Дружество „Тодор Александров“ в Брюксел

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят югославски тайни служби

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят зловещите югославски тайни служби УДБА и КОС. Замисълът за тяхното създаване е още от есента на 1941 г., но през септември 1943 г. те са трансформирани в Отдел за защита на народа при Върховния щаб на югославските партизани. През май 1944 г. за негов началник е назначен Александър Ранкович. В началото на 1946 г. тази югославска служба е реорганизирана, като към МВР функционира Управление за държавна сигурност (УДБА), а към Министерството на народната отбрана е формирана Контраразузнавателната служба (КОС).

В България до 1948 г. югославските репресивни органи са тема табу. Едва след рязкото влошаване на отношенията с Белград през 1948 г. се заговаря за зловещата УДБА, но вниманието е насочено главно към репресиите върху „информбюровците“. През този период основната информация за унищожаването на българщината в Македония се изнася от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В многобройните им публикации се говори за агентите на Ранкович и югославската милиция, но едва в началото на 60-те години, след като няколко активисти на МПО посещават родните си селища в ресенския край, е събрана информация за антибългарската дейност на УДБА.

В резултат на това, на 1 септември 1960 г. МПО публикува едно от първите по рода си обобщения за „мракобесните похвати на УДБА“. В него се изтъква, че в Скопие „е централизиран огромен сръбски апарат за насилствено посърбяване на тая част от Македония. В тоя апарат влизат извънредно много сърби, а също така и местни хора, които са се продали на сръбската кауза. Последните никога не признават, че са сръбски оръдия, а се бият в гърдите и заявяват, че са за „македонска“ държава, но като днешната сърбокомунистическа“.

МПО обръща особено внимание на факта, че „базата на така наречената „македонска“ държава е армията и полицията. Но армията в Скопие и Македония не се състои от македонски войници, а само от сърби и сръбски и черногорски офицери… Към тая армия има грамадна мрежа от тайна сръбска военна полиция, известна под инициалите КОС, с разклонения из цяла Македония. Тя зорко контролира целия живот в Македония… Ако в УДБА има не само сърби, но и македонци, то КОС се състои само от сърби“.

Друг важен момент е, че сръбското влияние обхваща всички висши служби в Скопие. МПО констатира, че сърби „има в просветата, в стопанството, в полицията, даже и в местния „македонски“ печат. Във в. „Нова Македония“ в Скопие 90% от кореспондентите са чисти сърби. А най-важният материал се получава направо от Белград за печатане“. Но най-голямото доказателство за зависимостта от Белград е фактът, че „в Скопие и останалата част на Македония няма самостоятелно македонско дружество, учреждение или предприятие. Като се почне от така наречения „Съюз на комунистите на Македония“, та се изредят всички останали младежки, студентски, спортни, женски и каквито и да е професионални или научни организации, всички са клон от общите югославски съюзни или централни учреждения в Белград. Те имат локални централи в Скопие, които се ръководят от удбаши и под контрола на УДБА и КОС прокарват налаганите им от Белград програми за създаване на югославско (сръбско) съзнание. Това представляват и всички учреждения, банки, железници, полицията и пр.“
Интерес представлява фактът, че по време на голямото земетресение в Скопие през 1963 г., сред рухналите сгради е и тази на УДБА. Първата реакция на властта е екипи с доверени лица да ровят руините и да събират разпилените 100 хил. досиета. Към 1966 г. контролът на УДБА върху обществения живот на днешна Северна Македония е тотален. Оказва се, че на около 150 жители се пада по един щатен агент.

Въпреки че през същата година УДБА е реорганизирана в Служба за държавна безопасност (СДБ), а нейният шеф Ранкович е отстранен, дейността и по същество не е променена. Преди няколко години стана известно, че през 1966 г. СДБ е следяла 96 351 души, които са имали лични досиета. Година по-рано техният брой е достигнал 136 682 души или 10% от общото население на днешна Северна Македония.

