ЯНКО ЯНКОВ: ИМАШЕ СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ И УПРАВЛЯВАЩИТЕ ЗАПАДНИ ЕЛИТИ

1990 Г. БЕ МАСКАРАДНА ГОДИНА, ЗАПОЧНА С МАСКАРАДА „КРЪГЛА МАСА” И ЗАВЪРШИ С МАСКАРАДА „ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ”

„УЛИЦАТА” СЕ ОКАЗА АБСОЛЮТНО НЕСПОСОБНА ДА БЪДЕ КАКЪВТО И ДА Е РЕАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР, КАЗВА ОЩЕ ЯНКО ЯНКОВ

Янко Янков е роден на 13 август 1944 г. в село Клисура, Монтанско. Завършва средно образование в  Монтана, висше юридическо образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Бил е научен сътрудник първа степен в Института за държавата и правото и гл. асистент в Юридическия факултет на СУ. Влиза в остър конфликт със заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев. Написва труд за това как Радев и хората около него са изопачили социалистическата правна доктрина. Изпраща труда в Политбюро. През 1982 г. е уволнен по политически причини и изселен в родното си село. 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. От „Амнести интернешънал“ е обявен за затворник № 1 на България и № 3 на Европа. От затвора излиза през октомври 1989 година. (На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.) През 1990 г. става член на БРСДП и почти веднага – заместник-председател на партията. Влиза в остър конфликт с Дертлиев, напуска БРСДП и през февруари същата година основава Социалдемократическа партия-немарксисти.  Депутат в 7-то ВНС. Януари 1991 г. – СДП-немарксисти се преименува на Партия Либерален конгрес.  За кратко той и партията му членуват в СДС. Председател на Съюза на юристите-демократи. Потърсихме го по повод 20-тата годишнина от началото на промените и основаването на СДС.

Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на ’89-та и началото на 90-та година?
Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” –  или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.
    По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.
    Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма –  онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.
    Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”,  или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?
    Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Последната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.
    Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.
    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт. Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
    Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.
    Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи,  и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.
 
Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?

    Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.
    Преди арестуването ми, по времето когато работех като  научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са  били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.
    В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело,  не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004 по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.
    Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно почиват „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. – непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения  върху тях натиск да се откажат от изводите си.
    Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това  съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

Твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов  са били убити от  бившата Държавна сигурност?
    Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл – втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била проченена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.
    Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.
    Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтъпряване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.
    Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

После какво стана?
После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”,  и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.
    Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса”  с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

Значи, според Вас е имало общ сценарий относно Румъния и България?
    Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.
    В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но  нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
    Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие – от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

Имали ли сте шанс?
    Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали никакъв шанс.
    В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс – личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по дипломатически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският  организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
    В книгата си съм посочил, после лично от самият Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
    В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ – По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
    В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
    Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

А след това?
    По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица;  по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.
    Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?

    Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.
    Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.
    Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).
    Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни – от 08 до 10 декември 1989 г.
    Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
    В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
    Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луконов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.
    От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.
    В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
    Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.
    Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата властт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.
    А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси”  бях единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

    Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.
    Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елеминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на  западните елити започна просто „да не забелязва”.

Вие определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?
В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.
    Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” – при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.
    Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тях е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг – а тук нито едно от двете не е било станало.
    Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.
    И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.
    Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали – пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното – безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване. Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.
    Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите – с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.
    По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“. Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

Определяте като „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но и голяма част от обществото ни?
    Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.
    На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече – опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”. Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

 Продължава ли според вас преходът?
    Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”. През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”. По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение  беше  изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.
    Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.
    Съгласно политологическата и държавноправната теория,  когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post  factum. А погледната от тази гледна точка, българската действително разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.
    Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.
    Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния  метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план и първостепенно значение придоби думата „Преход”.
    Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефиктивни.
     Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето – което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето. Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.
    Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди няколко месеци.

obshtestvo.net

Глаголица и кирилица

Глаголицата е дело на гениалния филолог Константин-Кирил и е напълно оригинална графична система, в която всяка буква отговаря на един звук.

Първата българска азбука – глаголицата – е създадена през 862 г. (според други учени през 855 година) от Константин-Кирил Философ.

Исторически факт е, че през 862 г. византийският император нарежда на братята Константин и Методий да създадат необходимата християнска литература на славянски език за мисията им в Моравия.

Важно е също да се знае, че според други източници Константин Философ е започнал работа над азбуката още при първото му пребиваване в манастира на планината Олимп около 855 г. И ако върху тези дати все още се спори, безспорно е авторството на глаголицата и нейната уникалност.

Глаголицата е дело на гениалния филолог Константин-Кирил и е напълно оригинална графична система, в която всяка буква отговаря на един звук. Нещо повече, в нея буквите за близки звукове имат сходни очертания. Затова големият български учен Петър Илчев нарича глаголицата най-съвършената графична система от древни времена до днес.

Неопровержимо доказателство, че именно глаголицата е дело на Константин-Кирил и е първата българска азбука учените откриват в Залцбургския меморандум от 871 г., в който пише, че Методий се появил в Панония с „новооткрити славянски букви“. Това название подхожда само за наистина новите глаголически букви. Константин-Кирил създава глаголицата за солунското славянско наречие, което принадлежи към източнобългарските рупски диалекти.

Следователно езикът на солунските братя по етническа принадлежност е старобългарски. За него са характерни съчетанията шт, жд (в думи като нощь, гражданинъ, межда), широкият гласеж на э (в думи като лэто, бэлъ, млэко), употребата на дателен притежателен падеж вместо родителен притежателен (отьць ем? вместо отьць его).

