Днес православните християни у нас отбелязват Цветница – деня, в който Спасителят е посрещнат в Йерусалим с маслинови клонки и цветя.
Празникът е винаги в неделята след Лазаровден, една седмица преди Великден и е един от най-хубавите пролетни празници. Посветен е на тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим с маслинови и лаврови клонки. Празникът Цветница се отбелязва не само в православната, но и в католическата и протестантската църква.
Според евангелските текстове, Христос влиза на магаре в Йерусалим, където го посрещат вярващите с клонки от маслина и го прославят като месиански цар. Предишния ден Христос е върнал към живота мъртвия Лазар и е посрещнат от жителите на Йерусалим като възкресител. Исус Христос доброволно върви стъпка по стъпка към предначертания край на земния си живот.
На службата в храмовете християните държат в ръцете си осветени върбови клонки, които заменят палмовите клонки – вайи, сякаш отново посрещат своя Спасител. Осветяването на върбичките се извършва на всенощното бдение в събота вечер. След богослужението християните отнасят осветените върбови клонки в домовете си за здраве и предпазване от болести и зло. Вярва се, че осветената върба има предпазна и възпроизвеждаща сила, затова тя се запазва цяла година пред домашната икона.
Сутринта над портите на всяка къща се закачват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и неплодородие. Лазарувалите предния ден моми се събират на реката, като всяка носи свое венче и омесения предварително обреден хляб (кукла) и изпълняват обичая „кумичене“. Венчетата и парчета от хляба се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, се избира за „кумица“ и тя повежда моминското хоро към своята къща.
На този ден продължават Лазаровите обреди и обичаи. На този празник с кумиченето на лазарките завършва цикълът на моминските пролетни игри. Привечер на мегдана моми и ергени за последен път играят лазарското хоро, като за първи път след Великденските пости хорото е сключено. Седмицата, която започва в понеделник след Цветница, се нарича Страстната седмица. В нея християните съпреживяват мъките на Христос.
Българите наричат празника още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или (в западните църкви) Палмова неделя.
Значението и символите на Цветница
Значението на Цветница в България е свързано с възкресението на Исус Христос и с пролетните обичаи. Този ден е символ на новия живот и надежда за по-добро бъдеще. Традиционно в България се изработват венци от върбови клони, които се закачат на вратите и прозорците на къщите, за да се предпазят от злото и болестите. Те са символ на живота и възраждането. На Цветница се празнува и с празнично ядене на риба, която е символ на християнската вяра.
Цветница е също така ден за посещаване на църквата и осветяване на венците. В този ден се извършва тържествена богослужба, която е символ на радостта и възраждането на духа. След църквата се посещават близки и приятели, за да се поздравят с празника и да се разменят подаръци.
Цветница е най-празнувания имен ден в България.
Кой празнува на Цветница
В България Цветница е традиционен християнски празник, който се празнува от православните християни. Той е свързан с паметта от тържественото посрещане на Исус Христос в Йерусалим и е един от най-големите християнски празници през годината. Въпреки това, Цветница е популярен празник и за хора, които не са религиозни, тъй като той е свързан с пролетното обновление на природата и възраждането на живота, но и най празнуваният имен ден. Така че, Цветница е празник, който може да бъде празнуван от всички хора, а и няма как да не познавате някой с име на цвете. Над 360 000 души носят имена произлизащи от названия на растения.
Атентатът в софийската катедрала “Света Неделя” е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. Още на времето наричат 16 април 1925 г. Кървавия Велики четвъртък. За него са написани няколко книги и все пак цялата истина още не се знае. Сбъдва се, макар и не напълно, предсказанието на дъновиста Любомир Лулчев при първата му среща с цар Борис ІІІ, че на 14, 15 и 16 април три големи сгради в София ще се разрушат. А целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня.
Атентатът е връхната точка в една политическа битка, която от две години се е превърнала в кървава разправа. На 9 юни 1923 г. с преврат е свалено парламентарно избраното правителство на БЗНС. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит, а опитите за съпротива на земеделците са смазани. На власт с помощта на военните идва правителството на проф. Александър Цанков. В този конфликт комунистическата партия запазва неутралитет. През август обаче в България пристига вторият човек в Коминтерна – генералният му секретар Васил Коларов. Той налага на БКП гледището, че ситуацията е революционна и комунистите в единен фронт със земеделците трябва да установят със сила работническо-селска власт. Известна подготовка е направена – дще през 1920 година в партията се създава Военна организация, която тайно събира оръжие за бъдещата революция.
Под натиска на Коминтерна БКП вдига авантюристичното Септемврийско въстание през 1923 г., разгромено жестоко от властта. Водачите на въстанието – Васил Коларов, Гаврил Генов и Георги Димитров, който първоначално е за неутралитет, но после променя мнението си, избягват в Югославия още преди да се разразят решителните сражения. БКП е разгромена и забранена. От 38 000 през 1922 г. членовете й след въстанието намаляват до не повече от 25 000 души.
Независимо от това партийното ръководство, изпаднало изцяло под влиянието на Коминтерна, решава да продължи въоръжената борба чрез терористични актове. Комунистите, които настояват да се възстанови легалната политическа дейност на партията под друго име, са изключени от нея. Все по-голяма тежест придобива Военната организация на БКП, ръководена от Коста Янков, чиято майка е сестра на Райна Попгеоргиева, панагюрката, ушила знамето на въстаниците през април 1876 г.
Янков е буйна натура. Баща му е земляк на Димитър Благоев и загива като македонски войвода (Иван Вазов даже му посвещава стихотворение). Самият Коста е кръщелник на Благоев, който е основател на социалдемократическата партия, станала през 1919 г. комунистическа. По-късно се оженва за дъщеря му Стела и е един от тримата членове на Изпълнителното бюро на Централния комитет на БКП. По онова време той е на 37 години.
След Септемврийското въстание Военната организация започва безогледна терористична дейност. В горите бродят въоръжени чети от нелегални комунисти и анархисти. През есента на 1924 г. по съветски образец е създадена ЧЕКА – специална наказателна група на партията. Присъдите на този партиен съд се изпълняват от терористични групи- През зимата на 1924-1925 г. са извършени няколко покушения, при които са убити трима души, но без особено влияние в политиката. Правителството отвръща с репресии. Само за два месеца през 1924-1925 г. са убити трима депутати – членове на партията; много други комунисти и леви земеделци са арестувани. Полицията влиза в дирите на конспираторите.
Терористите искат да нанесат решителен удар върху властта. През есента на 1924 г. ръководството на Военната организация решава да взриви “Юнион клуб”, където често се събират министри и членове на Военната лига, подпомогнала Цанков при преврата. Един човек от персонала на клуба сътрудничи на Военната организация на БКП, но е уволнен и идеята е изоставена.
След това се обмисля възможността да се внесе бомба със закъснител в Народното събрание, която да избухне по време на заседание на парламентарната група на правителственото мнозинство. По същото време левите земеделци единофронтовци по идея на Димитър Грънчаров планират да взривят храм-паметника “Свети Александър Невски” при неговото многократно отлагано освещаване. Това е вторият замисъл за атентат по време на освещаването на тази църква, но един от посветените го издава на полицията и така той е осуетен. Общото във всички планирани терористични актове е, че единофронтовците – комунисти и земеделци, искат да издебнат момент, когато на едно място е събрано цялото държавно ръковоство и с един удар да го унищожат.
През декември 1924 г. клисарят на софийската катедрала «Света Неделя», бившият член на БКП Петър Задгорски, предлага на сътрудника на Военната организация Димитър Хаджидимитров – Митрето, на тавана на църквата да се укриват оръжия и боеприпаси. Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.
Митрето знае замисъла за взривяването на “Юнион клуб” и му хрумва, че църквата е подходяща за голям атентат, тъй като службите в нея се посещават от видни личности. Ръководството на Военната организация решава да започне внасянето на взрив. Ръководителят на софийската терористична група на ЧЕКА Петър Абаджиев оглежда тавана на църквата и нарежда да се започне работата. Взривът се внася на малки пакети, правени в някаква конспиративна квартира наблизо. Така в църквата са складирани около 25 килограма мелинит и тротил.
Революционерите не работят само по идейни причини. Те са добре платени. За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакаловъзнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.
Още отначало идеята на Коста Янков е да се убие някоя видна личност, чието опело би събрало в храма цялото ръководство на полицията. По този начин атентатът ще разстрои репресивния апарат на държавата. Освен това според Янков висшите полицаи не споделят разкритията си за комунистическите конспирации едни с други (вероятно за да оберат лаврите при залавянето им). Така че Военната организация вижда в това и акт на самозащита, при който разплетените от полицията нишки отново ще се прекъснат.
В края на декември Коста Янков съобщава на другите двама членове на Изпълнителното бюро на ЦК Иван Манев и Станке Димитров – Марек, за внасянето на взрива в храма. Политическият секретар на ЦК на БКП Станке Димитров изказва мнение, че атентатът би могъл да стане сигнал за ново въстание. Организационният секретар Иван Манев е против, но тримата са единодушни подготовката да продължи.
На 15 март 1925 г. работата е на приключване. Взривът е внесен, а Петър Абаджиев и помощникът му Асен Павлов оглеждат тавана на църквата. Абаджиев и членовете на щаба на Военната организация Иван Минков (брат на писателя Светослав Минков) и Димитър Златарев се срещат, за да уговорят техническите подробности. Минков, който е бил сапьор, носи и книга по минноподривно дело. Всичко се изпипва професионално. Решава се експлозивът да се подготви за възпламеняване във вдлъбнатината на централната колона на църквата. Мястото е избрано, защото до основата на тази колона се поставя ковчегът при опело и около него застават официалните лица. Внесеният взрив се поставя във форма на паралелепипед с размери 40 х 50 х 60 сантиметра. Пет бикфордови фитила с дължина по метър и половина ще предизвикат експлозията. Краищата им ще се поставят в съд, в който ще се налее спирт. Така се осигурява едновременното им запалване. През следващите няколко дни замисленото е изпълнено от Абаджиев и Павлов. Избрана е и жертвата. Решено е да се организира убийството на Владимир Начев, началник на политическата полиция, наричана Обществената безопасност. За непосредствен извършител на атентата е определен Никола Петров – той ще запали фитилите. Представят го на Задгорски в бирария «Радост» под името Васко.
Замисълът със сигурност предполага, че ще загинат и невинни хора, но това не тревожи ръководството на Военната организация. В едно окръжно до бойните групи, изготвено от Минков, се настоява за безпощадност: …в гражданската война този от противниците ще има успех, който… не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии…
Коста Янков преценява, че за самия атентат трябва да се вземе политическо решение. В може би най-доброто изследване на атентата Георги Наумов се е постарал да уточни кой и кога е взел фаталното решение да се запали фитилът. Той посочва становищата на всеки от членовете на ЦК на БКП по онова време, което не е лесна работа. Става дума за 11 души, които по няколко пъти променят мнението си, а след атентата очевидно се стремят да се оправдаят и да хвърлят вината върху загиналите си другари. Монографията на Наумов е публикувана през 1989 г. от издателството на БКП “Партиздат”. Естествено, за да излезе книга на тази тема по това време, би трябвало да оправдава ръководството на БКП и да представя терористичния акт като еднолично решение. Във всички енциклопедии от периода 1944-1989 г. атентатът се описва не като дело на ЦК, а на Военната организация. Наумов обаче е написал една честна книга. Той ясно дава да се разбере, че цялото партийно ръководство, в това число емигрантите Васил Коларов и Георги Димитров, са знаели за подготовката на голямата работа, както я наричали конспираторите.
