Предизвикателната статия на бизнесмена Реймар Тирадо (Raymmar Tirado), която ще ви ошамари и ще ви ободри.
Авторът, който жадува за знания и никога не се спира на постигнатото, споделя своите мисли. Прочетете ги, а после докажете на човека, че всъщност той не е прав.
Ще ви разкажа онова, на което няма да ви научат. За онова, което ни кара да излезем от границите на обичайното съществуване. Например да излезем изпод родителското крило, да сменим работата, да пратим всичко по дяволите и да направим поне нещо. Опитът, който получаваме в реалния живот, е далеч по-широк от рамките на образователната ни система. Подобни навици може да развиете, само ако наистина намерите себе си. Само когато заложите всичко или се сблъскате с евентуален провал. Тези умения се появяват, ако рискувате всичко, за да намерите нещо наистина велико. Всичко, което искам да кажа, е, че в играта с името Живот вие нямате никакви шансове. Защо?
1. Малко сте губили.
Толкова ви е комфортно във вашата посредственост, че дори не искате да опитате. Предпочитате да говорите, че трябва да научите нов език, вместо да го учите. Ще „се правите, че работите” или може би ще отложите сложната задача за утре. Мразите работата си, но не сте готови да търсите нова.
И докато вие седите със скръстени ръце и дори не се опитвате, аз се уча от грешките си, изпробвам себе си изучавам новото.
Когато губя, аз се уча и променям пътя си, така че той винаги да води напред. Това е като процеса на каляване на металите: аз минавам през огъня и се оформям… с формата на остър меч, който ще ви накълца на части, ако не положите повече усилия.
2. Вълнува ви мнението на околните.
И вие се нагаждате към него. Защото се страхувате светът да ви види такъв, какъвто сте. Мислите така, защото съдите другите, все едно и другите, на свой ред, са длъжни да ви съдят. Повече ви вълнуват вашите боклуци, отколкото онова, което сте направили.
Докато харчите парите си за нови парцали, коли, скъпа храна и вечери по баровете, аз се интересувам от себе си. И докато се пънете да се приспособите към света на околните, аз правя така, че светът да се приспособява към мен.
Аз уверено ще отхвърля всичките си съмнения и ще покажа на света истинския себе си. Аз имам имунитет към мнението ви, аз стоя заобиколен от идеи. Докато вие свиквате с баналностите, аз изследвам необикновеното.
3. Мислите се за по-умен, отколкото сте наистина.
Всъщност вие сте правили всичко онова, което и другите. Вие сте учили същото, дори сте чели същите неща. Да не си мислите, че, след като сте си взели изпитите, сте станали по-умни?
Знанията не са в онова, на което се учиш, а в онова как живееш.
Ако се наложи, аз ще си взема изпитите. А дали вие ще можете да се справите с онези задачи, които моят живот ми предоставя? Онези изпити, които ви оценяват не с количество балове или в проценти, а с една-единствена оценка: оцеляването.
4. Не четете.
Не четете въобще или четете само онова, което сте длъжни. Смятате, че историята е скучна, а философията – тъпа. Предпочитате телевизора пред това да откриете нещо ново, да опитате да вникнете в мислите на друг човек, за да разберете по-добре заобикалящия ви свят. Отказвате да признаете, че цялата сила на света се крие в думите на онези, които са живели преди нас.
Всичко, от което имате нужда, може да го намерите в огромното количество книги, които сега са по-достъпни откогато и да било. Дори и тази статия не я четете. Най-вероятно онези, които я четат, и без това си го знаят. Може да закараш коня на водопой, но не можеш да го накараш да пие.
5. Не сте любознателни.
Защото научавате новините от контролирани от държавата СМИ, а онези на свой ред ги копират едни от други. Защото не си правите труда да си зададете въпроса: „Ами ако всичко това е лъжа?” – и не допускате възможността, че наистина е така. Преките задължения на масмедиите са да ни разсейват от най-важното.
Аз имам жажда за знания, независимо от темата.
Докато сте заети да играете в Angry Birds, аз чета за теория на струните и квантовата механика.
Така ще мога да погледна на собствените си аргументи от различни гледни точки и ще търся слабото им място. За да разбера как може евентуално да ми възразите. Ще разбера и двете страни на спора и ако приема вашата страна и започна да споря, то ще победя. Даже ако току-що съм ви победил в същия спор.
6. Не задавате въпроси.
Вие не се усъмнявате в авторитетите. И не си задавате въпроси. Не разбирате значението на правилно зададения въпрос, уважителното несъгласие и възможността да отстоявате мнението си пред онези, които не са съгласни с вас. Не се запитвате по отношение на реалността – прекалено сте заети да оцелявате в тази монотонност. Трябва да структурирате въпросите си към този свят.
7. Истина ви изкарва извън кожата.
Признайте факта, че вие всъщност нищо не знаете. Най-вероятно тази статия вече ви лази по нервите. Една статия от интернет няма да ви възмезди онова време от живота, което сте загубили напразно.
Вие живеете с гордо вдигната глава, без да се интересувате от случващото се наоколо. В блажено неведение за реалността, която е толкова близо до вас, че, ако си изплезите езика, ще почувствате колко е „приятна на вкус” истината.
И тогава ще разберете, че единственото, което ви пречи да правите наистина велики неща, сте вие самите.
Проучване направено от група учени и психолози в САЩ показва, че колкото са по-невежи хората, толкова повече вярват на правителствата! Интернет прави умните хора по-умни, а глупавите – още по-големи глупаци!
Не мисля, че има нужда от научни изследвания, за да се доказват този вид неща. Както неотдавна видяхме проучване направено в университета на Лийдс, което доказа, 95 % от хората са наистина като овцете.
Сега е направено друго изследване, което мисля, че няма да ни изненада. То доказва, че колкото по-невежи са хората, толкова повече вярват на своите лидери.
Невежеството осигурява робство, а не щастие.
Хората предпочитат да не взимат под внимание социалните проблеми, разкрива едно проучване на общественото мнение. Колкото по-малко се знае по проблемни въпроси, толкова по — голямо е доверието в правителството.
Общо пет проучвания, проведени от Американската психологическа асоциация (АПА) в САЩ и Канада показват, че хората, които са по-малко информирани по основните социални проблеми като изменението на климата или икономическа криза, са доволни от тази си нагласа. В допълнение, индивидите, които пренебрегват тези въпроси имат по-голяма увереност, че правителствата винаги ще намерят решения за всички проблеми.Тези резултати от разследването ще помогнат на правителствата да подобрят стратегиите си за дезинформация, за да увековечат своето скрито поробване на човечеството.
Хората, които са малко информирани по трудни и важни въпроси като икономиката, енергетиката и околната среда са тези, които избягват да бъдат добре информирани, разкрива ново изследване, публикувано от Американската психологическа асоциация (АПА). И това, което е още по-лошо, все повече и повече хора предпочитат да игнорират тези въпроси, според статия, публикувана от списанието на Американската психологическа асоциация.
”Ние направихме това изследване за да се опитаме да разберем поговорка “невежеството е блаженство “със социална насоченост, заяви авторът на проучването, Стивън Шепърд, завършил в Университета в Уотърлу, Онтарио (Канада).
С помощта на серия от пет проучвания, проведени с 511 възрастни между 2010 и 2011 г. в Съединените щати и Канада, изследователите открили “верижна реакция, която започва с неведението по една тема, и завършва с пълна зависимост и доверие към правителството да се справи с този проблем.
Колкото по-малко знания, повече доверие.
В едно от петте проучвания, участниците, които са били най-засегнати от икономическия спад са изразили най-доверие към правителството да управлява икономиката. Въпреки това, тези същите участници не избягват информация, когато тя е положителна новина.
В този случай в допитването са участвали 197 американци със средна възраст от 35 години (111 жени и 89 мъже). Те са получили комплексна информация за икономиката и са отговорили на въпрос за това как тази ситуация ги засяга пряко.
В друго проучване са тествани връзките между зависимостта, доверието и избягването на информация. Изследователите предоставили едно пълно и несложно описание за икономиката на група от 58 канадци, със средна възраст 42, състоящ се от 20 мъже и 38 жени.
Участниците, показали високи нива на безпомощност пред икономическата криза, по-голямо упование и доверие в правителството, когато става въпрос за управление на икономиката и ниско желание да знаят повече по този въпрос.
’’Хората са склонни да реагират на подобни ситуации избягвайки проблема. Склонни са да се оставят в ръцете на държавата, което от своя страна ги прави и по-зависими. В крайна сметка, те избягват да научат повече за ситуацията, така че продължат да разчитат сляпо на работата на правителството “, казва Аарон В. Кей, който има докторска степен от Университета Дюк.
При трето проучване, 163 американци на средна възраст 32 години (70 мъже и 93 жени) бяха запознати с проблемите свързани с природните ресурси. След това им беше казано, че резервите на петрол са за по-малко от четиридесет години. След това те били помолени да отговорят на различни въпроси.
В този случай, участниците, които първоначално не знаели нищо по този въпрос, не пожелали да получат повече информация по темата.
Две други проучвания показват, че участниците, които са получили задълбочена информация за енергийните източници, вярват повече на правителството, от колкото онези, които са получили информация по повърхностен начин. За тези случаи, изследователите са поискали мнението на 93 души (49 мъже и 44 жени) от Канада, предимно ученици и студенти.
