Атлантическият океан през април 1912 г. беше черен като катран. Не се виждаха звезди. Вятърът беше затихнал, сякаш самата природа затаи дъх в очакване на нещо неминуемо.
На борда на „непотопяемия“ Титаник цареше онази специфична тишина, която предшества бедствието – смесица от шампанско, латекс от спасителни жилетки и самодоволство. Най-богатите хора на света пиеха коняк в салоните от палисандър, а в трюма, сред парата на врящата закваска, един шотландец в бяла престилка вършеше работата на двайсет души.
Неговото име беше Чарлз Джофин.
На трийсет и три години Чарлз беше главен пекар на кораба. Хората му го наричаха „Стария“, защото имаше бръчки около очите от постоянното втренчване в пещите, ала под брадатото му лице се криеха мускули, свикнали да месят по двеста килограма тесто на ден. Той беше човек на ред. Всяка сутрин в 4:00 той вече беше на крак, а в 23:00, когато луксозните пътници танцуваха фокстрот, Чарлз проверяваше последните хлябове за утрешния закуска.
Но тази вечер беше различна.
Никой не знае защо точно в 23:25 той излезе на палубата. Може би за да диша. Може би защото инстинктът му, изострен от десетилетие в морето, му подсказваше нещо, което офицерите в бели униформи отказваха да признаят: че океанът мирише на лед.
После дойде ударът.
Не беше силен. На горните палуби мнозина дори не го усетиха – леко потрепване, скърцане на лъжици в чашите. Но Чарлз, който стоеше точно над линейния двигател, усети как корабът трепна като убоден бик. В същия миг от трюма се разнесе звук, който той познаваше твърде добре – дрезгаво търкане на метал върху лед.
Той не изчака сирените.
Спусна се по стълбите към пекарните с крачка, която беше наполовина бяг, наполовина танц. Още преди първите заповеди на капитана, Чарлз Джофин вече беше събудил тринайсетте си пекари.
„Ставайте!“ – изрева той, бутайки шкафовете с брашно. „Няма време за обувки. Взимайте хляба!“
Младите момчета го погледнаха объркано. Един от тях, французинът Жан, прошепна: „Ето пак. Старият полудя“.
Но когато водата бликна от процепите на пода, извивайки металните плочи като хартия, французинът млъкна.
Чарлз вече беше отворил вратите на склада. Там, в идеални редове, лежаха над двеста килограма прясно изпечени хлябове и кифли. В следващите седем минути той и хората му направиха нещо, което никой друг на кораба не се сети – започнаха да пренасят хляба към спасителните лодки.
„Защо хляб, господине?“ – извика Жан, докато тичаха по наклонената палуба.
„Защото ако оцелеем,“ – изкрещя в отговор Чарлз, – „вода има, но хляб няма!“
Той знаеше нещо, което милиардерите в смокингите си отказваха да проумеят: гладът убива по-бавно от студ, но не по-малко сигурно.
Част 2: Бруталната доброта на един пекар
Към полунощ палубата се беше превърнала в лудница. Дами с диамантени огърлици висяха от парапетите, отказвайки да се качат в лодките, защото „корабите не потъват“. Мъже в цилиндри се надвикваха за местата, а екипажът, необучен за истинска паника, стреляше във въздуха.
Чарлз Джофин не стреляше.
Той действаше.
Когато видя млада майка с две деца, вкаменена от страх, той не заговори – просто я вдигна на ръце заедно с децата и я постави в лодка номер 10. Когато един богаташ се опита да спре лодката, за да вземе куфара си, Чарлз му извика с глас, свикнал да заповядва в шума на пещите:
„Куфарът тежи колкото два живота. Избирай!“
Той беше груб. Беше тежък. Беше нетактичен. И точно затова спаси хора.
В един момент капитан Смит му заповяда да поеме командването на лодка номер 10. Чарлз погледна лодката – беше претъпкана, но все още имаше място за още една душа: неговата. Той направи крачка напред.
Тогава чу писък откъм лявата страна – някаква стара дама беше паднала и тълпата газеше над нея.
Чарлз спря.
Обърна се към капитана и каза четири думи, които промениха съдбата му:
„Има достатъчно хора“.
Той не се качи на лодката. Вместо това, затича към падащата жена, вдигна я и я бутна в ръцете на гребците. После даде знак лодката да се спусне.
Секунди по-късно тя изчезна в мрака.
Чарлз остана на кораба.
Сега Титаник потъваше все по-бързо. Палубата се наклони под такъв ъгъл, че чашите и сребърните прибори от трапезарията пързаляха като лавина. Инстинктът на повечето хора беше да бягат към кърмата, където вече се бяха струпали над хиляда души в една човешка топка.
Но Чарлз не бягаше. Той влезе в каютата си.
Там, на масата, имаше бутилка уиски. Не беше скъпо – „Червеният бик“ го наричаха моряците, защото те изгаря гърлото като огън. Чарлз отвори бутилката и отпи. После още една глътка. И още една.
В следващите деветдесет минути той изпи еквивалента на два литра чист алкохол.
Но това не беше пиянска вакханалия. Той пиеше бавно, методично, докато ходеше напред-назад между каютата и палубата, носейки на ръце един по един петдесет дървени шезлонга. Хвърляше ги във водата
„Плувки за тези, които ще скочат“ – обясни той на един стюард, който гледал като втрещен.
Стюардът беше твърде уплашен, за да разбере. Но Чарлз разбираше: когато корабът изчезне, океанът ще бъде покрит с хиляди тела, които се давят. Всяко парче дърво може да спаси живот.
Той не спасяваше лъскавите имена от вестниците. Той спасяваше плътта – конкретна, тежка, крещаща плът.
Част 3: Двадесет метра над бездната
В 2:15 през нощта Титаник се изправи вертикално.
Кърмата стърчеше на двайсет метра над водата, а носът беше вече на дъното. Хората падаха като грах от лъжица – пищящи, хващащи се за парапетите, за комините, за косите на съседите си.
Чарлз стоеше на самия връх на кърмата, вкопчен в оградата. Алкохолът беше разтопил страха му. Не го беше направил безразсъден – направил го беше спокоен. Огледа се. Нямаше лодки. Нямаше спасение. Само водата, черна и смърдяща на лед.
Той чу как някой до него изкрещя – някакъв млад лейтенант, който се молеше на майка си. След секунда лейтенантът се пусна и изчезна в тъмнината.
Чарлз не се молеше.
Той просто изчака.
Следващите пет секунди бяха най-странните в живота му. Корабът издаде звук, който не може да се опише – нещо като стон на милион метални дрънкулки, разкъсвани от великан. След това всичко млъкна.
Титаник потъваше.
Чарлз направи крачка напред.
Не скочи. Не падна. Той просто стъпи – като човек, който слиза от тротоара на улицата. Водата го глътна до глезените, после до коленете, после до раменете. Когато корабът изчезна под повърхността, Чарлз усети, че косата му е още суха.
Той беше паднал толкова перфектно вертикално, че главата му не се беше намокрила.
Температурата на водата беше минус два градуса по Целзий. За четири градуса под точката на замръзване.
При тези условия човешкото сърце спира след седем минути. Нервите изгарят като жици на късо. Кръвта се сгъстява и става като кал. Всяка глътка въздух реже дробовете като стъкло.
Чарлз започна да плува.
Бавно. Ритмично. Като че ли беше в басейн в лондонската баня, а не в гърлото на океана, където наоколо хиляда и петстотин души крещяха за помощ. Той не плуваше към никого. Не се опитваше да се качи на нещо. Просто въртеше крака, докато дробовете му се свиваха от студа.
След първите десет минути крещящите замлъкнаха един по един.
След двайсет – тишина.
След половин час Чарлс беше сам върху океана.
Или почти сам.
На около сто метра от него имаше обърната спасителна лодка. Тридесет души бяха успели да се заловят за нея, но нямаше място за повече. Стомахът на лодката беше хлъзгав, покрит с водорасли и лед.
Чарлз приближи. Някой го позна – един готвач, когото беше учил да разпознава прясна риба.
„Стари!“ – изкрещя готвачът. „Няма място!“
„Знам“ – отвърна Чарлз.
Той не се опита да се качи. Хвана се за ръба на лодката с една ръка, докато краката му висяха в ледената вода, и остана така.
Един час.
Измина още един час. От двайсетте души на лодката, двама замръзнаха и паднаха във водата. Чарлз ги гледаше как потъват и не каза нищо. Устата му беше пресъхнала от студа, но някаква странна топлина пулсираше в гърдите му.
Алкохолът. И не само.
Част 4: Тайната, която шокира лекарите
В 5:20 сутринта, когато небето на изток се обагри в розово, параходът Карпатия се появи на хоризонта.
Чарлз Джофин беше прекарал три часа и десет минути в ледената вода.
Той беше вторият човек, който стъпи на палубата на Карпатия. Косата му беше прошарена, клепачите му – подути, но той вървеше сам. Не го носеха. Не го влачеха. Той вървеше.
Моряците го гледаха като призрак.
„Къде са останалите?“ – попита един от тях.
Чарлз вдигна рамене. В главата му още кънтеше тишината на хиляда умрели гърла. Но той не плака. Не беше време за сълзи.
В лазарета на кораба лекарите го съблякоха и започнаха преглед. Очакваха да открият черни крайници – измръзнали, гниещи, готови за ампутация. Очакваха температура под тридесет градуса. Очакваха смърт.
Ето какво откриха:
Няма хипотермия.
Няма измръзвания.
Пулс: почти нормален.
Единственият проблем: леко подути крака.
Главният лекар, шотландец на име д-р Макгил, остана с отворена уста. В кариерата си беше виждал моряци, загинали за двайсет минути в по-топли води. А този човек, този пекар, беше плувал в ледена каша повече от три часа и сега пиеше чай с ром, сякаш се връщаше от неделна разходка.
„Как, по дяволите?“ – прошепна Макгил на сестрата.
Отговорът не беше само алкохолът.
Да, Чарлз беше изпил два литра уиски. Да, алкохолът разширява кръвоносните съдове и кара тялото да губи топлина по-бързо. По всички учебници той е трябвало да умре по-рано от останалите.
Но имаше три неща, които лекарите разбраха едва по-късно, когато разпитаха Чарлз и проучиха случая:
Първо: Чарлз беше дебел. Не затлъстял – дебел като работещ човек. Години наред той беше трупал мастен слой, който действаше като хидрокостюм. В ледената вода мазнините му се бяха превърнали в изолатор.
Второ: Той не спря да се движи. Докато хилядите около него замръзнаха вцепенени от шок, Чарлз продължаваше да плува бавно и да движи пръстите на ръцете и краката си. Всяко малко движение беше като помпа, която избутваше топла кръв към крайниците. Той не го знаеше, но правеше точно това, което съвременната медицина нарича „предсърдечно затопляне“.
Третото беше най-странното: Психологията.
Чарлз Джофин не беше се страхувал.
Не защото беше смел, а защото мозъкът му, окъпан в алкохол и години рутинна работа, просто отказа да приеме катастрофата като нещо лично. Той гледаше смъртта както гледаше тестото – като суровина. Без паника, без сълзи, без молитви. Това беше може би най-голямата му тайна:
Той не се бори със студа. Той го прие.
А когато спреш да се бориш, тялото ти спира да се самоунищожава от страх.
Епилог: Животът след леда
Чарлз Джофин не стана герой.
Не написа мемоари. Не обикаляше лекции. Не продаваше автографи. След като Карпатия акостира в Ню Йорк, той отиде в най-близката пекарна, купи си един топъл кроасан и замина за Англия.
Още същата година се качи на друг кораб. И на друг. И на още десет.
До 1944 г., на 66-годишна възраст, Чарлз все още плаваше като главен пекар – вече по време на Втората световна война, където британските моряци му се радваха като на талисман.
Веднъж един млад журналист открива адреса му в Ню Джърси и го пита:
„Господин Джофин, как оцеляхте онази нощ?“
Чарлз погледна момчето. Имаше бръчки около очите, но погледът му беше ясен като планинско езеро. Той помълчи дълго, после каза:
„Знаеш ли как се прави хляб, синко? Слагаш брашно, вода, сол и мая. После чакаш. Топлината идва отвътре, не отвън.“
Журналистът не разбра.
Младите рядко разбират.
Чарлз Джофин умира на 9 декември 1956 г., на осемдесет и четири години. Умира в леглото си, в дома си, с корем пълен с яхния. Когато го откриват, в ръцете му има смачкана хартиена торба с две станали жилави кифли.
Не се знае дали ги е донесъл от пекарната, или е пазил спомен от далечната, ледена априлска нощ.
Но едно е сигурно: Чарлз Джофин не е оцелял въпреки студа.
Той е оцелял, защото дори в замръзналия океан, сърцето на един пекар продължава да пече.
„Баща ми Йосиф Обербауер беше крайно трудолюбив и скромен човек. И сега, като се опитвам да разкажа нещо за живота, за интересите му, срещам трудности, защото той не обичаше да се изтъкват заслугите му и малко говореше за себе си. Но неговата почти половинвековна дейност останаха да говорят за изключителното му трудолюбие, за любовта му към българския народ и неговия бит, към прекрасната българска земя и нейните старини.
По произход той е австриец-тиролец. Неговите родители са от Инсбрук, а той е роден в Алпийското селище Санкт-Леонхард през 1853 г. м. март в семейството на дребен чиновник.
Неговите родители (баща Йосиф и майка Ана) са били скромни, крайно чувствителни и трудолюбиви хора. Те са се отнасяли с особена нежност към двамата си сина и за да осигурят по-доброто им образование, семейството се е местило в различни градове и за по-дълго се установяват в гр. Грац.
От дете моят баща е имал наклонност към живопис и не веднаж е бил мъмрен от дядо ми, защото непрекъснато шарел различни рисунки по стените. Баба ми снизходително е прощавала „палавостите на своя малък син“, без да знае тогава, че живописта ще остане за моя баща любимо изкуство през целия му живот.
В гр. Грац учителите често са викали дядо ми и, не веднаж са му обръщали внимание, че неговият Йосиф има голям талант и много хубаво рисува. Когато баща ми завършва гимназиалното си образование, наред с наградата за отличен успех, той получава и награда като художник на училището.
На годишния акт директорът няколко пъти извиква баща ми, за да получи наградата си, но скромен и притеснителен от дете, той нито и предполагал, че него викат за награда. Чак когато съучениците му го избутват напред и му казват, че той е лицето на наградата, плахо пристъпва към сцената, от където се раздават зрелостните свидетелства и наградите. Накрая учителите му пожелават успех в живота и предимно в изкуството. Но моят дядо е смятал, че живописта не е сигурно средство за препитание и решил синът му да стане инженер.
Баща ми постъпва в университета на гр. Грац. През цялото време на студентските си години, той неуморно рисува, посещава множество изложби, непрекъснато се занимава. За сюжети винаги се спира на старинното, археологичното, на народния бит.
Следва при голяма мизерия, защото трябва да се издържа сам, понеже на третата година от студентството си загубва и баща си (майка му умира, когато е бил на 17 год.) Това са тежки минути, години през неговия живот. Предава частни уроци по математика, чете за изпити и никога не престава да рисува.
…приятелите му да обърнат внимание на картините му и едва го скланят да занесе някои от тях в общината на гр. Грац за откуп. Както казах, крайно скромен, той не вярва, че някой може да одобри неговите картини, не може да вземе и пари за тях. По настояване на своите приятели той взема един ден папката с няколко картини и боязливо почуква на вратата на общината, остава ги и бърза да си излезе, сякаш се страхува да не го укори някой за смелостта му. Тежко изпитание били за него тези няколко дни през които е трябвало да чака за отговор. След изтичане на срока, придружен пак от своите добри приятели, той още по-боязливо отваря вратата на общината, но за негово голямо учудване, кметът станал, засмял се, стиснал му ръката, поздравил го и му казал, че комисията приема картините му.
Това първо признаване на неговия талант му дава импулс и той остава верен на своето изкуство до края на живота си. След третата година от следването си, той е принуден да прекъсне следването си. Учителствува няколко години.
