Нищо неочаквано няма в създаването на синя фракция в СДС и в желанието на нейните учредители Синята коалиция да се възстанови. Достатъчно е да се вземат предвид последните социологични проучвания, според които сините и ДСБ са под прага за влизане в парламента, взети поотделно (0,7% за ДСБ и 1,8 % за СДС) и дори заедно (2,5%). На пръв поглед шансът на коалицията е по-голям. Но дори да предположим, че минат четирипроцентовата бариера, на практика ще се възпроизведе сегашното статукво. И тези, които в продължение на две години играха в един отбор със социалистите в парламента, пак ще са в него. Също както в червения лозунг: „Ние пак сме тук и пак сме същите”. Точно те – Надежда Неински (евродепутат, водеща през пролетта преговорите за продължаване на Синята коалиция), Мартин Димитров (бивш лидер на партията) и Ваньо Шарков (депутат и неуспял кандидат-лидер) са инициатори на вътрешнопартийното обединение с прозрачното заглавие „Единство”. А мотивът им за обединението на фона на парламентарната червено-синя мъгла звучи като Параграф 22 – то трябвало непременно да се случи, защото отваряло пътя за връщане на БСП във властта. А пък като се случи, ще сме противници с БСП, но само наужким.
Главният секретар на СДС Борис Марков бе лаконичен: „Който иска да се върне в СДС е добре дошъл”. По думите му със създаването на фракцията Надежда признава поражението си през пролетта като водещ преговорите за продължаването на коалицията. Според него с предложението си тя прави опит да продаде СДС.
По този повод е уместно да припомним, че активността на Неински е парадоксална. Заради нейното избиране за председател на партията през 2002 г., вместо Екатерина Михайлова, сините бяха разцепени и по-късно бе създаден ДСБ. Тогава станахме свидетели на едни от най-срамните събития в историята на десницата. 29 народни избраници от общо 61 на ОДС в 39-ото Народно събрание (2001-2005 г.) безцеремонно прибраха полагащата се парламентарна субсидия (420 000 лв.) и изгониха останалите от тяхната парламентарна стая. Няма да пропуснем да споменем с какъв хъс те изнесоха от синята централа компютри, принтери, лаптопи, не забравиха и компютърните мишки, някои от които по-късно се оказа, че са развалени. А какво да кажем за това, че оставиха без гуми партийните коли на „Раковски” 134, защото джантите и гумите се водеха на фондация „Демокрация”. Тогава сини депутати описаха развода в СДС по следния живописен начин:
„Жената (Надежда Михайлова, по това време лидер на сините) взе къщата („Раковски“ 134), а мъжът (Иван Костов) взе парите (държавната субсидия)”.
Затова и сегашните напъни за обединение изглеждат комично на този исторически фон. Разбира се, в името на запазването на статуквото на криминалния преход може развелите се отново да се съберат. Иначе с просто око се вижда, че те изпадат от политиката. И нямат шансове да влязат нито в сините листи, нито в тези на ДСБ. Защото всички искат марката „СДС”. И ако не я получат, нека да потънат.
Ето например какво каза вчера Мартин Димитров: „Това, което правим, е все едно девет месеца преди тръгването на „Титаник“ някой да беше предупредил пасажерите кога и къде точно се намира айсбергът“. Той допълни, че съюз „Единство“ ще е нещо като група за натиск в СДС, с която ще настояват да се случи обединението.
Само че близо 12-те хиляди членове на СДС, както и хилядите техни избиратели, не се нуждаят повече от старите влъхви. Десните не искат измислени коалиции, в които здравият да носи болния. Трябват им нови, некомпрометирани лица. Както и в сините редици да се върнат онези, които кукловодите изтласкаха, за да контролират партията чрез своите подставени лица.
Днес фракционерите си мислят, че номерът им пак ще мине. Само че малко приличат на онзи рибар, който цял ден висял до един вир – слагал червей след червей, но вадел кукичката празна… Вечерта като извадил въдицата за последно, на кукичката имало бележка: „Сметката, моля!“
Е, идва ден, в който радетелите на синята идея не искат повече келнерите на прехода да ги вземат за балъци.
Какво ли вече не изживява човек в родната политическа фен фауна?
.
Тази вечер бях неприятно изненадан от писанията на един високо тачен в болшевишките принт издания, индивид. Става дума за небезизвестния „журналист“ от в-к „Дума“, другаря Александър Симов.
Ето какво споделя с мен въпросния чекист, основавайки се на една своя презумпция, че догодина ще бъде на власт…
… и ще коли и беси…
Но направете си сами извода за неговото психическо състояние, прочитайки посланието му:
Здравейте,г-н Краев! С голямо НЕудоволствие чета бисерите,които публикувате във фейсбук. помня и помията,която изляхте в блога си върху мен. Искам да Ви кажа,най-учтиво,че когато БСП вземем властта догодина…ще използвам всички методи-по линия на МВР и на МВнР и ще съжалявате,ако стъпите на българска земя. 🙂 .Заради такива като Вас си заслужава да се борим за нов Девети септември…А тази вечер ще отида и ще се изпикая върху мемориала на шибаните жертви на т.нар. комунистически режим.
.
Разбира се, горе написаното от него го приех по единствения разумен начин, а именно, че имам работа с психически тотално объркан човек. Дано да иде и да се лекува, а не да му се предостави место в управата на партията му. Не че другите там са по различни, ама този е ептен тежко болен…
Все пак държа да припомня, че с въпросния субект си имахме и задочна разправия, с която от части можете да се запознаете тук (Пачавра, леке не хваща), оставила дълбоки бразди в наранената му червената душица…
ОК, аз все пак не съм лекар и не мога да му помогна, а направих според мен единственото оставащото ми смислено в случая – блокирах го, споделяйки преди това диагнозата ми относно менталното му състояние –завършен идиот.
200-години от рождението на легендарната българка. .
„Народният съд“
Колкото и парадоксално да звучи: зловещите събития от 9 септември 1944 г. унищожават само за 24 часа един дом, събиран повече от сто години, дом на светли личности – потомците на легендарната българска майка-героиня от Русе, които стават жертва на изстъпленията комунистическите лумпени, чиито алчни и нагли потомци – гоцета, сергейчета, велчевци и зайкови-пирински ни управляват и днес.