От тези резултати, авторите на изследването отбелязват, че “Преподавателите омаловажават катастрофалните аспекти, педагозите трябва да се научат да обясняват проблемните социални въпроси, така, че да са лесно смилаеми и разбираеми, с ясен акцент на локално и индивидуално ниво. “
Казано накратко “Колкото по-малко знания, повече доверие в системата”, това е мечтата на всяко правителство и изглежда, че го постигат с малко усилия.
Но, ако се замислим и отразим правилно реалността за момент, ще разберем, че “Колкото по-малко знания” … повече идиотия, повече апатия. И това не е истинско “доверие” в правителството. Това е просто заспало съзнание: Единственият начин по който Плутокрацията може да бъде смятана за “Демокрация”.
През 1975 г. “Тристранната комисия” богатите и силните, които командват капиталистическата диктатура) се срещнаха в Токио и като кулминацията на тази среща е направена публикацията “Кризата на демокрацията”, в която е казано, че “участието на хората във вземането на решения от правителствата е заплаха за демокрацията “и следователно,” населението трябва да бъде доведено до апатия и невежество, ако искаме да се запази “демокрацията”.
Този израз одобрен и приложен в действие изглежда така:
”Колкото по-малко знания, колко повече апатия, колко идиотизъм, по-малка заплаха за буржоазната диктатура.“
Сега въпросът е по-ясно. Силата е в ръцете ни, просто трябва да искаме да я използваме и тя не се нуждае от насилие, а само от интелект. И за да се убедите в това ето един прост, но свещен цитат от Айнщайн:
”Ако светът е опасно място за живеене, то не е заради злите хора, а заради добрите хора, които не правят нищо за него.” Алберт Айнщайн.
Мързеливите и посредствени хора, единственото нещо за което използват интернет, е да разглеждат снимки във Facebook и да пишат всичките глупости, които могат да измислят, типично за човешката раса, които обичат да чакат някой друг да им реши проблемите. Има сериозен екологичен спешен проблем — да взимат решения за това правителствата, за това има корупция навсякъде. Защото от едно общество или цивилизация като цяло се изисква да работят ефективно всички елементи, да носят отговорност. Но това се изисква повече осъзнаване и по-малко оглупяване. Благодарение на средствата за масово осведомяване, които ни предоставят патетичните си телевизионни програми и забавления затъпяването на умовете става внезапно и лесно.. Хората се интересуват все по-малко от световните проблеми. Те предпочитат да приемат тенденциите на обществото, или по-скоро, това, което една група доминираща обществото налага върху тях, и вярват, че това е нормално е, че те са прави.
Човек става жертва на инстинктите и капризите си, на суетите си и следвайки тези псевдо идеали пренебрегва своето интелектуално и духовно обогатяване. Хората пренебрегват най-важно в съществуването си. Очевидно тези, които дърпат конците на системата се възползват от човешките слабости. Но това явление не е ново. Достатъчно, е да погледнем в историята и ще забележим, че същата грешка е допускана, поколение след поколение. Не защо хората не ценят историята и изпадат в забвение като ужасени животни. Ако хората се заинтересуват от вълнуващия свят на историята, това със сигурност ще им послужи за генериране на значителен период на размисъл и може би това ще спомогне да се избегне повтарянето на същите грешки, които нашите предшественици са извършили.
Поради невежеството процъфтяват религиите, сектантството, войните, неравенството и така нататък. Ако искаме един по-добър свят е необходимо да се действа, да бъдем информирани, да направи малко усилие и да направим собствени изследвания. В противен случай всеки, което претендира, че е политически експерт, икономист или всякакви измамници със сладки приказки и излъскан вид могат да ни накарат да направим това, което те искат, а ние ще сме съгласни на всичко, точно като овцете.
Отговорността трябва да бъде споделена.
Не само правителството (пълно с корумпираните държавни служители), но и гражданите трябва да имат траен ангажимент и сътрудничество помежду си, за да помогнат нещата да текат малко по-добре. Трябва да изоставим безразличието, умствената леност и да поискаме за знаем повече за реалността. За тази реалност, която елита се опитва да скрие от нас, за да останем в гнилото и гнусно блато на невежеството.
. Първите „ленински премии” били за главорези, които бесели по заповед на вожда, дори изаради „небрежност” и „пипкавост“. В Русия има около 1800 паметника на Ленин и близо 20 000 бюста. Над 5 000 улици носят името на революционер №1. В много градове статуите на Владимир Илич се издигат на централния площад. Макар че, ако сме знаели цялата истина за великия вожд, тези паметници отдавна щяха да са изхвърлени на бунището.
Анатолий Латишев е известен историк-лениновед. През целия си живот е работил с биографията на Илич. Наскоро той успява да открие документи от секретния фонд на Ленин и засекретените архиви на КГБ.microagis.ru публикува скандално интервю с изследователя, което Faktor.bg представя на своите читатели.
– Анатолий Григориевич, как успяхте да проникнете в секретните фондове?
– Това се случи след августовските събития от 1991 година. Получих спецпропуск, който ми даваше право да се запозная със секретните документи за Ленин. Властите се надяваха да намерят причината за преврата в миналото. От сутрин до вечер седях в архивите и косите ми настръхваха. Защото винаги съм вярвал в Ленин, но след първите тридесет документа, които прочетох, бях просто потресен.
– От какво?
– През 1905 година, от Швейцария Ленин призовава младежите в Петербург да заливат с киселина полицаите, да изливат от високите етажи върху войниците вряла вода, да използват пирони, за да осакатяват конете и да засипват улиците с “ръчни бомби”.
В качеството си на ръководител на съветското правителство Ленин е изпращал по страната своите указания. В Нижни Новгород е получен документ със следното съдържание: „Да се наложи масов терор, да бъдат разстреляни и изселени стотиците проститутки, пропили се войници, бивши офицери и т.н. Нито минута забавяне!”
А как ви звучи лениновата заповед за Саратов: „Да се разстрелват заговорниците и колебаещите се, без да бъде питан никой и без да се допуска идиотско разтакаване”?
– Казват, че Владимир Илич като цяло не е долюбвал руския народ?
– Русофобията на Ленин е слабо изучена. Всичко идва от детството му. В рода му не е имало и капка руска кръв. Майка му е била германка, с примес на шведска и еврейска кръв. Баща му е наполовина калмик, наполовина чуваш. Майка му постоянно му внушавала: „учи се от немците, руското е обломовщина, руснакът е глупак, руснаците са идиоти”. Впрочем, в своите послания Ленин говори за руския народ само в унижаваща форма.
Веднъж вождът заповядал на съветския пълномощен представител в Швейцария: „Раздайте работа на руските глупаци: да изпращат изрезки (от вестници), а не случайни броеве, както правеха досега тези идиоти”.
– Съществуват ли наистина писма, в които Ленин пише за изтреблението на руския народ ?
– Сред тези страшни ленински документи особено жестоки са именно заповедите за унищожаването на съотечественици. Например: „да се изгори Баку напълно”, „да се вземат заложници от тила и да бъдат поставяни пред настъпващите червеноармейски части, да се стреля в гърба им”, „да се изпращат червени главорези в районите, където действат „зелените”, да се бесят чиновници, богаташи, попове, кулаци, помешчици, а след това ще го припишем на „зелените”. На убийците да се изплатят по 100 хиляди рубли…”
Впрочем, парите за „тайно обесен” (първите “ленински премии”) са били единствените премиални в страната.
А на Кавказ Ленин периодично изпращал телеграми със следното съдържание: „Да изколим всички”.
Помните ли, как Троцки и Свердлов са унищожавали руското казачество? Ленин тогава уж оставаше настрани.
Сега обаче беше открита официална телеграма от вожда до Фрунзе по повод „поголовното изтребление на казаците”.
Ами знаменитото писмо на Дзержински до вожда от 19 декември 1919 година за около милион пленени казаци? Ленин тогава сложил резолюция: „Да бъдат разстреляни всички до един”.
Култът към диктатора не спира и до днес
– Ленин е можел просто така да издава заповеди за разстрел?
– Ето какви записки на Ленин успях да открия: „Предлагам да бъде назначено следствие и да се разстрелят виновните в нехайство, небрежност”.
Или „Раковски иска подводница. Трябва да назначим за отговорник, моряк, на който ще възложим задачата, като му кажем: ако не я доставиш скоро, ще те разстреляме”.
“Изпратете телеграма на Мелничански, от мое име, че е позор да се колебае и да не разстрелва за неявяване на работа”.
А ето едно от писмата на Ленин до Сталин: „Заплашете с разстрел този мърляч, който, завеждайки връзките, не съумява да ви даде добър усилвател и да постигне пълна изправност на телефонната връзка с мен”.
Ленин е настоявал за разстрели заради „небрежност” и „пипкавост”.
Например, на 11 август 1918 година Ленин отправя към болшевиките в Питер указание: „Да се обесят (непременно да се обесят), за да види народът, не по-малко от 100 заможни селяни. За изпълнението на екзекуциите да се подберат по-корави хора”.
В края на 1917 година, когато Ленин оглавява правителството, той предлага да бъде разстрелван всеки десети тунеядец (тоест неработещ). И това в период на масова безработица.
– Към православието също ли е имал негативно отношение?
– Вождът е ненавиждал само Руската православна църква. Така, в деня на Св. Николай Чудотворец, когато, според канона, не се работи, Ленин издава заповед от 25 декември 1919 година: „Да се примиряваме с „Никола” е глупаво, трябва да се вдигнат на крак всички чекисти, за да разстрелват тези, които не са се явили на работа заради „Никола” (т.е. тези, които не са се явили на съботник за товарене на дърва във вагони в деня на Николай Чудотворец).
