.

Eдвин Сугарев

Пресна новина в “Дневник”: управляващата десноцентристка коалиция в Естония била спечелила проведените в неделя парламентарни избори. Според агенция „Франс прес“ тя щяла да има 56 от общо 101 места в парламента. Сиреч – абсолютно мнозинство.

Под новината се мъдрят два постинга. Първият от тях – на някой си Иван К., поздравява естонците и фиксира изоставащата позиция на България с думите: “Браво. Скоро ще гледаме на Естония като на Чехия.” Вторият – charlyb – очевидно не се интересува особено много от Естония. Интересува се обаче как и към какво ще гледа изпадналата му родина: “Скоро ще гледаме на Африка като на Северна Америка.”

Многозначителни мнения – симтоматични за българския клюмнал гребен. В хода на процесите, които промениха завинаги окупираните от съветската армия и прикачени към Източния блок страни, бяхме редом с Естония, хронологически даже преди нея. Бяхме редом и с Чехия, която сега се сочи като ориентир за естонците. Вече не сме редом с тях. Вече сме на крачка от това да гледаме на Африка като на Северна Америка.

Ще възразите, че това е хипербола. Може и да е така. Да гледа на Африка като на въжделена териотиря е привилегия, достъпна май само за една страна в света – Бангладеш. Например хуманитарната криза, която се вихри в момента на границата между Либия и Тунис, се дължи на десетките хиляди бангладешки гастарбайтери, които днес бягат от джамахирията, където работеха най-черната работа.

И все пак – бягат. Има българи, които предпочитат да останат, например защото не могат да натоварят автомобила си на осигуреното им возило. Има българи, за които Кадафи е читав държавник, а бунтуващите се срещу него – бандити. Точно както има българи, бленуващи по Тодор Живков, които смятат, че демокрацията е най-лошото нещо, което се е случило в страната им. Или както имаше хиляди лекари и медицински сестри, които останаха да гурбетчийстват в Либия, докато режимът на същия този Кадафи се гавреше с техните колеги – и разиграваше родината им като маймуна.

Има ли това нещо общо с черногледството да се смяташ за безнадеждно изостанал сред побратимите си от бившия Източен блок – и да пророкуваш, че както сме тръгнали, скоро Африка ще ни се вижда като Америка? Бих казал, че има. И веднага ще го докажа: в България – за разлика от Естония, не се случи втора изборна победа на дясна коалиция. И най-вероятно няма да се случи и за в бъдеще.

Това е най-малкото странно. Защото пък ако нещо изобщо се е случвало в течение на тези двайсет години, за да се промени тази страна, то това се дължи единствено на усилията на десните превителства, управлявали общо към мандат и половина, или цифром и словом шест години. (Не причиславам тук нито “правителството на Мултгигруп” на Любен Беров, нито пък тъй наречения цар, доведен от бивши кадри на ДС и настоящи олигарси, за да спасява положението в интерес на червените, нито пък псевдодесния Бойко Борисов, който с пословична поврътливост играе по свирката на Кремъл.) И обратното: всички леви правителства са завършвали мандата си с катострофален резултат. А две от тях – това на Луканов и това на Жан Виденов – с катострофален в най-високия смисъл на думата – иначе казано: с национална катастрофа.

Тези катастрофи би трябвало да се помнят. Българинът (дори той!) едва ли има толкова къса памет, та да е забравил гладната Луканова зима и фалита на България, когато три години и нещо по-късно гласува за чревените и доведе на власт Жан Виденов. И едва ли беше забравил същият този Жан Виденов с банковото ограбване на страната ни, кредитните милионери, 520-те процента инфлация и заплатите по десетина долара, когато четири години по-късно гласува за Симеон, а осем години след това – отново за комунягите. На какво се дължи тази упорита амнезия?

Според мен на един основен народопсихологически фактор: българинът вярва на другите, а не на себе си, нито пък в себе си. Паметта и личния опит не значат нищо, щом някой почне сладко-сладко да го лъже, че ще донесе “сполука” или че ще “оправи” България за 800 дни. Тоест българинът вярва тогава, когато от него не се изисква той да осъществи промяната. Когато бива оставян на мира – като зрител или като участник в голямата масовка – докато други, по-умни и високопоставени, водят страната и се грижат за личните съдби на нейните граждани.

Казвам “граждани”, ала думата не е точна – “поданици” е точната дума. Няма друга дума, която да приляга на онези, които копнеят да бъдат подкарвани към кошарата като стадо овце под гегата на овчаря. И както за овцете е нужна буца сол, така за българския поданик е нужно светло бъдеще. Той не обича да му казвате, че трябва да си затяга колана, че трябва да бъде инициативен и предприемчив, че държавата разчита именно на тази му инициативност. Той обича да чува, че живее в “социална държава”, че някой се грижи за него, определя заплатата му, гарантира му справедливост, наказва лошите и казва кое е добро и кое – зло. Нещо повече – той обича да чува и това, че самата България е овчица, за която някой се грижи с гега в ръка, че и тя си има пастир в лицето на едни братушки, с които ни свързва дружба “от векове за векове”.

Тази народопсихология няма нищо общо с лявото мислене – както може би на пръв поглед изглежда. Става дума за инерция, а не за идеология. За страх от свободата, защото тя е и отговорност, защото живеейки в свобода, трябва да правиш личен избор всеки миг. Само пазенето на статуквото – и то онова отпреди двайсет години, зле маскирано като демокрация, ти гарантира възможността да живееш без личен избор. Да вземаш това, което ти “дават”, да вървиш натам, накъдето са “казали отгоре”, да следваш ценностите, които ти натрапват политици и медийни подлизурковци. И само тази инерция ти дава успокоителния поглед назад – кара те да мислиш, че една основна част от живота ти, протекла по време на социализма, не е била напразна, че ти не си живял в идиотщина, лъжа и равенство в мизерията – а си имал битие, изпълнено с някакъв (макар и илюзорен) смисъл.

Това е основната причина, поради която виждаме Естония като Чехия (и правилно виждаме – Естония е като Чехия, а ние не сме като тях!) – и поради която ни заплашва перспективата да видим и Африка като Америка, от гледна точка на нашето мизерно дередже. Затова и няма да ни се случи дясна коалиция да управлява два мандата, та да тури нещата поне донякъде в ред.

Естествено – за последното си има и други причини – и те са свързани с проблематичната типология на българската десница. До неотдавна същата сочеше с гордост типично българския прецедент – че единствено в България започналите промените партии са оцелели до ден днешен. Вярно е – в България има СДС, докато в Полша отдавна няма Солидарност и в Чехия няма Граждански форум. Само че май точно в това е бедата: че десницата оцелява, че вече цяло десетилетие се занимава със собственото си оцеляване. Тя бе създадена не да оцелява, а да промени България – и тази и мисия остана неизпълнена. Досегашното й политическо битие изхаби нейните лидер – да не говорим за многото грешки и грехове, които бяха допуснати.

За да не се стигне до това българите отново да гласуват за червените, забравяйки безобразието, наречено “тройна коалиция”, трябва да се появи нова десница – с нови хора и нови мащаби на своите политически проекти. Която да не мисли за оцеляване – а за ново Възраждане – и която наистина да възроди родината, похабена от половин век комунизъм и две десетилетия преход към днешното безвремие.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=5118&rid=154