Терминът „граждански контрол“ е узурпиран

Veröffentlicht am 6. März 2011 von Стефан К.

Тинк танковете в България са блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение до масовото съзнание, смята авторката на бестселъра „Експертите на прехода“

Георги Георгиев

„Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш“
„Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар“

ДОСТЕНА ЛАВЕРН е родена в Пловдив. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а след това и американския колеж „Гладстоун“ в Портланд, САЩ. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология от Академията за социални изследвания в Париж. Живее в Страсбург. Журналист е в списанието за култура на френския всекидневник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас“. Президент е на Националния делфийски комитет във Франция, програмен директор на няколко международни програми и фестивали за литература.

– Как ви звучи словосъчетанието „деца соросчета“?
– „Децата на Сорос“. Да, така се нарича една от главите в книгата. Смисълът е, че фондацията на Джордж Сорос е мястото на зараждането на много от организациите, с които се занимавам. Американската агенция за международно развитие (USAID) и Сорос са двата основни донора на българските тинк танкове или неправителствени организации, с които аз се занимавам в тази книга. „Деца на Сорос“ има не само в България, има ги и на много други места, в които са създадени фондации на Сорос. Те са не само експерти в тинк танкове, те са и хора, които се занимават с наука, с изкуство, с литература. Литературно-културните среди от 90-те години вече нямаха държавно финансиране и всъщност Сорос беше един от основните донори, които формираха определени интелектуално-артистични кръгове.
– Как се получава този механизъм на изтеглянето на държавата от областта на обществените науки, на формиране на идеи и замяната на държавното присъствие с частно такова и по-скоро с външно присъствие?
– Една от основните тези на тази книга е, че т.нар. преход не тече само в източните страни, а и на Запад. Изтеглянето на държавното финансиране от обществените сфери на образование, на науката и изкуството е процес, който засяга цяла Европа.
– Не е ли започнал по-рано на Запад?
– Не съвсем, като това е най-интересното. В много отношения източните и балканските страни са авангард на процесите, които се случват през 90-те години на XX век и през първото десетилетие на новото столетие – както по отношение на политиката спрямо малцинствата, така и спрямо стратегическите сфери и предприятия. Ние сме един вид лаборатория, както е например Гърция по отношение на драстичните мерки за „борба“ с финансовата криза.
Но да се върнем на предишния въпрос. В България тези финансирания (на обществената сфера) чрез организациите на гражданското общество са външни. Докато на Запад, особено в САЩ, те са най-вече частно-корпоративни или дори държавни. Трябва обаче да отбележа, чe през последните години във Франция също се наблюдава и външно финансиране на тинк танкове. В България по стечение на обстоятелствата финансирането на тинк танковете е външно, дори в началото 100% външно, най-вече с американски произход. Говорим за „Отворено общество“, USAID, но и за цялата плеяда фондации, създадени през 80-те години в Америка около Националната фондация за демокрация (NED): „Фрийдъм хаус“, Международния републикански институт и т.н., които действат в общо поле, свързано с външнополитическите интереси на САЩ и на определени икономически кръгове. След 80-те години това са не толкова кръгове на индустриалния, колкото на финансовия капитал. Именно Джордж Сорос е продукт на тази трансформация на филантропите на индустриалния капитал в един нов вид филантропски организации, свързани с финансовия капитал.
– Имат ли рождена дата спонсорите на българските тинк танкове? Твърди се, че те водят началото си от 80-те години на XX век и че появата им е свързана с т.нар. неоконсервативна революция.
– Неоконсервативната революция действително продуцира създаването на определен тип организации като тези, за които говорих преди малко – NED, „Фрийдъм хаус“, Националния републикански институт и т.н. Те са плод на сложни процеси на сливане на различни интелектуално-политически кръгове, на тяхното трансформиране, в тях присъстват както икономисти от Световната банка и Чикагската школа, така и бивши троцкисти, т.нар. десни болшевики. САЩ финансират както леви, така и десни тинк танкове, например в Чили, за да се оформи т.нар. ляво-десен минимален либерален консенсус. Затова е и интересен феноменът тинк танк, защото той е институционален механизъм за продуцирането на ляво-десен консенсус. Той не е само идеологически стожер на неолиберализма, а е по-скоро внедряване на определен тип организация на политико-интелектуалното пространство, където се преплитат международни организации, политически и академичен елит и неправителствен сектор.
– С каква цел?
– Целта е размиването на границите между обществените и частните, националните и наднационалните интереси и създаването на сиви зони, където държавни фигури действат от името на частни институции и обратното. Получава се много непрозрачна сфера, в която е трудно човек да ги идентифицира, да определи тези интереси и да реагира – било в интелектуален дебат, било то по политически начин чрез урната, и да упражнява обществен контрол.
– От друга страна, тези хора твърдят, че се борят за прозрачност в държавната сфера, за повече граждански контрол?
– Узурпирането на термина „граждански контрол“ в случая служи именно на такъв интерес. Т.е. да наричаме нещото по начин, по който всъщност му изземваме същността. Като се говори за наличието на граждански контрол, такъв като че ли се заявява в публичното пространство като истински съществуващ. Всъщност той не съществува.
– Излиза, че тези тинк танкове или неправителствени организации, създадени у нас с външна помощ, узурпират дадени понятия като „борба с корупцията“, „свобода на словото“, „развитие на гражданското общество“ и после ги използват. С каква цел? Те се представят като носители на тези ценности, като техни изразители, те се представят като хората, които знаят как най-добре и правилно могат да бъдат реализирани, но с каква цел?
– Целта е да се изземат тези функции и никой друг да не може да бъде представител на тези функции.
– Но какво им носи това? С користна цел ли се прави? Грубо казано, печелят ли пари от това нещо?
– Вижте, за разлика от академичната общност, тинк танковете имат достъп до финансови ресурси, за които академията изобщо не може да мечтае. Хората от този сектор се възползват от тези съществени ресурси и поради това те стават един вид лидери на мрежи на проекти, в които се включват и академичните институции, но по определени линии и наложени условия. Те имат определен достъп до методи и терминологии на изследвания, които поради тази финансова причина биват налагани на традиционно академични среди, задушени от липсата на такива средства.
– Външното финансиране на неправителствените организации, за които говорите в книгата, в каква степен определя техните цели и задачи в България? Доколко се реализира поговорката „Който плаща, той и поръчва музиката“?
– Тук дебатът е огромен. Става дума за един вид преговори между локалните изразители на глобалното, каквито са тези неправителствени организации, и спуснатите им отгоре парадигми. Има пространство за преговори, но аз като изследовател смятам, че то е изключително стеснено. Много изследователи коментират, че те не успяват да откликнат на проблематиката, която е тук, а по-скоро налагат схеми отвън.
– „Странното преоткриване на корупцията“ сред тях ли е?
– Цитирате Иван Кръстев, който съм цитирала в книгата. Действително в тази статия той обяснява много добре какво се случва с проблематиката корупция. Интересно е, че тя е писана най-напред на английски, но дори и преведена на български, е познавана от много тесен кръг хора. Тъй като темата корупция работи в общественото пространство като първичен нагон за борба срещу несправедливостта и злото, тя лесно бива използвана за налагането на чужди икономически интереси. Чрез промяна на законодателството, чрез лобиране в парламента, засягащо определени големи проекти, например енергийни, се налагат външноикономически интереси и се изчистват територии от възможността да се конкурират на пазара както в икономически смисъл, така и в интелектуален смисъл. Тук става дума за паралелни процеси. Както в икономически, така и в интелектуален смисъл тези територии биват блокирани, изсмукани и изчистени за реакция.
Парадоксално е, че говорим за свободен пазар, защото изобщо не става дума за такъв или за спонтанна инициатива. Това беше нещото, което открих, когато писах тази книга. Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар. Дори икономическият ни пазар не е свободен. Неолиберализмът не се прилага чрез свободен икономически пазар както твърди например тинк танкът на Красен Станчев (Институтът за пазарна икономика – б.р.). Неолиберализмът всъщност не може да се наложи без държавата. За разлика от говоренето, в което гражданското общество се съпротивлява на държавата, в реалността неслучайно Центърът за изследване на демокрацията е разположен срещу Министерството на външните работи, неслучайно те работят заедно с държавната администрация, защото държавата е изключително необходим партньор на подобни политики.
– Възможно ли е, ако тинк танкове бъдат оставени без политическата подкрепа на страната донор, в случая САЩ, те да налагат самостоятелно на държавата своите виждания и политики?
– Става дума за две паралелни писти за натиск – от една страна, политическа, по официалните канали, и от друга – чрез тинк танковете, които се спонсорират от американски донори.
Трябва да отбележим също, че тинк танковете се включват и в сложни международни мрежи, които са и европейски мрежи. Брюксел е пълен с тинк танкове, които също работят с американски партнори и мрежи. Дотолкова, доколкото Европа не може да излъчи собствена политика по отношение както на социалната политика, така и по отношение на стратегическата военна политика, тези тинк танкове се оказват до голяма степен проводници на държавно-икономически интереси на Америка, но и на интересите на глобалния финансов капитал, който вече не е само национално оцветен.
– Как става разпълзяването на тази мрежа след 1989 г. не само у нас, а и в Източна Европа? Спонтанен ли е процесът, или има план?
– Има ги и двете неща. Но доколкото т.нар. Интернационал на експертите, за който говорят някои автори, се оформя като корпоративна група на различни нива, те вече действат за собствените си интереси на професионално, а не само на политическо, ниво.
– Тези хора вярват ли в това, което правят? Когато говорят за принципите на демокрацията, влюбени ли са в тях?
– Мисля, че до голяма степен са си повярвали. Много е трудно човек да си плюе в лицето всеки ден, когато отива на работа. Може би се случва и с мен, и с други хора, т.е. в един момент решаваме, че служим на някаква кауза, но същото време дълбоко в себе си знаем, че тя не е това, за което я мислим. Не го казвам, за да ги оправдая. Един от тези български лидери на тинк танкове демонстрира такава раздвоеност между собствената морална позиция и това, което трябва да се направи. Той казва например по време на една дискусия за бомбардировките над Югославия: Да, много е тъжно, че се бомбардират невинни хора, но прагматичната позиция на България в случая неминуемо трябва да бъде такава (да се дадат коридори на НАТО), защото това ни вкарва в еди каква си геополитическа позиция на Запада. Той явно има двойствено отношение към реалността.
– Да поговорим за казуса с Косово. По времето на кризата тези хора – Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов и други, казваха, че трябва да се бомбардира Югославия, при положение че българският народ казваше точно обратното…
– И след няколко години същите тези хора коментираха във в. „Култура“, че е настъпил огромен разрив между елитите и обществото…
– Да, установяват го с почуда, при положение че спомогнаха за този разрив, но да се върнем на Косово. Появяват се, казват обратното на това, което мисли над 80% от българския народ, в същото време това, което говорят, по някакво странно съвпадение отговаря на позицията на САЩ, които пък също по някакво съвпадение се явяват донори на техните организации…
– Вие казахте всичко, нямам какво да допълня. Следващият казус – войната срещу Ирак, също беше много интересен. Те пак защитиха американската позиция, но по някакъв начин се изложиха на голям риск, защото се противопоставиха на „Стара Европа“, а после пък дойде Обама. И в един момент Америка излезе с ново лице, с нов дискурс. За разлика от 90-те години на XX век и в Европа, и в САЩ вече има и „други“ гласове.
– Може ли да се каже, че се осъзнава „вредата“ или може би неползата от тези тинк танкове?
– Започва да се разкрива механизмът, по който те налагат определен политически дебат. Те определят рамките на този дебат, формират донякъде и фалшивите му дилеми, черното и бялото на дебата. Въпросът е да се изкажат и други мнения, и друг опит да влезе в дискусията. Те се явяват нещо като ограничителни рамки на възможността на друг интелектуален опит да излезе на повърхността и да влияе върху развитието на обществото. Те са нещо като блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение да стигне до масовото съзнание. Тинк танковете в България не са допринесли за критическата публичност на общественото пространство, за което те претендират. Но не можем да говорим за конспиративна теория. Смятам обаче, че апатията е най-лошият резултат. В един момент обществото се оказва сираче, което не може да се самоорганизира, няма достъп до себе си чрез медиите, чрез публичното пространство. Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш, да няма значение какво мисли, да не може да се самоизрази…
– Защото каналите за това са вече затворени, включително с участието на тези хора…
– Да, макар те да не са основният и единствен играч. Те са един от възможните интерпетивни ключове на реалността на прехода, но не са цялата реалност.
– Нашите тинк танкове раздвоени ли са между САЩ и Европа?
– Франция като представител на Европа е особено ненавиждана, макар сега Франция да е загубила вече ореола си на стълб срещу американския неоимпериализъм. Но доколкото иракската криза го показа, изборът САЩ или Европа е винаги в полза на САЩ при нашите тинк танкове. Въпреки че сега с изтеглянето на USAID от България те се ориентират към европейско финансиране.
– Какво е бъдещето на българските тинк танкове, ако се лишат от пъпната връв, която ги свързва с американските им донори?
– Не мога да предвидя бъдещето, но мога да кажа, че тинк танковете в Европа все повече набират сила и може би нашите ще станат част от общоевропейския тинк танковски корпоративен елит. Доколко обаче те ще успеят да наложат собствения си модел е друг въпрос, защото скоро ще бъдем изправени пред тежки кризи, които надали ще бъдат толкова управляеми, както някои хора си мислят.