През времето на Стамболова българското правителство е изискало от Австрия инженери и кондуктори за кадастриране на София. По такъв начин той идва в България през 1889 год. и заработва в Софийската община по кадастрирането на София.
Красивата природа, добродушието на народа обайват неговата чувствителна душа. Той обиква България като своя втора родина и остава да работи за нея до края на живота си. Девствената природа на България разкрива много сюжети за неговото творчество. Той обикаля из всички кътища на страната пеш, метнал чанта през рамо, в която е блокът му, моливите, гумата. Високите непристъпни върхове му напомнят за родните Алпи. У него се събужда душата на алпиниста и той неуморно обикаля, за да опознае и обикне новата си родина. В неговия блок една след друга се раждат картини, свидетелство за възторга му от прекрасната природа, от живота на скромните наивни овчари, които той особено обича, от старинните паметници – свидетели на едно героично и славно минало. Особено обича да разговаря със старите хора, унесено слуша разказите е легендите за миналото на българския народ и все по-дълбока става любовта му към него и все по-силно сърцето му се привързва към сърдечния мил народ. С изключителен интерес той рисува красивите манастири и в продължение на няколко години обикаля цяла България, за да създаде една колекция от картини на велики манастири в страната. Мили сърдечни преживявания ми е разказвал за тези си пътешествия моят баща. Тук той опознава душата на българския народ. Не веднаж, когато е рисувал сред някоя самотна поляна, до него се е доближавал старец – овчар и с умиление наблюдавал работата му. Но не веднаж зад него се е отзовавал някой полицай и не веднаж е бил каран да прибира блока, боите си, за да отиде в полицията и даде обяснение. Той безропотно е тръгвал, но случвало се е още по пътя полицаят да разбере, че не е опасен човек и го е освобождавал. Така са създадени много картини през първите години на пребиваването му.
След завършване кадастрирането на София, той постъпва на работа в Дирекцията за Постройки на Железниците и Пристанищата, където остава много години и където приема българско поданство. След това наново бе повикан в общината, където остана до края на живота си. Той има и свое семейство от жена и четири деца. През това време той рисува непрекъснато старинна София. Любимото му място за общия изглед на София беше квартала „Банишора”, най-високото място в София. Дълго време неделен и празничен ден там му е била разходката, където скицираше и сетне у дома рисуваше. Оттам той разкри основите на римската стена на Улпия Сердика (първото име на София). С риск за живота си се е качвал на върха на комина на тогавашната електроцентрала за да вземе останалите стари постройки на София. Той остава много картини, които се намират сега в музеите, Синода и общината.
Запознава се с нашия народен поет Иван Вазов и като знак на дружбата им той илюстрира романа „Под игото”. През 1907 г. той изпраща в всесветската Лондонска изложба някои свои картини и получава (Диплом, пари и златен медал).
Моят баща беше истински ценител на старините. Със сълзи на очите той спираше рушенията им. Аз лично бях свидетелка на такива сцени. След завършване на гимназиалния курс баща ми бе решил да ме зарадва с една голяма екскурзия по черноморския бряг, където предстоеше някакво проучване на брега Варна, Бургас, Созопол и Месемврия. Междувременно баща ми работеше и по реставрирането на някои старини. Виждах го как заедно с работниците внимателно камък по камък нареждаше, за да възобнови и разкрие старинния облик на постройките. Често със сълзи на очи той молеше да се пазят старинните паметници и с обич говореше, че те са история и са гордост за народа. Тук в Месемврия той намери много материал за сюжет на своите картини и ги събра в 2 красиви албума под заглавие „Месемврия”. В продължение на много години в неговите албуми оживяваше и дишаше любимият му град София, на който той посвети най-хубавите си години и най-пламенните си чувства. Той не познаваше умора и почивка. От работа редовно се връщаше в къщи и след вечеря сядаше на работната си голяма маса, върху която грижливо бяха наредени, опънат лист, различни четки и бои и рисуваше до 12, а често и до 1–2 ч. полунощ. От време на време обичаше да му поднеса чаша чай, или черно кафе, с лекия си хумор разправяше разни случки от живота си.
Той беше и един от ревностните работници, който разкраси и „вечния град” за Софиянци – гробищата. Той мечтаеше да направи там великолепен парк по подобие на Виенските гробища.
Там намери на 14 април 1926 г. своето място в парцел 39, ред 34, гроб 15 – на 73 годишна възраст и той чужденецът дошъл от далечна страна, но с душата си и с делата си станал българин и истински син на България.“
Те го простреляха, съблякоха го гол и го оставиха да умре в джунглата.
Били Уо отказа да умре.
През 1965 г., дълбоко зад вражеските линии край границата с Лаос, северновиетнамски войници устройват засада на неговия разузнавателен екип MACV-SOG. Куршуми разкъсват главата, краката и тялото му. Той пада в гъстата растителност, докато врагът се приближава.
Те го лишават от оръжията, екипировката и дрехите му — от всичко.
После го оставят да кърви в пръстта, сигурни, че е приключен.
Повечето хора биха били.
Били Уо започва да пълзи.
Гол. Тежко ранен. Губейки кръв с всяко мъчително движение. Насекоми пълзят по разкъсаното му тяло. Всяко вдишване е като огън. Часове се превръщат в кошмар от болка и решителност, докато той се влачи през гъстата джунгла, борейки се не само да оцелее, но и за шанс отново да се бие.
По някакъв начин, против всякакви медицински очаквания, оцелява.
ЛЕКАРИТЕ МУ КАЗВАТ, ЧЕ ВОЙНАТА МУ Е ПРИКЛЮЧИЛА
След месеци на болезнено възстановяване армейските лекари му съобщават присъдата с хладна категоричност.
Тялото му е твърде увредено.
Дните му в бой са приключили.
Той е заслужил почетно освобождаване и тихо пенсиониране.
Били Уо изслушва спокойно.
И после се връща на война.
ВОЙНИК, КОЙТО НИКОГА НЕ СПИРА
Той се записва в армията през 1948 г. като тийнейджър и воюва в Корейската война, докато повечето американци създават семейства и купуват домове. Когато войната свършва, много войници се прибират.
Уо се присъединява към Специалните сили на САЩ — Зелените барети — и избира живот на постоянна опасност, тайна и жестока издръжливост.
В началото на 60-те години действа в MACV-SOG — едно от най-елитните и засекретени подразделения в американската военна история. Тези екипи изпълняват мисии, които официално не съществуват: разузнаване отвъд границите в Лаос и Камбоджа, дълбоки прониквания зад вражеските линии, събиране на информация под постоянната заплаха от плен, изтезания или смърт.
Без публични записи. Без открити отличия. Без признание.
Точно там принадлежеше Били Уо.
ОСЕМ ПЪТИ РАНЕН. ОСЕМ ПЪТИ СЕ ВРЪЩА
Засадата през 1965 г. не е краят. Тя е просто още един белег.
Когато окончателно напуска активна военна служба, Уо има осем медала „Пурпурно сърце“ — ранен е осем отделни пъти в бой.
Осем момента, в които е можел да се откаже завинаги.
Осем причини всеки разумен човек да спре.
Осем пъти той избира да се върне.
Той също така става пионер на HALO скоковете — парашутни скокове от голяма височина с ниско отваряне — скачайки от екстремни височини, за да прониква незабелязано във вражески територии. Това, което днес е стандартна практика, тогава е било експериментално и смъртоносно. Уо помага да се създаде тази тактика със собственото си тяло и кръв.
КОГАТО ПОВЕЧЕТО СЕ ПЕНСИОНИРАТ, ТОЙ ОТИВА ОЩЕ ПО-ДАЛЕЧ
Дори армията има възрастова граница.
Били Уо напуска униформата.
През 1977 г. се присъединява към ЦРУ.
През следващите две десетилетия действа в сенките на глобални конфликти — места твърде нестабилни, опасни или политически чувствителни за конвенционално военно присъствие.
В началото на 90-те години ЦРУ го изпраща в Судан със специфична мисия: да проследи малко известен екстремист на име Осама бин Ладен.
Това е години преди 11 септември, преди името да означава нещо за повечето американци. Уо го открива в Хартум, снима го, проследява движенията му, документира контактите и навиците му.
Америка вече има лице и досие.
По същото време помага и за проследяването на Карлос Чакала — един от най-известните терористи в света. Информацията от такива операции допринася за залавянето му през 1994 г.
И въпреки това почти нищо не попада в заглавията.
Това е сделката, която той е приел отдавна.
НА 72 ГОДИНИ — ОТНОВО В БОЙ
След това идва 11 септември 2001 г.
Съединените щати влизат във война в Афганистан. Паравоенни екипи на ЦРУ и специални части се разполагат в едни от най-суровите терени на Земята — планини, където височината, студът и врагът убиват еднакво безмилостно.
Били Уо доброволно се включва.
Той е на 72 години.
Агенцията се колебае. Мисията е изключително тежка физически. Млади бойци трудно издържат условията. Уо настоява. Познава врага. Вече е проследявал бин Ладен. Все още може да носи собствената си тежест — и повече.
Изпращат го.
В планините на Афганистан, докато мъже десетилетия по-млади се борят с изтощението и студа, Били Уо носи екипировката си, спи на земята и действа редом с тях без оплакване.
Корея. Виетнам. Войната срещу терора.
Един живот никога не е бил достатъчен за Били Уо.
ГЕРОЙ, КОГОТО ИСТОРИЯТА НИКОГА НЯМА ДА ОПИШЕ НАПЪЛНО
Били Уо умира на 4 април 2023 г. на 93-годишна възраст.
Няма държавно погребение.
Няма национална церемония.
Няма пълен публичен разказ за това, което е направил през седем десетилетия служба.
И не може да има.
Голяма част от работата му остава засекретена. Много от мисиите му никога няма да бъдат разкрити. Това е тихият договор на тайните служби — най-добрата работа остава невидима, най-големите жертви често недокументирани.
Той знае това още когато полага клетва.
Не служи за аплодисменти.
Не служи за признание.
Служи, защото някой трябва.
Защото мисията е по-важна от човека.
ЗАЩО БИЛИ УО Е ВАЖЕН
Били Уо олицетворява рядък и изчезващ тип герой — хората, които кървят мълчаливо, работят без заслуги и приемат, че историята може никога да не разкаже напълно тяхната история.
Те не искат да бъдат помнени.
Но заслужават да бъдат.
Бог да благослови Били Уо — войник, Зелена барета, разузнавач и американец, който отговаря на призива седемдесет и пет години, без никога да търси прожекторите.
Той изпълзя от онази джунгла през 1965 г. — гол и кървящ — за да продължи да се бие.
Преди 60 години синът на Сергей Есенин и няколко десетки други организираха протест в центъра на Москва. Да хванат властите в капана на собствените им закони. Така започна историята на дисидентското движение в СССР.
Преди шестдесет години в Москва се случи събитие, за което едва се отразяваше в съветските вестници, но то се превърна в повратна точка в зараждането на движението за правата на човека. Няколко десетки души се събраха на площад „Пушкин“, за да поискат не смяна на правителството или политически реформи, а по-скоро придържане на държавата към собствената ѝ Конституция. Събитието беше организирано от математика и поет Александър Волпин, който реши открито да напомни на властите за правото на гражданите на публичен процес. Митингът продължи само няколко минути и беше бързо разпръснат, но последиците от него далеч надхвърлиха самото събитие. „Медуза“ припомня как в страна, където публичният дискурс беше потискан в продължение на десетилетия, възникна първият опит за открит протест – и защо именно този опит даде началото на дисидентското движение в СССР.
Антисъветски демонстрации: как болшевиките потушиха протестите
Още от първите години на управлението си болшевиките демонстрират нежеланието си да толерират независими политически действия. На 5 януари 1918 г. в Петроград се провежда мирна демонстрация в подкрепа на Учредителното събрание . Участват студенти, служители и работници, носещи червени знамена, с искане за запазване на избраните представители. Властите реагират, като забраняват марша и затварят вестниците, които го подкрепят. По маршрута на колоните са разположени червеногвардейци и картечници. Когато невъоръжената тълпа напредва, войниците откриват огън. Десетки са убити, а много други са ранени. След това всичко се връща към обичайния модел: пресата обвинява демонстрантите в „провокация“, разследване потвърждава мирния характер на митинга, но никой от организаторите на стрелбата не е наказан.
Същият подход се запазва и в самата партия: всяко самостоятелно действие се разглежда като заплаха за контрола на ръководството. Именно това се случва на 7 ноември 1927 г., когато поддръжници на „обединената опозиция“ на Троцки и Зиновиев се опитват да маршируват на отделни групи на празнични демонстрации в Москва и Ленинград, носейки лозунги за „работническа демокрация“ и критикувайки линията на партията. Властите бързо потушават този опит: колони на опозицията са отрязани, знамена са скъсани, някои участници в Москва са бити, а на органите за сигурност е възложена задачата окончателно да потушат всяка фракционна дейност. Тези събития бележат последното публично въстание в партията: до края на 20-те години на миналия век всякакви некоординирани действия са изчезнали от политическия живот, а уличните паради са се превърнали в напълно контролирани церемонии.
След смъртта на Сталин, политическата атмосфера започва забележимо да се променя. Размразяването донася предпазливо отпускане на режима и усещане, че общественият живот може да се възроди след дълги години на мълчание. Младите хора, усещайки тази промяна, започват да търсят свои собствени форми на присъствие в града. Едно такова място става импровизираният „остров на свободата“ близо до паметника на Маяковски в Москва. Тук хората четяха поезия, обсъждаха новини, дебатираха и създаваха нови запознанства – малко, но важно пространство, където можеха да говорят на глас след десетилетия мълчание.
Но границите на тази свобода оставаха много тесни. Клането в Новочеркаск през юни 1962 г. беше сурово напомняне, че размразяването не означава право на масов протест. Работниците излязоха на улицата заради покачващите се цени и падащите заплати. Това беше типичен социален протест, без политически искания. Хората очакваха разговор с ръководството, а не конфронтация. Властите обаче отговориха със сила: откриха огън по демонстрантите, убивайки и ранявайки десетки. Последваха закрити процеси, присъдите бяха произнесени бързо, а информацията за трагедията беше класифицирана. Новочеркаск демонстрира, че дори в съвременната епоха всеки масов протест може да се превърне в претекст за сурово потискане, ако дори леко се отклони от установения ред.
Когато Хрушчов е уволнен през октомври 1964 г., не е било ясно каква посока ще поеме страната. Някои очакват завръщане към по-твърд ред; други се надяват на продължаване на размразяването. На този фон в градската среда започват да се появяват нови форми на културен живот. Една от тях е литературното сдружение СМОГ, чието име е съкращение от „Смелост, Мисъл, Образ, Дълбочина“. То е основано през януари 1965 г. и обединява млади поети, които се стремят да творят, без да се съобразяват с официалните норми. Те провеждат четения пред паметника на Маяковски, публикуват самиздат и обсъждат теми, отхвърлени от съветската цензура. Това е твърде свободно за времето и властите бързо се намесват: някои участници са изключени от университети, други са изключени от Москва. Въпреки натиска, СМОГ демонстрира нарастваща нужда сред градската младеж от независимо пространство за комуникация и творчество. В контекст, където надеждите за продължаваща промяна се сблъскват с желанието на държавата да запази контрол, се появява случаят със Синявски и Даниел.
Случаят „Синявски и Даниел“: Как властите подцениха реакцията на репресиите
Делото „Синявски и Даниел“ е първият голям публичен процес срещу писатели в постсталинския СССР. Андрей Синявски и Юлий Даниел не успяват да публикуват текстовете си в Съветския съюз: те излизат извън рамките на „социалистическия реализъм“ и не биха преминали цензура. След случая с Борис Пастернак, който е преследван заради романа си „Доктор Живаго“ и му е отказана възможността да приеме Нобелова награда, става ясно какви ще бъдат последствията от опита за публикуване на „неудобна“ проза в страната. Затова Синявски пише под псевдонима Абрам Терц, Даниел под името Николай Аржак, а текстовете им изпращат в чужбина. Техните новели и разкази са гротескни и фантастични, предлагайки остра критика на съветската реалност: страх, лъжи, бюрократична жестокост, теми за вина и отговорност за репресиите и опасността от възраждане на култа към личността.
