могат да си вършат работата. Това е доказано от факта, че една от най-ефективните форми на стачка е така наречената от французите „усърдна стачка”: служителите започват да изпълняват правилника до най-малката подробност и това може да доведе всичко до колапс за около час. Защо е така? Защото правилата не са изготвени от работниците; те са дело на техници, енжинери, от хора с дипломи от политехнически учебни заведения и от други, които не знаят как работата наистина се върши.
Едно автономно общество никога няма да приеме икономическа ситуация, в която от една страна има огромно икономическо неравенство и от друга – работещите хора, а именно цялото население, са поставени в ролята на мравки в йерархични структури, в които нямат думата за това какво правят или как го правят. Причините за това не са благотворителни, а политически. Самоуправлението на производствените единици от производителите е необходимо условие за наистина автономно общество и демократични училища.
Бюрокрацията винаги е враг на демокрацията
Днес е установена не само икономическа форма на доминация, но и политическа такава. Ако един експлоататорски и потиснически режим се заражда в Русия след 1917 г. – най-вероятно това е най-експлоататорския и много по-подтиснически от който и да било друг класов режим – то това се случва не заради капиталистите, а заради факта, че вътре в самата комунистическа партия, болшевиките, се създава бюрокрация и се свързва с бюрокрацията във фабриките, армията и другите социални браншове – бюрокрация, която много скоро е смятана за абсолютната управляваща класа и установява режим на бюрократичен, тоталитарен капитализъм.
Следователно не само икономически привилегированите и управляващите класи са противници на демокрацията, но също и политическата бюрокрация, която има тенденцията постоянно да се възпроизвежда, независимо дали около харизматичен лидер или не. Обикновено, поне в началото, се върти около харизматична личност, която възнамерява и накрая успява да монополизира властта и заличава всяка наченка на демократични принципи. Съвременната форма на политическите партии е много податлива към създаване на бюрокрация. Запомнете, партиите, в съвременното значение на думата, никога не са съществували в древна Атина. Партиите са създадени през съвременната епоха. Една от трагичните иронии на историята е, че първите истински партии, в съвременния смисъл, са създадени от работническата класа в борбата й за свобода (последват ги буржоазните партии в Европа, имитирайки ги). Работническите партии скоро дегенерират и стават бюрократични.
Управляващата прослойка, срещу която демократичното движение трябва да се изправи, не е само икономическата олигархия, но също така и политическата олигархия и бюрокрация. Тук бих искал да подчертая една точка, която е стара в политическата философия, но е забравена от много хора, особено в Гърция. Непрестанно обвиняваме управляващите, че управляват. Това е глупаво, като да обвиняваш крадеца, че краде или блондина, че е блондин. Работата на управляващия е да управлява. Ако трябва да обвиняваме някого, то трябва да обвиняваме управляваните хора, задето позволяват да бъдат управлявани. Не може да твърдим, че хората са всесилни и в същото време някой демагог да ги води за носа. Трябва да признаем, че хората носят отговорност за това, което се случва днес. Разбира се това не е достатъчно, защото ние не поучаваме. Ние казваме това, за да припомним на гражданите, че каквото се случва, то се случва с тяхното съучастие.
Митът за политическия опит
Защо съучастието съществува под формата на апатия, безразличие, цинизъм? От една страна, цялата историческа вълна на съвременното общество води хората към леност, индивидуализъм, консумеризъм и телевизионна мастурбация. От друга страна, има нещо, което се нуждае от дискусия и опровержение. Населението е инфилтрирано от централно капиталистическо въображаемо усещане, митът на знанието, науката на експертите, на хората, които знаят. Въображаемото усещане е това, което поддържа основната структура на съвременното общество – йерархията, която е напълно несъвместима с всяка демократична институция. Защо някои хора са на върха, а другите са под тях? Защото са образовани, знаят повече, те са експерти и т.н.
