За постигане на желаното, едно желание не е достатъчно – трябва да се вземе решение. Само тогава се появяват възможности.
За да промените пътя си, трябва да спрете, и едва след това да започнете движение в друга посока.
В живота се плаща за всичко. Но най-скъпо струва бездействието. Понякога това става ясно едва в края на живота.
Ако човек през цялото време се страхува да не направи грешка, дори не подозира, че това е най-голямата грешка в живота му.
Ако видите, че поставената цел е недостижима, съсредоточете се върху други цели. След като ги постигнете, опитайте се да постигнете първата цел.
Ако не искате нищо от живота, той нищо няма да ви даде. Ако поискате нещо неопределено, ще получите също нещо неопределено.
В живота няма абсолютно удоволствие. То винаги е ограничено от нашето възприятие на света.
Ако искате промяна, бъдете активни. Така няма да пропуснете възможностите, които предлага съдбата. Определете маршрут и краен пункт. Но за да стигнете до него, трябва да тръгнете на път.
Животът винаги ви принуждава да решавате проблеми, които избягвате. Не можете да избягате от тях, защото ако заобикаляте един проблем сега, ще трябва да го решите на друг етап от живота. Само че тогава ще трябва да платите много повече.
Избор в живота винаги има. Понякога това е липсата на избор.
Получавайки нещо, винаги губите друго. Загубите са неизбежни. Но те винаги могат да се разглеждат като нова придобивка.
Новото винаги включва разрушаване на старото. Но е необходимо не само да се унищожи, но и да се разчисти място. А за това са нужни усилия, време и знания. Ако не разполагате с такива знания е по-добре да не разрушавате, защото може да изградите нещо ужасно.
Всеки един от нас привлича точно това, което най-много обича, чака или се бои, тъй като върху това се съсредоточава съзнанието. Съдбата никога не дава нещо излишно. Тя е щедра, но само в рамките на желаното. Разширете рамките и ще получите повече.
Невъзможно е да се разбере нещо, без да се познава неговата противоположност. Някого обичаме, друг мразим. С някого дружим, с друг се конкурираме. Придобиваме и губим, срещаме се и се разделяме. Човек се стреми към стабилност и в същото време изпитва неудовлетворение от монотонността на живота.
За да постигнем хармония в живота, ние се нуждаем от хармония вътре в себе си. Това е приемане на собствените ни силни и слаби страни, осъзнаване несъвършенството и вътрешното спокойствие. Необходимо е съзнанието, поведението и чувствата да действат съгласувано.
Светът не е създаден само за удоволствия. Много често той не съответства на нашите очаквания и идеи за него.
Човек, който не е в състояние да прави добро, никога не е в състояние да направи оценка на добротата, получена от другите.
Човек винаги се дразни от онези неща у хората, които има в себе си. Другите хора могат да бъдат наши огледала. Човек само трябва да се вглежда в тях внимателно. Тогава ще може да се опознае по-добре.
Трудно е да се устои на негативните мисли. Изберете от рояка отрицателни мисли една и я подтиснете. Тогава вие ще прекъснете вредната верига и тя няма толкова много да ви дразни.
Светът около нас е абсолютно неутрален. Самите ние го правим добър или лош. Опитвайте се да възприемате реалността положително и тогава той ще стане щастлив и радостен.
Истината – независимостта си платихме с българска кръв, а разпокъсването на земите ни с руска
Да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ
На 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си – Брест-Литовския мирен договор.
ПРЕД ПОБЕДИТЕЛЯ БЪЛГАРИЯ!!!
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Точно на 3 март!
По искане на победителя България и нейния министър-председател Радославов към съюзниците Германия, Австро-Унгария и Турция церемонията е изтеглена с няколко дни за да бъде подписан точно на тази дата.
Като отговор на цялата антибългарска политика на Русия, разкъсването на българските земи със секретните й договори от 1876 г. и 1877 г. – Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, станали основа на Берлинския договор.
Заради провала на Цариградската конференция, потвърдила от всички Велики сили територия на България в етническите и религиозни граници на Българската екзархия и преобладаващо българско население на над 200 000 кв. км.
Заради непризнаването на Съединението и съпротивата срещу него.
Заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация.
Заради организирането на преврати, метежи, убийства на български политици.
Заради непосилната издръжка на руския окупационен корпус, както сами са си го кръстили в чл. 8 от временния Сан-Стефански мирен договор и заложен със същия текст в чл. 22 на Берлинския договор – издръжка, която българският народ изплаща до 1902 г.
Заради вероломното нападение над България през 1916 г.
Още по времето на Екатерина Русия започва разширяване на юг с цел завоюване на нови зърнодобивни райони, излаз на Черно море и проливите. През 18 век династия Романови и руското дворянство създават грандиозния план за образуване на гръцка империя под властта на Романови върху развалините на Османската империя. Тази идея няма да напусне руския империализъм през целия 19 век. До средата на 19 век руската дипломация залага изцяло на гръцката Мегали идея за осъществяване целите на руския империализъм за пълна доминация на Балканите и Проливите и разширяване пределите на империята, като чрез използване на борбата на гърците за национална независмост се опитва да разшири влиянието си на Балканския полуостров и последваща експанзия.
Едва когато през 1860 г. Българската екзархия заявява своите претенции за самостоятелност и независимост, руската дипломация и правителство осъзнават, че са изправени пред един народ с ясно осъзнати цели за постигане на национална независимост и зараждаща се национална кауза. Народ, който по численост и възможности надвишава по брой всички останали етноси на Балканите.
Народ, който може да се окаже пречка за осъществяване на плановете на империята.
Веднага след като Георги Раковски издава брошурата си „Руската убийствена политика за българите” през 1861 г. Русия оказва силен натиск върху Сърбия и Влашко брошурата на Раковски да бъде иззета и унищожена. Руският консул в Белград поставя ултиматум на сръбските власти Първа българска летия да бъде разтурена.
Започналата да набира сили и воля за обявяване на независимост Българска екзархия също попада под ударите на коварната и двулична имперска политика. В същата 1861 г. по настояване на княз Лобанов – руският консул в Цариград и тримата български владици са заточени в Диарбекир в опит да се спре единението и обявяване независимостта на Българската екзархия.
През 1870 г. със султански ферман е обявена независимата Българска екзархия с огромна територия от 220 000 кв. км., включващи всички земи, населени с преобладаващо българско население вкл. Добруджа с цялата делта на Дунав, Пиротско и Нишко (почти половин Сърбия днес се намира на тази територия), цяла Македония и голяма част от Беломорието и Тракия.
За втори път нашите владици са заточени през 1872 г. по искане на следващия консул в Цариград – граф Игнатиев в опит да спре единението на българската нация.
В същата година Руската църква и Вселенската патриаршия обявяват схизма против Българската църква.