Междувременно избраният на нелегалната Витошка конференция ЦК оредява. Трима са в чужбина; Тодор Петров умира от туберкулоза; Христо Кабакчиев е в затвора; Димо Хаджидимов е убит от ВМРО. На 26 март 1925 г. става още един инцидент. Полицията разкрива нелегална квартира на ЦК на БКП на ул. “Русалка” 3 в София и устройва засада на членовете на Изпълнителното бюро, които отиват на среща там. Яко Доросиев, заел мястото на Станке Димитров, се самоубива; Иван Манев и сътрудникът на Коста Янков Марко Фридман, адвокат от Стара Загора, са ранени, но успяват да избягат. Остава невредим само Янков, който закъснява и остава извън полицейския кордон. Освен него на свобода са още Тодор Павлов, Петър Искров и Иван Манев. След засадата на 26 март Манев променя мнението си и поръчва на Тодор Павлов, който го замества в изпълнителното бюро, да каже на Коста Янков да действа. До 30 март Тодор Павлов само чувал, че се готви нещо голямо, но не знаел какво точно. Като му казали, той без много колебания се съгласи – съобщава Димитър Златарев.
Интересно е мнението за атентата на тримата емигранти. През януари 1925 г. Станке Димитров – Марек, заминава за Виена, като преди тръгването си казва, че е “за”. Той съобщава за замисления атентат на членовете на Задграничното представителство Георги Димитров и Васил Коларов. Коларов не казва нито да, нито не. За себе си по-късно Димитров твърди, че бил против (не по някакви хуманни съображения, а защото смятал, че безредици в България могат да накарат Югославия да я окупира). Казах, че може дастане само във връзка с едно въстание – заявява Г. Димитров. Следователно и той като Марек препоръчва атентатът да стане сигнал за революция – нещо като залпа на “Аврора” за България. Марек твърди, че съобщил неговото становище на ЦК с писмо чрез Яко Доросиев, но след атентата блиските на Тодор Павлов унищожили архивата на ЦК, за да не я залови полицията. Така писмото изчезва.
Тъй като Георги Димитров беше издигнат в култ от комунистическата власт, много неудобни факти от биографията му се премълчаваха. Един от тях е, че през 1926 г. Изпълнителното бюро на ЦК гласува на него и на Ст. Димитров недоверие заради атентата. След дълги спорове наказанието им е отменено. Марек привежда наивния аргумент, че може би при преписването на писмото му до ЦК със симпатично мастило била изпусната думата “не”- вместо “не е съгласен” станало “е съгласен”. Петър Искров обаче остава докрай на своето мнение, че Георги Димитров е бил за атентата: Държах три дни писмото в ръцете си.Не съм сигурен за думите. Но съм сигурен за двете фрази – “аз смятам, че трябва, Виктор смята, че може”. Виктор е псевдонимът на Георги Димитров. По-късно Искров емигрира в Съветския съюз и става член на изпълкома на Коминтерна. През 1938 г. загива при сталинските чистки. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.
Полицейските разкрития на 26 март принуждават атентаторите да бързат. В квартирата на “Русалка” 3 са арестувани двама комунистически функционери, единият от които е Асен Павлов – човекът, който подготвя взрива в църквата. Полицията прави големи разкрития. Става ясно, че е планирано убийството на началника на Обществената безопасност. Начев започва да се движи с усилена охрана. Налага се да се смени стръвта, т. е. кой ще бъде убит, за да се съберат на опелото му политиците. Този път изборът пада върху генерал о. з. Константин Георгиев, председател на Софийската организация на управляващата коалиция Демократически сговор. На убийците Атанас Тодовичин и Живко Динов е поръчано да свършат работата най-късно до вторника преди Великден – 14 април вечерта. Ако не успеят, като резервна мишена е набелязан проф. Кулев, който трябва да бъде застрелян на следващия ден. Но те успяват – ген. Георгиев е застрелян край църквата “Св. Седмочисленици” в 20 часа във вторник. Коста Янков научава това в присъствието на земеделците Николай Петрини и Иван Перчемлиев, с които БКП е във връзка. Петрини, журналист и бивш депутат, знае за проектирания атентат. Янков го праща да си върви и да каже на техните съмишленици най-малко десет дни да не излизат от черупкитеси.
Същия ден става друг голям атентат – покушението срещу цар Борис ІІІ в Арабаконак Царят се спасява, но двама от спътниците му са убити. Сред романтичните версии за атентата в катедралата е, че царският труп трябвало да бъде “стръвта”. Всъщност обаче нападението над царя едва не осуетява партийната конспирация.
Вечерта преките изпълнители на атентата – клисарят Задгорски и Васко (Никола Петров) се срещат в бирария “Тигър”. Васко води със себе си Атанас – шофьора, който ще ги откара с кола до границата. Той ще ги чака на ул. ”Лавеле”. На другия ден Васко отива при клисаря и му казва, че трябва да бъде готов на следващото утро да му отключи тавана на църквата. Решителният час наближава
Вечерта на 15 април Петър Искров прави последен опит да спре атентата. От Тодор Павлов той научава, че взривът ще стане на другия ден. Между двамата пламва спор. Искров предвижда страшните последствия.
– Ще бъдат избити жени, деца, цели семейства, може би и работници. Против нас ще се вдигне част от масата. Даже някои – заради разрушението на черквата. Вътре в партията също ще се вдигне буря от негодувание. Такива актове са погребвали цели партии.
Тодор Павлов възразява:
– Признавам, че ще бъде страшно. В партията ще настъпи криза. Но това трябва да стане… Те избиват нас, жените и децата ни, ние няма защо да ги жалим. Легалната опозиция ще поведе по-решителна борба против правителството за неговото сваляне. Ние сме стигнали до такова положение, че друг изход аз не виждам.
Тогава Искров се решава на една лъжа. Два часа по-късно намира Тодор Павлов и му казва, че Манев също е против. Писателят Венцислав Начев разкрива, че години по-късно, когато вече са емигранти в Съветския съюз, Искров признава на Павлов, че е излъгал. Манев не е променял мнението си. Но вечерта на 15 април лъжата е взета за истина от Тодор Павлов и той се съгласява да отменят атентата. Павлов единствен знае скривалището на Коста Янков и отива за да му предаде уж общото решение. Но на срещата още веднъж променя мнението си и се съгласява. Янков казва: И без тях (Манев и Искров – б.а.) ЦК вътре е болшинство по тоя въпрос. И е бил прав – тримата с Марек и Тодор Павлов са били за, двама са против, а задграничните членове не са възразили. По-късно партийното ръководство хвърля цялата вина върху Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Въпреки всички увъртания на партийните историци цялата политическа отговорност за подготовката и провеждането на атентата се носи от БКП.
На 16 април в 5.30 сутринта Никола Петров – Васко, се среща с Живко Динов, който отново е определен за охрана на атентатора. В 8 часа Динов изпроща Васко до църквата. Клисарят е там още от 7, сам с експлозива. Уговорката е при започването на опелото Задгорски да даде сигнал на атентатора, като почука три пъти на таванската врата. Тогава Васко трябва да запали фитилите и да излезе, последван от Задгорски. Наблизо ще ги чака Динов, за да ги укрие. Същият предиобед част от набелязаните жертви получават фалшива покани за погребението. По обяд в църквата пристига полицейската охрана. Агентът Илия Ангелов понечва да се качи на тавана, но Задгорски го спира с думите, че вече е проверил там. Инструкцията за Васко е – ако бъде открит, да взриви църквата, дори да е празна. Но полицаят се задоволява с обяснението на клисаря.
В 15 ччаса пристига ковчегът с покойника. В траурното шествие са министрите начело с Александър Цанков, много народни представители и свободните от наряд офицери от Софийския гарнизон. Те влизат в църквата и се нареждат около ковчега край централната колона. Кордон от войници опасва църквата. Отвън остават много хора. Тогава софийският владика Стефан, който ще извърщи опелото, нарежда да преместят ковчега по-близо до олтара. Министрите също отиват по-напред. Това може би ги спасява.
Опелото започва в 15.15 часа Задгорски дава сигнала. Васко пали фитилите и напуска тавана. Щом клисарят го вижда да излиза, тръгва след него. По бул. ”Клементина” (днес “Ал.Стамболийски”) те се запътват към ул. ”Лавеле”, където трябва да ги чака колата.
Взривът става в 15.23 ч. В първия момент митрополит Стефан решава, че е станало земетресение. Златарев казва, че буквално видял кубето да лети във въздуха. Експлозията е така силна, че войниците от почетната рота, останали отвън, са повалени от взривната вълна. Един от очевидците, подполковник Маринополски, разказва: Гъсти кълба бял прах засипа наоколо целия площад… всичко наоколо бягаше, без да знае накъде.
Взривът срутва купола в претъпканата катедрала. Убити са 134 души, между тях трима народни представители, 10 генерали и 26 офицери. Ранени са 343 човека, много от тях остават затрупани под развалините или по-късно умират от раните си. Между ранените са министър-председателят Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Русев, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, Ат. Буров. Военният министър ген.Вълков е ранен в главата, но излиза и дава първите заповеди на войниците отвън. Премиерът се отправя към Министерския съвет, където се събира правителството. Повечето от членовете му са с превръзки. Решено е да се обяви военно положение, което става с царски указ от 17 април.
Още преди това обаче започват арестите на заподозрените лица. Те са преди всичко членове на Единния фронт – комунисти и леви земеделци, но сред тях има и много прогресивни интелектуалци. Доста изследователи твърдят, че списъците с подозрителни лица са били готови предварително. По официални данни от атентата до края на юли само в Пловдивския и Варненския гарнизон са задържани 23 764 души. Много хора са избити без съд. Само в София те са между 330 и 400. Между тях са братът на Георги Димитров Тодор, поетите Гео Милев, Сергей Румянцев и Христо Ясенов. По ирония на съдбата заради Коста Янков загива и някогашния му съперник в любовта, бившият директор на Бюрото по печата Йосиф Хербст. Част от избитите без съд са обявени за “безследно изчезнали”. След вълната на червения терор започва не по-малко страшният бял терор.
В момента на взрива атентаторите – Васко и Задгорски, вече са претърпели първото си разочарование – на “Лавеле” не ги чака автомобил. Задгорски продължава по булевард “Клементина” и стига до ъгъла с ул. ”Цар Самуил”, когато става експлозията. Там го пресреща П. Абаджиев и го отвежда в една предварително подготвена квартира, където живеят Димитър Даскалов и Благой Камбуров. След това Абаджиев излиза, като обещава да се върне след няколко часа със задграничен паспорт за клисаря, но повече не се появява. Изоставен от своите съучастници, Задгорски на другия ден отива у сестра си и, придружен от зет си, се предава на Обществената безопасност.