http://www.duma.bg/

Който го е заинтересувал по-горе дискутирания проблем, може да прочете и едни мнение, приложено под статията „Каква всъщност е ползата от всичко това?“

Санстефански мирен договор

Veröffentlicht am 5. März 2011 von Стефан К.

Antworten

сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.

Текстът на договора е взет от „Българската държавност – в актове и документи“, С., 1981, стр. 193-202

Негово величество руският император и Негово величество императорът на Отоманите, въодушевени от желанието да дадат и осигурят на своите страни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят всяко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уговорят, сключат и подпишат прелиминариите на мира:

Негово величество руският император, от една страна – граф Николай Игнатиев, генерал-адютант на Негово императорско величество, генерал-лейтенант; член на имперския съвет, награден с ордена „Св. Александър Невски“ с брилянти и с много други руски и чуждестранни ордени, и господин Александър Нелидов, шамбелан на императорския двор, действителен държавен съветник, награден с ордена „Св. Анна“, l-ва степен с мечове, и с много други руски и чуждестранни ордени.

И Негово величество императорът на отоманите, от друга – Сафвет паша, министър на външните работи, награден с ордена „Османие“ с брилянти и с ордена „Меджидие“, l-ва степен, и с много чуждестранни ордени, и Саадулах бей, посланик на Негово величество при германския императорски двор, награден с ордена „Меджидие“ от l-ва степен и с ордена „Османие“ от вторастепен и много други чуждестранни ордени

Които, след като размениха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, уговориха следните постановления:

Чл. 1. За да се тури край на постоянните спорове между Турция и Черна гора, границата, която разделя двете страни, ще бъде поправена според тук приложената карта, без посочените по-долу резерви, по следния начин:

От планината Добростица границата ще следва линията, посочена от Цариградската конференция, до Корито, през Билек. Оттам новата граница отива в Гадско (Метохия-Гадско ще принадлежи на Черна гора) и при сливането на Пива и на Тара, като възлиза на север по Дрина до сливането и с Лим. Източната граница на княжеството ще следва тази последната река до Приеполе и ще се отправи през Рострай до Суха планина (оставяйки Бихор и Рострай на Черна гора), като включва Ругово, Плава и Гусине; граничната линия ще следва планинската верига през Шлиб, Пъклен и по протежение на границата на Северна Албания през билото на планините Копривник, Бабавръх, Бор връх до най-високия връх Проклети. От тази точка границата щесе направлява през върха Бискашик и ще отиде по права линия до езеротоИжичени-Хоти. Като разделя Ижичени-Хоти и Ижичени-Кастрати, тя ще премине Шкодренското езеро, за да достигне до р. Бояна, като следва нейния талвег до морето. Никшич, Гадско, Спуже, Подгорица, Заблиак и Антиварище останат на Черна гора.

Една европейска комисия, в която ще бъдат представени Високата порта и черногорското правителство, ще бъде натоварена да определи окончателните граници на княжеството, като нанесе на мястото в общата линия ония изменения, които тя ще намери необходими и справедливи от гледище нареспективните интереси и на спокойствието на двете страни, на които тя щедаде с тоя факт необходимите и признати равноценности.

Понеже плаването по р. Бояна е повдигало винаги спорове между Високата порта и Черна гора, то ще бъде предмет на един специален правилник, който ще бъде изработен от същата европейска комисия.

Чл. 2. Високата порта признава окончателно независимостта на княжество Черна гора.

Едно споразумение между руското императорско правителство, отоманското правителство и княжеството Черна гора ще определи за в бъдеще характера и формата на отношенията между Високата порта и княжеството, особено касателно установяването на черногорски агенти в Цариград и в някои места на Отоманската империя, където необходимостта от тях ще бъде призната, предаването на престъпници, избягали в едната или другата територия и подчинението на черногорците, които пътуват и пребивават в Отоманската империя, на отоманските закони и власти според началата на международното право и установените обичаи за черногорци.

Едно съглашение ще бъде сключено между Високата порта и Черна гора, за да се уредят въпросите, които засягат отношенията между жителите на покрайнините на двете страни и военните работи върху същите покрайнини. Въпросите, по които не ще може да се постигне съгласие, ще бъдат разрешени по арбитраж от Русия и Австро-Унгария.

За в бъдеще, ако изникнат спорове или стълкновения с изключение случаите на нови териториални искания, Турция и Черна гора ще предоставят уреждането на своите спорове на Русия и на Австро-Унгария, които ще решаватарбитражно по общо съгласие.

Войските на Черна гора ще бъдат задължени да опразнят територията, която не се включва в посочените по-горе граници, в течение на десет дни от подписването на прелиминариите за мир.

Чл. 3. Сърбия се признава за независима.

Границата, посочена в тук приложената карта, ще следва талвега на Дрина, като оставя Малък Зворник и Закар на княжеството и като продължава старата граница до изворите на потока Дезево до Стоилак. Оттам новата линияще следва течението на този поток до реката Рашка, а после нейното течениедо Нови пазар. От Нови пазар, като върви нагоре по течението на потока, който минава до селата Мекине и Търговище, до неговия извор, граничната линия ще се отправи през Божур планина в долината на Ибар и ще слезе по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. След това тя ще следва течението на реките Ибар, Ситница, Лаб и потока Батинце до неговия извор (върху Грапашница планина). Оттук границата ще следва височините, които разделят водите на Крива и на Ветърница и ще достигне по най-късата линия тази последната река при вливането на потока Миоватска, за да се изкачи по неговото течение, да премине Миоватска планина и да слезе към Морава при селото Калиманци. от тази точка границата ще слезе по Морава до реката Влосина при селото Стайковци, като възлиза по течението на тази река, както и по това на Люберазда и потока Кукавица, ще мине през Суха планина, ще следва потока Врило до Нишава и ще слезе по казаната река до селото Крупец, отгдето тя ще стигне по най-късата линия старата сръбска граница югоизточно от Караул-Баре и ще я следва до Дунава.

Крепостта Ада-кале ще бъде изпразнена и разрушена. Една турско-сръбска комисия ще установи на мястото в присъствието на един руски комисар окончателното трасе на границата в течение на три месеца к ще уреди окончателно въпросите относно островите на Дрина. Един български делегат ще вземе участие в работите на комисията, когато тя ще сезанимае с границата между Сърбия и България.

Чл. 4. Мюсюлманите, които притежават собственост в териториите, анексирани към Сърбия, и които биха желали да установят своето местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти, като ги дават под наем или ги управляват чрез други лица.

Една турско-сръбска комисия в присъствието на един руски комисар ще бъде натоварена да решава суверенно в течение на две години всички въпроси, отнасящи се до установяване на недвижимата собственост, когато биха били засегнати мюсюлманските интереси. Тази комисия ще бъде също натоварена да уреди в срок от три години начина за отчуждаването на имотите, принадлежащи на държавата или на благотворителните фондации (вакъфи), и въпросите относно интересите на частните лица, които могат да бъдат там засегнати. Докато се сключиедин пряк договор между Турция и Сърбия, който ще определи характера иформата на отношенията между Високата порта и княжеството, сръбските поданици, които пътуват или пребивават в‘ Отоманската империя, ще бъдат третирани според общите начала на международното право.

Сръбските войски ще бъдат длъжни да изпразнят територията, която не е включена в по-горе посочените граници, в срок от петнадесет дни от деня на подписването на прелиминариите за мир.

Чл. 5. Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще предяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни.

До сключването на един пряк договор между Турция и Румъния румънските поданици ще се ползуват в Турция от всички права, гарантирани на поданиците на другите европейски сили.

Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе, за принципа на народността на болшинството жители на покрайнините според основите на мира, както и за топографските нужди и за практическите интереси на съобщенията на местното население.

Пространството на българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза до планината Кораб; оттам – по реката Велещица до вливането и в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин И след това по западната граница на Охридската каза към планината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничнаталиния ще стигне до реката Мъгленица и след като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой; оттам – през средата на езерото Бешикгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки североизточно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през черните Балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Караколас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин, през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Теке Дереси. Като следва течението на Теке Дереси и на Чорлу Дереси до Люлебургаз и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хаким Табияси, гдето ще достигне Черно море.

Тя ще остави морския бряг при Манкалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.

Чл. 7. Българският княз ще бъде свободно избран от населението и потвърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от царуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран забългарски княз.

В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и същите форми.

Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар организацията на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества.

В места, където българите са смесени с турци, гърци, власи (куцовласи) и други, ще се държи справедлива сметка за правата и интересите на тези населения в изборите и при изработване на органическия правилник.

Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Русия и Високата портаи европейските кабинети, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.

Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство.

Високата порта ще има правото да разполага по своя воля с военния материал и други предмети, принадлежащи на отоманското правителство и които биха останали в крепостите на Дунава, вече изпразнени по силата на примирието от 19/31 януари, както и с тия, които биха се намерили в Шуменската и Варненската крепост.

До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието и чийто брой ще бъде определен по-късно с едно съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда.

Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години.

Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след изпразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море – Варна и Бургас, където те ще могат да организират, докато трае срокът на окупацията, необходимите депозити.

Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи покъсно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителствои другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация.

Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялататеритория, която ще съставлява княжеството.

България ще замести императорското отоманско правителство в неговите тежести и задължения към железопътната компания Русе- Варна след съглашение между Високата порта, правителството на княжеството и управлениетона тази компания. Уреждането на другите железни пътища, които минават през княжеството, ще стане също по съглашение между Високата порта, установеното в България правителство и управлението на заинтересованите компании.

Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад княжеството, и обратно.

За да се избягнат мъчнотиите и недоразуменията в упражнението на това право, като се гарантират военните нужди на Високата порта, един специален правилникще определи условията за това в срок от три месеца след ратифициранетона настоящия акт по едно съглашение между Високата порта и управлениетона България.

Разбира се, че това право ще се простира само до редовните турски войски и че нередовните, башибозуцitте и черкезите, ще бъдат изцяло изключени от него.

Високата порта си запазва също правото да прекарва през княжеството своята поща и да поддържа там една телеграфна линия. Тези два въпроса ще бъдат също уредени по горепосочените начини и време.

