Вирусът „Асанж“ и реакцията на системата

Veröffentlicht am von
1

.

В самото око на торнадото „Уикилийкс“ Джефри Кунър, президентът на близкия до републиканците американски институт „Едмънд Бърк“, си позволи да отправи чрез пресата твърде зловещо послание: „Ние трябва да се справим  с Асанж по същия начин, както с други особено опасни лидери на тероризма.“

С тези той публично подсети държавата, че ако е необходимо, трябва дори да премахне Асанж и отиде твърде далеч зад границата на „новото консервативно мислене“, в името на което съществува институтът му. Така „грамата“ на Кунър потвърди факта, че от Вашингтон през Москва до Пхенян

криптираното политическо мислене

продължава да устоява на всеки опит за „хакване“, защото е отчайващо аналогово.

Нека си припомним затвора „Абу Гариб“ и скандала от 2005 г., с който изгря печалната звезда на рейнджър Линди Инглънд. Тогава в продължение на няколко месеца в интернет прелетяха куп снимки на голи иракчани. Те бяха разхождани от Линди на каишка между килиите или имитираха хомосексуални актове под дулото на автомата й . Така легендата за демократизиращата мисия на САЩ в Ирак бе окончателно компрометирана, а рейнджър Инглънд успя да предизвика няколко ответни атентата, при които загинаха хора.

Звучи като парадокс, но след като тайната кореспонденция на американската дипломация беше разказана от „Уикилийкс“ като сапунена опера, тя не загуби почти нищо от блясъка си. Точно обратното! След атаката на Асанж тя със сигурност натрупа опит и получи полезен урок. Неговото резюме гласи: За да вярва на това, което вижда и чува около себе си, новото поколение информационни консуматори има нужда от различни гаранции за достоверност – отворен код и свободен, нередактиран достъп до фактите.

Сега разкритията за това, че Берлускони е безполезен политик, че нескопосан лифтинг е лишил алчната съпруга на азербайджанския президент от мимика или дори това, че папата се е обявил против влизането на Турция в ЕС, едва ли изненадват или реално застрашават някого. Затова, ако сравним ефекта от течовете по скандала „Инглънд“ с тези от аферата „Асанж“, с ръка на сърцето трябва да признаем, че във втория случай „великата ложа“ на световната дипломация преигра и

без нужда генерира излишни съмнения за гузна съвест

– „Ще обеся Саакашвили за топките!“, казва Путин в разговор с френския си колега по повод нахлуването на руски войски в Грузия.
– „Ще го обесите ли казахте?“, прави се на недочул Саркози.
– „А защо не? Нали американците обесиха Саддам Хюсеин“, отвръща Путин
– „Нима искате да свършите като президента Буш?“, нанася финалния си удар Саркози.
– „Да, тук определено отбелязахте точка“, капитулира Путин.

Този разговор, често цитиран като класика в дипломатическата сдържаност, е поне 10 пъти по-вълнуващ, но и компрометиращ за участниците, отколкото повечето грами, разсекретени от „Уикилийкс“. Той обаче не предизвика международна суматоха, защото изтече от „официален“ източник – един от съветниците на Саркози. С такива вицове „системата“ се разтоварва от стреса и очарова аудиторията с режисирано чувство за хумор.

После отново затваря вратата, за да продължи разговора си на 4 очи с всички съмнения за конспиративност. Точно по тази причина – невъзможния диалог, високомерието и често преднамерената подозрителност – битката със „системата“ винаги е била изнасяна в полето на абстрактното, на ирационалните пориви и романтичните мотиви. От Джордж Оруел през Джак Керуак, до т.нар. поколение Х на покойния Кърт Кобейн, „системата“ е била сатанизирана, обругавана или неглижирана, но никога реално атакувана.

Този път разпиляването на документи за „световната конспирация“ по хиляди сървъри из всички краища на света показа, че изобщо не става дума за модерен романтизъм или революционна екзотика, които обикновено приключват с бягства от действителността. Асанж атакува, почувства се уязвим и се застрахова. Така обаче идеологът на „Уикилийкс“ направи и първата си фатална грешка, която накара дори довчерашните му фенове да си зададат въпроса кой е той –

революционер или терорист

Малко преди да бъде арестуван по обвинение в блудство и сексуално насилие, Асанж заплаши, че ако нещо му се случи, в интернет ще се появи ключ за свалянето на още потресаващи документи през най-големите торентни сайтове. Този път предупреждението стресна не толкова потърпевшите от досегашните му атаки, колкото хората, които вече бяха извикали „Осанна!“.

