Чета съжденията на едно розово, пухкаво прасенце, което явно се изживява, като някакъв майстор на перото, а всъщност е един посредствен поръчков драскач и не вярвам на очите си, как е възможна подобна наглост. Всъщност подобните нему креатури, какво ли не правят за пари, та той за какъв Дявол да се смущава…
Та на вонящият нечистоплътник, „журналиста“ Ал. Симов от вестник „Дума“ (къде иначе) бих припомнил, че ‚буржоазията‘ беше избита от „народната власт“ без съд и присъда на 09.09.1944, а малкото които успяха да оцелеят през първата кръвопролитна седмица на беззаконието, послужиха по-късно за угояване на прасетата по Лагерите на смъртта…
Някоя и друга тяхна издънка, запазила се жива единствено благодарение на крехката си детска възраст, беше в продължение на 45 год. така психически тормозена и унижавана, че сега по-скоро мяза на клошар, отколкото на буржоа. Трагично, но факт.
.
В наши дни, поради физическа липса на наследствено буржоазно общество, хората които са за отстраняването на този Монумент на позора (окупаторът с шмайзер), са съвсем обикновени демократи от всички граждански прослойки. Достойно за отбелязване е, че някои от бившите агенти на ДС имаха смелостта и доблестта да признаят грешките си в миналото и да се помъчат да измият позора, тежащ им на съвестта. Постъпка достойна за уважение, все пак. За съжаление такива хора се броят на пръсти.
.
Но пак аз, като непоправим оптимист се надявам на младото (необременено от интриги и позорни сделки с комунистите и репресивния им апарат – ДС, заради лично оцеляване) поколение, което расте сравнително свободно, мислещо и креативно, като се надявам с времето, постепенно то да се организира до една критична маса, която окончателно да помете, цялата тази воняща клоака, която стария обществен строй ни завеща.
Лекарски грешки стават не само в България. Претоварени от работа и стресирани лекари, но и немарливост и лоша хигиена застрашават живота на пациентите в редица клиники на Германия. Не ви се вярва?
.
Рудолф Айх бил опериран в продължение на шест часа. Направили му няколко байпаса на сърцето и всичко щяло да е добре ако последната банка кръв, която му преляли, не била с грешна кръвна група. Служител на реномираната Университетска клиника допуснал грешката, явно по невнимание, вследствие на преумора. Малко по-късно пациентът умира.
Малката Вада плакала повече от нормалното след раждането си. Болничният персонал обаче забелязал причините за това със закъснение от цели два дни: по време на операцията със секцио, на бебето му било счупено дясното бедро. При това ставало дума за планова операция, без всякакъв елемент на спешност или извънредност.
Невнимание, преумора, незнание
Случаите на подобни закъснели лекарски намеси, на лекарски грешки с фатални последици, стават все повече. Сдружението за сигурност на пациентите предполага, че годишно се стига до 500 000 лекарски грешки по отношение на регистрираните общо 17 милиона пациенти на болници.
Според проф. Матиас Шрапе около 17 000 смъртни случаи биха могли да бъдат предотвратени всяка година. Шрапе е директор на Института за сигурност на пациентите към Университета в Бон. Хроничното безсъние, стресът и преумората поставят лекарите под толкова голям натиск, че самите те се превръщат в огромен риск за пациентите, казва професорът.
Зачестяват случаите на забравени в оперираната рана инструменти, на незабелязани инфекции или фрактури, на погрешни преливания на кръв или ползването на неподходящи медикаменти, чиито странични въздействия нерядко водят до смъртни случаи. При това положение не е чудно, че повече от половината от германските граждани се страхуват от престой в болница.
Страх от лекаря…
На първо място /65% от анкетираните/ ги е страх от лекарска грешка. Това показва проучване на социологическата агенция Форза. В същото време една от най-големите опасности, дебнещи пациентите, е толкова банална, че често пъти остава незабелязана: слабата хигиена в клиниките.
Еврокомисарят по здравеопазването Джон Дали заяви, че всяка година в ЕС умират по 37 000 души, само вследствие на вътрешноболнични инфекции. Съвсем наскоро в Германия имаше шокиращ скандал в клиниката във Фулда, който потресе обществеността. За пореден път там бяха открити хирургически инструменти, зацапани с остатъци от кръв и ръжда.
„Икономии“ на гърба на пациента
Понякога причината за подобни прегрешения е незнанието на персонала, недостатъчната му квалификация. Станаха известни случаи, когато ръководства на болници предоставят важни дейности като например стерилизирането на хирургическите инструменти и хигиената в операционните зали на външни, частни фирми.
По тази начин клиниките пестят пари, а „частниците“ нерядко наемат неквалифициран персонал, който няма и понятие от специфичните изисквания за хигиена в една операционна. През идното лято в Германия ще влезе в сила нов закон за хигиената в болниците. Предвидено е и сертифицирането на болниците със специален знак за нивото на хигиената.
Единствената запазена снимка на Григор Шопов от времето, когато е назначен за шеф на ДС. .
.
Убитият прокурор от ВКП полк. Николай Колев разкри, че шефът на ДС взимал решенията за политическите убийства
През януари неусетно се изниза един особен юбилей – 91-годишнината от рождението на Григор Шопов. В продължение на близо 7 петилетки той беше олицетворение на българската ДС. Любимец на Тодор Живков, посветен във всички „дворцови“ интриги на режима, резолирал изпълнението на доста „остри мероприятия“ според твърденията на хора, запознати отвътре с дейността на тайните служби… С една дума – чекист №1 на републиката – нищо, че до последно остана втори в МВР. Бившият разведчик и автор на скандални книги Петър Христозов смята, че Тато нарочно го държал „зам“, за да отхвърля „черната“ работа във ведомството, тъй като добре познавал пословичното му трудолюбие. Пък и самият Шопов явно не се целел в проветривия пост „биг бос“ на МВР. Предпочитал да бъде в течение на всичко, оставайки уж на заден план, вместо да парадира с власт и представителни функции. Днес, от дистанцията на времето, се оказва, че това е била печеливша стратегия. За да бъде мистерията пълна, след оттеглянето си от „органите“ Шопов не оставил в касата си нито едно листче, камо ли документ. Къде е скрит архивът му, остава загадка с повишена трудност. Извън съмнение е обаче, че ако някой разполага с него, върти алъш-вериш с поверителна информация. А тя винаги е била и ще остане широко търсена „стока“.
За „трудово-борческата биография“ на покойния зам.-министър на вътрешните работи се знае обидно малко. Булото на секретността продължава да обвива както неговата персона, така и членовете на семейството му. Знае се, че вярната му другарка Лилия Кацарска, за която се жени още като млад чиновник в клона на Популярна банка в Панчарево, напусна този свят малко след него. До края съпрузите обитават скромно жилище в района на зала „Универсиада“. Преди това пък живеят в „генералската кооперация“ срещу Сатиричния театър. По думите на български ексдипломат в Москва Шопов се отнасял много сурово към синовете си Любомир и Иван. По наша информация 64-годишният Любомир Шопов, който преди 10 ноември заемаше редица ръководни постове във външно министерство и изпълни десетки отговорни дипломатически мисии, от известно време е консултант във вестник „Строго секретно“. По-малкият му брат Иван пък до „нежната революция“ е бил офицер в разузнаването и контраразузнаването, но по-късно се поставя в услуга на „червените олигарси“. Постъпва на работа в „Мултигруп“ и „разработва“ Илия Павлов по поръчка на бившия шеф на Шесто – Димитър Иванов – Митьо Гестапото, ако се вярва на публикация в пресата. После отива в Кредитна банка, част от империята „Мулти“, а към днешна дата следите му се губят, но е ясно, че трябва да се търсят в посока на други популярни корпорации. Съседи на Шопови се кахърят, че се лакомял за пари, въпреки че родителите му оставили всичко, което имат, и „се занимавал с интриги“.
Двама висши офицери, свързани с прокуратурата и следствието, единият от които е покойник, твърдят, че Григор Шопов лично е разписвал заповедите за премахване на български емигранти. Единият е топследователят Богдан Карайотов, който разкрива, че планът за отвличането от Дания през 1974 г. на политемигранта Борис Арсов, починал малко по-късно при неизяснени обстоятелства в Пазарджишкия затвор, е бил утвърден лично от чекист №1 на България по времето на Тато. Другият е застреляният преди няколко години прокурор от ВКП полковник Николай Колев. В едно от последните си интервюта той сподели следното: „В някои разработки на ДС с моливче беше написано: „Да се ликвидира“, тоест, човекът да се унищожи физически.
