.
След срещата на външния министър на България г-н Николай Младенов в Чикаго публиката остана с впечатлението, че това е поредният външен пратеник, който се страхува да поема ангажименти. Празните приказки издаваха липсата на визия и твърдост в намеренията. ЕВРОЧИКАГО представя анализ на отговорите на г-н Младенов на въпросите, зададени от български граждани.

.

На Сашо Сладура му трябваше един ден, за да умре.

Никола Дафинов е роден на 14 април 1942 г. в София, навремето е бил най-младият концлагерист в Ловеч. Баща му е зъболекар, а майка му е завършила Сорбоната в Париж, Франция. През 1960 г. на 12 декември без съд и присъда 18-годишният Никола е изпратен в трудововъзпитателно общежитие в Ловеч – каменните кариери. Пускат го през 1962 г. През 1966 г. го изселват в село Врани кон, Търговищко. През 1972 г. го изселват завинаги в село Светлен, Търговищко.

Как се оцеляваше в лагера? Или оцеляваха само вербуваните за доносници?

– Там беше един ад, в който оцелях по чудо. Аз бях там заради контакти с чужденци и заради това, че говорех езици. Учех в езиковата гимназия. Бях в 11 клас, последния, когато ме взеха. Там нямаше предложения за вербовка. Единственото изискване беше да нямам спомени за прекарването ми там, за видяното и чутото. За режимите, за убийствата, за Мирчо Спасовците и другите, защото това било секретно поделение. Караха ни, като излизаме, да подписваме декларация, че никога, по никакъв повод няма да споменаваме за каквото и да е по времето, когато сме били там.

Кои са по-известните личности, с които си бил заедно в ловешкия лагер?

– Повечето политически бяха земеделци. Обявени за кулаци. От софиянци известен беше Сашо Сладура, музикантът, който прекара в лагера само един ден. Пребиха го на първия ден. Друг известен беше Иван Карадочев, бащата на Богдана и Бойчо Карадочеви, който изкара около една седмица. Беше диабетик и уж му създаваха условия за оцеляване. Бяха му оставили и златните пръстени, и коженото яке дори. Уж, а го сложиха на забоя при най-работливите. При Чико – Васил Урумов, Жоро Куфара, сега би трябвало да е на 80 години. Хора, които единствено изкарваха нормите си.

Изкарваха по 75 вагонетки норма от камъка. Без нужните му лекарства за диабета след около седмица Карадочев умря. Чико-Васил Урумов си беше повече по криминална линия.

Беше лежал и преди. Кражби, хазарт. Имаше в тоя забой още няколко работари, които не ги малтретираха, че не са изкарали нормите. Не ги биеха и по време на работа и след това. Иначе на връщане, към десет и половина (б.а. 22.30 ч.) след 10-12 часа работа на кариерата, ако не си изпълнил нормата, оставаш на портала на лагера и започваше бой. Лягаш по корем и започват с маркучите, бой. Броиш си сам. Биеха охраната и надзирателите. Биеше и Альошева, шефката на надзирателите на жените. Първоначално бяхме към 120-130 човека декември 1960-а. През 1961-ва станахме към 2000- 2500 човека. Всеки божи ден си отиваха в чували по 10 – 15 човека. Носеха ги на тарги от кариерата. Пребити, убити. Телата не се връщаха, не се даваха на роднините.

Измисляха се някакви причини за смъртта като слънчев удар, инсулти, инфаркти. Диагностици бяха от милицията – естествена смърт. А те бяха с рани по един пръст дълбоки от тоягите, от побоищата. Телата им се хвърляха в едни чували, завързани. В тоалетната, която беше с 4 клекала, и когато бяхме 120 човека и после когато станахме 2500 – там лежаха и труповете. Стояха по 4-5 дни понякога в жегата, защото молотовката, която ги караше от Ловеч до Белене, не идваше. Първоначално се говореше, че ги хвърляли в Дунава. Впоследствие се оказа, че ги карали в някакъв обект, не знам пети ли, на Белене, и там ги заравяли плитко, за да ги разровят свинете, освирепели от глад, и да ги изяждат.

Как се лекувахте?

– Никакъв лекар нямаше, грам хапче или лекарство нямаше. Който оживее. Раните от хематомите загноясваха на по 1-2 см и ги ровехме с клечки, с ножчета. Вадехме червеите. Раните миришеха страшно, не можеше да се спи в помещенията от тая гной в жегата. За чупени крака се искаше някакво разрешение чак от София дали да те пратят в някаква болница на МВР в Ловеч. Ония казват не и ти си умираш. Раните от лопатите, от вилите, от вагонетките, мехурите, които се пукаха – ги напикавахме. Това беше единственото спасение, за да зарастват по-бързо. И връзвахме парцали, да можеш да държиш лоста, лопатата, вилата. Първите три месеца, особенно през зимата на 1960-61 г., беше – 30 градуса.

А къде се миехте, къпехте ли се?

– Никаква баня. Въшки по 2 см пълзяха. Сутрин се събуждаш, все едно, че си заклан. От 12-те часа непосилна работа спиш и въшките те налазват. Убиваш ги, спейки. Сутрин целият си в кръв. Някой ти каже “А бе, тука още си кървав!”. Никаква баня.

А жените и те ли бяха на същия режим?

– Те бяха отделени от нас с телена ограда. Разкриваха пръстта на кариерата, за да се стигне до камък и да се сложат бомбите.

Имаше ли известни между жените?

– Най-известната беше Надя Дункин, актриса от Пловдив. Мария Настева от София, също беше артистка. На не повече от 18 г. – все млади момичета. После дойде Елена Димитрова-Сусо, сега живее в Париж, също ученичка. Имала контакти с чужденци. Не знаехме какво правят с жените. Бяха през две телени огради от нас – около стотина от цяла България. Когато започнаха проверките в края на 1961 г., преди да закрият лагера 1982 г. март, започнаха проверките на Политбюро, жените ги скриха в Скравена. Там лагерът бил уж по-лек. Иначе си бяха с нас, на същия режим в Ловеч. Със същите цървули, шинели без ръкави, мръсотия. Товареха влаковете с камъни на ръка. По 30 вагона.

С какво ви хранеха в лагера?

– Смятам, че един помияр е ял по-читава храна от нас. Три гюма, сложени на открито. Само вечер се вадеше някаква чорба – с фиде или 2-3 зърна боб и 700 г хляб. Когато беше топъл, го изяждахме веднага. Половината си продаваха хляба за цигари, на тия, които не пушеха. Някои имаха право да получават записи – по 10 лв. на месец. Купуваха цигари и ги сменяха за хляб или друго. На обяд ни носеха храната на кариерата. Беше някаква замръзнала помия с 2 картофа или малко зеле. Ядеш от едно мръсно канче със счупена лъжица. Сутрин един чай и ако ти е останало парче хляб. После направиха лавка и на някои им разрешаваха да си купуват, обикновено свинска мас и тахан халва, и си мажеха.