Чл. 11. Собствениците мюсюлмани или други, които биха установили своето лично местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти в него, като ги дават под наем или управляват чрез други лица.

Турско-български комисии ще заседават в главните населени центровепод надзора на руски комисари, за да се разрешат суверенно в срок от двегодини всички въпроси относно установяването на недвижимите собствености, в които мюсюлмански или други интереси биха били ангажирани.

Подобни комисии ще бъдат натоварени да уредят в течение на две години всички въпроси относно начина на отчуждаването, експлоатацията и използуването за сметка на Високата порта имотите на държавата и на благотворителните фондации (вакъфи).

След изтичането на поменатия по-горе двегодишен срок всички имоти, които не са били потърсени, ще бъдат продадени на публичен търг и сумата, която ще бъде събрана от тях, ще бъде употребена за поддържане вдовиците и сираците, както мохамедани, така и християни, жертви на последните събития.

Чл. 12. Всички крепости на Дунава ще бъдат съборени.

За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река, нито военни кораби във водите на княжествата Румъния, Сърбия и България с изключение на употребяваните стационери и леки кораби, предназначени за нуждите на речнатаполиция и митн~ческата служба.

Правата, задълженията и прерогативите на международната комисия на Долния Дунав си остават непокътнати.

Чл. 13. Високата порта поема да възстанови плавателността на Сулинския канал

и да обезщети частните лица, чиито имоти са пострадали от факта на войната и от прекъсване на плаването по Дунава, като даде за тия двойни разходи една сума от петстотин хиляди франка от тези, които и се дължат от Дунавската комисия.

Чл. 14. Веднага ще бъдат въведени в Босна и в Херцеговина европейските предложения, съобщени от отоманските пълномощници в първото заседание на Цариградската конференция, с промените, които ще бъдат направени по общо съгласие между Високата порта, руското правителство и това на Австро-Унгария.

Плащането на недоборите не ще се иска и текущите приходи на тези провинции до първи март хиляда осемстотин осемдесета година ще бъдат употребявани изключително за обезщетяване семействата на бежанците и на жителите, жертви на последните събития, и то без разлика на раса и религия, както и за местните нужди на страната. Сумата, която ще се дава ежегодно след тоя срок на централното правителство, ще бъде определяна в бъдеще в специално съглашение между Турция, Русия и Австро-Унгария.

Чл. 15. Високата порта се задължава да приложи скрупулъозно в остров Крит органическия правилник от 1868 г., като държи сметка за изразените вече желания на местното население.

Един подобен правилник, приспособен към местните нужди, ще бъде също така въведен в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, за които не е предвидено една особена организация в настоящия акт.

Особени комисии, в които местният елемент ще има широко участие, ще бъдат натоварени във всяка провинция да изработят подробностите на новия правилник. Резултатът от тези работи ще бъде даден за проучване от Високата порта, която ще консултира императорското руско правителство, преди да ги тури в изпълнение.

Чл. 16. Тъй като оттеглянето на руските войски от областите, които те са окупирали в Армения и които трябва да бъдат върнати на Турция, може да предизвика конфликти и усложнения, вредни за добрите отношения на двете страни, Високата порта се задължава да осъществи без повече бавене подобренията и реформите, изисквани от местните нужди в областите, обитаваниот арменци, и да осигури тяхната сигурност срещу кюрдите и черкезите.

Чл. 17. Високата порта дава пълна и обща амнистия на всички отомански поданици, компрометирани през последните събития, и всички лица, задържани по тоя случай или изпратени на заточение, ще бъдат веднага пуснати на свобода.

Чл. 18. Високата порта ще вземе под сериозно внимание мнението, изказано от комисарите на силите-посредници по повод владението на гр. Котур, и се задължава да извърши работите по окончателното разграничение на турско-персийската граница.

Чл. 19. Военните обезщетения и загуби, причинени на Русия, които Н. В. руският император рекламира и които Високата порта се задължава да му заплати, се състоят от:

а) деветстотин милиона рубли военни разходи (поддържане на войската, доставка на материали, военни поръчки),

в) четиристотин милиона рубли загуби, нанесени на южните брегове на страната, на износната търговия, на индустрията и на железните пътища;

с) сто милиона рубли вреди, причинени в Кавказ вследствие нашествието;

d) десет милиона рубли вреди и загуби на руските поданици и институти в Турция.

Всичко: хиляда четиристотин и десет милиона рубли.

Като взема в съображение финансовите мъчнотии на Турция и в съгласие с желанието на Н. В. султана, руският император се съгласява да замени плащането на най-голямата част от изброените суми в предшествуващия параграф със следните териториални отстъпки:

а) Тулчанския санджак, т.е. окръзите (кази) Килийска, Сулинска, Махмудийска, Исакчанска, Тулчанска, Мачинска, Бабадажка, Хърсовска, Кюстенджанска и Меджидийска, както и островите на Делтата и Змийския остров. Не желаейки да си присъедини тая територия и островите на делтата, Русия си запазва правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 г. и ограничена на юг от талвега на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделната водна линия и за риболовството ще бъде уреден от една руско-румънска комисия в течение на една година след ратифициране на мирния договор.

в) Ардахан, Карс, Батум, Баязид и територията до Зоганлуг (следва описание на границата).

с) Териториите, упоменати в параграфи а и в, се отстъпват на Русия като равностойност за сумата един милиард и сто милиона рубли. Колкото се отнася до остатъка от обезщетението без десетте милиона рубли, дължими на руските интереси и институции в Турция, или триста милиона рубли, начинът за изплащането на тази сума и гаранцията, която ще се даде за нея, ще бъдат уредени по съгласие между руското императорско правителство и това на Н. С. султана.

d) Десетте милиона рубли, искани като обезщетение за руските поданици и институции в Турция, ще бъдат платени, след като исканията на заинтересованите бъдат проучени от руското посолство в Цариград и предадени наВисоката порта.

Чл. 20. Високата порта ще вземе ефикасни мерки да уреди по приятелски начин всички спорни въпроси на руските поданици, висящи от много години, да обезщети тези последните, ако за това има основание, и да разпореди да се изпълнят незабавно издадените съдебни решения.

Чл. 21. Жителите на отстъпените на Русия места, които биха пожелали да установят своето местожителство вън от тези земи, ще бъдат свободни да се изселят, като продадат своите недвижими имоти.

За тая цел им се дава един срок от три години, начиная от ратификацията на настоящия акт. Щом мине тоя срок, жителите, които не са се изселили от страната и продали своите недвижими имоти, ще останат руски поданици.

Недвижимите имоти, които принадлежат на държавата и на религиозни учреждения, находящи се вън от посочените местности, ще бъдат продадени в същия тригодишен срок по начин, който ще бъде уреден от една особена руско-турска комисия. Същата комисия ще бъде натоварена да определи начина, по който турското правителство ще изтегли военния материал, мунициите, хранителните припаси и други предмети, принадлежащи на държавата, и които биха се намерили в укрепленията, градовете и местата, отстъпени на Русия и още незавзети от руски войски.

Чл. 22. Руските монаси, поклонници и духовни лица, които биха пътували или пребивавали в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползуват от същите права, предимства и привилегии, с каквито се ползуват духовните лица, принадлежащи на другите държави.

Правото на официално покровителство епризнато на императорското посолство и на руските консулства в Турция както по отношение на гореказаните лица, така и на техните притежания, религиозни, благотворителни и други заведения в светите места и другаде.

Монасите в Атон (Св. гора) от руски произход ще запазят своите владения и минали облаги и ще продължават да се ползуват в трите манастира, които им принадлежат, и във всичко, което зависи от тези последните, със същите права и прерогативи, каквито са осигурени на другите религиозни заведения и манастири вАтон.

Чл. 23. Всички договори, конвенции и задължения, сключени в миналото между двете високо договарящи страни относно търговията, подсъдността и положението на руските поданици в Турция и които бяха паднали поради войната, ще влязат в действие с изключение на ония клаузи, които биха били отменени от настоящия акт.

Двете правителства ще бъдат заместени взаимно за всички задължения и търговски и други отношения в същото положение, в каквото са се намирали преди обявяването на войната.

Чл. 24. Босфорът и Дарданелите ще бъдат отворени както във военно, така и в мирно време за търговските кораби за неутралните държави, които идват от руските пристанища или отиват в тях.

Високата порта се задължава следователно да не установява в бъдеще за пристанищата на Черно и Азовскоморе фиктивни блокади, които не са в съгласие с духа на декларацията, подписана в Париж на 14-16 април 1856 г.

Чл. 25. Пълното изпразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателен мир между Н. В. руския император и Н. В. султана.

За да се спечели време и да се избегне продължителното задържане на руските войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска ще може да бъде насочена към пристанищата на Черно море или тези на Мраморно море, за да бъде натоварена на кораби, принадлежащи на рускотоправителство или наети за случая.

Изпразването на Азиатска Турция ще стане в срок от шест месеца от датата на сключването на окончателния мир и руските войски ще имат възможността да бъдат натоварени в Трапезунд, да се завърнат през Кавказ или Крим.

Опразването ще трябва да започне веднага след размяната на ратификациите.

Чл. 26. Докато руските императорски войски пребивават в места, които според настоящия акт ще бъдат върнати на Високата порта, управлението и редът на нещата ще останат в същото положение, както след окупацията. Високата порта не може да взема никакво участие там, докато трае това време и докато не се оттеглят всички войски.

Отоманските войски не ще могат да влязат в местата, които ще бъдат върнати на Високата порта, и последната не ще може да упражнява там своята власт, докато за в.сяко място и област, които са изпразнени от руските войски, комендантът на тези войски не съобщи за това на офицера, назначен за тая цел от страна на Високата порта.

Чл. 27. Високата порта поема задължение да не наказва по никой начин, нито да остави да бъдат наказани ония турски поданици, които са били компрометирани поради сношения с руската армия през време на войната.

В случай, когато някои лица биха пожелали да се оттеглят със своите семейства, следвайки руските войски, отоманските власти не ще се противопоставят на тяхното заминаване.

Чл. 28. Незабавно след ратификацията на прелиминариите за мир военнопленниците ще бъдат взаимно предадани с грижите на особени комисари, назначени от едната и другата страна, и които за тая цел ще се отправят в Одеса и в Севастопол.

Турското правителство ще заплати всички разноски за поддържането на пленниците, които ще му бъдат върнати, в осемнадесет равни срока в течение на шест години според сметките, които ще бъдат направени от гореказаните комисари.

Размяната на пленниците между отоманското правителство и правителствата на Румъния, Сърбия и Черна гора ще стане на същите основи: катовсе пак се извадят в сметките, които ще установят числото на пленниците, върнати от турското правителство, от числото на пленниците, които ще му бъдат върнати.

Чл. 29. Настоящият акт ще бъде ратифициран от техни императорски величества руския император и императора на отоманите и ратификациите щебъдат разменени в петнадесет дни и по-скоро, ако това е възможно, в Санкт Петерсбург, където ще се уговори също мястото и времето, когато постановленията на настоящия акт ще бъдат облечени в обичайните тържествениформи на договорите за мир.

Разбира се във всеки случай, че високите договарящи страни остават да се смятат като формално свързани чрез настоящия акт от момента на неговата ратификация.

В удостоверение на което респективните пълномощници облякоха настоящия акт със своите подписи и сложиха там своите печати.

Направен в Сан Стефано на деветнадесетия февруари (трети март) хиляда осемстотин и седемдесет и осма година.

Окончателен параграф на чл. 11 на прелиминарния акт за мир, подписан днес 19 февруарий (3 март) 1878 г., който параграф е бил пропуснат и който трябва да прави неразделна част от казания член:

Жителите на българското княжество, които ще пътуват или ще пребивават в другите части на Отоманската империя, ще бъдат подчинени на отоманските закони и власти.