Този мит се е внедрил дълбоко в съзнанието на хората и за да ви разведря и да разчупя вероятно скучната последователност на тези размишления, ще ви разкажа една реална история, която ми се случи. За щастие, в Гърция имаме добрия навик да говорим с таксиметровите шофьори и така придобиваме идея за хорските мисли. Във времената на криза и объркване, бях в Атина и взех такси. Шофьорът беше мил, умен мъж. Казах му, че положението в страната изглежда лошо. Той ми отговори, че е ужасно, но да не се тревожа. Попитах го защо.
„Заради Андреас (Андреас Папандреу, министър председател от 1981-1989 г. и 1993-1996 г.)”, ми отговори той. „Така ли”, казах му, „и какво ще направи?” Отговори ми, „В момента не може да стори нищо; той е в България за 48 часа”. „Защо Андреас е отишъл в България за 48 часа?” „Защото”, отговори ми, „българското правителство има големи финансови проблеми и е поканило Андреас за 48 часа, за да оправи нещата за тях”.
Мисля, че няма нужда да коментираме това. Човекът, който ми каза това беше съвсем нормален; той не беше роден идиот. Караше перфектно, разказваше ми забавни вицове и т.н. С този манталитет, хората избраха Андреас два пъти – първия път може да бъде простен, вторият, не. Андреас е експерт, нали? Кутсогйоргас (вицепрезидент 1987-1989 г.) също е експерт в памперси. И всички останали са експерти, както знаете. В сравнение с тях какво знам аз?
Оставете ги те да решават. Същото се случи с работническото движение; лидерите са тези, които знаят, генералния секретар, хора като Захариадис (генерален секретат на гръцката комунистическа партия в периода 1931-1956 г.). И тук нещата стават още по-зле (вследствие на марксизма) заради теоретичната консолидация. Зад генералния секретар или партийните кадри се крие марксистката теория, която съдържа истината за историята, за обществото, за това как социализма трябва да бъде построен, за това кога трябва да стачкуваме, кога не трябва, кога трябва да грабнем оръжие и т.н. Всички тези въпроси са изследвани обстойно и отговорите се крият в „Капитала” или в 60 тома на библиографията на Ленин. Експерти изучават тези въпроси, те знаят. Ти можеш да излезеш и да раздаваш листовки, защото това е единственото, което може да направиш. Този манталитет се зароди преди един век, а именно от 1880 г. Противно на това, което се случва в началото в синдикатите и работническите партии, където наистина съществува пряка демокрация, започва да набира сили бюрокрацията. От къде тази бюрокрация набира сили? Обяснението, че развитието на бюрокрацията е в следствие на „обективни причини” (икономически, необходимост от организация и т.н.) според мен е напълно недостатъчно и разглежда само второстепенни точки или само последици от по-дълбока причина. По-дълбоката причина, истинското обяснение, отново е работническата класа и населението по принцип, което е инфилтрирано от това капиталистическо въображаемо усещане: лидерите и управниците трябва да бъдат хора, които са квалифицирани да водят и управляват; хора, които са добре запознати с науката, техниката да управляваш. Тази представа разбира се е напълно противоположна на древногръцката идея за демокрация и политика, идея, която Протагор отбелязва, по много красив начин, в своята реч в хармоничен диалог с Платон, който въпреки че е противник на демокрацията, по-късно обнадеждено цитира. Темата на диалога е кой е политик и кой – не, кой е образован – запознат с политическата наука и кой – не. И Протагор отговаря на въпроса с мит. Когато Зевс създава хората, той дава на всеки човек определено умение, но политическото знание той разпределя поравно на всички. Затова, Протагор казва, когато атиняните искат да решат на Асамблеята на хората (еклисия) как да построят кораб или храм, те призовават специалистите и ги изслушват. Ако неспециалистите искат да говорят, другите ги освиркват. Но когато дискутират политическите въпроси на града, всеки гражданин може да говори и всички го слушат с внимание. Зад този мит се крие тази проницателна политическа и философска идея на древните, според която не съществува наука, нито систематично знание с доказателства и технически инструкции за политически въпроси, но има хорско мнение, което непременно трябва да бъде образовано и подобрено от опита, но което не е наука.