Въпросите заваляха като град:
1. Какво би станало с тези документи, ако на Асанж нищо не му се случи?
2. Как и защо е извършен подборът на файловете, скрити в сайтовете за пиратско сваляне?
3. Ако наистина е невинен, защо му е на Джулиан Асанж да заплашва враговете си?
4. Ами ако се окаже обикновен амбулантен изнудвач?
5. Кои са ценностите му – собствената неприкосновеност или истината на всяка цена?
И т.н, и т.н…

Опитът за точно позициониране на Асадж поставя още един важен въпрос: кой е източникът на информацията, разпространена от платформата му „Уикилийкс“? Ореолът му на мъченик в името на новия информационен ред все още блести заради силата на легендата, че сам разбива сървърите и източва информацията, паникьосала най-напред Пентагона, а сега и Държавния департамент на САЩ.

Но

образът му на високотехнологичен Робин Худ

би могъл да помръкне само за секунда, ако се установи, че файловете са му предоставяни, за да бъдат разпространявани. „Може ли един журналистически инструмент да бъде толкова важен, колкото свободата на информация“, попита от първата си страница сп. „Тайм“. Ще бъде твърде обезкуражаващо, ако отговорът гласи, че точно идеята за нова свобода на информация е превърната в инструмент.

Неотдавна „Ню Йорк таймс“ публикува разкритието, че опитите за подвеждането на Асанж под съдебна отговорност за шпионаж продължават без успех вече повече от половин година. Препятствие се оказало тълкуване на Закона за шпионажа, направено далеч назад, във времето на американската война във Виетнам. Според него под съдебна отговорност може да бъде подвеждан само източникът на класифицирана информация, но не и този, който я разгласява.

Сега Джулиан Асанж най-вероятно ще стане жертва на друга, малко странна, но в същността си смислена теоретична постановка, този път на шведското законодателство. Според нея скъсването на презерватив по време на полов контакт би могло да превърне всеки сексуален акт в нежелан. Извадена от пикантния контекст на престъпленията, в които хакерът беше обвинен от две шведки, тя всъщност съдържа сериозно предупреждение към евентуалните му последователи.

Асанж се оказа неподготвен за звездния си миг, нямаше визия за бъдещето на проекта си и пренебрегна всички системи за сигурност, без да е готов с алтернатива. И вместо да разбие система, се превърна по-скоро във вирус, който активира всички аларми. Сега дилемата е между двата бутона – „карантина“ или „изтрий завинаги“.

http://www.dnevnik.bg/

МВФ: Гледаме с оптимизъм на българската 2011

Veröffentlicht am von
4

.

2010 година ще остане в съзнанието на мнозина българи като една от най-тежките в икономически план. Дали най-лошото вече е отминало? Какво е състоянието на икономиката в края на 2010 и какво очаква българите през 2011?

Соня Каникова разговаря по тази тема с Катриона Пърфийлд, ръководителка на мисията на МВФ за България. Ето нейните прогнози:

„Българската икономика категорично е в по-добро състояние в сравнение с 2009 или с началото на тази година. Растежът се завръща, а натрупаните в периода преди кризата дисбаланси намаляват. Краят на рецесията дойде през второто тримесечие на 2010, когато икономиката премина към положителен растеж. Данните за третото тримесечие също показват малък положителен ръст.

Главният фактор за това възстановяване е голямата активност в износа. През последните 6 месеца растежът в този сектор е най-голям. На базата на тези развития ние от МВФ предвиждаме, че растежът тази година ще е между 0 и 0.4 процента, макар че потреблението остава много слабо. Друга причина за по-доброто състояние на икономиката е голямото „пренагласяне“ – балансът по текущата сметка непрекъснато се подобрява и напоследък дори виждаме положителни стойности. Да не забравяме, че преди кризата, през 2007 година, дефицитът беше 25 процента от БВП. За тази година очакваме само 2-3 процента дефицит по текущата сметка. А инфлацията спадна от 12 на само 2.5 процента.

Опасни зависимости

Но въпреки тези добри новини, растежът остава слаб и уязвим, а икономиката разчита на само един мотор: износа. Така че виждаме и доста рискове. Безработицата все още е много висока – 9 процента, а фискалният дефицит скочи на 4.8 процента от БВП. Това е голямо влошаване спрямо предкризисния период, когато България имаше фискален излишък. Така че – водена от износа – икономиката на България върви към възстановяване, но то е много бавно и несигурно“ – казва Пърфийлд и отправя следното предупреждение:

„Всяко забавяне у някой от главните търговски партньори на България ще представлява сериозен риск за страната. България има много тесни търговски връзки с държавите от ЕС, две трети от целия търговски обмен е именно с тези страни. Тази зависимост е ключов риск. Другите рискове са вътрешни – висока безработица, слабо кредитиране, което от своя страна води до слабо вътрешно потребление. Данните от третото тримесечие показват ново свиване на потреблението. Така че, рисковете са както външни, така и вътрешни“ – обобщава Катриона Пърфийлд.