Имаше ли сексуални отношения или извращения между вас, затворниците, или спрямо вас от охраната?

– Абсолютно невъзможно беше, въпреки че имаше няколко известни софийски педерасти. Иван Бриджитката и още трима-четирима, не им помня вече имената. Но беше изключено да се случи нещо. Наказваше се обикновенно със смърт. Опитите за бягство също завършваха със смърт. Даваха ти чувала, като отиваш на работа, и вечерта те връщат на таргата във въпросния чувал. Ако само си проговорил или си опитал нещо да направиш. Между 10 и 10.30 вечерта, след побоя, започваше проверка дали всички сме там. Започваше се с доносите през деня. Кой какво е говорил, какво се е опитал или е направил. Кой какво не е казал. Какво е мислил да направи. Седяхме по часове…
.
bolgari.net

.

Андроника Мартонова
.
Една носталгична пишеща машина.
Ръце, изпълнени с нетърпение и същевременно с увереност, разравят мравуняка на словото, успял да създаде своята буквена империя и върху клавишите на машината. Едно друго писмо – ненаписано посредством сложните връзки на механиката и намастилената лента. Непропито с онзи прекалено ритмичен звук, роден от удара на върха на пръстите (удар, който може да бъде и докосване). Едно друго писмо – написано на ръка. Неговата хартия е чакала и приютила завинаги тъмносиния почерк, с лек наклон надясно. Стар изискан стил. Изваян. Извайващ. Защото и думите в него не са просто послание до получателя на писмото, а имат много по-висша, екзистенциална и може би дори сакрална мисия. Да съставят. Да съставят същност, да усукват навътре, в дълбокото, в корените на нечия душа.

Глас зад кадър:

„Многоуважаеми господин Трифонов, много съжалявам, че трябва да Ви разочаровам, тъй като не мога да изпълня молбата Ви. Минаха повече от 10 години, откакто реших да не давам никакви интервюта и никога да не се снимам за телевизия. За никого не съм правил изключение и затова никой не се е чувствал засегнат.

Желая ви всичко най-хубаво, а на филма успех.

С поздрав – Ваш Елиас Канети”

Ето така – с отказа на нобелиста да застане пред камерата – започва филмът на Станимир Трифонов „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” (1992 г.), носител на Сребърен Ритон от фестивала за късометражно кино в Пловдив, с продуцент Димитър Богомилов Петков. Формата му е необичайна за документална кинотворба. Защото наистина представлява визуален отговор на горепосоченото писмо на Елиас Канети. И това не е всичко.

Ако трябва да дадем отговор на въпроса какъв е този единствен наш български филм за Елиас Канети, би ни било трудно. Затова, с молба за извинение пред автора му, ще трябва да прибегнем до шаблона, ще кажем какво не е. „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” не е от онзи тип документален портрет, който настойчиво, методично и понякога дори скучно се занимава с биографията на обекта. Тук я няма онази прикрита дидактичност на възгледите и мислите – не само на Канети, но и на режисьора. Няма го насилието на погледа, който задължително трябва в съзнанието на зрителя да копира някакви точно определени параметри от личността на писателя. Екранният образ е лишен съвсем почтено и от възможните обертонове на патетиката пред фигурата на нобелиста.

„Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм без Канети (физически) и без неговите спомени. И същевременно абсолютно изпълнен с Канети и неговите спомени. С черно-белите улици на някогашен Русчук, цъфващите като рози еврейски песни в двора на семейство Ардити, вълците на фантазията, измамната природа на фотографията и огледалата, ужасяващият вестник, тълпата, и пак тълпата, виенският Пратер, детския страх, любовта към трите думи fuego (огън), creatura (дете), coredor (човек, който се мотае), невъзможността да се затворим пред смъртта…

Целулоидното писмо на Станимир Трифонов е изградено на принципа – създаване на образ от отсъствието на образа и на спомен – от отсъствието на спомена. До достигане на красиво-носталгичната илюзия за съпреживяване, което макар и не е изживяно е… прошепнато в кадрите.

„Достатъчно е нещо да се издигне в ранг на спомен и то вече се възприема сериозно.”

„Методичното разследване разрушава спомена.”

„Всичко, което преживях по-късно, се беше случило в Русчук.”

Написаното от Канети е не само в тъканта на филма. Асен Владимиров (сценаристът на филма) и Станимир Трифонов разбират прекрасно словата на нобелиста, минават привидните им прагове, визуализират ги. Нежно, с малко тъга, с копнеж по нещо безвъзвратно минало, с особения мирис на носталгията, която се излъчва от архивните снимки и документите, с контраста на днес и сега.

„В мемоаристиката няма безпристрастията на хроникьора” – казва режисьорът. Емоционално-интимната биография на Елиас Канети опровергава идеята за еврейството като скитничество и липса на корен. Всъщност „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е филм за русенския корен на душата, за неуловимото в космическите измерения на личността Канети. Самият писател винаги е демитологизирал – всичко, в това число и себе си, живота си, комплекса от дългата сянка на майката (който би било прекалено елементарно да бъде наречен едипов). И тъй като кинематографът е начин на себеизразяване, чрез този филм намерих много отговори за самия себе си.

Когато „Елиас Канети. Отговор на едно писмо” е завършен, Станимир Трифонов изпраща филма на Елиас Канети.

Отговор не последва.

Защото може би вече е даден.

„Няма по-скучно нещо от това да те обожават. Как ли го понася Бог?” – Елиас Канети

…………………………………………………………………………………………………………………………….

Текстът е публикуван в брой X/2005 на списанието за чуждестранна литература и изкуството на превода „Панорама“.

http://www.mediatimesreview.com/

.

Д-р Христо Дамянов Огнянов е роден на 29.ХII.1911 г. в село Тресонче, Дебърско. Той е шестото дете в семейството. Родът му се състои от строители и зографи. Дядо му по баща е един от строителите – възстановители на опожарената от турците Стара Загора, която по-късно става родно място за Огняновия род. Дебър е край, известен със своите майстори иконописци. Прадядо му и дядо му по майка са изтъкнати представители на дебърската школа.
Христо Огнянов следва и завършва право и държавностопански науки в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Още от ученик започва да пише. Сътрудничи на много ученически вестници и списания. Помощник-редактор е на седмичника „Обзор“. Първият, който отхвърля тезата за „македонски език“ и „македонска нация“. През 1936 г. излиза първата му стихосбирка „Южни ветрове“ (издадена от издателство „Т. Ф. Чипев“). Многостранна е дейността му в чужбина – работи в „Гласът на Америка“, в „Свободна Европа“, занимава се с исторически, езикови, литературни и църковни теми. Участва и в симпозиуми за значението на литературите в изгнание и защитава човешките права в страните на Източна и Югоизточна Европа.

.