Откъс от речта на Михаил Шолохов на 23-ия конгрес на КПСС, посветена на случая със Синявски и Даниел
След преследването на Пастернак става ясно, че „неудобната“ проза няма да бъде публикувана в СССР и някои автори започват да търсят защита в чужбина. През 1956 г. свързаното с НТС издателство „Посев“ (Posev) отправя апел чрез списанието си „Грани“ (Grani) към писатели и учени в Съветския съюз да представят текстове, забранени от цензурата. Така постепенно се развива инфраструктурата на тамиздат – публикуването на съветски автори на Запад. Синявски и Даниел се възползват от тази възможност: изпращат произведенията си на Запад, където те са публикувани под псевдонимите Терц и Аржак от американското издателство Inter-Language Literary Associates.
Въпреки предпазните мерки и използването на псевдоними, КГБ разкрива истинската самоличност на писателите и започва репресии срещу тях. Синявски е арестуван на 8 септември 1965 г., а Даниел на 12 септември. За мнозина в СССР това е пълна изненада: и двамата писатели са известни в тесен литературен кръг, но не са смятани за открити „опозиционери“. Властите обаче решават друго. Даниел и Синявски са обвинени в „антисъветска агитация и пропаганда“ – на практика самото публикуване на литературни текстове в чужбина, които не са цензурирани в СССР.
Юлий Даниел (вляво, на заден план) и Андрей Синявски (вляво, на преден план) на съдебно заседание, 10 февруари 1966 г.
Вътрешната реакция беше далеч по-силна, отколкото властите очакваха. Процесът предизвика тревога сред московската интелигенция: редакции, академични институти и млади писатели започнаха да го обсъждат като стъпка назад, опит за повторно въвеждане на страх и идеологическа дисциплина. Започнаха да се пишат писма в защита на арестуваните, първо лични, а след това и публични. Това включваше „Писмото на 62-мата “, подписано от много видни автори, сред които Булат Окуджава, Владимир Войнович, Лидия Чуковская, Варлам Шаламов, Константин Паустовски и Иля Еренбург. За съветската културна сцена това беше почти безпрецедентна стъпка: публичното възражение срещу съдебното преследване означаваше да се рискува кариерата – а понякога дори и безопасността.
Международната реакция беше още по-силна. ПЕН-клубът , Артър Милър, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Греъм Грийн и десетки други водещи писатели от Европа и Съединените щати се обявиха в защита на Даниел и Синявски. Западната преса осъди процеса като идеологически и несъвместим с епохата на размразяването. В крайна сметка процесът срещу писателите се превърна в първото голямо политическо дело от ерата след Хрушчов и се превърна в обединяващ пункт за ново социално движение – от първите протестни писма до митинга за гласност на площад „Пушкин“.
Митинг „Гласност“: Как организаторите му преминаха от идеята до реализацията
Син на Сергей Есенин и преводачката Надежда Волпин, Александър Волпин е математик и поет, известен в Москва с рядката си за времето си упоритост по един въпрос: той настоява държавата да спазва собствените си закони дословно. Волпин вече се е сблъсквал със съдебни дела и добре разбира колко лесно правните норми могат да бъдат сведени до обикновени формалности в СССР. По-късно той си спомня, че през есента на 1965 г., след ареста на Синявски и Даниел, дълго време се разхожда из горичката в Голицино, опитвайки се да разбере какво да прави: „Тези дяволи вероятно ще проведат процеса при закрити врати. Така че е крайно време да поискаме открит процес!“ Логиката на Волпин е проста: колкото по-често властите са принудени да провеждат процеси открито, толкова по-трудно ще им бъде да прикрият произволни решения. Именно от тези размисли се заражда идеята за публичен митинг на 5 декември, който да се проведе не под политически лозунги, а под строго законовото изискване процесът да се проведе открито, както е предписано от Конституцията.
Правният подход, който Волпин пропагандира, предизвика сериозни спорове дори сред най-близките му съюзници. Много дисиденти смятаха, че обжалването на Конституцията и законите в страна, където самото правителство не успява да ги спазва, е безсмислено. Други се опасяваха, че опитите публично да се „преподава“ на държавата собствените ѝ норми могат само да навредят на арестуваните, влошавайки положението им. Самият Волпин обаче настояваше, че зачитането на формалните човешки права трябва да бъде фокусът на съпротивата. Той обясни на приятели, че дори най-суровите режими са принудени да създават закони, които поне частично съответстват на представите на обществото за справедливост; в противен случай държавата просто не може да функционира.
Александър ВолпинЛистовка, насърчаваща хората да се включат в митинг за гласност
Проблемът се криеше другаде: самите власти нямаха намерение да налагат тези норми и не очакваха гражданите да ги изискват. Волпин твърди , че точно тук възниква пространството за борба – да се „хванат властите в капан в собствените им закони“ и да се принудят да действат открито. Този подход беше необичаен за мнозина. Бъдещата известна активистка за човешки права Людмила Алексеева си спомня : „Не знаехме какво ще се случи с тези демонстранти, но си мислехме, че ще свърши зле – ще ги арестуват. А какво ще им направят след това, дори не можех да си представя. Може би щеше да е наред, може би не. Просто щяха да арестуват всички. Последното нещо, от което се нуждаехме, беше още десет арестувани освен Синявски и Даниел. Какъв беше смисълът на всичко това?“
Въпреки това, именно подходът на Волпин е в основата на първите инициативи за правата на човека, включително подготовката на митинга на 5 декември. Това е ясно отразено в листовки, разпространявани в университети и разпространявани в тесен кръг от познати. В тях е обяснено подробно, че закрит процес срещу Синявски и Даниел би нарушил закона за откритост на съдебните производства и че всяко заседание „при закрити врати“ би създало условия за произволни действия. Затова е предложено митингът да се проведе като „митинг на гласността“ с един-единствен лозунг: „Искаме откритост на процеса“. Авторите подчертават, че участниците трябва да действат стриктно в рамките на закона: да не викат политически лозунги, да се съпротивляват на провокации и, ако властите поискат да се разотидат, да се съобразят с това искане, като предварително заявят целта на събирането. Акцентът върху правната форма е от решаващо значение: митингът е замислен като демонстрация, че гражданите не искат промяна на режима, а по-скоро спазване на нормите, залегнали в законите на самите власти. Те решават да проведат митинга на 5 декември, деня, в който през 1936 г. е приета първата съветска конституция.
Разгонване на митинг: няколко минути, които промениха възприятието за борбата за правата на човека в СССР
Митингът на 5 декември 1965 г. продължил само няколко минути. Сред събралите се имало такива, които се осмелили да издигнат лозунги, и много, които дошли просто да наблюдават – някои от любопитство, други от съчувствие. Виктория Волпина, съпругата на главния организатор на митинга, си спомняла, че всичко се случило почти мигновено: „Лозуните се издигнали във въздуха, след което видях ръце, които се протягали към тях… бръмченето на коли, протягането на ръце, падащите лозунги.“ Тя описала сцената като гъсто движение от няколко десетки души, които бързо се разделили на малки групи, когато оперативните работници се втурнали от външния кръг на наблюдателите. Волпина оценила, че е имало около 60 демонстранти; много други стояли наоколо, наблюдавали и се колебаели дали открито да се присъединят.
Демонстрация на площад „Пушкин“, 5 декември 1966 г.Лозунги от митинга „Гласност“
Людмила Алексеева също си спомня колко бързо и бурно е завършило всичко. Тя предполага, че е имало не повече от 50 реални участници: „Волпин, [художникът Юрий] Титов и още няколко души са вдигнали плакатите. Едва са имали време да вдигнат плакатите си, преди да бъдат грабнати.“ Цялата сцена е била съпроводена от светкавици на камери – снимали са както западни журналисти, така и служители на КГБ.
Въпреки бързите действия на полицията, физическото насилие беше ограничено. По-късно участниците обясниха това, като казаха, че 1965 г. все още е била в сянката на „Размразяването“ и властите се опасявали от прекомерна бруталност на фона на вече интензивния международен шум около процеса срещу Синявски и Даниел. Задържаните, включително Волпин, бяха разпитвани в продължение на няколко часа, но всички бяха освободени същата вечер.
За повечето наблюдатели митингът беше кратък и напрегнат момент, когато за първи път след години мълчание няколко десетки души открито излязоха на площада със законно искане. За властите това беше предупредителен знак. Но за тези, които стояха на площад „Пушкин“, дори и „зад храстите“, както пише Виктория Волпина, това беше моментът, в който самата възможност за граждански действия в СССР за първи път стана публично очевидна.
Последиците от митинга: как се е зародило и развило дисидентското движение в СССР
На следващия ден председателят на КГБ Владимир Семичастный докладва на Политбюро , че „някои участници в събирането, под претекст, че спазват гражданските свободи, са започнали да скандират демагогски лозунги“. Отбелязва се също, че „сред най-активните участници в събирането са седем лица, за които е известно, че са психично болни: четирима от тях (Волпин (Есенин), [поетът Юрий] Галансков, Титов, [работникът Виктор] Хаустов) преди това са участвали в различни антисоциални прояви“.
За да се противодейства на бъдещи протести, през септември 1966 г. към Наказателния кодекс на РСФСР е добавен нов член, член 190-3. Той въвежда наказания за „организиране или активно участие в групови действия, които грубо нарушават обществения ред“ или включват неподчинение на правителствени заповеди. Максималното наказание е три години лишаване от свобода. Формулировката е достатъчно широка, за да обхване не само политически действия, но и стачки, студентски протести и всякакви събирания, счетени за „опасни“ от властите.
Въпреки противопоставянето на правителството обаче, протестът се проведе. Един от участниците в митинга, Дмитрий Зубарев, по-късно каза: „За мен, както и за всички мои познати, 5 декември бележи исторически момент: появата на ново, гласовито, ненасилствено масово социално движение в Съветския съюз.“
Само година по-късно митингът се повтори, този път като тихо напомняне за правото на публичен процес. В определения час хората се събраха на площад „Пушкин“, мълчаливо свалиха шапките си и застанаха, загледани в паметника на Пушкин. Сред тях беше академик Андрей Сахаров, тогава все още непублична опозиционна фигура. Именно с тези стъпки той започна пътя си към превръщането си в един от водещите морални авторитети на бъдещото движение за правата на човека.
Дългосрочното въздействие на протеста беше още по-силно. Хора, които преди това бяха действали изолирано – учени, студенти, млади писатели, инженери – започнаха да се обединяват около темата за откритите съдебни процеси и прилагането на закона. Митингът демонстрира, че има част от населението, желаеща да говори публично и ненасилствено за правата. Именно от тези малки групи и наблюдатели, които тогава стояха „зад кулисите“, дисидентското движение постепенно се разрасна.
Корабите на Врангел напускат Крим и отплават за Турция, ноември 1920 г.
Наверно всеки, който се интересува от миналото на страната, поне веднъж е бил разтревожен от въпроса: а можеше ли тя да стане друго? И ако да, то при какви обстоятелства? Една от разклоненията е събитията от ноември 1920 г. в Крим. В онези дни там падна последният антиболшевишки режим в европейската част на бившата империя, правителството на Южна Русия на генерал-лейтенант Петър Врангел.
След като загуби битката при Перекопско-Чонгарско от настъпващите червени, „черният барон“ начело на Бялата армия не реши да предизвиква съдбата и замина в емиграция заедно със своите привърженици. Какво стоеше зад това решение – военното поражение или политическият крах на проекта на Врангел? Защо генералът не беше спасен от „презареждането” на Бялото движение, което се опита да се обърне с лице към народите на Русия? И накрая, можеше ли всичко да се развие по друг начин?
Време е да се сбогуваме
В средата на ноември 1920 г. в градовете на Крим цареше паника. Още преди няколко седмици обикновените хора се утешаваха с мисълта, че войната се води някъде далеч, в степите на Днепър, а полуостровът остава дълбоко в тила на армията на Врангел. Уви, след броени дни Благословената Таврида сподели съдбата на другите някога надеждни опорни точки на Бялото движение – Урал, Сибир и Дон с Кубань. След падането на фронта последва и загубата на тила.
На 11 ноември 1920 г. — 29 октомври по стария стил (белите в Южна Русия принципно използваха юлианските дати, като не признаваха календарната реформа на болшевиките) — Червената армия нахлу на полуострова. На същия ден барон Врангел заповяда да се евакуират войските и „всички, които споделяха с армията нейния кръстен път, семействата на военнослужещите, служителите на гражданската администрация с техните семейства и отделни лица, които биха могли да бъдат изложени на опасност в случай на пристигане на врага“.
Желаещите да емигрират чакат парахода на брега на Севастопол, ноември 1920 г.
По общо признание на очевидците, евакуацията от Крим е протекла сравнително организирано. При нея е имало много повече ред, отколкото при запомненото от участниците в събитията бягство от Новоросийск през март 1920 г. Тогава наистина цареше принципът „спасявай се, който може“: за местата на корабите се водеха ръчни битки, а войниците на брега бяха забравяни с цели полкове. Да, в Крим не се размина без хаос; например, пробилата се до Феодосия дивизия можеше да открие, че корабите за нея стоят в Керч. Но командването изпълни основната задача:
всички 146 хиляди военни и цивилни, които искаха да избягат от болшевиките заедно с Врангел, напуснаха полуострова. Корабите с тях поеха курс към окупираната от Антантата част на Турция.
Разбира се, участниците в „Руския изход” в тези минути едва ли мислеха за организаторския гений на своя главнокомандващ. Повечето от белогвардейците и техните съмишленици осъзнаваха, че войната е загубена, че в новата Съветска Русия няма място за тях и че пред тях се простира само пълна неизвестност. Затова в дневниците и мемоарите на различни емигранти се проявява еднакво мрачен тон. Характерни са редовете на някой си Н.И.К.
30 октомври [12 ноември]. Градът [Севастопол] е неузнаваем. Главните улици са буквално препълнени с хора, по Нахимовска и Екатерининска се влачат каруци, натоварени с багаж, вещи, придружавани от въоръжени военни. Заповедта за евакуация се оказа за всички гръм сред ясното небе. Всички вървят с тревожни лица, всички бързат към пристанищата за натоварване. На Нахимовския тротоар лежи окървавено тяло, около него се е събрала тълпа. „Кой е убит? Защо?“ Никой не знае…
Подобни образи и интонации се прокрадват и в други свидетелства за евакуацията от Крим. Изхвърлени коне, преобърнати коли, ограбени складове, клади от документи, плачещи деца, крещящи жени… Въпреки това, дори на този тъжен фон имаше място и за куриози. Генерал-майор Антон Туркул – един от най-добрите командири на Врангел, командир на елитната Дроздовска дивизия – личният му шофьор на борда на парахода признава, че няма да емигрира след шефа си. При Съветите, казва той, нищо не го заплашва, защото самият той е болшевик.
Кримската евакуация в картината „Бяла Русия. Бягство“ на художника Дмитрий Белюкин (1992).
„Това признание някак не ме изненада: какво да се чудиш, когато всичко се е променило, объркало в Русия“, — философстваше по-късно в емиграция Туркул. Тогава, през 1920 г. в Крим, той благодари на шофьора за услугите му и разпореди да го закарат до брега. Двете Русии се разделиха завинаги.
„Такава армия не можеше да създаде Русия“
Крим остана в историята като последния оплот на белогвардейците в европейската част на бившата Руска империя. И това не беше свързано с някакви дълбоки причини – просто така се бяха сложили обстоятелствата. В Гражданската война полуостровът изобщо имаше изключително заплетена история. От ноември 1917 г. до юни 1919 г. властта тук се сменяше седем пъти. Крим преживя и две съветски републики, и управлението на кримскотатарските националисти, и германската окупация, и краткото първо пристигане на белогвардейците. През лятото на 1919 г. морският десант на генерал-майор Яков Слашчев възстанови контрола на белите въоръжени сили на Южна Русия над територията. Болшевишкото ръководство избяга след незначителни сблъсъци.