Въпросът защо атентаторите изоставят човека, който познава всички и когото полицията най-лесно ще намери, тъне в мрак. Несериозно звучи обяснението, че Абаджиев не се върнал заради полицейския час. Той е могъл да вземе Задгорски на другия ден, но не го прави. Димитър Златарев, който стоял на един балкон близо до църквата с часовник в ръка и чакал взрива, също знаел къде е Задгорски, но не отишъл при него. Не е ясно и какво е станало с колата. Златарев твърди, че “автомобилният канал” бил провален още на 4 март, а на 14 април на Задгорски представят шофьора Атанас?!
Най-вероятна изглежда версията, че никакво бягство не е било подготвяно, а Задгорски е трябвало да бъде убит, за да се заличат следите. Златарев казва, че клисарят трябвало да бъде укрит в някаква квартира с един наш терорист, в случай, че бъдат открити от властта, да го застреля, ако той сам не се реши на това.
Има още един факт в подкрепа на тази версия. След като не намира кола на “Лавеле”, Васко се прибира вкъщи. На 19 април следобяд той се среща с Живко Динов и Абаджиев и тримата решават, че Задгорски трябва да бъде убит. Но той вече се е предал.
От преките участници в атентата не е заловен никой. Коста Янков изпраща една декларация до вестниците от името на ЦК на БКП и се скрива, но на 21 април скривалището му е блокирано от полицията и при престрелката той е убит. По същия начин загива Иван Минков, който търси убежище у свой стар познат, запасен офицер като него – Георги Коев. Коев е арестуван. Арестувани в друга квартира са също Марко Фридман и Николай Петрини.
На 1 май 1925 г. започва делото за атентата. Подсъдимите са 10, но пред съда всъщност застават петима. От тях само Задгорски участва в атентата. Фридман има късмет, че изобщо стига до съд, тъй като други трима подсъдими – земеделците Никола Петрини, Димитър Грънчаров и Христ Косовски, са вече убити без присъда. Задочно са съдени още Станке Димитров и Петър Абаджиев. Другите трима, които застават пред съда, са укривателите Коев, Даскалов и Камбуров. За атентата се обвиняват само Задгорски и Абаджиев, останалите са подсъдими за участие в терористична организация или за укривателство. Делото приключва на 11 май. Отсъстващите са осъдени на смърт (включително и вече убитите). Смъртна присъда получават още Задгорски, Фридман и Коев. Даскалов получава шест, а Камбуров – три години затвор. На 27 май тримата са обесени публично в София, което се случва за пръв път от много години. Екзекуциите стават последователно и са заснети на филмова лента. Пръв е умъртвен Коев, после Задгорски и Фридман. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.
А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Марек и Г. Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. На 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от 15 април н. г. всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани… Оръжието се раздава през нощта от 15 срещу 16… Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите. Георги Наумов задава въпроса: Случайно ли е това? Наличните документи не ни позволяват да дадем категоричен отговор. Тази тайна може би се крие в архивите на Коминтерна в Москва.
От своя страна някои комунисти обвиняват правителството, че е знаело за атентата, но не го е предотвратило, за да го използва като повод за разгром на Единния фронт. Те също имат убедителни доводи. Защо охраната е проверила толкова повърхностно църквата? Как така министрите оцеляват? На Берлинската конференция на БКП през 1927 г. Васил Коларов заявява, че след атентата в българската легация в Берлин се явил полковник Холст, резидент на английското разузнаване в България, и казал: Ние бяхме във връзка с атентаторите. Журналистът Асен Бояджиев, съвременник на събитията, пише: Без да подозират, авторите на атентата станаха жертва не само на своите неправилни разбирания, но и на Интелижанс сървис в Лондон. И още едно свидетелство. Според Димитър Златарев след атентата клисарят Задгорски можел да бъде укрит за 15-20 дни в английската легация.
Златарев е репресиран от Сталин и загива в СССР през 1938 г.; Коларов се връща в България и умира през 1950 г., а Бояджиев през 1959–а, без никой от тях да каже какво е имал предвид, когато е споменавал “английската връзка”. Васко и Абаджиев успяват да се укрият и да напуснат страната. По-късно към тях се присъединява и Асен Павлов. Тримата се събират като политемигранти в Москва, но само Абаджиев доживява 9 септември 1944 г. и се връща в България, където загива при автомобилна катастрофа.
Остава и още една мистерия. Защо царят не е бил на опелото? Биографът му Стефан Груев, който е пламенен защитник на Борис ІІІ, твърди, че той отива ва погребението на проф. Делчо Илчев, убит при засадата в Арабаконак. Според друга версия царят закъснява, а според трета с отсъсвието си от погребението на ген. Георгиев искал да се разграничи от репресивния кабинет на Цанков. Възможно е обаче и друго обяснение – че царят е знаел за готвения атентат. Пак на Берлинската конференция на БКП през 1927 г. питат Петър Искров: Знае ли др. Радр (Искров – б.а.) за слуховете, че партията била обещала на царя да запази трона му при условие, че дойде Жеков и да се премахне ЗЗД? В протокола се казва още, че на конференцията са дадени дълги обяснения около писмото до царя. Известно е също, че ден след покушението в Арабаконак и непосредствено преди атентата в катедралата Коста Янков казва: …ние в тоя момент нямаме изгода да падне царят убит. Според Златарев веднага след Арабаконак царят бил уведомен, че това нападение не е извършено от комунисти. По всичко личи, че ЦК на БКП е бил във връзка с двореца.
Споменаването на ген. Никола Жеков също не е случайно. Главнокомандуващият на българските войски през Първата световна война още през 1924 г. започва да критикува кабинета Цанков. Той се свързва с демократичната, легална опозиция, за да сондира мнението й за свалянето на правителството. Султана Рачо Петрова свидетелства, че той се е срещал със земеделците отначало в нейния дом, а тя съобщава съдържанието на разговорите им на Борис ІІІ чрез Делчо Илчев, уредник на царския музей. Чрез Николай Петрини Жеков иска среща и с комунистите, но те му отказват. Все пак в началото на 1925 г. ЦК си изработва позиция за един евентуален преврат. От ген. Жеков се очаква да легализира партията и да премахне гласувания от цанковото мнозинство Закон за защита на държавата. През януари 1925 г. пред ЦК Коста Янков казва: Нашата позиция при един преврат ще бъде следната: ще влезем на първо време с хората на преврата, за да съборим Цанков. Ние ще имаме на първо време таен революционен военен щаб. В течение на борбата той ще излиза все по-напред и в удобния момент ще се насочи против новите превратаджии, за да вземе властта от името на работниците и селяните.
Пак според Коста Янков след Арабаконак и преди атентата ген. Жеков бил натоварен от царя да говори със земеделците за “ляво” правителство.(Факт е, че по-късно генералът влиза в БЗНС и дори става председател на Софийската градска дружба.) Може би експлозията в църквата е трябвало да улесни преврата, а не да даде сигнал за въстание. Директивите на Коминтерна за революция, ако е имало такива, показват само, че ръководството му просто няма реална представа за положението в България.
И един последен факт. След убийството на ген. Георгиев Янков нарежда да предадат на Жеков, че то е дело на комунистите в знак на протест срещу репресиите. А на 16 април, час преди опелото, ген. Жеков казва на Султана Петрова, че се надява царят да бъде по-благоразумен да не иде на църквата. Тя вижда в ръцете му една от поканите, които после се оказват фалшиви. На въпроса й ген. Жеков отговаря, че сам той ще иде в “Света Неделя” – покойният ген. Георгиев му бил подчинен. Обаче не отива!
Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков. Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щала да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.
Дъновист – последовател на Петър Дънов (1864-1944), създател на мистично религиозно учение. – Бел. авт.
„Юнион клуб” е открит през 1894 г. В него членуват преди всичко чужденци – дипломати, кореспонденти и др., както и някои високопоставени българи. Председател на клуба по традиция бил чуждестранен посланик, а подпредседател – българин, и двамата с едногодишен мандат. Клубът имал собствена сграда на ул. „Иван Вазов”8 с приемни, читални и ресторант. Разрушен е при бомбардировките през Втората световна война. След това е преместен на ул. „Славянска” 17 (днес ресторант „Крим”). Клубът е ликвидиран от комунистическата власт със заповед на МВР на 27 декември 1949 г. – Бел. авт.
До освещаването на храм-паметника „Александър Невски” църквата „Света Неделя” е била софийска катедрала. Построена е през 1863 г. на мястото на стар параклис, в който бил погребан сръбският крал Стефан Урош ІІ Милутин, тя е наричана още „Свети Крал”. – Бел. авт.
Асен Павлов е един от най-опитните комунистически терористи, замесен в атентата в театър „Одеон” и в убийството на Михаил Такев. – Бел. авт.
Данните за жертвите са по списъка, публикуван в „Кървавият Велики четвъртък” – стенографските протоколи на процеса, издадени от в. „Свободна реч” през 1925 г. – Бел. авт.
Изключително популярният в близкото минало тв водещ Асен Агов и депутат от СДС и ДСБ, се натискал с пълни сили да стане агент на бившата Държавна ситурност. Това стана ясно от оповестяването на документи от Секретния фонд на институцията, уличаващи го като кандидат за офицер там.
Въпросният документ е издаден през 1980 година и без никакво съмнение доказва, че отявленият противник на тоталитарния режим и едно от знаковите лица на демократичните промени у нас Асен Агов, се е опитвал да стане кадрови офицер в най – секретното поделение на репресивните служби.
Протоколът с регистрационен номер 2704/ 18 02 1980 на Първи отдел известява, че вътрешната комисия е взела решение да се заличат определени документи от архива. В тях имало секретни данни за кандидат – шпиони, а в списъка под № 3 фигурирало и името на Асен Агов.
Според запознати с методите на Държавна сигурност, в Първи отдел се допускали само изключително сигурни и многократно проверявани хора. Такива, които не един път са доказвали своята лоялност към партията и режима, и имат сериозни семейни традиции в тази област. Било известно, че и бащата на Асен – Йордан е бил ДС агент и вероятно това е една от основните причини службите да се захванат и със сина му. Дядо му, на когото е кръстен, е бил терорист паракселанс и е един от участниците във взривяването на църквата „Света Неделя“ през 1925 год. в София.
Има обаче една подробност. Тъст на Асен Агов беше Драган Тенев, който до преди години водеше интересно предаване по ТВ въпреки преклонната си възраст. За жалост дъщеря му, актрисата Северина Тенева, почина млада и остави Асенчо вдовец. Говори се, че ракът я е стопил бързо, след като тя хванала на калъп Асен Агов с младо момче… Заради тази си зависимост той НЕ е бил одобрен за щатен служител на ДС и баща му е писал лично писмо до ген.-полк. Димитър Куров Стоянов – дългогодишен министър на вътрешните работи. В резултат Асен Агов бива привлечен само като агент и му се дава свобода на действие като журналист-международник.