Спомени
…След 9.1Х.1944 г. зловещи вести достигаха до нас, спасените изгнаници на Запад. Колко много невинни избити. От вестник „Зора“ Данаил Крапчев, директор и душа на вестника, Йордан Бадев, редактор по културните въпроси, бедният Николчев, който беше техническа ос за всичко, което се отнася до „Зора“. Димитър Талев оцелял по щастлив начин, но как, при какви обстоятелства, оставаше неизвестно. Важното беше: той е жив. Само че бил затварян, в Дирекцията на тъй наречената „народна милиция , в затвор, изпратен в Бобовдол, после в Куциян. Изживяхме и възкресението му с романа „Железният светилник“. Беше тържество не правдата и таланта, така че читателите са разграбили романа като първа художествена изява, която пленява душата на българина с достойнство. Литературно-исторически романът беше първият мост към литературата до 9 септември 1944. Последваха романите „Илинден“, „Преспанските камбани“, трилогията „Самуил“, сиреч „Цар Самуил“ и др. Той се очерта като втори Иван Вазов. Нямаше възможност да му изкажем радостта си за неговите общобългарски успехи. Но както вече споменах, по едно време сам той ми се обади по наша сънародница, която през 1960 г. от Ню Йорк бе посетила свои близки в София. Помолил я да ми предаде негови сърдечни поздрави, с пожелание да творя по нататък. Човек трябва да се постави в моето положение, за да разбере неописуемата ми радост: преподавах български в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, откъснат от българския литературен живот като отшелник на самотен остров, и изведнъж привети от Димитър Талев! Бях окрилен. И както вече казах, написах едно стихотворение от 15 до 17 октомври 1960 г., без никаква надежда да му го пратя или да му го доставя по друг начин Времето се беше изменило в негова полза. Дотогава по начало, никой българин не можеше да пътува на Запад. През октомври 1965 г. това щастие изпита Талев. Пристигнал бе в Париж. Слава Богу, че овреме узнах за това, благодарение на парижкия ни кореспондент Кръстьо Зарев. С него бяхме работили заедно в Мюнхенският радиоцентър на „Гласът на Америка“ няколко години, до началото на 1956 г., когато заминах за Вашингтон. Беше земеделец по политически убеждения, познаваше земеделските проблеми, можеше да се произнася за времето преди и след Девети септември. Зарев бе свободен от всякакво сектантство. Разисквахме най-приятелски по много въпроси из областта на българското земеделие. имах до нейде представа за земеделските проблеми като журналист, който следеше работата на Министерството на земеделието. Свързваше ни искрено приятелство. Беше жива енциклопедия. От него научих допълнително доста много за земеделието и за политиката на различни правителства, особено това на Стамболийски, и, разбира се, за смъртния удар над българското селячество чрез насилствената колективизация. Той знаеше колко много ценя Димитър Талев. И щом узна, че той е пристигнал в Париж, веднага издейства среща с него. По-късно ми разправяше за разговора си с Димитър. От интереса, който Талев бе проявил към мене, Зарев заключил, че иска да ме види. Ето защо Кръстьо Зарев бе уведомил по телефона редакцията на Радио Свободна Европа за пристигането на Димитър Талев и за изразено желание да ме види. Нямаше време за губене. Още същия ден взех билет да замина със самолет на следващия ден, рано-рано. Добрият приятел Кръстьо Зарев ме изчака на летището „Орли“ доволен, че съм успял да взема навреме билет.

Той знаеше как да се свърже по телефона с писателя. След като чу гласа му, „Тук е, тук е!“ Подаде ми слушалката. С развълнуван глас го поздравих „Добро утро! Добре дошъл!‘ Добре заварил, – отвърна Талев с тъй добре познатия ми енергичен металичен глас. Веднага отбелязах: „Гласът ти звучи както винаги крепко, внушително!“. Талев от своя страна: „Не се даваме!“.

Това „не се даваме“ характеризираше тъкмо същността му да устоява на несгодите. Побързахме да отидем в хотела, където бе настанен Талев. Зарев щеше да дойде по обед, за да ме изведе из града. Уговорихме се. Чукам на вратата, а сърцето ми сякаш ще се пръсне от напрежение. „Влез!“ Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се – и пак потъваме в прегръдка. Едва след това задишах по-спокойно. Изразих му безкрайната си радост, че мога да го видя – 21 години след последната ни среща в Скопие. Благодаря на Зарев. „Разбрал, че си искал да се видим“. Добре се досетил. Бях решил да не събудя у Талев впечатление или подозрение, че искам да го разпитвам. Затова още от началото му казах: „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа.“ Уверих го, че и ние на Запад сме се радвали, може би повече от хилядите читатели в самата България, на успехите му, особено за това, че след официалното пораженство за пръв път той е възстановил достолепието на българската литература. Знаем, че по чудо, си останал жив, слава Богу! За Данаил Крапчев се твърди, че се бил самообесил. „Нищо подобно!“ – отвърна рязко Димитър. Убит бил с твърд предмет, нещо като цепеница, в затвора. Инсценирана „кавга“ със затворнически надзирател. Крапчев отишъл в Горна Джумая при по-големия му брат – Георги Талев, уж за по-сигурно. Че какво лошо е направил, за да се бои за живота си. Георги Талев, неговият стар приятел, казал със съжаление, че новите властници са развели знамето на безправното и избиват не един, не двама, а десетки българи, и то най-невинни измежду тях. От Талев узнах също, че Йордан е бил жестоко измъчван преди да бъде убит…

По погледа ми прочете въпроса как самият той е оцелял? Сам и заговори: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме документално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение.“

На запитването ми как точно е станало, Талев продължи: „Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. И разбрала не само тя къде съм задържан, но и други. Разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта.“

На времето Георги Кулишев бе един от директорите на вестник „Македония“. След убийството на Александър Протогеров той напуснал най-демонстративно вестника. Един от неговите приемници в редакцията беше младият Димитър Талев. Но той се е загрижил за живота му. Знаел е каква творческа личност, какъв голям българин е писателят. За задържането в Дирекцията на милицията са били уведомени и други лица. Вестта достигнала обаче и до ухото на Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят многочислен елит. А ето че Димитър Талев е жив? Как така? По-късно се изяснява, че именно по негово нареждане Димитър Талев е трябвало да бъде ликвидиран. Той дори не повярвал.

Димитър Талев разказва: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци – членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния кафез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероятно напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля… Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна.“

– Но щом е дошъл да провери дали наистина си жив, трябва да му е докладвано, че са те ликвидирали, както несъмнено е наредил.

