Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност”.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това “признание”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това “зрелост”.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това “увереност в себе си”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това “простота”.
Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това “позиция на здравословния егоизъм”. Сега го наричам “любов към самия себе си”.
Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е “скромност”.
Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това “реализация”.
Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка “мъдрост на сърцето”.
Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам: “Това е животът!”
Чарли Чаплин Реч на собствената му седемдесетгодишнина
„Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…“
Дами и господа, вие отваряте първа страница на едно ужасно четиво. Длъжен съм като автор да ви кажа, че това е страхотна простотия. Ако не понасяте такива неща, по-добре не го четете. Да, аз го писах, но ви уверявам, че никога не съм го чел и не бих го прочел за нищо на света. Всъщност нека ви напомня още веднъж, че тук ще чуете неща, от които ще ви настръхне косата, затова пък на тези от вас, които нямат коса, естествено, нищо няма да им стане… Ако все пак се престрашите и сте решили да останете, нека поне да ви предупредя, че това четиво в никакъв случай не трябва да ви накара да се замислите. Винаги съм твърдял, че най-вредните хора на тоя свят са писателите-мислители, защото ако нормалните писатели склоняват хората към сън, то писателите-мислители ги склоняват към безсъние. Така че в никакъв случай – размисли, изводи, анализи и прочее и ако сте запомнили това, нека тогава да не губим време и да започваме.
Във фолклора на племето зулу, дами и господа, битува поговорка, която гласи: „Кажи ми какво е това член, за да ти кажа какъв човек си ти“. Всъщност, какво е това член, дами и господа? Замисляли ли сте се? И колко от вас могат, без да се замислят, да го нарекат с истинското му име? А колко от вас, дами и господа, се правят на ударени, че другата, истинската дума не съществува в българския език. Какви ли не само синоними са измислени на нея, но всички те са далеч от оригинала и дават размита представа за обекта, за тази своеобразна ос на живота, без която той не би съществувал.
И не можете да си представите как в момента, в който светът се върти около тази своя естествена ос, езиците на т.нар. целомъдрени индивиди не само че се въртят, ами направо се извъртат, когато се налага да обясняват нещо, свързано с тази дума, или други подобни термини. В този случай се прибягва до използването на много смислени изрази от типа на „оная му работа“, „онуй, дето е между краката му“ и какво ли не още. И макар всички да разбират за какво става въпрос, то вече не е същото. Жена ми например, като ми каже: „Боли ме там!“, веднага се сещам какво и къде я боли.
Не дай си Боже да ви се наложи да слушате такива целомъдрени индивиди да ви разказват мръсен виц – това е цяла мъка и в крайна сметка се губи солта на вица, неговият хумор. Ние с вас, дами и господа, колкото си искаме може да се правим на ударени, че такива думи не съществуват, да си заравяме главата в пясъка, за да не ги произнасяме и чуваме, но за съжаление, тази щраусова поза с нищо не ни помага, а напротив – излага на сигурен риск единствено нашите собствени задници. Истината е, че тези думи ги има, те не са от вчера, те съществуват, откакто и самото човечество съществува и ако ви дам задача да намерите рима на думичката „хъс“ и вие ми кажете думата пръст, дълбоко се съмнявам, че отговорът ви ще бъде искрен и честен. А ето какво открих вчера:
Вчера в речника със хъс
търсих думичката гъз.
И знаеш ли каква измама?
Орган има – дума няма…
Добре! Все пак нека си представим, че е възможно, дори с някакъв закон, да се наложи табу върху използването на тези думи, ако не за друго, то поне да се опази от вредното им въздействие подрастващото поколение, което, за учудване, е винаги по-вещо от родителите си по тези въпроси. Тогава, примерно, трябва да се забрани на деца до 16 години да присъстват на мачове или да слушат как се пали „Москвич“ в някоя по-студена есенна сутрин.
Така е, дами и господа, човечеството е изобретило стотици възхитителни способи как се правят деца и нито един поне малко приятен способ как от тези деца да се направи човек. И тука едва ли ще помогнат т.нар. „мръсни“ думи, макар че те придават на изразите ни неимоверна концентрация на смисъл и на чувство едновременно. Ще ви дам пример за това. Никой от вас няма да каже: „Абе тая нашата комшийка Пепа хептен я закъсала. Тя направо прилича на онези жени, които изневеряват на мъжете си наляво и надясно с когото им падне.“ Никога няма да кажете така, нали? Ще кажете всичко само с една-единствена думичка – и просто, и ясно – „Пепа е курва“.
Мъжете на вече цитираното племе зулу често употребяват още една поговорка: „Кажи ми за какво мислиш и аз ще ти кажа с какво!“ Та, по тези въпроси веднъж водих спор с няколко „възпитани“ дами за отношението на мъжете към секса и те през цялото време негодуваха, че мъжът в секса се интересува само от „онова“, докато жените освен „онова“ им трябва и всичко останало, че много често по тази причина жената не е в състояние да даде нищо на мъжа, освен чисто и просто да вземе и да му даде. Забелязал съм обаче една друга особеност на този проблем. Фразата, че мъжете искат от жените само едно нещо и нищо повече, обикновено се повтаря от жени, от които мъжете дори и за това едно не биха въобще настоявали. Разбрах от този разговор само това, че порядъчните жени никога не започват отношенията си с мъжа непосредствено с леглото. Те задължително ще го накарат предварително най-малко да мине през душа или поне да си измие краката на мивката. И не мога да разбера защо след всичко това жената се съмнява в искреността на мъжа, когато той откровено й предлага да правят любов между двете полувремена на мача, предаван по телевизора. Може и да не съм прав, но мене винаги са ме шашкали жени, които твърдят, че в понятието секс те влагат друг, съвсем различен смисъл. Може би и ние, мъжете, носим немалка вина за това, защото като правило най-светлите ни чувства към жената обикновено ни спохождат в тъмната част на деня. Явно за жените изкуството на секса се свежда преди всичко до съвкупност от манипулации, позволяващи да се проникне безпрепятствено в джоба на мъжа през дюкяна на панталона му. И ако за мъжа сексът е преди всичко хоби, той за жената е професия – най-древната професия, която, забележете дами и господа, освен че е най-древна, е и най-популярна и днес дори. Защото никой не се е сетил да преброи хилядите труженички, които се раздават без остатък на този фронт. Нека дори не броим онези, които се занимават с проституция епизодично, само като добавка към скромните си пенсии. Или пък онези, които се отдават на шефовете си, за да получат изгодна оферта. Трябва да отбележим обаче, че това последното все още не е проституция, защото, ако вие например сте актриса и спите с режисьора, това все още не значи, че сте осребрили вашата връзка. Ще я осребрите, когато получите роля. Поради тази причина много често на вас ви се струва, че сте завързали полезна връзка, а в действителност все още просто ви чукат.