КОС, УДБА и нейната наследница СДБ, са пряко ангажирани с преследването на лицата с българско самосъзнание. Така например в разсекретеното досие на Алексо Стоименов от с. Велюса, струмишко – дългогодишен политически емигрант и член на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел“ – се съдържа доклад от 1968 г. на секретен сътрудник на СДБ, който информира, че А. Стоименов с други емигранти е обсъждал създаването на емигрантско дружество в Швеция, в което „член може да бъде всяко лице, което душевно и телесно изцяло се чувства българин, който е готов да работи за запазване на българщината в Македония и да се бори за нейното освобождение. Апелираше да създадем компактно дружество, каквото било това в Белгия. Говорейки за дружеството „Тодор Александров“, разказа как членовете му били много привързани и отдадени на идеите на Ванчо Михайлов“.

Все в този дух, през 1984 г. СДБ издава служебна бележка, съдържаща сведения от информатор за позициите на Алексо Стоименов: „изтъкна, че емиграцията още от лагера Лаврион в Гърция се организирала в неприятелски групи, преди всичко на Ванчо-Михайловистки позиции с цел по-нататъшна дейност… След това говореше за създаването на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, за което открито призна, че е член и че бил активен в развиваната от него дейност… Изтъкна, че (Алексо Стоименов) открито твърди, че е българин, и че ние, македонците, сме българи“.

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в Северна Македония. Въпреки че там след голяма съпротива беше приет закон за досиетата в бившата социалистическа Македония и през 2011 г. бяха частично разкрити някои агенти, като цяло архивите на УДБА останаха затворени, а на КОС непокътнати. Затова през 2021 г. по настояване на евродепутата Андрей Ковачев бе приет текст, който „насърчава органите да извличат и отварят съответните архиви на югославските тайни служби“ и че това „е стъпка към по-нататъшна демократизация, отчетност и институционална стабилност, както в самата държава, така и в региона на Западните Балкани като цяло“.

Тук трябва да се посочи, че за съжаление тоталитарното минало в Северна Македония съвсем не се припокрива само с югославския период. На базата на целенасочената приемственост в използването на порочните практики, СДБ и след 1991 г. продължи да води старите досиета и да репресира лицата с българско самосъзнание. Това се потвърждава от документ от 1994 г. на СДБ за същия Алексо Стоименов, който е „останал последователен на своите пробългарски убеждения, в потвърждение на което говорят честите му пътувания в България и контактите му с работещите в посолството на България в Белгия… Съдействал е на дейността на върховисткото дружество „Яворов“ и българската църква, а подпомагал и обучението на македонски студенти в България. Особено се респектирал от Ванчо Михайлов, с когото се срещал често в Рим, а и в цялост поддържал програмата на МПО… Налага се потребността от интензивни и всеобхватни мерки за следене, разкриване и възпрепятстване на техните общи действия, насочени към разпространяване на големобългарския върховизъм в Р Македония“.

Този и хиляди подобни на него документи от периода до 1998 г., когато се спря частичното разсекретяване, по категоричен начин потвърждават, че Северна Македония все още не е изживяла своя катарзис по пътя към истинската демокрация. Желанието за членство в ЕС неминуемо изисква скъсване с тоталитарните практики от миналото.

Доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН

Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.

Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.

Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.

Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.

Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!

По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.

Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.

Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.

Излизам бързо.

Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).

Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.

Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.

И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.

Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.

По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!

Нещо подобно на днес.

Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.

Полицейско разследване – 1949 г.

Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!

УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.

Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.

Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.

Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.

Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.

Още по-ужасно!

Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.

Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?

В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!

Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.

Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!

Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.

Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.

Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.

Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.

Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.

Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.

Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.

Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.

Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!

Защо?

Тези хора дадоха много за Македония!

Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.

Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І

 Ели Секуловска,

активист за правата на човека в Северна Македония.

През 635 г. сл. Хр., тоест три години след смъртта на Мохамед, армиите на Светия полумесец нахлуват в християнска Сирия и християнска Палестина.През 638 г. те превземат Йерусалим и църквата на Божи гроб. През 640 г., след като завладяват Персия, Армения и Месопотамия (днешен Ирак), те нахлуват в християнски Египет и завладяват християнския Магреб, тоест съвременните Тунис, Алжир и Мароко.

През 668 г. те за първи път атакуват Константинопол и го обсаждат пет години. През 711 г. те пресичат Гибралтарския пролив и акостират на силно католическия Иберийски полуостров, завладяват Португалия и Испания, където въпреки съпротивата на героичните воини Пелайо, Сид Кампеадор и други остават осем века.И който вярва в „мирно съжителство, белязало отношенията между завоеватели и завладени“, нека препрочете историите за опожарени абатства и манастири, осквернени църкви, за изнасилени монахини, за християнки и еврейски жени, които са затворили в харемите си.

