Питър Дракър, професор по социални науки, политология и философия
В обществото на познанието, в което навлизаме, индивидите заемат централно място. За разлика от парите, знанието е персонифицирано. То не се е настанило в някоя книга, база данни или компютърна програма. В тях се съдържа само информацията, докато познанието винаги се въплъщава в конкретна личност, която го носи в себе си, създава го, увеличава го или го обогатява. Преподава това познание или го предава на другите, използва го или злоупотребява с него. Така благодарение на прехода към обществото на познанието личността излиза на преден план. Това поражда нови предизвикателства, с които никой до този момент не се е сблъсквал, свързани с новата обществена фигура, образованият човек.
Ако феодалният рицар най-недвусмислено представя обществото от ранното Средновековие, а „буржоата” – от времето на капитализма, то образованият човек ще е неговият представител в условията на посткапитализма, където знанието се превръща в основен източник на богатство и благосъстояние.
Обществото на познанието се нуждае от образован човек, съвсем различен от идеала на хуманистите. Образованият човек търси възможности, чрез които притежаваните знания да са полезни днес, без да споменаваме моделирането на бъдещето. В романа на Херман Хесе „Игра на стъклени перли” светът се изобразява такъв, какъвто го виждат в мечтите си хуманистите, изобразява се и неговия крах. Книгата разказва за едно братство от интелектуалци, художници и хуманисти, които прекарват живота си в прекрасна изолация, посвещавайки го на Великата традиция, на нейната мъдрост и красота. Главният герой, най-съвършеният Майстор на братството, в края на романа все пак решава да се завърне в мръсната, вулгарна, шумна, раздирана от съперничество и борби алчна реалност. Той разбира, че неговите ценности ще си останат единствено „злато за глупците”, ако не придобият някаква стойност и за света.
Онова, което Хесе е предвидил преди много години, днес се случва в действителност. Навсякъде по света сегашните студенти започват да се оплакват няколко години след завършване на образованието си: „всичко, което така упорито изучавах, не означава нищо; то няма никакво отношение към моите интереси, нито към онова, което искам да правя.” ..Образованият човек на утрешния ден трябва да се подготвя и за това да живее в глобалния свят. Той трябва да стане „гражданин на света” като мислене, мироглед, информация, но същевременно ще черпи живителни сокове от родословната си среда, като на свой ред ще трябва да обогатява и подхранва собствената си местна култура.
Образованите хора трябва да се подготвят за живот и работа едновременно в две културни среди – на „интелектуалеца”, който се съсредоточава върху думите и идеите, и на „мениджъра”, насочващ вниманието си върху хората и практическата дейност. И светът на интелектуалеца трябва да се балансира чрез света на мениджъра, за да не се превърне в място, където всеки „си върши неговата работа”, но никой нищо не постига. Ако те обаче взаимно се балансират, може да възникне творческа атмосфера и порядък, да се създадат условия за изпълнение на поставените задачи и за достигане на крайните цели.
В обществото на познанието няма една единствена „царица на знанията”. Всички те са еднакво ценни и както твърди великият средновековен светец и философ Свети Бонавентура, всички еднакво водят към истината. Задължение на мъжете и жените, които ги притежават, е да ги превърнат в пътеки към истината, към познанието.
Капитализмът е господствал повече от век, когато в първия том на „Капиталът”(1867г.) Карл Маркс го определил като самостоятелен обществен ред. Чак 30 години по-късно, след смъртта му, терминът „капитализъм” е бил въведен в практиката. Следователно, ако днес се опитаме да напишем книга, наречена „Познанието”, това би изглеждало не само крайно самонадеяно, но би било прекалено преждевременно и смешно. Можем да се надяваме, че след 100 години подобна книга, макар и не под заглавието „Познанието”, вероятно ще бъде написана.
Едно нещо можем да предвидим: най-съществената промяна, която ще настъпи, ще бъде в областта на познанието, във формата и съдържанието му, в неговото значение и отговорност, както и в смисъла на понятието „образован човек”.
Кирил Христов за някои черти от характера на българина
Националните трагедии не са прихлупили завинаги хоризонта пред нашия народ. Един ден отново ще настъпи онази епоха на национален възход, в която най-после ще постигнем целите, преследвани в миналото.
Кирил Христов е роден през 1875 в Стара Загора. Учи в Търново, София и Триест. Учителства в Шумен и София. Стихосбирките му от края на ХІХ век, както и по-късното му творчество, го поставят сред най-блестящите български поети. През Балканските и Първата световна войни е военен кореспондент. От 1922 ръководи семинара по български език и литература в Лайпциг, а през 1930-38 г. в Прага. Умира в София на 7 ноември 1944 г.. Статията, която публикувам със значителни съкращения, е отпечатана в сп. „Родина” през 1939 г.
В наше време и в културния свят под народ вече не се разбира съвкупността от хора с еднакъв произход, а просто хора, говорещи един език. Макар че, нито северноамериканските негри говорещи английски са „англосаксонци”, нито пък сенегалците, говорещи френски могат да минат за французи. Така или иначе, там където цивилизацията вилнее със своите усъвършенствани съобщителни средства, народите стават все по-смесени. Там за народ в идеалния смисъл – като хора с родствена кръв – вече не може да става дума.
Разбира се, последното не означава, че отделните народи са престанали да се различават, така че да не може да се открие основният тип на всеки от тях. Затова, без да влизам в по-големи подробности относно расата и без да прокарвам паралели между българина и неговите съседи, ще пристъпя към някои черти от характера на
Човека, принадлежащ към моя народ
такъв, какъвто го виждам днес.
Едно от качествата на българина, което най-много се хвърля в очи, е издръжливостта му. Не съм виждал другаде селяни с такава повишена физическа издръжливост. Там, където един чужденец се труди по осем, най-много по десет часа, българинът работи по шестнадесет и повече. Ден и нощ. И при все това, понеже не си цени високо труда, той, въпреки своето по-голямо напрежение, продава по-евтино. За тая си добродетел в някои страни е ненавиждан от местните и преследван от властите. Тази българска физическа издръжливост пролича най-много през войните.
