.

Според мнозина експерти, резултатите от „референдума за минаретата” в Швейцария са част от естествената реакция срещу експанзията на глобалния ислямски проект. В тази връзка, можем да предположим, че паралелно с прокарването на този проект изглежда неизбежно и нарастването и радикализацията на антиислямските настроения в света. В известен смисъл, то е също толкова неизбежно, колкото навремето бе и негативната реакция на глобалния съветско-комунистически проект.

57,5% от гражданите на Швейцария – страната, смятана за един от символите на европейската култура, неочаквано се оказаха в категорията на „скритите ксенофоби” и „потенциалните фашисти”. Поне в очите на крайните либерали от континента, според които Европа е изпаднала в шок, виждайки резултатите от референдума.

Всъщност, истината е, че въпросният „шок” е по-скоро имитация в духа на прословутата „политическа коректност”, тъй като всички отдавна са наясно, че сериозните проблеми с мюсюлманите в Европа нарастват лавинообразно с всяка изминала година и нещата съвсем не опират само до минаретата или забрадките.

Достатъчно е да споменем факта, че нарастващият в геометрична прогресия брой на мигрантите от ислямския свят се превръща във все по-сериозно бреме за социалната система в Европа. Пример за това е ситуацията с турските имигранти в Германия. Между 1979 и 2000, числеността на турската диаспора в тази страна нарасна над два пъти – от 3 до 7,5 млн. души. При това обаче, броят на работещите турци си остана на нивото отпреди 30 години – само около 2 милиона. Обяснението е просто. На първо място, турците масово прехвърлят в Германия всичките си роднини до n-то коляно, повечето от които обаче предпочита да не работят, а разчитат на различните социални помощи, откровено възползвайки се от системата на високи социални стандарти, която германците успяха да изградят в десетилетията след Втората световна война.

На второ място, турските семейства са многодетни, но и сред второто и трето поколение имигранти, които са родени в Германия, се е наложила същата жизнена философия, т.е. повечето от тях не желаят да работят. Тази специфична сплав между някои национални особености и западната потребителска култура поражда вече доста многобройната прослойка от вечни студенти, ангажирани в сферата на услугите, продавачи в малки „семейни” магазини и откровени безделници. Всеки българин, който е пътувал в Европа, няма как да не ги е забелязал. Представителите на по-старото поколение по цели дни висят в „етническите” кафенета, бистрейки политика, докато младите просто се скитат из улиците.

Разбира се, казаното по-горе не се отнася само за турците (те далеч не са най-тежкия случай), а и за голямата част от мигрантите-мюсюлмани във всички европейски държави. Развитата европейска социални система ражда синдрома на „принципиалното готованство”. Едва ли някой ще отрече, че мигрантите напускат родината си именно в търсене на по-добър и безгрижен живот. Другите причини са второстепенни (тук не говорим за бежанците). А безделието и нежеланието (или пък неспособността) за пълноценна интеграция в европейското общество създават хранителна среда за разпространението на екстремистките идеи. Защото, винаги е по-удобно да скриеш собствената си необразованост, неспособност за адаптация или просто мързел зад различните форми на политически протест или твърденията за „идеологическа несъвместимост”.

Сред последиците от тази ситуация е вече споменатото по-горе непрекъснато нарастващо бреме върху социалните системи на повечето европейски държави. Статистиката сочи, че с всяка изминала година, сред мигрантите и представителите на диаспорите, нараства броят на онези, които предпочитат да живеят със социални помощи. В резултат от това, икономическият ефект, който Европа навремето постигна благодарение на икономическата миграция отвън, отдавна е „нивелиран” от негативите и разходите (преки и косвени), които са принудени да правят редица европейски държави във връзка с непрекъснато нарастващия поток от имигранти (за които работа вече няма) и увеличаващата се численост на диаспорите.

Когато всичко това се съпровожда с претенции на въпросните диаспори към местните власти да решат всичките им проблеми за сметка на държавата, както и от културна експанзия, съчетана с нарастване на екстремизма, едва ли можем да се учудваме, че нервите дори и на толкова търпеливи и толерантни хора, като швейцарците, започват да се опъват. На всичкото отгоре, Европа не е наясно, как да реагира на този процес. Така, европейците се оказаха в капана на концепцията за толерантността, „отварянето” и мултикултурализма, която лансираха дълги години, и това става все по-очевидно.

Немаловажна роля за подобно развитие изигра и отказът на европейците от християнските им корени. Като нещата опират дори не толкова до християнството, като религия, колкото до това, че в течение на дълги векове европейската цивилизация притежаваше собствена, утвърдена традиционна идентичност, която и позволяваше не само да се развива динамично, а и да осъществява мащабна външна експанзия, успешно асимилирайки новите, представляващи други култури, елементи в европейската „нация”.

През миналия ХХ век обаче, Европа, отчасти като последица от двете унищожителни световни (но най-вече европейски) войни, се ориентира към доброволния отказ от собствената си традиционна идентичност, опитвайки се да създаде вместо нея някаква нова „постхристиянска” идентичност. Последната обаче, независимо от всичките и технологични „плюсове”, засега се оказва изключително крехка и неефективна, най-вече в случаите на сблъсък с други традиционни култури (особено ако тези сблъсъци носят и определен идеологически заряд). Европейците се опитаха да заместят християнската религия с вярата във всемогъществото на икономическите фактори, в съчетание с демократичните институции и общочовешките ценности (съвсем в духа на европейския хуманизъм), с цел постигането на максимален материален комфорт. Оказа се обаче, че върху милиарди хора в света, тези фактори въздействат по начин, силно различаващ се от представите на европейските теоретици, или пък въобще не им въздействат.

Казано с други думи, Европа вероятно би могла да съществува безпроблемно, съобразно с новите „постхристиянски” правила, само ако и целият останал свят беше населен с европейци. Което разбира се не е така и е глупаво да смятаме, че някога би могло да се случи.

Впрочем, всичко това са детайли и проблеми на европейските елити, чиито позитивистки утопии успяха да объркат не само тях самите, но и обикновените европейци. Истината е, че швейцарският референдум, както и спорът за забрадките във Франция, са само дребни, периферни епизоди от обоснования от Самюел Хънтингтън „цивилизационен сблъсък”, който се оказва съвсем реален, независимо от критиките на многобройните либерални и леви теоретици и анализатори. Проблемът е в изострящата се конкуренция между различните проекти за глобализацията на света. А сред най-активните подобни проекти през последните десетилетия е ислямският проект. Което пък е повод да анализираме някои технологични особености на външното му позициониране, отказвайки се от пропагандните клишета от края на миналия век, които се опитват да разглеждат и оценяват всичко случващо се в контекста на отдавна несъществуващия двуполюсен свят, както и от лицемерните „политически коректни” табута, пречещи за обективния анализ на ситуацията.

Сблъсъкът между глобалните цивилизационни проекти

Фактът, че ислямът се превърна не просто в глобален по мащабите си проект, а и в проект, принципно претендиращ да осъществи глобализацията на света по собствения си модел, стана особено очевиден през последните няколко десетилетия. Впрочем, и в миналото идеолозите на исляма никога не са криели, че в идеалния случай крайната им цел е ислямизацията на целия свят и повсеместното налагане на законите на шариата. Това следва да имат предвид всички, опитващи се обективно да оценят вътрешната мотивация и потенциала на този проект, както и когато се очертават схемите на взаимодействие с него.

Между другото, това е едно от фундаменталните различия между исляма и мнозинството други големи световни религии, които никога не са си поставяли (най-малкото открито) подобни цели. По-старите от исляма религии – например християнството, будизмът или юдеизмът, си дават сметка, че тоталното обръщане на всички хора в тяхната вяра е невъзможно, по принцип, а и едва ли би било особено полезно. Опитът на конкистадорите в Америка, заради който периодично се сипят хули срещу цялото християнство, всъщност е само епизод от историята на Католическата църква, при това осъден впоследствие от Рим.