Книгата на известната русенската историчка Веселина Антонова е изградена върху разказа на Лиляна Балканска, правнучката на Баба Тонка, и върху малко познати архивни материали, които е използвала и коментирала умно и задълбочено.
По идея на Веселина Антонова през май 2000 г. в София бе организирана голяма изложба под надслов „Потомците на Баба Тонка и „Народният съд”. В нея за първи път чрез снимки, документи и картини, събрани от различни фондохранилища, бе проследена двувековната житейска съдба на прочутите възрожденски български родове Обретенови, Просеничкови и Балкански от средата на 18 век до наши дни. Част от живота на Обретенови е позната на българската културна общественост – това е участието на Баба Тонка и на смелите й синове и дъщери в национално-освободителното движение. Но през годините на комунизма съдбата на другите й наследници беше упорито премълчавана.
За нея разказва Лиляна Просеничкова-Балканска. Една красива, духовно извисена, смела и умна жена, съхранила своя дух и достойнство, въпреки преживения ужас.
Предлагам ви откъс от предговора към книгата:
„На 2 срещу 3 ноември 1944 г. внучката на Баба Тонка – Тонка Просеничкова и съпругът й Нико Просеничков, директор на Мъжката гимназия „Княз Борис Първи” в Русе, са застреляни, според най-широко разпространената версия, заедно с още десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. Досега не са намерени официални документи, участници или очевидци, които да потвърдят, че са ги разпознали там. Местни овчари, след махането на милиционерската охрана, са посетили лобното място на нощната стрелба и са видели кървавите следи по земята и следите от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намерили и прибрали, била мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела…
От преживения ужас дъщерята на Просеничкови Милкана заболяла от менингит и след кратко боледуване умира на 1 февруари 1945. Другата им дъщеря, Лиляна, още ученичка в Девическата гимназия, и днес носеща името на баба й, е изпратена в комунистически концлагер. По-късно Втори състав на Русенския „народен съд” по второто дело с председател Димитър Цонев и членове Момчо Крумов, Дачо Войнов, Нено Илиев и Цоню Цоневски на заседание от 30 март 1945 осъжда на смърт, конфискация на три четвърти от имота и 50 000 лв. глоба „Нико Просеничков, бивш гимназиален директор, сега в неизвестност/!/, загдето писал статии във всекидневника „Русенска поща” със съдържания, които, раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи… като с тези свои действия и писания, допринесъл дейно и съществено за извършване и провеждане на противонародна политика от ръководните лица на България…“
Разбира се, истината е съвсем друга – съпругът на внучката на Баба Тонка, Нико Просеничков, е сред най-уважаваните и обичани русенци. Истински интелектуалец, българин – патриот, меценат и благодетел, дълбоко уважаван и обичан от своите съграждани, изключително честен и принципен и заради това станал трън в очите на некадърни, полуграмотни и нечестни люде, които унищожиха страната ни след злокобния Девети.
Ето какво четем в книгата: „Съдебно дело и присъда за евентуални „противодържавни и противонародни престъпления” на съпругата му Тонка Обретенова Просеничкова всъщност няма. Тя е просто разстреляна, тъй като станала свидетел на масовото убийство на русенски граждани в местността Балюв дол…”
Убитите русенци само в дните около злощастния Девети са повече от стотина. И това е част от елита на този най-европейски град на България. Със или без съд. Ако техният „съд” можеше да се нарече с тази дума. Сред тях е и братът на моят дядо, известният в цяла България, учен – агроном, журналист и издател Христо Стамболиев. През 30-те и 40-те години той списва с голям успех първото и най-популярното у нас месечно списание за агрокултура „Модерно земеделие”. Главорезите от т. нар. народен съд, начело с комуниста-адвокат Моско Мъсев, го осъждат на смърт, защото бил „пропагандирал” тогава постиженията на… германската агрономическа наука! А тя, макар и чиста и полезна наука, все пак била немска, а това значи „фашистка”… Нали след злощастния Девети всичко германско беше заклеймено и другарите предлагаха на Кремъл да ни пороби официално като „16-та република”, за каквато ни броеше неофициално цивилизованият свят.
Предполагам, че ако не беше починал през октомври 1939 г. синът на Баба Тонка, достойният българин и революционер Никола Обретенов, комунистите сигурно щяха да убият и него. Без да се замислят!
Защо ли? Защото подобни честни и смели герои щяха да им бъдат като трън в очите, а те, слугите на Кремъл, бързаха да заграбят властта, която за нищо на света не искат да оставят и днес, въпреки че заедно с агентите на Анкара вече провалиха и загробиха България…
На 20 октомври 1951 г. е сформирана Българската национална доброволческа рота 4093 в състава на Американските въоръжени сили в Западна Германия. Кодовото й название е Cteator Hesse и е зачислена към 112 Военен център, САЩ (112 Military center).Самото съществуване на ротата 4093 показва, че мнозина българи не приемат управлението на Българската комунистическа партия и ненавиждат наложената в страната обществено-политическа система.
През 1951 г. американските власти се обръщат към намиращия се в емиграция д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си, че „ние ще бъдем съюзници, а не наемници“. За три седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 емигранти да кандидатстват за служба в американската армия. Доброволци дълбоко вярват, че това е техният личен принос за освобождаване на България от комунистите.
Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани през октомври 1951 г. в гарнизона Цайлсхайм край Франкфурт на Майн.
На 7 април 1953 г. ротата се пребазира от Цайлсхайм в Ешборн, също недалеч от Франкфурт на Майн, съгласно заповед на Главната квартира на Северното командване.
Впоследствие Рота 4093 се предислоцира от Ешборн в Депото за муниции на Рейн (Мизау) със заповед на Главната квартира на Северното командване от 20 юни 1953 г. На 22 юни 1953 г. ротата щатно е прехвърлена от Северното командване (112 Военен център) към Западното командване (110 Военен център) и 6950 Трудов център.
На 20 октомври 1953 г. ротата се мести от Мизау в Оръжейното депо в Гермерсхайм. Тук подразделението остава до разформироването си на 30 юни 1964 г.
След смъртта на Сталин (5.3.1953 г.) контактите между новия лидер на СССР Никита Хрушчов и лидерите на западните държави стават все по-чести. Хрушчов непрекъснато настоява президентът на САЩ да разформирова националните роти от политически емигранти от държавите от Източна Европа. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада. На 30 юни 1964 г. ротата е разформирана.