Смятат и чужди, и наши българина за много консервативен. Но това не е недостатък! Защото, ако не беше консервативен, отдавна щеше да загуби своя език, останал пет века без книга, и щеше да изчезне като народ. И тъкмо защото е консервативен, той е запазил своята самобитност. А какво е народ без свои самобитни, неповторими у други народи черти? Бледо копие на някой друг. Такъв народ не може да се развива в потока на своите традиции и няма бъдеще. И в това отношение българската интелигенция, която тъй лесно възприема чуждото и то главно незначителното, вредното – нерядко играе антинационална роля.
Българинът бил пестелив и скъперник. Пестелив да, но не и скъперник. Иначе нямаше да гощава госта си така, както само на Коледа или Великден яде. При все това той наистина е пестелив. Защото във всяко левче вижда късче свобода. А той нищо не обича така дълбоко като свободата.
Нашият човек е лош търговец. Но то му прави чест. Той не принадлежи към оная категория люде, сред които се е загубила мярката, кое човек може да отработи и кое да спечели с хитрост. Казват, че българинът нямал организаторски талант. Казват го обикновено представители на народи, които са получили почти всичко наготово. Но как могат да се обяснят огромните ни постижения в първите няколко десетилетия след Освобождението, ако действително нямахме организаторски дарби?
В една посока българинът много обича сам да се подценява: че му липсва достатъчно воля. Инат имал, но воля не. Безсмислица. Инатът може да е некултивирана воля, но все пак е воля, при това в най-голяма степен. Отправен към важен обект, той е зидаща стихия. Не е случаен изразът: “Българин! С главата си стена пробива!”. Ето това е вярното.
Българинът е скептик, дори черногледец. Вярно е. Но всеки, дълго робувал народ, е такъв. Въпросът е, дали то е слабост или сила. В края на краищата лековерният е винаги измамения, разочарования. Скептикът е реалния човек. Но тая склонност на духа има и едно измерение, от което българският живот (особено културният) много е страдал. Защото българинът не вярва на своите избрани люде, на онези които дават смисъл на обществото. Впрочем, свързано със
Скептицизма на българина
е и едно друго негово качество – липсата на експанзивнст.
Някои чужденци смятат българина за твърде приземен човек с дух, неспособен за полет. Последното е или съзнателна клевета или чудовищно неразбиране. Защото обичта на българина към земята е една от най-хубавите форми на обичта към свободата. А ако устремът към свобода не е полет, аз не зная, кое е полет. Един народ без полет не е способен на такива чудеса от храброст и преклонение пред героичното, с каквито изобилства българската история.
Струва ми се също, че българският народ е може би единственият в Европа, у който с такава строгост и с всички средства се пази семейната чест. Не говоря за интелигенцията, а именно за народа. Неслучайно българският войник е единственият, който не е изнасилвал жени през отминалите войни.
Българинът не дава две пари за чувството си за хумор. Макар че го има в прекомерно изобилие, но в него се усеща и тъгата на днешния ни ден и на вековното печално минало.
Не ще и съмнение, че още много може да се каже за българина. И нашият, като всеки народ, си има и негативните страни. Важното при българския обаче е, че положителното е толкова много и така съществено, щото може да се говори само за него, без да се налага да напомняме и усилваме отрицателните му прояви (грубост, завист и т.н.) с надеждата, че с напредъка на народната култура те постепенно ще изчезнат.
Гаутама Буда: „Стремете се с всички сили към спасение!”
Публикувам кратки бележки за Гаутама Буда, за будизма и неговите основни ценности. Използвана е информация от книгата „Боговете на лотоса” с автор Еремей Панков. „Според религиозната традиция Буда е роден през май 623 г. преди новата ера и е изпаднал в състояние на нирвана в деня на майското пълнолуние на 523 г. преди новата ера, като живял по този начин осемдесет години.
Странстващият отшелник Сидхарта, както нарекли Буда ревностните му почитатели, носел родовото име Гаутама. Той принадлежал към неголямото племе шаки, което се състояло според преданието само от воини. Племето шаки живеело на малка територия, разположена от двете страни на днешната индийско-непалска граница.
Бащата на Гаутама бил вожд на племето. Младият Гаутама получил добро образование, научил се превъзходно да управлява бойни колесници, да владее оръжието, усвоил обичаите на племето. Оженил се за девойка от своето племе, която произхождала от знатен род. Тя му родила син. Животът на Гаутама (тепърва му предстояло да оправдае името Сидхарта, което означава „изпълнил мисията си”) протичал леко и щастливо.
Но един ден, разхождайки се с колесница, Гаутама имал няколко забележителни срещи – видял старец, прегърбен от годините. Видял сакат човек с кървящи рани по тялото, минал покрай траурна процесия, която вървяла след лежащ в ковчега покойник. Той видял и един аскет, потънал в дълбоки размисли. Това били четирите срещи на Буда.
– Кой е този? – попитал той, когато срешнал стареца.
– Ти виждаш старостта – отговорил кочияшът. – Ето какво прави тя с хората.
– И аз ли ще стана някога такъв?
– И аз, и ти, в уречения час. Това е общата съдба на човешкия род.
„Горко на родения, помислил си Гаутама – защото в това, което се ражда, вече се таи семето на старостта.”
– И аз ли няма да избягна болестта? – попитал той, когато срещнал сакатия човек.
– Нито аз, нито ти. Това е общата съдба на всички живи същества.
– Какво значи това? И защо така плачат тези хора? – попитал Гаутама, когато видял покойника.
– Този, който умира, вече никога няма да види нито майка си, нито баща си, нито близките си, и те него също никога няма да видят.
– А този кой е? – попитал четвъртия път Гаутама, като срещнал отшелника. – Този човек също не е като всички останали.
– Той се е оттеглил от света, като е избрал благочестивия път на състрадание към всички живи същества.