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.

(п) Граф Н. Игнатиев (п) Нелидов

(п) Сафвет (п) Саадулах

Ратификациите на този договор бяха разменени в Санкт Петерсбург през м. март 1878 г.

Големите политически убийства в историята на България

Veröffentlicht am 4. März 2011 von Стефан К.

Mинистър-председатели, министри, поети и писатели са ставали жертва на политически убийства в България. Началото е поставено със Стефан Стамболов, министър-председателя, убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София.

Интереси в политиката, икономиката, геополитиката, намеса на специалните служби или ръката на мафията – всички тези фактори по странен начин се оказват намесени в преврати и убийства на политиката. Покушения и политически убийства са се случвали и се случват във всяка една държава векове наред. Много от тях остават неразкрити, в други случаи посоката на разкритието се отклонява от истинските поръчители и извършители, на трето място – се изтиква на преден план фалшив извършител. За определени убийства и покушения се знае преди те са бъдат извършени, за други – мотивът се крие в събитията, които следват след това.
От куршуми паднаха на улицата показно: Стефан Стамболов, Димитър Петков, бившият министър-председател Андрей Луканов, бизнесмени като Илия Павлов, Емил Кюлев. Последните двама, близки до висши фигури от върховете на властта. След смъртта на Павлов и Кюлев империите им постепенно се разпаднаха, а за смъртта на Луканов се проведе дълго следствие, което завърши с оправдателни присъди на нарочените за поръчители.
В тези години бяха спрени и закрити десетски хиляди дела, никой от изпълнителната и съдебната власт не потърси отговорност за изчезналия Пенсионен фонд, никой не разследва начина, по който бе проведена приватизацията, никой никога не потърси произхода на парите на най-богатите българи. 20 години съдебната система бе разсипвана целенасочено по време на мандата на различни парламенти и правителства, независимо от политическия им цвят. Същото се случи и със специалните служби, агентурния апарат, икономическата полиция – всеки, който можеше да потърси сметка за непрозрачно източване на държавни капитали бе закрит, опозорен, оплют, изхвърлен. Стигнахме до мига да имаме една неработеща съдебна система, ниско платена и беззъба полиция, национално следствие с вързани, законодателно ръце, неработещи ефективно прокуратура и съд. Всичко това доведе до там, че България рухна икономически, и макар и влязла в НАТО, и Европейския съюз стана еталон за корупция по етажите на властта, и показните поръчкови убийства, които така никога не бяха разкрити.

По-малко от десет години след това политическо убийство България е поразена от убийството на още един премиер. През 1907 г. Димитър Петков, който оглавява 27-ото правителство на България, е убит от политическите си противници на бул. „Цар Освободител“ в София. Погребан е до Стефан Стамболов. Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат съдбата на баща си – убити са от политическите си противници.

Александър Стамболийски е третият убит министър-председател. Водач на Българския земеделски народен съюз, той е министър-председател на България в 40-ото правителство (1919–1923). Заловен е край родното си село Славовица през 1923 г., убит по особено жесток начин.

Следват няколко десетилетия, през които в България няма убит от политическите си противници министър-председател. Затова пък има няколко министри, намерили смъртта си като резултат от политическа поръчка. Сред тях са Петко Д. Петков, Никола Петков, регентите след 9 септември 1944 г., жертвите на Народния съд. До четвъртия убит премиер на България на 2 октомври 1996 г. – Андрей Луканов.
До днес все още убийците му не са разкрити. Сред политическите убийства в новата българска история се нареждат и тези на творци като Алеко Константинов, Гео Милев, Никола Вапцаров и др.
След убийството на банкера Емил Кюлев се получи леко разминаване в оценката на важните фактори дали то е политическо или икономическо. Както повечето неща у нас и в този конкретен случай не стана ясно кой какво има предвид под дефиницията кога
едно убийство може да се смята за политическо и кога то е икономическо. Когато
примерно бе убит политикът и експремиер Андрей Луканов, изглеждаше недвусмислено, че става дума за политическо разчистване на сметки. И въпреки че и до ден-днешен не е ясно кой е поръчителят, някак си от само себе си се подразбира, че това покушение е свързано с преобразуването на държавния ресурс в частен капитал. Луканов се смята за един от изпълнителите на този план у нас, осъществен с поразително сходство във всички бивши комунистически страни. С други думи, Кюлев е също един от играчите, които чрез политическа протекция е успял в бизнеса. Изобщо историята на българския преход може да се опише и като време за първоначално натрупване на капитал по метода на източването на държавните предприятия с политически чадър. За да укрепне този капитал, едно от най-важните условия беше групировките да си разпределят териториите на влияние, за да държат монополни позиции на ключови места в икономиката.
Но кой обръща чак толкова внимание какво се крие зад едно или друго изречение.
И всъщност кой го е грижа политическо или икономическо е това убийство. Както
много точно забеляза един познавач на икономиките в преход, то е възможно
единствено тук или в Русия. Защото е по-евтино конкуренцията да плати примерно 40
000 евро на килъра, отколкото да инвестира пари в маркетинг, мениджмънт, реклама,
качествени кадри. В този смисъл този тип покушенията над политици си имат и
“икономически” мотиви. Но те са възможни именно при условията на голяма корупция
(тук поне определението е ясно – срастване на властта с престъпността), чието наличие
вече не се отрича от никого.

1.Убийството на Стамболов

Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват погрешка министъра на финансите Христо Белчев. Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител.
Нещата се променят, след като Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност.
На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг”. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю..
Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия.

Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович. На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.
Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.
На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.
Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов.

Същата нощ Стамболов е опериран. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли 1895 г. той умира.
В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов, сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление.

2. Убийството на Димитър Петков

.
Димитър Петков не е нито първият, нито последният убит български министър-председател. Но е единственият, който загива на поста си и за чиято смърт са съдени като подбудители двама журналисти.
Петков е застрелян в понеделник, на 26 февруари 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител”. Към 16.30 часа той тръгва на разходка към Борисовата градина, придружен от министрите Никола Генадиев, Лазар Паяков и ген. Михаил Савов. В онези времена, когато магазини за оръжие е имало на всяка крачка и за покупката му не се е искало специално разрешение, напук на логиката е нямало Национална служба за охрана. Четиримата са пазени само от един телохранител и един полицай, които вървят зад тях на разстояние около 20 крачки. Часът е точно 17, когато някакъв младеж ги пресреща, вади пистолет и стреля четири пъти. Един куршум улучва премиера, два – Никола Генадиев, четвъртият е неточен, а на петия пистолетът засича.
Нападателят побягва, млад офицер, поручик Александър Константинов, който се разхожда по булевард „Цар Освободител”, пресреща атентатора и със сабята си избива пистолета от ръцете му.
Генадиев е ранен леко в дясната ръка, финансовият министър и Михаил Савов се разбягват на различни страни, за което после генералът е подиграван от опозиционната преса. Димитър Петков прави няколко крачки и рухва на тротоара. Оказва се, че куршумът е влязъл през гърба му и е скъсал белодробната артерия. Премиерът умира след минути.
Атентаторът се оказва видинчанинът Александър Петров, 22-23 годишен младеж. Незаконен син на видински селянин от една туркиня, той още в училище е изключван за кражба. Сутринта на 26 февруари 1907 г. Петров, според собствените му признания, се заема с поетично отмъщение. Първоначалното му намерение било да убие Петков и Генадиев в Народното събрание, но разстоянието от ложата, в която влиза, му се вижда голямо. Тогава изчаква края на парламентарното заседание и проследява премиера. Вижда, че той заедно с другите трима министри влиза в Борисовата градина, затова сяда на една пейка и ги изчаква. Когато те се връщат и се изравняват с него, открива огън.
Убиецът прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени от свидетели. На властта обаче не й е необходим терорист-единак, а непременно заговор на опозицията. Както винаги зад атентата се търси конспирация на принципа „кому е изгодно”. Убийството по лични мотиви изглежда несериозно и е неизползваемо от политическа гледна точка.
Само два дни преди убийството, на 24 февруари 1907 г., вестникът публикува на първа страница карикатурата „Гадание” на художника Иван Славов с текст на журналиста Матей Геров, която прави ясен намек за премиера, оставил лявата си ръка като опълченец на Шипка. Текстът под нея гласи:
Оно се на лява ръка по-харно познава, току като я нямаш и на дясната може. Минало ти през глава минало, ама и много ще ти мине. Ега се зло разкръсти … лошо показва. Преди да вършиш нещо, мисли за сетнините.
Карикатурата е намерена у убиеца. Затова следствието се насочва и към „Балканска трибуна”. В редакцията му и във в. ”Ден” са направени обиски, които установяват подозрителни според властта факти. Таванът на редакционните помещения на „Балканска трибуна” на ул. „Аксаков” е надупчен от куршуми. Установява се, че на 24 февруари Александър Петров е бил в редакцията на вестника и се е срещал с директора му Иван Икономов. Там го завел Хранов. Икономов, Геров и Славов са задържани. Според следствието тримата били подбудители. Икономов поръчал карикатурата след разговора си с Петров, в който уволненият чиновник дал ясно да се разбере какви намерения има. Той попитал директора добре ли ще е, ако бъде застрелян Генадиев. Икономов отвърнал:
– За нас важно е да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре… Като мериш, гледай да го убиеш на място, защото, ако само го нараниш, положението ще бъде още по-лошо.
Според Петров Икономов му обещал и закрила, защото без Петков Народнолибералната партия щяла да загуби властта и тогава, като дойде на власт сегашната опозиция, ще го спаси. Целият български народ щял да го носи на ръце, щели да му издигнат паметник, по-висок, отколкото на Цар Освободител.
Директорът на „Балканска трибуна” отрича. Според него Петров го питал дали да убие княза, но той го разубедил. Следите от куршуми в редакцията били резултат на неволни изстрели на журналистите, а те до един били въоръжени, след като на 20 януари 1907 г. на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев” и „Солунска” бил пребит до смърт художникът Иван Славов. Но най-голямото противоречие във версията на атентатора са датите. Ако срещата му с директора е била на 24 февруари и директорът е поръчал карикатурата след разговора им, тя не би могла да излезе в броя от същия ден.
Правителството използва максимално убийството на Димитър Петков. То прокарва в Народното събрание закон за анархистите и престъпниците против държавата и обществената сигурност с обратна сила. Според него атентаторите срещу министри се съдят от военен съд. Затова през юни 1907 г. пред съда застават Александър Петров, двамата му уволнени другари Хранов и Бояджиев и двамата журналисти – Икономов и Геров. Съдът не дава вяра на версията на Икономов за срещата му с Петров. Противоречието в датите се поправя лесно – убиецът е бил в редакцията на „Балканска трибуна” не на 24-ти, а на 23-ти февруари. Един видински свещеник прави последен опит да спаси Петров от бесилката, като свидетелства, че той няма 21 години, т. е. по тогавашните закони е малолетен.
От подсъдимите е оправдан само журналистът Геров. Убиецът е осъден на смърт, а Хранов и Икономов като помагачи – съответно на доживотен и на 15 години затвор. Княз Фердинанд утвърждава присъдата и на 3 юли 1907 г. Александър Петров е обесен в двора на Черната джамия (днес църквата „Св.Седмочисленици”) в София.
Раните на Генадиев не са тежки и на следващия ден той се изправя на парламентарната трибуна с превързана дясна ръка. Правителственото мнозинство го избира за председател на Народнолибералната партия на мястото на убития премиер. След 16 години той също като своите предшественици и приятели Стамболов и Димитър Петков пада убит от терорист.
Петков единствен е убит като премиер. Всички други министър-председатели на България, загинали от насилствена смърт – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и Андрей Луканов – са погубени, след като са били свалени от високия пост. Те стават жертви на репресии, докато смъртта на Петков става причина за репресии срещу политическите му противници.