В същото време Ленин се е отнасял много лоялно към католицизма, будизма, юдейството, мюсюлманството и дори към сектантите. В началото на 1918 година той е имал намерение да забрани православието, заменяйки го с католицизъм.
А пък в писмото си до Молотов, което трябвало да бъде прочетено пред членовете на Политбюро на 19 март 1922 година Владимир Илич настоява да се използва масовият глад в Русия, за да бъдат ограбени православните храмове, разстрелвайки при това колкото е възможно повече реакционни свещенослужители.
Много малко хора знаят и за ленинския документ от 1 май 1919 г. №13666/2, адресиран до Дзержински.
Ето неговото съдържание: “…необходимо е колкото е възможно по-бързо да приключим с поповете и религията. Поповете трябва да бъдат арестувани като контрареволюционери и саботьори, да се разстрелват безпощадно и повсеместно. Църквите да се затварят, помещенията на храмовете да се запечатат и да бъдат превърнати в складове”.
– Потвърждава ли се от нещо, това че Ленин е имал психични отклонения?
– Поведението му е било повече от странно. Например, Ленин често изпадал в депресия, която продължавала със седмици. Той е можел да не прави нищо по цял месец, а след това го обземала буйна активност. За един такъв период Крупская пише: „Володя изпадна в ярост…”
И освен това е бил абсолютно лишен от чувство за хумор.
– Груб ли е бил езикът на Ленин?
– Бердяев го е нарекъл гений на ругатните.
Ето няколко реда от писмо на Ленин до Сталин и Каменев от 4 февруари 1922 година: „Винаги ще успеем да намерим някое говно за експерт”.
„Недопустимо е да търпим този боклук и измет, които не желаят да представят отчети”. „Научете тези лайнари да отговарят сериозно”. А на полетата със статии на Роза Люксембург вождът пишел бележки „идиотка и тъпачка”.
– Вярно ли е, че Сталин е организирал грандиозни пиянски запои в Кремъл, още докато Ленин е бил жив?
– И неведнъж. По този повод Ленин често го е викал и му се е карал. Но най-често Ленин ругаел Орджоникидзе.
Ето една бележка от Ленин до него: „С кого пиянствахте и гуляхте днес? Откъде са тези жени? Вашето поведение не ми харесва, Още повече, че Троцки се оплаква от Вас непрекъснато”.
Орджоникидзе е бил големия гуляйджия! Сталин се е отнасял към жените по-равнодушно. Когато Ленин му се карал за това, че пие много, Висарионович отговарял: „Аз съм грузинец и не мога без вино”.
– А Илич обичал ли е банкетите?
– В игралните филми често показват как вождът пие чай от моркови без захар и с парченце черен хляб. Но наскоро бяха открити документи, свидетелстващи за обилните и разкошни пиршества на вожда, за това, какви огромни количества черен и червен хайвер, деликатесни риби и други деликатеси редовно са доставяни за кремълската номенклатура през всичките години, когато е управлявал Ленин.
В селцето Зубалово по заповед на Ленин са строени шикозни персонални вили в условията на най-жестокия масов глад в страната!
– Ленин обичал ли е да пие?
– До революцията Илич е пиел много. Докато е бил в емиграция не е сядал на масата без да има бира, например. След 1921 година е престанал, заради болестта си и не е докосвал алкохол от тогава.
– А как мислите-Ленин обичал ли е Крупская?
– Не я е обичал, но я е ценял като незаменим съратник. Когато се разболял, той забранил да пускат Надежда Константиновна при него. Тя се търкаляла по пода, истерично плакала. Тези факти са описани в спомените на сестрите на Ленин. Мнозина изследователи твърдят, че тя е била девственица, когато се е свързала с Ленин, но това не е вярно, тя е била омъжена преди да се ожени за Ленин.
– Вероятно вече не е останало нищо неизвестно за Ленин?
– Има още много неразсекретени документи, тъй като руските архивисти продължават и досега да крият някои данни. Например през 2000 година излезе сборник “В.И.Ленин. Неизвестни документи”.
До преди неговата поява нашите архиви са продавали в чужбина фалшифицирани документи.
Един американски съветолог разказваше, че след като закупил от ръководството на руските архиви документи за Ленин, се наложило след това да плати на издателството си глоба от 4000 долара, защото руските архивисти са иззели от лениновите документи някои неща.
Бележки:
1. Августовският преврат в Русия от 1991 г. е опит за отстраняване на Михаил Горбачов от поста президент на СССР, организиран от група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ, в периода 19 август – 21 август 1991г.
2. Революцията в Русия от 1905 година започва с т.нар. „кървава неделя“ – стрелба от страна на войниците от императорската армия срещу участниците в една мирна демонстрация на работници, оглавявана от агента нацарската тайна полиция Георгий Гапон
3. Нарицателното „обломовщина“ е синоним на застоя, на разрухата и апатията, обхванали руското общество. За човек се употребява в смисъл-мързелив, бездеен, безполезен
4. Раковски-става дума за българина Кръстьо Раковски, племенник на Георги Сама Раковски, по-известен с руското име Християн Раковский. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна, през 1923 г. за кратко е заместник народен-комисар на външните работи на СССР.
Заради близостта си до Лев Троцки, Раковски е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва През 1937 г. е отново е осъден е на 20 години трудов лагер. След началото на Великата отечествена война Раковски е разстрелян по т.н. сталински списъци на 11 септември 1941 г.
5.Николай Бердяев е руски философ и публицист. През 1922 г., когато Бердяев е принудително изселен от Русия заради критиките си срещу болшевизма и лидерите на Комунистическата партия.
6.Серго Орджоникидзе-народен комисар, член на Политбюро на ЦК на КПСС, близък приятел на Сталин
„Новият“ политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.
Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с „приятелите“ до вчера.
Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка„, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.
Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.
Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.
Бившите комунисти трябваше само да се представят като „демократична опозиция„, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.
И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на „демокрация“.
Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти. Г
лаватарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.
Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, „демократите“, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.
И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.
Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи. Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.
Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.
Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.
Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.
Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.
У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.
А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.
За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.
Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.
В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.
А и самото изпитание няма повече смисъл от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.
Владимир Буковски, Един дисидент сред архивите на Кремъл Измамата на века: операция „перестройка“ Издателска къща „Албор“, София, 1997 г.
Владимир Константинович Буковски (на руски: Влади́мир Константи́нович Буко́вский, 30 декември 1942 г.) е бележит съветски дисидент и писател.
Той е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт.
Буковски прекарва повече от 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (психушки), използвани от съветския режим като специализирани затвори.
Първият геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени.
По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко. повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.
Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.
В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избитите са много българи, а селото изгорено.
Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л.Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители. Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.
Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.
В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумелите от ужас те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани близки и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят . Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.
„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов-се вдигна такъв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят, вземат единствено вярното решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука . В завързалата се престрелка е убит командирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда бежанците непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци – са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!” Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна . Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да се съвземе и да премине рекат.а През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени са докарани от турците в с.Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българската граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тогава четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.
На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.
Проф. Филип Зимбардо от Станфордския университет: Съвременните мъже се скриха на най-сигурното място – интернет
Настъпиха нови времена, живеем в ерата на жените. Те са силни, независими, мъжете им страдат от комплекси и се крият във виртуалния свят. Ако не се приспособят, могат да изчезнат! Това предупреждава проф. Филип Зимбардо, известен професор по психология от Станфордския университет. Именно той ръководи един от най-известните съвременни научни експерименти – опита в американски затвор през 70-те години на ХХ век, където статистите, изпълняващи ролята на охранители, се превръщат в истински тирани.
Проф. Зимбардо е автор на многобройни книги. Най-новата, Where Are All the Good Men (“Къде са всичките добри мъже”), е посветена на плашеща тенденция в съвременната човешка цивилизация – младите мъже предпочитат уюта на интернет пространството пред реалните контакти с другия пол. “Светът без мъже би бил доста тъжен”, казва проф. Зимбардо в интервю за сп. Twj styl.
– Жените днес са силният пол, мъжете – слабият. Съгласен ли сте с това твърдение, професоре?
– Боя се, че е така. За съжаление. Мъжете са като изчезващ вид. Разбира се, малко преувеличавам. Но истината е, че за пръв път в историята на човечеството мъжете престанаха да бъдат най-важни. Допреди 50 години момченцето, идващо на бял свят, е било привилегировано.Защото имало пенис. Бил от “клуба”. За всички е било ясно, че в бъдеще то ще има добра работа, ще направи кариера, ще постигне успех, може би ще стане политик. Ще стане НЯКОЙ. А от момиченцето никой не очаквал това. – Днес е различно?
– Абсолютно. Това е историческа революция! Миналата година сред студентите в САЩ жените бяха повече – дори в медицинските, математическите и инженерните дисциплини, традиционните мъжки бастиони. Дипломират се, получават прекрасна работа, достойно заплащане, изнасят се от родния дом. Така е и в Европа. Женствеността започна да остава в сянка. Жените стават все по-добри. Добре се протрудиха за това. И тенденцията ще се задълбочава. – А мъжете? Щом не учат и не се борят за професионален успех, какво тогава правят?