Яков Слашчев (третият отдясно) и офицерите от неговия щаб. Втората отдясно е ординарецът и бъдещата съпруга на генерала Нина Нечволодова, пролетта на 1920 г.
През януари-март 1920 г. Слашчев отново се откроява в историята на Крим. Този път, в серия от отбранителни битки, той защитава полуострова от настъпващите от север червеноармейци. Белият генерал с силите на един-единствен корпус успя да спре настъплението на превъзхождащата група на червените. Победите на Слашчев на изолирания кримски театър бяха толкова по-ценни, колкото и кошмарната за белогвардейците зима на 1920 г.
След провала на форсираното настъпление към Москва – идеята-фикс на тогавашния главнокомандващ, генерал-лейтенант Антон Деникин – фронтът на ВСЮР се срути. Под натиска на червените войските бързо се оттеглиха на юг, губейки дори Дон и Кубань. На 25-26 март 1920 г. злощастията на белите бяха увенчани с паническа евакуация от Новоросийск. В стремежа си да се махнат на всяка цена в Крим, бегълците оставиха на болшевиките хиляди свои съратници, стада военни коне и планини от военно имущество.
Катастрофата в Новоросийск подкопа престижа на Деникин в армията и военачалникът не се задържа на поста си. На 3-4 април 1920 г. той свиква военен съвет от най-авторитетните бели генерали, за да решат кой да поведе армията оттук нататък. След кратки разисквания офицерите препоръчаха на Антон Иванович да назначи за свой наследник генерал-лейтенант Петър Врангел, който не само отсъстваше от Крим в този момент, но и само шест седмици по-рано беше изгонен от Деникин в емиграция.
Иронията тук се добавя от факта, че както Крим стана „бял” едва към края на събитията, така и бъдещият му управител се присъедини към белогвардейците в хода на войната. Дълго време изчаквал, Врангел се присъедини към армията на Деникин едва през август 1918 г., когато тя вече се беше превърнала в реална военно-политическа сила. Благодарение на завършеното образование в Академията на Генералния щаб, заслугите си в Първата световна война и безспорните си таланти, Петър Николаевич бързо се издигна до водещи позиции в антиболшевишкия лагер. На 30 юни 1919 г. кулминацията на успехите му стана превземането на считания за непристъпен Царицин (Волгоград).
Антон Деникин и Петър Врангел (вдясно на преден план, съответно в светла и черна униформа) на парад в превзетата Царицина, юли 1919 г.
Но след победата на Волга между Врангел и Деникин се появи черна котка. Подчинен от древен остезийски род публично критикуваше своя неблагороден главнокомандващ: и за ужасната организация на тила, и за отказа от поход в дълбочината на Поволжето. Вместо да се присъедини към армиите на адмирал Александър Колчак, главата на ВСЮР неблагоразумно предпочете авантюристичен поход към Москва. В резултат всичко завърши с пълен провал, на върха на който двамата генерали си разменяха остри писма, и на 21 февруари 1920 г. Деникин уволни Врангел. А само месец и половина по-късно загубилият командир трябваше де факто да назначи противника си за свой наследник.
„Армия, възпитана в произвол, грабежи и пиянство, водена от командири, които с примера си развращаваха войските – такава армия не можеше да създаде Русия. Без организиран тил, без да е подготвила в тила нито една укрепена ивица, нито един възел на съпротива и отстъпвайки по местност, където населението се е научило да я мрази, Доброволческата армия започна да се оттегля безконтролно назад “ — от обвиненията на Врангел в открита кореспонденция с Деникин, февруари 1920 г.
Ситуацията изглеждаше странна и за другата страна. Врангел сякаш победи в сражението с нелюбимия си началник, но зае мястото му в момент, когато Бялото движение почти нямаше шансове за обрат във войната — от всичките си бивши завоевания му остана само Крим.
Бял феникс
В полза на назначаването на Врангел за главнокомандващ е изиграл забележителен епизод, който се е разиграл точно на Черноморския полуостров. На 3 февруари 1920 г. в Ялта бунт е вдигнал пехотният капитан Николай Орлов, който е обявил война на небрежните началници и задните казначии. Неговият „марш на справедливостта” бързо беше потушен от генерал Слашчев, но Орлов в своя манифест успя да поиска начело на остатъците от ВСЮР да бъде поставен „нашият млад вожд” Петър Врангел. Очевидно това е направило впечатление на другите генерали; в края на краищата, кой друг да поправи грешките на Деникин, ако не неговият най-яростен критик.
Бунтът на Орлов е показателен в контекста на хаоса, който царуваше в тила на Деникин. Впоследствии почти всички бели ветерани-фронтовици с горчивина си спомняха как в техните тилове се разхождаха елегантни офицери, приписани към неизвестни ведомства, а складовете се пропукваха от амуниции, която толкова липсваше на фронта. Някои автори неохотно признаваха и произвола на контраразузнаването на ВСЮР, което под претекст за борба с болшевиките извършваше грабежи и изнудвания.
Младши офицери от Дроздовската дивизия в Крим, есента на 1920 г. Както се вижда, наред с мъжете там са служили и момичета.
Врангел се опита да сложи край на тази анархия. Баронът набързо реорганизира полуразрушените и деморализирани остатъци от войските в единна 40-хилядна армия с простото име „Руска“. Новият главнокомандващ не допусна там много от храбрите командири с лоша репутация. Осъдените за грабежи, които станаха масови при Деникин, сега бяха екзекутирани след кратки разследвания. Новото командване строго пресече и еврейските погроми, също любими на южните белогвардейци.
„В Севастопол трябваше да разстрелям двама дроздовци [военнослужещи от елитната дивизия, носеща името на загиналия генерал Михаил Дроздовски]. За грабеж. Двама бойци от 6-та рота, добри войници, откраднаха от една дама златен часовник с верижка и медальон. […] Помня как плачеше белокосата дама, как разкъсваше на парчета черната си воал, молейки да пощадят „войничетата”. Късно. Бойците бяха разстреляни“ – Антон Туркул, бял генерал
Прегрупирането на армията позволи на врангеловците да възкръснат от пепелта и да нанесат неочаквани удари по червените, които много навреме се забъркаха във война с Полша. Още през пролетта на 1920 г. белите успешно се десантираха в Северна Таврия. На 6 юни те преминаха в пълномащабно настъпление извън полуострова. Близо до Мелитопол пехотният корпус на генерал Фьодор Абрамов с авиационна подкрепа унищожи цяла конна група на РККА – войските, които изглеждаха разбити, уверено вървяха на север. До септември 1920 г. белите последователно превзеха Александровск (Запорожие), Волноваха, Мариупол и редица по-малки градове. Те вече контролираха обширна територия в южната част на съвременна Украйна.
Съветски агитационен плакат, посветен на заплахата от Врангел, автор Н.Д. Кочергин, 1920 г.
Въпреки всички злощастия на полския фронт, болшевиките не можеха да пренебрегнат победите на кримските генерали. На 21 септември червените бяха принудени да посветят на Врангел отделен Южен фронт. Неговият командир Михаил Фрунзе – професионален революционер, разкрил по време на войната таланта си на военачалник – трябваше да спре вражеските войски, да ги изтласка обратно в Крим и след това да изчисти тяхното скривалище. Неволно възникна въпросът: доколко „държавата” на Врангел ще се окаже политически по-стабилна от анархията на Деникин?
Господарят на руския народ
Врангел в своята политика се отказа от две съмнителни концепции, които по-рано погубиха правителствата на Деникин и Колчак. Става дума за „единна и неделима Русия” и „непредрешенчество”. Първият пункт предполагаше, че рухналата империя трябва да бъде възстановена в първоначалните си граници и строго по унитарния принцип. Ето защо всякакви движения за независимост или автономия на отделни народи трябва да изглеждат за борците за „единна и неделима“ Русия не по-добре от болшевиките.
[При Деникин] се бореха с болшевиките, бореха се и с украинците, и с Грузия, и с Азербайджан, и само малко не им достигна, за да започнат да се борят с казаците… В резултат, провъзгласявайки единна, велика и неделима Русия, стигнаха дотам, че разделиха всички антибольшевишки руски сили и разделиха цяла Русия на редица враждуващи помежду си образувания – Петър Врангел
Не по-малко вреда на белите нанесе и „нерешителността“ – съзнателният отказ от каквито и да било политически реформи до победата над Съветите и свикването на Учредително събрание. Точно този подход попречи на белогвардейците да спечелят войната, тъй като ги лиши от масова подкрепа. Селяните, ключова социална група в Русия по онова време, разглеждаха антибольшевишките сили като „армия на господарите” и затова саботираха всякаква помощ за белите армии, от мобилизация до доставки на хляб. Колкото и странно да е, наследственият аристократ и помещик Врангел осъзнаваше това по-добре от Колчак, произхождащ от безземелни благородници, или от Деникин, внук на крепостен селянин.
Врангел (седи в центъра) с членовете на правителството си. Крайният вляво е началникът на щаба на Руската армия генерал-лейтенант Петър Шатилов, вторият отдясно е председателят на правителството Александър Кривошеин.
През лятото на 1920 г. властите на Врангел се опитаха да решат стария проблем. Правителството на Александър Кривошеин в Севастопол прие закони за аграрна реформа и селско самоуправление. Предполагаше се, че земеделските стопани ще могат да придобият правото на частна собственост върху земите си, включително и върху земите, отнети по време на революцията. При това селяните ставаха независими в решаването на местните въпроси. Държавата поемаше ролята на посредник в разплащанията между старите и новите собственици.
Проектът изглеждаше като цяло привлекателен за потенциалната аудитория. Кривошеин и неговото правителство обаче се нуждаеха от достатъчно време, за да приложат реформата на практика, а неговите граждански политици можеха да осигурят само военни победи при очевидно неравенство на силите с врага. Сега можем само да гадаем какъв би бил изходът от Гражданската война, ако белите бяха приели такива закони не през третата, а през първата година на конфликта.
Успоредно с това Врангел се опитваше да установи връзки с малките нации. Той осъзнаваше, че независимостта на Полша и Финландия вече е факт. Баронът убеждаваше представителите на други народи да се присъединят към бъдещата обновена Русия на федеративни начала. Ставаше дума за казашките области, за планинците от Северен Кавказ и за Украйна.
Украинският въпрос особено тревожеше Врангел. В неговата армия, наречена „Руска“, етническите украинци съставляваха до половината от бойците. Болшевишките агенти в докладите си за Москва твърдяха, че дори в елитната Корниловска дивизия до половината от личния състав са били родени в Харковска, Полтавска и съседните губернии. Твърдеше се, че много от тях преди това са воювали за самопровъзгласената УНР, Украинската народна република.
Войници от Украинската галицийска армия след преминаването им към руските белогвардейци, края на 1919 г.
Врангел първоначално забрани в своята държава шовинистични топоними като „Малороссия” и „Юго-Западный край”, толкова любими на идеологическия украинофоб Деникин. Страната вече трябваше да се нарича само Украйна, а нейните жители – изключително украинци. През лятото на 1920 г., на върха на военните си успехи, белите на левия бряг на Днепър активно взаимодействаха с местните въстаници, които се бореха срещу болшевиките и по един или друг начин бяха наследници на УНР. Изключение правеха анархистите на Нестор Махно: те идеологически мразеха белогвардейците и отказваха всякаква форма на сътрудничество. Махновците демонстративно се разправиха с кримските парламентаристи и подновиха военния съюз с РККА.
През лятото на 1920 г. Врангел утвърди официалния статут на украинския език на контролираните територии и призна полуизчезналата УНР с намек за нейното влизане в „прекрасната федерация на бъдещето”. Но, както и в случая с крестьянската реформа, повечето съвременници възприеха тези стъпки на белогвардейците като принудителни, неискрени и закъснели. Мнозина още през май 1920 г. бяха разтревожени от програмния манифест на Врангел „За какво се борим“. Текстът завършваше със странна фраза: „За да може руският народ сам да си избере ГОСПОДАР”. Едни видяха в нея призив за възстановяване на далеч не от всички желаната монархия, други – намек, че „ГОСПОДАР”, т.е. диктатор, баронът иска да бъде лично той.
Твърде малко химия
На правителството на Врангел не се доверяваха само селяните и различни националисти. В неговите перспективи слабо вярваха и чуждестранните партньори по Антантата – Великобритания и Франция. След провала на Московския поход англичаните директно призоваха белогвардейците да преговарят със Съветите и да се предадат с чест.
Правителството на Англия забрани доставката на военни товари в Крим с корабите си. Когато в България с огромни усилия закупихме самолети за армията, английската контролна комисия ги унищожи, уж по недоразумение – Владимир Харжевски, бял генерал
Позицията на Франция изглеждаше малко по-добра за руските бели. Едва през август 1920 г. Париж официално признава правителството в Севастопол и се съгласява да окаже военна помощ на партньорите си. Английският ляв вестник Daily Herald твърдеше, че гаранция за благосклонността на Франция е бил таен договор с кабални условия: признаване от Врангел на старите дългове на царска Русия, изплащане на лихви по нови заеми и прехвърляне на концесии на съюзника след хипотетична победа над болшевиките. Досега не е ясно дали този документ е съществувал в действителност и, ако да, какви точно точки е съдържал.
Каквото и да е било, белите генерали, за да възвърнат бившия си престиж, се нуждаеха от нови театри на военни действия. Голям потенциал криеше Кубань, където след съветското „освобождение” през пролетта на 1920 г. жителите бързо опознаха всички прелести на новия ред: продразвёрстка, издирване на всички, които са воювали срещу РККА, и жестоката тирания на ревкомите. Остатъците от белите отряди, които не успели да се евакуират, бяха оглавени от генерал-майор Михаил Фостиков. Офицерът пафосно кръсти своята армия „Армия на възраждането на Русия”, установи връзка с Крим и започна партизанска война срещу Съветите.
Максимално напредване на войските на Врангел в Украйна през лятото и есента на 1920 г. Карта: Wikipedia / неизвестен автор
През лятото на 1920 г. Фостиков постига редица локални победи, а „армията“ му нараства до около 5000 бойци. Местните жители симпатизираха на белите партизани, но не се присъединяваха масово към техните редици – мълчаливото мнозинство смяташе победата на комунистите във войната за предрешена. На 14 август Врангел се опита да ободри кубанците, като изпрати десант от сънародници-казаци под командването на харизматичния генерал Сергей Улагай. Въпреки това, червените бързо събраха големи сили на мястото на десанта и след три седмици битки Улагай трябваше да се върне в Крим. Скоро там отидоха и партизаните на Фостиков – мащабно въстание в Кубань така и не се състоя.
Говорейки за десанта на Улагай, не можем да пропуснем една характерна подробност. В разгара на боевете началникът на щаба на бялата група генерал-лейтенант Даниил Драценко поиска от върховното командване… да бъде незабавно заменен. Каза, че не се разбира с Улагай, че той не му дава да работи и моли да се върне в Крим. Този скандален за всяка армия епизод още веднъж демонстрира, че „химията“ между белогвардейците все още не е добра.
Рисунка на офицер от Врангелската армия Б. Павлов с изображение на френските „нюпори” на служба при своите колеги-пилоти, юни 1920 г.
Тук е показателна и силна фигура на Яков Слашчов, спасил Крим през зимата на 1920 г. Героят от минали битки се превърна в звезда и се пристрасти към кокаина; първоначално го приемаше като обезболяващо средство след многобройни рани. Повишените амбиции доведоха до конфликти между Слашчов и други офицери, и Врангел предпочете да изпрати неспокойния генерал в изключително почетна пенсия. Всъщност, този ход не спря прераждането на Яков Александрович. През 1921 г. офицерът емигрира в РСФСР, където постъпва на служба при болшевиките.
Няма сили да се държи
Първоначалните успехи на генералите на Врангел се обясняват до голяма степен с факта, че комунистите са отвлечени от действията в южната част на Украйна от тежка война срещу Полша. Но през октомври 1920 г. болшевиките признават поражението си и се помиряват с Варшава, която отказва да се съюзи с белогвардейците. Това решение позволи на червеното командване да обърне повече внимание на Южния фронт.