Християнската есхатологична доктрина директно заявява, че с наближаването на Сташния съд огнищата на истинската вяра най-вероятно ще стават все по-малко, докато различните отклонения от нея, напротив, ще придобият масов характер. А идването на Антихриста ще бъде обусловено, наред в всичко друго, и от факта, че повечето хора ще започнат да се кланят на някаква лъжлива религия и нейния лъжлив бог. Тоест, изграждането на тотално християнски световен ред в глобални мащаби (т.нар. „рай на земята”) се признава за принципно невъзможно. Всичко това обаче, е между другото.

През последните десетилетия, глобалната мисия на исляма придоби принципно ново звучене и форми, предвид промените в спецификата на съвременния свят, вече споменатото разрушаване на двуполюсната система, появата на принципно нови технологични възможности (включително качествения скок в развитието на масовите медии и комуникационните средства), укрепване на ресурсната база на проекта (за сметка на принципно променената роля на петролните държави в световната икономическа система), а също заради все „по-отворения” характер на света и динамизацията (в сравнение с последните няколко века) на миграционните потоци. Но най-важното е, че ислямският проект рязко се политизира и то на едно ново равнище, получавайки възможност да упражнява наистина глобално влияние върху световните процеси. С течение на времето, ислямският проект еволюира от чисто религиозен, в религиозно-политически, а след това и в политико-религиозен. Разбира се, този процес не започва от вчера, но именно напоследък придоби нови форми и особен динамизъм.

По ирония на съдбата, всички тези нови възможности бяха предоставени на ислямския проект от Запада, осъществяващ собствения си глобален проект, по свой план и в името на собствените си интереси, но принуден днес да се съобразява и с неизбежните негативни странични ефекти от този процес. Либералният глобализационен проект продължава с необяснима самоубийствена обреченост да изгражда, стъпало по стъпало, стълбата, по която ислямският проект (а и не само той) се изкачва на качествено ново ниво на развитие.

Интересното в случая е, че по технологичните си цели ислямският проект малко се различава от либералния евроатлантически, на който така яростно се противопоставя. Привържениците и на единия, и на другия, с всички възможни средства, се стремят да накарат света да заживее по правилата, които самите те смятат за универсални и полезни, без значение какво мисли по въпроса останалото население на планетата. Тоест, нещата много напомнят ситуацията с други глобални проекти – например с комунистическия, който позорно се провали. Навремето комунистите също се противопоставяха на либералния глобализационен проект, но преследваха същите технологични цели – да поставят целия свят под общ унифициран знаменател.

В този смисъл, няма нищо чудно, че ислямистите са си избрали за основен враг именно западната цивилизация, а не примерно Китай или пък Индия и Бразилия, нито дори Русия с нейния ядрен потенциал. Причината е, че Китай, Индия, Русия и Бразилия в момента не разполагат със собствени глобални проекти, нито пък изповядват някаква глобална идеология, изнасяйки я в останалия свят. Поне засега е така. Пак поради това, днес западната цивилизация води открита битка за влияние именно с ислямския свят, докато с останалите си конкуренти все още предпочита да се бори с други средства.

Силните страни на ислямския проект

Без съмнение, ислямският проект има своите силни страни. На първо място, това е ясната и разбираема идеология, морални ориентири и ценностна система, която се противопоставя на съвременната квазирелигия на потреблението, хедонизма и релативизма, която проповядва съвременният либерален Запад, като основна цел и смисъл на живота.

Впрочем, с подобна система разполагат, в една или друга степен, всички големи световни религии. Или поне монотеистичните. Във всеки случай, християнството със сигурност притежава такава система. Проблемът на Запада е, че доброволно се отказа от традиционната си религия и сега се опитва да накара и останалите да сторят същото. Тоест, на практика, съвременният либерален Запад олицетворява новото езичество, което неизбежно влиза в конфликт с всеки монотеизъм. Просто, новите езичници на Запада вече са сложили кръст на своя християнски монотеизъм. В същото време, ислямският монотеизъм е много динамичен, прост и достъпен и притежава глобални амбиции.

Истината е, че човечеството винаги ще се нуждае от идеали и идеологии и това няма да се промени. Такава е човешката природа. Затова е неизбежна и конкуренцията между различните идеологии. Деидеологизираният свят, който мнозина убедени либерали смятат за идеален, на практика не само е невъзможен, но и е обречен на неизбежно поражение. В този смисъл, либерализмът вече е достигнал чертата, отвъд която ще започнат процеси на бавно но сигурно саморазрушаване. На практика, тоталната свобода на възгледите и абсолютният морален релативизъм съвсем не пораждат многообразие, а по-скоро вакуум, т.е. пустота, която или ще се „взриви”, или ще трябва да бъде запълнена с някаква алтернативна идеология. Доведена до абсурд, либералната концепция (както впрочем и всяка друга) няма как да не започне да функционира все по-зле. Между другото, сегашната криза е сред проявите на този процес – системата започва да се самоизяжда.

В същото време, ислямът предлага редица много полезни правила, касаещи ежедневния живот на битово равнище, които (ако бъдем откровени) заменят за недотам грамотната мюсюлманска маса богословските тънкости, достъпни само за ограничения кръг на ислямското висше духовенство, ислямските интелектуалци и елита, като цяло. В ежедневния живот, ислямът дава прости отговори на сложните въпроси. Наистина, понякога тези отговори са прекалено прости и нерядко са по-прости, отколкото в другите световни религии. Което не може да не привлича към него огромни маси от хора. В случая, влияние вероятно оказва и фактът, че ислямът е сравнително млада религия, както и, че богословието все още не се е откъснало прекалено много от вярващите.

Второто несъмнено предимство е позитивната демография на мюсюлманските държави. Мюсюлманите в света стават все повече, на първо място заради високата раждаемост, обусловена както от религиозно-идеологически причини, така и от ниското ниво на развитие на повечето мюсюлмански държави. Бедността винаги е подтиквала хората да имат повече деца, като гаранция за оцеляването на рода. Пак тя определя и динамиката на миграционните потоци. Милиони мюсюлмани бягат от страните си, тласкани, на първо място, от бедността и ограничените перспективи за реализация. Още повече, че западната цивилизация направи света по-отворен.

При това обаче, именно общата религия им позволява да съхранят собствената си идентичност, да водят специфичния си начин на живот, сравнително успешно да се съпротивляват на културната интеграция и да се консолидират в затворени общности, което винаги е по-ефективния начин за отстояване на груповите интереси. По същата причина, те запазват връзките с родината и остават дейни участници в глобалния ислямски проект.

Третото предимство е нарастването на ресурсната база. Съвременното разделение на труда и тенденциите на развитие на съвременното потребителско общество, с всяка изминала година, изискват все повече енергоносители. А с тях разполагат държавите от ислямския свят, под формата на петрол и природен газ. Средствата, получавани от продажбите им се влагат и в прякото или косвено прокарване на глобалния ислямски проект. Пример за това са някои постсъветски републики, Босна и, отчасти, Косово, където ислямизацията, до голяма степен и съвършено открито, се финансира отвън.

Слабите страни на ислямския проект

В същото време, ислямският проект има и редица съвсем очевидни недостатъци, които неизбежно създават и ще продължат да създават в бъдеще сериозни проблеми пред реализацията му. При определено развитие на събитията, тези проблеми могат да се окажат толкова сериозни, че да доведат до глобалната конфронтация на ислямския проект с целия останал свят. Впрочем, отделни периферни схватки вече се водят по цялата територия на планетата. И въпросът е, дали ще прераснат в глобален сблъсък.

Основният недостатък на ислямския проект директно кореспондира с неговото най-голямо достойнство. Днес ислямът действително демонстрира най-голяма динамика в опитите си да лансира ценностна система, алтернативна на западната цивилизация. С което печели симпатиите на милиони. Това наистина е така и, ако трябва да бъдем честни, „разлагащият” се Запад също носи своята вина за подобно развитие.