Като остра мълния ранила сърцето му мисълта за предопределения за страдания човек. Кои сме ние? Откъде идваме? Къде отиваме? В какво е крайният смисъл на нашите страдания? И безнадеждна мъка замъглила съзнанието му. Като се върнал у дома си, той се отдал изцяло на своите тъжни мисли.
Посред нощ се събудил, обзет от страшна тревога. Почувствал, че е настъпил часът на великата промяна в неговия живот и решил незабавно да се оттегли от света. Преди да скъса окончателно с предишния си живот, поискал за последен път да погледне сина си. Но нежната майчина ръка закривала лицето на момченцето.
„Ако отместя ръката й, тя може да се събуди и ще ми бъде трудно да ги напусна. Ще се върна да видя сина си, когато открия истината.” И той решил в размисъл да открие пътя, който води към избавление от мъките. Като сменил дрехите си с дрипите на случен пътник, Гаутама поел трудния път на търсенията.
Седем години се лутал в търсене на този неизвестен път. Търсел истината в свещените тайни на брамините, търсел я у себе си, като умъртвявал плътта си с глад и бичуване, живял дълго време в джунглите, където само зверовете можели да го чуват. И изведнъж го осенило откровението. Това се случило, когато седял, вглъбен в себе си, под едно пипалово дърво (познато като Бодхи или дървото Бо, „дървото на мъдростта”) на брега на една река. Гаутама станал Буда.
Той опознал четирите благородни истини. Първата – съществуването на страданието – да съществуваш, значи да страдаш. Втората – причината за страданието е желанието, което при удовлетворяването му само се увеличава. Третата – прекратяването на страданието става чрез унищожаването на желанието. И четвъртата – Гаутама осъзнал пътя, който води към това унищожаване – благородния „осмократен” път.
Буда бродил четиридесет и пет години по градове и села и проповядвал своето учение. Той починал на осемдесетгодишна възраст. Легнал под пипалово дърво Буда се обърнал към хората с думите: „Няма какво да ви кажа повече освен това, че всичко създадено е обречено на разруха! Стремете се с всички сили към спасение!”
„Осмократният път” е нещо като стълба, чийто стъпала са: 1. Праведните убеждения, чрез които се разбират благородните истини. 2. Праведните стремежи, които изискват решителност в следването на благородните истини. 3. Праведните думи – отказване от лъжата, клеветата, оскърблението. 4. Праведното поведение, което включва забраната да се вреди на всякаква проява на живот.
5. Праведният начин на живот или просто честност в живота. 6. Праведното усърдие – постоянство в преодоляването на лошите помисли. 7. Праведната памет или постоянно самонапомняне, че всички прояви на света не са нищо друго, освен илюзия. 8. Праведното самовглъбяване – самоусъвършенстване чрез отказване от всичко земно, постигане на вътрешно спокойствие, безстрастие, избавяне дори от тази благородна радост, която води след себе си освобождаването от мирските окови.
Това последно, осмо стъпало, е същността на будистката етика. Моралното усъвършенстване на будистите се отличава рязко от това на християните. То не изисква абсолютизиране на такива понятия като добродетел, любов към ближния и т.н. То има друга висша цел: спокойствие, самовглъбяване, пълно уравновесяване, съвършенство.”
Илия Бешков през 1939 г. пише: Ботев определи съдбата на българския човек и мястото му в света на историята и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи.
Тоя луд син всели в нас божествената си лудост… Неговият дух се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на България. Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив напои разораната пръст с алената си кръв и върху нея ведно с вятъра прошумя неговия стих, затрептя като копие, забито в жива плът.
Той опозна своя народ чрез сърцето си, и него даде, за да го запази от безсърдечните. Той даде на земята си своето име, а нас назова “свои братя невръстни”- да помним и да знаем и като него да мрем за тая чудно хубава и вечна майка земя.
Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стигне ли огънят на пламналия дух, обхванал простите народни души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая любов, които нямат начало, нито край. Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят, а ние ще обеднеем, па макар и всред най-тлъсто благоденствие. Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и ожени за вековете, изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото в света на историята, и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи.
Без Ботев няма България! “ На тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и “свободния дух” на тия, които я работят. Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!… И в най-облачните и бурни дни българската земя ще има своето слънце – Ботев!
Йордановден, Водици, Водокръщи, Богоявление, Мъжки водици – празник, с който завършват т.нар. мръсни дни. В навечерието на Йордановден се приготвя последната трета Кадена вечеря. На трапезата се поставят само постни храни и недогорялата свещ от втората Кадена вечеря. Орехите от Нова година се разчупват и по тях се гадае за бъдещето. С Йордановден е свързано познатото на всички българи вярване, че през нощта срещу празника „небето се отваря“ и който в този момент поиска нещо, то ще се изпълни.
Основните обреди на Йордановден са свързани с вярата в здравоносната сила на водата. След службата в църквата свещеникът хвърля кръст във водата, а ергени го изваждат. Вярва се, че този, койот е извадил кръста от водата, ще бъде здрав и щастлив. Той обикаля с кръста селото, а всички го даряват. Има поверие, че ако хвърленият във водата кръст замръзне, годината ще бъде здрава и плодовита.
На Йордановден се извършват редица обреди с кръстената вода. Още сутринта чисто момиче измива на реката (или чешмата) домашната икона и палешника от каденето, за да е бяло житото, което ще се роди. Там, където е хвърлен кръста, болните се изкъпват (напръскват), за да оздравеят. Всеки си измива лицето и ръцете „за здраве“.
Наименованието на празника в Югозападна България – Мъжки водици – идва от обичая на този ден да се изкъпят само младоженците (до една година след сватбата) и момченцата до едогодишна възраст. В този район се среща избирането на кум за цялото село до следващия Йордановден. Кумът спохожда къщите с котле светена вода, взета от църквата, и ръси.
В Родопите през този ден пет-шест мъже къпят обредно пеленачета, годеници и младоженци. Обредът се нарича Хаскане по възгласа „Ха-а-с-с-а“, с който те придружават повдигането до три пъти този, който ще бъде къпан.