На 14 октомври 1920 г. Червената 2-ра конна армия разбила войските на Врангел в битката при Александро-Никопол. Успоредно с това белите провалили щурма на Каховка. Дори масираното – по мерките на Гражданската война – използване на танкове не помогна. Атакуващите без успех използваха дузина останали британски машини, от които не по-малко от пет попаднаха непокътнати в ръцете на защитниците на Каховка.
Британски танк на белите, пленен от Червената армия под Каховка, 14 октомври 1920 г.
Плановете на белите да навлязат в дълбочина в десния бряг на Украйна се провалиха. И в реалностите на свръхманеврената Гражданска война неуспехът на настъплението на едната страна почти гарантирано отваряше пътя за вражеско настъпление. Така се случи и този път. На 28 октомври подсилената с подкрепления 140-хилядна група на командер Фрунзе започна да изтласква врага на юг. До ноември отстъпващите се разделиха с всичките си завоевания на континента. По Перекопския провлак и Чонгарските мостове те се оттеглиха в Крим, готвейки се да бранят полуострова.
Настроението [през ноември 1920 г.] като цяло е мрачно. Повечето мълчат, ругаят се за теснотата, студа и липсата на храна. Едни клатят глава: още една-две битки и нашите сили ще отстъпят пред натиска на противника. Други смятат, че червените няма да нахлуят в Крим, че нашата борба има шансове да се превърне в продължителна – от дневника на Георгий Орлов, щаб-капитан от Руската армия
И в цитирания спор песимистите се оказаха прави. На 8-9 ноември войските на Фрунзе и техните съюзници-махновци пробиват отбраната на противника на Перекопския провлак и навлизат в дълбочина на Крим. Тук се отразиха и нестандартните действия на настъпващите (преди всичко, неочакваното преминаване през пресъхналия Сивашски залив), и четирикратното им числено превъзходство, и моралният срив на защитниците. Веднага след бързото отстъпление от Северна Таврия те бяха оставени да мръзнат на лошо оборудвани позиции – мнозина загубиха желанието да се бранят до смърт.
Червената кавалерия на Перекоп, картина на Н.С. Самокиш, 1920-те години.
Да и самите победители впоследствие упирали именно на нематериальные факторы Перекопского сражения. Служивший в штабе Фрунзе бывший штабс-капитан царской армии Владимир Триандафиллов прямо писал: „Само с общо сломяване на волята на противника може да се обясни прочистването на Перекопските позиции, но не и с нашия тактически успех“.
Последният му поклон
След превземането на Перекоп падането на бялото правителство в Крим стана неизбежно. Получил неприятните новини, Врангел, както вече беше споменато в началото на статията, даде заповед за евакуация. Баронът от самото начало имаше предвид тъжния опит от Новоросийск и навреме разпореди да се подготви флотът за такъв сценарий.
Врангел за последен път слиза по Графската пристанище в Севастопол, ноември 1920 г.
Говорейки за изтеглянето на белогвардейците от полуострова, не може да се подмине широко разпространеното обвинение към Врангел. През последните години често се твърди, че баронът е пренебрегнал предложението на болшевиките за почетна капитулация и го е скрил от подчинените си. С арогантността си генералът уж е провокирал противника да предприеме масови репресии в Крим. Но има ли този мит отношение към реалността?
Първо, идеята за почетна капитулация на Врангел не е била на политическото ръководство на Съветска Русия, а лично на Фрунзе. Той наистина е предложил на врага да сложи оръжието в замяна на пълна амнистия и право на емиграция за всички желаещи. Но командерът е действал изцяло по лична инициатива – по подобен начин е постъпвал и преди, по време на кампаниите в Сибир и Централна Азия. А Владимир Ленин не е оценил идеята да се помилват заклети врагове („Изключително удивен съм от прекомерната отстъпчивост на условията“). Ильич заяви директно, че за свободно напускане на страната от страна на белогвардейците не може да става и дума. Няма никакви гаранции, че останалите положения няма да споделят същата съдба.
Ако противникът приеме [вашите условия], тогава трябва да се осигури реално завземането на флота и да не се пусне нито едно корабче. Ако противникът не приеме тези условия, тогава, по мое мнение, не може да се повтарят повече и трябва да се разправим безмилостно – от телеграма на Ленин до Фрунзе от 12 ноември 1920 г.
Второ, абсурдно изглежда самото поставяне на въпроса, че Врангел трябвало да отговаря за действията на червените, а за белия генерал отговорността се полагала на жителите на Крим. Не, ВЧК през 1920-1921 г. е прочиствала отвоювания полуостров строго в съответствие с заповедите на своите началници. Според най-минималните оценки, червеният терор в Крим е струвал живота на не по-малко от 15-20 хиляди души – както на действително свързани с Врангел, така и на тези, които са платили с живота си за непролетарския си социален произход. Между другото, това не е няколко пъти, а с порядъци повече от аналогичните действия на белите власти на полуострова през 1919-1920 г. (там става дума за около 300 екзекутирани).
Така че, ако Врангел беше оповестил на своите хора текста на Фрунзе, статистиката за жертвите на кримските чекисти най-вероятно щеше да бъде още по-голяма — със сигурност много бели щяха да повярват на обещанията на червените и да останат да чакат собствената си екзекуция. Както изглежда сега, това беше максимумът от възможностите на генерала – да изведе със себе си сто и петдесет хиляди души, които не искаха да живеят при болшевизма. Баронът нямаше никакви шансове да свали мразения режим: прекалено много бяха похарчили неговите предшественици.
През цялата 1920 г. войските на Врангел се налагаше да воюват на кредит – в очакване, че Кубань и Украйна ще въстанат всеки момент, съюзниците ще започнат да помагат както трябва, а болшевиките ще се скарат помежду си. Но времето минаваше, чудо не се случваше и вярата в кримския проект у неговите защитници бавно се изпари. Затова и тъжният край на епопеята на Врангел изглежда напълно логичен.
И все пак накрая не мога да не отбележа: съдбата на повечето от победените при Каховка и на Перекоп се разви по-добре, отколкото на много от техните победители. Почти всички генерали на Врангел – Шатилов, Туркул, Фостиков и Харжевски – започват от нулата нов живот в емиграция и умират в дълбока старост. Докато героичните красноречиви оратори или ще бъдат погубени от епидемията от загадъчни смърти в РККА през 1920-те години (тя няма да пощади и преминалия на другата страна Слашчев), или от Сталиновия Голям терор.
Михаил Фрунзе. Победителят при Перекопе ще умре при странни обстоятелства още през 1925 г. – според официалната версия, от зараза на кръвта при планова хирургична операция. Врангел ще го преживее само с три години – официално ще умре от туберкулоза, но и тази смърт редица автори също приписват на съветските специални служби.
Пет мишки, кокошка, прасе и крава били приятели и живеели във ферма на затънтено място. Мишките, които живеели в къщата, винаги помагали на приятелите си. Ако някоя от тях чуела, че фермерът иска пържено пиле, те казвали на кокошката да се скрие. Когато чуели, че жената на фермера планира да прави свинска наденица за вечеря, те казвали на прасето да легне на една страна и да се престори на болно. А когато чуели, че фермерът иска печено говеждо, те казвали на кравата да отиде на друга поляна. Кокошката, прасето и кравата наричали своите пет приятели МР5 — Мише Разузнаване Пет.
Веднъж една от мишките видяла през пукнатина в стената, че фермерът разопакова нещо. Тя едва не припаднала, когато в пакета разпознала миши капан.
— О, не! Загазихме! Свършено е с нас! — казала тя на другите мишки. — Какво да правим?
Те решили единодушно да отидат и да помолят приятелката си г-жа Кокошка за помощ.
— Ко-ко-ко! — казала г-жа Кокошка. — Как може да ме нарани някакъв си малък миши капан?
Мишките не можели да повярват, че г-жа Кокошка няма намерение да им помогне, нито дори да ги успокои, след като толкова пъти й били помагали.
Затова отишли при приятеля си г-н Прасе.
— Грух! — казал г-н Прасе. — Малко съм зает в момента. Ще ви се обадя по-късно. В края на краищата какво може да ми причини един миши капан?
Последвало ново разочарование за мишките. И те отишли при своята най-голяма и смела приятелка г-жа Крава.
Г-жа Крава била прекалено заета да пасе, за да каже дори „Му!“. След като разтревожените мишки дълго я умолявали, тя казала:
— Добре. Ще помисля, докато преживям, въпреки че проблемът не е мой.
Мишките се прибрали в къщата сломени. След всичката помощ, която били оказали на приятелите си, те не получили нищо повече от „Ко-ко-ко“ от г-жа Кокошка, „Грух“ от г-н Прасе, а от г-жа Крава дори едно „Му“ не получили.
През нощта, докато търсела нещо за похапване, една от мишките стъпила в капана. „Щрак!“ — и мишката отишла право в рая (защото в живота си била добра).
Другите четири мишки чули и отишли да помогнат. Нямало какво да направят за скъпата си починала посестрима. Те ридали, плакали и хлипали.
Жената на фермера също чула звука от капана и отишла да разузнае. Когато видяла мъртвата мишка и четирите други, които ридаели от скръб и се прегръщали една друга, тя надала вик и припаднала.
На другата сутрин жената все още била в шок и останала в леглото. Фермерът се замислил какво би могъл да й даде, за да се почувства по-добре. И му хрумнало — пилешка супа! И така, той хванал г-жа Кокошка, отрязал й главата и я сварил в тенджера с малко сол и чесън.
Когато чули, че е болна, приятелките на жената на фермера дошли да я видят, както правят хората. Фермерът трябвало да ги нагости, затова заколил г-н Прасе и го направил на пържоли на скара за посетителките.
За жалост, жената на фермера така и не се възстановила от шока да види четири скърбящи мишки. Починала. На погребението дошли много хора и фермерът направил за присъстващите много сандвичи с печено говеждо. Познайте откъде дошло говеждото!
Ето как малкият миши капан уби кокошката, прасето и кравата. Затова никога не си казвайте: „Това не е мой проблем“. Щом ваш приятел моли за помощ, проблемът е и ваш. За това са приятелите.
Съвременна Русия е носталгична както по съветската, така и по имперската епоха. Ето защо се опитва да възроди и двете формации едновременно. Но концепцията както за първата, така и за втората се разпада без Украйна. Защо? Украинските журналисти на RFI търсеха отговори на тези въпроси. Вдъхновени от Петър I
„Както каза един европейски политик, бъдещето на Русия е нейното минало. Това означава, че Русия формира политически дискурс и политически дневен ред, разчитайки на историята, изкривявайки я и намирайки в нея инструмент за легитимиране на съвременната руска идентичност и имперските претенции“, казва пред RFI Ukrainian Антон Лягуша, кандидат на историческите науки и изследовател в New School University Consortium (Ню Йорк).
Както отбелязва историкът, Русия се опитва преди всичко да се представи като наследник на Киевска Рус. С това тя иска да оправдае „историческото си господство над всички източнославянски народи“.
„Виждаме, че въпросът за покръстването на Рус се е превърнал за Путин в идеологическо оръжие за съвременната политика (…) Той представя покръстването на Рус през 988 г. като началото на „великата руска цивилизация“. Въпреки че помним, че по това време не е имало нито Русия, нито дори Московско княжество“, – заявява Лягуша.
Путин се смята за последовател на Петър I и маниакално заявява, че „връща и консолидира руски територии“. Те наистина имат сходни черти. Главата на Кремъл, както и владетелят, от когото е вдъхновен, пренаписва историята, опитва се да завземе украинското наследство и да увековечи мита, че Московия е била част от Киевска Рус.
Тези усилия са систематично формулирани още през 18 век. След това, след победата над шведите в Северната война, Петър I провъзгласява Московското царство за Руска империя. Събитията, предшестващи укрепването на Московия, се превръщат в истинска национална катастрофа за Украйна. Хетманството губи своята автономия и е подчинено на Московия, а Петър I се опитва с всички сили да европеизира новосъздадената си империя и да я постави наравно с водещите западни сили по онова време. В най-добрите традиции
Усилията на Петър I да присвои чуждо наследство са продължени от Екатерина II. Тя окончателно ликвидира Хетманството и унищожава Запорожката Сеч. По време на нейното царуване започва „създаването на руска история“ и приписването на европейско наследство към нея. Тази традиция е продължена и след разпадането на Руската империя. Украйна води освободителна борба, но, за съжаление, е победена и се оказва част от Съветския съюз.
„Точно както поляците, французите, италианците, ние, украинците, започваме да създаваме своя собствена национална държава. Но този съсед, който беше до нас, близо до нас – Московия – не можеше да си представи себе си без нас. Защото, започвайки от религията, културата, обичаите и всичко останало, те се опитваха да откраднат всичко, да го присвоят за себе си в продължение на много векове“, подчертава Алина Понипаляк.
Украйна съди Русия в продължение на 10 години за скитско злато, което се съхраняваше в четири кримски музея.
Вместо Руската империя, на картата се появи Съветският съюз, продължаващ имперската политика под комунистически сос. Тогава се роди митът за „люлката на три народа“, какъвто е Киев. Така историкът Мавродин през 40-те години на миналия век твърди, че Рус е създал единен източнославянски етнос, който след това се е разделил на три отделни народа: украинци, руснаци и беларуси. Това е една от теориите, която не е потвърдена с факти. Тя обаче е изгодна за Москва, защото „оправдава“ правото да обединява „братски народи“ и да „събира исторически земи“.
Въпреки че Съветският съюз в крайна сметка се разпадна, митовете за „общата „люлка“ и „трите братски народа“ останаха здраво вкоренени в съзнанието на руснаците.
„За Русия историята не е наука. Тя е средство за пропаганда“, подчертава Алина Понипаляк. А Антон Лягуша отбелязва: „Те образоват обществото по такъв начин, че да имат право да претендират за тези територии още от времето на Киевска Рус. В крайна сметка така се формира голяма митологична система около историята в руското пространство.“
Защо? Да се заличат границите между руската и украинската идентичност и да се отнеме от Украйна правото на собствена идентичност, а следователно и на държава.
„Очевидно, откакто Путин дойде на власт и започна исторически да подготвя обществото си за големи войни (…), виждаме, че въпросът за покръстването на Рус се е превърнал в идеологическо оръжие за Путин в съвременната политика. Защото той активно използва исторически наративи, за да легитимира, аргументира и оправдава агресията срещу Украйна“, казва Антон Лягуша.
Защо Путин се е вкопчил в Украйна? БЕЗ НЕЯ ЦЯЛАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА „ВЕЛИКА РУСИЯ“ СЕ СРИВА (!).
Москва не може да обясни миналото си, върху което се опитва да изгради бъдещето си.
„Украйна е създадена от Ленин“ е може би един от най-разпространените митове в пропагандата на Путин, който той използва, когато атакува независима суверенна държава през 2022 г. Но този мит лесно се опровергава поне от факта, че държавният герб, химн и знаме на Украйна са одобрени по време на Украинската народна република през 1917–1918 г., отбелязва Украинският институт за национална памет.
А самата Украйна е била известна с това име много преди да се роди Ленин. Например, Националната библиотека на Франция съхранява карта на Европа от 1754 г. На нея земите на съвременна Украйна са обозначени като „Украйна, страната на казаците“.
Владимир Ленин е роден през 1870 г. И така, как е могъл руски революционер да създаде Украйна, която е била позната на френските изследователи поне век преди това?
„Дори днес понякога обичаме да казваме, че украинците като нация все още не са се формирали. Като историк не бих се съгласил с това, защото като нация сме се формирали преди сто години…
„Ние създадохме собствена държавност, създадохме собствена държава със законодателна, изпълнителна и съдебна власт по това време. Със собствена национална система, валута, гривна и други аспекти“.
През 1878 г редакцията на цариградския вестник „Куриер д’Ориент „отпечатва обемиста книжка „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ на френски език.