– Има нещо такова… Пострадал е някой невинен…

Повече не каза, по-нататък и не питах. Сега се знае, че един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвидиран. Михаил Огнянов разправя, че истинският Димитър Талев навремето е направил всичко възможно журналистът съименник да не го кепази по-нататък с произведенията си, а да си смени името. Той, истинският Димитър Талев, и да иска, не би могъл да стори това, защото като писател е вече утвърден с това име. Другият Талев имал по-високо мнение за себе си, не се съгласил с предложението на Димитър Талев. С това е предрешил съдбата си. Явно, Димитър Талев бе разбрал за съдбата на своя злополучен съименник, но не спомена името му. И сега продължават недоразуменията: двамата синове на ликвидирания Димитър Талев един славист и един банков чиновник в Съединените щати често ги смятат синове на писателя Димитър Талев. За тяхна чест, те при запитване винаги са отговаряли, че има случайно съвпадение на имена.

– Само така може да се обясни моето оцеляване добавя Димитър Талев. – За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. Такъв повод не е могъл да намери.

От Дирекцията на милицията Димитър Талев е бил преместен в Централния софийски затвор. Това пък разбрах от един немец, дълго време живял в България, на име Мадол. В разговор за неговите патила след Девети септември той каза: „А вие сигурно не знаете, че бях в една килия с писателя Димитър Талев. Той не обичаше да участва в нашите разговори. Понякога споделяше няколко думи само с мене. Тих, углъбен в себе си. И, разбира се, загрижен като всички нас.“

Това предадох на Димитър Талев при срещата ги с него. Той беше изненадан, че съм срещал Мадол, но беше и зарадван, че Мадол също е оцелял. Светът е наистина малък!
Повдигнах въпроса и за пенталогията „Грозд“.

– Засега тя е само трилогия. Идната година ще стане тетралогия. Ще излезе романът „Гласовете ви чувам.
– А петата част?
– Ако имам време, и тя ще бъде написана. Ще бъде за Милостивия…
Припомних му, че по негови думи е работил върху първата част още преди края на войната. Талев каза, че някои откъси от нея са били поместени в „Зора“. Признах му, че през войната съм пропуснал това.

В затвора останал няколко месеца. Вместо да бъде освободен, го преместват в лагера Бобовдол. Едва след това се прибира при своите. Разбира се, питах го как в тия жестоки времена е могъл да завърши „Железният светилник“. Дълга и широка, но най-сетне романът бил завършен, към края на август 1946 г. Бил го дал за печат първоначално на Мирослав Минев. Но кое по липса на хартия, кое поради други причини, разбираеми за онова време, романът не бил обнародван. Попаднал в чекмеджето на Георги Караславов и там престоял години наред. Знаех от самия Талев, че „Железният светилник“ е бил завършен през 1946 година. Във връзка с това ще припомня един епизод.

В една статия Пантелей Зарев се бе опитал да докаже, че и през времето на култа били създадени значителни произведения. Освен „Тютюн“ от Димитър Димов, бе споменал и романа на Димитър Талев. От една страна знаех, че още през време на войната части от него са били публикувани в „Зора“, а от друга, че окончателно бил завършен през лятото на 1946 г., аз възразих на Зарев, че май е скаран с истината. Без да говоря за себе си, аз изтъкнах, че по сведение на Димитър Талев, дадено в разговор с негов сънародник, романът е предкултовско творение. Пантелей Зарев е литературен историк, галено дете на властта, знае непременно истината за тоя роман на Талев, защо следователно се опитва да свърже това превъзходно творение с времето на култа като доказателство, че това време не ще да е било толкова пакостно, щом като е могло да създаде такъв роман. Защо, прочее, Зарев предпочита лъжата пред истината?

Ден-два след това Пантелей Зарев се обади по Радио София и ме почете с комунистически ругателства. Нямало нужда да се заклеймява Борис Босилков (псевдоним на Хр. Огнянов), достатъчно е сторил той сам за себе си. Името не мирише на босилек, а на смрад. На висока чест бе тогава лъжата. Непоносима беше истината. Ако не бях чул от самия Талев, че романът „Железният светилник“ е бил писан през самата война, а завършен през 1946 г., нямаше да смущавам благатките сънища на Зарев.

В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. в Париж стана дума за насилственото му престояване в лагера Бобовдол. Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист той бил лишен от всякаква работа. И при тия тежки условия поработвал върху романа „Железният светилник“. Завършил го, както вече споменах, към края на август 1946 година. Уж Мирослав Минев се заел да го издаде в библиотека „Завети“, но не успял. Повече от една година след това върху него и семейството му пада гръм от ясно небе: задигат го от къщи и го изпращат на принудителен труд в рудника „Куциян“. Това знаех от моя братовчед Михаил Димитров от Стара Загора, познат на всички с галеното си име Миле. И той бил попаднал в Куциян, и то в една група, където били Аспарух Миников, Георги Димчев, Димитър Талев, някакъв сравнително повъзрастен нашенец (по потекло от родното ми село Тресонче, баща на рано починалия даровит поет Серафим Григоров). Георги Димчев, бивш летец от българската военна авиация, добър организатор, бил назначен за ръководител на тия злочестници в рудника „Куциян“. Това е едно от щастливите обстоятелства, за да оцелее Димитър Талев. Кой, как и защо е попаднал в рудника, не ми бе известно, освен че тогава властите са разполагали с живота на тъй наречените „великобългарски шовинисти“, „фашисти“ и какви ли не други „народни врагове“ Миле ми е разправял, как е бил отвлечен за права Бога. Адвокат по професия, бил в София по някаква работа, върнал се и се упътил към дома си от гарата. Не щеш ли, пътя му прекосила дълга редица несретници, подкарани като безсловесно стадо. Гледа Миле, мъка му било за тях, но и той бил безпомощен като тях. Чакал да свърши редицата, за да продължи пътя си за дома И тъкмо да прекоси пътя, един милиционер внезапно го пипнал за рамото: „Тъкмо ти ми трябваш!“ Не помогнали ни протести, ни викове, милиционерът го натикал в редицата. Вместо за дома, потеглил неизвестно за къде, и накрая се озовал в рудника „Куциян“. После узнал защо го е сполетяла тая беда: милиционерите трябвало да доставят определено число несретници. Липсвал им само един! И тоя несретник се оказал братовчед ми Миле.

От него също знам и известни подробности около принудителната работа в рудника. Всекиму се определяло дневен наряд. „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през много диоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за нормите. Нарядът на Талев се разпределяше между нас Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше бащата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали сина си, покосен от „жълтата гостенка“. Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев.“

Разказах това на Талев, за да узнае кой ме е осведомил за общите им патила в рудника. „Така беше, потвърди Талев. Без тяхната подкрепа и пожертвувателност едва ли щях да оцелея. Задължен съм им много.“ Радваше се, че Миле е отдавна в Торонто и си е извоювал добро положение. „Един ден продължи Талев бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вратът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се“! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или поточно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“ По-нататък: постепенно се съвзел под грижите на лекар, близък на семейството. После узнава, че за освобождаването му от ада в Куциян, освен Г. Караславов, са действали и други лица: литературният критик Георги Константинов, близките на Талев прилепчани Тодор Попадамов (известен деец в македонското революционно движение), Христо Калайджиев (друг отявлен комунист) и Георги Кулишев.