След 10 ноември, плавно и по указания преминава на ДЕМОКРАТИЧНИ позиции. Видният столичен педераст, проф. Михаил Неделчев го вкарва в леглото си и после му съдейства за шеф на БНТ.
Асен Агов е и от КРЕДИТНИТЕ МИЛИОНЕРИ !!! Като депутатът от СДС по онова време, висял на ПЧБ с 40,578 млн. лв. Той е сред длъжниците, върнали заема си в краткото време преди огласяването на списъците, но разбира се, КОН ЗА КОКОШКА… Опитни политолози пък споделят, че разкриването на истината за Асен Агов, определяща го като поредния храненик на репресивните органи, е само още едно доказателство, че така наречените български демократи са просто преоблечени комунисти от миналото.
.
.
Асен Агов и другата видна кука на ДС Красимир Друмев, сега гл. редактор на Нешънъл Джиографик
„Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…“
Дами и господа, вие отваряте първа страница на едно ужасно четиво. Длъжен съм като автор да ви кажа, че това е страхотна простотия. Ако не понасяте такива неща, по-добре не го четете. Да, аз го писах, но ви уверявам, че никога не съм го чел и не бих го прочел за нищо на света. Всъщност нека ви напомня още веднъж, че тук ще чуете неща, от които ще ви настръхне косата, затова пък на тези от вас, които нямат коса, естествено, нищо няма да им стане… Ако все пак се престрашите и сте решили да останете, нека поне да ви предупредя, че това четиво в никакъв случай не трябва да ви накара да се замислите. Винаги съм твърдял, че най-вредните хора на тоя свят са писателите-мислители, защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така че в никакъв случай – размисли, изводи, анализи и прочее и ако сте запомнили това, нека тогава да не губим време и да започваме.
Във фолклора на племето зулу, дами и господа, битува поговорка, която гласи: „Кажи ми какво е това член, за да ти кажа какъв човек си ти“. Всъщност, какво е това член, дами и господа? Замисляли ли сте се? И колко от вас могат, без да се замислят, да го нарекат с истинското му име? А колко от вас, дами и господа, се правят на ударени, че другата, истинската дума не съществува в българския език. Какви ли не само синоними са измислени на нея, но всички те са далеч от оригинала и дават размита представа за обекта, за тази своеобразна ос на живота, без която той не би съществувал.
И не можете да си представите как в момента, в който светът се върти около тази своя естествена ос, езиците на т.нар. целомъдрени индивиди не само че се въртят, ами направо се извъртат, когато се налага да обясняват нещо, свързано с тази дума, или други подобни термини. В този случай се прибягва до използването на много смислени изрази от типа на „оная му работа“, „онуй, дето е между краката му“ и какво ли не още. И макар всички да разбират за какво става въпрос, то вече не е същото. Жена ми например, като ми каже: „Боли ме там!“, веднага се сещам какво и къде я боли.
Не дай си Боже да ви се наложи да слушате такива целомъдрени индивиди да ви разказват мръсен виц – това е цяла мъка и в крайна сметка се губи солта на вица, неговият хумор. Ние с вас, дами и господа, колкото си искаме може да се правим на ударени, че такива думи не съществуват, да си заравяме главата в пясъка, за да не ги произнасяме и чуваме, но за съжаление, тази щраусова поза с нищо не ни помага, а напротив – излага на сигурен риск единствено нашите собствени задници. Истината е, че тези думи ги има, те не са от вчера, те съществуват, откакто и самото човечество съществува и ако ви дам задача да намерите рима на думичката „хъс“ и вие ми кажете думата пръст, дълбоко се съмнявам, че отговорът ви ще бъде искрен и честен. А ето какво открих вчера:
Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…
Добре! Все пак нека си представим, че е възможно, дори с някакъв закон, да се наложи табу върху използването на тези думи, ако не за друго, то поне да се опази от вредното им въздействие подрастващото поколение, което, за учудване, е винаги по-вещо от родителите си по тези въпроси. Тогава, примерно, трябва да се забрани на деца до 16 години да присъстват на мачове или да слушат как се пали „Москвич“ в някоя по-студена есенна сутрин.
Така е, дами и господа, човечеството е изобретило стотици възхитителни способи как се правят деца и нито един поне малко приятен способ как от тези деца да се направи човек. И тука едва ли ще помогнат т.нар. „мръсни“ думи, макар че те придават на изразите ни неимоверна концентрация на смисъл и на чувство едновременно. Ще ви дам пример за това. Никой от вас няма да каже: „Абе тая нашата комшийка Пепа хептен я закъсала. Тя направо прилича на онези жени, които изневеряват на мъжете си наляво и надясно с когото им падне.“ Никога няма да кажете така, нали? Ще кажете всичко само с една-единствена думичка – и просто, и ясно – „Пепа е курва“.
Мъжете на вече цитираното племе зулу често употребяват още една поговорка: „Кажи ми за какво мислиш и аз ще ти кажа с какво!“ Та, по тези въпроси веднъж водих спор с няколко „възпитани“ дами за отношението на мъжете към секса и те през цялото време негодуваха, че мъжът в секса се интересува само от „онова“, докато жените освен „онова“ им трябва и всичко останало, че много често по тази причина жената не е в състояние да даде нищо на мъжа, освен чисто и просто да вземе и да му даде. Забелязал съм обаче една друга особеност на този проблем. Фразата, че мъжете искат от жените само едно нещо и нищо повече, обикновено се повтаря от жени, от които мъжете дори и за това едно не биха въобще настоявали. Разбрах от този разговор само това, че порядъчните жени никога не започват отношенията си с мъжа непосредствено с леглото. Те задължително ще го накарат предварително най-малко да мине през душа или поне да си измие краката на мивката. И не мога да разбера защо след всичко това жената се съмнява в искреността на мъжа, когато той откровено й предлага да правят любов между двете полувремена на мача, предаван по телевизора. Може и да не съм прав, но мене винаги са ме шашкали жени, които твърдят, че в понятието секс те влагат друг, съвсем различен смисъл. Може би и ние, мъжете, носим немалка вина за това, защото като правило най-светлите ни чувства към жената обикновено ни спохождат в тъмната част на деня. Явно за жените изкуството на секса се свежда преди всичко до съвкупност от манипулации, позволяващи да се проникне безпрепятствено в джоба на мъжа през дюкяна на панталона му. И ако за мъжа сексът е преди всичко хоби, той за жената е професия – най-древната професия, която, забележете дами и господа, освен че е най-древна, е и най-популярна и днес дори. Защото никой не се е сетил да преброи хилядите труженички, които се раздават без остатък на този фронт. Нека дори не броим онези, които се занимават с проституция епизодично, само като добавка към скромните си пенсии. Или пък онези, които се отдават на шефовете си, за да получат изгодна оферта. Трябва да отбележим обаче, че това последното все още не е проституция, защото, ако вие например сте актриса и спите с режисьора, това все още не значи, че сте осребрили вашата връзка. Ще я осребрите, когато получите роля. Поради тази причина много често на вас ви се струва, че сте завързали полезна връзка, а в действителност все още просто ви чукат.
Всички знаем, дами и господа, че хората се посрещат по дрехите, а се изпращат по ума. За жените това обаче не важи. Жените се посрещат по бюста, а се изпращат по задника и нещо повече – всички мъже ще ви признаят, че нищо не формира така личността на жената, както бюста й. Пищният бюст може да направи привлекателна дори и най-умната жена, а умна жена и на туй отгоре с голям бюст, това вече е двоен подарък на съдбата, все едно четирилистна детелина, каква детелина – направо джакпот. Между впрочем, разправят, че сексът с такива жени е не само приятен, но и интересен.
Всъщност, уважаеми мъже, колкото и неоправдано да злословим по адрес на нашите нежни половинки, принудени сме накрая да възкликнем: Да! Понякога не е чак толкова приятно вашето присъствие в нашия живот, мили жени, но по-неприятно е усещането, когато ви няма до нас или, казано по-просто – с жени ни е добре и без жени ни е добре, макар от друга страна – и с жените ни е кофти, ама и без жените ни е кофти…
Уверявам ви, дами и господа, говорейки тука всякакви простотии, дълбоко заблуждение е тезата, че интелигентността е онова човешко достойнство, което ни позволява да минаваме без тях. Позволява, ама другия път! Позволява само ако обстоятелствата в живота позволяват, а всички добре знаем, че те не позволяват. Нашият старшина някога казваше: „Вие, висшистите, псувате като хамали, а после с тези ръце хляб ще ядете!“
А все пак колко фино чувство е това да си културен. Отидеш на камерен концерт, седнеш в креслото – папионка, фрак, слушаш Бах и си викаш: „Бах му мамата!“
Лошото е, че живеем, заобиколени от простаци. Възпитаният човек е страхотно нещо. Него, утрепи го, никога не можеш го застави например да вземе да пие ракия от шише. Сакън! Той все ще намери някоя празна консервна кутия. Възпитаният човек никога просташки няма да каже гнусно и късо: „Ебал съм ти мамата!“, а кротко и тънко така ще вземе да вметне: „Бих могъл да ви бъда и татко!“
Любовта! Това най-светло човешко чувство, това тържество на въображението над интелекта, което за повечето индивиди не е толкова състояние на душата, колкото положение на тялото, или, по-точно, е онова, което свързва двата пола тогава, когато те са облечени. Или онова чувство, което остава между тях след ударна порция бром, макар големите умове да твърдят, че сексът е единствено утешение за тези, които не са изпитали любовта. Да, в сексуалните отношения между хората любовта е, естествено, повод за секс, но имаме ли право да запитаме основателно – защо пък само за секс, и което е още по-важно – защо пък само любовта да е повод?
Една статистика на Световната здравна организация сочи, че България заема шестнадесето място в света по употреба на алкохол на глава от населението, но за сметка на това е на първо място по броя на половите актове след употреба на алкохол. Затова не буди недоумение фактът, че такова понятие като любов от пръв поглед при нас се забелязва обикновено след втората бутилка, а за голяма част от българските мъже една бутилка им е обикновено малко, а една мадамa – много.
Нека обаче да признаем, че нищо не икономисва толкова време и пари както взаимната любов от пръв поглед.
Любовният триъгълник! Този своеобразен Рубикон за всяко семейство по света! За българина обаче той не предизвиква съществени проблеми. Нашенецът е на „ти“ с дяволската му геометрия, което му помага да избягва случаите, в които би могъл да се окаже той самият тъпият ъгъл в този любовен триъгълник, защото е запомнил единствената важна теорема за него, която гласи, че когато е халтав единият катет, хипотенузата ляга на втория.
За нашенеца „бермудски“ се оказва един друг триъгълник, образуван между него, любимата жена и още по-любимата тъща – най-неизбежното зло на всеки щастлив брак. Любовта към тъщата за нашия човек е пропорционална на квадрата на разстоянието, което го дели от нея, но понякога се случва и така, че тя може да му стане дори и първи приятел (разбира се, ако това не е неговата тъща, а е тъщата на най-заклетия му враг).