Личният състав на рота 4093 винаги наброява около 200 души. Те са организирани като типично пехотно подразделение от американската армия – 4 взвода по 40 човека за охрана на обекти и един административен взвод. Националните роти са организирани в отделен полк, със собствена главна квартира и командир. На рота 4093 е възложено да охранява важни обекти на НАТО в Западна Германия, складове с муниции, оръжия, ракети, военно оборудване и други.
Първият командир на ротата е лейтенант Стефан Бойдев, син на ген. Васил Бойдев – командващ Въздушните войски (1936-1941 г.) и 5-та армия (1942-1944 г.). Той командва подразделението от основаването му до 17 април 1952 г.
Втори командир е лейтенант Борислав Байчев, бивш летец от българските ВВС. Той ръководи подразделението до март 1957 г.
Трети и последен командир е капитан Димитър Кръстев до разформироването на ротата през 1964 г.
Първите доброволци, постъпили на служба през 1951 г., са настанени в триетажна сграда, а през пролетта на 1952 г. личният състав е преместен в новопостроени специално за американската армия бараки. Те са със широки стаи, отделни административни офиси, медицински и продоволствен отдел, както и отделна транспортна част. Рота 4093 притежава отлично уредена библиотека, която освен личния състав на подразделението обслужва и българските емигранти от близките околности.
От 1951 г. започва издаването на месечното циклостилно списание „Идейни насоки“. То отразява обществено-политическия живот в България и останалите източноевропейски страни.
От октомври 1953 г. ротата има фонд и клуб, чиито средства се използват за благотворителност, за организиране на тържества, издаване на сертификати и значки.
През 2002 г. трима ветерани от рота 4093 посещават Националния военноисторически музей в София. Те даряват униформи, лични вещи и други, които са приети във фондовете на музея.
Има редица експерименти, които онагледяват как формираме убежденията си за живота, базирайки се на чужд опит. В един такъв експеримент били използвани 9 зелени лампи и 1 синя.
Участниците имали задача да посочат цвета на лампата, когато ги попитат. На 9 от 10-те участници било наредено да кажат, че десетата, синя лампа, е също зелена. Десетият участник, който не подозирал за уговорката, бил оставен да отговаря последен.
Когато първият участник съобщил, че 10-тата лампа е зелена, десетият бил готов да реагира, но като видял, че другите останали безучастни, си замълчал. Когато вторият, третият, четвъртият… също назовали синьото – зелено, той още имал съмнения, че е възможно те да грешат. След 7-я участник, „опитното зайче“ на експеримента започнал сериозно да се съмнява в собствените си възприятия на реалността.
Когато дошъл неговият ред да назове цвета на лампите, той категорично, без грам колебание, назовал синята светлина – зелена, така, както били направили всички преди него.
Този експеримент, макар и фрагментарно, онагледява много добре как действа конструирането на ментални модели в психиката ни през внушенията на външната среда.
В книгата „Животът може да е чудо“ е обяснена много добре една идея, която е и отправна точка в курсовете, които водя. Това е идеята от по-новата психология, че „картата не е територията“.
Какво означава това?
Всички ние заучаваме и в последствие сами доразвиваме определени модели на мислене и поведение за живота. Тези убеждения обаче не са живота сам по себе си, а само нашата представа за него, матрица, в чиито рамки започваме да функционираме…
Често картата-матрица изземва нашата функция да управляваме живота си и в един момент ние се оказваме в ситуация да живеем според модели и предписания, които са чужди и не ни вършат работа.
Почти всяка проблемна ситуация, с която се сблъсквам в работата си, е причинена именно от този конфликт между картата, с която борави човек и реалността, в която той има някаква потребност, но на която тази карта не може да отговори адекватно.
Добрата новина е, че картата подлежи на промяна, а реалността реагира на промяната – т.е. ние сме способни да изработим други убеждения, които да ни служат по-добре в конкретни житейски ситуации.
Много лесно, както видяхме и в експеримента с лампите, човек подменя собствените си разбирания и опитност с правилата на матрицата. Всички в по-малка или по-голяма степен позволяваме тази матрица да поеме ръководството на живота ни, вместо нас. А това е като да изпълняваме доброволно клаузите по договор, в чието съставяне нито сме участвали, нито сме го подписвали…
Затова едно от нещата, с което започваме курса, е да проверим собственото си усещане, заявявайки: „Не спазвам договори, в чието съставяне и подписване не съм участвал“.
И вие можете, в този момент, да затворите очи и да пробвате за 1-2 минутки какво ще почувствате, когато отправите това директно насочено към картата-матрица предизвикателство.
Ако се обърнете към конкретните ситуации в ежедневната ви реалност, може би ще установите, че в много аспекти на живота контолът не е ваш и въпреки, че ви е некомфортно, следвате предписания, които не сте задали вие.
Интересното е, че често пъти получаваме директни знаци,които в много случаи се проявят много буквални чрез тялото. Сещам се за един показателен случай с жена, която изведнъж, без никаква физиологична причина, беше получила схващане на краката и буквално не можеше да върви. Невролозите бяха предположили тежка диагноза, свързана с нарушение на функцията на мускулната система и периферните нерви, но за радост изследванията със специална апаратура, не я бяха потвърдили.
В последствие стана ясно, че тялото е отразило нейната нагласа по повод конкретна ситуация. Оказа се, че жената бе стигнала до сериозен блокаж в личните си отношения и понеже не предприемала дълго време промяна, заради притеснения от сорта на „какво ще кажат хората“ (в случая близките), тялото й беше реагирало по този начин, красноречиво съобщавайки й, че е време да спре и да промени модела, защото картата, с която се движи в реалността, вече не й служи добре.
Използвахме една техника, която разглеждаме и на курсовете – за пренаписване на конкретен сценарий. Тази техника помага да се промени мисленето чрез граници в мислене чрез възможности. В конкретния случай промяната в картата накара реалността да реагира много интересно и ситуацията се разви съвсем леко, без никакви драматични сцени, за разлика от това, което тя беше очаквала в стария си сценарий.
Времето е необратимо и по природните закони хората остаряват. Пред всеки стои въпроса как да се подготви докато е икономически активен за „дъждовните дни”, които бъдещето ще донесе. Дългосрочното финансово планиране при условията на режима на съвременните пари – задължително платежно средство без покритие, наложено със силата на държавата, изисква решаването на два фундаментални проблема.