След избухването на Априлското въстание Русия спешно подписва с Австро-Унгария секретното Райхщадско споразумени, с което цели да предотврати образуване на българска държава или в случай на разпадане на Османската империя да не се допусне образуване на голяма и сплотена България. На 15 януари 1877 г. по време на Цариградската конференция Русия препотвърждава споразумението и подписва секретната Будапещенска конвеция. На следващия ден руският консул в Цариград Граф Игнатиев започва саботиране на Цариградската конференция и обещава на Турция гарантирани територии в европейската част, което се и случва с Берлинския договор.
В Априлското възстание и Руско-Турската война българският народ дава около 30 000 жертви в бой и общо около 200 000 жертви заедно с цивилното население.
Руската армия дава общо 15 000 жертви, много от тях финландци и украинци…
Цената на нашата независимост
е платена с българска кръв, а цената за разкъсването на българските земи е платена от руските жертви.
Но Русия успява да постигне своето – слаба, разкъсана и уязвима България – малкото княжество България, управлявано от временно руско военно управление, васална Източна Румелия, подарена Северна Добруджа на Румъния като компенсация за анексираната от Русия Бесарабия, подарени на Сърбия Пиротско и Нишко, умишлено оставени в територията на Османката империя Македония, Беломорие и Южна Тракия.
През 1885 г. българският народ и неговите политически водачи намират сили да се опълчат на Империята и прогласяват Съединението. Тогава верният слуга на Русия – Сърбия ни напада в гръб за да бъде разбита от малката и храбра българска армия, а руските офицери на служба в българската армия позорно напускат бойните редици преди да влязат в сражение. След разгрома на Сърбия Руската империя къса дипломатически отношения с България за цели 10 години и ги възстановява едва когато платени агенти на руския империализъм подло съсичат великият Стефан Стамболов насред София.
(В последващи статии ще предоставя достъп и до секретните грами на руските консулства в София, Пловдив, Цариград и Букурещ, както и отговорите на руския външен министър Гирс, някои от тях с лична резолюция от руския император, за да се уверите в изключителната подлост и коварство на антибългарската политика на Русия – организиране на преврати и метежи с цел завземане на властта в Княжество България и присъединяването му като губерния към Руската империя, финансиране на въоръжени шайки, които да нахлуват в Източна Румелия с цел дестабилицзация и предизвикване на повторна окупация, обсъждане на мерки, които да предизвикат султана да възрази официално срещу Съединението, за да може България да бъде обвинена официално в нарушаване на Берлинския договор, финансиране на политически структури, както и организирането на убийства на български политици, б.а.).
Заговорът за погромът над България
осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния през 1913 г. отново е организиран и подпомогнат от Руската империя.
За да разберете целите и начинът на мислене на руската имперска дипломация предоставям в превод текста на руска дипломатическа грама от 1914 г.
,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най – могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. Българите вече са достатъчно мощни, за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.“
За да се стигне до нападението…
България се включва сравнително късно в Първата световна война – едва на 14 октомри 1915 г.
Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд на 28 юни 1914 година от сръбския студент Гаврило Принцип в Сараево.
Източният фронт първоначално започва от Балтийско море и достига до границите на Румъния, а след нейното влизане във войната през 1916 година – до Черно море. Военните действия започват през август 1914 година с настъпление на Русия срещу Германия в Източна Прусия и срещу Австро-Унгария в Галиция. В северната част на фронта руснаците бързо са спряни с битката при Таненберг, но в битката за Галиция постигат успех и германците са принудени да изпратят подкрепления, за да спрат напредването им към Краков. През пролетта на 1915 година Централните сили преминават в настъпление и до средата на годината овладяват по-голямата част от Полша и стабилизират трайно новата фронтова линия.
Дълго време България е убеждавана и от двете главни сили (Антантата и Тройният съюз) да се включи във войната. В крайна сметка България застава на страната на Тройния съюз, с което Съюзът си осигурява изключително силен и важен партньор на Балканите.
Изборът е предопределен от цялата антибългарска политика на Руската империя, обрекла на разкъсване българските земи и възможността българският народ да осъществи най-сетне националния си идеал – обединение на всички български земи под покрива на Царство България.
Не е възможно в рамките на една статия да се проследят всички бойни действия на българската армия, нито да се опише саможертвата и героизма на българските войници и офицери. За целта бих препоръчал да се запознаете с едно блестящо научно изследване на историка Янко Гочев и неговата трилогия „Руската империя срещу България”, където ще намерите и подробни данни за голяма част от описаните по-горе факти и обстоятелства.
Още през 1915 г. антибългарската имперска пропаганда в Русия започва да обвинява България в предполагаемо „предателство” и „измяна” на т.нар. славяство и т.нар. православие (все едно, че те са запазена марка на Руската империя).
На 14.10.1915г., ескадра от руския Черноморски флот атакува Варна. Бомбардировката се осъществява в момент, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските войски в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Това е подъл удар в гръб от т.нар. „освободител”.
Още преди официално обявяване на войната, когато все още България пази неутралитет в периода май-октомври руски миноносци общо 14 пъти наближават българските брегове и обстрелват българския бряг с цел сплашване.
Бомбардировката на Варна
е запланувана далеч преди влизането във война на България като план на руското Главно командване за завземане на черноморските ни пристанища Варна и Бургас и е лично одобрена от руския Император Николай II.
В 7.30 ч. сутринта два руски хидроплана започват да кръжат над Варна и пускат бомби. След един час започва и артилерийски обстрел от руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки . Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Бомбардират централната гъсто населена част на града повече от един час.
По щастливо стечение на обстоятелствата в близост до Варненския залив се намират две немски подводници U-7 и U-8. Когато научават за бомбардировката те незабавно влизат в залива и атакуват с торпеда агресора. Торпеда се взривяват в предпазните мрежи на руските кораби и те бързо се изтеглят.
При появата си над водата в близост до брега подводниците са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий”.
През следващите месеци следват нови атаки и бомбардировки на Варна, Балчик, Каварна и на военноморските ни бази, което принуждава България през 1916 г. да се снабди със собствен флот от подводници.
Така България става единадесетата държава в света, която има на въоръжение подводен флот.
На 17 август 1916 г. Румъния подписва договор за присъединяване към Антантата, извършва мобилизация и на 27 август обявява война на Австро–Унгария. Това принуждава българите да прехвърлят войскови сили на север. Формирана е Трета армия начело с генерал Стефан Тошев.
На 1 септември България обявява война на Румъния с една единствена цел – да освободи Добруджа и да си върне изконните български земи, предадени на Румъния от Русия още с Берлинския договор и доокрадени от Румъния през 1913 г. отново с дипломатическото съдействие на Русия.
На Добруджанския фронт е дислоцирана 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. Противници на 3-та Българска армия са румънски войски, руският корпус на ген. Андрей Зайончковски, както и сръбски части.
В корпуса на ген. А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и една кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.
По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.