Така че онази знаменита английска поговорка за рационалното хранене нашенецът е трансформирал така: „Закуската изяж сам, обеда раздели с жена си, а вечерята подари на тъщата!“ И все пак, българинът е хитър и ако му се наложи да избира, той очевидно би предпочел тъща скандалистка, пред тъст каратист.
Да се върнем отново на темата за секса, защото, нека отново повторим – не е срамно да говориш за секс, срамно е да не мислиш за това. Много весели неща могат да се кажат на тази тема, но уверявам ви няма по-тъжно четиво в този жанр от книгата „Самоучител по секс“. Запомнете го, уважаеми господа – много, много скучно в секса е да си отгоре, когато няма никой отдолу.
Дами и господа, взе да ми се струва, че не би следвало да фаворитизираме толкова секса. Той, естествено, че не е най-увлекателното занятие на този свят, не е, но нали трябва с нещо да се занимава човек и през нощта.
Замисляли ли сте се, дами и господа, кога и на какво всъщност се смее българинът? Това е доста сложен въпрос и по-добре го прескочете, ако не сте се замисляли досега. Ето сега ще ви илюстрирам някои възможни варианти за отговор, но кой да ни каже дали е действително така?
На нашия комшия Савата
умря му тази сутрин кравата.
И как да кажа деликатно –
дреболия, но приятно…
или
Дъжд се лее като из ведро
и трети ден умуваме със Гошо
к’во таквоз да сториме добро,
че на всички да им стане лошо.
И една гробарска история:
Погребахме и бай Евстати днес.
Не издържал човекът в тая жега.
Виагра пил!… Че не една, ами шест!
Зорлен му затворихме ковчега…
Естествено, че най-добрият катализатор на смеха за българина е виното. Там, където се лее вино, се лее и смях, до голяма степен мощен и нетрадиционен смях, който без вино, естествено, е невъзможен. В този случай процесът на смехопроизводство у българина до голяма степен копира процесите в сексуалните му рецептори, защото и сексът на нашенеца, както и смехът му, са в голяма степен тривиални и традиционни освен в случаите, когато той удари някоя и друга ракия предварително.
Българинът е умен индивид. Той е сред първите нации в света по интелигентност, но макар далече да превъзхожда своите съседи по ум, категорично им отстъпва по глупост. На него не му е достатъчно, ако само лаконично го предупредят: „Не яж жълт сняг!“. Маймунското любопитство надделява над благоразумието му, дори когато за втори път категорично му се напомни: „Никога не яж повече жълт сняг!“ Хваща дикиш чак когато за трети път горестно му се обясни: „Какво да правим сега? Нали ти казвах никога повече да не ядеш жълт сняг!“ Така е. За съжаление, здравият начин на живот е това, което българинът понася най-болезнено.
Продължаваме анализа на чувството за хумор у българина, дами и господа. Трябва справедливо да оценим, че именно наличието на това чувство в неговия дух му помага по-леко да понесе отсъствието на всичко останало. Англичаните казват, че добрият хумор трябва да е като добрия презерватив – да е тънък, ех, и малко грапав, за да доставя взаимно удоволствие, но да не позволява на това удоволствие да се обърне в усложнения. Това обаче не се отнася за българина. Както всичко българско и хуморът на българина е специфичен като него самия, т.е. – балкански. Кой иначе би се засмял с такъв нервен кикот, ако например в най-напрегнатите и измъчени дни преди заплатата си се сети неочаквано, че утре е юбилеят на любимата му тъща? Или пък идва Осми март, а кесията му е празна?
Но ако се върнем отново на въпроса на какво се смее българинът, трябва да се съгласим, дами и господа, че нищо друго не е в състояние да предизвика такава горчива усмивка на лицето му, както мисълта за съществуващия в полицията телефон на доверието против корупцията в самата полиция, тогава когато той знае, че шефът на тази полиция недвусмислено е заявил: „Абе понеже борбата е тежка и се оказа, че трудно ще победим престъпността, по-добре е тогава вместо да я побеждаваме, да вземем да я оглавим…“
Всъщност смешно ли е, дами и господа, това, че в България вменяват за дълг на едно корумпирано министерство да се бори с корупцията на всички останали корумпирани министерства, тогава когато то не е разкрило дори и едно от собствените си престъпления? И как да вярваме, че то ще се справи с организираната престъпност, когато то не е способно да ликвидира собствената си престъпна неорганизираност?
Ние вече свикнахме с онази нелепа мисъл, че всяка държава си има мафия, а нашата мафия просто си има държава. Неволни свидетели сме как постоянно в поредната схватка между мафията и държавата побеждава винаги, дето се вика, дружбата… И слава Богу, че е така, слава Богу, че нашите мафиоти са порядъчни и все пак свестни хорица, защото, ако не бяха такива, знаете ли, дами и господа, колко полицаи, че и магистрати, че и политици, щяха да са в затвора… И знаете ли, можем да сме горди, че у нас за пръв път от всички страни по света е въведена нова форма на държавно управление – добре организирана престъпност.
Тъжна ирония разтяга устните на нашия българин и когато му става ясно, че единствените хора в тази държава, които знаят как може тя да бъде управлявана, за съжаление, работят или като бръснари, или като таксисти, или водят пародийни предавания в скандалната кабеларка СКАТ.
Горчиво се усмихва нашенецът, завладян от надеждата, че най-после сме избрали правителство, способно да му реши проблема, но само месец след това той се убеждава, че основният му проблем е всъщност същото това правителство. В този случай всяка мисъл за собствените му, т.е. избраните от самия него, управници, събужда у българина емоции с подчертано сексуална окраска и хуморът му, адресиран някъде в зоната на или под кръста, се нарича „народен“. Този вид хумор е предназначен обикновено за такива индивиди, които носят на раменете си задници вместо глави. Той, макар в повечето случаи да представлява пошлост, е доведен почти до изкуство, за разлика от т.нар. естраден хумор, деформиран от нашите хумористи от изкуство до пошлост.
Нормално ли е, питам ви, дами и господа, да говорим такива неща за собствените си управници, които, забележете, избираме ние самите, не някой друг?
Всъщност нека уточним какво означава това понятие „нормално“. Представете си – млад и енергичен господин кани в апартамента си млада изискана дама да разглеждат гравюри. Тя пристига, той й целува галантно ръката, след което се извинява, отива в кухнята, вари кафе, поднася го в елегантни порцеланови чашки и двамата сядат на дивана, пият ароматно кафе и разглеждат гравюри. Пита се в задачата – нормално ли е поведението на нашите герои и естествено, отговаряме: „Да, нормално е!“
Същия този случай с въпросните гравюри. Дамата пристига, младият господин й целува набързо ръката, след това я хваща арогантно през кръста, завлича я на дивана, свалят си двамата гащите… и какви ти гравюри?!! – впускат се в див секс. И отново питаме – нормално ли е в този случай поведението на нашите герои? Как мислите вие, дами и господа? Длъжен съм категорично да ви заявя – нормално е и няма съмнение в това. Нали на никого не пречат и нали и двамата го желаят – тогава какво?
Но когато един мъж кани млада дама в апартамента си да разглеждат гравюри, и още дамата пристигнала-непристигнала, нашият човек си събува безцеремонно гащите, след което хуква в кухнята да вари кафе и недочакал да се свари кафето, я надупва на дивана – това вече е ненормално. Всъщност ето такива са и нашите политици и техните реформи, дами и господа. Те още властта не са взели, кафе дори не са ни сварили, а гащите им вече смъкнати и готови да ни надупят. Ето защо, спомняйки си всеки път за нашите уважавани управници, отвътре в нас напират ей такива мисли.
Странно, като всичко друго, балканско е и политическото кредо на българина. Той обича богатството, но мрази богатите и всеки път се надява да избере правителство, способно да му осигури богатство, но без богати хора. Той достатъчно леко се съгласява с това, че собствеността трябва да бъде частна, но много трудно усвоява разбирането, че тя може да бъде и чужда. Той постоянно и навсякъде тръби, че всички политици крадат, тогава когато знае прекрасно, че това не е вярно, защото у нас просто всички крадат и ако хванеш когото и да е и го вкараш в затвора, някъде там, дълбоко в душата си, той ще знае за какво. И ако има нещо, с което трябва да се гордеем в тази област, това е утешението, че при тези закони и тази съдебна система, действащи в нашата мила татковина, в която и да беше друга страна, щяха да крадат много, много повече от нас.
Българинът не обича да се занимава с политика. Той е верен на формулата, че колкото по-малко знае човек как се правят кренвирши и политика, толкова по-спокойно яде и толкова по-спокойно спи. Превключвайки телевизионните канали, той отдавна е разбрал, че добрите момчета побеждават лошите във всички предавания по телевизията, с изключение на „По света и у нас“ и отдавна му е станало ясно, че каквато и нова партия да бъде създадена в България, прилича все на БКП.
Българинът е горд човек. За него понятия като ипотека, данъци, договори и прочие дяволски думи нямат смисъл. Той не е свикнал да живее с дълг към някого, защото цял живот са го възпитавали, че най-добре се живее не със заеми, а на аванта. Аванта! Мед капе в сърцето на нашия човек само при мисълта за тази дума. Той затова и вярва в комунизма като единственото светло бъдеще на човечеството, защото си го представя като някоя голяма и неочаквана аванта.
Всички вие, дами и господа, си спомняте навярно филма „Москва не вярва на сълзи“. И ако действително Москва не вярва на сълзи, то Ню Йорк знаем пък, че не вярва в безплатната любов. А у нас, в София например, не вярват, дами и господа, че за електричеството или за парното трябва да се плаща. Така е, защото българинът винаги живее, притеснен от мисълта, че го лъжат, понеже и той самият не би пропуснал възможноста да преебе някого, стига да има случай.
На нашенеца му е ясно, че държавата – това е нищо повече от съвкупност на отделно взети чиновници, придаващи на личната си изгода статус на обществени интереси. Пфу, защо трябва да го казвам толкоз сложно! Простичко това звучи така – ако един порочен държавен чиновник е способен да се продаде за 100 лева, давайки му 50 лева, трябва да се знае, че той пак ще се продаде, но само че два пъти по-бавно.
За българина думата „данъкоплатец“ звучи гордо, но и скъпо. Той не обича да плаща данъци, защото не му е ясно за какво се използват тези данъци. И слава Богу, че не му е ясно, защото, ако беше разбрал, нямаше пък въобще и да помисли да плати.
Дами и господа, щастие е, че живем в странна, но прекрасна държава, в която и хората се смеят странно, ама не безпричинно. И ако има за какво да сме нещастни, то е за това, че баш на нас се падна това щастие. Да, животът ни понякога е тъжен, дами и господа, но за сметка на това пък заплатите ни са постоянно смешни и няма начин някога да не сте се замисляли над въпроса защо хората ни са толкова лоши, след като народът ни е толкова добър, а защо след като народът ни е толкова добър, държавата ни е такава скапана?