– Ще ви разкажа за едно интересно явление: всяка година в САЩ все по-малко млади мъже се записват на шофьорски курсове. Жените са повече. Учените решиха да изследват феномена – все пак младите хора винаги са мечтали за собствена кола, синонима на свободата и зрелостта. Днешният юноша обаче не мечтае за това. На въпроса на психолозите отговаря: “Защо ми е кола? Не ми трябва. Нямам намерение да ходя никъде!” Не му е интересно да заведе момиче на кино, да отидат заедно на почивка, да преживеят някакви приключения. – Предпочита да си стои вкъщи?
– Предпочита да не излиза от стаята си. Ето ви отговор на въпроса: мъжете избягаха. В единственото място, където се чувстват сигурни, където не трябва да се съизмерват с жените, но пък могат да контролират всичко и да се изказват. В интернет.
Някога можеха да избират между две роли: воин или глава на семейство. Днес в реалния свят по-рядко се реализират, защото воините вече не са необходими, а главите на семейството, тоест хората, които изкарват парите за храна и дом, все по-често са жени. Във виртуалния свят обаче все още могат да навличат костюма на мачото. В играта Call of Duty ще бъде войник. В Grand Theft Auto – безскрупулен гангстер. Ще се сдобие с мускулесто тяло, оръжие, ще стане герой. Никой няма да може да го победи, а ако загине, веднага ще се прероди…
Производителите на игри усетиха, че могат да спечелят от желанието на мъжете да бъдат герои. Игрите са все по-завладяващи, визуално зашеметяващи. Смятам, че скоро играчът ще може да предаде собствените си черти на героя от играта. Ще вижда там себе си – победителя. Защо му е да излиза от стаята?! – Звучи като сценарий за кинофантастика…
– Но опасността е реална. Разбира се, говорим за едно поколение мъже, за днешните 30-годишни и по-младите от тях. Не става обаче дума само за компютърни игри, а и за онлайн порнография. Учените Оги Огас и Саи Гадман, работейки по своя бестселър от 2011-а на тема най-популярните днес човешки желания, анализират повече от 400 млн. случая за търсене на конкретна информация в мрежата. Оказва се, че 13% от тях са свързани с порнография. Трима от всеки четирима потребители на платени еротични сайтове са мъже. А когато се стига до плащане, едва едно от 50 имена е женско. – А и изобщо не е нужно да плащаш – порнографията е достъпна…
– Дори 6-годишно дете ще успее да намери такива материали в интерент. На практика е трудно да се направи надеждно изследване за последиците от гледане на порнография от страна на най-малките, защото… няма деца, които биха могли да бъдат контролна група, тоест участници в опита, които никога не са гледали еротични филми онлайн. Като психолог обаче знам резултатите от гледането на порнография в мрежата от младите мъже. На първо място представата им за секса няма нищо общо с действителността. В тези филми жените са красиви, имат тела със загар и големи гърди, а мъжете са мускулести и изключително надарени. – А самият акт? – Няма любов, ухажване, флирт. Мъжът се приближава до жената, тя веднага е възбудена, сношават се. В една поза, после в друга, трета и така цял час. Не разговарят. Тя изпитва всеки път оргазъм. Той получава ерекция на повикване. Филмът свършва. Не е необходимо да казваш: “Беше прекрасно, да се срещнем пак?” Представете си 15-годишен тийнейджър, който никога не е бил насаме с жена, но гледа това порно. – И има нереални очаквания от женското тяло?
– Най-вече от собственото си тяло. Момчето гледа порно актьорите и не знае, че този мъж е грешка на природата. Сравнява своя член с пениса на актьора, мисли си: “Кой съм аз? Никой. Не съм достатъчно мъжествен.”
В дългосрочен план тези филми пречат на контактите в реалния свят. Навремето момчето си уговаряше среща с момичето, дебнеше да я целуне, да докосне гърдите , мечтаеше за секс с нея. Сега е обратното – младежите казват на съученичките си: “Само не си въобразявай. Срещаме се, при условие че няма да искаш секс.”
В Япония явлението се нарича hikikomori. Младите мъже се отказват от секса, избират собствената си стая и разбира се, компютъра. Хранят се сами с боклукчива храна, пълна с хормони и консерванти. И резултатите не закъсняват: диабет, ниски нива на тестостерон. Гледат все повече филми, все по-измислени, с две жени едновременно, с три, за да получат ерекция. – Може би мъжете просто вече не са необходими от гледна точка на еволюцията? Жените са образовани, печелят добре, могат да заченат ин витро… – Всичко натам върви! Съвременната жена има това, за което мечтае – кариера, дом, кола. Няма само едно нещо: своя идеален мъж от сънищата. Защото жените се промениха, но не промениха представата си за мъжественост. В мечтите им мъжете продължават да са в онези две роли: воин, макар и корпоративен, и главата на семейство, който осигурява бита. Или пък казват: “Искам мъжът да е деликатен, грижовен, да пере и да се занимава с децата. Но погледнете филмовите звезди и спортистите, по които въздишат фенките. Дали не са мили, защото носят в торбата си памперси? Не знаем какъв мъж е Брад Пит за Анджелина Джоли и какъв баща – за децата. Но общественият му облик е на класически мачо. – Смятате ли, че трябва да намалим изискванията, за да им е по-лесно на мъжете?
– Със сигурност това е идея. Макар че ще е трудно. Мъжете и жените абсолютно различно преживяват привличането от другия пол. На мъжете винаги им е трябвало да се възползват от всеки удобен случай, за да разпространяват генетичния си материал. Т.е. по-малко им трябва, за да се възбудят. Споменатите Огас и Гадман наричат схемата на интерес към потенциалната партньорка “магия или”. Мъжът мисли: “Искам тя да е най-красивата на света или да е изключително интелигентна, или да има хубави гърди, но и хубаво дупе е ОK.” Любовницата от сънищата отговаря на тези очаквания, но когато срещне реална жена, стига му и един от критериите да бъде изпълнен. Мисли си: “Не е особено умна, нито зашеметяващо красива, но пък има хубави крака.” Готов е за среща, връзка, любов. – А жените не искат да се отказват от нищо? – Схемата на женския интерес към партньора може да се определи като “магия и”. Жената разсъждава така: “Бих искала той да е висок, с тъмни буйни коси, да е умен и нежен, да има добра работа и интересно хоби, но и собствено жилище, спортна кола.” Тя не се задоволява с “просто висок” партньор. В миналото на мъжете им е било по-лесно да изпълнят повечето от тези изисквания. Днес им е по-трудно: тъй като почти две трети от студентите в САЩ са момичета, очевидно е, че не всички ще си намерят мъже с висше образование; ако жената получава добра заплата, тя няма да се впечатли от колегата в отдела, той няма да изпълни многото “и”. А пък президентът е само един! Мъжете започват да мислят: щом не мога да бъда президент или поне директор, тогава ми е все едно. И се оттеглят в самотата си или във виртуалния свят. А търсещите партньори, отлично образовани и успяващи жени, остават на бойното поле сами. Когато станат на 40, ще загубят надеждата си да открият идеала, могат дори да забременеят ин витро със спермата на донор, който – както се разбира от каталога – отговаря на всички “и”. На практика това може да е началото на края на мъжете. – Има ли все още някъде истински мъже? – Разбира се. Само трябва да се потрудите, за да ги намерите. Това е следващият голям обществен проблем: къде изобщо можеш да срещнеш някой готин? Преди за тази цел служеха кафенетата. Днес, като влезеш в някое модерно заведение, виждаш атрактивни, добре облечени хора, които седят пред екрани. Всеки се е втренчил в своя лаптоп или смартфон. Преди за запознанството служеше и танцът. Но сега всеки танцува сам, без физически контакт с друг човек. Как да се влюбиш там? Когато жени ме питат какво да правят, за да могата в бъдеще синовете им да си намерят партньорки, да преодолеят бариерата на “магия и”, отговарям: учете ги да танцуват. По време на танц момчето усвоява умението да разговаря с момиче, опознава тялото си, не оглупява от близостта на женското тяло, научава се да създава мила, интимна атмосфера. На такъв мъж жените по-лесно прощават, че не притежава всички “и”. Забравят, че не е супермен. – Само майките ли могат да помогнат на синовете си? – Не! За съжаление ролята на бащата през последните години е опасно маргинализирана. И в САЩ, и в Европа повечето бракове завършват с развод и грижата за децата по-често е оставена в ръцете на майките. Бащата се появява през уикенда в живота на детето. А е необходим.
Майката обича безусловно. А бащата обича заради резултата. Това е изключително важно за сина: бащината обич го мотивира да действа, да пробва силите си. Понякога успява, понякога – не, но когато се случи, е много сладко. Така става уверен в себе си, смел мъж, който не се бои от провал. Майката прекалено се страхува за момчето, за да го насърчи, се възползва от свободата, да успява и да се проваля. Често дори предпочита момчето да си седи в стаята: добре, че си е тук, на сигурно, няма да стане хулиган, никой няма да му разбие носа навън. Но тя няма и понятие, че той е хулиган, само че в компютърната игра GTA…
Искаш ли да разбереш всичко, което Google знае за теб? Ето шест връзки, които показват някои от данните, с които Google разполага за всеки потребител.