Адекватен ли е според нея бюджетът на правителството за 2011 с оглед на тези икономически предизвикателства? „Да“  – казва Катриона Пърфийлд и аргументира така: „За 2011 е предвидена бюджетна консолидация. Правителството планира амбициозно намаляване на бюджетния дефицит до 2.5 процента през 2011. Това е разумна мярка, най-вече поради факта, че това намаляване ще дойде от намаляване на разходите. По време на икономическия бум държавните разходи растяха много бързо, така че най-добре е едно бюджетно консолидиране да разчита тъкмо на намаляване на тези разходи. Другата положителна страна е, че се очакват добри данъчни приходи, но без да се прибягва до увеличаване на данъците“ – казва Катриона Пърфийлд и продължава:

Бели пари за черни дни

„Фискално България е в много по-добро състояние от повечето си съседки. Ето някои факти в подкрепа на това твърдение: публичният дълг е един от най-ниските в ЕС, само 16 процента от БВП. Второ, обществените финанси на България по време на добрия период бяха управлявани много разумно. В добрите икономически времена правителството успя да спести много пари, в резултат на което сега е налице фискален буфер, равняващ се на 6 милиарда лева. Това са спестявания, с които правителството разполага за финансирането на своя бюджет.“

Колкото и положително да звучат тези цифри и статистики, за обикновения българин икономическата ситуация изглежда все още доста мрачна. Какво да очакват българите в икономически план през 2011 година? На този въпрос Катриона Пърфийлд отговаря така: „МВФ гледа към българската 2011 година с повече оптимизъм. Надяваме се възстановяването да се ускори. Прогнозата ни е за икономически ръст от 2 до 2.5 процента. Започваме да съзираме и признаци, че инвестициите се съживяват. А това ще се отрази положително на потреблението. Освен това инфлацията ще остане ниска, което означава увеличение на цените с 3 до 3.5 процента“ – прогнозира Катриона Пърфийлд, ръководителка на мисията на МВФ за България.

http://www.dw-world.de/

Приятел/Неприятел

Veröffentlicht am von
4

.


.

Eдин епизод от книгата на Антъни Кавъндиш “Вътрешно разузнаване”. Той я написва, за да защити Морис Олдфийлд – дългогодишен шеф на МИ 6 и негов верен приятел, обвинен в хомосексуализъм.

„В един мразовит зимен ден, в малко селце на стотици километри от Москва, селянин намира премръзнала птица със счупено крило и решава да я сложи в купчина с тор, за да се сгрее. Малко по-късно по пътя се задава друг селянин, който чува щастливо пеещото птиче, изважда го от купчината тор и го сготвя за вечеря.“

Според Кавъндиш в тази стара история има три поуки:

Не вярвай, че всеки, който те бута в лайната, е твой враг. Не вярвай, че всеки, който те изважда от лайната, ти е приятел. Ако си потънал в лайна, е добре да си траеш.

.

Граждани без държава

Veröffentlicht am von
1

.

Едва 7 процента от студентите в България вярват в държавата. За останалите млади държавата е или най-голямото зло, или нещо, от което само се срамуват.

Дали да заклеймим тези 83% като песимисти, като безпросветни или социално нечувствителни? Днешните студенти са родени малко преди 1989 г. или точно тогава.

Расли са в годините, когато държавата наистина си взе дълга отпуска. Когато държавата бе заместена от мутрите, от новобогаташите и от онези, които могат само да мразят.

Тези деца са чували, че държавата „едно време“ е била „Татова“ и че повече е забранявала, отколкото е позволявала. Тези деца са видели с очите си как дългове се плащат на мъже с бухалки и как ако караш Мерцедес, си успял в живота.

За днешните студенти държавата е онзи мъчител, който всяка година пренаписва учебници, въвежда и отменя матури, закрива техникуми и ги праща в 13-и клас. За новите млади държавата е тази, която създава правила, които никой не спазва.

Държавата е и тази, която събира пари за здраве и пенсии, а после си ги взима, за да попълва дупки.

18-годишните днес са прохождали във времената, когато хората спряха да се усещат като общност. Те са сричали азбуката в годините, когато всеки се учеше да разчита на себе си, а не на държавата.

Как да искаме от днешните студенти да са горди граждани на своята държава? Корим ги, че не са водачите на гражданското общество, че не са будните млади, които крещят по барикадите и свалят правителства.

Без да се запитаме какво е усещането да си гражданин, без да имаш държава.

Ралица Николова

http://kafene.net/

Държавна сигурност – другото лице на българската дипломация

Veröffentlicht am von
3

.

Близо половината от дипломатите в годините на прехода са били свързани с ДС, установи проверката на комисията по досиетата

Христо Христов
.

Съвременна България е представяна през последните 21 години в света от 218 сътрудници на Държавна сигурност, които са заемали ръководни дипломатически постове в чужбина. Това стана ясно от обявените резултати от проверката на комисията по досиетата за принадлежност към ДС на посланиците, генералните консули и заместник-ръководителите на дипломатическите мисии на България.