В кратки срокове българската войска разгромява напълно крупните румънско-руско-сръбски съединения и прогонва остатъците им отвъд Дунав: На 2 септември Първа конна дивизия настъпва в Добруджа. На същия ден до обяд е освободен Тервел. На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан. На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 -Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 – Меджидия. На 25 -Черна вода. На 26 – Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 – Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Румънската столица Букурещ е превзета на 6 декември 1916 г. и окупирана. Българската армия провежда в румънската столица военен в парад заедно със съюзни части. 2/3 от Румъния е окупирана. Разгромът й е тежък – над 250 000 убити, ранени и пленени, окупирани са столицата и по-голямата част от страната.
В сраженията блесва изключителният талант и смелост на Ген Колев, който с неговата Първа конна дивизия на няколко пъти разгромява многократно превъзхождащ по численост противник, а апогеят на бойната му слава е на 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа), когато Първа конна дивизия на ген Колев обкръжава и пленява цялата 265-а Оренбургска дивизия, с командира й и бойното знаме.
В същата 1916 г. след военно споразумение с Франция руски войски нападат България и през Македония. В Солун е дислоцирана 2-ра Специална бригада под командването на Генерал Михаил Дихтерис. Руснаците са прекарани с помощта на френски кораби и въоръжени с френско оръжие. Просто „пушечно месо”. Нямат артилерия, нямат логистика и за няколко месеца са попиляни от българската войска. Според донесенията на щаба на ген. М. Дихтерис само в началото на бойните действия неговата бригада губи 5 убити и 18 ранени офицери и 173 убити долни чинове, 1099 ранени и 128 изчезнали, или общо 1423 души.
В този момент 1-ва Българска армия на охридчанина ген. Климент Бояджиев, настъпваща в направлението Битоля – Лерин – Острово се бие едновременно срещу сръбската армия, две френски дивизии (156-та и 57-а) и руската 2-ра Специална бригада.
Впоследствие, поради числено превъзходство на врага, 1-ва Българска армия е принудена да мине в отбрана и фронтът се стабилизира с окопна война. Само при атаката на Негочанската позиция на 4.10.1916г. руската бригада губи 250 души. За да се придвижат от Негочани до Битоля, на руските войски им трябва месец и половина време. По руски данни само при атаките, предприети на 6 и 14.10.1916г. бригадата губи съответно 8 офицери и 450 войници в първата и 367 войници във втората.
Впоследствие съгласно заповедта на Главнокомандващия съюзните войски N 2139 /3 от 11/24.11.1916 г. 2-ра Специална бригада влиза в състава на 1-ва Сръбска армия.
През октомври 1916 г. на Солунския фронт пристигат нови подкрепления от Русия – 4-та Специална бригада. Тя също влиза в състава на Сръбската армия.
В самия край на 1916 г. съгласно решението на щаба на Източната армия в Солун руските войски преминават към отбрана на Солунския фронт. Близо 50% от личния състав е болен от малария, а огромните загуби демотивират войниците.След абдикацията на Николай II през 1917 г. руските войски продължват да се бият като на помощ на българската армия са пристигат пристигат и германски части.
Само на 9.05.1917 г. 2-ра руска бригада губи 25 офицери, от които 3 убити и 950 войници. До края на май 1917г. руските загуби в завоя на Черна (убити, ранени, изчезнали) достигат 1200 души. 4-ти полк на 2-ра бригада е обезкървен. Той губи 50% от личния си състав. Още по-големи от руските обаче са италианските (2400 души) и френски загуби (4000 души).
Така в пролетните боеве през 1917г. всички съглашенски войски търпят поражение. На 21.05.1917г. щабът на ген. М. Сарай прекратява настъпателните операции на Солунския фронт.Командващият Ген. М. Дихтерис е потресен от ужасните загуби и на 18.05.1917г. изпраща рапорт до ген. М. Сарай за необходимостта да се снеме бригадата му от фронта и да се изпрати в тила. Според същия рапорт руските загуби в бригадата към този момент са 4400 убити и ранени и 8000 болни.
Ген. М. Сарай приема аргументи на руския си колега и на 24.05.1917г. издава заповед за извеждане на руските войски в тила. 2-та бригада е изтеглена към Екши су. В тила е изтеглена и 4-та бригада. През 1917г. антивоенните настроения по всички фронтове се засилват и обхващат и руските бригади във Франция и Македония.
През януари 1918 г. положението на руските войски в Македония се променя. Заради многото случаи на неподчинения и разпада на дисциплината те са снети от фронта, като предават своя участък на френските си съюзници – 176 -ти френски полк. Руснаците са изтеглени в тила и разпръснати по лагери в Македония. Раздробяването на руските войски цели осуетяване на възможни бунтове.
Най-големият от легерите е във Верия, където са концентрирани 6 000 руснаци. Започва и разоръжаване на личния състав. Несъгласните с този акт офицери са отстранявани от длъжност.
През цялата 1917 г. Руската империя яде пердах по всички фронтове, в самата империя избухва революция. Бойните жертви на империята надхвърлат 2 милиона.
Така се стига и до онзи 3 март
На 3.III.1918г. Русия капитулира пред България, успяла да защити своята териториална цялост и суверенитет пред руската агресия по суша и вода. Новото болшевишко правителство признава поражението на руската армия по всички фронтове.
С този договор от лапите на руския империализъм се откопчват и получават независимост Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Беларус, Украйна, Грузия и Армения.
Над 1 милион квадратни километра са откъснати от империята , а последиците от този договор, както и процесите, породени от него може да ги видим и днес.
Подписан точно на 3 март като символичен отговор на цялата антибългарска политика на Русия, заради коварството и двуличието на руската имперска дипломация, заради антибългарската политика на империята.
След малко повече от година на 28 юни 1919 г. алчността на Англия и Франция – съюзници на Русия, ще доведе до подписването на един ужасяващо несправедлив договор във Версай с огромни репарации и отнемане на територии за Германия и съюзниците й, който ще заложи бомба в основите на Европа и ще предизвика една още по-разрушителна война. Възползвайки се от това, Русия веднага окупира обратно Украйна още през 1919 г., а година по-късно Грузия и Армения. През август 1939 г. Русия ще подпише приятелски договор с Хитлер, по силата на който ще си разделят Полша, а веднага след това ще анексира балтийските държави и ще нападне Финландия. Година по-късно самите руски дипломати ще поискат от България да се присъедини към съюзникът на Русия – Хитлер и сформирания от него Тристранен пакт.
През 1944 г. Русия отново ще нападне България без нито един български войник да е бил изпратен на фронта и при положение, че България е единствената страна в Европа, която се противопоставя на Хитлер и отказва да депортира собствените си граждани – евреи, като спасява десетки хиляди от сигурна смърт. Тристахиляден окупационен корпус на Червената армия, чиято издръжка е по-голяма от бюджета на България ще окупира родината ни за три години, като ще наложи с терор и убийства с помощтта на верните си мекерета един антибългарски и античовечен режим, а стотици хиляди българи в Македония ще бъдат принудени да се откажат насилствено от род и родина…На власт в България ще бъде поставен марионетен режим, тотално зависим и подчинен на Кремъл.
Но махалото днес се връща със страшна сила, а пиронът, забит в ковчега на руския империализъм на онзи 3 март 1918 г. днес се донабива с общите усилия на всички поробени от една Империя на злото народи.