Единствената истинска демокрация е пряката демокрация
Как може мнението на хората да бъде образовано? Как хората могат да изградят винаги по-добро мнение и преценка за политически въпроси, в които няма никаква наука? Има само един начин: упражнявайки политическа власт, дискутирайки и вземайки решения. Естествено, съвременната концепция за демокрация – представата, че демокрацията е представителство – е напълно противоположна на тази от древността. Тази дискусия започна преди много време, и самият Русо, пишейки в края на 18 век, казва доста ясно, че единствената приемлива или истинска форма на демокрация е пряката демокрация. Русо използва фраза, която може да бъде намерена при Маркс и Ленин, когато критикуват парламентарната система. Британците, според Русо, мислят, че са свободни, защото избират своите депутати веднъж на всеки пет години, но те се заблуждават: те са свободни по един ден на всеки пет години. Бих казал, че Русо не следва собствената си логика до край, защото разбира се не са свободни – както ние и вие – дори и по един ден на всеки пет години. Защото за когото и да гласуваш през този един ден, то вече е било предрешено. Преди всичко е предрешено от политическите партии, които се появяват. После е предрешено от нещата, с които пълнят главите ни пет години. Предрешено е от необратимите условия, създадени от хората на власт. Можем да продължим да показваме как е било предрешено поне още час. Веднъж неотзоваемите представители да бъдат избрани, тяхната първа и основна грижа е да подсигурят своето преизбиране – освен ако не вярваме в Дядо Коледа. Всеки друг въпрос е второстепенен и може да видите това както на нивото на представителите, така и на нивото на президентите. Единственото нещо, от което се интересуват, е как да подсигурят своето преизбиране (независимо какво може да преподават професорите по конституционално право). Всичко друго са глупости. Представителството е политическото самоотчуждение на политическото тяло. Единствената възможна форма на демокрация е пряката демокрация, а именно – демокрация, в която хората решават за себе си и не чрез неотзоваеми представители.
От дълго време е налице един аргумент и дискусия, която би било нечестно да не спомена. Знаем, че пряка демокрация е съществувала. Съществувала е в Атина и в някои други гръцки градове. Не във всички. Никога не е съществувала в Рим. Ако някой университетски преподавател ви говори за римска демокрация, може да се смеете. Рим винаги е бил олигархия. Ако някой марксист ви каже, че Атинската демокрация е била базирана на робство, може отново да се смеете. Робството е съществувало навсякъде в древния свят, но демокрация – не. Може да му кажете също, че той не познава марксизма, защото самият Маркс пише, и правилно, че истинската социо-икономическа основа на древната демокрация е била малката независима продукция на свободни фермери и занаятчий. Основата на Атинската демокрация не е робство; богатите са притежавали роби, повечето от останалите – не. Основата на Атинската демокрация е, че селяните вървели по 25 километра за да стигнат до асамблеята (еклесия), на която да обсъждат и решават; атинските занаятчии и моряците от Пирея правели същото.
Телевизията може да бъде инструмент на пряката демокрация
Това естествено предполага малък брой граждани в политическа общност. Известна фраза на Платон (ако си спомням правилно) гласи, че идеалния размер на един град по отношение на населението (не територията) е броят хора, които събрани на едно място могат да се чуват и говорят. Това е много важен възглед. Еднакво важен е фактът, че хората са много или малко запознати един с друг. В диалозите на Платон например, Сократ е в гимнастическия салон, в който са се насъбрали млади мъже и пита, „кой е този човек?” Казват му, „как не го позна, той е сина на еди-кой-си”. „Аха”, казва Сократ, „разбира се, че това е той, и не е ли той братовчед на еди-кой-си?” Защото когато свободните граждани са 30,000 и 10,000-15,000 от тях живеят в Атина, хората се познават;всеки човек знае малко или много неща за всички останали или лесно може да научи какви хора са, на какво са способни и на какво не.