Нека помни разпънатите в Кордоба, обесените в Гранада, обезглавените в Толедо и Барселона, Севиля и Самора. (Обезглавяването в Севиля е наредено от Мутамид: той използва тези отрязани глави на евреи и християни, за да украси своя дворец. В Самора главите са отсечени по заповед на Алманзур, везирът, който е известен като „покровител на философите и най-великият лидер на ислямска Испания“!

Изричането на името на Исус означаваше незабавна екзекуция. Разпъване на кръст, разбира се, или обезглавяване, или обесване, или набиване на кол. Същото последва и за дръзналите да ударят камбаната. Същото и за носенето на зелен цвят, който принадлежи изключително на исляма.Когато мюсюлманин минаваше, всеки евреин и християнин беше длъжен да се отдръпне и да се поклони. И горко на този евреин или християнин, който се осмели да реагира на обида от мюсюлманин. Що се отнася до широко разпространената подробност, че кучетата неверници не са били принуждавани да приемат исляма и дори не са били принуждавани да го направят, знаете ли защо не са били принуждавани?

– Защото приелите исляма спряха да плащат данъци. А тези, които отказаха, продължиха да плащат.

През 721 г. от Испания те се отправили към не по-малко католическа Франция. Под ръководството на губернатора на Андалусия, Абд ал-Рахман, те избиват цялото мъжко население на Пиренеите и Нарбон, като карат всички жени и деца в робство, след което продължават пътуването си до Каркасон. Придвижвайки се на север, те избиха монахини и монаси във всички абатства, които срещнаха по пътя. В Лион и Дижон ограбиха всяка църква без изключение. Тяхното завладяване на Франция продължи единадесет години, на вълни.

През 731 г. вълна от 380 хил. пехота и 16 хил. конници достига Бордо и се придвижва към Поатие, а оттам към Тур. И ако Шарл Мартел не беше спечелил битката срещу Поатие-Тур през 732 г., днешна Франция също щеше да танцува фламенко.

През 827 г. те акостират в Сицилия, друга цел на тяхната ненаситна алчност. Колят, обезглавяват, набиват на кол, разпъват, както обикновено, те превземат Сиракуза и Таормина, после Месина и Палермо и за три четвърти век (колкото им е необходимо да сломят съпротивата на гордите сицилианци) ислямизират острова. Те останаха тук два века, докато норманите не ги изгониха. Но през 836 г. те акостират в Бриндизи, през 840 г. в Бари, през 841 г. в Анкона. След това те се преместиха през Адриатическо море обратно в Тиренско море и акостираха в Остия през лятото на 846 г. Те го ограбили и опожарили и, движейки се нагоре по Тибър, стигнали до Рим. След като обсадиха града, една нощ те нахлуха в него. Ограбиха базиликата Св. Петър и Павел, ги унищожи и за да се отърве от присъствието им, папа Сергий II беше принуден да въведе годишен данък от 25 хиляди сребърни кюлчета. За да избегне по-нататъшни атаки, неговият наследник Лъв Четвърти построява Леонинските стени. Напускайки Рим, те нападнаха Кампания. Там те остават 70 години, разрушавайки Монтекасино и измъчвайки Салерно.

Едно от забавленията им в този град било нощното жертвоприношение на девствеността на една от монахините. И знаете ли къде? На олтара на католическа катедрала.

През 898 г. те удариха Прованс или по-скоро днешния Сен Тропе. След като се установяват там, през 911 г. те прекосяват Алпите и нахлуват в Пиемонт. След като окупираха Торино и Казал, те изгориха всички църкви и библиотеки, убиха хиляди християни и след това отидоха в Швейцария. Тук стигнаха до Женевското езеро, но бяха спрени от снега, обърнаха се и се върнаха в топлия Прованс.