3. Убийството на Никола Генадиев

Никола Генадиев е третият водач на Народнолибералната партия, който е убит. Преди него същата участ постига основателя на партията Стефан Стамболов и Димитър Петков. Това говори както за тогавашните политически нрави, така и за начина на управление на народнолибералите. Когато са на власт, те проявяват твърдост, стигаща до бруталност, пренебрегват гражданските права и репресират опозицията. Неведнъж след падането им са малтретирани или съдени за отмъщение.
Никола Генадиев не прави изключение. Той има типичната биография на политик от епохата след Освобождението. Произхожда от виден македонски възрожденски род и кариерата му минава през всички обичайни за епохата фази: поборник, адвокат, депутат, министър и затворник. На няколко пъти животът му виси на косъм. Той е заедно с Димитър Петков, когато го убиват, и е ранен от атентатора. През 1912 г. турското разузнаване му изпраща колет-бомба, но покушението е осуетено от българската полиция. Три години по-късно водачът на македонската революционна организация Тодор Александров го заплашва със смърт заради позицията му, че България трябва да влезе в Първата световна война на страната на Съглашението, т. е. да стане съюзник на Сърбия. Пак по същата причина политическите му противници се опитват да го замесят в атентата в Градското казино.

След примирието Стамболийски става премиер и предлага високи постове на много от съкилийниците си. Разгромът на Централните сили и заедно с тях на България, предвиден от Генадиев, го реабилитира като политик. Той не влиза в коалиция с БЗНС, но и не се присъединява към обединението на опозицията, наречено Народен сговор, а се заема с възстановяването на разнебитената си партия, разцепила се по време на войната. През 1920 г. повечето от многобройните либерални фракции се обединяват в Националлиберална партия. След преврата на 9 юни 1923 г., когато Сговорът с помощта на армията сваля Стамболийски и го убива, в партията отново започват разногласия каква позиция да се вземе. На 12 септември 1923 г. с едно отворено писмо Никола Генадиев шумно подава оставка от ръководството на националлибералите и обявява, че ще създаде нова партия, наречена “Народно единство”. Именно това според повечето историци става причина за убийството му.
След 9 юни 1923 г. сговористкото правителство апелира към адвокатите да не защитават дружбашите, обвинени, че са се противопоставили на превратаджиите с оръжие в ръка. Генадиев не се вслушва в този апел на властта и си навлича нейния гняв. Той поема защитата на 68 души от Долни Дъбник и на много други земеделци. Политическата цел на Генадиев е на предстоящите парламентарни избори през ноември 1923 г. да привлече гласовете на земеделците и с тяхна помощ да вземе властта.

Султана Петрова се заема да разубеди Генадиев от неговите намерения. В края на октомври един следобяд тя се среща насаме с него в дома на общи приятели и го пита вярно ли е, че замисля да дойде на власт със земеделците.
Боже опази, г-жа Петрова отвръща Генадиев. Никога не съм мислил да връщам България в ония полукултурни времена. Напротив, аз мисля, че сега е абсолютно нужно да се съберат всички наши най-добри сили Малинов, Ляпчев, Маджаров, Тодоров, Сакъзов и пр., и да се създаде един силен кабинет от умни, добре възпитани държавници, които да изкарат България от лошото положение, в което се намира тя днес.
Султана Петрова го увещава да се откаже от участие в изборите и да замине временно в чужбина, докато нещата се уталожат. Генадиев отхвърля предложението й. Изглежда той е получавал и други заплахи. По това време Генадиев е на 55 години. Почти всяка вечер, като Стамболов някога, той се отбива в “Юнион клуб”. На 30 октомври 1923 г., понеделник, изиграва партия бридж в клуба и към осем и половина вечерта си тръгва оттам заедно с дипломата Иван Ст. Гешов, братовчед на бившия премиер със същото име. Гешов го изпраща почти до дома му на ъгъла на улиците “Кракра” и “Шипка”. В този момент ги пресреща един младеж. Изглежда убиецът знае, че политикът ходи със зареден пистолет в джоба, защото не поема никакъв риск. Без да каже дума, той вади револвер и стреля три пъти в Генадиев. Той пада, убит на място. Гешов се опитва да побегне, но четвърти изстрел го ранява в крака.
Заподозрени и арестувани са шестима души, обаче доказателства срещу тях няма и те са освободени. Оръжието на престъплението се оказва държавна собственост.
Сговорът печели парламентарните избори.
Захвърленият револвер вероятно е трябвало да насочи следите към властта. Така лидерът на ВМРО се презастрахова срещу евентуално преследване.

4. Убийството на Райко Даскалов

26 август 1923 г. е неделя и Райко Даскалов смята да остане в дома си на улица “Шведска” в пражкия квартал Смихов. Той е наел там вилата на инж. Бенеш, след като е принуден да напусне българската легация в Прага.
Само до преди броени месеци заместник министър-председател, втори човек в Българския земеделски народен съюз и в правителството, през май 1923 г. Даскалов е изпратен като пълномощен министър на България в Чехословакия. Това понижение може би му спасява живота. Ако превратът на 9 юни 1923 г. го беше заварил в родината, вероятно щеше да го сполети участта на премиера Стамболийски. Двамата са съмишленици и приятели. Стамболийски е кум на Даскалови, а след преврата в дома им в Прага се настанява неговата дъщеря Милена Стамболийска с мъжа си Иван Бояджиев, по-рано секретар на Даскалов. Както виждате, шуробаджанащината в българската политика не е от вчера.
Към 10,30 преди обяд в този неделен ден Александър Оббов се обажда по телефона на Даскалов и го кани на среща с новодошли земеделски емигранти. Даскалов се колебае. По различни канали до Прага достигат сведения, че се готви убийството му. Полицията го е предупредила да бъде внимателен. Дори са му пратени двама агенти за охрана, но единият си тръгва, когато той решава да остане у дома си през целия ден. Райко Даскалов има доста основания да не иска да излезе от дома си. Оббов обаче е настоятелен. Най-сетне към 11 часа Даскалов решава да отиде на срещата. Заедно с него тръгват агентът Йозеф Малина от охраната, Иван Бояджиев и студентът Георги Босолов. По-късно телохранителят Малина дава следните показания:
От лявата му страна вървеше Босолов, от дясната Бояджиев. Аз на десетина крачки зад тях. Излязохме на улица “Холечкова”. Чух зад себе си стъпки. Точно когато се обърнах, бързо ме надмина един човек и веднага започна да стреля. Скочих към него и го хванах отзад.
Убиецът стреля два пъти в гърба на Райко Даскалов. Георги Босолов успява да отблъсне ръката му и третият изстрел попада в стената, рикошира и ранява Иван Бояджив. След това Малина залавя атентатора.

Убиецът е 22 годишният българин Атанас Николов, а оръжието му деветмилиметров “Наган” – точно с такъв са застреляни по-късно д-р Никола Генадиев и Петко Петков. Подбудите на убиеца се изясняват веднага. Самият Николов признава, че от шест месеца търси удобен повод да убие Райко Даскалов по заповед на ЦК на ВМРО. Лично Тодор Александров прочита пред група четници “смъртната присъда” и по жребий се пада на Николов да я изпълни. Дотогава той не бил пипал оръжие и не знаел да стреля, но ако не убиел Даскалов, щял сам да бъде екзекутиран.
Доста невероятно звучи, че македонската организация ще изпрати чак в Прага неопитен човек и че още при първия си допир с револвера той ще изстреля и трите куршума в целта. защитата обаче се заема да докаже, че убиецът е бил под въздействието на непреодолима принуда. Делото се гледа на 13 и 14 ноември 1923 г. в Прага и за обща изненада с 8 срещу 4 гласа съдебните заседатели оправдават убиеца. Присъдата предизвиква буря от негодувание в страната и в цяла Европа. Междувременно обвиняемият прави сензационното разкритие, че не се казва Атанас Николов, а Йордан Цицонков от Щип, родното място на Тодор Александров. Насрочено е ново дело, което се гледа в град Табор от 22 до 27 октомври 1924 г. Този път сред 12-те съдебни заседатели има само една жена.
След като е поставена под въпрос самоличността на подсъдимия, се преразглеждат и подбудите му. Наистина ли ВМРО е изпратила убиеца? Близките на Райко Даскалов полагат големи усилия да докажат, че Цицонков е изпратен с помощта и по поръка на Цанковото правителство. Доказателствата: убиецът пристига в Прага веднага след преврата; след като два месеца не предприема нищо, го посещава българският военен аташе майор Найденов, за да го подкани да действа; малко по-късно Даскалов е убит; след оправдаването на убиеца българската легация му издава паспорт пак на името Атанас Николов. И накрая в свое писмо сестрата на Босолов настоятелно съветва брат си да напусне Прага. А тя е жена на Петър тодоров, министър на финансите в правителството на Цанков.
Според земеделската емиграция и комунистическата преса всичко това говори за съучастието на деветоюнската власт в атентата. Тази версия обаче не се доказва от нищо освен от логически умозаключения от типа “кой има полза от убийството”. По искане на защитата в София е разпитан бившият български министър-председател д-р Стоян Данев. Той свидетелства, че ВМРО няма нищо общо с новото правителство. Новото жури единодушно осъжда Йордан Цицонков на 20 години затвор, като всеки 26 август деня на престъплението, той трябва да прекарва в тъмна килия.
След време до властите достигат слухове, че ВМРО подготвя бягството му. Цицонков е преместен в строго охранявания затвор в град Картаузи, където на 23 януари 1926 г. се обесва.
Райко Даскалов е погребан на 28 август 1923 г. в Прага, но според балканските политически нрави: траурната процесия е освиркана от български студенти, противници на бившия земеделски режим. Заради това чехословашкото правителство екстернира трима студенти. През 1946 г. костите му са върнати в България. Гробът му днес е в софийската Борисова градина.
Дали правителството в София е отговорно за неговото убийство? Наистина в продължение на две седмици след преврата Райко Даскалов успява да забави признаването на кабинета на Цанков от Чехословакия. премиерът Антонин Швехла е от Аграрната партия, сродна на БЗНС. От Прага Даскалов заплашва българските дипломати и в другите европейски столици, че ще отговарят за предателство, ако изпълняват нарежданията на превратаджиите. Все пак в края на краищата всички държави признават кабинета на Цанков.
Несъмнено с Райко Даскалов начело БЗНС, а може би и България, биха имали друга съдба. Има например сведения, че той се обръща с писмо към съветския комисар (министър) на външните работи Георгий Чичерин и го моли чрез Коминтерна да повлияе на БКП да подкрепи едно бъдещо земеделско въстание срещу Цанков. Макар да има много грехове към законността, Даскалов е бил решителен и енергичен политик, далеч над Оббов и другите земеделски водачи и по качества, и по популярност.

5. Убийството на Александър Димитров

В основата на всички заговори е Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Нейна първа мишена сред земеделските лидери става Александър Димитров, наричан Брадата. Димитров винаги е поддържал връзка с македонските дейци. Но когато става министър на вътрешните работи в правителството на Стамболийски, влиза в конфликт с възстановената ВМРО.

Ал. Димитров е привърженик на „здравата ръка“ и „силната власт“ и има многобройни доказателства, че никога не е изпитвал особено уважение към законите и политическата принципност. През Първата световна война например той увещава Стамболийски да се съгласи БЗНС да влезе в коалиционно правителство с либералната партия, а след като идеята пропада, планира убийството на премиера Радославов; след това пък го предупреждава за подготвяния атентат…
Трагедията на вътрешния министър е, че няма достатъчно власт дори над собствените си подчинени. По онова време много хора в полицията, армията и в държавния апарат изобщо симпатизират на македонската кауза.