Това бе писано за някои от т.нар. дисиденти, наричани още изменници. Такава заповед, написана с молив, е издавал Григор Шопов. Той е вземал решение за убийства на политически противници.“
Разбира се, за хората от близкото си обкръжение и за част от бившата номенклатура зам.-шефът на МВР е пример за “ горещ патриот, грижовен съпруг и баща, кристално честен разузнавач и високоморален човек.“ Не може да нахвали бившия си началник личната му секретарка Дина Балчева. Дамата с пагони разказва, че бил много смел и приел в кабинета си току-що сваления Мирчо Спасов. А „лагерното страшилище“, което било изпаднало в амок от детронирането си, не ходело и по малка нужда без пистолета си. Но Шопов, без да му мигне окото, го приема в кабинета си, въпреки че не е въоръжен. Иначе Балчева признава, че шефът й винаги е вършел всичко сам. Вместо да споделя с някого, се подсмивал. Притежавал в излишък от специфичния шопски хумор. Нейната заместничка – Нушка Димова, офицер от Второ главно управление на ДС, обобщава: „Една идея, една жена, едни деца, една работа. Това е Григор Шопов. Всички ги е страх от него, защото знае и това, което те не знаят за себе си, а той се смее. Красив мъж, с невероятно чувство за хумор. Мълчи и гледа, вместо да говори, а те подушва…“
Най-странното е, че всемогъщият шеф на ДС е имал приказка по комшийски с виден дъновист. Двамата са съседи по имот в Панчарево. Съпругата на „белия брат“ Донка Гатева си спомня, че „бай Григор“ и мъжът й се уважавали, „чак докато смъртта ги раздели“. След всяко пътуване в чужбина Шопов се връщал натоварен с наръч окултни четива – дар за комшията-дъновист.
Покойният МВР-генерал е бил и запален авджия. В ловната му дружинка влизали архитект Асен Яковов, съсед по вила, бай Илия и Герой Будинов от Панчарево. „Първа резерва“ пък бил Никифор от Герман. Всяка съботна вечер се събирали да пляскат бридж-белот и да бистрят политиката. Когато излизали да гърмят, Шопов държал да няма охрана около него, да не му правят „хайки“ като на Живков, за да минава за „народен човек“ в очите на своите съселяни.
Едва наскоро се разбра, че Григор Шопов и покойният „македонски вития“ Венко Марковски са били неразделни авери. От семейството на родения в Скопие „академик“ само внукът Вени довери впечатленията си за „човека и професионалиста“ Григор Шопов. „Той беше един от най-добрите приятели на дядо ми и в няколко случая изигра роля и в моя живот. Беше през лятото на 1988-ма или 1989 г. Чувствах се отвратително в цялата обстановка. И тъй като ми се налагаше да пътувам до западен Берлин за неврохирургична операция, бях решил, че след като не мога да постигна промените отвътре, може да се наложи да го сторя отвън. Тогава поисках среща с Григор Шопов, на която споделих мислите си с него. Казах му нещо в смисъл: „Не мога да издържам повече така. Нима това е обществото, в което трябва да изживея живота си? Защо никой не иска промени?“ Той ме погледна и ми каза да издържа още няколко месеца. Сега мога да оценя жеста му.
Друга случка е свързана с д-р Иван Георгиев, в момента шеф на БНРП. Той е бил арестуван за национализма си и само застъпничеството на дядо ми пред Григор Шопов го е спасило от сигурна присъда“, припомня си малкият внук на Венко Марковски.
Асен ТОПАЛОВ
ДОСИЕ
• Григор Велков Шопов е роден на 17 януари 1916 г. в софийското село Герман. Семейството му е заможно, което му дава възможност да запише престижната Търговска гимназия в столицата, откъдето обаче е изключен, както и от всички училища на България заради левите си убеждения и завършва средното си образование като частен ученик. Преминава на работа в органите на МВР през 1950 г. Отговаря за промишлеността и селското стопанство в едно от управленията. През 1953 г. заедно с група колеги, по-късно „първи чекисти“ – Господин Гочев, Георги Аначков, Владо Тодоров, Тодор Терзиев, Георги Аргиров, Димитър Стоилов, Кирил Нешев, Стоян Савов, Ангел Георгиев, Славчо Виденов, Лука Иванов, Никола Ангелов, Кирил Масленков заминава за две години да учи в школа на КГБ в Москва. След завръщането си в България последователно работи като зам.-началник на различни управления в МВР, избран е за секретар на партийната организация. За кратко е председател на Софийския окръжен народен съвет. През 1960 г. е назначен за зам.- министър на вътрешните работи и поема част от управлението на ДС. За кратък период е и директор на народната милиция. Пенсионира се в началото на 90-те години. През 1994 г. умира в софийското си жилище след прекарани няколко инфаркта и инсулт.
• Шопов е бил най-довереният човек на Тато и го е държал в течение на всичко, което се върши на всички равнища в държавата. „Под всичко, което би ми поднесъл Григор Шопов, аз мога да се подпиша и без да го прочета! Никога няма да те подведе! Но, вижте, това не мога да гарантирам за себе си. Представяте ли си колко му вярвам, щом го поставям над себе си?“, заявил Първия през 1986 г.
Като дете тренирах борба. Спечелих не една национална и международна титли. Но след 1989 нещата се промениха. В страната цареше анархия и докато едни скачаха по площадите, с няколко приятелчета се организирахме в група по „силово застраховане“. Минавахме по кварталните магазинчета и принуждавахме собствениците да подписват договори. Който отказваше или го пребивахме по тъмно или му разбивахме магазина.
Работата ни се услади и по-късно се прехвърлихме и на автомобили по същата схема. Ако някой с по-луксозна кола нямаше нашия стикер, имаше голяма вероятност да си я загуби безвъзвратно. Други приятелчета разкостваха колата, пренабиваха номерата и айде на необятния руски пазар.
Сега времената са други. Вече съм честен бизнесмен – построих няколко хотела, взех два-три плажа на концесия, участвам в управителния съвет на няколко фирми. И ако Господ е рекъл – на след следващите избори мога и да съм впарламента – водещия от ДС каза, че имам големи шансове.
Борислав Гърдев 1. „Идете в България: се ще ви остане най-накрай един приятен спомен“. С това иронично пожелание канцлерът Бисмарк окуражава 22-годишния принц Александър Батенберг да приеме българския престол.
Той знае, че князът е определен от руския император Александър Втори, но е продукт на общоевропейския компромис за запазването на мира след войната, която продължаваме да наричаме освободителна. Дребна, но немаловажна подробност е фактът, че изборът му е утвърден единодушно от І ВНС в Търново на 17 април 1879. Предложението (подадено от канцеларията на княз Дондуков-Корсаков) го прави епископ Климент, същият, който ще го детронира по руска заповед на 9 август 1886 г.
Александър Батенберг е първият и най-млад български владетел. Той единствен от монарсите стъпва на българска земя, докато тя се измъква от османските робски окови. Нещо повече – участва в решителни битки с турците при Шипка, Казанлък, Стара и Нова Загора. А за включването му в акцията по прекъсване на жп линията около Кояджик дори получава Георгиевски кръст за храброст.
При сраженията около Плевен обаче царят предвидливо го връща първоначално в Букурещ (Да си спомним безхитростното му признание: „През целия ми престой (от 29 март до 1 април 1878) трябваше да изслушвам речи от всички министри и прочие, като княз на България, въпреки, че много се противопоставях на това“), а след това и в Петербург.
Година по-късно младият офицер е избран за български владетел. На 23 юни 1879 г. е на аудиенция при суверена Абдул Хамид ІІ, а на следващия ден в 11,30 часа по обяд е посрещнат тържествено във Варна.