През 940 г. те окупират Тулон, където се заселват и… е, вече знаете… Сега е много модерно да се биеш в гърдите и да се покайваш, обвинявайки Запада за кръстоносните походи. Гледайте на кръстоносните походи като на несправедливост, нанесена на бедните невинни мюсюлмани. Но дори преди кръстоносните походи да се превърнат в поредица от експедиции за връщане на Божи гроб в Йерусалим на християните (който, не забравяйте, беше превзет от мюсюлмани, а не от леля ми), тези кампании бяха отговор на четиристотин години нашествие и окупация.

Кръстоносните походи бяха контраатака за спиране на ислямската експанзия в Европа, за отклоняването й на изток (което означава Индия, Индонезия и Китай), а след това към цяла Африка и към Русия и Сибир, където приелите исляма татари вече смазваха последователите на Христос. Но след края на кръстоносните походи синовете на Аллах възобновиха своята политика както преди и повече. Този път в ръцете на турците, които стояха в навечерието на раждането на Османската империя, империя, която до 1700 г. концентрира цялата си алчност на Запад и превърна Европа в любимо бойно поле.

Изразителите и носителите на тази алчност, известните еничари, обогатяват езика ни и днес, като са синоним на фанатичен убиец. Знаете ли кои всъщност бяха тези еничари? Тези елитни войски на империята, супер-войници, способни както на самоунищожение, така и на война, убийство и грабеж? Знаете ли къде са вербувани, или по-точно принудени да служат?

– В държави, подчинени на империята. В Гърция например или в България, Румъния, Унгария, Албания, Сърбия. Често в Италия, в крайбрежни градове, които са били нападнати от техните пирати. По тези брегове все още можете да видите останките от наблюдателни кули, които са построени, за да следят за приближаването им предварително и да предупреждават жителите на околните градове и села. Все още има ехо от вика, който днес се използва подигравателно, но тогава е бил вик на ужас и отчаяние: „Майко, турци!“ Те отвличаха тези бъдещи убийци на единадесет или дванадесет години, заедно с още по-малки деца, за да ги скрият в харемите на султани и педофили везири, и ги избираха измежду най-красивите и могъщи първородни от видни семейства. След приемането на исляма те са били затворени във военни казарми и тук, забранени от всякакви топли, любящи, човешки отношения, включително брак, те са били третирани по начин, по който дори Хитлер не е индоктринирал своите Waffen SS. Те бяха превърнати в най-страшната бойна машина, която светът е виждал от римско време.

Не искам да протакам твърде дълго този малък урок по история, което в нашите политически коректни училища би било истински морален грях, но поне за кратко съм длъжен да опресня паметта на забравителите и лицемерите. И така – През 1356 г., 84 години след Осмия кръстоносен поход, турците превземат Галиполи, полуостров, който се простира на 100 км по северното крайбрежие на Дарданелите. Оттук те тръгват да завладяват Югоизточна Европа и превземат Триест, Македония и Албания за миг на око. Те подчиниха Велика Сърбия и отново обсадиха Константинопол през следващите пет години, като го парализираха и отрязаха от останалата част на Запада. Вярно, през 1396 г. те бяха принудени да спрат, тъй като трябваше да се справят с монголите, ислямизирани, но не и завладени.

Но още през 1430 г. те подновяват кампанията си срещу Европа и превземат венецианския Солун. След като сломяват съпротивата на християните във Варна през 1444 г., те осигуряват владението на Влахия, Молдова, Трансилвания, територията, която днес се нарича България и Румъния, след което през 1453 г. отново обсаждат Константинопол, който на 29 май пада в ръцете на Махмет II. Между другото, знаете ли кой беше този Махмет II? Момчето, което с помощта на ислямския братоубийствен закон, който позволява на султана да убива членове на семейството си, се възкачи на трона, като удуши тригодишното си братче.

Вероятно не си спомняте хрониката за падането на Константинопол, оставена ни от книжника Франциск. Може много да освежи паметта на забравящите.. или по-скоро лицемерите? Особено в Европа, която скърби само за мюсюлманите и никога за евреите, християните, будистите или индуистите, би било политически некоректно да си спомняме подробностите за падането на Константинопол. Жителите му на разсъмване, докато Махмет Втори обстрелваше стените на Феодосия, се скриха в катедралата Св. София и тук започнаха да пеят псалми, за да предизвикат божествена милост.