В Македонската област празникът е известен и като Женски водици. По къщите обикалят малки момичета до 10 години, наречени моми-водичарки, които изпълняват специални песни – водичарски. По съдържание те са близки и с коледните, и с лазарските песни и също като тях са различни според мястото на изпълнението (пред църковните врати, пред къщните врати, в дома) и според човека, на когото се пеят. От Йордановден започва изпращането на сгледници и периодът на сватбите до Великденските заговезни.
Според православния календар празникът ознаменува кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в река Йордан, В момента на кръщението небето „се отваря“ и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас:“Този е Моят възлюблен син, в Когото е Моето благоволение“. Оттук и названието на празника – Богоявление. Исус Христос се потапя трикратно във водите на Йордан и излиза от тях. Този акт символизира тайнството на смъртта и възкресението на човека у него: умира земният чоек, наследникът на Адам, умира грехът му и се ражда, възражда възкръсва одухотворения човек. След кръщението си Христос поема пътя на страданието в името на вярата като духовен човек. Денят на Христовото кръщение първи започват да празнуват египетските християни (III век). Е IV век празникът се пренася на Запад.
Именници: Йордан, Йордана, Данчо, Дана, Боян, Богдан, Богдана
Денят на Свети Стефан се чества на третия ден след Рождество – 27 декември. Култът към този светец е голям, почитта към него – също. От времето на Апостол Павел насам всички наричат Св. Стефан пръв мъченик (първомъченик), защото е една от първите жертви на християнската вяра.
Свети Стефан е първият християнски мъченик и първи служител (архидякон) в устройващата се Ерусалимска община-църква. В нея влизали хора от всички среди, като богатите предоставяли имотите си за подпомагане на общината, а Св. Стефан посочвал дейност и призвание на отделните й членове. Може да се каже, че това е била първата реална християнска община, която била толкова убедително и справедливо изградена, че юдеите завидели, оклеветили Св. Стефан и го пребили с камъни. Преданието разказва, че Богородица наблюдавала мъченическата му смърт и се молела за него.
Традиции и Обичаи на Стефанов ден
Стефанов ден е третият ден на Коледа и последният празник за годината. Приготвят се месни ястия и на трапезата се събира цялото семейство. Младите семейства ходят на гости на кумовете си или на по-възрастни роднини Най- често се приготвят свинско с кисело зеле и баница с месо.
Един от основните обичаи, свързани с 27 декември, носи името ладуване. Момите се събират и гадаят заедно за женитба. Всички неомъжени жени топят китки, привързани с пръстен или друг личен предмет, в ново менче пълно с вода.
На другата сутрин една от момите, облечена като булка, вади китките от менчетата и нарича за женитба и щастлив семеен живот.
Момите слагат ечемик под възглавниците си и се надяват да сънуват бъдещите си съпрузи през нощта.
На Стефанов ден се спазват обичаите за Мръсните дни. През този период хората се пазят от зли сили. Не се ходи навън през ноща, а жените следват редица обичаи, за да предпазят домовете си от злото.
Mанастир „Свети Стефан“
През 5 в. мъж на име Лусиан сънува, че мощите на Св. Стефан се намират в „Бейт Джамал“. Действително на въпросното място се откриват кости и се построява визнантийска църква. През 1930 г. върху руините на византийската църква е построена църквата „Св. Стефан“. Счита се, че там се пазят тленните останки на Св. Стефан, с позволение от Рабан Гамлиел II (1-2 в., учител на Раби Акива), председател на Синедриона, който поддържал Стефан по време на съденето му от Синедриона, защото споделял принципите му. Построен е и католически манастир, управляван от салезиански монаси. Имотът е закупен през 1878 г. от отец Антонио Белони, който създава в Бейт Джемал гимназия по селско стопанство в полза на бедните младите хора, особено за сираците.(Дора Дабаш/Фейсбук)
На този ден празнуват всички с имената Стефан и Стефка и производните им: Стефи, Стефко, Стефанка, Стефания, Фани, Теки, Венчо, Венцислав, Венцислава, Стамен, Стан, Стамена, Станчо, Станимира, Станислава, Стане, Цако, Цанко, Цано, Цанчо, Цанка, Стою, Стоян, Стояна, Стоичко, Шон, Шона.
Митингът на СДС на 7 юни, 1990 г. Снимах се с моя приятел Сашо от Бургас, който долетя със самолет, специално за събитието.
ЛИЯНА ПАНДЕЛИЕВА
Когато Петко Симеонов ме покани да стана лице на СДС, бях на 19 години. 10 ноември ме завари на работа в „Панорама“, а в телевизията нищо драматично не се случи. Работех като секретарка на Иван Гарелов (бях завършила с първи клас квалификация машинопис и стенография и говорех перфектен руски).