1. Вижте какво мисли Google за вас
За да показва подходящи реклами, Google събира данни за вас и създава профил. Можете да контролирате и редактирате информацията, Google има за вас тук: http://www.google.com/settings/ads/
Google има инструмент, известен като Google Analytics, който помага на издателите да видят кои страници сте разгледали на сайта им, колко пъти сте го посетили, колко време сте се задържали и т.н. Можете да се откажете, ако не искате да се събират такива данни за вас:
Ако използвате Android, мобилното устройство може да изпраща вашето местоположение на Google. Можете да видите цялата история на посетените от вас места тук:
Google запазва всяко едно от търсенията, които сте правили. При това те записват всяка реклама, на която сте кликнали. Този списък е на разположение в настройките на вашия профил:
4. Как да получавате месечен доклад за сигурността и неприкосновеността на личните си данни
Google предлага страница за дейността на вашия акаунт, в която са описани всички услуги на Google, които използвате. Можете да получавате месечен доклад, който ще бъде изпратен на електронната ви поща:
5. Научете всички приложения и разширения, които имат достъп до данните ви в Google
Страницата за дейността на акаунта ви предлага списък на всички приложения, които имат някакъв вид достъп до вашите данни. Можете да видите точно какви разрешения са издадени на приложението и да отмените достъпа до данните си тук:
1. Като малък не обичах да чета приказки, защото всички приказки ми изглеждаха еднакви. Обичах да чета исторически книги – в тях хората живееха под истинските си имена, имаше много дати и разни факти. След години попаднах на Морфологията на Владимир Проп и разбрах, че филолозите знаят, че приказките са еднакви, но го споделят само с възрастните, които вече не четат приказки. По онова време отношението ми към филологията се изчерпваше с въпроса, който Лев Ландау веднъж задал на една дама, с която искал да се приобщи невербално, а тя му казала, че се занимава с филология. С това, казал той, всички се занимаваме – какво всъщност можете да правите?
Покрай заниманията си с геометрия попаднах на филологическите текстове на Анатолий Фоменко – той е геометър, който в свободното си време рисува странни картини – от тях излиза, че анализът на историческите текстове прави голяма част от историята да прилича на приказка с очакван край и попроменени имена на героите. Това радикално промени статута на филологията в моите очи – оказа се, че филологията може да променя хронологията. Това се получава, защото геометрите работят с инварианти – те не се интересуват от това как изглеждат нещата, а как нещата стоят в действителност. Сега знам, че филологията непрекъснато се демократизира и хората все повече пишат така, както чуват да се говори.
Това е ключът за разбирането на парите. Защото парите също непрекъснато се демократизират и хората все повече правят пари така, както обществото иска от тях.Парите, както и книгите, се правят по един и същи начин – с писане. Затова този текст е кратко изложение на теорията на парите за филолози.
2. Откъде идват парите? Много хора мислят, че парите са нещо, което стои някъде, и оттам отива някъде другаде. По едно време считали, че парите са злато и затова открили Америка, понеже мислели, че е Индия, а индийците и досега имат много злато, защото обичат да ходят със златни украшения. Обаче на китайските карти – защото китайците всъщност открили Америка в 1421 г., след като решили математическата задача за слепване на картите на двете полукълба – не пишело какво са открили, защото в Китай имало ред и не можело всеки да кръщава нещата. Така местните американци се оказали индианци и скоро били освободени от всичкото си злато, сребро и подобни, защото за тях те не били пари – местните предпочитали стъклени топчета, гребени и такива.
Когато хората мислели, че парите са злато, основна задача на науката била да произведе злато от по-прости и широко разпространени неща. Така възникнала алхимията. Великият Нютон, например, се занимавал основно с алхимия и астрология – това били важните науки тогава, а измислил диференциалното и интегрално смятане, което сега наричат Анализ, когато физикът Робърт Хук го помолил да обясни защо гравитацията е пропорционална на обратния квадрат на разстоянията. Нютон много се ядосал на Хук, затова не му казал какво е измислил, а като станал началник след време, изгорил всички приспособления, с които Хук 40 години демонстрирал своите и чужди физични открития пред Кралското дружество. После Нютон казвал, че само глупаците питат защо, докато науката се занимава с как нещата са такива, каквито са. Оттогава науката е такава. Нютон освен това казвал, че бил постигнал, каквото постигнал, защото стъпвал на раменете на гиганти. Хората вярвали на тази история, защото нямали портрети на Хук да видят, че той бил нисък и гърбав от многото опити и демонстрации. Нютон просто се шегувал, подобно на Ювенал, който казвал нещо за духа и тялото, но то било точно наопаки на онова, което хората си мислели, защото вече не можели да четат латински.
Затова филологията е важна. Когато Карл Велики се канел да стане велик, открил, че местните не знаят латински и си внесъл монаси от Англия, които поради изолацията на Острова знаели езика, какъвто бил едно време, когато хората още го практикували. Така изолацията за някои неща е полезна, а за други вредна. Нютон много си кореспондирал с Лайбниц – главно да го дразни и да го проверява какво е открил – обаче никога не му пишел пряко, защото Лайбниц минавал за германски агент. Нютон пишел на главния секретар на Кралското дружество, който препращал писмата от свое име. Веднъж Нютон пратил на Лайбниц анаграма – разбира се, на латински – с която му съобщавал, че е полезно да се решават диференциални уравнения. Оттогава хората, които се занимават с наука, пишат и решават диференциални уравнения. Понякога това няма много смисъл, обаче си остава полезно.
Когато започнете да разбирате как нещо, което няма много смисъл, иначе е полезно, започвате да разбирате от икономика. Затова после на главния секретар му отрязали главата в Тауър – по обичайната процедура, а Нютон станал главен секретар и изгорил портретите на Хук, когото не харесвал, защото бил нисък и бил открил закона за гравитацията, обаче не знаел защо.
Нютон знаел от Ферма, който иначе бил адвокат, че нещата се познават чрез допиране на плоски неща до тях, защото плоските неща са просто устроени и като се напаснат с нещата, които искате да разберете, всичко ви става ясно. Освен това Нютон бил чел съчинението на Кеплер за геометрията на винените бъчви и така открил законите за движение на небесните тела. Кеплер не пиел, той бил монах, обаче веднъж отишъл на гости на Тихо Брахе, който бил астроном на един друг Остров, и там имало много бъчви, защото падало голямо пиене. Така се събират данни. Когато Нютон видял, че не може да получи злато по алхимичен път, станал началник на Монетния Двор, понеже на този началник се полагала част от златния прах, който оставал от сеченето на пари.
Тогава златото било пари, парите изглеждали като злато и хората били меркантилисти. Обаче Нютон не разбирал от пари и по едно време си вложил парите в Компанията на Южните морета, която била организирана от министъра на финансите на Краля и някои негови приятели, и така ги загубил всичките. После на Краля му направили bail-out, т.е. реституирали му парите, а Нютон казал, че можел да изчисли движението на небесните тела, но не и лудостта на тълпите. На това сега му казват когнитивен дисонанс и други неща, от които психолозите разбират, а обикновените хора ги правят. Така излиза, че хората постоянно не разбират какво точно правят. Което може и да е вярно, обаче няма смисъл.
Затова икономистите по принцип приемат, че хората знаят какво точно правят, защото иначе икономическият анализ няма да има смисъл и икономистите ще трябва да станат психолози.
3. Канцлерът на Трезора и неговите влиятелни приятели всъщност организирали Компанията на Южните Морета, за да спасят платежния баланс на страната. Тогава хората били меркантилисти и много се наскърбявали, когато парите отивали някъде другаде. По онова време слънчевият Луи бил още малък и чичо му, Орлеанският херцог, заедно с един шотландец, Джон Лоу, организирали такава далавера, че всички пари от Англия и Европа се събрали във Франция.
Далавера – на български – е онова, което икономистите наричат арбитраж. Арбитражът бил организиран около Компанията за Мисисипи, чието предназначение било да извлича златото от едноименната река. Не че в Мисисипи някога имало злато, но Джон Лоу бил шотландец и знаел, че французите не разбират от география. Той произхождал от семейство на златари, които по съвместителство станали и банкери, и бил разбрал същността на парите. Същността на парите е да правят хората щастливи. Хората са нещастни, защото нямат пари, а нямат пари, защото им липсва въображение. Поради това те си мислят за парите като за нещо – злато, сребро и подобни.
Парите, обаче – според Law – са абстракцията на идеята за всеобщо щастие, а техниките за материализиране на тази абстракция – т.е. за произвеждане на пари – предписват как това се постига. Затова този шотландец е по-велик от другия по-известен шотландец – Адам Смит, който всъщност бил митничар – защото Смит възприемал всеобщото щастие като процес, в който парите по същество не участват. Той закачил на този процес етикета „невидимата ръка„, което се обяснява с професионалната му деформация като митничар – митниците открай време различават видимия от невидимия внос или износ – и оттогава икономистите и финансистите много-много не си говорят, макар да се занимават с едно и също.
Иначе финансистите ходят по-добре облечени. Така ходели хората по времето на Джон Лоу, когато Брюксел бил зарит с поръчки за дантели за две години напред, а производителите на ливреи, карети и други такъми имали и по-голям backlog. Напълно съзнателно Law открил основните понятия и инструменти на съвременната парична политика, така изградил своята система, а в процеса на поддържане на паритета на създаваните от него пари – вече спонтанно – открил и другите инструменти за постигане на всеобщо щастие – масови арести, принудителен каторжен труд и подобни. Френският експеримент от второто десетилетие на XVIII век имал дълготрайни последици. Спонтанно възникналата на rue Quincampois борса за ценни книжа направила доста хора от третото съсловие наистина богати, разорила мнозина аристократи и показала действителната сила на парите като инструмент за цивилизационни и съсловни преобразования.