Друга тема на разговора бе българската македонска емиграция в Съединените щати и Канада. Д. Талев попита за Любен Димитров, редактор на седмичника „Македонска трибуна“, за Петър Ацев, за Асен Аврамов. Разпита ме как съм оцелял, какво съм правил, какво работя сега. Разказах му как съм попаднал през май „1945 г. в едно селце до Мондзее, недалече от Залцбург, по красота на природата същински рай. „Лунното езеро“ е обградено с планински възвишения, в които се оглеждат кристалните му води. По-далече от Залцбург не можеше да се иде. При тая природна обстановка и самота, от едно семейство край Мондзее можех да вземам том след том на немските класици. Никога не съм чел толкова много и толкова систематично. Половината от сборника „Пътешествие“ беше написана, другата половина беше завършена до 1950 година. Пожела да му разправя подробности как съм попаднал на сбирката „Броеница“, изцяло на библейска тематика.

Той вече беше прелистил подарения от мене сборник. Преди да си създадем връзка с просветени семейства в самото градче Мондзее, имах щастието да заваря в стаята си една библия, оставена от разселени немци в Западна Германия. Те скоро заминаха с камиони, освободиха стаи в околността. В такава стая се настаних заедно с един приятел. Тук намерих Библията: явно не са могли да я вземат със себе си. Беше тежка, с тълкувания към всички по-важни четива. Стаята ни беше в един пансион. В ресторанта вечер лудуваха върнали се от фронта войници и млади момичета: радваха се на живота! Това никак не ме смущаваше. Уединен в един кът, аз четях Библията, без да прескачам нито ред Прочетох я от есента на 1945 до март 1946 година. По-рано бях чел само части от Библията. Почувствах се като новороден. Изпитвах особено блаженство. Нямах ни помисъл да пиша стихове. След като се бяха поуталожили впечатленията и преживелиците от Библията, някак си от само себе си тя започна да се изявява в стихове. Така „Броеница“ бе написана за няколко седмици. Буквално като дар Божи…

.

.

Д-р Любомир Канов (1944, София) е психиатър, някога практикувал в Лом, Курило, Карлуково и София, впоследствие в Тексас, а от 1989 – в Ню Йорк.
Д-р Канов е политически затворник в Старозагорския затвор. Арестуван на 3 март 1977 от органите на Държавна сигурност, той е осъден не за конкретно престъпление срещу комунистическата държава, а по подозрения, че „планира бягство на Запад“.
Независимо от излежаването на присъдата, репресиите срещу него продължават и предизвикан от тях, той успява да емигрира в Канада през 1984 година.
Д-р Любомир Канов е автор и на белетристичните книги „Апокалипсис тогава“, „Човекът кукувица“, „Парейдолии“, „Ходисей“, „Между двете хемисфери“. Последната може да бъде намерена в книжарница „Български книжици“.

.

– Ако трябваше да назовете като определен сорт грозде, съответно марка вино, различните периоди от своя живот, какви щяха да бъдат те?

– Сигурно в началото щеше да бъде един много приятен продълговат сорт грозде, което някога се наричаше „Афузали“, а след това бе прекръстено на „Болгар“. Такъв е вкусът на лозята на детството ми, които по-късно бяха изкоренени. Ученическите години, студентството, въобще младостта бих приравнил не толкова към сорта, колкото към евтиното вино „Памид“, което се продаваше по един лев в магазините. Качеството му не бе добро, но го „употребявахме“ заради цената. Годините в затвора и след него могат да се сравнят с гроздето „Отел“ – полудиво, пито от подивели хора. То оцветява устата в кървавочервено. След това настъпва животът ми в Америка с постоянно подобряващите се реколти калифорнийско и вина от четирите краища на света. В момента пия моето собствено вино „Каберне Совиньон“, то се казва „Кanov Wineyard“. Това е кръговратът на живота: като дете ядях „Афузали“, днес пия произведено по същите места вино, носещо моето име.

– От кои илюзии ви лиши затворът, от кои – времето след 1989?

– Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за което дотогава единствено бях чел… Периодът след 1989 е продължение на същия вид разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си ръкавица.

– Каква част от наследените от родителите добродетели бяха непродуктивни тогава и каква – сега?

– Моите родители не успяха да ни научат с брат ми да бъдем подли и коварни, да различаваме ясно опасността, идваща от такива хора. Те ни учеха да не лъжем, да не крадем; учеха ни, че първичните човешки намерения са добри. В повечето случаи това се оказа невярно.

– Колко искреност можете да понесете от затвора насам?

– Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.

– Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо не желае да бъде обвинител?

– Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта. Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.
На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане. Но през изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх. Трябва да бъдем наясно обаче, че тези човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание. Това е психологията на блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека. Не е никак лесно, защото пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци. Но как тогава обществото може да се отърве от това зло? В решителен момент от историята един танков дивизион можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да манипулират с тайни и явни средства обществото. Защото тяхното оръжие, освен способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни. Тайната власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.

– Мислите ли, че дебатите в България – от 1989 насам – имат ясен морален акцент?

– Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и законови цитати. И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност… И така, докато човек загуби интерес. В резултат хората, които буквално се борят за хляба си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи…

– Възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

– За българите не трябва да се обобщава, но има много неща за порицание: в България има много жестоки хора и това трябва да се знае. По-жестоки от всякакви външни врагове. Има и носталгия по свещеното, по личното. Между скръб и гняв, между жалост и любов – така се развива отношението между човек и неговата нация.

– Напоследък срещаме мнението, че социализмът е престъпна форма на социална модернизация? Кои са обаче главните му престъпления? И какъв тип лидери създават българските условия?

– Модернизация ли е подивяването на цели нации? Модернизацията не е нито варварство, нито тоталитаризъм, въпреки че тя съдържа възможността за тоталните режими. Ако модерният човек е без съвест и религия, то успехът на модернизацията в България е много, много голям. Тук нямаше модернизация, разбирана като развитие на образованието и науката, на медицината, на грижа за околната среда – всичко това абсолютно отсъстваше през социализма. Сталин не модернизираше изостанала Русия, единствената „модернизация“ беше в системата за производство на оръжия и заплахи към света. Във всичко останало Съветският съюз беше пълна катастрофа. И лидерите, които създава посткомунистическото общество, са с двата си крака потънали до колене в социалистическото съществуване на разградени, разведени с историческата си съдба аноними.

– Социалните антрополози ни убеждават, че у нас има съдбоносно разкачване между етическото съзнание и правното съзнание. Психиатричният ви опит, презокеанската дистанция потвърждават или отричат такова твърдение?