Проверката е обхванала общо 462 лица, заемали тези постове от промените досега. Имената на 26 от агентите на ДС обаче не са обявени, тъй като са починали, а законът за досиетата забранява огласяването им. В процентово отношение Държавна сигурност е присъствала в българската дипломация с 47 процента от всичките й висши ръководни кадри.

В обявени списък фигурират имената на 192 висши дипломатически  служители, една част от които са действащи и в момента.

Прави впечатление, че сред имената на лицата, които са назначавани за дипломати има роднини на знакови фигури от комунистическото управление до 10 ноември 1989 г.

Посланическите назначения се предлагат от министерството на външните работи на Министерския съвет, а утвърждаването им става с акт на президента.

От началото на 2002 г. президент е Георги Първанов, който също беше разкрит като секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС под псевдонима „Гоце“.

По ирония решението на комисията по досиетата беше обявено на 14 декември точно 21 години след като мнозинство от протестиращи българи пред Народното събрание поискаха през 1989 г. отмяна на чл. 1 от Живковата конституция за ръководната роля на партията, а тогавашният председател на Държавния съвет Петър Младенов изрече прословутата фраза „по-добре танковете да дойдат“.

Осветяването на агентите на Държавна сигурност в българската дипломация се оказа непреодолим Рубикон за предишната комисия „Андреев“. Тя беше закрита през април 2002 г. малко след като стана ясно, че е започнала проверка на посланиците.

Ето и кои действащи дипломати, според данните на комисията по досиетата, са свързани с ДС:

Андрей Трънски (1945), извънреден и пълномощен посланик в Сараево от март 2007 г. – секретен сътрудник Стаменов на Първо главно управление на ДС (ПГУ) от 1975 г.

Андрей Караславов (1948), извънреден и пълномощен посланик в Атина от април 2007 г. – секретен сътрудник Чавдар на ПГУ от 1976 г.

Атанас Будев (1955), временно управляващ посолството в Хараре, Зимбабве от декември 2007 г. – агент Асенов на Второ главно управление на ДС (ВГУ) от 1985 г. Преди това е бил посланик в Буенос Айрес (2000-2006).

Атанас Младенов (1960), извънреден и пълномощен посланик в Рим от август 2007 г. – агент Вихър на Второ управление от 1987 г.

Бойчо Гюров (1953), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Дамаск, Сирия от юли 2010 г. – щатен служител на ВГУ от 1981 г. и на ПГУ от 1982 г.

Бранимир Радев (1953), извънреден и пълномощен посланик в Тбилиси от май 2008 г. – осведомител на ВКР-Сливен от 1971 г., секретен сътрудник Накев на ПГу от 1982 г.

Валентин Радомирски (1950), извънреден и пълномощен посланик в Букурещ от февруари 2009 г. – щатен служител на Разузнавателното управление към Генералния щаб (РУ-ГЩ) на БНА от 1976 г.

Валентин Дончев (1960), генерален консул в Чикаго от октомври 2009 г. – щате служител на ПГУ от 1988 г.

Венцислав Иванов (1953), извънреден и пълномощен посланик в Каракас от април 2010 г. – агент Николай и Чавдар на Второ управление на ДС от 1982 г. Преди това е бил посланик в Бразилия (2000-2006).

Вълчо Марков (1954), генерален консул в Одрин от септември 2009 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1984 г.

Ганчо Ганев (1956), постоянен представител, посланик в Женева от август 2009 г. –

агент Генчев на Второ управление на ДС от 1986 г.

Георги Пейчинов (1952), извънреден и пълномощен посланик в Пекин от февруари 2008 г. – секретен сътрудник Стрелец на ПГУ от 1985 г.

Евгени Генев (1957), генерален консул в Истанбул от декември 2008 г. – щатен служител на ПГУ от 1983 г.

Захари Радуков (1949), извънреден и пълномощен посланик в Минск от септември 2006 г. – агент Красимир на ВКР от 1969 г.

Златин Тръпков (1957), извънреден и пълномощен посланик в Хага от февруари 2007 г. – секретен сътрудник Тарасов на ПГУ от 1988 г.

Ивайло Бързицов (1949), ранг „посланик“ от юни 2005 г. – агент Явор на Софийско градско управление на МВР по линия на ВГУ от 1976 г.

Иван Гайтанджиев (1945), извънреден и пълномощен посланик в Кайро от ноември 2006 г. – щатен служител на ПГУ от 1974 г.

Иван Цветков (1951), извънреден и пълномощен посланик в Стокхолм от ноември 2007 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1977 г.

Иван Петков (1947), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Пном Пен от август 2009 г. – щатен служител на ПГУ от 1975 г.