..Патриархът отслужва последната си литургия на свещи и, за да намали паниката, гръмко заявява: „Не бойте се, братя и сестри мои!Утре вече ще бъдете в царството небесно и имената ви ще живеят до края на времето!“ Децата плачат от страх, майките, за да им вдъхнат смелост, повтарят: „Тихо, тихо, дете мое! Ние умираме за нашата вяра в Исус Христос! Ние умираме за нашия император Константин XI, за нашата родина!“ Османската армия нахлува през разрушените стени под ритъма на барабани, смазва генуезките, венецианските и испанските защитници, нарязва ги на парчета с брадвите си, нахлува в катедралата и обезглавява всички, включително деца.

Те се забавляват, като събарят свещи с тези малки отсечени глави… Това клане продължи от зори до обяд и спря едва когато великият везир се качи на амвона на Св. София и се обърна към убийците: „Починете си. Сега този храм принадлежи на Аллах.“ Междувременно градът гори, войниците разпъват, бесят и набиват на кол, еничарите изнасилват и колят монахини (четири хиляди за няколко часа) и оковават оцелелите за последваща продажба на пазарите в Анкара.

И слугите на Аллах приготвят триумфална трапеза. Хранене, по време на което (в нарушение на законите на пророка) Махмет Втори се напива с кипърско вино и, имайки слабост към младите момчета, нарежда да доведат първородния син на гръцкия православен велик княз Нотарас. 14-годишното момче се слави с красотата си. Пред всички Махмет го изнасилва и след това изпраща да повикат семейството му: родители, баби и дядовци, чичовци, лели, братовчеди. Един по един той обезглавява всички пред очите на момчето. Той също така нареди всички олтари да бъдат унищожени, всички камбани претопени и всички църкви превърнати в джамии или базари.

Така Константинопол се превръща в Истанбул.

Но Додото на ООН и учителите в нашите училища не искат и да чуят за това. Три години по-късно, през 1456 г., мюсюлманите превземат Атина, където отново Махмет Втори превръща всички църкви в джамии и… е, останалото вече го знаете. Кулминацията на завладяването на Атина е нахлуването в Гърция, която след това те държат и унищожават в продължение на четири поредни века.Това завоевание е последвано през 1476 г. от нападение срещу Венецианската република.

През 1480 г. те отново атакуват Пулия и на 28 юли армията на Ахмет паша акостира в Отранто, който е защитаван цели две седмици само от жителите на града и шепа войници. И тук мюсюлманите нахлуха в катедралата, където веднага обезглавиха архиепископа, който даваше Евхаристията. И в същото време с архиепископа и всички свещеници. Всички млади и красиви жени били дадени на войниците, а останалите били избити или отведени в робство. Накрая те събират 800 оцелели младежи на възраст от 15 до 18 години в един пункт и ги отвеждат в лагера на Ахмет паша, който им предлага ултиматум:

— Искаш ли да приемеш исляма или да умреш?

„Бих предпочел да умра“, отговорил 16-годишният текстилен работник Антонио Грималдо Пецула. Тогава всички затворници започнали да викат след него: „И аз, и аз!“ и Ахмет паша задоволи желанието им, като отряза главите на всички. Сто на ден. Клането продължи точно осем дни.

Само един Марио Бернабей се спаси, като прие исляма. Но скоро се оказва много лош мюсюлманин и за наказание е набит на кол. (Така казва Пиетро Колона в своя Коментар върху Апокалипсиса.) През следващия век всичко продължи повече или по-малко в същия дух. Защото през 1512 г. на власт в Османската империя идва Селим Безмилостния. Отново с помощта на братоубийствения закон той се възкачи на трона, удушавайки двамата си братя плюс петима племенници, плюс няколко халифи и неизброим брой везири.

Именно от такъв господин се ражда далновидният султан, който се стреми да създаде Ислямска държава в Европа – Сюлейман Великолепни. Веднага след коронацията Сюлейман Великолепни събира армия от 400 хиляди души, 30 хиляди камили, 40 хиляди коня и 300 оръдия. От вече ислямизирана Румъния през 1526 г. той се насочва към католическа Унгария и въпреки героизма на нейните защитници разбива армията й за по-малко от 48 часа. След това той стигна до Буда, съвременна Будапеща. Той изгори града и – познайте колко унгарци (мъже, жени и деца) се озоваха на пазарите за роби, с които Истанбул сега беше известен? – Сто хиляди.