Първият е, че е невъзможно да се прогнозира бъдещата покупателна способност на книжните пари. Книжните пари без покритие на всички държави, въпреки „плаващите” курсове, не плават, те потъват. Неизвестна е само скоростта на потъването им – едни по бавно, като швейцарския франк и сингапурския долар, други стремглаво, като зимбабвийските долари. Българите помнят как потъваше лева през зимата 1996-1997 гг.
Вторият проблем, който е и по трудно разбираем, е заложената от съвременната финансова система зависимост от посредници. Всеки, който притежава финансови активи зависи от финансовите брокери или дилъри, при които са сметките му. Елиминирането на риска зависи от елиминирането на посредника, но това е практически невъзможно поради начина на функциониране на системата.
Така добруването и финансовото бъдеще на всеки зависи до голяма степен от това как и до колко успешно ще преодолее горните два проблема, които имат различна тежест при различните активи, които човек може да използува за дългосрочно спестяване.
Държавни и фирмени облигации (ЦК)
Възможността на издадтеля на ценните книжа да плати обратно дълга зависи от това, какво той ще прави с парите. Като правило само инвестираните в производство заеми са самоликвидиращи се, защото те генерират приходи, които се използуват за ликвидация на дълга. За съжаление почти две трети от почти 50 трилионния дълг на пазара на кредитите в САЩ е възникнал след 1995 година, като по голямата част от него е бил използуван за непродуктивни цели, такива като финансиране на стоки за потребление и жилища, а също така за финансиране на борсови спекулации. Облигациите, които са издадени за този вид дългове са практически без стойност и са програмирани за дефолт (спиране на плащането по тях). Има опасност, при по сериозна икономическа криза, облигациите на компаниите и общините да последват участта им и плащанията по тях да спрат също. Най сигурни в това отношение са ДЦК, с единствената оговорка, че те ще бъдат евентуално изплатени с девалвирани книжни пари. Това все пак е нещо, но собствениците на ДЦК трябва да ги притежават физически, а не чрез някой фонд, съдбата на който зависи от управляващите го мениджъри.
Акции
Акциите са модерни и в САЩ, и в България. Малко хора, обаче, знаят, че от дванадесетте оригинални имена в индекса Дау Джонс (DJIA) е останало само едно – фирмата „Дженерал илектрик”. Останалите, като например „Полароид”, за които само някои от сегашното поколение са чували, са отдавна изчезнали в небитието. Хората живеят сега, в момента и историята рядко ги интересува. Най успелите млади финансисти направиха първите си милиони на борсите, продавайки и купувайки акции през един от най дълго продължилите възходящи пазари през 90-те години на миналия век. После дойде краха от началото на 2000 година и едва през последните година-година и половина индекса Дау Джонс отбелязва ръст спрямо предните години. Картината е различна , ако „Дау” се индексира с индекса на инфлацията, както може да се види от долната графика.
Дау Джонс има да извърви още дълъг път за да достигне максималните си нива. Растящата инфлация и прогреса като цяло гарантират номиналния ръст на акциите, но животът на компаниите не е вечен. Всяка компания има определена продължителност на съществуване като бизнес предприятие, в зависимост от характера на дейността и. Когато се купуват акции като форма на дългосрочна инвестиция, спестяващият по този начин трябва да бъде сигурен, че избраната компания ще има достатъчно дълъг живот за да може инвестицията да бъде гарантирана.
Изборът на подходяща компания не е достатъчна гаранция за инвестицията в акции, ако инвеститора не си осигури възможност да разполага реално с тях и да може да се разпорежда с тях при необходимост. Ако акциите на инвеститора са отразени само в книгите на брокера му, то финансовото му благополучие е буквално в ръцете на този брокер. Инвеститорът ще има същата съдба, каквато има и брокера му, независимо от това колко внимателно и консервативно е подбрал фирмите, в акциите на които е инвестирал. Единственият начин, който препоръчваме, е акциите да се регистрират директно на името на инвеститора в акционерната книга на издаващата ги фирма и да се държат в личен сейф. Същото важи и за случая, когато акциите са „на приносител” (не са поименни).
Борсови стоки (commodities)
При инвестиране в този вид стоки са налице същите рискове, които са свързани с ролята на посредниците, каквите са брокерите и инвестиционните фондове, специализиращи се в дадена област.
Брокерите и инвестиционните фондове не разполагат със складове, силози или резервоари, където да съхранява стоките. За всички сделки с борсови стоки се сключват договори, които на практика са обещание да се доставят договорените стоки, като възможността за реална доставка е чисто теоретична. Дългосрочното притежание на борсовите стоки е невъзможно поради факта, че те имат ограничена годност и само държавата е в състояние да притежава и поддържа запаси от нефт, зърно, метали и др. В последно време се появиха т.н. ETF (Exchange traded fund), специализиращи се в акумулиране на злато и сребро за притежателите на акциите на съответния фонд. Те имат възможност да притежават физически съответния метал и да го съхраняват в банкови трезори.
Недвижими имоти
Недвижимата собственост дава възможност на човек да притежава нещо, което има реална стойност без да зависи от посредници. Когато е изцяло заплатена и правно оформена с нотариален акт, срещу такава собственост не могат да бъдат предявявани частни претенции. Местните власти и държавата могат да застрашат тази собственост с регулаторни или административни мерки, но като цяло такова влияние е ограничено, особено в правовите държави.
Главното съобръжение в случая е времето, когато се купува тази собственост и състоянието на пазара. Режима на книжните пари без покритие, наложени от държавата като задължително платежно средство е идеален за възникване на изкривявания на пазарния механизъм и появата на балони на цените в различни сегменти на икономиката. Ако покупката и продажбата на недвижима собственост се извършват в неподходящ период – купува се при балон (инфлация) на цените, както е сега в България и се продава при депресиран пазар, когато цените са ниски, то се действа противно на философията на инвестирането -„купувай ниско и продавай високо”. Както вече сме казвали, индикатор за състоянието на пазара е съотношението между цената на недвижимия имот и неговия месечен наем. При установен пазар цената на имота е равна на 100 наема. При подценен пазар цената на имота е по малка и тогава е изгодно да се купува, а при надценен пазар е по голяма от 100 негови наема и е по изгодно имота да се наема, вместо да се купува. В момента пазарът на недвижими имоти в САЩ е в период на криза. Очаква се понижение на цените средно с около 15 %, което ще намали богатството на инвеститорите с около 3 трилиона долара – една наистина огромна сума. Досегашният опит показва, че максималното спадане на цените на недвижимите имоти като цяло е било около 30%, след което собствениците се отказват да продават. Що се касае земята като форма на недвижима собственост, ще припомним афоризма на Марк Твен – „Купувайте земя, момчета, вече не я произвеждат”!
