Шумкарската каста от която отърваване няма.

Размишлявайки върху бъдещето на Родината в която съм се родил, стигам до извода, че оправия у нас няма и не може да има.

Не може и да има, защото благодарение на изкуствения подбор в продължение на едни 45 години червен терор, на практика няма други подготвени да ръководят държавата, освен отрочетата на кърви опискани шумкарски уроди.
Но да започна да обеснявам от началото, за да стане на всеки ясна безизходицата ни.

Идва 09.09. и около 30% от елита на България е избит в продължение на няколко месеца без съд и присъда.
Съпругите на убитите с децата им са изселени в най-отдалечените и затънтени краища на Родината.

Това е до около 1950-та. След това идва ред на лагерите до 1961/62.
Това е „хуманното“ лице на шумкарите. Вече не убиват без съд и присъда в тъмното, а след бутафорни съдебни присъди, където нещастниците са се признавали за виновни, само и само да имат шанс да оцелеят, знаейки какво е сполетяло техните близки само преди няколко години.

Малцината оцелени от лагери и затвори, разбира се не могат да се върнат по родните си места, защото жилищата им отдавна се преотдадени на наши другари, та те се запътват по краварници и свинеферми някъде на гъза на географията.


Добре де но тази бутафорна държава трябва да се ръководи все пак от някой и местата се заемат от полуграмотни изроди.

Само че част от тази пасмина се изпраща и по широкия свят, по световни организации и посолства.

И тук изкача зайчето от цилиндъра на фокусника. Децата на тези полуграмотните, които са за присмех навсякъде започват от малки образования в западни напреднали държави, та така до университети накрая.
И какво става? Децата на избитите от елита се вмирисват в кочините на прасетата, ринещи лайна, докато на тези полуграмотните не само се ограмотяват, ами и са единствените с прилично образование.

Накрая Преврата на комунягите по 10.11. заварва България вече единствено с две поколения на онези омацаните с кръв, избили собствениците на апартаменти в центъра на градовете и само настанили се на тяхно място. Да де, но тези две поколения след онези убийците, вече не само са добре квалифицирани, НО И ЕДИНСТВЕНИТЕ с такова образования, та ДС трябва да прояви креативност, пак от техните редици да измайстори десидентите…

Христоматичен пример за това е например Цветелина Бориславова с която Бойко Борисов дълги години живя.

Някой ще каже, ама какво става с наследниците на елитните буржоазни родове – не може всички да са избити до крак.
Не разбира се, но след продължение на две поколения изселничество по кравефермите, те вече са полуграмотни и се радват на чалга и комата хляб…

Забравих да спомена и една минимална част от старата буржоазия, която смени знамето, започна да сътрудничи на ДС срещу братята и роднините си и се изпоомъжи/изпоожени за култови отроци на шумкарски фамилии.

Та това е горе долу историята ни, защото ние нямаме потомствена политическа емиграции, а бегълците от Соца бехме само една шепа хора, между които и доста авантюристи, въобще далеч от политиката..

Зловещите УДБА И КОС

Дружество „Тодор Александров“ в Брюксел

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят югославски тайни служби

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 – 1991 г.

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят зловещите югославски тайни служби УДБА и КОС. Замисълът за тяхното създаване е още от есента на 1941 г., но през септември 1943 г. те са трансформирани в Отдел за защита на народа при Върховния щаб на югославските партизани. През май 1944 г. за негов началник е назначен Александър Ранкович. В началото на 1946 г. тази югославска служба е реорганизирана, като към МВР функционира Управление за държавна сигурност (УДБА), а към Министерството на народната отбрана е формирана Контраразузнавателната служба (КОС).

В България до 1948 г. югославските репресивни органи са тема табу. Едва след рязкото влошаване на отношенията с Белград през 1948 г. се заговаря за зловещата УДБА, но вниманието е насочено главно към репресиите върху „информбюровците“. През този период основната информация за унищожаването на българщината в Македония се изнася от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В многобройните им публикации се говори за агентите на Ранкович и югославската милиция, но едва в началото на 60-те години, след като няколко активисти на МПО посещават родните си селища в ресенския край, е събрана информация за антибългарската дейност на УДБА.

В резултат на това, на 1 септември 1960 г. МПО публикува едно от първите по рода си обобщения за „мракобесните похвати на УДБА“. В него се изтъква, че в Скопие „е централизиран огромен сръбски апарат за насилствено посърбяване на тая част от Македония. В тоя апарат влизат извънредно много сърби, а също така и местни хора, които са се продали на сръбската кауза. Последните никога не признават, че са сръбски оръдия, а се бият в гърдите и заявяват, че са за „македонска“ държава, но като днешната сърбокомунистическа“.

МПО обръща особено внимание на факта, че „базата на така наречената „македонска“ държава е армията и полицията. Но армията в Скопие и Македония не се състои от македонски войници, а само от сърби и сръбски и черногорски офицери… Към тая армия има грамадна мрежа от тайна сръбска военна полиция, известна под инициалите КОС, с разклонения из цяла Македония. Тя зорко контролира целия живот в Македония… Ако в УДБА има не само сърби, но и македонци, то КОС се състои само от сърби“.

Друг важен момент е, че сръбското влияние обхваща всички висши служби в Скопие. МПО констатира, че сърби „има в просветата, в стопанството, в полицията, даже и в местния „македонски“ печат. Във в. „Нова Македония“ в Скопие 90% от кореспондентите са чисти сърби. А най-важният материал се получава направо от Белград за печатане“. Но най-голямото доказателство за зависимостта от Белград е фактът, че „в Скопие и останалата част на Македония няма самостоятелно македонско дружество, учреждение или предприятие. Като се почне от така наречения „Съюз на комунистите на Македония“, та се изредят всички останали младежки, студентски, спортни, женски и каквито и да е професионални или научни организации, всички са клон от общите югославски съюзни или централни учреждения в Белград. Те имат локални централи в Скопие, които се ръководят от удбаши и под контрола на УДБА и КОС прокарват налаганите им от Белград програми за създаване на югославско (сръбско) съзнание. Това представляват и всички учреждения, банки, железници, полицията и пр.“
Интерес представлява фактът, че по време на голямото земетресение в Скопие през 1963 г., сред рухналите сгради е и тази на УДБА. Първата реакция на властта е екипи с доверени лица да ровят руините и да събират разпилените 100 хил. досиета. Към 1966 г. контролът на УДБА върху обществения живот на днешна Северна Македония е тотален. Оказва се, че на около 150 жители се пада по един щатен агент.

Въпреки че през същата година УДБА е реорганизирана в Служба за държавна безопасност (СДБ), а нейният шеф Ранкович е отстранен, дейността и по същество не е променена. Преди няколко години стана известно, че през 1966 г. СДБ е следяла 96 351 души, които са имали лични досиета. Година по-рано техният брой е достигнал 136 682 души или 10% от общото население на днешна Северна Македония.

КОС, УДБА и нейната наследница СДБ, са пряко ангажирани с преследването на лицата с българско самосъзнание. Така например в разсекретеното досие на Алексо Стоименов от с. Велюса, струмишко – дългогодишен политически емигрант и член на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел“ – се съдържа доклад от 1968 г. на секретен сътрудник на СДБ, който информира, че А. Стоименов с други емигранти е обсъждал създаването на емигрантско дружество в Швеция, в което „член може да бъде всяко лице, което душевно и телесно изцяло се чувства българин, който е готов да работи за запазване на българщината в Македония и да се бори за нейното освобождение. Апелираше да създадем компактно дружество, каквото било това в Белгия. Говорейки за дружеството „Тодор Александров“, разказа как членовете му били много привързани и отдадени на идеите на Ванчо Михайлов“.

Все в този дух, през 1984 г. СДБ издава служебна бележка, съдържаща сведения от информатор за позициите на Алексо Стоименов: „изтъкна, че емиграцията още от лагера Лаврион в Гърция се организирала в неприятелски групи, преди всичко на Ванчо-Михайловистки позиции с цел по-нататъшна дейност… След това говореше за създаването на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, за което открито призна, че е член и че бил активен в развиваната от него дейност… Изтъкна, че (Алексо Стоименов) открито твърди, че е българин, и че ние, македонците, сме българи“.

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в Северна Македония. Въпреки че там след голяма съпротива беше приет закон за досиетата в бившата социалистическа Македония и през 2011 г. бяха частично разкрити някои агенти, като цяло архивите на УДБА останаха затворени, а на КОС непокътнати. Затова през 2021 г. по настояване на евродепутата Андрей Ковачев бе приет текст, който „насърчава органите да извличат и отварят съответните архиви на югославските тайни служби“ и че това „е стъпка към по-нататъшна демократизация, отчетност и институционална стабилност, както в самата държава, така и в региона на Западните Балкани като цяло“.