Сега познайте колко от тях се озоваха през следващата година на пазари, конкуриращи се с Истанбул, т.е. на пазарите в Дамаск, Багдад, Кайро и Алжир. – Три милиона. Но и това не задоволи алчността на Сюлейманов. За да създаде Ислямска държава в Европа, той събира втора армия с още 400 оръдия и тръгва от Унгария към Австрия през 1529 г. Ултракатолическата Австрия се смяташе за крепост на християнството. Не успя да я вземе, това е вярно. След пет седмици неуспешни атаки той решава да се оттегли. Но, отстъпвайки, той наби около 30 хиляди селяни, които не смяташе за достойни да бъдат продадени в робство, защото цената на робите падна след доставката на три милиона и още сто хиляди пленени унгарци на пазарите на роби.

Връщайки се в Истанбул, Сюлейман поверява реформата на своя флот на известния пират Хаир ад-Дин, известен като Барбароса, тоест Червената брада. (Запомнете, европейци.. откъде знаете думата Барбароса..) Реформата направи възможно превръщането на Средиземно море във водна бойна арена на исляма, така че, след като предотврати преврат в двореца, като удуши двамата му най-големи сина плюс техните шест деца, тоест неговите внуци, през 1565 г. той пада върху християнска крепост в Малта.

И това изобщо не помогна, че през 1566 г. той почина (алелуя!) от инфаркт. Това изобщо не помогна, защото тронът премина към третия му син, известен не с името Великолепния, а „Пияницата“. И именно под ръководството на Селим Пияницата през 1571 г. генерал Лала Мустафа завладява християнски Кипър, където извършва едно от най-ужасните зверства, с които „Лъчът на цивилизацията” се опозори и опетни.

Имам предвид мъченичеството на венецианския сенатор Маркантонио Брагадино, управител на острова. Както казва историкът Пол Фрегози в своята прекрасна книга „Джихад“, след като подписва капитулацията, Брагадино отива при Мустафа, за да обсъдят условията за мир. И като привърженик на формата, той тръгна с цялата пищност, тоест, яздейки невероятен жребец и облечен в лилава сенатска роба. В допълнение към това той беше придружен от 40 аркебузири в пълна униформа и невероятно красив паж, Антонио Чирини (син на адмирал Чирини), който държеше скъп чадър над главата на сенатора. Но дори и тогава не беше подходящото време да говорим за мир, скъпи мои едностранни пацифисти.

Защото по предварително изготвен план еничарите веднага пленяват зашеметяващо красивия Антонио. Той беше затворен в харема на Мустафа, който обожаваше момчетата дори повече от Махмет Втори. Тогава 40 аркебузири бяха обградени и насечени на парчета с брадви. Буквално на парчета, като месо за печено. И накрая свалиха Брагадино от коня, като първо му отрязаха носа и ушите. След това, така обезобразен, той бил поставен на колене пред чудовището, което заповядало да го одрат жив. Одрането и екзекуцията се състояха тринадесет дни по-късно в присъствието на кипърците, които бяха длъжни да присъстват.

Под присмеха и присмеха на еничарите, които се подиграваха на лицето му без нос и уши, Брагадино беше принуден да обикаля няколко пъти кръг след кръг из града, влачейки след себе си торба с боклук и ближейки земята всеки път, когато минаваше покрай Лал Мустафа. И ето го последното мъчение. Той умря, докато му одират кожата. Когато одирането свърши, Лала Мустафа нареди кожата на Брагадино да бъде напълнена със слама и препарирана. По негова заповед чучелото беше вързано възседнало крава и прекара още веднъж през града, след което беше вързано за основната мачта на флагманския кораб на Мустафа. За вечната слава на исляма.

Това не помогна, че на 7 октомври разгневените венецианци, съюзени с Испания, Генуа, Флоренция, Торино, Парма, Мантуа, Лука, Ферара, Урбино, Малта и папската държава, победиха флота на Али паша в битката при Лепанто. По това време Османската империя е била на върха на своята мощ и под контрола на един султан след друг, тя продължава необезпокоявано да атакува континента, където Сюлейман Великолепни иска да създаде своята „Ислямска държава в Европа“. Те стигнаха до Полша, която ордите на Светия полумесец окупираха два пъти: през 1621 г. и през 1672 г.