Последиците от този 3 март един ден ще се окажат фатални за руския империализъм, така както глътката свобода след онзи 3 март 1918 г. за народите на Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия и Армения ги превърна в горди, свободни, независими и достойни народи.
Време е да възвърнем националното си достойнство, да знаем истинската си история и да ценим приносът на целия български народ, на личностите, които е отгледал и възпитал за да знаем силата си и да повярваме в нея!
Картата на българските диалекти е създал екип учени от Института за български език при Българската академия на науките и обхваща „цялата българска езикова територия“, и включва и аудиозапис и описания на отделните речи.
Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз.
Давид Ебeрхард е шведски психиатър, баща на 6 деца от три брака – последният е с медицинска сестра. Той е автор на превърналата се в бестселър книга „Как децата взеха властта“, която предизвика бурни полемики в света на възрастните. Защото никой не обича да го критикуват, а онези които нямат деца, винаги дават най-много съвети.
Но да се върнем на Ебeрхард. Неговите любими теми са свързани с възпитанието, лудостта на родителите и обществото, устремено да задоволи всички капризи на своите наследници. В шведската версия на книгата му „Как децата взеха властта“, на корицата е малкият му син – надянал оранжева светоотразителна жилетка и каска, и здраво стегнат с автомобилен колан. В ръката си стиска меченце.
Пред журналист на „Цайт“, шведският психиатър споделя своята философия за либералното възпитание и вредите, които то нанася на децата и техните родители. Интервюто започва с неочакван въпрос от журналиста:
– Кога за последно ходихте с децата си на ресторант?
– Съвсем наскоро. Защо питате? – интересува се Еберхард.
– Защото собствениците на заведения в Стокхолм са потресени от деца, които не умеят да се държат възпитано на обществени места. Едно от кафенета дори забрани посещения за семейства с деца. И всичко това се случва в обичащата деца Швеция.
Еберхард: Прекрасно разбирам за какво става дума. Винаги ще се намерят деца, които крещят, разливат и чупят, отварят и блъскат входните врати на ресторанти, не се съобразяват с нищо и никого… Родителите стоят наоколо и дори дума не обелват. На родителите им е много неприятно, когато някой друг критикува децата им. Преди години нашето общество беше общество от възрастни хора. Имаше единни ценности относно възпитанието на децата. Ако някое дете се държеше неприлично, на него някой веднага му казваше: „Престани!“. А такава съгласуваност на действията вече няма.
Чудите се защо либералното възпитание е пълен провал?Защото родителите вече не се държат като отговорни възрастни хора. Те мислят, че са длъжни да бъдат най-добрите приятели на децата си. Те се поставят на едно ниво с тях, без да слагат никакви граници, страхувайки се да им противоречат. Те вече не взимат никакви решения, а искат да бъдат готини, бунтари – също като децата си. В днешно време цялото ни общество се състои от едни тинейджъри.
Немското възпитание и новата му свобода
Да, немското възпитане също е в този кюп. Родителите неохотно се измъкват от проблемите с децата. Те казват: „О, у нас всичко е наред! Това не се отнася до нашето семейство!“. Но в същото време постоянно ги гложде съвестта, защото осъзнават колко много неща правят неправилно. Вечер те се прибират уморени от работа и готвят за вечеря онова, което се харесва на децата им – защото не искат да влизат в спорове с тях. Позволяват им да стоят и гледат телевизия много по-дълго от уговореното време, просто защото искат да си осигурят покой. По време на отпуската те отиват там, където децата пожелаят и където при никакви други обстоятелства не биха отишли сами. Не казвам, че това не е правилно. Казвам само, че животът на родителите не трябва да се върти единствено около децата им. Няма никакви научни доказателства, че това влияе положително на тяхното бъдеще, че те ще станат по-успешни или отговорни като пораснат. Виждаме много млади хора, които са разочаровани от живота – очакванията им са твърде високи и животът им се струва твърде тежък. Това се проявява чрез душевни смущения на безпокойство и прояви на самоунищожение, които бележат впечатляващ ръст в Швеция.
Семейството и децата
Баща съм на шест деца, а вие искате да знаете кой определя правилата в семейството ми? Аз, разбира се.
– А демократичната семейна структура?
Еберхард: Не мисля, че изобщо трябва да има такава. Отношенията между възрастни и деца винаги са асиметрични. Това са отношения между учител и ученик. Единият учи – другият слуша. Родителите имат по-богат опит, затова могат по-правилно да оценяват обстоятелствата, имат повече знания. Затова правилата са тяхна грижа. Разбира се, човек трябва да изслушва децата си, но в Швеция нещата стигнаха твърде далеч. Стига се дотам те да решават всичко в семействата. А всъщност, най-важното на което трябва да научим децата си е как да се справят с трудностите.
За похвалите и света на илюзиите
Много книги има написани за възпитанието, но родителите интерпретират прочетеното в зависимост от своите разбирания и своето ниво на възпитание и възприятия. Затова се получават криворазбрани модели. В това число и относно похвалите.
Да дадем пример – ако дъщеря ми дойде при мен и ми покаже рисунката си, мога да кажа: „О, колко интересно! Ти рисуваш прекрасно!“. Но това е неправилна комуникация, защото аз не съм такъв – и тогава защо да се преструвам? Родителите са длъжни да подбират всяка дума, преди да я произнесат пред децата си. Да направят така, че да не лишат детето от увереността му, да не го карат да се срамува, и още – да не подтиснат стремежа му към съревнование. Но каква е ползата, ако го излъжат и започнат да го уверяват в неговия талант, който всъщност липсва? Проблемът се отнася до хилядите морализатори и възпитателни експерти. Те се опитват да казват на родителите как е правилно или неправилно да се държат, какво да правят и какво да не правят. Търсейки ориентири по пътя, родителите възпитават в идеологии, от които после никак не е лесно да се избавят и пращат децата си в света на големите илюзии.
Ако Пипи Дългото Чорапче живееше в днешния свят
Да, шведите все още са лудо влюбени в историята на Астрид Линдгрен и нейната идилична картина. Но помислете върху това, как всъщност са отраснали децата в тази книга. Те по цял ден бродят напред-назад без никакъв контрол, без шапки за слънце, без каски докато карат кънки или колело – напълно безпризорни. В днешно време това е напълно немислимо. Днес родителите са взели всичко на мушка. А в детската градина, децата ми са задължени да носят каски, докато се пързалят. Питате ме дали има нещо лошо в това, децата да бъдат защитени? Защита – да, но не и свръхопека. Ако ние искаме да имаме компетентно дете, то ние трябва да му позволим да ходи само на училище. На 6-годишна възраст, това вече е напълно възможно – дори в голям град с натоварено движение. Родителите обаче не допускат това, а в същото време предлагат на детето си да взима решения или да обсъжда всички въпроси наравно с възрастните. Много родители действат противоречиво, без изобщо да мислят за това. Ние лошо подготвяме децата си за живота им като възрастни, заблуждаваме ги, че с тях никога няма да се случи нищо лошо, че ние винаги ще сме до тях и ще им помагаме, че те са пъпа на Земята. В психиатричната ми клиника се срещам с млади хора, които са дошли, защото някой ги е изоставил или кучето им е умряло. Те имат огромни затруднения да се справят и преживеят обичайни неприятности.