В същото време обаче, ислямският проект демонстрира и крайна избирателност, стигаща до висока степен на нетърпимост към всеки инакомислещ. Ислямският проект дава позитивна картина на бъдещето само и изключително за онези, които изповядват мюсюлманската религия. По този начин обаче, автоматично се свива и „електоралната” (фигуративно казано) база, и полето за маньоври, и основанията за утвърждаване на моралното му превъзходства. Ислямският проект въобще не възнамерява да доказва на останалото човечество моралната си правота. Впрочем, истината е, че той не се интересува от човечеството, като цяло и затова останалата част от него не влиза в сметките му. Ако тези хора не са избрали истинската вяра, толкова по-зле за тях. Ако се съпротивляват, трябва да бъдат физически унищожени. Ако пък не се съпротивляват ги чака ролята на безправни изпълнители на волята на победителите. Илюстрация за което е животът в държавите, където мюсюлманите са абсолютното мнозинство от населението. Представителите на другите вероизповедания там далеч не се ползват със същите права. Впрочем, ако се върнем назад в историята, ще видим, че мюсюлманите обикновено се превръщат в мнозинство, в една или друга страна, осъществявайки изключително твърда мисионерска политика.

В тази връзка, нека си припомним, че по повод на „референдума за минаретата” турският парламент заклейми Швейцария и нарече швейцарците „расисти”, призовавайки ги, в същото време, към толерантност и религиозна търпимост. Би било интересно обаче, да видим как биха реагирали турците, ако им напомнят на чия територия е разположена съвременна Турция и как я е завоювала. Или например, ако ги бяха накарали да възстановят кръста, увенчавал някога купола на катедралата „Света София” в Истанбул (бившият Константинопол) – като пример за религиозна търпимост. Реагирайки по този начин на случващото се в Швейцария, или пък във Франция, където въпросът за носенето на фередже на обществени места отново бе поставен на дневен ред, турците едва ли трябва да се учудват, защо Франция и Германия не ги искат в ЕС.

Ако наистина се стреми да бъде ефективен, един глобален политически проект не може да проявява подобна отчайваща липса на гъвкавост. Всъщност, може, само че в такъв случай е обречен на провал. Защото глобалността се основава именно върху универсалността и общодостъпността на модела, предлаган от един или друг проект. От технологична гледна точка, е необходима и висока степен на свобода, която да е инкорпорирана в проекта, както и позитивна перспектива за бъдещето, разкриваща се пред всеки реален и потенциален участник в него, без оглед на индивидуалната му специфика. Тоест, проектът следва да е привлекателен.

Макар да не съм привърженик на либерализма, не мога да не призная изключително високата технологична ефективност на либералната глобализация. Тя привлича с това, че предлага модел на щастливо бъдеще за всички хора на планетата, независимо от тяхната религия, националност, възгледи, благосъстояние, външен вид и т.н. В същото време, тя апелира към онези качества на човешката природа, които са присъщи на всички хора, без изключение.

Дали наистина е така, реално ли е подобно нещо, или не, правилно ли е, или пък е неправилно, е вече съвсем друг въпрос. Освен това, от чисто религиозна гледна точка, може да се твърди, че либерализмът апелира не към някакви абстрактни човешки черти, а към греховете и страстите на хората, с които спекулира. Въпреки това, сам по себе си, този проект е изключително ефективен, именно защото действително изглежда много привлекателен за огромни маси от хора.

При ислямският проект всички тези качества или са крайно недостатъчни, или въобще липсват. В момента, този проект дори не наподобява борба за някаква истина, т.е. за някаква религиозна идея, а, на първо място, е средство в битката на мюсюлманските етноси за място под слънцето в съвременния свят. Казано по-просто, на преден план в борбата на ислямския проект срещу Запада (и целия останал свят) излиза не моралната правота на истината в битката и със системата на пороците и греха (както понякога представят нещата ислямските интелектуалци), а единствено опитът да се отстои собственото право на също толкова добър живот, какъвто живее Западът, но съобразен със спецификата на мюсюлманската култура. Това придобива съвсем очевидно изражение, от една страна, в агресивната тактика на мюсюлманските диаспори, заселващи нови територии. Тези хора повсеместно демонстрират не толкова някакъв алтернативен, по-морален и по-привлекателен начин на живот и ценностна система, колкото просто се опитват физически да изтласкат коренното население от изконните му територии, натрапвайки му нови, чужди за местните жители, форми на съществуване, като например изграждането на прословутите минарета в Швейцария. При това, нерядко го правят в доста агресивна форма. Често ислямът се превръща за тях само в прикритие и самооправдание в баналната битка за сфери на влияние. При това, с исляма нерядко се оправдават и някои откровено криминални методи, с които се води въпросната битка.

От друга страна, тази оценка се потвърждава от безумния разкош, практикуван от много мюсюлмански (и най-вече арабски) елити, на фона на бедността на основната част от мюсюлманското население на планетата. Петролните шейхове (а и не само те) са изпреварили със светлинни години „гнилия” западен хедонизъм. При това, няма как да не го забележим, тъй като този разкош с огромно удоволствие се демонстрира на целия свят.

Всички тези обстоятелство, в значителна степен,  балансират, в очите на немюсюлманския свят, онези морално-нравствени предимства на религиозната концепция на ислямския проект, за които споменах по-горе, защото в реалния живот тези ценности имат доста избирателно въздействие и нерядко си остават само на теория. Тоест, по същество, сме изправени пред същия релативизъм и двоен стандарт, само че под друга форма. В реалната практика на ислямския проект, хедонизмът, несправедливостта, притесненията и насилието са лоши не сами по себе си, а само, когато биват засегнати правата на мюсюлманите. В такъв случай обаче, ценностите на исляма се оказват не универсални и не безусловни, т.е. и неособено актуални за цялото човечество.

Тази визия обуславя и втория, много сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект – неговият отрицателен имидж. Защото трябва да признаем, че днес в „лице” на този проект са се превърнали терорът и агресията. При това, за съжаление, нещата не опират само до предубедеността на враждебно настроените медии. Поне в момента може еднозначно да се твърди, че умереният и традиционен ислям, както и духовно здравите мюсюлмански интелектуалци, почти повсеместно губят битката с ислямските радикали за контрол върху стремително радикализиращите се мюсюлмански маси – т.е. с тъй наречената „улица”.

Отделен въпрос е, дали такава битка въобще се води. Някои експерти например смятат, че развитието на екстремистките тенденции не поражда особени протести сред традиционното мюсюлманско духовенство, тъй като радикалите се оказват удобен инструмент за завоюването на нови територии и ресурси. Впрочем, това е само хипотеза. При всички случаи обаче, без подкрепата на държавата и управляващите елити, в много страни умерените мюсюлмани твърде бързо биха се превърнали в маргинали, тъй като в условията на „свободна конкуренция” шансовете им за победа над радикалите са близки до нула. Днес, както никога досега, мюсюлманската „улица” е склонна да търси най-простите отговори на най-сложните въпроси, както вече споменах и по-горе. И насилието и се струва напълно допустимо, а понякога и предпочитан метод за разрешаване на всички жизнени проблеми в съвременния свят.

Междувременно, ислямските лидери се опитват да убедят целия свят да не вярва на очите си. Те твърдят, че екстремизмът е „изключение”, а ислямът е религия на мира, както и, че терористите нямат националност и религия. Само че на теоретиците на ислямския проект би трябвало да е ясно, че е много трудно да се повярва в това, когато почти ежедневно, от всички краища на планетата, идват съобщения за убийства, взривове и други престъпления, демонстративно извършвани „в името на Аллах”. В нито една друга световна религия, днес не се наблюдава нещо подобна. Никой не взривява къщи „в името на Христос”, или пък разстрелва хора „в името на Буда”. Дори практиката на личното, битово общуване с мюсюлманските диаспори в различни държави по света, меко казано, не оставя усещането, че ислямът действително е религия на мира.