2. Днес е трудно да си представим какви мисли са вълнували съзнанието му при встъпването му на българска земя. Хубаво е, че първоначално има идея за съставяне на кабинет на националното единство. Прекалено добър план, за да бъде осъществен у нас, особено след очерталото се противоборство между либерали и консерватори още в Учредителното събрание. Интуицията му подсказва да се опре на консерваторите (кабинетът Бурмов, 5 август 1879). С това започва първият период в неговото властване 1879-1883 г. Години на „еуфория на страстите“ (Стефан Влахов – Мицов), на дръзки и рисковани експерименти, на амбиции за силна княжеска власт в страна без подобни рафинирани традиции под похлупака на руското вмешателство – грубо и безпардонно и при явното противодействие на огромното мнозинство от народа, водено от либералите. В зората на държавността ни Батенберг демонстрира и наивност (руският наместник мечтае за султански привилегии), и смелост (противопоставянето на кабинета на генерал Соболев) и постепенно узрява до идеята, че ако иска да има силна и авторитетна власт трябва да зачита конституцията и да се опира на влиянието на Народната либерална партия. (Безценният му опит е използван плодотворно от наследника му Фердинанд Сакскобургготски). През първите четири години от управлението на Батенберг господстват перманентни политически кризи (за цялото му управление се сменят 10 правителства, 4 обикновени и едно Велико народно събрание!), сляпо следване на руските указания, преследване на консервативната утопия за силна монархическа власт при суспендирана конституция.
Оказва се обаче, че е много лесно да се извърши държавен преврат (27 април 1881 г.), да се прогонят противниците либерали, да се манипулират изборите за ІІ ВНС (14-21 юни 1881), да се получат в Свищов на 1 юли исканите извънредни правомощия за 7 години, да се създаде Държавен съвет (14 септември 1881), с който да се замести липсващия Сенат, да се проведат избори за него (1 ноември с.г.), да се свика, след като е открит и негов председател – Тодор Икономов (31 декември 1881 г.), отколкото да се преодолеят и решат реалните проблеми, пред които е изправена страната.
Вярно е, че Батенберг работи всеотдайно за икономическото, културното и духовно израстване на България.
От княжеската канцелария и с непосредственото му участие и съдействие са приети основополагащи закони и нормативни актове, трасиращи пътя на модерното развитие на страната ни. В сферата на икономиката и финансите отбелязвам създаването на Сметната палата (17 декември 1880), законът за нейното управление (8 февруари 1883), приемане на Устава (11 февруари 1883 г.) и Закона (18 януари 1885 г.) на БНБ, замяната на десятъка с паричен данък (13 февруари 1883 г.), инициативата за създаване на акционерните строителни дружества (6 януари 1883 г.) и особено Законът за развитието на родната промишленост (22 декември 1883 г.)
Не искам да пропусна Законът за чиновниците (10 октомври 1882 г.) и за устройството на съдилищата в България (5 февруари 1883 г.), както и Законът за съставяне на учебен съвет при Министерството на просвещението (24 декември 1880) и Правилникът за стипендиите в чужбина (7 февруари 1881 г.)
В тях съзидателния дух е безспорен и непоклатим.
В противовес са реакционните Закони за печата (6 февруари 1883 г.) и особено прословутия избирателен закон от 10 юли 1882 г., по който се провеждат изборите за ІІІ ОНС (28 ноември) без участието на реална опозиция.
Смятам, че през лятото на 1883 г. Батенберг осъзнава, че добрите му намерения за стопански и културен възход на страната неминуемо минават през разрива с руските протектори, стискащи го в мечешка прегръдка, раздялата с премиера Леонид Соболев (7 септември 1883 г.), възстановяването на Търновската конституция (измененията на глава ХІІІ и дял І от глава ХІV с манифеста от 7 септември) и съставянето на смесения либерално-консервативен кабинет, начело с Драган Цанков, след сключеното съглашение между него и Начович на 8 август 1883 г.
Идеята за общобългарски кабинет е отново реанимирана с цената на първите сътресения в Либералната партия (3-5 декември 1883 г.) и след първия показен и неуспешен опит за детронация, извършен от руските офицери на 3 август 1883 г.
Преломът в мисленето и действията на княз Батенберг неизбежно го водят към сътрудничество с народните либерали (особено след парламентарните избори за ІV ОНС 27 май-3 юни 1884 г.), към игнориране на руската зависимост, подкрепа на Съединистката акция от 6 септември 1885 г. (следена още от Сливенския конгрес от 10 май 1880 г.) и достойното поведение по време на Сръбско-българската война (2-16 ноември 1885)
В тези три години (1883-1886 г.) България възвръща своето достойнство, защитава съединението си с Източна Румелия (Букурещкия мирен договор от 19 февруари 1886 г. и Топханенския акт от 24 март с.г.), осъществява смели икономически начинания (Законите за Народната банка – 18 януари 1885 г., която става единственото кредитно учреждение в държавата с основен капитал 10 млн. златни лева, за железниците – 31 януари 1885 г., с който страната се опазва от намесата на чуждия капитал и за изграждане на линията Цариброд-Вакарел – 31 януари 1885 г., прибавяйки и откупуването на линията Русе-Варна, гласувано на 4 декември 1885 г. и станало факт на 24 юли 1886 г., за 44 500 000 франка), като в унисон с либералните начала на конституцията се премахва и военното положение на 29 март 1886 г.
За съжаление периодът 1885-1886 г. не е благоприятен за управляващата Народна либерална партия. В нея започват процеси на разцепления, чието начало е поставено с разрива с Драган Цанков на 25 юли 1884 г., а краят ще го търсим към 13 декември 1899 г., когато се създава неговата Прогресивно-либерална партия, последната от 4-те формации (Либерална, Народно-либерална, Прогресивно-либерална и Демократическа), родили се от могъщата и влиятелна някога Народна либерална партия. Премиерът Петко Каравелов е в конфликт с част от своите министрите (Никола Сукнаров, д-р Радославов), губи руското благоволение (особено след срещата на българската делегация начело с Димитър Тончев, Иван Евстатиев Гешов и митрополит Климент с цар Александър ІІІ в Копенхаген на 21 септември 1885 г.), срещу него се надигат непоколебимите патриоти начело със Стамболов, Васил Радославов и Захарий Стоянов, а и Стамболовият гений още не е прозрял, че за успешната национално-отговорна политика ще има нужда от безценната помощ на Григор Начович, оказала се толкова важна след 9 август 1886 г. (Отделна и много съществена тема е как реформаторските инициативи на Батенберг получават материализация чрез законите, прокарани от Каравелов и Начович, между които откриваме радваща ни приемственост – за Сметната палата 17 декември 1880-8 февруари 1883 г., за БНБ – 11 февруари 1883-18 януари 1885 г., за премахването на опълчението – 3 декември 1880 и 19 юни 1882 г., независимо от реанимацията му на 13 януари 1885 г., за защитата на националните интереси при дебатите за жп линиите София-Орхание-Русчук – 18 юли 1881 г. И Цариброд-Вакарел – 31 януари 1885 г.; проблемът е, че жестокото и разломно време след 9 август 1886 г. има нужда не от сътрудничество между брата на Любен Каравелов и най-авторитетния консерватор у нас, а от решителната и безкомпромисна комбинация Стамболов-Начович, която и става факт в хода на контрапреврата, започнал на 11 август 1886 г.).
Третият период в управлението на Батенберг е най-кратък и най-трагичен – 9-27 август 1886 г. В тези жестоки и подли дни князът е неузнаваем. Срамът и унижението, свързани с подписване акта на абдикация на 9 август под давлението на русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев и особено изгонването му от България, водещо след себе си руската окупация прекършват и сломяват неговия дух, дори и след връщането му у нас от Стамболов на 17 август и след Указ № 181 за разформироване на Военното училище от 24 август 1886 г.
Няма я царствената удовлетвореност от Заповед No 53 от 10 декември 1885 г. от Пирот, с която благодари на храбрите си братя-войници и „за Вашата примерна служба, за Вашата храброст и самопожертвувание, които показахте на бойното поле“, нито толкова характерния за него призив към софиянци при посрещането победоносната му войска на 15 декември 1885 г. „Викайте, братя, ура за полковник Николаева“.
Вместо това сме свидетели на унизителното му писмо до цар Александър III от 18 август и на смразяващия отговор, получен след два дни в Нова Загора („Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България“.) Оттам до повторната доброволна абдикация от 26 август крачката е само една.
3. В рицарския жест на Александър Батенберг има определена логика. Той не е подготвен за продължителна и страшна борба с Русия в защита на българската независимост. В тази битка има на кого да се опре, но само вътре в страната (Стамболов, Радославов, Начович). България е оставена сама на себе си, а срещу управниците действа безскрупулна и агресивна опозиция, готова на всичко, за да докопа властта с руска и турска помощ.