На 30 май 1921 г. Александър Димитров се среща в Белград с министър-председателя на югославското кралство Никола Пашич и му обещава да не пропуска чети в Македония. В своята борба с ВМРО правителството на БЗНС се опира на другото крило в македонското движение – федералистите. Хората на ВМРО, или автономистите взимат на мушка федералистите и така възобновяват братоубийствата, започнали през 1907 г. с хладнокръвния разстрел на Борис Сарафов и Иван Гарванов. На 28 юни 1921 г. в София автономистите убиват Гьорче Петров, един от ветераните на македонското революционно движение. На следващия ден по заповед на Александър Димитров в Кюстендил е арестуван автономистът Симеон Георгиев, близък на Тодор Александров. Георгиев е пребит до смърт, а трупът му е изхвърлен край кюстендилското село Жилинци. Министерството на вътрешните работи съобщава, че е освободило Георгиев и той си тръгнал за Кюстендил, но по пътя бил отвлечен от сръбски четници, които по-късно го убили. Намира се дори свидетел на отвличането – полицейският агент Тончев, но няколко дни по-късно и той е намерен убит. Разбира се, никой не вярва на официалната правителствена версия. Войната между македонския водач и министъра става открита и лична. На 3 август 1921 г. ВМРО издава смъртна присъда на Александър Димитров.
През юни 1921 г. Стамболийски прави една от многобройните реорганизации на кабинета си (през четиригодишното си властване той сменя 20 министри). Върху него се оказва силен натиск да отстрани Димитров от правителството, но в края на краищата той сменя портфейла на вътрешните работи с министерството на войната. Със своето влияние и решителност той остава вторият човек след Стамболийски и замества премиера през време на стодневната му обиколка из Европа. Вътрешното министерство е поето от Константин Томов.
В Пиринска Македония ВМРО изгражда

http://omdabg.com/

Що за нация сме?

Veröffentlicht am 3. März 2011 von Стефан К.

Antworten

Сливането на различни култури и народи е и причината да не сме чак толкова европейци. Но все пак зависи от гледната точка. Зависи от това какво се разбира да си европеец и какви са опорните точки според които да се сравнява за причисляването на една нация към европейската.

Въвеждам понятието „нация” в Уикипедия и разбирам, че съществуват противоречия при дефиницията на този термин. Най-общото определение за нация е социално-икономическа, културно-политическа и духовна общност от хора обединени под едно и също правителство. Друго такова е хора с общо минало, култура, език, общ национален пазар, единна териториална обособеност и единно самосъзнание.

Разположението на България на кръстопът е предпоставка за това, постоянно да сме навестявани от всякакви народи. Всеки от тях е оставял по нещо и се е получила една разнообразност. Наред с българите тук живеят както големи, така и малобройни малцинства. Някои от тях присъстват от вековете преди формирането на българската нация, други се заселват през Средновековието, трети – в съвсем ново време. Сред българите, които са предимно православни, също има религиозни малцинства с интересна и специфична култура – католици, протестанти, мюсюлмани, сектанти. Сливането на различни култури и народи е и причината да не сме чак толкова европейци. Но все пак зависи от гледната точка. Зависи от това какво се разбира да си европеец и какви са опорните точки според които да се сравнява за пречисляването на една нация към европейската.
Като прибавим, че преди около 600 години в България е започнало едно усилено „османско присъствие“. Братята са си от дебрите на Азия. Имат напълно различна култура и религия. Докато са „присъствали“ при нас и докато сме живеели заедно те малко са попрекалявали с гостоприемството ни и са си налагали мнението малко повече от обичайно. Макар и да не сме били млад народ, все пак това налагане се е отразило доста дълбоко в корените ни.

През 1762 година Паисий Хилендарски се обърна към българския народ с думите „О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?”. Днес, близо 250 години по-късно, този въпрос звучи още по-актуално – много от нас все още се срамуват от това, че са българи.

Искаме Европа, но ни липсва европейското, как тогава да бъдем европейска нация? Искаме да живеем безопасно в собствената си страна, а изгаряме във влаковете докато спим, чакаме с години за животоспасяващи лекарства, защото не можем да си ги позволим, работейки за нищожни заплати.
По редица подобни причини намалява българското население, все по-рядко ражда българката, все по-малко българчета идват на бял свят, населението застарява и пада продължителността на живота, защото качеството му става все по-лошо – няма пари за храна, камо ли за здравеопазване и наука. Очевидно е, че мигрира най-репродуктивното поколение – нещо, което може да се види всеки ден на Централната автогара. И че обезлюдяват цели региони от страната, но това не може да се види лесно, защото няма пътища до някои села.
И така българинът продължава да живее в своята драма. Та то всъщност си е една малка трагедия, но нека избегнем тази дума и да говорим за “стабилност”, “просперитет”, “програма за развитие” и прочее, особено когато тези думички излизат от устата на нашите горди политици.

В миналото българин е звучало гордо или поне така ми лъха от историческите книги за България. Доста неща правят българина горд със своето минало, но нещата днес не стоят така. Странно ли е, че толкова българи се срамуват да се нарекат такива? Та ние имаме честни управляващи, ние не лъжем, не мамим, не крадем, не убиваме, не оплюваме някого поне веднъж дневно, не минаваме на червено с колата си поне веднъж дневно. Звучи весело, нали? Та сред нас има хора, които си изхвърлят боклука през балконите, плюят, хвърлят фасовете по улиците. Но си затваряш очите и мислиш, че всичко е прекрасно, защото е българско. Та Европа може би не е чувала за наркодилъри и пласьори на дрога да живеят в разкошни палати, а не в затвора.
Ще дам един прост пример от българската действителност. Например двамата братя Галеви, които всъщност са братя по оръжие, мечтаят да се явят на парламентарните избори като мажоритарни кандидати. Единственият проблем е, че са закопчани. Но според закона, щом не изтърпяват присъда, те спокойно може да се подложат на сблъсък с народната любов. 60 % от този народ вече декларира, че изпитва готовност да си продаде любовта. И понеже сме в период на икономическа криза един глас струва два пъти по-евтино. Та ако братята „разкешат” правилно, не само ще влязат в парламента, ами и цяла парламентарна група ще вкарат.

Нека също не забравяме героизма като основна черта на българската нация. Героите на днешното време са пенсионерите. Те изживяват своя героизъм тихомълком, без да парадират с него. Геройство е да живееш с 80 лева пенсия на месец. Геройство е и да стоиш години наред невинен в либийски затвор. Геройство е да караш автомобила си по улицата и да си плащаш после от собствения джоб за повредите от дупки в асфалта. Геройство е да работиш за прехраната си, докато гледаш как други се возят в луксозни джипове и без да работят.

„Всеможието” и „всезнанието” също е станала характерна черта на българската нация през последните години. Фактът, че българинът върши много, най-разнообразни и често несъвместими неща, се обяснява най-вече с нашето оцеляване. Днес за да оцелее, българинът отново е готов да върши абсолютно всичко – от най-изтънчените интелектуални или артистични дейности до най-черния неквалифициран труд. Тежката икономическа реалност, беднотията, отчаянието и безпътицата не му оставят правото на избор.

През последните години в България всичко е с главата надолу. Инженери седят по сергиите, някогашни военни работят като портиери, филолози обслужват тоалетните, бивши научни сътрудници продават билети за градския транспорт, а едва изкласили школото борци се нареждат в предната редица на така наречения български “хай лайф”. Тази преобърната социална йерархия е най-реалното свидетелство за процесите, деградиращи българската нация през последното десетилетие.

От известен период от време, българинът до такава степен акцентува върху материалните средства, потребни за оцеляването му, че идеалите, издигащи човека да личност, остават загърбени, защото да бъдеш личност в днешното общество, би било единствено лично удовлетворение, тъй като никой друг няма да се вгледа в теб. С две думи – хуманистичното е изкривено и превъплътено в прагматичното.

Стремежът към бързо забогатяване се е превърнал в ценностен ориентир за българина, за които егоизмът и личната изгода, скъперничеството и използвачеството са водещи черти в характера. Дори тези, които осъзнават неморалното си поведение, оправдават себе си с детинското клише: „и другите правят така”. Та любопитно ми е, що за нация сме, щом винаги се сравняваме с по-низшето, а не с по-интелигентното. Елементарно е да пренебрегваш всички правила, за да слееш се с масата, но е жалко подобно поведение при положение, че се имаме за европейци.

Не остава незабележима и деградацията в човешките ценности. Водеща тенденция е принципът на неоправдания егоизъм, което лесно се забелязва дори в най-елементарното ежедневие на човека, посредством общуването. Почти всеки диалог завършва със скандал, който поражда у българина гняв, който несъзнателно се превръща в първоизточник на импулсивни действия, които обясняват зачестилите убийства в България през последните месеци.

Жалко най-вече за красивата ни Родина, планините, реките, езерата и китните ни градове, съхранили тринадесетвековна история. Имахме неземна природа, която бизнесът отдавна застрои, осакати и продаде.

Мария Пиронкова

http://omdabg.com/

Новият ми Фейсбук профил

Veröffentlicht am 2. März 2011 von Стефан К.

Здравейте приятели,

с малко закъснение се наканих да си направя нов Фейсбук-профил. След горчивия опит от анулирането на първия ми акаунт там, сега ще бъда по рестриктивен относно контактите, които приемам, за да не се повтори старата история.

Разбира се, че една част от „доброжелателките и доброжелателите“, които бяха инициатори на първото ми дамгосване са ми ясни, но както вече написах и в профила си, за мое описание:

Прощавам, защото само слабите не умеят да прощават, но имената на (бившите ми) врагове, никога не забравям и до живот не ми убягват действията им.

На младини се ръководих от сентенцията „око за две, зъб за чене“, ама с годините, поулегнах. Все пак не бих съветвал никой, да изпробва границите на търпението ми…

ще се въздържам от това да търся реванш и то не защото това е признак на слабост, а защото се стремя да съм над тези дребнокарирани и тясноскроени интрижки.

Е, ако някой/някоя много държи, ще получи такъв юридическо-финансов шамар, та чак на наследниците му, ще им държи влага. В състояние съм да го направя и ще моля да не бъда предизвикван, та после да няма ред сълзи, ред сополи…

Със сигурност приятелите от Фейса преди, които са се записали, като фенове на блога ми, с най-голямо удоволствие ще одобря, ако те желаят пак да сме в контакт.

Като заключение ще добавя (парен, каша духа), че умишлено съм добавил банер от ФБ профила ми тук, в блога (в дясно, над календара), за да може всеки, който не е сигурен дали от мен е получил покана за контакт, да може там да кликне и ако това го отведе до същия профил, който го е канил, значи е от мен.

Още веднъж да кажа, че се радвам много, на бъдещите ни контакти във Фейса!

Юрген Рот: „Шефът на БНБ се опитал да изнуди ирландска банка“

Veröffentlicht am 2. März 2011 von Стефан К.

Antworten

.
.

Шефът на БНБ И. Искров опитал да изнуди ирландска банка да отстъпи 50% от дяловете си на Централна Кооперативна Банка срещу сумата от 1 лев, твърди германският разследващ журналист Юрген Рот. Верни ли са твърденията му?

„Преди няколко дни получих мейл от банкер на БНБ. В него той пише, че е имало скандален случай, който доста подробно ми описва“, пише германският журналист Юрген Рот. Информацията той публикува в блога си mafialand.de. Според анонимния източник в началото на годината българският инвестиционен фонд Expat Capital Sofia решил да закупи 50 процента от дяловете на Bulgarian-American Credit Bank.

1 лев вместо 7 милиона евро?