Ислямският проект и „другите”

На фона на всичко това, за повечето немюсюлмани в света става трудно да се отнасят с необходимата търпимост към ислямския проект, да оставят на заден план опасенията си и да разчитат на това, че навремето ислямската цивилизация е дала на света плеяди блестящи философи и учени. Защото огромното мнозинство от хората се вълнуват от случващото се днес. А днес ислямският проект си е създал имиджа на егоистичен и агресивен и почти с нищо неотличаващ се, на практика, от конкурентните му глобални проекти. Ислямският проект цели да направи мюсюлманите щастливи. Лошото е, че за постигането на тази цел всички средства се смятат за добри. Проблемът обаче е, какво да правят останалите, т.е. немюсюлманите? Да станат мюсюлмани? Или да се самоубият? Подобна постановка на въпроса праща в задънена улица и самия ислямски проект.

Между другото, навремето със сходен имидж се ползваше и друг глобален проект – съветско-комунистическият и тъкмо това фатално ерозира позициите му. Нека си припомним, че въпросният проект беше формулирал достатъчно привлекателен и универсален модел на едно позитивно бъдеще. При това, на определен етап, популярността на този проект беше придобила наистина глобален характер. Ако не беше така, не бихме могли да говорим и за „двуполюсния свят”, в който съветско-комунистическият проект се противопоставяше на този на демократичния капитализъм. Сред причините за неговия крах се оказа именно склонността му към използване на насилие за решаването на поставената задача за „ощастливяване” на цялото човечество. Или, поне глобалния образ на този проект, като разчитащ на насилието.

В този смисъл, обясненията на мюсюлманските лидери пред световната общност, че ислямът е едно, а радикалните ислямисти – нещо съвсем друго, започват да изглеждат безсмислени и дори смешни. Също както и твърдението им, че става дума за вътрешни проблеми на ислямския свят. Сред мнозинството немюсюлмани възниква естественият въпрос, ако действително става дума за „отклонения”, или за „вътрешни проблеми”, защо те не се решават от самите мюсюлмани, а се налага намесата и на останалия свят? Защо умерените мюсюлмани не могат сами да се справят с радикалните елементи? Така че именно те, а не радикалите, да формират имиджа на глобалния ислямски проект. Ако бяха в състояние да го направят, и отношението на останалия свят към този проект би се променило, а и ефектът от собствените им усилия щеше да е по-голям.

За съжаление обаче, както изглежда, липсва масово и адекватно разбиране на тези проблеми дори сред мюсюлманските елити. И това е друг сериозен проблем. В основната си част, ислямският свят не се оказва достатъчно способен да работи за преодоляване на грешките си, което в бъдеще ще се превърне в основния му проблем. Самокритиката е много рядко качество в тези среди. Мюсюлманските лидери и „улицата” са склонни да винят за собствените си проблеми всички останали, но не и себе си. Между другото, това също отличава фундаментално исляма от християнството например. За причините на този феномен може да се спори, но е трудно да се отрича съществуването му. Самоувереността не е нещо лошо, ако не преминава в откровен нарцисизъм и вяра в собствената изключителност. За политическия глобален проект, съзнателният отказ от самоанализ гарантира неизбежно поражение. Което се отнася не само за ислямския, но и за всички други глобални проекти.

Друг сериозен проблем на външното позициониране на ислямския проект е зависимостта му от неговите преки конкуренти. Което се обяснява с това, че от много векове насам ислямът е загубил водещите позиции в развитието на науката и техниката и не демонстрира способност за самостоятелно развитие на ново технологично равнище. За причините може да се спори, но това е факт. Ислямският свят отдавна е престанал да смайва човечеството с велики учени, талантливи изобретатели, общопризнати философи. Дори и най-богатите и развити мюсюлмански държави са принудени да внасят отвън открития, челни иновации, ефективни технологии и социални методики. Тоест, развитието им има по-скоро екстензивен и заимстващ характер.

Разбира се, има и изключение, но като цяло е така. При това, понякога се създава впечатление, че ислямският проект въобще не стреми към истинско, а не към някакво формално лидерство. Много от младите хора се насочват не към науката, а към различни нискоквалифицирани сфери на труда – търговия, посредничество, услуги и криминален бизнес, а обикновено връх на мечтите им е военната, юридическата или икономическа кариера.

Според мен, определена роля тук играе специфичният мироглед. Именно свръхидеологизацията, свръхполитизацията и непримиримото противопоставяне на останалия свят, които са толкова модни напоследък в ислямистките среди, както и постоянното самовнушаване на идеята за собствената изключителност и непогрешимост, ги лишава от стимули за развитие и ги праща в афганистанските пещери. В края на краищата, защо ти е да се развиваш, след като си „избран”? Защо да измисляш нещо, след като американците вече са измислили ракетите „Стингър”, а руснаците – автомата „Калашников” и те ти вършат прекрасна работа? Защо да се учиш от чуждия опит, ако това е опитът на неверниците? Подобно мислене, най-малкото, затормозява развитието, а съществува и риск да го вкара в задънена улица.

Освен това, да не забравяме, че финансовите приходи на мюсюлманския свят, с чиято помощ се активира глобалният ислямски проект, идват, на първо място, от Запада. И само докато Западът е склонен да продължи да играе тази игра, петролните шейхове ще могат да спонсорират глобалния ислямски проект. И атомната бомба, с която вече разполага Пакистан и към която се стреми Иран, няма да помогне за решаването на проблема.

Без значение, дали мюсюлманските лидери са наясно с това, подобно позициониране обрича проекта им на вечна зависимост от онези, които те толкова яростно критикуват. А зависимостта винаги означава и податливост на влияние отвън, да не говорим, че силно ограничава перспективите за успех. Нещо повече, колкото и да се разширяват мюсюлманските диаспори в Европа, САЩ и другите развити държави в света, в момента те не са в състояние дори и просто да оцелеят, без да паразитират върху постиженията на „противниците” си. Затова и стремежът за изтласкване или дори унищожаване на своите конкуренти означава за ислямския проект (поне днес е така) и движение към собствената му криза. Така омагьосаният кръг окончателно се затваря. В момента, глобалният ислямски проект не демонстрира способност да осъществи нито морално, нито технологично лидерство в света. Моралното лидерство е невъзможно, тъй като ислямският проект е ориентиран единствено към интересите на мюсюлманите. А технологичното – заради нежеланието, или неспособността да се формулира иновационен дневен ред. Строго погледнато, всичко това говори за вътрешната незрялост и недовършения характер на ислямския политико-религиозен проект, именно в качеството му на глобален. Което е в остър дисонанс и дори се конфронтира с крайно високите амбиции на въпросния проект, пораждайки маса както вътрешни, така и външни проблеми.

Поне засега обаче изглежда, че множеството вътрешни трудности (които тук не анализираме) и липсата на консолидация вътре в самия ислямски проект, не позволява всички тези проблеми да се осъзнаят напълно. За да стане по-ефективен, ислямският проект се нуждае от мащабни и качествени вътрешни реформи. На практика обаче, неосъзнаването на собствените проблеми само стимулира нарастващата агресивност и залагането на екстензивното разпространение, като начин да се отлага до безкрайност решаването на вътрешните проблеми.

В тези условия, можем да очакваме, че съпротивата срещу глобалния ислямски проект повсеместно ще нараства. Ислямските теоретици не бива да се самозалъгват с това, че отделни представители на местното население в традиционно немюсюлмански държави решават да приемат исляма. Тези хора са обречени да си останат маргинали. Което ни демонстрираха и резултатите от швейцарския референдум за минаретата, и положителната реакция на френското общество на стремежа на президента Саркози да забрани носенето на фереджета в публичните учреждения.

* Българско геополитическо дружество

http://geopolitica.eu/component/content/article/36-broi2-2010/870-globalniyat-islyamski-proekt

.

.