Всички знаем, дами и господа, че хората се посрещат по дрехите, а се изпращат по ума. За жените това обаче не важи. Жените се посрещат по бюста, а се изпращат по задника и нещо повече – всички мъже ще ви признаят, че нищо не формира така личността на жената, както бюста й. Пищният бюст може да направи привлекателна дори и най-умната жена, а умна жена и на туй отгоре с голям бюст, това вече е двоен подарък на съдбата, все едно четирилистна детелина, каква детелина – направо джакпот. Между впрочем, разправят, че сексът с такива жени е не само приятен, но и интересен.
Всъщност, уважаеми мъже, колкото и неоправдано да злословим по адрес на нашите нежни половинки, принудени сме накрая да възкликнем: Да! Понякога не е чак толкова приятно вашето присъствие в нашия живот, мили жени, но по-неприятно е усещането, когато ви няма до нас или, казано по-просто – с жени ни е добре и без жени ни е добре, макар от друга страна – и с жените ни е кофти, ама и без жените ни е кофти…
Уверявам ви, дами и господа, говорейки тука всякакви простотии, дълбоко заблуждение е тезата, че интелигентността е онова човешко достойнство, което ни позволява да минаваме без тях. Позволява, ама другия път! Позволява само ако обстоятелствата в живота позволяват, а всички добре знаем, че те не позволяват. Нашият старшина някога казваше: „Вие, висшистите, псувате като хамали, а после с тези ръце хляб ще ядете!“
А все пак колко фино чувство е това да си културен. Отидеш на камерен концерт, седнеш в креслото – папионка, фрак, слушаш Бах и си викаш: „Бах му мамата!“
Лошото е, че живеем, заобиколени от простаци. Възпитаният човек е страхотно нещо. Него, утрепи го, никога не можеш го застави например да вземе да пие ракия от шише. Сакън! Той все ще намери някоя празна консервна кутия. Възпитаният човек никога просташки няма да каже гнусно и късо: „Ебал съм ти мамата!“, а кротко и тънко така ще вземе да вметне: „Бих могъл да ви бъда и татко!“
Любовта! Това най-светло човешко чувство, това тържество на въображението над интелекта, което за повечето индивиди не е толкова състояние на душата, колкото положение на тялото, или, по-точно, е онова, което свързва двата пола тогава, когато те са облечени. Или онова чувство, което остава между тях след ударна порция бром, макар големите умове да твърдят, че сексът е единствено утешение за тези, които не са изпитали любовта. Да, в сексуалните отношения между хората любовта е, естествено, повод за секс, но имаме ли право да запитаме основателно – защо пък само за секс, и което е още по-важно – защо пък само любовта да е повод?
Една статистика на Световната здравна организация сочи, че България заема шестнадесето място в света по употреба на алкохол на глава от населението, но за сметка на това е на първо място по броя на половите актове след употреба на алкохол. Затова не буди недоумение фактът, че такова понятие като любов от пръв поглед при нас се забелязва обикновено след втората бутилка, а за голяма част от българските мъже една бутилка им е обикновено малко, а една мадамa – много.
Нека обаче да признаем, че нищо не икономисва толкова време и пари както взаимната любов от пръв поглед.
Любовният триъгълник! Този своеобразен Рубикон за всяко семейство по света! За българина обаче той не предизвиква съществени проблеми. Нашенецът е на „ти“ с дяволската му геометрия, което му помага да избягва случаите, в които би могъл да се окаже той самият тъпият ъгъл в този любовен триъгълник, защото е запомнил единствената важна теорема за него, която гласи, че когато е халтав единият катет, хипотенузата ляга на втория.
За нашенеца „бермудски“ се оказва един друг триъгълник, образуван между него, любимата жена и още по-любимата тъща – най-неизбежното зло на всеки щастлив брак. Любовта към тъщата за нашия човек е пропорционална на квадрата на разстоянието, което го дели от нея, но понякога се случва и така, че тя може да му стане дори и първи приятел (разбира се, ако това не е неговата тъща, а е тъщата на най-заклетия му враг).
Така че онази знаменита английска поговорка за рационалното хранене нашенецът е трансформирал така: „Закуската изяж сам, обеда раздели с жена си, а вечерята подари на тъщата!“ И все пак, българинът е хитър и ако му се наложи да избира, той очевидно би предпочел тъща скандалистка, пред тъст каратист.
Да се върнем отново на темата за секса, защото, нека отново повторим – не е срамно да говориш за секс, срамно е да не мислиш за това. Много весели неща могат да се кажат на тази тема, но уверявам ви няма по-тъжно четиво в този жанр от книгата „Самоучител по секс“. Запомнете го, уважаеми господа – много, много скучно в секса е да си отгоре, когато няма никой отдолу.
Дами и господа, взе да ми се струва, че не би следвало да фаворитизираме толкова секса. Той, естествено, че не е най-увлекателното занятие на този свят, не е, но нали трябва с нещо да се занимава човек и през нощта.
Замисляли ли сте се, дами и господа, кога и на какво всъщност се смее българинът? Това е доста сложен въпрос и по-добре го прескочете, ако не сте се замисляли досега. Ето сега ще ви илюстрирам някои възможни варианти за отговор, но кой да ни каже дали е действително така?