„Дяловете на Bulgarian-American Credit Bank принадлежат на ирландската финансова институция Allied Irish Bank (AIB), която искала да ги продаде заради тежката си финансова ситуация вследствие на кризата в Ирландия“, разказва Рот. Така според процедурата инвестиционният фонд Expat Capital Sofia потърсил разрешение за покупката от БНБ. След като получил зелена светлина, фондът направил оценка на потенциалната сделка и решил да я сключи. Expat Capital Sofia предложил на ирландската банка 7 милиона евро за дяловете й на Bulgarian-American Credit Bank.

„Следващата стъпка няколко седмици по-късно била да се поканят представители на ирландската банка в София, за да получат окончателното разрешение за продажбата от БНБ. Приел ги лично Иван Искров, шефът на БНБ, който – и това е скандалното в случая според информацията на анонимния източник – казал на ирландците да забравят за сделката. За тях щяло да бъде най-добре, ако се откажат от седемте милиона евро и отстъпят дяловете си на Централна Кооперативна Банка за един лев“, добавя Рот, който си обяснява случая така:

„Това, първо, си е чиста проба изнудване в размер на седем милиона евро, от които инвеститорите трябва да се откажат. Освен това по този начин се спъват инвестиции в страната. Но което е най-важното в случая, управителят на БНБ сервилничи на групировката ТИМ“, коментира германският разследващ журналист.

Във финансовите среди на София е обществена тайна, че Иван Искров бил преизбран като управител на БНБ със съдействието на групировката ТИМ, пише Юрген Рот в блога си. Пак там четем, че Централна Кооперативна Банка е собственост на групировката ТИМ, която пък била защитавана от премиера Бойко Борисов.

БНБ и AIB опровергават твърденията на Рот

Самият Рот твърди, че случаят с Иван Искров е бил потвърден както от България, така и от ирландската банка. От БНБ коментират твърденията така: „Такава среща с управителя на БНБ, г-н Иван Искров, никога не е имало. БНБ по никакъв начин не може да се намесва в договорни отношения между частни инвеститори“, казва Александър Урумов, ръководител на дирекция „Връзки с обществеността“ на БНБ.

В писмено становище ирландската банка Allied Irish Bank опровергава твърдението, че се е състояла среща с управителя на БНБ Иван Искров заради продажбата на дяловете на BACB. Освен това финансовата институция не е била обект на изнудване от трета страна по отношение на дяловете й, пише Кетрин Бърк, директорка на отдел „Връзки с обществеността“ на AIB.

http://www.dw-world.de/

Дянков не е измислил спирачката!

Veröffentlicht am 1. März 2011 von Стефан К.

Ако едно семейство харчи повече, отколкото получава, фамилните финанси един ден ще се срутят. Същото важи и за държавата. Поради тази причина министър Дянков излезе с едно „ново“ предложение.

Не, Симеон Дянков не е измислил конституционното ограничение на бюджетния дефицит. Направи го Германия още през 2009 година, когато одобри мярката Schuldenbremse, в буквален превод – спирачка на дълга. Строгото ограничение, което влиза в сила от 2015 година, предвижда общият дълг на федерално равнище да не надхвърля 0,5 на сто от БВП. Тази “спирачка” наистина възпира отделните германски провинции да добавят нови дългове от 2020 година нататък, а федералното правителство си запазва известна, макар и много ограничена сфера за маневриране.

По стъпките на другите

Полша – най-голямата икономика сред страните от последното разширяване на Евросъюза, включи в своята конституция параграф за строгата държавна финансова дисциплина. Унгария обмисля промяна на конституцията си в същия дух, а запитването до нейните граждани, което няма характер на официален референдум, включва следния въпрос: ”Трябва ли държавата да ограничи дълга като запише в конституцията таван от 60% от БВП?”.

Франция също проучва германската финансова технология “спирачка на дълга”. Впрочем, тъкмо Германия и Франция напоследък се активизираха като европейски мотор и дадоха тласък на множество инициативи, сред които е и така нареченият Пакт за конкурентнособност на Европа. Освен спирачка на дълга, този пакт предлага унифициране на пенсионната възраст, хармонизиране на данъците и пр.

Разбира се, критики в Европа има и дебат трябва да има, но – информиран дебат. Еврочленки като Австрия например възразяват срещу уеднаквяването на пенсионната възраст, защото повишаването на възрастта е тема-табу в тази държава със силен социален компонент. Балтийските републики пък обърнаха внимание върху една важна зависимост: страни с по-кратка продължителност на живота, каквито са повечето демокрации от Нова Европа, не е редно да имат същата пенсионна възраст като германците, които живеят по-дълго. В момента Европейската комисия се занимава с въпроса дали да обвърже пенсионната възраст с продължителността на живота.

Ирландия пък не харесва уеднаквяването на корпоративните данъци, защото с ниското си облагане привлича повече чужди инвестиции. Факт е, че проблемите на Гърция и Ирландия не бива да се повтарят, че Европа трябва да спре нарастването на планината на дълга, още повече в неблагоприятната демографската ситуация на ниска раждаемост и застаряване, когато пенсионирането на поколението на “бейби бума”, родените през 50-те години, може да доведе до експлозия на социалните системи.

Икономика вместо орална любов

Освен това опитът от последните години показва, че критериите от Маастрихт за охрана на еврото, предвиждащи 3 процента дефицит и 60 на сто дълг от БВП, биват масово нарушавани и следователно не са достатъчно ефективни.

Не всичко, което прави кабинетът “Борисов”, е априори лошо само защото го прави кабинетът “Борисов”. Ако България, възприемайки германския опит, поне малко заприлича на Германия, това може да е само от полза за нейното бъдеще. Тези именно европейски теми трябва да се дебатират в България, те трябва да присъстват в медиите, а не кой от кого забременял и кой на кого изпратил SMS с предложение за “орална” любов.

http://www.dw-world.de/

Баба Марта

Veröffentlicht am 1. März 2011 von Стефан К.

Честит Ви, най-българският празник!

Народна митология
На 1 март се смята, че този ден студът влиза на четиридесет метра в земята. От месец март може да се очаква всичко. И добро и лошо, и слънце и сняг, и дни на пречистване, подреждане на душата. Март е месецът, в който народът се подготвя и за едно друго раждане – Възкресението.
В народната представа Баба Марта е своенравна и капризна. Докато се смее, изведнъж заплаче. Често през март, когато има хубаво време хората се лъжат и изкарват стадата на паша. В преданията Марта бързо напомня за себе си, праща студ и мраз, а стадата и пастирите се вкаменяват завинаги. Известно е, че Марта може лесно да разсмее, но и да разплаче. Наричат я „единственият женски месец в календара”, но според една приказка месец март някога е бил мъж. Той си имал две жени: едната – грозна и стара, другата – хубава и млада. Когато Март гледал първата времето ставало студено и мъгливо, когато погледнел втората – стопляло се и слънцето грейвало.
Ритуали
На 1 март българката почиства къщата си – да свети и да грее от чистота, като пред всяко ново начало, изтупва дюшеците на слънце, подрежда красиво дома си.
Гадания и предсказания. Мартеницата се връзва за здраве и плодовитост. По нея девойките можели да познаят и какъв ще бъде момъкът, за когото ще се омъжат. Когато видят първата лястовица или щъркел или първото цъфнало дръвче, оставят я под камък. Поглеждат я едва когато слънцето се завърти отново към есен и зима, т.е точно след половин година. Ако под мартеницата са полепнали мравки ще е беден техният избраник. Ако закачат мартеницата си на цъфнало дръвче, ще са румени и здрави през цялата година. Ако мартеницата се хвърли в река, злото ще се оттече и всичко ще върви като по вода. Много разпространено и до днес е поверието, че ако всеки си нарече един ден от март, по него ще познае каква година му предстои.
Символи
Мартеницата е типичен български обреден символ. Закичва се за здраве и дълъг живот, за плодовитост и изобилие. Изработва се от усукани памучен или вълнен конец. Основните цветове са бял и червен. Бялото е цвят, символ на чистотата и невинност, на радост, красота. Червеното е цвят на жизненост, здраве и любовен огън. Червеното е светлината на изгарящото и залязващото слънце, на огъня, победата и живота. В Родопите мартениците се правят от много цветове, в Софийско част от основните цветове са синьо и червено. Синия цвят е свързан с небето и водата – два от четирите основни елемента на света. Смята се за белег на божествената вечност и заедно с това на аристократичност. Зеленият цвят е знак на плодородие, здраве, възраждане, празничност. Когато се прави мартеницата конецът задължително се усуква наляво. Традиционната българска мартеница включва и различни елементи и символи: черупки от охлюви (за здраве и сила), мъниста (против уроки), паричка (за благополучие).

http://www.mamaibebe.com

Кой унищожи солунските евреи през 1943 г.?

Veröffentlicht am 28. Februar 2011 von Стефан К.

През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи.

.
Цочо Билярски

Само четири месеца преди загадъчната си смърт цар Борис II вложи сили и сърце, за да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой е този човек и защо неговата съдба е била така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия – за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. Камхи умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини – България и Израел. А стореното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество – България.

РАФАЕЛ КАМХИ – ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА

Роден е в Битоля на 15 декември 1870 г. като потомък на известен сефарадски род, заселил се на Балканите след прогонването на евреите от Испания в края на XV век. Предците му са едни от големите общественици, търговци, банкери и собственици на кораби в Османската империя. На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима млади и образовани българи създават Македонската революционна организация с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев. През следващата 1894 г. и младият Камхи е привлечен за член на Революционната организация лично от Д. Груев. По време на ремонта на къщата на Камхи в Битоля по предложение на Д. Груев в нея е направено специално скривалище за организационните дейци, архива и касата на организацията. В него отсядат през следващите години Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Борис Сарафов и др.

Първите акции и афери на Вътрешната организация са тясно свързани отново с Р. Камхи. Разкриването на бомбите в еврейската махала в Битоля, които Доне Стоянов трябвало да донесе в скривалището в неговата къща, не довежда до разширяване на аферата благодарение на твърдостта на коравия българин.
След взетото решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание от Солунския общ конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., провеждането на Софийските съвещания от зимата на 1902-1903 г. и Смилевския организационен конгрес от април 1903 г. Камхи е в постоянна връзка между българските политици и вътрешността на Македония. Но тези непрекъснати пътувания, в някои от които участва и брат му Ментеш, са усетени от турските власти и братята са арестувани и депортирани в Дебър „поради връзките на двамата с бунтовниците и осведомяването на последните чрез периодично отиване и връщане в България”. Неповторим остава разказът за срещите му с български политици, кръвно свързани с Македония, и с княз Фердинанд I. Тогава Камхи за пръв път се среща и с малкия престолонаследник, по-късно български цар Борис III. Създалата се емоционална връзка 40 години по-късно може би ще се окаже решаваща за спасяването на бившия български революционер.
След въстанието за децата на пострадалите дейци са отпуснати средства от българското правителство, благотворителни дружества и обществени организации, а така също и от чужбина. Учителката Захария Шумлянска с тези средства организира в Битоля сиропиталище. По този повод тя разказва: „Евреинът Камхи ни е дал може би до десет хиляди лева, като отпусна платове, хасета, американи и одеяла. Въобще евреите се показаха много щедри.”

По време на Втората световна война някои от прогонените от Егейска Македония и Западна Тракия българи се завръщат по родните си места и правят опит да се организират. Камхи също се включва в тази дейност и участва в създаването на Българския клуб в Солун. През пролетта на 1943 г. Р. Камхи изживява трагичните дни на Холокоста, когато е подложен на преследванията на нацистите и гръцките колаборационалисти. Едва ли другаде съдбата на солунските евреи е описана така разтърсващо и покъртително, както в спомените на Рафаел Камхи, един от малкото оцелели от този ад. Освен това те са и изключително достоверно историческо свидетелство, в което са посочени както имената на главните виновници за изселването и унищожението на 56 000 солунски евреи, така също и много сведения за съдбата на изчезналите днес еврейски старинни ценности от испанския период, прибрани от местни гърци и немци.
Р. Камхи също е сред арестуваните и очаква да бъде откаран с влаковете на смъртта за Полша. Вестта за надвисналата опасност над бившия революционер достига до София. Светкавично е проведена и осъществена акция за неговото спасяване, в която участват Македонският научен институт, Илинденската организация, Националният комитет на македонските братства, политици, общественици.