Защото все по-често чувам от представители на т.н. леви бизнес среди, че комунизмът (социализъм) и пазарната икономика не били самоизключващи се величини и като пример все ми се натяква китайския модел, смятам за нужно да не влизам в безкрайни и безсмислени дискусии, а само да публикува онлайн изданието на една книга, третираща именно това икономическо „чудо на света“ – Китай и водещата (ключовата)  роля на комунистическата партия, там.

.

ДЕВЕТ КОМЕНТАРА ЗА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

.

.

Явно, Маркс и Енгелс са били наивни хорица. Те съвсем искрено са смятали, че процесът на натрупване на богатства, капитали, както са го наричали те, е главната причина за съществуването на всички големи злини в живота на човечеството. И от тук илюзията, че забранят ли натрупването на големи богатства, направят ли го невъзможно, ще се сътвори и такова съвършено човешко общество, в което неправдите ще са конструктивно, организационно невъзможни. Е да, ама комунистическият строй предложи на народите такъв начин на живот, такава действителност, че те закопняха за охулвания от мощната им пропаганда капитализъм. Тогава изобретателите на “кадифените революции” предложиха на хората от социалистическите страни следващата простотия, равна на Маркс-Енгелската, само че с обратен знак. Вече не именувани философи, а някак си по друг начин, кой знае как, но все пак тръгнала от Запад, в световен мащаб се наложи идеята, че унищожи ли се комунистическата форма на организация на човешкия живот, възстанови ли се правото на натрупване на капитали и образуване на много партии, всичко автоматически ще си стане такова, каквото е било преди ерата на марксизма. Човечеството ще се направи на глухо и сляпо – все едно, че комунизмът никога не е бил, все едно, че призракът му никога не е бродил из Европа и светът, все едно, че формата на капитализъм такава, каквато е в САЩ и Западна Европа е единствено възможната, все едно, че в кохортата на капиталистическите страни не се вливат държави, населени от стотици милиони хора, които са трупали своя жизнен опит в течение на няколко поколения в условията на социалистически строй от Сталински тип. Да се разсъждава така е много, много тъпо. Най-малкото никак не е по-умно от допускането на Маркс, че забрани ли се натрупването на капитали животът на хората и на човешкото общество като цяло рязко ще се подобри. Нито революцията на Маркс, комунистическата, сполучи, нито сполучи “кадифената”, капиталистическата. И двете еднакво не разбират, че процесите на сформиране на хорските общности не са така прости и елементарни, че да могат да бъдат сведени единствено до притежаването или не притежаването на големи богатства и средства за производство. Неразбирането на едно и също нещо и в двата случая доведе до появата на действителност, която еднакво не е такава, каквато по замисъл би трябвало да възникне

Е, в страните от бившия комунистически лагер възникна не капитализъм от западен тип, а една нова обществено икономическа организация на човешкия живот, а именно милиционеро-капитализма. Външно милиционеро-капитализма и капитализма от западен тип си приличат като две капки вода – и в двете съществува елит от богати хора, милионери и милиардери, управляват едни и същи държавни институции – парламент, президент, министри и министър председатели, едни и същи са законите, партиите изповядват привързаност към демокрацията и едни същи човешки ценности и т.н. и т.н … А вътрешно двете общества функционират по абсолютно различен начин. При милиционеро-комунизма, придвижването нагоре по йерархичната стълбица ставаше единствено чрез извършването на престъпления – избиеш много от забогателите при предишното общество хора и, хоп, станеш активен борец против фашизма и капитализма, партиец, член на ЦК на БКП… Растеш. Когато хора за избиване от стария елит свършиха, нямаше вече живи от тях, най-допринасяща за личния прогрес дейност стана ново престъпление – доносничеството, шпионирането на съседа и приятеля. Придвижването нагоре в обществото чрез извършване на престъпления се наследи от милиционеро-социализма и не само не изчезна при милиционеро-капитализма, а и стана негов фундамент. Без забогатяването чрез престъпления и напредването чрез тях в йерархичната стълбичка, самият той, милиционеро-капитализма, нямаше нито да възникне, нито да съществува, управлява милиони хора и прогресира. За пример, при милиционеро-капитализма няма по-доходна човешка дейност от вземането и даването на подкупи. Но това не значи, че останалите престъпления, описани от Наказателния кодекс са изоставени, не се покровителствуват от елита и не се практикуват. Контрабанда, търговия с наркотици, грабеж, взломна кражба, измама, разни видове убийства, поръчкови или не, сводничество, продажба на деца… Всичко, всичко описано от Наказателния кодекс все е по-доходно от честния труд в страните с милиционеро-капиталистическо държавно устройство, за техните властници и за практикуващите този занаят “предприемачи” и “бизнесмени”. Не случайно новият елит на “демокрациите”, произлезли от държави с комунистическо минало включва огромен брой бивши служители на милицията, Държавна сигурност, шпионажа или контрашпионажа, сътрудници на ДС и идейните им и организационни организационните им ръководители – бивши партийни секретари и висши дейци на комунистическата партия. Още в условията на социализма тези хора имаха възможност да се запознаят с методите на действие на престъпния свят и, макар и в по-ограничен размер от сега, да практикуват някой от тези престъпления, да добият опит в тази област. Така че когато се реши хазните и другите богатства на социалистическите държави, а също и личните спестявания на бившите комунистически поданици да бъдат ограбени, за да възникнат богаташи и капитализъм, те имаха най-добра теоретическа подготовка, а отчасти и практическа. А някой от тях имаха дори реална престъпна дейност, извършвана не на наша територия, а в условията на истински капиталистически страни, западните, защото те там организираха банди – я Червени бригади, я други “революционни” движения, я атентати, отвличания и какво ли още не. Затова и точно такива хора също много забогатяха. Например, те знаеха, че на запад съществуват финансови пирамиди. Ние, държаните зад желязната завеса, не. Докато научим и – хоп, окрадоха ни личните спестявания. Специалисти. За ограбването на държавното не си струва и да говорим. Държавата си им беше в ръцете. Да крадат от нея за милиционеро-комунистите, бъдещите, а сега вече настоящи милиционеро-капиталисти, беше толкова просто и лесно, колкото да преместиш собствените си пари от левия си джоб в десния.
И така, в света вече съществуват държави, чиито цял елит е съставен от хора, забогатели не главно, а единствено от кражби и други престъпления. Това никога преди в световен мащаб и през никой етап от развитието на човечеството не е било – тогава всред елита, най-властоимащите и най-богатите, все е успявал да се нареди и някой имащ и положителни, обществено полезни дарби. Например, произвеждал е някаква стока по-качествено от другите и поради това е забогатял. При милиционеро-капитализма такива хора няма. В милиционеро-капиталистическа среда те не могат да се развиват нормално и да добиват власт и влияние в обществото.

