Лейди Монтегю описа това в книгата си „Писма от Изтока“
Според много автори и познавачи на Великобритания Мери Уъртли Монтегю, писателка и есеистка, е най-колоритната англичанка на своето време. За нас тази аристократка по кръв и дух е особено скъпа, защото още през 1717 г. топна перо в мастилницата, както би се изразил колегата Росен Тахов, и описа София, нейните топли бани и красиви жени.
На 7 април 1716 г. нейният съпруг Едуард Уъртли Монтегю е назначен за посланик на Англия в Цариград. Той е изпратен с основната задача да посредничи и да развива отношенията между Австрийската и Османската империя за сключване на мирен договор.
Мери, която не се бои да влезе в литературна схватка със самия Джонатан Суифт, автора на “Пътешествията на Гъливър”, решава да придружи съпруга си по пътя му, който минава през Виена, Белград, София, Пловдив и Одрин.
Това нейно решение не учудва съвременниците ѝ. Като истинска феминистка, тя
осмива “моралния
цинизъм” в Албиона
и води смела борба за по-голяма свобода и независимост на жените на Острова.
Проблемът обаче е, че по онова време пътят през Балканите никак не е безопасен. В Англия, а и в цяла Европа се носят приказки за свирепи престъпни банди, които убиват и ограбват чужденците по пътищата. Няма и никаква гаранция за сигурен послон и обслужване за чужденците, дръзнали да пътуват из тези земи.
Но ексцентричната Мери Монтегю загърбва всичко това и става първата жена, разчупила предствите и легендите. Тя дори взема със себе се и тригодишния им син. Пътуването завършва щастливо, но Едуард Монтегю не остава дълго на посланическия пост. В края на същата 1717 г. той неочаквано е уволнен, но семейството остава в Истанбул до 1718 г.
Писмата, 52 на брой, които лейди Мери пише по време на пътуването си, излизат в самостоятелна книга след смъртта ѝ – през 1763 г., под заглавието “Писма от Изтока”. Книгата предизвиква огромен читателски интерес и е обявена за “шедьовър на епистоларната литература”.
На приятелката си милейди Рич пътешественичката пише: “Няма да ви безпокоя с описание на досадното ни пътуване, но не трябва да пропусна забележителните неща, които видях в София – един от най-красивите градове в Турската империя. София се слави със своите топли бани, които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение.
В този град останах
цял един ден, за да
видя баните…”
Според Петър Богдан – български католически архиепископ, книжовник и автор на първата история на България, в средата на XVII в. в София живеят около 55 000 души, от които 30 000 мюсюлмани. През целия XVIII в. чуждите пътешественици споменават за 70 000-80 000 жители на града, но според повечето специалисти цифрите изглеждат преувеличени.
А какви забележителни неща освен топлите бани е можело да се видят в София по онова време?
Църквата “Св София”, която носи името на града. Построена е върху стара църква от ХIV век и през Средновековието е използвана като градска съборна църква. Но когато лейди Монтегю минава през София, тя вече е превърната в джамия.
Църквата “Св. Петка Самарджийска”, построена през ХV век. Полувкопана в земята, тъй като по време на робството не е позволено християнска църква да бъде по-висока от мюсюлманин на кон.
Ами друго май и няма. Жалко, че в писмото си англичанката само е нарекла София “един от най-красивите градове”, но не е посочила и поне част от красотите ѝ.
Не знаем и дали лейди Мери тогава е разбрала, че точно около топлия извор още в древността се обособява първото селище. Когато римляните стигат до тези места каптират топлата вода и построяват внушителна сграда. Майстори хващат водата в кладенец, дълбок над 4 метра, и по оловни тръби я отвеждат към басейните.
“Заради топлите минерални бани император Константин Велики (306-337) е мислел да премести столицата си в полите на Витоша.”
След римските бани в града са направени още няколко – имало е турска, гръцко-латинска, еврейска и даже циганска. За най-бедните е имало отделна баня.
Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че водата в тези бани лекува сърцебиене, краста, дизентерия, треска и какви ли още не болести. “Ако пиеш и се топиш в нея, можеш да се отървеш дори от проказа”, твърди пътешественикът.
Можем само да предполагаме дали лейди Монтегю знае всичко това, но е факт, че посещава къпалнята в центъра на града. Прави го тайно, защото някак не върви да потапя аристократичната си снага до простосмъртните телеса на софийските жени.
Тя пътува до мястото, качена “в една турска кола”. Интересно е описанието й на сградата: “Банята имаше пет купола. Първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл, в него стои жена вратар. Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи. Наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други във вид на легла…”
В банята
англичанката
преброява около
200 жени
“Но аз не видях нито една високомерна усмивка – пише в писмото си лейди Мери, – не долових никакво подигравателно шушукане, каквито често се срещат в нашите събрания, когато се появи някаква жена, облечена необикновено…”
Няколко пъти обаче гостенката на София дочува едни и същи думи, които запомня: “Гюзел, пек гюзел”. Но разбира, че те са комплимент, когато по-късно ѝ ги превеждат: “Хубава, много хубава!”
Но да се върнем към описанието, което прави на банята “гюзел Мери”: “Ложетата от първия ред са покрити с възглавници и скъпи килими. Знатните жени се изтягат, а зад тях седят робините им. Те не можеха да се различават едни от други по никакво облекло, защото всичките бяха в естествено положение, което на добър английски значи – изцяло голи, с всичката си красота и грозота наяве…”
Англичанката нарича софийската баня “кафенето на жените”. Мястото, където си разменят новини, клюки, забъркват интриги, разказват си скандални истории. Жените идват веднъж в седмицата и стоят по 4-5 часа. Потапят се в басейна, отпиват от различни питиета и си говорят.
