.

Гаутама Буда: „Стремете се с всички сили към спасение!”

Публикувам кратки бележки за Гаутама Буда, за будизма и неговите основни ценности. Използвана е информация от книгата „Боговете на лотоса” с автор Еремей Панков. „Според религиозната традиция Буда е роден през май 623 г. преди новата ера и е изпаднал в състояние на нирвана в деня на майското пълнолуние на 523 г. преди новата ера, като живял по този начин осемдесет години.

Странстващият отшелник Сидхарта, както нарекли Буда ревностните му почитатели, носел родовото име Гаутама. Той принадлежал към неголямото племе шаки, което се състояло според преданието само от воини. Племето шаки живеело на малка територия, разположена от двете страни на днешната индийско-непалска граница.

Бащата на Гаутама бил вожд на племето. Младият Гаутама получил добро образование, научил се превъзходно да управлява бойни колесници, да владее оръжието, усвоил обичаите на племето. Оженил се за девойка от своето племе, която произхождала от знатен род. Тя му родила син. Животът на Гаутама (тепърва му предстояло да оправдае името Сидхарта, което означава „изпълнил мисията си”) протичал леко и щастливо.

Но един ден, разхождайки се с колесница, Гаутама имал няколко забележителни срещи – видял старец, прегърбен от годините. Видял сакат човек с кървящи рани по тялото, минал покрай траурна процесия, която вървяла след лежащ в ковчега покойник. Той видял и един аскет, потънал в дълбоки размисли. Това били четирите срещи на Буда.

– Кой е този? – попитал той, когато срешнал стареца.

– Ти виждаш старостта – отговорил кочияшът. – Ето какво прави тя с хората.

– И аз ли ще стана някога такъв?

– И аз, и ти, в уречения час. Това е общата съдба на човешкия род.

„Горко на родения, помислил си Гаутама – защото в това, което се ражда, вече се таи семето на старостта.”

– И аз ли няма да избягна болестта? – попитал той, когато срещнал сакатия човек.

– Нито аз, нито ти. Това е общата съдба на всички живи същества.

– Какво значи това? И защо така плачат тези хора? – попитал Гаутама, когато видял покойника.

– Този, който умира, вече никога няма да види нито майка си, нито баща си, нито близките си, и те него също никога няма да видят.

– А този кой е? – попитал четвъртия път Гаутама, като срещнал отшелника. – Този човек също не е като всички останали.

– Той се е оттеглил от света, като е избрал благочестивия път на състрадание към всички живи същества.

Като остра мълния ранила сърцето му мисълта за предопределения за страдания човек. Кои сме ние? Откъде идваме? Къде отиваме? В какво е крайният смисъл на нашите страдания? И безнадеждна мъка замъглила съзнанието му. Като се върнал у дома си, той се отдал изцяло на своите тъжни мисли.

Посред нощ се събудил, обзет от страшна тревога. Почувствал, че е настъпил часът на великата промяна в неговия живот и решил незабавно да се оттегли от света. Преди да скъса окончателно с предишния си живот, поискал за последен път да погледне сина си. Но нежната майчина ръка закривала лицето на момченцето.

„Ако отместя ръката й, тя може да се събуди и ще ми бъде трудно да ги напусна. Ще се върна да видя сина си, когато открия истината.” И той решил в размисъл да открие пътя, който води към избавление от мъките. Като сменил дрехите си с дрипите на случен пътник, Гаутама поел трудния път на търсенията.

Седем години се лутал в търсене на този неизвестен път. Търсел истината в свещените тайни на брамините, търсел я у себе си, като умъртвявал плътта си с глад и бичуване, живял дълго време в джунглите, където само зверовете можели да го чуват. И изведнъж го осенило откровението. Това се случило, когато седял, вглъбен в себе си, под едно пипалово дърво (познато като Бодхи или дървото Бо, „дървото на мъдростта”) на брега на една река. Гаутама станал Буда.

Той опознал четирите благородни истини. Първата – съществуването на страданието – да съществуваш, значи да страдаш. Втората – причината за страданието е желанието, което при удовлетворяването му само се увеличава. Третата – прекратяването на страданието става чрез унищожаването на желанието. И четвъртата – Гаутама осъзнал пътя, който води към това унищожаване – благородния „осмократен” път.

Буда бродил четиридесет и пет години по градове и села и проповядвал своето учение. Той починал на осемдесетгодишна възраст. Легнал под пипалово дърво Буда се обърнал към хората с думите: „Няма какво да ви кажа повече освен това, че всичко създадено е обречено на разруха! Стремете се с всички сили към спасение!”

„Осмократният път” е нещо като стълба, чийто стъпала са: 1. Праведните убеждения, чрез които се разбират благородните истини. 2. Праведните стремежи, които изискват решителност в следването на благородните истини. 3. Праведните думи – отказване от лъжата, клеветата, оскърблението. 4. Праведното поведение, което включва забраната да се вреди на всякаква проява на живот.

5. Праведният начин на живот или просто честност в живота. 6. Праведното усърдие – постоянство в преодоляването на лошите помисли. 7. Праведната памет или постоянно самонапомняне, че всички прояви на света не са нищо друго, освен илюзия. 8. Праведното самовглъбяване – самоусъвършенстване чрез отказване от всичко земно, постигане на вътрешно спокойствие, безстрастие, избавяне дори от тази благородна радост, която води след себе си освобождаването от мирските окови.

Това последно, осмо стъпало, е същността на будистката етика. Моралното усъвършенстване на будистите се отличава рязко от това на християните. То не изисква абсолютизиране на такива понятия като добродетел, любов към ближния и т.н. То има друга висша цел: спокойствие, самовглъбяване, пълно уравновесяване, съвършенство.”

Откъси от „Боговете на лотоса”, Еремей Парнов

Народна култура, София, 1983 година