Родителите искат медицинско обяснение за своята безпомощност. Диагнозата Синдром на дефицита на внимание с хиперактивност, те приемат с облекчение, защото са получили обяснение за поведението на децата си, и вече могат да спрат да винят себе си. Родителите са изумени, че децата им са толкова уморени, раздразнителни, хиперактивни, но никога не им идва на ум, че могат да ги накарат да си легнат по-рано или им забранят гледането на телевизия и безпаметното висене пред компютъра.
Равноправието на децата и крахът на училището
Ние вече не контролираме либерализацията, а темата за равноправието се е превърнала в обществена догма. Всички вече даваме децата си на ясла, когато навършат 1 годинка. А майката и бащата работят по възможност по равно – никой не е длъжен да виси на врата на другия. Работата е единственият път за да станеш човек. В това възпитаваме децата си от малки. Родителството само по себе си, вече не е никаква ценност. Ако една жена си позволи да остане у дома, за да си гледа детето, веднага попада в графата „старомодна и реакционна изменница на своя пол“. Това е от една страна. От друга е училището. Авторитетът на нашите учители е нищожен. Децата не считат за необходимо изобщо да ги слушат, така, както не слушат и собствените си родители.
Затова и резултатите в образованието са плачевни. Според изследване на Pisa, шведските ученици са първенци по бягане от часове, обиди към учителите и краен вандализъм. Но самочувствието им е огромно! Типично за деца, постоянно намиращи се в центъра на грижите и вниманието.
После, тези „пъпове на Земята“ стават големи хора, и отиват да речем, в тв шоуто „Идол“. Там търсят певчески таланти, които на следващия ден ще се събудят като супер-звезди. И ето, те отиват там, без изобщо да могат да пеят. Но те дори не знаят за това. Журито, онемяло от изумление, пита: „Никой ли не ти е казвал, че не можеш да пееш?“. А той огововаря: „Мама ми каза, че пея страхотно!“.
И навярно, родителите на такова дете не са искали да го травмират. Но така израстват дръзките неблагодарници, които прекрачват света с напълно изкривена представа за собствените си способности. Да се фокусираш единствено върху децата си – не е най-добрия възпитателен метод. Ако беше така, децата ни щяха да ни обичат повече, отколкото къде и да било по света. А това не е така. Когато остареем и грохнем, те ни дават в старчески домове. В останалите страни, семействата живеят заедно, защото родителите, макар и престарели, все още са ценени и обичани.
Сблъсъкът между религиите непрекъснато буни духовете. Дали го има – е друг въпрос. Когато става дума за религии обаче никой не споменава най-многобройната група: атеистите, които са повече и от християни, и от мюсюлмани.
Известният американски историк Сам Харис е един от тях. Днес той оборва десет фалшиви обвинения срещу атеистите:
В САЩ атеизмът е вече нещо като позорно петно, което може да провали всяка политическа кариера. Да си безбожник е много по-лошо от това да си чернокож, мюсюлманин или хомосексуален. Едва 37 процента от американците биха избрали атеист за президент. Защото атеистите се смятат за нетолерантни, неморални и слепи за красотите на природата. Крайно време е един атеист да развенчае най-популярните митове, които се разказват за нас, безбожниците:
Атеистите смятат, че животът няма смисъл?
Не е вярно. Тъкмо религиозните хора се боят от безсмислието на живота и се надяват едва в Отвъдното да намерят своето щастие. Ние, атеистите, смятаме живота за нещо драгоценно. Отношенията ни с хората, които обичаме имат значение ДНЕС.
Атеизмът е виновен за най-големите престъпления?
Не е така. Християните обичат да повтарят, че престъпленията на Хитлер, Сталин, Мао или Пол Пот са закономерно следствие от тяхното безбожничество. Всъщност проблемът на комунизма и фашизма не се състоеше в това, че те отхвърляха религията, а тъкмо в обратното: те самите прекалено приличаха на религия. Тези режими бяха просмукани от догматизъм и тъкмо той облекчаваше геноцида и преследванията срещу инакомислещите.
Атеизмът е догматичен?
Няма нужда да си непременно догматик, за да обориш религиозните постулати. Историкът Хари Робъртс е известен с крилатата си мисъл: „Твърдя, че и двамата сме атеисти. Само дето аз вярвам в един бог по-малко, отколкото ти. Ако ми изброиш смислените причини, поради които ти отхвърляш всички останали възможни богове и божества, тогава веднага ще разбереш защо аз отхвърлям и твоя.”
Атеистите вярват, че всичко е възникнало по случайност?
И това не е вярно. Никой не знае защо е възникнала Вселената. Всъщност изобщо не е ясно дали можем да говорим за „начало” и „сътворение”, понеже тези представи са свързани с концепцията за време. А в случая става дума именно за възникването на цялото пространство-време.
Ние наистина не знаем как от най-ранните химически процеси на Земята са възникнали и биологичните форми, но предполагаме, че многообразието на живия свят не е продукт на случайността. Еволюцията – това е смесица между случайни мутации и естествен подбор.
Атеизмът е антинаучен?
Не! Наистина, има учени, които са религиозни, но научното мислене в общия случай подкопава устоите на вярата. В САЩ 90 процента от гражданите смятат, че има Бог. А 93 процента от членовете на Националната академия на науките не вярват в Бог.
Атеистите са арогантни?
И това не отговаря на истината. Когато учените не знаят нещо (например – как е възникнала Вселената или как се е появила първата молекула), те си го признават. Науката не страда от греха да се преструва, че знае нещо, което не знае. Съвсем друго е положението при религиите. Колосална ирония е, че вярващите много се гордеят със своята скромност, а в същото време си присвояват правото да знаят със сигурност всички космологични факти за този свят. Когато атеистите размишляват над своето място във Вселената, те се опират върху научни факти. Това няма нищо общо с арогантността – това е интелектуална порядъчност.
Атеистите са невъзприемчиви за всякакъв спиритуален опит?
Не е вярно. И за нас, атеистите, е съвсем естествено да изпитваме любов, възхищение и пиетет или пък да изпадаме в екстаз. Атеистите също могат да се стремят към изживявания, които разчупват границите на рационалното. Ние обаче не правим едно: от подобни изживявания да вадим необосновани заключения за действителността. Не ще и дума, че някои християни изпадат в екстаз, докато четат Библията или докато се молят на Иисус Христос, а това прави живота им по-хубав.
Но какво доказва то? Единствено, че определени упражнения и определено поведение имат дълбинно въздействие върху човешкия дух. Нима просветлението, което изживяват такива християни, може да се приеме като доказателство, че Исус е единственият Спасител на човечеството? Ни най-малко. Та нали хиндуисти, будисти, мюсюлмани, а дори и атеисти всекидневно имат същите преживявания.