Иван Данчев (1948), извънреден и пълномощен посланик във Вилнюс от декември 2007 г. – секретен сътрудник Николаев на ПГУ от 1984 г.

Иван Петров Иванов (1953),извънреден и пълномощен посланик в Лисабон от юли 2009 г. – секретен сътрудник Балинов на ПГУ от 1983 г.

Иван Христов (1948),извънреден и пълномощен посланик в Мадрид от юни 2007 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1974 г.

Иво Петров (1948), извънреден и пълномощен посланик в Берлин от февруари 2009 г. – секретен сътрудник Осенов на ПГУ от 1986 г. Преди това посланик във Виена (1993-1998 г. и 2003-2005 г.).

Илиян Караманов (1967), втори секретар, временно управляващ генералното консулство в Битоля от октомври 2010 г. – агент Хрис на ВКР от 1987 г.

Илко Шивачев (1955), извънреден и пълномощен посланик в Кувейт от декември 2007 г. – агент Орлинов ва ВКР от 1981 г., щатен служител на РУ-ГЩ от 1981 г. Преди това е бил генерален консул в Солун (1995-2003).

Красимир Костов (1957), ранг „посланик“ от ноември 2009 г. – секретен сътрудник Норис на ПГУ от 1989 г.

Красимир Тулечки (1955), извънреден и пълномощен посланик в Анкара от септември 2010 г. – сътрудник Мирчев на РУ-ГЩ от 1985 г. Преди това е бил посланик в Кабул (2003-2007) и посланик в Прищина (октомври 2009 г. – август 2010 г.).

Краснодар Колев (1952), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Улан Батор от декември 2009 г. – сътрудник Бараков на РУ-ГЩ от 1983 г.

Любомир Тодоров (1951), извънреден и пълномощен посланик в Токио от ноември 2009 г. – агент Александър и Джими на Шесто управление на ДС от 1984 г.

Любомир Кючуков (1955), извънреден и пълномощен посланик в Лондон от септември 2009 г. – секретен сътрудник Николай на РУ-ГЩ от 1983 г.

Начко Пехливанов (1947), съветник, временно управляващ посолството в Братислава от юли 2010 г. – щатен служител на ПГУ от 1972 г.

Никола Калудов (1943), извънреден и пълномощен посланик във Ватикана от октомври 2009 г. – съдържател на явочна квартира Прогрес на ВГУ от 1964 г. и агент Андрей на ПГу от 1976 г. Преди това е бил посланик в Лисабон (1996-1999) и в Рим (2002-2007).

Никола Карадимов (1942), извънреден и пълномощен посланик в Осло от 2006 г. – агент Андрей на Четвърто управление на ДС от 1987 г. Преди това е бил посланик в Копенхаген (1993-1997) и в Брюксел (1997-1999).

Николай Иванов (1950), извънреден и пълномощен посланик в Доха от октомври 2009 г. – агент Калчев на Второ управление от 1981 г.

Пантелей Спасов (1955), ранг „посланик“ от юни 2009 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1981 г.

Петьо Петев (1956),извънреден и пълномощен посланик в Талин от юли 2009 г. – секретен сътрудник Динов на ПГУ от 1979 г.

Пламен Грозданов (1950), извънреден и пълномощен посланик в Москва от 2006 г. – секретен сътрудник Крежов на ПГУ от 1989 г.

Райко Райчев (1955), постоянен представител, посланик в Ню Йорк от септември 2007 г. – секретен сътрудник Велин 1 и 2 на ПГУ от 1985 г.

Станимир Сърбиновски (1951), съветник, временно управляващ посолството в Претория от август 2010 г. – щатен служител на ВГУ от 1982 г.

Теодор Русинов (1952), извънреден и пълномощен посланик в Тирана от май 2007 г. – сътрудник Йорданов на РУ-ГЩ от 1984 г.

Тодор Стайков (1953), извънреден и пълномощен посланик в Ереван от декември 2007 г. – щатен служител на Шесто управление на ДС от 1975 г., и на ПГУ от 1978 г.

Феим Чаушев (1944), ранг „посланик“ от август 2006 г. – агент Бисер на Комитета за Държавна сигурност в Крумовград от 1966 г.

Сътрудник на ДС е бил и посланикът ни в Брюксел Любомир Иванов (1956) в годините преди приемането на България в ЕС и в първите две след това (2004-2009). Той е бил щатен служител на ПГУ от 1985 г.

http://www.capital.bg/blogove/dosieta/2010/12/14/1011070_durjavna_sigurnost_drugoto_lice_na_bulgarskata/?ref=rss

България: натрапеното русофилство

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Неотдавна руската преса съобщи, че 80% от българите били русофили. И не само това: във вените на 12% от българите течала руска кръв.

.

.