На нашия комшия Савата
умря му тази сутрин кравата.
И как да кажа деликатно –
дреболия, но приятно…
или
Дъжд се лее като из ведро
и трети ден умуваме със Гошо
к’во таквоз да сториме добро,
че на всички да им стане лошо.
И една гробарска история:
Погребахме и бай Евстати днес.
Не издържал човекът в тая жега.
Виагра пил!… Че не една, ами шест!
Зорлен му затворихме ковчега…
Естествено, че най-добрият катализатор на смеха за българина е виното. Там, където се лее вино, се лее и смях, до голяма степен мощен и нетрадиционен смях, който без вино, естествено, е невъзможен. В този случай процесът на смехопроизводство у българина до голяма степен копира процесите в сексуалните му рецептори, защото и сексът на нашенеца, както и смехът му, са в голяма степен тривиални и традиционни освен в случаите, когато той удари някоя и друга ракия предварително.
Българинът е умен индивид. Той е сред първите нации в света по интелигентност, но макар далече да превъзхожда своите съседи по ум, категорично им отстъпва по глупост. На него не му е достатъчно, ако само лаконично го предупредят: „Не яж жълт сняг!“. Маймунското любопитство надделява над благоразумието му, дори когато за втори път категорично му се напомни: „Никога не яж повече жълт сняг!“ Хваща дикиш чак когато за трети път горестно му се обясни: „Какво да правим сега? Нали ти казвах никога повече да не ядеш жълт сняг!“ Така е. За съжаление, здравият начин на живот е това, което българинът понася най-болезнено.
Продължаваме анализа на чувството за хумор у българина, дами и господа. Трябва справедливо да оценим, че именно наличието на това чувство в неговия дух му помага по-леко да понесе отсъствието на всичко останало. Англичаните казват, че добрият хумор трябва да е като добрия презерватив – да е тънък, ех, и малко грапав, за да доставя взаимно удоволствие, но да не позволява на това удоволствие да се обърне в усложнения. Това обаче не се отнася за българина. Както всичко българско и хуморът на българина е специфичен като него самия, т.е. – балкански. Кой иначе би се засмял с такъв нервен кикот, ако например в най-напрегнатите и измъчени дни преди заплатата си се сети неочаквано, че утре е юбилеят на любимата му тъща? Или пък идва Осми март, а кесията му е празна?
Но ако се върнем отново на въпроса на какво се смее българинът, трябва да се съгласим, дами и господа, че нищо друго не е в състояние да предизвика такава горчива усмивка на лицето му, както мисълта за съществуващия в полицията телефон на доверието против корупцията в самата полиция, тогава когато той знае, че шефът на тази полиция недвусмислено е заявил: „Абе понеже борбата е тежка и се оказа, че трудно ще победим престъпността, по-добре е тогава вместо да я побеждаваме, да вземем да я оглавим…“
Всъщност смешно ли е, дами и господа, това, че в България вменяват за дълг на едно корумпирано министерство да се бори с корупцията на всички останали корумпирани министерства, тогава когато то не е разкрило дори и едно от собствените си престъпления? И как да вярваме, че то ще се справи с организираната престъпност, когато то не е способно да ликвидира собствената си престъпна неорганизираност?
Ние вече свикнахме с онази нелепа мисъл, че всяка държава си има мафия, а нашата мафия просто си има държава. Неволни свидетели сме как постоянно в поредната схватка между мафията и държавата побеждава винаги, дето се вика, дружбата… И слава Богу, че е така, слава Богу, че нашите мафиоти са порядъчни и все пак свестни хорица, защото, ако не бяха такива, знаете ли, дами и господа, колко полицаи, че и магистрати, че и политици, щяха да са в затвора… И знаете ли, можем да сме горди, че у нас за пръв път от всички страни по света е въведена нова форма на държавно управление – добре организирана престъпност.
Тъжна ирония разтяга устните на нашия българин и когато му става ясно, че единствените хора в тази държава, които знаят как може тя да бъде управлявана, за съжаление, работят или като бръснари, или като таксисти, или водят пародийни предавания в скандалната кабеларка СКАТ.
Горчиво се усмихва нашенецът, завладян от надеждата, че най-после сме избрали правителство, способно да му реши проблема, но само месец след това той се убеждава, че основният му проблем е всъщност същото това правителство. В този случай всяка мисъл за собствените му, т.е. избраните от самия него, управници, събужда у българина емоции с подчертано сексуална окраска и хуморът му, адресиран някъде в зоната на или под кръста, се нарича „народен“. Този вид хумор е предназначен обикновено за такива индивиди, които носят на раменете си задници вместо глави. Той, макар в повечето случаи да представлява пошлост, е доведен почти до изкуство, за разлика от т.нар. естраден хумор, деформиран от нашите хумористи от изкуство до пошлост.
Нормално ли е, питам ви, дами и господа, да говорим такива неща за собствените си управници, които, забележете, избираме ние самите, не някой друг?
Всъщност нека уточним какво означава това понятие „нормално“. Представете си – млад и енергичен господин кани в апартамента си млада изискана дама да разглеждат гравюри. Тя пристига, той й целува галантно ръката, след което се извинява, отива в кухнята, вари кафе, поднася го в елегантни порцеланови чашки и двамата сядат на дивана, пият ароматно кафе и разглеждат гравюри. Пита се в задачата – нормално ли е поведението на нашите герои и естествено, отговаряме: „Да, нормално е!“
Същия този случай с въпросните гравюри. Дамата пристига, младият господин й целува набързо ръката, след това я хваща арогантно през кръста, завлича я на дивана, свалят си двамата гащите… и какви ти гравюри?!! – впускат се в див секс. И отново питаме – нормално ли е в този случай поведението на нашите герои? Как мислите вие, дами и господа? Длъжен съм категорично да ви заявя – нормално е и няма съмнение в това. Нали на никого не пречат и нали и двамата го желаят – тогава какво?