За него се застъпва лично и цар Борис III, който изпраща офицера за свръзка при немските военни власти в Солун и скоро Р. Камхи е освободен и идва в София.

След края на войната по настояване на Македонския научен институт и Еврейския научен институт той започва да работи над спомените си, които завършва през 50-те години след изселването си в Израел (1949 г.). От Тел Авив води продължителна кореспонденция с Ели Ешкенази, председател на Еврейския научен институт, проф. Борис Яновски, с Македонския научен институт. От изпращаните спомени и писма от Израел лъха носталгията на престарелия вече революционер към родната България.
Оригиналите на спомените на Рафаел Камхи и неговите писма се съхраняват в Централния държавен архив в т. нар. Еврейска колекция от старопечатни книги и документи (ф. 1568, an. 1, а.е. 8806 и оп. 2, а.е. 198 и 200, част от спомените се съхраняват и във фонд № 1932).

Искам да направя едно уточнение. Тези спомени бяха публикувани през 2000 г. в много малък тираж, който се изчерпа на мига, а тази част от тиража, която беше спонсорирана от ИЦ „Шалом”, където и беше прибрана, така и не видя бял свят. Спомените бяха преведени и на английски, но и те така и не стигнаха до читателите. По тази причина останаха неизвестни както за българската, така и за израелската общественост. Частта от спомените, която се отнася до трагедията на солунските евреи, беше публикувана преди това в списание „Български месечник”. По съвета на мой приятел от Тел Авив се обърнахме към солунските евреи да подпомогнат издаването на спомените, като приложихме и копие от тази част. Писмено ни отговориха, че те въпреки че са евреи, са гръцки патриоти и не могат да се ангажират с такова издание. И наистина те се оказаха гръцки патриоти, което пролича от следния случай: Тогавашният български президент Петър Стоянов участва в една среща в памет на загиналите и пострадалите от Холокоста в Северна Европа. Той трябваше да държи слово за приноса на България за спасяването на българските евреи от германските концлагери, но по ирония на съдбата именно представителите на тези солунски евреи-патриоти свалиха българския президент от трибуната, а той, въпреки че имаше в себе си екземпляри от публикацията в „Български месечник”, осигурено му от нас чрез Нери Терзиева, не съумя да защити честта на България, тъй като просто не беше прочел спомените на солунския евреин Рафаел Камхи. Последва и заличаването на името на българския цар Борис ІІІ и свалянето на благодарствената плоча в Израел след умело проведена акция този път и с българско участие. Наистина българският народ и православната ни църква, заедно с видни български политици, но и преди всичко с решаващата роля на цар Борис ІІІ спасиха българските евреи от унищожение. Да си припомним и какво стана с тези, които се бяха застъпили от депутатите от десницата в българския парламент в защита на нашите евреи – част от тях бяха избити от Народния съд, а други бяха хвърлени в затвори и концлагери. Истината винаги беше препятствана да стигне до хората.

ТРАГЕДИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В СОЛУН ‒ Р. Камхи

На 28 ноември 1940 година Италия обяви война на Гърция, като я нападна откъм Албания – Билища и Корча, и откъм Епир. Същия ден Гърция обяви обща мобилизация.
На заповедта за мобилизация всички евреи с готовност побързаха да се явят в редовете на войската и се отзоваха с голям ентусиазъм.
Заповедта за мобилизацията засягаше хората от 19 до 45 години, обаче евреите, за да докажат своя патриотизъм, взеха участие всички, от 18 до 55 години, като доброволци. Евреите от квартала „Кимбил”, който през 1926 год. е бил изгорен, всички масово се записаха доброволци във войската, за да докажат грешката, която е била направена с изгарянето на този квартал.
Цифрата на евреите, явили се във войската между войници и доброволци, надминаваше 5000.
Всички ученички от 12 до 25 години постъпиха доброволно в болниците като милосърдни сестри. Всички жени еврейки превърнаха къщите си на шивачници за горни и долни дрехи за войската.
Всички еврейски благотворителни дружества, мъжки и женски, с голяма готовност побързаха да събират от сънародниците си фланели, вълнени чорапи и други за войската, а така също и големи парични суми.
Гръцката войска успя да отблъсне италианските войски, взе офанзивата, така че половината албанска земя бе окупирана от гръцките войски.
Жертвите, дадени от евреите – убити, ранени, изчезнали и замръзнали от студа, възлизаха на 1800 души, защото евреите бяха поставени на първите боеви линии.
С това доказателство на патриотизъм евреите помислиха, че антисемитизмът ще изчезне напълно в Гърция, обаче за голямо съжаление всичко се забрави още с първата седмица.
През първите дни на месец април 1941 год. германците обявиха война на Гърция, и на 8 април вечерта Солун капитулира. Гръцкият генерал Чолакоглу сключи примирие за предаването на града на 9 април сутринта. На 8 април гръцките войски и намиращите се там английски войски евакуираха града, като запалиха складовете с храни, петрол и всичко онова, което не можеха да отнесат при евакуацията.
Когато привършиха евакуацията на войските, на пристанището имаше 15 парахода за тази цел и 10 влака по 20 вагона, които всеки 40 минути тръгваха.
Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.
В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе”. Евреите, обратно, бяха много умислени и загрижени, не знаейки каква ще бъде утрешната им съдба.
През същия ден 9 април никой евреин нямаше куража да излезе навън от къщата си. На 10 април сутринта по всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява.
Това от същите ония, които преди три-четири месеца викаха, че няма никаква разлика между евреи и гърци и ще живеят като братя.
За голямо съжаление твърде бързо бяха забравени всички дадени жертви в хора, всичката поддръжка морална и материална, дадени от евреите за този народ, който пое кривия път на антисемитизма, запазен в техните сърца.
На третия ден поставиха афиши във всички еврейски дукяни, за да не влизат гърците в дукяните на чифутите…
Луксозното помещение на еврейската община се превърна в едно еврейско Гестапо и така започнаха нещастията за евреите в Солун…
След като опразниха дукяните, почнаха с къщите. Същата комисия, съставена от Албалах и Хасон с гърците, почнаха да посещават подред къщите на евреите и да задигат луксозната и ценна мебел. Идваха с държавни камиони и задигаха най-ценните работи.
Няколко дни по-късно дойде редът и на касетките по банките, в които евреите в по-голямата си част държаха накитите на жените си, златото и чуждестранни валути. Всичко бе иззето. Изчислено е, че това възлизаше на много милиони златни франкове.
След това решиха и започнаха да събират трудоваци евреи от 18 до 45-годишна възраст.
Малко време след това всички евреи бяха събрани в определени за тях квартали, а именно квартал „Барон Хирш”, „Реджи Вардар”, „Коломбо”, „Гилан Мермери”, „Керим Ефенди” и квартал 151. Всички евреи, които живееха в други квартали, бедни и богати, бяха съсредоточени в тези пет района….
Първата партида от квартала „Барон Хирш” бе изпратена в Полша 5 дни преди Пурим 5703 год. Тогава нотабилите и богатите евреи от Солун чрез фамозния равин и неговите другари започнаха преговори, за да ги оставят и не ги изпратят в Полша. Постигна се съгласие чрез майора д-р Мартенс да ги оставят срещу пет милиарда драхми, или срещу 500 000 турски лири ефектив, при условие че те няма да останат в Солун, а ще ги настанят по гръцките острови.
Това бе първата вечер на Пурим. Радостта на евреите бе неописуема за това, че са спасени. За голямо съжаление обаче тази радост бе за кратко време и скоро се обърна в траур, защото гръцкото правителство отказа категорично да приеме в своите „свещени” острови тия нечисти евреи. С всичка сила се противопостави и се обяви за смъртта на чифутите.
И така нещастието и гневът Божи се изсипа върху солунските евреи и след два дни започнаха изпращанията за Полша.
Същата участ последва ония евреи, които се доверяваха на гърците варкаджии [лодкари]. Взимаха им предварително парите и след това ги предаваха …
Трагедията на солунските евреи бе ужасна и не се поддава на описание с перо.

10.VI.1948 г.

frognews.bg

3 март

Veröffentlicht am 27. Februar 2011 von Стефан К.

Наближава една историческа дата, която от 20 години е доста оспорвана и разделя мои близки приятели. Затова ме досърбяха пръстите и аз да си пусна моите пет цента в общия кюп от мнения.

Аз мисля, че тоталното отричане честванията на 3 март (пак повтарям, според мен и никой не задължавам да споделя мнението ми) е същата простотия, както обожествяването на руските „освободители“ преди 10-ти. Въобще българина е склонен емоционално да се разчеква, между ‘Осанна’ и ‘Разпни го’. Нещо характерно за не до там интелигентни същества…

Че руснаците са ни освободили с користна цел е ясно и още Левски го е предчувствувал, като е казал „тоз който ни освободи той ще да ни и пороби„, но питам се, ако не бяха те, кой друг щеше да го стори, след като се е разбрало (видяло) след Априлското въстание, че сами, само със собствени сили, не сме в състояние да го направим?

Англичаните ли, които са били най-верния стратегически съюзник на Отоманската империя, заради Босфора и Дарданелите? Франсетата ли, които не са виждали по-далеч от носа си, защото са се изживявали, като ‘гранд национ’ (без покритие) или италианци и германци, които са били заети със собствените си обединения? Австро-Унгария също едва ли щеше да има стратегически интерес чак до нашите земи, защото самите те са имали достатъчно проблени с многоетническата си империя.

Янките не ги слагам в сметката, защото те тогава са били още със собствените си индианците, заети…

Позицията на великите (за тогава) сили на Санстефанския конгрес е била следната:

Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 Януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканите. Франция и Италия поддържат този възглед и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир. Ото фон Бисмарк заявява, че Германия няма никакви интереси към Балканите и затова предлага точно в Германия да се разгледа договора, на ново.

Та въпросът ми беше, кое е било за онова време, единственото печелившо за изстрадалия ни народ, решение? Да ни освободи една сила, която е ръководена от лични користни интереси, но все пак ни освобождава или да си останем под турския хомот?

Мисля, че за всеки нормално мислещ човек, първото е безспорен фаворит, още повече, че тогавашните ни политици, не са били продажни, като сегашните и са успели да изведат младото ни княжество от орбитата на Русия.

Като заключение да припомня, че освен руските войни, за освобождението ни са пролели кръвта си, освен русите, също и финландски, румънски и български войни.

Пред тези редови войници, които с кръвта си са извоювали нашата свобода, свалям шапка.

Имперските интереси на Русия относно Балканите, както винаги ненавиждам и затова никога не съм стъпвал* в Русия или някоя от подопечните й републики от бившия СССР, за разлика от някои сега много антируско настроени политици, които дължат както научната си, та дори и политическата си кариера, именно на братския Съветски съюз…

*) А иначе съм живял на 5 континента… и не мога да кажа, че не съм пообиколил доста страни.

Булблог – Стефан К.

"Революционно действие е да казваш истината, във времена на универсална измама" – Джордж Оруел

Терминът „граждански контрол“ е узурпиран

Санстефански мирен договор

Големите политически убийства в историята на България

Що за нация сме?

Новият ми Фейсбук профил

Юрген Рот: „Шефът на БНБ се опитал да изнуди ирландска банка“

Дянков не е измислил спирачката!

Баба Марта

Честит Ви, най-българският празник!

Кой унищожи солунските евреи през 1943 г.?

3 март