Е. Никлева

Как ли е било установено русофилството на българите? С допитване? Или си имаме работа с типичното пожелателно мислене, което – като част от руската политика – вменява на България: вие завинаги си оставате в нашата зона на влияние, независимо към какви западни клубове се присъединявате!

В Централна Европа никога не са забравяли, че Русия все я тегли към старата й зона на влияние. Нека си припомним няколко актуални факта: Чешкото разузнаване периодично съобщава за активизиране на руската агентура в страната. Дипломатически представители на Москва бяха изгонени от страната заради шпионаж.

Като слънцето и въздуха…

Покойният полски президент Качински предложи да се създаде енергийно НАТО, за да се защитят новите демокрации от енергийната и политическа експанзия на Русия. (Впрочем, Чехия и Полша винаги са искали американско присъствие като гаранция за окончателното си еманципиране от Русия.)

Преди време чешкият външен министър Шварценберг и руският му колега Лавров влязоха в остър географски спор: руският представител твърдеше, че Чехия е в Източна Европа, чешкият виждаше страната си в Централна Европа. Очевидно е, че и за чехите, но и за руснаците, “Източна Европа” означава принадлежност към руската орбита.

На българите обаче постоянно се вменява, че са русофили така да се каже по произход – и винаги ще си останат такива. Нищо, че България се присъедини към Европейския, а не към Съветския съюз, както искаше Тодор Живков. Руснаците като “двойни освободители” -това днес звучи глупаво. Руският език отдавне вече не е задължителен в българските училища. Лозунгите за „вечна дружба“ и за българо-съветската дружба като „слънцето и въздуха“ за всяко живо същество днес кънтят на кухо, като комично ехо от миналото. Български студенти учат най-вече в Германия, Австрия, Англия и Съединените щати – но не и в Русия. Откъде тогава блика това предполагаемо непресъхващо русофилство? И най-важното: дали днешна Русия е пример за подражание?

Руското проникване в България

Какво представлява Русия, разкри неотдавна скандалният “теч” с дипломатическите телеграми: мафиотска държава, в която полицията рекетира малките фирми, а службите за сигурност – големите, в Кремъл се внасят куфари с банкноти, Путин е най-богатият европеец с милиарди в Швейцария, руско-украинският газ е в ръцете на организираната престъпност, а руската мафия е разгърнала структурите си от Испания до България.

Към тази ли точно Русия българите трябва да изпитват обич? Когато погледнем Русия в огледалото „Уикилийкс“, понятието “енергийна сигурност” внезапно придобива и буквален смисъл. Не просто (и не само) като диверсифициране на енергийните източници, за да няма “спиране на кранчето” от Москва, но и като препятствие пред руските криминални структури, които навлизат в региона тъкмо през енергетиката.

Известно е, че руснаци купуват имоти в България. Не е известно обаче какъв е процентът на руската собственост в страната. Защото руска собственост означава руско присъствие. Всеки знае, че стъпвайки в България, Русия стъпва в ЕС и в НАТО. Ако днес руската преса безгрижно твърди, че 12% от българите имат във вените си руска кръв, какво ще се окаже утре? Че в България има значително руско малцинство? Добре позната е политиката на Русия да прониква в други държави чрез манипулации с малцинствата.

Българинът е русофил, защото е русофил!

В българското общество безкритично се мълчи по много въпроси, липсва дебат по важни обществени теми. Но това не означава, че някой има право да говори от името на българите и вкупом да ги определя като русофили. Подобни клишета рядко се подлагат на критична преоценка.

Българинът е русофил, защото е русофил. Оттук: България остава в зоната на руския интерес, защото населението й е русофилско. Това е доста опасна подмяна, историко-политически детерминизъм, който завинаги обрича България на една и съща, неизбежна съдба. От нея имат интерес онези среди вътре в България, които теглят  страната на Изток в противовес на прозападните й ориентации.

http://www.dw-world.de/

Неграмотни политици, неграмотни ученици

Veröffentlicht am von
5

.

Много е трудно да поправиш нещо, което не ти изглежда развалено. Повечето възрастни българи са точно в това положение: трябва да вземат мерки да спрат ученическата неграмотност, но не е сигурно, че могат да я разпознаят.

,

Коментар на Татяна Ваксберг:

 

Според изследването ПИЗА близо половината български младежи не могат да тълкуват текст, който са прочели. Втората половина на това откритие е не по-малко стряскаща: оказва се, че повечето от онези, които са все пак грамотни, са придобили тази грамотност извън стените на училището и най-вече вкъщи.

Поправимо ли е бедствието?

Но въпросът не е в това колко голямо е бедствието, стоящо зад тези данни, а дали и доколко то е поправимо. Ако вярваме на социолозите и на емпиричния опит, тъкмо това е по-трудната част, защото тя зависи от цели три критично недостигащи елемента: да има изискване за грамотност и разпознаваемост на грамотност в управлението, да има доверие на обществото в управлението и способност на обществото да се самоорганизира, за да вземе добрите за него решения.