Западът не разбира милиционеро-капитализма. Западните учени и политици не са живяли в подобна среда нямат жизнен опит и наблюдения, които да им позволят да разбират това, което виждат. За доказателство на тези думи, ще си послужа с пример.
Радио ВВС било казало, че главатар на мафиотите в България е хазартен бос със страшен прякор, пред който полицаите треперят. Само чуят ли името му и се разтрепервали. Няма нищо по-невярно от това. ВВС явно визира нашия милиардер Васил Божков – Черепа. Вече казах, че най-печелившия занаят при милиционеро-капитализма е вземането и даването на подкупи. При това вземането е по-рентабилната половина. Васил Божков е главно хазартен бос. Той не е всред числото на тези, които взимат подкупи. Пред него могат да треперят низшите полицаи и служители от държавния апарат. Може да треперят и част от по-висшите. Но в България има в сянка хора, по-могъщи и по-богати от Васил Божков, но това Запада не го знае. С тях самият той, независимо от страшния си прякор, се съобразява. Ето какво става, значи. Това, което цяла България знае, Западът не го знае. Не, че не вижда достатъчно. Западът вижда това, което виждаме и ние. Но не може да го проумее.
Ние също не разбираме Запада. Ето пак пресен пример. Австрийският канцлер Волфганг Шюсел каза навремето, че България имала напоследък големи успехи в борбата с престъпността и корупцията. Ама моля Ви се, г-н Шюсел, къде са тези успехи, та ние, живеещите в тази страна нито ги виждаме, нито ги усещаме и чуваме за тях само от такива като Вас? Г-н Шюсел може да си послужи с такъв аргумент, като изчезването на показните убийства от нашия живот в последните няколко месеца тогава. Във Вашите страни, господин Шюсел, показните саморазправи намаляват или изчезват, като се заловят убийците. При нас не е така. Този род престъпления намаляха, та чак и изчезнаха, като по-висшите звена на мафията обясниха на по-низшите, че трябва да престанат със саморазправите. Като стегнаха организацията на мафията и укрепиха дисциплината в редиците й. Сега главната задача на мафията е да окраде самия Европейски съюз, милиардите на неговите предпрсъединителни фондове. В името на главната цел, трябва да прекратят ежбите и саморазправите. Ама това, г-н Шюсел, не е нито ликвидация, нито ограничаване на организираната престъпност, а организационно укрепване, издигане на нов и по-висш етап на организираност. Етап в подготовката за решаване на още по-мащабни задачи от досегашните. И така, на нас не ни е ясно защо Волфганг Шюсел ги говори тези неверни неща. Искрен ли е ? Заблуден ли е? Голям дипломат ли е, че ги приказва без да ги мисли тези работи? Кой то знае. Тези и други подобни приказки не са ни ясни на нас, българите. На тях им се чудим също така, както навремето се чудехме на онези партийни секретари, които се изтъпанчваха на събранията и ни говореха, че живеем в най-прогресивното, най-хуманното, най-развитото общество в света, а именно комунистическото. А бе на западняците и заплатите им по-високи, и колите им по-хубави, дрехите, сградите, и всичко. Ха сега чуди се защо комунистическото общество е по-развито! Добре, това е минало. Ами сега? Я ако може някой пък да ми обясни къде са успехите на нашето правителство в борбата с организираната престъпност? Поръчителите не пипнати, макар и цяла България да ги знае кои са. Извършителите – също. У нас най-много за парлама да се извършат публични арести, а ла Холивуд, на третодивизионни престъпници. Босовете никой не пипа, защото те крепят държавата… А според западняците, успехи има! Ха сега, де!! Ама г-н Шюсел, у вас, в Австрия, може също да има неарестувани поръчкови убийци. Има такива и у нас. Но зад неарестуването у нас и у вас стоят два съвсем различни механизми. Например, в Австрия и другите страни може да име неарестуван поръчков убиец, ако например не се знае, че точно той е извършил въпросното престъпление. У нас е точно обратното. Всички го знаят кой е извършителят и точно заради това не го арестуват, защото не смеят да го пипнат, страх ги е да си имат вземане и даване с него. Убиецът здраво е наплашил хората още времената на милиционеро-социализма. Когато самият той е бил високопоставен милиционеро-комунист. Така е то, така е при милиционеро-капитализма. Още има недосегаеми. Още има хора, за които забранени неща няма. За които всичко е позволено – от кражба до поръчка за убийство или саморъчно извършване на убийство.

И Брюксел не ми е ясен. Искали правителството да намали корупцията всред висшите етажи на властта, за да ни отпуснат замразените средства от Европейския съюз. Добре, ама президентът ни Първанов  е замесен в доказани афери, като тази с нефта на диктатора Садам Хюсеин. Сериозно ли Брюксел разчита, че борбата с корупцията ще се води от тези човек честно и сериозно? Сериозно ли Брюксел мисли, че той ще си подадат оставката, за да не пада и капка съмнение, върху честността на борбата с корупцията? А ако Брюксел не е толкова наивен, тогава защо изобщо чака от умрял писмо? Или само се преструва, че чака? Не са ми ясни тези, европейските работи.
В миналото имаше сходна ситуация. Светът притискаше милиционеро-комунистите да зарежат класовата борба и комунизма и прегърнат капитализма, който те наричаха гнил, но в който, ако го прегърнат, те ще са капиталистите. Това беше в техен, личен на милиционеро-комунистите интерес и затова се сбъдна, те се съгласиха. Но сега е нещо друго. Имаш насреща си вече не “убеден, пламенен марксист-ленинец, прекрасен човек, доблестен комунист”, който се преструва, че постъпките му са мотивирани от вярност към догми, а милиционеро-капиталист, който признава, че е движен от интереси. Е, един милиционеро-капиталист, ако краде през целия си четири годишен мандат, за който е избран да бъде на власт, ще си “приватизира”, както показва практиката, около 1,5-2 милиарда долара. А ако не краде, за същите четири години, ще вземе само 48 хиляди долара заплата. Няма милиард, няма милион – само 48 хиляди! Я сега вие, господа от Брюксел ми отговорете – ще краде ли нашия милиционеро-капиталист, или вас ще слуша, няма да краде? Да не мислите, че тази структура, която му позволява безнаказано да краде, уж държава, а то фабрика за далавери, те лесно я си изградиха, та сега да я съборят ей така, за ваш кеф и в разрез с личните си интереси? Е няма да стане тая, това не ви е примитивният милиционеро-комунизъм, вие изградихте не това, което мислехте, а нов обществено икономически строй, милиционеро-капитализма. Сега вече имате работа с него. Може пламенният марксист-ленининец полковник Димитър Стоянов, висш началник в Държавна сигурност и капиталиста Димитър Стоянов да ви се струват едно и също лице, но те не са. Същото важи още за генерал Любен Гоцев, генерал Бриго Аспарухов и още много други генерали, полковници, първи секретари, номенклатури и доносчици. Харесва ви, не харесва ви, това е положението. Полковника, генерала, комуниста, доносчика, за хората беше по-лесен противник, когато извършваше обществено неприемливи, антихуманни неща. Като произведени в новия милиционерския чин “капиталист”, мнозина хора с извратено съзнание и инстинкти са много, много пъти обществено по-опасни. Не само за своите народи, а и за човечеството като цяло.
И така, реално в света има три обществено икономически системи, които в идните десетилетия ще могат, ще имат сили да се борят за световно господство – китайския комунизъм, капитализма от западен тип и милиционеро-капитализма.
В първите години след започването на “демократичните” промени, четох изказвания на висш американски държавник, който се хвалеше, че Западът бил спечелил Третата световна война, комунизмът бил рухнал. Няма нищо по-невярно от това. Комунизъм от много отдавна не е вяра в някакви идеали. Роден съм в комунистическа страна, младежките ми години минаха в такава страна, посещавал съм други комунистически страни и комунист с идеали никога и в никоя друга комунистическа страна не само не съм и виждал, но не съм и чул да има жив. Комунизъм е житейска практика, определен тип неморално, антиобществено поведение, възприето от част от хората от различни народи с цел оцеляване и дори лично преуспяване в условията на една жестока действителност. Исторически погледнато, нормите за поведение на комуниста са се зародили стотици години преди Маркс да напише “Капитала” всред угнетеното простолюдие на Русия, още в зората на руско-азиатското средновековие, доусъвършенствали са се в тюрмите и са преминали във върховете на управлението на тази държава заедно с “победилия пролетариат” и чак тогава са получили име, комунизъм. Там, в държавните върхове са се обогатили с нов жизнен опит и са се развивали и усъвършенствали, за разлика от теоретичните догми на Маркс. За желаещият да остане дълго и на всяка цена на на власт овладяването на тайните хватки на комунизма може играе същата роля, както йогизма за дълголетието. И едното, и другото, са постижения, екстракт от вековен опит. Практикуването на комунизъм, дефиниран според истинската си същност, а не според портрета, окачен на стената, е възможно в различни обществено – икономически системи и очертава възходящи линии. Например – лейтенант, капитан, полковник, генерал от секретните служби, милионер, милиардер… Или – доносчик, комунист, партиен секретар, демократ, депутат, милионер, милиардер… Що се отнася до портрета на стената, то той може да бъде на Маркс, на Ленин, на Сталин, хулещия Сталин Хрушчов, на Конрад Аденауер, Буш или господин Барозо. Всички те са еднакво удобни за комуниста.