Неизбежно е проливането на кръв. Как да не си спомним княжеското признание пред Стефан Стамболов: „Аз, драги г. Стамболов, не искам и не мога да седя на престол, който е подкрепен от човешки глави и обагрен с човешка кръв“.
Вярно – и той е извършвал репресии, но те (интернирането на Драган Цанков във Враца на 6 февруари 1882 г., затварянето на Димитър Петков в Черната джамия за 16 месеца на 16 април 1882 г. или забраната на дядо Славейков да се завърне в княжеството на 13 февруари 1883 г.) са наистина смехотворни пред перспективата да потушава жестоко бунтовете в Русе и Силистра – 17-19 февруари 1887 г., да допусне побой над Петко Каравелов в Черната джамия на 19 февруари 1887 г. 5-годишен затвор за него (15 юли 1892 г.) и смъртни присъди за Олимпий Панов, Атанас Узунов (22 февруари 1887 г.), Коста Паница (16 юни 1890 г.) и Светослав Миларов (15 юли 1892 г.) и 15 год. заточение за митрополит Климент – 24 юли 1893 г.). В добавка така желаното му признаване от Северната империя се оказва невъзможно – поне докато е жив самодържецът Александър ІІІ.
На Батенберг не остава друго освен да назначи правителството на Васил Радославов и регентството Стамболов – Каравелов – Муткуров (26 август 1886 г.) и да напусне страната при Лом на 27 август. След наистина сърцираздирателна сцена, в която на княжеското „Сбогом!“ депутацията отвръща самонадеяно: „Не, но до свиждание!“
4. В първата меродавна биография на Батенберг, издадена у нас през 1895 г. от А. С. Цанов – „Александър Батенберг, първий българский княз или очерки из историята на първите седем години на свободна България“ се изтъкват седем причини за ненавистта на официалните руски и германски фактори към българския владетел. От тях аз смятам, че три са фатално важните – нежеланието на руските консули князът ни да има важни и тесни сношения с другите сили и държави без тяхното предварително знание, пречката от страна на руските офицери за израстването на българските им колеги, „особено тези, които са с български идеи за български независим народен живот“ и посвещаването на монарха в тайните руски планове за инвазия на Балканския полуостров, за които той „трябвало да работи“.
Негативното отношение на Бисмарк (особено спрямо планираната сватба с дъщерята на кайзер Вилхелм Виктория) е най-вече презастраховане пред влиятелния руски имперски приятел.
Така разпалената българска криза от 9 август 1886 г. ще приключи след близо година (2 август 1887 г.), но в ущърб за Батенберг. Той остава ням свидетел на борбите водени от Стамболов за отстояване на националната ни независимост, които неизбежно водят до свикване на ІІІ ВНС, което на 29 октомври 1886 г. избира за български владетел Валдемар Датски, а след неговия отказ от 31 октомври с.г. се стига до кандидатурата на Фердинанд І, гласувана на 25. юни 1887 г. и утвърдена на 2 август 1887 г.
В тази бурна година като алтернатива се сочи и самият Батенберг, но дори и най-ревностните му защитници като Захарий Стоянов скоро разбират, че времето му вече е изтекло.
Това би трябвало да е осъзнато и от самия Александър Батенберг, особено след промените в Конституцията, приети от IV ВНС на 17 май 1893 г., облагодетелстващи династията на Фердинанд Сакскобургготски с дадената възможност първородният му син (престолонаследникът) да не е от православната вяра.
5. Батенберг израства до чин генерал от австрийската армия, доживява раждането на децата си Крум-Асен и Цветана, не много често е посещаван от българи в Грац, пред които признава любовта си към България и „желанието му тя да се развива, уякчава и разширява независимо“. Ако и да е само на 36 години (роден е на 24 март 1857 г.) страда и умира от перитонит на 5 ноември 1893 г.
Вдовицата му, княгиня Хартенау, получава съболезнователни телеграми от кралица Виктория, император Франц Йосиф и българския княз Фердинанд І.
Вестта за смъртта му достига до България още на 6 септември VІІ ОНС бързо вдига заседанието, а в армията е обявен 10-дневен траур.
За погребението в Грац е изпратена представителна делегация, в която изпъкват парламентарният шеф Димитър Петков, бившият адютант на Батенберг – подполковник Винаров – като пратеник на княз Фердинанд І и министрите на външните работи и войната – Димитър Греков и подполковник Савов.
На погребението прочувствена реч произнася Димитър Греков като почит към „първия княз на възродилата се България“. Веднага след нея се получава телеграфическа заповед тленните останки на Батенберг да се пренесат в София. Проявена е нужната държавническа мъдрост и се изпълнява предсмъртното желание на Александър І: „Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си – честта си.“
Стефан Стамболов предлага пред парламента (6 ноември) погребението на княза да стане на държавни разноски, което се и приема на 12 ноември 1893 г., а още на 6 ноември Камарата решава: „Народната пенсия, на която покойний княз се радваше, да се продължи и въз семейството му“, с неизбежното изменение – от 50 000 лв. до смъртта му – на 40 000 лв. след това.
На 14 ноември 1893 г. ковчегът пристига в София. В присъствието на княз Фердинанд Стамболов произнася прочувствено слово, в което дебело подчертава: „Твоята мила България, за чиято независимост ти пожертва себе си, днес е избавена от всяка опасност, закрепена е и има национална династия – твоята неизпълнена мечта. Тая България днес, предвождана от един славен княз, достоен твой заместник, върви здраво из пътя на своето политическо и културно развитие“.
След опелото в катедралата „Свети Крал“, останките на Батенберг са положени в древната църква „Свети Георги“, а по-късно пренесени в специално издигнатия за целта мавзолей в центъра на столицата ни, където почива и днес.
Така Александър І Батенберг се оказва единственият ни владетел с известен и запазен гроб и мавзолей в пределите на България.
Интернет предлага широко поле за безплатна или нискобюджетна популяризация на бизнеса
Всеки от нас ежедневно използва социалните медии и Google. Вече се срещаме с приятелите си във Facebook, споделяме новостите в Twitter или в личния си блог, а необходимата ни информация я търсим не в дебелите книги, а в безкрайните дълбини на интернет.
След като правим всичко това за личната си популяризация, защо да не можем да го приложим и в бизнеса, и то без да плащаме за SEO оптимизация и онлайн маркетинг?
Всъщност, това е напълно възможно. Има редица неща, които можем да направим сами, без да притежаваме задълбочени ИТ познания, твърдят организаторите на семинара „Интернет маркетинг с нулев бюджет”, който ще се проведе на 6-ти и 7-ми април в София.
Социални медии
На пръв поглед думата „медии” може да стресне някого. Свикнали сме да я асоциираме с националните телевизии и вестници. А те не са особено достъпни за малките и средни фирми. Медиите в интернет се радват на не по-малка полулярност. Кои са сайтовете, които посещаваме най-често? Няма как в списъка ни да не попаднат и някои от най-известните социални медии – Facebook, Twitter, YouTube, Wikipedia и още много, много други. Тези медии предоставят огромни възможности за популяризация на услуги и продукти. А най-хубавото в случая е, че това може да бъде напълно безплатно. Първото най-важно условие е да определим кои медии са най-подходящите за целите, които сме си поставили, и какво е посланието, което искаме да отправим към потребителите.
Имейл маркетинг
Замисляли ли сте се колко е важно заглавието на имейла, който ще изпратите на Ваш бъдещ партньор или клиент? Електронната поща е един от най-силните инструменти за интернет маркетинг. Зад успешната имейл кампания обаче седят някои трикове и похвати, които задължително трябва да знаем. Като за начало трябва да се научим да пращаме лични имейли, а не някакви шаблони. Трябва да подбираме темата и съдържанието внимателно, като не използваме в заглавията думи като ВАЖНО!!! или СПЕШНО!!! Имейли с подобно заглавие често се приемат от пощите като спам.
Уебсайт
Как сами да повишим трафика към сайта на нашата фирма? Ако си поиграем с шрифтовете и успеем да комбинираме два подходящи, ще видим каква динамика създава това. Разбира се, не трябва да забравяме, че Google има предпочитания към някои като Georgia и Verdana, както и че обича новото съдържание. Решението е едно – проявете малко креативност и пишете по нещо, но често, на вашия корпоративен блог или сайт.