При недвижимата собственост първостепенно значение има местоположението и. Основният недостатък на всички видове недвижима собственост, като се изключи невъзможността тя да се премества, е ниската и ликвидност – обикновено е необходимо продължително време за да се продаде изгодно.
Колекции
Предметите, които се колекционират с цел инвестиция са много и различни – картини, ръчно тъкани персийски килими, марки, монети, скъпоценни камъни, бижута и много други. За тях са в сила съобръженията, приведени по горе по отношение на недвижимата собственост. Цените им като цяло варират в синхрон с кредитния цикъл, но са с много по големи амплитуди, достигащи в отделни случаи до крайност. Колекционерските предмети могат да бъдат съхранявани без да има нужда от посредници и към тях не могат да бъдат предявявани претенции от трети лица. В това отношение те напълно отговарят на едното от изискванията за дългосрочно влагане на богатството на инвеститорите. По голямата част от тях – картини, скъпоценни камъни и др. са компактни и могат относително лесно и безопасно да бъдат транспортирани, и съхранявани. Човек може да държи в ръката си огромно богатство под формата на диамант или друг скъпоценен камък, но превръщането на това богатство в пари или замяната му с други ценности изисква на първо място оценка от експерти, а също така и доказателства за произхода в някои случаи. Този вид вложения са изгодни само за много богати хора и те са печеливши само ако са направени при ниски цени на придобиване около дъното на кредитния цикъл.
Пари
Книжните пари, които са обявени за задължително платежно средство в дадената държава са изцяло ликвидни. Продавачите на стоки и услуги са задължени по закон да ги приемат като средство за плащане. Проблемът с книжните валути започва когато те се използуват за дългосрочно вложение.
Горната графика дава представа за намаляването на покупателната сила на щатския долар през последните 37 години до 2006 год. От създаването на Федералния резерв през 1913 г. до сега доларът е изгубил 97 % от покупателната си способност. Само на базата на натрупаната през последните 10 години инфлация, българският лев е изгубил почти половината си покупателна способност по експертни оценки.
Ако един млад човек на около 30 години започне да спестява в книжни левове или даже долари, като ги сложи в „буркан банк” или под матрака, решението му ще има катастрофални последици за него и ако доларът продължи да се обезценява със сегашните темпове, към времето на неговото пенсиониране той може да очаква 80-90% от покупателната сила на доларите му да се е изпарила.
Поверяването на дългосрочни спестявания на банките, дори и срещу лихва, удвоява риска, защото ги поставя в ръцете на банкерите, които незабавно ги дават под формата на заеми без да обръщат чак толкова внимание на възможностите на кредитополучателите да изплащат кредитите. Кризата на ипотечният кредитор „Северна скала” във Великобритания и очакваните подобни кризи в други страни са свидетелство за недостатъчно стриктно прилагане на принципите на благоразумното кредитиране от страна на банките и другите кредитни институции като цяло.
Следователно, няма смисъл да се спестява дългосрочно под формата на книжни пари без покритие, независимо дали парите ще бъдат у спестяващия или ще бъдат депозирани в банките. Временното акумулиране на кеш може да бъде само стратегическа опция, ако се очаква значително спадане на цените на други активи, в които парите ще бъдат вложени. Това е спекулиране в добрия смисъл на думата, а не спестяване.
В такива случаи има значение какви ще бъдат валутите, в които ще се акумулират паричните средства за бъдещи инвестиции. Това са валутите на държави с положителни платежни баланси, които обикновено имат ниски лихви по депозитите. Такива са швейцарският франк, сингапурският долар и до известна степен японската йена и еврото (в краткосрочен аспект). Към избора на такива валути трябва да се подхожда в зависимост от особеностите на законодателството на съответните страни, което може да бъде рестриктивно по отношение на трансферите на големи суми. Единствените пари, които запазват покупателната си способност завинаги са монетарните метали : среброто и златото. Сигурността на вложението в тези метали се компрометира само в случаите, когато инвеститорите разчитат на посредници при закупуването и съхранението на вече закупеното сребро и злато. Само инвестиционни сертификати, фондове или сметки, които предлагат алокирани и идентифицирани чрез серийните номера златни или сребърни кюлчета, съхранявани в обществени трезори, могат да се считат за надеждни.
Макар, че притежаването на злато и сребро гарантира запазване на покупателната им способност, сегашната система налага определени ограничения и създава може би нарочно определени затруднения на инвеститорите. Местата, където могат да бъдат купени или продадени по големи количества злато и сребро са ограничени, а пренасянето им през граница може да бъде обект на митнически сборове или при покупко-продажбата да се начислява ДДС, както е в България. От времето на масовото въвеждане на книжните пари без покритие като задължително платежно средство, държавите в лицето на правителствата си водят война срещу златото. Цената на златото на практика се влияе от централните банкери. Те я задържат много лесно, просто променяйки лихвените проценти така, че да бъде неизгодно да се спестява в злато. За да го направят, обаче, те трябва да повишават лихвените проценти значително над нивото на инфлацията. Ако човек не смята, че това ще стане, то той трябва да купува злато. Това е война, която правителствата не могат да спечелят, но инвеститорите в злато и сребро трябва да помнят, че във всяка война победителят също търпи загуби. Горните примери показват, че при сегашния финансов ред, характеризиращ се с книжни пари без покритие, налагани от държавата като задължително платежно средство, резервно банкиране и създаване на пари „от въздуха” от банките и другите кредитни институции, дългосрочните спестявания са сериозно предизвикателство. Умните ще оценят възможностите на отделните видове дългосрочни инвестиции с цел спестяване, а мъдрите ще предприемат действия, за да са спокойни през идващите „дъждовни дни”.
Ноам Чомски е съставил списък на „10 начина за манипулиране“ с помощта на медиите.
1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни ( цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).
2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.
3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.
4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.
5. Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.
6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …
7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.
С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.
8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб …
9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.
10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.