Всички тези черти безспорно доказват, че създаденият през девети век на основа на глаголицата книжовен език е български по произход. Той се разпространява първоначално в Моравия и Панония. След смъртта на Методий през 885 г. неговите ученици са прогонени от пределите на Моравия и намират прием в двора на княз Борис в България. Глаголическата писменост разцъфтява в книжовните средища край Плиска, Преслав и Охрид.

Открити са глаголически надписи в Преслав и глаголически ръкописи в Охрид. Не е вярно твърдението, че глаголицата се утвърждава само в Охридския книжовен център. Старобългарски е най-големият средновековен акростих (440 стиха), открит от българския учен Георги Попов в състава на триода, този акростих е дело на Константин Преславски и първоначално е създаден на глаголица.

Глаголически ръкописи се пренасят и в Киевска Рус през Х в.. Най-интересна е съдбата на глаголицата в Далмация и Хърватска. Тя е свързана с част от прогонените от Моравия ученици на Методий и с Климентовата школа в Охрид. Съществува десет века, а през ХIХ в. папа Лъв ХIII е принуден да разреши книгопечатането на глаголически произведения под натиска на духовенството, което пази и уважава глаголическата традиция. В края на ІХ век в Преслав възниква и втората старобългарска азбука – кирилицата, която съдържа 24 букви от гръцкото писмо и 14 знака, близки до глаголическите, които съответстват на чисто българските звукове: Б, Ж, З, Ш, Щ, Ч, Ц, Ъ, Ь, ?, ?, ™, Ю, Ы.

Кирилицата няма установено авторство. Повечето учени отхвърлят тезата, че Климент Охридски е неин автор. По-вероятно е той да е усъвършенствал глаголицата, азбуката на почитаните от него свети братя. Кирилицата се свързва с книжовниците от Преслав, понеже е продължение на вековна традиция държавни документи да се пишат с гръцки букви. Но „без устроение“, както казва Черноризец Храбър. „Устроението“, тоест приспособяването към българската реч, става възможно едва след появата на глаголическата писменост в България.

Именно от нея са взети буквите за специфичните български звукове, като са опростени в духа на графиката на цялата азбука. Дълго време двете азбуки се употребяват успоредно, но към края на Х и началото на ХІ век по-икономичната и лесна за писане кирилица измества глаголицата.

За нас, българите, е важно да знаем, че кирилицата, с която днес си служат милиони хора по света (сърби, македонци, руси, беларуси, украинци, румънците до средата на ХIХ в., казахи, таджики, монголци и др.), е възникнала в България. Макар че съдържа и гръцки букви, тя следва модела на глаголицата и отговаря на най-съвършения принцип за писане, според който на всеки звук съответства отделна буква.

Този принцип е застъпен последователно в глаголицата, а след това и в кирилицата, благодарение на което днес ние четем и пишем, без да се колебаем както други европейци пред думите от родния си език. От 2007 г. кирилицата е призната за третата европейска азбука след латиницата и гръцката азбука. Кирилицата носи името на един от покровителите на Европа и създател на първата българска азбука глаголицата – свети Кирил.

/БГНЕС

16 април 1925 г. – адът на комунистическия терор се отваря над София

Георги Боздуганов

На 16 април 1925 г. (Велики Четвъртък, както е и днес, б.а.)е осъществен първият мащабен проект на българо-съветската бойна дружба. Целта на проекта е умъртвяване на българския политически, военен и интелектуален елит, вдигане на въоръжен метеж и завземане на властта от комунистическата партия. Партията не е българска. По дефиниция тя е секционно подразделение на създадения от Ленин, Троцки и Зиновиев през 1919 г. Комунистически интернационал. Учреден е със задачата 

да наложи световно господство на болшевизма чрез диктатура на пролетариата

  Всъщност диктатура на Кремъл. За да не остават никакви съмнения, в  програмата на Коминтерна впоследствие е записано — “Международния пролетариат, който има в СССР своето единствено Отечество — най-важната опора на своите завоевания и най-главния фактор за своето международно освобождение…”.(1)
       Под съветско ръководство, планът е приведен в изпълнение от масови убийци, които само номинално са българи. 

 На 14 април в прохода Арабаконак е извършено покушение срещу Цар Борис III.  Царят успява да се спаси, но са застреляни двама от неговите спътници — проф. Делчо Илчев и ловецът Петър Котев. Целта е да се обезглави държавата, да се създаде хаос и подходящи условия за успешно завземане на властта. Провалът при Арабаконак не отказва комунистите. Същият ден, пред черквата “Свети Седмочисленици”, е застрелян генерал Константин Георгиев, който отива на вечерна служба заедно с внучката си. Терористите знаят, че на неговото опело, в катедралата “Света Неделя” (“Св. Крал”), ще се събере националния елит и поставят “адска машина” в кубето на храма. Тя е направена от няколко десетки килограма взрив и съд с димяща сярна киселина, която трябва да образува отровен газ и да избие всички оцелели след експлозията. По време на  църковната служба 

адът се отваря

 Очевидци сравняват гледката с картина на ужаса от книгата на Данте. На място загиват 134 души. Сред тях са герои от Освободителните войни — 12 генерали и десетки офицери, кметът на София, депутати, ученички от девическата гимназия. Ранените са 500, като мнозина умират впоследствие. Точният броx на загиналите не е установен, но надхвърля 200 души. Атентатът е считан за

 най-кървавият в историята,

 до взривяването на кулите в Ню Йорк през 2001г.

       Силите на реда действат светкавично и българо-съветския метеж е осуетен, въпреки че болшевишките скривалища са претъпкани с оръжие. Част от терористите бягат в Москва, други загиват в престрелка, а трима са обесени на последната публична екзекуция в страната. Имената на заплатените от Кремъл масови убийци едва ли заслужават дори споменаване.