Тук трябва да се посочи, че за съжаление тоталитарното минало в Северна Македония съвсем не се припокрива само с югославския период. На базата на целенасочената приемственост в използването на порочните практики, СДБ и след 1991 г. продължи да води старите досиета и да репресира лицата с българско самосъзнание. Това се потвърждава от документ от 1994 г. на СДБ за същия Алексо Стоименов, който е „останал последователен на своите пробългарски убеждения, в потвърждение на което говорят честите му пътувания в България и контактите му с работещите в посолството на България в Белгия… Съдействал е на дейността на върховисткото дружество „Яворов“ и българската църква, а подпомагал и обучението на македонски студенти в България. Особено се респектирал от Ванчо Михайлов, с когото се срещал често в Рим, а и в цялост поддържал програмата на МПО… Налага се потребността от интензивни и всеобхватни мерки за следене, разкриване и възпрепятстване на техните общи действия, насочени към разпространяване на големобългарския върховизъм в Р Македония“.

Този и хиляди подобни на него документи от периода до 1998 г., когато се спря частичното разсекретяване, по категоричен начин потвърждават, че Северна Македония все още не е изживяла своя катарзис по пътя към истинската демокрация. Желанието за членство в ЕС неминуемо изисква скъсване с тоталитарните практики от миналото.

Доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН

Тито избива стотици македонски българи в къща в Битоля

Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.

Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.

Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.

Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.

Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!

По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.

Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.

Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.

Излизам бързо.

Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).

Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.

Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.

И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.

Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.

По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!

Нещо подобно на днес.

Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.

Полицейско разследване – 1949 г.

Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!

УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.

Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.

Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.

Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.

Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.

Още по-ужасно!

Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.

Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?

В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!

Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.

Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!

Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.

Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.

Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.

Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.

Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.

Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.

Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.

Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.

Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!

Защо?

Тези хора дадоха много за Македония!

Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.

Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І

 Ели Секуловска,

активист за правата на човека в Северна Македония.

София е предложена за столица от Марин Дринов

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

Adidas и Puma: Как съперничеството между двама братя породи двама гиганти в света на спорта

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки.

Легендарната вражда между двамата братя продължила до гроб. Преди смъртта си и двамата братя поискаха гробовете им да останат отделни, по-специално да бъдат погребани възможно най-далеч един от друг. В съответствие с това желание те са погребани в противоположните краища на гробището Херцогенаурах.

Херцогенаурах е родният град на братята Даслер – Рудолф и Адолф – на брега на река Арах в провинция Бавария, Германия. В края на 40-те години на миналия век, когато напрежението между тях нараства след години на съвместна работа, двамата братя се разделят и създават две отделни компании за обувки. Две световноизвестни марки обувки – Puma и Adidas – се раждат от това съперничество. Тези две компании ще станат емблематични гиганти в света на спортните стоки.

По-големият брат Рудолф е роден през 1898 г., а по-малкият брат Адолф се ражда две години по-късно през 1900 г. Адолф е разговорно известен като „Ади“ сред приятелите и семейството.

Кристоф Даслер, бащата, работел във фабрика за обувки, което често води до спекулации, че двамата братя са били вдъхновени от баща си да навлязат в бизнеса с обувки. Кристоф обаче искаше Ади да стане пекар, а Рудолф да стане полицай.

Но Ади имаше друга мечта. Искаше да бъде спортист и участваше в различни игри. Този опит му показа, че няма подходящи обувки, които играчите да носят във всеки спорт. Ади вярваше, че ако може да се направи специализиран тип обувки за специфични спортове, тогава представянето на играчите ще се подобри.

Но преди да успее да преследва тази амбиция, избухва Първата световна война и той е изпратен да се бие в Европа, след като се присъединява към армията.

След като се завръща у дома от войната, Ади създава малка фабрика за обувки в банята на майка си. Той беше подпомогнат от опитния обущар Карл Джейк и малко след това започна да прави спортни обувки и сандали в малката си фабрика.

Германия преживя тежка икономическа депресия след войната и борбата за закупуване на суровините, необходими за обувките, стана непреодолима. Ето защо той започна да събира изхвърлено армейско оборудване от цялата разкъсана от война провинция. Започва да прави обувки от кожи на изхвърлени армейски каски и чували за вода, а чехли от плат на изоставени парашути.

В допълнение към липсата на суровини, ниското електрическо захранване беше друго предизвикателство, което ограничаваше способността му да работи с машините си за производство на обувки.

Неговото решение на този проблем беше да свърже фрезата за кожа към велосипед с прикрепено динамо. Той използва това, за да захранва своята операция в продължение на години.

Две години по-късно Рудолф се присъединява към обущарския бизнес на Ади и двамата създават компания, наречена Gebruder Dassler Schufabrik. Ади, новаторът между двамата, се грижи за техническите аспекти на производството на обувки, докато Рудолф отговаря за продажбите, маркетинга и промоциите. 

Братята Даслер започват да произвеждат футболни обувки, изработени от кожа през 1925 г. В долната част на тези обувки има заковани шипове и маратонки с шипове, които са нова иновация по това време. С работна сила от само десетина души, те произвеждат до 50 чифта обувки на ден.

Те постигнаха първия си голям успех на Олимпийските игри в Амстердам през 1928 г., където Лина Радке спечели златото в състезанието на 800 метра за жени с фирмените обувки на Dassler. Рекордната победа на Лина Радке доказа теорията на Ади – можете да бягате по-бързо и да се представяте по-добре – в обувки, проектирани от тях. Gebruder Dassler Shoefabric – обувната компания на братята Даслер – станаха любимите обувки на състезателите на Олимпиадата през 1932 г. в Лос Анджелис и 1936 г. в Берлин. 

На Олимпиадата през 1936 г. американската звезда по лека атлетика Джеси Оуенс печели и четирите златни медала, носейки обувките на Даслер. Асоциацията на Оуенс с обувките на Даслер се оказва благодат за успеха на компанията.

След като Оуенс спечели медала, компанията на Даслер се превърна в международна институция в света на спорта и продажбите им скочиха до небето.

Рудолф отива на война, когато започва Втората световна война, докато Ади остава да управлява компанията.

Поради войната отново има сериозен недостиг на суровини, особено на кожи. Въпреки тази криза Gebruder Dassler Schuhfabrik продължи да произвежда обувки за играчи. До 1943 г. те са единствената компания за спортни обувки в Германия.

Въпреки това през последните две години на войната фабриките са затворени и са принудени да произвеждат оръжия.

След края на войната между двамата братя започват да възникват различия. Двамата братя живееха в една къща с жените и децата си, но между братята и съпругите им избухна конфликт.

Легендата разказва, че един ден по време на войната Ади се укрива със семейството си в бомбоубежище по време на бомбена атака. Рудолф вече се беше укрил със семейството си в бомбоубежището.

Когато влезе в бомбоубежището, Ади каза: „Мръсните копелета се върнаха“. позовавайки се на вражеските изтребители. Но Рудолф смяташе, че той и семейството му са целта на думите на брат му.

След като двама братя се разделиха, те поделиха и активите на компанията Gebruder Dassler Schuhfabrik помежду си. Малко след това Ади създава „Adidas“ и продължава да произвежда обувки под това ново име.

Рудолф, от друга страна, пренесе бизнеса си от другата страна на реката. Там той отваря компания, наречена Ruda, по-късно преименувана на Puma.

Семейството и градът също бяха разделени на две части. Някои работници се присъединиха към Adidas, други отидоха в Puma, но между двете страни се разви ожесточено и продължително съперничество.

Тъй като всяка страна на реката обявява подкрепа за съответните си компании, всеки фен на Adidas, носещ обувки на Adidas, ще се окаже нежелан от страната на Puma на реката. Това разделение беше толкова дълбоко, че в крайна сметка и двете страни щяха да имат собствена пекарна, бар и спортен клуб.

Много хора се възползваха от този конфликт между двамата братя.

Например работниците понякога отиваха на работа във фабриката на Рудолф, обути в обувки Adidas. Виждайки това, Рудолф се ядосваше и ги молеше да донесат обувки puma от мазето на неговата фабрика и да ги носят. Те могат да получат тези обувки безплатно.

Въпреки че двамата братя никога не са се помирили, докато са живи, времето е направило много, за да притъпи съперничеството между семействата.

Франк Даслер, внук на Рудолф Даслер, е израснал с обувки Puma, но сега работи за Adidas като главен юрисконсулт на компанията. Той се сблъска с отблъскване от семейството си по това време, дори от гражданите на неговия град, но Франк не го интересуваше.

Той каза: „Тази вражда беше преди много години, сега тези неща са история.“

През 1987 г. Хорст Даслер, синът на Адолф Даслер, продава Adidas на френския индустриалец Бернар Тапи. От друга страна синовете на Рудолф Армин и Джаред Даслер продават 72% от акциите на Puma на швейцарската компания Cosa Liebermann.

Откакто са регистрирани на фондовия пазар, собствеността на двете компании вече не е в ръцете на две семейства.

Работната сила също се диверсифицира, сега повечето служители на двете компании са извън града, а малкото хора в града, които все още работят в двете компании, не са толкова конкурентни, колкото преди.