Атеистите твърдят, че няма нищо по-велико от човешкия разум?
Не, атеистите добре познават границите на човешкия разум. Та нали тъкмо за нас, атеистите, е очевидно, че не можем да разберем докрай Вселената. А големите религии тривиализират красотата и безкрайността на Вселената.
Атеистите не признават, че религията е полезна ?
Когато подчертаваме положителното въздействие на религията, никога не бива да забравяме, че това не е доказателство за нейната вярност. Има огромна разлика между утешителното приютяване в лоното на вярата, от една страна, и истината, от друга.
Впрочем, положителното въздействие на религията върху обществото е твърде съмнително. Християнството, например, предлага многобройни „лоши мотиви” за правене на добро. Защото кое е по-морално: да помагаш на бедните, защото тяхната съдба те изпълва с възмущение, или пък да им помагаш, защото смяташ, че Бог ще те възнагради за милосърдието (и би те наказал за коравосърдечие)?
Атеизмът не познава морала?
Не е вярно. Ако си представим човек, който харесва жестокостите – нима си мислите, че ще му просветне веднага, щом прочете Библията или Корана? Та в тези книги направо бъка от оди в прослава на насилието, извършвано от човешка или божия ръка. Морала си ние не дължим на религията.
Ние следваме моралната си интуиция, която очевидно е част от биологичната ни програма. Навярно в резултат от хилядолетните размишления над въпроса за човешкото щастие тази интуиция е ставала все по-фина. В Свещените писания има много добри неща, които трябва да се ценят заради етическата им мъдрост. Но това не означава да вярваме, че ги е измислил Господ-Бог.
Пълни ми се душата като чуя поредния сополанко или още по-зле, човек „на възраст”, да псува държавата, политиците, времето и каквото му/ѝ дойде на ум. Една блажена усмивка огрява лицето ми. И понеже съм добър човек, реших най-накрая да кажа кого точно трябва да псуваме, за да придобият насъщните ни проблеми образ, който спокойно можем да завържем на площада и замеряме с камъни.
Затаете дъх! Барабани, моля! Пристав, да влезе подсъдимият.
Виновният си ТИ! Да, недей гледа опулено монитора. Да, точно така – ТИ!
Ти, който/която хвърляш цигарата си на земята и после се оплакваш, че ти е мръсно.
Ти, който/която хвърляш боклука си през терасата на блока и се оплакваш, че никой не поддържа градинките.
Ти, който/която си хвърляш боклука през прозореца на колата.
Ти, който/която прибираш 1000 евро на ден и пускаш необмитени стоки през границата и обричаш десетки производители на глад, а после като дойде спекулата се оплакваш, че ти е скъпо.
Ти, който/която си затваряш очите за контрабандата, а после се оплакваш, че детето ти няма къде в България да се лекува от наркозависимост.
Ти, който/която си затваряш очите за трафика на хора и един слънчев ден разбираш, че са „изнесли” твоя роднина.
Ти, който/която не си плащаш осигуровките, а после се оплакваш, че няма здравеопазване, пенсията ти е ниска и ще ходиш да мреш.
Ти, който/която се съгласяваш да те осигуряват на минималната, а родителите ти ядат хляб и кисело мляко.
Ти, който/която си клатиш краката и скатаваш от работа, а после мрънкаш за пари.
Ти, който/която на маса си „силен”, а продаваш гласа си за кебапче и бира.
Ти, който/която не си плащаш билета за градски транспорт, но искаш да се возиш в нови автобуси.
Ти, който/която винаги си недоволен от обслужването, но за тебе думи като „Здравей/те”, „Добър ден”, „Извинете” и „Благодаря” са табу.
Ти, който/която се сбива, за да разреши пътен инцидент, а после се оплаква, че в България няма ред.
Ти, който/която даваш рушвет на катаджията, а после пищиш на умряло, че те е блъснал пиян.
Ти, който/която не уважаваш държавните институции и техните представители, а след това се оплакваш, че те не работят.
Ти, който/която купуваш на черно части за автомобила си, защото било по-евтино, а после хвърляш луди пари като окрадат твоя за някой тарикат като теб.
Ти, който/която правиш поне 2 нарушения още докато потеглиш с личния си автомобил, а се оплакваш, че другите били некадърни шофьори.
Ти, който/която си купуваш цигари на черно, за да ти е по-евтино и пак няма какво да ядеш.
Ти, който/която за пореден месец си търсиш работа, но не излизаш от местното кафене.
Ти, който/която си със средно и псевдо всише образование и стоиш вече година без работа, защото не може да работиш какво да е. Трябва да си ШЕФ.
Ти, който/която имаш образованието за „ценност”, а дори не знаеш какво точно си завършил.
Ти, който/която вземаш пари назаем, за да си купиш хляб, а снощи си пръснал 50-100 лева в кръчмата и/или дискотеката.
Ти, който/която си обиран поне веднъж, но купуваш крадени стоки.
Ти, който/която си се клел да лекуваш хората, а вземаш безбожна сума от пенсионер, за нещо, което ти се плаща от държавата.
Ти, който/която надписваш пациенти, за да получаваш повече пари, защото трябва да изплащаш втора ипотека/нова кола/купуваш скъпо уиски.
Ти, който/която искаш маркови дрешки, но не работиш за тях, а правиш секс за пари.
Ти, който/която не даваш косъм да падне от твоето дете, а спиш с това на съседите.
Ти, който/която си истински мъж/жена, но това се разбира само от синините на съпруга/съпругата.
Ти, който/която не може да гледаш себе си, а раждаш едно-две-три и повече деца.
Ти, който/която си най-добрият родител, а не си научил децата си на елементарно възпитание.
Ти, който/която представляваш МВР, а си един от най-големите престъпници.
Ти, който/която държиш сметка на другите, за неща, които и ти правиш, но ти никога не си виновен, нали?
Ти, който/която…
Хайде довърши. Знам, че се сети за поне още толкова. И сега, след като вече знаеш кого да псуваш, тегли си една хубава и мирясай.
Припознаха ги като жертви на своя най-голям враг – белия патриархат. Тъжна оруелска антиутопия
Група шведски феминистки излязоха с позиция, че предпочитат да бъдат изнасилени от мигранти, пред това да разчитат на помощта на своите съграждани
Mазохизмът и моралният релативизъм на тревожно много западни активисти, феминистки и правозащитници от така нареченото либерално ляво продължават да изумяват рационалните наблюдатели на кризата с мигрантите от третия свят и сблъсъка на цивилизацията с метастазиращия радикален ислям.
Близо два месеца след грандиозния скандал със съзнателното прикриване на масовите новогодишни сексуални атаки над хиляди жени, извършени от млади мюсюлмани в Кьолн, Хамбург, Щутгарт, Хелзинки, Калмар и други европейски градове, дебатите за съвместимостта на ислямските доктрини и западните ценности са по-шумни отвсякога. Уви, разговорът е взет на абордаж от крайнодесни и крайнолеви елементи на политическия спектър, които правят всичко възможно да унищожат всяка молекула логика, рацио и критично мислене от една от най-важните теми на нашето време.