Ако разпознавате тази манипулация в поведението на медиите споделете тази статия с възможно повече хора за да се изгради независимо общество от хора, които могат сами да правят своя избор.
В памет на 767-те еврейски бежанци и български моряци, загинали на кораба “Струма” на 24 февруари 1942 г. в Черно море
През 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).
На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.
До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.
Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.
Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:
“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”
На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:
“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.
До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:
“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.
За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.
Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”
Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:
“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.
Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”
Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.
Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.
В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”
Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.
Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:
“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”
Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:
1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души
Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.
Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).
Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.
При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.
През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.
Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.
Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”
Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.
Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.
С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.
Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.
Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.
Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.
Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:
“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”
Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.
Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:
Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк
Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.
“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”
Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.
Атанас Панайотов,
доктор по историяПрез 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).
На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.
До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.
Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.
Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:
“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”
На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:
“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.
До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:
“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.
За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.
Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”
Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:
“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.
Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”
Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.
Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.
В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”
Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.
Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:
“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”
Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:
1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души
Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.
Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).
Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.
При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.
През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.
Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.
Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”
Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.
Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.
С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.
Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.
Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.
Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.
Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:
“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”
Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.
Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:
Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк
Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.
“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”
Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.
Държавна форма, при която държавната власт произтича от народа и е упражнявана директно или индиректно от него. Демокрацията се развива в Европа първо в гръцките градове-държави като директна или непосредствена демокрация.
(…) Модерната демокрация произхожда първоначално от калвинистичните религиозни борби на 17 век, особено в Шотландия, Англия и Холандия, където енорията излиза на преден план като носител на религиозния и политически живот, а също така и от ученията на Просвещението, особено от неговите схващания за свободата и равноправието на всички и за нормативното значение на разумното мислене на всеки един спрямо държавата и обществото. Основополагащо става учението на Русо за народния суверенитет като неделимо и неотменно право на народа.
(…) Първата модерна демократична държава е САЩ. В Европа върху демократични принципи е основана държава едва по време на Френската Революция.
(…) Впрочем демократичната държавна форма показва значителни различия и в рамките на Запада: Първо съществува поделянето на народна и репрезантативна демокрация. Народната демокрация се характеризира с възможността за непосредствени народни решения, независимо дали това е чрез избрания от народа висш държавен орган, или чрез възможността преминавайки през народно искане и последващо народно решение, народа да се превърне в законодател. Но и при тази конструкция нормалното законодателство е задача на парламента. При народните решения става дума винаги само за редки изключения. Много често те са в Швейцария (народно решение). При репрезантативната демокрация всяко народно решение е изключено.
(…) Друга важна разлика е тази между парламентарната и непарламентарна демокрация. Под парламентаризъм тук не се разбира наличието и функционирането на парламента, а зависимостта на правителството от доверието на законодателната власт. Противоположният пример е налице в САЩ. Там президентът, който обединява в себе си двете длъжности на висш държавен глава и шеф на правителството, в никакъв случай не е зависим от доверието на конгреса; Белия дом и Сената не могат да принудят президента да се оттегли.
Тези основни видове на осъществяване на демократичната държавна форма позволяват да се види, какви различия съществуват в отделните видове. Различията в националните традиции и съобразяването с други социални дадености, както и различните оценки на определен начин на поведение превръщат демокрацията в задача на Новото време, в което съществуват множество различни форми. Зад принципното твърдение, че държавната власт принадлежи на народа (а не на привилегирован слой, класа или група), се отварят безброй пътища и начини за много различно оформление. Затова демокрацията е по всяко време и за всеки народ една особена задача.
Защо днес се занимаваме с темата демокрация? От 1945г. в Европа, а и в други части на земята, изживяваме разпространяването на западната либерална форма на демокрация срещу авторитарните господстващи структури. През 1945г., с катастрофата на национал-социалистическите и фашистките диктатури, кризата на либералната демокрация сякаш е преодоляна, след като между 1922-1939г. тя понася удар след удар. Многобройни диктатури – Испания, Португалия, Гърция, Чили, Аржентина, Уругвай – се превръщат през последните десетилетия в демокрации. Победата на демокрацията е още по-убедителна в световен план с падането на „реалните социалистически системи“ в Източна и Средна Европа от 1989г. Тъкмо при този пример обаче, е очевидна необходимостта от критичен поглед върху демокрацията. Тези строеве всъщност се разбираха като „народна“ или „социалистическа демокрация“. Откакто Марксизма-Ленинизма там беше отхвърлен като единствена идеологична основа на плурализма, и централното стопанство беше сменено от пазарното, стана по-ясна връзката между демокрация, индивидуална свобода и социална сигурност. Много хора имат трудности да преодолеят вътрешно- политическия и социален обрат, и да приемат новата форма на демокрация. Точно в тези моменти на явен триумф се пораждат нови опасности, които трябва да се възприемат сериозно. Това е възможно най-добре чрез припомняне историята на възникването на демокрацията, която е била подложена на безброй удари и обрати по време на своето съществуване. Тя винаги е в опасност, когато не съществува политически строй, основаващ се изцяло на граждански консенсус.
(…) Но не само незнанието, а и една фалшива, идеализирана картина на една хармонична и безпроблемно съществуваща демокрация, може да доведе до разочароващи обрати, логично е, че сравнението между идеал и действителност е в ущърб на идеализираната картина.
Демокрацията е нещо исторически случило се. Тя се е развила до съвременните си форми и ще продължава да се променя. Тук трябва да се направи опит, демокрацията да бъде представена в нейното развитие и да се подчертае, че не става дума за идеален строй на държава и общество, но и че според историческия опит днес е възможен само един такъв правово-държавен, конституционен, човешки достоен политически-обществен строй.
Опасността за демокрацията не е толкова в заплахата от отстраняването й от диктатура, много повече тя е застрашена от заслепяващи масови идеологически илюзии. Демокрацията може да бъде изкривена по привидно демократични начини и да се превърне в нейния антипод, в господството на идеологически самоналагаща се неправда. Тази опасност е прозряна още в Античността.
Думата „демокрация“ е позната на всеки от ежедневната реч, но една по-точна дефиниция се оказва трудна. Обяснението, че думата произхожда от гръцкия език и се превежда с „народно господство“, не е толкова от помощ, защото политическите и обществени отношения са се променили от античността и не е твърде ясно, какво точно трябва да означава „господство на народа“.