Докато служителите на двете компании правят коментари за облеклото на другия, когато се срещнат на улицата, сега това се прави само за забавление.

От Мрежата

Зад завесите на комплексирани отрочета на бивши величия

Тези дни хвърлих око на Калин Тодоров-ата книга, „Зад завесите на Соца“.

Тъй като нямам контакт с него, ако някой от приятелите ми има, да разкаже част от живота на баща му, който не знам дали му е известен.

Касае баща му, Станко Тодоров, шивачът с третокласно образование, който 25 години беше министър председател на България.

Та така. Веднага след 09.09. току що изпълзели от дупките си шумкари, натрисат на баба ми, като квартиранти в къщата ни, другаря Станко с любовницата му.

От баба ми знам, че не бил лош човек, но вземе ли нещо „на заем“, забравял да го върне.

Е ОК, баба ми не е била бедна жена, наследила достатъчно, както от баща си, така и от починалия ѝ съпруг, така че е преглъщала тези дреболии.

Друго е по интересно от историята на кокошкаря Станко.

Уредил на любовницата си първия в София магазин за втора ръка стоки, а всъщност крадени от убитите буржоа дрехи и аксесоари.

Предлагали и на баба ми подарък неща, защото така и така наем не плащали, нали Партията ги била там натресла, ама тя им казала, че това е грях и не приела нищо.

Алъш-вериша е им е вървял една-две години много добре поради липсата на стоки след войната, докато съпартийци им завидели, наколадили ги и какво мислите станало?

Другарят Станко изведнъж се направил на нищо не знаещ, разграничил се от любовницата си и сменил квартирата си.

Нещастната женица я вдигнали милиционерите и само един Господ знае, какво е станало с нещастницата след това, защото баба ми никога повече не чула ни вест, ни друго от нея.

Най-вероятно е изгнила по лагери и затвори…

Та ако видите Калин, кажете му да допише това в мемоарите си. Все пак е част от историята на баща му.

П.П. Позволих си да се поразпитам що за индивид е отрока на шивача с трето отделение, Станко Тодоров, дето под диктовката на руската мечка, танцуваше казачок на главите ни.

Не съм учуден от обрисуването му от наша известна журналистка, познаваща го от зората на Промяната та до днешни дни, като „тежък алкохолик, не можеш да приеме съдбата си, че отдавна вече не е богоизбран“, както и водещ български експерт в нумизматиката, който го обрисува, като „нещастен и неуспешен човечец, разпродал ордените на майка си и обикалящ около руското посолство, като куче пред касапница“.

За братята близнаците Уинклевос сега, братята Хънт през 70-те, за биткоините сега и среброто през 70-те

След като загубиха епичната битка с Марк Зукърбърг за собствеността върху Facebook и дълго време бяха отбягвани в Силициевата долина, братята-близнаци Камерън и Тайлър Уинклевос се завръщат този път като милиардери в биткойни и с амбиция да играят централна роля за бъдещето на парите, креативната икономика и вероятно за налагането на нов модел на големите технологични компании.

По-голяма част от света продължава да възприема братята Уинклевос по-скоро като олимпийски шампиони по гребане, високи близо два метра, така както е пресъздал образите им актьорът Арми Хамър в биографичния филм от 2010 г. „Социалната мрежа“ за създаването на Facebook. Като студенти в Харвард Марк Зукърбърг им отмъква идеята за създаване на социална мрежа, а после построява бизнес империя с 2.8 млрд. потребители по целия свят и забогатява с 97 млрд. долара. Почти 12 години по-късно братята сключват мирно споразумение със Зукърбърг и получават 65 млн. долара пари в брой и акции във Facebook. Сега те оглавяват нова тенденция в света на технологиите. Главната им цел е е да изстрелят биткоините във въздуха.
Добра идея, стига балона в един момент да не се спука.

***

Като се замислих за тях, неминуемо ми изплува спомена за едни други братя от края на 70-те. Те също бяха подобни визионери и се надяваха изкупувайки един продукт от пазара, да понесат цената му към небесата.
Ама стана ли така? Вижте сами.

Братята Нелсън Бънкър Хънт и Уилям Хърбрът Хънт, синове на тексаски петролен милиардер, се опитват през 70-те години да завладеят пазара на сребро. Кулминацията настъпва в края на 1979 г. и началото на 1980 г.

През лятото на 1979 г. братята започват да купуват ценния метал през компанията International Metal Investment group, заедно с техни саудитски партньори. Над 43 млн. тройунции са купени през COMEX и CBOT с доставка през есента. Тогава цената се удвоява от 8 до 16 долара само за два месеца. И други синдикати зад тях започват да купуват сребро.

От COMEX и CBOT започват да се паникьосват. В края на 1979 г. складовете на двете борси са държали само 120 млн. тройунции сребро, като това количество е било изтъргувано само през октомври.

Много хора, включително и братята Хънт изискват доставката на техните фючърсни контракти.

В края на 1979 г. CBOT променя правилата и определя лимит от 3 млн. тройунции на инвеститор, като увеличава и маржин изискванията. Всички контракти над 3 млн. тройунции е трябвало да бъдат ликвидирани до февруари 1980 г.

Бъркър обвинява членовете на борда на директорите на COMEX и CBOT в наличието на финансов интерес. Разследване по-късно открива, че наистина е така. Девет от 23-те члена на борда на COMEX са държали къси контракти за 38 млн. тройунции, или за сумата от общо 1.88 млрд. долара.

Бъркър знае обаче, че има недостиг от метала и купува още. Цената в последния ден ан 1979 г. е била 34.45 долара. В този момент двамата братя държат 40 млн. тройунции в Швейцария и 90 млн. в съвместната международна компания. В допълнение, International Metal Investment group е имала контракти за още 90 млн. тройунции с доставка през март на COMEX.

В крайна сметка на 7 януари 1980 г. COMEX променя правилата си, като ограничава трейдърите да държат до 10 млн. тройунции в контракти, като над това количество е трябвало да бъдат ликвидирани до 18 февруари.

Щатската комисия по търговия с фючърси подкрепя промяната. На 17 януари среброто удря 50 долара. Бункър продължил да купува. В този момент позицията на братя Хънт достига стойност от 4.5 млрд. долара, което формира 3.5 млрд. долара печалба.

На 21 януари COMEX обявява, че прекратява търговията със сребро. Само ще приемат поръчки за ликвидиране на позиции.

Среброто пада с 10 долара и остава около 39 долара за тройунция до края на януари. Населението, провокирано от високата цена, продава бижута, стари монети и прибори, като около 22 млн. тройунции излизат на пазара.

В началото на февруари групата на Хънт поема доставката на още 26 млн. троунции в Чикаго. До 14 март среброто пада до 21 долара. International Metals все още е държала контракти за 60 млн. троунции. Маржин кол-овете за тези контракти са били на стойност по 10 млн. долара на ден. Бъркър все още е вярвал, че цената ще се върне. Той обикаля Европа да търси партньори, но цената продължава да пада.

В крайна сметка на 25 май 1980 г. братята Хънт остават без налични средства. Брокерите на Хънт продават сребро за 100 млн. долара.

На 27 март среброто отваря на цена 15.80 долара и затваря на 10.80. Този ден е наречен по-късно „сребърния вторник“.

Когато всичко свършва братята Хънт дължат 1.5 млрд. долара.

Тогавашният председател на ФЕД Волкър одобрява спасителен план за братя Хънт, опасявайки се от финансово бедствие. Група от банки отпускат 1.1 млрд. долара кредит. Семейство Хънт оставя като залог за кредита 8 млрд. долара активи. През 1988 г. Бънкър Хърт обявява банкрут, а богатството на семейството се стопява до 1 млрд. долара.

В заключение, аз съм вече на години, зад мен стоят доста бурни преживявания, свидетел съм бил на доста финансови жонгльорства и като се появят от някъде новоизлюпени финансови шмекери, все се сещам за техни копия от миналото.

Какво да се прави? Дежавю…

МАЛЪК УРОК ПО ИСТОРИЯ

През 635 г. сл. Хр., тоест три години след смъртта на Мохамед, армиите на Светия полумесец нахлуват в християнска Сирия и християнска Палестина.През 638 г. те превземат Йерусалим и църквата на Божи гроб. През 640 г., след като завладяват Персия, Армения и Месопотамия (днешен Ирак), те нахлуват в християнски Египет и завладяват християнския Магреб, тоест съвременните Тунис, Алжир и Мароко.

През 668 г. те за първи път атакуват Константинопол и го обсаждат пет години. През 711 г. те пресичат Гибралтарския пролив и акостират на силно католическия Иберийски полуостров, завладяват Португалия и Испания, където въпреки съпротивата на героичните воини Пелайо, Сид Кампеадор и други остават осем века.И който вярва в „мирно съжителство, белязало отношенията между завоеватели и завладени“, нека препрочете историите за опожарени абатства и манастири, осквернени църкви, за изнасилени монахини, за християнки и еврейски жени, които са затворили в харемите си.