Затвърди се подозрението, че за чувствително голямо количество западни феминистки сексуалният тормоз над жени има значение само ако се извършва от бели мъже. Вече няколко дни в социалните мрежи се търкаля фейсбук статус на младата крайнолява активистка от Германия Селин Герен, която публично се извинява на своите предполагаеми насилници от арабски и северноафрикански произход.
Тя е била една от пострадалите от масовите посегателства, но големият проблем за Селин не са самите унизителни актове на полова агресия, а расистките реакции на „бялото мнозинство“. Нейната история, непотвърдена още от сериозни източници, съвпада със старателно култивирания наратив за мигрантите, които са просто жертви на западните предразсъдъци и като такива не трябва да носят никаква отговорност за делата си.
Либералните медии и социалните мрежи са наситени с напълно реални призиви за игнориране на всякакви престъпления, извършени от мигранти, и фокусиране върху истинския проблем – расизма на белите хетеросекуални мъже.
Тези дни група шведски феминистки излязоха с официална позиция, осъждаща реакциите на местните спрямо вълната от сексуални престъпления, извършени от млади мюсюлмански мъже, и обявиха, че предпочитат да бъдат изнасилени от мигранти пред това да разчитат на помощта на своите съграждани. Те финализират своето сюрреалистично странно послание с думите, че не се страхуват от чужденците, а от местните мъже.
В същото време британската феминистка и авторка Джесика Ейбрахамс се опита да обясни и оправдае патологично-мазохистичния феномен в ярко илюстративна мазохистична статия, в която написа: „Феминистките са загрижени за защитата на малцинствата и маргинализираните групи. Ако за някои от тях е било трудно да говорят и осъдят събитията в Кьолн, защото са били загрижени, че думите им ще окуражат агресията срещу бежанците, аз не мога да ги виня. Вината не е у феминистките, а у хората, които ги карат да се тревожат за такива неща.“
Този трогателен сантимент бе повторен на няколко пъти и от Лори Пени – една от най-популярните млади феминистки в Западния свят. Веднага след скандала с прикриването на масовите сексуални атаки тя написа в социалните мрежи, че не я интересува Кьолн заради расистите, които ще използват случая и ще се отнасят лошо с мюсюлмани. По-късно Пени реши да артикулира и доразвие своята позиция в серия от публикации, в които постави проблематичния фокус не върху акта на сексуално насилие, а върху реакцията срещу него.
Нейният пример бе последван от стотици по-малко известни правозащитници, които наситиха социалните мрежи и либералните си блогове с призиви да не се говори за проблема със сексуалната култура на много млади мъже, израснали в теократични ислямски общества и озовали се изведнъж в свободния Запад, където на жените им е позволено да излизат и да се разхождат в града сами и с дрехи, различни от некомфортни черни торби от полиестер, оставящи видими само очите.
Според критична част от днешните западни правозащитници такъв проблем изобщо няма. Всъщност това е мекият расизъм на ниските очаквания към малцинствата. Феминистките и други регресивни левичари прилагат по-нисък стандарт към поведението на определени групи от хора, които те виждат като „стигматизирани и маргинализирани“.
В изкривения свят на съвременните феминистки премълчаването на подобни престъпления е оправдано, а символът на репресия в ислямския свят – задължителното покриване на жените – става прогресивен феминистки сигнал за еманципация от сексистките социални конструкции в западния свят. Те игнорират бруталната реалност за жените в по-голямата част от ислямския свят и по този начин стават съучастници в тяхната всекидневна и неописуемо жестока репресия.
Преди дни в Пакистан се провали опит за въвеждането на закон, затрудняващ уредените бракове на малки момичета с възрастни мъже. Според Съвета за ислямска идеология в Пакистан – изключително влиятелна организация в страната – момичетата могат да бъдат омъжвани още на 9 години, ако имат „видими черти на пубертет“. Превръщането на малки момичета в булки е широко разпространена наднационална религиозна традиция в ислямския свят, а наскоро излезе статистиката, че само за една година 37 000 невинни деца са били принудени да станат съпруги.
За съвременните западни мултикултуралисти и морални релативисти това не е проблем. Правозащитниците от левия политически спектър предпочитат да се фокусират върху репресиите на жените в западния свят, изразяващи се в реклами с привлекателни дами, които наранявали чувствата на по-пълничките. За тези хора, които имат огромно влияние в медийната култура на Запад, истинските и смислени феминистки като Аян Хърси Али, които рискуват живота си, за да помогнат на милионите насилвани жени и деца в ислямския свят, всъщност са част от проблем.
Модерните феминистки се правят, че статистиките, които не пасват на техния наратив, просто не съществуват. В класацията на Световния икономически форум за 10-те най-лоши страни за жени през 2015-а 9 са с мюсюлманско мнозинство. Това няма да го видите в популярен феминистки блог.
Според мащабното проучване на Пю рисърч център от 2013-а близо 70% от мюсюлманите желаят да живеят според ислямския закон шериат, който предписва убиване с камъни за изневяра, хомосексуалност, напускане на религията, смяна на религията. Няма да прочетете тези факти в статии на популярни феминистки като Лори Пени. Не ще ги видите и в сайта на Българския хелзинкски комитет, където всъщност осъдиха датските карикатури на Мохамед като расистки и фашистки преди години.
В 10 страни по света наказанието за хомосексуалност е смърт. Всичките са мюсюлмански и мотивират екзекуциите на гейове с доктрините на исляма. В 13 държави е предвидено и смъртно наказание за атеисти. Забравете да се информирате за тези тревожни реалности от либералния левичарски правозащитно-феминистки комплекс за изопачаване на действителността.
Феминистките заобичаха ислямистите, защото ги припознаха като жертви на своя най-голям враг – белия патриархат. Тъжна оруелска антиутопия.
Едно писмо до всички родители. Едно писмо, което ще ви помогне да погледнете с други очи на вечната война вкъщи. Война, която непрекъснато ви кара да се питате къде бъркате, кара ви да се съмнявате в себе си, кара ви да страдате… Едно писмо, което вашето дете би искало да ви напише. Ако знаеше как.
„Toва е едно писмо, което ми се иска да можех да ти напиша.
Тази война, която в момента водим. Тези непрекъснати спорове. Аз имам нужда от тях. Имам нужда да споря. Не мога да ти го кажа обаче, защото не знам как да се изразя правилно. А и без това няма да прозвучи смислено.
В момента имам нужда да съм в конфликт с теб и имам нужда да мина през него. Имам нужда мина през омразата си към теб и към себе си.
Затова имам нужда от тази война, въпреки че и аз я мразя. И няма значение за какво се караме: за домашното, за прането, за боклука, за разхвърляната стая, за това, че искам да спя при приятели, за това, че искам самостоятелност, за това, че не искам самостоятелност, за гаджетата ми, за добрите ми приятели и лошите приятели. Няма значение. Имам нужда да се карам с теб и имам нужда ти да ми отвръщаш.