– Такъв развод има в почти всички общества. В идеален план юридическото въплъщава моралното или поне 10-те Божи заповеди. Може би тук визирате разкъсването между системата и отделния човек? И в Америка има ужасяващи и отблъскващи случи като този с О Джей Симпсън; те подкопават всяко чувство за справедливост. Но правосъдната система тук е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек, той е обект на посегателство и насилие и откъм системата, и откъм това, с което тя трябва да се справя.

– Имат ли значение и антипазарните импулси на българите?

– Хората не са срещу пазара, те са срещу липсата на еднакви за всички, непроменливи правила. Малцина са дотам интоксикирани от социализма и егалитаризма, че да вярват, че не трябва да се борят за живота си. Създаването на пазарно общество беше изначално осуетено от сенчестата мутренско-ченгесарска класа, която срути цялата концепция, при която всички имат шансове.

– Как виждате българската социална интрига: мелодраматична, сантиментална? Какво се случва с добрите и лошите персонажи?

– Лошият персонаж винаги тържествува, вместо да бъде наказан.

– Значи цинична. А можете ли да типологизирате психологически българската емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?

– Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче наказва това, макар и да остава милостива – тя препраща тези индивиди към по-долни етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И продължават да живеят даром като соц-човеци.

– Да преминем в друга, по-интимна плоскост. Как мотивирате алегорията, търсенето на частното като пример за общото, като основен модел във вашето писане? Имате ли нужда да обяснявате творчеството си на другите?

– Би било лъжа да кажа, че алегорията е съзнателно използван от мен прийом заради неговите художествени предимства. Каквото пиша, извира по естествен начин от моите мисли и чувства, от това, което съм бил винаги. Алегоричното обаче е икономично, то изразява същността без много думи. Моят тип въображение е визуален, дори стереометричен: аз виждам нещата, съпоставени едно с друго, и работата е да ги наблюдавам.

– Доколко българската общност има колективно въображение, способност да излъчи проект за себе си?

– България неслучайно има прекрасни художници в смисъл на прозодичност на речта: тя се наблюдава у най-добрите ни поети като Борис Христов.

– Какво определяте като неприемливо в съвременната литература? В книгата си „Между двете хемисфери“ казвате: „Писателите не пишат вече, а се плезят в печатна форма. Някои даже попръдват, ако трябва да бъдем честни.“

– Хората си изпускат нервите и започват да бръщолевят писмено, което никому не е нужно. Освен чистия катарзис, литературата е намерение да кажеш нещо. Съмнително намерение: кой има време днес да слуша другите… Думите обаче трябва да бъдат премервани, да бъдат казвани не просто защото се нуждаем от катарзис. И ако е възможно, всичко трябва да се казва кратко. Това, което преди 100 години беше възможно като литература, днес вече не е. Днес художествената проза, биографията, документалистиката се сливат в нови жанрове, различни от изящната литература на XIX век, но и от масовата литература, писана и четена бързо.

– Как дефинирате писателския престиж? Борис Христов днес е символ на писателска репутация, но той като че ли не е публикувал нови работи от 13 години насам.

– При него всеки стих е закована сълза, нищо не може да бъде дописано или премахнато, защото неговите стихотворения не са написани с мисъл за престиж, те са писани, защото не е могъл да не ги напише. И затова не могат да бъдат сравнявани с други – те са породени единствено от искреността в сърцето на поета.

– Как тълкувате факта, че значими книги от последните една-две години практически представляват сбор от фрагменти (вашата, книгата на Красимир Крумов „Неведоми пътища“, при това те са писани от недотам професионализирани писатели)?

– Самото време не изисква спокойно описание. Ние нямаме време да търпим създаването на големия роман с дълбоки персонажи и фабули, ако сега се появи такъв, той ще остарее, преди да бъде прочетен. Ако при съвършено различни хора напълно свободно материалът се е излял в сходна форма, това непременно означава нещо и литературните критици трябва да кажат какво е то. Фрагментът обаче несъмнено улеснява диалога на съвременния писател със самия себе си.

– В последната ви книга прочетох следното: „Основна черта на много българи: Неспособност да разкажат достоверно какво са видели, какво са чули, какво са прочели: изопачавания, изкривявания на спомена, псевдоамнезии, пристрастност“. И оттук поставяте конкретни задачи на българското образование… С какво трябва да се бори то?

– Трябва веднъж завинаги да спре писането на литературни теми с приповдигнати ненужни думи. Следите от това езиково възпитание могат да бъдат наблюдавани във всеки вестник: неточности, преувеличения, липса на ясни и прости формулировки. Българинът е впечатлителен и емоционален човек, той лесно се отклонява и основната идея все мъждука. В училище трябва да мислим конкретно, ясно и логично, да довеждаме основните си изводи до края, да отсяваме същественото от несъщественото… Трябва да се научим да сме ясни по „разказвателните“ предмети. Така ще се получи ценностен ред, който ще рефлектира, почвайки от сделките, до цялостния социален контракт. Византологията, многоетажната лъжовност трябва да бъдат премахнати; те са симптоматична проява на по-общи дефицити. Не е лесно да се започне, но трябва… Поне с дисциплина като практическа логика, като ясно, бързо и точно дефиниране на факти и проблеми. Децата трябва да се отучат от разпиляване, от неточност и невнимателно отношение към детайлите в своя живот.

– И последно, какво предписвате на самия себе си, за да придобиете ново качество на живот, тук, във византийска България?

– Чаша „Каберне Совиньон“.

6 октомври 2003 в-к Култура
.

.

Това есе е на Георги Марков —  убития от ДС български писател. То е излъчено на 26.01.1972 год. по радио „Дойче Веле“.