Нека помни разпънатите в Кордоба, обесените в Гранада, обезглавените в Толедо и Барселона, Севиля и Самора. (Обезглавяването в Севиля е наредено от Мутамид: той използва тези отрязани глави на евреи и християни, за да украси своя дворец. В Самора главите са отсечени по заповед на Алманзур, везирът, който е известен като „покровител на философите и най-великият лидер на ислямска Испания“!

Изричането на името на Исус означаваше незабавна екзекуция. Разпъване на кръст, разбира се, или обезглавяване, или обесване, или набиване на кол. Същото последва и за дръзналите да ударят камбаната. Същото и за носенето на зелен цвят, който принадлежи изключително на исляма.Когато мюсюлманин минаваше, всеки евреин и християнин беше длъжен да се отдръпне и да се поклони. И горко на този евреин или християнин, който се осмели да реагира на обида от мюсюлманин. Що се отнася до широко разпространената подробност, че кучетата неверници не са били принуждавани да приемат исляма и дори не са били принуждавани да го направят, знаете ли защо не са били принуждавани?

– Защото приелите исляма спряха да плащат данъци. А тези, които отказаха, продължиха да плащат.

През 721 г. от Испания те се отправили към не по-малко католическа Франция. Под ръководството на губернатора на Андалусия, Абд ал-Рахман, те избиват цялото мъжко население на Пиренеите и Нарбон, като карат всички жени и деца в робство, след което продължават пътуването си до Каркасон. Придвижвайки се на север, те избиха монахини и монаси във всички абатства, които срещнаха по пътя. В Лион и Дижон ограбиха всяка църква без изключение. Тяхното завладяване на Франция продължи единадесет години, на вълни.

През 731 г. вълна от 380 хил. пехота и 16 хил. конници достига Бордо и се придвижва към Поатие, а оттам към Тур. И ако Шарл Мартел не беше спечелил битката срещу Поатие-Тур през 732 г., днешна Франция също щеше да танцува фламенко.

През 827 г. те акостират в Сицилия, друга цел на тяхната ненаситна алчност. Колят, обезглавяват, набиват на кол, разпъват, както обикновено, те превземат Сиракуза и Таормина, после Месина и Палермо и за три четвърти век (колкото им е необходимо да сломят съпротивата на гордите сицилианци) ислямизират острова. Те останаха тук два века, докато норманите не ги изгониха. Но през 836 г. те акостират в Бриндизи, през 840 г. в Бари, през 841 г. в Анкона. След това те се преместиха през Адриатическо море обратно в Тиренско море и акостираха в Остия през лятото на 846 г. Те го ограбили и опожарили и, движейки се нагоре по Тибър, стигнали до Рим. След като обсадиха града, една нощ те нахлуха в него. Ограбиха базиликата Св. Петър и Павел, ги унищожи и за да се отърве от присъствието им, папа Сергий II беше принуден да въведе годишен данък от 25 хиляди сребърни кюлчета. За да избегне по-нататъшни атаки, неговият наследник Лъв Четвърти построява Леонинските стени. Напускайки Рим, те нападнаха Кампания. Там те остават 70 години, разрушавайки Монтекасино и измъчвайки Салерно.

Едно от забавленията им в този град било нощното жертвоприношение на девствеността на една от монахините. И знаете ли къде? На олтара на католическа катедрала.

През 898 г. те удариха Прованс или по-скоро днешния Сен Тропе. След като се установяват там, през 911 г. те прекосяват Алпите и нахлуват в Пиемонт. След като окупираха Торино и Казал, те изгориха всички църкви и библиотеки, убиха хиляди християни и след това отидоха в Швейцария. Тук стигнаха до Женевското езеро, но бяха спрени от снега, обърнаха се и се върнаха в топлия Прованс.

През 940 г. те окупират Тулон, където се заселват и… е, вече знаете… Сега е много модерно да се биеш в гърдите и да се покайваш, обвинявайки Запада за кръстоносните походи. Гледайте на кръстоносните походи като на несправедливост, нанесена на бедните невинни мюсюлмани. Но дори преди кръстоносните походи да се превърнат в поредица от експедиции за връщане на Божи гроб в Йерусалим на християните (който, не забравяйте, беше превзет от мюсюлмани, а не от леля ми), тези кампании бяха отговор на четиристотин години нашествие и окупация.

Кръстоносните походи бяха контраатака за спиране на ислямската експанзия в Европа, за отклоняването й на изток (което означава Индия, Индонезия и Китай), а след това към цяла Африка и към Русия и Сибир, където приелите исляма татари вече смазваха последователите на Христос. Но след края на кръстоносните походи синовете на Аллах възобновиха своята политика както преди и повече. Този път в ръцете на турците, които стояха в навечерието на раждането на Османската империя, империя, която до 1700 г. концентрира цялата си алчност на Запад и превърна Европа в любимо бойно поле.

Изразителите и носителите на тази алчност, известните еничари, обогатяват езика ни и днес, като са синоним на фанатичен убиец. Знаете ли кои всъщност бяха тези еничари? Тези елитни войски на империята, супер-войници, способни както на самоунищожение, така и на война, убийство и грабеж? Знаете ли къде са вербувани, или по-точно принудени да служат?

– В държави, подчинени на империята. В Гърция например или в България, Румъния, Унгария, Албания, Сърбия. Често в Италия, в крайбрежни градове, които са били нападнати от техните пирати. По тези брегове все още можете да видите останките от наблюдателни кули, които са построени, за да следят за приближаването им предварително и да предупреждават жителите на околните градове и села. Все още има ехо от вика, който днес се използва подигравателно, но тогава е бил вик на ужас и отчаяние: „Майко, турци!“ Те отвличаха тези бъдещи убийци на единадесет или дванадесет години, заедно с още по-малки деца, за да ги скрият в харемите на султани и педофили везири, и ги избираха измежду най-красивите и могъщи първородни от видни семейства. След приемането на исляма те са били затворени във военни казарми и тук, забранени от всякакви топли, любящи, човешки отношения, включително брак, те са били третирани по начин, по който дори Хитлер не е индоктринирал своите Waffen SS. Те бяха превърнати в най-страшната бойна машина, която светът е виждал от римско време.

Не искам да протакам твърде дълго този малък урок по история, което в нашите политически коректни училища би било истински морален грях, но поне за кратко съм длъжен да опресня паметта на забравителите и лицемерите. И така – През 1356 г., 84 години след Осмия кръстоносен поход, турците превземат Галиполи, полуостров, който се простира на 100 км по северното крайбрежие на Дарданелите. Оттук те тръгват да завладяват Югоизточна Европа и превземат Триест, Македония и Албания за миг на око. Те подчиниха Велика Сърбия и отново обсадиха Константинопол през следващите пет години, като го парализираха и отрязаха от останалата част на Запада. Вярно, през 1396 г. те бяха принудени да спрат, тъй като трябваше да се справят с монголите, ислямизирани, но не и завладени.

Но още през 1430 г. те подновяват кампанията си срещу Европа и превземат венецианския Солун. След като сломяват съпротивата на християните във Варна през 1444 г., те осигуряват владението на Влахия, Молдова, Трансилвания, територията, която днес се нарича България и Румъния, след което през 1453 г. отново обсаждат Константинопол, който на 29 май пада в ръцете на Махмет II. Между другото, знаете ли кой беше този Махмет II? Момчето, което с помощта на ислямския братоубийствен закон, който позволява на султана да убива членове на семейството си, се възкачи на трона, като удуши тригодишното си братче.

Вероятно не си спомняте хрониката за падането на Константинопол, оставена ни от книжника Франциск. Може много да освежи паметта на забравящите.. или по-скоро лицемерите? Особено в Европа, която скърби само за мюсюлманите и никога за евреите, християните, будистите или индуистите, би било политически некоректно да си спомняме подробностите за падането на Константинопол. Жителите му на разсъмване, докато Махмет Втори обстрелваше стените на Феодосия, се скриха в катедралата Св. София и тук започнаха да пеят псалми, за да предизвикат божествена милост.

..Патриархът отслужва последната си литургия на свещи и, за да намали паниката, гръмко заявява: „Не бойте се, братя и сестри мои!Утре вече ще бъдете в царството небесно и имената ви ще живеят до края на времето!“ Децата плачат от страх, майките, за да им вдъхнат смелост, повтарят: „Тихо, тихо, дете мое! Ние умираме за нашата вяра в Исус Христос! Ние умираме за нашия император Константин XI, за нашата родина!“ Османската армия нахлува през разрушените стени под ритъма на барабани, смазва генуезките, венецианските и испанските защитници, нарязва ги на парчета с брадвите си, нахлува в катедралата и обезглавява всички, включително деца.