Уважаеми дами и господа, ние си говорим с вас вече доста време за всякакви смешни и тъжни неща. Така е, смехът и сълзите вървят винаги заедно и е известно, че във всяка зала смехът си има и своя стена на плача. Демокрацията, при която живеем днес и която ни показва, че не можем да живеем по-добре, отколкото заслужаваме, наред с правото на свобода на словото и на мисълта ни даде и правото на смях. Искаше ми се в началото на този спектакъл да ви окуража, като ви съобщя, че никой от присъстващите на него до този момент, за съжаление, не е умирал от смях. Сега виждам, че такава гаранция за вашата безопасност щеше да е излишна, но въпреки туй ви напомням, че по-добре е да умреш от смях, отколкото да напълниш гащите от страх.
Търсейки с вас смешното в една много деликатна област на човешките отношения – секса, искам да ви съобщя важна закономерност, установена от учените в този раздел на природознанието. Изследвайки връзката между смеха и секса, те са забелязали, че когато на хората им е смешно, те не мислят за секс, а когато един индивид не мисли за секс, това хич даже не е смешно, а си е направо тъжно. Тази дяволска зависимост обаче не може да е причина ние, не преставайки да се смеем, да мислим за секс, защото се знае, че нито една революция не е направила човечеството толкова щастливо, както сексуалната. Това е между впрочем и единствената революция, която минава без жертви, напротив, след около девет месеца, тя самата ражда жертви.
Сега с вас ще направим малък безобиден експеримент, дами и господа. Застанете спокойно във вашите кресла и ви моля, без да се напрягате, да се постараете да се усмихнете. Ето така, браво, направихте го отлично.
Вие се усмихнахте прекрасно и без никакъв повод на лицето ви цъфна усмивка. Благодаря ви! Сега можете да застанете отново сериозно, защото следва да направим важен извод. Всички вие видяхте как от нищо може да се роди шега, която е в състояние да предизвика здрава и непринудена усмивка. Ето защо горещо ви съветвам – смейте се, дами и господа, смейте се, защото, както казваше нашият старшина – животът е прекрасен, за разлика от действителността.
Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се – макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование.
Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях!
Заради правила отпреди 17 века всяка година християните честват най-големия си празник по различно време. И по два пъти.
***
Тази година България и православният свят ще честват Великден на 5 май. За католиците и протестантите обаче той идва още тази неделя, на 31 март. И при двете основни течения на християнството най-големият празник варира с амплитуда 35 дни. И често обърква почивните ни дни, плановете за ваканцията и учебните срокове. Защо идва този хаос с датите?
ОБЯСНЕНИЕТО СЕ ОКАЗВА ДОСТА ОБЪРКАНО, отбелязва The Economist. Според Библията, Христос е вечерял с учениците си за последeн път в нощта на еврейския празник Пасха, бил е разпнат на следващия ден (Разпети петък) и се е преродил на по-следващия ден (Велика събота).
Пасха се празнува на първото пълнолуние след пролетното равноденствие, което може да се случи във всеки от следващите 7 дни. За да гарантира, че Великден ще се падне в последния ден от седмицата, през 325 година първият Вселенски събор на християнската църква в Никея решава, че Великден ще се празнува в неделята на първото пълнолуние след пролетното равноденствие, или след него. Тук обаче има малка уловка – ако първото пълнолуние се падне в неделя, тогава Великден би съвпаднал с Пасха. Затова е решено в такива случаи честването на Възкресение да бъде отложен за следващата неделя. Нещата се объркват още повече, тъй като на събора е взето и решение да бъде фиксирана датата на равноденствие на 21 март – каъвто е бил случаят през 325 година (днес е на 20 март). След това се създават няколко таблици, определящи датата на пълнолунието, които обаче не съвпадат съвсем с астрономическото пълнолуние (което на практика значи, че Великден всъщност е преди Пасха).
НАЙ-РАННАТА ВЪЗМОЖНА ДАТА за Великден е, когато възприетото пълнолуние се пада на 21 март, събота. Тогава Възкресение се празнува на следващия ден – 22 март. Това обаче е доста рядко явление – случвало се е през 1818 и ще се случи отново през 2285 година. Най-късната възможна дата пък е, когато пълнолунието се падне на 20 март, така че следващото възможно пълнолуние е 29 дни по-късно, на 18 април. Ако това се падне в неделя, се прилага специалното правило и Великден се празнува на 25 април. Това се е случвало за последно през 1943 и ще се случи отново през 2038 година.
По този начин се получава прозорецът от 35 дни, в които варира честването на празника. Източната църква ползва същите правила, но ползва юлианския календар, който в момента изостава от грегорианския с 13 дни. Това изоставане, съчетано с правилата от Никея, понякога дава разлики като тазгодишната – повече от месец.
ИМАЛО Е МНОГО ПРЕДЛОЖЕНИЯ за промяна на начина, по който се насрочва Великден. На среща в Алепо през 1997 представители на няколко църкви предложиха от 2001 да влезе в сила нова система, която разчита на реалните астрономически данни, вместо на старите таблици за изчисляване на пълнолуние. Това би направило датата еднаква за източната и западната църква. Предложението обаче не бе прието.
Доста по-рано, през 1928, британският парламент се опитва да прокара закон, според който Великден да се празнува във втората неделя на април, но той не е приет. Няколко църкви, включително католическата, изразяват съгласие за нагласяне на датата по този начин, така че тя да не варира с повече от седмица. Но докато най-накрая не се вземе общо решение между всички църкви, Великден ще продължава да се чества на различна дата в рамките на 5 седмици всяка година.
Морето се дръпна и всички видяха с погнуса –.
брегът бе покрит със вмирисана мърша и лепкав катран.
Най-сръчните взеха багажа и мигом напуснаха.
гемията, тръгнала право към светлия, син океан…
На борда останаха няколко стари моряци,
завинаги верни на своя измислен, брадясал Нептун.
Те помнеха още глада, бригадирските танци,
но кой да им каже, че има пробойна във левия трюм.
Когато водата отвсякъде взе да нахлува,
набързо погълна машинното, стигна каютите чак,
пръв мичманът сграбчи спасителен пояс и псувайки,
доплува отсрещния, тъй да се каже, противников бряг.
След него наскочиха лоцманът стар, капитанът.
и другите там господа от въпросния висш екипаж…
На кораба няколко честни моряци останаха,
загледани в своя безкрайно далечен, момчешки мираж.
Морето бе пълно със яхти на бивши велможи,
напуснали стария кораб по време на страшния гърч.
Сега се заливаха в смях над онези безбожници.
и яростно махаха палци надолу със викове „Смърт!“
А Господ стоеше на кея и гледаше слисан.
как братя се карат, как син на баща си размахва кинжал!
Разсърди се Господ и буря невиждана плисна…
Погинаха много. И повече бог не играе със кал.
Първи върховен състав на народния съд с председател Богдан Шулев (в средата). Изправеният на банката е главният народен обвинител Георги Петров
.
.
.
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Абсурдът е в това, че присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която, впрочем, не позволява извънредни съдилища, какъвто е т. нар. народен съд.
Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения, според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва“.
След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!)“ и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).
Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9, „народният съд“ убива общо 2 730 българи.
Това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е воюваща държава през Втората световна война и чиято армия за целия период на войната не стъпва върху територия, която не е смятана за българска.
Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили победителки във войната за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.
Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК , издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.
Народният съд слага началото на „законната чистка“.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9 155 присъди. Освен 2 730-те осъдени на смърт 1 305 души получават доживотен затвор.
Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.
В обемистата монография за народния съд „Българската гилотина“ проф. Дино Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).
Съпоставката на „народния съд” с Нюрнбергския трибунал е смешна и нелепа. Лондонското съглашение между СССР, Великобритания, Франция и САЩ за съдене на германските военнопрестъпници е от 8 август 1945 г., т. е. 3 месеца след капитулацията на Германия и почти една година след нашенския „народен съд”. Трибуналът подвежда под отговорност само 24 души, а фактически съди само 22 – изключва самообесилия се в началото на процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и заседава 11 месеца с 403 открити съдебни заседания. От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11 (един от тях – Борман, задочно), 3 – на доживотен затвор, 5 – от 2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на райха са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след произнасянето им. Осъдените имат право на молби за помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой на осъдените на смърт е не повече от 200!
Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд”!
Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд”, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.
„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.” (Солженицин, „Архипелаг Гулаг”, т. 2, стр. 227).
А какво извършиха комунистите у нас след 9.IХ.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината – класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!
Защото целта на „народния съд” не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд” бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.
Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?
Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.
Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд”. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността” на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи… Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля…“ (курсивът мой – Г. М.) – Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.
По-долу в PDF формат помествам една част от труда на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова. Намерих го в кеша на Гугъл, но няколко глави и от там бяха изчистени, та правете си сметката какви интереси са накърнени, защото това струва пари и то не малко такива…
На 31 януари 1606 г. е екзекутиран участникът в група католически заговорници Гай Фокс, планирали да взривят британския парламент заедно с краля Джеймс І. Участниците в така наречения „Барутен заговор” са арестувани на 5 ноември и избити.В края на ХVІ и началото на ХVІІ век Англия е управлявана от яростната протестантка кралица Елизабет I, подложила на жестоки гонения католиците. След нейната смърт през 1603 г. тронът е зает от Джеймс I, син на Мария Стюарт, екзекутирана по заповед на Елизабет 15 г. преди това.
Английските католици се надяват на промени в законите и отменяне на наложените върху тях ограничения от страна кралицата. Джеймс обаче не бърза да промени установения ред от Елизабет и това довежда до идеята на група млади англичани кралят да бъде премахнат.
Първоначалната идея е на Робърт Кейтсби, който предлага да взривят сградата на Парламента при посещението на крал Джеймс I и неговото семейство (кралица Анна и синът Хенри) на 5 ноември 1605 година. Така шансът да бъде убит кралят, неговият наследник и голяма част от членовете на Парламента става голям.
Заговорниците се подготвят старателно. Те прокопават тунел в изоставено подземие на Камарата на лордовете. После от лондонския район Ламбет съумяват да превозят по Темза и да скрият в подземията 36 бъчви с барут, купен от Холандия. Общото количество на барута е около един тон и със сигурност е щяло да разруши сградата на парламента до основи.
Изборът на заговорниците барутът да бъде взривен от Гай Фокс не е случаен. През 1592 г. роденият в Йорк 22-годишен отявлен католик Фокс продава земята, наследена от баща му, и отива да служи в католическата армия на Испания срещу холандските протестанти. По време на дългогодишната си военна служба той придобива значителен опит при боравенето с експлозиви, което е най-вероятната причина да бъде привлечен от заговорниците Уинтур и Кейтсби.
Един от участниците в заговора, осъзнавайки, че може да загинат и много невинни хора, изпраща анонимно писмо до своя приятел лорд Монтигъл, в което го призовава да не посещава Парламента на 5 ноември. Часове след това писмото попада в ръцете на краля и след обиск на подземието е заловен Гай Фокс, готов да запали фитила на барута.