Така се получило, понеже висшите съсловия ги мързяло да ходят на борсата и пращали там прислугата, която арбитрирала разликата между цената от предния ден и актуалната борсова цена, която обикновено била по-висока, и така низшите съсловия станали богати. Това в крайна сметка не се харесало на политическата власт, която тогава била абсолютна монархия, и демократизирането на парите било прекратено. Споменът за катастрофата на висшите съсловия – сред които мнозина загубили именията си, които били заложили, за да получат leverage – останал завинаги свързан с името на Лоу, който добил репутацията на измамник. Този спомен висял като призрак над Конвента и Директорията, когато трябвало да решават начините за финансиране на Революцията, и взетите тогава решения превърнали Париж в най-значителния капиталов пазар на XIX век. По неведомите пътища на съдбата това довело до откриването – от Жюл Реньо (Jules Regnault) в 1863 г. – на закона за анти-гравитацията на цените на фондовите пазари (това, че дисперсията на цените е пропорционална на втори корен от времето), а малко по-късно – в 1900 г., от Луи Башлие (Louis Bachelier) – на уравнението на Брауновото движение, непрекъснатите случайни процеси и, по същество, на математическите финанси.
Такива били последствията ототкриването на същността на парите, обаче хората били неблагодарни и затова Лоу умрял в бедност, разочарован от неразбирането на неговата система. Точно двеста години след неговата смърт започнала Голямата Депресия, а с нея и истинското разбиране на тази система. По случайност, пак по същото време, били формулирани и законите на квантовата механика.
4. Ако в този момент продължавате да се чудите откъде всъщност идват парите, не сте сами – икономистите също не знаят. Те определят парите функционално, след като вече са приели, че отнякъде има пари, и обикновено казват, че парите са това, което правят – money is what money does. Освен това имат различни теории за различните видове пари, които измислят. Имат дори хеликоптерни пари, поради което текущият прякор на председателя на Федералния резерв – Бен Хеликоптера – е само отчасти шега. Затова финансистите са натоварени да експериментират от какво може да се направят пари и така постепенно нещата се изясняват. Така прогресира знанието за парите.
Ако хората бяха умни, казват някои, нямаше да трябва да правят експерименти, за да открият квантовата физика. Квантовата физика следва от някои математически съображения. Това е вярно и за парите. Защото величието на Джон Лоу е в разбирането наквантовата природа на парите – парите никога не са там, където ги търсите, а винаги някъде другаде. Парите са навсякъде и никъде, размазани по цялото икономическо пространство, което свързват в едно и по този начин компактифицират. Затова, ако хората бяха умни, нямаше да се събират на големи групи и да обсаждат банките, където, според тях, парите им кротко лежат, само за да открият, че там парите им всъщност ги няма. Обаче хората сме такива – обичаме да експериментираме – поради което нещата стават, както стават. За разлика от повечето физически величини, парите не обичат законите за запазване. Още с първите испански галери, акостирали в Европа с пълен товар от злато и сребро, хората открили, че увеличаването на парите само по себе си не ги прави по-богати, защото цените на нещата някак веднага пораствали. Така била открита количествената теория за парите, която казва, че ако увеличите парите в обръщение сто пъти, цените на всичко – в крайна сметка – ще се увеличат също сто пъти и хората ще си останат толкова бедни или богати, колкото и преди.
Оттогава икономистите започнали да се интересуват само от относителните цени. Относителните цени са нещо подобно на проективните координати в геометрията, които хората почнали да откриват горе-долу по същото време, докато се опитвали да разберат защо някои рисуват хубаво, а други – не. Проективната геометрия лежи в основата на много геометрии и се интересува само от взаимното разположение на нещата. Самите неща нямат особено значение и могат да се възприемат като етикети. Обаче геометрическите неща винаги лежат някъде – например във видимото пространство, което обитаваме – а относителните цени не е ясно къде живеят, понеже са невидими. Тази невидимост на „истинските цени“ много обърквала икономистите, защото било добре да могат да виждат какво става, обаче нещата показвали какво е станало, едва след като то вече било станало. Оттогава на икономистите им останал навикът да гледат назад – с hindsight – което, точно казано, значи да гледате със задника си, ако той стои на правилното място. Освен това всички цени били изразени в някакви пари, например в злато, и като се гледат пост фактум отношенията на две цени, цената на парите – защото и те си имат цена – остава фиксирана.
С други думи, може да знаете относителните цени само със задна дата и само при фиксирана цена на парите, които в този смисъл изглеждат като мярка на всички цени. Поради естеството на икономическите неща, мярката от време на време се променя и така относителните цени също се променят, обаче как точно, е трудно да се каже, защото това винаги става ясно едва впоследствие, когато още много други важни неща вече не са същите. Понеже хората заемат различно положение в обществото и поради това имат различно количество пари, различните хора могат да гледат по различен начин на единицата мярка на парите.
Иначе казано, един лев не е един лев за всеки човек, зависи и от човека. Така парите – гледани като икономическа мярка, с която хората се надявали да могат да определят правилното взаимно разположение на нещата в икономиката – се оказали досадно объркващи и неопределени. Затова икономистите – като не знаели какво да правят с тях – решили да ги игнорират и почнали да казват, че парите нямат значение. Това е много странно, ако не сте икономисти, защото отстрани изглежда, че повечето хора през по-голямата част от времето се опитват да изкарат повече пари. Така че, ако парите нямат значение, излиза, че повечето хора цял живот се занимават с глупости.
Не знам как стоят нещата от гледище на психолозите, но за икономистите този въпрос все още виси. Един много известен икономист – който преди време стана носител на Нобелова награда или ННН (истинското заглавие е по-дълго, но това наистина няма значение) за работите си по теория на парите – каза в Нобеловата си лекция, че не е ясно дали парите имат или нямат значение. Поради това някои мислят, че икономистите цял живот се занимават с глупости. Това също е висящ въпрос.
5. Първите сериозни теоретици сред икономистите били физиократите, някои от които са далеч по-важни от популярния митничар. Оттам идва връзката на икономиката с АГ-то, понеже много от физиократите били придворни лекари при френския крал, обслужвали неговите фаворитки и – като министри на финансите по съвместителство – изнамирали пари за техните разнообразни нужди. За да бъдат издигнати на такава длъжност, физиократите трябвало да се докажат с постижение, което днес отличават с Нобелова награда. Тюрго, ако не греша, открива, че въздействието на пиявиците върху кръвното налягане не зависи от мястото, на което се поставят. Когато варирате по определен начин нещо, въздействието на което не зависи от тези вариации, нещото се нарича инвариант. Затова някои казват, че икономиката е инвариантна спрямо икономистите. Така че физиократите се интересували от инварианти – макар да не били геометри, а лекари – и открили, че природата на икономиката е такава, че ценността на нещата – при преобразуването им в цикъла на стопанския организъм – се запазва. На всеки стадий на преобразуването всеки си получавал своето – както гласи един много популярен по-сетне надпис – и всичко се получавало естествено балансирано.
Поради характера на основното си занимание, физиократите били много внимателни за появата на различни паразити и открили цяло съсловие, което паразитирало върху естествения порядък на нещата. Това били посредниците от всякакъв вид: търговци, лихвари и други такива от сектора на услугите. Тогава банкерите ги наричали лихвари, защото вземали лихва върху даваните назаем пари, въпреки че св.Августин казвал, че това е грях, защото парите всякога са едно и също нещо и не е редно да се иска повече за нещо, което си е все същото. Поради това лихвари ставали основно хора, които бездруго били толкова грешни – по съвсем друга причина – че този допълнителен грях нямал голямо значение. Това е вариация на един основен икономически закон, която можем да наречем закон за намаляващата пределна греховност.
6. Маркс – както впрочем и Балзак, от когото той много научил за икономиката – често си имал работа с тези паразити, поради което никак не ги обичал. Затова, когато марксистите построили социализма, постоянно имало проблеми с транспорта, услугите и подобни паразитни дейности, а банкиране изобщо нямало, защото всъщност нямало и пари. Такава е ролята на малките неща в историята. Историците често пропускат тези неща, защото за тях рядко остават документи – ентропията си върши работата – а историците обичат да пишат подредено и да наблягат на историческата истина, което е нещо като истината, както излиза по документи. Ако за нещо няма документ, то не е станало.
Поради това Андрей Колмогоров станал математик. Като студент написал една работа за данъчното облагане в Новгородска губерния. Работата била добра, но историците му казали, че прави прекалено категорични изводи. Ще мине време, казали те, ще изскочат нови документи и ще трябва да промените сегашната си позиция. Колмогоров не искал да търпи подобна неопределеност и станал математик. По-късно аксиоматизирал теорията на вероятностите, като я направил раздел на теорията на мярката. Така изгонил неопределеността от вероятностите. Ето как малките неща понякога имат непропорционално големи последствия. Това се нарича нелинейност. Когато си имате работа с нелинейни ефекти, нещата стават много объркани. Близките неща се раздалечават, далечните се сближават и нищо не е там, където е било, поради което не изглежда, каквото е било. Затова квантовата механика е линейна – иначе светът на фундаментално равнище щеше да изглежда много объркан. Икономиката, обаче, не е фундаментална и това, че понякога изглежда объркана – в крайна сметка – наистина няма значение. Поради това много хора пишат книги по икономика, опитвайки се да разберат за какво всъщност става въпрос.