Официалният говорител на СДС Георги Спасов записа първото си политическо обръщение, седейки на моя стол. Никой не бе забелязал, че зад нега са подредени два рафта с играчки и затова правихме втори запис без тях. Спасов плашеше аудиторията с голямата си черна брада и смръщения си поглед. Компанията се допълваше от също така брадатия Петър Берон. Само Петко Симеонов нямаше брада, но не беше телегеничен. Огромен недостатък на първите лидери на СДС бе липсата на визия. Офертата на Петко Симеонов към мен да стана лицето на СДС бе потвърдена от Желю Желев на вечеря в Руския клуб. Много пъти са ме питали как съм се появила на прословутия плакат. Според някои идеята била на Жак Сегела. Говорих с него след години и той отрече. Петко Симеонов ме прати в някакво студио където ми връчиха картонче с надписа СДС и ми казаха да се усмихна на фотографа. Никой не обясни за какво ме снимат. Така една утрин цяла България бе залята с лицето ми. Тиражът бил отпечатан в Гърция и напълнил цял тир. Няколко милиона плаката! Днес не притежавам нито едно копие от него. Невъобразим шок е слизайки от тролей, да се озовеш срещу стена, облепена са 20 плаката само с твоето лице. А в следващия миг към мен тичат три гражданки, показват с пръсти знака на победата, сякаш се канят да ми извадят очите. Колкото успешен беше този плакат, толкова кошмарно голяма грешка бе картата с черепите. На нея бяха показани всички места, където комунистите са убивали хора. Резултатът от този ход по-късно бе отъждествен с политическо харакири. Идеологът на този изключително неуспешен продукт вече беше Жак Сегела. Лелки от всякакъв калибър, озовали се незнайно как в СДС, твърдяха, че не е редно толкова младо и хубаво момиче да се показва редом със сериозните лидери. Мразеха ме до степен да напускат стаята, в която влизам. В същото време сериозни поддръжници ми бяха Петко Симеонов, Петър Берон, Желю Желев, Петър Дертлиев, Ивайло Трифонов, Михаил Неделчев. Георги Спасов стана мой добър приятел години по-късно. Той беше много искрен и отдаден на каузата човек който дълбоко преживяваше всичко, което се случва. По време на транспортно произшествие след късно връщане от митинг се събудих с глава, притисната към гърдите му. В мига, когато колата ни полита към външната мантинела на мост по магистрала „Хемус“, Желю Желев в последния миг завърта волана на задрямалия водач. Тогава Георги Спасов ми прегръща главата, за да я запази, ако катастрофата е по-сериозна. Книгата, която написах за събитията през 90-а, бе вдъхновена от него и затова и му я посветих. Моята ключова роля бе участие в телевизионното студио на СДС. То обаче се превърна във второто най-вредно нещо, след плаката с черепите. Бе изпълнено с негативизъм. От екрана се лееха буквалистични истории за побои, насилие, хитлеровски методи на изтезание, жертви и зверства. Всъщност студиото не работеше за предстоящите избори, а избиваше комплексите на група кинорежисьори. Някой с право ще изсъска, че аз бях женена за един от тях Огнян Купенов. Съвместният ни живот не продължи повече от 2 седмици. И до днес не мога да обясня на хората какво е да си на 19 години, а да те възприемат едва ли не като божество. Старци ме спираха по улицата, за да ми целунат ръка. Възрастни жени трескаво сваляха от себе си бижута и ми ги бутаха в ръцете. Млади майки ми подаваха бебета за благословия. Непознати ми поднасяха огромни наръчи с цветя. Целуваха ме, мачкаха ме, дърпаха ме. Разписвах хиляди плакати, а всеки искаше и лично посвещение. Сякаш цяла България беше полудяла и всички твърдяха, че именно аз нося демокрацията. Не можех да се разходя, да пазарувам, не можех като всяко нормално момиче да се огледам в някоя витрина. Отвътре обезателно някой щеше да размаха два пръста. В същото време се движех сред новите лидери. Те, водени от амбиция да излязат на политическа сцена, трескаво замитаха онова, което са били до този момент. Нямам доказателство за тайните контакти на Петко Симеонов, но само него съм чувала да говори по „петолъчка“ от кабинета си на „Раковски“ 134 (специален четирицифров телефон за връзка между водачите в ЦК и за топ журналистите в телевизията и радиото, а в случая и на СДС лидерите) с Андрей Луканов по следния начин: „Лукчо, братче, не ни пускат момичето по телевизията. Хайде звънни им, че тази вечер я искаме да прочете една декларация“. С лидерите на СДС се запознавах в движение докато пътувахме по митинги из страната. Първият за мен бе във Велико Търново. И до днес като отида там се качвам на мястото, откъдето говорих. На този първи митинг вдъхновен поп ми подпали косата със свещ защото се спъна и я изпусна. Композиторът Стефан Димитров ми загаси главата, като ме удряше с две ръце. После Къци Капанов ме подстрига така, че да не личи колко малко коса бе останала на темето ми. Вечерите след митингите из страната помня като нещо черно и тревожно. Тогава лидерите местни и национални ставаха истински. Почти всички се напиваха здраво. Местните започваха да крещят, че не ги оценяват, че на техните плещи се крепи СДС. Онези, които вече бяха на водещи позиции, не оставаха длъжни. Някои от тях днес са тачени бизнесмени и банкери.Когато спирахме в малки населени места и селца да говорим за демокрацията, ни гледаха като маймуняци и често ни се смееха. Нямаше значение кой какво би казал. Първата ми среща с Емил Кошлуков бе докато работех в телевизията. Тогава беше юноша блед, ама много блед и много гладен. От лавката му купих баничка и той си я хапна, докато се топлеше на радиатора в кабинета ми. Впоследствие се превърна в една от най-противоречивите личности на СДС.Истината за дълбочината на въодушевлението от настъпването на демокрацията стана болезнено ясна още след утрото на първия тур на изборите на 10 юни. Прибрах се от изборната нощ в НДК към 4 сутринта, а когато се събудих в 8, синьото по околните балкони и прозорци бе изчезнало. Плакатите и знамената бяха изчезнали още през нощта. Повечето хора бяха решили, че със СДС е дотам. Само след няколко години настъпи и пълното отрицание на всички лица от 90-а. До един влязохме под общия знаменател на предатели на синята идея. Филип Димитров публично заяви, че Надежда Михайлова е била единственото лице на СДС в неговата история. Още през 92-а тя бе задължена да се подстриже като мен и да се накъдри. Избухна враждата между Петър Берон и Желю Желев. Берон никога не можа да преживее факта, че Желев разкри агентурното му минало. Сърдит бе и Петър Дертлиев, който считаше, че Берон нечестно е заел председателското място в СДС, след като Желев стана президент. В самото начало в СДС нямаше нито Иван Костов, нито Надежда Михайлова, нито много други хора, които разчитайки на обърканите спомени на хората, те днес твърдят, че са основатели и двигатели на движението. Мнозина от успешно реализиралите се бивши лидери на движението бързо развиха търговския си инстинкт. Те намираха богатите българи зад граница, обещаваха им реституция, обещаваха апетитен бизнес и срещу услуги в България получаваха великолепни комисионни и издръжка за пътуване по света. Истината е, че голямата сделка, която осъществи СДС, бе реституцията
Партията беше силна, докато от нея зависеше финализирането на този процес. В резултат на този акт обаче, класовото деление в страната стана така осезателно, че то възроди омразата у българите, които не наследяваха нищо от никого.