Тя съдържа описание на населението в трите вилаета според регистъра на данъка бедел-и аскерие от 1873 г, обхващаш мъжкото население на една голяма час от европейската територия на османската империя ,включена в дунавския вилает .
В книжката авторите наричат този регистър „Алманах на Дунавския вилает“ VI,1290 г /по хиджара/.
Тук публикуваме ОБЩАТА РЕКАПИТУЛАЦИЯ на населението в трите вилаета по етнически групи.
Едно прекрасно четиво с което нашите управници следва да натрият лицето на политическия и дипломатически простак, историческият крадец, лъжец, фалшификатор и мародер, геноцидния престъпник и закрилник на терористите от сръбската измекярска престъпна шайка „ОМО Илинден“ наш Християн Мицкоски!
В нощта на 11 срещу 12 юни 1999 г. на летище Слатина в Косово е имало престрелка. От едната страна са се сражавали албански въоръжени сили, а от другата – специални части на ГРУ, водени от Юнус-Бек Евкуров. На сутринта батальон от руски войски, отделил се от мироопазващата мисия на ООН в Югославия, се е приближил до летището. Косовската война вече официално е приключила : на 11 юни е подписано мирно споразумение и бомбардировките на НАТО са престанали. Възползвайки се от момента, Русия поема контрола над единственото летище в Косово, където могат да кацат военни самолети. Превземането на Слатина е най-дръзката операция на руските войски от края на Студената война: за първи път след разпадането на СССР руското ръководство открито се противопоставя на волята на Запада. ГРУ осигурява изпълнението на задачата.
Югославската война е може би първият голям успех на военното разузнаване в новата ера. Валентин Корабелников, ръководител на ГРУ от 1997 г., е снабдявал югославските военни с разузнавателна информация за силите на НАТО и Армията за освобождение на Косово. Месец след операцията на летището в Косово, Корабелников получава лична благодарност от президента Елцин, а по-късно и звездата на Героя на Русия .
В края на 1999 г. на власт идва Владимир Путин, лидерът на съперничещ си клан от служители по сигурността. Въпреки очевидния си успех в Югославия, ГРУ навлиза в пореден труден период. През новото хилядолетие съветската история на задкулисни интриги и чистки в ГРУ се повтаря, макар и с ускорени темпове. През първите десет години от управлението на Владимир Путин военното разузнаване е постоянно застрашено от частична загуба на власт или дори подчинение на СВР.
През март 2001 г. Сергей Иванов, дългогодишен колега на Владимир Путин от КГБ, става министър на отбраната , а по-късно става негов заместник като ръководител на ФСБ и ръководител на Съвета за сигурност.
Медиите започнаха да се изпълват с „атаки“ срещу военното разузнаване: например, по време на американското нахлуване в Ирак през пролетта на 2004 г. ГРУ беше обвинено , че не е в състояние да предвиди развитието на конфликта и да предостави на президента качествена аналитика. Владимир Путин обаче публично подкрепи разузнавачите, заявявайки , че заедно със СВР и Министерството на външните работи, агенцията е подготвила анализ, който „почти до ден днешен“ съвпада с реалното развитие на събитията. Въпреки това, месец по-късно, ръководителят на ГРУ Валентин Корабелников призна , че не е напълно доволен от работата на спецслужбата и е бил принуден да се бори с обвиненията в неефективност.
— Виждате ли, в естаблишмента съществува мнение, че много важни решения, взети през последните години във външната политика, са базирани не толкова на неверни, колкото на изопачени доклади на специалните служби, които в много отношения са останали от съветското време. Те, казват те, не могат да оценят военната тактика на съвременните армии, да различат реалните заплахи от въображаемите, да оценят военно-политическите промени, които се случват в света днес, много по-бързо, отколкото преди 10-15 години.
— Изглежда, че елита, към който се обръщате, има пълна възможност да преглежда и анализира цялата класифицирана информация, която идва от специалните служби! Мога да кажа: офицерите, работещи във военното разузнаване, както на ръководни, така и на управленски позиции, правят всичко възможно информацията да бъде обективна, надеждна и в някои случаи проактивна. Понякога това се прави с голям успех, понякога с по-малък. Но отхвърлям подтекста, който прозвуча във вашия въпрос — че тук седят реакционери, за които е било важно само това, което някога е било важно. При нас работят умни, обучени хора, които знаят как да оценяват промените в ситуацията и да реагират на тях. Как би могло да бъде иначе?
През февруари 2004 г. Корабелников вероятно отново е недоволен от работата на подчинените си. Случва се първият нашумял провал на ГРУ в съвременната история – разкриването на убийството на бившия президент на Ичкерия Зелимхан Яндарбиев в Катар (Повече подробности в раздела „Убийства “). И само шест месеца след завръщането на убийците на Яндарбиев в родината им избухва нов шпионски скандал: Грузия обвинява служители на ГРУ в организиране на терористични атаки и саботажи на територията на страната, а след това задържа няколко служители. Друг агент на ГРУ
е разкрит приблизително по същото време в Азербайджан. Всички тези провали на ГРУ се оказаха полезни за конкуриращите се ведомства по време на преразпределението на сферите на отговорност между специалните служби.
Саботаж на ГРУ в Грузия и дипломатически конфликт
През февруари 2005 г. в Гори, град близо до Южна Осетия, е извършена терористична атака. Кола се взривява близо до сградата на местната полиция, убивайки трима полицаи, ранявайки 30 души и напълно разрушавайки сградата. Министърът на вътрешните работи Вано Мерабишвили заяви, че ГРУ е замесено в саботажа: според него, офицерът от военното разузнаване Анатолий Сосиев е организирал престъпна група от жители на Южна Осетия (Сосиев е наричан Сисоев в някои медии; човек с тази фамилия е задържан в Азербайджан за шпионаж през 1995 г.). Мерабишвили твърди, че Русия е обучила повече от сто саботьори за работа в Грузия и е разгърнала обширна агентурна мрежа в страната. Според него, групата Сосиев/Сисоев е взривила и електропровод, железопътна линия и радиостанция на нефтопровода Баку-Тбилиси-Джейхан година по-рано.
Скандалът се разрази на фона на бързо влошаващите се отношения между Русия и Грузия – бившата съветска република се стреми да се присъедини към НАТО и Европейския съюз, опитвайки се да се защити от влиянието на Москва. Именно през тези години започна борбата на Кремъл с американското влияние и „кадифените революции“, които вече се бяха случили в самата Грузия (2003 г.), а след това в Украйна (2004 г.) и Киргизстан (2005 г.). Грузия, а заедно с нея и балтийските страни, които вече се бяха присъединили към европейските съюзи, се превърнаха в един от основните фокусни точки на външната политика на Кремъл – новините почти ежедневно включваха истории за потискането на рускоезичното население и неуважението към съветските паметници; започнаха търговски войни и други дипломатически закачки. В случая с Грузия шпионският конфликт ескалира в течение на една година и достигна своя връх през 2006 г., когато правоохранителните органи на страната задържаха няколко служители на разузнаването на ГРУ и 11 местни агенти, а впоследствие местната полиция обгради щаба на група руски войски в Закавказието, изисквайки екстрадицията на друг заподозрян шпионин.
Министърът на вътрешните работи Мирабишвили обяви, че четиримата задържани служители на ГРУ – подполковник Александър Сава, подполковник Дмитрий Казанцев, капитан втори ранг Александър Загородний и подполковник Александър Баранов – са обвинени в „провеждане на разузнавателна дейност и планиране на провокации“. Грузинската страна публикува видео и аудио материали, които записват срещи между офицери и агенти, случаи на парични преводи, разговори с инструкции за намиране на класифицирани материали, приближаване до местонахождението на грузинските войски, както и събиране на информация за грузинските въоръжени сили.
В отговор на задържанията Москва обяви истинска дипломатическа война на Тбилиси: отзова руския посланик, евакуира дипломатическия персонал и техните семейства, както и семействата на военнослужещите, спря транспортните и пощенските съобщения с Грузия и приведе руските военни части в състояние на повишена бойна готовност.
Почти всички държавни структури бяха въвлечени в дипломатическия конфликт: училищата към посолствата в Грузия спряха да допускат грузински деца до занятия; грузинците бяха масово депортирани от Русия; полицията, миграционната служба, данъчната служба, прокуратурата и присъединилото се към тях ултрадясно „Движение срещу нелегалната имиграция“ започнаха акции срещу грузински граждани, посегнаха в грузински компании и дори църкви. Държавната дума прие декларации, осъждащи поведението на Грузия, а дори Руската шахматна федерация отказа да изпрати участници на детски турнир в Тбилиси. Повече от 700 грузински граждани бяха депортирани от Русия, един от които почина на летище Шереметиево от астматичен пристъп поради липса на медицинска помощ.
Русия предприемаше различни „контрамерки“ повече от месец, въпреки факта, че само пет дни след задържането на служителите на ГРУ, грузинските власти ги експулсираха в родината им.
Грузинският външен министър Гела Бежуашвили се оплака от засилената шпионска дейност на Русия и заяви, че Кремъл отдавна чака повод за ескалация на отношенията.
„Това задържане на руски военнослужещи за подривна дейност не беше първото през последните три години. Миналия октомври разговарях със Сергей Лавров за прехвърлянето на лошия разузнавач г-н Бойко. И точно година по-късно отново шпиони. Имаше случаи, когато прехвърляхме тези хора по взаимно съгласие, въпреки че имаме споразумение да не провеждаме разузнавателна дейност един срещу друг. Прехвърляхме ги, прехвърляхме ги и след това същите хора бяха открити в Южна Осетия – връщаха се там през тунела Роки. И решихме: това не може да се случва повече. От правна гледна точка нямахме проблеми, можехме да ги задържим и да ги изправим пред съд. Но тогава започнаха да идват обаждания. Председателят на ОССЕ се обади и поиска: предайте тези хора на Русия. Съгласихме се. От първия ден проведохме тези преговори с ОССЕ и Русия знаеше, че ще предадем тези хора. Въпреки това Русия започна да пренасочва тази ситуация. Разбирам, че тази история даде някакъв негативен импулс, но това, което се случи след това, мисля, че беше планирано много преди инцидента. Рано или късно щяха да започнат да преследват грузинците. Така нареченият шпионски скандал е…“ върхът на айсберга. Всичко, което се случва сега, не е резултат от шпионски скандал. Реакцията на този скандал беше толкова неадекватна, че стана ясно: мерките за въздействие върху Грузия бяха обмислени отдавна. Русия просто чакаше удобен претекст, за да ги приложи.“
В разгара на руско-грузинския шпионски скандал в Азербайджан беше разкрит още един агент на ГРУ – той беше вербуван още през 1997 г. от офицера Валери Ластовски и срещу 300-400 долара предаваше доклади за структурата на Генералния щаб на Министерството на отбраната на Азербайджан, бойната готовност на армията и нейното военно-техническо осигуряване. Общо, според оценки на местното Министерство на националната сигурност, в течение на десет години агентурната мрежа на ГРУ в страната включваше почти 300 души. Реакцията на това задържане обаче беше много по-сдържана – развалянето на отношенията с Гейдар Алиев не беше част от плановете на Кремъл .
В същото време изграждането на вертикалната верига на командване на Путин до известна степен е от полза за военното разузнаване. По-специално, в резултат на реформата на специалните служби през 2006 г., ГРУ получи под свой контрол собствени разузнавателни органи на Сухопътните войски, ВМС и ВВС. В същото време военното разузнаване се сдоби с нова щабквартира на Хорошевское шосе, която беше открита лично от Путин.
Следващите сътресения в ГРУ настъпиха след назначаването на Анатолий Сердюков за министър на отбраната през 2007 г. Военните не приеха новия министър: неговият предшественик Иванов беше поне служител по сигурността, макар и бивш офицер от КГБ, докато Сердюков беше работил във Федералната данъчна служба и управляваше магазин за мебели преди назначаването си в Министерството на отбраната. Сердюков назначи друг „външен човек“ за свой съветник в ГРУ – служител по сигурността и негов близък сътрудник Сергей Корольов .
През 2010-те години руското Министерство на отбраната започна поредна реформа, която засегна военното разузнаване. Тя доведе до създаването на съвместни стратегически командвания (ССК), които промениха структурата на военното командване, засилвайки вертикалната подчинение на Генералния щаб. Това увеличи апаратната роля на началника на Генералния щаб, но отслаби влиянието на ГРУ и дезорганизира работата на разузнавателните структури и военните окръзи.
Същността на реформата
Дмитрий Медведев подписа указ за създаването на четири съвместни стратегически командвания (ССК) на базата на военни окръзи. Това промени структурата на военното командване и, според източник на „Досието“ във военно-промишления комплекс, дезорганизира централните органи за военно командване, както и военните обединения на ниво армии и флоти. Съдбата на диверсионно-разузнавателните части вече се решаваше на ниво щаб на ССК и не винаги в полза на ГРУ. Например, военноморските разузнавателни центрове се появиха като част от оперативните управления на щаба на флота на руския ВМФ, които по това време бяха пряко подчинени само на командванията на флота. На ГРУ беше отредена само координираща роля.
Същевременно щатният състав и правомощията на разузнавателните управления на видовете и родовете войски (с изключение на Командването на Въздушно-десантните сили) бяха значително намалени. Вместо това, на ниво военни и военноморски обединения, бяха създадени разузнавателни центрове с пряко подчинение на ОСК и Главното оперативно управление на Генералния щаб, а след това на Главното управление на Генералния щаб (по специализация) и Националния център за управление на отбраната (по подчинение). По този начин се формираше вертикално управление от ОСК до началника на Генералния щаб. Това увеличи личното му административно значение, но намали ефективността на Министерството на отбраната и влиянието на ГРУ.
Агенти на ГРУ и терористични атаки в Грузия
През 2010 г. властите разкриха мрежа от повече от дузина агенти с грузинско и руско гражданство, предимно военни пилоти и бизнесмени, които предаваха класифицирана информация на руското разузнаване. Грузинските правоохранителни органи твърдяха, че двоен агент, внедрен в ГРУ, е помогнал за разкриването на шпионите. Месец по-късно грузинските власти обвиниха Москва в организирането на серия от терористични атаки в страната, арестувайки шестима заподозрени. Според грузинското Министерство на вътрешните работи те са били координирани от служител на ГРУ на име Евгений Борисов, който успял да избяга в Абхазия. Между септември и ноември, когато грузинската полиция преследваше руската шпионска мрежа, вълна от терористични атаки заля страната. Първата експлозия стана близо до посолството на САЩ в Грузия, след това на два железопътни моста, в покрайнините на Тбилиси и близо до офиса на опозиционната Лейбъристка партия. Американските разузнавателни агенции също смятаха , че ГРУ е замесено в терористичната атака близо до посолството на САЩ.
През декември 2011 г. Шляхтуров се пенсионира и беше заменен от Игор Сергун.
Той оглави ГРУ с чин генерал-майор, най-ниският за началник на военното разузнаване в съвременната история на Русия. Анатолий Сердюков, под чието ръководство Сергун зае поста си, скоро изпадна в немилост и началникът на ГРУ трябваше да работи заедно с новите си началници, Сергей Шойгу, и неговия екип. Владимир Путин на честването на 100-годишнината на ГРУ // Пресслужба на Кремъл, близък до ръководството на Министерството на отбраната, си спомня Сергун като независим професионалист:
Той беше самодостатъчен човек. Не го виждах да се разхожда с всички. От една страна, стискаше ръката на всички и се усмихваше, от друга страна, спазваше уважителна дистанция. Много бързи реакции в думи, действия и отговори. Създаваше впечатление на професионалист, интелигентен човек, а не на алкохолик, както някои. Говореше с уважение с Шойгу, но никога не се подмазваше.