Може би за мнозина този въпрос звучи фантастично. Изчезването на един народ не е често явление, още повече – народ с 13-вековна история и прекрасен собствен език. Но ония, които познават действителното положение у нас днес, неоспоримите факти и изводите, които те налагат, не могат да не бъдат разтревожени от едно трагично явление. Още преди години то възбуди вълнения сред официалните партийни и правителствени среди, в печата и по радиото се заговори с не много висок глас, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света, че българската част от населението е с отрицателен прираст, т. е. започва да намалява. Апелираше се за спешни мерки. Но тъй като негативните явления никак не са по вкуса на съвременните български ръководители, не се направи задълбочено обсъждане и анализ на статистическите данни. Въпросът набързо беше претупан по държавна и партийна линия и крайният му резултат се изрази с покачването на ергенския данък от 5 на 10 на сто. Както и с масовото преименуване на цигани с български имена. И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност – да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре. За първи път в своята история, в години на мир, а според властта – и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: „След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава.“
Какво стана с нашия народ? Кое унищожи желанието му да живее, да създава поколение? Кое унищожи силата на земната му кръв? Къде изчезнаха многолюдните селски семейства, родове и цялата бликаща жизненост на една млада нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?
Реакциите на българските власти показват, че те са неприятно изненадани и като че ли не могат да си обяснят явлението. Печатът, който напълно изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че те жертвали децата си за сметка на по-удобен, комфортен живот. Един български социолог обясни, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете – в името на автомобила и т. н. Друго обяснение, пак плод на характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с „порасналата свобода на жената“, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да посвети живота си на деца. Беше намекнато също, че донякъде и материалните несгоди възпрепятствали раждаемостта.
Пак в печата се появиха и някои от обясненията на другата страна – семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха с това, че поради материални причини, а също и поради съвременното устройство на живота в страната, както мъжът, така и жената трябва да работят и няма кой да гледа децата. Приведоха се факти, че хора, които нямат стари родители, за да им гледат децата, трябва да разчитат на детските домове. Но влизането на едно дете в детски дом сега било по-трудно от влизането на кандидат-студент в университета.
Естествено, печатът в България не отиде по-далеч в своите търсения, може би защото знаеше добре какво ще срещне.
Защото не става въпрос за една или две причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за комплекс от болестни явления, някои от които вече непоправимо са разрушили жизнеспособността на народа. За всекиго е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за тежко заболяване на националния дух, чиито трагични последствия тепърва ще наблюдаваме.
Нека погледнем не на материалната смяна на дете за автомобил, а на онова, което поражда тази смяна, като се позовем именно на това, че битието определя съзнанието.
Първото, което откриваме е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден. И това не е трагикомична игра на шепа кафеджийски интелектуалци, а атмосфера, проникнала и в последното село. За да не бъда голословен, нека се позова на няколко факта: огромното нарастване на броя на разводите, по които България заема едно от първите места в света; значителното нарастване на броя на самоубийствата, характерно впрочем за повечето страни от съветския лагер; честите констатации на партията и комсомола, че младежта нямала идеали; големият брой стопански престъпления и кражби; разни форми на проституция. Нито един от изброените дотук факти не съществуваше като явление в страната преди 25 години. Искам да разкажа само един куриозен случай. Когато работех като инженер в едно предприятие, един от добрите ми работници изпадна в болестна апатия, нежелание да говори, да яде, да живее; направи няколко опита за самоубийство и го прибраха в лудницата. Отидох да го видя, беше в особено състояние. Опитах се да му кажа, че трябва да се помъчи да живее. Но той ме погледна полуусмихнат, тъжен и ми каза със странен глас:
„Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Виж, ако имаше нареждане… можеше и да се живее!“
Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. Един наблюдателен западен журналист след посещението си в България отбеляза, че онова, което му е направило най-силно впечатление е, че всеки човек в тая страна „има определен таван“, че обществото е ограничило развитието на всекиго с предопределен таван. Разбира се, за грамадното мнозинство от населението таванът е твърде нисък. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната, всяко дете – утрешен гражданин, има определен път. Всеизвестно е, че колкото и да е способно детето на обикновения гражданин (който не е имал щастието да изяде два шамара в полицията преди 9. IX . и следователно няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпотия ще влезе в английската гимназия и ще попълни утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли странно, че няма нито един случай, при който дете на партиен ръководител да е завършило техникум, да упражнява професия като стругар, металург, миньор, строител? Ако само погледнем състава на българските легации в чужбина, ще открием, че те са подслонили децата на повече от половината съвременна българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, никога няма да отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това е също българско име), седнал в „Чайка“-та на баща си, ще заеме място в университета и след това – където си иска. Да не говорим, че в училище Володя винаги ще има по-добри бележки от Иванчо и при всички съревнования състезанието ще бъде между „Чайка“-та и пешеходеца.
Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? Едни и същи хора обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) за национален герой, после за национален предател и го обесват, след което отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, а пък напоследък май пак ще го обявят за предател. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип – това е принципът на безпринципността.
Третият аспект е чувството на несигурност. Няма човек в страната – от председателя на държавния съвет до последния гражданин, който да познава чувството за сигурност. Не съм сигурен дали комунистите премахнаха експлоатацията на човек от човека, но те създадоха нещо още по-жестоко, нека го наречем „зависимост на човек от човека“, при която всеки подлец или мижитурка може да изиграе убийствена роля в живота на всеки гражданин. Несигурност в работата, несигурност у дома, несигурност в бъдещето. Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. В продължение на последните 20 години България може би десет пъти беше пред конфликт. Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехия, Израел… Всеки знае, че при евентуална съветска война България ще бъде първата страна, която ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки, непрекъснати аларми…
За какви деца може да става дума?
При това аз не искам да засягам общественото устройство, откъдето произтичат множество други фактори, които отравят душите и сърцата на българските граждани.
Това е общото обяснение. Затова мнозина стигнаха до крайно неприсъщото на националния ни характер живеене ден за ден, затова не една млада жена повтаря: „За какво да раждам! Да създавам един нещастник, за да се мъчи на този свят! Не, това е престъпление!“
Ето какво пресушава корените на 13-вековното българско дърво. Въпреки пълното ни разбиране за размера на злото, аз искам да вярвам, че обикновените граждани ще съумеят да надвият безплодната атмосфера, в която живеят, и може би с някаква нова петвековна надежда ще съхранят живото тяло на народа и чудния български език.

ГЕОРГИ МАРКОВ

.

.

Илия Троянов е роден през 1965 г. в България. През 1971 г. той избягва със семейството си през Югославия в Италия, първоначално в бежански лагер близо до Триест. По-късно цялото семейство получава политическо убежище в Германия. От 1972 до 1984 г. Троянов живее предимно в Кения, където баща му работи. Там той посещава английско и немско училище. От 1984 до 1989 г. следва право и етнология в Мюнхен, но прекъсва следването си, за да създаде собствено издателство и да се отдаде на писането. Първите му книги са посветени на Африка. През 1996 г. писателят издава дебютния си, от части автобиографичен роман „Светът е голям и спасение дебне навсякъде”. През 1998 г. заминава за Бомбай, където прави проучвания за втория си роман и остава в Индия за шест години. В следващите си книги Троянов пише за България, Индия и за поклонническото си пътуване до Мека. През 2006 г. излиза романът му „Събирачът на светове”, който получава наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Същият роман се превръща в международен бестселър. От 2007 г. Троянов живее във Виена.

Илия Троянов е награден с многобройни литературни награди: Марбургер награда 1996 год., Адалберт фон Камизо награда 2000 год., Берлинска литературна награда на фондация “Пруска морска търговия” 2007 год., награда на Лайпцигския панаир на книгата 2006 год., Илия Троянов е избран за писател на град Майнц 2007 год.

.

.

.

.

.

.

.

.

Добре дошли във Виена, г-н Троянов. Защо избрахте точно Виена за Ваш дом?