Но когато един мъж кани млада дама в апартамента си да разглеждат гравюри, и още дамата пристигнала-непристигнала, нашият човек си събува безцеремонно гащите, след което хуква в кухнята да вари кафе и недочакал да се свари кафето, я надупва на дивана – това вече е ненормално. Всъщност ето такива са и нашите политици и техните реформи, дами и господа. Те още властта не са взели, кафе дори не са ни сварили, а гащите им вече смъкнати и готови да ни надупят. Ето защо, спомняйки си всеки път за нашите уважавани управници, отвътре в нас напират ей такива мисли.
Странно, като всичко друго, балканско е и политическото кредо на българина. Той обича богатството, но мрази богатите и всеки път се надява да избере правителство, способно да му осигури богатство, но без богати хора. Той достатъчно леко се съгласява с това, че собствеността трябва да бъде частна, но много трудно усвоява разбирането, че тя може да бъде и чужда. Той постоянно и навсякъде тръби, че всички политици крадат, тогава когато знае прекрасно, че това не е вярно, защото у нас просто всички крадат и ако хванеш когото и да е и го вкараш в затвора, някъде там, дълбоко в душата си, той ще знае за какво. И ако има нещо, с което трябва да се гордеем в тази област, това е утешението, че при тези закони и тази съдебна система, действащи в нашата мила татковина, в която и да беше друга страна, щяха да крадат много, много повече от нас.
Българинът не обича да се занимава с политика. Той е верен на формулата, че колкото по-малко знае човек как се правят кренвирши и политика, толкова по-спокойно яде и толкова по-спокойно спи. Превключвайки телевизионните канали, той отдавна е разбрал, че добрите момчета побеждават лошите във всички предавания по телевизията, с изключение на „По света и у нас“ и отдавна му е станало ясно, че каквато и нова партия да бъде създадена в България, прилича все на БКП.
Българинът е горд човек. За него понятия като ипотека, данъци, договори и прочие дяволски думи нямат смисъл. Той не е свикнал да живее с дълг към някого, защото цял живот са го възпитавали, че най-добре се живее не със заеми, а на аванта. Аванта! Мед капе в сърцето на нашия човек само при мисълта за тази дума. Той затова и вярва в комунизма като единственото светло бъдеще на човечеството, защото си го представя като някоя голяма и неочаквана аванта.
Всички вие, дами и господа, си спомняте навярно филма „Москва не вярва на сълзи“. И ако действително Москва не вярва на сълзи, то Ню Йорк знаем пък, че не вярва в безплатната любов. А у нас, в София например, не вярват, дами и господа, че за електричеството или за парното трябва да се плаща. Така е, защото българинът винаги живее, притеснен от мисълта, че го лъжат, понеже и той самият не би пропуснал възможноста да преебе някого, стига да има случай.
На нашенеца му е ясно, че държавата – това е нищо повече от съвкупност на отделно взети чиновници, придаващи на личната си изгода статус на обществени интереси. Пфу, защо трябва да го казвам толкоз сложно! Простичко това звучи така – ако един порочен държавен чиновник е способен да се продаде за 100 лева, давайки му 50 лева, трябва да се знае, че той пак ще се продаде, но само че два пъти по-бавно.
За българина думата „данъкоплатец“ звучи гордо, но и скъпо. Той не обича да плаща данъци, защото не му е ясно за какво се използват тези данъци. И слава Богу, че не му е ясно, защото, ако беше разбрал, нямаше пък въобще и да помисли да плати.
Дами и господа, щастие е, че живем в странна, но прекрасна държава, в която и хората се смеят странно, ама не безпричинно. И ако има за какво да сме нещастни, то е за това, че баш на нас се падна това щастие. Да, животът ни понякога е тъжен, дами и господа, но за сметка на това пък заплатите ни са постоянно смешни и няма начин някога да не сте се замисляли над въпроса защо хората ни са толкова лоши, след като народът ни е толкова добър, а защо след като народът ни е толкова добър, държавата ни е такава скапана?
Уважаеми дами и господа, ние си говорим с вас вече доста време за всякакви смешни и тъжни неща. Така е, смехът и сълзите вървят винаги заедно и е известно, че във всяка зала смехът си има и своя стена на плача. Демокрацията, при която живеем днес и която ни показва, че не можем да живеем по-добре, отколкото заслужаваме, наред с правото на свобода на словото и на мисълта ни даде и правото на смях. Искаше ми се в началото на този спектакъл да ви окуража, като ви съобщя, че никой от присъстващите на него до този момент, за съжаление, не е умирал от смях. Сега виждам, че такава гаранция за вашата безопасност щеше да е излишна, но въпреки туй ви напомням, че по-добре е да умреш от смях, отколкото да напълниш гащите от страх.
Търсейки с вас смешното в една много деликатна област на човешките отношения – секса, искам да ви съобщя важна закономерност, установена от учените в този раздел на природознанието. Изследвайки връзката между смеха и секса, те са забелязали, че когато на хората им е смешно, те не мислят за секс, а когато един индивид не мисли за секс, това хич даже не е смешно, а си е направо тъжно. Тази дяволска зависимост обаче не може да е причина ние, не преставайки да се смеем, да мислим за секс, защото се знае, че нито една революция не е направила човечеството толкова щастливо, както сексуалната. Това е между впрочем и единствената революция, която минава без жертви, напротив, след около девет месеца, тя самата ражда жертви.
Сега с вас ще направим малък безобиден експеримент, дами и господа. Застанете спокойно във вашите кресла и ви моля, без да се напрягате, да се постараете да се усмихнете. Ето така, браво, направихте го отлично.
Вие се усмихнахте прекрасно и без никакъв повод на лицето ви цъфна усмивка. Благодаря ви! Сега можете да застанете отново сериозно, защото следва да направим важен извод. Всички вие видяхте как от нищо може да се роди шега, която е в състояние да предизвика здрава и непринудена усмивка. Ето защо горещо ви съветвам – смейте се, дами и господа, смейте се, защото, както казваше нашият старшина – животът е прекрасен, за разлика от действителността.
Смейте се, защото този живот, даже и да е дълъг, обикновено минава бързо. Смейте се – макар някои да твърдят, че смехът без причина в повечето случаи е признак за незавършено висше образование.