В действителност съществуват различни форми на демокрация. Докато в малките административни единици в античния полис, „народа“ (и това тогава означава: само свободните мъже), се събира и гласува директно, това в днешните големи държави е в ръцете на междинните власти. Необходими са упълномощени лица, контролирани и ограничени във времето, които да упражняват властта в името на избирателите. Тук съществува опасността, пълномощниците на избирателите, или депутатите и партиите, да загубят връзката с избирателите. В такъв случай може да се стигне до господство на елита над народа, фиктивно в името на народа. В ГДР и други държави от бившия източен блок е съществувала такава форма на „народна демокрация“, която реално представлява господство на определена партийна бюрокрация.
Основният проблем на демокрацията е връзката между свободата на отделния човек и неговата принадлежност към цялото (държавата или обществото). Свободата наистина се ограничава от обвързаността към строя, но от друга страна обществения строй на първо място предразполага разгръщането на свободата. Свобода без обвързаност би могла да доведе до юмручно право. Представата за „народно господство“ произтича от схващането, че господстващият над себе си народ е свободен, за разлика от ситуация на господство на един или няколко властоимащи над поданиците. Абрахам Линкълн (1809-1865г., 16-тият Президент на САЩ 1861-1865г.) обобщава този принцип в неговия Gettysburg-Address от 19 ноември 1863г. с думите: „government of the people, by the people, for the people…“ Демокрацията намира своята легитимация в идеята за народния суверенитет.
Понятието суверенитет, като източник на всяко право, е развито през 16 век от френския държавен теоретик Жан Бодин (1530-1596г.). По времето на абсолютните монархии суверен е господаря, чиято легитимност е дадена по „божията воля“; в демокрацията това е народа, от чието име се упражнява господството и се прехвърля властта. При демокрацията властват законите, а не хора над други хора. Законите трябва да се създават и обнародват според правилата, за да може гражданите да ги познават и следват. Не трябва да има тайни закони. Понятието за правова държавност е в тясна връзка с демокрацията.
Друга предпоставка за демокрацията е равнопоставеността на всички граждани. Много е спорен въпроса, какво да се разбира под равнопоставеност и докъде може да стигне тя, без да се ограничава свободата. Безспорна е равнопоставеността на всички граждани спрямо закона. Не могат да съществуват специални закони или специални съдилища, които да се отнасят само до определени групи, слоеве или класи. Правовата държава трябва да гарантира еднаквите шансове, защото свободата може да изпадне в опасност, когато има разлики между стопанските и социални условия. Тук критиците възразяват, че опита да се създаде една всеобхватна или почти цялостна свобода, не зачита естествената различност между хората, което означава, че тя може да бъде постигната само с недемократични средства.
При демокрацията правото на власт се прехвърля за определено време чрез общи, равни, свободни, тайни и директни избори. Изборът задоволява демократичните представи само тогава, когато е предложен избор между алтернативи. Голото потвърждение, гласуването само за едно предложение с „да“ и „не“ не би било истински избор, защото не може да се избира между различни възможности. Свобода на мнението, разнообразие на мненията, свободна информация, защита на малцинствата и свободна опозиция са предпоставки за демократични избори.
От всичко това следва, че демокрацията се намира по средата между анархичното разпадане и диктаторското регламентиране. Тя предлага толкова свобода, колкото е възможно, и толкова ред, колкото е необходимо. Тя живее от убеждението на гражданите в необходимостта от задължителни правила. Това убеждение, което се е оформило в традиционно демократичните държави като Англия и Америка през вековното развитие, или както в Германия, е произтекло от горчив опит с антидемократични идеологии и господстващи системи, често се определя с понятието политическа култура.
[от: Бундес-централа за политическо образование: Демокрация, Информации за политическо образование Nr. 165, Ново издание 1992]
—————
Основни ценности на демокрацията
Достойнството на човека и неговата свобода
(…) Това, което днес трябва да разбираме под демокрация, това, което представлява нейната същност, е твърде неясно въпреки честата употреба. Убедени сме наистина, че това има нещо общо със свободата на всеки отделен гражданин и управлението на народа, но не знаем със сигурност дали, и как подобна представа за демокрация днес може да бъде осъществена. Твърде многозначно и противоречиво е това, какво в света може да бъде обявено за демокрация и демократично. Отчасти заблудата почива на това, че съответните интерпретирани определения за демокрация от различните етапи и обществени строеве могат да се възприемат автоматично заедно, и да не се прави разлика между принципното ядро на демократичната мисъл и нейното съответно обвързано във времето преоформяне.
(…) Какво носи със себе си тогава хубавата формула, че демокрацията е господство на народа от народа? Има ли народа, от който според теорията трябва да произхожда цялата държавна власт, въобще шанса да може да взема компетентни политически решения? Или, ако си припомним за друга предпочитана (либерална) дефиниция, съществува ли днес демокрацията като господство на общественото мнение, като то трябва да възниква в процес на рационална дискусия? Въобще в нашето общество дискутира ли се все още разумно или много повече се агитира и реагира емоционално? Какво е общественото мнение, към което трябва да се придържат политиците? Резултати от демокрацията ли са публикуваните мнения и коментари, които се представят в големите вестници, по радиото и чрез големите обединения и партии от телевизионните гиганти?
(…) Равната свобода на гражданите е безусловно изискване за демокрацията. Ето защо, днешната валидност на класическите дефиниции на демокрацията може да бъде преценена едва когато се види, доколко съответните конкретни форми на демокрацията, определени от тази дефиниция, зачитат и правят възможна свободата на всички. Дали историческите явления на демокрацията могат да ни бъдат образец, трябва да се реши, след като се види доколко те осъществяват демократичните основни стойности.
Демокрацията произтича от една определена човешка представа. Хората трябва да бъдат свободни, т.е. всеки да се развива и разгръща личността си в следствие на собствените си решения. Зад това стои, дали християнско или хуманистично-идеалистично, схващането, че всеки човек притежава собствено достойнство, което го определя като човек и го различава от животните.
(…) На политически език това означава, че цялата власт и господство трябва да не прехвърлят границата на неприкосновеното достойнство на всеки един отделен човек. Властта принципно подлежи на ограничаване и контрол, и трябва да се позовава на съгласието на подчинените й, защото една неограничена възможност за намеса в живота на отделния човек би могла да накърни и унизи достойнството му. Защото всички, особено държавната власт, трябва да са подчинени на целта, да гарантират и увеличават възможността и шансовете за свободен и достоен живот на всички членове на обществото.