Ако все още не вярвате, че сами можете да постигнете голяма популярност на вашите услуги и продукти, и да оцелеете в джунглата на интернет маркетинга, има кой да ви помогне. Едни от най-добрите практици в областта ще споделят своите знания и опит на семинара „Интернет маркетинг с нулев бюджет”, който ще се проведе на 6-ти и 7-ми април в София.
Лекторите ще говорят за всички методи за безплатна или нискобюджетна популяризация в интернет, която ще включва теми за имейл маркетинг, социални медии, управление на онлайн репутацията, корпоративни блогове, вирусен маркетинг, оптимизация за търсачки, увеличаване на продажбите и други. До 11 март тече ранна регистрация за събитието на много достъпни цени. За повече информация, можете да посетите сайта на събитието.
Предимствата на онлайн маркетинга са неговата достъпност и възможността много лесно да се приложи
Интернет маркетингът е маркетингът на информираните решения и резултати. В интернет много лесно може да се получи обратна връзка, да се събере нужната информация дали дадено послание работи или не.
Това коментира Мартин Линков от иновативната платформа за споделяне и обмен на съдържание favit.com.
Мартин завършва НГДЕК „Константин Кирил Философ“ и продължава образованието си в СУ „Св. Климент Охридски“ специалност „Новогръцка Филология“, специализира в университетите в Атина и Янена. Започва ΙΤ кариерата си в българското подразделение на водещата американска хостинг компания Aplus.net, а от есента на 2008 е част от екипа на favit.com. Отговорен е за маркетирането и промотирането на услугата, връзката с потребителите и партньорите на favit.
Какво е интернет маркетинг според Вас? Какви са предимствата и недостатъците му?
– Интернет маркетингът е маркетинга на информираните решения и резултати. В интернет много лесно може да се получи обратна връзка, да се събере нужната информация дали дадено послание работи или не, как се приема от потребителите, от кои потребители и тн. Всичко това може да се случи без допълнително заплащане за съмнителни и често мъгливи метрики, каквито предоставя „офлайн“ средата. Предимствата на онлайн маркетинга са неговата достъпност и възможността много лесно да се приложи. Недостатъци? Подценяването и съответно надценяването на възможностите на интернет маркетинга са недостатъци, но не на средата, а на хората в нея.
Кои са най-ефективните интернет маркетинг канали за Вас?
– Зависи от редица фактори, като основният винаги е: Къде е аудиторията ви, къде са клиентите ви? Ако клиентите са предимно във facebook, то и нашето послание ще трябва да се разпространява по този канал. Ако са предимно в някой форум, ще трябва да присъстваме там (и там). Аз бих обърнал въпроса и дали сравнение с изстрелването на сателит. Сателитът е качен на совалка, тя има двигатели и на свой ред е качена върху други двигатели, които я изстрелват, отделят се и единствено сателитът достига орбита. Сателитът, в нашия случай – посланието е истински важното и посланията ни трябва да се натрупват количествено и качествено в среда, която по възможност контролираме максимално (корпоративният ни блог, каналът ни в youtube). Каналите са като племената – неустойчиви в интересите и големината си. Бърз пример е възходът и падението на MySpace. Не бих отличил един канал като най-важен или най-ефективен – кой би отсъдил така за ТВ, радио или принт?
Каква стратегия бихте препоръчали на непрофесионалисти, които започват да се занимават с интернет маркетинг, за да популяризират бизнеса си?
– Никога да не подценяват човешката нужда от разбиране и изслушване.
„Най-големият проблем в живота на всеки човек е да си намери слушател. Но е невъзможно да се осъществи, тъй като всички останали са заети със същото — търсене на собствени слушатели“ В. Суворов
Препоръчвам им да имат търпението да слушат, за да отговарят по-добре на нуждите на клиентите си, да ги разбират. Доброто слушане е половината на хубавото говорене.
Бихте ли споделили за какво ще говорите на семинара “Интернет маркетинг с нулев бюджет”?
– Ще говоря защо е важно да диферсифицираме каналите които използваме в онлайн маркетинговите ни усилия и за възможностите за създаването на собствени такива.
Работата ми е свързана с непрестанното поставяне под въпрос на утвърдени принципи и приети постулати. За да видя дори най-малката си идея пресъздадена от екипа онлайн, трябва да се боря за нея, както руснаците са се борили за Сталинград, да я защитавам, да я подобрявам, но преди всичко да я осиновя, да я направя част от ежедневието ми. Когато не се боря за идеите си, гоня съотборниците си по пътищата и пътеките на страната с колело или гоня шайбата по леденото поле, тогава пък се раждат нови идеи и цикъла се затваря.
Бихте ли ни разказали нещо интересно за Вас и Вашата работа? Какво Ви предстои тази година?
– Предстоят ми много пътувания и много нови контакти, вероятна смяна на континента, времето ще покаже, ще разказвам в блога си, следете го.
Пресна новина в “Дневник”: управляващата десноцентристка коалиция в Естония била спечелила проведените в неделя парламентарни избори. Според агенция „Франс прес“ тя щяла да има 56 от общо 101 места в парламента. Сиреч – абсолютно мнозинство.
Под новината се мъдрят два постинга. Първият от тях – на някой си Иван К., поздравява естонците и фиксира изоставащата позиция на България с думите: “Браво. Скоро ще гледаме на Естония като на Чехия.” Вторият – charlyb – очевидно не се интересува особено много от Естония. Интересува се обаче как и към какво ще гледа изпадналата му родина: “Скоро ще гледаме на Африка като на Северна Америка.”
Многозначителни мнения – симтоматични за българския клюмнал гребен. В хода на процесите, които промениха завинаги окупираните от съветската армия и прикачени към Източния блок страни, бяхме редом с Естония, хронологически даже преди нея. Бяхме редом и с Чехия, която сега се сочи като ориентир за естонците. Вече не сме редом с тях. Вече сме на крачка от това да гледаме на Африка като на Северна Америка.
Ще възразите, че това е хипербола. Може и да е така. Да гледа на Африка като на въжделена териотиря е привилегия, достъпна май само за една страна в света – Бангладеш. Например хуманитарната криза, която се вихри в момента на границата между Либия и Тунис, се дължи на десетките хиляди бангладешки гастарбайтери, които днес бягат от джамахирията, където работеха най-черната работа.
И все пак – бягат. Има българи, които предпочитат да останат, например защото не могат да натоварят автомобила си на осигуреното им возило. Има българи, за които Кадафи е читав държавник, а бунтуващите се срещу него – бандити. Точно както има българи, бленуващи по Тодор Живков, които смятат, че демокрацията е най-лошото нещо, което се е случило в страната им. Или както имаше хиляди лекари и медицински сестри, които останаха да гурбетчийстват в Либия, докато режимът на същия този Кадафи се гавреше с техните колеги – и разиграваше родината им като маймуна.
Има ли това нещо общо с черногледството да се смяташ за безнадеждно изостанал сред побратимите си от бившия Източен блок – и да пророкуваш, че както сме тръгнали, скоро Африка ще ни се вижда като Америка? Бих казал, че има. И веднага ще го докажа: в България – за разлика от Естония, не се случи втора изборна победа на дясна коалиция. И най-вероятно няма да се случи и за в бъдеще.
Това е най-малкото странно. Защото пък ако нещо изобщо се е случвало в течение на тези двайсет години, за да се промени тази страна, то това се дължи единствено на усилията на десните превителства, управлявали общо към мандат и половина, или цифром и словом шест години. (Не причиславам тук нито “правителството на Мултгигруп” на Любен Беров, нито пък тъй наречения цар, доведен от бивши кадри на ДС и настоящи олигарси, за да спасява положението в интерес на червените, нито пък псевдодесния Бойко Борисов, който с пословична поврътливост играе по свирката на Кремъл.) И обратното: всички леви правителства са завършвали мандата си с катострофален резултат. А две от тях – това на Луканов и това на Жан Виденов – с катострофален в най-високия смисъл на думата – иначе казано: с национална катастрофа.
Тези катастрофи би трябвало да се помнят. Българинът (дори той!) едва ли има толкова къса памет, та да е забравил гладната Луканова зима и фалита на България, когато три години и нещо по-късно гласува за чревените и доведе на власт Жан Виденов. И едва ли беше забравил същият този Жан Виденов с банковото ограбване на страната ни, кредитните милионери, 520-те процента инфлация и заплатите по десетина долара, когато четири години по-късно гласува за Симеон, а осем години след това – отново за комунягите. На какво се дължи тази упорита амнезия?