     Руската историография отдавна е оповестила кои са иницаторите и организаторите на атентата и планираното завземане на властта. Съветското политическо ръководство възлага тази задача на Разузнавателното управление на Червената армия.(РУ)  Оперативният план е изготвен в Москва от началникът на IV- то управление на военното разузнаване Ян Берзин и в задграничния център във Виена от Владимир Степанович Нестерович.  Данните за Нестерович в публикуваните документи на ГРУ са оскъдни, но достатъчно красноречиви. Той е член на компартията от 1917 г., завършил е военно училище, военна академия и през Гражданската война се издига до командир на дивизия. “По разпореждане на РУ на РККА от август 1924 г. до април 1925 г. работи в Австрия по легална линия под името

Ярославски с псевдоним “Ибрахим”

 Координира действията на Военния център на Българската комунистическа партия. След взрива на 16 април 1925 г. в софийската катедрала напуска и заминава за Германия.”(1) През август същата година е отровен с кафе в германския град Майнц от агенти на кремълската политическа полиция. Вероятно е ликвидиран за да бъдат заличени следите на Кремъл.

       В София подготовката се направлява от агента на РУ Людвик Матвеевич Гавро (Лайош Гавро), установил се в страната под фалшивото име Франц Бауер. След атентата той се укрива в Пловдив, но е заловен от полицията и осъден на смърт чрез обесване. Впоследствие присъдата му е заменена с 12 години строг тъмничен затвор. С помощта на комунистически дейци успява да избяга от затвора и да се завърне в СССР.(2)

        По нареждане на РУ в България е командирован като ръководител на Военния отдел на ЦК на БКП Михаил Малхазович Чхеидзе. Получава задачите си директно от Берзин. Укрива се и напуска страната през ноември.(3)

     Христофор Интович Салнынь (Осип) е наричан в Москва “главен диверсант на Разузнавателното управление”. Доставя голяма част от оръжието на БКП. Специалист е по по създаване на бойни отряди и диверсантски групи. Ръководи подготовката в района на Сливен и Айтос, но пребивава и в други градове. Успява да се върне в Москва.

      В московската преса масовото убийство е опредлено като 

борба на компартията срещу фашизма

 В репортаж за атентата списание “Оганьок” отпечатва с дезинформационна цел стари снимки на непокътнатия храм “Александър Невски” и спестява на съветската общественост гледката на разрушената катедрала и смазаните трупове.
      Днес, за предстоящото преустройство на арихеткурната среда около храма “Света Неделя” се дават различни мнения, но не се чува нито един призив да се издигне паметник на жертвите.  Срам ме е. Гражданин на България съм.

——————————————
1. Лурье В. М., Кочик В. Я., ГРУ: дела и люди, “Нева”, Москва, “Олма-Пресс”, 2002, С. 442-443.
2. Кочик В., Разведчики и резиденты ГРУ, “Яуза”, Москва, 2004, Гл. 31.
3. Спецназ ГРУ: самая полная энциклопедия.  Колпакиди Ал., Север Ал. Эксмо, Яуза, 2012
4) Кочик В., Разведчики и резиденты ГРУ. Эксмо, Яуза, 2004

.

УНИКАЛНИ ФИЛМОВИ КАДРИ С ОСЪДЕНИТЕ НА СМЪРТ ТЕРОРИСТИ

Лентата е заснета през май 1925 год. от кинематографска фирма „Пате“. Тя е изпратила в България специално свои оператори да заснемат съдебния процес срещу атентаторите, взривили храма „Св. Неделя“ в София, тъй като е имал международен отзвук. Кадрите са били включени към кинопрегледи в цяла Европа. Запечатан е моментът, когато осъдените за зловещото деяние излизат от съда след произнасяне на присъдата. Трима са осъдени на смърт: Марко Фридман – мъжът на първа линия с мустаците, шапката и цигарата; Петър Задгорски, клисар в църквата – на втора линия вдясно, по-високият, с мустаци и каскет и Георги Коев – на втора линия, с шапка и дълго палто, без мустаци. (Кадрите са публикувани и описани от Sia Niko, б.р.) 

Преди време видях снимки от този клип в една прокомунистическа група, в която беше обяснено, че това са осъдени на смърт комунисти, борци срещу монархо-фашизма и нацизма по времето на ВСВ. Осъдени са от българския фашистки съд. Осъдените в клипа наистина са комунисти, само че кадрите са от май 1925 год. Това са осъдените за най-големия атентат по онова време, този в църквата „Св. Неделя“. Запечатан е моментът, когато осъдените за зловещото деяние излизат от съда след произнасяне на присъдата. Трима са осъдени на смърт: Марко Фридман – мъжът на първа линия с мустаците, шапката и цигарата; Петър Задгорски, клисар в църквата – на втора линия вдясно, по-високият, с мустаци и каскет и Георги Коев – на втора линия, с шапка и дълго палто, без мустаци. Другите двама – гологлавия мъж без мустаци и този с каскета не успях да разпозная, най-вероятно също са част от атентаторите, но са получили не смъртна присъда, а доживотен затвор. Кадрите са от кинематографска фирма „Пате“. Тя е изпратила в България свои оператори да заснемат процеса, тъй като атентатът е имал международен отзвук. Тези кадри са били включени към кинопрегледи в цяла Европа. Та толкова за продължаващата и в наши дни червенокхмерска пропаганда. Само не разбирам защо има все още толкова много хора, които продължават да й вярват, и то да вярват безрезервно.

Gepostet von Sia Niko am Mittwoch, 15. April 2020

Благодарение на faktor.bg

Генерал от МВР разкрива ужасите в лагерите на смъртта

Лагерът край Ловеч е закрит през пролетта на В лагера край Ловеч 1962 г. За три години по официални данни оттам минават над 1500 души, като 147 са убити.