Причините за уважителната дистанция може да са, че покровителите на Сергун са стояли над министъра на отбраната. Освен това, както каза изследователят Марк Галеоти , позовавайки се на собствени източници, Сергун „фино е усещал какво Кремъл иска да чуе от него“. Така очевидно е спечелил благоразположението на ръководството. Източникът на „Досие“ отбелязва, че скоро след смъртта на Сергун през 2016 г. дъщеря му Олга заема поста заместник-началник на отдела за управление на президентските имоти. „[Началникът на отдела за управление на президентските имоти Александър] Колпаков е чист човек от ФСБ [служил е в 9-то управление на КГБ, а след това във ФСО]. И веднага назначи дъщерята на Сергун. Тоест, имаха толкова сериозна благодарност, толкова тясна комуникация, че веднага я назначиха.“ Друг заместник, заедно с дъщерята на Сергун, беше Павел Фрадков, син на директора на СВР Михаил Фрадков.
Вероятно добрите отношения между ръководството на разузнаването и Кремъл и други разузнавателни служби са помогнали на ГРУ, по думите на Галеоти, да „възстанови авторитета си и да укрепи позициите си след продължителен период на позор“. Всъщност, Сергун успява не само да отмени някои от реформите на Сердюков (ГРУ все още запазва специалните сили), но и да повиши статуса на военното разузнаване в очите на руското ръководство. Именно ГРУ излиза на преден план в последвалите украинска и сирийска кампании, след като успява да се докаже в хибридни военни операции, включително кибератаки. (Прочетете повече в Част III. ГРУ на бойното поле )
През януари 2016 г. 58-годишният Игор Сергун почина при мистериозни обстоятелства: или по време на командировка в Ливан, или, ако се вярва на официалната версия, в Московска област от сърдечен удар. Смъртта му направи мястото на шефа на ГРУ обект на апаратни интриги между Министерството на отбраната и Департамента за военно контраразузнаване (ДВКР) на ФСБ, който ръководи ГРУ.
Малко преди смъртта на Сергун, през 2015 г., Николай Юриев оглавява ДВКР на ФСБ – както източник от Министерството на отбраната каза пред „Досие“, „човек, който е абсолютно нелоялен към Сергей Кужугетович“. Назначаването на Юриев се случва на фона на скандал с хакерската група „Шалтай-Болтай“, чиито членове хакват имейла на помощника на тогавашния началник на строителния отдел на Министерството на отбраната Роман Филимонов. Хакерите написват писмо до началника на отдела за военно контраразузнаване на ФСБ, генерал-полковник Александър Безверхни, с искане да възстанови реда в Министерството на отбраната и предлагат на контраразузнавачите да изкупят откраднатия масив от данни с 50% отстъпка. Филимонов е бил близък до Сергей Шойгу, така че след хакерската атака министърът на отбраната е лично заинтересован от залавянето на хакерите и, както съобщи „Фонтанка“ , е дал заповед за разкриването им. След това в ГРУ е сформирана оперативна група, оглавена от заместника на Сергун, генерал Сергей Гизунов. Началникът на ДВКР, Безверхни, който е пренебрегвал Министерството на отбраната, подава оставка, а министърът на отбраната се опитва да постави по-приятелски настроен кандидат на негово място – но не успява. Така Николай Юриев оглавява ДВКР на ФСБ.
До януари 2016 г. министърът на отбраната Шойгу вече беше претърпял няколко поражения в апарата: публичен позор с хакери, неуспешен опит да издигне свой човек на поста началник на Далекоизточните отбранителни сили, а сега и мястото на началника на ГРУ се освободи. На този фон военното контраразузнаване на ФСБ активно се опитваше да издигне свой човек на тази позиция, а Шойгу нямаше достатъчно влияние, за да прокара близък до него кандидат.
Резултатът от тази борба беше компромис: военното разузнаване беше оглавено от Игор Коробов, който беше тежко болен от рак. Той практически не играеше никаква роля в ръководството – ролята му се ограничаваше до временен работник, докато Шойгу не затвърди позицията си в апарата. Фактическото ръководство на спецслужбата по това време се осъществяваше от екипа на предишния ръководител на службата, покойния Игор Сергун, по-специално неговите заместници Сергей Гизунов, Александър Кустов и Игор Лелин. Следващият „триумвират“, както и в началото на 90-те години, не беше от полза за спецслужбата. Именно по времето на Коробов (или по-скоро по време на фактическото отсъствие на ръководителя) се случиха най-шумните провали на ГРУ през последните години: неуспешното отравяне на дезертьора Сергей Скрипал и последвалото интервю на офицерите Чепига и Мишкин, което се превърна в мемета, залавянето на шпиони на ГРУ в Холандия и неуспешният опит за държавен преврат в Черна гора. Коробов прекара последните години от живота си като началник на военното разузнаване и почина през ноември 2018 г.
В момента ГРУ се ръководи от Игор Костюков. Преди това той е бил посочен като военен аташе в руското посолство в Гърция, както и като един от ръководителите на руската военна операция в Сирия.
Източник на „Досие“ твърди, че Шойгу е прокарал кандидатурата на Костюков чрез Владимир Путин „в пристъп на истерия“. Източникът на „Досие“ нарича самия ръководител на ГРУ „лекотоварен“ и „слаб“ човек, който „напълно се е поддал на Шойгу“: ако по-рано ръководството на спецслужбата се е държало настрана от групите за влияние на Министерството на отбраната, то Костюков спокойно пие с функционери. Отношенията му със стария екип на бившия ръководител на военното разузнаване Игор Сергун не са се получили – източник на „Досие“ твърди, че заместникът на Сергун Сергей Гизунов е напуснал ГРУ и е отишъл в Роскосмос, защото не е искал да работи с Костюков. Няма публични съобщения за оставката на Гизунов, но пълният му съименник е посочен като заместник-генерален директор на АД ЦНИИмаш, главния машиностроителен институт на Роскосмос . Други генерали от ГРУ възприемат новия ръководител с усмивка. „Отнасят се с него много странно, сякаш върши някаква „услуга за зареждане“. Смята се, че оперативната му сила е много малка. Като цяло той не е изпипан“, добавя източникът на „Досието“.
Днес, както и в съветската епоха, историята на специалните служби е написана с провали: успешните операции не се отчитат публично. Ето защо ГРУ е агенция, която отвън сякаш е преследвана от провали и разкрития. Служители са хващани в чуждестранни командировки с касови бележки за такси от военно поделение до летището, подлагат се на обществено телевизионно унижение с Маргарита Симонян и умират в стените на собствения си щаб, заспивайки пияни с цигара.
Както каза пред „Досие“ източник, близък до ръководството на Министерството на отбраната, служителите на ГРУ са склонни да обвиняват безразличието на ръководството за публичните провали – и имат основания за това. От всички руски разузнавателни служби ГРУ е единствената агенция, която не е пряко подчинена на президента. ФСБ и СВР са отделни федерални служби и редовно се отчитат пред Владимир Путин. ГРУ е отдел в рамките на Министерството на отбраната. То се отчита предимно пред началника на Генералния щаб и министъра.
Въпреки че ръководителят на военното разузнаване се назначава от президента, тази длъжност става предмет на задкулисна борба между министъра на отбраната и военното контраразузнаване на ФСБ. В демократична страна с развита система от проверки и баланси това обстоятелство не би имало голямо значение. Но в една персонализирана автокрация, изградена върху вътрешни интриги между олигархично-властните кланове, липсата на постоянен и директен достъп до „първо лице“ значително отслабва позицията на ръководителя на военното разузнаване в апаратните конфронтации. Всичко това пряко влияе върху цялостното управление на ГРУ и отношението на върховната власт към спецслужбата.
Владимир Путин на честването на 100-годишнината на ГРУ // Пресслужба на Кремъл
Чужденец сред своите. История на военното разузнаване
Владимир Путин е възпитаник на КГБ и това е важен, но не единствен фактор за ниската позиция на ГРУ в йерархията на разузнаването: военното разузнаване е играло второстепенна роля и в СССР. В исторически план ГРУ е получавало по-малко финансиране, внимание и достъп до неформални ресурси (от административни до корумпирани) от чекистите. ЧК – ОГПУ – НКВД – НКГБ – МГБ – КГБ – ФСБ винаги са били, по думите на Никита Хрушчов, „очите и ушите на партията“, основната опора на властите в борбата им за оцеляване. ГРУ, от друга страна, е изпълнявало тесен набор от задачи и то в атмосфера на постоянно подозрение от страна на политическото ръководство.
ГРУ
счита 5 ноември 1918 г. за официална дата на основаването си – тогава е създадена Регистрационната дирекция на Полевия щаб на Революционния военен съвет (Региструпр, по-късно Разведупр) към Червената армия.
Тайна заповед на Революционния военен съвет от 5 ноември 1918 г. за обявяване на състава на Полевия щаб на Революционния военен съвет, който включваше регистратора // Комитет по външни отношения на Санкт Петербург
Болшевиките, които завзеха властта предходната година, се бориха срещу Бялото движение, чуждестранните интервенционисти и собственото си население, което се бунтуваше срещу данъка върху храните и Червения терор.
Болшевишкото военно разузнаване е създадено в извънреден режим. Преди това царското, а след това и временното правителство, са получавали по-голямата част от докладите за военно-техническото състояние на други страни от военни аташета в руските посолства и техните агентурни мрежи . Повечето от тях са отказвали да сътрудничат с червените, а самите болшевики в началото са имали слаба представа как трябва да бъде организирано военното разузнаване. Трудностите, с които са се сблъсквали шпионите на новото правителство, могат да се съдят от докладите на военния резидент в Грузия, генерал-майор Павел Ситин: в доклади от 1920 г. той се оплаква от липсата на служители, чиновник, кола, прилично жилище и пари, тоест всичко необходимо за дейността му:
Исторически погледнато, ръководителите на ЧК-ОГПУ-НКВД-КГБ-ФСБ са били по-близки до политическите лидери, отколкото ръководителите на ГРУ, и не са искали да споделят влияние. Служителите на военното разузнаване са се конкурирали с чекистите както пряко, в областта на външното разузнаване, така и неофициално.
През 1920 г. ЧЕКА арестува Георги Теодори, бивш капитан от Императорската армия, по обвинение в шпионаж. Той е служил като помощник на началника на ЧЕКА и е участвал в организирането на агентурни мрежи в балтийските страни. Историците предполагат , че подозренията за шпионаж са били само претекст, а истинската причина за ареста е конфликтът на Теодори с ръководството на ЧЕКА, което искало да поеме контрола над военното разузнаване. Този случай може би е първият, който отразява тенденциите, които ще преследват ЧЕКА през следващите няколко десетилетия: желанието на разузнавачите за независимост от ЧЕКА и постоянните подозрения на властите относно сътрудничеството им с чужденци. Освен това, още в ранните години на съветската власт, военните ведомства страдат от интриги във висшите ешелони на властта. До 1925 г. Червената армия и съответно ЧЕКА са феодално владение на Лев Троцки, който винаги е имал трудни отношения с други партийни лидери. Така че често атаките на ЧЕКА срещу военните отразяват по-дълбоки вътрешни противоречия сред партийното ръководство.
През 20-те години на миналия век Разузнавателното управление претърпява няколко нашумели провала, които играят в полза на чекистите. През 1921 г. италианският резидент Ян Фишман е принуден да се укрие след неуспешен опит да транспортира два бомбардировача Капрони до Русия. Българската резиденция е унищожена през 1925 г., след като местни комунисти се опитват да свалят правителството без съгласието на Москва. По същото време председателят на ОГПУ Феликс Дзержински лично изготвя резолюция на Централния комитет, според която на Разузнавателното управление е забранено да се занимава с „активно разузнаване“, т.е. да сътрудничи с бойни групировки и бунтовници в гранични страни. На следващата година Политбюро на Централния комитет създава цяла комисия за разследване на провалите, която препоръчва да не се назначават военни разузнавачи на високи длъжности в съветските мисии в други страни, а в случаите, когато това е неизбежно, да им се забрани да действат като агенти. В резултат на това Разузнавателното управление на практика губи възможността да изпраща разузнавачи в чужбина под законния „покрив“ на посолствата и започва да се занимава предимно с нелегално разузнаване.
Външният отдел на ОГПУ не само се конкурира с Разузнавателното управление, но и има право да го включва в дейността си, което подчертава по-високия статус на чекистите. Това се случва например в известната операция „Тръст“, когато Външният отдел създава фалшива монархическа организация и в продължение на няколко години дезинформира чуждестранни разузнавателни служби и примамва лидерите на белите емигранти в СССР.
Въпреки това, военното разузнаване имаше специална задача – събиране на данни за военни заплахи от чужди държави. Работата в тази област се усложняваше от факта, че ранното съветско правителство търсеше врагове не само в чужбина, но и – с особен плам – в собствената си страна: въображаеми и реални контрареволюционери, класово чужди елементи, „буржоазни националисти“, „кулаци“ и т.н. Чекистите бяха опората на властта, а служителите на военното разузнаване, които трябваше да общуват с чужденци поради служебните си задължения, самите те попадаха под подозрение за шпионаж.
На неформално ниво, чекистите през цялата си история са се стремели да поставят военното разузнаване под свой контрол. Често тази борба не е била водена конкретно срещу военното разузнаване, а е протичала в контекста на интриги на по-високо ниво: между чекистите и армейското ръководство или между членове на ръководството на Комунистическата партия.
Чекистите успяват да постигнат значителен успех в тази област през 30-те години на миналия век на фона на нова серия от големи провали на военното разузнаване. През 1931–1934 г. резидентурите на Разузнавателното управление в Австрия, Латвия, Турция, Финландия, Франция и Манджурия са унищожени . В Австрия местни контраразузнавачи не само арестуват шпиони, но и откриват подземен радиоцентър, който предава доклади от агенти от цяла Западна Европа до Москва. По същото време в Беларуската ССР няколко тайни служители на военното разузнаване са разкрити като полски агенти. Началникът на НКВД Николай Ежов побърза да докладва за провалите на Политбюро, което критикува системата за управление на задграничните резидентури. Военното разузнаване е обвинено, наред с други неща, в недостатъчна координация с Външния отдел на НКВД.
След срещата Политбюро
назначава ръководителя на ИНО Артур Артузов за заместник-началник на Разузнавателното управление. Той е трябвало да посвети най-малко две трети от работното си време на ръководството на разузнавачите. Година по-късно Артузов напълно преминава на новата позиция. По собствено признание, той става „очите и ушите“ на Сталин във военното разузнаване .
Репресиите деморализираха военното разузнаване до такава степен, че поста на негов началник се превърна в „черна петна“. Когато през 1938 г. временно изпълняващият длъжността началник на Разузнавателното управление Александър Орлов беше предложен да бъде утвърден на поста, никой не подкрепи кандидатурата му, вероятно не искайки да изпрати друг офицер на сигурна екзекуция. Въпреки това, префиксът „временно изпълняващ длъжността“ не го спаси – само година по-късно Орлов беше обвинен в работа за германското разузнаване и след това разстрелян. Следващият началник на управлението беше военният пилот Иван Проскуров, който изобщо нямаше нищо общо с разузнаването, но скоро и той беше разстрелян.
Така, още преди началото на Великата отечествена война, военното разузнаване е почти напълно победено и деморализирано – и то не от враговете си, а от собственото си политическо ръководство с прякото участие на конкуренти от НКВД.
По време на германското нахлуване в СССР, началник на военното разузнаване е Филип Голиков, бивш агитатор и професионален военен апаратчик, който се е преместил на командни позиции в армията в началото на 30-те години на миналия век. Голиков има опит в потушаването на антиболшевишки въстания сред селяните, но не и в разузнаването. Според мемоарите на полковник Василий Новобранец (началник на информационния отдел на Разузнавателното управление през 1940–1941 г.), „той често ходеше да докладва при Сталин, след което ми се обаждаше и ме ориентираше как мисли „шефът“ и много се страхуваше, че нашата информация ще се размине с мнението на Сталин“. В този, може би най-важен момент за военното разузнаване, неговото ръководство е лишено от самостоятелност и коригира докладите си спрямо промените в настроението на Йосиф Сталин.