Според мен на един основен народопсихологически фактор: българинът вярва на другите, а не на себе си, нито пък в себе си. Паметта и личния опит не значат нищо, щом някой почне сладко-сладко да го лъже, че ще донесе “сполука” или че ще “оправи” България за 800 дни. Тоест българинът вярва тогава, когато от него не се изисква той да осъществи промяната. Когато бива оставян на мира – като зрител или като участник в голямата масовка – докато други, по-умни и високопоставени, водят страната и се грижат за личните съдби на нейните граждани.
Казвам “граждани”, ала думата не е точна – “поданици” е точната дума. Няма друга дума, която да приляга на онези, които копнеят да бъдат подкарвани към кошарата като стадо овце под гегата на овчаря. И както за овцете е нужна буца сол, така за българския поданик е нужно светло бъдеще. Той не обича да му казвате, че трябва да си затяга колана, че трябва да бъде инициативен и предприемчив, че държавата разчита именно на тази му инициативност. Той обича да чува, че живее в “социална държава”, че някой се грижи за него, определя заплатата му, гарантира му справедливост, наказва лошите и казва кое е добро и кое – зло. Нещо повече – той обича да чува и това, че самата България е овчица, за която някой се грижи с гега в ръка, че и тя си има пастир в лицето на едни братушки, с които ни свързва дружба “от векове за векове”.
Тази народопсихология няма нищо общо с лявото мислене – както може би на пръв поглед изглежда. Става дума за инерция, а не за идеология. За страх от свободата, защото тя е и отговорност, защото живеейки в свобода, трябва да правиш личен избор всеки миг. Само пазенето на статуквото – и то онова отпреди двайсет години, зле маскирано като демокрация, ти гарантира възможността да живееш без личен избор. Да вземаш това, което ти “дават”, да вървиш натам, накъдето са “казали отгоре”, да следваш ценностите, които ти натрапват политици и медийни подлизурковци. И само тази инерция ти дава успокоителния поглед назад – кара те да мислиш, че една основна част от живота ти, протекла по време на социализма, не е била напразна, че ти не си живял в идиотщина, лъжа и равенство в мизерията – а си имал битие, изпълнено с някакъв (макар и илюзорен) смисъл.
Това е основната причина, поради която виждаме Естония като Чехия (и правилно виждаме – Естония е като Чехия, а ние не сме като тях!) – и поради която ни заплашва перспективата да видим и Африка като Америка, от гледна точка на нашето мизерно дередже. Затова и няма да ни се случи дясна коалиция да управлява два мандата, та да тури нещата поне донякъде в ред.
Естествено – за последното си има и други причини – и те са свързани с проблематичната типология на българската десница. До неотдавна същата сочеше с гордост типично българския прецедент – че единствено в България започналите промените партии са оцелели до ден днешен. Вярно е – в България има СДС, докато в Полша отдавна няма Солидарност и в Чехия няма Граждански форум. Само че май точно в това е бедата: че десницата оцелява, че вече цяло десетилетие се занимава със собственото си оцеляване. Тя бе създадена не да оцелява, а да промени България – и тази и мисия остана неизпълнена. Досегашното й политическо битие изхаби нейните лидер – да не говорим за многото грешки и грехове, които бяха допуснати.
За да не се стигне до това българите отново да гласуват за червените, забравяйки безобразието, наречено “тройна коалиция”, трябва да се появи нова десница – с нови хора и нови мащаби на своите политически проекти. Която да не мисли за оцеляване – а за ново Възраждане – и която наистина да възроди родината, похабена от половин век комунизъм и две десетилетия преход към днешното безвремие.
Особено на пролет желанието да свалим някой и друг килограм надделява. В борбата с кантара често обаче се пренебрегват негативните ефекти. Кои са най-популярните диети и вредите от тях?
Независимо дали са успешни или не, понякога диетите стопяват не само килограмите, а и собственото здраве. Колко ефикасни са всъщност 10 от най-популярните методи за отслабване? Диетологът д-р К. Лауперт-Дайк разяснява.
Отслабване по време на сън
Концепцията предвижда следното: който вечерно време не поема въглехидрати /картофи, спагети, ориз, хляб, плодове и сладкиши/, изгаря мазнини през нощта и така отслабва. При някои хора тази диета функционира много ефикасно, но има и недостъци. Ако храненията са само три на ден, то това често не е достатъчно за жените и може да възникне заплахата от атаки на глад.
Препоръчително е закуската да е по-обилна, но пък така при мнозина апетитът се възбужда допълнително. Има и още нещо – препоръчваните в тази диета рецепти не са съставени винаги по най-оптималния начин. Изводът: теорията на множеството по-леки хранения, които стимулирали изгарянето на мазнините, не е доказана научно. А този, който не се движи достатъчно, и без това не изгаря никакви мазнини през деня.
Уейт Уотчърс
Тази теория се опира на принципа на оценката в точки на хранителните продукти и ястията и предвижда ежедневното приемане на определено количество точки. Плюсът на тази диета е, че прилагащите я се научават да консумират повече плодове и зеленчуци, тъй като те са с по-малко точки.
Но има и минуси – като този, че всички храни трябва да се проверят в таблиците и твърде много време отива за пресмятания. Може освен това да се случи да попаднете на необучен професионално треньор – например напреднала в материала домакиня, която проектира собствените си забележителни постижения върху участниците в курса.
Още нещо – консумираното при тази диета количество белтъчини често е толкова малко, че води освен до намаляване на мазнините, и до отслабване на мускулатурата. Друг недостатък на концепцията е и това, че здравословни храни като маслото, олиото и ядките се демонизират. Изводът: прилагащите диетата се мотивират към твърде бедно на мазнини и захари хранене.
Гликс /гликемичен индекс/
Това е диета, базирана на ускорената обмяна на веществата, която уж се препоръчва и от лекарите. Храните се делят на подходящи /такива, които не покачват кръвната захар след консумацията им/ и неподходящи. Всички храни се измерват в така наречения гликс-фактор, съобразно с който се определят дневните норми. Положителното в тази диета е, че пълнозърнестите продукти са предпочитани пред тези от бяло брашно. А недостатъците са най-напред в обещанието за отслабване с пет килограма за по-малко от десет дни – нещо, което не е здравословно.
Храненията се „вкарват“ в твърда система с конкретни рецепти за сутрин, обед и вечер. Прилагащите тази диета се случва да развият страхове при приемането на определени хранителни продукти. За здравословни се определят храни, които всъщност не са такива. Най-общо казано – тази диета е твърде строга и не отчита в достатъчна степен съдържанието на витамини и минерали в храните.
Диета според кръвната група
В зависимост от кръвната група храните се делят на препоръчителни, неутрални и проблематични. Този, който приема само препоръчителните и неутралните храни, отслабва, тъй като тялото се освобождата от мазнини и отрови.
Недостатъкът на тази диета е, че в зависимост от кръвната група от менюто се изключват храни, които са принципно здравословни. Хората с кръвна група нула, например трябва да избягват лещата, овеса, пшеницата и портокалите. От научна гледна точка диетата е по-скоро безсмислица.
Диета „Бригите“
При тази диета хранителните продукти се делят в съотвествие с енергийната си плътност на подходящи, по-малко подходящи и неподходящи. Предимството е в това, че рецептите са балансирани и добре обмислени. А ето и недостатъците: този, който наистина е с наднормено тегло, се нуждае по правило от повече подкрепа, отколкото само от указания чрез рецепти.
Освен това не се атакуват причините за наднорменото тегло, а и приложението на тази диета не е никак евтино. Изводът: няма да е безмислено да се прегледа класификацията на храните и да се добие представа кои от тях благоприятстват намаляването на теглото.
Разделното хранене
Тази теория е била замислена първоначално като терапия за лечение на бъбречни заболявания. Доброто в нея е, че мотивира към консумацията на повече плодове и зеленчуци, както и на по-малко преработени храни. Но и при нея съществува рискът от бързо възвръщане на килограмите – покрай често твърде малкия дял на белтъчините.
Малък е и делът на млякото и млечните продукти, което може да доведе до дефицит на калций, респективно – до остеопороза. Изключването на варивата от менюто също е минус и изобщо чрез разделянето на храните, съдържащи белтъчини и тези, които съдържат въглехидрати, тялото не винаги преработва и абсорбира оптимално веществата.