Великият американски социолог Люис Мъмфорд обсъжда фразата на Платон в своя книга от 1936 г. и правилно отбелязва, че с изобретяването на радиото, границите на пряката демокрация са се припокрили с границите на планетата. Аз (ако мога да спомена себе си) 20 години по-късно (в „Съдържание на Социализма”, 1957) споменах също, че телевизията може да служи на пряката демокрация. Естествено, в съществуващото политическо статукво, телевизията служи на политическата корупция. Но това само по себе си не е от значение. Имам впредвид, че техническите средства съществуват за рационални и обмислени колективни решения, надминавайки границите на класическата пряка демокрация (атинската, например). Нови структури и нови форми са постоянно изобретявани и създавани. Но това схващане е недостатъчно. За да поставим телевизията, радиото и т.н. в услуга на пряката демокрация е необходимо да унищожим тяхната еднополюсна структура: един активен предавател и безброй пасивни приемници. За да превърнем телевизията в демократична структура, трябва да превърнем еднопосочната улица в двупосочна.
Между другото искам да спомена един друг огромен проблем на нашето съвремие – екологичния проблем. Споменавам го само за да подчертая, че ако го вземаме предвид, то незабавно става очевидно, че въпросът с демокрацията е универсален – въпросът с демокрацията е въпрос на универсалната демокрация. Няма „национални” решения на екологичните проблеми; ако танкер преминаващ на 400 километра от крайбрежната ви ивица потъне, както се е случвало многократно, вашите брегове се покриват с петрол за години напред – да не споменаваме атмосферата, горите и т.н.
Всеки, избран на определена длъжност, трябва да бъде отстраним във всеки момент
Пряката демокрация трябва да бъде наистина пряка на определено ниво. Трябва да бъде демокрация от квази-атинянски тип в своето базово ниво, а именно, трябва да има мрежа от децентрализирани и самоуправляващи се общности. Хората трябва да бъдат образовани в духа на автономия, самопреценка и независимост на нивото или размирите на град между 20,000 и 50,000, или най много 100,000 жители, размерите на фабрика за продуктивно самоуправление или размерите на кооператив от 5 до 10 селища. При тези размери хората могат да сформират асамблея и да решават всеки въпрос, който изключително ги интересува. В една асамблея, някои хора, не представители, може да бъдат натоварени с постоянно отменима власт за да вземат участие в по-големи по размер единици -области, перфектури, региони, нации, континенти, планета. А що се отнася до по-малките единици в пряката демокрация, древните могат да ни предложат няколко неща, не да бъдат следвани, но да бъде помислено над тях. Например, в древна Атина, много основни правомощия са се изпълнявали чрез ротация: за един месец едно определено племе държи някои позиции и сред тях, всеки ден различен човек е надзорник на ректорите, т.е. президент на Републиката. На следващия месец е ред на друго племе. В други случаи архонтите са избирани чрез жребий. Атиняните избирали чрез гласуване, както знаете, само за позиции, които наистина изисквали специалност, като позицията на генерал. Да командваш армия по време на битка не е нещо, което всеки може да прави; човек се нуждае от специална подготовка. Генералите се избирали чрез гласуване и оставали отстраними. Съвременните освободителни движения са създали подобни демократични форми: съветът. Генералната асамблея на всички заинтересовани избрани представители, които са не само отговорни, но и, също така, постоянно отстраними. Така те трябва да отговарят за всичко, което са направили на хората, избрали ги.
Тук не е нито времето, нито мястото за детайлно описание на пряка демокрация, състояща се от милиони хора. Ние трябва, въпреки това, да подчертаем два основни принципа: от една страна, истинска пряка демокрация в основните единици, където пряката демокрация наистина може да функционира; от друга страна, всяка власт, която трябва да бъде избрана е не само избираема, но и постоянно отстранима и отговорна. По този начин може да започнем да решаваме проблемите на пряката демокрация в измеренията на съвременните общества и нейното разширяване в континенталното и планетарното пространство.