В такава атмосфера беше невъзможно да се подготвим напълно за война. От една страна, военното разузнаване от месеци предупреждаваше за концентрацията на войски и готовността на Германия да нападне СССР. От друга страна, неговият ръководител, Голиков, често наричаше тези доклади дезинформация, вероятно не искайки да разстрои Сталин. Поради това историците често обвиняват ръководителя на Разузнавателното управление за факта, че германското нахлуване е било изненада за СССР. Но след кървавите чистки във военното разузнаване, страховете на Голиков не бяха неоснователни – духът на времето едва ли е благоприятствал безпристрастните доклади на лидера. Пьотр Ивашутин, който ръководеше ГРУ от 1963 до 1987 г., цитира следните отговори на Сталин и НКВД на докладите на военното разузнаване за предстоящото нападение на Германия:
Дори в последните дни преди войната реакцията на ръководството на страната на докладите на военното разузнаване е отрицателна. Върху доклада на военния аташе във Франция, генерал Суслопаров, от 21 юни 1941 г., че според достоверна информация нападението е насрочено за 22 юни 1941 г., има резолюция от Сталин: „Тази информация е английска провокация. Разберете кой е авторът на тази провокация и го накажете.“
Както си спомня разузнавателят Яков Певзнер , неговият колега Борис Добровински докладва на началника на Разузнавателното управление Голиков на 18 юни 1941 г., че Германия ще нападне СССР след няколко дни:
Германците са заели изходни позиции за масирана атака по цялата граница. Агентът е надежден. Считам за необходимо да докладвам на другаря Сталин. Голиков отговори: „Другарят Сталин ми заповяда да не му докладвам този вид английска дезинформация.“
В рамките на няколко дни след германското нахлуване, Сталин отстранява Голиков от поста му и го изпраща в Съединените щати и Великобритания, за да преговаря за доставките на западни оръжия на СССР. През следващите шест месеца, докато германците активно напредват дълбоко в страната, Разузнавателното управление остава без ръководител.
Подобно на останалата част от армията, военното разузнаване претърпя огромни загуби сред офицери и агенти по време на войната. Нови саботьори трябваше да се търсят сред обикновените комсомолци и шансовете им да оцелеят през първите месеци на войната бяха изключително малки. Именно чрез Комсомола например Зоя Космодемянска и Вера Волошина попаднаха в разузнаването.
„Родината се нуждае от безстрашни патриоти, способни да издържат на най-трудните изпитания, готови да се жертват“, каза комсомолецът Александър Шелепин на младите мъже и жени по време на подбора . „Хубаво е, че всички се съгласихте да отидете в германския тил, за да се биете с врага. Но може да се случи 95% от вас да загинат. Няма да има милост от фашистите: те се разправят жестоко с партизаните. Ако някой от вас не е готов за подобни изпитания, кажете го директно.“
Шелепин не лъже: Космодемянска и Волошина са заловени от германците по-малко от месец по-късно, подложени на ужасни мъчения и обесени. Техният героизъм остава в паметта на народа, но руската история предпочита да заобикаля причините, поради които две неподготвени момичета се превръщат в заменен материал за военното командване. Но смъртта на Космодемянска, както се смята , е послужила добре на Шелепин: Сталин е уведомен за подвига и кариерата на комсомолката тръгва нагоре, а през 60-те години на миналия век той се издига до ранг на началник на КГБ.
Работата на разузнаването се усложнява от закриването на легални резидентури в посолства в Германия, Румъния, Унгария, Италия и Финландия и засилването на контраразузнаването в други европейски страни. Въпреки това, още през август 1941 г. Разузнавателното управление започва да изпраща саботажни и разузнавателни групи зад вражеските линии, а останалите чуждестранни служители получават и изпращат ценна информация за военните планове на Япония и Турция в Москва. Резиденции продължават да действат в Англия, Белгия, Франция, Швеция, Швейцария, България и Иран, а в Москва са прехвърлени звена за радиоразузнаване.
Към 1942 г. съветското ръководство, осъзнавайки необходимостта от силно военно разузнаване, признава, че работата му изисква сериозна реорганизация.
Именно тогава Разузнавателното управление придобива най-известното си име – ГРУ, започва по-тясно да координира дейността си с Генералния щаб, получава прилична логистична подкрепа и е в състояние да управлява пълноценно стратегическото, оперативното и тактическото разузнаване. Всичко това позволява рационализиране на получаването и обработката на информация и повишава ефективността на управлението: например, благодарение на разузнавателните данни, отбраната на Сталинград е укрепена своевременно.
В същото време конкуренцията между външното разузнаване на НКГБ и ГРУ продължи: например, през 1943 г. търсенето на разузнавателна информация за създаването на атомни оръжия на Запад беше поверено на чекистите.
След войната става ясно, че успехите и реформите в ГРУ не са помогнали за укрепване на специалните служби от апарата: началникът на военното разузнаване е незабавно уволнен, а ръководителите на отделите отново започват да се сменят на всеки няколко години. Като част от кампанията на Сталин за борба с „космополитизма“, служители на ГРУ от еврейски произход
са репресирани или уволнявани. По-специално, началникът на катедрата по чужди езици във Военната академия за механизация и моторизация Яков Бронин попада под ролката – той служи във военното разузнаване от 30-те години на миналия век, изпълнява мисии в Германия, а след това замества Рихард Зорге в резидентурата в Шанхай. През 1949 г. Бронин е арестуван по делото на Еврейския антифашистки комитет, осъден на 10 години лагери и реабилитиран едва след смъртта на Сталин.
Други разузнавачи с грешна „пета колона“ са били уволнени въпреки предишните им заслуги. Това се е случило например със Залман Литвин. Разузнавач от 1929 г., по време на войната той създава съветска резидентура в САЩ и, наред с други неща, се е сдобил с информация за американския проект за атомна бомба. В началото на 1953 г. обаче е уволнен в резерва без особени почести. Подобна съдба сполетява разузнавача Борис Добровински през 1950 г.
Самият Жуков възрази срещу Хрушчов, заявявайки, че е говорил за това два пъти и е трудно да си представим, че няколко хиляди саботьори биха могли да бъдат обучени без знанието на КГБ, което също се е занимавало с военно контраразузнаване. Но политическото ръководство се е страхувало твърде много от армията и разузнаването дори в епохата след Сталин. Историкът Владимир Наумов предположи в интервю с Леонид Млечин , че Жуков не е подготвял никакъв военен преврат, но е уплашил членовете на Централния комитет на КПСС, когато е заявил, че всички те са отговорни за репресиите.
Жуков не беше дисидент. Той беше военен и мислеше за укрепване на армията, но политическите работници му пречеха. Двоевластието вреди на армията. Партийните секретари бяха изненадани от Жуков. Те му казаха: не разбираш ли, че армията е инструмент на партията и най-важното е да се запази властта? Но Жуков вярваше, че задачата на армията е да защитава държавата от външен враг.
Иван Серов, вторият човек, спасил Хрушчов от конспирацията, също скоро плати за това. През 1958 г. той е отстранен от поста си на началник на КГБ и назначен за ръководител на ГРУ. За един умел апаратчик това несъмнено е понижение. Серов има богат опит в номенклатурните интриги.
През 1939 г. той се присъединява към НКВД, който по това време е бил прочистен, става протеже на Берия и прави бърза кариера, участвайки в най-страшните престъпления на чекистите от онова време. Служителите на ГРУ Владимир Карпов и Юрий Бабаянц в книгата си „Те ръководеха ГРУ“ говорят за Серов с очевидна враждебност. Той ръководи депортациите на цивилни от Западна Украйна, Полша, Чечня, Ингушетия, волжки немци и кримски татари, както и екзекуцията на полски военнопленници през 1940 г. Освен това ръководи създаването на лагери за филтриране на съветски войници, завърнали се от обкръжение и плен, и ръководи строителството на Волго-Донския канал, използвайки затворници за работа. По време на това строителство загиват над 22 000 души .
Серов е близък приятел на Никита Хрушчов и за разлика от други сътрудници на Берия, избира правилната страна в последвалата борба за власт след смъртта на Сталин. През 1954 г. той става първият ръководител на КГБ – новото име на агенцията е трябвало да помогне на хората да забравят ужасите на сталинските репресии (и ролята в тях на онези членове на Централния комитет на КПСС, които остават на власт след смъртта на лидера). Основната задача на Серов са познатите му чистки – този път апаратните. От агенцията са уволнени над 15 хиляди души, генералите са лишени от звания, а особено неприятни страници от архивите, като компрометираща информация за членове на Политбюро, са унищожени. Но обновяването на чекисткото агентство е само козметично – същността на работата му не се променя. През 1956 г. Серов участва в кървавото потушаване на народното въстание в Унгария. Две години по-късно Хрушчов решава, че работата на Серов е свършена, а фигурата му е напомняне за мрачното чекистко минало. Така КГБ получи нов шеф, а старият беше изпратен на по-маловажна позиция в ГРУ.
Служителите на военното разузнаване имали ниско мнение за неговата професионална подготовка, смятайки за основно негово постижение способността да арестува, разпитва и стреля… Серов ръководел ГРУ около пет години и престоят му на този пост донесъл само вреда на делата и престижа на военното разузнаване, пишат Карпов и Бабаянц, позовавайки се на мемоари на съвременници.
По време на ръководството на Серов, ГРУ успява да попадне в няколко неприятни ситуации . През 1963 г. Серов е отстранен от поста си на началник на ГРУ поради „загуба на бдителност“, понижен е в длъжност и е лишен от всички държавни награди. Както пише Иванов, много ръководители губят позициите си заедно с него, чуждестранни граждани са спешно отзовани от мисии, някои операции се провалят безнадеждно, а много агентурни връзки са прекъснати: „Отне много години, за да се възстановят загубените позиции“.
Новият ръководител на ГРУ е Пьотр Ивашутин, бивш офицер от НКВД и бивш заместник на Серов в КГБ. Той е много по-силна фигура от своя предшественик. По време на Великата отечествена война Ивашутин служи на Югозападния фронт с Родион Малиновски, който става министър на отбраната през 1957 г. Други офицери от КГБ се присъединяват към ГРУ заедно с Ивашутин. Според разузнавача Евгений Иванов, Ивашутин е уволнил поне една трета от персонала на военното разузнаване и е наел повечето от новите от Лубянка: „престижът на ГРУ е бил съкрушителен“.
От друга страна, това вливане на персонал от КГБ сложи край на безкрайните кадрови сътресения в ръководството на ГРУ – с идването на Ивашутин те бяха прекъснати за цели 24 години. Въпреки чекисткото минало на началника, при него ГРУ най-накрая успя да постигне ведомствена субектност, спря да се увлича по ветровете на политическите промени и се съсредоточи върху непосредствените си задачи, свързани с военното разузнаване. Настъпилата за първи път от дълго време стабилност позволи на ГРУ да работи ефективно в условията на Студената война, надпреварата във въоръжаването и разпадането на колониалните империи. Военното разузнаване увеличи дейността си в Африка, Азия, Латинска Америка и Близкия изток, включително снабдяваше местните комунистически движения с пари и оръжия. Отделно звено се занимаваше с агентурно разузнаване в националноосвободителни и терористични организации. Едно от основните постижения на Ивашутин се счита за развитието на радиотехническото и космическото разузнаване. Освен това, при него военното разузнаване се премести в собствена сграда на Хорошевское шосе . Ще стане популярно известен като „Аквариум“ едва в края на 80-те години на миналия век – преди това самото съществуване на ГРУ е било класифицирано.
Въпреки всички успешни реформи и усилия на Ивашутин, ГРУ не успя напълно да се отърве от проблемите с висшето ръководство. Ето какво казва журналистът Виктор Андрианов, който разговаря с Ивашутин:
ГРУ информира ръководството на Министерството на отбраната ден преди началото на операцията, че турците са решили да изпратят корабите си в Кипър, за да завземат половината от острова. Но Генералният щаб се колебаеше. Имаше много случаи на забавяне. ГРУ знаеше, че американците, опитвайки се да ни въвлекат в непродуктивни разходи, блъфират със „звездни войни“, но отново висшето ръководство не слушаше.
Тази тенденция се оказа фатална в навечерието на съветското нахлуване в Афганистан — военното разузнаване се противопостави на операцията. Ивашутин предупреди началника на Генералния щаб, че цената на войната може да бъде непосилно висока. И точно това в крайна сметка се случи — нахлуването в Афганистан стана един от факторите за разпадането на СССР.
Началникът на Генералния щаб Огарков, около 7-10 дни преди въвеждането на войски, събра своите заместници и попита: „Трябва ли да въведем войски в Афганистан?“ Те започнаха, както винаги, с разузнаването, тоест с мен. Прекарах около петнадесет минути в обяснение, че можем да получим това, което американците получиха във Виетнам. Всичките девет заместници и началникът на Главното политическо управление бяха против. Но нашето мнение беше игнорирано, каза Ивашутин.
Както показват тези примери, въпреки повишения статус на ГРУ по време на Студената война, мненията на високопоставени разузнавачи често не са били вземани предвид при разработването на военна политика. Това пише професорът от МГИМО Юрий Федоров в своя изследователски труд.
В бившия Съветски съюз е създадена твърда система за политически контрол над армията, от една страна, с помощта на „специални отдели“ и военно контраразузнаване, част от системата на КГБ, а от друга – политически органи, подчинени на централното партийно ръководство. Масовите репресии през 30-те години на миналия век задушават политическите амбиции в офицерския корпус и генералите за дълго време. Осигуряването на тяхната лоялност се постига и чрез привилегировано положение в съветското общество, както в материално отношение, така и по отношение на социалния престиж. В същото време не само офицерският корпус, но и по-голямата част от генералите, както и други социални и професионални групи, са почти напълно изолирани от вземането на решения от правителството, включително в сферата на отбраната.
Източник на „Досие“ във военно-промишлената сфера, добре запознат с работата на ГРУ, отбелязва, че военното ведомство е започнало да губи тежест във вътрешнополитическото пространство още след смъртта на влиятелния министър на отбраната на СССР Дмитрий Устинов през 1984 г. „Наред с политическата субективност се губи и способността да се упражнява каквото и да е съществено влияние дори върху важни социални или производствени сектори“, смята той.
Времето на Ивашутин като ръководител на ГРУ приключваше. В средата на 80-те години на миналия век, на фона на стагнацията и началото на перестройката, в ГРУ бяха разкрити няколко двойни агенти. През 1985 г. КГБ разкри полковник Генадий Сметанин: резидентът на ГРУ в Лисабон е получил над 300 000 долара от американското разузнаване от 1983 г. насам. А през 1986 г. е арестуван най-високопоставеният двоен агент в историята на съветското военно разузнаване, генерал Дмитрий Поляков. Както се оказа, той не е бил съгласен със съветската политика и е предал тонове класифицирани материали на американското разузнаване. Поляков е предавал разузнаването от 1961 г. – по-дълго, отколкото Ивашутин го е ръководил. В резултат на това през 1987 г. Пьотър Ивашутин е уволнен след 24 години ръководство.
Неговото място зае военен командир Владлен Михайлов, който преди това не е имал връзка с разузнаването. Според историка на специалните служби Александър Колпакиди, при него „в отдела процъфтявали показности“ – броят на агентите и донесенията рязко се е увеличил, но 97% от документите са получени от открити източници: информация от книги, брошури, вестници и списания. Действителното ръководство на специалните служби по това време е прехвърлено на заместник-началника на ГРУ Игор Бардеев, началника на политическия отдел Василий Прохоров и началника на отдела за персонал Валери Иванов.
В началото на деветдесетте години Фьодор Ладыгин става ръководител на разузнаването. След разпадането на СССР агенцията успява да действа на територията на новосъздадената Общност на независимите държави. Русия навлиза в нов етап от своята история, специалните служби претърпяват реформи, закриват се чуждестранни бази, но служителите на ГРУ продължават да провеждат разузнавателна дейност – можем да съдим за това от доклади за разкрития на служители на разузнаването в чужбина. Например, през 1995 г., малко след края на Първата карабахска война, няколко служители на ГРУ са задържани в Азербайджан за шпионаж – по-специално полковниците Анатолий Сисоев и Вячеслав Абасов. Какво точно са правили, не е известно. Сисоев е предаден на Русия, а обвиненията срещу Абасов и двама негови подчинени са прекласифицирани от шпионаж на притежание на оръжие и кражба на спално бельо на войници.