Неслучайно мечтата за създаване на „Ислямска държава в Европа“ е спряна едва през 1683 г., когато великият везир Кара-Мустафа събира 600 хиляди войници плюс хиляда оръдия, 40 хиляди коня, 20 хиляди камили, 20 хиляди слона, 20 хиляди волове, 20 хиляди мулета, 20 хиляди бикове и крави, 10 хиляди кози и овце, както и 100 хиляди торби с царевица и 50 хиляди торби с кафе, плюс сто жени и наложници. След като събра цялото това изобилие, той се върна в Австрия и, след като създаде огромен лагер (25 хиляди палатки в допълнение към собствената си, която беше украсена с щрауси, пауни и фонтани), се установи близо до Виена, обсаждайки я за втори път.

Факт е, че през 1683 г. европейците са били много по-умни от днес. С изключение на французите, които дори тогава обичаха близки отношения с исляма (трябва само да си спомним Договора за съюз, подписан от Луи XIV). Обещавайки неутралитет, европейците се втурнаха в защита на столицата, която сега се смяташе за крепост на християнството. Всички, точно всички европейци – британци, испанци, украинци, германци, поляци, италианци (тоест генуезци, венецианци, тосканци, пиемонтийци и присъединилите се към тях поданици на папската държава).

На 12 септември те спечелиха зашеметяваща победа, която принуди Кара Мустафа да избяга, оставяйки след себе си камилите и слоновете си, воловете и мулетата си, царевицата и кафето си, щраусите и пауните си, жените и наложниците си, ръцете на неверните кучета, Кара-Мустафа преряза гърлата им, всеки един.

Защо разказвам всичко това? – За да стане ясно, че днешната инвазия на исляма в Европа не е нищо повече от ислямски ренесанс! Възраждането на вековния експанзионизъм на исляма, неговия вековен империализъм, неговия вековен колониализъм. На европейците това може да им напомни за чумата от Третия райх. Това е добро сравнение… но само основата на тази лавина от варвари на 21 век е демографският взрив, плюс исляма, една от световните религии, която сама по себе си е много по-опасна от нацистката теория.

Това ислямско възраждане от 21-ви век е по-фино. По-коварен. Много по-опасно поради демографската си база. Днес това нашествие се характеризира не само от съвременните Кара-Мустафи или Али паши, ​​или Ахмет паши и Сюлейман Великолепни, – бин Ладени и ал-Заркави и различни Арафати и други бандити, които се взривяват заедно с небостъргачи или автобуси.

Днес  това възраждане на исляма е организирано като лавина от имигранти, които се установяват в нашите страни, в нашата родна земя. И вместо да спазват нашите закони, демонстративно ни налагат своите. Вашите традиции – вие прочетете малко за тези традиции по-горе – вашият бог. Знаете ли колко от тях живеят днес на европейския континент, тоест на земята, простираща се от Атлантическия океан до Урал?

Около 60 милиона. Само в Европейския съюз има около 25 милиона. Извън ЕС – 35 милиона. Това включва Швейцария, където са над 10% от населението, Русия, където са 10,5% от населението, Грузия, където вече са 12%, остров Малта, където са 13%, България, където техният брой вече е достигнал 15%. 18% в Кипър, 19% в Сърбия, 30% в Македония, 60% в Босна и Херцеговина, 90% в Албания, 93,5% в Азербайджан…В момента има малко от тях само в Португалия (0,50%), в Украйна, където са 0,45%, в Латвия – 0,38%, в Словакия -0,19%, в Литва -0,14%, в Исландия – 0,04% (о, щастливи исландци!). Но навсякъде, дори и в Исландия, броят им расте бързо. И не само защото инвазията продължава без прекъсване, но и защото мюсюлманите са най-плодовитата етническа и религиозна група в света.

Това се улеснява от механизма за демо-експанзия, разработен още през Средновековието – полигамията… както лидерите на исляма гордо заявяват и продължават да заявяват – матката на жената в Корана се разглежда преди всичко като оръжие!

Ориана Фалачи