Те се забавляват, като събарят свещи с тези малки отсечени глави… Това клане продължи от зори до обяд и спря едва когато великият везир се качи на амвона на Св. София и се обърна към убийците: „Починете си. Сега този храм принадлежи на Аллах.“ Междувременно градът гори, войниците разпъват, бесят и набиват на кол, еничарите изнасилват и колят монахини (четири хиляди за няколко часа) и оковават оцелелите за последваща продажба на пазарите в Анкара.

И слугите на Аллах приготвят триумфална трапеза. Хранене, по време на което (в нарушение на законите на пророка) Махмет Втори се напива с кипърско вино и, имайки слабост към младите момчета, нарежда да доведат първородния син на гръцкия православен велик княз Нотарас. 14-годишното момче се слави с красотата си. Пред всички Махмет го изнасилва и след това изпраща да повикат семейството му: родители, баби и дядовци, чичовци, лели, братовчеди. Един по един той обезглавява всички пред очите на момчето. Той също така нареди всички олтари да бъдат унищожени, всички камбани претопени и всички църкви превърнати в джамии или базари.

Така Константинопол се превръща в Истанбул.

Но Додото на ООН и учителите в нашите училища не искат и да чуят за това. Три години по-късно, през 1456 г., мюсюлманите превземат Атина, където отново Махмет Втори превръща всички църкви в джамии и… е, останалото вече го знаете. Кулминацията на завладяването на Атина е нахлуването в Гърция, която след това те държат и унищожават в продължение на четири поредни века.Това завоевание е последвано през 1476 г. от нападение срещу Венецианската република.

През 1480 г. те отново атакуват Пулия и на 28 юли армията на Ахмет паша акостира в Отранто, който е защитаван цели две седмици само от жителите на града и шепа войници. И тук мюсюлманите нахлуха в катедралата, където веднага обезглавиха архиепископа, който даваше Евхаристията. И в същото време с архиепископа и всички свещеници. Всички млади и красиви жени били дадени на войниците, а останалите били избити или отведени в робство. Накрая те събират 800 оцелели младежи на възраст от 15 до 18 години в един пункт и ги отвеждат в лагера на Ахмет паша, който им предлага ултиматум:

— Искаш ли да приемеш исляма или да умреш?

„Бих предпочел да умра“, отговорил 16-годишният текстилен работник Антонио Грималдо Пецула. Тогава всички затворници започнали да викат след него: „И аз, и аз!“ и Ахмет паша задоволи желанието им, като отряза главите на всички. Сто на ден. Клането продължи точно осем дни.

Само един Марио Бернабей се спаси, като прие исляма. Но скоро се оказва много лош мюсюлманин и за наказание е набит на кол. (Така казва Пиетро Колона в своя Коментар върху Апокалипсиса.) През следващия век всичко продължи повече или по-малко в същия дух. Защото през 1512 г. на власт в Османската империя идва Селим Безмилостния. Отново с помощта на братоубийствения закон той се възкачи на трона, удушавайки двамата си братя плюс петима племенници, плюс няколко халифи и неизброим брой везири.

Именно от такъв господин се ражда далновидният султан, който се стреми да създаде Ислямска държава в Европа – Сюлейман Великолепни. Веднага след коронацията Сюлейман Великолепни събира армия от 400 хиляди души, 30 хиляди камили, 40 хиляди коня и 300 оръдия. От вече ислямизирана Румъния през 1526 г. той се насочва към католическа Унгария и въпреки героизма на нейните защитници разбива армията й за по-малко от 48 часа. След това той стигна до Буда, съвременна Будапеща. Той изгори града и – познайте колко унгарци (мъже, жени и деца) се озоваха на пазарите за роби, с които Истанбул сега беше известен? – Сто хиляди.

Сега познайте колко от тях се озоваха през следващата година на пазари, конкуриращи се с Истанбул, т.е. на пазарите в Дамаск, Багдад, Кайро и Алжир. – Три милиона. Но и това не задоволи алчността на Сюлейманов. За да създаде Ислямска държава в Европа, той събира втора армия с още 400 оръдия и тръгва от Унгария към Австрия през 1529 г. Ултракатолическата Австрия се смяташе за крепост на християнството. Не успя да я вземе, това е вярно. След пет седмици неуспешни атаки той решава да се оттегли. Но, отстъпвайки, той наби около 30 хиляди селяни, които не смяташе за достойни да бъдат продадени в робство, защото цената на робите падна след доставката на три милиона и още сто хиляди пленени унгарци на пазарите на роби.

Връщайки се в Истанбул, Сюлейман поверява реформата на своя флот на известния пират Хаир ад-Дин, известен като Барбароса, тоест Червената брада. (Запомнете, европейци.. откъде знаете думата Барбароса..) Реформата направи възможно превръщането на Средиземно море във водна бойна арена на исляма, така че, след като предотврати преврат в двореца, като удуши двамата му най-големи сина плюс техните шест деца, тоест неговите внуци, през 1565 г. той пада върху християнска крепост в Малта.

И това изобщо не помогна, че през 1566 г. той почина (алелуя!) от инфаркт. Това изобщо не помогна, защото тронът премина към третия му син, известен не с името Великолепния, а „Пияницата“. И именно под ръководството на Селим Пияницата през 1571 г. генерал Лала Мустафа завладява християнски Кипър, където извършва едно от най-ужасните зверства, с които „Лъчът на цивилизацията” се опозори и опетни.

Имам предвид мъченичеството на венецианския сенатор Маркантонио Брагадино, управител на острова. Както казва историкът Пол Фрегози в своята прекрасна книга „Джихад“, след като подписва капитулацията, Брагадино отива при Мустафа, за да обсъдят условията за мир. И като привърженик на формата, той тръгна с цялата пищност, тоест, яздейки невероятен жребец и облечен в лилава сенатска роба. В допълнение към това той беше придружен от 40 аркебузири в пълна униформа и невероятно красив паж, Антонио Чирини (син на адмирал Чирини), който държеше скъп чадър над главата на сенатора. Но дори и тогава не беше подходящото време да говорим за мир, скъпи мои едностранни пацифисти.

Защото по предварително изготвен план еничарите веднага пленяват зашеметяващо красивия Антонио. Той беше затворен в харема на Мустафа, който обожаваше момчетата дори повече от Махмет Втори. Тогава 40 аркебузири бяха обградени и насечени на парчета с брадви. Буквално на парчета, като месо за печено. И накрая свалиха Брагадино от коня, като първо му отрязаха носа и ушите. След това, така обезобразен, той бил поставен на колене пред чудовището, което заповядало да го одрат жив. Одрането и екзекуцията се състояха тринадесет дни по-късно в присъствието на кипърците, които бяха длъжни да присъстват.

Под присмеха и присмеха на еничарите, които се подиграваха на лицето му без нос и уши, Брагадино беше принуден да обикаля няколко пъти кръг след кръг из града, влачейки след себе си торба с боклук и ближейки земята всеки път, когато минаваше покрай Лал Мустафа. И ето го последното мъчение. Той умря, докато му одират кожата. Когато одирането свърши, Лала Мустафа нареди кожата на Брагадино да бъде напълнена със слама и препарирана. По негова заповед чучелото беше вързано възседнало крава и прекара още веднъж през града, след което беше вързано за основната мачта на флагманския кораб на Мустафа. За вечната слава на исляма.

Това не помогна, че на 7 октомври разгневените венецианци, съюзени с Испания, Генуа, Флоренция, Торино, Парма, Мантуа, Лука, Ферара, Урбино, Малта и папската държава, победиха флота на Али паша в битката при Лепанто. По това време Османската империя е била на върха на своята мощ и под контрола на един султан след друг, тя продължава необезпокоявано да атакува континента, където Сюлейман Великолепни иска да създаде своята „Ислямска държава в Европа“. Те стигнаха до Полша, която ордите на Светия полумесец окупираха два пъти: през 1621 г. и през 1672 г.

Неслучайно мечтата за създаване на „Ислямска държава в Европа“ е спряна едва през 1683 г., когато великият везир Кара-Мустафа събира 600 хиляди войници плюс хиляда оръдия, 40 хиляди коня, 20 хиляди камили, 20 хиляди слона, 20 хиляди волове, 20 хиляди мулета, 20 хиляди бикове и крави, 10 хиляди кози и овце, както и 100 хиляди торби с царевица и 50 хиляди торби с кафе, плюс сто жени и наложници. След като събра цялото това изобилие, той се върна в Австрия и, след като създаде огромен лагер (25 хиляди палатки в допълнение към собствената си, която беше украсена с щрауси, пауни и фонтани), се установи близо до Виена, обсаждайки я за втори път.

Факт е, че през 1683 г. европейците са били много по-умни от днес. С изключение на французите, които дори тогава обичаха близки отношения с исляма (трябва само да си спомним Договора за съюз, подписан от Луи XIV). Обещавайки неутралитет, европейците се втурнаха в защита на столицата, която сега се смяташе за крепост на християнството. Всички, точно всички европейци – британци, испанци, украинци, германци, поляци, италианци (тоест генуезци, венецианци, тосканци, пиемонтийци и присъединилите се към тях поданици на папската държава).