“Жената, която се радваше, изглежда, на най-голямо уважение, ме покани да седна до нея и настоятелно искаше да се съблека и вляза в басейна. Тя дори поиска да ми помогне в събличането”, споделя още в писмото си лондончанката до милейди Рич.
Чужденката се дърпа, но поканите са толкова настоятелни, че тя започва да разкопчава дрехите си. Отдолу се появява корсетът ѝ. За софиянки, които не са виждали такова нещо, тя им прилича на ризница, на някакво
приспособление
срещу изневери и
любовни похождения “Мюсюлманките отдадоха това изобретение на мъжа ми”, уточнява Монтегю.
Полегнала в своето ложе, тя започва да се облива с таса с минерална вода и спокойно се отдава на гледката. Трябва безкрайно да сме благодарни на тази знатна англичанка заради словесната картина, която ни е оставила като неопровержим документ на времето.
“Жените се разхождаха из помещението с онази величествена походка, каквато Милтън придаде на Ева. Има софиянки с тела на богини. Кожата им е нежна и бяла, косите са събрани в многобройни плитки, украсени с панделки и бисери…”
Лейди Монтегю има предвид своя велик сънародник Джон Милтън. В епическата си поема “Изгубеният рай” той описа съдбата на Ева и Адам – библейските прародители на човечеството.
Любопитно е, че голата красота поражда още една асоциация в съзнанието на лондончанката – творчеството на ирландския художник Чарлз Жервас (1675-1739). “Искрено ви признавам – пише тя на приятелката си Рич, – че у мен се породи скритото желание г. Жервас да би могъл да съзерцава невидим няколко мига от тази картина. Мисля, че би достигнал по-голямо съвършенство в изкуството си, ако види толкова много и красиви жени в различни положения. Едни да приказват, други да работят, трети да пият кафе или разхладителни напитки, или пък лениво да се изтягат , докато робините им рошат косите…”
Чарлз Жервас, разбира се, не е можел да присъства в женската баня, но, слава Богу! – френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър преписва в бележника си няколко пасажа от “Писма от Изтока”, когато тя излиза на френски.
По-късно по въображението, предизвикано от тях, Енгър, известен като “майстор на женския образ”, рисува своята известна картина “Турска баня”.
Картината сега се намира в Лувъра.
*****
МОНТАГЮ
МОНТАГЮ(МОНТЕГЮ) (Montagu), лейди Мери Уъртли (15.V.1689, Лондон– 21.8.1762, Лондон) – поетеса, журналистка.
Има благороднически произход и получава отлично образование. сама научава лат. в бащината си библиотека Роднина по майчина линия на писателя Хенри Филдинг, като финансира първите му изяви на сцената. С контактите на баща си, а след това и на съпруга си, М. попада в обществото на най-видните писатели (Адисън, Стил, Конгрив, Поуп, Гей, познава и Волтер). М. има всички шансове да стане блестяща представителка на литературата на англ. Просвещение, но се отказва от писателската кариера заради аристократичното разбиране, че писането за развлечение е по-достойно за произхода й от професионалната изява. М. се противопоставя на баща си и сама избира своя съпруг, когото придружава в назначението му на дипломатически пост в Турция, но бракът й не сполучва и по-късно се развеждат. М. прекарва 21 години в Италия, мести се и във Франция, умира няколко месеца след връщане в Англия.
Стиховете на М. се разпространяват често и без нейно съгласие чрез пресата, различни сборници и самостоятелно. Най-голяма известност имат посмъртно издадените (1763) със съгласието й „Писма от посланичеството в Турция” (1716-1718), които М. подготвя дълго и грижливо за печат.
В „Писмата” М. кореспондира със сестра си, няколко приятелки, итал. писател и поет абат Конти и англ. поет, литературен. критик и преводач Александър Поуп; споделя впечатленията си от живота и нравите в тур. общество, от исляма, политиката, литературата и др.. Въпреки разкошния си живот, М., забелязва покварата на военното управление, липсата на активност и сред високообразованите, породената от отсъствието на местно производство мизерия, несправедливостите към християнското население, които забелязва при преминаване през бълг. земи, както и когато посещава София и др.
С „Писмата” М., има амбицията да опровергае прокараните и затвърдени от предишни пътеписци мъже мнения за турските порядки. Сред предимствата на книгата на М., са възможността да се придвижва свободно навсякъде заради поста на съпруга си, личните контакти с дами от турския елит, научаването на турски, шансът да посещава бани и хареми, решението да пише като жена и да сравнява правата и свободите на туркините и англичанките, съобразно видяното и преживяното във висшето общество. Едно от прочутите описания е на посещението й в банята в София, вдъхновило художника Доминик Енгър за картините му с ориенталски сюжети („Турска баня”, 1863 и др.).
Съч. The Complete Letters of Lady Mary Wortley Montagu. Ed. Robert Halsband. Oxford: Clarendon, 1965-67. Лейди Мери Уъртли Монтегю Писма от посланичеството в Турция [1716-1718].. В: Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІв. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Прев. предговор, подбор и бележки Мария Киселинчева. С. Изд. на ОФ, 1979. Essays and Poems and Simplicity. Ed. Isobel Grundy. Oxford: Clarendon, 1977, revised ed. 1993 The Turkish Embassy Letters. Eds. Teresa Heffernan and Daniel O’Quinn. Peterborough: Broadview Press, 2012.
Лит. H а l s b a n d, R. The Life of Lady Mary Wortley Montagu. Oxford: Clarendon, 1956. Lisa Lowe Critical Terrains. French and British Orientalisms. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1991. K o s t o v a, L. Tales of the Periphery. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 1997. А л е к с а н д р о в а, Н. Лейди Мери и Ориентът –. Алтера, 2005, бр.5, с. 28-32.
Т. Стойчева