Димитър Капитанов зад гърба на Мирчо Спасов изнася истината за трудовите групи. В резултат те са закрити

Трудовата група „Слънчев бряг“ (наречена така от оцелял по чудо лагерник – б. р.) край Ловеч: работна норма на ден начукване и превозване на 15 вагонетки с камъни. Сутрин ставане в 5 ч., вечер се работи до 22,30. Придвижването от единия край на кариерата до другия става само тичешком. Независимо че някои са изтощени до смърт от носенето на камъни, а други бити до припадък.


Дажбата храна за денонощие е самун хляб. Сутрин се полага по едно канче отвратително подобие на чай и 50 грама сирене, на обяд и вечер по малко вмирисана супа. Вода се пие от бурета, на дъното на които има тиня. Хората дъвчат трева и листа също като животните.


Всеки новодошъл е посрещнат с 15 удара с гума, пръчка или тояга за аклиматизация. Полуживи хора са хвърляни да мрат при труповете. Ръководители и надзиратели си устройвали забава, като пускали измършавели до смърт лагерници на прасетата.


Може би най-жестокият от всички дни в концлагера е 19 юли 1959 г. Тогава началниците на трудововъзпитателното общежитие (ТВО) слагат взривове на кариерата, дават по една цигара на двайсетина души и ги карат да запалят фитилите. Шнуровете обаче били много къси. Момчетата ги възпламенили, но не успели да избягат. Глави, крака, ръце и скали се разхвърчали навсякъде. След минути началникът на лагера заповядал на живите: „Какво гледате, събирайте мършата в газката.“


Думите са твърде слаби, за да опишат садизма, извращенията и жестокостта в лагера на смъртта край Ловеч. Също както в Белене, Бобов дол…


През април тази година се навършват 53 години от разформирането на последните два концлагера в България – тези край Ловеч и с. Скравена, в които без съд и присъда за няколко години преминават хиляди хора, а стотици са убити.


Бягство от затвора


Почти неизвестен факт е как Политбюро на ЦК на БКП тихомълком взема решение да ги закрие, тъй като са „несъвместими със социалистическата законност и морал“. Изключителен принос да се сложи край на тази толкова мрачна страница от историята на комунистическа България изиграва ген. Димитър Капитанов, потвърди бившият военен прокурор Лилко Йоцов, който в началото на 90-те години на миналия век е главен обвинител по делото за лагерите на смъртта.


През 1962 г. Капитанов оглавява отдел „Следствен“ на Държавна сигурност. Една зимна вечер служители на Дирекцията на народната милиция арестуват в София Трайчо Сръбчето, беглец от трудовата група край Ловеч. Лагерникът разкрива покъртителни подробности за живота на кариерата, а като доказателство показва гнойните рани по тялото си. Според други сведения бегълците били двама. Така или иначе образувано е следствено дело, което се докладва на Капитанов. Генералът действа дръзко. Той знае, че ако каже на тогавашния зам.-министър Мирчо Спасов, който лично отговоря за трудововъзпитателните общежития, за режима в тях и за въдворяването на хората, затворникът (или затворниците) ще бъдат убити, а истината за издевателствата – потулени. Капитанов заобикаля партийното величие Спасов и нарежда на заместника си да се извърши проверка. Лично той посещава в болницата Трайчо и го разпитва. Тайното разследване потвърждава сведенията. Докладът и доказателствата за извършваните престъпления в лагера край Ловеч стигат до ЦК на БКП и до самия Тодор Живков.

Димитър Капитанов (Снимка: Музей на МВР)


Когато разбира за самодейността на Капитанов и неговия заместник Гатьо Гатев, Мирчо Спасов ги извиква и ги заплашва. Обвинява ги, че правят заговор срещу него, но той има подкрепата на Първия в държавата. Ден след като предават проучването си за издевателствата, Капитанов спешно е изпратен по работа в Москва. Политбюро пък взема решение да сформира комисия, оглавявана от Борис Велчев (член на Политбюро и чичо на бившия главен прокурор Борис Велчев), която да разследва какво е ставало в Ловеч. В продължените на месец хора от София са командировани в лагера, където един по един разпитват за режима и убийствата. На Капитанов и заместника му им забранили да се занимават повече със случая. Живков е ужасен извращенията да не се разчуят.


Комисията на Велчев запознава ръководството на държавата с резултатите от проверката, като обобщава, че „общо взето, всичко е вярно“. Докладът им е представен на заседание на Политбюро, дори не като точка №1.


Без писмена заповед


Проверяващите установяват, че писмено решение за създаването на трудовата група няма, правилник за режима – също. Ръководството на МВР е било натоварено да създаде такава група, за да бъдат изолирани от обществото без съд и присъда особено опасни престъпници и най-вече неудобни на властта.


„Според нас извращение на законността и на социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието“, пише в Протокол № 101 от 5 април 1962 г., който днес се пази в централния държавен архив. Там се споменава също, че има данни за извършвани убийства, което дори отговорници на лагера приз­нават.


Комисията предлага лагерите в Ловеч и Скравена да се закрият, тъй като „запазването им е неоправдано в навечерието на 22-рия конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на ЦК“.


В доклада се прави опит да се смекчи вината на МВР и най-вече на Мирчо Спасов. Неговата най-голяма грешка е, че не е оценил „вредата, която се нанася на БКП с недопустимия режим“.


Комисията прави предложение Спасов да се накаже с порицание и то да бъде вписано в партийната му книжка, както и да бъде преместен на друга работа. Ръководството на МВР е сменено.


Две години след скандала (1964 г.) всичко е забравено – Спасов подава молба до Политбюро, в която иска по повод 20-годишнината от установяването на новата власт в България да го наградят с отмяна на наказанието. Молбата му завършва с „борчески комунистически поздрав“, на което партийните другари отвръщат подобаващо – порицанието е изтрито от досието му.