На 12 септември те спечелиха зашеметяваща победа, която принуди Кара Мустафа да избяга, оставяйки след себе си камилите и слоновете си, воловете и мулетата си, царевицата и кафето си, щраусите и пауните си, жените и наложниците си, ръцете на неверните кучета, Кара-Мустафа преряза гърлата им, всеки един.

Защо разказвам всичко това? – За да стане ясно, че днешната инвазия на исляма в Европа не е нищо повече от ислямски ренесанс! Възраждането на вековния експанзионизъм на исляма, неговия вековен империализъм, неговия вековен колониализъм. На европейците това може да им напомни за чумата от Третия райх. Това е добро сравнение… но само основата на тази лавина от варвари на 21 век е демографският взрив, плюс исляма, една от световните религии, която сама по себе си е много по-опасна от нацистката теория.

Това ислямско възраждане от 21-ви век е по-фино. По-коварен. Много по-опасно поради демографската си база. Днес това нашествие се характеризира не само от съвременните Кара-Мустафи или Али паши, ​​или Ахмет паши и Сюлейман Великолепни, – бин Ладени и ал-Заркави и различни Арафати и други бандити, които се взривяват заедно с небостъргачи или автобуси.

Днес  това възраждане на исляма е организирано като лавина от имигранти, които се установяват в нашите страни, в нашата родна земя. И вместо да спазват нашите закони, демонстративно ни налагат своите. Вашите традиции – вие прочетете малко за тези традиции по-горе – вашият бог. Знаете ли колко от тях живеят днес на европейския континент, тоест на земята, простираща се от Атлантическия океан до Урал?

Около 60 милиона. Само в Европейския съюз има около 25 милиона. Извън ЕС – 35 милиона. Това включва Швейцария, където са над 10% от населението, Русия, където са 10,5% от населението, Грузия, където вече са 12%, остров Малта, където са 13%, България, където техният брой вече е достигнал 15%. 18% в Кипър, 19% в Сърбия, 30% в Македония, 60% в Босна и Херцеговина, 90% в Албания, 93,5% в Азербайджан…В момента има малко от тях само в Португалия (0,50%), в Украйна, където са 0,45%, в Латвия – 0,38%, в Словакия -0,19%, в Литва -0,14%, в Исландия – 0,04% (о, щастливи исландци!). Но навсякъде, дори и в Исландия, броят им расте бързо. И не само защото инвазията продължава без прекъсване, но и защото мюсюлманите са най-плодовитата етническа и религиозна група в света.

Това се улеснява от механизма за демо-експанзия, разработен още през Средновековието – полигамията… както лидерите на исляма гордо заявяват и продължават да заявяват – матката на жената в Корана се разглежда преди всичко като оръжие!

Ориана Фалачи

Украински шпиони, дълбоко свързани с ЦРУ, водят сенчеста война срещу Русия

Руският националист Александър Дугин присъства на погребението на 23 август 2022 г. в Москва на дъщеря си Дария Дугина, която е загинала при експлозия на автомобил. (Евгени Бугубаев/Anadolu Agency/Getty Images)


КИЕВ – Претъпканата кола, в която пътуват майка и 12-годишната ѝ дъщеря, изглежда едва ли заслужава вниманието на руските служители по сигурността, докато се приближава към граничен контролно-пропускателен пункт. Но най-малко забележимата част от багажа – сандък за котка – е била част от сложен, смъртоносен заговор. Според служители по сигурността, запознати с операцията, украински агенти са инсталирали скрито отделение в кошарата за домашни любимци и са го използвали, за да скрият компоненти на бомба.

Четири седмици по-късно устройството е взривено край Москва в джип, управляван от дъщерята на руски националист, който призовал страната си да „убива, убива, убива“ украинците.

Операцията е организирана от Службата за вътрешна сигурност на Украйна (СБУ), твърдят служители, които са предоставили подробности, включително за използването на сандък за домашни любимци, които не са били разкривани досега. Нападението от август 2022 г. е част от бушуващата сенчеста война, в която украинските шпионски служби също така два пъти са бомбардирали моста, свързващ Русия с окупирания Крим, пилотирали са дронове в покрива на Кремъл и са направили дупки в корпусите на руски военни кораби в Черно море.

Тези операции бяха окачествени като крайни мерки, които Украйна беше принудена да предприеме в отговор на руската инвазия миналата година. В действителност те представляват способности, които украинските шпионски служби са развили в продължение на почти десетилетие – от момента, в който Русия за пръв път завзе украинска територия през 2014 г. – период, през който службите също така установиха дълбоки нови връзки с ЦРУ.

Според настоящи и бивши украински и американски служители в мисиите са участвали елитни екипи от украински агенти, съставени от дирекции, които са били сформирани, обучени и оборудвани в тясно сътрудничество с ЦРУ. От 2015 г. насам ЦРУ е похарчило десетки милиони долари, за да превърне украинските служби, формирани по съветски образец, в мощни съюзници срещу Москва, твърдят служители. Агенцията е предоставила на Украйна съвременни системи за наблюдение, обучила е новобранци в обекти в Украйна, както и в Съединените щати, изградила е нови щабове за отделите в украинската агенция за военно разузнаване и е обменяла разузнавателна информация в мащаби, които биха били немислими преди Русия незаконно да анексира Крим и да разпали сепаратистка война в Източна Украйна. ЦРУ поддържа значително присъствие в Киев, твърдят официални лица.

Степента на ангажираност на ЦРУ със службите за сигурност на Украйна не е разкривана досега. Представители на американското разузнаване подчертават, че агенцията не е участвала в целенасочени операции за убийства, извършвани от украинските служби, и че работата ѝ е била насочена към укрепване на способностите на тези служби да събират разузнавателна информация за опасен противник. Високопоставен служител на разузнаването заяви, че „всички потенциални оперативни опасения са били ясно предадени на украинските служби“.

Много от тайните операции на Украйна са имали ясни военни цели и са допринесли за отбраната на страната. Взривяването на кола бомба, при което загина Дария Дугина, обаче подчерта, че Украйна е възприела това, което официалните лица в Киев наричат „ликвидиране“, като военно оръжие. През последните 20 месеца СБУ и нейният военен аналог – ГУР, извършиха десетки убийства на руски официални лица в окупираните територии, предполагаеми украински сътрудници, военни офицери зад фронтовата линия и видни поддръжници на войната дълбоко в Русия. Според украински и западни официални лица сред убитите са бивш командир на руска подводница, който прави джогинг в парк в южния руски град Краснодар, и военен блогър в кафене в Санкт Петербург.

Афинитетът на Украйна към смъртоносни операции усложни сътрудничеството ѝ с ЦРУ, като породи опасения за съучастие на агенцията и предизвика безпокойство сред някои служители в Киев и Вашингтон.

Дори тези, които смятат подобни смъртоносни мисии за оправдани по време на война, поставят под въпрос полезността на някои удари и решения, довели до насочване на удари срещу цивилни граждани, включително Дугина или баща ѝ Александър Дугин – който според официални лица е бил набелязаният обект – вместо срещу руснаци, по-пряко свързани с войната.

„Имаме твърде много врагове, които е по-важно да неутрализираме“, заяви високопоставен служител от службата за сигурност на Украйна. „Хора, които изстрелват ракети. Хората, които извършиха зверства в Буча.“ Убийството на дъщерята на поддръжник на войната е „много цинично“, каза служителят.

Други се позовават на по-широки опасения относно безмилостните тактики на Украйна, които може да изглеждат оправдани сега – особено срещу страна, обвинена в широко разпространени военни зверства – но по-късно може да се окаже трудно да бъдат овладени.

„Ставаме свидетели на раждането на разузнавателни служби, които приличат на Мосад през 70-те години на миналия век“, каза бивш високопоставен служител на ЦРУ, имайки предвид израелската шпионска служба, която отдавна е обвинявана в извършването на убийства в други държави. Умението на Украйна да провежда такива операции „крие рискове за Русия“, каза служителят, „но крие и по-широки рискове“.

„Ако разузнавателните операции на Украйна станат още по-смели – например насочени срещу руснаци в трети страни – можете да си представите как това може да предизвика разрив с партньорите и да влезе в сериозно противоречие с по-широките стратегически цели на Украйна“, каза служителят. Сред тези цели е членството в НАТО и Европейския съюз.

Статията се основава на интервюта с повече от две дузини настоящи и бивши служители на украинското, американското и западното разузнаване и сигурност, които са говорили при условие за анонимност поради съображения за сигурност, както и поради деликатността на темата. Натискът върху Киев да постига победи срещу Русия и да намира начини да възпира по-нататъшна агресия създава стимули за преувеличаване на данните и възможностите на украинските служби. The Post провери ключови детайли с множество източници, включително западни служители с достъп до независими източници на разузнавателна информация.

ЦРУ отказа да коментира.