Метаболитен баланс
Това е хранителна програма, създадена от германския диетолог Волфганг Фунфак. На основата на лабораторните стойности от кръвната картина на пациентите произволно се посочват подходящите и неподходящите храни, определени според не напълно достоверен и научно недоказан принцип на ротация.
Минусът на тази теория е в това, че строго фиксираната концепция за всеки участник не позволява никаква гъвкавост и изисква доста усилия при пазаруването и готвенето. Тези, които препоръчват диетата, по правило нямат квалификация в сферата на храненето и поведенческата терапия. Но диетата определено се популяризира много успешно, маркетингът е отличен. Разпространението й чрез лекари и лечители й придава сериозност. Но всъщност става дума за несериозна концепция.
Средиземноморска диета
Под това название всеки разбира нещо различно. Обичайната интерпретация е: много зехтин и ежедневно по чаша червено вино – така, както се хранят селяните на остров Крит. Къде е проблемът? Класическият средиземномерски начин на хранене не би могъл да бъде пренесен автоматично към всяка друга географска ширина, тъй като селяните са хора, полагащи тежки физически усилия.
Изводът? Зехтинът със сигурност ще обогати менюто ни, но все пак не бива да се прекалява с употребата му, тъй като в крайна сметка една супена лъжица съдържа 100 калории. Чашата червено вино би се отразила много добре на мнозина, но не бива да се забравя, че ограничава изгарянето на мазнините, във връзка с което не е препоръчителна при намеренията за намаляване на теглото.
Гладолечението
Този метод е един от най-популярните. След един или два разтоварващи дни, в които се консумират предимно плодове и оризова или овесена каша, се започва с истинските пости, продължаващи между една и три седмици. Пият се изключително и само зеленчукови и пловоди сокове, минерална вода и чай. Предимството на тази диета е, че допринася за развитието на по-съзнателно отношение към яденето и съдържащите се в храните вещества.
Минусите – мускулатурата отслабва, по този начин се стимулира ефектът на бързото възвръщане на килограмите след диетата. Случва се и някои гладуващи хора да започнат да миришат силно, тъй като при пречистването на организма дъхът може да замирише на ацетон. Равносметката за този вид диета е, че хората, които отслабват чрез глад, си възвръщат само след година теглото отново и обичайно тежат повече, отколкото преди постите.
Тинк танковете в България са блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение до масовото съзнание, смята авторката на бестселъра „Експертите на прехода“
Георги Георгиев
„Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш“ „Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар“
ДОСТЕНА ЛАВЕРН е родена в Пловдив. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а след това и американския колеж „Гладстоун“ в Портланд, САЩ. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология от Академията за социални изследвания в Париж. Живее в Страсбург. Журналист е в списанието за култура на френския всекидневник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас“. Президент е на Националния делфийски комитет във Франция, програмен директор на няколко международни програми и фестивали за литература.
– Как ви звучи словосъчетанието „деца соросчета“?
– „Децата на Сорос“. Да, така се нарича една от главите в книгата. Смисълът е, че фондацията на Джордж Сорос е мястото на зараждането на много от организациите, с които се занимавам. Американската агенция за международно развитие (USAID) и Сорос са двата основни донора на българските тинк танкове или неправителствени организации, с които аз се занимавам в тази книга. „Деца на Сорос“ има не само в България, има ги и на много други места, в които са създадени фондации на Сорос. Те са не само експерти в тинк танкове, те са и хора, които се занимават с наука, с изкуство, с литература. Литературно-културните среди от 90-те години вече нямаха държавно финансиране и всъщност Сорос беше един от основните донори, които формираха определени интелектуално-артистични кръгове.
– Как се получава този механизъм на изтеглянето на държавата от областта на обществените науки, на формиране на идеи и замяната на държавното присъствие с частно такова и по-скоро с външно присъствие?
– Една от основните тези на тази книга е, че т.нар. преход не тече само в източните страни, а и на Запад. Изтеглянето на държавното финансиране от обществените сфери на образование, на науката и изкуството е процес, който засяга цяла Европа.
– Не е ли започнал по-рано на Запад?
– Не съвсем, като това е най-интересното. В много отношения източните и балканските страни са авангард на процесите, които се случват през 90-те години на XX век и през първото десетилетие на новото столетие – както по отношение на политиката спрямо малцинствата, така и спрямо стратегическите сфери и предприятия. Ние сме един вид лаборатория, както е например Гърция по отношение на драстичните мерки за „борба“ с финансовата криза.
Но да се върнем на предишния въпрос. В България тези финансирания (на обществената сфера) чрез организациите на гражданското общество са външни. Докато на Запад, особено в САЩ, те са най-вече частно-корпоративни или дори държавни. Трябва обаче да отбележа, чe през последните години във Франция също се наблюдава и външно финансиране на тинк танкове. В България по стечение на обстоятелствата финансирането на тинк танковете е външно, дори в началото 100% външно, най-вече с американски произход. Говорим за „Отворено общество“, USAID, но и за цялата плеяда фондации, създадени през 80-те години в Америка около Националната фондация за демокрация (NED): „Фрийдъм хаус“, Международния републикански институт и т.н., които действат в общо поле, свързано с външнополитическите интереси на САЩ и на определени икономически кръгове. След 80-те години това са не толкова кръгове на индустриалния, колкото на финансовия капитал. Именно Джордж Сорос е продукт на тази трансформация на филантропите на индустриалния капитал в един нов вид филантропски организации, свързани с финансовия капитал.
– Имат ли рождена дата спонсорите на българските тинк танкове? Твърди се, че те водят началото си от 80-те години на XX век и че появата им е свързана с т.нар. неоконсервативна революция.
– Неоконсервативната революция действително продуцира създаването на определен тип организации като тези, за които говорих преди малко – NED, „Фрийдъм хаус“, Националния републикански институт и т.н. Те са плод на сложни процеси на сливане на различни интелектуално-политически кръгове, на тяхното трансформиране, в тях присъстват както икономисти от Световната банка и Чикагската школа, така и бивши троцкисти, т.нар. десни болшевики. САЩ финансират както леви, така и десни тинк танкове, например в Чили, за да се оформи т.нар. ляво-десен минимален либерален консенсус. Затова е и интересен феноменът тинк танк, защото той е институционален механизъм за продуцирането на ляво-десен консенсус. Той не е само идеологически стожер на неолиберализма, а е по-скоро внедряване на определен тип организация на политико-интелектуалното пространство, където се преплитат международни организации, политически и академичен елит и неправителствен сектор.
– С каква цел?
– Целта е размиването на границите между обществените и частните, националните и наднационалните интереси и създаването на сиви зони, където държавни фигури действат от името на частни институции и обратното. Получава се много непрозрачна сфера, в която е трудно човек да ги идентифицира, да определи тези интереси и да реагира – било в интелектуален дебат, било то по политически начин чрез урната, и да упражнява обществен контрол.
– От друга страна, тези хора твърдят, че се борят за прозрачност в държавната сфера, за повече граждански контрол?
– Узурпирането на термина „граждански контрол“ в случая служи именно на такъв интерес. Т.е. да наричаме нещото по начин, по който всъщност му изземваме същността. Като се говори за наличието на граждански контрол, такъв като че ли се заявява в публичното пространство като истински съществуващ. Всъщност той не съществува.
– Излиза, че тези тинк танкове или неправителствени организации, създадени у нас с външна помощ, узурпират дадени понятия като „борба с корупцията“, „свобода на словото“, „развитие на гражданското общество“ и после ги използват. С каква цел? Те се представят като носители на тези ценности, като техни изразители, те се представят като хората, които знаят как най-добре и правилно могат да бъдат реализирани, но с каква цел?
– Целта е да се изземат тези функции и никой друг да не може да бъде представител на тези функции.
– Но какво им носи това? С користна цел ли се прави? Грубо казано, печелят ли пари от това нещо?
– Вижте, за разлика от академичната общност, тинк танковете имат достъп до финансови ресурси, за които академията изобщо не може да мечтае. Хората от този сектор се възползват от тези съществени ресурси и поради това те стават един вид лидери на мрежи на проекти, в които се включват и академичните институции, но по определени линии и наложени условия. Те имат определен достъп до методи и терминологии на изследвания, които поради тази финансова причина биват налагани на традиционно академични среди, задушени от липсата на такива средства.
– Външното финансиране на неправителствените организации, за които говорите в книгата, в каква степен определя техните цели и задачи в България? Доколко се реализира поговорката „Който плаща, той и поръчва музиката“?