Избирам градове, които не познавам, но, за които предполагам, че ще ме стимулират, че са интересни. След шест години в Индия и три в Южна Америка изпитах желание да се завърна в Европа. Искаше ми се отново да общувам на немски, но в същото време търсих предизвикателно, непознато място. Виена е разположена централно, отворена е към Източна Европа. Онази затворена виенска атмосфера, която познавам от преди петнадесет години, от последното ми посещение, се е променила невероятно. Градът е вече друг, числи към космополитните европейски градове, нещо, което никой не би твърдял преди двайсет години. Старият космополитен град среща новия. Някогашното многообразие се завръща и се допълва с ново. Освен това Виена е красив град, приятен, изпълнен с живот и много симпатични хора.

На 16 годишна възраст вече знаех, че искам да пиша. Не знаех обаче как се става писател. За писателите няма начертан път, както за музикантите или художниците. Едва наскоро в Лайпциг бе създаден университет, който вече обучи първите млади таланти. При писането има много неща, които не зависят от таланта и вдъхновението, изискват техника и упоритост. Романът е като една сграда, а писателят се явява едновременно архитект, строител, вътрешен архитект, психолог…

Може ли да възприемаме заглавието на последния ви роман „Събирачът на светове” като автобиографичен?

Не. Книгите не трябва да се възприемат като преразказ на живота на авторите. Мисля, че това важи само зa лошите автори. Завладяващият сюжет се постига именно чрез откъсване. Авторът се откъсва от себе си и създава герои, които живеят собствен живот, не носят чертите на личното Аз. Намирам, че добрите писатели са по-разнообразни и завладяващи в книгите си, отколкото в действителния живот. Затова е и скучно да се запознаеш лично с някой автор.

Откъде черпите енергия за всичките си проекти?

Енергията е свързана със сигурността, но и с убеждението, а аз съм напълно убеден в това, което върша и все повече се убеждавам, че то е важно. Подобно убеждение се постига единствено чрез признанието на останалите. Все повече немскоговорящи читатели, но и читатели от други страни, а и много хора в България, показват, че оценяват книгите ми дали от емоционална, политическа или обществена гледна точка. Това разбира се влива енергия, която после извира, мотивира.

До каква степен обществената дейност е важна за вас, като автор?

Обществената дейност е един важен аспект, но никога нямаше да бъда писател, ако магията на езика не ме пленяваше точно толкова силно. Двете неща вървят ръка за ръка.

В едно ваше интервю казвате, че се чувствате еднакво удобно при християнството и суфизма. Брачната ви церемония протича по индуистки ритуал. Означава ли това, че подходът ви към религията е еклектичен?

Да, би могло да се каже. Но не се чувствам удобно в християнството. Християнството е безкрайно. Еклектичният подход би означавал, че човек възприема за себе си определени традиции и ритуали. Не мисля, че би трябвало да се ограничавам върху една категория или идеология. Напротив, не еднообразието, а именно многообразието на вярата за мен е божие доказателство.

Говорите за сливане на културите. В Европа обаче съществуват опасения най-вече заради мюсюлманските преселници. Какви са причините?

В Австрия до сега има две построени минарета, сега се водят спорове за трето. Има две джамии за 300 хил. души малцинство, това е абсурдно. Представете си само, това тук е едно общество, което претендира за абсолютната религиозна свобода. Тази тема е изкуствено развихрена от медиите и определени политически направления. В действителност не може да става и дума за ислямизиране на Европа, щом в страна като Австрия има не повече от три МИНАРЕТА. Напротив, смятам, че точно ксенофобските прослойки в обществото имат полза да притискат исляма в ъгъла, защото така успяват да го представят за нещо конспиративно. А джамията се вижда, обществена е, всеки може да влезе. Построяването на една джамия е в общ интерес. Джамията е първата стъпка към истински диалог. Докато вярващите се събират в задните дворове, ще продължават да бъдат само паралелно общество. Една част от проблема е, че не се знае къде са тези хора, те живеят в сянка. И усещането им за съществуване е точно такова. Чувстват се второстепенни и нежелани. Това чувство води до радикализирането най-вече на младите и безработни хора, защото им липсва усещането за принадлежност към страната, обществото, към конституцията, ценностите. В такъв смисъл е много жалко, че построяването на една джамия представлява проблем. Разбира се има още много да се направи, но положението далеч не толкова апокалиптично, както често се представя в медиите.

Вие и Димитре Динев сте не само най-четените български автори, пишещи на немски език, но като цяло най-четените автори. Как си обяснявате сравнително слабата международна популярност на други наши автори досега, пишещи на български?

Пишещите на български автори имат трудности, тъй като трябва да бъдат преведени. В това отношение има доста развитие в последните години. Все повече книги се превеждат и добрите преводачи стават повече. Без добър превод литературата си остава у дома. Освен това между 1944 г. и 1989 г. в България не са създавани произведения от забележителна стойност, с изключение на няколко добри поети, но в днешно време поезията ЗАПЪЛВА само една малка пазарна ниша. Единствено пишейки проза, авторът може да добие популярност. Мисля, че няма роман, написан в България МЕЖДУ 1944 г. и 1989 г., който да притежава необходимото качество, за да пробие на международно ниво. Ние не сме имали автори като Исмаил Кадаре, Данило Киш и други. Днес има редица млади и интересни автори като Георги Господинов, Георги Тенев, Алек Попов, Теодора Димитрова, които постепенно се утвърждават.

Вие критикувате доста от събитията в днешна България. Виждате ли и позитивни такива?

При последното ми пътуване преди две седмици усетих за първи път голям брой критични млади хора да се обърнат към мен с правилните въпроси, осъзнали, че трябва да променят обстоятелствата. Усетих, че през обществото преминава вълна на преосмисляне на миналото. Звучи апокалиптично, но в дългосрочно бъдеще България е застрашена от изчезване. Страната преживя вече едно демографско свиване, по-голямо от онова, причинено от всички войни взети заедно. Ако в тази страна младите хора нямат усещането за свободен и достоен живот, в една система, която позволява свободно движение, тази тенденция ще продължава и занапред. За да получи България изобщо шанс, нещо трябва да се промени. Често ме упрекват, че съм критичен, но това не е вярно. ОНОВА, което КАЗВАМ е ясно на всеки българин, но много малко СЕДНАХА и систематично проучиха и обобщиха нещата. Ако разговаряте с човек, който идва от семейство, което преди 1989 г. не е имало мрежа от връзки и привилегии, ще чуете, че в днешно време е изключително трудно да се успее, независимо дали в частния бизнес или на държавна работа или където и да било.

Много са. Наред с всичко останало пиша един дълъг роман за България, широка панорама на комунистическото време на базата на съдбите на двама герои – затворник и апаратчик, живота на които протича паралелно. Опитвам се да отговоря на въпроса, защо единият става редови член, доносник, кариерист, апаратчик, а другият намира сили да се противопостави. Пиша и пиеса за театър „Талия” в Хамбург, а и една новела – планове без брой.

Текст: Ива Пенкова

Снимки: Архив Илия Троянов и редакцията на „Българите в Австрия“

www.bulgaren.org