Макар Гай Фокс да не е нито инициаторът, нито главният организатор на заговора, неговото име става легендарно и символ на „Барутния заговор”, защото дълго време се счита, че той е единственият заподозрян.
След жестоки изтезания и разпити, Фокс разкрива имената на другите заговорници. Текстът с неговите собственоръчни признания, написани с трудно разбираем почерк заради инквизициите, и сега се съхранява в Националния архив на Великобритания.
Всички заговорници са заловени, обвинени в държавна измяна , в опит за убийство и са осъдени на смърт. Те са публично екзекутирани на 31 януари 1606 г. в центъра на Лондон в двора на катедралата „Св. Павел”. За Гай Фокс е отредена специална смърт: отначало да го бесят (без да го оставят да умре в примката), после да му потрошат всичките кости и накрая да го разчекнат на четири части. Свидетели обаче твърдят, че на Фокс страхотно му провървява, защото вратът му е счупен при бесенето и той умира мигновено още тогава. По този начин той избягва публичните мъчения и унижения, които по това време са обичаен ритуал преди екзекуцията.
След като барутът в Парламента е обезвреден, жителите на улиците около Уестминстър узнават каква опасност им се разминава и още същата нощ започват да празнуват спасението си. Те запалват по улиците огньове. С времето тази традиция прераства в по-грандиозно събитие и на 5 ноември в огньовете започват да горят чучела на Гай Фокс, символ на „Барутния заговор”. Чучелата са наричани гай (guy), после тази дума се отнася за зле облечен човек, докато в наши дни в разговорния език означава млад мъж, младеж.
След ликвидиране на заговора кралят въвежда допълнителни ограничения за католиците. Затова в анархистките среди се разпространява твърдението, че Фокс е единственият човек, влязъл в парламента с честни намерения.
С „Барутния заговор” е свързана още една британска традиция, която строго се спазва по-скоро като ритуал – това е церемониалното оглеждане на всички подземни помещения на сградата на Парламента, което се устройва преди откриването на всяка сесия.
Сега стилизираният образ на Гай Фокс – тънки мустаци и остра брадичка – е запечатан на маските на „Анонимните”. Тя е дело на художника Дейвид Лойд.
Тези дни по време на празниците малко ни се омотаха възприятията за държавност. Хората в България започнаха да свикват с едната посредствена представа за хранене и пържоли и изобщо не ги вълнува халът до който са ги докарали политическата класа, министрите и безпаричието. Но в Лондон обаче е друго. На ден по 5-7 пъти говорят за желязната лейди-баронеса Тачър, за големия държавник, която като министър-председател е успяла да устои британската корона над Фолкленските острови. С цената на голямо упорство премиерът на Великобритания запазва като неотменена територия на кралицата Фолклените и с това си заслужава обичта на всички британци като голям държавник. А „Дейли Мейл“ информира читателите си на цяла страница, че някаква английска баба помага в България на известен български професор Дайнов да направи благотворителен концерт в Търновско село. Дотук добре, но „Дейли Мейл“ не продължава да уточнява,че този професор Дайнов, бивш син на шаман в политологически план склонен напоследък в почерняване е синът на оня кореспондент на БТА в Лондон Александър Дайнов. Другаря Дайнов който ЦК на БКП или по скоро външнополитическия отдел финансира здраво, за да може да получава своевременна вражеска информация от време на време да посреща и изпраща Людмила Жовкова през годините на развития социализъм. Но бащата на днешния професор Евгений, бе ръководен на времето от бащата на днешния Сергей Станишев. И тъй като в България е модерно да се знае кой на кого е бащата, аз и за това го уточнявам.Цялото пребиваване на стария и младия Дайнов струваше на България много английски лири,които видимо значително са подпомогнали професора-политолог днес очевадно да ни учи на неговата демокрация.Та този Дайнов, професорът с благотворителния концерт на английската баба и още един от ЦК на БКП само,че от другия отдел, на манипулаторите “Идеологическа политика“ именуващ се Андрей през последните дни на новата година просто не издържаха духом.Не издържаха не заради своята привързаност към хубавата музика или към хубавите цигари, а заради- според тях „лошата“ политика на Премиера Борисов.Надлъж и нашир и професора Дайнов и Андрей Райчев, а къде пък и без ортака им Стойчев, триото трасира нова политическа стилистика. Нещо като политологическо обяснение за корените или управлението на държавата под ръководството на ГЕРБ.Но тъй като то- управлението не им допаднало много, интересно защо за първи път от 23 години , им приличало повече на „диктатура“ отколкото на реална демокрация.
До тук сме наясно само с едно,че след първи януари на новата 2013г. рефренът „диктатура“ ще бъде тепърва основополагащ и първостепенен до средата на лятото.
Бившите майстори на Юлски концепции и всякакви младежки ТНТМ програми за изучаване на комсомолския дух и трудовите навици на българската младеж по поръчка на ДКМС, започват да говорят за първи път за „диктатура“. Това трябва да се запомни добре,защото именно тези утвърждаваха манипулацията през втората половина на 80-те години на онази диктатура. И диктатурата като стил и метод на управление им е толкова добре познат, че е изключено те да са сгрешили в търсенето на точен заради манипулацията и лъжата термин. Важното е едно.Да се утвърди рефренът –„диктатура“. Защо?
Защото Бойко Борисов нанесе безпощаден удар на политическата олигархия и на кастата на БСП.С това си действие той я омаломощи завинаги и доказа на Станишев,че приказките му за социална справедливост за приказки от 1001 нощ. Някой може да не признава този му огромен принос да сплоти на практика разноезични като политически възгледи хора, но синдрома на Станишевци бе разбит. Кастата утвърдила-практиката-никога да не допуснат до върха на държавата лидер извън нея и независим окончателно се провали.Синдрома на превърналият се от шерп с водач с реална перспектива като възприятие за народа, трудно се преглъща.Това е и гениалната грешка на Кънчо и Андрей. В случая непредсказуемостта на Бойко Борисов не предопределя координатите в които те могат да се впишат утре. За първи път от 1983г. Кънчо и Андрей не са на страната на новите, не виждат път на политическата арена по който те могат да се впишат, за да запазят имането си.
Заиграването на тема“диктатура“ ще бъде втората голяма-фундаментална, грешка на мислителите – политолози на „Галъп“. За първата да им напомня с няколко изречения.
Защо им трябваше на Кънчо и Андрей да набутат г-жа Ангелина Петрова в дебрите на ДС.Там заедно с Румен Петков да отмъстят на един Георги Коритаров защото наистина е голям като мъж, журналист и най-вече човек, не си струва. Заради Г. Коритаров – Р. Петков и Ангелина Петрова и стоящите в сянка Райчев и Стойчев запалиха чергата на цяла България. А сега се подготвя и втора серия на този филм. Някой от покровителите на народния милиционер от Добрич, който председателства комисията по досиетата подготвял нова алинея за преходните и заключителни разпоредби в закона за разкриване на досиета на ДС и разузнаванията.А тя гласяла горе-долу така „ Да се забрани на синове,дъщери и родственици на обявените по закона на досиетата на бъдат допускани до държавна или друга представителна работа за следващите 50 години“. Когато това предложение скоро излезе в БСП по места ще разберат каква пасмина се е настанила на „Позитано“ и кои от нея е начело със Станишев доведоха до унижението на толкова голям брой българи слагайки им клеймото на доносници и гуляйджии. Тогава нека БСП попитат Р. Петков, това ли е неговата национална сигурност и от какво той не се срами че е българин.
А аз съм сигурен, че ще има един ден в България парламент който да изправи тази позорна беда,тази нагла гавра с историческите факти и истината. А защо асоциациите на разузнавачите и контраразузнавачите мълчат- това е другия голям въпрос? Чакането и прераждането на Живков в новия Станишев не е възможно да са представяни като най-нравствения избор и подход при защита на офицерското достойнство.
Защото не е възможно днес да се търси ход да се еталонизират Иван Костов и крадците му, Румен Петков и ортаците му за праведни, а обявените от комисията по досиетата за грешници.
Онези български разузнавачи и офицери които гарантираха етническия мир, които не допуснаха нито едно голямо злорадство към народа си, да ги подредим в една редица с подлеците на Живковата каста от измисленият им техен социален-свят, е просто голяма подлост.
Нека още веднъж вестителите за „диктатурата“ помислят как да подредят пропагандният й стил,докато е рано,защото късното й възпиране ще струва скъпо за вестоносците. Повтарянето на една лъжа 1000 пъти не й гарантира успеха. По този повод ето и следващия факт.
Само два дни след Андрей Райчевите размисли за “диктатурата“, професор Здравко Райков в свое 4 минутно интервю пред БГНЕС заявява „ Реално у нас имаме диктатура“ .За разлика от Стойчев и Райчев, проф. Здравко Райков е разумен човек и бих искал да поспоря с него. Излагам по този повод няколко тези в подкрепа на въпросът ми, а той е следният:
Като какъв трябва да бъде възприеман министър-председателя на България – държавник или кукла на конци ?
Първа теза: Днешната практика в обясненията за политическата реалност
С цялото ми уважение към професор Райков, като перфектен и всеобхватен учен и изследовател бих му уточнил някои сравнения. Интервютата на Борисов пред Кеворк и Сашо Диков показаха една ясна и категорична човечност на разумността и реалността. А тя реалност е ясна за всеки. В България има бедност и безпаричие! Но за това не е виновен само Бойко Борисов, а много, много повече Костов и Станишев. Защо не смениха икономическата матрица? Защо не търсеха други икономически стимули –заеми от МВФ,развитие на стопанска структура,водещи направления и така нататък?Защо управленците мислеха само за себе си, а не за работни места,мислеха за олигархията, а не за друг модел на БВП! И когато натрупаха парите си сега Бойко им бил виновен, че не бил използувал дефицита в други мащаби. Но той не можеше защото на 100-ния ден от неговото управление оставеният от Станишев дефицит от 4.9% не му даваше глътка въздух. Още със стартирането на мандата, хазната беше на минус 500 млн лв, фактурирана, надписана и неплатена работа за над 3 милрд. лв, а лева беше почти на половина -45% под съмнение. И тези наглеци днес обвиняват премиера, че щял да бутне борда?Не той,а те му направиха капан за да блокират борда, като видяха че губят изборите, но не успяха защото бяха разпознати. Защо не използуваха външно кредитиране – млн като Полша? Защо не преопределиха резерва-дълга,но не като Велчев,заради неговия интерес,а заради България?
БНБ и до днес стои като наблюдател, марак, че заради България те трябваше да бъдат друг далеч по важен орган.
От какво се различават днес в икономическите си принципи Орешарски от Костов? От нищо!!! Те са си просто сиамски близнаци! И защо пенсиите са толкова малки? Защото пенсионната матрица на Костов е грешна. И никой не посмя да я пипне 10 години. Зам. министъра по Костово време който отговаряше за това Теодор Дечев днес говори за социалдемокрация, издава вестник „Свободен народ“ и лъже през ред в своите писания. Кой му пречи? Никой! Костов стои отстрани и се надсмива. Той много добре знае, че заложената времева рамка за този модел пенсионна матрица не е повече за 5 години, тоест изтече още през 2002г. Защо Милен Велчев не я промени? Нали каза,че ще реализира социална база по друг модел и обеща на Царя за това. Но повече помисли за неговия капитал, за братовият му, за хотелите, за банката, за БУЛГАРТАБАК, за БТК и за всичко което касаеше него.