Но горчивата истина е, че роенето, деленето и цепенето вътре в СДС бяха резултат от отдавна таената личностна неприязън и завист между отделните лидери. Мнозина личностно и житейски объркани хора виждаха последния влак да се реализират именно чрез партийна принадлежност. Разпадът в СДС се случи не по политически и идейни причини, а поради лична ненавист и желание за власт и популярност. Днес, когато демокрацията навършва пълнолетие, този проблем все още не е преодолян.
Английската и немската дума “Свастика” произлизат от санскритската дума: “Svastikah,” която означава “бидейки щастлив”.Първата част от думата, “SVASTI-”, може да се раздели на две части: “SU-” (добро; добре) и “-ASTI-“ (е), като частта “-ASTIKAH” означава „бидейки“. В Индия думата е асоциирана с благополучие – тъй като означава „благоприятен“. В Индия свастики в посока на часовниковата стрелка и обратно на часовниковата стрелка са използвани с различни значения. Тъй като свастиката е прост символ, той е бил използван по всяка вероятност независимо от много човешки общества. Едни от най-старите известени свастики са били изобразени в палеолитна пещера преди повече от 10 000 години. Преди около 2 000 години, когато будизмът бива внесен в Китай от Индия, китайците също заемат свастиката и нейното значение на “благополучие”. В Китай свастиката се счита за китайски йероглиф произнасян като „Уан“ (на мандарин). Тя е считана също така за еквивалент на друг китайски йероглиф със същото произношение, който означава ‚“десет хиляди; безкрайно голямо число; всичко“. Символът на свастиката е бил използван в продължение на хиляди години практически от всички групи от хора на планетата. Тя е била позната на германските племена като „Кръста на Тор“ и е интересно, че нацистите не са използвали този термин, който е в съгласие с немската история, но вместо това предпочитат да „откраднат “ индийския термин „Свастика“. Символът бива донесен дори в Англия от скандинавските заселници в Линкъншир и Йоркшир като „Кръста на Тор“ дълго преди Хитлер. Още по-интересно е, че знакът е бил намерен на еврейски храмове в Палестина отпреди 2000 години, така че Хитлер (по невнимание?) е „откраднал“ еврейски, а също и индийски символ.В Америка свастиката е използвана от местните Американци в Севера, Централна и Южна Америка. Според Joe Hofler, който също така се позовава на Dr. Kumbari от музея на Urumqi в Xinjiang – Китай, индо-арийците от Германския клон пристигат в Европа около 2,000-та година преди новата ера и донасят със себе си символа на свастика (слънчев диск) на тяхното религиозно изкуство по това време, открито в разкопки на гробовете Kurgan в степите на Русия и индо-арийските гробове в Xinjiang, Китай.
.
.
Справки с информация относно свастиката:
1. Thomas Wilson, Curator, Department of Prehistoric Anthropology, U.S. National Museum, Chapter „The Swastika, the earliest known symbol and its migrations; with observations on the migration of certain industries in prehistoric times, “ from „Report of National Museum“ (1894), pp. 757-1030. (On-line version of this Chapter can be obtained from the following site: http://abob.libs.uga.edu/bobk/sw/ ) 2. Barbara G. Walker, „THE WOMAN’S ENCYCLOPEDIA OF MYTHS AND SECRETS“ (1983), and „THE WOMAN’S DICTIONARY OF SYMBOLS & SACRED OBJECTS“ (1988), both published by Harper & Row; 3. James A. Michener, „THE SOURCE“; 4. Ernest Klein, „KLEIN’S COMPREHENSIVE ETYMOLOGICAL DICTIONARY OF THE ENGLISH LANGUAGE“ (Elsevier, 1971); 5. Robert H. Mathews, „MATHEWS‘ CHINESE-ENGLISH DICTIONARY“ (Harvard, 1966); 6. The book „In Search of the Cradle of Civilization“ by George Feuerstein, Subhash Kak, and David Frawley (Quest 1995) describes the history of India from a perspective different from that of English colonialists.
Свети Климент Охридски е средновековен учен и първият епископ, проповядвал на старобългарски език.
Православната църква го тачи като един от светите Седмочисленици. Предполага се, че Климент е българин, роден в Югозападна Македония.
Данните за живота му преди неговата дейност в България са оскъдни. Те се намират в две гръцки жития: „Пространното житие на Климент Охридски“ от Теофилакт Охридски (1084-1107) и в „Краткото житие на Климент Охридски“ или т. нар. „Охридска легенда“ от друг охридски архиепископ и също грък — Димитрий Хоматиан (1216-1234). Хоматиан пише, че първите гръцки преводи Климент е направил на „тукашния български диалект“. Теофилакт е този, който го нарича „пръв епископ, който проповядвал на български език“ (πρωτος εν βουλγαρω γλοσση επισκοπος) и „най-учен мъж“ (ανηρ λογιωτατος), а Димитрий Хоматиан пише за Климент: „Пръв той заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на благочестие и православна вяра на мизийския народ.“
Предполага се, че Климент е участвал на млади години още в хазарската и аланската мисии на Кирил и Методий през 859-861 г.
Безспорно Климент участва и в мисията на Кирил и Методий във Великоморавия като техен ученик. В някои по-късни славянски жития се казва, че презвитер Климент е бил ръкоположен заедно с Наум в свещенически сан от папата в Рим в 868 г., преди смъртта на св. Кирил.
След смъртта на Кирил в Рим през 869 той се връща с Методий в Панония и Великоморавия, а след като Методий почива (пролетта на 885 г.), Климент, заедно с избрания от Методий за негов наследник Горазд, оглавяват продължаващите спорове с германския клир и новия моравски княз във Великоморавия.
Епископа на Нитра Вихинг е натоварен от папа Стефан V да управлява Великоморавската църква и не признава Горазд. Климент, след като е хвърлен за определено време в затвора, с Наум и други ученици е изгонен от страната и в края на 885 или 886 преплува на сал „от три липови дървета“ Дунав и пристига в тогава граничещата с Моравия България заедно с Наум Преславски, Сава, Ангеларий и може би Горазд.