Смейте се, защото е доказано от учените, че най-дълго живее този, който често умира от смях!
Заради правила отпреди 17 века всяка година християните честват най-големия си празник по различно време. И по два пъти.
***
Тази година България и православният свят ще честват Великден на 5 май. За католиците и протестантите обаче той идва още тази неделя, на 31 март. И при двете основни течения на християнството най-големият празник варира с амплитуда 35 дни. И често обърква почивните ни дни, плановете за ваканцията и учебните срокове. Защо идва този хаос с датите?
ОБЯСНЕНИЕТО СЕ ОКАЗВА ДОСТА ОБЪРКАНО, отбелязва The Economist. Според Библията, Христос е вечерял с учениците си за последeн път в нощта на еврейския празник Пасха, бил е разпнат на следващия ден (Разпети петък) и се е преродил на по-следващия ден (Велика събота).
Пасха се празнува на първото пълнолуние след пролетното равноденствие, което може да се случи във всеки от следващите 7 дни. За да гарантира, че Великден ще се падне в последния ден от седмицата, през 325 година първият Вселенски събор на християнската църква в Никея решава, че Великден ще се празнува в неделята на първото пълнолуние след пролетното равноденствие, или след него. Тук обаче има малка уловка – ако първото пълнолуние се падне в неделя, тогава Великден би съвпаднал с Пасха. Затова е решено в такива случаи честването на Възкресение да бъде отложен за следващата неделя. Нещата се объркват още повече, тъй като на събора е взето и решение да бъде фиксирана датата на равноденствие на 21 март – каъвто е бил случаят през 325 година (днес е на 20 март). След това се създават няколко таблици, определящи датата на пълнолунието, които обаче не съвпадат съвсем с астрономическото пълнолуние (което на практика значи, че Великден всъщност е преди Пасха).
НАЙ-РАННАТА ВЪЗМОЖНА ДАТА за Великден е, когато възприетото пълнолуние се пада на 21 март, събота. Тогава Възкресение се празнува на следващия ден – 22 март. Това обаче е доста рядко явление – случвало се е през 1818 и ще се случи отново през 2285 година. Най-късната възможна дата пък е, когато пълнолунието се падне на 20 март, така че следващото възможно пълнолуние е 29 дни по-късно, на 18 април. Ако това се падне в неделя, се прилага специалното правило и Великден се празнува на 25 април. Това се е случвало за последно през 1943 и ще се случи отново през 2038 година.
По този начин се получава прозорецът от 35 дни, в които варира честването на празника. Източната църква ползва същите правила, но ползва юлианския календар, който в момента изостава от грегорианския с 13 дни. Това изоставане, съчетано с правилата от Никея, понякога дава разлики като тазгодишната – повече от месец.
ИМАЛО Е МНОГО ПРЕДЛОЖЕНИЯ за промяна на начина, по който се насрочва Великден. На среща в Алепо през 1997 представители на няколко църкви предложиха от 2001 да влезе в сила нова система, която разчита на реалните астрономически данни, вместо на старите таблици за изчисляване на пълнолуние. Това би направило датата еднаква за източната и западната църква. Предложението обаче не бе прието.
Доста по-рано, през 1928, британският парламент се опитва да прокара закон, според който Великден да се празнува във втората неделя на април, но той не е приет. Няколко църкви, включително католическата, изразяват съгласие за нагласяне на датата по този начин, така че тя да не варира с повече от седмица. Но докато най-накрая не се вземе общо решение между всички църкви, Великден ще продължава да се чества на различна дата в рамките на 5 седмици всяка година.
Просещите ромчета по улиците на западните градове не са там случайно – те работят за своя клан, в който цари строга йерархия. Начело е чорбаджията и именно той обира лъвския пай, експлоатирайки останалите.
Безнадеждната бедност е само едната страна на проблема с наплива на български и румънски роми в Западна Европа. За този проблем в последно време се говори много, но има и нещо, което се премълчава – че ромите, прииждащи от България и Румъния, често са част от много печеливш бизнес модел. Начело на който са отново роми – шефовете на кланове, заемащи най-горните места в йерархията. Не всички непременно експлоатират хората от клана си, но тези, които го правят, са много и живеят не в нищета, а в разкош. Вилите им са внушителни, а гаражите им са пълни с луксозни мерцедеси.
Бизнес модел по ромски
„За това обаче никой не отваря дума – за да не засили още повече предубежденията срещу ромите“, казва Норберт Чайпек, който ръководи център за безпризорни деца във Виена. Повечето от децата, за които се грижат в центъра, са ромчета. Те са изпратени в австрийската столица, за да крадат и просят за своя клан.
Чайпек показва на компютъра си снимки от един ромски клан в Румъния: селището се състои от примитивни бараки, край които се търкалят боклуци. В центъра обаче се издига луксозна многоетажна вила – собственост на тартора на клана, който не пропуска случай да демонстрира богатството си: златни бижута, скъпи автомобили, конюшня с мраморна настилка…
Кланът има свои правила и закони, които определя шефът. Той нарежда кой от подчинените да работи, кой да се жени, кой да ходи на училище. Ромите по долните нива на йерархията са оставени умишлено без достъп до образование – защото ако са неграмотни, могат лесно да бъдат манипулирани. Младите биват изпращани в Западна Европа – да припечелват за тартора с кражби, просия и проституция.
Те печелят повече от родителите си
Зависимостта е и основа за бизнес модела на търговията с деца, от която шефовете на ромски кланове печелят милиони. Бизнесът функционира на прост принцип: шефът разпраща своите „куриери“ да следят дали в някое семейство се е разболяло дете. Болното дете получава сиропче за кашлица, а не след дълго „куриерите“ чукат на вратата, за да поискат от родителите пари за сиропчето. Те обаче не могат да платят и тогава им се поставя ултиматум да дадат „назаем“ за няколко месеца три от децата си. Бащата е наясно какво очаква чедата му, но се съгласява – доволен е, че ще храни три гърла по-малко, а и се страхува, че ако откаже, ще го изхвърлят от клана.