В лагера край Ловеч

Работа и бой от забой на забой

Из обвинителния акт по дело №4 от 1990 г.:

През месец декември 1960 г. по нареждане на обвиняемия Николай Газдов и Цвятко Горанов (управители в трудовата група) в продължение на няколко дни на обект „наказателна кариера“ бил бит лагеристът Иван Карадочев (баща на певицата Богдана Карадочева) от София, настанен с обвинение, че е „частник кожухар“. Със сериозни тежки увреждания той бил оставен в бараката, където на 23 декември починал. В акта за смърт била записана невярна диагноза, че е умрял от захарна болест.


На 7 май 1961 г. бил въдворен Любен Боянов, юрист по професия, бивш адвокат и бивш народен представител, който преди това бил и в лагера в Белене, където се познавал с Газдов и Горанов. В продължение на няколко вечери лагеристът бил изкарван пред строя и Газдов го обвинявал, че е безделник и иска да вземе властта в страната. На кариерата Боянов бил бит с тояги няколко дни. На седмия ден починал.


Трагичният край на двамата лагерници е описан заедно с още десетки други съдби в обвинителния акт по Дело №4 от 1990 г. за престъпленията, извършвани в трудовата група край Ловеч. Събрани са доказателства и срещу вдъхновителя на насилията – Мирчо Спасов.


„Работа и бой от забой на забой.“ „Да работят от зори до зори и който умре – умре. Да се чисти тази кал.“
Това са думите, с които Спасов насъсквал хората си срещу мъжете и жените, изпратени без съд и присъда на принудителен труд, става ясно още от обвинителния акт.


Първите изселвания в България започват след преврата на 9 септември 1944 г. В лагерите са настанявани политически врагове, интелектуалци, но също и криминални престъпници. На 27 април 1949 г. е открито трудововъзпитателното общежитие (ТВО) в Белене, където се изпращат само политически неудобните. През 1953 г. лагерът е закрит. До събитията в Унгария през 1956 г. у нас въдворявания не е имало. След бунта в братската страна Политбюро нарежда ТВО-то в Белене да се възстанови. В изпълнение на взетото партийно решение същата година Народното събрание издава Указ № 468. Този документ е послужил като основание през следващите години да бъдат настанявани лагеристи без съд и присъда.


През 1959 г. в интервю пред чужди медии Тодор Живков уверява, че у нас няма трудови лагери. Тъй като това не е вярно, ЦК на БКП взема мигновено решение да закрие общежитието в Белене. Пуснати са 1257 души. Тогавашният вътрешен министър Георги Цанков спира освобождаването на 166 души. Той изготвя докладна записка, в която настоява МВР да вкарва хора в лагери по силата на Указ № 468. Политбюро възлага на Цанков да премести затворниците, но без писмена заповед. На практика се основава нов лагер край Ловеч, който е съществувал секретно.


От създаването му на 1 септември 1959 до закриването му на 23 април 1962 г. по официални данни оттам са минали 1501 души, 147 от които са починали. Труповете били заравяни на остров Предела. При разследването през 1990 г. той е бил разкопан. Заливането на острова от река Дунав обаче променило параметрите му и човешки останки не били намерени.


През 2002 г. Върховният съд прекратява делото заради изтекла давност. Осъдени за лагерите на смъртта няма.

От милицията до Главната прокуратура

Ген. Димитър Капитанов не е допуснат повече да се рови в случая с лагерите на смъртта. Как това негово „своеволие“ се отразява на кариерата му, не е известно, тъй като ако има запазени сведения, те са в Комисията по досиетата, която обаче отказа достъп до архива.


Капитанов е роден на 2 май 1914 г. в с. Кавлак, Велико Търново. Интересното е, че докато той е бил изявен ремсист и комунист, най-големият му брат е бил полицай и е служил на властта преди 9 септември 1944-та, а по-малкият пък бил земеделец.


Димитър Капитанов става последовател на марксистко-ленинските идеи едва 16-годишен, когато влиза да учи в търговската гимназия. По-късно през 1935 г. записва право в Софийския университет и става член на БКП. След 9 септември 1944 г. заминава като доброволец на фронта и взема участие в първата фаза на Отечествената война. През юли 1945 г. става софийски областен началник на милицията. Две години по-късно се издига до поста директор на криминалната милиция на мястото на Янаки Кисьов (за него разказахме в предишен брой). Малко по-късно оглавява цялата Дирекция на Народната милиция и е произведен в генерал.


Следващата стъпка в кариерата му е на зам. вътрешен министър. Съществуват сведения, че в началото на 1950 г. срещу него се надига организирана вълна – репресиран е и е обвинен, че е бил „народен и партиен враг“. Дали е било така и по какви причини – днес не става ясно. Така или иначе той е изваден от ръководството на силовото министерство и изпратен за началник на милиционерската школа. След три години служба е произведен в началник на отдел „Следствен“ към Държавна сигурност. Точно тогава се оказва на правилното място, за да стане причина истината за лагерите да излезе наяве. В периода 1976-1977 г. ръководи военното контраразузнаване.


Върхът в професионалната му кариера е издигането му за главен прокурор на въоръжените сили и зам. главен прокурор на републиката. Ген. Капитанов умира през 1986 г. Приживе става заслужил юрист, редактор е на няколко учебни помагала за студенти по право.