Партньорство между ЦРУ и Украйна

Служителите на СБУ и ГУР описват разширяването на оперативните си функции като резултат от извънредни обстоятелства. „Всички цели, поразени от СБУ, са напълно законни“, заяви директорът на агенцията Василий Малюк в изявление, предоставено на The Post. В изявлението не се говори конкретно за целенасочени убийства, но Малюк, който миналия месец се срещна с висши служители на ЦРУ и други американски служби във Вашингтон, заяви, че Украйна „прави всичко, за да гарантира, че справедливото наказание ще „застигне“ всички предатели, военнопрестъпници и колаборационисти“.

Настоящи и бивши американски и украински служители заявиха, че и двете страни са се стремили да поддържат внимателна дистанция между ЦРУ и смъртоносните операции, извършвани от партньорите му в Киев. Служители на ЦРУ са изразили възражения след някои операции, казаха служители, но агенцията не е оттеглила подкрепата си.

„Никога не сме въвличали международните си партньори в тайни операции, особено зад фронтовата линия“, заяви бивш високопоставен служител на украинските служби за сигурност. Оперативните работници на СБУ и ГУР не са били придружавани от колеги от ЦРУ. Украйна избягваше да използва оръжия или оборудване, които могат да бъдат проследени до американски източници, и дори тайните потоци на финансиране бяха отделени.

„Имахме много ограничения за оперативна работа с украинците“, каза бивш служител на американското разузнаване. Акцентът беше поставен „по-скоро върху сигурните комуникации и техниките“ и търсенето на нови източници на разузнавателна информация в Русия, „а не върху това как да взривим един кмет“. Никога не съм имал чувството, че сме участвали в разработването на техните операции“.

Въпреки това длъжностните лица признават, че понякога границите се размиват. Служителите на ЦРУ в Киев са били запознати с някои от по-амбициозните планове на Украйна за удари. В някои случаи, включително бомбардировката на Керченския мост, служителите на САЩ са изразили загриженост.

Шпионите на Украйна разработиха свои собствени правила за това кои операции да се обсъждат и кои да се държат в тайна. „Имаше някои неща, за които може би не бихме говорили“ с колегите си от ЦРУ, каза втори служител от службите за сигурност на Украйна, участвал в такива мисии. Според него преминаването на тези граници би довело до кратък отговор от страна на американците: „Ние не искаме да участваме в това.“

Дълбокото партньорство на ЦРУ с Украйна, което продължи дори когато страната се оказа въвлечена в скандала с импийчмънта на президента Доналд Тръмп, представлява драматичен обрат за агенциите, които десетилетия наред бяха от противоположните страни на Студената война. Отчасти заради това наследство, казват служителите, едва миналата година ЦРУ извади Украйна от списъка на агенцията с държави, които се смятат за толкова рискови за сигурността, че контактите с техни граждани за служителите на агенцията са забранени без предварително разрешение.

Сътрудничеството между ЦРУ и Украйна се зароди след политическите протести през 2014 г., които накараха проруския президент на Украйна Виктор Янукович да избяга от страната, последвани от анексирането на Крим от Русия и въоръжаването на сепаратистите в източните региони Донецк и Луганск.

Началните етапи на сътрудничеството са условни, твърдят служители, предвид опасенията и на двете страни, че украинските служби все още са силно проникнати от ФСБ – руската агенция, която е основен наследник на КГБ. За да се справи с този риск за сигурността, ЦРУ работи със СБУ за създаването на изцяло нова дирекция, която ще се съсредоточи върху така наречените операции „активни мерки“ срещу Русия и ще бъде изолирана от другите отдели на СБУ.

Новото звено е наречено прозаично „Пета дирекция“, за да се разграничи от четирите дългогодишни звена на СБУ. Впоследствие, според официални лица, е добавена шеста дирекция, която да работи с британската шпионска агенция MI6.

Местата за обучение са били разположени извън Киев, където подбрани на ръка новобранци са били инструктирани от служители на ЦРУ, твърдят служители. Планът е бил да се формират подразделения, „способни да действат зад фронтовата линия и да работят като тайни групи“, казва украински служител, участващ в усилията.

Агенцията предоставя защитени комуникационни съоръжения, оборудване за подслушване, което позволява на Украйна да прихваща руски телефонни разговори и имейли, и дори осигурява маскировъчни костюми и униформи на сепаратистите, за да могат оперативните работници по-лесно да се промъкват в окупираните градове.

Ранните мисии са били насочени към набиране на информатори сред марионетните сили на Русия, както и към мерки за кибернетично и електронно подслушване, твърдят служители. СБУ започна да провежда и операции по саботаж и мисии за залавяне на сепаратистки лидери и украински сътрудници, някои от които бяха отведени в тайни места за задържане.

Скоро обаче операциите придобиха смъртоносен характер. В продължение на три години най-малко половин дузина руски агенти, високопоставени сепаратистки командири или сътрудници бяха убити в резултат на насилие, което често се приписваше на вътрешни разправии, но в действителност беше дело на СБУ, твърдят украински служители.

Сред убитите е Евгений Жилин, лидер на проруска войнствена група в Източна Украйна, който беше застрелян през 2016 г. в московски ресторант. Година по-късно бунтовнически командир, известен като „Гиви“, е убит в Донецк в рамките на операция, при която жена, която го обвинява в изнасилване, е била привлечена да постави бомба при него, според бивш служител, участвал в мисията.

Украински официални лица заявиха, че обръщането на страната към по-смъртоносни методи е продиктувано от руската агресия, жестокостите, приписвани на нейни пълномощници, и отчаянието да се намерят начини за отслабване на по-силен противник. Мнозина се позовават и на предполагаемата история на Русия, която е извършвала убийства в Киев.

„Заради тази хибридна война се сблъскахме с абсолютно нова реалност“, каза Валентин Наливайченко, член на украинския парламент, който беше директор на СБУ през 2015 г., когато беше създадена Пета дирекция. „Бяхме принудени да обучаваме хората си по различен начин.“

Той отказва да даде подробности.

Трансформиране на украинското военно разузнаване

Още докато помагаше за изграждането на новата дирекция на СБУ, ЦРУ започна далеч по-амбициозен проект с украинското военно разузнаване.

С по-малко от 5 000 служители ГУР е малка част от размера на СБУ и има по-тесен фокус върху шпионажа и активните мерки срещу Русия. Освен това тя разполагаше с по-млада работна сила с по-малко останали от съветско време, докато СБУ все още се възприемаше като проникнала в руското разузнаване.

„Изчислихме, че ГУР е по-малка и по-гъвкава организация, в която бихме могли да окажем по-голямо въздействие“, казва бивш служител на американското разузнаване, работил в Украйна. „ГУР беше нашето малко дете. Дадохме им цялото ново оборудване и обучение.“ Служителите на ГУР „бяха млади момчета, а не генерали от съветската епоха от КГБ“, каза служителят, „докато СБУ беше твърде голяма, за да се реформира“.

Дори неотдавнашните събития като че ли потвърдиха тези опасения. Бившият директор на СБУ Иван Баканов беше принуден да напусне поста си миналата година на фона на критики, че агенцията не действа достатъчно агресивно срещу вътрешни предатели. Миналата година СБУ също така откри, че в мрежите на агенцията все още се използват модеми руско производство, което доведе до бързи действия за изключването им.

От 2015 г. нататък ЦРУ започна толкова мащабна трансформация на СБЮ, че в рамките на няколко години „ние сякаш го изградихме наново от нулата“, каза бившият служител на американското разузнаване. Един от главните архитекти на усилията, който е работил като началник на станцията на ЦРУ в Киев, сега ръководи Оперативната група за Украйна в централата на ЦРУ.

ГУР започна да набира оперативни работници за своя нов отдел за активни мерки, казаха служители. На места в Украйна, а по-късно и в Съединените щати, оперативните работници на ГУР се обучават на различни умения – от тайни маневри зад вражеските линии до оръжейни платформи и експлозиви. Американски служители заявиха, че обучението е имало за цел да помогне на украинските оперативни работници да се защитят в опасна среда, контролирана от Русия, а не да нанасят вреди на руски цели.

Някои от най-новите служители на ГУР са прехвърлени от СБУ, твърдят служители, привлечени от конкурентната служба, която разполага с нови правомощия и ресурси. Сред тях е Васил Бурба, който е ръководил операциите на Пето управление на СБУ, преди да се присъедини към GUR и да служи като директор на агенцията от 2016 до 2020 г. Бурба се превърна в толкова близък съюзник на ЦРУ – и възприеман като мишена на Москва – че когато беше принуден да напусне работата си след избирането на президента Володимир Зеленски, агенцията му предостави брониран автомобил, казват служители. Бурба отказва коментар за тази статия.

ЦРУ е помогнало на ГУР да се сдобие с най-съвременни системи за наблюдение и електронно подслушване, твърдят служители. Те включват мобилно оборудване, което може да бъде разположено по контролираните от Русия линии в Източна Украйна, но също така и софтуерни инструменти, използвани за експлоатиране на мобилните телефони на служители на Кремъл, които посещават окупираната територия от Москва. Украински офицери са управлявали системите, твърдят служители, но всичко, което е било събрано, е било споделяно с американците.