И така, извършването на демократичните промени в бившите социалистически страни е огромна, голяма, може би най-голямата победа на комунизма в цялата му история. Чрез никакви победи в локални войни, като тези във Виетнам, Аногола и т.н., чрез употреба на оръдия или атомни бомби, комунистите не можеха да придобият толкова много блага, такава щедра отплата за неморалното си поведение, както от така наречените кадифени революции и “демократични” промени в бившите социалистически страни. Това не може да се нарече загуба на комунизма. Това е победа, тържество на комунистическия начин на човешко поведение над западния начин на живот и преуспяване. Кое се оказа по-рентабилно, мъчителното усвояване на знания от западния човек или практикуването комунизъм? Ама западняка взима за това пари от порядъка на хиляди долари, а истинският комунист, майсторът на тази апаратна практика, взима от порядъка на милиони, та и милиарди? А дебели книги и учебници комунистът не е и поглеждал, завършил е само милиционерска или партийна школа, или и двете. Не си е мъчил главата с такива глупости, каквито ги пише из западняшките книжки. Защо тогава западния начин на живот да е победил? Фактите сочат друго. Компрометиран е. Провалил се е. Показал се е по-неефективен в борбата за лично преуспяване.
В областта на държавното строителство комунистите също не са губещи. Какво от това, че страните, в които те държат властта сега се наричат демократични, а не страни с развита социалистическа система, зрял социализъм. Това за комуниста никак не е важно. Важното е обществено икономическата система да е удобна за практикуването на комунистическите умения. В това отношения “демократичните” обществено икономически системи, които се изградиха много от териториите бившите социалистически страни са далеч по-удобни за комуниста от “зрелия социализъм”. Затова слагам “демократични” в кавички. Обществено икономическата система е доразвит зрял социализъм, усъвършенстван така, че да бъде колкото може по-лесна плячка за апаратчика. Е, някой формирования са преименувани. Например, мафията пое и ролята на ОМОН, освен другия комплекс от функции, представляващи смес от мафиотска класика и други, нови, нужни на милиционеро-капитализма неща.
В борбата за световно господство, милиционеро-капитализма има сериозни шансове. Ето един пример. През 2001г. „цар“ Сакскобургготски дотича от Мадрид за да управлява България. Той плю върху живота на аристократ на Запад, заряза го, презря го и прегърна практиката и идеите на милиционеро-комунизма, ставайки среднопоставен функционер на Генералското движение, по-точно крилото оглавявано от генерал Гоцев. Сбърка ли „цар“ Сакскобургготски? За сравнение, дядото и бащата на „цар“ Сакскобургготски са били действащи царе, за разлика потомъка си Симеон Сакскобургготски, който бе само високопоставен чиновник. Те, две поколения царе, не са успели да прехвърлят дворците на България на свое лично име. По тяхно време дворците са се водили собственост на държавното интендантство. А Симеон с помощта на ДС, успя! Е, ако това не е доказателство за огромните предимства на милиционеро-капитализма, погледнато през очите на световното чиновничество, не знам какво да кажа повече.

В България има трима апаратчици, били през различни периоди назначени от Политбюро на милиционеро-капитализма за висши държавни чиновници. За по четири години мандат, всеки от тях припечели, както вече споменах, суми от порядъка на приблизително 1,5-2 милиарда долара. Е, да вземем долната граница, възможно най-малката спечелена сума, от всеки един мафиот-чиновник, а именно 1,5 милиарда. Ама това прави, че този човек е печелел по 1,027,397 долара на ден! Хайде сега да вземем за сравнение най-висшия държавен служител в една демокрация от западен тип, президента на Съединените американски щати, господин Джордж Буш. Не съм броил парите на господин Буш, но съм сигурен, че той получава по-малко и то доста по-малко. Хайде сега кажете ми, кое е по-добре, да си чиновник на милиционеро-капитализма в малка и бедна България, или да си президент на най-богатата страна в света, Съединените щати. Да си президент на САЩ е по-престижно, но да си милиционеро-капиталист макар и в малка държава е къде – къде по-доходно.

За човечеството милиционеро-капитализма е много по-голяма опасност, от милиционеро-комунизма, който за нуждите на оцеляването си нямаше класова опора.
Западът повтори грешката на Маркс. Отнемането на капиталите от богатите не доведе до изчезване на недъзите на тогавашното общество, а до увеличаването им. Подаряването на несметни богатства на хора с милиционерски манталитет, за да прегърнат капитализма не доведе и никога няма да доведе до демокрация. Ще стане и стана точно обратното. Недъзите на комунизма не само не се намалиха, а дори и напротив, увеличиха се. Станаха още по-нагли и уродливи, защото се чувстват търпени и толерирани. Така търпени и толерирани чак от новия център на света, Белия дом, както преди това от тогавашния им център на света, от Кремъл. Харесва ви, не харесва ви, незнайни идеолози на “кадифената” революция, това е истината. А ако някой, дори и да е с харвардска диплома и академичен сан, си въобразява, че милиционеро-капиталистите, или поне децата или внуците на милиционеро-капиталистите някога ще еволюират и придобият манталитета на нормалните предприемачи и бизнесмени, то този човек е чист идиот. Това никога няма да стане. Съвременният свят няма развити социални механизми, които да обезпечат, предизвикат и гарантират такова индивидуално прераждане. Понякога това е и органически невъзможно да стане. Механизмите управляващи човешкото поведение са много по-сложни, отколкото си мисли един такъв човек. И нито по времето на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин, нито пък сега, не могат да бъдат сведени до простото притежаване или не притежаване на големи богатства, наричани в трудовете на Маркс капитали.

.

.
Мощна политико-икономическа корпорация, оплела с пипалата си всички сектори от бизнеса в страната, представяла днес опозиционната партия ДПС. Мащабите и мощта на империята надвишават всички познати до момента структури. Класическите за българския преход групировки ВИС, СИК, ТИМ, „Орион“ и „Олимп“ изглеждат смешни и незначителни на фона на влиянието на корпорацията ДПС. За 8 г. в изпълнителната власт шефът на движението Ахмед Доган и най-близката му клика успяха да се превърнат в най-богатите хора в държавата.

В структурата на корпорацията се включват най-различни компании от всички сектори на икономиката. Всички те на пръв поглед изглеждат самостоятелни стопански субекти, тъй като се водят собственост на напълно непознати за обществото хора. Общото между всички тях обаче е, че бизнесът им е създаден от движението по време на 8-годишния му престой във властта. Те съществуват, за да се„хранят“ от държавата, да обслужват Доган и най-близките му както и да издържат партията.

Корпорацията е пирамидална, като на върха й стои вождът на партията. Под него са заместниците му и народните представители. Средният ешелон се олицетворява от областните председатели, а най-долу са редови членове с бизнес. Всички те са за задължени да внасят в партийната каса процент от печалбата си.

Депутатите от ДПС се явяват лобисти пред изпълнителната власт за фирми от обръча. Чрез тях, близки до ДПС фирми печелят обществени поръчки или директно усвояват пари от правителствени фондове. Рамадан Аталай, Лютви Местан, Юнал Тасим, Гюнай Сефер имат и свой бизнес, който официално се прехвърлили на роднини и близки. Важна роля в бизнес схемите играят и т. нар. „дьонметата“, чиито най-видни представители са депутатите Йордан Цонев, Христо Бисеров, Камен Костадинов, както и скандалният ексшеф на СДС – Варна Янко Станев и др. Всички те са компрометирани в обществото, но за ДПС – шефа те са „естествени лидери“, заради сръчността им в упражняването на политическата и икономическа корупция. Задачата на „дьонметата“ е да привличат български фирми към обръча на Доган, както и да привличат нови гласоподаватели. На практика Доган, съвместно с обръча си от депутати и свързаните с тях фирми, се явяват крупни олигарси. Те са на върха на властовата пирамида и в същото време дърпат конците на марионетните фирми по места.