Свободата не е нещо абстрактно, а означава конкретно свобода на личното сътворяване на живота, свобода на религията и убежденията. Свобода на професионалния избор, свободна възможност за плануване на личния живот, свободно разполагане с личната собственост, свобода и неприкосновеност на жилището, на писмената и телефонна кореспонденция. Свободата означава в по-общ план сигурност от произволно задържане и гаранция за законно дело пред съд, както и контрол над информацията, която държавата събира за отделните граждани.
(…) Тук попада и правото на свободно изразяване на мнението, свободата на пресата, свободата на обединение, правото на равно участие в политическия живот в съответното общество. Всички тези права на свобода, които тук в никакъв случай не могат изцяло да бъдат изброени, трябва да важат като предпоставка за вяко политическо действие. Същността на тези свободи, достойнството на човека, не се осигурява за всеки по отделно щедро от държавата, а се установява и гарантира от нея и се признава за ненакърнимо и неотменно. Смисълът на всяка демократична конституция е именно да гарантира човешкото достойнство. Естествено трябва да се има предвид, че свободата на отделния човек не трябва да се абсолютизира. Тя намира границите си при свободата на другите.
(…) Едва от една такава представа за човека е разбираема същността на демокрацията. Демократично е едно общество, което, основавайки се на зачитането на човешкото достойнство, има за крайна цел гарантирането по еднакъв начин за всички граждани на свободата за разгръщане на личността за отговорно сътворяване на живота, както и създаването на социални предпоставки за това.
Ето защо демокрацията не е сума от формални разпоредби, а тя се определя от нейната вътрешна цел, да осъществи при съответните исторически и обществени условия възможно най-много свобода, лична отговорност и социална справедливост.
(…) Демокрацията поставя единството над това, което в никакъв случай не може да бъде поставено на гласуване; само на основата на общи принципни убеждения може да се използва принципа на решението на мнозинствата в оформянето на политическото ежедневие. В този смисъл демокрацията не е световно неутрален строй, а една основана на ценности и целяща осъществяването на стойности политическа форма.
[извадено от: Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Модела на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990]
—————————-
За да отговорим на този първоначален въпрос, нека да си представим едно общество от хора. Едно такова общество, което всеки познава, е семейство с баща, майка и дете. И така, едно семейство живее заедно, храни се заедно, съществува заедно. При това възникват проблеми, които всеки познава. Кой ще изхвърли боклука, коя телевизионна програма да се гледа и така нататък. Кой тогава решава, какво ще се прави?
Има две възможности. Първата е, всеки да решава сам, като налага мнението си и на другите членове на семейството. Така например този, у когото е дистанционното управление за телевизора, решава коя програма ще се гледа.
Може да стане обаче и по друг начин. Всички биха могли да решават заедно. В нашия пример семейството може да се обедини за една програма. Този, у когото е дистанционното управление включва програмата която всички заедно са избрали.
Както в нашето малко семейство, така и в по-големи общества, като например населението на една държава, съществуват проблеми при съвместното съществуване. И тук трябва да бъдат вземани решения. И в случая не става дума само за една телевизионна програма, а за програма на държавата, или за това, какво ще става в държавата.
В една държава има същите две възможности, както в нашето малко семейство. И тук първата възможност е някой да решава какво ще се прави, някой, който притежава, така да се каже, дистанционното управление. Този някой наричаме регент, защото той управлява държавата, или определя програмата. Този регент притежава много власт и властва над останалите хора, населението. Населението няма думата, почти няма права. То не може да стигне до дистанционното управление и трябва да остави регентите сами да определят програмата.
Съвсем несправедливо, нали? Но съществува и втората възможност. Тук всеки човек има права и оттам малко власт. Всички заедно определят регента, на когото дават власт за определено време, за да може той да стартира програмата на управление. Регентът обаче може да направи това, само когато народът е съгласен. Той не може да планира програма, която отнема или ограничава правата на населението.
Може да си го представим така: Всеки гражданин има една батерия. Всички заедно избират някого, регента, на когото дават едно огромно дистанционно управление. Това дистанционно има нужда от много батерии, за да може да функционира. Затова гражданите дават своите батерии на заем на регента. Регентът има власт над дистанционното до тогава, докато са му дадени батериите.
Когато батериите са изразходени и регентът не получава нови батерии от населението, той не може повече да управлява. Населението трябва сериозно да си помисли, дали отново да даде батерии на регента.
Това са два начина на развитие на съвместния живот между регент и население. И за двете форми могат да се намерят много примери. Първата възможност, диктатурата, при която населението почти няма права, е преобладавала в Европа до края на 18 век. Едва тогава хората започват да виждат несправедливостта на тази система.
Едва след това в Европа се разпространява втората възможност, демокрацията, или тази с батериите, въпреки, че тя вече е на над 2000 години, както ще видим в Основен курс 2. През 20 век тя се практикува във все повече страни по целия свят в различни форми.
Демокрацията е такава форма на взаимоотношения м/ду хората, при която решенията засягащи общността се взимат със взаимно съгласие изразено с гласуване
Нищо неочаквано няма в създаването на синя фракция в СДС и в желанието на нейните учредители Синята коалиция да се възстанови. Достатъчно е да се вземат предвид последните социологични проучвания, според които сините и ДСБ са под прага за влизане в парламента, взети поотделно (0,7% за ДСБ и 1,8 % за СДС) и дори заедно (2,5%). На пръв поглед шансът на коалицията е по-голям. Но дори да предположим, че минат четирипроцентовата бариера, на практика ще се възпроизведе сегашното статукво. И тези, които в продължение на две години играха в един отбор със социалистите в парламента, пак ще са в него. Също както в червения лозунг: „Ние пак сме тук и пак сме същите”. Точно те – Надежда Неински (евродепутат, водеща през пролетта преговорите за продължаване на Синята коалиция), Мартин Димитров (бивш лидер на партията) и Ваньо Шарков (депутат и неуспял кандидат-лидер) са инициатори на вътрешнопартийното обединение с прозрачното заглавие „Единство”. А мотивът им за обединението на фона на парламентарната червено-синя мъгла звучи като Параграф 22 – то трябвало непременно да се случи, защото отваряло пътя за връщане на БСП във властта. А пък като се случи, ще сме противници с БСП, но само наужким.