Astynomos Orgè, страстта към създаване на институции
Тук достигам до крайната си точка. Всичко това е важно, разбира се, но не е жизненоважно за пряката демокрация да функционира, а именно, за свободата да съществува. Независимо дали са 20-30 хиляди или 3 милиарда души, едно нещо трябва да съществува зад, под и над всички институции, едно нещо, за което никой не може да реши или заповяда. Това е постоянната творческа дейност на обществото. Само обществото -не аз или ти- може да намери начин да осъществи резонанс между централна радио или телевизионна станция и публиката, която приема. Обществото, хората, ще намерят начин да създадат форми, които дори не можем да си представим, форми, които могат да решат проблеми, които ни изглеждат непреодолими. Така че това, което е необходимо е тази постоянна творческа дейност на обществото, и това означава главно страстта на всички към обществените въпроси. Това не е мое откритие; съществува в невероятния хор в Антигона, който започва с „polla ta deina kai ouden anqropou deinoteron pelei” (Има много невероятни феномени, но никой не е толкова невероятен, колкото човешкото същество) и където Софокъл, наред с други чудни човешки характеристики, той нарича „astynomos orgè”. Astynomos означава създаване на институции, а orgè, от която произлиза думата оргазъм, означава порив, страст. Хората, в разгара на своята страст, създават градове, като този, в който е роден Софокъл и, за който пише своите трагедии.
Ако тази страст към обществени дела, тази „astynomos orgè”, не съществува, може да създадем добър спектакъл, да напишем хубава книга, да създадем безупречни философски системи, но всичко това няма да означава нищо. Заключвайки, бих искал да спомена схващането, което е напълно противоположно на това, което отбелязахме тук, базирано на невероятната и ослепителна фраза на Софокъл за „astynomos orgè”, и това е съвременното схващане за подобни неща, от гледна точка на съвременната т. нар. демокрация и либерализъм. Изразено е с невероятна компактност и находчивост от френския политически философ от 19 век, Бенджамин Констант, в негов известен текст, в който сръвнява свободата на древните със свободата на съвременните хора. Той заявява, че наистина в античната демокрация, тъй като хората нямат какво друго да правят (така го обяснява той), те имат тази политическа страст, докато ние, и тук цитирам, „всичко, което искаме от държавата е да задоволи нашите прищевки”. И той не казва това с упрек или ирония. Той го казва, защото знае, още през 1820, за съвременните мъже и жени. Това, което хората искат днес е техните прищевки да бъдат задоволени. И те искат това от държавата.
Те не виждат обществени дела и вече не се интересуват от тях. Отвъд тях и техните приятелски кръгове съществува държава-баща или държава-майка, държава, която едновременно е чудовище и един вид Дядо Коледа, който издава банкноти, лицензи, работа и т.н., но държава, която трябва да задоволи прищевките ни. Докато това схващане, тази тенденция, тази дълбоко въображаема гледна точка на съвременния човек спрямо обществените дела и политики съществува, каквото и да кажем може да бъде семе за бъдещи поколения, но съвсем не ни е от полза. Това, което е особено необходимо днес и изглежда липсва за момента е страст към обществените дела, отговорност, участие, „astynomos orgè”.
Корнелиус Касториадис е политически философ, психоаналитик, социален критик и икономист. Роден е в Гърция, но прекарва по-голямата част от живота си във Франция.
Той определя предмета на политиката като създаване на институции, които след като бъдат създадени и интериоризирани от индивидите чрез пряка демокрация, ги улесняват възможно най-много в достигането до сициалната и личната им автономия. Но нашето общество не е автономно; следователно то не може да направи някой автономен, и обратното.
Има редица експерименти, които онагледяват как формираме убежденията си за живота, базирайки се на чужд опит. В един такъв експеримент били използвани 9 зелени лампи и 1 синя.