– Тук дебатът е огромен. Става дума за един вид преговори между локалните изразители на глобалното, каквито са тези неправителствени организации, и спуснатите им отгоре парадигми. Има пространство за преговори, но аз като изследовател смятам, че то е изключително стеснено. Много изследователи коментират, че те не успяват да откликнат на проблематиката, която е тук, а по-скоро налагат схеми отвън.
– „Странното преоткриване на корупцията“ сред тях ли е?
– Цитирате Иван Кръстев, който съм цитирала в книгата. Действително в тази статия той обяснява много добре какво се случва с проблематиката корупция. Интересно е, че тя е писана най-напред на английски, но дори и преведена на български, е познавана от много тесен кръг хора. Тъй като темата корупция работи в общественото пространство като първичен нагон за борба срещу несправедливостта и злото, тя лесно бива използвана за налагането на чужди икономически интереси. Чрез промяна на законодателството, чрез лобиране в парламента, засягащо определени големи проекти, например енергийни, се налагат външноикономически интереси и се изчистват територии от възможността да се конкурират на пазара както в икономически смисъл, така и в интелектуален смисъл. Тук става дума за паралелни процеси. Както в икономически, така и в интелектуален смисъл тези територии биват блокирани, изсмукани и изчистени за реакция.
Парадоксално е, че говорим за свободен пазар, защото изобщо не става дума за такъв или за спонтанна инициатива. Това беше нещото, което открих, когато писах тази книга. Пазарът на проектите, интелектуалният пазар не е свободен пазар. Дори икономическият ни пазар не е свободен. Неолиберализмът не се прилага чрез свободен икономически пазар както твърди например тинк танкът на Красен Станчев (Институтът за пазарна икономика – б.р.). Неолиберализмът всъщност не може да се наложи без държавата. За разлика от говоренето, в което гражданското общество се съпротивлява на държавата, в реалността неслучайно Центърът за изследване на демокрацията е разположен срещу Министерството на външните работи, неслучайно те работят заедно с държавната администрация, защото държавата е изключително необходим партньор на подобни политики.
– Възможно ли е, ако тинк танкове бъдат оставени без политическата подкрепа на страната донор, в случая САЩ, те да налагат самостоятелно на държавата своите виждания и политики?
– Става дума за две паралелни писти за натиск – от една страна, политическа, по официалните канали, и от друга – чрез тинк танковете, които се спонсорират от американски донори.
Трябва да отбележим също, че тинк танковете се включват и в сложни международни мрежи, които са и европейски мрежи. Брюксел е пълен с тинк танкове, които също работят с американски партнори и мрежи. Дотолкова, доколкото Европа не може да излъчи собствена политика по отношение както на социалната политика, така и по отношение на стратегическата военна политика, тези тинк танкове се оказват до голяма степен проводници на държавно-икономически интереси на Америка, но и на интересите на глобалния финансов капитал, който вече не е само национално оцветен.
– Как става разпълзяването на тази мрежа след 1989 г. не само у нас, а и в Източна Европа? Спонтанен ли е процесът, или има план?
– Има ги и двете неща. Но доколкото т.нар. Интернационал на експертите, за който говорят някои автори, се оформя като корпоративна група на различни нива, те вече действат за собствените си интереси на професионално, а не само на политическо, ниво.
– Тези хора вярват ли в това, което правят? Когато говорят за принципите на демокрацията, влюбени ли са в тях?
– Мисля, че до голяма степен са си повярвали. Много е трудно човек да си плюе в лицето всеки ден, когато отива на работа. Може би се случва и с мен, и с други хора, т.е. в един момент решаваме, че служим на някаква кауза, но същото време дълбоко в себе си знаем, че тя не е това, за което я мислим. Не го казвам, за да ги оправдая. Един от тези български лидери на тинк танкове демонстрира такава раздвоеност между собствената морална позиция и това, което трябва да се направи. Той казва например по време на една дискусия за бомбардировките над Югославия: Да, много е тъжно, че се бомбардират невинни хора, но прагматичната позиция на България в случая неминуемо трябва да бъде такава (да се дадат коридори на НАТО), защото това ни вкарва в еди каква си геополитическа позиция на Запада. Той явно има двойствено отношение към реалността.
– Да поговорим за казуса с Косово. По времето на кризата тези хора – Иван Кръстев, Огнян Минчев, Евгений Дайнов и други, казваха, че трябва да се бомбардира Югославия, при положение че българският народ казваше точно обратното…
– И след няколко години същите тези хора коментираха във в. „Култура“, че е настъпил огромен разрив между елитите и обществото…
– Да, установяват го с почуда, при положение че спомогнаха за този разрив, но да се върнем на Косово. Появяват се, казват обратното на това, което мисли над 80% от българския народ, в същото време това, което говорят, по някакво странно съвпадение отговаря на позицията на САЩ, които пък също по някакво съвпадение се явяват донори на техните организации…
– Вие казахте всичко, нямам какво да допълня. Следващият казус – войната срещу Ирак, също беше много интересен. Те пак защитиха американската позиция, но по някакъв начин се изложиха на голям риск, защото се противопоставиха на „Стара Европа“, а после пък дойде Обама. И в един момент Америка излезе с ново лице, с нов дискурс. За разлика от 90-те години на XX век и в Европа, и в САЩ вече има и „други“ гласове.
– Може ли да се каже, че се осъзнава „вредата“ или може би неползата от тези тинк танкове?
– Започва да се разкрива механизмът, по който те налагат определен политически дебат. Те определят рамките на този дебат, формират донякъде и фалшивите му дилеми, черното и бялото на дебата. Въпросът е да се изкажат и други мнения, и друг опит да влезе в дискусията. Те се явяват нещо като ограничителни рамки на възможността на друг интелектуален опит да излезе на повърхността и да влияе върху развитието на обществото. Те са нещо като блокиращи ензими, които не допускат друг тип мнение да стигне до масовото съзнание. Тинк танковете в България не са допринесли за критическата публичност на общественото пространство, за което те претендират. Но не можем да говорим за конспиративна теория. Смятам обаче, че апатията е най-лошият резултат. В един момент обществото се оказва сираче, което не може да се самоорганизира, няма достъп до себе си чрез медиите, чрез публичното пространство. Не е толкова страшно да вмениш някаква идея на обществото. По-страшно е да го изключиш, да няма значение какво мисли, да не може да се самоизрази…
– Защото каналите за това са вече затворени, включително с участието на тези хора…
– Да, макар те да не са основният и единствен играч. Те са един от възможните интерпетивни ключове на реалността на прехода, но не са цялата реалност.
– Нашите тинк танкове раздвоени ли са между САЩ и Европа?
– Франция като представител на Европа е особено ненавиждана, макар сега Франция да е загубила вече ореола си на стълб срещу американския неоимпериализъм. Но доколкото иракската криза го показа, изборът САЩ или Европа е винаги в полза на САЩ при нашите тинк танкове. Въпреки че сега с изтеглянето на USAID от България те се ориентират към европейско финансиране.
– Какво е бъдещето на българските тинк танкове, ако се лишат от пъпната връв, която ги свързва с американските им донори?
– Не мога да предвидя бъдещето, но мога да кажа, че тинк танковете в Европа все повече набират сила и може би нашите ще станат част от общоевропейския тинк танковски корпоративен елит. Доколко обаче те ще успеят да наложат собствения си модел е друг въпрос, защото скоро ще бъдем изправени пред тежки кризи, които надали ще бъдат толкова управляеми, както някои хора си мислят.
http://www.duma.bg/
Който го е заинтересувал по-горе дискутирания проблем, може да прочете и едни мнение, приложено под статията „Каква всъщност е ползата от всичко това?“
Чета съжденията на едно розово, пухкаво прасенце, което явно се изживява, като някакъв майстор на перото, а всъщност е един посредствен поръчков драскач и не вярвам на очите си, как е възможна подобна наглост. Всъщност подобните нему креатури, какво ли не правят за пари, та той за какъв Дявол да се смущава…
Като дете тренирах борба. Спечелих не една национална и международна титли. Но след 1989 нещата се промениха. В страната цареше анархия и докато едни скачаха по площадите, с няколко приятелчета се организирахме в група по „силово застраховане“. Минавахме по кварталните магазинчета и принуждавахме собствениците да подписват договори. Който отказваше или го пребивахме по тъмно или му разбивахме магазина.