„За ромите кланът е важен за самото им оцеляване“, казва Чайпек. А „куриерите“ чукат не само на една, а на още пет врати и така в крайна сметка набират петнайсетина малолетни ромчета – под 13 години, за да не подлежат на съдебно преследване в страни като Германия и Австрия.
Дете, което припечелва пари, се ползва с уважението на клана. Чайпек разказва за момиче, което буквално денонощно просело по улиците на Виена, а после било продадено като слугиня. „Баща ми печели по 120 евро месечно, а аз изкарвам 150 само за два дена“, споделило гордо момичето. То изобщо не се възприемало като жертва.
Взетите „назаем“ от родителите им деца биват изпращани на групи в Западна Европа, където ги поемат посредници, които също са роми. Те се грижат за подслона им, а той обикновено е някоя жалка дупка – тясна стая с няколко матрака на пода в пренаселена квартира. В подобни жилища се е случвало да живеят по над 150 роми, припечелващи като просяци, чистачи или разносвачи на вестници.
Порочен кръг, от който няма излизане
Всяко дете, изпратено в Западна Европа, трябва да „доставя“ по 350 евро на ден. Не успее ли да изкара нормата, го продават за няколко дни да слугува, за да „навакса“. Оттам нататък може да се пресметне какви суми получава един шеф на клан – при положение, че в различните западни градове за него се трудят десетки деца.
Малко преди да изтекат трите месеца, в които може да се пребивава без регистрация в Австрия или Германия, групата вече се е върнала при клана. Децата се виждат за кратко с родителите си, а после отново ги пращат на Запад, в други градове, с други спътници на тяхната възраст и с тяхната съдба.
„Влезе ли веднъж в този порочен кръг, никое дете не може да излезе от него“, казва Чайпек. Шефът на клана намира все нови и нови начини да вкара родителите в дългове. А станат ли по на 15-16 години, момичетата биват продавани на друг клан, който плаща за това добра сума, очаквайки в замяна момичето да роди много деца – за да бъдат осигурени следващите ромчета, които ще бъдат изпратени да просят, крадат и слугуват в Западна Европа. Само така бизнес моделът може да работи без прекъсване.
Морето се дръпна и всички видяха с погнуса –.
брегът бе покрит със вмирисана мърша и лепкав катран.
Най-сръчните взеха багажа и мигом напуснаха.
гемията, тръгнала право към светлия, син океан…
На борда останаха няколко стари моряци,
завинаги верни на своя измислен, брадясал Нептун.
Те помнеха още глада, бригадирските танци,
но кой да им каже, че има пробойна във левия трюм.
Когато водата отвсякъде взе да нахлува,
набързо погълна машинното, стигна каютите чак,
пръв мичманът сграбчи спасителен пояс и псувайки,
доплува отсрещния, тъй да се каже, противников бряг.
След него наскочиха лоцманът стар, капитанът.
и другите там господа от въпросния висш екипаж…
На кораба няколко честни моряци останаха,
загледани в своя безкрайно далечен, момчешки мираж.
Морето бе пълно със яхти на бивши велможи,
напуснали стария кораб по време на страшния гърч.
Сега се заливаха в смях над онези безбожници.
и яростно махаха палци надолу със викове „Смърт!“
А Господ стоеше на кея и гледаше слисан.
как братя се карат, как син на баща си размахва кинжал!
Разсърди се Господ и буря невиждана плисна…
Погинаха много. И повече бог не играе със кал.
Смалко повече информация всеки среден политанализатор е можел да предвиди, че краят на съветската империя е съвсем близо. Същевременно, служби за сигурност вече са били прочели притчата за кучето на мъдреца Филон.
Философът го научил да му носи сутрин от месарницата чанта с прясно месо. Един ден гладни кучета го нападнали и заръфали нарязаните котлети. Филон, наблюдавайки от балкона си суматохата, с гордост установил, че верният му другар, за да компенсира загубата, изгълтал лакомо най-големите късове месо! Няма исторически данни за направена забележка на кучето, а ръководствата на ПГУ-ДС и част от събираната ‚на килограм‘ агентура са зачакали търпеливо деня, когато ще започне „назначаването им за милионери“, обещано от Андрей Луканов. Е тук-таме и някой и друг, два пъти неуспял кандидат-партиен член (БКП), преподавател по Политикономия на Социализма, е намазал покрай Луканов, но на това му се казва, използвал е Кода на Хаоса…
Та на тези всичките, болдваните, сега им заклекна… Буда…
Опитват се да го прокарат с мезе, ама пусти Главок, заседнал им е на гърлото. Кофтийй…, секна далаверата… 😛
Близо два милиона българи живеят някъде зад граница. И общуват с близките си в родината главно по Скайп. Но зад пресилените усмивки от монитора често се крият тежки човешки драми – драмите на хиляди деца, майки и бащи.
За българите отдавна не е новост, че страната им е с най-малък процент на младежи до 14 години в ЕС и че всеки осми български младеж се готви в обозримо бъдеще да загърби родината. Това е съвсем обяснимо, след като в края на миналата година почти 40 на сто от българите декларираха пред НЦИОМ, че насърчават децата си да напуснат завинаги България, а 70 на сто обявиха, че искат децата им да учат някъде в чужбина.
Голямата илюзия
Още в началото на 90-те, подгонени от постоянната криза и немотия, българите потеглиха масово на гурбет. Голяма част от гурбетчиите оставиха децата си в родината – на отглеждане от баби и дядовци. Други ги взеха със себе си, като по този начин скъсаха връзките им с близки, език и приятели. Трети изпратиха децата си да се учат в чужбина – със заръката да не се връщат в родината, която вече над две десетилетия не може да се отърси от мизерията, корупцията и престъпността. Резултатът: днес почти два милиона способни, квалифицирани българи общуват с България главно по Скайп. Най-вече защото чрез безплатната компютърна връзка могат да поддържат илюзията, че разстоянията всъщност не са толкова големи, а контактите с близки и роднини далеч не са прекъснати. Но зад пресилените усмивки от монитора често се крие тежка човешка драма.