Наум остава в столицата и поставя основите на Преславската книжовна школа, а Климент е изпратен в 886 г. в областта Кутмичевица да основе вторият главен книжовен център в държавата.
В Кутмичевица, пише Теофилакт, имало много плодни дървета, но диви. Затова Климент пренесъл от Византия различни видове и „чрез присаждане облагородил дивите дървета“. Там Климент отсяда в три подарени му от цар Борис I имения, но главно в третото около Охрид, където създава Охридската книжовна школа, първия славянски университет.
За седем години (886-893) той обучава на глаголица, и както пише Теофилакт „на българско наречие“, близо 3 500 ученици. През 893 г. е извикан от новия цар Симеон в Преслав, където е ръкоположен за епископ на Величката епархия (Велека / Великия и Дрембица) в същата област, с титлата „Велички“. Така той става там първия славянски епископ.
Климент основава в Охрид с помощта на цар Симеон манастира „Св. Панталеймон“ (не случайно едноименната църква в Преслав е първият славянски културен център) и още една църква, която после става архиепископско седалище, така че той е построил две от трите тогавашни охридски църкви. За последен път Климент се отправя в Преслав и моли цар Симеон да го освободи от задълженията му като епископ, но получава отказ.
Уморен от пътешествието, но работещ над превода на Триода, Климент умира на 27 юли 916 г. в Охрид. Погребан е в притвора на „неговата“ манастирска църква „св. Панталеймон“ („Стари св. Климент“), превърната около 1515 г. в джамия, възстановена от руините през 2001-2002 г. Останките му са пренесени в охридската църква „Св. Богородица Периблептос“, наречена след това „св. Климент“. Част от мощите на светеца днес се съхраняват и в новопостроената в Пловдив църква „Св.Климент Охридски“. Скоро след неговата смърт епископ Климент е канонизиран. Паметта на св. Климент Охридски се чества на 25 ноември – именния му ден, а в деня на неговата смърт – 27 юли, се чества паметта на всичките свети Седмочисленици: Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.
Свети Климент Охридски е един от най-значимите автори на старобългарски език, той пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда църковни текстове. В науката се посочват от 15 до 50 негови съчинения. В „Краткото житие“ се казва, че той „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“. Затова обикновено се смята, че той въвежда и кирилицата, макар че е по-вероятно тя да се развива постепенно под силно византийско влияние в Преславската книжовна школа в началото на 10 век.
Първият съвременен университет в България — Софийският университет „Свети Климент Охридски“, е наречен на негово име при основаването му през 1888 г. и на днешната дата отбелязва тържествено своя патронен празник.
Преход няма, комунизмът продължава, но с други средства.
. С него можеш да разговаряш с часове в скромния му офис в центъра на София, но той никога не се съгласява на интервю. И сега е така. Въпреки това оставаме с усещането, че изтъкнатият земеделски деец иска да сподели мислите си с повече хора. Ценко Барев е един от малкото истински, а не измислени дисиденти, които предпочетоха да са в сянка, но да останат верни на принципите си и да продължат да работят за родината. От младежките си години той е активист и близък съратник на Г.М.Димитров и Никола Петков. През 1941-ва е арестуван и осъден по ЗЗД за антиправителствена дейност на 15 години затвор. Лежи в съседство с ген. Владимир Заимов и Никола Вапцаров. Освободен е на 8 септември 1944 г. След Девети септември Ценко Барев отново попада в черния списък на комунистите. Бяга през Гърция за Париж. Започва работа в Българския национален комитет „Свободна и независима България“ и става гл. редактор на списание „Освобождение”. Член е и на ръководството на Интернационала на съпротивата. Участва в издаването на излизащото на пет езика списание „Континент“, в редакцията на което работят колоси като Александър Солженицин и Йожен Йонеско. През 1973 г. Барев основава Българското освободително движение със седалище в Париж. А в родината си се връща за пръв път през 1991 г., като се опитва да обедини враждуващите земеделски съюзи. Избран е за съюзен секретар на БЗНС-единен. Усилията му обаче да направи мощна и реформаторска земеделска партия, независима и от СДС, и от БСП – среща ожесточен отпор.
интервю на Еми Мариянска
-Г-н Барев, твърдите, че в България никога не е имало демократичен преход, в какво живяхме тогава 20 г.?
– Преход няма, всичко е както преди, просто властта на комунистите се трансформира по нов ночин и с нови средства. Историците ни са длъжни да кристализират истината в историята. Примерите за деформации са много. Помията, която се хвърли върху народа в тия години, гаврата, която се провежда, продължава. Вижте само какви хора оглавяват синдикатите. Всеки един напълни джобчетата. Фукаха се, без да бъдат достатъчно компетентни. Приемаха хората както Рузвелт – „до камината”. Помня как по телевизията даваха Петър Стоянов и го питат да каже 3 имена на бивши български дипломати. И той посочва: Вълкович, вторият – „един, който беше в Англия и остана там емигрант” – така се изрази, и за третия каза – „моят приятел Силянов”. Нито един от посочените не е бил дипломат. Единият – Момчилов, чието име Стоянов даже и не помнеше, е пратен от Борис като икономист и немски възпитаник. Вълкович също не е дипломат, а пратеник на Стамболов при султана. И третият – Силянов, е само секретар на българската легация в Париж. Та ето с какво незнание и по какви критерии се избираха и президенти, и други. Всичко, което намираме в нашенския преход, е на нивото на този пример. Но кой е бащата на въпросния президент?! Баща му е бил зам.-шеф на българските легиони, т.е. – на Хитлеровата армада в България. Като областен управител пък води кучетата в едно пловдивско село, за да разтури кооперацията.
– Защо хора със съмнителни биографии и качества успяха да заблудят народа?