Маркс написал четири тома и разбрал, че в икономиката пари се правят чрез арбитраж. Арбитраж има, когато едно и също нещо ходи с две различни цени. Тогава купувате евтино, продавате скъпо и сте на далавера. Той забелязал, че има едно нещо – човешкия труд – което има две страни. Едната страна е способността на човек да се труди, като произвежда полезни неща, а другата – способността на човек да живее с по-малко, отколкото всъщност произвежда. Цената на първата способност Маркс приел, че е равна на тази на втората, след което предположил, че човек задължително се труди повече, отколкото отива за неговата издръжка, и така част от продукта на труда излизала гратис, защото била част от онази невидима способност, която хората, наемащи работници, не заплащали, понеже не я виждали. Така Маркс обяснявал едновременната размяна на стоките според тяхната ценност, т.е. запазването на равновесната цена при размяната, и, заедно с това, създаването на допълнителна ценност в икономиката, откъдето трябвало да дойде печалбата на капиталиста. Така излизало, че капиталистите постоянно арбитрират работниците и стават все по-богати. За човек, който през целия си живот практически никога не бил работил, т.е. системно минимизирал трудовите си усилия и предпочитал да живее от спонсорство, наследства и други подобни – това предположение за максимизиране на трудовото усилие изглежда странно.
Но икономистите постоянно правят странни предположения, защото много държат на логическата последователност. Когато марксистите след време направили социализма, се оказало, че хората всъщност постоянно минимизират усилията си и така системно арбитрират назначените от обществото стопански ръководители. Разбира се, изобщо не било необходимо да се прави този експеримент, защото от съображения за симетрия е ясно, че – когато нещата са поставени на договорна основа – всяка една от двете страни може да арбитрира другата и поради това равновесната точка, в която размяната теоретично трябва да се осъществи, представлява седлова точка или минимаксно решение. Това в 1929 г. го разбрал фон Нойман, защото татко му бил частен банкер в Будапеща и той често виждал как всъщност стават нещата.
Маркс вярвал, понеже бил чел класическите икономисти, че ценността на нещата при размяната се запазва. Като размените местата на купувача и продавача, ценността на нещото, което те си разменят, не се променя, защото – в противен случай – продавачите ще станат купувачи и нещата ще възстановят естественото си равновесие. Законите за запазване винаги следват от някаква симетрия, това после Еми Ньотер наистина го доказала. Маркс не разбирал капитала, затова основното му съчинение се казва така; и особено не разбирал, че способността на хората да работят е като капитал – нещо, което може да се разпределя във времето и поради това с него може да се арбитражира. Иначе той арбитражирал неколцина издатели – т.е. взел пари за нещо, което никога не написал – и, разбира се, постоянно арбитражирал Енгелс– за какво в крайна сметка са приятелите.
По онова време хората си представяли размяната като механичен лост, а ценността на разменяните неща – като тежестите, които под действието на гравитацията уравновесяват този лост. Парите трябва да са билиопорната точка на лоста, където двете рамена се съединяват, обаче икономистите по начало приемали, че рамената сасиметрични и поради това опорната точка я вземали на еднакво разстояние от краищата на лоста. Изглежда странно, но законите за запазване в икономиката и физиката са свързани с работата на лекари, физиолози. Херман фон Хелмхолц бил лекар, физиолог и дал каноничната за ония години формулировка на закона за запазване на енергията във физиката. Същото направили преди това и физиократите в икономиката. Вероятно това идва оттам, че – при нормални условия – обемът на физиологичните течности в човешкия организъм наистина се запазва.
Маркс освен това считал, че може да изчисли движението на тълпите, което Нютон не можел, понеже имал идея накъде отиват нещата. Това в математиката го наричат да познаваш асимптотиката на процеса. Обаче Маркс не разбирал много от математика, защото веднъж написал малък трактат за смисъла на диференциала. Диференциалът бил измислен от Лайбниц, за да могат и по-простите хора – не само Нютон – да смятат, без да разбират какво точно правят, и затова поначало нямал никакъв смисъл.
Затова някъде казвам, че на места историята звучи идиотски, защото какво означава да търсиш смисъла на нещо, което е направено да няма смисъл. Поради това асимптотиката на нещата, както си я представял Маркс, се оказала погрешна, обаче хората трябвало да опитат, за да се убедят. Затова не е вярно, че икономиката не е експериментална наука. Маркс взел идеята за това накъде отиват нещата от Дейвид Рикардо, който – според някои по-късни завистници – бил покорил Англия, както Светата Инквизиция преди това покорила Испания. Рикардо казвал, че капиталът се самоунищожава и поради това капитализмът сам ще изчезне, защото данните за XVIII век показвали, че далаверата на капиталистите постоянно намалявала. Това ставало, от една страна, поради огромните инвестиции за фабрики и инфраструктура, а от друга, понеже икономистите още не били разбрали парите. Тогава имало много школи за изучаване на парите и те постоянно се карали, защото не било ясно кой всъщност е прав. Затова капиталистите, общо взето, правели капитализма със собствени средства – чрез натрупване, и така печалбите им били малки, а капиталистите много се ядосвали и карали хората още повече да работят, поради това капиталистите тогава минавали за лоши хора.
Иначе Маркс, като великия Нютон, също не разбирал от пари. Може и да е чел различните спорни теории за парите, обаче най-много харесвал физиократите, а те не обичали парите, защото кралят постоянно ги карал да му намират пари. Освен това – като физиолози – те не виждали никакъв смисъл в парите, защото парите са необходими, за да изразявате цени с тях, а в биологията изобщо няма цени. Затова икономистите подозират, че нещата с еволюционната биология не са наред, понеже новите дарвинисти взеха теорията на игрите от икономистите и я приложиха, както навремето Дарвин приложи Малтус.
Всичките тези еволюционно устойчиви стратегии, пейзажи и оптимизиращи движения върху тях нямат много смисъл, ако нямате цени. Обаче теорията за еволюцията създава приятното усещане за неизбежен прогрес, защото няма как иначе да получите от чехълче маймуна и после човек. Затова хората обичат еволюцията, понеже са мързеливи. В този смисъл теорията на еволюцията е bullish за човека, докато Малтус бил по-скоро bearish, т.е. мечка. Той забелязал качествената разлика между две неща – растежа на населението и – в съвременна терминология – икономическия растеж. Според данните, които Малтус анализирал, растежът на населението бил експоненциален, докато икономическият растеж – само линеен. От това следвало, че хората ще бъдат постоянно нещастни, а от време на време дори трябва да се избиват взаимно, ако няма големи епидемии и катаклизми, защото съвсем няма да има какво да ядат.
Затова никой не обичал Малтус, понеже – като правило – хората не обичат мечките. Защото мечките развалят купона. Когато икономистите научили достатъчно анализ – четейки Лайбниц, понеже Нютон смятал много идиосинкратично, а Лайбниц бил демократ – те направили теория за растежа, като използвали само експоненциални функции. Така се оказало се, че оптималният темп на растежа бил пропорционален на растежа на населението и – поне на теория – хората вече не трябвало да се избиват.
Такава е ползата от анализа. Дарвин всъщност взел теорията на еволюцията назаем от Уолъс и после забравил да му я върне. На това финансистите му викат default, а по онова време в Англия, който вземел нещо назаем и не го върнел, го пращали в затвора. Затова на Улицата тогава си имали даже песничка – he who sells what isn’t hisnt, must give it back or go to prison. Не е бог знае какво като поетика, но звучи правдиво. После хората питали Уолъс не му ли е тъжно, че Дарвин не му върнал идеята, а той казвал, че идеята всъщност не струвала, защото не обяснявала как може да възникнат хора, които могат да обсъждат идеи. Мен маймуните, казвал Уолъс, не ме интересуват толкова, интересуват ме хората. Затова някои мислят, че Уолъс разбирал нещата, а Дарвин просто бил амбициозен.
Обаче човек може да не разбира нещо и да не знае, че не го разбира – не знам как му викат на това психолозите, но се среща. Веднъж Маркс получил много пари от едно наследство и като инвестирал всичко на борсата, написал писмо на Енгелс, в което му обяснявал как точно ще стане много богат, защото ги разбирал нещата, и ще живее доволно дните си. Макар пощите по онова време на Острова да били бързи, писмото на Енгелс, който – ужасен – му писал да не прави глупости, стигнало чак, след като Маркс си загубил парите и писал на приятеля си да му прати от своите. Статистиката показва, че 97% от днешните валутни спекуланти фалират за по-малко от година. Затова един от най-големите – Джордж Сорос – казва, че за да оцелееш на този пазар, трябва да знаеш, че не знаеш. Така приключил краткият експеримент на Маркс на фондовия пазар, за който той после казвал, че няма значение, понеже представя фиктивния капитал в икономиката. След това се отдал на политиката, а Михаил Бакунин казвал, че е дребен политикан и лъжел работниците, като им обяснявал как точно ще ги направи щастливи.