Загрижено, че остарялата база на ГУР вероятно е компрометирана от руското разузнаване, ЦРУ плаща за нови сгради на щаба на паравоенното подразделение „Спецназ“ на ГУР и за отделна дирекция, отговаряща за електронния шпионаж.

Според служители новите възможности са били трансформиращи.

„За един ден можехме да прихващаме 250 000 до 300 000 отделни комуникации“ от руски военни и ФСБ части, казва бивш високопоставен служител на ГУР. „Имаше толкова много информация, че не можехме да се справим сами с нея“.

През новото съоръжение, построено от ЦРУ, се препращаха тълпи от данни обратно във Вашингтон, където те се проучваха от анализатори на ЦРУ и АНС, твърдят служители.

„Давахме им възможност – чрез нас – да събират информация за“ руски цели, казва бившият служител на ГУР. Запитан за размера на инвестициите на ЦРУ, служителят каза: „Това бяха милиони долари.“

С течение на времето GUR развива и мрежи от източници в руския апарат за сигурност, включително в звеното на ФСБ, отговарящо за операциите в Украйна. Според официални лица, в знак на американско-украинско доверие, на ЦРУ е било разрешено да поддържа пряк контакт с агенти, вербувани и ръководени от украинското разузнаване.

Полученият в резултат на това разузнавателен резултат до голяма степен е скрит от обществеността, с отделни изключения. СБУ започна да публикува уличаващи или смущаващи прихванати комуникации, включително една, в която руски командири са заловени да обсъждат вината на страната си в свалянето на пътническия самолет на Малайзийските авиолинии през 2014 г.

Въпреки това официални лица заявиха, че разузнавателната информация, получена чрез сътрудничеството между САЩ и Украйна, има своите граници. Например прозорливите предупреждения на администрацията на Байдън за решимостта на руския президент Владимир Путин да свали правителството в Киев се основаваха предимно на отделни потоци разузнавателна информация, до които Украйна първоначално не беше допусната.

Според официални лица в някои отношения собствените усилия на Украйна за събиране на информация са подхранвали скептицизма на Зеленски и други относно плановете на Путин, тъй като те са подслушвали военни части и части на ФСБ, които сами не са били информирани до навечерието на войната. „Те получаваха точна картина от хора, които също бяха в неведение“, казва един от американските служители.

Насочване на безпилотни самолети към Москва

Руските сили така и не успяха да превземат Киев. Но двете структури на ГУР, финансирани от ЦРУ, са сред десетките ключови съоръжения, които са били обект на руски удари в първите дни на войната, според официални лица, които твърдят, че съоръженията са оцелели и продължават да функционират.

Новите разузнавателни способности на Украйна се оказаха ценни още от началото на войната. Така например СБУ получи разузнавателна информация за руски цели с висока стойност, което позволи нанасянето на удари, при които бяха убити няколко командири и едва не бе улучен най-високопоставеният руски офицер Валерий Герасимов.

През последната година мисиите на службите за сигурност все повече се съсредоточават върху цели не само зад вражеските линии, но и навътре в Русия.

За СБУ никоя цел не е била по-приоритетна от Керченския мост, който свързва руския континент с анексирания Кримски полуостров. Мостът е ключов военен коридор, а освен това има такова символично значение за Путин, че той председателства откриването му през 2018 г.

Служители на САЩ, които са били уведомени предварително, изразиха загриженост относно нападението, като се опасяваха от ескалация от страна на Русия. Предполага се, че тези опасения са се разсеяли, когато СБУ е нанесла втори удар по моста девет месеца по-късно, използвайки морски безпилотни самолети, разработени в рамките на строго секретна операция с участието на ЦРУ и други западни разузнавателни служби.

Изключително публичният разказ на Малюк за операцията противоречи на типичните за разузнаването умения, но обслужва нуждата на Киев да се похвали с успехи и отразява зараждащото се съперничество с ГРУ. Кирил Буданов, началник на военното разузнаване на Украйна, има навика да изтъква постиженията на своята агенция и да се подиграва на Москва.

Двете служби се припокриват до известна степен в оперативно отношение, въпреки че според официални лица СБУ е склонна да изпълнява по-сложни мисии с по-дълъг срок на изпълнение, докато ГУР работи по-бързо. Официални представители на Украйна отрекоха, че някоя от двете служби е била пряко замесена в атаката срещу газопровода „Северен поток 2“ в Балтийско море през септември 2022 г., въпреки че американските и други западни разузнавателни агенции стигнаха до заключението, че Украйна е била свързана със заговора.

ГУР е използвала собствения си флот от безпилотни самолети за десетки нападения на руска територия, включително удари, които са преминали през руската противовъздушна отбрана и са поразили сгради в Москва. Сред тях е операцията от май 2023 г., при която за кратко време се запалва част от покрива на Кремъл.

В тези удари са участвали както безпилотни самолети с далечен обсег на действие, изстреляни от украинска територия, така и екипи от оперативни работници и партизани, работещи на територията на Русия, твърдят служители. Двигателите за някои безпилотни летателни апарати са били закупени от китайски доставчици с частно финансиране, което не е могло да бъде проследено до украински източници, според служител, който заяви, че е участвал в сделките.

Убийства в Русия

GUR също така се е занимавала с убийства, твърдят служители.

През юли бившият командир на руска подводница Станислав Ржицки беше прострелян четири пъти в гърдите и гърба в Краснодар, където според съобщенията е работил като офицер по набиране на военнослужещи. Известно е, че 42-годишният Ржицки е използвал фитнес приложението Strava, за да записва ежедневните си маршрути за бягане – практика, която може да е разкрила местоположението му.

Високопоставен украински служител, който работи в тясно сътрудничество със западните правителства, координиращи подкрепата за Украйна, заяви, че нападенията срещу невоенни лица и бомбардировките на московски сгради подхранват фалшивия разказ на Путин, че Украйна представлява нарастваща опасност за обикновените руснаци. „Това играе роля в неговите лъжи, че украинците идват за тях“, каза служителят.

Това мнение изглежда е в малцинство. Други смятат, че нападенията повишават морала на обсадените украинци и постигат степен на отговорност за предполагаемите руски военни престъпления, за които много украинци са скептични, че някога ще доведат до адекватни санкции от страна на ООН и международните съдилища.

Взривът на кола-бомба, при който миналата година загина Дугина, продължава да се откроява като един от най-крайните случаи на смъртоносно отмъщение – взрив, който не само е насочен срещу невоенни лица, но в него са замесени украинска жена и вероятно неволно момиче в невръстна възраст.

Руските власти едва са приключили с разчистването на отломките, когато ФСБ идентифицира 42-годишната Наталия Вовк като основен заподозрян. Според ФСБ тя е влязла в Русия от Естония през юли, взела е апартамент в същия комплекс като Дугина и е прекарала седмици в наблюдение, преди да се измъкне обратно в Естония с дъщеря си след експлозията.

ФСБ идентифицира и предполагаем съучастник, за когото Русия твърди, че е предоставил казахстански регистрационни номера на Вовк, за да ги използва за автомобила си Mini Cooper, докато пътува в Русия; помогнал е за сглобяването на експлозива и е избягал в Естония преди нападението.

Украинските власти заявиха, че Вовк е била мотивирана отчасти от обсадата на родния ѝ град Мариупол от страна на Русия. Те отказаха да коментират естеството на връзката ѝ със СБУ или настоящото ѝ местонахождение.

Нападението е имало за цел да убие Дугин, докато той и дъщеря му си тръгват от културен фестивал, на който провоенният идеолог, наричан понякога „мозъкът на Путин“, е изнесъл лекция. Очакваше се двамата да пътуват заедно, но Дугин се качи в друг автомобил. По данни на ФСБ Вовк също е присъствал на фестивала.

Тогава Украйна категорично отрече участието си в нападението. „Украйна няма абсолютно нищо общо с това, защото ние не сме престъпна държава като Русия, нито пък терористична“, заяви Михайло Подоляк, съветник на Зеленски.

В неотдавнашни интервюта в Киев обаче официални лица признаха, че тези откази са неверни. Те потвърдиха, че СБУ е планирала и осъществила операцията, и заявиха, че макар Дугин да е бил главната цел, дъщеря му – също гласовит поддръжник на инвазията – не е била невинна жертва.

„Тя е дъщеря на бащата на руската пропаганда“, заяви служител на службата за сигурност. Взривяването на автомобила и другите операции на територията на Русия са „за разказ“, който показва на враговете на Украйна, че „наказанието е неизбежно дори за тези, които си мислят, че са недосегаеми“.

Вашингтон Поуст
Шейн Харис във Вашингтон и Мария Илюшина в Рига, Латвия, допринесоха за този доклад.