Ще си дойдете липрез лятото?
Тази драма изживяват най-тежко децата на емигрантите. Да, по Скайп те виждат мама и татко в чужбина, чуват всекидневните им напътствия, но да ги прегърнат, да усетят тяхната ласка и топлина – това е невъзможно. В същото време родителите не спират да им повтарят, че усилията и лишенията са заради тях – за да са добре нахранени и облечени, за да имат и те онова, с което разполагат по-заможните им връстници. И така до няколкото летни седмици в родината, през които гурбетчиите ще трябва да компенсират цялата детска мъка, трупана през останалите 11 месеца от годината – въпреки безплатния Скайп. Така, според детски психолози, тези малки създания се разкъсват вътрешно между страната, където родителите им живеят в лишения и тежък труд, но откъдето идват подаръците и парите, и незврачната реалност в семейния дом, който се изпълва с радостни емоции само по време на лятната почивка на мама и татко.
Страшната самота
Не по-малка е драмата на всички онези възрастни българи, чиито деца и внуци живеят по всички краища на света. Животът им преминава основно в дежурства пред компютъра в очакване на поредния Скайп-сеанс – за да зърнат отново любимите лица, за да чуят отново любимите гласове. И когато разговорът завърши, да отронят поредната сълза и да пропъдят натрапливите мисли за страшния самотен край.
Демографските изследвания сочат, че с всяка изминала година България все повече заприличва на старчески дом, който съществува главно благодарение на парите, които изпращат емигрантите. Още миналата година икономистът Петър Ганев поясни в интервю за швейцарското радио ДРС, че българите зад граница са изключително важен икономически фактор заради двата милиарда лева, които превеждат годишно в страната. Без тези пари много семейства не биха могли да преживяват – защото обитават държавата, наречена България.
Първи върховен състав на народния съд с председател Богдан Шулев (в средата). Изправеният на банката е главният народен обвинител Георги Петров
.
.
.
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 и свален с деветосептемврийския преврат. Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Абсурдът е в това, че присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която, впрочем, не позволява извънредни съдилища, какъвто е т. нар. народен съд.
Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“. И добавя онова, което днес историците признават единодушно като факт (защото то е документирано в достъпните вече архиви на Коминтерна), макар и да му дават различни обяснения, според собствените си идеологически пристрастия: „Присъдите са планирани не само на местна почва“.
След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!)“ и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).
Резултатът е уникален: Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9, „народният съд“ убива общо 2 730 българи.
Това се случва в България, която единствена от съюзниците на Германия не е воюваща държава през Втората световна война и чиято армия за целия период на войната не стъпва върху територия, която не е смятана за българска.
Огромният брой осъдени на смърт дава основание на повечето историци – казва проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН, да направят извода, че решението на великите сили победителки във войната за съдене на виновниците за престъпленията е използвано от сателитната на коминтерна комунистическа партия в България за подготовка на съветизацията на България. На практика чрез народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на Царство България, който би могъл да се съпротивлява на съветизацията. На 1 февруари 1945 са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до онзи момент.
Народният съд започва да действа през декември 1944 г. Дотогава върви стихийно разчистване на сметки, изчезват безследно десетки хиляди. На мемориалната стена пред параклиса до НДК , издигнат през 1992 г. в памет на невинните жертви на комунистическите репресии, са изписани имената на убитите и безследно изчезналите, за които са намерени данни.
Народният съд слага началото на „законната чистка“.
От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 9 155 присъди. Освен 2 730-те осъдени на смърт 1 305 души получават доживотен затвор.
Съставите на Народния съд, обвиняемите и присъдите се определят на практика от централното и местните ръководства на комунистическата партия. От „народните съдии“ не се изисква дори юридическо образование или квалификация. Адвокати масово отказват от страх да поемат защитата на арестуваните.
В обемистата монография за народния съд „Българската гилотина“ проф. Дино Шарланов и Поля Мешкова показват въз основа на документи пълната зависимост на „народните съдии“ от указанията на комунистическата партия – тогава все още БРП (к).
Съпоставката на „народния съд” с Нюрнбергския трибунал е смешна и нелепа. Лондонското съглашение между СССР, Великобритания, Франция и САЩ за съдене на германските военнопрестъпници е от 8 август 1945 г., т. е. 3 месеца след капитулацията на Германия и почти една година след нашенския „народен съд”. Трибуналът подвежда под отговорност само 24 души, а фактически съди само 22 – изключва самообесилия се в началото на процеса д-р Лай и прекратява съдебното преследване срещу болния Круп. Не съди Хитлер, Химлер, Гьобелс (умрели не се съдят!). Съдът се състои от висококвалифицирани юристи и заседава 11 месеца с 403 открити съдебни заседания. От 22-мата подсъдими на смърт са осъдени само 11 (един от тях – Борман, задочно), 3 – на доживотен затвор, 5 – от 2 до 10 години, а трима от най-висшите ръководители на райха са изобщо оправдани. Присъдите са изпълнени 16 дни след произнасянето им. Осъдените имат право на молби за помилване. Останалите виновни лица в Германия се съдят от обикновени съдилища, като по данни от печата общият брой на осъдените на смърт е не повече от 200!
Сравнете тези данни с масовото клане у нас, наречено „народен съд”!
Но може би най-фрапантна и ужасяваща е разликата между Нюрнбергския трибунал и „народния съд”, когато ги сравним по отношение на смисъла, целта и моралните последици за нацията.
„Нюрнбергският процес прави чест на 20 век. Той уби самата зла идея и много малко от заразените от нея хора.” (Солженицин, „Архипелаг Гулаг”, т. 2, стр. 227).
А какво извършиха комунистите у нас след 9.IХ.1944? Убити бяха извънредно много хора, за да се възцари злината – класовата омраза, насилието, терорът, безчовечието!