7. Бакунин още казвал, че теорията на Маркс предполага такава държава, която ще скъса работниците от арбитражи. Той иначе бил анархист, а те си падали малко песимисти, защото никак не обичали държавата и се чудели с какво да я заместят. Анархистите казвали, че хората сами трябва да се грижат за развитието си, а не да разчитат на неизбежността на еволюцията и прогреса. Обаче хората са мързеливи – така мислят икономистите – и затова не обичат анархистите. Политиците също не ги обичат, защото – под какъвто и етикет да се подвизават в живота – политиците в крайна сметка живеят от държавата. Рикардо влязъл в политиката, след като направил много пари, станал богат и искал да допринесе за общото благо. Той затова написал и Принципите, понеже негови политически приятели го помолили да им обясни икономиката. Богатите винаги са малко – това следва от открития от Парето закон за разпределение на богатството – и ако само те влизат в политиката, няма да има достатъчно политици. Затова хората харесват демокрацията, защото при нея в политиката влизат и по-бедни хора, които обясняват как всички могат да станат богати. Защото, ако хората мислят, че няма да станат богати, ще бъдат нещастни и ще престанат да работят. Тогава всички отново ще подивеят и цивилизацията ще се разпадне. Затова политиката е важна – на нея всъщност се крепи цивилизацията.
Принципите на Рикардо са наистина хубава книга, но името му се свързва най-вече с принципа за сравнителните предимства, който – в съответствие със закона на Арнолд – бил открит от Робърт Торенс, полковник. Законът на Арнолд – Арнолд всъщност е геометър – гласи, че ако нещо е кръстено на някого, най-вероятно е открито от друг. Това, разбира се, се отнася и до закона на Арнолд. Така този закон, както почти всичко важно в икономиката, е пример за автореферентна структура. Автореферентните, т.е. самоотнасящи се, структури постоянно лъжат и произвеждат парадокси, защото – за да се определят – се позовават на самите себе си. Някои намират това за дълбоко, но това е дълбочината на тавтологичното мислене. Маркс е пълен с такива конструкции, защото бил учил за философ, а философите по начало се занимават с нещата, с които обикновените учени не могат. Затова Т.С.Елиът казва: което не знаят, е единственото, което знаят. Обаче Елиът тук просто перифразирал Витгенщайн, който – като разбрал за какво става дума – писал, че за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.
Принципът за сравнителните предимства, накратко ПСП, твърди, че всеки трябва да се занимава с това, в което е най-добър, независимо колко добри са останалите и какво точно правят те. Колко си добър в нещо, икономистите по традиция измерват чрез обема на пропусканите възможности. Ако, за да свършите нещо, трябва да пропуснете маса други, алтернативни възможности – правилно е да се захванете с нещо друго. Най-добре сте, когато правите онова, при което пропускате най-малко други неща. Така че ПСП е икономическият начин да кажете, че хората са мързеливи. Полковникът, освен другото, обяснил и диференциалната рента, и разни други неща, обаче бил голям противник на трудовата теория за стойността, която тогава била Догмата, и затова последователите на Рикардо го игнорирали.
Принципът за сравнителните предимства е основата на икономическия метод и всичко важно в икономиката може да се обясни с вариации на тази тема. Той разкрива и предимствата на българския език, защото – филолозите вече са се досетили – зад акронима ПСП се крие любимата на всички марксисти верижка Пари-Стока-Пари прим. (Когато в някой текст използвате същата буква в друг смисъл, точните математици я пишат с прим, за да се отличава. Мързеливите математици използват до четири прима, а коварните използват трети прим, без преди това да са използвали дори буквата.)
8. Тавтологичният дискурс е много приятен, защото в него изненадите идват предизвестено – като англичанин на вечеря – и не са коварни, макар да звучат драматично. Това се получава, защото тавтологичният дискурс е симетричен и никаквото му съдържание се запазва постоянно. Краен брой етикети се комбинират по краен брой начини – това Нютон постоянно го използвал да смята разни неща – и ако речете да отъждествите някои от получаващите се комбинации, получавате групата на симетриите или автоморфизмите на въпросния дискурс. Когато Алън Тюринг разбрал кои неща могат да бъдат изчислявани и какво всъщност означава да програмирате, някои хора се притеснили, че програмираните машини ще станат като хората, както хората се получили от маймуните – поради общата тенденция за еволюция и прогрес. Тогава Тюринг измислил теста, който носи неговото име – изключение от закона на Арнолд – и показва какво значи да си човек. Ако разговаряш с програма, но си мислиш, че е човек – или ти си програма, или програмата е човек. Навремето някой беше направил една програма – Елиза (по името на младата дама от онази пиеса на Шоу) – която много хора разпознавали като човек. Ключът към успеха на програмата бил прост – тя често се съгласявала с общуващия и проявявала към него съчувствие, като повтаряла подходяща част от текста, който й се предлага, като въпрос. Такава е структурата на дискурса, по която хората се разпознават като такива. Познавачите казват, че това работи по-добре от психоаналитик и освен това не струва пари.
На отделни места в този текст става дума за някого, когото – поради липса на въображение – наричам аз. Това обаче не съм аз. Това е той. Той е представителен за нещата, както се случват, когато се случват. Той също така не е едно, а много – някои доста различаващи се – лица. Психиатрите биха казали, че е човек, който страда от размножаване на личността (multiple personality disorder или MPD). Веднъж гледах филм, в който десетина души – мъже, жени и деца – се опитваха в мрака на някакъв мотел да се избият. Накрая оцеля само едно хлапе, което психоаналитикът (в такива сюжети винаги има психоаналитик, те са всъщност психиатри) прибра с колата си и го подкара към къщи. Хлапето го ликвидира в колата, то беше последната оцеляла личност. Затова не съм сигурен, че психиатрите разбират добре тази сложна материя. Икономистите гледат на това по-просто, защото им се налага, освен другото, и да смятат. Има състояния на нещата (или, ако предпочитате, на средата) и икономическите агенти, които аз наричам стопански деятели, са част от тях.
Сечението на всеки деятел с всяко състояние е онова лице, което участва в драмата, описвана от икономистите. Понеже състоянията описват база в пространството на всички възможни състояния – това се прави, за да не изпуснете нещо – тези лица също описват база в пространството на всеки участник. Макар да изглежда, че има много стопански деятели, в действителност той е само един. Поради това той е представителен за цялото, което всъщност е той. Именно това икономистите наричат представителен стопански деятел и цялата икономическата и финансова теория се крепи върху него. В театъра или киното на това съответства изграждането на ролята като изиграване на състояния на ума (states of mind). Товане е по Станиславски. Различно е. Затова някои харесват играта на Изабел Юпер. Икономистите са принудени да гледат на нещата по този начин, защото си имат работа с такъв материал. Понеже имат проблем да локализират нещата, за които говорят, икономистите по начало си имат работа със сплетени състояния (entangled states). Това сдвояванена действието кара стопанските деятели да поддържат здравословното за тяхното оцеляване състояние на шизофреничност. Както казваше големиятБен Греъм, когато си партнираш с маниакално-депресивен тип (неговата метафора за г-н Пазара), трябва да си адекватен.
Затова през по-голямата част от времето участниците на пазара поддържат «състояние на ума», което по същество е шизофренично, съставено е от две взаимно изключващи се алтернативи. Алхимията на финансите на Джордж Сорос, култова книга за моето поколение, добре илюстрира за какво става въпрос. Класическата теория на вероятностите не можеда описва такива състояния, защото Колмогоров я направи част от теорията на мярката, където нещата не могат да бъдат амбивалентни. От известно време Сорос се опитва да направи теория, която да съответства на опита му като арбитражьор, но изглежда не разбира невъзможността това да се направи по обичайния начин. Във всеки случай, у нас той беше представен като карикатура. Защото в България карикатуристите минават за художници.
1. Селянин – Човек, който живее на село или в малък град.
2. Селяндур – Живее навсякъде, най-много са в средните и големите градове. По селата не виреят (няма кой да ги търпи).
3. Селянин – Бачка яко, изкарва си хляба с честен труд. Щастлив е, че има работа. Лоялен е към работодател и колеги.
4. Селяндур – Мързелива гад. Мрази да се труди, обича да е „на далавера“. Гледа винаги да изклинчи и да „претакова“ държавата, колегата или шефа.
5. Селянин – Чист човек. Обича природата и не свини наоколо. Повечето отпадъци намират приложение в градината или като храна на животните.
6. Селяндур – Свиня. Хвърля си боклука в найлоново пликче през прозореца. Изтърсва си пепелника на колата на светофара. Ако му направиш забележка – бучи, че си плаща данъците и бате Бойко да изчисти. Възможно е и до физическа саморазправа да прибегне.
7. Селянин – Плаща си данъците и сметките. Псува на ум (и на глас) обирджийската държава, но плаща. Декларира си кладенеца, който сам е копал, и му плаща данък.
8. Селяндур – Никога не плаща нищо. Висят му 15 неплатени акта от КАТ и данъци на панелката от 1989-та. Краде парно от комшиите, слага си магнит на електромера и не плаща вода.
9. Селянин – Говори просто, но разбираемо. Ако се премести да живее в голям град, за една година преодолява диалекта.
10. Селяндур – Мйека цял живот и твърди, че това е най-чистият български език. Мрази да го поправят, не желае да научи нищо ново.
11. Селянин – Умее да се весели, знае как и кога. Ако е сватба, ще чуе цяло село, но семейните празници се празнуват у дома.
12. Селяндур – Дъни музиката яко до 4 сутринта и хич не му дреме, че е примерно вторник и утре всички наоколо са на работа. Другият вариант е да се нареже като свиня в кварталната кръчма, да се сбие със сервитьора, да оповръща таксито и да опикае асансьора.
Предизвикателната статия на бизнесмена Реймар Тирадо (Raymmar Tirado), която ще ви ошамари и ще ви ободри.