Първият въпрос е от най-неприятните, понеже всяко правителство в изтеклите 10-15 години е дало своя принос за това грамотността да не се разглежда като ценност. В това правителство някои от основните министри не са чували за нормите на синтаксиса, в предишното правителство министърът на културата пишеше с правописни грешки, а в по-предишното министър-председателят не можеше да произнесе нито едно сложно съставно изречение. В едно съвсем-съвсем по-предишно правителство пък имаше един министър, който беше казал, че България е егати държавата, щом той е министър.

Диагноза: хронично недоверие

Обществото отговаря на това пренебрежително отношение към изискванията на високите постове със собствено отношение – според данни на Евробарометър от тази година около половината българи нямат доверие нито в правителството, нито в парламента, тоест, в институциите, които са призвани да провеждат политики, в това число и в образованието. Още по-обезпокоително е това, че в последните 10-15 години кривата на доверието се движи все в едни и същи стойности: около половината българи нямат доверие на идващите на власт, а около две трети от българите нямат доверие на отиващите си от властта.

Не е ясно как при такова хронично недоверие на обществото и при такова безгрижие към отговорностите на управлението, демонстрирано в средите на самото управление, е възможно провеждането на каквато и да било успешна политика от каквото и да било мнозинство.

Що се отнася до способностите на обществото да се самоорганизира, като вземе в свои ръце възможното в сферата на образованието, тук нещата изглеждат по-драматично дори и от изследването на грамотността сред децата. Причината е, че родителите не участват в родителски съвети, нито в някакви други форми на сдружение, чрез които биха могли да взимат колективни решения, превъзмогващи поне някои от нередностите в образованието.

Ако не си помогнем сами…

Това неучастие е факт, станал известен миналата година благодарение на европейското изследване на ценностите, в което участва и България. От него се вижда, че над 86 % от възрастните не участват в каквато и да било форма на гражданска самоорганизация, включително и такава, която да е свързана с образованието. Вижда се и друго – че нито една от малкото форми на обществена ангажираност не включва повече от 5% от населението. И накрая трето – че при цялото си неучастие в живота на училището и обществото като цяло, 90 % от българите твърдят, че са недоволни от „начина, по който се развива демокрацията в нашата страна“.

В този смисъл не е много ясно как може да се преодолее проблемът с неграмотността на децата. Не и в общество, в което управлението е нехайно към управлението, а обществото нито му вярва, нито взима нещата в свои ръце. Може би проблемът е решим само при положение, че има консенсус по въпроса чия неграмотност е по-голяма – тази на децата или тази на техните родители.

http://www.dw-world.de/

Обичат предателството, но не и предателя

Veröffentlicht am von
3

.

В многополюсния свят не може да се знае със сигурност кой печели от разкритията на Джулиан Асандж и кой губи. И какъв в крайна сметка е основателят на Уикилийкс – герой или мошеник? Будител или предател?

Който иска да разбере случая Уикилийкс, трябва да прочете две по-стари книги: „Предателството през 20 век“ на М. Бовери и тази на Р. Уест „Значението на измяната“.

В книгата си Ребека Уест пише за процеса срещу Уилям Джойс, който под псевдонима Лорд Хъм-Хъм прави радиопропаганда на нацистка Германия. Става дума и за британския военнопленник Джон Еймъри. И двамата биват обесени. Бовери сравнява предателството от страна на профашистки ориентираните поети Кнут Хамсун и Езра Паунд към техните държави със заверата от 20 юли.

Двете авторки анализират хора, които са предали родните си страни във военно време. Бовери и Уест изхождат от тезата, че предателството през 20 век се е превърнало в професия. Според Бовери „днес за герои и мъченици се обявяват онези, които вчера са били екзекутирани като предатели, и обратно, но измяната като явление в обществото остава“. Ребека Уест си обяснява това с факта, че модерният човек отхвърля собствената си идентичност, за да може да си изгради нова.

Основата на предателството – себеомразата?

За Джулиан Асандж не може да се твърди същото, въпреки тежкото – според собствените му думи – детство. Асандж е човек, който се възхищава на собствения си гений, неприятен егоист, подобно на всички попзвезди. Той издига в култ пророците на анархокапитализма на един бездържавен свят, както правеха някои банкери преди Лемън Брадърс да фалират. Асандж е продукт на света, чието управление той силно разклати.

Има обаче една разлика между Асандж и предателите от предишни времена. През Втората световна война и по време на Студената война демокрации и диктатури водят екзистенциална борба едни срещу други. Светът е разделен на две, а предателството означава да дадеш предимство на смъртния враг. В случая на Уикилийкс не може да се говори за такъв вид предателство. В многополюсния свят не може да се знае със сигурност кой печели от разкритията на Асандж и кой губи. Израел напр. не се радва от факта, че целият свят знае, че арабските страни при затворени врати говорят само на една тема: опасността от Иран.