Отчаяно имам нужда да държиш другия край на въжето. Да го държиш здраво, докато аз най-накрая не го пусна – защото съм намерил за какво друго да се хвана в този нов свят.
Свят, който тепърва опознавам. Както опознавам и себе си. Преди знаех кой съм. Знаех ти кой си. Знаех кои сме. Но сега това не е така. Сега търся своите граници, които понякога откривам, само когато се изправям срещу теб. Само когато избутвам всичко, което познавам, до ръба на тези граници. Тогава ми се струва, че сякаш се освобождавам, че новото ми Аз се ражда, че мога да дишам.
Знам, че копнееш за сладкото дете, което бях. Знам го, защото и аз копнея за същото. И този копнеж е болезнен.
Чувствам обаче, че войната ми с теб, с всички, ще ме научи, че моята сянка не е по-голяма от светлината в мен. Тази война ще ме научи, че лошите чувства не значат край на взаимоотношенията. Тази война ще ме научи да слушам себе си, дори когато това може да разочарова останалите.
Този наш скандал, скандалът, с който се разделихме последно, ще свърши. Като всяка буря, ще отмине. Аз ще го забравя и ти ще го забравиш. Докато не се върне отново. За нещо друго. Или за същото. И тогава отново ще имам нужда да се хванеш за въжето. За да има за какво да се хвана и аз.
Знам, че тази задача те изтощава. Знам и че най-вероятно никога няма да ти благодаря за това, което правиш. Вероятно дори няма да си дам сметка за ролята, която играеш. И сигурно ще те критикувам за начина, по който правиш нещата. Никога няма да ми се струва, че това, което правиш, е достатъчно. И въпреки това, аз завися от теб и от начина, по който ще издържиш на тази война. И няма значение какво правя, колко споря, колко се цупя, колко мълча. Аз имам нужда от теб. Имам нужда да си там.
Моля те, дръж здраво другия край на въжето. И знай, че това е най-важното нещо, което някой прави за мен точно в този момент.
С обич, твоят тинейджър”
Автор: Гретхен Шмелцер, д-р по психология / myvelikoturnovo.com
Веднъж един човек тръгнал на пътешествие. Стигнал до далечна страна, която била известна с красивите си старинни замъци. Купил си той пътеводител и решил да ги разгледа. На страниците на пътеводителя били посочени дните и часовете за посещение на различните замъци, които били доста ограничени. На една от страниците обаче имало специално предложение, което се казвало „Екскурзията на твоя живот“, а снимката до него била на изумително красив замък. Човекът веднага решил, че на всяка цена трябва да го опита.
В предложението пишело, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се предплаща, но трябва предварително да се съгласуват денят и часът за посещение. Заинтригуван от необичайната екскурзия, човекът още същия ден се обадил и уговорил посещението си.
На другия ден там го посрещнал любезен портиер.
– А другите посетители влязоха ли вече? – попитал чужденецът.
– Другите? Посещението в този замък е индивидуално и не включва екскурзовод. – отговорил портиерът.
После запознал посетителя накратко с историята на замъка като споменал достойните за вниманието му забележителности – картините по стените, старинните доспехи на втория етаж и оръжията в залата под стълбите, подземията и официалните зали. Завършвайки разказа си, той му връчил една лъжица и го помолил да я хване с едната си ръка.
– А това пък какво е? – учудил се човекът.
– Ние не взимаме входна такса и предлагаме самостоятелна разходка из замъка. А цената на екскурзията се оценява така – посетителите получават лъжица пълна догоре с фин пясък. В нея се събират точно 100 грама. В края на обиколката претегляме пясъка, останал в лъжицата и посетителят заплаща по един паунд за всеки разсипан грам пясък.
– А ако не разсипя нито един грам? – полюбопитствал човекът.
– В този случай посещението излиза абсолютно безплатно.
Гостът се учудил на условието, но му се сторило забавно и предизвикателно, взел лъжицата с пясък и започнал своята екскурзия.
Сигурен в твърдостта на ръката си, човекът бавно се заизкачвал по стълбите, неизменно гледайки в лъжицата. Когато стигнал до залата с доспехите, той решил да не влиза вътре, тъй като там имало открити помещения и се опасявал, че вятърът може да разсипе част от пясъка му, затова продължил нататък. После влязъл в залата с оръжията, но установил, че за да ги разгледа отблизо, трябва да прескочи перилата. Отново мисълта за пясъка го спряла и той ги разгледал само отдалече. По същата причина не успял да види още много места.
И така, все пак доволен, че е съхранил всичкия пясък в лъжицата, екскурзиантът се върнал на входа, където неговият домакин го очаквал с везна в ръцете.
– Невероятно! Вие сте загубили само половин грам! Поздравявам ви, вашето посещение се оказа абсолютно безплатно за вас.
– Благодаря – усмихнал се гостът.
– Е, как ви се стори обиколката? Доволен ли сте? – попитал домакинът.
Туристът се поколебал за кратко, но решил да бъде искрен:
– Ако трябва да съм откровен, не много. През цялото време мислех за пясъка и не видях повечето от забележителностите.
– О, много жалко! Знаете ли, ще направя за вас едно изключение. Ще ви позволя да влезете да разгледате отново замъка. Ще напълня пак лъжицата ви с пясък – просто защото такива са правилата – но, не мислете повече за пясъка! Единствено помнете, че трябва да се върнете точно след 12 минути, тъй като тогава идва следващият посетител.
Без да губи и минута, екскурзиантът взел лъжицата и хукнал да разглежда замъка. Изкачил стълбите на бегом, хвърлил бърз поглед на експонатите, после веднага слязъл надолу, за да разгледал това, което преди не успял. От бързане навсякъде сипел пясък, но времето така го подпирало, че отново не успял да разгледа всичко. Не усетил как минали 11 минути и той тичешком се върнал на входа.
– Е, виждам, че сте разсипали целия пясък. – отбелязал портиерът. – Но не се тревожете, нали се разбрахме. Е, как беше този път? Хареса ли ви екскурзията?
– Всъщност, не… – казал след кратък размисъл посетителят. – През цялото време мислех за това, че имам малко време и че не трябва да закъснея, разсипах целия пясък, но не успях да видя нищо и отново не изпитах никакво удоволствие от разходката в този прекрасен замък.
Тогава пазачът запалил лулата си и бавно заговорил:
– Знаете ли, има хора, които минават през живота като се опитват за нищо да не платят и така никога не могат да се насладят на това прекрасно пътешествие. Има и други, които вечно бързат и губят всичко – те също не получават никакво удоволствие. Много малко са тези, които владеят изкуството на живота. Те успяват да разгледат всяко ъгълче и да се насладят на всеки момент от екскурзията, наречена живот. Те знаят, че за всичко се плаща, но и не забравят: Пътешествието си струва – всеки миг и всяка стъпка от него!
За постигане на желаното, едно желание не е достатъчно – трябва да се вземе решение. Само тогава се появяват възможности.