Най-видимата част от бизнеса на движението са медиите. В момента ДПС контролира 22 национални и регионални медии, най-голямата печатница в страната – ИПК „Родина“, както и 5 разпространителски дружества. Парите за мащабните покупки са от Корпоративна търговска банка, която в банковите среди заедно с Dbank са считани за трезори на обръчите от фирми на Доган. Контролираните медии са вестниците „Монитор“, Телеграф“, „Политика“, „Засада“, „Меридиан мач“, „Уикенд“, „Шок“, „Минаха години“, търновският „Борба“, „Лудогорски вестник“, ловешкият „Народен глас“, бургаските „Фактор“ и „Черноморски фар“, пазарджишкият „Знаме“ и списанията „Мач магазин“ и „Кулинарен уикенд“. В групата влизат и новинарските онлайн издания „Всеки ден“, както и веригата сайтове bnews, blife и bsport. За телевизии на ДПС се считат ВВТ и ТВ 7. Хора на Доган притежават и 50 процента от НУРТС-компанията, която разпространява националните радио и тв мрежи. Към същата група спадат и фирмите за пласмент на печатни издания Национална агенция „Разпространение“ АД, Сдружение „Съюз“ на разпространителите на вестници и списания“, „Пресмаркет“ ЕООД, Национална агенция „Разпространение 1“ ЕООД с техните регионални подразделения.

Ахмед Доган разполага и с множество хотели, които в момента са обект на данъчни проверки. Мащабният проект със строителството на сараите в „Бояна“ започва през 2002 г. Комплексът разполага с 10 апартамента, ресторант, просторна зала за конференции. Доган обитава президентския апартамент и разполага със собствена сауна. Фирмата, извършила грандиозния строеж, е „Иса инженеринг“ на Румен Асенов.

Другият хотел на ДПС-лидера е СПА комплексът „Орфей“ в Девин. Официално инвеститор на обекта е бившият вицепрезидент на „Мултигруп“ Николай Вълканов и неговата „Бългериън еко проджект“. „Орфей“ е открит лично от Доган през 2005 г., Тогава той не пропуска да се похвали, че е собственик на имота.

За ДПС имот се счита и хотел – „Ди Марио“ в Симитли. То се води собственост на туроператора „Дая-Турс“. Фирмата е на съпруга на Димитрина Захаринова, бивша директорка на столичната НАП, известна като протеже на ДПС. 5-звездният СПА център в Девин и 4-звездният комплекс в Симитли са вкарани в програмата на НОИ за рехабилитация на хронично болни. „Каза Домини“, или Домът на боговете в елитното селище Рибарица, пък е едно от най-скъпите начинания от веригата сараи. Нощувката там е около 2000 лв. Средната цена на леглата е между 4000 и 5000 евро. Официален притежател на хотела бижу се води 36-годишният Арбен Хавальов и фирмата му „Нобиле“. Инвеститор на начинанието е „Роял билдинг“ ООД, 80% от капитала на която държи сестрата на Хавальов чрез дружеството „Боила студиос“.

Засега единствено за парк „Росенец“, който също се свързва с „инвеститорски намерения“ и името на Ахмед Доган, има най-малко данни. Купища пари бяха налети и в родното село на лидера Дръндар, Варненско. Дворецът за децата изникна върху 14 дка в малкото село. Дори не липсват златни петлета по куполите на сградата. И тук като инвеститор на замъка се афишира сам Доган.

Крумовградският изборник Юнал Тасим също участва в усвояването на пари за инфраструктурни обекти. Тасим държи 50 % от дяловете на фирма „Софт – Ю“, която извършва ремонти на обекти в общината. Според него обаче в това няма нищо незаконно. Освен с транспорт и енергетика, Рамадан Аталай вече има сериозни интереси в строителния бизнес. Разградската фирма „Антора“ на Иво Бориславов и депутатското синче Ревин, е взела над 1,6 милиона лева от хидромелиорационната агенция, за „възстановяване“ на съоръжения в различни краища на България, но не е изпълнила почти нищо от ангажиментите си. Не е ясно кой и срещу какво е построил триетажната вила на депутата на Пампорово, но в депесарските среди подозират, че му е подарък.

Депутатът Емил Иванов държи икономическите ресурси на Своге. Той успя да наложи своя човек Емил Атанасов – Цеката за кмет на общината. Иванов държи сметопочистването, както и всички строителни поръчки. ДПС-депутатът се сближава с бившия вицепремиер Емел Етем, след като и продава 8 дка ливади в землището на Ябланица, където се намира бившата ловна резиденция на Тодор Живков.

http://etrud.blogspot.com/2010/08/blog-post_24.html

.

Обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000 г.

.

.

.

.

.

.

.

.

Чл. 1. (1) Българската комунистическа партия (тогава именуваща се Българска работническа партия /комунисти/) идва на власт на 9 септември 1944 г. с помощта на чужда сила, обявила война на България, и в нарушение на действащата Търновска конституция.

(2) Българската комунистическа партия е отговорна за управлението на държавата във времето от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., довело страната до национална катастрофа.

.

Чл. 2. (1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:

1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;

2. съзнателното нарушаване на основните човешки права и свободи;

3. безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения „Народен съд“;

4. моралния и икономическия упадък на държавата;

5. установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха;

6. погазването и отмяната на традиционни принципи на правото на собственост;

7. рушенето на моралните ценности на народа и посегателството срещу религиозните му свободи;

8. провеждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението;

9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдаване на изброените по-горе действия;

10. безогледното унищожаване на природата.

(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:

1. отнемаше на гражданите всяка възможност за свободна изява на политическата воля, като ги принуждаваше да крият своята преценка за положението в страната и ги принуждаваше да изразяват публично съгласие за факти и обстоятелства с пълното съзнание за тяхната невярност и дори това, че те представляват престъпления; това то постигаше чрез преследване и заплахи от преследване към отделната личност, нейното семейство и близки;

2. системно нарушаваше основните човешки права, като потискаше и цели групи от населението, обособени по политически, социален, религиозен или етнически признак, въпреки че Народна република България още през 1970 г. се присъедини към международни актове по правата на човека;

3. нарушаваше основните принципи на демократичната и правова държава, международните договори и действащите закони, като с това поставяше интересите на комунистическата партия и нейните представители над закона;

4. при преследванията срещу гражданите използваше всички възможности на властта, като:

а) екзекуции, нечовешки затворнически режим, лагери за принудителен труд, мъчения, подлагане на жестоки насилия;

б) освидетелстване или настаняване в психиатрични заведения, като средство за политически репресии;

в) лишаване от право на собственост;

г) възпрепятстване и забрана за получаване на образование и упражняване на професия;

д) възпрепятстване на свободното движение във и извън страната;

е) лишаване от гражданство;

5. безнаказано се извършваха престъпления и се предоставяха незаконни предимства на лица, които вземаха участие в престъпления и преследвания на други лица;

6. подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличаване на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет.

.

Чл. 3. (1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.

(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.

.

Чл. 4. Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.

.

.

„Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки?“

Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само, за да се запозная с този легендарен мъж, и не и исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари…
Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.
В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.
Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.
Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръво поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…
Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се оптиваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.
И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по- точно се изкриви в саркастична усмивка:
– Всичко беше направено – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.
– Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?
Ленин ме погледна доста учуден:
– Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската сатистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…
Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго е празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. тогава и за властта ще е по- добре. В затвора човек живее много по- добре и по – спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае,че има осигурена храна, и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нащата Русия е много по- добре да ве бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най- зле са пазителите на реда и управляващите!
Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив лисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.
– А селяните, господин Улянов ?
– Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение.- Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най- много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Пронуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунт е: «Съветска власт плюс електрификация!» Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…
Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази «музика», достъпна само за неговия слух…
След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.
Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…

Едно интервю на Джовани Папини
Преведе от италиански: Огнян Стамболиев

из сб. «Разговорите на Гог», Милано, 1936

.