епицентър.бг

Христо Иванов – генезис по майчина линия

Бойкикиеви между ортодоксалните комунисти и съветската агентура


Дядото на Христо Иванов е от породата на най-ортодоксалните комунисти. Недялко Иванов Бойкикев е роден на 27 февруари 1894 г. Баща му Иван Златанов Бойкикев умира рано. Майката Мария Бойкикева (на която е кръстена майката на Христо Иванов) остава вдовица с 4 сина. Недялко е кръстен на митрополит Натанаил Охридски, който е техен роднина. От петте братя само Недялко има наследници. Недялко Бойкикев завършва Втора мъжка гимназия и рано се свързва с комунистическата партия в България. В периода 1923-25 г. пише много срещу управлението в България. Участва в пропагандни мероприятия, които са част от активните мероприятия на съветското разузнаване в България и Европа. Най-мащабното от тях е изложбата за „Белия терор“ в България, в която освен Бойкикев участват Александър Жендов и Матвей Вълев. Тя е открита в Берлин и след това обикаля много градове в Германия и други европейски държави.Тази изложба с фотоматериали, диаграми, графици и рисунки изиграва много сериозна роля в съветската стратегия за дискредитацията на легитимното българско управление в очите на западното обществено мнение. Като студент в Берлин става председател на комунистическото студентско дружество „Нарстуд“ (Народно студентство).

Оранизацията разгръща широка и разнообразна дейност – започва издаването на сп. „Нарстуд“, на което Недялко Бойкикев е редактор. Той е в основата на създаването на држества „Нарстуд“ във всички европейски градове, където учат български студенти – Германия, Австрия, Чехословакия, Франция. Тази разгърната мрежа от силно идеологически мотивирани комунисти веднага е прехваната от съветското военно и външнополитическо разузнаване. Част от участниците в групите „Нарстуд“ започват директно да изпълняват информационни задачи на тези служби, други разработват и реализират активни мероприятия, вкл. срещу легитимното управление в България. На публични събрания, в местната преса и чрез свои симпатизанти, небългарските комунисти от групите на Недялко Бойкикев изнасят купища от неверни „факти“, нарочно селектирани снимки, част от тях напълно манипулирани, за да демонстрират издевателствата на „фашисткото“ правителство в България. Сред тях са Велко Македонски, Сава Гановски, Иван Стефанов, Стефан Димитров, Йордан Черне и др. На едно такова събрание в Шарошенбургската опера те са арестувани и заведени в полицейското управление на Берлин. През този период квартирата на Недялко Бойкикев се използва за преспиване и укриване на нелегално преминаващи емигранти от България или Югославия за Съветския съюз и обратно. Недялко Бойкикев ръководи и част от куриерите по нелегалните партийни канали за България.

През 1926 г. той изпраща Борис Томов Марков да занесе в България през Виена пари и материали за нелегалните групи в България, маскирани в два куфара с книги по инженерство и архитектура. По поръчение на партийната група той събира помощи сред студентите, но основната част от финансирането на бягащите от България комунистически терористи идва от съветското търговско представителство. Недялко Бойкикев е работел като преводач в съветското търговско представителство в Берлин и едновременно е член на Германската комунистическа партия. Младата болшевишка държава е много щедра в този период, защото както и днес, повечето комунисти, които са идвали от България и Югославия са имали желание и план да се устроят в Европа и САЩ. Московските разузнавачи под прикрите на дипломатически служители са ги вербовали чрез директно плащане на значителни суми и насочването им към емиграция в Съветския съюз. Такъв е случаят на самия Бойкикев и неговата съпруга Светлана, която учи медицина в Берлин. Недялко Бойкикев и Светлана са се готвели да заминат за САЩ. Негов колега в съветското търговско представителство, който е съветски дипломат и разузнавач, ги разубеждава и ги насочва да се прехвърлят от Берлин в Москва. Двамата пристигат в съветската столица през 1929 г. На първо време живеят в квартирата на съветския разузнавач и колега на Н. Бойкикев от съветското търговско представителство в Берлин. Недялко Бойкикев умира в лагер в Колима през 1938 г., където е изпратен по време на големия терор в Съветския съюз.

Антон Тодоров / Фейсбук

Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg

Десетдневната война от октомври, 1925 год.

Десетдневната война между Гърция и България е малко известен факт, защото умишлено тази част от историята ни се премълчава, с оглед на междудържавните ни отношения.
Малко хора знаят за една съвсем кратка война между България и Гърция точно преди 94 г., продължила само 10 дни и отново увенчала със слава силата на българското оръжие. Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.
Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.
Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.
Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод…
Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.
Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.
Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).
В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.
България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.
Силите са крайно неравни – срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.
Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район – четите на ВМРО.
След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.
Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.
В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски – с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев – с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.
На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.
Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.
На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.
На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.
Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
“Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич.”
На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.
На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.
Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.


Рос Янков, САЩ

$160 млрд. спасяват СССР през войната

През Втората световна война западните съюзници предоставят на СССР огромна помощ за над 160 милиарда долара най-вече чрез договора за ленд-лийз (заем-наем). Дълго време омаловажавана от съветската историография, именно тази подкрепа спасява СССР от разгром.

Москва е изплатила едва 7% от западната помощ.

Въпреки това в първите десетилетия след войната пропагандата в Източния блок тръби, че САЩ и Великобритания са оставили съветската армия да се бие сама в най-тежките фази на войната. И че започнали да доставят храни и боеприпаси и открили втория фронт прекалено късно – чак когато изходът й е вече бил ясен.

Пропагандата умишлено пропуска и факта, че Хитлерова Германия и Сталиновият СССР цели 2 години след началото на войната са съюзници и че едновременно окупират Полша. Всъщност истината е, че още на 3 септември 1939 г. англичаните и французите откриват първия фронт срещу хитлеристите в Западна Европа.

За първи път от съветска страна оценка на ленд-лийза дава икономистът Николай Вознесенски в книгата си “Военная экономика СССР в период Отечественной войны”, издадена през 1948 г. Според него доставките по него възлизат само на 4% от военната продукция на СССР

Вознесенски не посочва по каква методика е изчислявал. След него в съветската литература данните му се повтарят отново и отново, пак без каквито и да било пояснения.