Защото целта на „народния съд” не бе наказанието на действително виновни, не бе катарзиса за българското общество. Избиването на хиляди българи без съд и присъда в първите месеци след 9.IХ.1944 г. и последвалия „народен съд” бяха всъщност два последователни акта на едно и също престъпление, което БКП организира зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт, истинското име на което е престъпен заговор срещу единството на българската нация и планомерно унищожаване на политическите противници.
Скритите механизми на този дяволски сценарий обаче оставаха неясни. Кой и как решаваше съдбата на хилядите жертви? Каква е личната отговорност на отделните дейци от върхушката на БКП, на Георги Димитров?
Единствено непредубеденото проучване и публикуване на архивите от това време можеше да отговори на тези въпроси. И това бе дълг на нашите историци. За съжаление по причини, които не е трудно да отгатнем, нашите учени избягваха тази неудобна, парлива тема.
Именно за това трябва да се приветства трудът на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова, благодарение на които българската общественост има вече в ръцете си автентичните документи, които разкриват скритите механизми на „народния съд”. Бруталната жестокост, потъпканата законност и античовещината, които лъхат от тях, в много отношения надминават очакванията дори и на онези, които на гърба си са изпитвали „законността” на тоталитарното време. За илюстрация ще си позволя да цитирам кратък откъс от един от документите: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи… Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да изиграят в дадения случай каквато и да е роля…“ (курсивът мой – Г. М.) – Из радиограма от 19.IV.1945 г. на Георги Димитров до Трайчо Костов.
По-долу в PDF формат помествам една част от труда на проф. Диню Шарланов и Поля Мешкова. Намерих го в кеша на Гугъл, но няколко глави и от там бяха изчистени, та правете си сметката какви интереси са накърнени, защото това струва пари и то не малко такива…
На 31 януари 1606 г. е екзекутиран участникът в група католически заговорници Гай Фокс, планирали да взривят британския парламент заедно с краля Джеймс І. Участниците в така наречения „Барутен заговор” са арестувани на 5 ноември и избити.В края на ХVІ и началото на ХVІІ век Англия е управлявана от яростната протестантка кралица Елизабет I, подложила на жестоки гонения католиците. След нейната смърт през 1603 г. тронът е зает от Джеймс I, син на Мария Стюарт, екзекутирана по заповед на Елизабет 15 г. преди това.
Английските католици се надяват на промени в законите и отменяне на наложените върху тях ограничения от страна кралицата. Джеймс обаче не бърза да промени установения ред от Елизабет и това довежда до идеята на група млади англичани кралят да бъде премахнат.
Първоначалната идея е на Робърт Кейтсби, който предлага да взривят сградата на Парламента при посещението на крал Джеймс I и неговото семейство (кралица Анна и синът Хенри) на 5 ноември 1605 година. Така шансът да бъде убит кралят, неговият наследник и голяма част от членовете на Парламента става голям.
Заговорниците се подготвят старателно. Те прокопават тунел в изоставено подземие на Камарата на лордовете. После от лондонския район Ламбет съумяват да превозят по Темза и да скрият в подземията 36 бъчви с барут, купен от Холандия. Общото количество на барута е около един тон и със сигурност е щяло да разруши сградата на парламента до основи.
Изборът на заговорниците барутът да бъде взривен от Гай Фокс не е случаен. През 1592 г. роденият в Йорк 22-годишен отявлен католик Фокс продава земята, наследена от баща му, и отива да служи в католическата армия на Испания срещу холандските протестанти. По време на дългогодишната си военна служба той придобива значителен опит при боравенето с експлозиви, което е най-вероятната причина да бъде привлечен от заговорниците Уинтур и Кейтсби.
Един от участниците в заговора, осъзнавайки, че може да загинат и много невинни хора, изпраща анонимно писмо до своя приятел лорд Монтигъл, в което го призовава да не посещава Парламента на 5 ноември. Часове след това писмото попада в ръцете на краля и след обиск на подземието е заловен Гай Фокс, готов да запали фитила на барута.
Макар Гай Фокс да не е нито инициаторът, нито главният организатор на заговора, неговото име става легендарно и символ на „Барутния заговор”, защото дълго време се счита, че той е единственият заподозрян.
След жестоки изтезания и разпити, Фокс разкрива имената на другите заговорници. Текстът с неговите собственоръчни признания, написани с трудно разбираем почерк заради инквизициите, и сега се съхранява в Националния архив на Великобритания.
Всички заговорници са заловени, обвинени в държавна измяна , в опит за убийство и са осъдени на смърт. Те са публично екзекутирани на 31 януари 1606 г. в центъра на Лондон в двора на катедралата „Св. Павел”. За Гай Фокс е отредена специална смърт: отначало да го бесят (без да го оставят да умре в примката), после да му потрошат всичките кости и накрая да го разчекнат на четири части. Свидетели обаче твърдят, че на Фокс страхотно му провървява, защото вратът му е счупен при бесенето и той умира мигновено още тогава. По този начин той избягва публичните мъчения и унижения, които по това време са обичаен ритуал преди екзекуцията.
След като барутът в Парламента е обезвреден, жителите на улиците около Уестминстър узнават каква опасност им се разминава и още същата нощ започват да празнуват спасението си. Те запалват по улиците огньове. С времето тази традиция прераства в по-грандиозно събитие и на 5 ноември в огньовете започват да горят чучела на Гай Фокс, символ на „Барутния заговор”. Чучелата са наричани гай (guy), после тази дума се отнася за зле облечен човек, докато в наши дни в разговорния език означава млад мъж, младеж.
След ликвидиране на заговора кралят въвежда допълнителни ограничения за католиците. Затова в анархистките среди се разпространява твърдението, че Фокс е единственият човек, влязъл в парламента с честни намерения.
С „Барутния заговор” е свързана още една британска традиция, която строго се спазва по-скоро като ритуал – това е церемониалното оглеждане на всички подземни помещения на сградата на Парламента, което се устройва преди откриването на всяка сесия.
Сега стилизираният образ на Гай Фокс – тънки мустаци и остра брадичка – е запечатан на маските на „Анонимните”. Тя е дело на художника Дейвид Лойд.
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича “автентичност”.