И сега професор Райков, можем да индицираме една среща и да съберем в една зала всички ония които днес баламосват с „диктатура“. От Костов до Орешарски, от Велчв до Кунева, от Станишев до Р. Петков – и Димитров и да ги попитаме.
С какво Бойко Борисов им попречи цели 4500 дни,цели 150 месеца от 1997г. до 2009г. да променят механизма за преизчисляване на бюджета, за допълнителните разходи, за разликите в БВП, за отчета на БНБ и възможностите за друг модел на вътрешно кредитиране в условия на борд. Пречеше ли им Борисов всяка година да използуват 0.5 от дефицита по главно увеличаване на социалните разходи и диференциране на пенсиите. А не Костов с мазна усмивка да заявява преди 6 месеца, че имало резерви за 50% увеличаване на същите, когато сме в най-голямата криза,на световния капитал и пазари,когато бюджета е трудно изпълним, а ограниченията са толкова много. И въпреки всичко – не можем да не признаем за онази голяма работа, за онези мерки които ни дават по големи възможности от последните 36-40 месеца.
Тези успехи биха били далеч по важни, далеч по сериозни, ако промяната ни преди 23 години, бе изградила друг тип политическа класа.
Теза втора: Днешната политическа класа е грубо олигархолизирана !
Тя е действително ли е политическа класа или е някаква задруга на политически занаятчии? Каква е днешната политическа класа ? Класата която роди Бисеров и Данчо Ментата като най-ревностните политически търговци в СДС, а днес формират реалностите в ДПС. Орешарски вчера беше перспективно бъдеще на СДС,днес е водач на листа в един от най-силните райони на БСП-Бургас. Даниел Вълчев, Миглена Кунева и още една грамада като кавалкада търсачи на новата политическа перспектива заради парите на олигархията и мафията. Да не споменаваме за Костов, папагала Мартин, Надежда и онези апостоли около тях, които пропиляха шанса на България. Да има и у нас една модерна, целеустремена и съдържателна десница като рупор на свободния дух, на всякакви сантименти на ограничението и прехода на новото време. В България част от водачите могат постоянно и диаметрално да си променят ценностните си идеи с цел да защитят парите си, придобивките и имотите които натрупаха. И кой им пречи за това днес или от скоро? Премиера. Защо?
Защото Бойко Борисов разкри кой колко земи е заменял докато е управлявал, за жълти стотинки. Разкри кои от политическите ортаци до какво са се домогвали, как са решавани държавните въпроси заметени под дебелия килим на МС. Още веднъж научихме как е раздържавявал Костов – без пари, как Прокопиев и тем подобни създадоха медийните си проекти, как се договаряха с Емил Кюлев за всяка приватизация чрез жълтите, как търпяха чрез ДПС Илия Павлов и деформираха принципите на българския предприемачески дух.
С едно изречение-българската политическа класа или по скоро нейният елит 20 години се е занимавала само с едно – как да правят пари и богатство против закона който е утвърдила.
И ето един пример за първообраза и лъжата на утрешните управници дошъл от вчера. Г-жа Миглена Кунева в интервю за вестник „Преса“ заявява, че „искала от бизнеса да не играе карти с премиера“. Уникална препоръка! А зам. министър-председателя в правителството на Станишев, тоест на Кунева пряк началник Ивайло Калфин, само за 5 минути на заседание на МС, което той ръководи, без да е играл карти с бизнесмен му „заменя „- повече от 500 дка земя, Калфин „заменя“ -„продава“, половин милиона квадратни метра земя на първа линия в красивите и девствени плажове до Шабла. И само за 5 минути подарява чрез разликата на платената и пазарната цена от 100 и повече милиона евро по препоръка на съветник на Станишев. Калфин подарява на олигарха повече от 200 мил лева, достатъчни за бюджета на БАН за 2,5 години. Ето къде са парите за иновации професор Райков. За каква игра на карти става въпрос г-жо Еврокомисар Кунева? Вие и вашето правителство не играехте карти, не играехте футбол, Вие просто подарявахте на Вашите хора всичко най-ценно, най-продаваемо и най-перспективно в България, както Костов замижава с пари или без пари. Така заменихте и подарихте земи за цели 11 милиарда евро. Къде бе вашата принципност и защо не подадохте оставка за да се освободите от зависимостта на кабинета на Станишев? Защото знаехте, че Сергей не е държавник, той бе за вас просто една кукла на конци, а не министър-председател на България!!!
България няма нужда от такива премиери. Българите обичат респекта. Защо днес никои от министрите не подаряват за милиони евро земи или други блага? Защото има респект. Защото ще отговарят за действията си ! Това диктатура ли е? Не това е държавническо поведение което трудно, но тепърва се утвърждава през последните три години. И независимо, че и днес съществуват вчерашните зависимости, респекта в държавата с помощта на медиите и гражданското общество далеч по добре сработва отколкото преди.
Професор Здравко Райков обяснява, че у нас имало „диктаторски“ режим. Не професоре,оценката от различния ъгъл на интереса на държавата профилира и възприятието на действителността . У нас бившата наша партия БСП изроди политическата класа в най-уродливия план. Върхът на нашата бивша партия с изключение на Пирински,Янакиев и още 2-3 ма е свърталище на шмекери които никога не са се замисляли за онези като нас, които я спасихме като политическа организация и в това е нашата огромна грешка. А тя днес не изчерпва цялата ни многозначима и съзерцателна вътрешна противоречивост,защото БСП е друг политически субект, нямам нищо общо с левите идеи.
Вземаха Сергей от клона, изпратиха го е Лондон, осигуриха му квартира и стипендия,записаха го в LSE и след година и половина му дариха партията на тепсия.Кънчо и Андрей ръкопляскаха,а ние днес се чудим и лъжем дали Бойко е „диктатор“ на една разпасана, раздрана от противоречие и беззаконие бедна и гладна България.
Къде са парите на България, г-н професоре? В олигархията на БСП! Там са парите, в крепости и дворци в Бояна. Кога ги взеха? Не през последните три години!
Днес над 10 млрд евро от авоарите на българската мафия и олигарсите са на Каймановите острови и Сейшелите. Когато предложих преди 10 години коренно различен стил в работата на фин. разузнаване и Сметната палата, Прокопиевите вестници ме обявиха за луд. Къде беше държавата? Къде беше парламента? Още от времето на Костов с блокиране на работата по търсенето на парите на външно търговските дружества и остатъците от техните сметки към 10.11.1989г. се загубиха над 1,5 млрд долара. Днес само 600 души в България имат спестените пари по влогове –над 1,5 млрд лева. В относителен дял по влоговете на депозит България е първа в света по най-малко n-броя вложители с най-много пари. И в същото време уникална и унизителна бедност за над 83-84% от населението. Днес тези които имат парите от вчера,ще правят, новите партии,ще плащат за новите партийци.Ще плащат на Райчев и Стойчев да обясняват всяка сутрин и вечер, че в България няма демокрация а има „диктатура“. Тези същите с много пари ще пишат депутатските листи, те ще искат да съставят и кабинета и ще определят неговата политика по подобие на Станишевия.
Теза трета: Днешните медии!
.
„Медиите просто ги няма. Те са в криза на доверието“ заявява професор Здравко Райков.
Защо медиите просто ги няма? Елементарен отговор-нямат пари. Няма купувачи които да имат пари и да ги купуват. Медиите са се свили до абсолютния си минимум от 23 години насам. И който не го признава или лъже или просто си въобразява, че може да промени статуквото. Ние в държавата сме се самозатворили към свободен, свеж паричен ресурс и медиите са едни от най-пострадалия сектор. Шалатерът на демокрацията – медиите, са в титанична парична криза. И оттам идва зависимостта и поръчковата журналистика. Лъжата и клеветите се настаняват на страниците на печата, в анонимните коментари по сериозните сайтове, а демокрацията бяга оттам .
Седмица преди професор Райков да прозре,че „медиите просто ги няма“ един друг професор Дайнов,онзи с рок концерта в село Миндя и той написа статия която озаглави –„Великия диктатор“. Уточнявайки пътя към диктатурата политолога заявява“ Най-важното и първо от тези неща е да ликвидираш свободата на словото. Ако постигнеш това, никой няма да може да ти гледа далаверите и да ги съобщава на хората.Освен това свободата на словото е в основата на всички останали права и свободи. Премахваш тази свобода и „всичко останало пада като къщичка от карти“.
Професора го е написал, но не му е останало време да го осъзнае от другата страна като факти. Професор Дайнов, вестниците „Дневник“, „Капитал“, „Сега“, „Ретро“, „Преса“ и особено „Свободен народ“ и „Галерия“ май не се вписват във Вашата чакана свобода на словото. Те си пишат всеки ден за министър-председателя каквото и колкото си пожелаят. И как премиера ги е лишил от възможността да им се отнеме словото. Аз искам да намекна и за нещо друго. Но по добре да го илюстрирам с една изказана констатация на известният исторически изследовател на близкото минало Антон Тодоров по повод на медиите – „В Скат е пълно с офицери, но досега, никой, нито веднъж не ми е казал каквото и да било в опит да ме ограничи да говоря по темите. Иначе ще се радвам да видя как другите медии които пледират за свободолюбие, доказват това с програмната си политика. Казано иначе – искам да видя текст срещу Трактора в „Галерия“ или „Свободен народ“. Тогава ще разбера, че не са обслужваш персонал на един криминален тип“
Да има медии които са в „криза на доверие“, но те не са зависими от диктата на министър-председателя, а от олигархията. Дайнов не иска да види, че Бойко Борисов е един от най-критикуваните политици в България.Но за разлика от другите управляващи доказва всеки ден, че се съобразява с очевадните факти. Това го прави държавник, а не куклата на конци Станишев,когото всички благославяха, а той им се усмихваше на фона на крадливото му обкръжение. И днес Дайнов чака БСП да изпревари ГЕРБ по популярност, за да се върне „свободата“ на медиите от времето на Станишев. И да продължат да баламосват българския народ като прекрасните манипулатори от времето на ЦК на БКП. Те да си крадат и живеят в дворците, а ние да им ръкопляскаме.
Професор Дайнов, свърши това време!! То безвъзвратно си отмина, не без ваша помощ с лъжите от последните 23 години.
Българите успяха в най-важното-прозряха, че да са богати трябва да работят много повече. А за водачите им-свършеното и възможността да доказват, че са в състояние да доказват с респект и отговорност, с държавнически разум и сила, без да забравят за свободата на словото. Защото словото, действително е най-важното за всяка демокрация.
Днес православните християни у нас отбелязват Цветница – деня, в който Спасителят е посрещнат в Йерусалим с маслинови клонки и цветя.