Но дейци като маршал Георгий Жуков и Анастас Микоян отдават голямо значение на ленд-лийза. Маршал Жуков казва: “Но не трябва да отричаме, че американците ни предоставиха толкова материали, без които не бихме могли да формираме нашите резерви и не бихме могли да продължим войната.” (От донесение на председателя на КГБ В. Семичастни до Никита Хрушчов с гриф “строго секретно”, цитирано в книгата на Н. Зенкович “Маршалы и генсеки”, Москва, 1997, стр. 161-162).

В спомените си Хрушчов цитира Сталин да казва, че “този път без американска помощ щяхме да изгубим войната”. “Значението на икономическото сътрудничество със САЩ не може да бъде оценено”, казва в наши дни пред “Руски дневник” директорът на Международния център за история и социология на Втората световна война и нейните последици Олег Будницки.

“Преизчислени по курса за 2003 г. и отчитайки инфлацията, доставките от САЩ възлизат на $110 милиарда, а заедно с британските и канадските доставки – на $130 милиарда. По днешния курс тази сума набъбва над 160 милиарда долара. По някои основни направления тези доставки са имали изключително значение. Например през първата половина на 1942 г. Западът доставя три пъти повече танкове на СССР, отколкото той е загубил в сраженията САЩ са доставили и 15 000 самолета за съветската авиация, сред които изтребители “Еъркобра” и бомбардировачи “Бостън”. Към онзи момент това са били най-съвременни самолети. С “Еъркобра” е летял знаменитият съветски ас Александър Покришкин, както и цялата му ескадрила. Той е свалил 59 германски самолета, 48 от които с американската техника”, посочва Будницки.

Още по-категоричен е руският историк Борис Соколов: “Без тези западни пратки по наем-заем СССР не само нямаше да е в състояние да спечели Великата отечествена война, той не би бил в състояние дори да се противопостави на германските нашественици, тъй като сам не е могъл да произведе достатъчно количество оръжие и военно оборудване, както и достатъчно гориво и боеприпаси. Съветските власти са били добре запознати със зависимостта си от ленд-лийза. Затова и Сталин казва на Хари Хопкинс (пратеник на Рузвелт в Москва през юли 1941 г.), че СССР не може да се сравнява с мощта на Германия като окупатор на Европа и нейните ресурси.”

Със сигурност без англо-американските доставки СССР не би издържал, особено в началния период на войната (1941-1942 г.). Съветската индустрия произвежда колосално количество танкове, но въпреки това получава близо 10 000 танка от Великобритания и САЩ.

Малко известна подробност е, че повечето от танковете Т-34 са произвеждани с английска стомана. Този факт подрива тезата за мощната съветска индустрия, пренесена в Урал и Сибир, която бълвала милиони тонове първокачествена стомана. Всъщност танковите, авиационните и другите военни заводи до лятото на 1942 г. работят само с американски и английски материали.

Още през юни 1941 г., дни след нападението на хитлеристите, Лондон изпраща първия конвой с помощи за СССР по опасния арктически морски път до Мурманск. През септември той докарва 40 изтребителя “Хоукър Хърикейн” и 55 механици и пилоти, които да окажат незабавна помощ на пристанището и да обучат съветските пилоти. След това има още много корабни конвои до Мурманск и Архангелск. На връщане те носят златото, с което СССР е плащал на САЩ част от доставаните боеприпаси.

От септември 1939 до май 1945 г., воюваща и сама нуждаеща се от помощ, Великобритания доставя 7000 самолета, 27 бойни кораба, 5218 танка, 5000 противотанкови оръдия, 4020 камиона и линейки, самолетни двигатели на стойност 1,5 млрд. лири, 600 радара и сонара и стотици корабни оръдия. Много важни са и доставките на храни, дрехи и медикаменти – общо 4 млн. тона, като само изпратените обувки са 15 млн. чифта. В съответствие с англо-съветската спогодба за военни доставки от 27 юни 1942 г. помощите са напълно безплатни.

От ноември 1941 г. към американската помощ по лендлийза е включен и СССР. Обемът й за него е за $10, 8 млрд., които по стойност към 2015 г. отговарят на $160 млрд.

Американският посланик в Москва Аверил Хариман инструктирал делегацията на САЩ с думите: “Давайте, давайте и давайте, не разчитайте да се върне. Не трябва да мислите за получаване на каквото и да било в замяна.”

Според клаузите на договора доставените технически материали (автомобили, военна техника, оръжие, суровини и т.н.), унищожени, изгубени, но използвани по време на войната, не подлежат на заплащане. Освен това доставеното по ленд-лийза имущество, което след края на войната е годно за употреба за граждански цели, трябва да бъде платено напълно или частично чрез предоставени от САЩ безлихвени кредити. За доставките е имало 3 основни маршрута – през Северния или през Южния Атлантически океан, от Персийския залив през Иран и през Тихия океан.

Една от главните доставки е авиационният бензин. СССР не можел да произвежда бензин с високо октаново число. Доставените западни самолети обаче са летели именно с такова гориво. Освен това “ахилесовата пета” на Съветската армия са били средствата за свръзка и транспортът, тъй като съветската промишленост не е можела да задоволи нуждите нито като обем, нито като качество.

През 1942 г. нефтените доставки на СССР от Баку, Грозни и Майкоп са много затруднени. Оттам би трябвало да дойдат 85% от нефта. Но петролопроводът Баку-Батуми е демонтиран от страх да не бъде завладян,

а маршрутът за доставка на нефт по Волга е блокиран от германците при Сталинград. В резултат добивът на нефт се свива двойно. През 1941 г. той е 23 млн. т., а през 1943 – 12 млн. тона. Ето защо в първите доставки от САЩ 78%, или 145 996 тона са нефтопродукти.