– Защото са потребни – еднакво потребни и на едните, и на другите. И всичко вървеше по предварително сформиран план. Дойде един едноок американец да прави шокова терапия у нас. Идваха чужденци с чанти с пари, с български пари, взети преди това по разни начини и при готова почва, подготвена от Запада. Какво беше Фондация „Аденауер”?! Един мой познат, германец, веднъж ми каза: „Господин Барев, вразумете ги тия вашите седесари!”- и ми показа един списък: „Ние сме им дали, вика, копирни машини, това, това…! Толкова не е дадено на християндемократическата партия на 80 милиона германци, но 6 милиона българи го получиха заради СДС. И сега са дошли да им дадем печатница и още какво ли не!”, възмущаваше се човекът. Разбирате ли каква е била схемата – ония са давали, за да се гради демокрация, а тия са си ги взимали за себе си. Затова нещата стигнаха до тук.
– Каква е прогнозата ви за бъдещето на страната, така ли ще продължава всичко, постарому?
– Не. Още няколко месеца търпение и след това ще дам изявление, ще говоря открито. Нас, земеделците около мен, ни нарекоха спекуланти. Три пъти в миналото ни разбиваха качулки офиса – чупиха машини, задигнаха имущество. Два пъти при Костов и един път при Симеон. Вярвам обаче, че ще дойде време, когато всичко ще се изясни.
– Но след 4 месеца ще са минали изборите – няма ли да е късно да говорите?
– Че какво като ще са минали изборите?! Нещо ще се промени ли според вас? Нищо няма да се промени.
– Какво е отношението ви към премиера Бойко Борисов?
– Той беше охранител и на Живков и на Симеон, т.е правил им е услуги. Какво искате да направи един човек на услугите?! Знаете ли как е в чужбина? Колко трудно е да спечелиш чужденеца за приятел? След години ще те покани в дома си. А тука всичко е преоценено. Приятелството също. Карат се, бият се в парламента и после се прегръщат. Преди два дена Станишев много откровено каза: „Ние сме същите, но се променяме с оглед на събитията!” Нужен ли е коментар?! Нещата са ясни.
– У българите се забелязва носталгия по Живков…
– Правят сравнение хората. Най-напред чакаха 10-20 години да си купят едно апартаментче. Сега има апартаменти, но няма с какво да си ги купят. Градинки имаха хората – с мотички ги обработваха, а голямата земя беше в ТКЗС-то.
– Защо не успяхте да задържите кооперациите?
– Ние направихме 400 кооперации при Иван Костов. Нямаше закон за ликвидацията. Комасацията беше направена – ТКЗС-то си отива, но кооперацията остава. Който иска да излезе – ето му парчето. Но това не се случи. СДС направи търговски предприятия и ликвидираха кооперациите. Създадоха Закона за ликвидационните комисии. Сега какво правят?! Произвеждат жито, рапица, слънчоглед. Взимат една част от парите от ЕС и въпросът е приключен. Всичко това върви „по предварителен замисъл”, а Борисов играе ролята на данъчен пристав.
– Защо земеделците изпуснаха юздите на властта?
– СДС, с агенти отвътре в партията, с фалшификации обърнаха хода на събитията. По изборите в 11 часа предиобед БЗНС държи 17 на сто от гласовете и до един часа почва стремглаво да пада този резултат до 3,97. Правим конгрес – 92-ма делегати гласуват за мен, противникът ми печели с 5 на сто. Вижте имената на адвокатите и съдиите на СДС. Задачата беше ясна и те я изпълниха.
– Всичко ли в нашата политика е преднамерена и предначертана игра?
– Ще ви отговоря с един пример: Когато Първанов правеше „АБВ”, аз казах на моите хора да запишат и един „Х” отзад – като четвърта буква. Този „Х”, викам, ще определя кой ще ръководи партията, той ще назначава. Така и стана. АБВ играеше само ролята на ментор.
– Вероятно говорите за Ивайло Калфин… Но тази игра се случва и в другите партии…
– О, да. Симеон вкара жените в политиката. Сега му се подиграват някои от тях. В Париж показваха с насмешка снимки на Надето Михайлова, сочеха късата й пола. Случвало се е да кресна: ”Вие, казвах, се гаврите и с мен по тоя начин!”, но са имали право. Две трети от депутатите на ДПС пък се оказаха агенти на ДС.
– Справедлива ли е битката, която Симеон води с държавата за имотите на баща си и дядо си?
– Откъде са тези имоти, които прибира Симеон? Фердинанд си ги е е изпросвал от селските кметове. Само старозагорският митрополит Кусевич му отказва Аязмото. Рекъл: „Да го дам на тоя крадец и мошеник?! Никога!” Грабежът при Фердинанд е грамаден. Интендантството при Н. Величество, с което се спекулира, е било държавна институция. Ако следваха примера на Симеон, испанският крал трябваше да си поиска Версай! Разговарял съм с един френски историограф и той ми каза: „Нали знаете, че Орлеанският княз е гласувал смъртната присъда на Людовик ХIV?! Какво искате от потомците му – вашите Фердинанд и Борис?!” Симеон трябва да бъде съден – за лъжа, за кражба, за злоупотреба.
– Има ли опасни митове в историята ни?
– Много са. Например говорят за Стамболов, че бил голям реформатор. Подялбата на земята на чифлиците на турците не е реформа, а узаконяване. Не е купил той Хърсовата железница – пътят е открит от Виена до Париж с еврейски пари от турско време още. Стамболов бил пръв български държавник. Пръв е главно в това, че въвежда политическото убийство – вкарва в затвора не само политическите си опоненти, но и приятели като Олимпи Панов. Пише наравно с Ботев, съратник е на Левски, но докато Каравелов, тежко болен от туберкулоза, умира на поста си в щаба в Свищов, Стамболов чака Освобождението и пръв нарушава Търновската конституция, като заема поста си на 31. Славейков го лансира с думите: „Той се би на Шипка!”, но това не е вярно. Бил се е само в „битката” да доведе княз Фердинанд. Хора като него има и до наши дни – до Костов и останалите.
Питър Дракър, професор по социални науки, политология и философия