Кого всъщност „предаде“ Асандж?

В качеството си на австралийски гражданин той разкри американски държавни тайни, изложи голям брой политици и застраши живота на западни източници на информация. Но кого всъщност „предаде“ той? В крайна сметка благородният анархист по някакъв начин направи услуга на САЩ.

„Всеки човек трябва да има поне една капка предателство във вените си, ако трябва нациите да не отслабят позициите си“, пише през 1964 година Ребека Уест. От историята на измяната има две поуки. Първо: „шкафовете трябва да се държат затворени“. Второ: правим услуга на предателя, когато се опитваме да попречим на осъществяването на целите му, като ограничаваме свободата на индивида.

http://www.dw-world.de

ИСТИНАТА ЗА БОГОМИЛИТЕ – Документална хроника

Veröffentlicht am von
3

.

Българите направиха нещо за света
чрез богомилите. Това, което изнесоха
българите, е принципът на свободата.
Учителя Беинса Дуно

Стремежът към просветление, където преходното се превръща във вечно, а всекидневното се озарява от копнеж по безсмъртното битие, е неизменен спътник на българския народ от незапомнени времена. Този стремеж намира израз в богомилството, което става основа за изграждането на нова, устремена към бъдещето култура. Това наистина може да бъде основание за високо национално самочувствие на българите.
Богомилството бележи един от най-високите върхове по дългия исторически път на България и има епохално значение за еволюцията на европейската цивилизация. То оказва решаващо и трайно влияние за духовното извисяване на хората, като разширява хоризонта на познанието. Всеобхватно по своето съдържание, богомилското учение обогатява и издига човешкото мислене до качествено нова, по-висша степен на развитие; то освобождава съзнанието от господството на авторитети, утвърдени религиозни предразсъдъци, овехтели църковни догми, заблуди и суеверия. Многостранното му въздействие предизвиква реформаторски движения в редица страни и допринася за възникването и изграждането на някои мистични и езотерични общества в Европа.
Уникално по своето значение, богомилството е ярък феномен на българския дух, въплъщение на неговия гений. То е до такава степен убедително и безспорно, че не е необходимо да бъдем великодушни, за да сме справедливи в оценката си за него. Фактът, че в продължение на векове богомилите формират светогледа на обществото, достатъчно красноречиво говори за голямата жизненост, възвишеност и плодоносност на идеите им. Техните християнски идеали и високи нравствени изисквания изпреварват със столетия епохата на Средновековието, дори и днес не са осъществени.
Преди хиляда години богомилите внасят своя дял в световната съкровищница. Постиженията им в духовната и социалната сфера представляват най-величественият паметник на техния живот, венец на усилията им. Те са безценно наследство за нас, защото освен всичко друго ни завещават любов към мъдростта и истината.
На богомилството са посветени голям брой творби и специални проучвания от средните векове до наши дни. В много от тях авторите се спират предимно върху социалните аспекти на богомилското движение. За сметка на това пък, съвсем малко внимание се отделя на езотеричната страна на учението. В следващите страници ще насоча вниманието на читателя точно върху религиозно-мистичната същност на богомилството, като се позовавам на стари писмени извори и най-съществените оценки на видни историци и писатели. Надявам се, че това, което предлагам в настоящата книга, ще предизвика интерес предимно у онези, които имат известни представи по темата и са изпълнени с търсещ дух.
Независимо от намерението да опиша дейността и ролята на богомилите толкова обективно, колкото ми е възможно, все пак субективните елементи не могат да бъдат напълно изключени.
Да разгледам богомилството през призмата на съвременността и да го преутвърдя преди всичко като опора на хуманизма и Реформацията – това е една от моите цели.


Иван Кирилов
.

ИСТИНАТА ЗА БОГОМИЛИТЕ – Документална хроника

.

Валутен калкулатор

Veröffentlicht am von
4



kofi_all_default1265954400

За съжаление го имам само на немски, но малкото думи не са проблем да се преведат:

Währungs-Rechner: Валутен калкулатор
Betrag: Сума
von: От коя валута
in: В коя валута
Berechnung starten: Стартирай изчислението
1,0000 EUR entsprechen umgerechnet 1,3244 USD: 1,0000 евро отговаря на 1,3244 $, което ще рече, че резултата се отчита до четвъртата цифра след запетаята.
.

ПП. Разбира се, че курсовете ежедневно се напасват според фиксингът на борсата (FOREX), а горния пример между долара и еврото беше само за да се визуализира точността на изчислението (четвърта цифра след запетаята).
Затова най-отдолу е отбелязано от кой ден са курсовете (Stand хх.хх.20хх)
.