По отношение на транспортните средства настъпателните операции на Съветската армия биха били невъзможни без американските джипове и камиони, посочват историци. Само през 1941 г. Червената армия е загубила 58% от автомобилите си. За да компенсират тези загуби, съюзниците са доставили в СССР над 400 000 бройки, предимно камиони.

СССР е крайно зависим и от железопътния транспорт, но само около 92 локомотива са произведени в СССР, а 2000 заедно с 11 000 вагона са доставени от съюзниците му. Пак от тях СССР се сдобива и с 18 700 самолета.

Макар данните на различните източници за доставената техника да не съвпадат, тя очевидно е била огромна. Според руския историк Юрий Фелшчински за периода 1941-1945 г. СССР е получил 10 000 танка (около 10% от всички), 9600 оръдия, 1860 локомотива, 11 600 вагонни платформи, 52 000 джипа, 375 000 камиона, 8000 влекача, 35 000 мотоциклета и 132 000 картечници. Освен това 128 товарни кораба, 3 ледоразбивача и 281 бойни кораба. Дори шаситата на легендарните “катюши” са били от американски камиони “Студебейкър”.

Много съществена е била доставката не само на техника, но и на суровини: метали, химикали и продукция, която не се е произвеждала в СССР. Например повече от половината съветски самолети са били направени с алуминий от съюзниците, а общото количество доставени цветни метали надхвърля 500 000 тона.

Ако при оръжията, боеприпасите и машините доставките са много важни, за продоволствието те са решаващи и без тях СССР не е можел да воюва. Американските хранителни доставки са общо 4 915 818 тона. САЩ предлагат даже повече от това, което СССР иска, и се стига до дефицити на вътрешния им пазар.

Една четвърт от свинското месо на Америка отива в СССР, а за армията на САЩ остават 14%. В СССР се доставя краве и овче масло, което довежда до криза на американския пазар. Това масло, заедно с плодови сокове, сухи, пресни и консервирани плодове и други витаминозни продукти са спасение за ранените съветски войници.

СССР е премълчавал размера на помощите, но не това е проблемът. Според договора за ленд-лийза стоките са могли да бъдат използвани за граждански, а не за военни цели само със съгласието на доставчика. Но част от тях попадат в “затворените магазини” (достъпни само за хора от високите етажи на властта). Появяват се и в ресторанти, което значи, че държавата е търгувала с тях на вътрешния пазар през войната. Западни стоки попадат и на черния пазар. Но за да не дразни Сталин, Държавният департамент нарежда на дипломатите си да не придирят дори и при тежки нарушения като препродаването на доставки в Иран, Полша и Финландия.

Изчислено е, че само доставените от САЩ и Канада храни са могли да изхранват 10-милионна армия през цялата война. На фона на историята с доставките бие на очи контрастът с историята на изплащането им като дълг след войната. Ако се вярва на мемоарите на Микоян, те не са плащани или са плащани отчасти. Самите условия на договора предвиждат унищоженото във войната да не се изплаща заради това, че било подарък за СССР в най-трудните за него години.

До края на войната СССР връща на САЩ 1,07 млн. т. нефтопродукти, приема и ремонтира кораби на съюзниците и ги зарежда с гориво. През 1947 г. дългът му е бил определен на $2,6 милиарда, но през 1948 г. е редуциран до $1,3 млрд. СССР отказва да го плати.

През 1951 г. дългът му е редуциран повторно до $800 милиона, но нов договор за изплащането му е подписан чак през 1972 г., и то само за $722 милиона със срок на изплащане до 2001 г. Има и условие изплащането да стане само ако на СССР бъде отпуснат кредит. Тук трябва да се има предвид и че през 1972 г. стойността на долара е паднала над 10 пъти спрямо 1947 г.

През 1973 г. СССР плаща $50 млн. и пак прекратява плащанията. Това става заради промяна в законодателството на САЩ, известна като поправката “Джексън-Ваник” (тя забранява търговията на определени артикули със СССР). През 1990 г. дългът за пореден път е предоговорен на $674 милиона със срок на погасяване до 2030 г. Смята се, че в момента дългът на Русия като правоприемник на СССР по този договор е $100 милиона и погасителните вноски досега са покрили едва 7% от доставеното през войната.

24часа.бг

„Първата пушка“ неосъществената македонска свобода

Владимир Перев

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време.

Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,

отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм

Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната,  в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …

Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.

Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г. в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това не е сигурно. 
Преди германските войски да влязат в Сърбия, семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града. Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие пазача на входа.

Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„

След това нещата се случват

като в древна трагедия

Същата вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа. Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.

 Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена  за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.

За белградските терористи Москва беше единственият учител,

там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.

На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието  е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.

Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.

faktor.bg

Деветосептемврийско

Пиша ти от Плевен, драги Ванка.
Помниш ли когда пришьол със танка?
Беше млад, но се държеше мъжки.
Зарази семейството ми с въшки…
Взе на мама златните пендари
и дори галошите ми стари.
Помниш ли, как кушаше картошки?
Наконец забърса три кокошки.
После си преспал със какa Сия
и изпил си всичката ракия.
А след време чухме и мълвата,
че си гръмнал тате във главата!
Длъжен бях да те обичам, Ваня.
Даже кръстих дъщеря си Маня.
Залъкът си давахме насила
на Русия – тая дива сила.
После цели девет петилетки
грабихте уран и руди редки.
Грабихте и жито, папироси…
Зарад тебе ходим голи-боси!
Дружбата ни беше “свята”, “чиста”.
Ние всички хранехме танкиста.
А пък ти ни пазеше със танка
и ни взе последната луканка…
Пазеше и немците, и чехите.
И ние тук възпявахме успехите.
С паметник стърчиш ни на главата
и скверниш небето и земята.

Радой Ралин